Венцислав Каравълчев

Достигналата до нас светоотеческа литература е огромна и е почти невъзможно да се обхване целият светоотечески корпус писания, с който днес разполагаме. В този огромен обем писмено наследство трябва да отбележим, че почти липсват календарни разсъждения, засягащи срокове или дати. Всъщност, единствено църковните историци са тези, които се занимават с подобни въпроси и това е обяснимо. За историка времето е категория на познанието. В съчиненията на историците то обикновено фигурира като инструмент на анализа, тъй като само така може да бъде реконструирано миналото, а времето е фон, на който се проявяват събитията. Макар и рядко, самото време също е обект на самостоятелно изучаване. В схемата на това уточнение, църковните историци правят своите времеви интерпретации и най-вече във връзка с възникналите през II век спорове относно празнуването на Пасха. Това, от своя страна, идва да покаже, че през II век празнуването на християнската Пасха се е утвърдило повсеместно в Църквата, при това дотолкова, че вече определени подробности от самото празнуване стават предмет на оживени спорове и дискусии. И това е съвсем разбираемо, като се отчита фактът, че Пасха е празник, който християните наследяват от юдеите и в който Христос влага нов смисъл и начало. Раннохристиянските автори виждат в еврейската Пасха предобраз на християнската. Страданията, смъртта и Възкресението на Христос са осъществяването, завършекът на еврейската Пасха[1].

Като юдейско наследство, в първите години на Църквата празнуването на Пасха неминуемо е свързано с юдейския календар. А това налага в области, където юдейският календар не е в употреба, датата на празнуването на Пасха да бъде напасвана съгласно местната традиция, което понякога води дотам, Църквата да празнува Пасха в различни дни, в различни области. Макар че празнуването на Пасха и Петдесетница произлизат и са пряко следствие от Христовата смърт, Възкресение и слизането на Светия Дух над апостолите, съществува мнение, че тяхното празнуване е повече практика в еврейското християнство в Палестинската църква до разрушаването на Храма в 70 година след Христа, която стихва след разрушаването на средоточието на юдейския религиозен живот[2]. Въпросът, който остава открит е: била ли е пренесена тази практика от апостолите в църковните общини, които те раждат за Христос в благовестието[3] вън от Иерусалим. Трябва да се отбележи и това, че древната Църква ясно разграничава седмицата преди Възкресение, наричана Кръстна Пасха, от седмицата след него, наричана Възкресна Пасха.

И те постоянствуваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите (Деян. 2:42)[4]. От този текст, се вижда, че тайнството Евхаристия, което сам Господ Иисус Христос установява на Тайната вечеря се явява средоточието на църковния живот още в първите дни на Църквата. Показателно е, че св. евангелист Лука пише за преломяване на хляба непосредствено след като в същата глава е описал слизането на Светия Дух на Петдесетница. Новият Завет е нашият първи и единствен извор за това, как в апостолския период е празнувана Евхаристията. На няколко места там имаме загатвания за начина, по който тя е извършвана от апостолите и от техните ученици, макар да не съществува пълно описание на нейната последователност. Новозаветните писатели не са сметнали за необходимо да ни оставят детайлно описание за нещо, за което се предполага, че всеки техен последовател е имал непосредствено и съкровено разбиране и личен опит[5]. Тук съвсем естествено възникват въпросите, кога Църквата започва да празнува Пасха и как е ставало отбелязването ѝ.

Първият век на Църквата не ни е оставил сведения за това и дали въобще тя е празнувана извън кръга на юдеите, приели християнството[6]. Много интересно събитие, от което по-късно Църквата обособява празника „Поклонение на честните вериги на св. апостол Петър”, е описано в Деян. 12:1-25. Всячески стремящ се да притесни Църквата, за да угоди на народа, Ирод намира удобен повод да затвори Петър в тъмница малко преди еврейската Пасха. Според нас, този удобен повод за Ирод може да бъде само някаква проповед(и) на апостол Петър, в която той указва Новата Пасха – Христос[7].От друга страна, правдоподобно би било да допуснем, че есхатологичните очаквания в първите години след Христовото Възкресение са твърде силни, за да имаме специално отбелязване на Пасха в средите, необременени с юдейско наследство. Тези настроения намират своето изражение и отпечатък в творенията на апостолските мъже от началото на II век. В тях непрекъснато се говори за бъдещия век (τόν μέλλοντα), който ще наследим, ако угодим в настоящия (έν τω νυν αίωνι)[8]. Пък и съвремието (τόν νυν αίωνα), непрекъснато се противопоставя на идващия, на бъдещия век[9]. Авторът на така нареченото „Второ послание на св. Климент Римски” († 100) към коринтяните нарича настоящия свят (οὔτος ὁ αίων) и бъдещия (ὁ μέλλων) врагове (δύο ἐχθροί)[10]. В същия дух се изказват още и св. Игнатий Богоносец († 107)[11], Ерм[12] и други[13].

Тези схващания са в пълно съзвучие със Свещеното Писание на Новия Завет[14]. При това, настъпването на бъдещия век, началото на който ще постави Второто пришествие на Христос, е нещо съвсем близко, напълно възможно да се случи още утре. Св. Климент Римски го сравнява с плодовете на дърветата, които в съвсем кратко време достигат до зрелост, бързо и внезапно (ταχύ καὶ ἐξαίφνυς)[15]. Св. Игнатий Богоносец недвусмислено заявява, че вече са настъпили последните времена (ἕσχατοι καιροί)[16]. Авторът на Дидахия изброява и събитията, които предшестват повторното идване на Христос и са пряко свързани с последните дни, като кулминацията на беззаконието ще бъде идването на изкусителя на света – антихриста, който ще положи началото на велико гонение и ще съблазни и погуби мнозина[17]. Съвсем естествено е, че при тези близки есхатологични очаквания християните ще търсят и персонализиране на събитията. Съвсем естествено, те отъждествят император Нерон с антихриста, а неговите гонения тълкуват като изпълнение на събитията, предшестващи идването на Христос[18].

Независимо от тези есхатологични очаквания обаче, трябва да отбележим, че много скоро след Христовото Възкресение, под влияние на апостолите и на еврейските общини, станали ядрата, от които започва бурният разцвет на Църквата, християните започват да честват Пасха. Един от най-силните аргументи за това предположение се крие в твърденията на водачите на малоазийските, а също така и на Римската църкви, на които ще се спрем подробно по-късно, че начинът и денят на празнуването на Пасха им е завещан от апостолите. В тази връзка е и другият труден за отговор въпрос – коя практика е по-стара: на Римската църква, да празнува християнската Пасха в първата неделя след юдейската, или на малоазийските църкви да празнуват на 14 нисан[19], без значение в какъв ден се пада[20]. И тук големият проблем, изникващ при анализирането на двете практики както ще видим е, че според свидетелството на мнозина св. Отци от ранната Църква всяка от двете традиции претендира да е апостолско наследство[21].

От сведенията, достигнали до нас от II век и следващите векове, можем да съставим доста пълна картина на празнуването на Пасха по онова време, както и предполагаема парадигма на празнуването ѝ в по-ранния период. Първоначално кръстната смърт и Възкресението Христово са отбелязвани ежеседмично, като петъкът е бил ден на пост, възпоменаващ страданията Христови, а неделята – ден на радост[22].

В своята Първа апология св. Юстин Философ († 165) пише: „И ние се събираме заедно в неделята, защото е първият ден, в който Бог преобрази тъмнината и бездната и създаде света; и Иисус Христос нашият Спасител Възкръсна от мъртвите в този ден; защото те Го разпънаха на кръста в деня преди съботата; и в деня след съботата, който е неделя, Той се яви на апостолите и учениците Си и ги научи на тези неща, които ти представихме, за да ги имаш предвид[23]”.

От казаното става ясно, че Римската църква в средата на II век, а вероятно и още по-рано, е започнала да изгражда богословски вярна и издържана интерпретация на събитията от последните дни от живота на Христос и Неговото Възкресение, намерили израз в литургичния живот на Римската църква. Интересното е, че Тертулиан († 230 година) говори и за определени, очевидно утвърдени по негово време правила за поведение на отбелязването на dies Dominus като забрани за пост и коленопреклонение в определени дни от седмицата и годината, което показва началото на оформянето на литургичния цикъл. От текста се вижда още, че и Петдесетница вече е утвърдена като голям празник и забраната за пост и коленопреклонение обхваща целия период между Възкресение и Петдесетница[24].

Св. Киприан Картагенски († 258) сочи, че, успоредно с богословското осмисляне и развитие на Евхаристията, вървят и процеси в разрез с общоприетото. Той например говори за християни, които заменят виното с вода при извършването на тайнството: „Защото, ако на нас е позволено да следваме само Христос в жертвата, която принася, тогава, колко повече трябва да изпълняваме това, което е направил и постановил…[25]”. Св. Киприан ни е оставил и интересно разсъждение кога, как и какво точно празнуваме в Евхаристията, като казва, че Христос не е предложил чашата по-рано, а след вечерята, при това на залез слънце, в сходство с Изход 12:6 и в Псалом 140:2. И въпреки тези указания изяснява: „Ние обаче празнуваме Възкресението на Господа сутринта[26]”.

Св. Епифаний Кипърски († 403) допуска, че в Коринт християните отбелязвали Пасха по особен начин[27], заради което апостол Павел е принуден да им напише: „Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, – тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан за нас. Затова нека празнуваме не със стар квас, нито с квас от злоба и нечестие, а с безквасни хлябове от искреност и истина” (1 Кор. 5:7-8). Трудно е да се даде отговор дали християните в Коринт[28], към които е отправено посланието, са новообърнати езичници или евреи, но Деян. 18:1-2, 8 дава правото да мислим, че става дума за евреи. Тук основателно възниква и въпросът, дали апостол Павел не пише за пазене от коринтяни на еврейския празник Песах – Матзах (Безквасници[29]) или пък използва метафора. Още повече, че тук става въпрос за празнуване и това е единственото място в Новия Завет, където се използва глаголът ἑορτάζωμεν[30].

Така, можем да обобщим следното: Обособяването на празника Пасха в ранната Църква представлява пряко следствие от новия смисъл, придаден от Христовата смърт и Възкресение на старозаветната Пасха[31]. Новозаветната Пасха не е само продължение, но изпълнение и завършек на старозаветната. Християнската Пасха празнува отначало Палестинската църква, откъдето апостолите я пренасят в диаспора. Първото честване на християнска Пасха основателно можем да отнесем непосредствено в първата година след Христовото Възкресение – продължение на утвърдилата се традиция сред евреите, които и след обръщане в християнството продължават да празнуват Пасхата, но вече в нов контекст[32], според апостолското учение, разкрито в Новия Завет[33]. Тоест можем да говорим за приемственост на Пасхата, изпълнена със съдържание и сила от Христовата смърт и Възкресение, която, от чисто обреден спомен чрез Евхаристията, се превръща в тайнство на Богообщението и Спасението.

Разбира се, трябва да направим уточнението, че тази приемственост съвсем не е възходяща права. Ще са необходими няколко столетия и огромните усилия на пастири и проповедници, за да може християнството да се очисти от юдейското си наследство. Апокалиптичната картина, която св. Иоан Златоуст († 407) рисува в своите осем „Слова срещу евреите” красноречиво говори, че и през втората половина на IV век християните продължават да са под въздействие на юдаизма[34]. Те продължават да пазят съботата и да посещават синагогите в съботния ден, да се обрязват, да празнуват юдейската Пасха, да постят заедно с юдеите, да пазят юдейския закон за чистите и нечисти храни и така нататък. При това, както се вижда от внимателния прочит на текста, св. Иоан не говори за и не обвинява псевдо-християни, появяващи се в храма три-четири пъти годишно. Словата му са отправени срещу негови собствени енориаши, които за съжаление продължават да не правят разлика между закон и благодат[35]. Този тип възприемане на църковната действителност и днес продължава да е актуален в някои среди, особено на обърнали се към християнството руски евреи, проповядващи своя собствена „двойна” благодат. Веднъж като евреи по закона и втори път, като християни по благодат. Състоянието на християнството в Антиохия, което описва Златоуст и което можем да предположим, че макар и не в същата степен е било характерно и за други църковни общини, показва, че трябва да бъдат преосмислени някои затвърдени мнения за направеното от Първия вселенски събор. Сред тях е и това, че съборът окончателно отделя християнството от юдаизма и слага край на юдеохристиянството в рамките на каноничната Църква.

___________________________

*Източник – http://karavaltchev.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Chupungo, A. Shaping the Easter Feast, Washington 1992, p. 1.

[2]. Повече в: Beckwith, R. “Calender and chronology, Jewish and Christian” – In: Biblical, intertestamental and Patristic studies, Leiden 1996, p. 56-59.

[3]. Срв. 1 Кор. 4:15.

[4]. Виж още Деян. 20:7; 20:11, 1 Кор. 11:27-28.

[5]. Виж, например, детайлния труд: Kucharek, C. The Byzantine-Slav Lityrgy of St. John Chrysostom. Its Origin and Evolution, Allendale, N.J. 1971, p. 17.

[6]. Beckwith, R. Op. cit., p. 56.

[7]. Въпреки че апостол Лука ни е спестил подробностите около ареста на апостол Петър, смятаме, че точно такава проповед, каквато неминуемо апостолите са правели около централния юдейски празник е идеалният повод за мотивиране на ареста. Виж: Деян. 12:4.

[8]. Виж: Послание на св. Поликарп до филипяни – Funk, F. Die Apostolischen Vater, Tubingen 1906, S. 111.

[9]. Св. Поликарп казва, че светците не обичат настоящия век – Ibid, S. 113.

[10]. 2 Clem. 6, 3-5 – Funk, F. Op. cit., S. 71.

[11]. Ibid, S. 96.

[12]. Ibid, S. 145.

[13]. Виж, например: Макарий (Оксиюк), митр. Эсхатология св. Григория Нисского, Киев 2006, с. 1-257. Там е направен подробен анализ на есхатологичните очаквания на Отците на Църквата в периода 1-4 в.

[14]. Срв. 2 Кор. 4:4, Гал. 1:4, 1 Иоан. 5:19 и др.

[15]. 1 Clem. 23, 5 – Funk, F. Op. cit., S. 47.

[16]. Ep. ad Eph. 11, 1 – Ibid, S. 83.

[17]. Did. 16, 2-5 – Funk, F. Op. cit., S. 8. В същия дух говори и Ерм: Vis. 2, 2, 7 – Ibid, S. 148.

[18]. Първото отъждествяване на Нерон с антихриста е в апокрифа „Възнесение Исаево”, повече известно у нас в късния си преработен български вариант под името Видение Исаево. Апокрифът е датиран в края на 1 в. Виж: The Ascension of Isaiah IV: 2, Ed. & Tr. R. Charles, N.Y. 1919, p. 22.

[19]. Празнуващите на 14 нисан са наричани още четиринадесетници или квартодецимани (quartodecimani). Понякога се използва и неточното „квадродецимани”.

[20]. Предположение, че е възможно първата практика да бъде празнуването на 14 нисан има в: Bradshaw, P. The Search for the Origins of Christian Worship: Sources and Methods for the Study of Early Liturgy, London 2002, p. 179. Мнението на Брадшоу намира частично подкрепа в твърдението на Д. Киртатас, който твърди, че до средата на II век Римската църква въобще не празнува Пасха. За него празнуването на Пасха се ситуира на Запад едва след и във връзка със спора между папа Аникет и св. Поликарп Смирненски (Kyrtatas, D. “Christians against Christians: The Anti-heretical activities of the Roman church in the second century” – In: Historien, 6, 2006, p. 22. За съжаление Киртатас не посочва, на какво точно се основава твърдението му. Все пак може да се предположи, че този извод той прави въз основа на липсата в изворите, на съобщение за празнуване на Пасха на Запад до посещението на св. Поликарп и възникналия тогава спор, кога точно да се празнува Пасха. Тогава обаче възниква въпросът, защо се спори за нещо, което Римската църква не е празнувала и от каква позиция тя се противопоставя на практиката на Малоазийските църкви. От своя страна, Т. Талей, описвайки Пасха като най-първия годишен празник на Църквата, казва, че има много и различни мнения и предположения как точно е празнувана Пасха, включително на Брадшоу, за когото в началото, поради есхатологичните очаквания, християните са се събирали всяка неделя за Евхаристия, но не са празнували специално деня на Пасха. Брадшоу смята също, че четиринадесетничеството възниква в Палестина и е християнска адаптация на юдейския Песах. Други смятат, че още от първите години на Църквата е бил отбелязван по особен начин денят на Христовото разпятие, смърт и Възкресение. Според Mакартър, макар сигурни данни за празнуване да има едва от 2 в., при това във връзка със споровете за празнуването от малоазийските църкви на 14 нисан, още от самото начало, Църквата е пазнувала Пасха в неделен ден, а 14 нисан е само поместна традиция (McArthur, А. The Evolution of the Christian Year, London 1953, p. 98-107). Друга група изследователи споделят мнението, че седмичното евхаристийно празнуване на Възкресението в неделя постепенно води до обособяване на ежегодното празнуване на Пасха. За тях празнуването в неделя се обособява ок. 165 г. в Рим. За Талей 14 нисан е практиката на ранната Църква, а не изопачена и ограничена традиция на църквите в провинция Асия (Talley, T. The Origins of the Liturgical Year, Minnesota 1991, p. 13-27).

[21]. Трябва да отбележим, че твърдението на Римската църква, че тяхната пасхална практика е апостолско наследство (от Петър) е хронологично документирана по-късно от тази на малоазийските църкви, които твърдят, че са наследили това от св. апостоли Павел и Иоан. В този контекст можем да допуснем, че по-скоро твърдението на Рим (349 г.) е заимстван аргумент. Още повече, в този период Римската църква все повече избистря позицията си за първенство. Първи открити прояви на тази позиция забелязваме още при еп. Виктор, който отлъчва малоазийските църкви, несъгласни с Рим.

[22]. “The Shepard of Hermas” – In: Apostolic fathers, 2, London 1965, p. 150; 152; Tertullian, De Corona Militis, ІІІ.

[23]. Απολογία πρώτη υπέρ χριστιανών, πρός ‘Αντωνίνον τόν εύσεβη, 67 – PG 6, 432.

[24]. Tertullian, De Corona…, ІІІ.

[25]. Ep. 63, 14 – Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum (CSEL), 3/2, Vienna 1871, p. 712.

[26]. Ibid.

[27].  „Какво е Пасха, която празнувате? Вие показвате привързаност отново към юдейските измислици. Ние нямаме причина да празнуваме Пасха. Христос бе принесен в жертва за нас”. Тези въпроси на арианина Аериус явно са в контекста на 1 Кор. 5:7-8 (The Panarion of Epiphanius of Salamis, I, Leiden 1987, p. 289).

[28].  Повече за демографските промени и етническия облик на града в: Wiselman, J. “Corinth and Rome I: 228BC – AD 267” – In: Aufstieg und Niedergang fer Romischen Welt, II, 7, 1, S. 438-548.

[29].  Виж, например: Carmichael, C. “The Passover Haggadah” – In: The historical Jesus in context, ed. A. Levine, D. Alison, J. Crosan, Princeton 2006 p. 343-356.

[30]. Gerlach, K. The antenicene pascha: a rhetorical history, Leuven 1998, p. 35, 52. Срв.: Bradshaw, P. Eucharistic Origins, London 2004, p. 11-15. За Дж. Уайт пасажът 1 Кор. 5:7-8 е главното новозаветно свидетелство за празнуване на Пасха в апостолски времена. White, J. Introduction to Christian Worship, Nashville 1990, p. 58.

[31].  Едно от най-ярките свидетелства за това са думите на св. Мелитон Сардийски (On Pascha, 58): „Защото тайнството Господне е ветхо и ново, ветхо по предобраза, ново по благодат, но ако се вгледаш в този образ, ще видиш истинското изпълнение, което става чрез него”.

[32]. Както вече обърнахме внимание (1 Кор. 5:7), вероятно не навсякъде и не винаги обърналите се евреи изцяло оставят старозаветните предписания за Пасха, с които са закърмени и израснали. Нещо повече, често привързаността им към старозаветните практики е така силна, че в края на IV век св. Иоан Златоуст ще бъде принуден да изрече непривично остри за него изобличителни думи: „Ще попитам всеки един, болен от тази болест: Ти християнин ли си? Защо тогава е това усърдие в юдейските обичаи? Юдей ли си? Защо тогава бунтуваш Църквата” – Λόγοι κατα Ιουδαίων, Δ, PG 48, 871. Виж внимателно и осемте беседи, ясно показващи, че, от една страна, юдеите се стремят да налагат своето разбиране и религиозни практики в Църквата, с което разстройват църковния живот. От друга страна, християните се поддават на техните внушения и влияния и дори въвеждат в богослужебния си живот чисто юдейската обредност, особено в начина, по който празнуват Пасха. Повече в: Horst, P. “Jews and Christians in Antioch at the end of the fourth century” – In: Christian-Jewish relations through the centuries, ed. S. Porter & W. Pearson, Sheffield 2000, p. 228-238, и: Wilken, R. John Chrysostom and the Jews: Rhetoric and Reality in the late 4^th century, Berkeley 1983. Изследването на Уилкин, по мнението на мнозина продължава да бъде най-доброто по въпроса.

[33]. Срв. Иоан 1:29; 1:36, 1 Кор. 1:57, 1 Петр. 1:19; и др.

[34]. Словата са написани само шест месеца след ръкоположението на св. Иоан за епископ на Антиохия. Виж: Horst, P. Jews and…, р. 229.

[35]. Λόγοι κατα Ιουδαίων, Α-Η – PG 48; 843-942.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев. Източник – http://karavaltchev.blogspot.com.

Протоиерей Сергий Булгаков

На съвременните хора е особено близко и понятно събитието от книгата Деяния на апостолите, свързано с проповедта на апостол Павел в Атина – центъра на културата, философията, изкуството и литературата. Той проповядва вяра в Христос, спасил човечеството чрез Своята кръстна смърт и възкресение.

Ако някой днес, след като приеме истината на благовестието, поиска да говори за вярата си на висок глас, ще се почувства като човек, дошъл в Атина – града, пълен с идоли, с дива и странна, „ненаучна” за днешните хора и ненужна проповед.

Съвременността се оказва дори по-изтънчена от елинската Атина в изобретяването на идоли. Създават се абстрактни идейни идоли: всевъзможни научни и ненаучни теории, в които се оплита безпомощно душата на днешния човек. В пантеона на съвременните „атиняни” има политически, социалистически, естетически и научни идоли.

И това вече не е наивното, простодушно идолопоклонство, свойствено за дохристиянския свят. Тук се усеща по-редкият, съзнателен и упорит дух на съпротива и идолопоклонство, въоръжен със силата на знанието, абстрактната мисъл, тънките чувства. Късно през нощта, преди зазоряването сенките са по-плътни, отколкото привечер.“Всички атиняни и чужденци, които живееха там, не си прекарваха времето с нищо друго освен да разказват или да слушат нещо по-ново” (Деян. 17:21). Тази черта е изцяло запазена и у днешните „атиняни”, толкова жадни за всякакви както естетически, така и умствени развлечения. Затова атиняните довеждат апостжл Павел в Ареопага и му казват: «Можем ли да знаем какво е това ново учение, което ти проповядваш? Защото донасяш нещо странно до ушите ни; затова бихме искали да узнаем какво е то” (стихове 19-21). Задоволяват любопитството си, като слушат апостол Павел, и когато чуват за възкресението на мъртвите, едни се присмиват, а някои казват: „Друг път ще те послушаме за това” (Деян. 17:32, Синодално издателство). Така апостол Павел „си излезе измежду тях” (стих 33), и само някои „се присъединиха към него и повярваха” (стих 34). Не трябва да очакваме друг прием и от съвременните „атиняни”, когато сериозно и искрено заговорим с тях за Христово възкресение, в което е цялата сила, същност и съдържание на християнството: “Ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра” (1 Кор. 15:14).

Но и в съвременната „Атина” се намират хора, вече загубили душевното си равновесие и търсещи изход от лабиринта на модерната мисъл, макар да не го признават дори пред самите себе си. За тях се отнасят думите от Павловата проповед: ”Атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: „Незнайному Богу”. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам” (Деян. 17:22-23, Синодално издателство). Съвременните „атиняни”, близката на нас, скъпа, кръвно свързана със сърцето ни интелигенция наистина е „особено набожна”. Тя служи на вярата, на религията си беззаветно, до мъченичество, до героизъм. Тя е свята по отношение на вярата си, но се е заблудила именно в тази вяра. Изгубила е пътя в гъстата гора и, като не намира пътечката, не знае към какво да се прилепи, на какво да отдаде огъня на душата си, цялата се е превърнала в болка и мъка. В неспокойното си сърце тя издига олтари, на които непрекъснато принася жертва. Но сама не знае на кого да посвети жертвата си, не знае името на своя бог. Олтарът ѝ се оказва посветен на „незнайния бог”. На бог, но непознат. На непознат, но бог. Така се съединява тази истински религиозна жажда с оскъдността на религиозното знание и вярата. Съединява се до момента, когато най-после се открие името на непознатия. Поклонението на непознатия бог днес се изразява в служение на една смътна идея, един духовен идол: идеята за прогреса, който е частен случай на световния закон за еволюцията. Безкрайният, а следователно и непознат, неизследим с човешки средства прогрес, безкрайната еволюция – това са Зевс и Олимп на съвременните „атиняни”. И за тази идея, за този олтар на „непознатия бог” можем да кажем с думите на апостол Павел: „За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам.” Защото учението за прогреса и световната еволюции е смътната, несъзнателна проповед за Христовото възкресение. А тя включва в себе си истината, която се съдържа в учението за еволюцията и прогреса, ако ги тълкуваме правилно.Човечеството никога не е смятало и днес не смята своя живот, пропит от зло и грях, отровен от ненавист и престъпления, извратен от слабост и ограниченост, за нормална участ на човешкия род. То не вярва в Спасителя, но запазва потребността си от спасение и вярата си в спасението. Днес хората са убедени, че ако няма да се спаси и не може да се спаси отделният човек, отделното поколение, човечеството като цяло ще се спаси в лицето на бъдещите поколения, олицетворяващи сякаш целта на историята, изхода от историческия лабиринт. Пътят на прогреса е спасението на човечеството. Така мислят, чувстват и вярват съвременниците ни. В името на тази вяра, в името на спасението на човечеството се жертва живот, покой, свобода. Спасението чрез прогреса е пътеводен огън за днешните хора. Лишете ги от тази вяра, погасете този огън и те ще останат в непрогледен мрак, непоносим за най-добродетелните, най-чистите, най-вярващите. Но наистина ли в прогреса има спасение? Спасява ли се човечеството чрез него от мрака, скърбите, униженията, паденията? На тези въпроси отговаряме трикратно: не, не и не.

Частта не може замени цялото – ако днес богаташите се ползват от всички материални блага, не можем да кажем, че съвременното общество благоденства. Ако в края на времената последните поколения благоденстват и се окажат щастливи наследници на целия исторически прогрес, няма основание да мислим и да твърдим, че в тяхно лице се спасява цялото човечество, че е победена вековната трагедия. Самодоволният богаташ, който не се грижи за работниците си, най-малко може да се смята за въплъщение на идеала, но също толкова малко може да послужи за идеал и гражданинът на държавата на бъдещето (Zukunftstaat)**, ако забрави самодоволно нашите страдания, цената, с която е бил купен този Zukunftstaat в историята. В представите за държавата на бъдещето, за човечеството, спасило се чрез прогреса, неизбежно се налага да се раздвояваме между две възможности:– Или бъдещите хора с по-чувствителна съвест ще се терзаят от съзнанието, че за тяхното благополучие е платена толкова голяма цена и ще са хиляда пъти по-нещастни от нас, тоест ще са напълно неподходящи за ролята на щастливците от бъдещето, един вид венец на световната история;

– Или, в противен случай, ако те забравят всичко и припишат заслугите на себе си, на практика ще се получи отблъскващо безобразие – ще излезе, че заради еснафското доволство и благополучие на тези господа е била платена огромна цена – била е пролята кръвта на мъчениците.

Поразен съм как изповядващите религията на прогреса не забелязват, че идеалът им е призрачен. Идеята за прогреса не дава и не може да даде изход от трагическите противоречия на живота, човек няма как да се спаси от тях чрез прогреса.

Но прогресът не е спасение и защото не побеждава главния враг, обезценяващ и обезсмислящ живота – смъртта, врага, който чрез ужасяващ нихилизъм унищожава всички ценности. Понякога хората се опитват да надвият смъртта, като притъпяват трагическото ѝ острие, измислят средства да я направят безболезнена и спокойна.Фактът, че смъртта съществува, обезценява живота не само защото го превръща в нещо временно и случайно, а и задето унищожава онова, което свързва човечеството, слага печата на откъсаността върху целия му духовен живот.

Смисълът, който се влага в понятието “вечен живот”, предполага нов, качествено различен начин да се възприема битието. И жаждата за пълно, абсолютно познание и чувство, която изпитва душата ни, може да бъде задоволена именно чрез същностно различен живот от този, който познаваме, вечно съществуване, способно да разреши загадката на човешкия дух. Не можем да утолим тази жажда за вечността, не трябва да я заглушаваме, защото това значи да извършим най-голямото духовно престъпление – предателство спрямо Светия Дух.

Какво ни дава учението за възкресението на Христос и основаното върху него предстоящо всеобщо възкресение? То сочи единствения възможен изход от трагическите противоречия, за които говорихме. Христос възкръсва – в тайнствения център на света вече се е осъществил решителният сблъсък между добро и зло, живот и смърт. Доброто и животът са победили безусловно. Христос възкръсва – такъв е неоспоримият факт, който християнството възвестява на света. Върху него полага учението си. Христовото възкресение е завет и обещание за съхранение на всички ценности. И най-вече – на абсолютната ценност на човешките личности, които смъртта коси безжалостно. Чрез него се възстановява всичко вечно и стойностно, сътворявано през човешката история. Христовото възкресение е спасение на духовните блага, на истинските ценности на културата. Тук е и отговорът на въпроса какъв е смисълът на човешката история след Христос, защо сме осъдени да се мъчим в това място на скръбта, когато вечната правда вече е удържала победа и е казано: “Дерзайте: Аз победих света” (Иоан 16:33).Творението със своя център – човечеството и историята му – е богочовешко дело – не само Божие, а и човешко. Човечеството не може нито да се спаси, нито да се промени със свои сили, но не бива и да бъде спасено насила, като дете. То трябва да достигне вътрешна зрялост, да измине дълъг исторически процес. И този процес в християнската вяра получава абсолютна, макар и лежаща извън нея цел – подготвя света и човечеството за всеобщо преобразуване, за срещата с Идващия в слава и сила. Какъвто и да бъде този процес по непосредственото си съдържание и земни резултати, той в крайната си цел е прогрес, защото е пътят към върховната цел, към новия Иерусалим. Следователно участието в осъществяването на прогреса е не само задължителна задача, но и пълна с дълбок смисъл. Никой творчески подвиг, дар на Светия Дух, не се отхвърля, не се унищожава от смъртта, а се съхранява като мост в бъдещето.

Мечтата за новия Иерусалим, предчувствието за спасение на света и всеобщо възкресение и преображение е залегнала дълбоко в душата и на тези, които са отхвърлили вярата в Спасителя. Спасение е реален факт и присъствието му в живота на хората не може да се зачеркне. Оттук се раждат теориите за прогреса. Но колко бледи и извратени са тези идеали, след като са откъснати от религиозния си корен и са превърнати от идеали за всеобщото съхраняване и възстановяване на всички ценности в скучна, безцелна мечта за кратковременно земно щастие на по-късните поколения, купено с цената на кръвта и страданията на предишните!Но вече чуваме как против нас се надига главният логически идол на нашето време – “научността”. Пред нея отстъпват и коленичат дори най-смелите умове. Чуваме прегракналия глас на нейните оракули: “Как може се говори за възкресение, за чудеса, за неща, които науката отдавна е отхвърлила и смята за отживели суеверия!”

Един от водещите мисловни идоли е идеята за еволюцията, която всъщност е отглас на забравеното Откровение. Според това учение всичко се развива, създават се нови форми на живот. По еволюционен път от мъртвата материя възниква първата жива клетка, а чрез свързване на такива клетки се образува животинският свят. Еволюцията на животинския свят пък ражда личности като Платон и Дарвин, Нютон и Шекспир. Тази теория, която отрича чудесното, без сама да си дава сметка, ни въвежда в света на чудесата, в света на непрекъсващото сътворение, на постоянното преобразуване. Тя само установява реда за възникването на новото творение и като описва условията за това, ни прави безчувствени към факта, че живеем в атмосфера на непрекъснато чудо. Нима не е чудо възникването на живота на нашата планета, на видовете, на културата?

Нашето време много обича да използва идеята за “естествената необходимост”, научно доказуема в законите на природата, и да ѝ противопоставя разбирането за света като въплъщение на творчески идеи, като непрекъснато чудо. Но философите с подобни убеждения пропускат само един вид естествена необходимост, – от… чудо, ново творение, нов живот. Например марксизмът твърди, че по силата на естествената необходимост – развитието на производителните сили – на известно стъпало от това развитие става чудо: настъпва обществено преображение, след царството на необходимостта идва царството на свободата. Вместо злобен, нещастен, разкъсван от вражда човешки свят, изведнъж се създава светло, пълно с хармония и радост царство на човекобогове. От мръсен, безформен пашкул излита прекрасна пеперуда, грозното яйце се пука и в него се оказва райска птица…И ето, въз основа на същото понятие за естествена необходимост, с което борави съвременната научна мисъл в дарвинизма, марксизма и изобщо в еволюционизма, ние постулираме, утвърждаваме необходимостта на чудото – на Христовото възкресение, а след него и всеобщото възкресение и преображение като най-висше и завършващо звено от космическата еволюция. Центърът на въпроса е къде да открием световния демиург, творящ тази “естествена необходимост”? Да го търсим ли в полуфантастичната, полумитологична, съвършено чужда за нашия вътрешен опит представа за мъртвата материя, или да го видим в светлата сила на човешкия и световния дух? Тези базисни религиозни и философски предпоставки не могат да бъдат дадени от науката. Човешкия дух ги черпи в дълбините си, във философското и религиозното си съзнание. За християнството смъртта не е физическа, а нравствена необходимост – следствие от греха. Съпътстващите я физически процеси са само външно осъществяване на вътрешната необходимост. И ако грешният човек се оказва смъртен, то безгрешния, съвършено свят Човек по “естествената необходимост” Го очаква безсмъртие. “Бог Го възкреси, като Го освободи от страданията на смъртта, понеже не беше възможно Той да бъде държан от нея” (Деян. 2:24).

Едно от двете твърдения е вярно: или евангелският Христос е мит, или историческият Христос много се различава от евангелския. Такъв Праведник няма как да стане плячка на смъртта и да признаем обратното, значи изобщо да потвърдим безсилие на духовното начало в света, да се потопим в такъв безграничен песимизъм, при който животът изглежда измислен от дявола, а мечтите за прогрес са детинщини. Ако Христос не бе възкръснал, ако Каиафа се бе оказал прав, а Ирод и Пилат – мъдри, светът щеше да е една безсмислица, царство на злото, лъжата и смъртта. Тук не става дума за смъртта на даден човек, а за това – дали се е прекратил истинският живот, животът на съвършения Праведник. Ако Неговият живот не може да надвие врага, каква надежда остава за бъдещето?

Във възкресението на Христос се решава въпросът за смисъла на живота и на историята, за правдата на света. В Него всичко умира и с Него всичко възкръсва, изпълва се със смисъл. И даже същата теория за еволюция и за прогреса, с която сега човечеството се откъсва от религията, получава висш смисъл и значение. “Ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра.”

Христос възкръсна!

________________________

*Източници – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org и http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Ballod, K., Der Zukunftstaat, 1906. Карл Балод (1864-1931) е немски икономист от Рига. В тази книга той описва изгоди от социализацията на стопанството в Германия.

Протоиерей Сергий Булгаков (Сергей Николаевич, 1871-1944) е известен руски религиозeн философ, православeн богослов, депортиран от Русия през 1922 година. Професор по църковно право и богословие на юридическия факултет в Руския научен институт в Прага (1923-1925), професор и ректор на Православния богословски институт в Париж (1925-1944). Има много книги и публикации.

Първо изображение – авторът на статията, протоиерей Сергий Булгаков. Негов, и на останалите изображения източник – http://www.yandex.ru.

Датата на Христовата кръс­тна смърт е обсъждана в продължение на много години, но няма никакво съгласие нито относно годината, нито относно деня. Обаче астрономията може да бъде използвана, за да се реконструира Юдейският календар през I-ви век след Рождество Христово и оттук – да се изключат много възможности. Напри­мер, 36 година след Рождество Христово, към която наскоро се събуди интерес от страна на Lane Fox[1], се оказва невъзможна от кален­дарна гледна точка, както ще стане ясно по-нататък в настоящата статия. Освен това астрономията може да бъде използвана да се определят най-веро­ятните дати на Христовата кръстна смърт. В настоящата статия са изпол­звани два подхода за датиране на кръстната смърт[2]: първо, реконструи­ране на юдейския календар през първия век след Рождество Христово; второ, процесът на елиминиране, посочващ, че всяка година с изключение на една е несъвместима с наличните свидетелства. И двата под­хода водят до една и съща дата – 3 април, 33 година след Рождество Христово.Датата на кръстната смърт е ключова в хронологията на живота на Иисус Христос, тъй като тя пряко е свързана с датата и характера на Тайната вечеря, както и продължителността на Неговото служение; тя също така косвено е свързана с датата на Неговото раждане. Един­ственото сигурно указание е, че Хрис­товата смърт се случила през 10-те години, когато Пилат Понтийски бил прокуратор на Юдея (26-36 година след Рождество Христово). Има привърженици за почти всяка година в този период[3]. В допъл­нение към неизвестната година денят на смъртта на Иисус Христос също така е несигурен, тъй като се оказва, че има разлика от един ден между датата, дадена в Евангелието от Иоан, и тази, посочена от Синоптиците.

Библейски свидетелства

Има три главни свидетелства в Свещеното Писание за датиране на Хрис­товата кръстна смърт:

1. Иисус Христос бил разпънат на кръст, когато Пилат Понтийски бил прокуратор на Юдея през 26-36 година след Рождество Христово (и четирите евангелия; също така Tacitus, Annales, 15, 44).

2. И четирите евангелия свидетел­стват, че Иисус Христос умрял няколко часа преди началото на юдейската събота, тоест Той умрял преди вечерта в петък. В допълнение – най-ранните  съчинения, в които определено се говори за датата на кръстната смърт, посочват петък[4].

3. И четирите евангелия са съглас­ни в рамките на около един ден, че кръстната смърт била по време на Пасхата.В официалния празничен кален­дар в Юдея, с който си служели свещениците в храма, времето на Пасхата било определяно точно[5]. Заколването на агнетата за Пасхата ста­вало между 15 и 17 часа на 14-я ден от юдейския месец нисан. Пасхалната вечеря започвала по залез слънце същата вечер, тоест в началото на 15 нисан (юдейският ден продължавал от вечер до вечер; Левит 23:5; Числа 28:16). Съществува обаче очевидно несъответ­ствие от един ден в евангелските повест­вования за кръстната смърт, което е обект на сериозна дискусия. В Иоановото евангелие се казва, че процесът срещу Иисус Христос и кръстната смърт били в деня преди Пасхата (Иоан 18:28; 19:31). Оттук следва, че св. евангелист Иоан поставя кръстната смърт на 14 нисан. Точното тълкуване на Синоптиците е по-неясно, ето защо ще се спрем накратко на три от главните възможни тълкувания, които са били предложени[6].

а) Изглежда, че според Синоп­тиците Тайната вечеря била Пасхална трапеза, извършена вечерта в началото на 15-ти нисан, а кръстната смърт била по-късно в същия юдейски ден (тоест все още на 15-ти нисан; Марк 14:12). Това обаче не е в съгласие с Иоановата дата, 14-ти нисан[7].

б) Много учени предполагат, че Тайната вечеря, описана от Синопти­ците, не била точно Пасхална трапеза. Предполага се, че Иисус Христос, знаейки за Своето скорошно взимане под стража, извършил подобна на Пасхалната вечеря вечерта преди Пасхата (вж. Лука 22:15). Поддръжни­ците на това тълкуване изтъкват, че Синоптиците не споменават за пасхално агне, заклано и приготвено за Тайната вечеря. Това тълкуване е в подчертано съгласие с Иоановото описание, в което изрично се казва, че Тайната вечеря била извършена преди празника Пасха (Иоан 13:1). Определянето на точното време също така се съгласува, така че според тази теория и четирите еван­гелия посочват 14-ти нисан като дата на Христовата кръстна смърт. Съще­ствуват множество варианти върху това основно тълкуван[8].

в) A. Jaubert предполага, че Тай­ната вечеря, описана от Синоптиците, била точно Пасхална трапеза, но извършена в Пасхалното време, както то било изчислявано според „сектантския” календар на Кумранската община и някои други[9]. Според тази теория Тайната вечеря била извършена във вторник вечерта, тоест в началото на юдейската сряда (сектантският кален­дарен Пасхален ден, отбелязан от Синоптиците), кръстната смърт била в петък (и четирите евангелия), и официалната Пасха била в събота (отбелязана от св. евангелист Иоан). Според тази теория и четирите еван­гелия отново посочват 14-ти нисан (официалния календар) като дата на кръстната смърт[10].Следователно, някои учени смя­тат, че и четирите евангелия поставят кръстната смърт в петък, 14-ти нисан, докато други – че според Синоптиците тя била в петък, 15-ти нисан. На този етап в интерес на дискусията нека приемем, че и двете дати могат да бъдат възможни. Проблемът, който следователно трябва да бъде решен, е да се определи в коя от годините 26-36 след Рождество Христово 14-ти и 15-ти нисан се падали в петък. Както е известно, много тълкуватели се опитват да използват астрономията при решаване­то на този проблем[11]. Това обаче не е лесно, тъй като, въпреки че астроно­мическите изчисления могат точно да определят времето на новолунията и пълнолунията, ние не знаем по какъв начин юдеите през първи век след Рождество Христово можели да откриват първото слабо проблясване на лунния сърп, следващо конюнкцията със слънцето (разбира се, самата нова луна е невидима).

Реконструиране на Юдейския календар през I-ви век слeд Рождество Христово

Юдейският календар е лунен ка­лендар, който през I-ви век след Рождество Христово бил определян чрез наблюдаване на новия лунен сърп. Всеки юдейски месец започвал с вечерта, когато новият лунен сърп бил за първи път видим, скоро след залез слънце. Оттук следва, че юдейският ден започвал от вечерта и първият ден на всеки месец бил денят на първата видимост.Последователните появявания на новия лунен сърп от неговия период на невидимост (когато той се изгубва в ослепителния блясък на слънцето) са разделени от 29 или 30 дни, така че всеки лунен месец е дълъг 29 или 30 дни. Главният проблем в реконструирането на Юдейския кален­дар е да се определи кои месеци били 29 и кои 30 дни.С. J. Humphreys и Waddington са изчислили видимостта на лунните сър­пове, видени от Иерусалим, служейки си с най-съвременни методи[12]. Техните резултати са представени в таблица 1.

Макар че през I-ви век след Рождество Христово началото на юдейския лунен месец (в официалния календар) било опреде­ляно щателно чрез астрономически наблюдения, остават два несигурни календарни фактора: допълнителните (или високосните) месеци и възмож­ността за облачно небе, правещо луната невидима. В случай на неблагоприятни атмосферни условия, препятстващи наблюдаването на „новата светлина“, новият месец започвал на 31-ия ден на стария, тъй като максималната дължина на всеки месец била 30 дни. Следова­телно, изчисляването на видимостта не може ясно да установи, че луната била наблюдавана, но то всъщност посочва кога дори при идеални атмосферни условия луната не би могла да бъде видяна и може да бъде използвано, за да се определи най-ранното възможно начало на всеки лунен месец. (Може би заслужава да се отбележи, че метеоро­логията на пустинните области, напри­мер около Иерусалим, дава висок про­цент на безоблачни нощи[13].)

Дванайсет лунни месеци възлизат приблизително с 11 дни по-малко от една слънчева година. Поради земедел­ски и празнично-религиозни причини юдеите запазвали лунните месеци на приблизително същото място в слън­чевата година чрез прибавянето на 13-ти месец, когато е необходимо. Различни методи за прибавяне били използвани в различни периоди на юдейската ис­тория, но през I-ви век след Рождество Христово прибавянето било регулирано ежегодно чрез официално обявяване от Синедриона според някои критерии[14]. Най-важните от тях били, че Пасхата трябва да се пада след пролетното равноден­ствие. Ако било забелязано (например, според положението на изгрева или залеза на слънцето относно дъгите на „Небесните врати“ на хоризонта)[15] към края на юдейската година, че Пасхата ще се падне преди равноден­ствието, било постановено прибавянето на допълнителен месец преди месец нисан. Високосен месец обаче би могъл също така да бъде постановен, ако посевите били закъснели вследствие необичайно лошо време (тъй като първият сноп от жетвата трябвало да бъде узрял за представянето пред Господа на 16-ти нисан), или ако агнетата били твърде малки. За съжаление ние не притежа­ваме никакви исторически сведения, що се отнася до официалното обявяване на високосни месеци в годините 26-36 слeд Рождество Христово. Следователно, възмож­но е в някои години месец нисан да е бил един месец по-късно, поради необичайно лошо време. Изчисленията показват, че в периода 26-36 година след Рождество Христово, ако месец нисан бил един месец по-късно, 14-ти нисан не би се падал в петък в нито една година, а 15-ти нисан би се падал в петък единствено през 34 година след Рождество Христово (23 април).Възможни дати за кръстната смърт

В таблица 2 са изброени вероят­ните дати за кръстната смърт в петък, на 14-ти или 15-ти нисан, включително и датата 23 април 34 година след Рождество Христово. Тези дати са единствените, които са възможни от астрономическа и кален­дарна гледна точка за Христовата кръстна смърт. Таблица 2 е идентична с датите, дадени от J. Finegan (въз основа на изчисленията на J. K. Fotheringham[16]), с изключение на това, че по-точните изчисления на Humphreys и Waddington показват, че петък, 11 април 27 година след Рождество Христово могъл да се падне или на 14-ти или на 15-ти нисан, в зависимост от атмосферните условия, имащи връзка с началото на този месец. В таблица 2 се забелязва, че 36 година след Рождество Христово, наскоро предложена от Lane Fox[17] и N. Kokkinos[18] за кръстната смърт, е невъзможна от календарна гледна точка. Следователно, познаване­то на Юдейския календар за времето на Иисус Христос е ключова инфор­мация за новозаветните изследвания.Годината 27 след Рождество Христово е почти сигурно твърде ранна за кръстната смърт. В Евангелието на Лука 3:1-2 конкретно се посочва, че св. Иоан Кръст­ител започнал своето служение в 15-та година на император Тиберий (Иисус Христос бил кръстен от св. Иоан Кръс­тител впоследствие). Тъй като Тибе­рий бил римски управител и тъй като св. евангелист Лука адресирал своите две книги (Евангелие и Деяния на св. апостоли) до римски християни (или поне до такива под римска власт), той вероятно изчислявал 15-та година на Тиберий според Римския календар. Съществуват следователно две главни възможности. Ако св. евангелист Лука използвал Юлианския календар и изчисляване според accessionyear sys­tem, използвано от римските историци, например Тацит, то 15-та година про­дължила от 1 януари до 31 декември 29 година след Рождество Христово. По същия начин св. евангелист Лука могъл да използва обичайния римски метод за изчис­ляване на царските години и в такъв случай 15-та година продължила от 19 август 28 до 18 август 29 година след Рождество Христово. Ако всъщност св. евангелист Лука използвал юдейското изчисляване, 15-та година била пролетта на 29-30 година след Рождество Христово[19]. Допълнително съображе­ние е, че повечето учени считат, че Пилат бил прокуратор известно време преди кръстната смърт (вж. Лука 13:1; 23:12). Следователно, 27 година след Рождество Христово като време на кръстната смърт е малко вероятна.Годината 34 след Рождество Христово е почти сигурно твърде късна за кръстната смърт, тъй като би противоречала на предполагаемата дата на обръщането на св. апостол Павел. Ние можем съвсем уверено да датираме последните събития от живота на св. апостол Павел. Изчисляването обратно от тях и изпол­зването на интервалите от време, дадени от самия св. апостол Павел (например, три години и 14 години, вж. Гал. 1:18; 2:1), води много учени до заключението, че обръщането на св. апостол Павел било през 34 година след Рождество Христово[20]. В допълнение, 34 година след Рождество Христово е единствено възможна като дата на кръстната смърт, ако времето е било изключително лошо. Няма положителни доказателства в подкрепа на 34 година след Рождество Христово и следо­вателно я изключваме.

След като съответно бяха изклю­чени 27 и 34 година след Рождество Христово като вероятни години за кръстната смърт, забелязваме от таблица 2, че кръстната смърт трябвало да се случи на 14-ти нисан и че по-горе приведеното тълкуване (а) относно Тайната вечеря не може да бъде точно. Може би също така заслу­жава да се отбележи, че бяха използвани научни изследвания, за да се направи разграничение между различните богословски тълкувания за характера на Тайната вечеря и е установено на календарна основа, че Тайната вечеря не може да е била Пасхална трапеза, извършена в официалното време на същата. В допълнение беше доказано, че кръстната смърт се случила на 14- ти, а не на 15-ти нисан. Следователно, Иисус Христос умрял по същото време, когато пасхалните агнета били заколвани. Това е в съгласие с много изказва­ния на св. апостол Павел, например, „Хрис­тос, Пасхата наша, биде заклан за нас“ (1 Кор. 5:7). В допълнение, св. апостол Павел говори за Иисус Христос като начатък на тези, които ще възкръснат от мъртвите (1 Кор. 15:20), явна ана­логия с принасянето на първия сноп от жетвата в храма, което ставало на 16-ти нисан. Малко вероятно е, че св. апостол Павел би използвал тази символика, ако тя е в разрез с хронологията. Така в описанието на Иисус Христос като Пасхален агнец и като начатък, св. апостол-Павловата хронология на събитията от кръстната смърт (отразена в едно от най-ранните новозаветни писания, 1 Коринтяни, написано около 55-56 година след Рождество Христово)[21] е идентична с тази на св. евангелист Иоан. И двамата са в съгласие със синоптическата хроно­логия при условие, че Тайната вечеря не е била Пасхална трапеза, извършена в официалното време. В допълнение, в новозаветния апокриф „Евангелие на Петър“ се казва изрично, че Христовата смърт била в навечерието на Пасхата, тоест на 14-ти нисан[22], а в юдейския извор, Вавилонския Талмуд, се отбелязва, че „в навечерието на Пасхата те повесили Yeshu“, по-рано споменат като „Yeshu Назарянин“ (b. Sanh., 43 а; „Иисус“ е гръко-римски еквивалент на семитското „Yeshu“). Следователно, има удивително единодушие на всички извори, че кръстната смърт на Иисус Христос била на 14-ти нисан и в резултат на това единствените две възможни дати за кръстната смърт са 30 и 33 година след Рождество Христово.Тъй като служението на Иисус Христос започнало след това на св. Иоан Кръстител, най-ранната въз­можна дата за началото на служението на Иисус Христос е есента на 28 година след Рождество Христово[23], и в Иоановото евангелие са отбелязани три Пасхи, случили се по време на това служение (включително Пасхата на страданията). Оттук следва, че ако това свидетелство се приеме, 30 година след Рождество Христово не може да бъде годината на кръстната смърт, оставяйки 33 година след Рождество Христово като единствената възможност, която също така е в съгласие с „храмо­вата забележка“. По време на първата Пасха от Христовото служение в Иоан 2:20 се отбелязва, че юдеите казали на Иисус Христос: „Тоя храм е граден четирийсет и шест години“. Допус­кайки, че това се отнася до вътрешния храм, 46 години довеждат първата Пасха от Христовото служение през пролетта на 30 или 31 година след Рождество Христово, в зависимост от това, колко било времето за подготовка преди началото на изграждането[24]. В допълнение, 33 година след Рождество Христово е в хармония с политическата ситуация в Юдея по онова време[25]. Интересно е да се отбележи, че по време на съдебния процес срещу Иисус Хрис­тос евангелията описват Пилат като слаб и податлив на натиска на юдеите, докато Иосиф Флавий (а също така и в Лука 13:1) го характеризира като безмилостен и антисемитист. Пилат бил назначен за прокуратор на Юдея през 26 година след Рождество Христово от Sejanus, извес­тен антисемитист. Тиберий екзекути­рал Sejanus поради подмолна противодържавна дейност през месец октом­ври 31 година след Рождество Христово и впоследствие заповядал на всички управители да не се отнасят зле към юдеите. Оттук следва, че характеристиката на Пилат в евангелията е в съгласие с кръстната смърт, настъпила след месец октомври 31 година след Рождество Христово, тоест през 33 година след Рождество Христово. Ако единствените Пасхи от Хрис­товото служение били трите изрично споменати в Иоановото евангелие, 33 година след Рождество Христово като време на кръстната смърт предполага служение от около две и половина година. Много учени смятат, че св. евангелист Иоан не е споменал още една Пасха, което би означавало служение от три години и половина.Заключение

В заключение може да се отбеле­жи, че датата 3 април 33 година след Рождество Христово е единствената възможна дата за Хрис­товата кръстна смърт и че тя се подкрепя от по-голямата част учени[26].

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Таблица 1

Датата 14 нисан в Иерусалим, 26-36 година след Рождество Христово

Година след Рождество Христово     Време на новолуние* Изведена дата на 14 нисан**

26                                                             6 април 6:40                    неделя 21 април

27                                                             26 март   20:05                четвъртък 10 април+

28                                                             15 март   2:30                   вторник 30 март

29                                                            2 април 19:40                    понеделник 18 април++

30                                                            22 март 19:55                    петък  7 април++

31                                                            12 март  0:26                     вторник 27 март

32                                                            29 март 22:10                    неделя 13 април+

33                                                            19 март 12:45                    петък 3 април

34                                                            9 март 5:25                        сряда 24 март

35                                                            28 март 6:10                     вторник 12 април

36                                                           16 март 17:50                    събота 31 март

*Изчислено точно (със слънчев часовник) време на конюнкцията за Иерусалим.

**Тази колона дава Юлианския ден (от полунощ до полунощ), започващ в 6-я час 14 нисан и завършващ в 6-я час 15 нисан.

 ⁺14 нисан 27 и 32 година след Рождество Христово би могъл да бъде на следващия ден, ако новолунието не било определено поради слаба атмосферна видимост.

++Във всеки от тези случаи не е невъзможно, но е твърде невероятно 14 нисан да се падал в предходния ден.

Таблица 2

Календарно възможни дати за кръстната смърт на Иисус Христос

 Юдейския ден           Източник                                   Дата (Юлиански календар)

14 нисан                       Иоановото евангелие и           +петък, 11 април 27 г. сл. Р. Хр.                                            Синоптиците (6, в)*

                                                                                            петък, 7 април 30 г. сл. Р. Хр.

                                                                                            петък, 3 април 33 г. сл. Р. Хр.

15 нисан                        Синоптиците (а)*                   +петък, 11 април 27 г. сл. Р. Хр.

                                                                                           ++петък, 23 април 34 г. сл. Р. Хр.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

*Синоптиците (а, 6, в) се отнасят до трите възможни интерпретации на текста.

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, май 2013, авторът е проф. д-р.

[1]. R. J. Lane Fox, The Unauthorized Ver­sion, London and New York, 1991.

[2]. C. J.. Humphreys and W. J. Waddington, Dating the Crucifixion, Nature, 306, 1983, 743-746.

[3]. J. Finegan, Handbook of Biblical Chro­nology, Princeton, 1964, 285-301.

[4]. Срв. Prof. Chr. N. Chiaouroff, Le jour de la Sainte-Cène. ГДА, C., т. 11 (XXVIII), 1951-1952, c. 182; Hans Achelis, Geschichte der Alten Kirche, I. Die Anfänge, Zweite Auflage, Berlin und Leipzig, 1937, S. 51.

[5].  Bo Reicke, Neutestamentliche Zeitges-chichte, Dritte Auflage, Berlin, 1982, 178-179.

[6].  За преглед на различните мнения вж. I. Н. Marschall. Last Supper and Lord’s Supper, London, 1980, chapter 3.

[7]. J. Jeremias, The Eucharistic Words of Jesus, London, 1966, 15-20.

[8]. B. Reicke, op. cit., 180-184.

[9]. A. Jaubert, La Date de la Cène, Paris, 1975; вж. също така Finegan. op. cit., 44-49.

[10]. За дискусия върху календарите и тяхната употреба през I-ви век след Рождество Христово, вж. Е. Schürer, The History of Jewish People in the Age of Jesus Christ, rev. ed. by G. Vermes and F. Millar, Edinburgh, 1973, I, Appendix 3.

[11]. J. Finegan, op. cit., 291-298; E. W. Maunder, On the Smallest Visible Phase of the Moon, Journal of the British Astronomical As­sociation, 21, 1911, 355;  J. K. Fotheringham, The Evidence of Astronomy and Technical Chronol­ogy for the Date of the Crucifixion, JTS, 35, 1934, 146-162; H. H. Goldstine, New and Full Moons, 1001 B. C. to A. D. 1651. Philadelphia, 1973.

[12]. Humphreys and Waddington, op. cit., 743-746.

[13]. N.V. Vidal and U. Feldman, Meteoro­logical Conditions near the wise Observatory, Israel, Quarterly Journal of the Royal Astro­nomical Society, 15, 1974, 462.

[14]. J. Finegan, op. cit., 42-44; Е. Schürer, op. cit., I, 589-595; J. Jeremias, op. cit., 37.

[15]. O. Neugebauer, Notes on Ethiopic Astronomy, Or. 33, 1964, 50.

[16]. J. Finegan, op. cit., 295.

[17]. R. J. Lane Fox, op. cit.

[18]. N. Kokkinos, Crucifixion in AD 36, in: Chronos, Kairos, Christos: Nativity and Chronological Studies Presented to Jack Finegan, J. Vardaman and E. M. Yamauchi (eds.), Winona Lake, Eisenbrauns, 1989, 133-163.

[19]. O. Edwards, The Time of Christ, Edinburgh, 1986, 102, 196; доц. Тодор Събев, Първата християнска Петдесетница – основаване на Църквата 33 година, ДК, 1960, кн. 6, с. 14.

[20]. R. Jewett, A Chronology of Pauls Life, Philadelphia, 1979, 30; O. Edwards, op. cit., 174.

[21]. R. Jewett, op. cit., 104; J. A. T. Robinson, Redating the New Testament, London, 1976, 54-55; срв. Проф. Хр. Н. Гяуров, Живот и дейност на св. апостолa Павла, С., 1946, с. 30.

[22]. M. R. James, The Apocryphal New Testament, Oxford, 1953, 91.

[23]. O. Edwards, op. cit., 104.

[24]. Ibid., 128.

[25]. B. Reicke, op. cit., 236.

[26]. Ibid., 183-184; доц. Тодор Събев, пос. съч., с. 14-16.

Изображение: авторът, Емил Трайчев. Източник –  Гугъл Бг.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Христос Яннарас

Човешкият неуспех и грехът не изчезват от Църквата, но и не нанасят вреда на нейната истина. Напротив, истината на Църквата е в приемането на греха на човека и в преобразяването на този грях в нов живот – на общението и единството.

Човек може да се отдели от Църквата само по силата на своята свободна воля – ако отхвърли истината на Църквата или поиска да я подчини на мерките на своето индивидуалистично битие[1]. Грехът унищожава църковната истина само когато човек се опитва да я подменя със свое антропоцентрично разбиране за света, когато на мястото на дара и на Откровението поставя собствено определение и преживяване на истината. Църквата е нарекла тази претенция с думата ерес, която означава избор на определен начин за тълкуване и реализиране на събитието на спасението, различен от този, чрез който се разкрива църковната истина.

Обикновено ереста предполага избор и предпочитане на една част от истината, на която се придава абсолютно значение в сравнение с цялата истина, тоест става дума за абсолютизиране на относителното, което неизбежно релативизира абсолютното[2].

Отричането или поставянето под съмнение на целостта на църковната истина не може да означава замяна на истината. Налице е единствено подмяна на тази истина с различно възприемане на света и състоянието на живота, с друга онтология и религия. Изборът на само част от тази истина и абсолютизирането на тази част, извеждането ѝ до мащаба на цялото претендира да даде правилно тълкувание и да бъде истинското „християнско откровение”, докато всъщност представлява промяна и извращаване на единната истина на Църквата и унищожаване на възможността за спасение.

Когато говорим за избирането и абсолютизирането на някоя част от църковната истина, описваме симптомите на ереста, но не и нейната реалност. В действителност истината на Църквата е католична единовидност (принадлежност към един вид), тя е неделима и неразделна – единство на живота. Всяко обособяване или абсолютизиране на една или друга страна от тази католичност разрушава целостта на истината и пълнотата на живота и се превръща в заблуда, в грях (пропускане на целта), провал и отпадане от живота, в смърт, ако говорим с термините на Откровението.

Ереста се стреми да подчини истината на Църквата, тоест единството на живота на разделения начин на съществуване на падналия човек. Обикновено ереста се проявява като теоретично разногласие, разногласие по отношение формулирането на истината, докато всъщност представя фрагментарно познание и преживяване за истината. Ереста абсолютизира или интелектуалното познание, или емоционалното преживяване, или нравственото прилагане на истината, при все че самото разделение на интелектуално познание, емоционално преживяване и нравствено приложение самò вече разрушава католичната единовидност на истината и на живота, оставяйки човека раздробен в конфликта между неговите индивидуални свойства и потребности.

С други думи, ереста е такова състояние на живота, което е противоположно на евхаристийното единство на живота. Човек не приема дара на единството; отговаряйки с грях на Божията любов, се отказва да вгради, да включи своето индивидуално битие в плътта на общението с Христос в тялото на Църквата. Вместо това се опитва с помощта на индивидуални способности – интелектуални, емоционални и морални – да прекара мост над бездната, разделяща неговия живот от живота на Бога. Затова ереста винаги съдържа признаците на антропоцентричната религиозност: тя е религиозната съставка в човешкия живот, удовлетворение на религиозните потребности на индивида, наравно с удовлетворяване на останалите потребности от страна на другите съставки на живота.

И още нещо: католичността на църковната истина не е абстрактно обобщение, а истина на личната католичност, истина на общуването между личности. Реалността на съществуването възстановява смисъла на събитието на съществуването – католичния начин на съществуване. Тук повече от всичко друго е подходяща употребата на думата онтология. Църковната истина (истината, която се открива от Христос и се въплъщава от Църквата) е преди всичко онтологична – битие, свят и история се съединяват в едно цялостно понятие и жизнен опит – истината на битието, на всяка съществуваща и обладаваща битието реалност е обобщена в едно потенциално ставане, в събитието на отношенията между личния Бог и човешката личност.

Отношението предполага възстановяване на смисъла на съществуването, тоест себепревъзхождане на божествената и човешката природа благодарение другостта на личността: природата съществува само в лица, и ние познаваме както природата, така и лицата само чрез действието, чрез енергиите на природата, които са винаги лични. Личността е носител на природните енергии, а това означава, че способът на битието на природата е личната другост: множественост на лицата и техните действия, резултат от действията на природата, които са винаги лични.

Познаването на лицата и енергиите е възможно само през призмата на личните отношения и действие, по пътя на опитното и католично участие и причастност към личните енергии и техните действия, които носят в себе си следите на другостта на личността. Чрез енергията участието в другия, като превъзхождане на самия себе си, се осъществява като любовно себежертване в единството на ероса – завършек на личното познание и действие. Църквата познава Бога в личното отношение към своя Жених – Христос, нашия възлюбен. Това отношение прави възможен живота сред енергиите на Светия Дух, откриващи любещата воля на Отца. Църквата познава света – съвкупност от осъществяванията на Божествената лична енергия – като динамично извършван и осъществяван призив към общение от страна на Бога към човека[3].

Ереста отрича подобно единно виждане и опитно преживяване на Църквата. Тя отрича динамичното и благодатно единство на битието и на познанието в събитието на възникването на лично любовно отношение, подчинявайки знанието за истината и за спасението на раздробеното индивидуално битие: на интелектуалното познание, на емоционалното преживяване, на нравствената дейност. При това тук е налице не едновременно включване на тези три части на душата, а само на две или една от тях. Затова всяка ерес започва с това, че пряко или косвено отрича принадлежността на събитието на възникването на съществуването към единия вид. Ще рече, ереста поставя под съмнение, изопачава или отхвърля връзката между природа и личност, природа и енергия. Ереста винаги абсолютизира интелектуалното познание на същността или на природата, игнорирайки опитната истина на личното отношение или индивидуалните особености, етични или психологически, които по този начин се оказват откъснати от общата природа, тоест от общия способ на съществуване.

Единството на битието и познанието в отношенията на личностите е отговорът на православното богословие на въпроса, къде е истинската Църква. Това е началният въпрос за богословието и живота на западното християнство.

Западът винаги е разглеждал съществуването на обективен принцип, изразяващ и истинно и безпогрешно разкриващ църковната истина, като необходима предпоставка за църковното единство. Според западните богослови само така може да се преодолее субективното възприемане на проблемите, водещо до разкол и разделение. Очевидно е обаче, че търсенето на обективен принцип, разбиран като обективно и безпогрешно изразяване на истината на Църквата, предполага позитивистко приемане на истината, тоест гносеология, за която истината се изчерпва с обективно описание и общозначима формулировка и за която авторитетът на безпогрешния носител и изразител на тази формулировка е свещен.

За Православната църква и богословие, обратно, истината превъзхожда всякаква обективна формулировка на познанието и затова е невъзможно дори поставянето като проблем на обективното определение за „истинно”. Православното богословие няма за задача да покаже конкретния носител на тази истинност.

В Православната църква истината не може да се изчерпи с изолирано и статично обективно формулиране и с неин обективен носител и изразител. Понеже е динамично събитие, тя е способът на съществуване на Христос и Църквата, който превъзхожда условното отъждествяване на определението и определения (adaequatio rei et intellectus). Словесното изразяване на истината, което намираме в Свещеното Писание, в решенията на съборите, в богослужебните текстове и творенията на отците определя, но не изчерпва събитието възникване на нов живот в Христос, способа за съществуване на общността на светците, тяхното наистина безкрайно съвършенство.

Разбира се, определенията на вярата и истината, осветени от живота на Църквата, както и решенията на Вселенските събори имат за църковните членове задължителен характер. Това означава, че формулирането на догматите и на символите на вярата не може да се промени или преразгледа без риск от загуба на идентичността на живота на Църквата и на реалното събитие на спасението.

Събитието на спасението и динамичното му осъществяване в църковния живот обаче са първични по отношение на всяка формулировка на истината за спасението. Съборните догмати са определения, установени хоризонти на истината, която Църквата живее и въплъщава. Тези определения-предели ограждат, отграничават опитното преживяване и въплъщение на истината от заблудата и ереста, тоест от не-Църквата, от способа на съществуване на падналия човек. Съборните определения и литургическите изповедания на вярата са само символи на истината, които „съединяват” (συμβάλλουν) личния опит в общ и в живот на Църквата. Следователно не можем да ги възприемаме като абстрактни идеологически принципи и откъснати от живота разсъждения.

По същата причина никой институционален носител, власт, авторитет не могат (по силата на самия смисъл на правото) да претендират за формулирането на догмати и символи. Това прави само тялото на Църквата. Дори и събор на повечето епископи от цялата вселена, който именува себе си вселенски, трябва да бъде признат за православен от цялото църковно тяло. Само тогава определенията му са задължителни за всички верни и определят историческия път на Църквата. Много са представителните събори, наричали се вселенски, но отхвърляни от тялото на Църквата, защото не са разпознали истинския и автентичен израз на опитното знание на събитието на спасението, което бива преживявано и въплъщавано само от цялото църковно тяло.

Неподлежащият на рационално описание фактор съзнание на църковното тяло не означава рационалистичния принцип на демократичното мнозинство. Той означава първичността на събитието на спасението пред формулата на спасението. Означава и това, че първото и основно условие за познаване на църковната истина е причастността към способа на съществуване на Църквата.

И тъй като истината на Църквата се реализира като способ на съществуване, а формулирането на истината само определя способа на съществуване на Христос и на Църквата и го отграничава от този на съществуването на падналия човек – човека под властта на греха – именно затова броят на гласовете и на привържениците не означава нищо. Единственият критерий за истина е нейната католичност. Дори само един член на Църквата може да спаси в свое лице целостта на вярата и истината на целия Христос, вселенския начин на съществуване на Църквата. Св. Атанасий Велики, преподобни Максим Изповедник, св. Марк Ефески са показателни исторически примери за запазване на църковната истина на католичната, вселенска личност.

Вселенският характер на Църквата, католичността ѝ ни позволяват да разберем какво е това съзнание на църковното тяло. Когато един или друг църковен събор уверено твърди: „Угодно бе Святому Духу и нам” (тоест Дух Свети и ние решихме), той признава, че е осмислил и изразил опита и съзнанието на цялото църковно тяло. А епископите са се оказали уста и носители на вселенската истина на спасението, въплътена във всяка поместна църква. Не свещеният сан на епископа, нито институционалният характер на събора гарантира правилността на изразите и формулировките на църковната истина, но съгласието на епископите на събора с вселенския опит на църковното тяло, тоест с общата воля и енергия на общината на светците по образа на Троицата.

По тази причина решенията на вселенските събори, както догматическите, така и каноническите, не са ограничени в отминали ситуации и преходни проблеми. Даже най-малките правила на църковния ред в крайна сметка имат отношение, също както и догматичните определения, към способа на съществуване на Църквата, тоест към способа на съществуване на човека по природа и по истина. Те се отнасят до целия човешки род. Вселенската истина и автентичност на живота определят и съхраняват формулировката на догматите и правилата. А това означава, че формулирането на догмати и правила е съборно дело и служение на живота и истината, а не пълномощие на притежаващата авторитет „власт”.

Еднотипност на ересите

Примерите на най-характерните ереси, които познава историческият живот на Църквата, потвърждават вече направените изводи.

Арианството абсолютизира личната другост, различността на ипостасите на Св.Троица и релативизира единството и тъждествеността на едната Божествена същност. Прокарва различие в същността, не в ипостасите на Троицата, отричайки единосъщието на Сина с Отца, а така и отхвърля реалността на въплъщението на Бога и възможността за спасение на човека.

Целта на арианите е защита на истината за личния Бог. Те са против това лицата на Троицата да се разглеждат като лични прояви на единоначална божествена същност. Арианството обаче разрушава именно онова, което е искало да съхрани – истината за личността, възстановяваща смисъла на природата и същността, но без да го изчерпва. Разсъдъчно арианите отделят природата – като автономна онтологична реалност – и я отъждествяват с лицето. Те отричат или игнорират способа на съществуване, който превъзхожда логическото тъждество и представлява и тъждество, и другост: тъждество на природата и другост на лицата.

Несторианството пък абсолютизира истината за човешката природа на Христос, като се стреми да противопостави срещу всякакъв вид докетизъм действителността на въплъщението, човешкото съществуване на Христос. Монофизитството пък обратно – абсолютизира истината за Божествената природа на Христос, в желанието да освободи намесата на Бога в историята от всички условности и ограничения на реалността. И в двата случая е налице обособяване на природата като автономна и онтична реалност, отделена от своя способ на съществуване, който е личността – ипостаста на природата. Така се губят различията между „природа” и „личност”, а затова се абсолютизира или човешката, или божествената природа на Христос – за сметка на пълнотата на истината за неслитното, неразделно и неразривно единство на двете природи в единия и същи богочовешки способ на съществуване – в едното лице и едната ипостас на Христос.

Както несторианството, така и монофизитството „опростяват” истината, като се опитват да я приспособят към логичното тъждество на определение и определяемо. Но логичното тъждество подразбира наличието на онтични и на индивидуалистични категории. То не е в състояние да се приближи до същностното събитие на единението на двете различни природи в една ипостас, тоест до противоречивото (от гледна точка на логиката на онтичните категории) битие, характеризиращо се както с тъждество, така и с различие – тъждество на лицата и различие на природите. Така, и в двата случая човешката природа остава невъзприета от Божеството, човекът – отделен от Бога с непреодолима пропаст, а спасението – недостъпно за него.

Може да се каже, че тези три ереси от първите векове на християнството сумират архетипните тенденции, изразяващи неспособността на битието да се превъзмогне като онтична индивидуалност и да приеме като дар откровението за вселенското единство на живота и истината на Църквата. По-късните опити да бъде разрушено църковното единство (между истина и живот), изглежда повтарят в друга степен и във връзка с по-частни богословски въпроси първоначалните архетипни тенденции, абсолютизиращи природата за сметка на лицата, или личната другост – за сметка на общата същност. Абсолютизирана бива или божествената и непознаваема реалност, или човешката и чувствено възприемаема реалност на едното богочовешко тяло на Христос – тяло, което е ново творение, тоест способ на съществуване на Църквата.

Така монотелитството и иконоборчеството абсолютизират природата за сметка на лицата. Монотелитите не желаят да различават онова какво на природната воля от как на нейната лична проява. След това моноенергизма подчинява лицето не само на природната воля, но и на всяка друга природна енергия и отказва да различи въпроса какво на природната енергия от как на личната ѝ проява. Абсолютизира природата и природната енергия, игнорирайки или релативизирайки реалността на личността – способ на съществуване и на действие на природата. Затова и отказват да признаят две действия в Христос, божествено и човешко, намирайки съгласие в онова как на тяхната лична проява.

По същия начин и иконоборците абсолютизират природата като автономна същностна реалност, откъсната от нейния способ на съществуване, който е личността. Отричат другостта на лицата спрямо природата и затова в изобразяването на лицето на Христос виждат идолизиране на божествената Му природа. И забравят, че природата не бива да се изобразява, тъй като тя не съществува сама по себе си, а само в ипостас, в лица: „Когато нещо се изобразява, изобразява се не природата, а неговата ипостас[4]”.

И двете най-значими (поне като исторически последствия) по-късни разделения на църковното единство обаче – римокатолицизмът и протестантството – продължават първоначалните архетипни отклонения от правилното разбиране и преживяване на троичния способ на съществуване, открит във въплъщението на Словото. Те прилагат същото това интелектуално и фрагментарно тълкуване на Откровението и изкривено разбиране за различието между природа и лице, природа и енергия.

Римокатолицизмът без съмнение абсолютизира природата и релативизира или отрича личностната католичност. По интелектуален начин той отделя природата или същността като автономна същностна реалност, откъсната от способа на съществуване, който е личността – ипостас на природата. За римокатолическите богослови способът на съществуване на божествената същност или природа се изчерпва с „чистата енергия на съществуването[5]”. В такъв случай способът на съществуване става неинтересен, а от там и истината за Бога се отделя от събитието на възникването на лицето, от личното непосредствено откровение за ипостаста: тя бива представяна единствено в абстрактни определения и става предмет на разсъдъчни операции[6].

Римокатолиците отказват да различат природата от действията на природата, които са винаги лични. И настояват върху неразделното и основополагащо единство на Божествената природа и енергия, тоест на онтологично-разсъдъчното възприемане на същността, която изцяло преминава в действие. Не желаят да различават онова какво на природната енергия от как на нейната лична проява, от съгласието и взаимната обмяна на лични божествени енергии, в което неразделното единство на божествената природа и енергия се разкрива като единообразна реалност на живота и на любовта на трите божествени Лица.

Римокатолиците абсолютизират природата за сметка на ипостасите и затова отказват да различат личните свойства на божествените Ипостаси (отчество, синовство и изхождане) от общото явяване на троичната енергия в света и в природата. Смесват действията на Духа, които винаги са знак за обща воля на Отца и Сина, с изхождането на Светия Дух само от Отца. Утвърждават изхождането на Дух Свети и от Сина (filioque) като забравят, че ипостаста, лицето на Отец е принцип на различаването на свойствата. Така те абсолютизират онтологично-разсъдъчното единство на същност и енергия[7].

Римокатолицизмът абсолютизира природата за сметка на лицата, природата на Църквата за сметка на общението на лицата, което представлява само по себе си способ за съществуване на църковното тяло. Абсолютизира се енергийно-организационната същност на Църквата и нейният логически обоснован авторитет, тоест тя се абсолютизира като авторитетна действена организация. При това се релативизира и дори игнорира способът, по който съществува: същностно съ-битие на лична причастност и общуване, което и представлява църковната истина и единство, докато организираната структура, както православното богословие знае, не образува, а само изразява единството.

Вместо ипостасното единство на тварното и нетварното, което има своето начало в Лицето на въплътеното Слово и динамично се осъществява в тялото на църковното общение на личностите (създадено и дарувано от Духа), римокатолицизмът настоява на единство на Словото с природата на Църквата – Слово, което заедно с Отец извежда Духа и затова е необходима предпоставка за изпращане даровете на Духа. В Църквата в Бог-Слово се срещат две обективни същности: на Бога и на човека. Разстоянието между двете същности се преодолява не чрез обединяващата ипостас на въчовеченото Слово, на Неговата нова богочовешка природа, тоест благодарение неговия реализиран способ на съществуване, но благодарение на същността на Словото, на Словото, отъждествено с природата на Църквата, с логически обоснования авторитет на църковната власт, и, накрая, благодарение на словото като словесна проява и интелектуално постигане на истината, което съответства на моралните изводи от тази истина.

Протестантизмът отива още по-далеч в игнорирането на истината за личността, за единството на Църквата като общение на личностите по образа на Троицата. Отрича привилегията, дадена от римокатолицизма на природата на Църквата, тоест енергийно-организационната ѝ същност и логически обоснован авторитет, но не за да възстанови истината за лицето и личното общение, създадено и дарувано от Духа, а единствено за да абсолютизира индивидуалната другост за сметка на обективно-организационното разбиране реалността на същността. Протестантизмът абсолютизира индивидуалната вяра (sola fide), индивидуалното интелектуално осмисляне и емоционално преживяване – индивидуалното етично приложение на истината.

Ако другостта не е лична, разкриваща се в благодатното общуване и отношения, а единствено индивидуално различие, то тя и не може да създаде никакво органично единство без препратка към обективно основание и общопризнат авторитет. Затова протестантизмът абсолютизира вече не само рационалното разбиране за природата на църковната структура, а и рационалното разбиране за природата на Писанието. Основа за църковното единство сега е текстът на Писанието – истината за общата природа се превръща в общност на идеологии и етични норми. Християнската идеология и етика се изграждат на основата на обективния авторитет на текста и подменят същностното събитие на църковното единство и общение – новия способ на съществуване, който е истината на Църквата, нейната нова богочовешка природа.

Протестантизмът запазва присъщото на римокатолицизма отричане на разлика между същност и енергия и римокатолическото учение за изхождането на Светия Дух и от Сина. И така остава верен на концепцията за абсолютно енергийната същност. Тази концепция свежда истината за лицето до вътрешните отношения вътре в същността, достъпни само за рационалното възприемане чрез интелектуално приближаване до същността. И в римокатолицизма, и в протестантството основа на църковното единство е логично обоснованият авторитет, рационалната представа за същността-воля на Бога и същността-воля на Църквата. Разликата е в това, че за римокатолиците тази логически обоснована представа за волята на Бога и на Църквата се конкретизира във видима власт на църковната организация, а за протестантите – в текстовете на Писанието. И в двата случая приближаването до същността-воля е възможно само чрез индивидуалните интелектуални способности. Този подход запазва разбирането за църковното единство не като същностно събитие на личното отношение и общение, но като подчинение на индивида на обективната логика и етични изисквания.

Дори и в границите на православната Източна църква обаче, от време на време, се наблюдават опити да се разруши църковното единство. Дори и там повтарят първите архетипни отклонения от правилното разбиране и преживяване на троичния способ на съществуване, който бе явен във въплъщението на Словото.

Най-важното посегателство над съборното единство на поместните православни църкви в последния век бе национализмът (филетизмът) или етноцентризмът[8]. Става дума за подмяна на истината за природата на Църквата, състояща се в „новия” троичен способ на съществуване в Христос, с обективната единородност на нацията или етноса; релативизация на общата богочовешка природа на Църквата заради индивидуалната (национално-етническа) другост.

Подчиняването им на изискванията за национално-етническа целесъобразност, претенциите на всяка автокефална национална църква за световна („вселенска” само в обективния и рационален смисъл) юрисдикция над своя етническа реалност[9], измества основата на църковното единство от битийната реалност на спасението (троичния способ на съществуване, разкриващ се в кеносиса на Христос) към несторианската по характер абсолютизация на човешките фактори за единство.

Национализмът (етнофилетизмът), без да я отрича непосредствено, но при всяко едно положение затъмнява истината за приемането от Христос на съборната човешка природа, събиране в едно на преди разпръснатите Божии чеда (разпръснати по природа, но също и по силата на обстоятелствата – по племена и народи). Той не възприема тази eдинност, образувана от събрани заедно в църковното единство хора, като свидетелство за богочовешката природа на Христос и явяване на едното тяло, общността на живите и умрелите във всяко евхаристийно събрание, с видима глава единия епископ в образа и на мястото на единия Христос. Етнофилетизмът не вижда в тази единност открито за всички спасение, родилия всички ни Адам, съ-възкръснал с Христос в единия и единствен способ на съществуване в истината. За него това е единството на народа или нацията, били те и разпръснати по целия свят: пребиваване на човешката природа в раздробено състояние, в състояние на отхвърленост и неизцеленост.

Днес, в духовния живот на православните църкви, разбирането за църковното единство като обективна единородност (съвпадане на външни индивидуални признаци като идейни убеждения и морални качества) се проявява като богословски академизъм и пиетизъм.

Богословски академизъм наричаме откъсването на богословието от живота и опита на Църквата, обективирането на църковната истина в абстрактни интелектуални схеми с „догматичен”, тоест аксиоматичен характер или в теоретични „принципи”, можещи да се приемат в качеството им на идейни убеждения, без това да променя по никакъв начин живота. Богословската истина е отделена от живота, губи динамичния характер на знанието, получено благодарение на участието в събитието на съ-възникването и съществуването на Църквата. Богословската истина се ограничава в понятия и формули и започва да се възприема като самодостатъчна интелектуална структура, като идейна „система”, става „наука”, която е подчинена на законите и принципите на понятийно-силогистичната непротиворечивост и последователност[10].

От позицията на богословския академизъм принадлежността към Църквата се проявява в същото, в което и привързаността към която и да е идеология: изразява се в умствено приемане на теоретични принципи и положения без промяна на природата на човека и способа на неговото съществуване. Единството на Църквата вече не се приема като събитие на новото съществуване, като нова природа и способ на съществуване в Христос. Църквата се възприема като идеологическа еднородност и съвпадение между споделяни от индивида метафизични убеждения, приспособени към интелектуалното познание.

Без съмнение, академизмът в богословието е типичен исторически продукт на богословския рационализъм на западната средновековна схоластика[11]. Схоластиците създадоха гносеологията, в която познанието се изчерпва с разбиране за условността на обективните силогизми, а истината – със съвпадението между понятие и предмет, към който се отнася, или с мистиката на същността, contemplatio (съзерцание) на безличния Абсолют. Богословието се превръща в „наука” със свои „доказателства”, обективираща предмета на своето изследване, подчиняваща го на правилата и принципите (regulae, axiomata, principia) на позитивистката гносеология.

Но в конкретната форма, в която го виждаме днес, академизмът в богословието става господстващ след Реформацията[12]. Новите „църкви”, които постоянно се отделят от Рим, търсят оправдание на своето историческо възникване и битие преди всичко във формулировката на теоретични различия, тоест стремят се към по-вярно формулиране на църковната истина, която е била изопачена от папизма. След всеки реформатор вървят последователи, споделящи неговите лични възгледи и мнения. Идейното им съгласие, изразяващо се накрая в официални изповедания и членове за вярата, изгражда духовната идентичност на нововъзникналата църква изключително като общност на убеждения[13].

Така богословието започва да се използва за възможно по-обективно, тоест научно утвърждаване на конфесионални разлики. Богословският академизъм няма нищо общо с преживяването на събитието на спасението, с обединяващия Църквата вселенски опит – на същностното единство и общение на единия лик на верните в богослужението и в аскетичния подвиг. Опитът за научно обработване на това конфесионално богословие неизбежно води до рационалистична и историческа критика на онези основополагащи истини, върху които се градят опитът и животът на Църквата[14]. Шизофреничният разрив между вяра и знание, чудо и логика, опитно възприемане и рационално постигане могат да станат централен проблем на протестантското богословие.

Възприемането на богословието като абстрактна наука, което я превръща в теоретичен клон на знанието и идеологическата система, се забелязва и в духовния живот на православните източни църкви от XVIII век. В завладения от турците Изток, както и в Полша, Литва и Русия усилията на римокатолици и протестанти за „обръщане” на православните достигат своята кулминация[15]. В борбата на два фронта, в стремежа си да защити своето Предание и истина, православното богословие започва да използва оръжията на своите противници, приема техните аргументи, изработени на Запад по време на религиозните спорове, тактиката и начина на мислене на конфесионалните богослови на Запада и изразява себе си в изповедания на вярата, измествайки центъра на своето собствено религиозно самосъзнание от литургичния живот и непосредствената даденост на опита към деклариране на идейни позиции и верови постановления[16].Богословието като израз на същността на вселенското събитие на спасението, което е въплътено в единството на евхаристийното тяло, на вярата и опитното преживяване на апостолското приемство, и съзнанието за това единство, винаги отличавало Църквата от ереста, отстъпват място на фрагментарно-конфесионалното възприемане на самото православие.

Неизбежно следствие от богословския академизъм е пиетизмът – явление от живота на Църквата, имащо, разбира се, своите исторически и конфесионални рамки[17], но което получава широко разпространение в духовния живот на всички християнски църкви, в това число и сред православните източни църкви.

Може да определим пиетизма като религиозна позиция, при която спасението в Христос се разглежда като събитие на личния живот, като нова възможност, открита за индивида. Пиетизмът представлява абсолютизиране на индивидуалното благочестие, субективно присвояване на спасението, според което достатъчно за спасението на човека е неговото нравствено усилие.

От гледната точка на пиетизма, спасението не е църковно събитие, богочовешко ново творение на тялото Христово – човешката природа според истина, тоест способ на съществуване по образа на Троицата, единство на общението на лицата. То вече не е динамично-лично участие в тялото на църковната община, спасяваща човека, въпреки неговото индивидуално недостойнство (тоест изцеляваща го, правеща го цял, цялостен в същинските възможности на личната католичност и обръщаща неговия грях чрез покаянието във възможност за приемане на благодатта и любовта на Бога). Според пиетизма, оправданието на човека се удостоверява от самия човек. То се гарантира от неговите индивидуални постижения, от индивидуалното изпълнение на религиозните задължения и морални предписания, от индивидуалното подражание на Христовите добродетели. За пиетизма Църквата е само външна обвивка на индивидуалното оправдание: съвкупност от нравствено възродени индивиди, събрание на чистите, което спомага за развитието на индивидуалната религиозност.

Пиетизмът подрива и дори изцяло отрича онтологията на църковното единство, но без да подлага на съмнение формулировките на истината за Църквата, а само като ги игнорира и възприема като умствени схеми, нямащи отношение към спасението и ги оставя на откъснатия от живота богословски академизъм, който, както и пиетизмът, запазва характерната за него вярност към буквата на догматическата формула, но към мъртва буква, нямаща отношение към живота и опита на човешкото съществуване.

Тези два вида реално разрушаване на църковната истина и единство се отличават от древните ереси. Тъй като не отричат вероучението и формулировките на истината за Църквата, те отделят истината от живота и от спасението на човека. Разривът може да има много варианти и оттенъци и затова е така трудно академизмът или пиетизмът да бъдат отлъчени, тоест изведени зад пределните на църковната истина и единство. Но именно затова те представляват най-голямата опасност за истината и за единството на Църквата.

Започвайки от арианството и чак до пиетизма, въпреки всички исторически и теоретични разногласия, ясно може да се проследи еднотипността на ересите: винаги едно и също отрицание или изопачаване на истината за личността и за природата. Отрицание на католичността на всяка личност и на личния способ на съществуване на природата. Отрицание или неправилно разбиране на истинските разлики между природа и личност, между природа и енергия.

От арианството до пиетизма, всяка ерес се оказва унищожаване на сбъдването на църковната истина, тоест на единството на Църквата. Унищожаването на новия способ на съществуване, състоящ се в личното общуване и отношения, в общуването на живите и мъртвите, на грешниците и на светците. Унищожаване на същностната принадлежност към тялото на Църквата, към богочовешкото творение и живота в Христос.

Превод: Златина Иванова

_______________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

** „Η ενότητα της αλήθειας” – In: Γιανναράς, Χ. Αλήθεια και ενότητα της Εκκλησίας, Αθήνα: “Γρηγόρη” 1997, σ. 34-55 (бел. прев.).

[1]. „Отсеченият от спасяващата вяра вече е обезглавен, като Голиат, със същия меч, който е извадил срещу истината: защото е лишил себе си от истинската глава” (Gregorii Nysseni opera, V, 1, Leiden 1960, p. 228).

[2]. Тази формулировка принадлежи на Игор Карузо: „Ереста представлява абсолютизиране на частните истини и неизбежно се съпровожда от релативизиране на абсолюта… По същия начин и в богословския смисъл догматическата ерес не е просто рационална хипотеза. Еретическият възглед никога не е само индивидуално предположение… Той изопачава цялата картина на света, която поради ереста става безумна… Догматическата ерес има не само религиозно значение, тя е погрешно поведение на всички нива на живота… Докато истината е една, ереста е разрив на истината, частна истина” (Caruso, I. Psychonalyse und Synthese der Existenz, Wien 1952). С това определение съвпада и социологическият подход към ереста на К. Касториадис: „Думата секта за нас не е качествено определение. Тя има точен социологически и исторически смисъл… Сектата е групировка, извеждаща до абсолют една страна, един аспект или фаза на движението, от която е произлязла. Тя създава истина от доктрината, като я абсолютизира, подчинява ѝ всичко останало и за да съхрани верността към тази истина, радикално се отделя от света и от този момент заживява в свой отделен свят” (Castoriadis, C. L’ institution imaginaire de la société, Paris 1975, p. 16).

[3]. Γιανναρά, Χ. Το πρόσωπο και ο έρως, Αθήναι 1976, σ. 324.

[4]. Θεόδωρος ο Στουδίτης, Εναντίον των εικονομάχων, 3, 34 (PG 99, 405 A).

[5]. Gilson, E. La philosophie au Moyen Age, Paris 1962, p. 589-590.

[6]. Chenu, M. La théologie comme science au XIII siècle, Paris 1969, p. 42; Grabmann, M. Die Geschichte der scholastischen Methode, 2, Graz 1957 S. 281f.

[7]. „Прибавянето на filioque и отричането на разликата между същност и енергия е в причинно-следствена връзка. Смесването на ипостасни свойства с общата същност на трите Ипостаси и на изхождането на Духа с изпращането Му в света непосредствено отразява отъждествяване на същност и енергия. Изпращането на Духа в света вече не се разглежда като общо действие на трите божествени Ипостаси, насочено навън, а като определение на Божеството вътре в Него. С други думи, разбира се като вътрешно отношение – вътре в Божествената същност и затова се отъждествява с изхождането на Духа. Понеже това отношение в същността се разбира като причинно, то и изхождането неизбежно започва да се отнася и към Отца, и към Сина (ex Patre Filioque). Така трите божествени Ипостаси нямат, всяка от тях, лична воля и действие, а понеже способът на съществуване е взаимодействие на лични свойства и единство в любовта, единното как на личното изразяване на природните воли и енергии е отъждествено с какво на природната енергия – тя губи връзка с лицата и вече не е реално явяване, в което се разкрива другостта на лицата. Отнася се единствено до същността, като мислимо определение, описващо способа на битието на същността (actus purus). Той пък поглъща способа на съществуване и реалността на лицата се свежда до отвлечени вътрешни отношения в същността. Затова православните от 14 в., във връзка с така наречените исихастки спорове, осъждат римокатолиците за юдейска нищета на единобожието и твърде интелектуална идея за безличен Бог-същност, за откъсване на човека от опита на личното отношение с личния Бог” (Yannaras, C. “The Distinction between Essence and Energies and its Importance for Theology”- In: SVTQ, 4, 1975, p. 232-245).

[8]. Μαξíμου, Μητρ. Σαρδεων, Το Οικουμενικóν Πατριαρχεíον εν τη Ορθοδóξω Εκκλησíα, Πατριαρχικóν ’Ιδρυμα Πατερικων Μελετων, Θεσσαλονíκη 1972, σ. 322-323.

[9]. Ibid, σ. 330-333.

[10]. Виж още: Γιανναράς, Χ. Ορθοδοξία και Δύση – Η θεολογία στην Ελλάδα σήμερα, Αθήναι 1972; Ware, T. The Orthodox Church, London 1993, p. 194.

[11]. Основни трудове върху възникването на богословския рационализъм: Chenu, M.-D. La théologie au douzième siècle, Paris 1966; Idem La théologie comme science au XIII siècle, Bibliothèque Thomiste 1975.

[12]. Виж: Weber, E. Die philosophische Scholastik des deutschen Protestantismus im Zeitalter der Orthodoxie, Leipzig 1907; Lau, F. (Altprotestantische) Orthodoxie (3), Die Religion in Geschichte und Gegenwart, 4, Tuebingen 1960, Sp. 1722; Machneill, J. The History and Character of Calvinism, NY 1954, p. 154ff.

[13]. Виж: Heussi, K., E. Peter Precis d’ Histoire de l’Eglise, Neuchatel: “Delachaux et Niestle” 1967 § 75.2; 75.5; 80.2; 80.5; 99.2.

[14]. Виж: Richter, L. Immanenz und Transzendenz im nachreformatorischen Gottesbild, Goettingen 1955; Bultmann, R. “Die liberale Theologie und die juengste theologische Bewegung” – In: Bultmann, R. Glauben und Verstehen: Gesammelte Aufsaetze, I, Tuebingen 1964, S. 1-25.

[15]. Виж: Szamuely, T. The Russian Tradition, London 1974, p. 105-107; Φειδάς, Β. Επίτομος εκκλησιαστική Ιστορία της Ρωσίας, Αθήναι 1967, σ. 86, 135; Шмеман, А. Исторический путь православия, Москва 1993, с. 372.

[16]. Καρμίρης, Ι. Ετερόδοξοι επιδράσεις επί τας Ομολογίας του ΙΖ΄αιώνος, Ιερουσαλήμ 1949; Runciman, S. The Great Church in Captivity, Cambridge 1968, p. 338.

[17]. Пиетизъм се нарича движението, възникнало в протестантските среди в края на XVII–XVIII век (1690-1730), отстоявало приоритета на практическото благочестие в противоположност на полемичното догматично богословие, на което Реформацията от самото начало придава най-голямо значение. Интелектуалното и абстрактно възприемане на Бога и догматическата истина пиетизмът противопоставил на практичното, действено благочестие (praxis pietatis), ежедневното изпитване на себе си по обективни критерии с цел самоусъвършенстване в добродетелите, ежедневно изучаване на Библията и прокарване в живота на нейните морални наставления, напрегната емоционалност в молитвата, а също и решителен разрив със света и светските обичаи (танци, театър, нерелигиозна литература), обособяване от официалната църква. Виж повече в: Heussi, K., E. Peter, op. cit., § 106.

Изображение: авторът, Христос Яннарас. Източник – http://www.stkath.org.

Лимасолски митрополит Атанасий

В днешното Евангелие за Страшния съд Господ ни открива начина, по който ще дойде в слава, за да съди света, да възстанови нещата в тяхното истинско положение и ни казва, че критерий за човеците ще бъде любовта, която проявяваме  към нашите братя. Господ ни е дал онази страшна картина на последния Му Съд. Той е говорил образно по тези теми, защото нищо в този свят не може напълно да се оприличи на онези бъдещи събития. Когато казва  например, че ще седне  на престола на славата, не означава, че ще има някакъв престол – дървен или златен,  където ще седне, нито ще има дясно и ляво, и Бог да постави едните отдясно, а другите отляво. По този начин Христос обаче ни разкрива картината на събитията, доколкото е възможно за нашите човешки способности.

В Евангелието Той ни казва, че когато дойде в онзи ден и седне на престола на славата, ще събере хората пред Себе Си, както пастирят познава стадото си и ги отделя: овците отдясно, а  козите – отляво.

Овците са незлобни, невинни и така да се каже по-благородни от козите, които се смятат за непослушни и буйни и не се подчиняват много. По същия начин Бог отделя хората и поставя едните отдясно, а другите отляво. Господ казва на едните: “дойдете, вие благословените от Отца да наследите царството, което е приготвено  за вас. По коя причина? Защото – казва Господ – странник, бях и се погрижите за Мене, беден бях, и Ми помогнахте, гол бях и Ме облякохте, в тъмница бях и Ме посетихте, болен бях и се погрижихте за Мене и всички тези неща. Разбира се, хората ще попитат, ама, кога Те видяхме гладен, жаден,  в тъмница, странник и   направихме всичко това, което Ти говориш? Той ще се обърне и към грешните, към тези, които са отляво, а  те ще отправят  същия въпрос: ама, ние, Господи, кога Те видяхме да гладуваш и не Ти дадохме храна,  когато  Те видяхме странник, и не Те прибрахме и т. н.

Христос казва много сериозни думи, които са ключът, който  ни показва същността на евангелското четиво. Той казва на хората – от момента, в който сте сторили  това на вашите братя, значи на Мене сте го стори. С други думи, от момента, в който сте се научили в лицето на другия човек да виждате Мене, значи  всичко, което правите спрямо него, се отнася и към Мене, Христос, Който съм средоточие на любовта на подвизаващия се човек. Христос приключва с думите „И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен”. Историята на човечеството приключва с влизането на праведниците във вечното царство Божие и влизането на хората – които за съжаление ще се окажат далеч от Бога – във вечно отстъпление и  отчуждение от Божията любов.Днешният евангелският текст всъщност е много радостно, но и много сериозно благовестие, макар и привидно много строго. Защо е радостно? Защото нашият Господ ни уверява, че всички настоящи неща имат край. Днес Христос ни уверява, че образът на тоя свят е преходен, че всичко преминава, нищо няма да остане, всичко ще отмине, и каквото и да  става в този свят, Господ ще дойде да го съди и оцени. Това означава, че мъдростта и будността на всеки човек се състои в това как може да оползотвори настоящите неща във вечното Божие царство. Как човек, всеки един от нас, може да оползотвори това, което има сега – дали радост, дали скръб, дали щастие, дали нещастие, независимо дали е млад или стар, богат или беден, каквото и да има човек. Христос ще има последната дума в историята  на света. Когато Господ дойде в слава, Той ще въздаде справедливост и ще постави всичко на тяхното реално място. Много пъти хората се питат, и  с право: ама, защо има толкова неправда в света? Защо млади хора напускат този свят, защо малки деца умират от глад, от болести, изоставени, защо? И изглежда, че  праведният и правдата се намират в непривилегировано положение, много пъти всички се намираме в състояние, в което чувстваме, че справедливостта не е на наша страна. И наистина е така. Доказано е, че светът е такъв, такива са нещата в света. Ако отнемем от нашия живот продължението в  Божието царство, тогава този свят наистина е театър на абсурда и имаме абсурден свят, който има за основен белег неправдата. Тогава наистина чувстваш, че реално се задавяш и ти идва да направиш огромен бунт да и сринеш този свят. Защо? Защото неправдата, която е пред тебе, по никакъв друг начин не може да се третира или да се обясни. Как ще обясниш неправдата на един човек, който е неоправдан, който гладува, страда, умира, болен е, губи свои близки хора, как ще му обясниш на този човек да разбере какво става, ако отнемеш знанието и чувството за вечното царство Божие? Наистина е невъзможно.

Без вечността човек буквално се задавя в своето всекидневие. Христос днес обаче ни уверява, че има продължение на  настоящия живот и то такова продължение, че настоящите неща,  както казват отци, да са като несъществуващи. Сякаш не съществуват. Св. Иоан Златоуст казва – не се диви на настоящите неща, животът на този свят е театър, нашият живот е театър, свърши ли театърът, всичко е свършило. И не се увличай от това, което виждаш, а гледай отвъд, за да намериш реалността. Св. Василий Велики също отправя хубаво слово към християните – внимавай, ти си пътник, а не жител, вървиш, а не си жител в този свят, ходиш, не се подлъгвай да седнеш някъде и да кажеш, а тук е хубаво и ще остана тук! Тогава приличаш, казва той, на някой, който е влязъл в кораба, за да отиде в някоя страна, но се  самозабравя, корабът му е харесал и си е построил дом в кораба. Но ще слезеш в даден момент, няма да останеш там. Трябва да се подготвяш, защото това е момент от живота, но не е постоянен. Това действително е радостната вест на днешния евангелски текст – това, което казваме в Символа на вярата: чакам възкресение на мъртвите. Глаголът чакам означава очаквам с копнеж онзи час, в който Господ ще дойде и ще настане правдата за нас. Не очакваме Христос, за да накаже  неправедниците, не, това би било огромна грешка. Ние Го очакваме, но не за да накаже някого, а за да стане  нашата правда  в този свят. Реалната неправда не е когато ние онеправдаваме другите, а когато онеправдаваме себе си и се лишаваме от Божията благодат. Когато сме лишени от благодатта, тогава наистина онеправдаваме себе си. Затова Христос е нашата правда, Той ни дава Своята правда и присъствие.

Затова Господ днес зачерква настоящите неща, открива завесата и ни показва реалността на нашата ипостас и на нашия път, така че нищо от настоящите неща  да не ни съкруши и  потопи в депресия и отчаяние, защото се надяваме на царството Божие, надяваме се на вечността, знаем, че настоящите неща не са само тези, а има продължение  в царството Божие.

Друг аспект. Ако човек види  днешния евангелски текст, ще помисли, че Господ говори  за някаква социална система, която се грижи за бедните, гладните, затворниците и болните. Разбира се, Евангелието има и социални последици, защото  делата на християнина са преди всичко са дела на любов. Но Христос дава един знак, който отделя светската любов от Негова любов и казва, че доколкото  сте сторили това нещо на един от Моите братя, на Мене сте го сторили. Той е поставил Себе Си в лицето на всеки човек, който е пред нас, който е наш брат. Един старец-авва казва: блажен е  онзи човек, който вижда всички хора сякаш вижда Бога. Видял ли си брата си, видял си твоя Господ Бог, в лицето на брата си видял си Самия Бог. Защото човекът, който обича Бога, в чистота на своето битие вече реално вижда човека, но не в неговите страсти, а както Бог го е създал, гледа външната страна и вижда създадената по Божи образ красота, обича човека и вижда колко хубаво и значимо нещо е човекът.

Нека да ви припомня и да разберем колко голямо значение Църквата отдава на присъствието на човека. Ще видим това в целия неин подход към всеки човек, но особено го виждаме в Писанието. Когато Бог създал човека, се казва, че Той видял Адам и казал – ето, Адам стана като един от Нас. Сякаш Бог се похвалил и удивил на Своето създание, защото видял Своя образ върху човека. Както знаете, повечето от вас са родители, когато имате дете, то прилича на вас и вие му се радвате, гледаш това дете  и казваш: прилича на мен, има моите черти върху себе си; както аз, така и майка ми и баща ми са били добри, радостни, благи хора. Ето, родителят вижда, че детето има тези черти в себе си и се радва, защото върху детето вижда себе си. Детето е образ на своя родител. По същия начин, гледайки Своя образ, красотата на Божия образ върху човека, Бог му се радвал и казал: Ето, Адам стана като един от Нас. Дори във философията древните предци говорели за това колко важно и прекрасно нещо е човекът, когато действително е човек. Тоест когато има тази красота, с която Бог го е създал, той е  изключително хубав, красив, прекрасен. Защо? Защото има цялата красота на Божия образ, но и нещо друго. Второто нещо, което Бог му дал, е  възможността за богоподобие. Затова Христос ни казва да бъдем подобни Богу, бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, и милосърдни, както е милосърден вашият Отец. Когато човек действително оползотвори Божия образ, подвизава се и се уподоби на Бога, тогава става такъв, какъвто Бог е – тоест както  благият Бог гледа Своите деца без да прави никаква разлика и да проявява дребнавости и страсти, Бог обича всички по равно, за Бога няма някаква разлика в любовта Му към човека.

Ние правим разлики, ние обичаме Бога един малко, друг повече, един изобщо, друг напълно. Бидейки съвършен, Бог обаче обича всички нас по един и същ начин, защото е  наш Баща. Така и божият човек по един и същи начин обича всички без изключение. Това води до критерия, Който Христос поставя днес, за да не ни затруднява и да не ни остава да се питаме: когато  умра, ще бъда ли заедно с Бога? Къде ли  ще се намирам след смъртта?  Какво ли ще стане с мене на Божия съд? За да премахне тези псевдодилеми и псевдооправдания, Той открива критерия и за съд поставя прости неща. Той казва следното: виж, не се тревожи, ако постъпваш с любов към всеки човек и във всеки човек виждаш Мене, това е твоето спасение. За да покаже, че любовта към брата е резултат от любовта към Бога. Не можеш да кажеш, че обичаш Бога, ако не обичаш брата си. Не можеш да кажеш, че си Божи човек, ако не можеш да общуваш с другия  човек. Общението не означава само да му хвърлиш парче хляб или да му дадеш от своя излишък и дори да си правиш реклама, че аз давам милостиня, давам пари. Бог не иска по този начин. Бог се движи по Свой начин, Той иска да имаме Неговите черти върху нас. Разбира се, днес  хората  имат нужда от хляб, храна и пари и от всичко друго, но преди всичко човекът има нужда от любов, която не е нещо  абстрактно, а най-живото чувство, което човек има в себе си.

Ако попитаме какво  е човекът,  можем  да дадем едно просто определение. Писанието ни казва ясно – Бог е любов. Човекът какво е? След като е Божи образ, значи, можем да кажем, че човекът е любов!

Ще ви дам един прост пример. За съжаление, днес всички знаете за най-големия голям бич сред младите – наркотиците. За съжаление, всички ние всеки ден се изправяме пред млади хора, които са влезли в тази вихрушка на наркотиците и изпадаме в страшно недоумение, защото  виждаш пред себе  си един човек, който отникъде не може да го хванеш. Като дима, можеш ли да хванеш дима? Посягаш да го хванеш, и нищо не остава в ръката ти. Изглежда, че има очертание, но не можеш да го уловиш. Когато се занимаваш с млади хора, които са отхвърлили всичко в живота си и абсолютно нищо не ги трогва, дори техният живот; такъв човек не се страхува от смъртта, защото неговият живот е по-лош и от смъртта. И си мислиш: какво да кажа на този човек? Какво да му обещая? Как да го трогнеш? След като абсолютно нищо не го интересува. Той е като  болен от анорексия и дори да му поднесеш най-хубавото ястие го гледа с погнуса. Не иска да го види пред себе си, насилваш го да яде, но не иска. Наистина, това е страшно нещо. Признавам, че в началото, когато започнах да се занимавам с тези млади хора, много пъти бях в това недоумение какво ще им говоря. След като нищо не ги трогва, нито пари, нито слава, нито работа, нито животът, нито родители, абсолютно нищо. Какво да му кажеш? Обаче от малкия си опит видях следното нещо – онова, което наистина може да възкреси дори мъртвия човек, е любовта. Затова  св. Иоан Златоуст казва – любовта е извор на огън и живот.  Любовта прелива живот в другия човек. Обичай брата си от сърце, автентично, без да очакваш нищо от него, без да търсиш нищо, както Бог обича тебе и Бог не идва да те осъди, нито  дори да ти каже нещо, а само да те оживотвори и те стопли в Неговата любов.

Днес светът има нужда от тази любов, да покажем любов към брата ни, здрава любов, която може да се прояви и чрез материални неща, но дори да нямаме какво да му дадем нещо, е достатъчно да го обичаме правилно и истински. Днес много хора имат всичко, но няма кой да ги обича, никого не обичат и тънат в материята, в богатството, но са нещастни. Защото липсва тази същност на живота, липсва  реалният смисъл на техния живот.

Следователно, Църквата  извършва социално дело, извършва дори дело с национално значение и има отношение към проблемите от този свят. Църквата е мястото, което Евангелието днес ни е открива, мястото, на което нашият брат е Христос, нашият най-малък брат е този, който иконизира Господ Иисус Христос и ако ние сме чеда на Църквата и обичаме  Христос, не може да не обичаме брата си, който и да е, от каквато  раса  и вяра да е, за Църквата той е Божи образ. Той е човек, за който Христос умря, човек, който Бог е създал и въвел в този свят. Затова не трябва да се питаме, нито да казваме, ама, какво говори Църквата по еди-коя си тема и какво казва Църквата по етническите въпроси?

Църквата говори чрез  Евангелието 2000 години и не е чакала нито ООН, нито други институции на човешката справедливост. Църквата винаги благовести Божията любов в света, както и че решението на човешките проблеми е Самият Бог и царството Божие, те са отговор на всичко това, което човек претърпява в своя всекидневен живот.

Затова, братя, когато гледаме към царството Божие, изпитваме голяма радост, защото нещата от настоящия живот се облекчават; когато гледаме към Христос, виждаме всички наши братя. И когато гледаме човека, всеки човек, виждаме нашия Господ Иисус Христос, Който ние като християни обичаме, не просто вярваме в Него, а Го обичаме и очакваме часа, в който ще Го срещнем. Първо в лицето на братята ни и след това в  последния ден в Неговото вечно царство.

Моля се всички да имаме тази велика Христова благодат в нашите сърца и Господ да ни удостои с голяма радост и сила да влезем в този велик и благословен период на Великия пост, да бъдем смели войни срещу страстите и обитаващия в нас грях, а  Възкресението на нашия Господ да дари радост и светлина на целия свят!

Превод: Костантин Константинов

_____________________________

*Източник http://dveri.bg, публикация от 9 март 2013 г. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, Лимасолски митрополит Атанасий и Небесният Иерусалим. Източник – http://www.yandex.ru

Николай Бердяев

В нашия век на широко разпространено неверие за хри- стиянството съдят по християните.През предишните векове – векове на вяра – за християнството са съдили преди всичко по вечната истина в него, по учението му, по заветите му. Но нашият век е прекалено погълнат от човека и човешкото. Лоши християни скриват самото християнство. Техните дела, насилието, до което стигат, интересуват хората повече отколкото самото християнство. Те се набиват на очи повече от великата истина на християнството. Така мнозина наши съвременници започват да съдят за християнството по християните, и то не по истинските, а по повърхностните, изкривените. Християнството е религия на любовта, но го преценяват по злобата и ненавистта на християните. Християнството е религия на свободата, но съдят за нея по насилията, извършвани от християни в хода на историята. Най-голямото възражение против християнството са самите християни. Те го компрометират, отвращават от него хората. Нерядко се посочва, че представителите на други религии – будисти, мюсюлмани, евреи – са по-добри от християните, по-добре изпълняват заповедите на своята религия. Дават се за пример и невярващи, дори атеисти и материалисти, които често са по-добри от християните, в живота са по-големи идеалисти, по-способни са на жертви. А недостойнството на мнозина християни се състои точно в това, че те не изпълняват заветите на християнството, изневеряват им и ги извращават. За низостта на християните съдят по извисеността на християнството, по несъответствието на техния живот с тази извисеност. Но как осъждат християнството заради недостойнството на християните, след като същите тези християни са осъждани заради несъответствието на живота им с достойнството на християнството? Това е явно противоречие. Ако последователите на другите религии често са по-добри от християните, по-добре изпълняват заветите на своята религия, то е именно защото тези завети могат да се изпълнят по-лесно за разлика от изключителната висота на християнството. Християнството не е виновно, че хората не изпълняват и не осъществяват неговата правда в живота. Христос не е виновен, че потъпкват заветите Му…

Ние често мерим нравствените достойнства на хората по вярата им или по техния идеал. Ако един човек, материалист по своя мироглед, се окаже добър, предан на идеята си, способен заради нея да се жертва, той вече впечатлява със своята висота и го дават за пример. Но за християнина е невероятно трудно да стои на висотата на вярата си, на идеала си, защото той трябва да обича своите врагове, да носи кръста си, геройски да се противи на съблазните в света, което не е принуден да прави нито вярващият евреин, нито мюсюлманинът, нито материалистът. Християнството насочва живота по пътя на най-голямото съпротивление, животът на християнина е разпятие на самия себе си…

Често казват, че християнството не се е осъществило в хода на историята.

И смятат това за довод против него. Не само християните компрометират християнството, компрометира го неговата история и историята на Църквата. Нека кажем истината – четенето на книги за историята на Църквата може да бъде смущаващо за хората с малка вяра. Тези книги говорят за борбата на човешките страсти и интереси в християнския свят, за изкривяването и изопачаването на християнската правда в съзнанието на грешното човечество… Външната страна от историята на църковния живот веднага бие на очи и за нея се разказва лесно… Вътрешният, духовният живот на Църквата – обръщането на хората към Бога, достигането на светостта – не е толкова явен за очите и за него по-трудно може да се разкаже, той остава като че ли скрит зад външните събития, задушен от тях. Хората забелязват по-лесно лошото, отколкото доброто, по-възприемчиви са към външната страна на живота, отколкото към вътрешната.

Ние познаваме лесно хората откъм външната им страна – с каква търговия се занимават или с каква политика, какво е поведението им в семейния и в обществения живот. Но мислим ли за това, как те се молят на Бога, как тече вътрешният им духовен живот, каква духовна борба водят с греховната си природа, как са обърнати към божествения свят? Често не знаем нищо за това и дори не подозираме за съществуването на такъв духовен живот у хората, с които се срещаме, или знаем за това само при близките ни, които обичаме и към които сме особено внимателни. Във външния живот, видим за всички, лесно откриваме действието на греховните страсти. А какви борби на духа, извисявания към Бога, мъчителни усилия да осъществиш Христовата правда стоят зад този живот, не знаем и не искаме да знаем. Заповядано ни е да не осъждаме ближния, но ние постоянно го съдим по външните дела, по израза на лицето му, без да вникваме в неговия вътрешен живот… Така нареченият “неуспех на християнството в историята” е неуспех, свързан с човешката свобода, с нейната съпротива спрямо Христовата правда. Свързан е със съпротивата на злата воля. Християнската религия не смята за възможно да насили отвън тази зла воля и да я принуди към добро. Не иска да прави това, тъй като самата християнска правда предлага свобода и очаква вътрешна духовна победа над злото. Държавата насилствено налага граници на проявата на злата воля и тя е призована за това, но така не се побеждават вътрешното зло и грехът… Бог не иска да насилва, не цели външното тържество на правдата, а иска вътрешната свобода на човека… Именно Христовата правда не може да бъде осъществена насилствено…

Ето защо е несъстоятелен доводът против християнството, основан върху неговия неуспех в историята. Не можеш да принудиш някого да влезе в Божието царство, това е невъзможно без духовно възраждане, което винаги предполага свобода на духа. Християнството е религия на кръста, то признава смисъла на страданието. Христос ни призовава да вземем кръста си и да го носим, да носим тегобите и бремето на грешния свят. Осъществяването на Божието царство на земята, на земното щастие и земната справедливост без кръста и без страданието за християнското съзнание е голяма лъжа, това е една от съблазните, които Христос отхвърля в пустинята, когато Сатана Му показва царствата на този свят и Му предлага да се поклони. Християнството съвсем не обещава по необходимост да се осъществи и да тържествува на земята. Христос дори се съмнява ще намери ли вяра на земята, когато дойде в края на времената, и предсказва оскъдност на любовта.

В своята история човечеството е извършило тройна изневяра на християнството. Първо го е извращавало и го е осъществявало лошо, после го е отхвърлило и накрая, което е най-голямата низост, е започнало да го проклина за всичко лошо, което самото то е вършило в християнската история…

Човек сам изкривява християнството, а после въстава против това изкривяване, сякаш то идва от самото християнство. Нужно е да съпоставяме идеален принцип с идеален принцип, реален факт с реален факт. В Евангелието ще намерите благата вест за идването на Божието царство, призив към любов, кротост, саможертва, служене на ближния, чистота на сърцето и няма да откриете призив към насилие, злоба, мъст, ненавист, корист… Хората не само възприемат християнската истина ограничено, но и я изопачават. Те извращават учението за Бога, Когото често си представят като източен деспот, самодържавен монарх. Извращават и учението за изкуплението, което виждат като решение на съдебния процес, възбуден против човека от обидения и разсърден Бог, задето е нарушена Неговата воля. И това изопачено, човешки ограничено разбиране на християнските учения води до отхвърляне на християнството. Извращава се и самото понятие за Църква. Тя се разбира външно, отъждествяват я с йерархията, с обредите, с греховете на християните миряни, виждат в нея преди всичко учреждение. По-дълбокото и вътрешно разбиране за Църква като духовен организъм, като мистично Христово тяло се измества и замъглява.

Християнството посочва висшата цел в живота, говори за висшия произход на човека и висшето му предназначение… Ако вие не осъществявате правдата и я изопачавате, виновни сте вие, а не правдата… Хората изискват свобода, не искат да ги принуждават към доброто. А за последиците от безмерната свобода, дадена им от Бога, обвиняват самия Бог. Кой е виновен, че човешкият живот е изпълнен със зло? Християнството ли е виновно, Христос ли е виновен? Христос никога не е учил на това, за което критикуват християнството, не го приемат и го отричат. Ако хората следваха истината, на която учи Христос, нямаше да има за какво да се надигат против християните. Някъде у Уелс има диалог между Бога и хората. Хората се оплакват на Бога, че животът е пълен със зло, страдания, войни, насилие и така нататък, че става непоносим. Бог отговаря: “Щом това не ви харесва, не го правете…” Ако хората имаха духовното зрение, сигурно щяха да видят, че като извращават християнството, като му изневеряват и го проклинат за всичко лошо, в което им се струва, че е виновно, те разпъват Христос… За истината не може да се съди по хората, още повече по най-лошите от тях. Трябва да погледнем в лицето на Христос и да видим извиращата от Истината светлина. В човешкия род за истината трябва да се съди по най-добрите, а не по най-лошите. Християнството може да се преценява по апостолите и мъчениците, подвижниците и светиите, а не по огромната маса полухристияни полуезичници, които правят всичко, за да изопачат образа на своята религия в света.

Две велики изпитания са били пратени на християните – изпитание с гонения и изпитание чрез тържество. Първото вярващите са издържали и са дали примери на мъченици и герои… Но много по-трудно е да се издържи изпитанието чрез тържество. Когато император Константин се покланя пред Кръста и християнството става господстваща държавна религия, започва дългият период на изпитание чрез тържество. И него християните не са издържали така добре, както изпитанието с гонения. Често сами са се превръщали от гонени в гонители, увлечени от царството на този свят, от стремежа към господство над света… И пак Христос е бил разпъван от тези, които са се смятали за Негови слуги на земята и не са разбирали какъв дух имат…

Но християнството вече е встъпило в напълно нова епоха, когато вече не е възможно да се отнасяме повърхностно към своята вяра и да се ограничаваме с обредно благочестие, когато християните трябва да гледат по-сериозно на осъществяването на своята религия в цялата пълнота на живота, трябва да защитават вярата с личността си, с живота си, с предаността си към Христос и заветите Му, с любовта си, която се противопоставя на злобата на света. Може да се каже, че свършва времето, когато християнството се смесва с езичеството и идва времето на по-чистото християнство. То е било много изкривено от факта, че е било господстваща, държавна религия и Църквата се е съблазнявала от меча на кесаря, който е използвала, за да упражнява насилие върху тези, чиято вяра е различна от господстващата. Ето защо в съзнанието на много хора християнството е престанало да бъде религия на Кръста, с християнството се е свързвал образът на гонителя, а не на гонения. Прекалено много хора са го възприемали като освещение на езическия бит без истинско просветление и преображение.

Християнството е религия на изкуплението и спасението от греха, то възвестява истината, че светът е затънал в злото и човекът е греховен. Според различни други учения е възможно да се постигне съвършен живот без действителна, реална победа над злото. Но християнството не смята така, то изисква реална духовна победа над злото , духовно възраждане, то е по-крайно от другите учения и изисква повече. Най-отрицателната страна на християнството е това, че прекалено много неща и много хора са носили външни християнски етикети и знаци, но в действителност са били различни. Няма нищо по-отвратително от лъжата, преструвката и лицемерието. Точно това е предизвикало протест и противопоставяне. Държавата се е наричала християнска и е носела християнски символи и знаци, но реално не е била такава. Същото може да се каже и за християнския бит, за християнската наука и изкуство, за християнското стопанство и право, за цялата християнска култура. Всичко се е наричало християнско, но това название не е отговаряло на истината. В християнския свят се е натрупало много лицемерие и лъжа, много условност и реторика. Протестът против християнството и отхвърлянето му често са били само основателно желание всичко външно да прилича на вътрешното. Ако вътре няма християнство, не трябва да го има и отвън. Християнският свят изживява криза, която разтърсва до самите му първооснови. Външното, престорено, лъжериторическо християнство не може да съществува повече. Идва векът на истинския реализъм, когато се разкриват първичните реалности на живота и падат всички външни покривала, когато човешката душа се сблъсква лице в лице с тайните на живота и смъртта. Условностите на външния бит, политическите и държавните проявления, привидният външен морал, отвлечените идеологически теории вече губят предишното си значение. Човешката душа иска да проникне в дълбочината на самия живот, иска да знае най-същественото и най-необходимото, иска да живее чрез истината и правдата.

Човекът се е изморил от лъжи, условности, външни знаци и форми, подменящи истинските реалности на живота. И човешката душа би искала да види Истината на християнството без посредничеството на онази лъжа, която са внесли в нея християните, би искала да се приобщи към самия Христос. Заради християните хората са забравили за Христос, престанали са да Го виждат. Християнското възраждане ще бъде преди всичко обръщане към Христос, към самата Христова Истина, освободена от човешките изкривявания и приспособявания. Съзнанието за непреодолимостта на първородния грях не трябва да отслаби у човека съзнанието за отговорността му да разпространява Христовото дело в света, нито да парализира енергията му, когато служи на това дело. Реалното съществуване на християнството, на Христовата Правда и Христовите завети понякога изглеждат на хората непосилна, безнадеждна задача. Но самото християнство ни учи, че само с човешки сили то не може да бъде осъществено в живота. Невъзможното за човека е възможно за Бога. Вярващият в Христос знае, че не е сам, че Христос е с него и че е призован да осъществява Христовата Правда в живота заедно с Христос, неговия Спасител.

_______________________________

Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, Николай Бердяев. Източник – http://www.yandex.ru