Отец професор Радован Бигович

„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него“ (Мат. 5:25).

Според евангелския разказ преди двайсет века един болен и парализиран младеж, който изпитал върху гърба си цялата сила и ад на човешкия егоизъм, казал на Иисус с драматичен глас: „Нямам си човек!“.Въпреки цялостния напредък, след толкова векове, тези думи са все още актуални и съвременни. И днес милиони хора с екзистенциална скръб и болка, някъде от дълбината на своето битие, възкликват: „Нямам си човек!“; „Нямам си Бог!“ Нямам другия нито по вертикала, нито по хоризонтала. Сам съм! Задъхвам се от изолацията. Нямам себе си. Това „нямам си човек“ означава, че липсват човекът и човечността.

На пръв поглед – всичко изглежда по друг начин. Ако се съди по външните форми на съвременния живот, може да се заключи, че никога в миналото хората и народите, културите и религиите не са били преплетени до такава степен и взаимозависими както днес. За съжаление, тази външна и формална свързаност е само „симулация“. Тя не се съпътства от онази вътрешна, истинска среща и дух на единение. Липсва срещата на сърцето и душата; липсва екзистенциалното съприкосновение, което предизвиква радостното чувство от живота.

Духът на себичността, монолога, ултимативността и алчността е унищожил духа на единението, диалога и сътрудничеството; парализирал е в човека всяко движение и насоченост към другия. Съзнанието и преживяването, че човекът не може без другия, че без него той е винаги ощетен и недостатъчен, е дълбоко подтиснато и затова модерният човек убива самотата и носталгията по другия. Това не може да бъде смекчено дори от всички обаяния, които му предлага съвременният вавилонски пазар.

Хората все повече стават заточеници на себе си и на своето; „аз“ е противопоставено на „ти“, „своето“ – на „чуждото“. Другият и „чуждото“ са неприятелски и нежелани. Те се преживяват като заплаха, като застрашаващи собственото съществуване и интереси. Да бъдеш и да живееш, днес предполага почти нормално и задължително победата и поражението на другия, а често и неговото унищожаване. В най-добрия случай другият се толерира равнодушно заради защитата на себе си и своето. Дилемата на Кирилов от романа „Бесове“ на Достоевски, дилемата аз или той, свободата или другия (авторитетът), все повече става дилема на света. Това състояние не променя съществено неизброимите примери на доброта и саможертва. Страхът от другия и усамотеността дори приемат и патологични размери.

Хипериндивидуализмът и егоизмът, радостта и охолството укрепват и съвременната религиозност, която е адаптирана към нуждите на потребителския манталитет. Днес мнозина полагат всички усилия, за да имат свой Бог, своя религия, свое богословие, свои канони, своя духовност и дори своя Църква. Понякога и самите християни пропускат факта, че Църквата е Христова, а не тяхна, че целта на Църквата е да служи на Христос и да възвести бъдещото Царство Божие тук и сега, а не да служи на народните и държавни интереси, а още по-малко – на националните идеологии. Когато Църквата служи на Христос и когато е Христова, тогава тя прави най-много за света, историята и конкретните човешки съдби. Където своето е обожествено, там няма място за другия. Затова главната задача на Църквата Христова е, чрез най-дълбокия човешки копнеж, копнежа за другия, да открие в образа на „най-божествения Бог и на най-човечния човек“ – Богочовека Христос, образа и лицето на другия човек.

Християнството е любов към другия, приемане и подпомагане на другия. Вярата е среща – среща на Бога и на другия човек, доверяване на Бога, надежда в Бога, любов към Него и всяко друго човешко творение. Християнското познание предполага срещата, отношението и комуникацията на две същества. Свободата не е свобода от другия, а свобода за другия. Срещата с другия е спасение, защото спасението не е от някого и от нещо, а е запазване и спасение на самия живот. За християнина най-голямата радост и задоволство, блаженство и вечен живот е да открива и накрая да открие лицето на другия – на Бога и човека – и да се огледа в него.

Учените отдавна твърдят, че нищо в универсума не може да съществува само за себе си и всичко съществува благодарение на другия. Такъв е случаят и с отделните хора и народи. Всяка изолация и самодоволство водят до нищета, изчезване и смърт.

Нямам си човек! Дали тъкмо този трагичен вопъл за другия и самосъзнанието, че „си нямам човек“ не са шанс за това, новото хилядолетие да бъде хилядолетие на Църквата? Не е ли точно това необходимото предусловие за начало на новия човек и на новото общество? Да! Докато човек не преживее, че е сам за себе си непоносима празнота, получовек, докато не познае, че е нищо, докато не го обземат болката и вопълът за другия, той винаги ще тъпче на едно място, ще се лишава от истинската радост и пълнота на живота. За християнския опит, тази екзистенциална скръб за другия е началото на всички начала в духовния живот, начало на прераждането и преобразяването – начало на истинския живот в Църквата.

Днес, когато човечеството се намира на крачка от новия век и хилядолетие, когато образът на другия е, ако не унищожен, то със сигурност осквернен и осакатен до невиждани размери, от Църквата се очаква пророчески глас. Пророчески – не в смисъл на предричане на бъдещето, но в смисъл на познаване, откриване и възвестяване на Божията воля на света, който съществува във всеобщ страх. Божията воля е тази: всичко, което съществува, да бъде съединено с Него чрез човека, а заедно с това – спасено и запазено. Неговата волята е тази: в Него да бъдат обединени различните хора и народи, във вяра, надежда и любов. За Него никой не е отписан и загубен; Той чука на всяка врата и чака отговор. Божията воля е тази: човекът да не бъде самозатворена монада, а да бъде битие за другия и с другите. Затова и Бог призовава всеки да изгради в себе си всечовешки ум, грижа, чувство и любов.

„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него“, казва Евангелието. Тогава, сега и винаги. Помирявай се с другия, раздели своето сърце с него, защото той е нашата половина, другото аз. Между хората и народите няма мир и помирение без Бога. Отчужденият от Божия образ човек е прекалено слаб, крехък и немощен. С Бога той е винаги радостен и силен, без оглед на историческите и житейски условия.

Превод: Свилен Тутеков

Из книгата на отец професор Радован Бигович „Църква и общество“, ИК „Омофор“

______________________________

*Източник – http://pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.

Свещеник Ангел Величков

За клониране се говори отдавна. Научно-популярните издания са пълни с публикации по темата. Умилителните снимки на овцата Доли и клонирани котенца не са нищо ново.

Но има новина. Голяма новина. Тя е, че в първите дни на 2003 година в света са се появили клонирани хора. Това съобщиха създателите им чрез световните медии.

Има и още по-голяма новина. Тя е, че клонирането на хора тутакси напусна научната сфера и се вписа в един сектантски религиозен контекст. Нещо като философски камък, който от лабораторията, „още топъл” е поставен на олтара на езическо капище…

Изведнъж на хоризонта се появи сектата на Раел и тя стана фактор. Трансферът на технологията, на самото „ноу-хау” от научните среди към някакви случайни луди, остана в сянка. Никой не разбра как разработки от този тип, които са наблюдавани, а и финансирани на правителствено ниво, изведнъж минаха под контрола на група шарлатани, каквито са лидерите на въпросната секта. Има нещо странно и непочтено във всичко това.

Ето защо Църквата е принудена да се занимава занапред още по-активно с тези въпроси – да огражда паството си вече не толкова от научни влияния, колкото от религиозни идеи от най-развращаващ тип.

Днес, когато религиозни диктуват тенденциите в клонирането, когато производство на хора се мотивира от верски доктрини, нещата постепенно се изясняват. Зад хладния научен разум на модерното човечество все по-ясно започва да прозира лукавият дух на богоборството, който диктува амбиции и инспирира немалка част от научните ни експерименти.

Клонирането, както и мотивацията на генното инженерство изобщо, вече не е просто подобряване на човешкия живот, а намеса в тайните на живота. Между двете има голяма разлика.

Бог благословил човека да обработва и дооформя творението като Божи съработник (вж. Битие първа и втора глава), но му запретил да се разпорежда с Дървото на живота като носител на тайната на живота – било то смокиня или разклоненията на ДНК.

В ход са пуснати и тиражираните от десетилетия безсмислици за „извънземните”. В клонирането те намират смисъл и предназначение. И скоро ще започнат да жънат резултати сред заблудените, впрягайки в една посока нагнетената бесовска енергия. Не е далеч времето, когато няма да има нужда от измислени зелени човечета с големи очи и уши. Къде по-достоверно е да се предложи истински клонинг като съвсем реална и достъпна форма на „извънземен живот” сред нас.

Изобщо, клонирането набавя липсата на плът, от която векове наред страда окултизмът и която волю-неволю е била компенсирана от фантасмагории. Вече я има – плът, сякаш несътворена от Бога, а ръкотворна, създадена от човека или от ръцете на извънземни. Което ще рече демони.

Ето я древната сатанинска мечта на дявола – да бъде бог. В нечестивия заговор е въвлечен и човекът – да сложи ръка както на материята, така и на нейното оживяване.

Ако изповядваме Христос като въплътилия се Бог Слово, то клонирането става антивъплъщение на грешния човек по негово своеволие. Не навежда ли това на мисли за лъжливото въплъщение на антихриста?

Светът ликува

Човекът най-сетне се прояви като творец, като разкри секрета на човешките гени и после успя да сътвори истински жив човек!

И тук трябва да спрем с въодушевлението, за да кажем ясно: всичко това е лъжа, която омайва главите на мнозина безотговорни наивници.

Клонирането не води до нищо ново по същност, нито прониква в тайните на живота и сътворението на света, нито предлага кой знае какви нови обяснения. То е просто вид високотехнологичен кърпеж на материята, била тя и съставяща човешкото тяло. Но по никакъв начин не е ново творение „ex nihilo”. Ни на йота не е отслабнала силата на словата: „От пръст си и в пръстта ще се върнеш” (Битие 3:19). Клонирането си остава една опасна игра с високоорганизираните форми на земната кал; прегрупиране на клетки и белтъци, така или иначе обречени един ден да изгният в земните недра. Нещо като лъжливо възкресяване, водещо до двойно, тройно, петорно тлеене някъде напред във времето – пир на тлението! Това е нашата глупава гордост, както и да е наричана тя: наука, вярване, учение…

Другата лъжа е, че клонирането на плътта води до клониране и на душата, а заедно с това и на волята, и на характера, и на отговорността. Това е точно толкова невярно, колкото твърдението, че двама близнаци са една и съща личност, поради което всеки от тях може да бъде съден за престъпленията на другия. Клонингът всъщност е изкуствен близнак, създаден чрез манипулации в различно време и условия. Но той не е изкуствен човек, защото не е нарушение на заложените при сътворението принципи на живота. Христос ги напомня: „Духът е, Който животвори, плътта нищо не ни ползва” (Иоан 6:63).

Щом е заченат човек, както и да се е случило това, в него вече обитава пълнотата и неповторимостта на човешката личност. Това е от Бога и само от Бога. Бог не може да бъде измамен. С други думи, ако сътвореното не е човек по плът, то не може да бъде човек и по душа, и по дух; ако е човек по плът, то тя е достойна и за собствена безсмъртна душа със свободна воля, по образ Божи. Тази истина е ненакърнима.

Оттук произтича и следващата лъжа на идеолозите на клонирането. Тя се заключава в засега внимателно лансираните внушения, че клонингът не е пълноценно човешко същество поради това, че е плод на човешки манипулации. Оттук – опитите за морално оправдание на евентуалното им използване като донорска плът, доставяща органи и кръв. Това са опити да се узакони за пореден път – след аборта в различните му форми – убийството.

В обобщение можем да изтъкнем двете лъжовни посоки на схващанията относно природата на клонираните хора.

В единия случай те са считани за свръхчовеци, телесно и личностно идентични със своя прототип, но евентуално и „подобрени” генетически. Следва измамата за безсмъртието, постигнато на земята, и други подобни. Както и измамата за псевдовъзкресението – едни да бъдат отново извикани за живот, за да се усъвършенства расата, а други да понесат повторно гнева на отмъщението за делата на умрелия вече прототип.

В другия случай е налице ужасната идея да се пусне в ход биоиндустрия, произвеждаща субчовеци, малоценни хуманоиди. Това би довело до нещо много по-ужасяващо от концлагерите – човекоферми за донори или казарми за пушечно месо!

Ето ги зловещите очертания на греха. Те имат апокалиптичен оттенък. Внушават по своите мащаби близостта на антихриста. Но всъщност, от духовно гледище, не съдържат нищо по-различно от обикновения грях. Същите амбиции да се засенчи Бог като Творец. Същият инстинкт да се убива – колкото по-мотивирано, красиво и морално, толкова по-добре. Същата сатанинска гордост и омраза към едни ближни в полза на „любовта” към други. Прибавяме и сребролюбието, защото зад мистиката на новите „клониращи” секти стои огромен бизнес.

___________________________

*Източници – http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 2 от 2003 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът на статията, свещеник Александър Величков. Източник – http://dveri.bg.

Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)

Анна Маринова

Големите християнски празници Възкресение Христово и Рождество Христово обикновено са поводи за сензации около личността на Иисус Христос и Неговия земен живот. След „Шифърът на Леонардо” от Дан Браун и “сензацията” за “откритото” Евангелие на Юда (известно отдавна на новозаветната библеистика), се предложиха още “подробности” за живота на Иисус Христос. Преди няколко години това беше поредната сензация за Христовия земен живот, разпространена от медиите, а именно, че бил открит гробът на Христос с Неговото тяло. В тази гробница в отделен саркофаг Той бил погребан (всъщност във въпросният саркофаг е открито само пепел, а няма кости!) заедно с Мария Магдалина (която и при тази „новина” се представя като Христова жена) и с Юда – техния син.

Тази „новина” има обаче своя предистория: преди 26 години е открита гробница със саркофази, а на тези саркофази са изписани имена – Иисус (четенето на това име като Иисус не е потвърдено от първоначалния оглед на дадения саркофаг!), Юда син на Иисус, Мариам(на) и пр. И след 26 години (интересно защо не веднага?!), точно преди Пасха на Джеймс Камерън му хрумнало, че подобно съвпадение на имена в една гробница е просто невероятно и  че това може да бъде само семейната гробница на Иисус Христос.Във връзка с това ми се иска да се върнем към онези дни – деня на Христовото разпятие и погребение и деня на Неговото светло Възкресение, и да си припомним доказателствата за факта на Възкресението на Христос. За яснота, макар и формално, ще разделя въпросите си и доказателствата в няколко точки.

І. Недоумения в новината, че е открит гробът с тялото на Христос

Във вестници и в други медии се написа, че чрез ДНК анализ се е потвърдило, че тялото, което е открито в саркофаг с надпис Иисус (Иешуа е името на Спасителя на говоримия по времето на Неговото земно служение арамейски), e на Иисус Христос и следователно Той не бил възкръснал, а е погребан в семейна гробница заедно с Мария Магдалина, баща Му Иосиф и сина на Иисус – Юда.

Знаем, че за да има ДНК анализ, трябва да имаме взети съответни проби от дадения човек (в случая Иисус от Назарет). Да, но Иисус от Назарет е живял “само” преди 2000 години, когато взимането и респективно запазването на проби от хора за ДНК анализ не е съществувало. Следователно за нас си остава истинска загадка, как така ДНК анализът успя да установи окончателно, че прахът във въпросния гроб е на Иисус от Назарет, Който за християните е Месия (Христос – помазаник) и Бог.Името Иисус (Иешуа) се среща на поне 27 места в Свещеното Писание на Стария Завет. То всъщност е съкратена форма на името Иехошуа, което име означава „Яхве (Господ) спасява”. Близко по значение на името „Иисус” е името Исаия (Иешаяху), което означава „Спасение от Господ”. Името Иисус е често срещано и това е съвсем понятно, имайки предвид неговото значение и очакванията на евреите (по времето на земното служение на Христос) за Месия като земен цар, възстановител на Давидовата династия, който да ги избави от властта на Рим.

Името Юда (Иехуда) се среща около 68 пъти  в Свещеното Писание на Стария Завет и означава „Прослава на Господа”. Името Мариям (с вариант Мариамне – госпожа) също е често срещано женско име, понеже сестрата на Моисей се е казвала Мариам (вж. Изход 6:20 и други). Оттук следва, че срещането на такива имена, които са били често употребявани, заедно на едно място не е нещо необичайно и това открито признава дори археологът Амос Клонер, един от археолозите, които са открили саркофазите.

ІІ. Някои доказателства за достоверността за текста и книгите на Новия Завет

Ще си позволя съвсем накратко да спомена някои извънбиблейски доказателства за достоверността на текста и броя на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет.

Новозаветните Писания са написани от средата на I век след Христа до края на I век след Христа – тоест дори по времето на написването на последните книги на Новия Завет е имало живи свидетели и очевидци най-малко на проповедта на апостолите (а възможно и на дейността на Христос).1.Цитати и идеи от книгите на Новия Завет има още в творенията на приемниците на св. апостоли (на така наречените апостолски мъже) – св. Климент Римски (+101), св. Игнатий Богоносец (+ 107), св. Папий Иераполски (+ 130), св. Поликарп Смирненски (+ 167), св. Юстин Философ (+ 166), Ерм (около 200 година), св. Ириней Лионски (+ 202),  св. Климент Александрийски (+ 213), св. Иполит Римски (+ 235).

2.Папирусите P 46, P 66, P 90 и Р 98, които съдържат посланията на св. апостол Павел (P 46), четирите евангелия (Р 66, Р 90) и книга Откровение (Р 98) са датирани около II век. Има множество папируси от III век, които съдържат цялостно или части от всички новозаветни книги.

3.Автентичността на никое антично произведение не е засвидетелствана по такъв безспорен начин от толкова много ръкописи, които отстоят от оригинала на не повече от 100-150 години.

Мураториев канон

Мураториевият канон е един от най-важните документи за ранната история на канона (броя на книгитe на Новия Завет) и е датиран около 200 година. Той съдържа 85 стиха, които са написани на латински език. Мураториевият канон се нарича така по името на неговия откривател – италианския историк Людовико Антонио Муратори и за пръв път е публикуван през  1740 година. Този ценен текст се намира в библиотека Амброзиана в Милано (MS J. 101 sup.)Сега ще се обърнем към евангелските свидетелства за разпятието и погребението на Христос.

ІІІ. Разпятието на Христос, Неговата реална смърт и погребение[1]

1. Христос, а не друг е разпнат на кръста

Съществува хипотезата, че на кръста не е разпнат Иисус Христос, а друг човек (Негов брат-близнак например), която хипотеза е неоснователна. Нека да си спомним само, че Христос е предаден от Юда, който засвидетелства пред стражата, дошла да арестува Христос, че това е неговият Учител като Го целува и Му казва: „Радвай се, Рави (учителю мой – б. м.)!” (Лука 22:47-49). Юда е един от дванадесетте апостоли (Матей 26:47 и паралели), който не може да не е познавал своя Учител, понеже именно на него е гласувано доверието той да бъде пазач на ковчежето, където апостолите държали общите си пари. За съжаление Юда често е злоупотребявал, като крадял от него (Иоан 12:6)Христос е свързан, заведен е от първосвещениците Ана и Каиафа, при  Пилат, при цар Ирод Антипа, след това отново при Пилат, по чиято заповед е бит с бич. Археологически находки на бичове, датирани от времето на Христос показват, че бичът тогава е представлявал върви с накрайници във вид на железни куки, които са се забивали в плътта (Матей 27:26; Марк 15:15; Иоан 19:1). Бичуването е водело както до непоносими физически болки, така и до дълбоки разкъсвания по тялото. Освен бичуването, с цел  унижение на осъдения Христос, на главата Му е сложен трънен венец, облечен е в багреница (пурпурна, царска дреха) и са Му удряни плесници, придружени с подигравки (Матей 27:29; Марк 15:17, Иоан 19:2; Матей 26:67; Марк 14:65; Иоан 19:3).

2.Страдания на Христос преди  и по време на разпятието

Христос, както всеки осъден на кръстна смърт, Сам носи кръста Си (Иоан 19:17) през целия път от преторията на Пилат Понтийски до мястото на разпятието – хълма Голгота (думата gulgolet означава череп; мястото се наричало Голгота, защото е било място за погребения), който се е намирал извън градските порти. Христос понесъл кръста Си, но понеже поради немощ вървял бавно, наложило се войниците да накарат Симон Киринеец да го носи (Матей 27:32; Марк 15:21; Лука 23:26). Христос е разпнат на кръст между двама разбойника (тук няма да се спирам на това, какъв вид е бил Христовият кръст; най-вероятно това е бил така нареченият crux immissa – кръст с една напречна греда) и Неговите страдания са продължили няколко часа. Изпитва мъчителна жажда, но Му предлагат да пие оцет, смесен с жлъчка. След като вкусва, не пожелава да пие (Матей 27:34). Отказът на Христос да пие от сместа се дължи на факта, че на осъдените на разпятие се е давало смес, която съдържала упойващи вещества, за да се облекчат техните страдания. С отказването си от тази упойваща напитка Спасителят проявява желанието Си да изпие докрай чашата на страданията заради нашето изкупление и спасение (срв. Матей 26:40; Марк 14:36; Лука 22:42).3. Христос действително умира на кръста

За разлика от други разпнати на кръст, които са живели повече (до 2 дена), Иисус Христос страда на кръста и умира още същия ден. Поради факта, че Спасителят сравнително бързо умира на кръста, се ражда хипотезата, че Той не е починал, а само бил припаднал. По-късно в гроба дошъл в съзнание и, като отхвърлил повивките, отвалил камъка и се явил като възкръснал на учениците Си (в частта, където накратко ще се спра на погребалните обичаи на юдеите и на пазенето на гроба, ще отбележа защо тази хипотеза е несъстоятелна).

В Евангелието според Марк се казва, че дори Пилат се е почудил, че Христос е умрял толкова скоро (15:44). Ако Христос беше само изпаднал в кома и после беше дошъл в съзнание и не беше възкръснал, в Евангелието според Марк нямаше да бъде допуснато да има такъв изобличителен текст (нали някои обвиняват Евангелията в прикриване на обстоятелствата от Христовия живот и истината за Него!).Наистина Спасителят е издържал на кръста не много, но Той е бил бит с бич, носел е и кръста Си. Ако Спасителят не беше умрял на кръста, римските войници, които са извършвали хиляди разпятия, щяха да реагират по съответния начин. Тук трябва да вметна, че разпятието е римско наказание за осъдени на смърт, които не са римски граждани. За осъдени на смърт, които са римски граждани, наказанието било посичане с меч. Посечен с меч е починал свети апостол Павел, понеже той е бил римски гражданин (Деян. 22:28). Така че и в случая с Иисус Христос римските войници около кръста щяха да счупят глезените Му и по този начин щяха да предизвикат смъртта. Понеже телата трябвало да се свалят от кръстовете в петък следобяд преди настъпването на събота (което става със залеза на слънцето), тъй като в онази събота се падала Пасха, то римските войници счупили глезените на двамата разбойници, но като стигнали до Христос, установили, че Той е починал и не счупили Неговите глезени (Иоан 19:32-33).

Счупването на глезените при разпънатите на кръст се е правило, защото при разпятието на разпънатия не достига въздух поради принудителната поза на гръдния кош (широко разперените ръце и тежестта на тялото) и той, повдигайки се, е вдишвал и издишвал въздух. Когато глезените се счупят, разпнатият не може да се повдига вече, за да диша, и така се задушава и умира от недостиг на кислород. За да се уверят в смъртта на Спасителя обаче, един от римските войници пробол ребрата Му с копие. Интересно е свидетелството на св. евангелист Иоан за следствието от това пробождане с копие на ребрата Му: „и веднага изтече кръв и вода” (19:34). Причината за изтичане на кръв и вода е събралата се в перикарда (обвивката на сърцето) течност. След пробождането на сърцето с копие и  изливането на перикардната течност, подобна на вода, никой не би могъл да остане жив.4. Погребението и гробът на Христос. Предохранителни мерки

Иосиф от Ариматея измолва от Пилат тялото на Христос и понеже Иосиф е влиятелен човек, член на Синедриона, Пилат се съгласява (Марк 15:43) и дава разрешение Христовото тяло да не бъде погребано в общ гроб, каквато е практиката при разпъване на престъпници, които са се разбунтували срещу Рим и императора (пред Пилат Христос е обвинен не в богохулство, какъвто е случаят пред Кайафа – Матей 26:65, а в това, че се нарича Син на Давид и уж имал претенции към Давидовия престол; следователно е заплаха за Рим – Лука 23:2 и сл.). Заедно с Иосиф и Никодим са някои от следовничките на Спасителя, които след съботната почивка ще дойдат отново, за да довършат помазването на тялото, понеже то е извършено набързо, поради настъпващата събота и Пасха. Иосиф и Никодим взимат тялото и го погребват в гроба на Иосиф (Матей 27:60). При всяко юдейско погребение се използват различни аромати (между тях алое и смирна), които се използвали в голямо количество. Тялото е повивано в погребални повивки, а главата е покривана с кърпа. Смирната слепвала погребалните повивки и те плътно прилепвали по тялото, така че дори Христос да беше само припаднал (след бичуването, разпъването на кръста и пробождането с копие), което би било чудо по-голямо от възкресението, Той не би могъл Сам да се освободи от плътно прилепналите повивки.

След като тялото е било повито, вратата на гроба била затворена с камък. Камъкът лесно е можело да бъде тласнат от един или двама души (срв. Марк 15:46), но не можело да бъде поместен от толкова. При археологически разкопки на намерени гробове се вижда, че те се изсичали в скала, а за да може да се привали камък пред входа, се правел жлеб под наклон. Така лесно камъкът е можел да бъде привален, за да затвори входа, но не е можел да бъде повдигнат обратно. Нужни били усилията на много хора, за да се вдигне отново камъкът. В тази връзка е обяснимо притеснението на жените-мироносици, когато те тръгнали за гроба на Христос, и тяхното питане: “Кой ще отвали камъка от вратата гробни?”(Марк 16:3).Освен тежкия камък, гробът бил заварден от стража и запечатан с римски печат. Първосвещениците и фарисеите молят Пилат да постави стража, понеже те са чули думите на Христос, че Той ще възкръсне, и се опасявали, че учениците Му могат да откраднат тялото Му и да кажат, че Той е възкръснал (Матей 27:62-64).

От отговора на Пилат, „Имате стража, идете и осигурете, както знаете” (Матей 27:65) следват две възможности:

1)стражата, която юдейските първенци поставят, е от храмовата стража и 2) стражата е римска стража.

Първото предположение е по-малко вероятното, защото, ако първенците бяха решили да използват храмовата стража, нямаше да отидат при Пилат и да поискат от него охрана за гроба. Искането на стража от Пилат е във връзка с това, че Иисус Христос е осъден като бунтовник срещу Рим и следователно за сигурността на гроба и за липсата на евентуални “ексцесии” от страна на апостолите отговорност носи прокураторът Пилат. Ако стражата беше храмовата стража, първосвещеникът и фарисеите нямаше след възкресението на Христос да предлагат на стражата пари, за да каже, че е заспала, и нямаше да се налага да се успокоява гневът на Пилат от предполагаемо неизпълнение на заповед (Матей 28:12-15). Но дори да допуснем, че става дума за храмовата стража, наказанието за напускане на поста или заспиване на юдейската храмова стража е било изгаряне с огън. Наказанието за заспиване на пост на римски войник е посичане с меч. Пред всеки охраняван от римска стража обект (в случая Христовия гроб) са били поставяни четирима воини, а в непосредствена близост още други. Римската стража се е сменяла на 4 часа и е било невъзможно както всички войници да са заспали едновременно, така и апостолите да се промъкнат, да отворят безшумно гроба (или пък да се сражават със стражата!), да извадят тялото пак безшумно и да го отнесат неизвестно къде.Всъщност в Евангелието според Матей най-доборсъвестно се описва за слуха, който се носи между юдеите „до ден днешен” (Матей 28:15), че учениците са откраднали тялото на Христос. Дали е възможно учениците да откраднат Христовото тяло? За открадването на Христовото тяло има някои пречки:

1)Тежкият камък, запечатан с римски печат, и поставената стража биха спрели евентуален опит на апостолите да откраднат Христовото тяло.

2)Ако учениците са откраднали Христовото тяло и са го погребали някъде другаде, то нека не забравяме, че след Петдесетница апостолите не започват да проповядват Христовото възкресение някъде другаде, а започват проповедта си за възкресението от Иерусалим – града на Христовите страдания и разпятие. Нямаше ли юдейските стареи (след като са сигурни, че Христовото тяло е откраднато) лесно да открият тялото, да го покажат на апостолите и да ги изобличат в лъжа? Но не става нищо подобно – напротив, на Петдесетница към Църквата се присъединяват близо 3000 души!

3)Дори да нямаше стража, дори и на гроба да не беше поставен римски печат (чието счупване означава сигурна смърт за счупилите го), то защо ще е на апостолите да откраднат Христовото тяло?Всъщност как са понесли те Христовото залавяне, съд и разпятие? Ето някои свидетелства:

а)При залавянето на Христос всички ученици се пръсват и се разбягват (Матей 26:56). Свети апостол Петър самоотвержено и емоционално се опитва да защити Учителя си, като вади меча си и отсича ухото на слугата на първосвещеника (Матей 26:52; Иоан 18:10).

б)Един от учениците избягва гол (Марк 14:52), а апостол Петър трикратно се отрича, че е Христов ученик, след което горко се кае (Лука 22:55-62).

в)Пред кръста на Христос е само един от учениците Му (Иоан 19:26 и сл. ), който е очевидец на случващото се и според Свещеното Предание той е св. Иоан Богослов.

Оттук следва, че учениците са уплашени, разочаровани, че техният Учител не е земният Месия, какъвто те, както и повечето юдеи, са очаквали и ги е страх. Доказателство за техния страх е фактът, че когато Христос им се явява, вратите в къщата са заключени „поради страх от юдеите” (Иоан 20:19), както критично отбелязва евангелистът.

Защо едни уплашени, излъгани в надеждите си за земно царство ученици, които от страх и объркване се заключват, ще се решат да откраднат мъртвото тяло на своя Учител? Психологически е нереално и е невъзможно изведнъж, незнайно защо и с каква цел апостолите да се въоръжат, да нападнат добре обучената римска стража, да отвалят камъка от гроба, да вземат тялото, да го носят на друго място, за да го препогребат. Каква полза биха имали апостолите от препогребването на мъртвото Христово тяло и от разпространяването на една лъжа?4)Единадесет от апостолите са загинали мъченически за Христос (единствено св. Иоан Богослов умира от естествена смърт) заради своята проповед, че Той е Бог и като Такъв е възкръснал. Защо апостолите ще оставят жени (св. апостол Петър например е бил женен), роднини, близки и своето ежедневие и ще започнат да се подлагат на лишения, скърби, студове, пости, глад, затваряне в тъмници, удари и пр., ако Христос не беше възкръснал?

5. Христос възкръсна

Разказите в четирите канонични евангелия за явяванията на Христос след Неговото възкресение не могат да се синхронизират, но това не означава, че те си противоречат. Различията в разказите за Христовите явявания след възкресението са били очевидни още за първите читатели. И те не са смущавали никого, защото психологически е доказано, че едно и също събитие, видяно от различни хора, се описва по различен начин от всеки един очевидец. Причината е това, че на всеки от нас различни неща правят впечатление и будят различни чувства и асоциации. Преднамерено и изкуствено редактирано би било, ако в четирите евангелия четяхме един и същ или твърде еднакъв разказ за необикновеното събитие – Възкресението на Христос. Това събитие толкова поразява учениците и следовниците на Христос, че вниманието им не е насочено към хронологическия порядък на Христовите явявания, а към самото Възкресение. Разказите на четирите евангелия за най-великото събитие в човешката история взаимно се допълват и известяват радостната вест (евангелие означава „благовестие”), че Христос е възкръснал. Реалността на Христовото възкресение в плът се вижда от неочакваността на Христовите явявания:

1.В скръбта си, че гробът е празен, Мария Магдалина и другите жени-мироносици съвсем не очакват да видят отново своя Учител, а Мария Магдалина отначало приема празния гроб за още едно посегателство и унижение на Христовата личност от страна на противниците (срв. Иоан 20:13, 15). Както Мария Магдалина, така и жените мироносици повярвали в Христовото Възкресение, когато Го видели възкръснал.

2.Апостолите не вярват на разказа на жените-мироносици (Лука 24:11). Затова апостол Иоан и апостол Петър отиват на гроба и виждат, че той е празен. Петър влиза в гроба и вижда повивките и кърпата за главата. След него в празния гроб влиза Иоан и, след като вижда гроба празен, „видя и повярва” (Иоан 20:8).

3.Поради страх от юдеите апостолите са се заключили (Иоан 20:19) и тогава неочаквано за тях им се явява Христос, като влиза през заключените врати.

Някои скептици са се опитвали да възразяват, че от безутешна скръб и покруса, и от желание Учителят да е възкръснал и да Го видят отново жив,  жените-мироносици и апостолите били доведени до това, че те започват да халюцинират и да виждат това, което им се искало да видят – възкръсналия Христос. Такова предположение обаче е абсурдно, защото отначало и самите ученици си мислят, че виждат дух (Лука 24:37) и се убеждават, че Христос реално и с тялото Си е възкръснал, след като Той изяжда парче риба пред очите им (Лука 24:43).

4.При първото явяване на Христос Тома не присъства и казва, че няма да повярва, докато не види с очите си и не попипа с ръцете си (Иоан 20:25). След осем дена Христос отново се явява на учениците и казва на Тома: „Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и простри ръката си и постави в реброто Ми, и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Тома, след като се убеждава, казва: „Господ мой и Бог мой”! (стих 28).5.Важно свидетелство за Христовото Възкресение е обръщането на апостол Павел (тогава още с име Савел) по пътя за Дамаск (Деян. 9 глава) и неговият живот в себеотрицание и проповед на Евангелието. По собственото си свидетелство св. апостол Павел е бил ревнител на отеческите Писания, гонител на Църквата Божия, непорочен според Моисеевия Закон (Гал. 1:13-14) и ученик на един от най-известните юдейски книжници – равина Гамалиил (Деян. 22:3), чието име и чиито коментари са във Вавилонския талмуд (II-V век след Христа ), и чиито изказвания и до днес са високо ценени от юдеите. Защо св. апостол Павел е счел всичко това за нищо (срв. Фил. 3:7) и вместо като ученик и наследник на рави Гамалиил да бъде един от видните участници в Синедриона, той е направил три благовеснически пътешествия, писал е послания, бил е в тъмници, търпял е корабокрушения, опасности от лъжебратя, бил е бит с камъни  (срв. 2 Кор. 11:23-27) и повече от всички апостоли се е потрудил (1 Кор. 15:10). Той дотолкова е възлюбил Христос, че казва за себе си: „Разпнах се с Христа и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:19).6.Доказателство за реалността на Христовото Възкресение е това, че Христовата Църква не само не престава да съществува въпреки гоненията (I-IV век след Христа) от страна на юдеите и на Рим, а напротив – тя повече се е разпространява и става така, че кръвта на мъчениците се превръща в семе за разпространение на християнството (по Тертулиян 160-220).

Христовото Възкресение е исторически факт. За нас обаче е важно какво следва от този факт. Това е основният въпрос, на който всеки от нас трябва да отговори, защото Христовото Възкресение за нас ще е и наше собствено възкресение, ако се доверим на Христос и  Го възлюбим, и разпнем страстите и похотите си с Него, за да съвъзкръснем с Христос. Тогава поздравът „Христос възкръсна!” и радостният отговор „Наистина възкръсна!” ще свидетелства както за Христовото, така и за нашето собствено възкресение.

Христос Воскресе!

___________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Ползвана литература

Свещеник Александър Лашков, Пътят към Храма, ч. 2, С., 2006.

Мак-Дауел, Джош, Фактът на възкресението, С., 1991.

Koester, Helmut Einfuehrung in das Neue Testament, Berlin 1980.

Nestle-Aland, Das Neue Testament Griechisch und Deutsch, Stuttgart 1993.

Schnelle, Udo Einleitung in das Neue Testament, Goettingen 1994.

Свещеник Петър Петров

 „Ако хората се отдалечават от Бога, то те неизбежно дохождат при идолите” (протоиерей Александър Мен)

Познаването на религиите и на тяхната история е от изключително значение за мисията на Църквата и затова подходът към този въпрос има съдбоносно значение за изпълнението на основната задача на Църквата: да благовести на стоящите в тъмнина и да ги вгражда в себе си, в своя Богочовешки организъм. В историята на Църквата има много примери за успешни и за неуспешни мисии, при което конкретният резултат се дължи именно на използваната методология. Сред причините пък за успеха или не на една или друга мисия са познаването, съответно непознаването тъкмо на историята на религията.

Съвременната ситуация е коренно различна от тази в зората на християнството. Днес, освен традиционното езичество, съществува още и неоезичество. Продължават да съществуват и изповеданията, които имат за своя основа Библията – юдаизъм и ислям, с цялото им конфесионално деление. Такова деление има и вътре в самото християнство, а така също и в атеизма. Характеристиките на съвременната духовна ситуация изискват нови подходи, почиващи, разбира се, на Преданието, които не биха били свойствени за древността: не е едно и също да се проповядва ново учение на вярващи и на невярващи. Освен това, днес става все по-трудно да се говори за християнство въобще, тоест не може да се избяга и от конфесионалното разделение.Така описаната ситуация има своите корени в далечното минало и представлява неотменима част от историята на религията и на човешките вярвания като цяло. Не трябва да се забравя още, че както религията въобще, така и Църквата – като общество на изповядващите християнската вяра, са специфични феномени в човешката история. Съществувайки с хилядолетия и до днес, те категорично демонстрират континуитет на историческите си пътища, които, следователно, трябва да бъдат изследвани с помощта на съответната методология. В нашия случай, от гледна точка на църковната мисия – с методологията на богословието на Православната църква.

Казаното изисква, когато оценяваме някое изследване в областта на историята на религията, да имаме за отправна точка споменатите вече особености. Това ще спомогне за по-голяма обективност в преценките и ще допринесе полза не само за теорията, но и за практиката, като послужи за укрепване на основата на мисионерската дейност.Тук ще насочим вниманието към труд на православен богослов от ХХ век, който е съобразен както с по-горе изтъкнатите особености на духовната ситуация, така също и с изискванията на съвременната изследователска дейност в тази област. Става дума за многотомното (в седем тома) издание, представляващо обобщение на изследванията на протоиерей Александър Мен върху историята на религията: История религии: В поисках Пути, Истинны и Жизни. Книгата е претърпяла три издания (Брюксел, 1971 и 1981 година и Москва – 1991-1992 година). На български език са преведени само части от нея[1], които не дават пълна представа за възгледите и изводите на автора. Разбира се, не е възможно произведение като това да бъде анализирано на няколко страници – за това е необходимо специално изследване. Затова целта тук е само да насочим вниманието към него, като отбележим някои от основните акценти, подчертаващи неговата значимост.

Като православен богослов, отец Александър Мен има за отправна точка в своите изследвания Богооткровеното учение – така, както то ни е разкрито в Библията, а сетне и в творенията на Отците, в православното богословие като цяло и в достиженията на науката. Неговите произведения са пример за сътрудничество между светската наука и богословието.Изследванията на отец Александър Мен, както сам той пише, имат в основата си достиженията в изследванията на дореволюционните руски богослови и най-вече на В. Соловьов[2], „но по метод на изложение цикълът В търсене на Пътя, Истината и Живота се отличава от предишните опити. Главната цел на работата е по възможност достъпно да се изобрази драматичната картина на духовната история. Рисувайки я в светлината на цялостното християнско светоусещане, авторът изхожда от богатото наследство и на богословската, и на научната мисъл. Ето защо целият цикъл може да се разглежда като своеобразен опит за религиозно-философски и исторически синтез[3]”. Тази цел, както и достигането ѝ са сред отликите, отграничаващи това произведение от всички останали и придаващи му характер на новаторска работа.

Методологията, структурата на изложението и изводите, до които достига отец Александър, са новаторски по отношение на установилите се през последните два века принципи на изучаване на религията в християнските изповедания. Погледната обаче през призмата на Преданието, научната му дейност в тази област не противоречи на традиционното църковно разбиране за същността на нехристиянските изповедания.Като основен в своите изследвания отец Мен използва психологическия метод и отправната му точка – присъщата на човека религиозна психология. Този подход води до няколко извода. На първо място, установява сходството на религиите, определяно от същността на религията, която на свой ред се опира на живия опит от вярата:

„Вярата е преди всичко състояние на духа, вродено преживяване на Висшето. В нея се пробужда особен род интуитивно знание, извършва се нещо подобно на среща, звучи тайнствен призив. Човек отговаря на този призив: религиозните учения с тяхната метафизика и етика представляват тъкмо такива отговори. В тях не толкова се осмисля мистическото виждане на вярата, но се прави опит да се установи обратна връзка с тази съкровена същност, която се е допряла до човека със своите повеи. В самото чувство за Божественото присъствие в повечето от религиите се открива вътрешна общност”.

На логично възникващия въпрос защо съществуват толкова много разнообразни и взаимно изключващи се религиозни системи, отец Мен отговаря с утвърденото от Преданието учение, че грехопадението и отпадането на човека от Бога го е помрачило и го е тласнало към идолопоклонство, но не е прекъснало търсенето на незнайния Бог. С други думи, разнообразието на религиозните системи е само резултат от опитите на падналото и духовно помрачено, но незагубило усещане за истинския Бог човечество, да търси Пътя, Истината и Живота.Възприетият от отец Александър хронологичен стил на изложение му позволява успоредно с езическите вярвания да представи и историята на даване и осъществяване на Богооткровеното благовестие, с други думи – духовната история на избрания народ. До изпълване времената на пророчествата седящите в смъртна сянка виждат светлината – предусещана и желана още от времето, когато човекът е изгонен от рая.

Така пред нас се очертава, от една страна, духовната история на човечеството, с цялото негово разнообразие и единство, а от друга – изобразява се и съвършенството и ценността на Богооткровеното учение. Такъв начин на изложение помага да разберем в какво се заключава силата на християнството и защо то побеждава всички останали.При по-невнимателно четене обаче тази книга би се сторила на някои апотеоз на езичеството. Предугадил подобно повърхностно разбиране, отец Мен отбелязва:

„Възможно е на тези страници някои да съзрат апология на нехристиянските вярвания. Но не трябва да забравяме, че сферата на религиознанието е много особена. Без проникване в самия дух на вероучението, без частично отъждествяване с неговите изповедници е невъзможно да се разбере нещо от същността на религията. Само пътят на вътрешното съпреживяване, търсейки истината заедно с анимистите, будистите или гръцките мислители, ще ни помогне да доловим истинската динамика на религията, която е подготвяла света за явяването на Богочовека. Движението към този център или висшата му точка, е от само себе си завладяващо зрелище – ако ги следваме, ще можем дълбоко да разберем и смисъла на самото християнство. Това, което е било търсене на Пътя, Истината и Живота, ни дава възможност поновому да погледнем Евангелието, да го видим в широка световна перспектива[4]”.В подкрепа на това ще припомним позабравения факт от зората на църковната история, че християнството побеждава езичеството именно на мистично-опитно ниво.

Психологическият подход и хронологичното изложение позволяват на автора да потвърди добре известния факт, че всъщност, в исторически аспект, има една религия, която се усъвършенства постепенно до своята връхна точка – Богочовека. С други думи, историята на религията не е само разказ за разни вярвания и религиозни системи, без връзка помежду си, а история на общочовешкото Боготърсачество, започнала още от грехопадението, достигнала връхна точка в Христовото Възкресение и продължаваща и до днес, доколкото нехристиянски вероучения и еретически изповедания продължават да съществуват. В абсолютен смисъл историята на религията ще продължи до самия край на човешката история, тоест до самото Второ пришествие.

Главната цел на изследването е описана така: „Ако предлаганият цикъл от книги помогне на читателя да види в историята на религията не купища от заблуждения, а потоци от реки и ручеи, носещи своите води към океана на Новия Завет, то целта на автора ще бъде постигната[5]”. И действително, поне според нас тази цел е изпълнена, при това не само по отношение историята на религията, но и по отношение на онова, с което започнахме – мисионерството[6].Методът на отец Мен не е нововъведение в практиката на Православната църква. Той е използван в мисионерската дейност в древност и е дал достатъчно положителни резултати. За съжаление обаче в по-късни времена, по различни причини, е потънал в забвение. В този смисъл изследването на автора представлява по-скоро завръщане към Преданието, отколкото новаторство. В наше време пък подобно връщане се превръща на практика в движение напред, позволяващо ясно да се видят и преодолеят пречките пред успешната мисия, най-важната сред които е липсата на психологическия подход, позволяващ да се види и да се разбере нехристиянския светоглед, откъдето да се гради катехеза и да се води диалог. По-специално, към съвременния атеизъм би трябвало да се подходи от достиженията на науката, тъй като за атеиста по презумпция Библията, творенията на Отците, агиографията и така нататък са само религиозна фантастика или в най-добрия случай митология. Колкото и парадоксално да звучи за християните, днешният атеист е повече склонен да възприема всевъзможни езотерично-космически теории за произхода на човечеството, отколкото Богочовека и християнското Откровение. А това е така само защото подобни теории създават впечатлението, че са научно обосновани[7]. Докато в действителност този подход не е новост. Макар и по други поводи и поради други причини, древните Отци и учители на Църквата също са използвали – при това съвсем успешно – древната наука за целите на християнската мисия[8].

Вместо заключение на този скромен екскурс в методологията на християнската мисия, чиято цел беше само накратко да аргументира ключа на протоиерей Александър Мен към голямата тема за мисията на Църквата, ще кажем още веднъж, че така описаната методология не само не противоречи на Преданието на Църквата, но и продължава да бъде актуална за съвременното православно богословие като добра основа за градеж и развиване на съвременна църковна мисия.

________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вестители на Божието Царство (С., 2006) и Синът Човешки (С., 2000).

[2]. Мень, А., История религии: В поисках Пути, Истины и Жизни, М., 1991, с. 10-11.

[3]. Пак там, с. 11.

[4]. Пак там.

[5]. Пак там, с. 12.

[6]. От само себе си е ясно, че мисионерът трябва да бъде твърдо уверен в своето учение. Не случайно, както в древност, така и днес съществуват специални институти за подготовка на християнски мисионери.

[7]. Неотдавна представянето на една книга, изобличаваща лъжепророците Ванга и Петър Дънов, не можа да постигне целите си сред атеистите и теософите, защото подходът към тях не беше правилно избран – както самата книга, така и представянето ѝ бяха изпуснали научните основания на подобна критика.

[8]. Казаното е демонстрирано най-добре от отците-кападокийци, които не просто са притежавали високо за времето си езическо образование, но и успешно са го използвали за целите на християнската мисия, – разбира се, претворено през призмата на Откровението.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Димо Пенков

Необходимостта от познание за света и философско осмисляне на цялостния съзнателен живот на човека присъства по един забележителен начин в творчеството на отец Александър Мен, защото разбирането за съществуването на света и разбирането за човека са неразделни и ориентирани едно към друго. Това е така, защото Бог е Творец и Първопричина на света, но и светът като единство в различните си проявления произхожда и има своята причина в един единствен Фундамент.„Какво е човек и каква е неговата полза? Какво е неговото добро и какво – неговото зло?” (Прем. 18:7). Всеки човек носи тези въпроси в сърцето си, както доказва поетическия гений във всички времена и при всички народи, който като един вид пророчество за човечеството, постоянно поставя сериозния въпрос, правещ човека действително човек. Те изразяват настойчивото желание да бъде открито едно обяснение на съществуването, за всеки от неговите моменти, както за важните и решаващи мигове, така и за по-обикновените. В тези въпроси намира потвърждение дълбоката разумност на човешкото съществувание, защото тук пред интелекта и волята на човека застава предизвикателството свободно да търсят решението, което да предложи един пълен смисъл на целия живот. Ето защо тези въпроси представляват най-висшето самоизразяване на човешката природа. Поради това и отговорът, който им се дава, е мащабът за дълбочината, с която човекът осмисля съществуването си[1].Темата за човека неизменно се съдържа във всяко религиозно учение, във всяка богословска или философска система, в която се прави опит за обяснение и осмисляне картината на света. Дори и чистото математическо знание, резултат на абстрактната теоретико-познавателна дейност, придобива функционална значимост тогава, когато се отнася до смисъла на човешкото битие, до реалните потребности на общественото развитие.

Творчеството на отец Александър Мен предлага ценен поглед върху някои от най-трудните и спорни въпроси с които се сблъсква съвременният човек. Важна особеност на неговите произведения е удивително дълбокото и многообразно виждане за историята на света и човека[2].

В хода на своите размисли той много ясно формулира една пагубна тенденция, започнала от Ренесанса и стигаща до наши дни – именно изопачаването на самото разбиране за човека, довело до човекобожието. „Рационализмът и Просвещението предизвикват все по-голямото „избледняване” на трансцендентния принцип от антропологичната аксиология. Бурният прогрес в различните отрасли на естествените науки в по-ново време, особено през ХІХ век, довършват този деструктивен процес. Натурализъм, биологизъм и механистичен подход властно нахлуват в антропологията. Разбира се, има впечатляващи открития в този период, но едностранният възглед за човешката личност се оказва предпоставка за твърде опасни последици[3].”„Широко се разпространява увереността, че за човешкия прогрес са напълно достатъчни науката и социалните преобразования, които автоматично ще осигурят не само благоденствие и щастие за хората, но и разцвет на хуманността[4].”

Обсъждането на темата за духовните устои на личността, обуславящи формирането на смисъла, стила и основното съдържание на човешкото съществуване, продължава да бъде актуална и придобива нови измерения в контекста на новите предизвикателства, произтичащи от интеграционните и глобализационни процеси. Православната антропология поставя главния акцент върху трансцендентната и безкрайна ценност на човешката личност. Това традиционно християнско виждане за човека, създаден по Божи образ и предназначен за вечно участие в Божествения живот, дава истинския и последен смисъл на човешкия живот[5].

Християнското учение разглежда човека като свързващо звено между небесния и земния свят. Човекът, чрез своя труд и творчество, е призван да подготви целия тварен свят за бъдещото преображение. Заедно с това, християнското учение говори за двойствеността на човешката природа, за плътта и духа, като борещи се помежду си принципи на нашия вътрешен живот. Единствено благодатта, по думите на св. апостол Павел, позволява на човека да преодолее този конфликт и отново да възсъздаде човека по образа на Христос.Човекът е многопланово свързван с природния и свръхприродния свят и е призван да превъзмогне в света действието на силата на хаоса, злото и смъртта, да владее природата, да се труди…

Заставайки на една чисто християнска визия за човека, отец Александър Мен се опитва да даде и отговори на някои въпроси, породени от откритията на последните два века и най-вече на издигнатата в култ в ново време еволюционистка теория за живота в нейния атеистичен вариант.

Но какво може да се каже от богословска гледна точка за произхода на света? Свещеното Писание говори за „шестдневното” му сътворяване от Бога, тоест за възникването и развитието на света в последователно шестстепенно възхождане от нисши към висши форми, завършвайки с човека. Свидетелства ли това за еволюционно развитие на света? Като се отчете, че еврейската дума „йом” преведена на църковно-славянски език като „ден” означава не само ден, но и период, епоха, неопределен промеждутък от време, момент – може без съмнение да се говори само за някакво „шестдневно” развитие на света, а не за неговата мигновена поява като завършено цяло. И все пак тази постепенност не е достатъчно потвърждение за еволюционния характер в развитието на света, макар много западни богослови да настояват именно за това, като например отец Пиер Тейар дьо Шарден (1881-1955). Защото тези шест „дни” могат да изразяват не времеви понятия, а последователност от действия при сътворяването от Бога на нови видове живот, а не тяхното еволюиране[6].В творчеството на отец Александър Мен се прокрадва именно тази спорна теза за еволюцията на живота[7]. В своята работа „От къде се е появило всичко това?” той пише, че, както ни учи Библията, човекът е съставен от две начала – телесно и духовно и че тялото на човека е резултат от дълга еволюция[8]. „От цялата природа човекът единствен получава тези необикновени природни дарове, които го превръщат в съзнателно, разумно, одухотворено същество. Но за да получи тези дарове, той е трябвало да достигне високо телесно развитие[9]”. От приведения цитат оставаме с впечатлението, че отец Александър Мен възприема  събитията при сътворението на човека  като разновременни. В това си становище, той се отличава от някои виждания на светите отци по този въпрос. Така св. Иоан Дамаскин утвърждава тяхна едновременност: „Тялото и душата са сътворени едновременно, а не едно след друго…[10]”. Тук отец Александър Мен несъмнено е повлиян от разбирането на отец Пиер дьо Шарден[11] за антропогенезиса, където човекът се разглежда като най-поразителното явление в универсума[12]. Много хора виждат в разбирането на отец Пиер дьо Шарден „чистата” еволюция, тоест прехода от животното към човека без скок. Всъщност, френският учен добре осъзнава пропастта, която отделя човека от целия останал свят. Тук той направо прибягва към термина „прекъснатост”. Възникването на мисълта е „праг, който трябва да бъде преминат с една крачка”. И все пак, отец Пиер дьо Шарден е склонен да извежда духовното начало у човека от психиката на животното. Както правилно отбелязва отец Александър Мен, от научна гледна точка  това е много съмнителен тезис[13]. Само усложняването на централната нервна система не е достатъчно за появата на духовната личност у човека. Отец Шарден вижда тази трудност и тук оставя правото на богослова да говори за „творчески акт[14]”. Именно за този творчески акт настоява християнството. Приемайки критично тезите на френския учен за еволюцията и отнасяйки я единствено към физическото начало на човека, отец Александър Мен поддържа  идеята, че „истинският момент на възникването на човека е бил този момент, когато Всемогъщият Творец вдъхнал на човека душа. Дотогава, по думите на св. Серафим Саровски, човекът е бил „подобен на животно[15]”. Трябва да се признае, че своето виждане за еволюцията на физическото състояние на човека, отец Александър Мен не прокарва системно в своето творчество. Напротив, дори и там, където говори за еволюцията, той изрично подчертава нейната второстепенна роля по отношение на религиозния възглед[16].  Така на опитите на съвременната наука да отстрани представата за „Божи образ и подобие” като докаже, че човешкото лице „се състои от тези елементи, от които се състои и лицето на горилата, и че както при човекоподобните маймуни, така и при човека лицевите кости се състоят от елементи, унаследени от дългия ред на нисшите гръбначни”, отец Мен противопоставя факта, че Библията винаги говори за Бога като за невидимо Начало. Следователно сферата на човешкото богоподобие не може да има никакво отношение към „лицевите кости[17]”. Несъмнено човекът принадлежи и към природния свят, но според християнската антропология, той притежава същност, която превишава този свят. Затова човекът се съзнава като природно и духовно-нравствено същество и битието му не се изчерпва само с физическата му материя. Според християнското учение, макар човекът да греши, той не може да бъде сравняван с животните, които се ръководят от инстинктите и влеченията си и живеят само в нисшата сфера на животинската си природа[18]. „В нашата физиология има всичко, което се среща и във физиологията на висшите животни. Но освен това, в нас съществува и невидимо начало, това, което наричаме дух. Душата, строго погледнато, е свързващото звено между духа и тялото[19]”.Първата антропологична теза на Библията гласи, че човек е създаден по Божи образ и подобие (Битие 1:27). Същността на библейския разказ е в това, че човек представлява двуединство. От една страна, той принадлежи на природния свят, от друга е надприроден. Жизненото дихание е вложено в него непосредствено от Твореца, а не е взето от света, заобикалящ Адам. Подобно на цялата природа, одушевената човешка плът е творение на Божията благост и любов. Бог е създал човека от прахта, но му е вдъхнал дихание за живот от Самия Себе Си (Битие 2:7). По такъв начин тайната на  човешкото двуединство, тайната на парадокса на човешкото съществуване се крие в нашата съпричастност както с природата, обречена да се изменя и умира, така и с небесното, духовното, Божественото. Или казано с думите на св. Григорий Богослов, “Аз съм земя и затова съм привързан към земния живот, но съм и Божествена частица и поради това копнея за бъдещия живот[20]”. Отец Александър Мен подчертава, че двуединството на човека не означава онзи радикален дуализъм на тялото и душата, присъщ на античната антропология. Терминът „плът”, използван в Библията означава психо-физичен континуум на одушевено, живо същество. Трябва да се отбележи, че в Новия Завет понятията „душа” и „живот” се употребяват като еквивалентни. Поляризация възниква само в случаите, когато Писанието говори за ruah (дух). Именно духът осъществява образа и подобието, като същевременно е онова вътрешно пространство, където е възможно Богопознанието, като среща на Твореца и сътвореното[21]. Във всички случаи, когато в християнската аскетична литература се говори за противоборство между плътта и духа (започвайки със св. апостол Павел: „защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта”, Гал. 5:17) става дума за греховната плът като съвкупност на страсти и пороци, а не за тялото въобще. И когато се говори за „умъртвяване на плътта”, се има предвид умъртвяване на греховните склонности и „плътската похот”, а не презрение към тялото като такова. Християнският идеал не е в това, да унизи плътта, а в това, да я очисти и освободи от последствията на грехопадението, да я върне към първоначалната чистота и да я направи достойна за богоуподобяването[22].Съвършенството на човека се състои не в това, което го уподобява на останалите твари, а в това, което го различава от вселената и го уподобява на Твореца. Откровението ни учи, че човекът е създаден по образ и подобие Божие[23]. Кои са основните черти на богоподобието, според отец Александър Мен? В своето разбиране на богоподобието, той доразвива идеите на св. Иоан Дамаскин, който подробно изброява признаците на богоподобието: това са „достойнството на ума и душата, неуловимо, невидимо, безсмъртно, свободно, господстващо, произвеждащо и творческо[24]”. Така в своя труд „От къде се е появило всичко това?” отец Александър Мен изброява следните атрибути, свойствени единствено на човека: това са безсмъртието, познавателната  способност, властта над природата, творчеството, любовта и свободата[25]. Приемайки всички тези признаци за равнопоставени в своите произведения, бележитият руски богослов подхожда към тях, подчертавайки, че всички свойства на духа са главно динамични величини[26]. В своето „кредо” отец Александър Мен изповядва, че достойнството на личността, ценността на живота и творчеството се оправдават от това, че човек е творение Божие (Псалом 8:5–6)[27]. „В религиозния опит Бог се открива като Сила, която превишава механичната причинност на света: като висша Свобода и висше Творчество… и едното и другото са присъщи на човека. И накрая Бог, Който се открива като абсолютно Съвършенство, приобщава човека към процеса на вечното усъвършенстване. Разбира се, този процес не може да се ограничи в малък отрязък от временното битие; Безсмъртието на човешката личност е залог за нейното богоуподобяване[28]”. Основните му антропологични тези са изградени върху увереността, че истината за човека може да бъде адекватно разбрана само в общението между Бога и човека в Иисус Христос. За отец Александър Мен „идеалния, всесъвършения човек, новият Адам е трябвало да дойде и това става в емпиричното историческо време при Боговъплъщението на Предвечния Логос в Богочовека Иисус Христос[29]”. „Като свидетелства за своя вътрешен опит на единство с Бога чрез Христа апостол Павел посочва за християнина пътя на вярата. Чрез вярата човек придобива възможността за същностно приобщаване към Него, към Неговия живот, страдания, смърт и възкресение. Над бездната, отделяща абсолютната Реалност от тварната, се хвърля тайнствен мост[30]”.  За отец Мен идването на Богочовека не е само,  „еднократен божествен  акт”, а и „призив към човека да отвърне на Божията любов” (Откр. 3:20)[31].Една от основните задачи на християнската антропология е да укаже пътя към спасение от всичко онова, което изопачава истинския образ на човешката личност и да насочи човека по пътя на духовното възрастване и съединяване със своя Творец, по Чийто образ е сътворен[32]: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Матей 5:48). Но със Самия Бог не е възможно да се съедини човек; той може само да се докосне до Него. „Между Твореца и сътвореното лежи бездна – като между абсолютното и условното, не е възможно да я преминеш нито логически, нито битийно. Но ако с Бога не може да се съедини (човек – б. а.), то с Богочовека е възможно – изповядва в последната си лекция отец Алексанъдр Мен, – защото Той принадлежи едновременно и на двата свята: на нашия и на свръхприродния. Пътят към Отца, минава чрез Сина[33]”.

Като единство на душата и тялото, човешката личност притежава силата да превърне земното в небесно, да одухотвори материалния свят. От цялото Божие творение само ние можем да върнем света обратно на Бога, тъй като само ние участваме едновременно в две сфери, материалната и духовната[34].Тук накратко се опитах да очертая някои аспекти от антропологичните възгледи на отец Александър Мен, които, както видяхме, не винаги са безспорни, но за сметка на това в тях има достатъчно заряд, който да бъде повод за плодотворен дебат. Във всеки случай представеният текст е само едно докосване до проблема и може да постигне целта си дотолкова, доколкото ни насочва към бъдещи размишления и диалог върху тези въпроси.

_______________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог, С., 2013, с. 140-147. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Папа Йоан-Павел ІІ. Енциклика „Вяра и разум” (Fides et ratio). Истина –  Veritas, 1999, с. 46–47.

[2]. Алексеев, Петр. Философы России ХІХ–ХХ столетий. Биографии, идеи, труды. М., 1999, с. 516.

[3]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната система на Библията. – В: Библия – култура – диалог. Сборник с изследвания и студии. С., 2009, с. 191.

[4]. Пак там, с. 192.

[5]. Брек, Джон, Свещеният дар на живота, С., 2002, с. 10.

[6]. Осипов, Алексей, Путь разума в поисках истины, М., 1999, с. 335.

[7]. Ако едно частно богословско мнение не може да се основава на богооткровени предпоставки, то не може да бъде считано за „доказано”, а само за „диалектически възможно”.

[8]. Мень, прот. Александр, Откуда явилось все это? –  В: Светь и жизнь. Брюссель, 1990, с. 89.

[9]. Пак там, с. 85.

[10]. Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, С., 1996, с. 102.

[11]. Първата критична оценка върху теистичната еволюция на о. Пиер Тейар дьо Шарден от страна на православното богословие принадлежи на прот. В. Зенковский, който в специалното приложение на своя труд „Основи на християнската философия” (1964) определя това учение като „митология, дълбоко чужда на Църковното предание. Вж. Зеньковский, прот. В. Основы Християнской Философии. Т. ІІ. Християнское учение о мире. Париж, 1964, с. 175-186; Съвсем различно становище застъпва друг православен богослов  свещ. Георги Клингер  в своята статия „О. Тейар дьо Шарден и Православната традиция”. Според него у тейердизмът може да се намери връзка с източнохристиянската традиция. Статията е издадена на полски език в сп. „Žycie I myśl”, Warszawa, 1968, s. 154-165. Отец  А. Мен прави анализ както на спорните, така и на положителните страни на тиердизма, като подчертава, че въпреки редица слабости в системата на Пиер дьо Шарден, като цяло тя може да влезе в общата съкровищница на съвременната християнска мисъл. Вж. Светлов, Э. (псевдоним на о. Мен). В поисках Пути, Истины и Жизнь. Т. І. Истоки религии. Брюссел, 1970, с. 342-369.

[12]. Мен, А., Произход на религията, Велико Търново, 1994, с. 313.

[13]. Пак там, с. 313.

[14]. Пак там, с. 313.

[15]. Мень, о. Александр, Откуда явилось все это?… , с. 89.

[16]. Мен, А., Произход на…, с 111.

[17]. Пак там, с. 131.

[18]. Срв. Киров, Димитър, Измеренията на човека. С., 2008, с. 127.

[19]. Мен, протоиерей А., Вярвам… Беседи за Символа на вярата, С., 2004, с. 28.

[20]. Св. Григорий Богослов, Слово 7. О душе. Собрание творении. Т. ІІ. М., 2000, с. 41.

[21]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната… , с. 195.

[22]. Алфеев, иеромонах Иларион. Тайнство веры. Введение в православное догматическое богословие. Москва–Клин, 1996, с. 71.

[23]. Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. С., 2005, с. 111.

[24]. Керн, архим. Киприян, Антропология св. Григория Паламы. Париж, 1950, с. 242; Николаева, О. Съвременната култура и Православието. С., 2000, с. 156.

[25]. Вж. Мень, о. А., Откуда явилось все это? …., с. 90–92.

[26]. Мен, протоиерей Александър, Вярвам…, с. 29.

[27]. Мень, о. А., Кредо. Основные жизненные принципы христианста. В: http://www.alexandermen.ru

[28]. Мен, А., Произход на…, с. 132.

[29]. Хубанчев, Антоний, Псалом 8: величие и достойнство на човека. В: Библия-култура– диалог, С., 2009, с. 208.

[30]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната… ., с. 199.

[31]. Мень, о. А., Кредо. Основные жизненные… пос. съч.

[32]. Виенски и австрийски епископ Иларион, Учение Церкви о человеке. http://www.orthodoxia.org

[33]. Мень, о. А., Христианство. http://www.amen.org.ru

[34]. Уеър, епископ  Калистос, Тайнството на човешката личност, С., 2002, с. 34.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Архимандрит Юстин (Попович)

Човеците осъдиха Бога на смърт. Със Своето възкресение Той ги осъди на безсмъртие. За ударите Той им въздаде прегръдки, за обидите – благословии, за смъртта – безсмъртие. Никога човеците не са показвали по-силна омраза към Бога, както когато Го разпнаха. И никога Бог не е показвал по-силна любов към човеците, както когато възкръсна. Човеците искаха и Бога да направят смъртен, ала Бог със Своето възкресение направи човеците безсмъртни. Възкръсна разпнатият Бог и уби смъртта. Няма вече смърт. Безсмъртието обгради човека и всички негови светове.

С възкресението на Богочовека човешката природа бе безвъзвратно поведена по пътя на безсмъртието и стана страшна и за самата смърт. Понеже до Христовото възкресение смъртта бе страшна за човека, а подир Христовото възкресение човекът стана страшен за смъртта. Живее ли с вяра във възкръсналия Богочовек, човекът живее над смъртта, недостъпен е за нея; тя е подножие за нозете му – где ти е, смърте, жилото? Где ти е, аде, победата? И когато Христовият човек умира, той само оставя тялото като одежда, в която пак ще се облече в деня на Страшния съд.

До възкресението на Богочовека смъртта е била втора човешка природа. Животът – първа, а смъртта – втора. Човеците били свикнали със смъртта като с нещо естествено. Ала със Своето възкресение Господ всичко е изменил – безсмъртието е станало втора човешка природа, станало е естествено за човека, а смъртта – неестествена. Както до Христовото възкресение е било естествено за човеците да бъдат смъртни, тъй след Христовото възкресение за тях станало естествено да бъдат безсмъртни.

Чрез греха човек е станал смъртен и недълговечен. Чрез възкресението на Богочовека той става безсмъртен и вечен. В това е силата, в това е могъществото, в това е всемогъществото на Христовото възкресение. Без него не би съществувало християнството. Сред всички чудеса това е най-голямото. Всички други чудеса изникват от него и се свеждат до него. От него изникват и вярата, и любовта, и надеждата, и молитвата, и боголюбието, и братолюбието. Вижте учениците – бегълци, що побягнаха от Иисуса, когато умря, се връщат при Него, понеже възкръсна. Вижте, стотникът на стражата изповяда Христа като Син Божи, когато видя гроба, отдето Той възкръсна. Вижте, всичките първите първи християни станаха всички християни, затуй, че Господ Иисус възкръсна, затуй, че победи смъртта. Това е, което липсва у всички други вери. Това е, което въздига Господа Христа над всички богове и човеци. То е, което най-несъмнено показва и доказва, че Иисус Христос е единият истински Бог и Господ във всички светове.

Заради Христовото възкресение, заради Неговата победа над смъртта, човеците са ставали, стават и навеки ще стават християни. Цялата история на християнството не е нищо друго, освен история на едно единствено чудо – чудото на Христовото възкресение, което непрекъснато продължава във всички християнски сърца ден подир ден, година след година и от век на век – до Страшния съд.

Човек се ражда истински не когато го роди на света майка му, но когато повярва във възкръсналия Господ Христос, понеже тогава той се ражда за безсмъртен и вечен живот, а майката ражда детето си за смърт, за гроб. Възкресението Христово на всинца ни е майка на всички нас, възкресението Христово – на всички християни – майка на безсмъртници. Чрез вярата във възкресението човек се ражда отново, ражда се за вечността. Но това е невъзможно! – ще додаде отбележи съмнението. Но ала чуй какво казва възкръсналият Богочовек: всичко е възможно за оногова, който вярва – вярващия! А вярва този, който от все сърце, от цялата си душа, с цялото си същество живее според Евангелието на възкръсналия Господ Иисус.

Вярата е нашата победа, чрез която побеждаваме смъртта. Вярата във възкръсналия Господ Иисус – де ти е, смърте, жилото? А жилото на смъртта е грехът. Със Своето възкресение Господ “притъпи жилото на смъртта”. Смъртта е змия, а грехът е нейният отровен зъб. Чрез греха смъртта влива отрова в човешката душа и тяло. Колкото повече грехове има човек, толкова повече са отровните зъби, чрез които смъртта влива своята отрова в него.

Когато оса ужили човека, той с всички сили се старае да извади жилото ѝ. Ала ужили ли го грях – това жило на смъртта, – какво трябва да стори човек? Трябва с вяра и молитва да призове възкръсналия Господ Иисус – да извади из душата му жилото на смъртта, и Той всемилостиво ще стори това, понеже с милост и любов богува. Когато много оси нападнат тялото на човека и го избодат с жилата си, то се отравя и умира; тъй бива и с душата човешка, когато я нажилят много грехове с жилата си – тя се отравя и умира от смърт без възкресение.

Побеждавайки чрез Христа греха в себе си, човек побеждава смъртта. Ако премине един твой ден, без да победиш ни един свой грях, знай, че си станал по-смъртен. Победиш ли пък един, два, три свои гряха – ето, ти си се подмладил с младост, що не старее – с младостта на безсмъртието и вечността. Никога не забравяй: да вярваш във възкръсналия Господ Христос означава да водиш непрестанна борба с греховете, със злото, със смъртта.

Че човек истински вярва във възкръсналия Господ, се доказва от това, дали се бори със своите греховете и страстите. Бори ли се с тях – той се бори за безсмъртие и вечен живот. Не се ли бори – всуе вярва. Ако пък вярата на човека не е борба за безсмъртие и вечност, кажи ми тогава в какво се състои тя? Ако с вяра в Христа не достигаме възкресение и победа над смъртта, защо ни е тогава тя? Ако не е възкръснал Христос, значи не е победен грехът, не е победена смъртта. Ако пък не са победени ни грехът, ни смъртта, тогава защо да вярваме в Христа? Ако човек с вяра във възкръсналия Господ се бори срещу всеки свой грях, той постепенно уякчава в себе си чувството, че наистина Господ е възкръснал, наистина е притъпил жилото на греха, наистина е победил смъртта на всички бойни полета.

Грехът постепенно смалява душата в човека, тласка я и натирва я в смъртта, прави я от безсмъртна – смъртна, от вековечна – преходна. Колкото повече са греховете, толкоз по-смъртен е човек. Не се ли усеща човек безсмъртен, знай, че той цял е в грехове, цял е в кратковременни мисли, в извехнали чувства. Християнството е зов: да се бориш със смъртта до последен дъх, да се бориш до окончателна победа над нея. Всеки грях е отстъпление; всяка страст е бягство; всеки порок е поражение.

Не трябва да се чудим, че и християните умират телом. То е затуй, че умирането на тялото е сеитба. Сее се тленно тяло, казва свети апостол Павел, и то покълва, никне и израства в тяло безсмъртно. Както посятото семенце, семе и тялото се разпада, за да го оживи Светият Дух и да го направи съвършено. Ако не е възкръснал Господ Христос с тяло, каква полза щеше да има от Него? Той не щеше, нямаше да е спасил целия човек. Ако не е възкръснало тялото, защо тогава се е въплътил Той, защо е приел тяло, без да му е дал нищо от своето Божествено естество?

Ако не е възкръснал Христос, защо тогава да вярваме в Него? Искрено казвам, че аз никога не бих повярвал в Христа, ако Той не бе възкръснал и с това не бе победил смъртта. Нашия най-върл враг е победил Той и безсмъртие ни е дарувал. Без това този свят е шумна изложба на отвратителни безсмислици. Единствено чрез Своето славно възкресение пречудният Господ ни е освободил от безсмислието и отчаянието, понеже ни на небето, ни на земята няма по-голяма безсмислица от този свят без възкресението, и няма нищо по-отчайващо от този живот без безсмъртието. И в нито един свят няма по-нещастно същество от човек, който не вярва във възкресението на мъртвите. По-добре би било такъв човек изобщо да не се е раждал…

В нашия човешки свят смъртта е най-голямата мъка и най-лютият и свиреп ужас. Освобождението от тази мъка и от този ужас именно е спасението. Такова спасение е подарил на човешкия род само Победителят на смъртта – възкръсналият Богочовек. Той ни е явил цялата тайна на спасението чрез Своето възкресение. Да се спасиш означава: да осигуриш и на тялото, и на душата си безсмъртие и вечен живот. Как се постига това? – Не иначе, освен чрез богочовешки живот, нов живот, живот във възкръсналия Господ и заради възкръсналия Господ.

За нас, християните, този живот на земята е училище, в което изучаваме как да си осигурим възкресение и вечен живот. Защото каква полза нам от тоя живот, ако чрез него не можем да придобием живот вечен? Ала за да възкръсне с Господа Христа, човек трябва по-напред да пострада с Него и да заживее Неговия живот като свой. Стори ли това, той ще може при Възкресението да каже заедно със свети Григорий Богослов: “Вчера се бях разпнал с Него, днес оживявам с Него; вчера се бях се погребал с Него, днес възкръсвам с Него”.

Само в четири слова са събрани четирите Христови Евангелия. Тези слова са: Христос воскресе! – Воистину воскресе!… Във всяко слово има по едно Евангелие, а в четирите Евангелия е всичкият смисъл на всички Божии светове, видими и невидими. И когато всички човешки чувства и мисли се съберат в гърма на пасхалния поздрав: „Христос воскресе!“ – тогава радостта от безсмъртието потриса, разтърсва всички същества и те с възхита връщат екота на тоя гръм и отвръщат с гърма на чудния пасхален отговор, „Воистину воскресе!“

_____________________________

*Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org и http://pravoslavie.domainbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, архимандрит Юстин (Попович). Източник – http://www.yandex.ru.