Иван Г. Панчовски

г) домостроителство на спасението и човешка свобода

Промислителната дейност на Бога, проявявана чрез предопределеното от вечност домостроителство на човешкото спасение, също така не нарушава човешката свобода. Тя се намира в пълно съгласие с нравствената свобода на човека и с неговите свободни прояви. Преди всичко без човешката свобода би било безсмислено да се говори за каквото и да е изкупление и спасение. Ако човек не бе свободен и не бе злоупотребил с божествения дар на свободата, не би се появил грехът и следователно не би имало нужда от никакво изкупление и спасение. Свободата на човека е не само предпоставка на домостроителството на човешкото спасение, но и се зачита в него и то не може да се осъществи без съзнателното и свободно участие на човека в него. Да се твърди, че домостроителството на човешкото спасение е акт на Божия промисъл, който се извършва с финална необходимост и изключва човешката свобода и свободното участие на човека и следователно води към произволно предопределяне на едни за спасение, а на други за осъждане, значи да не се разбира самата същина на спасението и да се поругава Бог. Спасението предполага акта на свободата както от страна на Бога, така и от страна на човека. Бог не иска и не може да иска, насилствено спасение; то е несъвместимо с Божия замисъл за човека като свободна нравствена личност. Бог цени и очаква свободния отлик на човека на Своя зов; Той търси любов непринудителна, свободна. Спасението на човешкия род е акт на Божията премъдрост и всеблагост за изкупването на човека от греха, за освобождаването му от робството на греха и за посвещаването на всичките му сили в най-активна служба на доброто, в живот според Божията воля и в общение с Бога. Всичко това може да се постигне само при свободно съгласие и дейно участие от страна на човека. Поради това предвечното Божие определение за човешкото спасение не било приведено изведнъж в изпълнение; трябвало да измине сравнително дълго време, през което човечеството да бъде подготвено за него. Домостроителството на човешкото спасение има дълга история, защото спасението на човека не може да се извърши чрез едностранен акт от страна на Бога, без доброволното съгласие и активното участие на човека. Планът за човешкото спасение не може да се осъществи с механическа или магическа необходимост, която изключва човешката свобода и не оставя място за нейното проявяване. Тъй като спасението е насочено към човека като сътворен от Бога като съзнателна и свободна нравствена личност, то не може да се извърши без съзнателното и свободно съгласие и живо участие от страна на човека. „Бог като нравствено, свободно същество – пише видният представител на православната догматика професор протоиерей Павел Яковлевич Светлов – уважава свободата и у създадените от Него разумни твари, тоест людете, и поради това не им налага насила и спасение. Той към нищо не ни принуждава, а само ни подтиква, предразполага. Поради това и за нашето спасение Той е могъл да се яви само тогава, когато у самите грешни люде е съзряло желанието за Божествената помощ[123].” „За спасението на човека, надарен от Бога със свободна воля, според учението на Откровението – пише епископ Салвестър, – не е достатъчно само благоволението Божие, а се изисква и от страна на самия човек и съгласие, и живо участие. Затова именно предвечното определение Божие за спасението на човеците чрез Христос не било безусловно, а било поставено в зависимост от тяхната искрена и деятелна вяра, за което и Сам Иисус Христос, като учи за Бог, че Той тако возлюби мир, яко и Сина Своего Единородного далъ есть, прибавя: да всякъ веруяй вонь, не погибнетъ, но иматъ животъ вечннй… Веруяй вонь не будетъ осужденъ, а не веруяй, уже осужденъ есть[124].“

Ако Божият промисъл би действал с механическа, магическа или финална необходимост, която предопределя всичко и изключва всяка свободна проява на човека, то би следвало да очакваме, че предвечният Божи план за спасението на човеците ще се изпълни безостатъчно. В Свeщеното Писание на много места изрично е подчертано, че Бог не желае да погине нито един грешник, а всички да се спасят[125]. Всъщност това не става, защото мнозина не се откликват на Божия зов за спасение и не желаят да усвоят изкупителните заслуги на Христос Спасителя.

Спасение против свободно съгласие и доброволно участие в него от страна на човека би унищожило дадената от Бога свобода на човека и не би имало никаква нравствена стойност. Такъв акт не може да се припише на Бога, защото той би се намирал в най-остро противоречие с Божия замисъл за човека като свободна нравствена личност и би бил висша неправда – лишаване на човека от неговото нравствено достойнство и превръщането му от свободна личност в робско същество. На Бога не може да се припише такъв акт, защото Той е премъдър и свят и не може нито да Си противоречи, нито да върши неправда. Свещеното Писание, като излага доста дългата история на подготовката на човешкия род към спасителното дело на Христос Богочовека и самото това дело, винаги подчертава, че Божият промисъл не действа върху човека непреодолимо, не насилва човешката личност и не унищожава човешката свобода, а винаги убеждава и съветва, призовава и напомня, увещава и съдейства, поучава и възпитава и във всичките Си естествени и свръхестествени действия зачита човешката свобода и приканва човека за Свой съзнателен и свободен сътрудник, съработник[126].

Навсякъде в Свещеното Писание на Стария Завет се говори за човека като за свободно същество, което може да се подчинява на Божията воля, но може и да ѝ се противи, което може да върви по сочения му от Бога път на спасение, но може и да се отклонява от него и да върви по нашепвания му от сатаната път на гибел. И ето че още първият човек не изпълни Божията заповед и чрез това злото се вмъкна в света и внесе нравствената развала и смъртта. Цялата старозаветна история е история не само на послушание, но и на непослушание, не само на възход, но и на падение, не само на вяра и добродетел, но и на неверие и порок, не само на съдействие на Божиите промислителни действия, но и на ожесточена съпротива срещу тях[127]. В Свeщеното Писание на Новия Завет също така навсякъде се подчертава зачитането на човешката свобода от страна на Бога: човек може да приеме Христовото благовестие и Божията благодат и да се спаси, но може и да ги отхвърли и да се обрече на осъждане и гибел. Такова е в действителност отношението на човека към Божието домостроителство на спасението. То се изобразява на всяка страница в книгите на Новия Завет и особено рязко е подчертано, и картинно представено в притчите за сеяча[128], за царството Божие[129], за сватбата на царския син[130] и в трогателното обръщение на Иисус Христос: „Иерусалиме, Иерусалиме… колко пъти съм искал да събера чадата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, но не рачихте[131].” Спасението не е възможно без свободно решение и лично усилие, поради което те така настойчиво се изискват от Иисус Христос[132]. От човека зависи дали да възприеме изкупителните заслуги на Иисус Христос и да се спаси или да ги отхвърли и да погине. Духът говори: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене[133].“ Спечелената чрез християнската вяра и Божията благодат положителна свобода за цялостна преданост на Бога и служба на доброто също така не е безуловна необходимост, поради което св. апостол Павел напомня на християните: „Стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго[134].“

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода – продължение 3*“ →

Архимандрит Серафим Алексиев

Бог възвести истината на хората, за да ги просвети и спаси чрез нея. Сам Иисус Христос проповядва­ше на хората истината, която бе чул от Бога (Иоан 8:40-46), за да ги освободи от техните многобройни заблуди, които дяволът бе насеял в техните души. Идва обаче безогледната „доброжелателна”, „хуманна” и сантиментална толерантност и възвестява „вели­кото постижение” на напредничавия човешки ум: всички убеждения са свети!… И модерните хора, увлечени от „красотата” и „човечността” на тези възгледи, престават да гледат на Православието като на единствена истинска и спасяваща вяра. Те се обявяват против „тесногръдието” на конфесионалността. Единението с всички сектанти и еретици в  името на една неправилно разбирана любов е в състояние да ги накара да пожертват много от своите православни убеждения, за да бъдат угодни на инославните. Такива забравят, че „приятелството със света е вражда против Бога” (Иаков 4:4). Бог е „Бог ревнивец” (Изход 34:41). Той не търпи Него­вата света истина да се смесва с лъжата и заблудата.

В Стария Завет чрез Своите избраници, про­роците, Той жестоко укоряваше любимия Си народ заради отстъпленията му от истинската вяра и сбли­жаването му с езическите народи (Иезекиил 23:2-21). Ако Богу беше най-мила любовта, разбирана така, че за нея да могат да се жертват истината и вярата, би ли укорявал Той Своя народ, който, не рядко от желание да живее в мир със съседните народи, подражаваше на нечестивите им езически обичаи? (Съдии 1:28-35; 2:1-13).

Но пред Бога няма по-голямо благо от чистота­та на вярата, от която се раждат и всички останали духовни блага – и чистотата на нравите, и разните добродетели, и истинската любов, и пълната святост. Затова Бог така ревниво пазеше чрез Своите верни слу­жители – съдиите и пророците чистотата на истинско­то богопочитание, затова така тежко заплашване всяко отклонение от него (Навин 23:12-16; Левит 26:14-39) и затова, най-сетне, тъй безмилостно на пръв поглед наказваше Своя народ след всяко падение в идолопоклонство (Съдии З:5-8;12-14; 4:1-3; 6:1; 2 Па­ралипоменон 24:18; 34:25 и прочее).

Колко голям грях пред Бога е отстъплението от истинската вяра и какви велики беди то докарва не само на отделни личности, но и на цели народи, се вижда особено ясно от примера на цар Соломон. На­дарен от Бога с необикновена мъдрост, той не е бил обаче тъй благочестив и верен Богу, както е бил неговият баща св. пророк Давид. За да угоди на многото си жени – езичнички, цар Соломон забравя заповедта на Бога да не се служи у Израиля на чужди богове и издига „капище на Хамоса, моавска гнусо­тия… и на Молоха, амонитска гнусотия” (3 Царства 11:7) и сам започва да служи на Астарта, сидонско божество, и на Милхома, амонитска гнусотия” (ibid стр. 5). Днес, слепите привърженици на безогледната веротърпимост биха извикали от възторг : „Как­ва напредничавост у мъдрия цар Соломон! Какво широко разбиране! Каква толерантност!” Но светата Библия не съди така. Тя просто, но ясно и твърдо казва: „И Соломон вършеше това, що бе неугодно пред очите на Господа“ (3 Царства 11:6). „И Господ се разгневи на Соломона” (стих 9). От това време започват най-великите бедствия за еврейския народ: царството му се разделя на две, езическите народи добиват надмощие над него, няколко пъти той би­ва откарван в плен, градовете му се разоряват, храмът му бива съборен, земята му опустошена, а населението избивано, ограбвано, поробвано, из­мъчвано и облагано с тежки данъци. Тъй от момента, когато в Израиля „напредничавите и културни” схващания за веротърпимост и пълна религиозна свободия бяха осъществени, Израил стремглаво взе да отива назад. Защото Бог поругван не бива. Защото с Неговия свят закон и с Неговата вечна истина никой не може безнаказано да се гаври и ко­щунства.

Това са съзнавали ясно не само старозаветните про­роци и праведници. Това са възвестявали и подчерта­вали с всичка сила и новозаветните Божии служители: на първо място светите апостоли, а след тях и всички свети отци и вселенски събори. Верни на завета на Хрис­та: „Пазете се да ви не прелъсти някой” (Матей 24:4), светите апостоли са пазели чистотата на вярата като зеница­та на окото си, а и християните са предпазвали от отровата на лъжеученията. Ето няколко такива апос­толски увещания: „О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с коя­то, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тимотей 6:20-21). „Не се увличайте от разни чужди учения” (Евреи 13:9). Св. апостол Павел съветва „да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата”(Ефесяни 4:14). „Пазете се от псетата, пазете се от злите работници” (тоест лъжеучителите; (Филипяни 3:2). „Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама спо­ред човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). А св. апостол Петър го­вори: „Пазете се, да не би, увлечени от заблуждение­то на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си” (2 Петра 3:17).

Апостолът на любовта, св. Иоан Богослов, който постоянно в своите послания набляга върху любовта и съветва всички християни да се обичат един друг, не намира, че в името на любовта хрис­тиянинът трябва да отстъпи от вярата си или да се сдружава с еретиците. Той твърдо увещава христия­ните: „Който дохожда при вас и не донася това уче­ние (тоест чистото, православното), него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела” (2 Иоан 10-11). А така съветва той, защото, „всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога” (стих 9), тоест дори и да говори за Бога, е на дело безбожник, сиреч служител на сатаната, неверник… В пълно съгласие със св. Иоан Богослов и св. anостол Павел говори на коринтяните: „Не се впря­гайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?” (2 Коринтяни 6:14-15). Всеки, който учи не така, както е учил Иисус Христос, светите апостоли, светите отци и Църквата Христо­ва, се явява лъжеучител, измамник, душегубител и помощник на сатаната. Може ли тогава с него да се общува? Може ли да се покровителства и насърчава? Не бива ли, обратно, онези, на които е пове­рено да пазят вярата, да оградят от гибелната му за­раза простодушните вярващи? Тъкмо така са постъп­вали светите апостоли, а след тях, по техния пример , и светите отци. Св. апостол Павел предава на анатема всяко ново учение, несъгласно с Христовото благовестие (Галатяни 2:8-9). Той не се побоява да нарече лъжепророк Вариисус в очите му „дяволски сине”, изоблича­вайки го публично със следните силни думи: „О, ти, който си пълен с всякакво коварство и всякаква измама, дяволски сине, враго на всяка правда”! (Деяния на светите апостоли 13:6-10). Св. Иоан Богослов нарича лъжеучители­те„антихристи“(1 Иоан 2:18), защото те в действител­ност са такива.

Също така и светите отци, които са знаели високата цена на любовтта, не са намирали в нея оправдание за някаква веротърпимост по отношение на ересите. Те ясно са виждали, че еретиците са обществени злосторници. Защото едните увреждат тялото, а другите погубват навеки душата. Църковната исто­рия с най-светли букви е записала героичните борби за запазването на чистото Православие, които са водели св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Васи­лий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийс­ки, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин и много други. Никаква повърхностна загриженост за „мира” между християните не ги е ръководела в тяхната църковна политика. Напротив, те са виждали, че, ако воюват безпощадно с еретиците, ще осигурят мира и спасението на истинските християни. Тъй чрез тяхната енергична съпротива се е запазило и до днес светото Православие чисто и ненакърнено. Какво би остана­ло от него, ако светите отци от сантиментални подбуди за мир и общение с всички – с гностици, манихеи, ариани, несториани, монофизити, монотелити и прочее биха правили компромиси с всяка заблуда?

Светите вселенски събори, най-висшата вероучителна инстанция в Православната Църква, ясно и катего­рично са определили отношението си към религиоз­ните лъжеучения. Никакво общение с еретиците! Над тях светата Църква изрича своята анатема (Втори вселенски събор, 1-во правило). С тях светата Църква забранява дори да се молим. 45-то апостолско правило постановява да бъдат отлъчвани епископи или презвитери, които са дръзнали само да се помолят с еретици. Тъй стро­га е била светата Църква всякога към отстъпниците от вярата, защото последните са били всякога гибелна съблазън за християните.

Всяка секта и ерес по своята същност, като сеятелка на религиозни заблуди, е сатанизъм. Дяво­лът създава, както споменахме, ересите и сектите. Всяка секта и ерес се явява с претенцията, че е носителка на чистото Христово учение. По този начин всяка ерес и секта се явява като съперница на едната, свята,съборна и апостолска Църква. Дяволът търси да от­клони истинно вярващите от правия път и да ги вка­ра в религиозни заблуди, знаейки, че тъй сигурно ще ги погуби (Галатяни 5:19-21). И колко хитро постъпва той тука! Той не учи своите жертви на безбожие. Разбира се, и безбожието е негово средство за погубване; но него той употребява другаде. Той не ги отбива от вярата. Не! Дава им дори Евангелието в ръцете, като им казва: „Сами го тълкувайте и ще се спасите”. И такива люде, отделили се от църковното ръко­водство и от благодатния духовен живот, са из­падали в най-гибелни заблуди и с Библията в ръце са отивали в ада.

Един е пътят на спасението. Той е Сам Иисус Христос (Иоан 14:6), правилно разкриван и вярно следван в светата Православна Църква. Всички остана­ли пътища са гибелни. Светата Православна Църква е кораб. Който е в него и не отпада от него, ще се спаси. Който влиза в друга някоя лодка, ще погине. Вълните на злото ще го потопят. През Ноеви дни във водите на страшния потоп погина всяка жива плът, която беше вън от Ноевия ковчег. Този Ноев ковчег е символ и предобраз на Църквата Христова, единствения спасителен кораб. Който не вярва така, както светата Православна Църква вярва, и който не живее така, както светата Православна Църква учи, който отива в събранието на нечестивци и в пътя на грешници стои и в сборището на развратители седи (Псалом 1:1), той дори и да пророкува в името Господне, та дори и бесове да изгонва, и много чудеса дори да прави (Матей 7:22), все едно той ще чуе заедно с подоб­ните си на съдния ден страшния Христов глас: „Ни­кога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Матей 7:23).

За да се спасим, трябва да бъдем в едната, свята, съборна и апостолска Църква и да се пазим от всяка ерес. Иначе, отклоним ли се в друг път , неминуемо ще погинем  По учението на светите отци и учители Църковни „вън от Църквата няма нито слу­шане, нито разбиране на Словото Божие, няма нито истинско Богопочитание, не се намира Христос, не се преподава Дух Свети; смъртта на Спасителя не доставя спасение, няма трапеза на тялото Христово; няма плодотворна молитва; не може да има ни спаси­телни дела, ни истинско мъченичество, ни висока дев­ственост и чистота, ни душеполезен пост, ни благословение Божие. А в Църквата, напротив, е благо­волението и благодатта Божия; в Църквата обитава Триединният Бог; в Църквата е познанието на исти­ната, познанието на Бога и Христа, преизобилието на духовните блага; в Църквата са истинските, спаси­телни догмати, истинската, произлизаща от апостоли­те вяра, истинската любов, и правия път към вечния живот[5]”.

Прочетете още „Православие и инославие – продължение и край*“ →

Архимандрит Серафим Алексиев

Лъжата е толкова стара, колкото и грехът. Още от своето появяване лъжата враждува против исти­ната. Човешката природа, поради грехопадението си, е склонна към зло и оттам към заблуди. Но в нея има копнеж към истината. Този копнеж дава възможност на всеки човек, ако иска – с Божия помощ – да познае истината, и истината да го направи свободен (Иоан 8:32). Истината е спасителна. А Бог не иска никой да погине, но „да се спасят всич­ки човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4). С тази цел Той ни дава Своето Откро­вение, което разкрива пътя на истината. С тази цел Той ни говори в светата Библия Своето Слово. А Негово­то Слово, по думите на Христа, е истина, истина, която освещава (Иоан 17:17, 19). С тази цел Спасителят, Който Сам е пътят и истината и животът (Иоан 14:6) идва в света, за да каже истината (Иоан 16:7), която е чул от Бога (Иоан 8:40, 45, 46). С тази цел Иисус Христос претърпява кръстни страдания и смърт, за да изпрати на вярващите Утешителя, Духа на истината, Който упътва на всяка истина (Иоан 16:13).

Но злият и паднал свят, който не иска и затова не може да приеме Божествената истина (Иоан 14:17), воюва от край време против нея чрез изобретяването на най-различни заблуди. „Баща на лъжата” е са­таната (Иоан 8:44). Откак светът съществува, най-различни заблуди са се ширели из него. И дяволът, естествено, е подпомагал, създавал и поощрявал разните заблуди, защото е виждал, че чрез тях най-ловко може да се бори с истината, която Сам Бог възвестява на света чрез Своето Слово – Биб­лията.

При това методите на лукавия са бивали най-разновидни. Той ту се е опълчвал с груба физическа сила срещу истината, ту привидно се е съгласявал с нея, ту е приемал нейната външна форма, ту я е крити­кувал от гледището на „непредубедения човешки разум”. Мъчно могат да се изброят и видят във всичките техни подробности безбройните хитрини на изобретателя на всяка лъжа и лукавство. Дяволът е стигнал и дотам, че не рядко се е скривал дори зад изопачавани или криво претълкувани библейски текстове, за да увери хората, че неговото учение е библейско и затова истинско. Всъщност  той се е стре­мял чрез своето привидно доближаване до Божието Слово да го погуби, обезсили и заличи от човешки­те сърца. Разбира се, верните на истината всякога навреме са долавяли лукавите домогвалия на сатаната и в енергична борба със заблудите са разкривали истинския лик на врага.

Историята ни говори за фактите, на които тя е би­ла свидетелка. А Словото Божие ни разбулва и мета­физичната основа на борбите, ставащи по лицето на земята. То ни показва ония два невидими лагера, към които човеците доброволно вътрешно се самоопре­делят, призовавани от своите невидими вдъхновите­ли. Едни се нареждат на фронта на доброто – това са богоизбраните носители и вестители на вечната Божествена истина, разкрита ни в Божественото От­кровение. Други, подмамени от едно или друго об­стоятелство на живота, преследвайки една или друга нечиста цел, застават в редиците на противниковия стан. И те започват там своята дейност. И те вес­тят своето лъжеучение, препоръчвайки го за един­ствено истинско. Те обаче пред съда Божи се оказ­ват лъжеучители, беззаконници и лъжепророци, защото не са били служители на единия и истински Бог, Извор на всяка истина, а служат на дявола, баща на лъжата (Иоан 8:44).

Истината, богооткровената, спасителната истина, е една. Всичко, що ѝ противоречи, се отдалечава от нея и се самоокачествява като заблуда. Бог е открил тази истина за спасение на човешкия род в Библия­та. До Иисус Христос носители на тази истина бяха бо­гоизбраните старозаветни патриарси, съдиите, правед­ните, пророците и всички ония израилтяни, които ѝ се покоряваха в доброволно послушание към Божия закон. Еврейският народ, общо казано, бе до Иисус Христос единствен носител на богооткровената истина, и затова само неговата религия беше истинска. Всички останали езически религии, като несъгласни с богооткровената, се бяха отклонили повече или по-малко в разни заблуди и бяха поради това далеч от истинското богопочитание.

В Новия Завет, който се явява като естествено продължение и завършек на Стария Завет, се доразкри Божествената Истина. Сам Спасителят, несъмне­ното Средоточие както на Стария, така и на Новия Завет, се яви на земята, страда и умря за човешкия род, разбули лъжите на сатаната, разкри същината на истинс­кото богопочитание (Иоан 4:23, 24), победи лукавия чрез Своята кръстна смърт и славно възкресение, основа Църквата Си, която навеки остави да бъде „стълб и крепило на истината” (1 Тимотей 3:15; срв. Матей 16:18), завеща на Своите апостоли, а чрез тях и на всички техни верни последователи, истинското, богооткровено и спасително учение и, по Своето непреложно обещание, изпрати в деня на светата Петдесетница на Своята Църква Утешителя Светия Дух, Духа на истината, за да пребъдва Той в светата Църква, да се да­рува чрез светите тайнства на истинно вярващите и да ги учи и наставлява на всяка истина. Тъй се появи на мяс­тото на старозаветната религия новозаветната Право­славна Църква, на която оттук нататък бе поверено да води човешките души по пътя на истинското богопочитание към вечно спасение.

Но както в Стария  Завет покрай истинската богооткровена религия имаше и много други, които бяха носителки на дяволски заблуди, така и в Новия Завет сатаната започна да пречи на спасителното дело на Църквата Христова. Покрай езическите заблуди, кои­то той все още поддържаше, под негово вдъхновение сега се появиха и ред нови лъжеучения, възникнали на християнска почва, които претендираха единствени да разбират чистото Христово учение. По лицето на земята се появиха нови борби, чиито метафизични при­чини бяха скрити в стремежа на адските сили да над­делеят Църквата Христова (виж Матей 16:18). Но напразно! Чистото православно учение, предадено от Иисус Христос на светите апостоли, се предаде от тях в непокътнат вид на други свети мъже – апостолските приемници. Те от своя страна го завещаха чисто и неповредено на идващите след тях свети Божии угод­ници, които, като чисти и достойни съсъди на Светия Дух, правилно тълкуваха богооткровените истини и ус­пешно водеха борбата с разните лъжеучения, изобретя­вани от дявола. И както в Стария Завет великите праведници и пророци се бяха издигнали до познаване на истината, че идолите на езическите народи не са нищо друго освен изделия на човешки ръце (Иеремия 10:6; Псалом 113:12- 13; Исаия 46:7), в които живеят бесове (Псалом 95:5; Псалом 106:36-38), така  и в Новия За­вет свети и праведни мъже откриха в разните лъжеучения и ереси древното дело на сатаната, който се стреми да заблуди и погуби хората.

Не можем да не открием и в отпадането на цялата западна Римокатолическа църква от Източно­православната през злополучната 1054 година пръста на душегубителя. Много са причините за откъсването на Запада от Изтока. Тях учените историци подробно изреждат и старателно обсъждат . Но най-главната вътрешна причина си остава възгордяването на римски­те епископи, които са желаели да бъдат самовластни князе и разпоредители в църквата. Техен учител в гордостта не може да бъде никой друг освен онзи, който пръв се възгордя и отпадна от истината – дяволът. С отпадането си от Православието Западът стремглаво тръгна по гибелния път на разло­жението. Католичеството_, скъсало с Православието, все повече и повече се отдалечаваше от истината, съз­даде ред нови учения, неизвестни на светата Православна и апостолска Църква, и дотам затъна в отклонения от евангелската истина, че предизвика бурята на про­тестантската реформация. Тъй католичеството роди протестантизма. По думите на Хомяков „Протестантизмът е законно, непокорно чедо на Римокатолическата църква”. Злото зло ражда. Протестанизмът, породен от римокатолическите заблуди, сам народѝ нови още по-големи лъжеучения. Той скоро се разде­ли на лутеранство и англиканство. С течение на време­то още повече се раздроби и, нямайки никаква опора в светоотеческото тълкувание на Библията, предоста­ви всекиму свободно да я тълкува, което създаде само в лутеранството повече от 500 секти. Зад всичко това беше скрит, естествено, сатаната, чиято цел е да откъсва хората от истината и да враждува против нея, като създава нови лъжеучения.

Така борбата между истината и лъжата, за която ни свидетелства целият Стар и Нов Завет, за която ни говори и църковната  история, мина всички истори­чески епохи и стигна до нас. Тя не се е прекратила и днес. Напротив, в наши дни тя като че ли още по­вече се е изострила. Днес сатаната си служи не толко­ва с езичество, макар че, гдето има почва, той и него поддържа, не си служи само и с еретичество, въпреки че и това оръжие не е паднало от ръката му, колкото си служи с модерните хуманистични философски, теософски, спиритически и разни сектантски и противохристиянски учения, които, не отричайки религия­та и търсейки уж по свой собствен път истината, стигат до най-пакостни и душегубителни лъжеучения.

Прочетете още „Православие и инославие*“ →

Георги Бакалов

Грехопадението, спасението и ис­тинското богопочитание са между най-обсъжданите теми в Библията. В глава 3-та на книга Битие се дава обещание за изкупление на съгрешилите ни прароди­тели още във времето, когато се произна­ся присъдата над тях. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разг­лежда като подготовка на човешкия род за идването на Христа, но от момента на грехопадението до появата на Спасите­ля (Иисус Христос) изминали хиляди го­дини. В тази връзка един от често задава­ните въпроси е: защо било необходимо толкова време за обещаното изкупле­ние? Логичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябвало сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското религиозно учение езическите народи се подготвяли сами за спасението си (вж. Деяния на светите апостоли 14:16-17), докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпратените от Него пророци. Тази привилегия на евреите била заплатена с цената на ог­ромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявена­та от „избраните“ неустойчивост и неве- рие. По свидетелство на Стария Завет, „богоизбраният народ“ многократно от­стъпвал от истинското богопочитание, след което бил връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но то­ва отстъпление „забавяло“ и „отлагало“ идването на Спасителя.

Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните пи­сатели като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждат в древните езически кул­тове и религии само демони. Други като св. Юстин, Теофил, Ориген, Климент Але­ксандрийски, св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст откриват в някои езически религии предчувствие за Божествения Логос и идващото християнство.

Често пъти езическият свят се упо­добява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се указва как човечеството разходва естествените си сили, без непо­средственото ръководство на Божест­веното Откровение.

Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с религиозно-нравственото състояние на езическия свят преди появата на христи­янството. Това е Римската империя, обе­динила в навечерието на новата ера поч­ти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормал­ното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатля­ващото съвпадение на едновременната историческа поява на империята по вре­мето на Август и християнството много­кратно се коментира в раннохристиянската литература. И това е така, защото териториално обединеният античен свят се явява благоприятна предпоставка за разпространението на християнската проповед.

Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Не­зависимо от вярното твърдение, че ели­низмът обхваща само тънък слой от образованото общество, той е несъмне­но културна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиозния живот. С това културно присъствие и социално влияние се из­мерва ролята на елинизма в гръко-римското общество. В него източните наро­ди създават идеята за могъществото и величието, гърците – за естетически пре­красното, а римляните – за обществената полза и справедливостта. Посочените па­раметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като поло­жителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъмнено имат своето място в подготовката на събитието.

Под влияние на елинизма в еврейско­то религиозно общество се създали от­делни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164 година преди Христа) да елинизира вя­рата и култа на юдеите не успели. Сред тях се зародила съпротива, която моби­лизирала разстроеното национално самосъзнание и прерастнала в организира­на въоръжена борба, начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били при­нудени да отстъпят.

По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създали две нови партии: старите хасидеи се преоб­разували във фарисеи, а висшето духо­венство се обединило в партията на садукеите. Като резултат от усиленото рели­гиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съз­нание се оформили и сектите на терапе­втите и есеите.

Фарисейската секта настоявала за точното, до буква спазване на предписа­нията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били пре­трупвани от забрани и изисквания, до­пълнително обременени от указанията на равините. В привидно добродетелно­то поведение на някои фарисеи прозира­ло лицемерие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.

Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в раз­бирането на религията. Те не споделяли прекомерно строгите забрани на фари­сеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.

Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Боже­ствения Промисъл. Подчертаният ра­ционализъм на садукеите им спечелва името „юдейски епикурейци“.

Общото за повечето от представите­лите на посочените партии и секти е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедли­во ще отсъди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.

Важността на месианската идея в религиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библията смятат, че основните вярва­ния в старозаветния период са две: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не зара­ди самите тях, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Ста­рия Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве са­мо като „богоизбрани“. При подобна увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща самите евреи като Месия. Според християнска­та Църква това горделиво самосъзнание за превъзходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили светинята им – Иерусалимския храм, и разселили десетки хиляди от тях по всички краища на империята.

И все пак, не може да се отрече нали­чието на нещо изключително в истори­ческото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция на Талмуда – квинтесен­ция на националното самосъзнание, кое­то прави възможно и обяснимо оцелява­нето на евреите в такъв продължителен период без държава, цар и собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност период се нарича „господ­ство на Закона“, чието начало поставя Ездра – създателят на книжниците.

Прочетете още „Юдаизмът и езическите култовe при появата на християнството – продължение от публикация № 1422*“ →

Росен Миланов

Срещу току-що приведените думи на св. Иоан е насочено заключението на определението на Втория Аравсийски събор, където се отрича дори и в примерите на разбойника на кръста, стотника Корнилий и Закхей, наличието на добра воля, изхождаща от човека[32]. Тук вече бяха направени уточнения, които могат да ни посочат как да се отнасяме към думите на св. Иоан, и по тази причина определението на събора не може да се приеме като меродавно. Неговият принос остава в това, че осъжда крайностите на предестинатите (намерили почва, да не се забравя, в мислите на блажени Августин) за предопределение за спасение или гибел от страна на Бога**.

Обръщайки внимание върху значението на свободната воля на човека за приемане или отхвърляне на Божията благодат, св. Иоан същевременно не забравя да подчертае слабостта на човешката воля и нейната недостатъчност. Така се изтъква съвместното действие на двата фактора. На св. Иоан помагат много текстове от Свещеното Писание. Неговото доказателство започва така: Понеже божественото Писание потвърждава свободата на нашата воля, говорейки: „По всякакъв начин пази своето сърце“ (Притчи Соломонови 4:23). Но слабостта на волята показва апостолът с думите: „Господ да запази вашите сърца и мисли в Христос Иисус“ (срв. Филипяни 4:7)[33]. И първо се цитира библейската повеля за вършене на някакво добро дело (като например въздържанието от лоши думи, прославянето на Бога и други), а после също с думи от Свещеното Писание се доказва безсилието на човека да извърши това само със собствени сили.

Като се има предвид хармоничното представяне на взаимодействието между Бога и човека у св. Иоан Касиан, трябва да се постави и въпросът защо блажени Августин е сгрешил в своето учение. Тук веднага се открива и друг неправилен възглед, който повлиява римокатолическото учение оттук нататък – това е възгледът на блажени Августин за първия грях. Стоян Чиликов прави връзката между двете фундаментални грешки на блажени Августин: разликата в учението за благодатта на св. Августин, Пелагий и св. Иоан Касиан е нееднаквото тълкувание и разбиране за греха. За св. Августин първородният грях довежда до изгубване на образа Божи в човека и на свободната му воля[34].

Какво всъщност учи св. Иоан Касиан, какво казва православната антропология за греха на Адам и Ева и неговите последствия? Касиан е далече както от натуралистичната пелагианска антропология, така и от общото Августиново схващане за човека и особено от мрачния Августинов възглед за пълното извращаване на човешката природа след грехопадението. В приемствена връзка с учението на източните отци св. Иоан Касиан поддържа, че въпреки смазващото бреме на греха, човекът все пак не е загубил безостатъчно познанието за доброто[35]. Това трябва да се има предвид за разбиране цялостното учение на св. Иоан Касиан за участието на двата фактора – Божествения и човешкия – в спасението на човека.

3. „Синергия“ – православното учение за взаимодействието между Божията благодат и човешката воля

По въпроса за благодатта и свободата на волята не съществуват само две възможности – на Пелагий и на Августин, както са мислели последователите на блажени Августин и както днес смятат римокатолическите изследователи. Учението на св. Иоан Касиан е трета възможност. Точно тази „неописуема трета възможност“ (във връзка с думи на Проспер Аквитански – бележка моя) е православното учение за благодатта и свободата на волята, по-късно известно с наименованието „синергия“, или съдействие между Божествената благодат и човешката свобода, никоя от които не действа автономно или независимо[36].

Св. Иоан изразява своето, православното, учение така:… човек, макар да може понякога сам да пожелае добродетелите, но все пак винаги се нуждае от Божията помощ[37]. По-нататък той пояснява: И така, въпреки че тези двете – Божията благодат и свободната воля, наглед са противоположни една на друга, но двете действат в съзвучие и ние заключаваме, че трябва да приемаме с благочестива мисъл и двете като еднакво необходими, за да не би, като отделим от човека една от тях, да се покажем отстъпници от правилото на църковната вяра[38].

Св. Иоан Касиан говори, че доброто начало не винаги трябва да се приписва на човека и не винаги на Бога. Това се превръща в най-спорното място в цялото Събеседване XIII. Но св. Иоан прави уточнението, че Божията благодат и усилията на свободната човешка воля не са равни. Св. Иоан изяснява нещо много важно – наградата от страна на Бога не се дава като заслужена отплата, а даром. Това важи за всеки един човек и може да се подкрепи с примери от Свещеното Писание[39].

Още един важен за аскетическия живот въпрос се изяснява в глава 14-та: Четем, че божествената справедливост се проявила и в Иов, изпитания Негов (на Бога – бележка моя) борец, когато дяволът пожелал да се борят сами[40]. Св. Иоан Касиан говори, че ако Иов не е притежавал собствена добродетел и се борел с подкрепата на Бога,… как дяволът с по-голяма справедливост нямаше да повтори срещу него онази клевета, която по-напред бе изрекъл?[41] След това се привеждат думите от старозаветната книга (Иов 1:9-11). Мисълта продължава така: Но когато след борбата врагът-клеветник не дръзнал да повтори никаква такава жалба, той признава, че Иов го победил със собствени сили[42]. По този начин св. Иоан решава най-трудното противоречие, което неминуемо възниква при евентуално приемане на другите две крайни мнения (на Пелагий и на блажени Августин) – именно, как да се обясни християнската борба и нейният механизъм. И Пелагий, и блажени Августин (особено неговите крайни привърженици) изпаднали в катастрофални грешки при това. Само учението за синергията между Бога и човека, което намираме у св. Иоан Касиан, обяснява това, без да въвежда противни на християнските догмати мисли за „предопределение за спасение“ и „предопределение за гибел“ и без да отрича нуждата от Божията благодат. Св. Иоан допълва и още нещо важно за борбата на Иов:… макар че трябва да вярваме: и Божията благодат не го оставяла съвсем; тя допуснала изкусителят да го изкушава толкова, колкото знаела, че може да понесе онази негова сила[43].

Тук може би се намира и своеобразната богословска кулминация на Събеседване XIII на св. Иоан Касиан, която не винаги се забелязва дори от православните изследователи. Ясно е, че крайностите на Пелагий и тези на блажени Августин не могат да обяснят същността и свойствата на християнския аскетически живот. Това се отнася именно до борбата, до най-съкровените усилия в миговете, в които не се чувства Божията помощ. Обяснението може да даде само учението на св. Иоан Касиан, което е и православното учение по въпроса. Може всъщност по някакъв начин да се мисли, че позицията на св. Иоан Касиан е по средата между тази на блажени Августин и Пелагий, но не като вторично търсен път между техните крайности, а като чужд на тези крайности израз на древния светоотечески синергизъм[44].

Прочетете още „Благодат и свобода на волята в „Събеседване XIII“ на св. Иоан  Касиан – продължение и край*“ →

Росен Миланов

Сред догматическите спорове, вълнували Западната църква в ранните векове на християнството, най-силно се откроява този за Божията благодат и свободата на човешката воля и тяхното участие в спасението на човека. И този въпрос е получил всестранно осветление именно на Запад. Това обаче не е извършил нито иначе много плодовитият блажени Августин Хипонски (починал 430), нито пък неговите ученици и последователи като Марий Меркатор (починал след 451) и Проспер Тиро Аквитански (починал след 455), така високо ценени от римокатолическите богослови. По този въпрос дори няма точна окончателна оценка на поместните църковни събори на Запад през V-VI век. Макар третият Вселенски събор в Ефес (431 година) да се е произнесъл срещу пелагианската ерес, на Запад за малко повече от половин век по него са приети две различни съборни определения – на Първия Аравсийски (Аравсион – днес Оранж) събор (475 година) и на Втория Аравсийски събор (529 година).

Православната позиция е, че правилното учение за благодатта и свободата на волята може да се открие в съчиненията на няколко автора от Галия през V-VI век. За съжаление и тук има разногласие с официалното римокатолическо учение, където за обозначаване на иначе православния (в смисъл на правилен) възглед на споменатите автори започва да се употребява терминът полупелагианство (латински semipelagianismus), а те са наричани полупелагиани[1]. По този начин върху тях се хвърля сянката на някакво догматическо отклонение, дори ерес[2]. Въпросът за „полупелагианството“ на галските отци от V-ти и VI-ти век е много важен и римокатолическата позиция по него не може да се отмине с безгласно мълчание.

Един от обявяваните за „полупелагиани“ отци и църковни автори, дори родоначалник на полупелагианството според римокатолическия възглед е св. Иоан Касиан (починал около 435)[3]. Той е автор на следните съчинения: Събеседвания (Conlationes), За организацията на монашеските общежития (De institutis coenobiorum) и За въплъщението на Господа, против Несторий (De incarnatio Domini, contra Nestorium)[4].

Събеседванията на св. Иоан Касиан са двадесет и четири на брой – с различни монаси (с някои от тях има по повече от едно събеседване). Във всяко от тях се редуват въпроси на св. Иоан и неговия спътник св. Герман и отговори от страна на аскета, с когото разговарят. По този начин писанията на св. Иоан Касиан са носители на най-доброто от светоотеческото духовно-аскетическо познание, но същевременно имат актуално звучене и днес. Писанията на св. Иоан са най-добрият отговор срещу изследванията на съвременните психолози, така често застъпващи твърдения, противоположни на християнските възгледи.

Оспорваното от римокатолиците учение за благодатта и свободата на волята е изразено най-пълно в тринадесетото Събеседване (с авва Херемон) на св. Иоан Касиан. Чрез цялостно разглеждане на това събеседване може да се стигне до извод за учението на така наречените „полупелагиани“ и да се прецени дали то е православно, или не[5].

В православните изследвания св. Иоан Касиан и неговият възглед за благодатта и свободата на волята често са защитавани, но понякога срещу него се повтарят римокатолически обвинения. На български език защита на учението на св. Иоан Касиан може да се намери в книгата (преводна) на иеромонах Серафим (Роуз) Мястото на блажени Августин в Православната църква[6], у водача на старостилците в България – Фотий (Росен Сиромахов)[7], както и у Стоян Чиликов[8]. Но пълно разглеждане на най-спорното Събеседване XIII в неговия латински оригинал, с анализ на отделни места в него не е правено. Именно в това може да бъде и приносът на настоящото изследване.

1. Божията благодат в делото на човешкото спасение

Ереста на Пелагий била очевидна заблуда, противоречаща не само на смисъла на аскетическите молитви, но и на изконното християнско разбиране за Бога като промислител на творението. Това изисквало най-твърдо противоречие и подчертаване на Божието действие у човека. Св. Иоан Касиан отричал пелагианските заблуди. Отец Серафим (Роуз) подчертава, че в науката днес прекалено много се набляга на противоречието между блажени Августин и св. Иоан Касиан. Но всъщност между тях съществуват и дълбоки сходства, дори влияние на блажени Августин върху св. Иоан – поради факта, че първият започнал полемиката с Пелагий, която вторият продължил, като я изчистил от крайности и грешки. Противоречието между тях е било между православен и православен, тоест св. Иоан не се е отнасял към блажени Августин като към еретик[9].

Но между защитата на православното учение на св. Иоан Касиан и тази на блажени Августин съществува принципна разлика. Отец Серафим (Роуз) обяснява, че докато единият (св. Иоан Касиан – бележка моя) изхождал от дълбочината на източните богословски традиции, другият (блажени Августин – бележка моя) допуснал известно изкривяване на това учение поради свръхлогичния си подход към него[10].

Може би именно с оглед на пелагианската заплаха в Събеседване XIII св. Иоан започва с подчертаване ролята на Божията благодат. Опасността от пелагианството била все още актуална, макар срещу нея вече да били изказани различни мнения и да били приети съборни определения. И така, след като спътникът на св. Иоан Касиан – Герман, предложил за пример земеделеца, на когото не може да се отрече заслугата за плода, авва Херемон отвърнал така: Със самия предложен от вас пример още по-ясно се доказва, че усилията на трудещия се без Божията помощ не могат да направят нищо в пълнота. Понеже и земеделецът, макар да оценява всичките си трудове при обработването на земята, не може веднага да отдаде богатата жътва и изобилните плодове на своите усилия[11].

Прочетете още „Благодат и свобода на волята в „Събеседване XIII“ на св. Иоан  Касиан*“ →