Д-р Александър Омарчевски

1.3.2. Ситуацията в Антиохия

Антиохийската църква била коренно противоположна на силно централизираната Египетска. Редица способни и умни иерарси, от Мелетий (360; 362-365; 378-381) нататък, отново издигнали на висота патриаршията на диоцез Ориент; последният от тях Иоан І (429-442) – се изявил като яростен противник на св. Кирил Александрийски, с което насърчил усилията на Ювенал Иерусалимски да се отдели от Антиохия и обособи една нова патриаршия в Светия град. Изкушен от примера на александрийците, Иоан Антиохийски мечтаел за иерархическа династия в Антиохия и с тази цел направил племенника си Домн ІІ (442-449) свой приемник на катедрата. Неговото управление не било на висота. На Разбойническия събор Ювенал Иерусалимски отнел от Антиохийската патриаршия не само трите Палестини, но и двете Финикии и Арабия. Ето защо на Халкидонския събор на Домн му било отказано възстановяване на катедрата, за която бил предпочетен Максим І (450-456). Той, подобно на Анатолий Константинополски и Ювенал Иерусалимски, дължал този пост на преминаването си от Диоскор към Православието. В Халкидон на Антиохия била направена отстъпка само дотолкова, че ѝ били върнати двете Финикии и Арабия.

Докато в Палестина и в самата столица на Източната империя опасността от противниците на Халкидон изглеждала премахната, монофизитството спечелило около 455 година нарастваща подкрепа в Антиохийската патрирашия. Особено в Сирия то намерило фанатични привърженици сред монасите и аскетите. Който си мисли за това, че съвсем доскоро Антиохия е била център на противоположното богословско направление – несторианството, може само да се чуди на този обрат. Във всеки случай не подлежи на съмнение, че епископите, които дотогава се придържали към Несторий и през 431 година осъдили св. Кирил Александрийски, вече не изразявали единодушното мнение на своите пасоми[202]. За този обрат особена вина имат монашеските тълпи около архимандрит Варсума, който, в качеството си ревностен монофизит, бил поканен от Диоскор Александрийски за участие в Разбойническия събор. Още преди Халкидонския събор той създавал проблеми в Сирия, събирайки около себе си хиляди свои единомишленици-монаси[203].

Скоро след възкачването си Максим, по лични причини, станал неспособен да управлява[204]. Следващите двама негови приемници – Василий І (456-458) и Акакий (458-459) – починали след краткотрайно управление. Мартирий (459-471) имал големи затруднения от страна на монофизитите.

След като пристигнал в Антиохия заедно със Зинон, честолюбивият Петър Гнафей си поставил за цел да овладее патриаршеския престол на диоцез Ориент. Той се постарал да спечели доверието на исавриеца. След това започнал да събира около себе си „аполинариански”, тоест антихалкидонски настроени монаси и ги фанатизирал в полза на литургическия текст „распныся за ны” в Трисветата песен и да буни клира и народа срещу законния патриарх Мартирий. Той предавал на анатема всеки, който отричал, че Бог е разпнат. От това произтекли смутове и безпорядък сред народа, насочени срещу патриарха. Мартирий бил принуден да замине за Константинопол и да докладва на императора. Милостиво приет и изслушан, вследствие ходатайството на столичия патриарх Генадий[205], той се завърнал в Антиохия с надеждата, че въоръжен с императорския авторитет, ще съумее да възстанови своя собствен, но там той заварил такива раздори и вълнения, че в храма публично се оттеглил от катедрата с думите: „отричам се от клира непокорен, от народа непослушен, от тази църква, изгубила чистотата си, а оставям за себе си само достойнството на свещенството”[206]. Гнафей решил, че вече е постигнал целта си. С подкрепата на Зинон той принудил един свикан в Селевкия събор да го ръкоположи за патриарх на Антиохия[207]. За да си възвърне обратно Сирия Втора, той провъзгласил Иоан, наречен Кодонат[208], един низвергнат константинополски презвитер, за митрополит на Апамея, но без успех, тъй като апамейците изгонили неканения владика. Действията му не се харесали в Константинопол. Информиран от патриарх Генадий за тази явна несправедливост, императорът осъдил узурпатора на антиохийската катедра на заточение в оазиса в Горен Египет и постановил, че легитимен приемник на Мартирий става Юлиан (471-475)[209]. Петър Гнафей успял да избяга в Константинопол. Там той бил скрит в намиращия се на източния бряг на Босфора и известен като халкидонистки настроен манастир на акимитите[210], където продължил еретическата си дейност. На Юлиан пък, когото енергичната намеса на патриарх Генадий поставила на мястото на най-после осъдения Петър, се случило по-лошо: той починал от гняв[211] заради преврата на Василиск, който върнал Гнафей обратно на Антиохийската катедра (475 година).

1.3.3. Бунтове в Египет

Преди всичко обаче Египет е бил мястото, където още през управлението на Маркиан се събирали злокобни буреносни облаци, които предвещавали катастрофа с непредвидими последици. Още по време на преговорите в Халкидон станало ясно, колко тежко и дори невъзможно ще бъде да спечели Египетската църква за каузата на Православието. Диоскор Александрийски, свален от събора като главен виновник за злото и ръководител на Разбойническия събор, бил изпратен от императора на заточение в град Гангра в Пафлагония. Тринадесет от дошлите с Диоскор на събора египетски епископи твърдо отказали да се подпишат под Tomus Leonis. Те не можели да направят това, докато не бъде избран нов Александрийски патриарх, с чиято воля, съгласно местната традиция, те във всичко трябвало да се съобразяват. В противен случай при завръщането им техният живот щял да бъде застрашен[212]. На овакантената Александрийска катедра, по искане на египетските епископи и по общо определение на целия събор, бил избран и ръкоположен от четирима от отпадналите от Диоскор епископи Протерий (451-457), човек кротък, снизходителен и със съвсем православен начин на мислене. Така спокойствието в Александрия могло да бъде запазено по-дълго, отколкото в Палестина, въпреки че при хиротонията на новия патриарх се стигнало до кръвопролития и убийства[213]. Една малочислена групировка, сформирана вследствие бруталната твърдост и остротата, с които режимът на Диоскор преследвал роднините и приятелите на св. Кирил Александрийски, застанала доброволно на страната на православните и допринесла за падането на Диоскор на Халкидонския събор. Начело на нея стоял бившият презвитер и иконом на Александрийската църква Несторий, който впоследствие станал епископ на Фрагония в провинция Втори Египет[214]. Тази именно малка група дала на императора възможността да запази в Египет поне рамките и статута на Православната църква дотолкова, че да стане възможно встъпването в длъжност на новия патриарх. Макар Протерий Александрийски да бил протопрезвитер и довереник на Диоскор, част от монасите и паството го смятали за натрапник, който трябва да бъде отбягван. Преди това той се славел като непоколебим противник на събора, но това сега не го ползвало с нищо[215]. Срещу него се образувала силна опозиция от презвитери, монаси и миряни, които не били в общение с него и в своите манастири служели отделно богослужение[216]. Скоро тази борба между спорещите страни прераснала във всенародно въстание.

Протерий Александрийски можел да изпълнява задълженията си единствено под закрилата на императорските войски, което още повече дразнело наранената национална гордост на неговите противници от александрийските гилдии и еснафи, които твърдо отстоявали иерархическия абсолютизъм на Александрия на Изток. Опитът му чрез внимателно формулиране на халкидонските определения да бъде усмирена монофизитската опозиция се разбил в нейния фанатизъм. Този опит само породил недоверието на Рим към него и папа Лъв го принудил да признае безусловно Tomus Leonis, което направило невъзможно каквото и да било сближаване на патриарха с клира и народа не само в Александрия, но и в цял Египет[217]. Протерий и малцината епископи и клирици, които го подкрепяли, дължали не само църковните си доcтойнства, но и живота си на военачалника на Египет Дионисий и неговите гарнизони, благодарение на които той успял да потуши избухналото въстание[218]. Народът се надигнал яростно срещу магистратите и войниците; много от последните изгубили живота си, след като преустроеният в църква храм на Серапис, в който те се били оттеглили, бил запален над главите им. Освен това те спрели и доставките на пшеница от Александрия за Константинопол. След доклада на префекта на града Флор за случилото се, Маркиан наредил пшеницата, транспортирана по река Нил, да се складира не в Александрия, а в град Пелусия, откъдето да бъде изпращана в столицата. Флор забранил безплатното раздаване на хляб на александрийците, затворил баните и театрите[219], а за възстановяване на реда императорът изпратил подкрепление от две хиляди редовни войници от Константинопол[220]. Притиснати по такъв начин и измъчвани от глад, жителите на града сами започнали да молят императора да върне Протерий и прекратили бунта. Последният встъпил в изпълнение на задълженията си и се заел с устройване на силно разстроената Александрийска църква[221].

В провинцията обаче халкидонската кауза била изгубена. В началото не по-малко от десет епископи, включително влиятелни личности като епископа на Оксиринх, се обявили срещу Диоскор[222], но не успели да убедят населението и монасите в справедливостта на акта на свалянето му от епископската катедра[223]. Самият Протерий щял да спечели жителите на Оксиринх, ако не била намесата на Петър Ивериеца, изпратен там в изгнание[224]. Той се застъпил за правата на своята епархия, доколкото можал, например в продължителния спор с папа Лъв по въпроса за датата на Пасхата през 455 година, който той спечелил за голямо разочарование на мнозина от Запад[225]. Още през 453 година в театъра се чували възгласите, инспирирани, както се твърдяло, от божествени сили: „Диоскор – обратно в града! Православните – обратно в града! Изповедникът – на неговата катедра! Изгорете костите на Протерий! Изпратете Юда в изгнание! Изгонете Юда!”[226]. Диоскор бил представян като велик изповедник, който се осмелил да се противопостави на императора и да отлъчи неблагочестивия папа Лъв, заради което сега плащал „данъка” за своята правота. Неговата смърт на 4.ІХ.454 година в Гангра предизвикала веднага спад на доверието към антихалкидонската кауза, но Протерий се оказал неспособен да се възползва от това. След като Диоскор вече не бил на сцената, императорът се надявал, че отношенията в Александрия ще могат да се уредят по мирен начин.

Протерий Александрийски не бил господар в собствения си дом. Обкръжението му се състояло предимно от аристократи и държавни чиновници[227]. Благодарение на тях най-твърдоглавите фанатици – Тимотей Елур и Петър Монг, вече отлъчени от Църквата, били принудени да напуснат Александрия. Някои от по-упоритите провинциални епископи, също били свалени от катедрите им. След смъртта на Диоскор монофизитите, за които той продължавал да бъде единственият законен Александрийски първопредстоятел, били в невъзможност да изберат негов приемник. Голямото мнозинство в Египетската църква се било отделило от Протерий с отвращение. Те го наричали мелхит[228] и не искали да го признават за свой патриарх. Възгласите на тълпата в Александрийския театър отразявали правдиво народните настроения и надежди за мъст. За съжаление, не им се наложило да чакат дълго.

Новината за смъртта на император Маркиан († 27 януари 457 година)[229] веднага насочила събитията в друга посока. Със смайваща бързина от укритията си изскочили свалените и осъдени епископи и клирици и заедно с множество монаси заплашили Александрия. Управителят на Египет, Дионисий, от отсъствието на когото се възползвали бунтовниците, след завръщането си в града не бил склонен безрезервно да поддържа Протерий и самоволно да се меси в политиката на новия император. Той се опитал да им въздейства по мирен път, като ги убеждавал временно да напуснат града. Тимотей Елур, когото преди години св. Кирил Александрийски взел от пустинята и направил презвитер[230], настройвал египетските монаси против патриарха. Според свидетелствата на летописците, за да бъде сигурен, че ще достигне патриаршеския престол, Тимотей се явявал през нощта пред килиите на анахоретите и викал всекиго поименно. Когато събуденият монах питал кой го вика, Тимотей отговарял: „Аз съм ангел и съм изпратен от небето да ви възвестя да прекъснете общението си с Протерий и Халкидонския събор и да изберете за епископ на Александрия Тимотей Елур”[231]. На него му се отдало да осигури мощна подкрепа в тези кръгове и най-вече сред монасите в Енатон, Октодекатон и Икостон. Това били манастири, отдалечени съответно на девет, осемнадесет и двадесет мили от Александрия[232]. Той бил подпомаган и от Петър Монг (Заекващия), който като дякон на Диоскор присъствал на свалянето на своя епископ в Халкидон и оттогава станал непримирим противник на събора[233].

Вълненията прераснали в открит бунт. Недоволните завладели главната църква в града, а двама от свалените епископи поставили Тимотей Елур за патриарх[234]. След това, предвождани от него, нападнали Протерий в храма по време на службата в първия ден на Пасха (20.ІІІ.457 година). Протерий избягал от тях в кръщелната – място, почитано като най-свещено и недостъпно за извършване на злодеяние. Бунтовниците го последвали там и го убили заедно с придружаващите го шестима клирици. След като това им се сторило недостатъчно, те започнали по най-зверски начин да издевателстват над трупа на убития патриарх, „показвали го на всички и викали: Протерий е убит”. После влачили трупа му из градските улици, нанасяйки му всевъзможни удари, като в яростта си даже започнали да ръфат вътрешностите на свещеномъченика. Накрая изгорили останките му, а пепелта разпръснали по вятъра. Православните епископи и клирици избягали в Константинонол, където подали доклад-жалба[235] до император Лъв, в който подробно изложили всички насилия, извършени от еретиците над православните. Доклад до императора изпратили и самите еретици, в който молели за утвърждаването на Тимотей на патриаршеската катедра. Необезпокояван повече от държавните власти, узурпаторът се държал като легитимен патриарх, а управлението му в Александрия продължило малко повече от две години (457-460). Първостепенната задача, която той си поставил, била да очисти Египетската църква от халкидонските „нововъвъдения”. Той се справял отлично с нея до началото на 460 година, когато по заповед на император Лъв І бил заточен в Гангра.

Следва…(виж тук).

_______________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[202]. Ср. Bardy, G., – In: Fliche-Martin, op. cit., p. 287.

[203]. Ср. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 7.

[204]. Nikephorus, Historia syntomos (ed. de Boor), p. 131: εξεβλήθη δι πταισμα; ср. Leo, Ep. 85 от 11 май 455 година до Юлиан от Кос.

[205]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13, 15-16.

[206]. Ibid., cap. 20-22.

[207]. Johannes Diakrinomenos. – In: Miller, Melanges, 1, p. 66.

[208]. Theophanes, op. cit., p. 128.

[209]. Nikephorus, op. cit., 131; ср. Schwartz, Ed. PS, S. 182, 3.

[210]. Има две съобщения за този първи период в бурното битие на Петър Гнафей: в едно писмо до Акакий от Рим от 476 година, in: PS, S. 121, и у Theodorus Lector: I, cap. 20-22, които не съвпадат във всички подробности; ср. още: Cedrenus, op. cit., 1, 611-612; 617; Theophanes, op. cit., 175-176; 187: και Πέτρον Γναφέα κρυπτόμενον εν τη μονη των Ακοιμήτων, откъдето може да се заключи, че сред монасите-акимити се срещали и монофизити.

[211]. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Parisiensia 2, p. 105; Theophanes, op. cit., p. 121.

[212]. АСО ІІ 1, 2, 112-123.

[213]. Liberatus, Breviarium, cap. 15. – In: ACO II 5, p. 123; Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[214]. Ср. АСО ІІ 1, р. 215. Той принадлежал към египетските епископи, които през 457 година избягали в Константинопол и там агитирали за задължителното въвеждане на Халкидонското вероопределение, ср. Leo, Ep. 100 и подписите в Cod. Encycl., L IIII 897; M VII 530. Още през 453-454 година дворът го използвал за една дипломатическа мисия в Рим, за да повлияе там в полза на Протерий, ср. АСО ІІ 4, 83-84.

[215]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 и Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 99.

[216]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 (ed. Brooks 1), p. 106, 22-25.

[217]. Vita Petri Iberi, p. 61.

[218]. Ср. Theophanes, p. 106; Theodoros Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 31.

[219]. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 5; ср. Курганов, пос. съч., с. 177.

[220]. Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[221]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 11.

[222]. През 458 година папа Лъв адресирал своето Ер. 160 до 15 епископи, които били дошли в Константинопол, за да представляват интересите на Протерий.

[223]. Ср. Chron. ad ann. 846 (ed. Brooks-Chabot), p. 163.

[224]. Vita Petri Iberi, 61-62.

[225]. Leo, Epp. 121; 129; 133; 137; Jalland, St. Leo the Great, 350-358.

[226]. Vita Petri Iberi, р. 59.

[227]. Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 98; Michael the Syrian, Chronica VIII, cap. 12, p. 91; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2. ; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2.

[228]. Muralt, op. cit., p. 65. Оттогава египетските монофизити започнали да наричат всички православни мелхити (тоест „царски”, лоялни към императора), а техните патриарси – мелхитски патрираси.

[229]. Ср. Theodorus Lector (ed. Cramer), p. 109.

[230].  Schwartz, Ed., PS, S. 172. Според хрониката на Иоан, епископ на Никиу (88, 14), Тимотей е бил преди това иеромонах в манастира Калмон; ср. Cronicle of John, Bishop of Nikiu (ed. R. H. Charles), p. 110.

[231]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 8, in: PG 86, cols. 169-172; ср. и бележката на Valesius, ibid., col. 170, 6. Посоченото там значение на прозвището „Елур” в смисъл на котка, невестулка, тъй като Тимотей подобно на тези животни през нощта обикалял нагоре-надолу, е несъстоятелно; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., IV, cap. 1. (ed. Brooks), p. 118.

[232]. Ср. Vita Petri Iberi, 64-65; Cauwenbergh, P. van, Etude sur les moines d’Egypte, p. 69. От едно писмо на Диоскор от мястото на заточението му до монасите в Енатон са запазени фрагменти, ср. Lebon, J., Monophysisme severien, 85-86.

[233]. Gesta de nomine Acacii. – In: Coll. Avell., p. 445.

[234]. Ср. Поснов, М., История…, т. 2, с. 277.

[235]. Codex Encyclios, cap. 7-8; ср. Coll. Avell., ep. 99. Докладът, който избягалите епископи и клирици връчили на император Лъв и на Константинополския патриарх Анатолий относно този бунт, е издържан фактологически. В пълно противоречие с тях са по-късните интерпретации на противниците им, ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5, р. 169, и за ръкоположението на Тимотей; Severus, Ep. 2, 3, p. 252. Малко по-различно са представени нещата от Johannes Rufus, Vita Petri Iberi, p. 64: фалшифицирани, тези източници се опитват да прехвърлят вината за отвратителното убийство на Протерий върху войниците, както и да представят ръкоположението на Тимотей Елур като неоспоримо от каноническа гледна точка. Evagrius, op. cit., II, cap. 8, е бил запознат с докладите и на двете страни, но предпочита да се придържа към православните източници.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7s