Д-р Александър Омарчевски

ІІ.3. Папа Феликс ІІІ. Начало на схизмата

Строго православните, които не приели Енотикона, се отделили от своите патриарси и преминали на страната на Римския папа. Ревността по вярата се примесвала с властолюбие, честолюбие и други човешки страсти в средите както на еретиците, така и на православните. Вече се спомена, че Иоан Талая, при появата на Петър Монг, избягал от Александрия в Рим при папа Симплиций. По своя характер той представлявал пълна противоположност на починалия Тимотей Салофакиола: заемането на патриаршеския престол за него означавало повече, отколкото мирът в Църквата. След пристигането си в Рим Талая започнал да разгласява, че е „низвергнат от своя престол заради вероучението на папа Лъв и Халкидонския събор, и че на негово място е поставен друг, който е противник на това учение”[393].

Писмото[394], в което Зинон обявявал Петър Монг за достоен за патриаршеската корона на мястото на клетвопрестъпника Иоан Талая, било предадено от Ураний на папа Симплиций в момента, в който той се готвел да отговори положително на съобщението на клира на Александрийската църква относно въздигането на Талая за патриарх[395]. Папата задържал този отговор, но в писмото си до императора[396] протестирал против избора на Петър, понеже като еретик той бил низвергнат и в най-добрия случай, след полагащото се покаяние, би могъл да бъде отново приет в Църквата като мирянин, но в никакъв случай не би могъл да бъде допуснат до патриаршеския престол. Акакий не бил изпратил писмо до папата по императорския куриер. Симплиций го упреквал за това му неприязнено отношение, описвал в какво деликатно положение го е поставило неясното писмо на императора и завършвал с повелителен тон с настояване Акакий да отклони императора от намеренията му[397]. В същия ден (15 юли 482 година) по друг вестоносец тръгнал отговорът на папата на синодиката на Каландион[398]. Упрекът и предупрежденията били повторени накратко и тук. Нито тези писма обаче, нито дори и едно трето[399] от 6 ноември 482 година накарали Акакий да наруши обмисленото си мълчание. За разлика от предшественика си Анатолий, на него не му било нужно с любезно раболепие да прикрива вътрешната си съпротива срещу господарските претенции на Рим. Откакто последният признат от Константинопол западен император бил прогонен в изгнание, а впоследствие и убит (480 година), юридически върховното господство над папата преминало в ръцете на източния император. Фактическият владетел на Рим Одоакър, който бил неримлянин и еретик, получил от Зинон само титлата патриций и не се числял към Православната църква.

По времето, когато Ил напуснал столицата, в спора между Константинопол и Рим, появил се след признаването на Петър Монг, следва една пауза, породена от продължилото месеци боледуване на папа Симплиций[400]. Изглежда, че част от римския клир, в съгласие със сенаторите, които не искали скъсване с императорския двор в Константинопол, направила опит да бъде посочен приемникът на Симплиций още преди смъртта му[401]. Лежащият на смъртно легло папа все още имал силата чрез префекта на гвардията, който бил православен римлянин, да повлияе на Одоакър в смисъл неговото правителство да не признава избора на нов папа, ако предварително не бъде консултирано за това[402]. Оттук може да се заключи, че Одоакър одобрявал поведението на Симплиций, който оставал верен на твърдо провеждания от времето на папа Лъв І принцип на папската политика, който гласял: безусловно придържане към Халкидонския символ без оглед позицията на Константинополската патриаршия и събитията в Александрия и Египет[403].На 10 март 483 година Симплиций починал, а три дни по-късно Феликс ІІІ (483-492) бил интронизиран със съгласието на правителството на Одоакър. Талая започнал да наговаря и него както срещу Петър Монг, така и cрещу Акакий, който го приел в общение, като дори наричал последния главна причина за всички смутове, ставащи на Изток[404]. Изборът на нов папа предлагал удобна възможност да бъде възстановена кореспонденцията с императора[405], който категорично бил признат за единствен владетел[406]. Това бил още един повод да се пише и на Акакий, въпреки че поради упоритото си мълчание той се изложил на подозрението, че е смятал за стоящо под собственото му достойнство да оказва дължимото им според папите страхопочитание[407]. Двете посочени писма застъпват тезите, че Петър Монг трябва да бъде осъден от Зинон и Акакий като противник на халкидонската вяра, и че императорът бил обещал на православния александрийски клир да утвърди за приемник на Тимотей Салофакиола единствено ръкоположен от този клир привърженик на Халкидонското православие[408]. От това следвало, според Феликс, че ако Петър Монг бъде признат за легитимен Александрийски патриарх и приемник на Салофакиола, то с това Халкидонският символ губел своята задължителна за цялата Православна църква правна сила. И дума не става за някакви условия, които, ако биха били изпълнени от Петър Монг, той би могъл да бъде допуснат от императора до патриаршеската катедра. Адресираният до Петър императорски едикт (Енотикон) не бил споделен с римската катедра нито от императора, нито от Акакий или Петър Монг[409]. Оттук Феликс извлича основания да го игнорира – практика, от която не отстъпили и неговите приемници[410], което им позволявало да се представят като пазители на Православието, без да поемат риска от догматически разяснения и противопоставяния.

Вероятно Феликс е хранил малка надежда, че с тези свои писма ще промени политиката на съюзения с императора Константинополски патриарх, но той, както и предшественикът му, не искал да приеме факта, че антихалкидонската и враждебна на Рим Александрийска патриаршия е била приета отново в лоното на Православието, без за това въобще да бъде питан папата. На него му се струвало недопустимо и това, че неговите обръщения и протести дълго оставали без отговор. За да не бъде сполетян от унижението, претърпяно от Симплиций, папа Феликс назначил двама епископи от пряко подчинените на Рим провинции – Виталий от Триенциум в Пицена и Мизин от Куме в Кампания[411], а също и defensor-а на Римската църква Феликс, за свои легати, които трябвало да предадат писмата му и устно да преговарят със Зинон и Акакий. Тази не много приятна задача се превърнала в опасно начинание. Малко преди легатите да отпътуват[412], Иоан Талая съобщил от достоверен източник нови подробности за делата на Акакий[413]. Иоан Кодонат, когото Петър Гнафей напразно се опитвал да направи митрополит на Апамея в Сирия Втора, сега бил обезщетен от Акакий с ръкополагането му за митрополит на Тир, въпреки че преди това самият Акакий изисквал от папа Симплиций да не допуска в общение нито Кодонат, нито Гнафей[414]. Талая връчил от свое име на Феликс и едно обвинително писмо против Акакий. Папата не можел да не го вземе под внимание, още повече, че това представлявало един съществен, макар и още неназован открито пункт в застъпваната от Феликс позиция против Константинопол, че не Петър Монг, а Иоан Талая е легитимният патриарх на Александрия. Според каноническото право само Вселенски събор би могъл да разреши този спор, но в момента било безнадеждно да бъде молен императорът за свикването му. Ако това писмо бъдело просто препратено на императора, това пък би означавало един недостоен отказ на папата от претенциите му за първенство. При това положение Феликс се осмелил да покани обвинения Константинополски патриарх да отговаря пред Римския поместен събор, за което той и известил императора[415]. Няма сведения дали легатите, на които били предадени и тези писма, са получили специални инструкции за начина и времето, когато те трябвало да бъдат връчени. Освен другите неудобства, тази покана до Акакий била едно нечувано изискване, каквото само папата можел да си позволи, тъй като Рим и Италия били извън обсега на властта на императора, а Одоакър бил дал на Феликс свобода на действие.

Легатите били вече на път, когато в Рим пристигнало едно писмо от игумена на манастира на акимитите Кирил, в което се съдържали остри упреци за бездействие в момент, когато огромна опасност е надвиснала над православната вяра[416]. При това не се споменавало, че Феликс твърде дълго се е забавил с изпращането на легатите. Те вероятно напуснали Рим през април или май 483 година[417]. Много повече акимитите критикували дългото забавяне на реакцията от страна на Рим по повод издаването на Енотикона и признаването на Петър Монг, като смятали, че папата е трябвало незабавно да настоява за безусловното признаване на Халкидонския символ. Феликс се възползвал от тази неочаквана подкрепа и изпратил на легатите си заповед да не започват преговорите преди да са говорили с Кирил и да са получили неговите указания[418]. С това акимитите чийто произход се губи в тъмата на легендите и дотогава били споменавани само спорадично[419], се превърнали във важен фактор в църковно-политическите борби, които се разигравали в Константинопол. Те били едно братство, подобно на намиращото се под общото ръководство на правилото за трудолюбие (φιλóπονοι) в Александрия[420]. Акимитите се стараели да изпълняват аскетическите изисквания на едно по възмжност непрекъснато богослужение в храма на общината си, което не било прекъсвано и през нощта. Тъй като това било възможно само при разделянето им на смени, те е трябвало да живеят заедно и образували киновийна община под ръководството на архимандрит. Великата им лавра се намирала на азиатския бряг на Босфора срещу залива[421] с пристанище, наречен Анаплус, и не била под пряката юрисдикция на Константинополсия патриарх, а на титулярния[422] митрополит на Халкидон[423]. Положението на географска близост и юридическа независимост от намесата на столицата създавало в това единствено по рода си монашеско братство стремежи към автономия. Със станалата традиционна от времето на Евтихий съпротива срещу Александрия, те се оформили в една твърдо прохалкидонска групировка през период, когато императорът бил готов да принесе безусловната валидност на Халкидонския символ в жертва на общението с монофизитската Александрийска църква. Защитата на Православието от само себе си приближавала акимитите до Рим. Самоуверените монаси обаче не винаги били удобни съюзници.

Когато папските легати пристигнали в Константинопол (лятото на 483 година), столицата била изправена пред заплахата от война с Ил. Каландион Антиохийски, водачът на халкидонистката партия в диоцез Ориент, който имал сигурната подкрепа на Ил, временно бил оставен на мира. Константинопол трябвало да остане спокоен. По тази причина, а и заради това, че избягалите от Египет епископи и клирици намерили в тях опора за обвиненията си по повод срамните дела на Петър Монг[424], на акимитите трябвало да бъде попречено да получат подкрепа и от римските легати. Така, чрез умелото използване на тактиката на „камшика и моркова”, Зинон и Акакий се постарали да обезвредят римската делегация[425], като постигнали блестящ успех. Първоначално задържани и с отнети документи, заплашвани [426], а след това освободени и наградени, заблудени от дадените им от императора и патриарха гаранции, че окончателното решение ще бъде предоставено на римската катедра, двамата епископи им се доверили напълно. Те участвали в празничната процесия с Акакий и пратениците на Петър Монг през столицата и се причестявали с тях. Тъй като нямало опасения от възражения от тяхна страна, на литургия името на Петър Монг било споменато публично и отчетливо, което дотогава ставало само скришом. Диаметрално противоположно било поведението на представителите на акимитите и на избягалите от Египет православни, които очаквали от легатите твърдо поведение и настоявали[427] те да вземат писмени отговори от Зинон и Акакий на папските писма[428], които да представят в Рим. Императорът повторил старите си обвинения срещу Иоан Талая и подкрепил Петър Монг, който бил признат не без проверка, а след като лично положил подпис под Никейския символ, чийто авторитет бил признат и в Халкидон. Освен това и народът на Александрия го искал за патриарх. Накрая Зинон се позовал и на съветите на Акакий. Той пък, от своя страна, похвалил действията на императора и православието на Петър Монг, с когото и последователите на Тимотей Салофакиола били в общение. Александрийската църква, според него, си била отдъхнала и отново се хранела с духовна храна. В същото време той остро нападал Иоан Талая. Подобно на Зинон, Акакий също твърдял, че строго се придържа към Халкидонския символ[429]. Феликс, третият член от папската делегация, се бил забавил по пътя поради болест и пристигнал след двамата епископи. Акакий счел за излишно да го приема отделно след всичко, което двамата епископи вече били направили.

Архимандрит Кирил бил бесен от поведението на двамата легати. Той със своите акимити, с поне част от архимандритите на столичните манастири и с египетските бегълци смятал да формира една групировка, която под знамето на Рим трябвало да се опълчи срещу Акакий, както това станало преди това срещу Василиск и Тимотей Елур. Вместо това обаче двамата легати не само го изоставили, но и правели всичко, за да укрепят позициите на омразния му патриарх. За да предотврати евентуален успех на легатите в Рим, Кирил изпратил един от своите монаси – Симеон, снабден с богат набор от писма и документи, и един константинополски презвитер, като успял да нареди така нещата, че те да пристигнат в Рим заедно с легатите[430]. Те заявили на папата, че неговите пратеници са се отклонили от дадените им от него инструкции и тържествено приели в общение еретика Петър Монг. Техните показания потвърдили и египтяните-халкидонисти, които също отричали законността на ръокоположението на Монг и обвинявали Акакий в съдействие на последния. Папата счел за разумно да се довери повече на тези, донесени по частен път писма и устни сведения, отколкото на официалното императорско известие. Той не се интересувал от затрудненото положение на Източната империя. Освен това го дразнел и независимият тон в писмата на Зинон и Акакий, от когото очаквал покорство. За изясняване на случая Феликс свикал събор в Рим, на който легатите трябвало да отговорят на обвиненията на пратениците на Кирил. Легатите показали пред събора също толкова малко кураж, колкото и в Константинопол. Съборът ги низвергнал и отлъчил, „докато чрез Божия Промисъл, усилията на един православен император и на християнския народ (на Александрия – скоби мои) Александрийската църква не се сдобие с православен епископ”. В присъдата се добавяло, че „Римската църква не признава еретика Петър, когото апостолската катедра отдавна е осъдила; достатъчно основание за това е, че той, ръкоположен от еретик, не може да управлява православни”. По-нататък се казва, че Акакий заслужава най-строго наказание, защото по-рано в писмото си до папа Симплиций[431] той сам нарича Петър еретик, а сега е дал лош съвет на императора, към когото не е запазил нито истинска лоялност, нито пък е останал верен на каноните и вярата на отците[432].

След поражението, което Римската църква претърпяла вследствие виновното поведение на нейните легати, трябвало да има подобаващо наказание, с което да се възстанови престижът на Рим пред константинополските монаси и акимитите[433]. Съборът от 67 епископи, които подписали представения им от папата декрет за отлъчване на Акакий[434], вероятно е бил в същия състав като съборът, който преди това осъдил двамата легати[435]. Декретът[436] от 28 юли 484 година започва с обвинението, повдигнато още от папа Лъв І срещу патриарх Анатолий, че е изпросил на последното заседание на Халкидонския събор съгласие за признатите там привилегии на катедрата му[437]. На това основание Акакий е обвинен, че е нарушил 6-то Никейско правило чрез узурпиране на непринадлежащото му право да ръкополага митрополитите на Понт, Асия и Тракия. Като доказателства били посочени преместването в Тир на прогонения от гражданите на Апамея и Антиохия Иоан Кодонат, въздигането в презвитерски сан на един, иначе неизвестен, но свален и отлъчен преди това дякон, но най-вече възстановяването на общението с Петър Монг, за чието осъждане той самият навремето бил уведомил Римската църква, както това доказва приложеното към декрета писмо[438]. Тези негови последни и срамни дела попадали под проклятието на Халкидонския събор, както и преследването на халкидонистки настроени епископи и клирици и осксверняването на гроба на Тимотей Салофакиола [439]. По последния пункт съборът би извинил Акакий, като декларира, че неговото осъждане не било мислено в този смисъл[440]. Следва въпросът за поведението на папските легати в Константинопол, които били низвергнати и отлъчени, защото се поддали на изкушението. Съборът намира Акакий виновен също и за това, че не е намерил у себе си смелост да отговори пред Римската катедра на обвиненията на Иоан Талая[441]. На предложението, че чрез признаването на Петър Монг отново биха били спечелени спокойствието и мирът в Александрийската църква, съборът възразява, че онези от предишните привърженици на Тимотей Салофакиола, които преминали на страната на Петър Монг и с които Акакий се хвалел, че ще влезе в общение, са също такива еретици, както и самият Петър Монг. Присъдата е формулирана по-възможно най-острия начин: „ти сам се изключи от числото на вярващите, титлата и длъжността ти на епископ са отнети и никога от теб не трябва да бъдат свалени оковите на анатемата”. С това трябвало да бъде прерязан коренът на растящото недоверие сред константинополската опозиция във връзка с огорчението ѝ от поведението на легатите[442]. От друга страна обаче папата и неговият събор сами се лишили от всяка възможност за връщане назад. Станалият вече невъзможен за решаване поради радикалния разрив казус на Иоан Талая бил разрешен, като той бил обезщетен с епископската катедра в град Нола[443]. На епископите на Александрийската църква било изпратено за сведение едно окръжно послание [444], с което се обявявала неоспоримата анатема на Петър Монг.

Така започнал 35-годишният разкол (484-519) между Източната и Западната църкви, известен като Акакиевата схизма. Когато Акакий узнал за тази постъпка на папата, той обявил отлъчването си за нищожно като неканонично и незаконно и сам, на свой ред, извадил името на Феликс от диптихите[445]. За да може да влезе в сила, папската отлъчителна грамота трябвало да бъде връчена лично поне на един клирик. С изпълнението на тази доста деликатна задача[446] бил натоварен един от високопоставените римски клирици на име Тутус, който бил назначен за defensоr ecclesiae и изпратен в Константинопол. Той успял да се измъкне от шпионите по пътя си и да достигне един от столичните манастири, където провел съвещания с другите опозиционно настроени монаси, вероятно акимити, които при появата на патриарха трябвало да му връчат отлъчителната грамота. В действителност те успели да я закачат на епископските му одежди, за което някои заплатили с живота си, а други били пребити от привържениците на Акакий. Той самият не само отслужил литургията, но и успял да изложи папския пратеник на същото компрометиране, както и предишните легати. С посредничеството на една дама той склонил Тутус да сключи с него договор, за който не се знае нищо повече от това, че е бил възприет като предателство. Най-вероятно от него се искало да декларира, естествено не безвъзмездно, че начинът, по който грамотата била връчена на Акакий, я прави юридически невалидна[447]. Във всеки случай константинополските архимандрити и акимитите усетили не съвсем чистите сделки на папския пратеник и отново изпратили делегация в Рим с послание, в което се оплаквали от Тутус. На Феликс отново не му оставало нищо друго, освен не само да лиши обвинения от новата му служба, но и да го отлъчи[448].

В декрета, с който Акакий бил отлъчен[449], били упоменати само два случая, в които той бил обвинен в нарушаване на иерархическия ред: преместването на Иоан Кодонат в Тир и въздигането в презвитер на един подозрителен дякон. За уволнения не се споменава, тоест вероятно такива не са били извършвани. Антиохийският патриарх Каландион все още бил на катедрата, въпреки че в писма до Зинон и Акакий той остро протестирал срещу Енотикона[450]. След като през 482 година било възстановено общението с Петър Монг, Ил вече бил фактически владетел на диоцез Ориент. Отлъчителната грамота била връчена на Акакий точно в деня (28 юли 484 година), когато Леонтий влязъл в Антиохия като император. Тези събития принудили Зинон временно да не закача Каландион[451]. Узурпацията на Леонтий била краткотрайна[452]. След като се справил с нея, императорът започнал репресии срещу епископите, които не искали да приемат Енотикона и да влязат в общение с Петър Монг, като те били обвинени в държавна измяна, тъй като с позициите си искали да се харесат на узурпатора. Каландион, който извадил от диптихите името на Зинон[453], бил заточен и заменен с Петър Гнафей. От катедрите им били свалени и митрополитите на Тарс в Киликия Първа и Иерапол в Августоефратезия, епископите на Кир и Самосата от същата провинция, епископите на Константина, Имерия и Теодосиополис от провинция Остроена, епископът на Халки от Сирия Първа и на Мопсуестия от Втора Киликия[454]. В Рим станало известно насилственото сваляне на Каландион и връщането на Гнафей. Каква е била ролята на Акакий в тези събития там или не знаели, или не искали да знаят. Тъй като, в резултат на хитрите му маневри и поведението на Тутус, в константинополските манастири и сред акимитите отново се появило недоверие към римската политика, на 5 октомври 485 година било изпратено римско синодално послание до три адресата, за да се изключи всяка фалшификация: до архимандритите на столичните манастири и акимитите, до клира и народа на Константинопол и до сената[455]. В него още веднъж се напомняли вече минали събития като съдът над Мизин и Виталий и отлъчването на Акакий. Подчертавало се, че това не са актове лично на папата (което предполага, че е имало някои подобни съмнения), а са извършени според твърдия обичай от името (ex persona) на всички епископи на цяла Италия, събрани на събор[456]. Потвърдено било още веднъж и приложено посланието[457], което Тутус връчил на Акакий. Римският събор се бил събрал повторно, защото Акакий не бил усмирил яростта си срещу Църквата и на мястото на прогонения Каландион поставил отдавна осъдения от самия него Гнафей. Съборът призовавал към съпротива срещу Акакий, тоест към прекъсване на общението с него[458]. В някои от изворите[459] се е запазило мнението, че Акакий е издействал назначаването на Петър в Антиохия. Впоследствие обаче и в Рим се получила по-подробна и точна информация по случая.

За момента били изключени всякакви директни сношения на Римската катедра с Константинополската патриаршия. Когато патрицият Андромах, който в една грамота на Одоакър от 489 година е титулуван като съветник и магистър на офциите[460], отишъл в Константинопол като негов пратеник, той носел със себе си и обширна инструкция от папа Феликс, с която бил упълномощен още веднъж да направи опит да убеди Акакий да се откаже от грешките си и възстанови общението си с Римската църква. Този опит останал безуспешен[461].

Според състоянието на нещата, както то е описано в двете синодални послания на римските събори от 484 година и 485 година[462], схизмата не би трябвало да продължи дълго време. Смъртта скоро свалила противниците един след друг от историческата сцена. Първи я напуснал Петър Гнафей [463] през 488 година. Смъртта на Акакий (26 ноември 489 година)[464] представлява най-важният разделителен пункт в историята на носещата името му схизма. Променила се не само църковно-правната страна на спора, тъй като римската анатема вече се отнасяла до един покойник, но бил сложен и край на хегемонията, която Константиполската катедра упражнявала над Православната църква на Изток, понеже тя вече не била заемана от патриарх, който живеел с разбирането да управлява едновременно императора и епископата. Когато изчезнал натискът на твърдата му воля, опозиционните сили се почувствали свободни да действат за смяна на курса. Халкидонистите успели да наложат премахването на утвърдената и упорито отстоявана от Акакий позиция по спора и започнали преговори с Рим. Зинон, лишен от обичайния си съветник, и поставеният от него патриарх Фравита[465], също взели участие в този процес, като се стараели да запазят валидността на Енотикона дотолкова, че за това да не бъде заплатено нито с паметта на Акакий, нито пък с общението с александриеца Петър Монг.

Следва…(виж тук).

__________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[393]. Еvagrius, op. cit. III, cap. 15.

[394]. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 152.

[395]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

[396]. Coll. Veron., Ep. 1, cр. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

[397]. Coll. Avell., Ep. 68.

[398]. Coll. Avell., Ep. 69.

[399]. Coll. Veron., Ep. 3.

[400]. Ср. Coll. Berol., Ep. 20, p. 64.

[401]. Думите на префекта на гвардията на Одоакър, казани на заседание на сената след смъртта на Симплиций, ср. в MGN, auctores antiquissimi 12, p. 448.

[402]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 202.

[403]. Това ясно личи в Leo, Ep. 74; 75; 102. Противниците на Халкидон според него са едно „незначително малцинство”.

[404]. Theophanes, op. cit., p. 204: σημαίνοντες Ακακιον είναι αίτιον των κακων.

[405]. Coll. Berol., Ep. 20 от 13 март 483 година, р. 63.

[406]. Unicum in te superest prisci nomen imperii.

[407]. Coll. Berol., Ep. 21 от същата дата, p. 69.

[408]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

[409]. Liberatus, Breviarium, cap. 18, съобщава, че императорът бил заповядал на дукса на Египет да постави Петър Монг за патриарх, след което той да уведоми със синодики Акакий и Симплиций Римски. Писмата на папите Симплиций и Феликс доказват, че Петър никога не е изпращал синодика в Рим.

[410]. Това не изключва факта, че отделни фрази от него са били използвани, без да се посочва произходът им, ср. Coll. Berol., Ep. 20, р. 68. Повече подробности вж. в Schwartz, Ed., PS, S. 203.

[411]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 451.

[412]. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18.

[413]. Coll. Avell., Ep. 99, p. 449.

[414]. Ibid., Ep. 99, p. 450.

[415]. Coll. Berol., Ep. 22; 23.

[416]. Evagrius, op. cit., III, cap. 19.

[417]. Писмото на папата до Зинон „относно Халкидонския символ и преследването на православните от краля на вандалите Хунерих” (ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop. 71) вероятно е предизвикано от прочетения в присъствието на императорските пратеници на Възнесение (19 май 483 година) в катедралната църква на Картаген императорски едикт, с който се насрочвал религиозен диспут между православни и ариани на 1 февруари 484 година. Епископ Евгений Картагенски поискал от Хунерих на този диспут да присъстват и православни епископи от империята, но получил отказ, ср. Victoris Vitensis, op. cit., 2, 38-42. Известията за тези събития пристигнали в Рим с голямо закъснение и предизвикали Феликс да пише на императора, че Православната църква трябва да излезе единна срещу краля-еретик и не трябва да се допуска никакво разцепление относно Халкидонския символ. Впоследствие това писмо било прочетено на Римския събор, който съдил легатите, поради което явно е свързано с тяхната мисия. Вероятно то им е било препратено с едно напомняне (ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 20). При всички положения обаче при пристигане на вестите от Картаген в Рим легатите вече били отпътували.

[418]. Evagrius, op. cit., III, cap. 19.

[419]. Блажени Теодорит Кирски използвал познанството си с някои делегати, изпратени по особен повод в диоцез Ориент, за да започне кореспонденция с архимандрита на акимитите Маркел, след като около Великден 448 г. той получил заповед да не напуска гр. Кир (ср. Schwartz, Ed., Der Prozess des Eutyches, S. 58) и продължил тази кореспонденция и след осъждането му от Разбойническия събор (ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 142). Повече от вероятно е, че това е същият този Маркел, който последен, тоест post factum, подписал присъдата на συνοδος ενδημουσα (448 г.) срещу Евтихий (ср. АСО ІІ 1, р. 147), а през 451 г., на заседание на Халкидонския събор, се изявил като яростен негов противник. Ibid., p. 310; 315.

[420]. Zacharias Rhetor, Vita Severi. – In: PO, 2, p. 24; 12; 33.

[421]. Според Vita Danielis, p. 143; 134, от Константинопол до акимитския манастир можело да се достигне само при северен вятър, така че човек трябвало да пътува под закрилата на европейския бряг чак до Анаплус, а после да се остави на вятъра да го преведе през пролива до лежащия още на юг манастир.

[422]. Ср. Gerland, E., V. Laurent. Les listes conciliaires, p. 9.

[423]. В Codex Encyclius L V 136; M VIII 1014, архимандритът се подписва της μεγαλης μονης των Ακοιμίτων υπό… τόν… επίσκοπον της Χαλκηδονέων μητροπόλεως. Студий (консул през 454 г.) поставил акимити в основания от него манастир „Св. Иоан Кръстител”, ср. Theodorus Lector, op. cit., 1, cap. 17, но от това той все още не можел да се нарече акимитски манастир, както не можели да носят това име и други манастири, в които „незаспиващи” (акимити) се грижели за богослужението.

[424]. Ср. Coll. Veron., Ep. 5, p. 6; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 44; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

[425]. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 373; Theophanes, op. cit., 204-205; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619.

[426]. Ср. Theophanes, op. cit., р. 131; ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 72.

[427]. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 73.

[428]. Evagrius, op. cit., III, cap. 20; Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 374.

[429]. Ср. Coll. Berol., Ep. 11, p. 38.

[430]. Видно от Деянията на Римския събор. Съдържанието им вж. в Evagrius, op. cit., III, cap. 20; 21.

[431]. Coll. Veron., Ep. 4.

[432]. Evagrius, op. cit., III, cap. 21. Перифраза на текста на синодалния декрет се съдържа в писмото на папа Феликс до Зинон в Coll. Berol., Ep. 33, p. 82.

[433]. Ср. Coll. Berol., Ep. 28, p. 76.

[434]. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 399.

[435]. Ср. Schwartz, Ed., PS., S. 207.

[436]. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

[437]. Leo, Ep. 54-57; 66.

[438]. Coll. Veron., Ep. 4.

[439]. Ср. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Paris, 2, p. 105; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

[440]. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 20.

[441]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, р. 17.

[442]. Ср. Coll. Veron., Ep. 11, р. 47.

[443]. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18. По-късно, през 497 година, в Александрия се предполагало, че след като папата отказал да влезе в общение с Александрийската църква, в Рим била изпратена нейна делегация, но под влияние на Иоан Талая тя не била приета, ср. Coll. Аvell., Ep. 102, p. 469. Това обаче не отговаря на истината, тъй като след смъртта на Тимотей Салофакиола Рим повече не бил в общение с Александрия, ето защо не се и налагало да го прекъсва.

[444]. Извлечение от него вж. в Coll. Аvell., p. 453.

[445]. Evagrius, op. cit., III, cap. 20; 21; Theophanes, op. cit., p. 205; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619.

[446]. Ср. Coll. Аvell., Ep. 95, p. 396; Evagrius, op. cit., III, cap. 34.

[447]. Ср. Coll. Berol., Ep. 29, p. 77. Цялата политика на Акакий говори против някои твърдения, че името на папа Феликс на Изток е било извадено от диптихите, ср. Theodorus Lector. – In: Historisches Jahrbuch der Goerresges, 24, S. 555; Theophanes, op. cit., p. 132.

[448]. Coll. Berol., Ep. 29.

[449]. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

[450]. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 16; Zacharias, op. cit., III, 5.

[451]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 1.

[452]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; Malalas, op. cit., p. 166.

[453]. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 392.

[454]. Theophanes, op. cit., p. 131; ср. Cramer, Anecd. Paris, 2, p. 105.

[455]. Coll. Avell., Ep. 70; Coll. Berol., Ер. 27.

[456]. Coll. Avell., Ep. 159.

[457]. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

[458]. Coll. Berol., Ep. 26.

[459]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, р. 452.

[460]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 210.

[461]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, р. 18.

[462]. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Avell., Ep. 70.

[463]. Nicephorus, op. cit., p. 132; Theophanes, op. cit., p. 131; 135, му дават три години управление; данните у Теофан, който го датира в периода 5978-5981 г. (= 485/6-488/9 г.) са почти точни.

[464]. Денят на смъртта му (30-и Athyr) е запазен в синаксара на александрийските яковити, ср. РО, 3, р. 364, и не трябва да бъде дискредитиран заради легендата, която прави от Акакий монофизитски светец. Подробно за деня на смъртта вж. Schwartz, Ed., PS, S. 211.

[465]. Преди да стане приемник на Акакий той бил презвитер в църквата „Св. Текла” в Сикай, ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 75. По произход е гот.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7e