Д-р Александър Омарчевски

ІІ.3.6. Въстанието на Виталиан

Смутовете по верските проблеми постепенно придобивали все по-големи размери и накрая обхванали всички провинции в империята. След описания бунт в столицата императорът наистина станал по-предпазлив в религиозната област, но въпреки това той не се отказвал от своята политика – да примири спорещите на основата на Енотикона. През 513 година знамето на бунта срещу него развял готът[659] Виталиан, син на началника на федератите в Малка Скития Патрикиол[660] и вероятно племенник по майчина линия на патриарх Македоний, който имал влияние сред населението от източната половина на Балканския полуостров. Той се съюзил с хуните, както тогава били наричани прабългарите[661], използвайки недоволството на стационираните в готската провинция и Мизия федерати, за които императорският племенник Ипатий се грижел зле в качеството си на magister militum per Thraciam. Теофан разказва, че православното население в Тракия, Мизия и Скития го убедило да тръгне на война срещу „нечестивия” Анастасий за спасяване на халкидонската вяра[662].Една от вероятните причини за бунта обаче е желанието на Виталиан да завладее трона. Заставането на столичното население на страната на бунтовника при предишните вълнения можело само да засили у него това желание и да го убеди в несъмнения му успех. Във всеки случай той събрал огромна войска, състояща се в основната си част от разбунтували се войници, въстанали колони и съюзените с него прабългари и готи. Въстанието започнало на 1 май 513 година в Малка Скития, като по пътя си към столицата Виталиан опустошавал провинциите. Две огромни армии, предвождани от Ипатий, били унищожени една след друга, като генералите им били избити. Виталиан превзел Одесос (Варна) и безпрепятствено приближавал стените на столицата, тъй като Ипатий, поради липса на армия, се бил скрил в нея. Виталиан се явил пред стените на Константинопол, като установил лагера си в Евдомон. Неговата цел била да победи Ипатий. Към нея той, като кръщелник на сваления Флавиан Антиохийски, прибавил претенциите на халкидонистите, както и омразата [663] си към Севир. Посредством намаляване на данъците императорът се погрижил метежът да не обхване и съседните малоазийски провинции, като не пестял подаръците и обещанията. Анастасий започнал мирни преговори. Той обещал да внесе ред в църковните дела[664] и да свика църковен събор под председателството на Римския папа. След 8 дни Виталиан се изтеглил. Междувременно императорът трескаво въоръжавал своя флот, който поставил под командването на споменатия вече Марин Сириеца. Без намерение да спази това, което по принуда обещал, Анастасий назначил Кирил за magister militum per Thraciam. Неговите опити тайно да победи Виталиан били неуспешни и той самият бил посечен в своето комендантство. Това дало благоприятен повод на Константинополския сенат да обяви готите за врагове на империята. През 514 година една армия от 80, 000 души под ръководството на Ипатий преминала в настъпление. След малък първоначален успех тя била унищожително разбита от българските съюзници на Виталиан в околностите на Одесос, а самият Ипатий бил пленен при опит да се спаси с плуване. Така Скития, Мизия и Тракия били вече в ръцете на бунтовника. Делегацията, която носела откуп (1000 жълтици) за племенника на императора, била пленена от дръзкия гот в Созопол, като градът бил превзет. Виталиан установил там своя лагер. Една бързо събрана флота и голяма сухопътна армия заплашили столицата през март 514 година и я обсадили този път по-сериозно отпреди. Положението ставало критично. Заради забраненото от Анастасий честване на голям църковен празник, на хиподрома избухнало едно от обичайните вълнения, в което загубили живота си много хора, сред които и префектът на гвардията Гета. За Виталиан това бил удобен случай за нападение. Той се надявал да използва народното недоволство и атакувал по суша и море. Нямало друг изход, освен сключване на мир. Да преговаря с нападателите бил изпратен Иоан, синът на Валериан. Мирът бил сключен в Состений. Виталиан получил още 9000 жълтици откуп за Ипатий, достойнството на magister militum per Thraciam и обещанието на императора, че ще свика събор в Ираклия, който под председателството на папата трябвало да реши дали свалянето на Евфимий, Македоний, Флавиан и другите епископи е било правомерно и да изработи една единителна формула, която да сложи край на схизмата[665]. Тъй като привличането на папата не зависело само от императора, Виталиан получил от Анастасий разрешение също и от своя страна да помоли Римския епископ да разследва случаите на свалените епископи[666].

През есента на 515 година Виталиан, недоверчив към искреното желание за мир на императора[667], се разбунтувал за трети път и отново се появил пред стените на Константинопол. Той навлязъл с флота си в Босфора и установил лагера си до Состений. Планът му бил да атакува Сикай (днес Галата) по суша, а флотът бил изпратен в Хрисопол. Този път обаче Анастасий бил подготвен. Вероятно той умишлено предизвикал този бунт, за да може по този начин да обезсмисли мирните договори. На Виталиан било отнето командването над Тракия и било предадено в ръцете на Руфин[668]. Исаврийският гарнизон в Сикай отблъснал нападението. Едно военно подразделение преминало на марш през Анаплус и застрашило линията за отстъпление на бунтовниците. Само бързото оттегляне спасило Виталиан от пълен разгром. Докато той проучвал възможностите за решителна атака, неговата флота неочаквано била унищожена благодарение на военната вещина, показана от Марин Апамейски, от една флотилия, разположена при Златния рог, която с помощта на „гръцкия огън” или на система от огледала, съсредоточаващи слънчевите лъчи в определена точка, унищожила или прогонила корабите на Виталиан [669]. Офицерите от най-близкото му обкръжение, които били заловени, били екзекутирани. Той се принудил да вдигне лагера си и да отстъпи. След като, благодарение на прабългарите, избягнал готвения срещу него атентат, той успял да се установи в Анхиало[670].

Анастасий продължил да го счита за опасен и след това и решил да продължи мирните преговори. Виталиан, узнавайки за провалянето от императора на събора в Ираклия, по думите на Теофан, отново се вдигнал на бунт и опустошил провинцията. Но хронисистът не съобщава как е завършил този бунт[671]. С позициите на Виталиан във властта, с които той заплашвал да подчини императора на волята си, вече било свършено, а изгледите за готска хегемония в Равена и Константинопол едновременно, които за кратко очертавали на хоризонта контурите на един световноисторически поврат, пропаднали, за да не се възобновят никога вече.

ІІІ.3.7. Патриарх Илия Иерусалимски

Илия І Иерусалимски (494-516) приел синодиката на новия патриарх Тимотей като заедно с това обявил, че не признава свалянето на Македоний[672]. Той изпратил престарелия св. Сава с една свита от архимандрити в двора, която, по желанието на императора, останала в столицата през цялата зима. Анастасий приел както винаги монасите с цялото подобаващо благоговение [673] и надарил богато св. Сава, но не се оставил да бъде убеден от него. Императрица Ариадна отговорила с любезен отказ на молбата на светеца да се придържат към Tomus Leonis[674]. Имало е малка утеха за политическия неуспех в това, че той бил удостоен с посещения от две решително халкидонистки настроени знатни дворцови дами[675].

Успоредно с усилията си да склонят на своя страна патриарх Флавиан, Филоксен и привържениците му се стараели да направят същото и с патриарх Илия. Техните действия спрямо двамата патриарси вървели синхронизирано. Както срещу Флавиан, така и срещу Илия те се стараели да привлекат императора на своя страна. Те му внушавали, че разделението в Църквата идва и от това, че двамата патриарси не искат категорично да се изкажат против Халкидонския събор[676]. Анастасий поискал от Илия да се отрече от Халкидон. Монофизитите, от своя страна, настоявали той да издаде изповедание на вярата, за да може по този начин да е ясно на всички какви са убежденията му. Притискан от всички страни, Илия накрая отстъпил пред исканията им, написал изповедание на вярата си и го изпратил на Анастасий по монофизитите; но с него се случило нещо, често пъти практикувано от еретиците. Те подменили изповеданието на Илия и представили на императора друго такова, в което се анатемосвали всички, които допускали две природи в Иисус Христос. Илия, узнавайки за тази фалшификация на еретиците, побързал да издаде друго изповедание на вярата, без анатеми срещу Халкидонския събор и неговите последователи[677].

Първата синодика, която Севир изпратил след встъпването си (512 година) на Антиохийската патриаршеска катедра до Илия, не била приета от него. Втората му синодика пристигнала в Иерусалим през май 513 година (VІ индикт). Св. Сава и другите игумени на пустинните манастири прогонили приносителите ѝ от града. В присъствието на сановниците и войниците, които придружавали пратениците, монасите крещели: αναθεμα Σευηρωι[678]. Борбите против Виталиан попречили на Анастасий да се намеси. Палестинските монаси пък се свързали с Епирския митрополит Алкисон, който през 515 година влязъл в общение с Рим. Те му изпратили едно дълго писмо, описващо ситуацията в диоцез Ориент[679], в което разказвали как са били прогонени приносителите на втората синодика на Севир. Едва през 516 година, когато непосредствената опасност от Виталиан вече не съществувала, императорът изпратил управителя на Палестина Олимпий в Иерусалим с писмото, което Илия написал от събора в град Сидон и което противоречало на сегашната му позиция спрямо Севир. Императорът му предлагал да избере – или да влезе в общение със Севир, или да се лиши от катедрата си. Подкрепян от монасите, защитници на Халкидонския събор, той предпочел второто. На 1 септември 516 година[680] Илия бил изпратен в изгнание в Аила. На негово място бил избран и ръкоположен Иоан, който дотогава заемал длъжността страж на Светия кръст.

ІІІ.3.8. Съборът в Ираклия (515 година)

Виталиан настоявал несправедливо свалените патриарси Македоний и Флавиан да бъдат върнати на катедрите им и в Ираклия Тракийска да бъде свикан вселенски събор, на който да присъства и Римският папа. На този събор трябвало да се разгледа и обсъди всичко, което е било сторено или постановено срещу последователите на Халкидонския събор. Анастасий се съгласил и по искане на Виталиан потвъдрил съгласието си с клетва. Заедно с него за непреходността на обещанието му се заклели и синклитът, учените от школите, други народни водачи и дори самият народ. В началото Анастасий не мислел да се отмята от обещанието си. На 28 декември 514 година, още по време на самите преговори, той изпратил писмо до папата с покана да се яви на вселенски събор, който трябвало да заседава в Ираклия. Отстъпвайки пред настояването на остготския крал Теодорих, който подкрепял Виталиан, папа Хормизд изпратил на Изток двама легати с иструкции и с искане да вземат от императора изповедание на вярата. Вече 200 епископи се били събрали в Ираклия в очакване на събора[681], между които и не малко привърженици на пропагандираното от Севир антихалкидонистко направление. Той самият отклонил поканата[682]. Съборът бил свикан в Ираклия, за да не бъде зависим от двореца. След падането на Виталиан той бил преместен в Константинопол[683]. Освен убедените противници на Халкидонския символ и мнозина епископи се въздържали от общение с римските легати, но трябвало да се подчинят, както се изразява Севир[684], на волята на императора, който при дадените обстоятелства по-малко от всякога бил склонен да се надхвърлят рамките на Енотикона. Двама от приятелите на Севир напуснали събора, а други намерили убежище в любимата тогава формулировка, че не приемат Халкидонския символ като изложение на вярата, а само като присъда над Евтихий и неговото учение. От друга страна, въпреки противодействията на императора и Константинополския патриарх, укрепнали връзките между илирийските ехископи и Рим. Епископите от Вътрешна Дакия трябвало да бъдат щадени, тъй като разположените там войски били халкидонистки настроени.

Анастасий се съгласил с всички искания на папата, които не били в противоречие със споменатия договор с Виталиан и му изпратил изповедание на вярата в строго православен дух. Но той не се съгласил с осъждането на патриарх Акакий и убедително молел папата да не настоява за това, тъй като то ще породи огромна съблазън в Източната църква. Паметта на Акакий, според императора, била скъпа на константинополския народ и той нямало да допусне тя бъде подложена на поругание. Папата настоявал на своето. Тогава Анастасий не без основание решил, че новият събор вместо мир може да донесе още повече раздори в Църквата. Той обявил събора за несъстоял се и епископите се разотишли по епахиите си. Не се стигнало до решение за обединителна формула, но тъй като Анастасий не искал да носи отговорността за прекратяването на преговорите, обещал на завръщащите се в Рим легати, че от своя страна ще изпрати там пратеници[685]. Той им дал и едно писмо до папата[686], в което подробно излагал своята гледна точка. Тя се придържала към общите изрази на Енотикона. На мястото на израза против Халкидонския символ се появява забележката, че определенията на този събор са потвърдени от негови предшественици и не са отменяни от следващ събор, както и от издадения от самия него едикт, поне дотолкова, доколкото Халкидонският събор се поставя върху основата на Никейския символ и потвърждава проклятието над Несторий. Проклинането на Халкидонския символ и Tomus Leonis от страна на александрийците той двукратно не одобрил и сега го направил още веднъж. Така от римските претенции оставала само още една спорна точка – изваждането на имената (не са цитирани) от диптихите. Тя, според Анастасий, би довела до много неприятности, дори и кръвопролития, и той е смутен от това, че заради мъртъвци трябва да бъдат отлъчвани живи. Отговор на Хормизд не е запазен и вероятно никога не е последвал.

Народът и синклитът започнали открито да порицават Анастасий като клетвопрестъпник, но той им заявил, че ако няма, то трябва да бъде създаден такъв закон, който да позволява на императора при нужда да бъде лъжец и клетвопрестъпник. Тогава народът окончателно се убедил, че императорът се придържа към манихейството. Анастасий изчакал да изтече зимата, преди да изпрати своите пратеници. Когато най-после те трябвало да отпътуват, а императорското писмо[687] било вече написано и датирано (16.VІІ.516 година), изминали още 12 дни, за да се гласува още едно писмо от сената[688]. Тъй като църковниците не могли да постигнат единение, а общението между двата църковни центъра не било възстановено, императорът занапред гледал на това като на политически въпрос. През 514 година той изпратил комеса на доместиците и комеса на свещения консисториум, които занесли в Рим поканата за събора в Ираклия[689]. Двамата предали на папата не само безсъдържателното писмо на вежливост, но заедно с това отправили и енергично настояване[690] до Римския сенат да ходатайства пред краля и папата да не се вслушват в измислиците на дезертьори. Императорските пратеници нямали никакъв успех. Хормизд възприел позата на обиден, защото на него му били изпратени миряни, „като че ли ставало въпрос за нещо дребно”[691], и отговорил хладно и с общи фрази, от които ставало ясно, че настояването за осъждането (damnatio memorie Acacii) не е отпаднало. Римският сенат, натоварен от краля да изпълни поръчението на императора, се обърнал към Хормизд, който се погрижил отговорът на знатните мъже да изглежда така, както и неговият собствен[692].

ІІІ.3.9. Патриарх Иоан ІІІ Иерусалимски

На мястото на Илия Иерусалимски бил поставен Иоан ІІІ (516-524). При избирането си той обещал във всичко да се съобразява с волята на императора. След ръкоположението му обаче св. Сава и другите игумени го принудили да наруши дадената пред императора дума и да не влиза в общение със Севир. Той застанал на страната на Халкидон и веднъж дори тържествено от амвона произнесъл анатема срещу Несторий, Севир и Сотирих Кесарийски, като в същото време признал Халкидонския събор за Четвърти вселенски, заедно с първите три такива[693]. Изминала почти една година, докато Анастасий, който уволнил Олимпий, изпрати негов приемник, на когото наредил или да принуди Иоан да влезе в общение със Севир, или да го свали от поста му. Новият управител веднага го хвърлил в затвора. Някой си Захарий от Кесария се промъкнал в затвора и му дал съвета да отстъпи привидно, като помоли да бъде освободен от затвора, за да може в неделята да изпълни предявяваните към него претенции. Така би се избягнало всяко подозрение за принуда. Управителят му повярвал. Едва излязъл от затвора, Иоан докарал в града толкова много монаси, колкото било възможно. Само храмът „Св. Стефан”, най-големият в града, можел да ги побере. Така защитен, патриархът се качил на амвона, съпроводен от старшите игумени на палестинските манастири – св. Сава и св. Теодосий[694], и проклел Несторий, Евтихий, Севир, Сотирих и всеки, който не приема Халкидонския събор. Управителят не посмял да се бори с монашеските тълпи и избягал в Кесария. Двамата водачи на монасите не се почувствали удовлетворени от този успех. Те счели за правилно да изразят писмено своята воля за съпротива и съставили от името на монасите едно свидетелство (διαμαρτυρíα), от което два екземпляра били изпратени на императора, по един на управителите на трите палестински провинции и един на Иоан Иерусалимски. Императорът приел благосклонно благословията на монасите, които донесли писмото, и отговорил със спокойно примирение. Така че, завършил той, „молете се Бог в своята доброта да отстрани бедата и даде мир на църквите, които поради тенденциите на своите водачи са така откъснати една от друга, че нито една не стои твърдо до друга”[695]. Императорът вече бил уморен, за да атакува отново. В нощта на 8 срещу 9 юли 518 година той склопил очи на 90-годишна възраст.

ІV. Позицията на Рим. Край на схизмата

ІV.І. Ситуацията на Запад

ІV.1.1. Папа Геласий І и учението за двете власти

Папа Феликс ІІІ починал на 1 март 492 година, последен от действащите лица, замесени при появата на схизмата. Неговите поддръжници сред римския клир и в сената все още били на власт. Приемникът му Геласий І (492-496) не променил курса спрямо Константинопол. Фактът, че уведомил императора за своята интронизация[696], бил само една формалност. Схизмата би се запазила в своята твърда форма, ако Геласий не предприемел нещо по отношение на Евфимий. Като ревностен халкидонист, на когото новият режим готвел тежки грижи, патриархът вярвал, че трябва да стори своето, за да спечели помощта на Рим за застрашеното Православие. В едно писмо до Геласий [697] Константинополският Евфимий предложил преговори. В него не липсвало безусловното признаване на Халкидонския символ, което вече било засвидетелствано и в синодиката му до Феликс. Новият папа бил поздравен като избран от Провидението мъж, който би съзрял всичко, което е необходимо за единението на Църквата, и има силата да устои на дявола, който пречи на истинския мир и обединението – един явен намек за Енотикона. Наистина сега папата би могъл с едно споразумително разпореждане (συγκαταβατικη διαθεσις) да възстанови мира. Името на Акакий той не можел да заличи от диптихите, защото народът на Константинопол не би приел това. С други думи, ако това римско изискване би било изпълнено, то съществувала реална заплаха от въстание на цирковите партии, които както в столицата, така и в Александрия, не били фактор за подценяване. Трябвало да бъдат изпратени такива посредници, които имат съзнанието да се държат примирително със столичното гражданство. Православието не би пострадало, ако папата премахне това изискване. Акакий не е бил еретик като Евтихий и Диоскор и не е осъждан от вселенски събор като такъв. Патриархът запазвал достойнството си с думите, че чрез признаване на ръкоположението му сега е ред на Геласий да започне кореспонденция за единение, като не забравял да предупреди папата за претенциите му за първенство и настоявал за братска любов, в духа на 1 Тимотей 1:5 (любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра).

В своя отговор[698] Геласий неумолимо изисквал damnatio memoriae Acacii, отхвърлял всяко споразумително разпореждане и не изпратил никакви посредници. Той бил наясно, че преговори с патриарха са безполезни, тъй като всичко зависи от императора. Освен това сянка върху отношенията хвърляло и набиращото сила и неограничавано вече от никого управление на Теодорих през лятото на 492 година, когато папата писал своя отговор до патриарха. В края на февруари 493 година Одоакър капитулирал. Теодорих влязъл в Равена и лично се разправил със своя противник, като наредил да бъдат избити и неговите роднини и привърженици, които се предали. Готите обявили своя водач за крал. По заповед на Теодорих римският сенат изпратил двама свои членове – магистъра на официите Фауст (по прякор iunior или niger[699], консул за 490 година) и патриция Ириней – с голяма свита в Константинопол[700], за да измолят от императора да удостои готския вожд с титлата крал. Анастасий поставил условието[701] римският сенат да склони папата да възстанови общението си с Константинопол, тоест да отмени изискването си за изваждане името на Акакий от диптихите. Тъй като пратениците на сената не били упълномощени да се ангажират с такова изискване, Фауст изпратил на Геласий доклад за преговорите и молел за инструкции[702]. В писмото, което папата му изпратил по този въпрос[703], могат да се видят аргументите, на които се позовавали преговарящите от страна на Константинополската патриаршия и косвено на самият император относно необоснованите претенции на папата. Според тях Акакий е бил свален и отлъчен от папа Феликс в разрез с каноните, тъй като такива правомощия имал само вселенският събор. Този възглед изложил и Евфимий в писмото си до Геласий. Ако Фауст възприемел това, то преговорите можели да продължат. Папата би могъл да бъде снизходителен и да разреши името на Акакий да продължи да стои в диптихите. В допълнение трябвало да се вземе под внимание и фактът, че Акакий е мъртъв и вече не би могло да се свика събор, който посмъртно да разглежда неговия случай. Той самият приживе молил за снизхождение, въпреки че за него това не е било необходимо[704], а в Рим му били създавани затруднения, съответстващи на високомерието на заемащия Апостолската катедра. Освен това Фауст съобщил в Рим и за едно лично изявление на императора[705], че чрез damnatio memoriae Acacii се осъждала и неговата собствена религия, а на римския сенат би подобавало да възприема и се съобразява с гледната точка на императора. Акакий е бил осъден, защото влязъл в общение с Петър Монг, но това той направил на основание на Енотикона, което в Рим било премълчавано; този едикт е меродавен също и за него, наследника на Зинон. Инструкциите, дадени от Геласий на легата, го принуждавали да отхвърля всичко, предложено в Константинопол. Папата се позовавал дори на заключителните думи от отлъчителното писмо на Феликс до Акакий, за да аргументира отказа си от всякакво сношение с Константинополската църква. От само себе си се разбира, че освен от Геласий, Фауст получил инструкции и от Теодорих. Това рязко отхвърляне на всякаква отзивчивост по църковния въпрос не противоречало на волята на краля. За него било много по-изгодно пропастта между Римската и Константинополската църкви да е възможно най-дълбока, отколкото императорът да признае титлата му, която той фактически вече притежавал и засега никой не можел да му отнеме, тъй като бил сигурен в своите готи. Така че той би бил доволен, ако императорът му разреши само, противно на обичая, да назначи двамата консули за 494 година.

Папата се задоволил само с това да инструктира Фауст. Писмо до императора той не изпратил. Анастасий попитал легатите защо това не е станало[706]. След като се завърнали в Рим, те съобщили всичко на папата, и тъй като това можело да бъде тълкувано като покана, Геласий използвал възможността [707], за да се противопостави на императора, че по църковните въпроси авторитетът именно на Римската катедра стои над императора. От разказите на легатите папата заключил, че императорът е бил този, който не искал да дразни константинополските циркови партии[708]. Анастасий обвинявал Геласий, че ще носи вината и отговорността, ако не се стигне до мир[709]. Убеждението за римското високомерие било всеобщо в Константинопол[710]. Тезата, изложена от императора, че свалянето на Акакий и отказът да бъдат приети в общение Петър Монг и Петър Гнафей, трябвало да бъде съобщена на епископите от диоцез Ориент, също била новост за папата[711]. В нея се очертавал фактът, че след обявяването на схизмата Акакий е използвал победата на Зинон над Ил, за да назначи на катедрите в антиохийския диоцез предани нему привърженици на Енотикона.

В цитираното писмо до императора папа Геласий подробно развива така наречената теория за двете власти, на която в бъдеще щели да се позовават мнозина от неговите приемници: „Две са именно нещата, високопочитаеми императоре, чрез които от най-високо място се управлява светът – светият авторитет на епископите и императорската власт. От тия двете товарът на свещениците е толкова по-голям, тъй като пред Божия съд те самите трябва да дават отчет и за кралете. Защото Вие знаете, най-всеуважавани сине, че Вие по достойнство превъзхождате цялото човечество и затова преклонете глава пред Божиите служители и очаквайте от тях средство за спасение на душата. Също така разберете, че при приемането на небесните тайнства, когато смирено се причестявате според осветения ред, Вие сте по-скоро приемащ, а не заповядващ. Следователно, в тези неща Вие сте зависим от присъдата на свещениците и нямате право да им налагате своята воля”[712]. При по-внимателно вглеждане в този пасаж става ясно, че това не е само учение за две равнопоставени власти, а в крайна сметка папа Геласий поставя епископската власт преди и над тази на императора. Успоредно с това той развива и теорията за превъзходството на Рим: ако всички епископи имат такъв висок авторитет, то с колко повече авторитет тогава трябва да се ползва Римският епископ, който е удостоен с най-висока божественост и превъзходство пред всички останали епископи и комуто цялата Църква оказва своята синовна обич. Папата не се отказва от заплашителния тон, когато указва на предстоящия съд: „Аз Ви заклевам и предупреждавам: не приемайте нелюбезно това мое писмо-молба. Много ясно пиша: умолявам Ви. Защото е по-добре да чуете в този живот от какво се оплаквам от Вас, отколкото да Ви обвинявам пред Божия съд! Аз много добре зная, уважаеми императоре, колко усърден сте в набожните упражнения в личния си живот и как винаги съкровеното Ви желание е било да вземете участие в божествените обещания… Но с какво лице ще молите за вечна награда Този, Когото в този живот необезпокоявано сте преследвали? Моля това, което трябваше да бъде казано за Вашето спасение, да не приемате с досада…”[713].

С такъв тон нито един папа преди това не се бил осмелявал да пише до никой император. Това станало възможно под закрилата на остготите. Историческите факти показват, че петдесет години по-късно, без такава закрила, папите са имали вече много по-малки възможности, и съответно кураж за подобно държание[714].

Агресивната енергия на войнствения папа не се изчерпвала само в епистоларна борба с Константинополския патрирах и императора. Той се стараел също да си възвърне и църковния диоцез Източен Илирик, който след смъртта на император Теодосий І преминал към Източната империя[715], но в църковно отношение останал под юрисдикцията на Рим[716], от която се опитвал да се изплъзне. С последователна политика той бил изграден в такава форма, че диоцезните митрополити и епископи били подчинени на митрополита на Тесалоники, който пък, като викарий на Рим, бил пряко подчинен на папата. Тази система била разклатена от схизмата. Андрей Тесалоникийски, като поданик на императора, не счел за уместно да одобри папското осъждане на Акакий дори и след специалното предупреждение на папа Феликс[717], като се постарал в това си въздържание да допусне колкото се може по-малко грешки. Той дал да се разбере, че за него е все едно дали ще замени зависимостта си от Рим с подобна от Константинопол. Източен Илирик не принадлежал към подчинения на Константинопол диоцез Тракия. Митрополитът на Тесалоники, като екзарх на Източен Илирик, се намирал в същото каноническо отношение към Константинополския патриарх, както и към патриарсите на Александрия, Антиохия и Иерусалим[718]. При евентуален конфликт с Рим той можел да се надява на подкрепата не само на Константинополския патриарх, но и на императора. От друга страна, това засегнало източноилирийските диоцезни митрополити по въпроса, че техният екзарх представлявал римската катедра. Ако тези взаимоотношения вече не биха съществували, то те не биха били далече от изкушението да отхвърлят върховенството на Тесалоники и се поставят директно под властта на Рим, който във всеки случай бил достатъчно отдалечен, за да могат те да си гарантират по-голяма автономия в управлението. От тази ситуация се възползвал Геласий. Освен това при ръкоположението му все още е съществувала несигурност за бъдещето на Италия, заради продължаващата война на Теодорих с Одоакър, поради което той не смятал за разумно да се намесва активно в илирийските работи. Когато властта на остготския крал била вече закрепена, Геласий, по настояване на Дарданския епископ Урсициний, известил дарданските епископи за възкачването си на катедрата[719] и използвал възможността остро да ги предупреди да се пазят от онези, които защитават recitatio nominum (тоест споменаването в църква на имената) на Акакий и Петър Монг, дори те да твърдят, че формално са съгласни с Халкидонския символ[720]. Усеща се нарастващото влияние на защитаваната от Константинопол позиция[721]. В писмото[722], с което Дарданският провинциален събор отговорил на това папско послание, вече става дума за хора, които вярват, че трябва да скъсат общението си с Рим. Окръжното послание[723], което Геласий издал по повод това писмо на Дарданския събор, е адресирано до епископите в Дардания и Дакия и подобните нему, тоест на Петър Монг и Петър Гнафей[724]. Като аргумент на противника е посочено, че мъртвият Акакий, със самия факт на смъртта е опростен за прегрешението си, и че спорът сега тече само около имената [725]. На Геласий не му се отдало да разклати, камо ли пък да победи противниковата пропаганда със своята груба и непрекъснато втълпяваща подобни претенции полемика. След известно време папата получил едно съобщение от свои приятели в Дардания за онези, които поставяли под съмнение римските претенции. Няколко месеца преди смъртта си Геласий написал една обширна обосновка на римската позиция по схизмата[726]. Тъй като и този документ му се сторил недостатъчно подробен, в края на текста той обещавал още по-детайлно разглеждане на тези въпроси[727]. Тезите на противниците му, посочени в документа, били следните: Акакий можел да бъде свален единствено от специално свикан за това вселенски събор[728]. Това поне не би могло да бъде отказано на епископа на императорската столица и резиденция[729]. За неговото сваляне не са били уведомени епископите от диоцез Ориент, тоест патриарсите на Иерусалим и Антиохия [730]. Петър Монг и Петър Гнафей били поставени от император Зинон. Акакий не е можел да му се противопостави[731]. В отговора на Геласий личи надменната арогантност, с която е третирана Константинополската патриаршия. Папата игнорира не само, както в писмото до Фауст[732], Третото правило на Константинополския (Втори вселенски) събор, с което на епископа на Новия Рим се давал ранг непосредствено след този на Стария Рим, но и не се уморява да нарича Александрия втора, а Антиохия – трета катедра[733]. Това била постоянната практика на Римската катедра от папа Лъв І нататък[734], която с еднаква последователност оставала незабелязана от императорския двор и Константинополската патриаршия[735]. Геласий не се задоволявал с тези стрели, които от повторението не ставали по-остри. Като оставял настрана факта, че от основаването си Константинопол не принадлежал към нито една държавна или църковна провинция, той с чувство на превъзходство твърдял, че епископът на столицата няма права на митрополит, а е само суфраган на Ираклийския митрополит, предстоятел на диоцез Европа[736]. Тези преувеличени твърдения били адресирани до илирийските епископи. На всяка цена те трябвало да бъдат убедени да не следват една, според папата, епархия без права и традиции. Освен Константинополската патриаршия Геласий нападал и предстоятелската катедра на диоцез Ориент. В писмото си до император Анастасий той отхвърлял с няколко изречения мълвата, че папа Феликс не бил уведомил официално Антиохийската патриаршия за спора си с Константинопол[737]. Като нарича илирийските епископи „изкушени от светската суета креатури на Акакий, които нямали никакво право да критикуват присъдите на папата” [738], Геласий ги заплашва, че ако упорстват в заблудите си, ще попаднат под същата анатема, както и самият Акакий. На мрачния фон „на гърците, при които е общоизвестно, че ересите са многобройни”[739], трябвало ярко да се открои неоспоримото върховенство на Римската катедра, която единствена имала правото да връзва и развързва, над чиято присъда, според папата, не стои никакъв по-висш авторитет, а тя самата е последната и най-висша апелативна инстанция за цялата Църква[740]. Тук, както в писмата си до Фауст[741] и император Анастасий[742], Геласий не се бои да извади вече поръждясалото оръжие на каноните от Сердика[743]. Той не е искал да развива някаква догматико-каноническа теория, а да смъмри епископите от една църковна провинция, за която претендирал, че трябва да се придържа единствено и само към Рим, тъй като източните патриаршии са изпаднали в ерес. Проличава и неговият гняв, че илирийците въобще са се осмелили да изслушват съмнения относно правотата на схизмата и после да му докладват за това.

Иерарсите от голям формат, какъвто бил и Геласий, имат навика да манифестират неограничено съзнание за власт точно тогава, когато основанията за това не са особено благоприятни. През предишната година Фауст и Ириней се били завърнали, без да донесат от Константинопол мир за Църквата или кралска мантия за Теодорих. Остготът не сметнал това за неуспех. Той не преследвал папата, чийто съмишленик Фауст по негова воля бил изпратен в Константинопол от сената. Подстрекателството би могло да изхожда само от някоя партия в сената, която не мислела като Фауст, и от тази част италианските епископи и римския клир, която не била съгласна с безкомпромисната политика на папата. Това личи и от факта, че в едно писмо до епископ Рустик Лионски[744], датирано от 25 януари 494 година, Геласий разпитва своя брат по служение в Лион какво е мнението на галските епископи по казуса с „безбожния Акакий”.

В един случай, изглежда, е бил направен компромис, за да не стои лъкът толкова натегнат. Легатите, изпратени от папа Феликс през 483 година в Константинопол и компрометирали го там по най-лошия начин, след завръщането си били лишени от катедрите си и от църковно общение, „докато чрез Божия Промисъл, усилията на един православен император и на християнския народ, Александрийската църква не се сдобие с православен епископ”. Условието не било изпълнено, както можело и да се очаква. Виталий починал в изгнание. Това било в полза на неговия другар по неволя. В подобни случаи никога не липсва съчувствие и тези, които и без това не одобрявали папската политика, настоявали за едно „човешко” третиране на случая. На 13 май 495 година Геласий свикал събор[745], който по негово предложение освободил Мизин от заточение и го възстановил на катедрата му. Съмнителният аргумент, че това помилване не противоречи на постановеното в присъдата условие, показва, че папата е действал под натиск, противопоставянето на който той счел за неразумно.

Когато на 21 ноември 496 година Геласий склопил очи, неговата политика рухнала. Надмощие в сената спечелили онези, които, без директно да се конфронтират с Теодорих, виждали в лицето на императора легитимния върховен вожд и не искали да бъдат накърнявани или прекъсвани връзките с двора в Константинопол. В аристократичните и образованите кръгове идеята за империята била все още един фактор, който не трябвало да бъде подценяван. От друга страна, и неуспешната политика на конфронтация с Константинополската църква, провеждана от Геласий, подхранвала вярата им в необходимостта от единна Православна църква.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[659]. Zacharias, KG, VII, cap. 13, p. 136.

[660]. Procopius, Bell. Pers., 1, 83; Theophanes, op. cit., p. 157; Victor Tunnunensis, op.cit., p. 194.

[661]. Malalas, op. cit., p. 402 – Ουννων Βουλγαρων; ср. Ангелов, Д., Политическа история на Византия, с. 66-67.

[662]. Theophanes, op. cit., p. 242.

[663]. Zacharias, KG, VIIІ, cap. 2, p. 141-142. Той със своя баща бил в армията, която в Персийската война трябвало да освободи гр. Амида, тоест бил е разквартируван в Антиохия, където получил и св. кръщение.

[664]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 144; Marcellinus, op. cit., p. 98; Malalas, op. cit., p. 402.

[665]. Coll. Avel., Ep. 116, p. 518; Ep. 109, p. 502; Ep. 107, p. 500; ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 146; Theophannes, op. cit., p. 160; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 195.

[666]. Coll. Avel., p. 518.

[667]. Той не му се доверил и през 513-та и 514 година, след като договорите вече били сключени, да дойде в столицата и да се появи и в двора, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 144; 146.

[668]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 147; Marcellinus, op. cit., p. 99.

[669]. Ср. Malalas, op. cit., p. 403; Malalas. – In: Exc. de ins., p. 169.

[670]. Днес Поморие, ср. Malalas, op. cit., p. 406.

[671].  Евагрий, напротив, уверява, че след гореспоменатия бунт, през цялото останало време от управлението на Анастасий Виталиан е живял спокойно.

[672].  Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 297; Evagrius, op. cit. III, cap. 33.

[673].  Ibid., p. 297; 300. Когато св. Сава пристигнал, Севир вероятно вече бил напуснал Константинопол, ibid., p. 306. Преди това трябва да е бил свикан съборът в град Сидон. Този събор е датиран у Zacharias, KG, VII, cap. 10, p. 130, през 823 г. по селевкийската ера – 560 г. по антиохийската и 5-и индикт, тоест след 1 октомври 511 година; разказът на Кирил сочи, че той не може да се е състоял много след тази дата. През май на същия индикт, тоест 512 година, св. Сава се завърнал в Палестина, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 305.

[674].  Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 302.

[675].  Аниция Юлиана – дъщеря на западноримския император Олибрий, и по-младата Плацидия, дъщеря на император Валентиниан ІІІ и съпруга на magister militum per Orientem Ареобинд, ср. ibid., p. 303.

[676].  Theophanes, op. cit., p. 236.

[677].  Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

[678].  Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 308.

[679].  Извлечения от него вж. у Evagrius, op. cit., III, cap. 31, 33.

[680].  Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 310.

[681]. Ср. Theodorus Lector, Fragmente. – In: Historisches Jahrbuch 24, p. 555; Theophanes, op. cit., p. 161.

[682]. Ср. Severus, Ep. 1, 21, p. 81.

[683]. Coll. Avell., Ep. 119, p. 527; Severus, Ep. 1, 24, p. 93.

[684]. Ibidem.

[685]. Coll. Avell., Ep. 111, p. 503;

[686]. Ibid., Ep. 125.

[687]. Coll. Avell., Ep. 111.

[688]. Ibid., Ep. 113.

[689]. Ibid., р. 502.

[690]. Non solum exhortatio, sed postulatio quoque, ср. Coll. Avell., p. 507.

[691]. Coll. Avell. 137, р. 562.

[692]. Coll. Avell., Ep. 114.

[693]. Theophanes, op. cit., p. 241; 244-245.

[694]. Ср. Usener, Theodosios, p. 159.

[695]. Текстът на този документ е напълно запазен у Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 313, ср. и Theophanes, op. cit., p. 162.

[696]. Ср. Coll. Veron. Ep. 7, p. 16.

[697]. Ibid., Ep. 12, p. 49.

[698]. Ibid., Ep. 12; Coll. Berol. Ep. 45.

[699]. Ср. Sundwall, Abhandlungen…, S. 118.

[700]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 19; Ср. Ep. 7, p. 16. Геласий нарича тази делегация legatio regia, от което следва, че тя потеглила едва след като Теодорих е бил провъзгласен за крал. Според Pfeilschifter, Theoderich…, S. 28, делегацията потеглила още през есента на 492 година, а Теодорих се провъзгласил за крал, докато тя била в Константинопол. По-вероятното обаче е той първо да си е присвоил титлата, а след това да е питал императора, дали би желал да я признае.

[701]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

[702]. Ibidem.

[703]. Ibidem.

[704]. Ibid., р. 18.

[705]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

[706]. Ibid., Ep. 8, p. 19.

[707]. Ibidem.

[708]. Ibid., р. 21.

[709]. Ibid., р. 21-22.

[710]. Ibid., р. 24.

[711]. Ibid., р. 23.

[712]. Цит. според превода на Rahner. – In: Kirche und Staat…, S. 257.

[713]. Ibid., S. 259.

[714]. Ср. Haendler, G., Die abendlaendische Kirche…, S. 91.

[715]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 222.

[716]. Ibidem.

[717]. Coll. Berol., Ep. 25.

[718]. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 64, го нарича направо πατριάρχης, за което е критикуван от своя преписвач. По времето на Юстиниан І предишният викариат попаднал поне de facto под управлението на Константинопол.

[719]. Coll. Avell., Ep. 79; Coll. Berol., Ep. 39.

[720]. Ibidem., ср. Coll. Avell., 101, р. 465.

[721]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16. Същото писмо е било изпратено и до епископите на непринадлежащата към Източната римска империя провинция Далмация, което говори, че и тук константинополските разбирания са имали привърженици

[722]. Coll. Avell., Ep. 80; Coll. Berol., Ep. 40.

[723]. Coll. Avell., Ep. 101; Coll. Berol., Ep. 38.

[724]. Ibid., р. 466.

[725]. Ibid., р. 467.

[726]. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Berol., Ep. 41.

[727]. Ibid., р. 398.

[728]. Ibid., р. 369; 375; ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16-17.

[729]. Ibid., р. 370; 387. Ударът попаднал в целта. Защитаваният ревностно от Рим Халкидонски събор е мотивирал приведения в текста константинополски канон (3-о правило) с това, че Константинопол е град-резиденция на императора. Геласий е трябвало да признае, че Рим никога не е утвърждавал това правило, ср. Coll. Avell., р. 388.

[730]. Coll. Avell., p. 394.

[731]. Ibid., р. 384; 389; 393.

[732]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 17.

[733]. Coll. Avell., p. 373; 375-376; 379; 384; 388.

[734]. Ср. Coll. Avell., p. 389.

[735]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 224.

[736]. Coll. Avell., p. 376; 378; 388.

[737]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 23.

[738]. Coll. Avell., p. 394.

[739]. Coll. Avell., p. 220.

[740]. Ibid., р. 378.

[741]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 17.

[742]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 23.

[743]. Правила 3-5 на Сардикийския поместен събор, ср. Стефанов, прот. Ив., Правилата на св. Православна църква, 272-273.

[744]. Gelasius, Ep. 13 ad Rusticum (ed. Thiel), p. 358.

[745]. Coll. Avell., Еp. 103; Coll. Berol., Ep. 46. Имената на записаните в списъка на присъстващите епископи, без да са посочени катедрите им, се срещат в по-голямата си част отново сред подписите под деянията на Римския събор от 499 година, ср. MGN, auct. аntiqu., t. 12, p. 406, но многото омоними затрудняват идентификацията. Сигурно не е безинтересно и това, че Мизин, доживял и този събор, се подписвал на 4-то място. През 502 година на негово място се появява Конкордий, ibid., p. 433.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7i