Галя Господинова

Александър Ярославич Всеволодович (Алек­сандър Невски) (монашеско име Алексий) е роден на 30 май 1220, а умира на 14 ноември 1263 година. Първоначално е бил княз на Новгород, Переяслав, а след това е велик княз на Киев (1249 година). Три години след това става и велик княз на Владимир (от 1252). Баща му е великия княз Ярослав Всеволодович (кръстeн Теодор[1]). Смята се, че е бил отровен от майката на Ве­ликия хан хатун Туракина в Каракорум Мон­голска империя. Майката на Александър Ярос­лавич е Теодосия Игоревна, която е била княгиня от Рязан. Тя починала през 1244 година, след като дала монашески обет (монашеското ѝ име е било Ефросиния).

Сведенията за живота на княз Александър се откриват в неговите жития, летописи и хро­ники. Те са били редактирани през годините, като първото е най-кратко и е писано от негов анонимен съвременник. Предполага се, че това е митрополит Кирил[2], който в ръкописа се е представил за беден, грешен и недостоен. Това житие се съдържа в така наречената Лаврентьевска летопис (1377 година). Останалите са по-подробни и са съставяни според агиографската традиция. Последното житие на Александър Ярославич е от XV-ти век и е компилация от по-старите образци.

Други свидетелства за живота и делото на княз Александър се съдържат в ръкописите – Новгородската хроника, Лаврентьевска лето­пис, Суздалската летопис (Московско-Академи­ческая летопись IX-XV век) – Воскреска летопис и Ливонската хроника.

Първия и най-ранен източник за живота на княза е така наречената Новгородска хроника (XIII-XIV век[3]). Свидетелствата, които се съдържат там за живота и делото на княз Александър, са основополагащи при съставянето на следващи­те житиеписни творби. Първото споменаване на княз Александър в хрониката е свързано с годината 1228-ма година, когато баща му Ярослав заедно с княгинята тръгнал от Новгород за Переяславъл и оставил двамата си сина Фьодор и Александър в Новгород (л. 1056)[4]. На 30 декември 1230 година, княз Ярослав отива в Новго­род, взима със себе си двамата си синове от Переяславъл и ги назначава да управляват Нов­город.

През 1236 година княз Ярослав отишъл от Новгород в Киев и поставил на престола в Новгород сина си Александър (л. 120). Това е първото свидетелство за поставяне на княз Александър на трона без намесата на Църквата за ръкополагането му като владетел. Три години след това (1239 година) княз Александър Ярославич, се оженил за дъщерята на Брячеслав от Новгород, като я отвел в Полоцк. Същата година се установява в Торопча и заедно с новгородците построили крепост по поречието на река Шелон (л. 1266).

Oт 1240 година до края на живота си княза е споменат във връзка с военните му подвизи. Така през същата година на 15 юли на празника на светиите Кирик и Юлита, е отбелязана по­бедата на княза над шведите, която той води заедно с новгородците и ладожците. Битката се състояла при река Нева, като данните сочат, че голямо множество кораби с техните князе и капитани са били застанали на реката, при устието на Ижера. Всички те искали да превземат Ладога, реката, Новгород и въобще ця­лата Новгородска област (л. 1266-127а). Тук липсва видението на старейшината Пелугий от първото житие на княза, съдържащо се в Лаврентьевската летопис. В това чудно видение се разказва за гребците, които ще му помагат по заповед на мъчениците Борис и Глеб. За същата тази битка в Новгородската хроника, е споме­нато, че били хвърлени много в изкопана яма и много от тях били ранени. По-нататък в ръко­писа името на княз Александър е отбелязано през зимата на 1240 година, когато той пристига от Новгород до Переяславъл при баща си, майка си и жена си и целия княжески двор (л. 128). Данните за следващата година в ръко­писа ни информират, че княза дошъл в Нов­город и по тази причина новгородците били пленени. След това той отишъл и в град Копорье с новгородците, ладожците, королевците и ижеряните и заедно с тях превзел града. То­гава хората, които били новгородци довел в техния град Новгород, а останалите пуснал да си вървят. По това време се споменава, че той превзел вожаните и чудците (л. 128). На лист 129а се казва, че княз Александър отишъл заедно със своя брат, новгородците и нижегородците в чудската земя, като се борил срещу нимзите. Там той превзема всичко като накрая изгонва князът. След тези действия, той тръгнал сам срещу чудите. В чудската земя князът изпратил целия полк в изгнание. По-нататък е отбелязана и битката при Чудското езеро, където на 5 април се казва, че по молитвите на светите мъченици Борис и Глеб, Бог помага на княз Александър, така, че нимзите са победени, а чудите се предават. Тази битка се разпростира чак до Суболичекия бряг[5].

В хрониката е отбелязана и войната с литовците, като се споменава, че тя е била през 1245 година близо до Торжок и Бежецк. Великият княз Ярослав заедно с новоторжците преследва литовците, но бил победен. След като получава подкрепление от Дмитров се води битка до Торопец, където литовците били разбити, след което се укрили в Торопец. На следващата сутрин княз Александър заедно с новгородците превземат града и убиват князете, като една част от тях са убити при езерото Жижицко. Князът обаче не спира дотук, а посещава Витебск, взима сина си Василий, след което с малка войска се бие при Усвят. Там отново побеждава литовците, като бързината и атаките се смятат за сигурен успех, постигнат за кратко от княз Александър[6]. След тази битка в ръкописа е споменато, че князът се връща, за да одере кожата на войската му. Тези две победи при Чудското езеро и при река Нева изиграват ключова роля за разпространение на славата на княз Александър като защитник на западните граници на Русия[7].

През 1246 година той е при татарите, четири години след това князът отива от Ордата при Новий град. Изложените данни за княза в ръкописа ни препращат към 1255 година, когато той заминава, за да защити сина си Василий, който бил свален от трона в Новгород и изгонен. Споменава се, че отишъл с много полкове меж­ду които били и новгородците (л. 1356). Следващата постъпка на княза е заминаването му за Нижни Новгород, където пленява новгородските посланици Елеуф и Михаил Пинишчинич и възстановява управлението на сина си Василий (л. 1356).

През 1257 година княз Александър се срещнал с татарските посланици, които желаели да получат данъци от Новгород. Тогава синът му избягал в Псков, след което князът го изгонва оттам и го изпраща в Нижни Новгород. По-нататък действията на княз Александър са представени в ръкописа, че той и свитата му екзекутират и отрязват носа на един, а на друг, който е подтикнал сина му към зло, му изваж­дат очите.

Шест години след това действие е записа­но, че княз Александър Татарски пристигнал в теж­ко здравословно състояние през есента на 14 ноември и отишъл в Городец, където бил постриган на 14 ноември, в деня на празника на свети апостол Филип. Същата нощ той починал и след това отнесен в град Владимир[8].

Лаврентьевската летопис (1377 година) дава по-подробни данни за живота на княз Александър и първото му споменаване е когато се изброяват синовете на княз Ярослав[9]. Нататък хроноло­гичната подредба на събитията ни отвеждат към годината 1242 година, когато княз Ярослав из­праща сина си Андрей в Новгород Велики, за да помогне на Александър срещу германците. През 1247 година великия княз Ярослав Всеволод починал, а княз Александър заедно с чичо си Светослав и братята си го оплакали. Две години след това княз Александър след завръщане от татарите, седнал на престола на Киев и цялата руска земя (л. 1656), а неговия брат Андрей оглавил град Владимир.

Св. благоверни и велик княз Руски Александър Невски (1220-1263)

През 1246 година княз Александър победил немците и довел много хора като пленници, завръщайки се в своя род (л. 167а). През зимата дошли преброителите, които имали за цел да създадат единна данъчна система. През 1249 година княз Александър прекарва тежка болест, като се излекувал с помощта на починалия си баща и молитвите на митрополит Кирил. Три години след това (1252 година) той отишъл при татарите и те му дали старшинство над всичките му братя (л. 166 а). През 1255 година в Новгород избухнал бунт и княз Василий син на княз Александър бил изгонен (л. 1666). Сведенията за 1259 година са свързани с пристигането на княза от Новгород в Ростов в сряда на Страстната сед­мица, като тогава се поклонил в манастира „Св. Богородица“, а също и на митрополит Кирил и целунал честнѝя кръст (л. 167а). Две години след това му се родил син наречен Даниил (л. 167а).

През 1263 година починал великия княз Алек­сандър Ярославич (л. 168). Така след неговата смърт негов съвременник, представящ се в летописа като грешен и беден, съставя кратко житие за княза. То се съхранява в летописа веднага след хронологично представените съ­бития (л. 168-1696). В житието вече е поставена закрилата и намесата на Бог, Ангела Господен, старозаветните пророци и царе и така нататък. Княз Александър е описан, че произлиза от милостиви и човеколюбиви родители и притежава качества на смел човек, със забележи­телен ръст, молещ Бога и любим син на неговия баща – княз Ярослав. Забележителното е вмък­ването на видението, което в хрониката и летописа отсъства на старейшината Пелугий, който наблюдавайки морския бряг имал видение на кораб с гребци и мъчениците Борис и Глеб. Видението е станало във важен мо­мент от живота на княза, а именно преди бит­ката с шведите. Самите мъченици според видението били облечени в червени одежди със скръстени на гърдите ръце, където Борис казал: Брат Глеб, заповядай на гребците да помогнат на нашия сродник Александър (л. 169а). Победите на княз Александър при река Нева над шведите и битката на Чудското езеро срещу тевтонците са представени, че се дължат на Ангела Господен, сравнен със старозаветното чудо на цар Езекия, който ги избил и всички били мъртви. Така е било и когато нанесъл поражение отвъд река Ижора (при сливането ѝ с река Нева), където не можел полка му да премине, но Ангел Господен отново помогнал и голямо множество хора били убити. Тези, които останали живи избягали, а труповете хвърлили на корабите и те потънали в морето, (л. 169а-169б[10]).

Прочетете още „Защо Александър Невски не е и не може да бъде светец на Православната църква?*“ →

Архиепископ Аверкий Таушев

Мястото, където действа спасяващата и обожваща енергия на Светия Дух е Христовата Църква. Църквата е образ на Света Троица, народът Божи, Тялото Христово и Храмът на Светия Дух. Всички тези аспекти са необходими за пълния образ на Църквата.

Принадлежим ли на Христовата Църква? Този въпрос има много дълбок смисъл. Когато дойде антихриста ще “признае” и ще “узакони”, а по този начин и ще овладее външната страна на Православната църква – нейните традиции, изкуство, догматика, канони, познанията за литургическа чистота и апостолското приемство. Затова външната принадлежност към Църквата и верността към традициите – макар те да са  необходими за всеки, който желае  познание за православната Истина и причастност към пълнотата на нейната благодат – не дават “гаранции”. Онова, което определя принадлежността към истинската Църква е развиването на усет към истината, който ще позволи на човека да различи духа на православното християнство от всички негови хитроумни имитации.

Православната еклезиология се намира в най-голяма опасност от всички останали раздели на православното учение. Поради отслабването на силите на дълбинната вяра, православните християни, неразумно поддали се на светския дух, загубват правилната представа за това какво всъщност е Църквата. Техният поглед, както и погледа на обществото в което живеят, е обърнат към външното и затова те гледат на Църквата все повече и повече като на организация.

Православната Църква не е “монопол” на клириците, не е само тяхна “работа”, както мислят невежите и чуждите на църковния дух. Църквата не е собственост на този или онзи иерарх или свещеник. Тя е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа, стремящи се благочестиво да пазят заповедите  Христови с единствената цел – да наследят вечно блаженство.

В наше време, когато има толкова силни съмнения относно самото съществуване на Истината, когато всяка “истина” се разбира като относителна и се счита за съвсем нормално всеки човек да се придържа към “своята истина”, борбата за Истината придобива особено важно значение. И този, който не съчувства на тази борба, който вижда в нея само проява на “фарисейство” и предлага в замяна да се примирим пред лъжата, отпадайки от Истината, естествено, трябва да се счита за предател на Истината.

Православните църкви, влизайки в крак с времето, ще се откажат от някои традиционни форми на църковния живот и еклезиологични положения, които ще счетат за “несъвременни” и по този начин ще отпаднат от Преданието, което съдържа в себе си силата на истинското християнство. Това е един от пътищата на превръщането на истинското Православие в светско фалшиво “православие”. Същността на Православието не може да се съхрани там, където е загубено онова, което преди е пазило тази същност.

Църквата никога няма да се подчини на света, никога няма да направи компромис с него. Нали Господ каза на учениците си на Тайната вечеря: “вие не сте от света”. Ако искаме да останем верни на истинското християнство, длъжни сме да пазим тези слова – истинната Църква винаги е била, е и ще бъде чужда на този свят. Отделена от него, тя е способна да съхранява божественото учение на Господа неповредено, защото нейната отделеност от света я пази неизменна, тоест подобна на вечния и неизменен Бог.         

Там, където е прекъсната духовно-благодатната връзка със светите апостоли и приемниците им апостолските мъже и светите отци, където има нововъведения във веро- и нравоучението с цел “да се влезе в крак с времето”, “да се прогресира”, да не се изостава от съвремието и да се приспособява с изискванията и модата на този свят, който в зло лежи – там не може да става и дума за истинска Църква. Православната вяра учи как да устроим живота си в съответствие с изискванията на християнското съвършенство, докато инославните взимат от християнството само дотолкова колкото това е съвместимо  с изискванията на съвременния културен живот.

Позицията на Православната църква по отношение на еретиците е установена веднъж завинаги от светите апостоли и светите отци, тоест от единното и неизменно боговдъхновено Предание. Съгласно него, на православните е забранено да участват в каквато и да е обща молитва или в богослужебно общение с еретици. Според същото това православно Предание римокатоличеството е ерес и то твърде многообразна. За протестантството е по-добре да не се и говори. А католицизмът в течение на времето съвсем се е отделил от спасителната православна вяра и “непогрешимият” папа е провъзгласил за догмати още по-богохулни ереси. Несъмнено, с догмата за непогрешимостта на папата римокатолицизмът може да бъде определен като пан-ерес (всеерес).

Разрушителният дух на отстъплението вече проникна и в нашата Православна църква, чиито най-високи иерарси открито говорят за настъпването на “нова ера” и цинично предлагат да се откажем от всичко минало и да се съберем в някаква “нова църква” в близък “икуменически контакт и единодушие” с всички отстъпници от правата вяра и Църква. Водачите на икуменическото движение едва неотдавна започнаха да се изказват, че участват в него с цел “да свидетелстват пред инославните за истината на Светото Православие”. Сега, обаче, както става ясно от честите им изяви, те стават предатели на тази свята истина.

В икуменическите контакти ние отхвърляме богочовешката православна вяра, тази органическа връзка с Богочовека и с Неговото Свято Тяло – православната Църква на светите апостоли и светите отци – и искаме да станем членове на едно еретично, хуманистично и човекопоклонническо общество, в което няма място за Христос. Това е равносилно на духовна смърт.

Всъщност разликата между Православието и инославието е особено съществена и дълбока. Западното християнство е изменило самото понятие за християнски живот, за неговата цел и условия, в които протича. Православната вяра е аскетична; православната богословска мисъл изследва пътищата към духовно съвършенство. Западните изповедания разбират  спасението като външна награда за определено количество добри дела или за несъмнена вяра в Божествеността на Иисус Христос. Там не разсъждават и не умеят да разсъждават за това, как душата постепенно трябва да се освобождава от подчинението си на страстите и възхожда към безстрастие и пълнота на добродетелите. Католицизмът е имал и има аскети, но животът им е изтъкан от мрачно, безсъзнателно изпълнение на установени дисциплинарни изисквания, за което им се обещава вечен живот. А това, че този вечен живот се постига още тук чрез постоянно подвижничество, Западът не може да разбере.

Прочетете още „Принадлежим ли на Христовата Църква?*“ →

Тотю Коев

Съвсем в навечерието сме на уникален юбилей – 2000 го­дини от Раждането на Богочовека Иисус Христос. Този юбилей поражда много и раз­лични въпроси и предразполага към задълбочен размисъл и анализ. Самопонятно е, че в основата на тези размисли е личността и делото на Иисус Христос.

Историята на човечеството поз­нава изключително много личности и събития, които са оставили след се­бе си незаличими следи. Между тези личности е и Иисус Христос. Трябва обаче веднага да се каже, че личност­та Иисус Христос не се измерва с обикновена човешка мярка, защото Той не е само Човек, но и Бог. Иисус Христос вмества в Себе Си най-съкровените човешки мисли, копнежи и надежди. Навярно това е една от главните причини настъпващата 2000-годишнина да занимава умове­те и съзнанието на милиарди хора по земното кълбо, независимо от тяхна­та мирогледна, етническа или соци­ална принадлежност.

В много страни по света, казано по-точно – във всички страни, са из­градени национални комитети на ви­соко равнище. Същото правят и мно­го християнски организации и движе­ния. На този фон стореното досега у нас е твърде бледо и анемично. А ние сме страна с над хилядолетна хрис­тиянска принадлежност и традиция, с богата църковна книжовност и ду­ховна култура. Все още не е съвсем късно да се направи нещо повече в тази насока. Отговорността е и цър­ковна, и гражданска. Дано не оста­нем на опашката.

Въпросът за честване на споме­натата изключителна годишнина не бива да има мирогледно измерение. Дали си християнин или не, дали си вярващ или не, това в случая не е ре­шаващ въпрос. Обективно мислещи­ят съвременен човек не може да от­рече благотворното влияние на хрис­тиянството във всички сфери на жи­вота. В този смисъл юбилейната 2000-годишнина надхвърля всякакви мирогледни, етнически, расови и по­литически различия. Тя има универ­сални измерения.

Тук предлаганата за разглеждане тема Православие и хилиазъме актуална по няколко причини: 1. защо­то Православието, както показва са­мото му име, отразява изконното Христово учение, а като Христово то всякога е актуално; 2. защото хилиазмът като концепция винаги е съ­пътствал християнството, съпътства го и днес; и 3. защото хилиазмът е те­ма, с която много се спекулира. Ще спомена само за илюстрация следно­то: на 6 март 1998 година в някои от сред­ствата за масово осведомяване беше съобщено, че остават още 666 дни до юбилейната годишнина; че това е числото на звяра, на Антихриста; че то се съпътства с много престъпле­ния и природни катаклизми (катаст­рофалното земетресение в Турция през месец август 1999 година и последвалото го наскоро земетресение в Гърция); че при настъпващото ново хилядоле­тие ще дойде краят на света и други такива предсказания от астролози, екстрасенси и самозвани пророци. Мнозина от тях градят своите предс­казания върху погрешни тълкувания на библейски текстове и особено вър­ху последната библейска книга Отк­ровение или Апокалипсис.

Всички те забравят ясните и ка­тегорични думи на Иисус Христос, че за оня ден и час – за Второто Му пришествие – не знае никой, дори не­бесните ангелски сили (срв. Матей 24:36). Напъните човешки да се над­зърне в божествените тайни са обре­чени на неуспех, защото тези напъни превишават границите на своите въз­можности.

В настоящата статия се развиват накратко някои богословски концеп­ции, изградени на православна осно­ва. Преди всичко се обръща внима­ние върху Православието като изхо­ден пункт при разглежданата тема.

Какво всъщност е Православи­ето?

Пълна, точна и изчерпателна де­финиция или определение на Правос­лавието никой досега не е дал и си­гурно никой няма да може да даде, защото Православието е пълнота и живот. Никой не може да даде, опре­деление на живота като духовна същ­ност, но всеки, който го живее, го ос­мисля, вниква в същността му и го разбира. Така е и с Православието. То се разбира и усвоява само от този, който е приобщен към него. „Думи­те, що ви говоря, са дух и живот“ (Ио­ан 6:63), казва Иисус Христос. Пра­вославието – това са тези думи, прет­ворени в живот. Не можеш да почув­стваш и преживееш силата на Пра­вославието, ако не си изцяло приоб­щен към него, ако не си го приел в сърцето си. Затова у нас не са малци­на тези, които се пишат православни по силата на традицията, но гледат на Православието или през католи­ческа, или през протестантска приз­ма, или плащат още данък на марксическото си образование. За тях Православието се нуждае от рефор­ми и осъвременяване.

Православието е точен отобраз на Христовото учение, то е самото това учение, внедрено в живота на отдел­ната личност. Не е достатъчно само да изповядваш православното учение, необходимо е да го претвориш в лич­ния, семейния и обществения си жи­вот. Истините на вярата се възпри­емат със сърцето, а не с разума. Сър­цето има свои закони, които са раз­лични от законите на разума.

Човек се ражда, живее, твори или руши, съзижда или унищожава и от­минава от този свят. И тук е карди­налният въпрос – какво става след края на земния живот? Жаждата за живот е неописуема и неизразимо силна, при това жажда за живот не другаде, а тук, на земята,- при тукаш­ните земни измерения, защото човек има земни измерения за всичко, до­ри за духовните ценности.

Православието дава отговор на поставения кардинален въпрос. От­говорът се състои в това, че „аз“-ът на личността, духовната субстанция, която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен жи­вот и след като вече не е в единение с материалния елемент – с тялото. Но тук изниква един друг въпрос, имен­но: след като човек върши добро или зло, бидейки двусъставен (душа и тя­ло), не следва ли да получи съответ­ното въздаяние именно като двусъставно същество, особено ако е вършил добро или е понасял страдания в името на доброто? Тук е коренът на изконното чувство и вкоренен стремеж към райско блаженство, към духовно-материално измерение на ценностите. Тук е коренът на хилиастичните идеи.

Какво всъщност е хилиазмът ка­то богословска концепция и истори­ческо явление и какви са причините за неговото развитие и утвърждава­не?

Така поставеният въпрос в трите му измерения тук ще бъде разгледан в резюмирана форма.

Хилиазмът (от гръцки χιλιασμо̀ς=хи­лядолетие) е учение за настъпване на хилядагодишно земно царство на Иисус Христос. Същността на това учение се заключава в следното: мно­го време преди края на света Иисус Христос ще дойде отново на земята, ще порази Антихриста, ще възкреси само праведниците, ще устрои ново царство на земята, в което праведни­ците за награда на своите подвизи и страдания ще царуват заедно с Него в продължение на 1000 години, като ще се наслаждават на всички блага на временния живот. След тези 1000 години ще последва второ, всеобщо възкресение на мъртвите, всеобщ съд и всеобщо вечно справедливо въздаяние[1]. Това е същността на хилиазма като учение, оформило се на христи­янска основа. Всяка от сектантските общности, която приема хилиазма, го модифицира съобразно своето уче­ние, без да изменя същността му. По-после ще стане дума за принципната му библейска обосновка.

Като идея, макар и не цялостно развита, хилиазмът предшества хрис­тиянството. Той има началото си у ев­рейския народ[2]. Като тълкували пог­решно някои от пророческите предс­казания за идването на Месия, мно­зина евреи виждали в Негово лице не Изкупител от греха и смъртта, а зе­мен цар, който ще освободи евреите от омразното им римско владичест­во, ще основе свое царство тук на зе­мята и ще предостави на еврейския на­род сила и власт.

По-късно мнозина измежду евре­ите, които приели християнството, за­пазили тези свои предишни виждания. При това те ги свързали и с казаното от Самия Иисус Христос за Неговото Второ пришествие и за царството Бо­жие (срв. Матей 24-та и 25-та глава), без да вник­нат в същинския смисъл на тези ду­ми. За фиксиране на времето от 1000 години пък им послужила книгата От­кровение 20:1-7. Там се говори за ед­но от виденията на автора на тази кни­га св. Иоан Богослов. Той видял да слиза от небето Ангел, който хванал древната змия – дявола, и го свързал за хиляда години. Видял и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради словото Божие. Всички те оживели и царували с Хрис­та през хилядата години.

Хилиастични идеи на юдео-християнска основа развил еретикът Керинт от края на I-ви век. Той учил, че когато Иисус Христос устрои Своето хи­лядолетно царство на земята, ще въз­станови Иерусалим в предишния му блясък и величие и ще възстанови из­пълнението на всички предписания и постановления на Моисеевия обредов закон с всичките старозаветни жерт­ви. Щастието и блаженството на пра­ведниците ще се състои във всевъз­можни сетивни радости и наслаждения. Подобен груб сетивен характер на хилядагодишното царство се дола­вя и при евионитите, близки по вре­ме до Керинт[3].

Прочетете още „Православие и хилиазъм*“ →