Дъновизмът – прикрит сатанизъм*

Митът за „предателството“ на поп Кръстю*

Отец Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881) – седналият в средата

Съдържание и значение на догматите*

Тотю Коев

Думата догмат се използва както в църковната, така и в извънцърковната терминология. Това е самопонятно, но трябва веднага да се отбележи, че в извънцърковните среди в тази дума обикновено се влага твърде негативно съдържание: когато за нещо се каже, че е догматично, се разбира, че то е сухо, безжизнено, сковаващо, ретроградно, ненаучно и т. н. В последно време у нас често се говори, че ако иска да отговори на съвременните нужди на вярващите, Българската православна църква трябва да се модернизира, като промени ритуалите и преди всичко догматиката. Последното е показател, че дори и хора на отговорни държавни постове, мислещи така, проявяват недостатъчна компетентност. Ще рече, необходимо е да се хвърли светлина върху догмата като понятие, съдържание, форма, характерни белези и значение и едва тогава да се види дали е необходима промяна на догматиката, т. е. на вероучението.

а) Понятие за догматите

Думата „догмат“ е гръцка (δόγμα). Произлиза от глагола δοκεω=мисля, считам, предполагам,  в минало време δέδογμαι (3 л. ед.ч. δέδοκται=решено, установено, определено). Глаголът δοκεω изразява както вътрешна, субективна убеденост във или за нещо, така и произтичащото от тази убеденост външно, обективно установяване на нещо. Оттук етимологически съществителното δόγμα означава мисъл, която напълно се е утвърдила в човешкото съзнание, станала е за човека твърдо убеждение, безспорна истина, ясно установено положение, което на свой ред намира израз в категорично решение на човешката воля. Следователно тук са налице два елемента: мисъл и воля. Твърдата мисъл е предпоставка за категорична изява на волята. С такова значение думата δόγμα е била в употреба още в гръцко-римската древност и се среща предимно в областта на философията, религията, етиката и законодателството[1], а също така в Св. Писание и в древната християнска литература.

а. 1. В областта на философията

Тук с δόγμα се означавало авторитетно мнение на даден философ, считано от него самия или от неговите последователи за несъмнена истина; също така философска система, поддържана от мнозина философи. По свидетелството на Цицерон (106-43 пр. Хр.) философите наричали догмати истините, постигнати или установени чрез мъдростта[2]. В този смисъл и Ориген (+253/54 г.) нарича догмати това, което се считало у гръцките философи за несъмнена истина[3].

а. 2. В областта на религията и етиката

Философските умозрителни истини (догмати), за които говорят Цицерон и Ориген, имали предимно религиозно-етически характер, разбира се, с тогавашното съдържание на тези понятия. У Платон (427-347 пр. Хр.) догмати са наречени правилата или нормите относно справедливото и прекрасното, които трябвало да се внушават на децата[4]. Сенека (ок. 4 г. пр. Хр. – 65 сл. Хр.) наричал догмати основните положения на нравствения закон[5].

а. З. В областта на законодателството

В гражданското и военното законодателство с догмати означавали разпорежданията на върховната власт, които имали безусловно задължителен характер. Така например Херодиан (ок. 170-ок. 240) наричал δόγμα (на лат. scitum, placitum, decretum) такова решение или предписание на римския сенат, което било задължително за целия народ[6]. Ксенофонт (428/7 – сл. 355 пр. Хр.) пък с δόγμα обозначавал разпорежданията на военачалниците, които били категорично задължителни за подчинените им войници[7].

Обобщено казано, древните класически писатели – гръцки и латински – с „догмат“ обозначавали безспорна умозрителна философска истина, религиозно-нравствено и естетическо правило и граждански закон.

а. 4. Със същото съдържание думата δόγμα се среща и в Свещеното Писание

В Стария Завет с нея означавали, от една страна, царски наредби, укази и закони (срв. Дан. 2:13; 3:10; 6:8-9; Естир 3:9), а от друга – заповеди на Моисеевия закон (срв. Йезек. 20:24) или заповеди относно религиозния живот изобщо (ср. 2 Мак. 10:8; 15:36). Изпълнението на едните и другите било безусловно задължително.

В Новия Завет думата δόγμα е употребена 5 пъти със значение на:

– царски указ или закон.

У св. евангелист Лука (2:1) δόγμα се нарича заповедта на кесаря Август за преброяване на населението в цялата Римска империя. Всички били задължени да изпълнят тази заповед. В книга Деяния апостолски (17:7) δόγματα са наречени заповедите на кесаря, които също били задължителни за всички граждани в страната;

– религиозно учение.

В посланията на св. апостол Павел до Ефесяни (2:15 – Христос „… унищожи с учението Си закона на заповедите“ (εν δόγμασιν) и до Колосяни (2:14 – „Христос заличи с учението съществувалото за нас ръкописание“ (τοις δόγμασιν) догмати са наречени предписанията на Моисеевия закон, които дотогава били задължителни за всеки юдеин;

– задължителна норма за Църквата Христова

В книга Деяния апостолски (16:4 – „… поръчваха на верните да пазят заповедите (τα δόγματα), отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим“ (догмати са наречени определенията на Апостолския събор (51 година) в Иерусалим, които имат пряко отношение към живота на християните. Задължителният характер на тези определения се обуславя от факта, че те са съставени от Църквата със съдействието на Светия Дух: „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15:28).

а. 5. В древната християнска литература

За да обозначат истините на вярата като истини безспорни, които имат произхода си от Бога и поради това са задължителни за вярващите, древните християнски писатели използвали думата δόγμα като условен термин, използвали я в смисъл на авторитетно вероучение.

Вярно е, че учението на Иисуса Христа относно истините на вярата и нравствените норми никъде в Новия Завет не е наречено δόγμα. Но в процеса на развитие на богословската мисъл тази дума влязла в широка употреба. Първоначално я използвали изобщо към християнското учение като цяло, а не само към веровите истини. Така например св. Игнатий Богоносец (+ ок. 110 г.) нарича учението на Иисуса Христа и апостолите „догмати Господни и апостолски“[8]. Със същото съдържание тази дума се среща в Посланието на апостол Варнава[9], у св. Юстин Философ (+ ок. 165 г.)[10], у Ориген[11], у Климент Александрийски (+ пр. 215 г.)[12] и др. От IV век насетне източните църковни писатели с δόγματα обозначавали не християнското учение изобщо, но само веровите истини, за разлика от нравствените норми. Св. Кирил Иерусалимски (+ 386 г.) нарича догмати на благочестието и догмати необходими за спасението тези истини на вярата, които се съдържали в Символа на Иерусалимската църква и били преподавани на оглашените[13]. И св. Григорий Богослов (329/30-390) нарича догмати основните истини на вярата, които оглашените трябвало да изучават – истините, в които трябвало да вярват кръстените и върху тях да изграждат новия си добродетелен живот[14]. Св. Василий Велики (330–379) използва думата δόγμα главно относно учението за личността на Иисуса Христа[15], докато неговият брат св. Григорий Нисийски (335–394) я отнася предимно към учението за Св. Троица, което нарича догмат на вярата[16]. И св. Иоан Златоуст (344/54–407) под догмати разбира християнското вероучение[17]. Истините на вярата, намерили словесна формулировка във вероопределенията на вселенските събори, били обозначавани от самите съборни отци като догмати[18], за разлика от другите определения, наречени канони или правила. В богослужебния чин на Православната църква догматици (δογματικόν) се наричат тези песнопения, които съдържат вероучителни елементи относно св. Богородица, Боговъплъщението и двете природи в личността на Иисуса Христа.

От IХ-ти докъм средата на XVII-ти век думата “догмат“ почти не е била в употреба. В богословския език тя навлиза отново в края на XVII-ти век, когато с нея започват да обозначават истините на вярата, за разлика от нравоучителните истини, както е било още в IV-ти век. Днес терминът „догмат“ се използва нашироко от богословите във всички църкви и църковни общности – използва се само по отношение на истините на вярата.

б) Съдържание и форма на догматите

Като взела за основа етимологията на думата „догмат“, смисъла, който влагали в нея древните църковни мислители, и съобразно нуждите на църковния живот, православната църковна мисъл постепенно прецизирала съдържанието на понятието „догмат“, а Църквата вложила това съдържание в съответна словесна форма.

По съдържание догматите са богооткровени и вечни истини, съдържащи се в Божественото Откровение, което намира пълен и съвършен израз във и чрез Иисус Христос. Догматите са слово на Божествения разум. Като божествени те са вечно живи и действени.

По форма догматите са глас на Църквата Христова. Дадени са от Бога на Църквата[19], която ги пази, възвестява, изяснява и дефинира.

За християните истината е Иисус Христос – въплътилият се Син Божи, Който Сам казва за Себе Си: „Аз съм истината“(Иоан 14:6). Обаче всеобхващащата истина е Света Троица. Тя извършва изкуплението чрез Божия Син, Който чрез Въплъщението Си е съединил в Себе Си божественото и човешкото[20].

По своето съдържание догматите като свръхестествени богооткровени истини на вярата свидетелстват за единия по същество и троичен по Лица Бог – Творец, Промислител, Изкупител, Осветител и Правораздавател; за духовно-ангелския свят; за човека – неговото първоначално състояние, грехопадение и изкупление; за благодатното му състояние в Църквата, осъществявано чрез силата на Светия Дух, и за подготовката му към вечен и блажен живот с Бога.

Тези богооткровени верови истини (догмати) по форма са израз на църковното съзнание. Църквата като богочовешки организъм, като тяло, чийто Глава е Сам Иисус Христос, и поради пребъдващият в нея Дух Свети е пълнота (πλήρωμα). Затова и логическите формулировки, които тя дава на догматите със съдействието на Светия Дух (Деян. 15:28), са точни и пълни.

При усвояване съдържанието на догматите има два важни момента:

1. усвояване съдържанието им чрез индивидуален религиозен опит (Иоан 8:32) и

2. логическа формулировка на индивидуалния религиозен опит, постигана с помощта на разума (срв. Иоан 5:39, 46-47; 10:25). Религиозният опит дава възможност на християнина да се приобщава постепенно към Истината и да усвоява съдържанието на догматите. Този религиозен опит е възможен само в Църквата Христова. Чрез тайнствата тя дава на своите членове необходимите благодатни средства, за да могат да растат в Истината. Колкото по-тясно е общението с Църквата, толкова по-лесно и по-пълно може да се усвои църковното съзнание. Отделният член на Църквата само с нейна помощ може да вникне в съдържанието на догматите и да усвои тяхната същност[21]. Формулировката на догматите, която Църквата им дава, е задължителна за нейните членове. Ако липсва тази задължителност, неизбежно се стига до опасния за църковното съзнание плурализъм, губи се единството във вярата.

Църквата извлича съдържащите се в Божественото Откровение верови истини, които изяснява и възвестява на своите членове. Отначало в християнството не е имало догмати във формата на научно-богословска система. Християните нямали нужда от такава система, защото всеки се стремял да стане „нова твар“ (Деян. 2:46-47; 5:13-14; 2 Кор. 5:17; Римл. 6:4; Откр. 21:5) във и чрез Църквата. Когато възникнали разномислия, явила се нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието. Макар и второстепенно в сравнение с единството в живота с Църквата, това теоретическо единство било и е необходимо[22]. To e в унисон със заповедта на Иисуса Христа: „Да бъдат всички едно“ (Иоан 17:21). А това изисква единство както жизнено-практическо, така и теоретическо.

Църквата е формулирала и дефинирала на вселенски събори тези верови истини, които са били предмет на остри и продължителни догматически спорове (например за Св. Троица, за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, за иконопочитанието и др.). Истините на вярата, по които не са се водили такива остри спорове (например за благодатта, за претворяването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия и др.), не са получили съответна вселенско-съборна формулировка. Но и едните, и другите са живи и действени в църковното съзнание и са еднакво задължителни. Едните и другите са достъпни чрез личен религиозен опит и съзерцание, достъпни са за чистите сърца. Иисус Христос казва, че „чистите по сърце ще видят Бога“(Мат. 5:8).

Ако се използват евангелски сравнения, за да се подчертае връзката между съдържанието и формата на догматите, би могло да се каже, че догматите като богооткровени истини са таланти, дадени от Бога на хората, а догматическите изяснения и формулировки са припечелените таланти (Мат. 25:14-30). Божественото, респективно формата е относително изменяема и служи като средство за проникване в същността на догматите. Трябва да се осмисли съдържанието, за да се разбере формата.

в) Характерни белези на догматите.

Божествените истини – догматите, притежават определени черти или свойства, присъщи само на тях и отличаващи ги от останалите истини. Съществените черти или белези на догматите са: теологичност, богооткровеност, църковност, общозадължителност, неизменяемост и сотириологичност. Между тях съществува вътрешна връзка и обусловеност.

в. 1. Теологичност.

Това определение показва кои истини се разбират и приемат като догмати. От всички християнски истини, съдържащи се в Божественото Откровение, за догмати се приемат само тези, които се отнасят към същността на религията като вътрешен двустранен съюз между Бога и човека, при това съюз възстановен чрез Иисуса Христа. Всъщност това са истините, които съдържат учението на Църквата за Бога и Неговото отношение към разумните същества и по-частно към човека, или, с други думи, учението за единия по същност и троичен по Лица Бог; за човека с оглед неговото религиозно състояние: сътворяване и първоначално състояние, грехопадение и отчуждение от Бога, възстановяване на съюза му с Бога чрез Иисуса Христа; за неговото благодатно състояние в Църквата, осъществявано чрез силата на Св. Дух; за подготовката му към вечен и блажен живот с Бога. Всички останали истини, отнасящи се до религиозно-нравствения живот на християните (нравствени истини или заповеди); изразяващи отношението на вярващите към Бога чрез богослужението (обредови истини); регулиращи организационния им живот в Църквата (канонически истини) не са догмати на вярата, макар да са задължителни.

По своето съдържание догматите като свръхразсъдъчни истини са недостъпни за разума. Те се възприемат с вярващото сърце. „Чрез вяра проумяваме” (Евр. 11:3), пише св. апостол Павел. Ако в областта на вярата се осланяме само на постиженията на разума, никога не бихме могли да стигнем до нещо твърдо и категорично, винаги би имало съмнения и колебания. Само Откровението на Бога за Него Самия дава твърда и непоколебима опора, възвежда до степен на несъмнена достоверност. Само Бог знае Самия Себе Си. Той може да се открие и действително се е открил на хората чрез Своя единороден Син (ср. Мат. 11:27; Иоан 1:14,18), Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9) и всичката пълнота на божествената истина (ср. Иоан 1:14,17; 5:33; 8:32,40,45-46; 18:37; Ефес. 1:13; 4:21), Който като неизменна истина се възприема чрез вяра. Затова догматите се наричат истини на вярата.

в. 2. Богооткровеност.

По своя произход догматите са истини богооткровени, и като такива се съдържат в Божественото Откровение. Те са слово на Самия Бог, Който в Стария Завет е говорил чрез пророците; в Новия Завет е говорил Сам въплътилият се Син Божи Господ Иисус Христос, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). На вярващите в Него Той е открил божествените истини (ср. Иоан 1:12-13; 3:34-36; Гал. 1:12; Ефес. 3:3; 1 Иоан 1:1-5). Със съдействието на Св. Дух апостолите са възвестявали това, което Сам Той е учил (ср. 1 Иоан 1:1-5). Тъй като Христовото учение е от Бога (ср. Иоан 7:17) и като божествено е безусловно истинно (ср. Иоан 8:12; 14:16) и неизменно (ср. Мат. 5:18; 1 Кор. 1:19-20), то истините на вярата, дадени от Христа, са такива. А те са такива именно защото са божествени или Христови. Ако не бяха Христови, не щяхме да имаме право да ги приемаме за безусловно истинни и неизменни. Следователно за догмати се приемат само тези истини на вярата, които се съдържат в словото Божие, които са дадени от Иисуса Христа и са възвестявани от апостолите. Вън от Божественото Откровение няма и не може да има божествени догматически истини. Като имали предвид божествения произход на догматите, мнозина от светите отци и учители на Църквата ги наричали догмати Христови[23], догмати Господни[24], догмати евангелски[25], догмати апостолски[26].

Едни от догматите се съдържат в Св. Писание, а други са дошли до нас от апостолското предание, но едните и другите имат еднаква сила за благочестието[27], защото всички водят началото си от Божественото Откровение (Св. Писание и Св. Предание).

в. 3. Църковност

С това определение се подчертава ясно мисълта, че божествените истини не са дадени на отделни лица или групи от хора, а на Църквата, която по волята на нейния Създател и Глава Господ Иисус Христос ще пребъде до свършека на света (ср. Мат. 16:18; 28:20). А по думите на св. апостол Павел тя е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15).

Църквата пази непрекъснато и без изменение дадените ѝ чрез апостолите истини на вярата. В своите решения и действия тя е непогрешима, защото е непогрешим нейният Глава Иисус Христос и защото в нея постоянно присъства и действа Духът на истината, Който упътва на всяка истина (ср. Иоан 16:13) и Който по обещанието на Спасителя ще пребъдва в нея вовеки (ср. Иоан 14:16). Kaто богочовешко единство, като тяло Христово Църквата е единствената вярна пазителка и безпогрешна тълкувателка на богооткровените истини. Затова между богооткровеността и църковността на догматите не може да се постави граница, както не може да се постави граница между Откровението и Църквата. Защото Откровението е на Църквата и в Църквата, както Църквата е Църква на Откровението и в Откровението. Вън от Църквата няма и не може да има догмати, защото вън от нея няма и не може да има истинско Божествено Откровение. Догматите са догмати само в Църквата и чрез Църквата. Като богооткровени истини те са дадени на нея не само да ги пази и възвестява, но и да ги изяснява и формулира. В този смисъл догматите имат двояко изразен църковен характер: от една страна, като дадени по съдържание на Църквата, и от друга – като дефинирани от нея по форма.

Като обявява една или друга истина за догмат, Църквата с това не въвежда някакво ново учение, което не се съдържа в Божественото Откровение, а със своя авторитет само свидетелства и утвърждава като догмат това, което тя е получила от Иисуса Христа и апостолите. Нейните определения са само словесна форма на богооткровените истини в зависимост от духа и нуждите на времето. А тези нужди са породени от стремежите на отделни лица да вникнат в истините на вярата предимно, ако не и изключително само със своя претендиращ за непогрешимост разум, а не със съборния и апостолски разум на Църквата, обвеян от силата на Св. Дух.

На Апостолския събор в Иерусалим представителите на Църквата със съдействието на Св. Дух взели решения, които се отнасяли до всички вярващи и били задължителни за тях (ср. Деян. 15:28; 16:4). По модела на този събор по-късно, когато нуждите налагали, Църквата свиквала вселенски събори, които формулирали дадени верови истини, приемани от всички за догмати. Някои от светите отци и учители наричали тези формулирани истини догмати на Църквата[28] или още догмати църковни[29].

От друга страна, членове на Църквата могат да бъдат само тези, които вярват и приемат догматите на вярата така, както вярва и учи Църквата. Тези пък, които се противят на нея и изопачават догматите, тя отлъчва и анатемосва, за да ги вразуми, а също така за да предпази верните от съблазни и изкушения. Като изброяват всички догмати, формулирани на предходните вселенски събори, отците на Шестия вселенски събор (681 г.) постановяват: „Ако някой не се придържа и не приема горепосочените догмати на благочестието и не мисли, и не проповядва така, а се опитва да върви против тях, на такъв нека бъде анатема…, и нека бъде изключен и заличен от християнското общество…, понеже ние окончателно постановихме – по никакъв начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното“[30].

в. 4. Общозадължителност

Тъй като по своето съдържание догматите са божествени истини, а божественото е универсално, от друга страна, те са дадени на Църквата, а тя е за всички времена и за всички народи, логически следва, че догматите като истини богооткровени и църковни са общозадължителни. Тази задължителност не е самоцелна. От нея са обусловени както нравственият живот на християните, така и тяхното религиозно съзнание.

Като усвоява чрез вяра догматическите истини на Божественото Откровение, християнинът чрез подвига на молитвата, поста, любовта, надеждата, кротостта, смирението, милосърдието и чрез благодатта, получавана чрез тайнствата, има възможност постепенно да променя своята природа, да възраства в Бога, да достига „до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:13; Кол. 2:19). А пълната възраст на Христовото съвършенство е нравственото възрастване и съвършенство на Христовите последователи. На свой ред това съвършенство е немислимо без вярата във въплътилия се Син Божи Иисус Христос и в истините, възвестени от Него и проповядвани oт апостолите. За да предпази вярващите от изопачаване на тези истини и да подчертае тяхната богооткровеност и задължителност, св. апостол Павел пише: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Евангелието, което аз ви благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човеци, а чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:8, 11-12). Като божествени истини на вярата догматите се определят и преподават от Църквата със съдействието на Св. Дух в името Христово. Те се определят и формулират от нея не по силата на самопроизволна човешка власт, а по дадената ѝ от Бога власт (ср. Мат. 18:17-18; 28:19-20; 1 Тим. 3:15). Поради това догматите съдържат в себе си съществено необходими условия за религиозно-нравствения живот на Църквата като цяло и за всеки от нейните членове поотделно. Отричането на догматите и  тяхното изопачаване е равносилно на духовно самоубийство, защото християнин, който отрича или изопачава догматите, отделя себе си от  животворното тяло – Църквата, и прекъсва връзката си с нейните благодатни сили. Оставен пък сам нa себе си, той е лишен от възможността да води християнски нравствен живот.

Догматите са общозадължителни истини на вярата също поради това, че те са норми, дадени от Бога за формиране на правилно религиозно съзнание. Присъщото на човека религиозно чувство се формира в зависимост от идеята за Абсолютното – за Бога и Неговото отношение към човека. Колкото тази идея е по-правилно развита и приета, толкова и религиозното съзнание е по-богато и по-съдържателно. До такова заключение се стига по аналогия с отношенията между хората: характерът и направлението на нашите чувства към другите хора и жизнените ни отношения се определят в зависимост от представите ни за тези хора и от тяхното отношение към нас. Както религиозното чувство, така и произтичащият от него религиозен живот биват различни у последователите на различните религиозни учения. И между самите християни развитието на религиозното чувство и на религиозния живот зависи от правилното, определено и ясно понятие за Бога и Неговото отношение към нас. А това понятие ни дава Църквата в своите вероопределения и го дава, за да ръководи то религиозното съзнание на всички вярващи и да направлява целия им религиозно-нравствен живот. Това вече показва, че определяните и преподавани от Църквата догмати на вярата имат значение на безусловно общозадължителни правила или закони в областта на религиозния живот.

в. 5. Неизменяемост

Като дадени от Бога правила на вярата догматите са неизменяеми по своето съдържание. Това е самопонятно, защото както Бог е неизменяем и винаги е един и същ и по същност, и по сила, и по съвършенство, „у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иак. 1:17; Ср. Мал. 3:6), така и догматите като вечни божествени истини не могат да се изменят или променят по съдържание, нито числено да се увеличават или намаляват. Тяхната богооткровеност ги прави константни величини.

Неизменяемостта им се обуславя и от това, че те са дадени на Църквата и са санкционирани от нея. Затова тя като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15) е гаранция за тяхната истинност, чистота и неизменяемост. В такъв смисъл следва да се разбира и споменатото по-горе решение на Шестия вселенски събор, което категорично забранява „по никакъв начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното“ (правило 1).

в. 6. Сотириологичност

Посочените дотук съществени черти или характерни свойства на догматите сочат и на тяхната сотириологичност или спасителност. Те не са дадени от Бога само да се теоретизира върху тях, нито пък да се правят спекулативни обобщения, а  са дадени да водят към спасение и вечен живот, към разкриване дверите на царството Божие. Съдържащи се в Божественото Откровение и санкционирани от Църквата като вечни божествени истини, догматите са задължителни за всички християни, които желаят и търсят спасение. Възприемането на догматите на вярата като вечни, спасителни и животворящи истини Божии носи на всеки християнин спасение и вечен живот. Иисус Христос свидетелства: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен“ (Иоан 6:40; Срв. Мат. 28:19-20; Марк 16:15-16; Иоан 7:38; 17:3-6). Като има предвид именно силата и спасителното значение на догматите, Църквата отлъчва от себе си и анатемосва тези, които им се противят или ги изопачават. Това тя върши съгласно волята на своя Глава Господ Иисус Христос, Който казва: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен“ (Мат. 10:32-33; Ср. Мат. 18:17; Марк 8:38; Лука 9:26; 12:8-9). Отричането от истините на вярата неминуемо води до отричане и отдалечаване от Източника на живота, както и изопачаването им лишава от спасение. В духа на казаното от Иисуса Христа са и думите на св. апостол Павел: ”Странѝ от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си” (Тит. 3:11).

Възвестените от Богочовека Христа истини са не само „дух и живот“ (Иоан 6:63), но и водят към „вечен живот“ (Иоан 14:6). „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20). Приемащият догматите на вярата и устройващ живота си съобразно с тях, прилича на лозова пръчка, която непрекъснато черпи живителни сокове от лозата и дава обилни плодове (ср. Иоан 15:2-7)[31].

Въз основа на казаното дотук относно някои съществени черти или характерни свойства на догматите би могло да се даде приблизително следното определение за тях: догматите са богооткровени истини, съдържащи в себе си учение за Бога и Неговото отношение към света и особено към човека, пазени, определяни и преподавани от Църквата като неизменни и задължителни за всички християни правила или норми на вярата, водещи към спасение.

г.  Значение на догматите

Като богооткровени истини на вярата, съдържащи в себе си учението за Бога и домостроителството за спасението на хората, догматите изразяват и определят същността на християнството. Всички други християнски истини – нравствени, богослужебни, канонически – са обусловени от догматическите и в тях намират своята основа. Оттук следва логическият извод, че догматите на вярата имат първостепенно значение. Такова значение им придава Божественото Откровение и църковното съзнание.

Значението на догматите се заключава преди всичко в това, че те като разгадка на тайните на живота са необходими за спасението, за вечния живот. „Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдание, а с уста се изповядва за спасение“ (Римл. 10:9-10). Същността на вечния живот е богопознание и богообщение. „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного, Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа“ ( Иоан 17:3) „Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9), респективно чрез общението си с Него. Сам въплътилият се Син Божи Иисус Христос говори: „Който вярва в Сина, има живот вечен“ (Иоан 3:36); „ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си“ (Иоан 8:24). Изпращайки учениците Си да благовестят словото на истината на всички народи и да кръщават в „името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19), Спасителят им казал: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). В духа на казаното от Иисуса Христа апостолите учили, че „без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евр. 11:6; Ср. Римл. 10:9-12); че „това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Иоан 20:31; Срв. 1 Иоан 5:12); че „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). Апостолите убеждавали повярвалите да пребъдват в това учение, което са слушали от тях (ср. 1 Иоан 2:21-24), и да възрастват в познаване на нашия Господ Иисус Христос (срв. 2 Петр. 3:18; Кол. 1:9-10; Ефес. 3:18; 4:13). Именно догматите са тези истини на вярата, които възвестил Богочовекът Христос и които проповядвали апостолите.

Жизнено-спасителното значение на догматите не се заключава само в теоретическото им познаване, защото те не са само теоретически формули, а са и живот или преди всичко живот. Този живот (ζωή, а не βίος) по своята духовно-благодатна същност е свръхразсъдъчен, недостъпен за разума. Той се изживява и показва, а не се дефинира и доказва. Усвоява се непосредствено чрез жив религиозен опит[32]. По пътя на религиозното преживяване на догматите, които са дух и живот, се вниква в същността на Христовото учение. С други думи, който изпълнява волята на небесния Отец, знае и учението, което Той е открил чрез Сина Си на хората (Ср. Иоан 7:17). „Ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога… Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно“ (1 Кор. 2:12,14). Тук са налице два важни момента: преживяване и познаване. Те са неделимо свързани помежду си. Познавателният процес, обусловен от и осъществен по пътя на преживяването, сочи неизменното значение на догматите. Защото във и чрез догматите на вярата християнинът намира удовлетворителен отговор на жизненоважните въпроси за Бога, за света и човека, за смисъла на тукашния и на отвъдния живот, за началото на злото и породените от него страдания и т. н. Като дават правилен и удовлетворяващ отговор на тези кардинални въпроси, догматите с това определят мирогледа на християнина и оказват могъщо и благотворно влияние върху цялостния му живот. Те му дават импулс да откликне на Христовия призив: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя …, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:28-29). А вярващата душа изповядва: „Господи…, Ти имаш думи за вечен живот“ (Иоан 6:68). Тази изповед изисква живо и постоянно общение  с Източника на вечния живот. На свой ред това общение пък предполага познаването и изповядването на Христа като въплътил се Син на живия Бог (Срв. Мат. 16:16). „Аз съм лозата, вие пръчките, казва Христос; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

За църковното съзнание догматите имат подчертано значение в областта на религиозно-нравствения живот. Както всяко религиозно учение, и християнството има свои етични норми, които определят и насочват религиозния живот на неговите последователи. Тези норми са изградени върху истините на вярата, върху догматите. Без догматите на вярата етическите норми губят своята здрава основа и се обезсмислят. Вярно е, че Иисус Христос е дал заповеди, чието изпълнение е необходимо условие за влизане в царството Божие (Ср. Мат. 7:21; Лука 6:46; Йак. 2:14; 1 Кор. 7:19; Гал. 5:6/. Но Той е дал и истинско познание за  Бога. Бог е идеал на нравственото съвършенство. „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48) Той ни се е открил чрез Своя единороден Син. „Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Бог ни е дал светлина и разум да Го познаем. „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (1 Иоан 5:20). Догматите са необходимо условие за спасение. Върху тях се гради цялото християнско учение за нравствеността. Връзката между догматите на вярата и етическите норми е така тясна, че е невъзможно да се определи къде завършва вероучението и откъде започва нравственото учение. Тази тясна връзка е обусловена от истината, че Създател на християнските нравствени норми е единородният Син Божи, че Той е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6) за търсещите нравствено съвършенство хора[33].

Че наистина цялата християнска система от етически норми е изградена върху догматите, има много библейски свидетелства. Ето някои от тях:

1. В основата на Христовото учение лежи любовта, защото Сам Бог е любов (Срв. 1 Иоан 4:8,16). Тази божествена любов намира своята пълна изява в отношението между Лицата на Св. Троица. Поради това догматът за Св. Троица е метафизическа обосновка на нравствения дълг за любовта. Той ни дава отговор на въпросите: защо и как да обичаме другите; защо да не живеем само за себе си. От този догмат научаваме, че всички хора като чеда на триединия Бог са братя помежду си, независимо от религиозни, социални, етнически, расови и други различия; че всички са сътворени по образ Божи (Срв. Бит. 1:26-27; Прем. Сол. 2:23; Сирах. 17:3; 1 Кор. 11:7; Кол. 3:10) и че колкото понякога този образ да е затъмнен, той остава неунищожим. Призивът на Христа Иисуса: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21) има в основата си единството между Лицата на Св. Троица. Поради това, ако догматиката не би развила учението за Св. Троица, то това щеше да стори етиката, за да обоснове принципите си за любов и единство между хората[34]. Християнската любов, която се гради върху любовта Божия, се изявява трояко: 1. любов към Бога; 2. любов към хората и 3. любов към себе си. Всяка от тези изяви на любов има потвърждение и оправдание във веровите истини (Срв. Мат. 22:36-39; Иоан 13:34; 1 Иоан 3:16; 4:7-21 и други).

2. Християнската етика утвърждава истината, че всички хора трябва да живеят като братя помежду си, защото всички имат един небесен Отец (Срв. Мат. 5:45; 23:9).

3. Стремежът към съвършенство има в основата си думите на Иисуса Христа: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48).

4. Проповядваното в християнството милосърдие се базира върху милосърдието Божие. „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36).

Не само споменатите тук, но както беше вече отбелязано, всички християнски добродетели се изграждат и утвърждават върху истините на вярата, респективно върху догматите. Поради това християнското нравствено учение зависи от вероучението. Ако има отклонение или изопачаване на веровите истини, неминуемо се стига до отклонение и изопачаване и на нравствените. Всичко това свидетелства убедително за важността и значението на догматите.

Също така важна област, в която се откроява ролята и значението на догматите, е тази на религиозното чувство, на мистичното преживяване (Срв. Мат. 5:8; Ефес. 5:19). Истините на вярата и свързаните с тях добри дела придобиват пълен смисъл и значение, когато сърцето се сроди с тях, когато те станат негова неделима част. От друга страна, колкото по-съвършен е обектът на религиозното чувство, толкова по-възвишен бива и нравственият живот. Ако това чувство не се изгражда и направлява от здрави религиозни понятия, в религиозния живот настъпват по-малки или по-големи крайности, които са вредни и дори опасни. Стига се до отричане на едни или други верови истини, което на свой ред води неизбежно до нарушаване единството на вярващите.

Изводът е, че трите елемента в християнството: догматическият, етическият и мистическият са неделими. Нарушаването на един от тях води неминуемо до нарушаване и на другите. Ръководна роля има догматическият (веровият) елемент, защото догматическите истини, възприети с мистично чувство, дават правилна насока на религиозно-нравствения живот на християните. Това определя цялостно значението на догматите, а съответно и необходимостта от тях.

От казаното дотук едва ли може да се прави извод, че православното вероучение се нуждае от модернизиране и осъвременяване. То е и остава такова, каквото го е дал Иисус Христос, каквото са го проповядвали апостолите и каквото го е потвърдил живият религиозен опит в двехилядолетната история на християнството.

__________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1993, кн. 7, с. 1-10.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Прот. Н. Малиновскiй, Православное догматическое богословiе, т. I, Издание второе, Сергиев Посад, 1910, с. 2; Jером. Др. Jустин, Догматика православне цркве, книга прва, Београд, 1980, с. 15; Д. В.  Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, второ преработено издание, София, 1948, с. 5; Theologisches Wörterbuch zum Neuen Thestament, hrsg. Von G. Kittel, Bd. II, Stuttgart, 1935, S. 233 f; Reallexikon für Antike und Christentum, hrsg. Von Th. Klauser, Bd. III, Stuttgart, 1957, S. 1258.

[2]. Quaest. Acad., lib. IV, c. 2, 9, 27.

[3]. Contra Celsum, lib. VII, n. 59.

[4]. Respubl. 538 c.

[5]. Epist. 94, 95.

[6]. Historia Herodiani, lib. VII, c. 10, c. 6, n. 8.

[7]. Ανάβασς, lib. III, c. 3, n. 5, lib. VI, c. 6, n. 8.

[8]. Ad Magnes, XIII, 1. Cp. Ad Ephes., IX, 1.

[9]. Epist. I, 6.

[10]. Apolog., I, 60 и др.

[11]. Contra Celsum, III, 10; De princip. I, 7 и др.

[12]. Strom., III, 2, VI, 15.

[13]. Cathech. IV, 2-3, V, 10.

[14]. Oratio 40, n. 45.

[15]. Homil. VI, in Hexamer., n. 2.

[16]. Epist. V; XXIV.

[17]. Jn genes., hom. XI, n. 5; 13, n. 4; 2, n. 5 и др.

[18]. Правило 1 на Шестия вселенски събор (681 г.).

[19]. Доц. Димитър Дюлгеров, Значение на догмата, ГСУ-БФ, кн. IV, 1927/1928, с. 2.

[20]. Dumitru Staniloae, Orthodoxe Dogmatik (Ökumenische Theologie, Bd. 12), Zürich-Einsiedeln-Köln, 1985, S. 73 f.

[21]. Доц. Димитър Дюлгеров, пос. студия, с. 3 сл. сл.

[22]. Пак там, с. 6 сл.

[23]. S. Jgnatius Antiocheus, Ad Magn., 13.

[24]. S. Jgnatius Antiocheus, Ad Ephes., 13.

[25]. S. Athanasius Alexandrinus, Jn Math., hom. IX.

[26]. Theodoretus, Hist. eccl., lib. I, c. 1; Origenes, Contra Celsum, lib. III.

[27]. S. Basilius Magnus, De Spiritu Sancto, c. 27.

[28]. Например S. Gregorius Nissenus, Contra Eunomium, Oratio 12; S. Joannes Chrisostomus, Jn Galat., Hom. 9.1.

[29]. S. Joannes Chrisostomus, Jn Math., 21, 23; S. Cyrillus Alexandrinus, Jn Amos., c. 2.

[30]. Правило 1.

[31].Епископ Сильвестр, Опыт Православнаго Догматическаго богословiя, т. I, третье изданiе, Кiев, 1892, с. 12-27; Прот. П. Я. Светлов, Христiанское вероученiе в апологетическом изложенiи, третье улучшенное, значительно дополненное и преработанное изданiе, Кiев, 1910, с. 294-300; Прот. Н. Малиновскiй, пос. съч., с. 12-18; Jером. Др. Jустин, пос. съч., с. 18-24; Д. В.  Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, пос. съч., с. 7; Dumitru Staniloae, пос. съч., с. 78.

[32].Свящ. Павел Флоренскiй, Столп и утверждение истины. Опыт православной феодицеи в двенадцати письмах, Москва, 1914, с. 3, 5, 8.

[33]. Прот. Н. Малиновскiй, пос. съч., с. 28 сл.

[34]. Доц. Димитър Дюлгеров, пос. студия, с. 14.

Изображение: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2w5

Предполагаеми противоречия между науката и Библията*

Моисей
Бог създава Адам
Бог сътворява земята
Бог сътворява звездите
Библия

Безбожник ли е бил Дарвин?*

Един богословски поглед върху личността на исихаста св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия*

Росен Миланов

Великите учители на Църквата са преживявали на дело истинския християнски подвиг. Всички те са се стремели към богообщение и са го постигали. През XIV в. с апологетична цел се наложило целият светоотечески опит за това богообщение да бъде изложен систематично. По този начин се дава право на учените да говорят за едно течение в християнската мисъл, наречено исихазъм. Но всъщност, това е самото християнско учение за вътрешния съзерцателен живот, съществувало през всички векове на християнската религия.

Един учен пише в този дух: Църковното учение за нетварността на божествените енергии се съдържа неотемлено в Свещеното Писание, в патристиката, в нашите богослужебни книги и частни молитвословия. Достатъчно е само да напомня, че с изрази за божествената светлина са наситени литургическите песнопения и текстове на Православната църква[1].

Исихасти били древните свети отци, исихасти били техните по-късни последователи, исихасти са и днешните християни, които достигат истинско богообщение в духовно-съзерцателен подвиг.

Исихазмът не е някакво езотерично учение или своеобразен вид магия. Още едно прекрасно доказателство за това е, че след като в уединението на разговора с Бога са постигнали духовна чистота, мнозина исихасти са изведени от Божествения промисъл на мисия за помощ на човешкото общество. Но не трябва да се изпада и в другата крайност – нека не забравяме, че външната дейност на исихастите е плод на вътрешния им подвиг. И вглеждайки се в съкровищницата на християнската литература, ние ще забележим, че там има такива съчинения, които се отнасят с особено голяма дълбочина към въпросите на този вътрешен подвиг. В тези слова е описана тежката духовна борба в стремежа към възможното за човека съвършенство. През XVIII в. в Гърция от преподобните Никодим Светогорец и Макарий Коринтски дори е съставен един изключително популярен сборник с части от тези съчинения, наречен Добротолюбие. И в него сияят такива имена, като преп. Антоний Велики, преп. Макарий Велики, преп. Ефрем и Исаак Сирийски, преп. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама.

Св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама… Като споменахме техните имена нека се обърнем и към последователите им. Част от тях са българи. Кои са тези български последователи на великите исихасти от XIV в.? На първо място, разбира се, трябва да се посочи преп. Теодосий Търновски. След него идват св. патриарх Евтимий, преп. Ромил Бдински, преп. Роман Търновски, св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия…

За живота и личността на св. Киприан добре говори Григорий Цамблак в своето Похвално слово за Киприан. Ето какво казва той на своите руски слушатели: Защото, както в добродетелта беше неподражаем блаженият митрополит Киприан, така и в словесните поучения беше неповторим. Впрочем, него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте, ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме; и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни[2].

Животът на св. Киприан ни предлага една чудна небесна картина на велики личности, свързани с неразривните връзки на Христовата любов. И това, това именно е най-важното. Защото всичко земно като сянка бързо отминава – остават само добродетелите, които придружават своя славен притежател във вечността. И така, нека да проследим тези връзки на Христовата любов и по този начин да разкрием още по-добре светлозарния живот на исихаста св. Киприан.

Един изследовател пише: Средище на исихазма в България първоначално бил манастирът „Св. Богородица“, основан през 1335 г. в местността Парория, в Странджа, от Григорий Синаит. Между първите ученици е Теодосий Търновски.(…) През 1350 г. Синаитовата обител в Парория окончателно прекратила своето съществуване. Учениците на Григорий Синаит се пръснали из различни краища на Балканския полуостров. Синаитовият манастир послужил като модел за устройването и на други исихастки средища, в това число и на Килифаревския манастир[3].

Св. Киприан (1336-1406)

Предполага се, че в ранна възраст Киприан отишъл именно в Килифаревската обител, близо до столицата Търново. Знае се, че през 1363 г. преп. Теодосий Търновски отпътувал за Константинопол заедно с четирима свои ученици, сред които бил и Киприан. До смъртта на своя учител той живее в Студийския манастир, а след това заминава за Света гора. Не може да се каже със сигурност в кой от атонските манастири е пребивавал той, но съществува предположение, че това е манастирът Св. Павел, където по-късно живее и Григорий Цамблак. За живота на Киприан на Света гора много хубаво говори един от цитираните по-горе изследователи: Тук Киприан усвоява постиженията на християнската култура и усъвършенства своите знания за исихазма. Като монах в Света гора Киприан се отличава със своя свят начин на живот. Той се прочува със своята образованост, любознателност и познаване на свещените книги. Животът и ежедневието на бъдещия митрополит Киприан са изпълнени с активна дейност, характерна за подготовката на монаха. Ние, миряните, които не познаваме духовната същност на монашеството, не можем да си представим трудностите на духовното израстване…[4].

На Света гора започва прекрасната дружба на св. Киприан с бъдещия Константинополски патриарх и велик светец на Православната църква Филотей Кокин (1353-1355; 1364-1376).

Св. Киприан е преписал известната древна християнска книга Лествица на преп. Иоан Лествичник. Този препис е завършен на 24 април 1387 г. в Студийския манастир. Това е станало при второто пребиваване на св. Киприан в Константинопол. Относно ситуацията на преписването на Лествица-та, трябва да се спомене за усърдната литературна дейност, която е кипяла в Студийския манастир – изключително голямо книжовно средище още от началото на IX в., когато игумен е знаменитият преп. Теодор Студит. Може да се каже, че именно в Студийския манастир през IX в. богослужението в основните си черти е придобило облика, който познаваме днес. И така, пред очите на св. Киприан са мнозина монаси, които се занимават с книжовна дейност. Това наистина е бил голям стимул и той да се заеме с такава.

За нас, българите, важен момент в живота на св. Киприан несъмнено представлява неговото посещение през 1379 г. в град Търново и срещата му с българския патриарх Евтимий, предадени ни от Григорий Цамблак. Един прекрасен епизод от живота на две велики личности, които свързва Христовата любов!

От периода на споровете за митрополитската катедра в Русия историята е запазила за нас няколко много ценни писма на митрополит Киприан до известни църковни личности на Русия – игумените Сергий Радонежки и Феодор Симоновски. От древността до наши дни писмото е едно изключително разпространено средство за общуване. И християнската религия не прави изключение. Вглеждайки се в историята на християнската литература, ние неминуемо ще забележим, че голяма част от свещените книги на Новия Завет представляват сами по себе си именно писма. Сред съчиненията на църковните отци и писатели също ще открием толкова много писма. И най-удивително е, че тези писма са израз на устремения към небето човешки дух и стават оръдие на чистата и свята Христова любов, която свързва пишещия с неговия адресат. А по този начин и писмото, което е нещо преходно и земно, получава висш смисъл и непреходна стойност… Запазените писма (послания) на св. Киприан до преподобните Сергий Радонежки и Феодор Симоновски ни разкриват подкрепата, оказвана от страна на руските светци на него. В тях се вижда и голямата любов, която имал той към тях. Много пъти през време на споровете за митрополитската катедра предлагали мястото на великия руски светец Сергий Радонежки, но той посочвал като единствен законен архипастир Киприан.

Характерна за исихастите е любовта към книжовното дело. Св. Киприан не прави изключение. Какво е значението на неговото книжовно творчество? Най-напред трябва да се отбележи, че то не е главното дело в живота на св. Киприан. Всъщност, това е характерно за всички свети отци — те пишат тогава, когато нуждата изисква това. По този начин техните съчинения не са сухи философски трактати, лишени от дух и живот. И все пак имало е такива времена, когато необходимостта от тяхното слово ги е заставяла да хванат перото за месеци, години, и дори за целия остатък от своето временно странстване в долината на нашето изгнание – земята… В своето литературно творчество св.Киприан следва насоката на идеолога на Търновската книжовна школа св. патриарх Евтимий. Разбира се, неговите творения имат своя духовна страна. И като че ли именно тя е най-важната – особено за онази част от изследователите, която има богословско образование. Светите отци не са писали просто така, „за науката“. Както бе казано, техните съчинения не представляват някакви празни философски трактати, лишени от всякакъв смисъл. Дори и когато се докосват до философски теми, светите отци правят това само поради нуждата, касаеща духовния живот на самите тях и на останалите християни.

В творбите на св. Киприан присъства същият този дух, който намираме и в светоотеческите съчинения. Неговото слово е израз на чистите му сърдечни преживявания. В своето Похвално слово за митрополит Петър той казва: И ето, развълнувани, светло посрещаме тържеството на светителя и пречестното празненство: защото е ден на радост и веселие, когато мъж праведен и преподобен приеме своя жизнен край, когато види успокоение от трудовете свои, когато, скръбта оставил, към веселие върви, когато, земята и всички земни неща оставяйки, на небето отива, когато, изоставил хората, всред ангели се нарежда и да възприема Бога се удостоява[5].  В този цитат проличава и духовното възприятие на св. Киприан — странна е за невярващия или не дълбоко утвърдения във вярата човек мисълта, че смъртта може да бъде благо за онзи, който в тукашния живот е насадил небесните добродетели в душата си.

Във връзка с личността на св. Киприан като един от представителите на исихазма трябва да се кажат и няколко думи за неговите взаимоотношения със св. патриарх Евтимий. До нас е стигнало едно прекрасно Послание до Киприан, в което се вижда дълбокото приятелство, свързващо двамата велики светци. В посланията на св. патриарх Евтимий присъства риторизъм, но това не означава че в тях има някаква изкуственост. За доказателство може да видим какво пише той до Киприан: Винаги се придържай към днешното, а утрешното отпращай към Бога. Преди вечния покой не чакай покой и преди вечните блага земни не приемай. От Господа горе искай милост и скоро ще те обгърне невидимото застъпничество. Бъди син на светлината и деня, за да получиш бъдещото си наследство. Ежедневно се приготвяй за това, което те очаква, приемай скърбите с благодарност и се готви за други, по-големи. Постоянно заради твоето спасение се отдавай на крепък подвиг, а не [го] отлагай за утрешния ден. Затваряй очите си пред суетните неща, ясно, с очите на разума, съзерцавай бъдещето. Бъди постоянно печален поради греховете, а весел — поради надеждата за бъдещи блага.(…) На този свят си дошъл от небитието: затова не спирай дотук, ами се подвизавай чак докато минеш през портите на вечния град.(…) Бъди любезен към всички и твоята любезност ще се разнася върху езика на всички[6]. Това са слова, изпълнени с необикновена духовна сила, притежаващи едновременно и прекрасна възвишеност, и блажена простота. Тези слова са типични за исихазма и истинското християнство.

В творенията на св. Киприан се говори с езика на светоотеческите съчинения. Този език има своя красота и най-главното, с него се разказва за духовното, вечното, небесното. Един пример от Похвално слово за митрополит Петър: И какво стана после? Като се разпали веднага от божествена любов, отиде в пустинята, която се намираше там, в един от манастирите на Волинската земя; и там се подстрига и изцяло отхвърли мъдруването, което блазни към идола[7].

Похвално слово за митрополит Петър и Пространно житие на същия светец се отличават със стил и начин на изложение, характерен за Търновската книжовна школа. Трябва да се каже, че той е плод на исихастките възгледи, които е имал св. Киприан и които са били и у св. Евтимий. Да не забравяме, че техен общ учител е преп. Теодосий Търновски, ученик на великия св. Григорий Синаит. Разбира се, духовната насока на автора е определяща за всяка една литературна творба. Естествено – всеки има своя преценка за това, което се случва около него. Това важи с пълна сила и за богословската книжнина. И така, идеите, или по-скоро, истините на исихазма са тези, които оказват най-голямо влияние върху съчиненията на писателите от Търновската книжовна школа. Те, разбира се, са познавали творенията на старобългарските писатели Иоан Екзарх, Константин Преславски, св. Климент Охридски. И така в техните произведения се съчетава по прекрасен начин най-доброто от старобългарската и съвременната им византийска литература. Да, това, което пишат св. Киприан и св. Евтимий има своя аналог във Византия. Нека да припомним, че св. патриарси Калист и Филотей са тези, които написват жития и служби за своите учители – св. Григорий Палама, св. Теодосий Търновски. Можем с радост да кажем, че св. Киприан е първият писател в Русия, който създава литературни творби в този стил. След него вече идват Григорий Цамблак и Епифаний Премъдри (житиеписецът на преп. Сергий Радонежки).

Бележитият руски учен акад. Дмитрий Лихачов пише в една своя статия следното за стила на Търновската книжовна школа: Стилът „плетение словес“ изисквал лична, авторска изобретателност в много по-голяма степен, отколкото предшестващите го стилове на литературно изложение. „Плетение словес“ е било в известна степен традиционно само по общите прийоми на „плетение“, но то не изисквало повторение на изрази, „формули“[8].

Хубави разсъждения за стила на Търновската книжовна школа и връзката на св. патриарх Евтимий и св. Киприан изказва и Н. Дончева-Панайотова: Не може да не се отбележи тук находчивото сравнение на писателската работа с киченето на букет от благоуханни цветя, защото, макар отделните цветя и сами да ухаят, ако се подредят „въ лıпот1“, т.е. красиво, както подобава, техният мирис става много по-голям. Това сравнение, отнесено към работата на писателя-творец, означава, че ако той съумее също така красиво и по достойнство да свърже отделните епизоди от живота на избрания герой, неговият пример ще стане по-заразителен, по-действен. Подходящ повод е празнуването на паметта на светците, защото тъкмо тогава хората стават по-силни, отделят се от мирската суета и се извисяват духовно. Изискването на Киприан да се пише „въ лıпот1“, което означава да се пише художествено, литературно, веднага се асоциира с разбиранията на Евтимий Търновски за характера на писателската работа. Еднаквите критерии за литературно-художествените творби, които са резултат от по-високите естетически вкусове на епохата, също говорят, че двамата творят в духа на една и съща традиция, че принадлежат на една и съща литературна школа[9].

Творенията на св. Киприан, макар че имат огромно значение за литературата на славянската народност, са преди всичко духовни. Това означава, че те притежават една друга стойност, която нямат повечето днешни и голяма част от древните произведения. Само в такъв контекст те могат да бъдат правилно тълкувани и само така може да се оцени тяхното достойнство. Един пример е следният цитат, който има голяма духовна сила, поради това, че предава (напълно достоверно) величието на св. митрополит Петър: А той, като излезе в морето и го преплува благополучно, и стигна до Светейшата митрополия на руския престол, и даде на всички мир и благословия, започна да поучава стадото, дадено му от Бога, като странстваше от място на място с такова смирение, както някой би казал, и труд, и кротост, помнейки за оня, който казва: „В сърцата на кротките почива Бог“; и още: „Бог не ще унижи сърце сломено и смирено“ (Пс. 50:19)[10].

Н. Дончева-Панайотова пише: Митрополит Киприан има големи заслуги за сближаването на староруската книжнина със старобългарската не само с насочването на руските преписвачи към българските изводи (подложки), но и за пренасянето и разпространението в Русия на някои богословски съчинения в превод на български език и на оригинални произведения на български писатели[11].По-нататък същата изследователка говори за въпросните богословски произведения в превод на старобългарски, които св. Киприан популяризирал в Русия. Това са тълкуванията на Евангелието от бл. Теофилакт Охридски, съчиненията на Псведо-Дионисий Ареопагит с обясненията към тях на преп. Максим Изповедник.

Обобщавайки казаното за книжовното творчество на св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия, и връзката на това творчество с исихасткото учение, можем да заявим следното: Като последователи на Евтимий Търновски Киприан и Григорий Цамблак не само прокарват в своите произведения религиозните, нравствени и философски възгледи на исихазма, но усвояват и свързаните с него принципи на така наречения висок, витиен стил в литературата. Езиковите и стилни особености на Евтимиевите, Киприановите и Цамблаковите похвални слова са в тясна зависимост от жанровата им специфика, от тяхното предназначение и художествена функция, от мирогледа на писателите и от техните творчески задачи[12].

През XIV в. особено много се засилило ревизирането на богослужебните книги на Света гора, във Византия и България. И св. Киприан не можел да не участва в това прекрасно и така необходимо дело. В едно руско съобщение от 1403 г. се казва, че той се отличил с изправянето на книгите и със своята ученост[13].

И за да не излезе, че всичко по-горе казано е пристрастно, един от цитираните изследователи пише: Ние не защитаваме митрополит Киприан. Той самият се е защитил, като е написал, казал и сторил достатъчно през своя живот. Нека критиците непризнателни и хулителите Киприанови се вгледат по-внимателно в неговите подвизи и творчество! И може би ще усетят тяхната сила, красота и светлина![14].

Славната история на исихазма… Една от страниците в нея несъмнено принадлежи на св. Киприан. И тя грее с неземната светлина, с която са изпълнени и всички други страници в тази чудна книга, изписана не с мастило, а с величието на извисения човешки дух. Бележитата 600-годишнина от блажената кончина на св. Киприан трябва да ни постави пред въпроса, къде е той сега. И не само това. Тя трябва да ни устреми към онези небеса, където той пребивава и ще бъде вечно. Какъв е пътят, който води там? Един цитиран по-горе изследовател на живота на св. Киприан пише с прекрасни слова: Тесен и скръбен е пътят, водещ към вечния живот много са поканените, но е малко стадото Христово, за което Господ е обетовал царството на Отца Своего. Господ не ще допусне повече изкушения свръх нашите сили. Днес с печал ще ни посети Господ, а утре мъката в радост ще претвори и никой тази радост не ще ни отнеме[15].  Да, славната история на исихазма се пише и в момента! И най-важното е дали ще пожелаем и ние да влезем в нея и да последваме св. Киприан.

____________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1]. Марчевски, Иван, Исихазмът (Учението за несътворените божествени енергии и светлини). Велико Търново, 1996. С. 4.

[2]. Григорий Цамблак, Похвално слово за Киприан. — В: Стара българска литература, Т. II, Ораторска проза, София, 1982 (с. 209–215), С. 209.

[3]. Куцаров, Петър. Киприан Българин, митрополит Московски и на цяла Русия, София, 2001. С. 70–71.

[4]. Пак там, с. 74.

[5]. Киприан, Похвално слово за митрополит Петър. — В: Стара българска литература, Т. II, Ораторска проза, София, 1982 (с. 201–208). С. 201.

[6]. Евтимий Търновски. Послание до Киприан. — В: Евтимий, патриарх. Съчинения. София, 1990. С. 202–203.

[7]. Киприан. Похвално слово…, с. 202.

[8]. Лихачов, Дмитрий, Стилът на Търновската литературна школа и неговото значение в развитието на староруската литература. — В: Език и литература, 1976, кн. 5 (с. 9–26), С. 25.

[9].Дончева-Панайотова, Невяна. Неизвестно Похвално слово за митрополит Петър от Киприан Цамблак. — В: Сб. Старобългарска литература, кн. II. Българо-руски литературни връзки през Средновековието. София, 1977 (с. 136–157), С. 140–141.

[10].Киприан, митрополит, Пространно житие на митрополит Петър. — В: Стара българска литература. Т. IV. Житиеписни творби, София, 1986 (с. 109–120). С. 114.

[11].Дончева-Панайотова, Невяна, Киприан – старобългарски и староруски книжовник, София, 1981, С. 105.

[12]. Дончева-Панайотова, Невяна, Търновската книжовна школа и Русия в края на XIV и началото на XV век. Киприан и Григорий Цамблак. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „кандидат на филологическите науки“, Велико Търново, 1974, С. 30–31.

[13]. Вж. текста в: Иванов, Йордан, Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан (1375-1406). – В: Известия на института за българска литература, кн. VI, 1958 (с. 25–79). С. 70.

[14]. Куцаров, П. Пос. съч., с. 158.

[15]. Пак там, с. 159.

Изображение: Авторът Росен Миланов и св. Киприан, Митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2vz

Ръкописите от Наг Хаммади*

Иван Ж. Димитров

1. За находката

Вече шесто десетилетие изследователите на християнската античност и нейното обкръжение се занимават с проучване на една изключително интересна находка от ръкописи, имащи отношение към въпросната епоха и по-специално към средата, в която се развива християнството през първите три века. Това са именно ръкописите от Наг Хаммади.

През месец декември 1945 година селяни от околността на град Nag Hammadi в Горен Египет намерили една голяма делва с множество папирусни ръкописи в нея. Това забележително откритие станало на десетина километра североизточно от моста на река Нил при град Наг Хаммади[1], в подножието на хълма Джебел-ет-Тариф, разположен на левия бряг на голямата река. Селяните, намерили делвата с ръкописите, нямали представа какво културно съкровище са открили. Както често става в такива случаи, те се отнесли към антиквари, започнали пазарлъци, надробяване на ръкописите на части с цел да получат по-висока обща цена и така нататък. Докато накрая се намесила египетската държава и ръкописите в по-голямата им част били прибрани в Коптския музей в Кайро.

Става дума за 13 ръкописа[2] или части от тях, писани върху папирус на коптски език[3]. Понеже този език имал различни наречия, трябва да се уточни, че намерените ръкописи са основно на горноегипетското сахидско наречие, а само някои са на ликополитанско наречие. Но явно всички текстове в тринайсетте ръкописа са превод от гръцки; за някои се предполага, че може да са превод от сирийски (Евангелие на истината, Евангелие на Тома).

Повечето от текстовете не съдържат податки, въз основа на които да се направи заключение за времето на написването им. Затова датирането на мнозинството от оригиналните съчинения е приблизително. А що се отнася до датирането на откритите коптски ръкописи, палеографските проучвания, както и сведенията от оформлението на ръкописите (подвързия и прочее) показват, че те произхождат от първата половина на 4-ти век след Христа. Но това, разбира се, все още не показва възрастта на самите текстове в оригинал.

За мястото на написване на оригиналните текстове също не може да се каже много. Във всички случаи не се предполага да са съчинени в Египет. Смята се по начало, че са произлезли в гръкоезична среда. За отделни текстове със сигурност се предполага, че са съчинени в Сирия (напр. Евангелие според Тома, Евангелие според Филип).

Неясно е и как се е образувала тази сбирка от 13 ръкописа, намерена край Наг Хаммади. Различията в езика, шрифта, формата, подвързията и пр. не позволяват да се допусне, че ръкописите са произлезли на едно и също място и по едно и също време. От друга страна, съдържателните и идейните разлики между ръкописите не допускат да се предположи, че това са книги от библиотеката на една институция (манастир, храм), личност или група от хора. Неизвестно е още кога и защо ръкописите са били скрити.

2. За ръкописите в сбирката

Сбирката обхваща 52 отделни съчинения, като някои се повтарят по два и три пъти. Тук ще ги дадем в тяхната последователност по поредния номер на ръкописа (посочен с римски цифри)[4]. В международната научна книжнина по въпроса е въведено единно означаване и номериране, напр.: NHC I, 1, при което NHC означава Nag Hammadi Codex (ръкопис от Наг Хаммади), римската цифра сочи поредния ръкопис (от 1 до 13), а арабската – поредния трактат в кодекса, т. е. в ръкописа. Началният пореден номер в курсив в следващата таблица е от автора на настоящата публикация и има помощно значение.

    Ръкопис                     Заглавие

1.         І, 1                 Молитва на апостол Павел

2.         І, 2                (Апокрифно) послание на Яков

3.         І, 3                 Евангелие на истината

4.         І, 4                 Послание до Регин за възкресението

5.         І, 5                  Трактат в три части

6.         ІІ, 1                 Апокриф на Йоан

7.         ІІ, 2                 Евангелие според Тома

8.         ІІ, 3                 Евангелие според Филип

9.         ІІ, 4                 Хипостаза на архонтите

10.       ІІ, 5                  За началото на света

11.       ІІ, 6                  Тълкувание върху душата

12.      ІІ, 7                   Книга на Тома

                                     (Подвижникът пише на съвършените)

13.       ІІІ, 1                 Апокриф на Йоан

14.       ІІІ, 2                Евангелие на египтяните

                                    (Свещената книга на великия невидим дух)

15.       ІІІ, 3                Послание на Евгност

16.       ІІІ, 4                Премъдрост на Иисус Христос

17.       ІІІ, 5                 Диалогът на Изкупителя

18.       ІV, 1                 Апокриф на Йоан

19.       ІV, 2                Евангелие на египтяните

                                    (Свещената книга на великия невидим дух)

20.       V, 1                  Послание на Евгност

21.       V, 2                  Откровение на Павел

22.       V, 3                  Първо откровение на Яков

23.       V, 4                  Второ откровение на Яков

24.       V, 5                  Откровение на Адам

25.       VІ, 1                 Деяния на Петър и на дванайсетте апостоли

26.       VІ, 2                Вронти (гръм)[5] – съвършено разбиране

27.       VІ, 3                 Автентично слово

28.       VІ, 4                Мисълта[6] на нашата голяма сила

29.       VІ, 5                 Платон, Държавата 588В-589В

30.       VІ, 6                 За осмицата и девятката

31.       VІ, 7                  Хермическа молитва

32.       VІ, 8                 Асклепий

33.       VІІ, 1                Парафраза на Сеем

34.       VІІ, 2               Второ слово на великия Сит

35.       VІІ, 3                Откровение на Петър

36.       VІІ, 4               Ученията на Силуан

37.       VІІ, 5                Трите колони на Сит

38.       VІІІ,1                Зостриан

39.       VІІІ,2               Послание на Петър до Филип

40.       ІХ, 1                  Мелхиседек

41.       ІХ,2                   Ода за Нореа

42.       ІХ,3                   Свидетелство на Истината

43.       Х                        Марсанес

44.       ХІ, 1                   Тълкувание на гносиса

45.       ХІ, 2                   Валентиниански трактат

46.       ХІ, 2а                Пет валентиниански молитви:

                                        При миропомазването

            ХІ, 2б                  при кръщението І

            ХІ, 2в                  при кръщението ІІ

            ХІ, 2г                  при евхаристията І

            ХІ, 2д                  при евхаристията ІІ

47.       ХІ, 3                    Аллогенес

48.       ХІ, 4                   Ипсифрона

49.       ХІІ, 1                  Мъдрости на Секст

50.       ХІІ, 2                  Евангелие на Истината

51.       ХІІІ, 1                  Триобразната Протеноя

52.       ХІІІ, 2                 За началото на света

При някои от тези текстове в самия ръкопис не е дадено, съответно не е запазено заглавие. Както се посочи, някои от текстовете се срещат повече от един път в сбирката: Апокрифът на Йоан – три пъти; Евангелие на истината, За началото на света, Евангелие на египтяните и Послание на Евгност – по два пъти (при първите две съчинения вторият вариант е запазен съвсем откъслечно). Трябва още да се изтъкне, че за някои от текстовете съществуват паралели и в други древни ръкописи[7].

Установено е също, че между отделни писания в сбирката има явна литературна зависимост. На някои от текстовете е добре известен гръцкият оригинал (напр. Държавата на Платон, Хермическа молитва, Мъдрости на Секст) или поне неговият латински превод (както е при Асклепий). Досега някои от текстовете бяха познати само по гръцки фрагменти (Евангелие според Тома и Премъдрост на Иисус Христос). Също така някои ръкописи са били известни само по име – било от антиеретическа християнска книжнина (Евангелие на истината или Евангелие според Филип), било от неоплатоническата полемика (Зостриан и Аллогенес). При мнозинството текстове обаче въобще не е имало сведения за съществуването им преди тяхното намиране.

Откритите 52 текста могат да се групират по най-различен начин. Самите заглавия, с които те са известни сега, малко могат да ни помогнат за групиране по жанр. Най-често срещани определения са: евангелие, молитва, послание/писмо, разговор, мъдрости/премъдрости, учение, откровение. В тази сбирка от текстове, която е станала известна с гностическото си съдържание, не се съдържат само гностически текстове. Негностическите текстове са или нехристиянски (Държавата, Послание на Евгност, Мъдрости на Секст) или показват негностическо  християнство от неправославен тип (Деяния на Петър и 12 апостоли, Автентично слово, Ученията на Силуан). Прави впечатление и една група от хермически текстове (За осмицата и девятката, Херметическа молитва, Асклепий). Сред голямата група на най-общо казано християнско-гностически текстове се открояват определено валентиниански текстове (Молитва на апостол Павел, Трактат в три части, Евангелие според Филип, Първо откровение на Яков, Валентиниански трактат, Пет валентиниански молитви). Редом с християнско-гностическите текстове стои и една група от еднозначно гностически текстове на нехристиянския гносис (Апокриф на Йоан, Хипостаза на архонтите, Евангелие на египтяните, Откровение на Адам, Трите колони на Сит, Зостриан, Мелхиседек, Ода за Нореа, Марсанес, Аллогенес, Триобразната Протеноя). Според ролята, която играе в отделните текстове Сит, синът на Адам, те се наричат от изследователите “ситиански”.

При проведеното разделение на текстовете остават четири текста, които не могат да се включат в никоя от тези групи (Вронти – съвършено разбиране, Мисълта на нашата голяма сила, Парафразата на Сеем, Хипсифрона).

3. Значение на ръкописите от Наг Хаммади

Главното значение на находката от Наг Хаммади е в областта на историята на религиите и се състои в излизането на бял свят на една неподозирана доскоро сбирка от гностически текстове. Защото тези текстове са своего рода възкръснали свидетели на едно значително религиозно движение от късната античност – гностицизма, който естествено е бил теоретически атакуван и съответно оборван от укрепващата по това време Християнска църква. С помощта на текстовете от Наг Хаммади се дава огромен тласък на изследването на гностицизма. Научната им стойност обаче отива и далеч отвъд тази област. Тя засяга историята на коптския език и неговата книжнина, папирусната кодикология (наука за ръкописите), както и най-общо – историята на раннохристиянската литература.

Но нека отбележим, че не всичко намерено има еднаква стойност. Липсва и онова, което учените на драго сърце биха искали да открият сред ръкописите в Наг Хаммади: няма нито едно оригинално съчинение от големите гностически учители, основатели на школи, направления на това учение. Обяснението е просто: в крайна сметка находката не произлиза от Рим или Александрия – големите средища на културата, науката и религията, а от египетската провинция. Все пак находката е достатъчно богата и нейната истинска оценка тепърва ще се очертава. Публикуването на факсимилета от ръкописите и на преводи на тези текстове на различни езици[8] ще позволи да се направи правилна оценка на тези ръкописи през следващите години.

Трябва да се има предвид и това, че текстовете от Наг Хаммади ни дават голямо число новозаветни апокрифи, макар предимно гностически. Независимо от особения си характер, апокрифите дават не малко сведения за епохата и обкръжението на ранната Църква, както и за нейния живот[9].

В немското издание Neutestamentliche Apokryphen[10], т. І (1990 г. – “Евангелия”), са поместени в пълнота на немски език: Евангелие според Тома, Евангелие според Филип, Книга на Тома, Апокрифно послание на Яков, Диалогът на Изкупителя, Първо откровение на Яков, Второ откровение на Яков, Послание на Петър до Филип. Във втори том (1997 г. – “Апостолски текстове, откровения и сродни”) са поместени: Деяния на Петър, Откровение на Павел, Деяния на Петър и на дванайсетте апостоли.

Находката от Наг Хаммади е спомогнала съществено да се разшири и познанието ни за историята на премъдростната традиция. Има цяла поредица от негностически и гностически писания от Наг Хаммади с определено премъдростна насоченост. Това са преди всичко: Евангелие според Тома, Книга на Тома, Вронти – съвършено разбиране, Автентично слово, Учения на Силуан. Те не само позволяват да се проучат гностическите метаморфози на юдейската (донякъде и на християнската) мъдрост, но и показват в особена чистота[11] онзи тип християнство, който възприема Иисус Христос първоначално като Божия премъдрост[12].

Що се отнася до твърде заплетения въпрос за произхода на гностицизма, находката от Наг Хаммади не дава някакво окончателно и неоспоримо решение. Сред ръкописите не се намира нито един оригинален гностически текст от предхристиянско време. Но се смята за безспорно установено тъкмо с помощта на текстовете от Наг Хаммади, че гностицизмът по своята същност е предхристиянско явление. И това става ясно преди всичко от анализа на групата на т. нар. “ситиански” текстове. Освен това тези текстове имат голямо значение за проучването на историята на гностицизма. Тяхното изследване е довело до откриването на една съвсем нова разновидност на гностическото учение, за която се смята, че има допирни точки с валентинианството. Тя ни представя едно предхристиянско идейно течение, тръгнало по пътя на гносиса, което в определен момент се среща с християнството, но отчетливо си взаимодейства и с неоплатоническата философия[13].

Ръкописите от Наг Хаммади с валентинианско съдържание дават възможност да се осветли допълнително и учението, свързано с името на Валентин[14], като друг клон на гносиса. Особено забележително е и следното. Посредством т. нар. Трактат в три части, който въпреки своя относително голям обем е всъщност само извлечение от едно още по-голямо съчинение, ние за пръв път научаваме за съществуването на един ревизиран вид на валентинианството с цел то да се пригоди към християнското учение. В този вариант на валентинианството най-впечатляващото е, че твърде различните помежду си функции на София, Ахамот, Христос и Спасител (Сотир) се приписват на един и същи образ, който се нарича Логос (Слово).

Нови сведения се откриват и за разбирането на гностическото симонианство (по името на Симон Маг/Влъхва, срв. Деян. 8:9-24). Те произлизат от синоптическото разглеждане на три съчинения, които са тясно свързани помежду си и при това така се допълват взаимно, че един и същи мит за душите се представя в първото съчинение диалектически (Вронти – съвършено разбиране), във второто – етически (Автентично слово), а в третото – митологически и екзегетически (Тълкувание върху душата). Анализът на тези съчинения е довел до работната хипотеза, че тяхното съдържание е много повече симонианско от онова симонианство, което ни е известно от критиките срещу него на църковните отци[15]. При това повече или по-малко оправданото съмнение в гностическия характер на текстовете на тези три съчинения удовлетворява онези учени, които не искат да възприемат историческия Симон Вълхва като гностик[16]. И най-важното заключение за мене е, че сведенията от древноцърковните противници на гностицизма не само се допълват и частично коригират чрез новите текстове от Наг Хаммади, но и тяхната достоверност решително се потвърждава[17].

4. Оповестяване на съдържанието на находката

Все още не е завършил процесът на оповестяване на съдържанието на ръкописите от Наг Хаммади. Това не е еднозначен, нито е лесен процес. Защото той засяга, първо, проучването на текстовете на коптски език и съответно превеждането и първичния им коментар на съответния език, който естествено е езикът на самия изследовател. Така основните изследвания и преводи са направени на английски, френски и немски език. Въз основа на публикуването на преводния текст учените изследват задълбочено самите текстове, сравняват ги с останалия религиозно-исторически материал от съответната епоха и правят своите заключения. Но това е дейност, която едва е започнала.

Самият факт на откриването на ръкописите даде повод на много хора – учени и журналисти, публицисти и религиоведи, както и на много други с неясна характеристика – да правят прибързани заключения, да заклеймяват дори християнството в неговия “гръцко-византийски” вариант като изменило, дори изопачило оригиналното учение на Иисус Христос, което (видите ли!) се съдържало в чист вид тъкмо в апокрифите, в текстове като тези от Наг Хаммади. Дори се стигна до абсурдни обвинения, че ръкописите от Наг Хаммади били заключени в Коптския музей в Кайро, за да не се наруши статуквото на християнството! Разбира се, такива твърдения са явно тенденциозни. Те преди всичко обвиняват християнството в несъществуващи грехове, сякаш то има от какво да се страхува при изследването на неговата древност. При това ръкописите не са заключени, а са съхранени в Коптския музей, защото тъкмо той е най-подходящото място, където би трябвало да се пазят такива находки, а не е, да речем, иначе огромният и препълнен с експонати от различни епохи на древния Египет Египетски музей в Кайро. Коптският музей е компетентният музей за историята на християнството на територията на днешната държава Египет. Но ръкописите от Наг Хаммади, които се пазят в този музей, са разчетени, текстовете им са публикувани и вече са преведени на няколко езика. Така всеки, който се интересува от съдържанието им, може да ги прочете и да си направи своите заключения. Никой не ги е скрил, а най-малкото това би могло да стане в една страна с мнозинствено мюсююлманско население като Египет.

Трудности с изследването на древните ръкописи има, но те са от съвсем друго естество. Преди всичко трябва да се знае, че не са много коптолозите в света, които биха могли да се занимават с ръкописи от типа на Наг Хаммади. Това са съвсем малки групи от по 2-3 души и то само в няколко страни. Ограничен е броят и на новите учени, които проявяват интерес да се специализират в тази област. Но такова е положението въобще с изследването на древността. Например в музеите на Берлин, Лондон и пр. се съхраняват огромни количества гръцки и др. папирусни находки, които вече около 200 години очакват своя изследовател. Не достигат специалистите, не достигат и средства за разгръщане на по-голяма изследователска работа, която при наличието на средства би си възпроизвела изследователите.

По отношение на находките от Наг Хаммади заслужава внимание онова, което казва един от най-известните коптолози на 20 век – Ханс-Мартин Шенке[18]: “Оказва се, че е почти невъзможно да се поправят определени грешки и недоразумения, допуснати от началото на изследването (на ръкописите от Наг Хаммади – б. м.), макар те да са известни на специалистите”[19]. Той има предвид, че първоначалните преценки и публикации са били правени от недостатъчно подготвени хора, но са се наложили и са мултиплицирани в литературата, така че коригирането им да изглежда невъзможно.

При свързването по съдържание на текстовете от Наг Хаммади помежду им и с текстове извън групата се появил по един проблем при “ситианските” и при валентинианските съчинения. При “ситианската” група текстове се поставя въпросът: дали сродството на въпросните текстове помежду им е само едно чисто литературно явление, или те все пак имат някаква социологична основа, примерно в определена гностическа група от хора. Решението на този въпрос зависи преди всичко от значението, което има кръщението в тези текстове. Проучването на Jean-Marie Sevrin[20] върху “ситианските” кръщелни традиции се очаква да даде пояснение на първия въпрос. Относно валентинианските следи в текстовете от Наг Хаммади трябва да се каже, че определянето на някои писания от тази находка като валентиниански се оспорва. Преди всичко при Евангелие на истината по-голямата част от изследователите са убедени във валентинианския му произход, макар Х.-М. Шенке да не го приема. Мнозина възприемат и Послание до Регин за възкресението като валентинианско писание. Първите издатели на съчиненията от І ръкопис (тогава наречен Codex Jung), които сметнали цялата книга за валентинианска, приписали валентиниански характер дори на Апокрифно послание на Яков. Друг учен смятал също и Тълкувание на гносиса за валентинианско съчинение[21].

В тази трудна и твърде сложна дейност по изследването на текстовете, които често пъти са запазени само в откъслеци, е нужна не само усърдна работа, но и усет, “око”, както се изразява Х.-М. Шенке[22], което не всички изследователи имат. “А които го имат, не го имат за всеки текст”[23]. Така например при Евангелие според Тома, за което е писано толкова много и такива добри изследвания са направени, едва немско-американският новозаветник Хелмут Кьостер е имал прозрението да го определи като източносирийски вариант на евангелие със същото име, съдържащо само изречения на Иисус Христос, което евангелистите Матей и Лука са използвали като свой втори източник (по известната теория за източниците на синоптическите евангелия, обобщавани с немската дума Quelle (източник, извор), именно като Quelle 2)[24]. И още два важни примера в тази насока. Само един изследовател е имал правилния поглед върху Послание до Регин за възкресението, а освен това е могъл да реши загадката с Вронти – съвършено разбиране. Това е Бентли Лейтън[25]. От друга страна на Клаус Кошорке дължим разкриването на истинската стойност на определени християнско-гностически текстове (Откровение на Петър, Послание на Петър до Филип, Свидетелство на истината, Тълкувание на гносиса).

5. Молитва на апостол Павел

5.1. За текста на молитвата

Молитвата на апостол Павел (известна и с латинското название Precatio Pauli, тоест Молитва на Павел) принадлежи към съчиненията, чието съществуване и чийто текст са станали известни едва с находката от Наг Хаммади. И досега, близо 60 г. след намирането на ръкописите в Наг Хаммади, не са открити други свидетелства за този текст. Той се съдържа върху форзаца (прикрепен лист в началото и вкрая на една книга) на ръкопис І.

5.2. За ръкописа, в който е открит текстът

Този пръв ръкопис в находката от Наг Хаммади има малко по-различна съдба от останалите ръкописи в сбирката. За разлика от другите ръкописи по-голямата част от този ръкопис І дълги години не била притежание на Коптския музей в Кайро, а се намирала в института C. G. Jung в гр. Цюрих, Швейцария. Оттук е останало и другото му название: Codex Jung. Отделните текстове в него били публикувани постепенно от 1956 до 1975 г. Затова те сравнително късно били причислени към поредицата от Наг Хаммади и късно Молитвата на апостол Павел била възприета като първи текст на ръкопис І, а оттук – и на цялата поредица от текстове от Наг Хаммади[26].

5.3. Заглавие и авторство

Едва вкрая на текста на молитвата се среща заглавието й: Προσευχή Παύλου αποστόλου (Молитва на апостол Павел). Този надпис придава на текста апостолски авторитет, който може да бъде отнесен към целия ръкопис І. А това, че надписът е на гръцки, може да се схване като податка, че текстът на молитвата първоначално е бил съставен на гръцки език. Самият родителен падеж Παύλου αποστόλου се разбира от изследователите по два начина: 1) апостолът е автор на молитвата; 2) молитвата била произнесена от апостола и оттам станала известна като негова, което също й придава авторитет. Но така или иначе нищо не можем да твърдим със сигурност за авторството на този текст.

5.4. Време и място на написване

От текста на Молитвата на апостол Павел не могат да се извлекат никакви сведения за времето и мястото на написването ѝ, както и за нейния автор. По отношение на времето като terminus ante quem може да се приеме средата на 4 век, защото се смята за сигурно, че целият ръкопис І е съставен преди 350 г. И ако вземем предвид забележимата идейна близост до школата на Валентин, трябва да допуснем, че молитвата е съставена не преди втората половина на 2 век или най-сигурно – през 3 век. Приемем ли обаче известно сродство с апостолпавловите идеи (напр. редове 11-12, 25-27), тогава въпросът с датирането остава по-скоро открит.

Не може да се установи и мястото на написване. Ако допуснем връзка с валентинианството, тогава написването трябва да се свърже с някое от местата, където това учение е било разпространено[27].

5.5. Характер на текста

Няма съмнение, че текстът (според поставеното вкрая заглавие) представя една молитва, по-точно една просителна молитва със завършващо славословие. Въз основа на известна близост с молитвата на апостол Яков вкрая на Второ откровение на Яков някои смятат, че това по-скоро е предсмъртна молитва. Понеже липсва началото на молитвата, може да се предположи, че тя е била заключителна част от по-дълго съчинение и е била предизвикана от съответно събитие, чието описание завършва с тази молитва[28].

Въз основа на съдържанието си текстът на молитвата може да се раздели на три части: 1-12, 13-24, 25-29.

5.6. Извори за съставяне на молитвата

Трудно е да се установи използването на някакъв конкретен (съответно – познат на науката) извор за тази молитва. Езикът ѝ показва известна близост с езика на псалмите и особено на апостолпавловите послания. Изследователите са посочили сходство с призивите в заклинателни текстове, както и с молитви в Corpus Hermeticum[29]. Изтъква се и особена близост с един химничен откъс от Трите колони на Сит[30]. Затова допускат, че ако няма пряко литературно заимстване, възможно е да е бил използван един общ извор.

От религиозноисторическа гледна точка Молитвата на апостол Павел безспорно е гностическо съчинение. На места са забележими валентиниански идеи. От друга страна е известно, че валентинианстващи гностици са се позовавали на апостол Павлови мисли и думи[31].

5.7. Превод на текста[32]

(форзац А) [… (липсват около два реда) … [Твоята] светлина,

покажи ми Твоята [милост!

Мой] Спасителю, спаси ме, защото [аз] съм Твоят,

Който [чрез Тебе] съм дошъл на света!

Ти си [моят] Разум (νους), изведи ме!

Ти си моето съкровище, отвори (се) за мене!

Ти си моята пълнота (πλήρωμα), приеми ме при Себе Си!

Ти си <моят> покой, дарувай ми съвършенството,

което не може да бъде овладяно!

Умолявам Те Тебе, Който съществуваш и си предсъществувал,

в името, [което] е над всички имена,

чрез Иисус Христос, [Господ] на господарите, Царя на вековете[33].

[Дай] ми Твоите дарове, за които Ти не съжаляваш,

чрез Сина човешки, [Духа], Утешителя [на истината]!

Дай ми сила [да] Те моля![34]

Дай (ми) [изцерение][35] на моето тяло, когато Те моля чрез евангелиста, [и] изкупи вечната ми светла душа и моя дух!

И [Първо]родния от пълнотата (πλήρωμα) на благодатта –

[открий] Го на моя разум (νους)!

Дарувай (ми), каквото никое ангелско око [не е видяло] и никое архонтско ухо не е чуло,

и което никое човешко сърце не е постигнало,

който[36] е произлязъл равноангелски и според образа на душевния бог[37],

когато той беше създаден от начало –

защото имам вярата и надеждата!

И яви пред мене Твоето възлюбено, избрано и благословено величие[38],

Единородния и Първороден (форзац Б)

и [чудното] тайнство на Твоя дом,

[защото] Твоя е силата [и] славата,

и хвалата, и величието сега и во веки.

[Амин].

Следва завършек на гръцки език:

Молитва на апостола [Павел].

С мир.

Христос е свет.

6. (Апокрифно) Послание на Яков

Това съчинение е запазено само в един единствен препис в ръкопис І от Наг Хаммади веднага след Молитвата на апостол Павел. Състоянието на текста като цяло е добро, само в горната част на първите страници има някои празноти.

6.1. Езикът, на който е написано.

Съчинението е написано (както и други текстове от находката от Наг Хаммади) на ликополитанското (субахмимско) наречие на коптския език. Става дума за превод от гръцки език, както личи наред с другото и от една запазена гръцка дума в дателен падеж. Гръцкият е оригиналният език на съчинението[39].

6.2. Време на написване

Времето на написване на съчинението не се определя еднозначно от изследователите. Според някои то е писано в началото на 2 в. или още през 1 в.,[40] а според други – в края на 2-ри век или дори през 3-ти век[41]. За ранното датиране се взема предвид фактът, че това послание съдържа материал, който е сходен с материала на каноничните евангелия, но същевременно няма никакво ясно свидетелство за пряка зависимост от техните текстове. Затова се смята, че съставителят му е почерпил сведения от все още живото устно предание. От друга страна обаче се преценява, че дори това послание да преработва някакво по-старо писмено или устно предание, все пак в настоящата си форма то е произлязло не по-рано от края на 2 в. Наистина според началната сцена учениците съчиняват писания по спомените си за думите на Спасителя, а това не само предполага съществуването вече на евангелията, но и приписването им на апостоли на Иисус Христос[42].

Авторът на този апокриф на дело се противопоставя на каноничните евангелия, затова и те не се споменават въобще, макар да е безспорно, че са съществували и той дори познава съдържанието им. И още нещо: съществуващото сходство с постройката на доводите у св. Ириней Лионски (+202 г.) се преценява от изследователите като противопоставяне на богословски позиции, повлияни от него[43].

6.3. Автор

Началните редове на посланието сочат като автор Яков. В рамките на повествованието той се сочи като един от дванадесетте апостоли, но има и белези, които го доближават до Яков, брат Господен (например връзката с Йерусалим). Вероятно съставителят на апокрифа е слял в образа на мнимия автор Яков черти на св. апостол Яков Зеведеев и св. ап. Яков, брат Господен[44]. Изложеното в апокрифа учение се свързва с този (трудно установим) Яков, който е авторитет и гарант за учението.

6.4. Място

За мястото на съставянето на апокрифа може само да се гадае. Както и при други писания, свързани с името на Яков, за място на написването може да се предположи Сирия[45]. Други изследователи предлагат и Египет[46].

6.5. Строеж и вид на текста

Текстът започва и завършва под формата на послание на (апостол) Яков до един трудно отъждествим адресат (стр. 1, 1-2,7 и 16, 12-30)[47]. Има известни основания да се допусне, че липсващото име може да се допълни като [Керин]тос. Това е древен еретик, споменат от св. Ириней Лионски в “Против ересите” (1, 26, 1; 3, 3, 4; 3, 11, 1)[48].

В началото още авторът Яков говори за изпращането на един текст, съдържащ “тайно”, скрито учение (т. е. апокриф – стр. 1, 10). Това учение заема и основната част от апокрифа (стр. 2, 7-16, 11): Иисус Христос се явява след Своето възкресение на 12-те Си ученика и в разговор дава на Яков и Петър подробни поучения преди отново да си отиде от тях, а Яков и Петър преживяват във видение едно забележително пътуване в небесата. Накрая се говори накратко за по-нататъшната участ на учениците.

Названието на този текст послание на Яков или апокриф на Яков е дадено от изследователите му и се основава както на външната му форма (на послание), така и на споменатата в текста дума “тайно учение” (1, 10)[49].

Формата на Послание на Яков е типична за така наречените “диалогични евангелия”, тоест писания, в които Иисус Христос след възкресението Си води разговор с някои от Своите ученици или ученички, или с цяла група от тях. Този вид текст бил особено предпочитан в гностически кръгове, но се употребявал и извън тях[50]. В някои диалогични евангелия се съдържа и едно послание, предхождащо явяванията и диалога (Послание на Петър до Филип, Послание на апостолите). То трябва да се разглежда като един вид предговор, който в елинистическо време често бил слаган в началото на литературни творби, за да се поясни намерението и значението на текста и да се посвети той на определена личност[51].

6.6. Какви източници преработва апокрифът

От някои изследователи на Послание на Яков се приема, че то е произлязло чрез вторично “рамкиране” на едно по-старо повествование[52]. Така изследователите на този апокриф се стремят да обяснят преди всичко многопластовия му строеж, който включва послание, рамкиращ разказ и диалог, както и различната оценка на ролята на Яков в тях. Подобен произход се смята за доказан при апокрифите Премъдрост на Иисус Христос, при който текстът на Послание на Евгност се приема за негова основа, съответно оригинал. Подобно предположение се прави и за Апокриф на Йоан. Но за разлика от последните писания при Послание на Яков не е така лесно да се различи подобeн оригинал. Диалогът е тясно преплетен с рамкиращия разказ. Характерните за послание елементи са добре съчетани с основната част на изложението[53]. Затова се приема, че съчинението по-скоро трябва да се възприема и разбира като една цялост, вместо да се говори за подложка и нейно развитие от неизвестния автор, и пр.[54] Разбира се, не е вероятно авторът на апокрифа да е съчинил всички тези думи, вложени в устата на Иисус Христос. Допуска се, че той е използвал съществуващи християнски предания (писмени или устни)[55].

6.7. Религиозноисторическа преценка на текста

Апокрифът Послание на Яков е християнско съчинение, което предава вярата в Иисус Христос като Спасител и до голяма степен има връзка с християнската традиция. Авторът е познавал евангелията, той предполага такова познаване и у читателите си. Това се вижда както от началната сцена, където се говори за съставяне на писания, така и от изреждането (с. 8, 6-10) на заглавията на поредица от известни Христови притчи, съдържащи се в различни канонични евангелия. Предполага се, че читателите на апокрифа могат по споменатите заглавия да разберат: 1) за коя именно притча става дума; 2) какво е тълкуванието ѝ.

Все пак отношението на автора на апокрифа към тези (да ги наречем автентично християнски) писания е критично. Той признава само частично тяхната стойност. И дори когато думите на Иисус Христос по начало се приемат за важни и заслужаващи помнене и припомняне, авторът на апокрифа изхожда от предпоставката, че като цяло те не се разбирали правилно (с. 12, 36-37). От това неразбиране значително били ощетени както евангелията, така и апостолската проповед. Дори се забелязва иронично-полемично отношение към другите християнски (канонични) текстове, които стоели качествено по-ниско от неговото съчинение. Авторът отбелязва, че докато Иисус Христос отделил Яков и Петър, за да ги “изпълни” (разбирай – с истинско познание), останалите апостоли продължили да се занимават с писането на евангелия и други текстове (с. 2, 35-39). Накрая, след Христовото оттегляне, притежаващият истинското учение Яков е този, който изпраща учениците (не разбиращи в пълнота Христовото учение) по целия свят, като сам той се оттегля в Йерусалим (с. 16, 2-11)[56].

Такова ярко разграничаване от останалите апостоли е нетипично за т. нар. “диалогични евангелия”, които обикновено се отнасят положително към други свидетелства за Иисус Христос, но ги пренасищат с гностическо-митологични учения. Необичайно е и формалното сходство на предадените Христови думи в диалоговата част с известните Негови думи от други (т. е. канонични) извори на християнското записано предание. Тук се предлагат притчи, блаженства, изречения с “горко” и други форми, докато в останалите диалогични евангелия преобладават философско-митологични разработки.

Послание на Яков излиза от познатите рамки на този вид евангелия и в друго отношение. Защото се предават не само действия и думи на Спасителя преди възкресението, но и след него: на с. 8, 1-4 се говори за оставане на Иисус Христос с учениците Му в продължение на 18 дена “след скръбта”. Смята се, че “Послание на Яков възприема предания и форми от различни християнски течения и ги преработва с напълно самостоятелен план”[57].

6.8. Отношение към гностическата традиция

Спори се, дали Послание на Яков е действително гностическо писание. Липсват ясни указания за гностическо-митологически представи, но в терминологията има редица характерни за гностицизма понятия[58]. Поставят се в пряка зависимост познанието (гносис) и спасението (с. 8, 26-27), при това знанието трябва да е в съчетание с вярата (с. 14, 8-10). Езотеричният характер на текста и високото ценене на Яков (докато останалите ученици явно се пренебрегват) сочат, че текстът е възникнал в обособена гностическа група. Силно доказателство в тази посока би било името Керинт, ако допълването на името по наличната сричка е правилно.

И още нещо. На няколко места се споменава за едно по-ранно откровение на Яков (с. 8, 31-36; 13, 38-14, 1). Като изходим от думите на Иисус Христос към Яков (говори се за следване на Христос и възможността да се преодолеят архонтите), можем да направим паралел с апокрифа (също от Наг Хаммади) Първо откровение на Яков, където се разглеждат същите въпроси. Затова се допуска, че апокрифът Послание на Яков не само познава и използва Първо откровение на Яков, което е типично гностическо-валентинианско съчинение, но е и негово продължение[59].

В заключение ще кажем, че посочените белези позволяват Послание на Яков да се определи като гностическо съчинение[60]. Митологически въпроси не са предмет на съчинението и затова не се разглеждат изрично.

6.9. Тематични кръгове в посланието

Съществена тема за Послание на Яков е мъченичеството (с. 5-6). На учениците се възвестяват конкретни форми на страдание чрез организирано от държавната власт преследване (съдебен процес, разпятие), което съответства на образеца на Христовите страдания[61]. От учениците се изисква да търсят мъченичеството: в противовес на една плътска насоченост на живота и също като проява на любов и избраност от Бога. Мъченичеството или поне готовността за него се изтъква като предпоставка за спасението. В този смисъл е и изискването да се вярва в Христовия кръст и да се разбира той (с. 6, 2-4). Може да се приеме, че апокрифното съчинение представя една антропология, в която страданието засяга само външния, плътския човек, докато истинският човек остава чужд както на света, така и на страданието (с. 5, 29-30). Но и реалността на Христовото страдание е съхранена. Противостои се на желанието на Яков да не слуша за кръстните страдания и смърт, защото те били вече отдалечени във времето (с. 5, 31-6, 1).

Отклонено е и желанието на учениците да бъдат пощадени от преследванията. И на следващото конкретно запитване за запознаване с пророчестването е отказано (с. 6, 21-7, 1), колкото и странна да изглежда тази обосновка. Иисус Христос посочва св. Йоан Кръстител: с неговото обезглавяване е отстранена и главата на пророчестването! Т. е. за автора на Послание на Яков пророчестването е дейност на една отминала епоха.

Противоречиви са изказванията в апокрифа относно възможността да се постигне спасение. То се представя ту като много трудно за постигане (с. 12, 13-17), ту като вече настъпило (с. 14, 8-19). Във всеки случай спасението се смята за осигурено само за една отбрана група. То не е сигурно дори за самите Яков и Петър. Но наред с тези обезсърчителни изказвания има и изисквания за лично спасение дори с цел да се изпревари Самият Иисус Христос (с. 6, 19-21; 7, 10-15). Някои очевидни противоречия в текста могат да се обяснят, ако думите се отнесат не към Яков и Петър, а към други, по-късни читатели (с. 10, 28-11, 6; 14, 41-15, 5). Но разграничаването от други мнения в Послание на Яков се прави по един ироничен, дори странен начин. Има някои изисквания, които противоречат на същинския заамисъл на апокрифа. Тъкмо това може да се приеме за доказателство, че съчинението действително има езотеричен характер, предназначено е за малък, ограничен кръг от посветени (“изпълнени” с необходимото знание), както това се твърди изрично във въведителните редове на посланието (с. 1, 20-22).

6.10. Цел на посланието

Предмет на апокрифното съчинение е насърчението и наставлението на една угнетена християнско-гностическа група: дори и при страдания да останат верни на собственото учение. Тази група, която е получател и читател на посланието, е посочена в него като “по-късните чеда/деца”. Единствено те са способни за съвършеното разбиране и дори Яков получава тях за образец на спасението си (с. 15, 38-16, 19).

Възможно е притчата за палмовата издънка (с. 7, 24-28) да е илюстрация на представата за себе си на гностическата група, за която е предназначено посланието. Разбира се, нейната неяснота дава основания за разни и разнопосочни преводи. Според някои изследователи това може да означава, че гностиците от групата, за която е предназначено съчинението, възприемат себе си като издънки от една първоначална християнска традиция, на която те дължат произхода си. Но сега вече те предлагат свое учение, пренебрегвайки оригиналното като “изсъхнало”. Така се очертава в пълнота шаблонът на еретическата мисъл.

6.11. Превод на текста[62]

Начало на посланието (с. 1, 1-2, 7)

(с. 1) [Яков пише] на [ученика Керинт]. Мир [да бъде с тебе от] мира, [любов от] любовта, [благодат] от благодатта, [вяра] от вярата, живот от свят живот.

Ти ме помоли да ти предам едно тайно учение, което чрез Господ беше открито на мене [и] Петър. Аз не можах, наистина, да ти откажа, нито обаче и да говоря с тебе, така че го [записах] с еврейски букви. Аз ти го предавам и то само на тебе, защото ти именно си служител на спасението на светиите. Бъди разсъдлив и се пази да не разказваш на мнозина от тази книга. Спасителят не искаше да разкаже това (тайно учение дори) на всички нас, Неговите дванайсет ученика. Но са блажени онези, които се спасяват чрез вярата в това учение.

Аз обаче ти предадох преди десет месеца едно друго тайно учение, което Спасителят ми беше предал. А ти го разбирай така, както то беше открито на мене, Яков. То (с. 2) обаче – [понеже] и аз [още не съм го опознал (напълно) и то] беше открито [също за тебе и] твоите, [бъди] сега [разсъдлив] и търси [Неговото учение]! Така [ти ще постигнеш] спасението. [След всичко това] ти трябва [също да го откриваш!]

Явяване на Спасителя на учениците (с. 2, 7-39)

[Когато] обаче всички дванайсет ученика седяха събрани заедно и си припомняха онова, което Спасителят беше казал на всеки един от тях – било тайно, било открито, – и когато те го [излагаха] в книги, аз написах, какво се съдържа [в онова (тайно учение)]. Ето, тогава се яви Спасителят – [след като] Той си беше отишъл [от нас] и [ние] Го бяхме чакали – и то петстотин и петдесет дена, след като Той беше възкръснал от мъртвите.

Ние Му казахме: “Ти отиде ли си и отдалечи ли се от нас”?[63]

Но Иисус каза: “Не, Аз обаче ще си отида на онова място, от което съм дошъл. Ако искате да дойдете с Мене, елате!”

Те всички отговориха и рекоха: “Ако ни заповядаш, ще дойдем.”

Той рече: “Истината ви казвам: никой никога няма да влезе в небесното царство, ако Аз му заповядам, но (вие ще влезете,) защото вие сте изпълнени. Оставете ми Яков и Петър, за да ги изпълня.”

И след като повика двамата, Той ги взе настрана[64]. На останалите заповяда (да продължат) да се занимават с онова, с което (дотогава) се занимаваха.

Разговор на Спасителя с Яков и Петър (с. 2, 39-15, 6)

Спасителят каза (на Яков и Петър): “Вие сте получили благодат (с. 3) [чрез Отец да приемете Моите думи]. Ако [и останалите ученици са записали Моите думи в своите] книги, сякаш [са ги разбрали – пазете] се! [Значи, те са се] потрудили без [да проумяват]. Като [неразумните] те са слушали и [като…][65] не са разбрали. Не искате ли да бъдете изпълнени? И вашият разум е <опиянен>. Не искате ли да бъдете трезви? Засрамете се сега! И когато сте будни, и когато спите, помнете: вие сте видели Сина човешки, говорили сте с Него, слушали сте Го. Горко на ония, които (само) са видели Сина човешки! Блажени са, които не са видели Човека и които не са били заедно с Него, и които не са говорили с Него, и които нищо не са чули чрез Него! Ваш е животът! Помислете само: Той ви изцери, когато бяхте болни, за да царувате. Горко на онези, които са се изцерили от болестта си, защото те отново ще се разболеят от нея! Блажени, които не са били болни и са познали изцерението, преди да са се разболели! Ваше е царството Божие. Затова ви казвам: бъдете изпълнени и не оставяйте никакво пространство у вас празно! Който проникне (във вас), ще може да ви се присмее.”

Тогава Петър отговори: “Ето, Ти три пъти (вече) ни каза: (с. 4) [‘Бъдете изпълнени’, а пък] ние (вече) сме изпълнени.”

[Спасителят отговори и рече]: “Затова ви [казвам: ‘Бъдете изпълнени’], за да не [сте в недостиг. Онези] обаче, [които имат недостиг], няма да бъдат [спасени]. Защото изпълването е добро, а [недостигът] е лош. И както впрочем е добре, че си в недостиг, и обратното – лошо е, че се изпълваш, така изпълненият изпитва недостиг и изпразненият няма да се изпълни, както (от друга страна) изпразненият се изпълва, докато изпълненият в достатъчна степен става завършен. Редно е прочее (дотолкова) да намалявате, доколкото е възможно вие да се изпълните, и да се изпълвате, доколкото е възможно да намалеете, за да можете да [се изпълните] в преизобилие. И така, [бъдете] изпълнени с Духа! Но имайте недостиг в разсъдък (λόγος)! Защото <принадлежащият към> душата разсъдък (λόγος) е също душевен!”

Аз обаче отговорих и Му казах: “Господи, ние можем да Ти се покоряваме – ако желаеш. Защото ние напуснахме нашите бащи, нашите майки и нашите села и те последвахме. Погрижи се сега да не бъдем изкушавани от лукавия дявол!”

Господ отговори и рече: “Каква е заслугата ви, че вършите волята на Отец, щом не ви е дадено от Него като добавка да бъдете изкушени от сатаната? Но ако вие сте измъчвани и преследвани от сатаната и изпълнявате Неговата (т. е. на Отец) (с. 5) воля – Аз (ви) [казвам]: Той ще ви обича, ще ви направи равни на Мене и ще си спомня за вас, защото вие сте били възлюбени (още) в Неговия промисъл съобразно вашето избиране. Не искате ли да престанете да обичате плътта и да се страхувате от страданието? Или не знаете, че вие още ще бъдете преследвани, несправедливо обвинявани, в тъмница затваряни, без закон осъждани, <без> основание разпъвани на кръст и в пясъка погребвани, както и Самият Аз чрез лукавия? Вие се покорявате на себе си, за да се съобразявате с плътското – вие, които Духът е обгърнал като стена! Ако погледнете света, колко дълго е съществувал <преди> вас и колко дълго още ще съществува след вас, ще разберете, че вашият живот е (като) един едничък ден и вашето страдание е (като) един едничък {…} час. Добрите, прочее, няма да влязат в света[66]. Затова презирайте смъртта и (много повече) се грижете за живота! Помнете Моя кръст и Моята смърт и ще живеете!”

Но аз отговорих и Му казах: “Господи, не ни възвестявай за кръста и за смъртта! Та те са далече от Тебе!”

(с. 6) Господ отговори и рече: “Истината ви казвам: човек не се спасява, ако не вярва в Моя кръст. [Защото] на тези, които са повярвали в Моя кръст, е Божието царство. Затова търсете смъртта, както умрелите, които търсят живота! Защото онова, което те търсят, ще им се открие. Какво ли пък е това, което им създава грижи? Ако се обърнете към случая със смъртта, тя ще ви научи да избирате. Истината ви казвам: {…} Никой от онези, които се страхуват от смъртта, няма да бъде спасен. Защото царството <Божие> е на онези, които биват убивани. Бъдете по-добри от Мене и (така) се равнявайте на Сина на Светия Дух!”

Тогава аз Го попитах: “Господи, по какъв начин можем да пророчестваме на онези, които искат от нас да им кажем пророчество? Защото безброй са онези, които ни умоляват и очакват да чуят от нас слово (λόγος).”

Господ отговори и рече: “Не знаете ли, че с Иоан беше отстранена главата на пророчестването?”[67]

Аз обаче казах: “Господи, {…} та възможно ли е да се отсече главата на пророчестването?”

Господ ми рече: “Ех, да знаехте, какво означава ’глава’ и че пророчеството излиза от главата. Разберете какво означава: ’Вашата глава беше отсечена’. (с. 7) По-рано ви говорех с притчи и вие не разбирахте. Сега обратно: говоря открито с вас и вие (все още) не разбирате. Но вие Ми послужихте като притча сред притчите и като очевиден (пример) в открит (разговор).

Побързайте да бъдете спасени без да ви е поискано (преди това)! Но сами се старайте усърдно и, ако е възможно, сами Ме изпреварвайте! Защото така Отец ще ви обича.

Мразете лицемерието и злите помисли. Защото (злите) помисли са онова, което предизвиква лицемерие. Лицемерието от своя страна е далече от истината.

Не оставяйте небесното царство да изсъхне! Защото то се уподобява на палмова <издънка>, чиито плодове бяха окапали около нея. <Те> пускат листа и когато пораснаха, оставиха основния ствол да изсъхне. Така става и с плода, който произлезе от един и същ корен. След като беше посаден, от много (посадени плодове) произлязоха (други) плодове. Разбира се, би било добре, ако сега (ти) успееш да отгледаш тези новопосадени[68] – ти би го (т. е. небесното царство) намерил.

<След като> Аз толкова съм се прославил преди това време, вие защо Ме задържате, когато Аз бързам да си отида? (с. 8) Защото след [скръбта] вие настоявахте да остана при вас още осемнайсет дена заради притчите. Беше достатъчно за хора, <които> са слушали учение<то>, че те разбират ‘Пастирите’, ‘Сеенето’, ‘Строенето’, ‘Светилниците на девиците’, ‘Заплатата на работниците’ и ‘Дидрахмата и жената’[69].

Трудете се усърдно за словото (λόγος)! Словото (λόγος) прочее – неговата първа страна е вярата, втората е любовта, третата са делата.От тези именно произлиза животът. Защото словото (λόγος) прилича на житно зърно. След като човек го засял, той му се доверил. И след като то израсло, той го обикнал, защото вместо едно (зърно) видял много зърна. А когато завърши (жътвата), той се спаси, защото го беше преработил за прехрана. После остави (нещо) за посев. Така и вие можете да получите за себе си небесното царство. Ако вие не го получите чрез познание (γνώσις), не можете да го намерите.

Затова ви казвам: бъдете будни! Не правете грешка! Аз често съм говорил както на (всички) вас заедно, така и само на тебе, Якове, съм казвал: стреми[70] се към спасение. Аз ти възложих да Ме следваш и те научих, каква е задачата ти пред архонтите[71]. Вижте: Аз съм слязъл, говорил съм и съм се мъчил, и съм си спечелил венец, (с. 9) за да ви спася. Аз слязох, тъкмо за да живея при вас, за да можете и вие да живеете при Мене. И когато намерих, че къщите ви нямат покрив, Аз живях – след като слязох – в къщите, които можеха да Ме приемат.

Затова Ми се доверете, братя Мои! Разберете, какво е великата светлина! Отец няма нужда от Мене. Защото един баща няма нужда от сина си, а синът е този, който има нужда от баща си. Аз съм по пътя към Онзи. Защото Отецът на Сина няма нужда от вас.

Чуйте словото (λόγος)! Проумейте познанието (γνώσις)! Обичайте живота и никой няма да ви преследва, нито ще ви притеснява, освен вие самите себе си!

О, вие мизерници, вие нещастници, вие лицемери спрямо истината, о, вие лъжци срещу познанието (γνώσις), о, <вие> похитители на духа! Досега ли още успявате да слушате, макар да ви подобава отначало да говорите? Още отсега ли сте готови да заспите, макар че ви подобава отначало да сте будни, за да ви приеме в себе си небесното царство? (с. 10) Истината ви казвам: по-скоро един светец би станал нечист или едно светило би светнало в мрака, отколкото вие да стигнете до господство – или да не стигнете.

Аз си спомних вашите сълзи, вашата скръб и вашата болка. Те са далече от нас. Сега обаче: вие, които сте извън наследството на Отец, плачете там, където е нужно, и скърбете, и възвестявайте по подобаващ начин доброто, че Синът се възнася! Истината ви казвам: ако бях пратен при онези, които Ме слушат, и ако бях говорил с тях, никога нямаше да се издигна[72] от земята! Сега, прочее, бойте се занапред от онези!

Ето, Аз ще се отдалеча от вас и ще отида (нагоре), и няма да стоя повече при вас, колкото и да не (го) желаете вие самите. И тъй, последвайте Ме бързо! Затова ви казвам: заради вас слязох. Вие сте възлюбените. Сред многото вие ще сте причинителите на живота. Призовете Отец! Молете Бога многократно и Той ще ви даде! Блажен е, Който ви е видял при Себе Си. Той се проповядва сред ангелите и се прославя сред светиите. Ваш е животът. Радвайте се и тържествувайте като (с. 11) Божии чеда. Спазвайте [Неговата] воля, за да бъдете спасени! Следвайте Моите наставления и (така сами) се спасете! Аз се моля на Отец за вас и Той много ще ви прости.”

Като чухме това, ние се зарадвахме. Защото <ние> се бяхме опечалили от онова, което <Той> преди това ни беше казал.

Когато обаче Той видя, че ние се зарадвахме, рече: “Горко ви, задето имате нужда от подкрепа[73]! Горко ви, задето имате нужда от милост! Блажени, които са говорили свободно и сами са си спечелили милост. Сравнете се с чужденците: как живеят те пред вашия град? Защо вие се тревожите, когато вие сами себе си прогонвате и себе си отстранявате от вашия град? Защо вие самите напускате вашето местоживеене и го правите (такова) за онези, които искат да живеят в него? О, вие, бездомниците и скитащите! Горко ви, защото ще ви разберат! Или си мислите може би за Отец, че Той е човеколюбив или че ще се остави чрез молби да Го предумате, или че ще се покаже милостив към някого заради някого (другиго), или че ще чуе някого, който умолява? Той наистина познава (човешкото) желание и от какво се нуждае плътта. (Или може би си мислите,) че това не е (плътта), която се стреми към душата? Защото без душата тялото не може да греши, (така) както (с. 12) душата не може да бъде спасена без дух(а). Ако обаче душата се избави от злото, а и духът се избави, тялото става безгрешно. Защото духът е този, който утешава душата, но тялото е, което я убива, това означава, че тя сама се убива. Истината ви казвам: Той няма да прости на никоя душа греха й, нито на плътта вината й. Защото никой от онези, които са носили плът, няма да бъде спасен. Та смятате ли, че мнозина биха намерили небесното царство? Блажен е, който е видял себе си като ‘четвърти’ в небесата.”

Като чухме това, ние се натъжихме.

А Той, като видя, че се натъжихме, заговори: “Аз ви го казвам това, за да познаете себе си. Защото небесното царство прилича на клас, който расте в една нива. И когато той узря, разпръсна семената си. И отново изпълни нивата с класовете си още една година. Вие самите побързайте да пожънете един жив клас, за да бъдете изпълнени с царството!

И докато още съм с вас, насочете вниманието си към Мене и Ми се покорявайте! Когато обаче си отида от вас, спомняйте си за Мене! Спомняйте си обаче за Мене, защото (докато) бях при вас, вие не Ме познахте. Блажени, които са Ме познали. Горко на онези, които са чули и не са повярвали! Блажени, които (с. 13) не са видели и (все пак) са [повярвали]![74]

Но Аз още ви [говоря][75]. Защото Аз ви се явявам, докато строя един дом, който ви е много полезен, защото под него вие намирате сянка, както той успява да подкрепи (и) дома на вашите съседи, ако заплашва да се срути. Истината ви казвам: горко на онези, заради които Аз бях пратен на това място долу! Блажени, които отиват горе при Отец. Още ви упреквам, о, вие, които съществувате! Бъдете подобни на онези, които не съществуват, за да сте заедно с онези, които не съществуват!

Не оставяйте небесното царство да запустее у вас! Не бъдете високомерни заради просвещаващата светлина, но бъдете така един спрямо друг, както Сам Аз (бях) с вас! Аз се подложих заради вас на проклятие, за да бъдете спасени.”

Петър обаче отговори на това и рече: “Понякога Ти ни насочваш към небесното царство, друг път пък ни отклоняваш, Господи. Понякога ни говориш, привличаш ни към вярата и ни обещаваш живот, друг път пък Ти ни отблъсваш от небесното царство.”

Но Господ отговори и ни рече: “Аз много пъти съм ви предложил вярата, още повече обаче на тебе съм се (с. 14) откривал, [Якове,] но вие не Ме разбрахте. Сега отново виждам, че вие често се радвате и именно, когато се радвате на обещание[то] за живот. Но вие сте скръбни и опечалени, когато ви поучават за царството. Вие обаче – чрез вярата [и] познанието сте получили (все пак) живота. Така че пренебрегвайте [отклоняване]то, когато го чуете! Но когато чуете обещанието, толкова повече тържествувайте! Истината ви казвам: който получи живота и вярва в царството, никога няма да го напусне; дори и тогава, когато Отец иска да го преследва[76].

Дотук искам това да ви кажа. Но сега ще се изкача на това място, от което съм дошъл. Вие обаче, когато Аз бързах да отивам, Ме изхвърлихте навън и вместо да Ме съпроводите, ме преследвахте. Но обърнете внимание на славата, която ме очаква! И ако сте отворили сърцето си, то чуйте хвалебствията, които Ме очакват горе на небето! Защото днес Аз трябва да заема (мястото) отдясно на Моя Отец. Аз ви казах последната Си дума и ще се разделя с вас. Защото ме пое една колесница на Духа. И отсега се готвя да се съблека, за да се облека (отново). Внимавайте: блажени са, които са проповядвали Сина, преди Той да дойде, така че, когато дойдох, Аз (отново) си отивам. Трижди блажени са (с. 15), които бяха възвестени чрез [Сина] преди да съществуват, за да порасне делът ви при тях.”

След като каза това, Той си отиде.

Яков и Петър: небесно видение (с. 15, 6-29)

А ние коленичихме – аз и Петър – и благодарихме. И изпратихме сърцето си нагоре в небето и чухме с ушите си, и видяхме с очите си грохота от войни и тръбен звук, и голям смут.

И когато ние {…} се издигнахме далече над онова място, изпратихме нашия разум (νούς) още по-нагоре. И видяхме с очите си, и чухме с ушите си хвалебствия и похвални песни на ангелите и празнуване на ангелите и небесните величия. Те възхваляваха и ние също тържествувахме.

След това отново ние поискахме да изпратим и нашия дух нагоре, високо към величието. И когато тръгнахме нагоре, не ни се даде нито да видим нещо, нито да чуем. Защото останалите ученици извикаха към нас.

Яков и Петър: разговор с учениците (с. 15, 29-16, 11)

Те ни попитаха: “Какво чухте от Учителя?” и “Какво ви каза Той?”, и “Къде отиде Той?”

А ние им отговорихме: “Той отиде нагоре” и “Той ни даде едно обещание и обеща на всички нас живот, и ни откри деца, които идват след нас, като [ни] заръча, (с. 16) че трябва да ги обичаме, понеже ние ще бъдем [спасени] заради тях.”

А когато те чуха (това), повярваха наистина на откровението, но се разгневиха заради онези, които трябваше да се родят. А понеже аз не исках те да се ядосват, изпратих всеки един на различно място. Сам пък аз отидох в Йерусалим да се моля, за да получа участие (в спасението) с възлюбените – онези, които тепърва ще се появят.

Завършек на посланието (с. 16, 12-30)

Аз се моля обаче чрез тебе да се постави начало. Защото така аз ще мога да се спася, както и че ще получат (и) онази светлина чрез мене, чрез моята вяра и чрез една друга, която е по-добра от моята.Аз пожелавам (тъкмо това), моята да е по-малка. Помисли си сега да се уподобиш на онези и се моли да получиш твоя дял при тях! Защото освен това, което казах, Спасителят не е съобщил никакво откровение за онези. Ние възвестяваме дял (в спасението) заедно с онези, за които беше възвестено, тези, които Господ направи Свои чеда.

__________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки проф. д-р Иван Желев Димитров, Богословски факултет при СУ.

[1]. Nag Hammadi е град в близост до останките на Хηνοβόσκιον древно селище на десния бряг на р. Нил в Горен Египет и епископско седалище през първите векове на християнството. В тази област св. Пахомий Велики е основал първия си манастир в началото на 4 век (срв. И. Ж. Димитров. Новозаветни апокрифи.- ДК 8/2001, с. 8).

[2]. Ръкописите са във вид на кодекс, т. е. оформени като тетрадка, а не като свитък (вж. по-подробно И. Ж. Димитров. Пос. ст., с. 3).

[3]. Коптският език е най-късният стадий от развитието на египетския език. Той е сроден със семитските и хамитските езици. През 2 в. сл. Хр. този език започва да се пише с гръцки букви, към които прибавили още седем знака за звуковете, липсващи в гръцкия език. Самото име “коптски” е по-ново, но то произлиза от името Египет (на грц. Аιγυπτος, лат. Aegyptus; оттам в блг. “гюпти”,  англ. Gypsy и Gipsy). Днес копти се наричат християните в Египет от дохалкидонското вероизповедание, обикновено определяно като монофизитско.

След завземането на Египет от арабите коптският език постепено бил изместен от арабския и в днешно време той е останал само богослужебен език на Коптската църква. Различават се пет наречия в този вече мъртъв език: са(х)итски – класическият коптски език, говорен в Горен Египет, на който са написани повечето от запазените текстовете; бохаирски, говорен в Долен Египет, който е богослужебният език; успоредно с тези две главни наречия съществуват още фаюмско, ахмимско и субахмимско (наричано и ликополитанско или асиутско – от Асиут, сегашното име на древния горноегипетски град, известен в историята с гръцкото име Ликополис). Коптската книжнина обхваща голям брой преводи на библейски книги, апокрифи, жития на светците, гностически съчинения и др.

[4]. Вж. това подреждане на ръкописите у H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 732-733, където сбирката е наречена “каирска” (от гр. Кайро, където основно се съхранява), но все пак това е равнището на терминологията до началото на 90-те години на 20 век. Същото подреждане, но с установеното и международно прието название “ръкописи (съответно текстове) от Наг Хаммади” намираме и в изданието на тези текстове в немски превод, направено от Академията на науките в Берлин-Бранденбург съвместно с академиите на науките в германските градове Берлин, Дюселдорф, Гьотинген, Хайделберг, Лайпциг, Мюнхен и Майнц: Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Martin Schenke, Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser). Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,1-V,1), 2001, S. XIX-XXI. Вторият том, съдържащ трактатите от V, 2 до ХІІІ,1 (NHC V,2-XIII,1), е издаден през 2003 г. Трябва да се отбележи, че в това издание трактатите, които се повтарят в следващи ръкописи, се разглеждат само веднъж при срещата с тях в първия по ред ръкопис. Затова първият том завършва с разглеждането на NHC III, 5, но преди това вече са разгледани трактатите ІV, 1 (= ІІ, 1 и ІІІ, 1), ІV, 2 (= ІІІ, 2) и V, 1 (= ІІІ, 3). Вторият том пък завършва с ХІІІ, 1, понеже последният от поредицата трактат ХІІІ, 2 (“За произхода на света”, но тук се съдържа не целият, а само началните 10 реда от него) е разгледан още в първия том, където в трактат ІІ, 5 се намира цялостният му текст.

[5]. На гръцки βροντή.

[6]. На гръцки νόημα.

[7]. Вж. по-подробно у H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 733.

[8]. The Facsimile Edition of the Nag Hammadi Codices. Published under the Auspices of the Department of Antiquities of the Arab Republic of Egypt in conjunction with the United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization. 12 volumes. Leiden 1972-1984; Yvonne Janssens. Évangiles gnostiques. Dans le corpus de Berlin et dans la Bibliothèque Copte de Nag Hammadi. Traduction française, commentaire et notes. Louvain-la-Neuve 1991; James M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi Library in English. Translated and Introduced by Members of the Coptic Gnostic Library Project of the Institute of Antiquity and Christianity, Claremont, Cal. 4th rev. ed. Leiden/New York/Koeln 1996; и вече посоченото немско издание Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Martin Schenke, Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser). Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,1-V,1), 2001. Bd. 2 (NHC V,2-XIII, 1), 2003.

[9]. Вж. И. Ж. Димитров. Пос. ст., с. 5.

[10].Wilhelm Schneemelcher. Neutestamentliche Apokryphen in deutscher Uebersetzung. 6. Auflage. Bd. I – Evangelien. Tuebingen 1990; Bd. II – Apostolisches, Apokalypsen und Verwandtes. Tuebingen 1997. Това е продължение на основаното през 1904 г. от Edgar Hennecke (+1951) издание.

[11]. Това важи особено за Ученията на Силуан.

[12]. Срв. H.-M. Schenke. Einfuehrung. Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 4.

[13]. J. D. Turner. Sethian Gnosticism. A Literary History. In: Ch. W. Hedrick-R. Hodgson jr. (ed.). Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity. Peabody 1986, p. 55-86.

[14].Валентин бил родом от Египет. Първоначално действал в Александрия, но подобно на други ересиарси скоро започнал да пътешества, за да разпространява по-лесно учението си. В Александрия неговата общност оцеляла до 4 в. Но сам той отишъл в Рим и там основал школа. Бил кандидат за епископ на Рим, както и друг еретик – Маркион, но не успял. Тогава се отцепил от Църквата и основал своя общност. Негови школи имало още в Антиохия, Ефес и на о. Кипър. Последната била най-резултатна, поради което и Валентин се преселил на острова, където умрял във ІІ пол. на 2 в. Съставил различни книги: евангелие, слова, химни и послания, но са запазени само незначителни откъслеци от тях. Учението си свързвал с ученик на св. апостол Павел на име Тевда. Богословието му е изпълнено с философски идеи с мистичен и поетичен уклон. Затова в учението му се преплитат философия, митология, магия и обредност.

[15]. Както за валентинианството, така и за симонианството, и за множеството други ереси няма запазени преки извори, а сведения се черпят главно от изобличителните съчинения срещу тях на църковните писатели-апологети.

[16]. H.-M. Schenke. VF 32/1987, S. 11-17.

[17]. Срв. Същият. Einfuehrung…, S. 5.

[18]. За жалост от 2002 г. вече е покойник.

[19]. H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 735.

[20]. J.-M. Sevrin. Le dossier baptismal séthien. Québec 1986.

[21]. Klaus Koschorke. Eine neugefundene gnostische Gemeindeordnung: Zum Thema Geist und Amt im fruehen Christentum. ZThK 76/1979, S. 31.

[22]. H.-M. Schenke. Nag Hammadi. TRE 23, 736.

[23]. Пак там.

[24]. H. Koester-J. M. Robinson. Entwicklungslinien durch die Welt des fruehen Christentums. Tuebingen 1971, S. 118-134, 155-173, 204-208.

[25]. B. Layton. In: Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity, p. 37-54.

[26]. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch. Das Gebet des Apostels Paulus (NHC I,1). In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 7-8.

[27]. Вж. картата у B. Layton. The Gnostic Scriptures. A New Translation with Annotations and Introductions. Garden City 1987, p. 268-269.

[28]. Bethge-Plisch. Op. cit., p. 8-9.

[29]. Срв. Corpus Hermeticum I,31-32; V,10-11; XIII,16-20.

[30]. Срв. NHC VII,5, p. 118,30-119,1.

[31].Срв. напр. писмото на Птолемей до Флора (у св. Епифаний Кипърски. Против ересите 33, 5, 8; 33, 6, 6); св. Ириней Лионски. Против ересите 1, 3, 8; също – Евангелие според Филип 110а.

[32]. Направен е по немския превод в H.-G. Bethge-U.-K. Plisch. Op. cit., S. 9-10, и английския превод на D. Mueller в J. M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi in English. Fourth Revised Edition. Leiden/New York/Koeln 1996, p. 27-28.

[33]. Грц. дума αιών (еон) означава: време, период от време, век, поколение (във времеви смисъл), безкрайно време, вечност, но в гностицизма еоните са олицетворение на отвлечени понятия, по-нисши от божеството, нещо средно между него и видимия свят. По природата си те са зли. Христос преминал през тях, като ги измамил, че принадлежи към тяхната пълнота (букв. от πλήρωμα, т. е. съвкупността на еоните). След като извършил изкупителното си дело на земята, Той възстановил мира и между враждуващите дотогава еони.

[34].Dieter Mueller допълва празното място по друг начин и превежда “[когато] Те моля” (D. Mueller. The Prayer of the Apostle Paul. Introduction, Text and Translation. In: Harold W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex). Introductions, Texts, Translations, Indices. (NHS 22) Leiden 1985, p. 9.

[35]. В зависимост от попълването на лакуната (празното място в текста) тук може да се чете вместо изцерение думата отминаване, т. е. “Дай (ми) [отминаване] на моето тяло…”. Такова четене явно по-добре подхожда на контекста (срв. предсмъртната молитва на ап. Яков вкрая на Второ откровение на Яков). Разбира се, една молба за изцерение на тялото не е невъзможна в предполагаема молитва на ап. Павел.

[36]. Синтактично по-правилно би било “което”, но тук явно се има предвид демиургът.

[37]. Обичайно е демиургът да се мисли като душевна същност, но наистина съчетанието “душевен бог” никъде другаде не е засвидетелствано.

[38]. Буквално преведено трябва да бъде величина (μέγεθος), но като свойство на Бога обикновено се предава с величие, съответно изразявано и с други (макар и сродни) думи на гръцки: μεγαλειότης (Лука 9:43; Деян. ап. 19:27; 2 Петр. 1:16) и μεγαλωσύνη (Евр 1:3; 8:1; Юд 25). Думата μέγεθος се среща само в Еф1:19, където също е преведена “величие”.

[39]. Dankwart Kirchner. Der Brief des Jakobus. NT Apokryphen. Bd. I, S. 235.

[40].Срв. Willem C. van Unnik. The Origin of the Recently Discovered “Apocryphon Jacobi”. Vigiliae Christianae 10, 155-156; Ron Cameron. The Other Gospels: Non Canonical Gospel Texts. Philadelphia 1982, p. 56; D. Kirchner. Op. cit., S. 235.

[41]. Срв. Pheme Perkins. Johannine Tradition in EpJac (NHC I,2). JBL 101 (1982), p. 413-414; Francis E. Williams. The Apocryphon of James. Introduction. Text and Translation. In: H. W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex). Introductions, Texts, Translations, Indices. (NHS 23) Leiden 1985, p. 26-27; Donald Rouleau. L’Épître apocryphe de Jacques (NH I,2). BCNH.T 18. Québec 1987, p. 22; Judith Hartenstein. Die zweite Lehre. Erscheinungen des Auferstandenen als Rahmenerzaehlung fruehchristlicher Dialoge. (TU 146) Berlin 2000, S. 223-224.

[42].Срв. мненията на Ron Cameron. Sayings Traditions in the Apocryphon of James. Philadelphia 1984, p. 91-124 (към когото се присъединяват D. Kirchner. Op. cit., S. 235 и Helmut Koester. Ancient Christian Gospels. Their History and Development. Lpndon/Philadelphia 1990, p. 34, Footnote 2) и на противопоставящата му се Judith Hartenstein. Op. cit., S. 223-224. R. Cameron смята, че изразът “припомняха си” е типичен, употребяван до средата на 2 в., когато е трябвало да се изложи устно предание за делата и учението на Иисус Христос, и така обосновава по-ранното съставяне на (апокрифното) Послание на Яков. Но J. Hartenstein възразява, че въпросният израз на това място (началната сцена в текста, когато Изкупителят се явява на учениците) не въвежда думи на Христос, а предава съчиняването на други книги.

[43].Ph. Perkins. The Gnostic Dialogue. The Early Church and the Crisis of Gnosticism. New York 1980, p. 161; Ejusdem. Johannine Tradition…, p. 413.

[44]. По същия начин в апокрифа Послание на Петър до Филип в образа на Филип са слети черти на св. апостол Филип от 12-те и св. апостол (от 70-те) и дякон Филип Благовестника (вж. Деян. 6 и 8 гл.). Срв. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Der Brief des Jakobus (NHC I,2). In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 13.

[45].Срв. Ph. Perkins. Johannine Tradition…,p. 413-414 (Западна Сирия или Мала Азия).

[46].Срв. F. E. Williams. Op. cit., p. 27; Jan Heldermann. Anapausis in the Epistula Jacobi Apocrypha. In: Robert McL. Wilson (ed.). Nag Hammadi and Gnosis. (NHS 14) Leiden 1978, p. 43.

[47].От името е запазен само завършекът -θος, което някои смятат, че е остатък от името Керинт – Κέρινθος. Срв. H.-M. Schenke. Der Jakobusbrief aus dem Codex Jung. OLZ 66 (1971), S. 119.

[48]. Допълване на липсващата част от името като [Керин]тос се подкрепя от внимателното изследване на текста, където може да е стояло тъкмо това име. Друго име или израз не може да се вмести там. Освен това по вероятното време на написване на разглеждания апокриф Керинт е бил известен като “гностикът на 1 век”. Малко неща се знаят със сигурност за неговото учение и затова е под въпрос, дали Послание на Яков има нещо общо с учението на историческия Керинт, дори и да е стояло неговото име в текста на апокрифното послание. Още повече че и това послание едва ли отговаря на учението на някой от историческите апостоли с името Яков. Но трябва да кажем, че провежданото от Керинт разграничение между Иисус и Христос напълно съвпада с някои изказвания в Послание на Яков, като напр. разграничението между “сина на Светия Дух” и Иисус (стр. 6, 19-21) или необичайното споменаване на името Иисус при Неговото явяване след възкресението Му (стр. 2, 23). Вж. по-подробно у D. Kirchner. Epistula Jacobi apocrypha. Die zweite Schrift aus Nag-Hammadi-Codex I. (TU 136) Berlin, S. 59-64.

[49].На англ. се употребява определението “апокрифът на Яков” – the Apocryphon (of James); на латински и френски се предпочита “апокрифно послание на Яков” – epistula Jacobi apocrypha; l’épître apocryphe de Jacues; на немски се казва просто “послание на Яков” – der Brief des Jakobus, resp. Jakobusbrief, което безспорно може да обърка незапознатия читател заради съвпадение на названието с онова на каноничното “(съборно) Послание на апостол Яков”.

[50].Примери за гностически евангелия в диалог са “Премъдрост на Иисус Христос” и “Апокриф на Йоан” – и двата от находката от Наг Хаммади. Но има и пример на антигностическо писание в тази форма – Ерistula Арostolorum (Послание на апостолите е апокрифно диалогично евангелие от 2 в., запазено в цялост на етиопски, а частично на коптски и латински – вж. C. Detlef G. Mueller. Epistula Apostolorum. NT Apokryphen. Bd. I, S. 205-233).

[51]. Вж. напр. предговорите на “Против ересите” от св. Ириней Лионски, на Евангелие според Лука (1:1-4) и Деяния апостолски (1:1-3).

[52]. Тази хипотеза поддържат R. Cameron. Sayings Traditions, p. 4; D. Kirchner. Epistula Jacobi, S. 236; H. Koester. Op. cit., S. 200.

[53]. F. E. Williams. Op. cit., p. 18.

[54].B. Dehandschutter. L’Epistula Jacobi apocrypha de Nag Hammadi (CG I, 2) comme apocryphe néotestamentaire. In: ANRW II, Bd. 25.6. Berlin/New York, p. 4542 sq.

[55].Charles W. Hedrick. Kingdom Sayings and Parables of Jesus in the Apocryphon of James. Tradition and Redaction. NTS 29, p. 6 sq.

[56]. Вж. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 15.

[57]. Ibidem, S. 16.

[58].Срв. противопоставянията опиянентрезв, пълнота-недостиг, спя-буден съм; гностически произход свидетелстват както идеята, че по-късни вярващи ще надминат Иисус Христос и Яков, така и отхвърлянето на св. Йоан Кръстител (вж. J. Heldermann. Op. cit., p. 39-40; F. E. Williams. Op. cit., p. 22).

[59]. Вж. J. Hartenstein. Op. cit., S. 229-232.

[60]. Така смятат D. Kirchner (Der Brief des Jakobus., S. 238) и др. А според Wilhelm Pratscher (Der Herrenbruder Jakobus und die Jakobustradition. Goettingen, 1987, S. 161) Послание на Яков е свидетел на все още слабо развития гносис.

[61]. Интересно е, че при изброяването на формите, които имат страданията на учениците и на Иисус Христос, се споменава и едно безчестно погребение (“в пясъка заровени…”, с. 5, 18-19). Това наистина е в разрез с описанието на Христовото погребение, предадено от каноничните евангелия, но съвпада с изобразеното напр. в Epistula Apostolorum.

[62]. Направен е по немския превод в J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 18-26, и английския превод на F. E Williams в J. M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi in English, p. 29-37.

[63].Изречението може да се разбере и преведе и като упрек: “Ти си отиде и се отдалечи от нас!” (Ibidem, S. 19, Anm. 34).

[64].Перспективата на разказа често се сменя неочаквано: авторът ту говори като Яков, ту като трето лице (наблюдател, съответно разказвач); ту е един от дванайсетте (“ние”), ту е извън тази група (“те”).

[65].D.Kirchner (Epistula Jacobi apocrypha) допълва и превежда: “и [като глухи]”.

[66].Преводът е буквален и трябва да се разбира така: “(Истински) добрите (т. е. светите) няма (истински, завинаги) да влязат в света (т. е. да станат част от света).” (вж. D. Kirchner. Epistula Jacobi apocrypha, S. 101).

[67]. Двусмислието е особено подчертано: св. Йоан Кръстител е бил (последният предвъзвестяващ Христос) пророк и бил обезглавен; а употребеният коптски глагол означава отстранявам, но и обезглавявам.

[68]. Срв. гръцкото νεόφυτος, новопосаден; така са били наричани и новоприетите в Църквата християни.

[69]. Според F. E. Williams (Op. cit., p. 33) последната притча трябва да се разбира като две: “Дидрахмата” (срв. Мат. 17:24-27, макар това да не е притча, а действителна случка от дейността на Иисус Христос) и “Жената”. Но само така отделена, последната дума може да означава няколко притчи и случки, а в Лк 15:8-11 все пак има притча за жена, загубила една драхма.

[70]. Повелително наклонение на коптски няма отделни форми за 2 л. ед. ч. и 2 л. мн. ч., затова тук може да се разбира и “стремете се”. Наистина авторът не е обработил прецизно текста и на места се получава объркване между мн. ч. (на учениците) и ед. ч. (на Яков).

[71]. Под архонти тук се разбират или силите, които се стремят да попречат на гностиците да се изкачат в царството на светлината, или властите в Йерусалим. Според някои изследователи в контекста на Послание на Яков второто е по-вероятно (вж. J. Hartenstein-U. K. Plisch. Op. cit., S. 22, Anm. 51).

[72].D. Kirchner (Epistula Jacobi apocrypha) превежда: “никога нямаше да сляза на земята”, което езиково е напълно възможно, но няма смисъл в контекста. Тук предложеното разбиране на текста вж. у Peter Nagel. Hinauf oder hinab? Ein missverstandenes Ortsadverb in der Epistula Jacobi apocrypha (Nag Hammadi Codex 1,2: p. 10,19). Goettinger Miszellen (Beitraege zur aegyptologischen Diskussion) 152 (1996), S. 43-49.

[73]. За подкрепа е употребена гръцката заемка в коптски παράκλητος (утешител).

[74]. Срв. Иоан 20:29.

[75]. В смисъл: “още се опитвам да ви убедя”.

[76]. D. Kirchner тук превежда: “когато Отец иска да остави да го преследват”, т. е. Отец не е причинител на притеснението, а само допуща то да се случи (Epistula Jacobi apocrypha, S. 134, Anm. 390).

Изображение: авторът проф. д-р Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2uB