Иван Снегаров

При това положение трудно е да се приеме, че в Кутмичевица (бивша византийска провинция), където действал св. Климент Охридски (886-893), и в Дебричко-Величката епископия в негово време, е имало езичници, които той трябвало да покръсти[25]. В пространното му житие, приписвано на охридския архиепископ Теофилакт, се говори, че народът във Величката епископия бил непросветен и невежествен, а не че бил езически. Само такъв смисъл може да имат думите:

„(Климент) намерил, че народът на тази енория (=епархия) е съвсем незапознат с божественото слово и с “Писанията и не е обучен в нищо от онова, което краси църквата и урежда народа в духа на благочинието и благонравието”. Ако се разбира, че населението в тази епархия било езическо, как можело да се открие епископия без християнско общество? В краткото житие на св. Климент Охридски, съчинение на охридския архиепископ Димитри Хоматиан, се представя като причина Климент да бъде поставен за епископ в Охрид (siс) – майка на илирийските градове, обстоятелството, че не бил просветен чрез кръщение целият български народ и си оставал в животинско варварство[26]. Но това известие, както и други известия в същото житие за по-стари събития, едва ли може да се смята, че отразява историческата действителност. То е мнение, което авторът на житието си съставил по презумпция, че Климент продължил мисионерската дейност на своя учител Методий, който според житиеписеца просветил с православието българския народ[27] и бил поставен от папа Адриан за архиепископ на Моравия, и България[28], като поставил Климент за епископ на целия Илирик[29]. В своя стремеж да представи Климент като апостол, Димитри Хоматиан твърди, че Климент дори покръстил княз Борис и след него неговия син Михаил (погрешно вместо Симеон), който пръв се провъзгласил за цар[30]. При това казаното известие по-правилно е да се разбира не в смисъл, че целият български народ не е бил покръстен и населението в Климентовата област било още езическо, а в смисъл, че не бил просветен по християнски целият български народ, след като се покръстил, и че изобщо продължавал да живее варварски, както населението в Кутмичевица. Ако е било иначе, в пространното житие на св. Климент Охридски (най-достоверен за сега извор за живота и дейността му) би било казано, че Климент също и кръщавал непокръстените още в Кутмичевица, и Климент не би бил изобразяван в същото житие само като проповедник и учител на деца и младежи в славянска писменост, като педагог и подготвител на образован славянски клир, разпределен по „енории”. Житиеписецът (Теофилакт) казва изрично, че в Охрид имало катедрална (архиепископска) църква преди да построи там Климент две църкви, между тях манастирът с храм Св. Пантелеймон. Към 879 година, сиреч седем години преди да се яви Климент в Кутмичевица, в Охрид е имало епархийски архиерей Гавриил (присъствал в цариградския събор, свикан в тази година за повторното провъзгласяване на Фотий за цариградски патриарх). Как е било възможно населението в Деволска област да бъде езическо чак към 886 година, когато Борис е организирал там административни центрове (в Девол и Главеница)[31], на управителите на които без друго е възложил и християнизаторски задачи, и същите градове по негова разпоредба станали бази на културно-просветната християнска дейност на Климент? Откритият при село Балши, Бератско, мраморен стълб с надпис от 6374 година (865-866 година) за покръстването на Борис със своя народ[32], е свидетелство, че християнството вече било въдворено в този край и че главният му град Главеница бил християнски център. Както съобщава охридският архиепископ Димитри Хоматиан (1216 към 1234) в негово време се виждал този надпис в град Главеница[33]. Дали обаче този край станал християнски чак след покръстването на Борис, в това можем да се съмняваме, щом тази област била присъединена към България едва при Борис (852-889) или най-рано при баща му Пресиан към 847 година. Дотогава тя е била византийска провинция, каквато била при Борис останалата част от днешна средна Албания, заедно с Дирахион (Драч) – византийска крепост[34]. Ще рече, християнството било насаждано сред славяните в Кутмичевица още през време на византийското владичество, тъй както е станало и в Македония, Тракия, Сердикската област.

Не знаем до каква степен християнството е било внедрено сред славяните в онези византийски области, които влезли в българската държава при Крум, Пресиан и Борис. Няма списък на тамошни епархии или епархийски архиереи от VIII-ми век и първата половина на IX-ти век[35]. При все това там имало християнски маси, които не може да се смятат „капка в морето”[36] в сравнение с езическото население в българската държава преди 865 година. Папа Николай І ясно говори (по уверение на крал Людовик Немски), че в България имало доста християни преди да се покръсти Борис (et jam multi ex ipsis christiani facti sint – превод: и че вече мнозина от тях, (сиреч българите) са станали християни[37]. Това именно християнско население могло да влияе на прабългарите-езичници, които съжителствали с него, да приемат неговия език, обичаи, лични имена, изобщо да го предразполага към християнството. Такива християнофили имало в княжеския двор (Енравота, Борис, вероятно Звиница и Пресиан) и сред болярите, а навярно и сред народа. Понеже повечето от християните били славяни, то близкото общуване на прабългари и славяни[38] благоприятствало и за проникване на християнството сред езичниците прабългари.

Увеличението на християнското население внасяло в българската държава болезнена двойственост. Езичеството господствало в северната част, а християнството – в южните области. С това тя представяла територия, разделена верски надве неравни части – дуализъм, който съответствал до известна степен на етнографското разделение на България: туранобългарска и славянска[39]. Множеството християни – български поданици внасяли и идеологическо разделение в държавата. Поставял се въпрос за постигане морално-политическо единство. Това могло да се осъществи или като се наложи езичеството на християните или обратно – да се наложи християнството над езичеството. Тази вътрешна криза се почувствала още в началото на IX-ти век поради това, че християнското население в България се увеличило с масовото преселване на население от византийска Тракия. Княз Омуртаг тръгнал по първия път, но не постигнал нищо, а само разпалил още повече християнската пропаганда, жертва на която станали придворният служител Кинамон и Енравот. Борис, разколебан в бащината си езическа вяра и разположен към християнството подобно на римския император Константин Велики, поел втория път – да даде надмощие на християнството и да превърне България в християнска държава, идейно близка на Византия. За осъществяването на тази цел той подготвил най-нанред близките си държавни сътрудници боляри, роднини (брат му Докс, Петър, и други съмишленици). Без друго той се опирал и на християнските славянски маси. Той се покръстил на бойния театър, а болярите му в Цариград, след като сключил с Византия договор за ”дълбок мир” (според Симеон Логотет: e=ktote – сиреч след покръстването на Борис и болярите му – genome,nhz eirh,nhzdaqei,az)[40]. Византийски хронисти представят, че Борис се покръстил в дълбока нощ, тайно от народа, който щом узнал, въстанал срещу него[41] (според Скилица-Кедрин, първенците на народа – oi de Tou/ eqnouz a=rcontez)[42]. Но фактът, че Борис бързо потушил въстанието на недоволните боляри, както и безуспешният опит на неговия син Владимир да възстанови езичеството, показват, че той разполагал с много повече сили, отколкото противниците на християнството, сиреч на негова страна била по-голямата част от болярите и народа[43] и че бунтът не бил всенародно въстание, а се развил главно около столицата Плиска[44]. Те приели доброволно християнството, а на другата, противодействащата част Борис наложил насила новата вяра. Такива две противоположни групи различава българският анонимен писател, който при цар Иван Александър превел Манасиевата хроника[45]. Едва ли може да става спор, че под покръстване на българите византийските и западните летописци разбирали именно покръстването на прабългарите, ръководния народ в българската държава, който живеел по-компактно в днешна Добруджа и североизточна България. Прабългарите се пославянчвали, но не са били още напълно пославянчени и затова още били отличавани от славяните-поданици на българската държава. „Чудото на св. Георги с българина Георги” имало предвид прабългарите. Също и папа Николай I дава черти от бита на прабългарите (femoralia – един вид беневреци, конска опашка – знаме на прабългарите, военна дисциплина). Заповедта на княз Борис за покръстване на народа се отнасяла преди всичко до прабългарите и после до всички други етнични групи, които били още езичници (вероятно славяните в Дакия и в бившите аварски владения). Неговата борба обаче била насочена най-силно срещу езическата вяра на прабългарите, защото тя, определяйки характера на държавата, спъвала нейното по-нататъшно развитие като феодална монархия и политическа сила с международно значение. Затова и българските книжовници разбирали акта на Борис като кръщение на прабългарите. Тудор Доксов, братов син на Борис, дори датува това събитие по прабългарското летоброение: Борис покръстил българите в годината етх бехти (в петия месец на лунната година куче)[46] .

Дали чак тогава заедно с прабългарите било покръстено и „огромното множество славяни” в българската държава[47], няма исторически известия Изобщо не е известно, че в 865 година и славянското население в българската държава било изцяло или в по-голямата си част езическо. Не е такова свидетелство поетичният израз на презвитер Константин в азбучната му молитва: „Летитъ ныне и словенско племе къ кръщенйо”. Ако това стихотворение било написано в България след 886 година и преди 894 година, ще излезе, че славяните в българската държава се покръстили десетки години след прабългарите (865 година), чак в началото на Симеоновото управление. Азбучната молитва е твърде сходна със стихотворението Проглас към евангелието по дух и 12-сричен размер. Затова има основание да се мисли, че и двете творби били написани от презвитер Константин, а не от Константин-Кирил Философ[48].

В Прогласа обаче Константин се обръща, като към християни, към всички славяни с позив да тачат славянската книга като дар от Бога. Поради това под израза „Летить нине и словенско племя кь кръщению“ трябва да се разбира в смисъл – лети сега и славянското племе към просвещението, добивано от християнството чрез кръщението, което всички славяни вече изповядвали (това значи изразът „обратишъсъ вьси”). В древната християнска църква схващали кръщението като духовно просветление. Затова новопокръстените ги наричали просветени (fwtismenoi, illuminatl). Но трябва да се обърне внимание, че стихът от азбучната молитва се превежда откъснато и неправилно. В един препис той гласи: „Летитъ ныне и словенско племе; къ кръщению обратишъсъ вьси. Людие твои нарещисъ ходъще[49]”. Според  този текст славянското племе се стреми изобщо към Бога, всички (славяни) вече са се обърнали към кръщението, тоест са станали християни, искайки да се нарекат люде Божии. В този строеж тези стихове означават, че славяните, вече християни, са се устремили да осъществят Христовото учение, да се усъвършенстват нравствено.

Има сведения, ако и косвени, че още преди появата на Кирил и Методий и преди покръстването на княз Борис християнството било внедрено в области със славянско население. В своята апология на славянската писменост Черноризец Храбър съобщава ясно: славяните, когато били езичници, нямали писменост, а си служили с черти и резки; но след като се покръстили се принуждавали да пишат на своя славянски език (славенский реч) с латински и гръцки букви. Така правели много години, докато най-после в 6363 година (=855 година) Кирил им състави славянска азбука от 38 знака[50]. Не може да има съмнение, че той имал предвид славяните във византийската империя и в българската държава (между тях била разпространена гръцката писменост) и славяните в Мораво-Панония, Далмация и Хърватско, които, като подведомствени на Римската църква, били принудени да си служат с латински богослужебни книги. В краен случай, ако може да се допусне, че славяни езичници е имало в северните области на българската държава (от въпросите на българите до папа Николай I се вижда, че в 866 година след потушаването на бунта в България още имало жители, които отказвали да приемат християнството[51]), това не може да се твърди за славянското население в областите на юг от Стара планина, които българите отнели от Византия в началото на IX-ти век и към средата на същия век. Наистина Йоан Екзарх в своя Шестоднев говори общо за езичници и неверен народ (наред сред еретици манихеи-павликяни). Ако и да не посочва местонахождението на „поганите”, може да се мисли, че славянски селища в планински места и далечни краища на българската държава още поддържали езическите обичаи, или пък Йоан Екзарх имал предвид полунезависимите славяни в Пелопонес, които се противели да приемат християнството[52], или пък изобщо независимите езически славянски племена в Дакия, Полша, Русия и неславянски народи (маджари).

Прочетете още „Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 година) – продължение и край*“ →

Иван Снегаров

В старобългарския разказ „Чудо на св. Георги с българина” се представя, че княз Борис, след като се покръстил, е наложил християнството на своя народ, който бил фанатично предан на езическата религия. Упорит и непокорен, прабългарският народ противодействал на християнизаторската дейност на Борис, но той го победил, отвърнал го от „тъмните и богомерзки жертви” и разрушил капищата му[1]. Разказът по всяка вероятност има предвид победата, която Борис спечелил, като потушил антихристиянското въстание на болярите в 866 година. Няма съмнение, че преди този акт българската държава била официално езическа не само, защото нейният владетел и неговите помощници били езичници, а и защото имало многобройно езическо население. Но известието в казания разказ е твърде обобщително. То не може да се разбира в абсолютен смисъл, че целият прабългарски народ бил езически до покръстванeто на княз Борис. Сказателят могъл да се изрази обобщено и ако само голяма част от прабългарите били езичници. И наистина, княз Борис не би се решил и не би могъл да извърши такъв коренен преврат идеологически и социален, какъвто било приемането на християнството, ако той нямал здрава почва, на която да стои и да действа твърдо и решително. Историята ни дава и други примери за налагане на християнството в една държава от нейния владетел, но не внезапно, без подготовка, а след постепенно проникване на християнството сред поданиците му и след опити на държавната власт да спре това движение, дори чрез явни гонения. По този път християнството е надделяло не само в Римската империя (чрез Миланския едикт на Константин Велики от 313 година), но и в съседните така наречени варварски държави, в които преминавало християнството по един или друг път от римските области. Така, в Армения християнството започнало да се разпространява още преди IV-ти век, поради което се създало и предание, че там проповядвял апостол Юда Тадей или Юда Яковов[2]. Изглежда, че към края на III-ти век новата религия придобила в Армения доста привърженици, та арменският цар Тиридат III повдигал гонения срещу християните, докато, под влияние на арменския мисионер Григорий Просветител, в 302 година приел християнството и по негово искане Григорий бил поставен за митрополит на Армения от кесарийския митрополит Леонтий. Същото явление виждаме и в съседната Иверия (сега Грузия). Очевидно Арменската църква е действала да разпространи християнството сред грузинците. Създало се сказание, че в Иверия проповядвала Нона или Нуния, която дошла от Армения, убедила иверската царица да се покръсти, тъй като я излекувала от тежка болест. След това и нейният съпруг цар Мириан се покръстил. Под негово въздействие и народът приел християнството. По негова молба до Константин Велики антиохийският митрополит Евстатий поставил епископ в Иверия. В арабската държава на хомеритите (днес Йемен), благодарение на оживените политически и търговски връзки с Римската империя, прониквало и християнството. Според старо църковно предание, в западна Индия (сиреч южна Арабия) проповядвал още апостол Вартоломей, като занесъл там евангелието на Матей в оригинал (на арамейски език). Около 190 година в същата страна проповядвал Пантен, първият известен учител в александрийското християнско училище. При така подготвена почва, изпратеният от император Констанций в 350 година мисионер епископ Теофил имал голям успех: хомеритската държава станала християнска (нейният владетел и народ приели християнството). В Етиопия (Абисиния) двама образовани братя християни Фрументи и Едеси, пленени от етиопците придобили голямо влияние в царския двор и разпространявали християнството в страната. Това подбудило александрийския епископ Атанаси да постави Фрументий за епископ в Етиопия (328 година). Тогавашният млад крал Аизана приел радушно Фрументий и Етиопия станала християнска държава. У готите християнството било разпространявано от християните пленници, които те вземали в походите си в северната част на Мала Азия. Мисионерска дейност развивала Готската епископия в Крим (известен е готският епископ Теофил, който присътствал на Първия вселенски събор). Но при все това християнството се утвърдило сред вестготите след дълго противодействие на техни вождове. Поради гонения срещу християните в готската държава (тогава в Дакия), в 350 година готският епископ Улфила, заедно с голям брой християни-готи, напуснал страната и се поселил в Тракия. Готският цар Фритигерн около 372 година повдигнал гонение, в което загинали почитаните от църквата мъченици Никита и Сава. В Галия била създадена добра почва за нейното християнизиране още през II-III век с епархийските църкви в Лугдунум (Лион), Виена, Арелат и други градове. През VI-ти век епархийски център бил и град Реймс в северна Галия. Тези християнски огнища са послужили после за похристиянчва- нето на германските племена, които образували там държави: бургунди (в 417 година били вече християни) и франки (в 496 година станали християни с покръстването на техния крал Хлодвиг). Англосаксите, след като се заселили в Британия (към средата на V-ти век), ако и да били върли езичници, постепенно се поддавали на влиянието на старото християнско население – брити и особено на съседната християнска франкска държава, та в края на VI-ти век англосакският (контски) крал Етелберт се оженил за дъщерята на франкския крал Берта и дал свобода да проповядват в неговата земя на изпратените от папа Григорий Велики мисионери начело с абат Августин (596 година). Тези римски проповедници имали успех сред народа. Самият крал Етелберт приел християнството. Изглежда, той не си послужил с насилия, за да приеме християнството целият народ, а оставил римските мисионери и новообразуваната Англосакска църква да действат чрез просвета и други мирни средства за разширение на християнството сред англосаксите. На това се дължи, че християнството било напълно утвърдено в Англия чак към края на VII-ми век, като дало и мъченици срещу съпротивата на езическото население. Християнизирането на немците било подготвено от редица мисионери – франкски, бритски, шкотски (шотландски), ирландски, дори англосакски, особено от англосакския монах Винфрид, наречен Бонифаций и смятан заради неговата ревностна мисионерска дейност за апостол на Германия (716-755 година). Създадената от Бонифаций немска архиепископия с 10-13 епископии продължила неговото мисионерско дело, и франкският император Карл Велики, обединявайки немските земи, утвърдил в тях християнството, като си послужил и с насилие срещу саксите (между Рейн и Елба), срещу които водил войни непрекъснато от 772-804 година, понеже те се противели да признаят неговата власт и да приемат християнството. В Дания също така постепенно се разпространявало християнството – най-напред от франкския мисионер, Ансгар, наречен апостол на Севера, и от неговите ученици, докато след дълги борби от страна на езичниците датският крал Канут или Кнут (1014-1035 година) окончателно утвърдил християнството в своята страна. По неговия пример същото постигнали в Швеция крал Инге в края на XI-ти век и в Норвегия крал Олаф Харалдсон Дебели (1014-1030 година). Западни мисионери (римски и немски епископи) са подготвили християнизирането на славяните в Далмация, Хърватско, Каринтия, Паноння, Моравия, докато Карл Велики им наложил своята върховна власт и заедно с това осигурил утвърждението на християнството в тези земи[3]. В Сърбия християнството прониквало от съседните крайморски християнски градове (Салона, Сплит, Рагуза, Антивар и други), но не се знае какъв успех е имало. Покръстването на сръбския княз Мутимир (към 870 година) бил политически акт, който той извършил в съгласие с областните жупани, страхувайки се от разорителната военна експедиция на Никита Ориф срещу славяните в Далмация. Станал васал на Византия и приел нейното духовенство. Трябва да се приеме, че малобройното сръбско племе, слушайки за терора на византийския адмирал в Далмация, се подчинило на заповедта на княз Мутимир. В Чехия дълго време се борели християнството и езичеството. В 845 година се покръстили в Регенсбург четиринадесет чешки боляри със своята свита, обаче князът и народът си оставали езичници. Княз Боривой, под въздействието на славянския апостол Методий, се покръстил. Също жена му Людмила и неговите синове Спитигнев и Вратислав, както и Вратиславовият син Вячеслав станали ревностни християни, обаче християнството не е било наложено на народа, а било оставено свободно да се разпространява. В борбата с езичниците-чехи загинали Людмила (927 година) и Вячеслав. Взела връх езическата партия, която повдигнала гонение срещу християнството, докато германският император Отон I в 950 година принудил чешкия княз Болеслав Грозни езичник да признае неговата върховна власт, да приеме християнството и да го обяви за държавна религия. В Полша християнството си пробивало път още през IX-ти век. Славянският апостол Методий, като моравски архиепископ, се стараел да обърне към християнството полския княз (вероятно в Краковската област), който гонел християните[4]. Християните се увеличили с моравците, които избягали в Полша, след като моравската държава била унищожена от маджарите (907 година). Християнска деятелка станала жената на полския княз Мечислав (963-992 година) Дубрава, дъщеря на чешкия княз Болеслав I. Под нейно влияние Мечислав приел християнството и го обявил за държавна религия. В Киевска Русия християнството е имало доста привърженици преди да се покръсти княз Владимир (987 година). Както съобщава старата руска летопис „Повесть временых лет”, в Киев е имало съборна църква св. Илия. Самата съпруга на княз Игор – Олга станала християнка (955 година). Бързият напредък на християнството в Киев бил една от причините, за да се покръсти княз Владимир и да наложи своята нова вяра на народа[5]. Поради това и се смята, че всъщност той не е въвел християнството в своята държава, а само официално го признал за държавна религия.

По този общ път е вървяло и християнизирането на България. То е било закономерно явление, сирeч историческо събитие, което е минавало необходимите фази като процес на развитие. Това гледище не може да не поддържа като теоретическо положение всеки историк, който приема генетичното схващане за историческия живот, неговото закономерно развитие. Ние имаме съвсем малко известия за проникване на християнството в България, но те подкрепят този възглед. Не можем да се съмняваме, че княз Борис не е бил сам или само с при- дворните си боляри, когато по външни и вътрешни причини решил да се покръсти и да превърне България в християнска държава, подобна по мироглед и култура на двете тогавашни империи – Византия и Германия. Християнството неминуемо щяло да надделее в България и без тласък отгоре, чрез постепенно завладяване на езическите маси, но княз Борис ускорил този процес, пълната християнизация на своята държава, защото ако тя закъснеела щяло да има вредни последици – външни и вътрешни – за държавата. Изостанала в културно отношение, българската държава щяла да бъде унищожена от Византия много по-рано, отколкото след като станала християнска. Вътрешното религиозно и етнично разделение щяло да се усили и могло да отслаби значително държавата.

Прочетете още „Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 година)*“ →

Александър Милев

Новият Завет е слово Божие. Неговите книги са написани на старогръцки език. От филологическо и историческо гледище те са паметници на тоя език и представляват документ от първостепенна важност за старогръцкия език през първия век след Христа. Добрият познавач на класическия гръцки език, обаче, изпитва разочарование, когато чете някоя книга от Новия Завет[1]. Наистина, тука има много неща сходни с езика на класиците, но има и много форми, които правят впечатление на погрешни. И дори има грубо нарушаване на граматически правила. Но това е езикът на Свещеното Писание и затова не може да бъде изоставен така без внимание. Изследванията върху него са много. Правилно е, обаче, да го разглеждаме само като етап от развитието на старогръцкия език. Изолираното разглеждане е било винаги погрешно и незадоволително. Старогръцкият език е от семейството на индоевропейскитe езици. В най-старата епоха той ни е известен в отделни диалекти. Колкото отиваме по-далече по време, толкова тия диалекти са по-диференцирани и по-обособени. Отдeлнитe диалекти са се развивали в сближителна посока[2]. Старите граматици говорят за четири диалекти: атически, йонийски, еолийски и дорийски. Всъщност това са литературните наречия (диалекти). Новитe езиковеди и филолози различават обикновено осем диалекти и диалектни групи: 1. дорийска група, 2. елински диалект, 3. ахейски диалект, 4. северозападна група, 5. североизточна група, 6. аркадско-кипърска група, 7. памфилски диалект и 8. йонийско-атическа група[3]. Тези наречия и групи се различават помежду си в звуково отношение, особено откъм гласните. Имало е влияние от едно наречие на друго. По такъв начин става постепенно уеднаквяване на някои отделните диалекти се намаляват. На местото на отделните наречия се явява един общ език, „на който говорят във всички страни, където прониква гръцко влияние“[4].

Началото на уеднаквяването на наречията не може точно да се определи. Но има събития из живота на гръцките племена, които могат да ни насочат към началото, когато е започнал този процес. Той е започнал още през гръко-персийските войни (края на VI-ти и началото на V-ми век преди Христа). Гърците победиха. След битката при Микале в 479 година гръцките племена образуват съюз. Начело на този съюз застанала Атина. От този момент започва и възходът на Атина. Тя става център на търговия, наука и изкуства. Съюзните племена имат много общи интереси с Атина. Гърци от различни племена идват в града, за да уреждат общи въпроси. Става едно често смесване на гърци от отделни племена, които говорили различни наречия. Така естествено се туря началото на уеднаквяване на отделните наречия. Атинският диалект взима думи и езикови особености от другите диалекти. Духовното превъзходство на Атина в съюза дало предимство и на атическия диалект. Съгласно устава на съюза, съюзните племена трябвало да пращат войници в атинската войска. Атина била седалище на върховното съюзно съдилище. Тук идвали спорещите страни от отделни племена, за да получат правосъдие. От друга страна Атина пращала свои гарнизони и колонисти по градовете на съюзниците. Всичко това е спомагало твърде много за господството на атическия диалект.

Към края на V-ти век избухнала голямата Пелопонеска война (431-404 година преди Христа). Тя е била между Атина и Спарта. На двете държави са помагали и останалите гръцки държавици. Всички почти племена са били разделени на две групи. Често една област е минавала по няколко пъти във владение на едната страна и е била връщана обратно. Ставало е прегрупиране на съюзни сили. В завладените области си били настанявани войници, които са говорили различен диалект от този на местното население. Пленниците, бежанците, дезертьорите, политическите емигранти са имали също значение за смесването на отделните говори. Тази война се водила в Гърция, Сицилия и Тракия. Станало пълно размесване на гърци от различни племена. Така се трасира пътя за един общ гръцки език.

Към края на пети век преди Христа се въвежда наемничеството във войската. Наемните войници (mistoth) са били от различни племена и народности. Те, обаче, трябвало да усвоят един общ език, за да се разбират. Това е бил атическият диалект. Но когато заговорили на него гърци от различни племена и варвари, той не можал да остане такъв, какъвто е бил в Атина. Атическият диалект не е звучал еднакво, когато е говорен от варвари и елини, нито еднакво е говорен от елините, които принадлежат на различни племена.

Наемната войска е ходила в различни места, войниците влизали в допир с местното население, между което често са прекарвали дни и месеци. Това е условие, което ускорило процеса за уеднаквяване на отделните наречия и създаване на един общ език. Най-ярък пример за наемна войска имаме в „Анабазис“ от Ксенофонт – Кир Млади (401 година преди Христа) събира многобройна войска, за да се бие против брат си Артаксеркс. В нея има елини от всички племена и варвари: военоначалникът е спартанец, подначалниците са тесалиец и аркадец, офицери има атиняни и така нататък. Същото е с подначалниците и войниците. Сам Ксенофонт е образован атинянин, но не е останал чужд на това влияние и употребява вече дорийски думи: xhnagov“, locagov“, oujragov“, варварски ajrbwvn и други[5] .

В Атина е имало метеки[6] , търговци, роби и варвари. Техният роден език не е бил еднакъв с атическия диалект. Но са били принудени да го изучават, за да могат да се разбират с местните жители. Те са говорили атическия диалект като чужденци. Употребявали си неправилно думи и форми, като запазвали и прибавяли свои родни думи и езикови обрати[7].

Като съдим от писмените паметници, ние виждаме, че по същото време атическият диалект се е наложил и като писмен език. Най-ясно доказва това фактът, че софистите Протагор, Продик, Горгий и Хипий са говорили и писали на атически диалект без да са атиняни. Дори в дорийската колония Сиракуза е представена Есхиловата трагедия „Перси“, написана на атически диалект, и била разбрана. Атинянинът Еврипид, прочутият трагик, живял при двора на македонския цар Архелай и представял свои трагедии. От това следва, че атическият диалект е бил разбиран в Македония и Сицилия. Това дава право на мнозина езиковеди да заключат: „Към края на пети век атическият диалект става общогръцки литературен език и постепенно почти изгонва другите диалекти от прозаическата литература“[8]).

По това време на историческата сцена се явява Македония, като най-силна държава. Филип II и неговият син Александър Велики покориха гръцките държавици, но те искали да образуват световна империя. Дори гръцки държавници не са били чужди на тази идея и не си одобрявали политиката на Демостен[9]. Македонските царе възприели атическия гръцки диалект за официален език, макар македонският език да е бил коренно различен от гръцкия[10]. Чрез македонското владичество, гръцката култура и гръцкият език се разпространяват по целия тогава културен свят от река Нил до Ганг. Това е елинистическата епоха. По цялата тази голяма империя се говори един гръцки език, наречен елинистически гръцки език, общ гръцки език – koinh[11]. На този език са говорили египтяни, евреи, сирийци, перси и гърци.

Старите граматици смятат, че koinh е пъстра смесица от всички диалекти. Това мнение подържат и някои видни филолози, като Адолф Дайсман и Паул Кречмер. Но те считат, че атическият диалект е представен с най-много особености. Друга група филолози като Майер, Сергей Соболевски, Хаджидакис, Крумбахер, Тумб и други считат, че основата на koinh е атическият разговорен диалект, към който има прибавени елементи от другите наречия. Повече от йонийския диалект и по-малко от другите наречия. Професор Веселин Бешевлиев подържа същото мнение в своята встъпителна лекция[12].

Езикът е дейност (enеrgeia). Той се развива и усъвършенства. Елинистическият език започва от III-ти век преди Христа и продължава до към V-ти век след Христа. Обхваща епоха по-голяма от осем столетия. Ней-характерното у него е, че той се отличава от класическия гръцки език не само в морфологично, синтактично и лексикално отношение, но и във фонетично. Най-характерно от фонетичните промени е заглъхването на spirltus asper, който вече не се произнася.

Дифтонгите не се произнасят така, че да се чуват отделно звуковете, от които са съставени, но като един звук. Така например ei и oi се произнасят ‘и’ вм. ей и ой; ai – ‘е’ вм. ай; h – ‘и’ вм. ‘е’ и така нататък. По такъв начин произношението на известни думи е коренно различно от това през класическата епоха[13]. Загубва се вече и разликата между дълги и кратки гласни. Настават големи промени и в граматиката. Dualis (двойствено число) и optativus (желателно наклонение) изчезват. Aoristus II получава окончанията на aoristus I, а глаголите на mi се спрягат също както глаголите на w. Настават промени и в синтаксиса. Езикът добива правилен вид, изключенията изчезват. При всички тези промени първостепенна роля играе аналогия[14].

Елинистическият гръцки език се е говорил в една обширна империя и от многобройни народи. Отделните народи сa произнасяли различно общия език, но все пак те са говорили така, че са могли да се разбират египтяни и сирийци, перси, гърци, юдеи и прочее[15]. Но всеки народ имал и свой език. Варварските езици си имали влияние върху koinh[16]. Това влияние е било лексикално, граматично и особено фонетично. Опростяването на koinh се дължи именно на многото чужденци, които са го говорили. Впрочем, въпросът за влиянието на варварските езици върху koinh е е окончателно и основно разгледан.

Най-забележимо е влиянието на латински език. От 146 година преди Христа цяла Елада е римска провинция. Римски чиновници и войски са дошли масово в новата ager publicus. А и още от по-рано културните връзки между Атина и Рим са били големи. Имало доста удобни условия за влияние. Дори още от рано е съществувало двуезичие. Сам anостол Павел е римски гражданин. Едни области на империята говорят латински, а други гръцки. Затова има цели латински изрази, преведени на гръцки, има думи и така нататък.

Въпреки тези влияния и различното произношение у отделните народи, koinh е бил единен и не може да става дума за отделни наречия у него. Имало е различни изговори на един и същ език.

От казаното дотук става ясно, че koinh е общогръцки език, на който са говорили всички. Или както намираме характеристика за него в един от старите граматици: diavlekto“, hpante“ crwmeqa – наречие, с което си служим всички.

***

През времето, когато koinh е бил разпространен като писмен[17] и говорим език по целия културен свят, е станало превеждането на Стария Завет от еврейски на гръцки (270 година преди Христа[18]) и са били написани на гръцки всичките книги на Новия Завет (първи век след Христа). Още от рано е повдиган въпросът за езика на седемдесетте и на Новия Завет. Мненията са различни и тяхното подробно разглеждане може да стане предмет на отделна студия. Но още сега трябва да подчертаем, че езикът на 70-те е преводен, докато книгите на Новия Завет са писани направо на гръцки. А това не е без значение. Преводът неволно се влияе от родния език на преводача и от езика на оригинала.

Дълго време езикът на Библията е разглеждан изолирано. Той е бил сравняван или с езика на класическите гръцки писатели или със строежа на еврейски език. Сравняват ли се неща, които не може да бъдат сравнявани[19]? Много естествено е при такава постановка на въпроса да се яви идеята за особен гръцки език, на който са написани книгите на Новия Завет и са преведени и писани книгите на Стария Завет. Защото разликата между класическия гръцки език и езика на Библията е огромна [20]. Оттук и различните названия, които са давали учените филолози и богослови на библейския език. Едни го наричат еврейско-гръцки, други александрийско-гръцки, трети палестинско-гръцки. За някои това е езикът на Духа Свети[21].

Прочетете още „Новозаветният гръцки език*“ →

Дилян Николчев

В своя статия през 2011 година, отпечатана и в списание Християнство и култура[1], изразих песимистичното си очакване по отношение на уставното изискване църковният събор да бъде свикан през 2012 година, тоест, че за пореден път Уставът на Българската православна църква-Българска патриаршия[2] ще бъде брутално нарушен от Светия Синод на поместната ни църква. В същия текст отправих тревожни предупреждения и по други сериозни църковно-канонич­ни проблеми, имащи отношение към настоящото църковноправно устройство. Да припомня: въпросите, свързани с разсекретяването на ДС-досиетата на висшия клир; продължаващата обвързаност на някои наши архиереи с бизнес кръгове и политически интереси, обвързаност, изразявана по вулгарен начин, включително и с вълна от архонтски отличия на личности със съмнителна репутация и минало; очертаващата се още тогава тенденция да се повторят нечестни практики при избора на нов патриарх (при все още живия патриарх Максим) и други.

В следващите редове някои от тези неразрешени проблеми ще бъдат обговорени отново. Към тях ще прибавя и зададен публично вече от мен въпрос: защо управлението на поместната ни църква отказва да изпълни Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия-ЗДРДОПБГДСРСБНА

За отказа на Светия Синод да свика Църковен събор

В Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия съществуват два текста, които императивно повеля­ват Църковният събор да се свиква редовно на всеки четири години. Първият е заложен в чл. 18 и в него се казва: „Църковният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светият Синод намери това за необходимо“. Вторият текст (чл. 29) като че ли нарочно, за да припомня на родните ни архиереи, че съществуват канонични разпоредби, които трябва да се спазват, повтаря това задължително условие: „Църковният събор се свиква редовно веднъж на четири години, а извънредно – при необходимост”. От правна гледна точка тези законодателни изисквания не оставят никакво поле за различна интерпретация, не позволяват никакъв измислен дебат по отношение на това дали е възможно срокът за свик­ване на Събора да не бъде спазен от Светия Синод. Каноничната разпоредба е ясна и задължаваща, което означава, че през 2012 година трябваше да се свика поредният Църковен събор – седмият по броенето (започващо от Първия Църковно-народен събор, 1871 година).

С оглед на разпоредбите на Устава, имащи отношение към свикването на Църко­вен събор, сериозен въпрос повдига и една друга хипотеза – тази за провеждане­то на извънредни сесии по време на вече свикан редовен събор. Чл. 39 от стария устав (този от 1950 година) допускаше волята и упражняването на правото за свик­ване да не е само във властническите правомощия на Светия Синод, но също така такова правомощие да притежава и самият Църковно-народен събор – в лицето на самите участници: „Църковно-народният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светия Синод намери за нужно или когато мотивирано се поиска от половината чле­нове на събора[3]”. Защо Църковно-народния събор (променен в Църковен събор) в Рилския манастир през 2008 година отмени тази възможност той да се свиква и от самия събор с приемането на текст, предоставящ изключителните права единствено на Българския патри­арх (чл. 30. (1): „Църковният събор се свиква, открива, ръководи и закрива от Българския патриарх или определен от него с писмена заповед председателст­ващ“), можем единствено да се досещаме. Остава обаче усещането за игнори­ране на съборното начало в поместната ни църква, и то в каноничен институт, който в най-голяма степен би трябвало да символизира съборността.

Към тези бележки за задължителното и редовно свикване на Църковен събор на всеки четири години е необходимо да се прибавят и още няколко. Първата се отнася до конкретен текст (чл. 27, т. 3) от раздел III (Правомощия и заседания на Църковния събор) на глава втора (Църковен събор), в който изрично се казва, че Църковният събор „изслушва отчетен доклад на Светия Синод за цялост­ната дейност на Българската православна църква-Българска патриаршия през изтеклия четиригодишен период и се произнася по доклада”. Тоест не за пет, шест, седем, осем и повече години, а за „четиригодишен период”. Втората бе­лежка се отнася до разграничаването на императивното изискване за свикване на събор от пожелателното. Тази правна възможност присъства наистина, но тя се отнася за приетия през 2008 година в Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия нов за поместната ни църква каноничен институт – Архиерейския събор[4]. Така Уставът повелява в чл. 36, ал. 2, че „Архиерейският събор се свиква от Българския патриарх, когато Светият Синод намери това за необходимо”. И не на последно място – как ус­тавът от 1950 година, създаден в най-голяма степен в условията на комунистическа диктовка (разбирай – кървава комунистическа диктатура), определя този чети­ригодишен период като „законоустановено време[5]”, а сегашните архиереи отго­варят на журналистическия въпрос – кога Синодът ще свика VII-мия Църковен събор с отговори от рода на: „не сме готови чисто организационно” (Западно и Средноевропей­ски митрополит Антоний) и „просто сега не сме взели решение за подготовка […], просто не е започнала подготовката“ (Ловчански митрополит Гавриил)[6].

Прочетете още „Отново песимистично за управлението на поместната ни църква*“ →