Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи (протоиерей Георги Флоровски).
1.Като проповедник и като учител Златоуст е преди всичко екзегет. И като че с някаква рязкост той сочи винаги към Писанието като основен, достатъчен и задължителен източник и за вероучението, и за нравственото назидание. „Който е в съгласие с Писанието, той е християнин – казва Златоуст, – а който не е в съгласие с него, той е далеч от истината“. Златоуст настойчиво призовава всички и всекиго към прилежно четене на Библията. „Не очаквай друг учител. Ти имаш словото Божие – никой не ще те научи така, както то“. А светските хора особено се нуждаят от четене на свещените книги. „Защото монасите, които са далеч от градовете, имат по-голяма безопасност. Но ние, които живеем сред море от греховни пожелания и изкушения, ние се нуждаем от Божественото лечение, за да се изцелим от обременяващите ни язви и да предпазим себе си от бъдещи ранявания, за да унищожим чрез Писанието огнените стрели на сатаната“. В Свещеното Писание всичко е назидателно и целебно – „и в краткото изречение от Божественото Писание може да се намери велика сила и неизброимо богатство от мисли“. И за ревностния читател в Писанието се откриват все нови и нови дълбини. И се чува гласът Божий, който властно говори на всяка човешка душа. „Дори само видът на Евангелието ни прави по-въздържани от греха – отбелязва Златоуст, – а ако към това се прибави и внимателно четене, тогава душата като че встъпва в тайнственото светилище, очиства се и става по-добра, защото чрез Писанието с нея беседва Бог. Свещените Книги – те са някакво послание, което Бог е написал от вечността към хората. Оттук е и тази сила в четенето на Библията. Когато човеколюбивият Владика вижда, как ревнуваме за постигането на Неговите божествени слова, Той прощава и озарява ума ни и открива истината на душа ни. Златоуст е близък до буквалното разбиране на боговдъхностеността на Писанието. И я намира из целия текст на свещените книги, независимо дали става дума за изброяване на имена, приветствие или дата. В Писанието няма нищо излишно и напразно – нито една иота, нито една сричка – и често прибавянето на една буква изменя смисъла, както това проличава от преименуването на Авраам. В самата човешка слабост на свещените писатели Златоуст вижда единствено знак за Божествено снизхождение или приспособление. И дори в неясните места и разногласията той се опитва да открие Божествен смисъл. Той смята, че „разногласията на евангелистите“ са по някакъв начин преднамерени. „Защото, ако те бяха във всичко съвсем точно съгласувани – и по отношение на времето, и по отношение на мястото, и по отношение на самите думи, то никой от враговете не би повярвал, че те са писали, без да се съгласуват и уговорят помежду си, и че съгласието им е искрено. Сега пък самият този факт, че в Евангелията се забелязват несъгласуваности в дребните неща, трябва да отклони всяко подозрение и тържествено да оправдае доверието към написалите“. Свещените писатели са писали и говорили „в Духа“ – или в тях говорел Духът. И все пак това снизхождане на Духа Златоуст решително отличава от обладаността: съзнанието и умът остават ясни и разумяват внушаваното. Това е по-скоро озарение. И в това е съществената разлика на профетизма от мантиката. Затова свещените писатели не губят съзнание. И Златоуст винаги се спира на личността на писателя, на обстоятелствата на написването на отделните книги. Особено ясно винаги се очертава пред него образът на апостол Павел и той е оставил седем отделни слова в похвала на великия апостол на езичниците. И все пак Библията е единна, защото всичко в нея е от Бога. А писателите са само тръстта на книжника скорописец.
2.В младостта си Златоуст се учи не само при Ливаний, но също и при Диодор. И в школата на Диодор се оформя библейският му светоглед, определя се екзегетическият му стил. За Диодор Тарски Златоуст си спомня впоследствие с голямо вълнение и признателност – „той водеше апостолски живот, в нестяжение, в молитва и в служение на словото“, „това бе език, от който капеше мед и мляко“, тръба и лира. Като екзегет Златоуст не е новатор – той продължава една вече установила се традиция. В историята на Антиохийското богословие много неща остават неясни. Несъмнено е, че твърде рано Антиохия става голям християнски център. Ние можем да отбележим само различаващите се звена на непрекъснатата традиция. Преди всичко трябва да си спомним за Теофил Антиохийски – не само писател, но и мислител. После срещаме името на презвитер Малхион, който стои начело на елинската школа – той бил един от главните изобличители на Павел Самосатски. Приблизително към същото това време се отнася учителната дейност на прочутия и известен Лукиан. Едновременно с Лукиан в Антиохия учи презвитер Доротей – Евсевий, който е слушал неговото тълкувание на Писанието в църквата, го характеризира като учен мъж, познавач на еврейския език, който чете еврейските книги, но не е чужд и на елинското образование. По този начин още в III век Антиохия е център на библейска работа. И още тогава се определя своеобразието на екзегетическия стил. За антиохийците става характерно сдържаното и често враждебно отношение към екзегетическия алегоризъм. В това отношение ярък образ е свети Евстатий Антиохийски, който е дошъл отвън и се е борил с арианстващите лукианисти. Въобще полемиката и противопоставянето са едни от основните фактори при оформянето на този антиохийски богословски тип от IV век – най-ярък представител е Диодор Тарски. Той е свързан с Лукиан чрез посредството на неговия ученик Евсевий Емески, който се учил и в Едеса. Диодор е ревностен аскет и борец за православието – първо против арианите, после против аполинаристите. Той пише много и на най-разнообразни теми. Но преди всичко е екзегет – от Стария Завет той е обяснил: Петокнижието, Псалмите, Книга Царства, трудните места от Паралипоменон, Притчите, Еклисиаст, Песен на песните, пророците; от Новия Завет: Евангелията, Деянията, Първо послание на Иоан. За всичко това ние можем да съдим само по оскъдни откъси. Впрочем запазено е негово неголямо разсъждение „За съзерцанието и иносказанието“, в което той накратко излага своите основни екзегетически предпоставки. Диодор прави разлика между: история, съзерцание и иносказание – ιστορία, θεωρία, αλληγορία. Според Диодор в Писанието няма иносказание – иначе казано, Писанието не е притча. Библейските разкази и слова винаги са реалистични, пряко се отнасят до това, за което става дума. Затова библейското тълкувание трябва да бъде „исторично“, трябва да бъде „чисто изложение на станалото“. Напротив, алегоризмът се отделя от прекия смисъл, „сменя подлежащото“ – според алегоризма – за едно се говори, а се разбира друго. Трябва да се прави разлика между иносказанието и „съзерцанието“. Съзерцанието открива висшия смисъл в самата история – с това не се отрича историческият реализъм, а се предполага. Именно така е обяснявал библейските места апостол Павел. Диодор следователно застава пред всичко в защита на библейския реализъм против „елинството“, което той вижда в алегорическите тълкувания. Но заедно с това той се отграничава и от „иудаизма“, от грубия буквализъм, който не прониква по-далеч от думите. В Библията твърде често се говори хиперболически, разказът и начинът на изразяване явно превишават мярата на времето. Това ясно сочи другият, вторичен смисъл – най-често това бива профетически или прообразен смисъл. „Съзерцанието“, за което говори Диодор, е преди всичко екзегетическа девиация, разкриваща прообразите. Диодор е далеч от буквалистичния рационализъм. За него Библията е свещена книга. И поради това Божествената благодат се открива многообразно. Трудно е да се съди как Диодор е използвал своите основни правила на дело. Във всеки случай историко-граматическият метод на тълкуване има своите опасности, не по-малко от алегоризма. „Вероятно Александрийската школа я грозяла опасност да напише свое Свето Писание – остро отбелязва Болотов, – Антиохийската пък – да спре твърде близо до буквата, забравяйки, че „историята“ трябва да бъде следвана от „теорията“. В екзегетиката на Теодор Мопсуестийски, ученика на Диодор, тази опасност се осъществила. Златоуст е далеч от крайностите на Теодор. Изглежда, той е по-близо до Диодор. Може да приемем, че в екзегетическите си опити той се ползва от тълкуванията на своя учител. Несъмнено е, че той се ползва от тълкуванията на Евсевий Емески. Но, от друга страна, ползва и творенията на Кападокийците, които по-скоро могат да бъдат причислени към александрийската традиция. Като цяло трябва да се каже, че Златоуст остава в своите тълкувания винаги реалист. Но самите събития поучават или пророчестват – това е обоснованието на „типологическите“ обяснения, които по същество се различават от иносказанието. Именно в учението за „типовете“, тоест образите, се заключава същността на екзегетическия възглед на Златоуст. Това се свързва преди всичко с въпроса за религиозното значение на свещените книги за всеки вярващ, тоест за множеството читатели, и при това за едно неопределено множество, което не е ограничено нито от времето, нито от мястото. На това би следвало да съответства една множественост на смисъла на самото Писание. В частност този въпрос получава особена острота при тълкуването на Стария Завет. Тук чистият „историзъм“ неизбежно се оказва „иудаизъм“. И именно тук „типологията“ придобива особена важност. И истинският „типологизъм“ е възможен само на реалистическа основа. Не е чудно, че именно в антиохийската екзегетика учението за прообразите и прообразованията получава пълно разкритие. При Златоуст това се свързва с неговата близост до богословието на апостол Павел. Но и цялото антиохийско екзегетическо богословие е в известен смисъл „павлинизъм“.
3.В Писанието като Слово Божие има някаква триизмерност, има дълбочина. И затова тълкувателят трябва да проникне по-дълбоко от повърхностния слой, по-далеч или по-дълбоко от буквата. Това е основно правило, основен похват на Златоуст. Преди всичко това е свързано с известна непълнота или даже тъмнота на библейската буква. Бог е говорил на човека, отбелязва Златоуст, някак „приспособено към слабостта на слушащите“. Така той обяснява библейските антропоморфизми и антропопатизми, „отецът не се вглежда в достойнството си, когато говори по детски с децата“. Така той обяснява недоизказаността и в Новия Завет. Спасителят не е казал на Никодим за Своето Божествено достойнство, „защото за слушателя това било още недостъпно и преждевременно“. И апостолите по тази причина често говорели за Христа, като за човек, като не откривали преди да дойде времето за това – по-голямото. Затова става необходимо разпространителното и приложно тълкуване на подобни места. Това особено се отнася за Стария Завет. И все пак това не е така само защото тогава още не било дошло времето за пълното откровение. Впрочем Златоуст може би преподчертава дидактическата „тъмнота“ на Стария Завет. Главната причина за тази „тъмнота“ се състои в това, че Старият Завет е обърнат към идното, представлява някакво единно пророчество. Златоуст предпочита да казва: образ, τύπος. И отбелязва: „не търси в образа пълна действителност – гледай само сходството на образа с действителността и на превъзходството на действителното пред неговия образ“. Старият Завет се е изпълнил в Новия – затова единствено като изхождаме от Новия Завет, можем да разпознаем „истината“ или смисъла на Стария. „Образът – обяснява Златоуст – не бива изцяло да се отличава от истината – иначе той не би бил образ. И не трябва да бъде съвършено равен на истината – понеже тогава би бил самата истина. Той трябва да се удържа в своите предели, като не съдържа в себе си цялата истина и не се отдалечава напълно от нея. Защото, ако той имаше всичко, то той щеше да е самата истина. А ако нямаше нищо (от истината), той не ще можеше да бъде образ. Той трябва да има нещо в себе си, и нещо да оставя на истината“. Предображението или прообразуването се състои в това, че отделни събития сочат някои други събития от бъдещето. „Типологията“ се различава от иносказанието по това, че обяснява събития, а не думи. Алегорическо разбиране вижда в библейските разкази единствено притчи, само чисти символи – различава не два плана на действителността, а два начина на разбиране на един и същи символ. Старият и Новият Завет според алегориста са две системи на тълкуване, два светогледа, но не два етапа на домостроителната история. В това именно се заключава иреализмът на алегорическия метод. Историческият реализъм не превръща Библията в светска история. Дори Теодор Мопсуестийски не бива да бъде приеман като историк позитивист. И за него Библията като цяло е христологическа, месианска книга – събитията от Стария Завет прообразуват идното, пророчестват. Библията е изпълнена с намеци и предчувствия. Още повече това важи за Златоуст. В известен смисъл алегорическият мотив се включва в типологическото тълкуване. И все пак символични са не думите, а фактите. Така жертвоприношението на Исаак означава и Кръста. Така старозаветният агнец прообразува и Христа. Така преселението в Египет и изхода оттам предуказват бягството на Иосиф с Младенеца в Египет и завръщането в Палестина. Лесно е да се разбере, че при това също остава известна условност и произвол при тълкуването, както и при алегористите. Златоуст вижда друг ред прообрази в самите думи, в начина на изразяване – особено в пророческите слова. Пророците са говорели с образен език – тук е областта на символизма в собствения смисъл на думата. И все пак самите предсказания са многозначни – отнасят се към ред дела, които се разкриват едно друго. При това тук често бива отнасяно и вече билото, и това, което вече се случило – така например Моисей пророчествал, когато повествувал за небето и земята. Иаков пророчествал за Иуда, но в същото време и за Христос. Псалмите имат двойнствен смисъл. Същото се отнася и за Новия Завет. Евангелията са и исторични, но в същото време самите евангелски събития някак прообразуват бъдещата съдба и пътя на вярващите души, които прихождат при Христа. При това Спасителят често говори в притчи. Именно това оправдава нравственото приложение на евангелските текстове. От казаното се обяснява религиозният смисъл на „историко-граматическата“ екзегетика. Това не е разсъдъчно, емпирическо тълкуване на Писанието. Не бива да се преувеличава и „научността“ на атиохийските тълкувания. Ерудицията на антиохийските екзегети не е била повече и не е била по-строга от тази на александрийците. Във всеки случай Златоуст не знае еврейски език, както не го е знаел и Теодор Мопсуестийски. Затова и двамата са следвали гръцкия текст, на който придавали решаващо значение – и въпросите за разногласието на еврейския и гръцкия текст оставали неразрешени. Не била достатъчно широка и онази историческа перспектива, в която Златоуст разгръщал своите библейски обяснения. Той се ограничавал с кратки справки за писателя на книгата, за обстоятелствата на написването ѝ, за целите на писателя, и след това следял плана, движението на мисълта. Тълкуванията на Златоуст върху Новия Завет принадлежат към най-добрите изсред творенията му – както отбелязвали това още в древността. Това е така поради зоркостта, с която той се хваща и за най-слабия оттенък на гръцката реч. Филологът в Златоуст се усеща, когато той поставя въпроси: кой говори, на кого говори, какво и за какво говори. Той разкрива оттенъците на синонимите, равните по възможност обрати на речта.Той винаги се стреми да изведе смисъла на Писанието от самото Писание – сравнително малко и рядко се позовава на преданието. Библията за него е някак самодостатъчна. По това Златоуст е близък до Ориген. И александрийците и антиохийците еднакво се стремели да хванат и да разкрият „вътрешния“, или „духовния“ смисъл на Писанието – и ги разделяли само методите, а не постановката на задачата. Това методологическо разминаване се свързва отчасти с различието при онези антични филологически традиции, към които те принадлежат: защото различието и дори борбата между „алегорическия“ и „историко-граматическия“ метод възхожда още към античната екзегетика на класическите текстове. Но преди всичко то се свързва с различието в религиозното възприемане на историята. Неслучайно Диодор Тарски обвинява александрийските алегористи в неразбиране на историята. Това е обаче по-скоро различие в тенденциите, отколкото в решенията. И основната задача винаги си остава обяснението, разкриването на смисъла – независимо дали това са думи или събития. В плана на нравственото прилагане александрийците и антиохийците твърде се доближават помежду си. Теодор Мопсуестийски най-много се отдалечава от александрийците – но при него библейската екзегетика почти губи религиозния си смисъл. Това е свързано с общия му богословски уклон, със своеобразния му хуманизъм. В тези си крайности антиохийското направление било осъдено. Но била удържана и истинността на антиохийския екзегетически реализъм: отношението към Писанието като към история, а не като към притча. Именно в това е била и силата на Златоуст.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.