Етикет: секта

Новият Завет и гностицизмът*

Публикувано на от Dragan Bachev

Главен асистент д-р иеромонах Павел Стефанов

Новият Завет е по-надежден източник на информация за гностицизма от често фрагментарните и проти­воречиви изявления на ересиолозите. Съвременните изследвания по то­зи въпрос се предприемат в две на­соки – християнизиране на гности­цизма, което може да се смята за доказано, и гностицизиране на христи­янството, което и в бъдеще ще оста­не предмет на дискусии. В резултат на процесите в тези две насоки хрис­тиянството се утвърждава като Православие и гносисът се елиминира като ерес. Редно е да се отбележи, че в новозаветната епоха гностиците са явление вътре в Църквата, а не извън нея, и я препоръчват за хрис­тияни. Св. апостол Павел предупреждава клириците, че сред тях ще се появят „мъже, които ще говорят изопаче­но“ и ще увличат неукрепналите във вярата (Деяния на светите апостоли 20:29-30). Може да се предположи, че най-ранното ели­нистично християнство преди апостол Павел се докосва до гносиса, разп­ространен в приморските градове на Палестина, Сирия и Мала Азия (осо­бено Антиохия), вероятно с посред­ничеството на елинистично-гностическото юдейство. Именно в тези райони гностицизмът осъществява симбиоза с християнството и се съз­дават развитите гностически систе­ми от II-III век[1].

Централен фактор в това разви­тие е апостол Павел – еврейски занаят­чия, по образование строг фарисеин, от Tapс в Киликия, който около 33-та година става внезапно последовател на Христос и е умъртвен в Рим около 64-та година. Той се противопоставя енер­гично на лъжливите учения, плъз­нали сред основаните от него об­щини и включващи гностически ми­тове. В самите послания на апостол Па­вел се откриват концепции на ели­нистичното юдейство, вероятно пов­лияни и от есейски възгледи, върху които гностиците изграждат по-къс­ните си митофилософски доктрини. Той прокарва различие между ду­шевните и духовните хора. Послед­ните са нови твари, участници в Бо­жията слава (1 Коринтяни 2:10-3:18) и не носят игото на Закона (Галатяни 3:28; 1 Коринтяни 12:13). Плътта и духът като светлината и тъмнината са непри­мирими контрасти (Римляни 8:5-10, 13:11-13; 1 Солуняни 5:4-6). В сътворения видим свят царуват сатаната и неговите демонични сили (1 Коринтяни 2:6-8; 2 Коринтяни 4:4; Галатяни 4:3, 9). Старозаветният Закон е предаден също чрез ангели (Галатяни 3:19). Апостол Павел препоръчва отхвърляне на този свят и отбягване на брака (1 Коринтяни 7:32-34), като поддържа, че „плът и кръв не могат да наследят царст­вото Божие“ (1 Коринтяни 15:50). Паде­нието на Адам внася греха и смърт­та в света (Римляни 5:12-21). Само Христовото изкупление отменя проклятието и създава ново чове­чество на Духа (1 Коринтяни 15:21, 44, 49). Спасителят се „понизява“ чрез въп­лъщение в материалния свят, но не е познат и признат, като страда до­ри до смърт (2 Коринтяни 8:9; 1 Коринтяни 2:8; Филипяни 2:6-11[2]). Изкупените вярва­щи са обединени с Него в едно тя­ло, осветено от Духа, за разлика от неизкупеното човечество на праро­дителя (Римляни 5:12-14; 12:4-8; 1 Коринтяни 12:12-17; 15:22, 48-49). Вярата се пос­тига чрез познание за истините на спасението (Филипяни 3:8-10; 1 Коринтяни 2:6-8). Апостол Павел духом се възнася до „третото небе“ и се наслаж­дава на неизказани слова (2 Коринтяни 12:4) – едно неописуемо мистично преживяване, за което мечтаят всички истински гностици.

Напрежението нараства особе­но в Коринт, чиято църква е осно­вана от апостола около 41-ва година. Той ѝ отп­равя две послания, датирани към 49-50 година. Досега се приемаше, че опонен­тите му в Коринт са юдеохристияни или елинизирани юдеи, но през пос­ледните две десетилетия се налага версията, че те са гностици[3]. Сигур­но е, че са от еврейски произход (2 Коринтяни 11:22). Те претендират, че познанието (гносисът), а не вярата, е необходимо условие за спасе­ние.Терминът γνώσις се среща 15 пъти в двете послания до коринтяните (1 Коринтяни 1:5, 8:1; 13:2, 8; 2 Коринтяни 2:14, 4:6). Смутителите се гордеят, че са „духовни“ и „съвършени“, прите­жават недостъпно за останалите „знание“ и всичко им е позволено (1 Коринтяни 8:1-3; 10:23). Като хора, кои­то са „получили“ Духа, те вече са „преживели“ възкресението (1 Коринтяни 15:29-32; 2 Коринтяни 5:1-5). Убеждението, че първо трябва да се постигне въз­кресението, а след това смъртта, про­изхожда от апокрифното евангелие на Филип (19:15-19[4]). Сред еретици­те има немалко жени, които в екс­таз изричат пророчества (1 Коринтяни 11:5). Те свеждат Евхаристията до нивото на обикновено задоволяване на апетита (1 Коринтяни 11:17-34) и се кръ­щават в името на мъртвите (1 Коринтяни 15:29[5]). Гностиците отхвърлят „зем­ния“ Иисус в полза на „небесния“ Христос (1 Коринтяни 12:3) – особеност, характерна и за офитската секта[6]. Подобни условия, които са плод на гностическа пропаганда, съществу­ват също в Солун, Филипи, Колоса и Ефес.

Еретиците проникват и в христи­янската община на Колоса в Мала Азия, до която е адресирано друго послание на anостол Павел (около 60-та година). Тех­ни отлики са поклонението на анге­ли, таченето на визионерски прежи­вявания и обещаването на апотеоз за последователите, приели тайно поз­нание (2:18, 20). Те презират света и налагат всевъзможни табута (2:21). Колкото и да е странно, този аске­тичен манталитет се съпътства от отдаване на всякакви страсти (3:5), които явно се схващат като изява на превъзходство над материята. В от­говор апостолът изтъква Христос като „образ на невидимия Бог“ (1:15) и посредник между небесната и зем­ната сфера, разпнал на кръста ста­рото греховно тяло на цялото чове­чество[7]. Почти всички учени се обе­диняват зад становището, че еретиците в Колоса са гностици, но Франсис е непоколебим, че те били елинистични юдеи или даже неопитагорейци[8].

Идеи, чиято образност и език на­помнят за гностически разбирания от I-ви век, се срещат в посланието до ефесяни[9], писано скоро след това до колосяни. То предава еклезиологията на апостол Павел: брачния съюз между Христос и Църквата (5:25-32), Хрис­тос като космически Човек (1:10, 2:14-18, 4:8-11) и глава на Неговото тяло – Църквата (4:12-16, 5:23). По­добни тенденции присъстват и в пос­ланието до евреите (1:5-2:18, 3:7-4:10, 5:14, 10:20), чието авторство и датировка остават неустановени[10].

И в християнската община на Филипи не се наблюдава единомис­лието и разбирателството, така же­лани от апостол Павел. Тук също агити­рат „псета“ и „зли работници“, кои­то налагат на християните връщане към задължителното за Стария За­вет обрязване (3:2). Повечето учени приемат, че те са юдействащи, кои­то „проповядват Христа нечисто“ (1:16) и са „врагове на кръста Хрис­тов“ (3:18). Други изследователи, ка­то се позовават на обвиненията на апостола в преяждане и разврат (3:19), допускат, че размирниците са оргиастично настроени гностици[11].

Твърде общо е и описанието на нарушителите на реда, дадено от апостола във второто му послание до солунската община. Те безпоко­ят вярващите с уверения, че вече настъпва парусията и е излишно да се работи (2:2, 3:11-12). Окачестве­ни са като „лукави човеци“ (3:2), ко­ито постъпват безчинно (3:6). Спо­ред едни учени става въпрос за разколници, споделящи елинистичната идея, че свободните граждани не трябва да се занимават с физически труд. Според други смутителите са гностици, които настояват, че Вто­рото пришествие вече се е сбъднало и нравствените ограничения са отменени завинаги[12].

Прочетете още „Новият Завет и гностицизмът*“ →

Гуруизъм в православните общности*

Публикувано на от Dragan Bachev

Протоиерей Александър Новопашин

Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки, нейният смисъл, вярвам, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.

В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни, или не“.

Ако религията (в нейния истински смисъл) се характеризира със стремеж за връзка с Бога, то в секта всичко започва с лидера и завършва с него, всичко се фиксира върху него. Не може да има каквато и да било връзка с Бога (както сектантите си го представят), ако тя трябва да минава през лидера в сектата. Такава роля играе гуруто в почти всяка секта.

Авторът протоиерей Александър Новопашин

За голямо съжаление трябва да признаем, че гуруизмът периодично се проявява и в Православната църква. Тук гуруистичните настроения се дължат на появата на така наречените „младостарци“ (възрастта няма значение, младостарците могат да бъдат както млади, така и стари хора), чиито мнения стават по-важни за техните последователи, отколкото са думите на свещеноначалието, отколкото е гласът на самата Църква.

Така в енорията се формира група, която по същество прилича на секта: тя се ръководи от човек, който е поразен от болестта на гордостта, желанието да властва над хората или просто психически болен, който се нуждае от медицинска помощ. Във всеки случай гуруизмът в Църквата е безспорно бесовско явление, управлявано от сатаната.

Покойният Светейши патриарх на Москва и на цяла Русия Алексий II много сериозно се отнасяше към този проблем. Той казваше: „Някои клирици на нашата Църква, запазвайки на думи преданост към своето свещеноначалие, се държат като разколници, претендирайки за ролята на някакви „старци“. Критикувайки свещеноначалието, те, за разлика от духоносните отци на миналото и настоящето, чрез критика се опитват да привлекат вниманието към себе си и по този начин да си създадат авторитет. Като по правило, те обявяват за необходимо и единствено условие за спасение пълното подчинение на себе си от страна на онези, които прибягват до тяхното ръководство, като ги превръщат в някакви роботи, които без благословията на този „старец“ не могат да свършат никаква работа, независимо колко е незначителна тя. По такъв начин човекът се лишава от тази благодатна свободна воля, която му е дарувана от Бога. За да потвърдят своята правота, те неправомерно използват цитати от творенията на светите отци, като профанират техните велики духовни усилия и извращават самото понятие за старчество… Отделни такива съвременни „старци“ (или по-скоро те трябва да бъдат наричани „младостарци“), които не притежават духовна разсъдителност налагат на въцърковяваните хора „бремена, мъчни за носене“ (Лука 11:46), използват в своята пастирска дейност щампи, пагубни за духовния живот, необосновано прилагат към миряните – в по-голямата си част още духовно неукрепнали – форми на духовно ръководство, които са уместни само в монашеството.”

За съжаление, такива свещенослужители, изопачавайки древната манастирска практика, започват да се занимават с духовничество по свой произвол, изисквайки безпрекословно послушание към себе си. По думите на св. Игнатий Брянчанинов такова „старчество“ е „душепагубно актьорство и най-печална комедия“, чиято същност е „самозаблуда и бесовска прелест“.

Гуруизмът е отклонение от християнския живот, истинско неподчинение на апостолите, които учат: „… пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото“ (1 Петра 5:2-3). И думите на св. Игнатий Брянчанинов: „А ти, наставнико, защити се от греховната постъпка! Не заменяйте Бог със себе си за душата, прибягнала до тебе“, още по-малко имат значение за тях. У тях няма страх от Бога, въпреки че знаят строгото Му предупреждение: „… а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Матей 18:6).

Авторът протоиерей Александър Новопашин

Гуруизмът е изкривяване на православния възглед за спасението. Това е изкривяване на самото Православие. Един „православен“ гуру може превъзходно да познава хода на службата, благоговейно да цитира Евангелието, безкрайно да цитира боговдъхновените произведения на светите отци, но той няма да го направи това за славата на светата Църква и не за нейното благо, нито за спасението на християнската душа, а за своя собствена изгода. Той някак си със себе си засенчва Христос. Каквото и да каже, той изкривява всичко, всичко се превръща в лъжа. „Послушанието е по-високо от поста и молитвата“, „Православие или смърт“ – в устата им тези свещени истини са духовно изтощени (буквално кастрирани – бел. прев.), превръщат се в груби нагласи към действия, зад които няма висока духовност а има само бесовски мрак.

Агресивното отхвърляне на TIN (номер на данъкоплатеца), баркодовете, биометричните данни, чиповете, които уж щели да бъдат имплантирани под кожата и които щели да показват номера на звяра – всичко това и много други неща са продукт на гуруизма. Въпреки че самите младостарци имат и нови паспорти, и идентификационен номер на данъкоплатеца, и баркодовете не ги плашат. Някои псевдопастири водят чедата си в такива дебри на окултизма, откъдето е също толкова трудно да се измъкнат, както от най-деструктивната тоталитарна секта. Може да се започне с „безопасните“ за душата хомеопатия и източни псевдомедицински практики и йога, а да се завърши с помирение на християнството с астрологията или екстрасензориката, за които се предполага, че имали рационално зърно, и които „неправилно се разглеждат само отрицателно“.

Друга една страна на гуруизма е почитането като светци на хора със съмнителен живот. С благословията на „православни“ гурута се рисуват икони на Григорий Распутин, цар Иван Грозни. Чуват се разговори за това, че вече и Сталин трябва да бъде канонизиран. При мене дойде един мъж, който много агресивно се опита да ме убеди, че Иван Грозни е истински светец. На аргумента ми, че от Иван IV са били убити много хиляди хора, този човек възрази, че в синодика било записано за само 5,000 души – все предатели. Аз го поправих, че тези пет хиляди бяха от благородниците, а онези неизвестни хорица, които никой не е броил, те всички предатели ли са били? Той, казвам му, е имал седем жени! Отговорът беше обезкуражителен: „Значи, само с три обаче е имал венчание!“

Има и такива „старци“, които уж се грижат за спасението на душите на своите духовни чеда, благославят ги да изоставят работата си, да напуснат жилището си, дома си и „да се спасяват“ далече от цивилизацията – в тайгата, в блатата. А самите те, ако имат здрав разум, не следват своите духовни чеда. Днес вече знаем за „самарските отшелници“, „пензенските затворници“, за религиозната общност в сибирското селище Гореловка, в блатата на Томска област. Вестниците писаха за това, говореха по телевизията. И колко ли още подобни случаи, за които никой не знае?

Авторът протоиерей Александър Новопашин

Друг път се случва да чуете: „Е, със старците всичко е ясно, те са или в прелест или са хитреци, знаят какво правят. Но хората, хората, къде гледат?“

Прочетете още „Гуруизъм в православните общности*“ →

Раздраният хитон на Господ Иисус Христос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Жасмина Донкова


Напоследък в богословските среди на Българската православна църква особена актуалност придоби въпросът за така наречената Руска православна автономна църква. Причина за това е появата на поделение на тази църква в България.

Руската православна автономна църква води началото си от 20-те години на миналия век в Русия. Първоначално тя е известна под наименованието Руска православна свободна църква, а от октомври 1998 година е преименувана в Руска православна автономна църква. В настоящия момент „първоиерарх” на Руската православна автономна църква е Суздалски и Владимирски митрополит Валентин, а обслужващ Задграничните общини към Руската православна автономна църква е епископът на Денвър и Колорадо – Григорий**. Българското поделение на тази църква се състои от петима „свещеници” и е под юрисдикцията на горепосочените „епископи”.

Членовете на Руската православна автономна църква изявяват претенции, че тяхната организация е истинската „неподправена” Църква Христова, която е съхранила в пълнота учението на Господ Иисус Христос, светите апостоли и отците на Църквата. Уповавайки се на това свое становище, те интерпретират догматико-доктриналната система и канонико-дисциплинарните правила по свой начин, което им позволява да си изградят неправилна представа за еклезиологията на Православната църква. Водачите на тази религиозна общност обвиняват съвременните Поместни православни църкви в апостасия (отстъпничество от вярата) и ги обявяват за еретични. Основните аргументи за това тяхно становище се градят на два основни (според тях) пункта, участието на голяма част от православните църкви в икуменическото движение и въвеждането в някои от тях на Григорианския календар.

Според техните изявления, вследствие на тези два основни фактора „официалните поместни църкви са отпаднали от Православието, което поражда липсата на освещаваща благодат в техните тайнства”. Същите са окачествени като „еретически псевдо-православни патриархати на световното православие”. За тези свои твърдения те се основават на нелегитимни за Православната църква събори и документи (енциклика от 8/21.06.1935 година на трима митрополити (старостилци – бележка на автора), без да се съобщават техните имена, енциклика на митрополит Хризостом от 1950 и събори от 1935 и 1974 година, където се заявява становището за безблагодатност на новостилните тайнства).

Обявявайки Поместните православни църкви за еретични, представителите на Руската православна автономна църква умело спекулират с цитирането и тълкуването на църковните канони.

Авторът Жасмина Донкова

Обосновавайки своята позиция, те отделят специално внимание на 15-то правило на Двукратния събор, свикан за разрешаването на спора между Игнатий и Фотий в началото на 861 година в Цариград, на който присъствали 318 отци. Първото заседание не дало резултат. На второто заседание съборът можел свободно да работи. Поради това двукратно свикване този събор е получил наименованието Двукратен, което им позволява отделяне от каноническия патриархат и изграждане на своя еклезиологична доктрина.

Текстът на посоченото правило гласи: „Каквото е определено за презвитери, епископи и митрополити, същото това трябва да има още по-голямо значение за патриарси. Затова презвитер, епископ или митрополит, ако се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не споменава, според както е определено и установено, името му на божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му осъждане произведе разкол, да бъде съвършено изключен от свещенство, ако се докаже тази му беззаконна постъпка. Впрочем, това е определено и потвърдено относно ония, които само под предлог на някои обвинения отстъпват от предстоятелите си и произвеждат разколи, като рушат единството на Църквата. Защото, ония които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, тоест когато той открито проповядва ерес и явно учи това в Църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а наопаки, побързали са да освободят църквата от разколи и разцепления.”

Интерес представлява фактът, че лидерите и богословите на така наречената Руска православна автономна църква цитират и се позовават само на втората част от правилото, а именно: „Защото, ония които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, тоест когато той открито проповядва ерес и явно учи това в Църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а наопаки, побързали са да освободят Църквата от разколи и разцепления.”

Прочетете още „Раздраният хитон на Господ Иисус Христос*“ →

Съвременните суеверия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Свещеник Иван Латковски

Окултизмът – основа на съвременните суеверия

Суеверието е понятие, чието съдържание е твърде широко и не строго формулирано. То определено насочва към вяра в някакви извънрационални сили, но същността му е много по-дълбока и се корени в самия човек като психофизическо същество. Той чувства необходимост от вяра в свръхестественото, разбира, че не е сам в разумното си битие и желае да влиза в досег с други разумни същества. Последните имат различни имена в зависимост от религиозната насоченост на отделния човек, от неговите религиозни представи. Това са божества, духове, извънземни, изобщо същества които имат личностни характеристики. Те са обект на човешките мисли и представи, които по-често са изопачени и неправилни поради липсата на всякакъв критерий и авторитет по тези въпроси.

В това кратко изложение няма да се засягат някои повърхностни форми на суеверие (например фатални числа, петък 13-ти и други), а ще се посочат твърде разпространените и претендиращи за сериозност прояви на вяра в свръхестественото, като астрология, хороскопи, посещаването на екстрасенси, гледането на карти, вярата в НЛО и окултните явления.

Преди всичко трябва да се уточни какво означава думата “суеверие”. Най-общо това е празна, неправилна, безсмислена вяра, която не носи спасение на човека, а го отклонява в неправилна насоченост на духовния живот. За съжаление, твърде често явление е смесването на вяра и суеверие. Лишеният от здравата опора в Бога човек счита повечето християнски догмати, обреди, тайнства за суеверия, които са канонизирани от Църквата. Това е доста повърхностен възглед, който трябва да бъде преодолян чрез ясно разграничаване на вяра и суеверие. За атеистическия мироглед разлика няма – дори вярата в Бога е предразсъдък, суеверие поради “липсата на правилно, научно обяснение на явленията в природата и обществото[1]”. Науката обяснява процесите в областта на естественото, докато в свръхестественото тя трудно би могла да съди правилно. Там на предно място в отношението на човека излиза неговата духовност, която може да се разграничи образно на болна и здрава. Здравата духовност има своята основа във вярата в единия Бог, осъществявана в Христовата Църква. Вярващият е убеден, че единственият Уредник на творението е Бог и че без Неговата воля нищо не се случва. За всичко има Божи промисъл, който понякога е неразбираем за нас, но премъдро направлява събитията и явленията. Християнската вяра е насочена към Бог Отец Вседържителя, към Бог Син – Спасителя и към Бог Дух Свети, Който животвори и освещава всичко.

Болната духовност, към която се числи и суеверието, също има насоченост към “висше” битие, към онова, което е невидимо за очите, но се усеща чрез душата. От православна гледна точка, нейния извор се състои в окончателно отпадналото от Бога състояние на злите духове, които активно действат в живота на човека и непрестанно се опитват да го погубят и отклонят от неговото предназначение – богоуподобяването. Тези същества имат простор на действие в душите на хората, които са се самолишили от благодатния живот в Христовата Църква, където единствено е възможно да се води истинска борба с тях. Спасителят разруши делата на дявола чрез Своите изкупителни страдания и даде на хората сили да се противопоставят на злото. Но там където Христос бива отхвърлян се развиват в действия всички внушения на злите духове. Основна тяхна цел е отклоняването от истинската спасителна вяра в Триединия Бог. Това се постига не само чрез директно богоборчество и отхвърляне съществуването на Бога, но и чрез заместители на вярата, каквито са суеверията. За съжаление съществуват безброй смесвания на вяра и суеверие. Вярващи, които наред с християнския си мироглед, приемат за истина и много суеверни постановки са често срещано явление. Разпространени са всевъзможни поверия, магии, гадаене, еретични представи за тайнствата и обредите в Църквата[2]. Много са и хората, които прибягват до методите на астрологията, нумерологията, до помощта на самозвани “природни” лечители и екстрасенси. Всички тези прояви на псевдодуховност са симптоматични за нашето време и се нуждаят от разглеждане и задълбочено осмисляне. В това изложение ще се посочат само някои аспекти на съвременните духовни заблуди, които тровят душата на човека и служат за угасването на истинската вяра.

Силно застъпена днес е вярата в зодиите, положението на звездите и тяхното влияние върху човешкия живот. Хората са склонни към възприемане данните на науката астрология, която се дефинира като изкуство за предсказване на бъдещето или тълкуване на събития от човешкия живот според позицията на небесните тела[3]. Тя има древен произход, който може да се открие в езическите култове към звездите (астролатрия, сабеизъм). Същевременно астрологията е тясно свързана с окултизма, съчетавайки в себе си древни и нови учения[4]. В наши дни се наблюдава изключително нарастнал интерес към астрологията в световен мащаб. Почти няма печатна или електронна медия, която да лишава своите читатели и зрители от подобна информация за тяхната зодия и какво казват звездите за всеки ден от живота им. Астрологическите рубрики са задължителни за всяко издание, което желае да постигне успех на пазара. Отделно от това се издават целогодишни хороскопи, които също се радват на голяма популярност. Съвременният човек, постоянно засипван с “познания” за зодиите и звездите, постепенно възприема всичко това за истина и като напълно нормално. Подменят се обектите на духовните му стремления и той загубва ясно понятие за свръхестественото. Човекът, който приема астрологията и всичко свързано с нея без съмнение е суеверен. Той всъщност приписва на творението (звезди, планети) божествени качества – тяхното съдействие в момента на раждането му определя неговата съдба, характер, щастие или нещастие в живота. Ако се вярва на астрологията, небесните тела са някакви властелини на вселената, от които зависи всичко.

Този основен постулат на астрологията влиза в директен конфликт с библейския възглед за Бога като Вседържител и Творец на всичко съществуващо. Бог е сътворил вселената и премъдро управлява творението Си. Той не е оставил на небесните тела ролята, която им се приписва от астрологията, роля на “сляпа съдба”, а е дал на човека свободна воля, за да изпълнява предназначението си. Как можем да примирим астрологията със свободата на човека? По никакъв начин. Защото, ако приемем, предопределеното от звездите не остава място за личен избор и свободна воля. Освен тези явни противоречия, които християнинът открива между религията и астрологията, в Свещеното Писание също могат да се посочат текстове, които потвърждават убедеността, че съществува абсолютна непримиримост между веровите християнски истини и заблудите на астрологията[5]. Бог чрез пророческото перо на Исаия, се обръща към Вавилон с думите: “Нека излязат ония, които наблюдават небесата, звездобройци и предсказвачи по новолуния, и да те спасят от онова, що трябва да ти се случи. Ето те са като слама: огън ги изгори; не избавиха душата си от пламъка”(Исаия 47:13-14а). В този текст ясно е указано отношението на Бога към хората, които са потънали в заблудите си и се осланят на звездите. Нито те, нито обожествяваните от тях творения могат да окажат някаква помощ на прибягващия до техните лъжемъдрувания[6].

В основата си астрологията е гадаене[7]. В Свещеното Писание това действие се квалифицира като зло и не бива да се практикува от вярващите: “Не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател…, защото всеки, който върши това е гнусен пред Господа“ (Второзаконие 18:10-11). Св. апостол Павел също предпазва християните от влиянието на езическия мироглед, отразен напълно в астрологията: “Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). Несъмнено всичко сътворено от Бога е полезно, има място във вселената и свое предназначение. Творението е премъдро устроено, то е “космос”, тоест “ред”, в който всяка частица има значение. Сътворените неща са в неразривна и постоянна връзка помежду си, влияят се едно от друго и така осъществяват и поддържат реда и законите в природата, определени от Бога. Човекът – венец на творението, изпитва върху себе си влиянието на времето, природните явления, космическите процеси и всички други обективни фактори, формиращи условията на неговия живот. Но те не определят нравствения му облик, не могат да предопределят неговия свободен избор.

Мнозина наши съвременници са увлечени от интригуващите предсказания на астрологията, съобразяват с тях личното и общественото си поведение и по този начин считат, че удовлетворяват духовните си търсения. Астрологията е мит, в който вярват милиони. Също както някога хората са вярвали, че небесните тела са божества, и днес вярват, че звездите влияят на съдбата им[8]. На това всеобщо явление християните са длъжни да дадат отпор, като не допускат да бъдат увлечени в астрологичните заблуди и където е възможно да разобличават това суеверие. Друга форма на суеверие, илюстрираща още по-ярко духовната атмосфера на днешния ден, е “нашествието” на различни лечители, екстрасенси и врачки. Общото между тях е ”загрижеността” им за телесното и духовното здраве на човека, което те подпомагат със своите необикновени способности. Нашата страна е особено засегната от това явление, което ясно проличава от безбройното множество на тази армия “доброжелатели”. Те запълниха част от духовния вакуум, създаден през изминалите десетилетия на атеизъм, и допитването до тях стана вид модерно увлечение.

Нерядко в живота се налага да се взимат трудни решения, да се реагира на неочаквани събития и човек има нужда от помощ в такива тежки моменти. На драго сърце тя му се оказва от тези лечители и екстрасенси, които претендират, че притежават свръхпознания в областта на духовните и телесните процеси. Те могат да демонстрират невероятни способности, граничещи с фокусничество и магия, които окончателно убеждават дошлия при тях човек в техните възможности да му помогнат. По този начин се злоупотребява с човешкото страдание и доверие, което се използва за трупане на пари, слава и известност. Мнозина от екстрасенсите парадират с християнската си вяра, в домовете им има икони, ходят на църква и така нататък. Те твърдят, че са вярващи, но онова, което вършат съвсем не показва истинска православна църковност. Напротив, Църквата не приема техните действия за произтичащи от Божията благодат, а недвусмислено ги определя като имащи своя източник в друга духовна сила. Православният християнин не бива да се смущава от демонстрираната “духовна” мощ на тези самозвани лечители и да се подлъгва относно истинската им същност. Когато здравето му е застрашено той трябва да положи усилия, съчетавайки молитвите към Бога и светиите с търсенето на квалифицирана лекарска помощ. Ако медицината е безпомощна, утехата, която дава Църквата е незаменима. Св. тайнства са най-добрите лекарства за човека. Преди всичко те са спасителни за душата, но по Божията милост служат и за телесно изцеление. Посещаването на всякакви други психотерапевти, лечители и екстрасенси показва недоверие към единствения източник на живота – Бога, загърбване на изобилието от духовна благодат, която Той дарява в Църквата и в крайна сметка – неверие в Неговия промисъл.

Някои от екстрасенсите, гадателите и врачките (тук не говорим за обикновените шарлатани и измамници) имат необикновени способности да лекуват, да предсказват, да знаят миналото на конкретния човек, но почти никой не се пита кому дължат тези дарования. Редовна практика са гледането на карти, на кафе, на зърна и други, и лековерния човек е убеден, че наистина те показват съдбата му. Това всъщност не е вяра, а истинско суеверие, което заедно с убедеността в “богоизбраничеството” на гадателите и екстрасенсите се превръща в пълно отричане на всичко християнско. Вярата в Бога и принадлежността към Църквата са несъвместими с врачуването, баенето и други подобни дейности. Хората занимаващи се с тях нерядко изобщо не подозират кому служат с необикновения си талант. Други напълно осъзнават източника на своите способности и активно работят в това “хуманно” поприще.

Отношението на Църквата към този вид дейности е твърде ясно и недвусмислено: Тя забранява на своите членове да посещават гадатели и врачки, а още повече да извършват подобна дейност. Същността, която се крие зад тези практики застрашава духовното здраве, поради навлизането в твърде опасната окултна област. Именно в нея е източникът на сила и познание у екстрасенси, гадатели, врачки. Те са инструменти на падналите духове в борбата им за човешките души. Липсата на достоверна информация за тях прави много хора лесни жертви на окултно влияние. Църквата винаги е предупреждавала за опасността от общуването с тъмните сили и техните представители сред хората. Св. Иоан Златоуст нарича гадателя “зъл демон[9]”, а св. Ефрем Сириец определя като “душевни окови” врачуването и гадаенето[10].

Вярата в НЛО също е твърде характерен белег на духовно-заболялото човечество. Наистина НЛО съществуват, но това не са някакви представители на извънземни цивилизации и “наши космически братя”. Все повече от сериозните изследователи на този въпрос твърдо застават зад позицията, че явяванията на НЛО също имат окултен характер[11]. Тези учени считат, че проявите на НЛО са до голяма степен вариации на демоничния феномен[12]. За съжаление литературата по тази тема в по-голямата си част удовлетворява повърхностния интерес към сензационното, отколкото търсенето на истината за тези странни явления. Въпреки това за православния християнин веднага става ясна приликата между тях и описаните в богатата църковна литература и особено в Житията на светиите, случаи на срещи с бесове – зли духове[13].  Контактите с НЛО са съвременна форма на окултните феномени, съществуващи векове наред[14].

От изложеното дотук се налага извода, че голяма част от суеверията, в които изпада днешния човек, са свързани с окултизма. Той се дефинира най-общо като тайно, скрито учение, насочено към свръхестественото, мистичното и магичното[15]. Окултизмът може да бъде квалифициран  и като задълбочена форма на болна мистика, чиято същност е контактуването с паднали ангели. Неговите разнообразни прояви отразяват пълната му противоположност на благодатното общуване с Бога в Църквата. А съвременната псевдокултура възпитава положително отношение към всичко свързано с окултизма. Според нея няма нищо вредно, а още по-малко грешно, в спиритизма, астрологията, контактите с НЛО. Напротив, всичко това се схваща като откриване на непознати сили и същности, които помагат на хората. Това е една от големите заблуди на нашето време, когато човек лесно отдава своята безценна душа на всякакви окултни ”експерименти”. Той отчаяно се нуждае от превъзпитание по отношение на окултизма[16]. С него е призвана да се заеме Църквата, чиято духовна ограда е спасителна стена от демоничните влияния. Трудността произтича от факта, че хората все по-малко са склонни да разбират и намират истината, която им се предлага от Божията благодат в Църквата. Лъжеученията са много по-атрактивни и забавни; те предлагат изява на неподозирани човешки способности, но в крайна сметка имат една обща цел – отдалечаване на човека от Бога и общение със сатаната[17].

Окултизмът е духовна болест, която се лекува само чрез синергията между човешката воля и Божията благодат. Човекът трябва ясно да осъзнае злата същност на всички суеверия и окултни практики и с цялата си душа да се противопостави на тяхното пагубно влияние. Църквата има сили чрез св. тайнства да разкрие пред търсещия човек необятната Божия любов и милосърдие.

__________________________

*Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Енциклопедия А-Я, БАН, С., 1974, с. 796.

[2]. Архимандрит Лазар, Грехът и покаянието в последните времена, С., 1998, с. 14.

[3]. Penguin Dictionary of Religions, ed. by John R. Hinnells, 1997, c. 52.

[4]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за астрологията, С., 1994, с. 23.

[5]. Пак там, с. 39.

[6]. Толковая Библия, т. 2, Спб., 1911-13, с. 445.

[7]. Акенбърг,… пос. съч., с. 40.

[8].  Пак там, с. 56.

[9]. Православната Църква за окултизма, Сборник беседи, статии и разкази, 1998, с. 72.

[10]. Пак там.

[11].  Йеромонах Серафим Роуз, Православие и религия будущего, Москва, 1992, с. 76 сл. сл.

[12]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за окултизма, С., 1994, с. 10.

[13]. Роуз,… пос. съч., с. 108

[14]. Пак там, с. 102.

[15]. Акенбърг, пос. съч., с. 11.

[16]. Пак там, с. 50.

[17]. Православната Църква за окултизма…, с. 184.

Изображение – авторът на статията, свещеник Иван Латковски. Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-42m

НЮ ЕЙДЖ*

Публикувано на от Dragan Bachev

От протестантизъм към Ню Ейдж и новоезичество: един български феномен

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Отношението към различните религии и религиозните общности у нас и по света най-общо може да бъде сведено до 3 основни вида:

– Безразлично отношение, базиращо се на религиозна неграмотност и духовна индиферентност.

– Безкритично и либерално отношение, одобряващо съществуването на всякакъв вид религии и движения на религиозна основа.

– Осъзнат и последователен плурализъм, отчитащ правото на всеки човек да изповядва дадена вяра при условие, че тя не засяга интересите, правата и свободите на останалите хора и на обществото като цяло.Dr. Desislava Panaiotova-PulievaКато неделима част от вселенското православие Българската православна църква споделя плуралистичната нагласа спрямо съществуването на различните религиозни вярвания. Не е необходимо да правим историческа ретроспекция, за да илюстрираме добре известната толерантност на православните християни, които – без да изпадат в религиозен релативизъм – съзнателно се стремят да виждат преди всичко Божия образ в другия, в различния по вяра човек. Същевременно Православната църква ревностно отстоява и пази догматичната, етичната и литургичната устойчивост на своето учение и духовен живот. Последното е особено важно за личностния и духовен интегритет на всички православни хора, съдейства за оздравяване и стабилизиране на духовния климат в обществото и безусловно подпомага цялостното развитие на народите по земята. Ето защо православието с тъга констатира отклоненията от пълнотата на Свещеното Писание и Свещеното Предание и с тревога се отнася към религиозните деформации, до които тези отклонения често водят.

В този пореден брой на нашия бюлетин се илюстрира именно рискът от смесването на православната духовност с други религиозни традиции. Подчертава се също и опасността от пълното отричане на православните догмати и канони, които за Църквата Христова са щит срещу всички „Троянски коне“, търсещи начин да я превземат, ако е възможно, отвътре и в края на краищата да я разрушат. За обществото православните догмати и канони винаги играят ролята на фактори, които носят благословение на съответния народ, поощряват отговорността, градивността и  цялостната стабилност на социалния му живот.

Настоящата статия се базира върху конкретни данни и свидетелства на пострадали хора, които са се измъкнали от здравата „прегръдка“ на  новопоявила се секта с български произход. Нейната деструктивна дейност беше извадена на светло в последните два месеца[1] благодарение на общите усилия на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“, наши видни учени и доблестни представители на национални медии като Би Ти Ви, ежедневниците „24 часа“ и “168 часа“ и други.

І. EPOCH (Ecclesia Protestanto Orthodoxa Catholico Hebraica), Градът на Христос или The City of Christ, Нови Ерусалим, Съборна църква, богомили, Институт по трансцендентна наука, Сдружение „Академия Орфика“, Тракийска църква са част от имената, зад които се крие една и съща българска секта. Тези имена също така отразяват и „еволюцията“, която изживява тази общност в периода от 1994 година до днес.

Създатели на общността.

ЕПОХ или Градът на Христос е създадена от двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски. Техните родители са протестанти, които дълги години посещават ІІ-ра Евангелска Петдесятна църква в София. Стефан и Цветан израстват в същата среда, а по-малкият брат Цветан за известно време дори е ръководител на младежката секция на тази протестантска общност, което не му попречва по-късно да работи и като псалт (църковен певец) в православния столичен храм „Св. Неделя“.

Цветан завършва музикалната консерватория „Професор Панчо Владигеров“ в София със специалност оперно пеене и не спира да търси пресечни точки между изкуството, душевната екзалтация и религията. Около 1992 година Цветан заедно със свои приятели и съмишленици гравитират около сектата на Георги Бакалов Слово на живот и активно участват в динамичните процеси,свързани с оформянето и разпадането на най-различни групи от протестантски тип.

По-големият му брат Стефан завършва у нас медицина, но в самото начало на демократичните промени емигрира в САЩ и заживява в Калифорния, където се бори за оцеляване и попада в различни религиозни групи, между които е и така наречената Мелхиседекови братя. Най-вероятно там у него се запалва идеята да основе собствена религиозна общност в България и за целта използва своя брат Цветан. Стефан е идеологът, Цветан е лицето на новата секта.

Възникване на сектата.

В средата на 90-те години на ХХ век Цветан Гайдарски е главен пастор на Нови Ерусалим. Впоследствие започва да действа чрез други лица. Така през 1998 година в Троян е регистрирано местното поделение 11 на Национален алианс „Обединени Божии църкви“ на името на Димитър Дакашев, съпругата му Мариела Дакашева и Мария Гайдарска, майка на двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски.

Междувременно Стефан дава насоки от Америка, а групата в България вербува нови членове сред всички християнски деноминации, включително и сред православните. Около 2000 година Цветан за пръв път споделя с Димитър Дакашев възхищението си от посланията, закодирани в иероглифите на гробните камери в египетските пирамиди, на които „се подчинявали дори и ангелите“. Цветан Гайдарски започва да се държи все по-безпардонно и да внушава на всички свои съмишленици, че е Божи пратеник, призован да поведе посветените в тайната общност, а на следващ етап да завладее и душите на всички вярващи от останалите деноминации.

През 2003 година започват радикални промени в идеологията и оформянето на култовите пространства на сектата, която провежда своите събрания в апартаменти в София на улица „Московска“ № 27, на площад „Славейков“ № 8, в Зона „Б-5“ (блок 5) и други[2]. Междувременно се правят опити за сформиране на групи и в градове като Троян, Бургас и други.

Сдружение „Академия Орфика“ е най-новото и обществено приемливо лице на сектата. Сдружението представлява класическа форма на сектантска мимикрия чрез културно-образователна дейност за „възраждане“ на древната тракийска култура. Директор на „Академия Орфика“ е Цветан Гайдарски; той, както и брат му не пропускат да изтъкнат, че са официално вписани в регистъра за меценати на Министерството на културата на Република България. Очевидно чрез някаква схема за дарения или сътрудничество това сдружение си е „закупило“ формално обществено признание в лицето на министерски чиновници, които или не подозират какво се крие зад този „меценат“, или проявяват непростимо безразличие. Така чрез „Академия Орфика“ братята Гайдарски работят в три главни направления: институционализиране на идеите и присъствието на сектата в българското общество; развиване на дейност, която им носи финансови приходи от представянето на „тракийски“ спектакли в читалищата из страната, от продажбата на книги, аудио- и видеоматериали и т. н.; и най-вече – „зарибяване“ за сектантските идеи на Гайдарски на нищо неподозиращите младежи и девойки, които с ентусиазъм се включват в живота на групите, ангажирани с музикално-поетични и танцови занимания по проектите на „Академия Орфика“. Изкуството е най-прекият път към сърцата и умовете на младите хора, които са много важна за братята Гайдарски целева група, от която те имат жизнена нужда за набиране на свежи, наивни и себеотдайни членове за тяхната секта.

Учение

Тръгвайки от либералното протестантство, свързано с „кръщаването със силата на Светия Дух“ и „говоренето на езици“ (евангелистко петдесятничество), сектата на братята Гайдарски с всяка измината година се отдалечава все повече от християнството. Постепенно или пък с решителна авторитарност Стефан и Цветан въвеждат в учението и практиките на общността окултно-масонски идеи и символи, кабалистични подходи, египетски езически елементи, медитация. След 2003 година братята все по-безцеремонно натрапват вярвания, уж свързани с тракийско-орфическите мистерии от древността. Без съмнение това е свързано с изобилието от археологически открития по нашите земи през този период. Стефан и Цветан Гайдарски добре се ориентират в културно-пазарната ситуация и се опитват да извлекат лични материални изгоди, флиртувайки с потребността на българина да се почувства наследник на велико минало, пък било то и безвъзвратно изживяло времето си езичество.

Ако дотогава водачите на сектата са се обличали в одежди, сходни с тези на православните и римокатолическите свещеници, и са се наричали „пастири“ и „епископи“, то през последните няколко години Цветан Гайдарски започва да използва и думата „жрец“.

Библията вече не е върховен авторитет за лидерите. Те се вдъхновяват от от окултистка и езотерична литература, от египетската „Книга на мъртвите“, от „древни тракийски писмена“, уж разчетени от Стефан Гайдарски и т. н.

Личността на Христос започва да се замества с образите на Орфей, с египетското слънчево божество Хорус с глава на сокол, и с някакво хибридно божество, което „Божиите пратеници“ наричат Тион Иисус, тоест слагат знак на равенство между вакханския езически бог Дионис и Спасителя на човечеството Иисус Христос. Също така се пропагандира божествеността на мъжкото и женското начало, което води и до обожествяване на човека.

Кулминация на идеологическото си видоизменение сектата изживява с публикуването на книгите на Стефан Гайдарски „Тракийски послания“, „Тракийски мистерии“ и най-новата „Тракийското Писмо Декодирано – ІІ“ (2006 година). Те излизат под авторското име – д-р Стефан Гайд. Днес тези книги са настолни за членовете на сектата и играят роля на „свещено писание“. Основната идея в тях е, че Орфей е пророчествал за Христос още преди Рождество Христово и че тракийското писмо предшества египетското и стои в основата на всички древни тайни религиозни знания, включително и в основата на Моисеевия закон, съхранен в Стария Завет.

Тук е мястото да напомним, че някои от най-видните български учени-траколози активно заявиха възмущението си, както от ненаучните публикации на Стефан Гайдарски, така и от факта, че чрез тях той разпространява сектантски идеи. Профeсор Валерия Фол, ст. н. с. д-р Георги Китов, профeсор Димитър Овчаров, профeсор Кирил Йорданов са някои от личностите, които през последната една година защитиха българската наука от поредното посегателство на самозванци и манипулатори, каквито, извън всякакво съмнение, са братята Гайдарски.

Практики

В началото сбирките на ЕПОХ преминавали в типично протестантски стил – молитвени събрания с пеене на протестантски химни, някои от които лично написани от Цветан Гайдарски. Към тях започнали да се прибавят и чисто инструментални изпълнения предимно на студенти от консерваторията в София, чрез което на последните се давало поле за изява, което допълнително ги привличало към членуване в сектата.

Въвеждането на нехристиянски практики като медитация и повтаряне на „тракийски мантри“ не закъснява. Бивши членове на сектата разказват, че по време на сеансите им се давали за повтаряне тракийски изрази, чието енергийно въздействие върху действителността било „преоткрито“ и „доказано“ от жреците на общността. Към подобни занимания са принуждавани и децата на членуващите в сектата, а това води някои от малолетните до психически отклонения и асоциалност, както свидетелстват техни загрижени близки[3].

Свидетелите потвърждават, че в „Градът на Христос“ широко се използва хипнозата, вследствие на която някои по-лабилни последователи получават пристъпи на холерична еуфория, пълно отчаяние или неуправляема агресивност. Там се практикува и така наречения ритуал „Оракул“, който – от гледна точка на православния духовен опит – представлява опасна смесица от хипнотично въздействие и демонично обсебване. Вследствие на участието си в този ритуал през 2005 година скулпторът Руси Русев полудява, след което напълно изчезва. И до ден днешен родителите му и семейството му – жена с две деца – нямат никаква открита следа и продължават да очакват неговото завръщане в дома им във Владая (близо до София).

С цел пълно контролиране на живота в сектата лидерите ѝ нарушават принципа за съхраняването на изповедната тайна. В съвета на „епископите“ на ЕПОХ се обсъжда всичко, което е научено за болките, дилемите и проблемите на членската маса. Така става възможно безпардонното направляване на отделните човешки съдби, както и на процесите в сектата като цяло.

Без да информират последователките си какво точно означава носенето на бели забрадки, гурутата в сектата заставят част от жените да изпълняват това предписание безпрекословно. Едва след напускането на сектата Зорница (32-годишна) разбира, че това я е задължавало да живее в безбрачие, за което личното ѝ мнение не е било потърсено.

Братята Гайдарски и техните най-близки сътрудници-„епископи“ никога не събират заедно всички свои последователи, а ги ръководят в отделни групи, които нямат никаква връзка помежду си. Те се състоят от около 10 човека и по правило дори не подозират за съществуването на останалите. Когато се появят недоволни или питащи членове, те биват пренасочвани към групата на вербовчиците, които всъщност вече не участват в никакви „богослужения“, а са натоварени със задачата да привличат нови членове към сектата. Осъзнаването на този факт от страна на някои вербовчици и духовната им неудовлетвореност са направили възможно излизането им от тази тоталитарна религиозна общност.

Когато някой член напуска сектата, се събират заседателите на Небесното Съдилище и издават присъди, които имат двойно действие – проклинат и унижават прогледналия човек и поддържат чувството за страх у заслепените последователи. Във връзка с напускането си на „Тракийската църква“  преди няколко години Димитър Дакашев и други хора като него са „осъдени“ от Небесното Съдилище по  следния абсурден и човеконенавистнически начин: „Понеже вашият съюз е без Божия Дух, неговото резцепление ще се разраства докако се разпръснете съвсем в сърцата и пътищата си. /…/ Това ще продължи докато останете сами, изоставени от всички близки и родственици около вас… /…/ Бог ще ви предаде на враговете ви и ще ви се случва това, от което се страхувате[4].“

Светилищата

Първоначалните домашни събрания на сектата на Гайдарски се организирали в помещения с украса, съчетаваща символични елементи с православен, римокатолически и протестантски произход. С времето обаче вътрешните пространства придобиват все по-ярък езически облик. В светилището на площад „Славейков“ и в други апартаменти започнали да се появяват египетски иероглифи и божества, окултни и масонски символи. Зад двата реда завеси, делящи „простосмъртните“ от лидерите на сектата, има две псевдоправославни изображения – на Христос и на подкупващо „свенлива“ жена, която трябва да представя св. Дева Мария. И двете изображения напомнят на православни икони, но нито Христос е с вписан кръст в нимба и със съпътстващите го букви Сый (гръцки O ΩN, ο ων =Вечносъществуващият), нито жената е посочена изрично като Майка Божия чрез църковнославянски или гръцки абревиатури. В капищата си жреците-“епископи“ имат тронове, а също и меч под ръка: вероятно за по-голям авторитет. Те кощунствено употребяват  хляб и вино като заблуждават последователите си, че това има нещо общо с Христовите Тяло и Кръв и с православното св. тайнство Причастие. Всъщност символиката е свързана не с Христовите изкупителни страдания, а с митовете за смъртта на Орфей и Озирис като метафора на сезонните цикли, плодородието и възраждането на земята.

Негативен опит на бивши членове на сектата

Зорница, Димитър и Мариела Дакашеви, Г. И. М., С. Г. и други бивши членове на сектата споделиха с нас, че в тази общност се извършат не просто неправославни и нехристиянски ритуали, но и неща, които заплашват цялостта на човешката личност и на семействата, тяхното благополучие, физическото и духовното им здраве.

–  Цветан Гайдарски изисква безпрекословно подчинение спрямо личната си воля. Има случаи, в които Цветан пита последователите си дали са готови да скочат от прозореца, например, ако той им нареди.

–  Някои от „епископите“ и редовите членове са изключително агресивни. Не са рядкост физическите, психически и съдебни заплахи с цел обезсърчаване на решилия да се избави от сектантската си зависимост. Случвало се е син да бие майка си и да я сваля на земята затова, че е напуснала общността и че не се поддава на манипулациите, внушаващи ѝ да припише цялото си недвижимо имущество на детето си, тоест на сектата. Оказването на натиск за приписване на жилища (бъдещи капища) в „името на Господа“ продължава и досега.

–  Заповядано е на Зорница да напусне работата си, както и да спре следването си в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Вследствие на това тя, която е самотна майка, вече четвърта година с труд изкарва прехраната си чрез наемна работа, която стои далеч под образователния ѝ ценз[5] и професионална квалификация[6].

–  Разваляни са семейства заради безплодието на един от партньорите.

–  Приятелският кръг на членовете на сектата е бил строго ограничаван само до съответната членска група. Лидерите категорично са забранявали лични контакти извън общността.

–  По време на „молитвите“ малките бебета са в отделна стая и майките им нямат достъп до тях, дори дечицата да посиняват от плач.

–  Зорница споделя, че повече от година след напускането си се е намирала в тежка депресия и не е можела да се грижи адекватно за дъщеря си; дори наливането на една чаша вода я е претоварвало извънредно много.

–  Синът и снахата на Г. И. М. не ѝ разрешават даже да погали внучето си, тъй като е напуснала „Тракийската църква“. По време на даваните от нас консултации други семейни двойки също споделиха, че законното им право да общуват с внучетата си е нарушено – системно им е отказван достъп до тях, децата са настройвани срещу бабите и дядовците им чрез внушението, че последните са техни най-страшни врагове.

–  В сектата се толерира доносничеството.

–  Даването на ежемесечен десятък от заплатата е задължително.

–  Доброволният труд в полза на сектата достига размери, застрашаващи оцеляването на цели семейства.

Анализът ни ще стане твърде дълъг, ако трябва да предадем всички болки, проблеми, раздели и разочарования, които сектата е причинила на свои бивши и настоящи членове. Затова ми се струва, че е уместно да спрем тук, предлагайки на вашето внимание някои изводи, които касаят сектантството въобще и сектата „Гайдарски“ в частност.

ІІ. Изводи

„Градът на Христос“ е пряко следствие от либералното протестантско схващане за легитимността на частното мнение и свободата да решаваш извън съборното съзнание и без съгласието на едната света, съборна и апостолска Църква – Православната.

Деформациите, до които се стига в сектата, в много голяма степен се дължат на протестантското отричане на Свещеното Предание и църковната иерархия.

Сектата е плод на мегаломанските и користни цели на своите създатели.

Сектата вербува млади хора, хора на изкуството, хора в нужда, възрастни жени, които не са богословски подготвени и нямат солиден духовен опит.

Сектата заплашва физическото, психическото и духовното здраве на своите членове.

Сектата разстройва семейния и професионален живот на своите членове.

Сектата създава синкретично учение от Ню Ейдж и новоезически тип, който днес е много популярен.

Лидерите не се колебаят да си служат с лъжи. За целта Стефан Гайдарски без свян лансира съчинени от него самия псевдонаучни теории за наличието на тракийско писмо и за значението на тракийската култура.

Сектата развива пропагандна дейност в София и страната като работи с местните читалища, които – без да подозират – стават домакини на нейната общественоопасна активност.

Мимикрията зад паравана на културното Сдружение „Академия Орфика“ (Удостоверение №3/04.09.2006 година; София, булевард “Евлоги Георгиев” № 72[7] – представлявано от Цветан Гайдарски), подпомагащо дейността на Министерство на културата, цели институционално признание, както и създаване на влиятелен кръг от спонсори и лоби сред обществения елит.

Сектата „Градът на Христос“ нарушава основни човешки права, поради което следва да бъде поставена под наблюдението и контрола на компетентните държавни органи.

В заключение трябва да подчертаем, че зачитането на религиозните права и свободи на българските граждани никога не бива да бъде прилагано механично и безкритично, защото подобен подход би могъл да заплаши други техни неотменими права: правото на личен и здравословен начин на живот, правото на образование, правото на труд, правото на свобода и щастие[8].

Обществото ни ще покаже зрялост, ако не допуска в недрата си влиянието на религиозност, която се самопревъзнася и безчинства. Всички сме отговорни за това в живота ни да вирее и процъфтява жизнеутвърждаващата вяра, която действа чрез любов. А истинската любов е „дълготърпелива, пълна с благост, … на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1 Коринтяни 13:4, 6). Такава вяра, такава надежда и такава любов Бог да дари на всички ни, за да прославяме достойно името Му и да наследим вечно спасение! Амин.

_______________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. Става дума за периода май-юни 2007 година.

[2]. За новоезическите капища на групата става дума по-нататък.

[3]. Изпълняваме изричната молба на свидетелите да запазим пълната им анонимност, за да не бъде навредено на техни близки, останали в сектата.

[4]. Вж. пълния текст на присъдата в неправославния, но поучителен линк на пострадалите от сектата – http://www.lozata.info/svideteli.php?action=2

[5]. Зорница все пак завършва богословие в СУ „Св. Климент Охридски“, но след като се разделя със сектантите.

[6]. За определен период от време Зорница е работила като адютант на един от генералите в Генералния щаб на Българската армия.

[7]. На този регистрационен адрес не съществува приемна, офис или сграда с така посоченото име на сдружението.

[8]. От името на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий“ и на обществото като цяло благодарим на всички бивши членове и свидетели по случая за проявената доблест и активност в осветляването на вредната дейност на сектата „Градът на Христос“. Информираността е важна предпоставка за намаляване на отрицателното въздействие на сектантството в национален и международен мащаб.

Изображение: авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник http://novinar.bg.

ИЗВОРИ И ИСТОРИОГРАФИЯ НА МОНТАНИЗМА*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Павел Стефанов

Pavel_conf_Rousse_5.2011Днес названието „монтанизъм“ не говори нищо на хората с изключение на малцината, които са изучавали или се занимават с църковна история. Монтанизмът е християнско апокалиптично движение, което възниква през втората половина на II век в Мала Азия. То получава името си от своя основател – фригиеца Монтан, който след покръстването си твърди, че получава откровения от Светия Дух да поведе като пророк Църквата, за да посрещне наближаващия край на света. Подпомогнат от две жени – Максимила и Присцила, Монтан започва да събира мнозина последователи, които проповядват за Страшния съд и нуждата от суров морал и покаяние. Те забраняват втория брак, налагат нови пости, отричат божествената същност на Църквата и отказват да простят грехове, извършени след кръщението. Монтан критикува църковната иерархия като корумпирана и неспособна и поставя на първо място харизматичното пророчество. За него единствено възможен християнски идеал е отшелничеството и презрението към света.

Отначало монтанистите търсят вътрешна обнова на Църквата чрез възраждане на религиозния ентусиазъм, който е характерен за най-ранната епоха на християнството. Но през III век те създават отделни разколнически общности, в които се дава еднаква възможност на жени и мъже да станат презвитери и епископи. По време на гоненията монтанистите съзнателно търсят мъченичество. Може би най-известният привърженик на монтанизма е Тертулиан в Северна Африка, окачествяван като „баща на западното богословие“. Като духовно и харизматично движение монтанизмът се очертава като явна опасност за църковната иерархия. Той е осъден от редица отци и събори и през IV-V век е изкоренен от държавната власт, но в някои части на Мала Азия продължава да съществува до VIII век. Една от последните податки за него е указ на византийския император Константин V Погонат (744-775), с който нарежда на последните групи монтанисти да приемат православието, но те предпочитат да се самоубият в църквите си[1].

Кои са причините, поради които този разкол, разтърсил Църквата преди 18 века, заслужава да бъде изследван днес? На първо място трябва да се подчертае, че наред с гностицизма той е най-ранният пример за основната дихотомия, двата диаметрални принципа, на които според Макс Вебер се подчинява църковната история – харизматичност и иерархичност, „вяра“ и „религия“, свобода и контрол, често свързвани с интересите на мирянството и духовенството. Гностицизмът и монтанизмът като протичащи едновременно явления си приличат с това, че поставят на първо място възможността за ново мистично откровение и налагат краен аскетизъм. Но докато гностицизмът отрича основните постулати на християнството и е отхвърлен като еретическа, крайно лява негова критика, монтанизмът приема християнските догми и в идейния спектър заема крайно дясна, консервативна позиция, която отрича възможността за еволюция в Църквата.

На второ място, редица автори забелязват явните паралели между монтанизма и петдесетничеството, което се появява в началото на XX век в САЩ и днес е най-бурно растящото разклонение на християнството. Пряка връзка между тях няма, но приликите са поразителни. Общи характеристики на „пророчествата“ на монтанистите от II век и петдесетниците от XX век са говоренето на „чужди езици“ и тяхното „тълкуване“, истеричният смях, припадъците, животинските звуци, сънищата и виденията, смятани за „изява“ на Духа, както и засилената роля на жените в техните общини[2].

На трето място, монтанизмът има съвсем локални, български проекции в ново време. Всички негови особености се повтарят в едно харизматично движение, което възниква и се разпространява у нас между двете световни войни. Става въпрос за добросамарянството, което е основано от жена – баба Бона Велинова, възприема Хитлер като месия и е ликвидирано след 1944 година. Това движение също създава „духовна“ иерархия, която е независима от църковната, и си спечелва популярност с възстановяването на „древни“ църкви и манастири[3]. Един от тях е манастирът „Св. Петър и Павел“ между село Златар и Ивански, Шуменско.

С какви извори за монтанизма разполага съвременната наука? Тъй като всички писмени следи от това движение са ликвидирани от Църквата и държавата, нашата информация за него се ограничава предимно с откъси, цитирани в произведенията на враговете на монтанизма, както и с немалобройните оставени от него лапидарни и други надписи предимно в Мала Азия и Северна Африка. Опити да съберат и анализират монтанистките пророчества правят редица автори като Адолф Хилгенфелд, Натаниел Бонвеч, Курт Аланд, Дейвид Ауне, но класическата сбирка принадлежи на френския латинист Пиер дьо Лабриол (1874-1940), който първи обнародва гръцките, латинските и сирийските извори за гностицизма. С този труд той става доктор по литература в университета на Фрибур през 1914 година[4]. Трябваше да изминат повече от седем десетилетия, за да се появи нов сборник с монтанистки оракули и свидетелства. Дължим го на Роналд Е. Хайни, който изпуска 96 от текстовете, използвани от Лабриол[5]. Достоверността на някои от тези текстове наистина е съмнителна, а други нямат формата и структурата на пророчества. Но снизходителното и дори отрицателното отношение към тях, проявявано от свърхкритично настроени учени е неправилно. Трябва да се има предвид, че повечето монтанистки извори са запазени в съкратен и силно редактиран вид, извадени са от контекста и, образно казано, представляват изгърмяни „амуниции“ в религиозната пропагандна война през II-III век.

По-многобройни и по-запазени са паметниците на монтанистката епиграфика. Тяхното задълбочено търсене и събиране започва през втората половина на XX век, което означава, че по-ранните изследователи не разполагат с ограничен брой oт тях. При надписите се открояват два проблема – хронологията, защото почти всички са от сравнително късна епоха, и атрибуцията, понеже при някои трудно може да се установи дали са монтанистки или са свързани с някое от многобройните разклонения на ранното християнство. Още в началото на XX век такива надписи публикува Уйлям М. Рамзи (1851-1939), следван от неговите ученици Уйлям X. Бъклър, Джон Дж. К. Андерсън и особено Уйлям Колдър. Първа прави опит да ги систематизира Елза Гибсън през 1978 година[6]. Но големият прелом в тази област прави църковният историк Уйлям Табърни. През 1978 година той защитава в Мелбърнския университет огромна по обем докторска дисертация „Опозицията на Църквата и държавата срещу монтанизма[7]„. Като се опира на предишните находки и своите дългогодишни изследвания в азиатската част на Турция, Табърни издаде след 19 години в САЩ пълен корпус на монтанистките надписи[8]. Този труд, в който текстът обхваща 722 страници, сам по себе си е монументален и уникален. Прави обаче впечатление прекалената предпазливост на автора, който се колебае в идентификацията на редица надписи, въпреки че те съдържат явно монтанистки титли и термини.

Тертулиан е единственият голям църковен писател от първите векове, който защитава монтанизма, но в края на живота си напуска и него, за да основе своя секта. Днес се смята за установено, че към монтаниститс спада и редакторът на житието на св. Перпетуа и Фелицитата, които са измъчвани и убити за вярата през 203 година в Картаген[9]. Монтанисти се отбелязват и в житието на св. Поликарп Смирненски, изгорен на клада през 156 година.

На другия полюс са произведенията на ангимонтанистката полемика. Те не са многобройни в сравнение с големия географски диапазон и продължителността на спора между православието и монтанизма. При това, както отбелязва Соаре, „някои от тях не издържат на кръстосан разпит”, тоест на взаимно сравнение[10]. Видни църковни отци, които пишат за монтанизма са св. Иполит Римски, Ориген, св. Eпифаний Кипърски, Дидим Слепеца, Филастрий Брешски, блажени Августин Ипонски и други. Този поменик завършва с името на св. Иоан Дамаскин (VIII век), който в труда си „За ересите“ (глава ХLIX) разделя неправилно монтанистите на две групи – катафригийци и пепузиани (по гръцки Пепуза – родното място на Монтан)[11]. Тази грешка подсказва, че св. Иоан не разполага с преки сведения за тях.

Като брой изследванията за монтанизма са по-малко от тези за св. Игнатий Антиохйски, гностицизма и юдеохристиянството. Такова пренебрежение към темата е странно, ако се вземе предвид голямото влияние, което монтанизмът оказва върху оформянето на църковното учение и организация. За мнозина темата е изчерпана и основните характеристики на това религиозно движение са установени. Въпреки това продължава да се проявява интерес към монтанизма и редовно се публикуват изследвания за различни негови аспекти.

Първите научни трудове, които в различна степен засягат и монтанизма, са църковните истории от XVI-XVII век на кардинал Цезар Бароний (1538-1607)[12], от чийто руски превод преписва два века по-късно преп. Паисий Хилендарски, и Себастиан Льонен дьо Тилмон (1637-1698)[13]. През XVIII век като критици на монтанизма се изявяват Готфрид Арнолд (1666-1714), Готлиб Вернсдорф (1668-1729), Кристиан Валх (1726-1784)[14], Йохан Лоренн Мосхайм (1693-1755) – канцлер на Гьотингенския университет и привърженик на обективната църковна история.

През XIX век настъпва епохата на либералното немско богословие, доминирано от новата Тюбингенска школа. Монтанизмът е засегнат в църковните истории на такива учени като Йохан Неандер (1789-1850), Албрехт Ричъл (1822-1889), Фердинанд Баур (1792-1860), Жан Ревий (1854-1908), Ернест Ренан (1823-1892), Карл Швеглер (1819-1857), Карл Георги (1802-1867) и, разбира се, X. дьо Соаре. Прилагането от Баур и неговите ученици на Хегеловата диалектика и техният суров рационализъм при изследването на раннохристиянската древност днес звучат анахронично[15]. Те представят монтанизма като съживен или оцелял вид „първоначално“ християнство, което води отчаяна борба срещу засилващото се православие и неговата църковна организация. Джон Уейл нарича монтанизма „изгубената петдесятна пролет на Църквата[16]„. Ернест Ренан го окачествява като „най-забележителното от тези съвсем естествени завръщания към апостолския дух“, а на друго място пише, че е „пресилване…, но като всички пресилвания е оставило дълбоки следи[17]„.

Неандер преувеличава значението на Монтан в историята и схваща монтанизма като реакция на извращаването на християнството от страна на гностицизма[18]. Доводите на Неандер се разработват от Ревий, Соаре и Ренан. В противовес на тях Баур и неговият ученик Швеглер виждат в монтанизма измислено име, с което се означават някои духовни течения през II век и по-късно. За Швеглер самото съществуване на Монтан е съмнително. Той предполага, че монтанизмът е юдеохристиянство, което се противопоставя на езическото християнство[19]. Затова опитът на Джон Форд да анализира монтанизма като „юдеохристиянска ерес“ съвсем не е нов[20].

На противоположното мнение е Ричъл, който търси корените на монтанизма не в юдеохристиянството, а в езическото християнство. Според него ентусиазмът на Монтан издава влиянието на древен езически, а не еврейски култ. Монтанистката съпротива срещу засилващата се иерархизация се дължи на убеждението, че тя не идва от апостолите. Според Ричъл хилиазмът и легализмът са общи черти на монтанизма и православието[21]. Уйлям Френд изразява мнението, че пророческият транс и екстазните откровения на монтанистите вероятно се дължат на езическите религии във Фригия[22]. Андрю Донтън-Фиър отива по-далеч и направо свързва буйствата на монтанистките пророци с култа към Аполон[23]. Но през последния половин век хипотезата за езическия произход на монтанизма започва да губи почва и такива възгледи се изказват все по-рядко. Повечето съвременни църковни историци го възприемат като християнско движение.

Със задълбочените си трудове за монтанизма Пиер дьо Лабриол остава може би ненадминат изследовател на това движение. Но той не е изчерпателен, защото не включва свидетелството на летописеца Михаил Сириец и епиграфските паметници, открити по негово време. Като примерен римокатолик Лабриол не е съгласен, че монтанизмът възстановява древното непорочно християнство. Според него въпроси пророческите си изблици, апокалиптичните очаквания и ригористичния отказ да предадат вярата, монтанистите са еретици, които се представят за въплъщение на „Утешителя“ (Светия Дух), обещан от Христос[24].

След възникването на социологията през XIX век западните църковни историци не закъсняват да усвоят нейния понятиен апарат и методология. Още в трудовете на Ренан и Харнак се проявява интерес към културните конфликти и политическото измерение на апокалиптическата мисъл. През XX век този аспект на монтанизма се разработва от В. Шепелерн, Курт Аланд и особено от Уйлям Френд. Като следва Фердинанд Баур и Ханс фон Кампенхаузен[25], Фредрик Клауитър в дисертацията си задава въпроса дали монтанизмът е пророческо реформаторско движение, което протестира срещу секуларизацията и духовния упадък в Църквата, или то е религиозна фасада на политически бунт на християнските мъченици срещу Римската империя[26].

Харнак и Ричъл отстояват позицията, че монтанизмът и гностицизмът са двете сили, които произлизат от християнството и постепенно стават негови врагове. Победата над тях утвърждава ортодоксията в ранната Църква. Почти всички изследователи смятат монтанизма и гностицизма за непримирими крайности, но има и изключения. Карл Фрьолих не приема така наречената от него „триъгълна теория“ на църковната история в хегелиански дух, която започва от Баур и е популяризирана от Харнак. Според нея Църквата се бори едновременно на три фронта – гностицизма, езичеството и монтанизма. Според Фрьолих монтанизмът и гностицизмът са близки със стремежа си към езотерично познание и крайния си аскетизъм[27]. Това мнение се споделя от Франсоаз Бланшетиер, която смята, че монтанизмът „има известно родство с някои гностически идеи[28].“ Но почти всички други учени отхвърлят евентуалната връзка между двете движения и смятат, че те са антагонистични.

Преди няколко години беше публикувана първата англоезична монография за монтанизма от 1878 година насам[29].Авторката Кристин Тревит от Уелския университет по убеждения е квакерка и фиминистка. Тя не крие убежденията си, когато подценява и иронизира православните позиции. Трудът на Тревит е разделен на четири глави, в които тя анализира отношението на Иполит Римски и Тертулиан към „новото пророчество“, монтанисткото учение, ролята на жените и съдбата на монтанизма. Въпреки претенциите за изчерпателност, книгата на Тревит не е съвсем обективна и може да бъде коригирана или допълнена в редица отношения.

През последния половин век науката преобладава мнението, че не е достоверно съобщението на ересиолозите за принадлежност на Монтан към религията на Кибела преди неговото покръстване. Напоследък Вера-Елизабет Хиршман основателно се противопоставя на тази свърхкритичност и търси приемственост между оргиастичния култ на езическата богиня, свързан със скопяване, и екстатичното пророкуване на Монтан, свързано с краен аскетизъм[30].

Най-новата монография за монтанизма принадлежи на полския римокатолически свещеник и патролог от Катовице Ян Катовице[31].

Православната богословска традиция досега не е създала монография за монтанизма. Популярният в продължение на десетилетия учебник но църковна история на Евграф Смирнов, издаден от Св. Синод, разглежда темата в една кратка и нелишена от противоречия глава. В първото изречение монтанизмът е нареден сред ересите от II и III век, а във второто се заявява: „Монтанисткото учение има характер не толкова еретически, колкото разколнически[32]„. Не се споменава, че преди покръстването си Монтан е жрец на Кибела или че някои разклонения на монтанизма изповядват монархиански убеждения, което ги превръща в еретици. Не отговаря на историческата истина и твърдението на Смирнов, че монтанизмът съществува „до VI столетие и дори по-късно[33]„.

Най-големият руски църковен историк Василий Болотов очдeля също внимание на монтанизма. Според него той заема средно положение между ерес и разкол, но същевременно го нарича „секта“. Болотов подчертава, че монтанизмът не е оригинално явление и намира основни различия между него и гностицизма. Същевременно той открива и някои външни прилики между тях – допълнителното откровение и новите писания, поставянето над църквата и обявяването ѝ за „ретроградна“ и „нисша“. Болотов, който ползва предимно труда на Бонвеч, се съмнява, че някои клонове на монтанизма изявяват монархиански тенденции[34].

В своята кандидатска дисертация българският църковен историк Тодор Събев има повод да разгледа монтанизма, но изложението му е лаконично и компилативно. Като се позовава на В. Болотов, М. Поснов и някои западни историци, той повтаря, че монтанизмът заема средно положение между ерес и разкол, защото не се отличава в догматическо отношение от църковното учение. Събев подчертава противоречието, че въпреки декларирания ригоризъм на монтанистите те са обвинявани често от своите противници в морални прегрешения[35].

Монтанизмът заслужава внимание и проучване, защото на първо място не е статична или изчерпана тема. За разлика от патрологията, в която откриването на нов извор граничи със сензация, днес непрекъснато се разкопават и публикуват нови монтанистки надписи. Това движение може да обясни редица от тенденциите и особеностите на ранното християнство, което е много по-богато на различни и дори противоречиви форми, отколкото се смята. То допринася за изясняване на полемиката около властта, харизмата, ролята на жените и миряните, развитието на библейския канон, оформянето на тринитарното учение в древната Църква. Уейл поставя монтанизма начело на дългата фаланга от „революционни хилиасти и мистични анархисти” от Средновековието (Йоаким Фиорски, флагелантите, квиетистите) през антиномистите и квакерите от XVII век до модерните адвентисти и мормони[36].  Енциклопедия „Колумбия“ включва сред „потомците“ на монтанизма дори модерни мистици като Емануел Сведенборг и Едуард Ървинг[37]. Неслучайно от монтанизма извеждат своята далечна генеалогия и към него изпитват афинитет някои от най-нашумелите течения в съвременното християнство – харизматичното и феминисткото. Монтанизмът заслужава да бъде проучен, но не с остарялата методология на позитивизма и либерализма от XIX век, а с прозренията на социологията на религията, психоисторията и психоанализата от XXI век.

________________________________

*Материалът на хартиен носител беше предоставен от автора, през 2011 година, но поради различни обективни причини не можа да бъде публикуван през 2011 и 2012 година.

[1]. Theophanes Chronographa. Ed. С. de Boor. Т. I. Leipzig, 1839, p. 401.

[2]. Nеo-Montanism [1901-present]. htpp://www.bible.ca/tongues-neo-montanism.htm; Robeck, Jr.,  C. M. Montanism: A Problematic Spirit Movement. – Paraclete, 15, 1981, № 3, 25-30.

[3]. Вълчинова, Г.,  Балкански ясновидки и пророчици от XX век. С., 2006.

[4]. Labriolle, P. de, Les Sources de l’Histoire du Montanisme: textes grecs, latins, syriaques. Paris, 1913, (Collectanea Friburgensia, 24) (reprint – New York, 1979); Idem, La Crise montaniste, Paris, 1913.

[5]. Heine, R., E., The Montanist Oracles and Testimonia, Macon (GA), 1989.

[6]. Gibson, Е., The ‘Christians for Christians’ Inscriptions of Phrygia: Greek Texts, Translation and Commentary. Missoula (MT), 1978 (Harvard Theological Studies, 32).

[7]. Tabbernee, W.,  The opposition to Montanism from Church and State (PhD thesis). Melbourne University, 1978.

[8]. Idem, Montanist Inscriptions and Testimonia: Epugraphic Sources Illustrating the History of Montanism. Missoula (MT), 1997 (Patristic Monograph Series, 16).

[9]. Издание: Salisbury, J. E.,  Perpetua’s Passion. London, 1997. Изследване: Habermehl, P., Perpetua und der Aegypter oder Bilder des Boesen im frühen afrikanischen Christentum. Ein Versuch zur Passio sanctarum Perpetuae et Felicitatis. Berlin und New York, 2. ueberarb. Aufl. 2004 (Texte und Untersuchungen zur Geschichte der altchristlihen Literatur, 140). Опит за тълкуване на мъченичеството от позициите на юнгианската психоанализа е книгата на Франц, М.-Л. ф., Мъченичеството на Перпетуа. Психологическо тълкуване на нейните видения. Плевен, 2006.

[10]. Soyres, H. de,  Montanism and the Primitive Church, Cambridge,1878 (reprint 1965), 4-5.

[11]. Руски превод – Иоанн Дамаскин, св., О ста ересях вкратце.       http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=6.

[12]. Baronius, C.,  Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198, T. 1-12, Roma, 1588-1607.

[13]. Tillemont, S. de, Histoire des empereurs et des autres princes qui ont regnè durant les six premiers siècles de l’Eglise, de leur guerres contre les Juifs &c. T. I-VI. Paris, 1690-1738.

[14]. Walch, C. W. F., Entwurf einer vollständigen Historie der Ketzereyen. Spaltungen und Religionsstreitigkeiten bis auf die Zeiten der Reformation. 11 Tle. Leipzig, 1762-1785.

[15]. Koepf, U., Historisch-kritische Geschichtsbetrachtung. Ferdinand Christian Baur und seine Schueler. Sigmaringen, 1994 (Contubernium, 40).

[16]. Whale, J. S., Montanus. – Expository Times. T. 45, 1934, p. 497.

[17]. Renan, E., Marc-Aurèle et la fin du monde antique (Histoire des origines du Christianisme. T. VII). Paris, 1891, p. 209.

[18]. Neander, A., A Allgemeine Geschichte der christlichen Religion und Kirche, 4. Ausg. Gotha, 1863-1865; Idem, Antignostikus. Geist des Tertullians und Einleitung in dessen Schriften. Berlin, 1849.

[19]. Schwegler, K., Der Montanismus und die christliche Kirche des 2. Jahrhunderts. Tuebingen, 1841.

[20]. Ford, J. M., Was Montanism a Jewish Christian Heresy? – Journal of Ecclesiastical History, 17, 1966, 145-158.

[21]. Ritschl, A., Die Entstehung der altkatholischen Kirche, Bonn, 1850: 2. Ausg. 1857.

[22]. Frend, W. C., Montanism: A Movement of Prophecy and Regional Identity in the Early Church. – Bulletin of the John Rylands University Library, 70, 1988, № 3, 25-34.

[23]. Daunton-Fear, A., The Ecstasies of Montanus, Studia Patristica, XVIII, 1982, 648-651.

[24]. Labriolle, P., de, La Crise montaniste, p. 134 ff., 156 ff.

[25]. Campenhausen, H. von, Kirchliches Amt und geistliche Vollmacht in den ersten drei Jahrhunderten, Tuebingen, 1953; Idem, Die Entstehung der christlichen Bibel. Tübingen, 2003.

[26]. Klawiter, F. C., The New Prophecy in Early Christianity: The Origin, Nature and Development of Montanism AD 165-220 (PhD thesis), University of Chicago, 1975. Idem, The Role of Martyrdom and Persecution in Developing the Priestly Authority of Women in Early Christianity: A Case Study of Montanism, Church History, 49, 1980, 251-261.

[27]. Froelich, K., Montanism and Gnosis, Orientalia Christiana Analecta, 195, 1973, 91-111.

[28]. Blanchetière, F., Le Montanisme original, Revue des sciences religieuses, 53, 1979, p. 19.

[29]. Trevett, C., Montanism: Gender, Authority and the New Prophecy, Cambridge, 1996, xiii. 299 pp.

[30]. Hirschmann, V.-Е., Horrenda Secta. Untersuchungen zum fruehchristlichen Montanismus und seinen Verbindungen zur paganen Religion Phrygiens, Stuttgart, 2005 (Historia. Einzelschriften. 179).

[31]. Slomka, J., Nowe proroctwo. Historia i doktryna montanizmu. Katowice, 2007 (SACH S. № 4).

[32]. Смирнов, Е., История на християнската Църква. Ч. I (от шестото поправено и допълнено издание на оригинала), Варна, 1899, с. 116.

[33]. Пак там, с. 119.

[34]. Болотов, В. В., Лекции по истории древней Церкви. Т. II. История Церкви в период до Константина Великого, М., 1994, 348-367.

[35]. Събев, Т., Из историята на християнската Църква (религиозното и нравствено състояние на християните през първите три века). С., 1958, 161-163.

[36]. Whale, J. S., op. cit., 496-500.

[37]. Montanism, The Columbia Encyclopedia, 6th ed., 2001-2005; http://www.bartleby.com/65/Montanis.html.

Изображение: авторът на статията, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл БГ.

Образът на сибирската Анастасия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Десислава Панайотова-Пулиева

През последните тридесет години сред атеистите, агностиците, “свободомислещите интелектуалци” и последователите на такива религиозни и псевдорелигиозниозни движения като Ню Ейдж и новоезичеството например все повече и повече се налага тенденцията за лукаво отбягване на задълбочените доктринални дискусии. Вместо категорично отстояване на конкретни системи от вярвания и ценности, повечето новопоявили се религиозни групи предлагат най-вече алтернативен начин на живот, с което привличат вниманието на модерния човек, който е психически претоварен и духовно объркан. Стига се дотам дори, че много от съвременните религиозни общности с ненужна свенливост или с фалшива категоричност заявяват, че не се занимават с религиозна дейност, сякаш религията въобще или техните вярвания в частност, са срамни явления.

Такъв е случаят и със създадения от руснака Владимир Пузаков-Мегре сибирски култ “Анастасия”, който енергично навлиза и в българското духовно пространство.

Атанас Панчев, един от учредителите на Българска родна партия, нагърбила се със задачата да стане политически защитник на анастасийските идеи у нас, казва следното: “В България никой не ни нарича секта … Ние сме екологично движение, което се занимава с опазване на околната среда, с екология. … Това всъщност не е учение – Мегре описва един нов начин на живот[1].”

Макар и религиозният му пласт да не може да се сравнява със силата и интегритета на вярата на онези, които изповядват някоя от световните религии например, по-нататък ще видим, че този “нов начин на живот” съдържа елементи, които ни дават пълното основание да определим култа “Анастасия” като новоезическо движение с религиозни функции. Освен това фактът, че Анастасия във всичко е абсолютният авторитет за анастасийците и че те живеят в изолирани от останалия свят родови имения, недвусмислено разкрива ултрасектантския характер на тяхното движение. Поради това у нас възниква основателна тревога за психо-физическото и духовното състояние на анастасийците, както и за социалното им бъдеще въобще.

Това налага да разгледаме в детайли образа на Анастасия. Така ще можем да си изясним основните характеристики на движението и да набележим някои от най-важните опасности, застрашаващи неговите членове.

Предлагам на вниманието ви следните акценти:

І. Родословието на Анастасия.

ІІ. Външните качества на Анастасия.

ІІІ. Анастасия като майка.

ІV. Вътрешните качества и философията на Анастасия.

V. Сибирската Анастасия и християнската светица великомъченица Анастасия.

VІ. ”Богинята” Анастасия и Пресвета Богородица.

VІІ. Новоезическата “спасителка” и християнският Спасител.

І. Родословието на Анастасия

Логично е още в самото начало да се запитаме коя всъщност е Анастасия и дали тя наистина съществува?Като всяко лъжливо учение култът към Анастасия съдържа фрапиращи противоречия. Самият произход на този култ се дължи на първата книга на Владимир Мегре, носеща заглавието “Анастасия: Съществувам за тези, за които съществувам”[2], което е достатъчен повод да се усъмним в реалността на описваната там повелителка на природата. Нещо повече, самият Мегре заявява, че образът на Анастасия е художествена измислица със символично значение, което признание би трябвало да озадачи всички почитатели на сибирската красавица и да ги накара да се запитат дали практикуваният от тях начин на живот не е манипулиран с користна цел.

Същевременно авторът на окултно-фантастичната поредица от книги всячески се стреми да убеди читателя в автентичната древност на анастасийските послания и за целта пише, че Анастасия пряко произхожда от ведрусите[3] – измислените от самия Мегре прародители на руската народност. С това той се опитва да придаде достоверност и наукообразност на книгите си, подражавайки на историците, които използват термини като протоиндоевропейци, индоевропейци, протокелти, протогермани, келтибери, монголотатари, тюркотатари и други. Смущението ни става още по-голямо, когато четем, че прародителката на Анастасия се казвала Лилит[4]. Не е трудно да си спомним, че, според юдейската демонология и според шумерските езически вярвания, зад това благозвучно име се крие зъл дух от женски пол, който съблазнявал и обладавал мъжете с цел да роди деца от тях, като на жените носел безплодие[5]. Остава да разберем защо точно Вл. Мегре е избрал това име: за да омаловажи негативната оценка, която юдео-християнската традиция дава на демоничните същества или за да загатне за необикновен произход на Анастасия.

ІІ. Външните качества на Анастасия

Женският образ, който Мегре описва в книгите си е много привлекателен, явявайки се основна причина за образуването на общество от нейни последователи. Анастасия е млада, стройна, красива и жизнена вегетарианка; на едно място Мегре използва по неин адрес дори думата “сексапилна”[6]. Най-често тя ходи полусъблечена или напълно разголена[7]. Тя живее без да работи, в пълна хармония с природата и слабо познава чувството на несигурност, безпомощност и страх[8]. За Анастасия такава категория като първороден грях не съществува. Сибирянката твърди, че родилните болки касаят само жените, които не са открили съзвучния живот със Земята и хармонията с космоса, докато самата тя не е подвластна на това отрицателно явление, тъй като познава и съблюдава всички градивни закони на битието. От това следва, че според Анастасия Божиите думи, отправени към съгрешилата Ева – “Ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца” (Битие 3:16) – не са истина и нямат универсално действие… Действителността обаче ни убеждава именно в правотата на библейското свидетелство за последиците от измяната спрямо Бога, които вътрешно отравят и отслабват човешката природа и изкривяват цялостната парадигма на човешкия живот.

Според Анастасия, тоест според Мегре, съществуването ни зависи изцяло от начина, по който използваме свободата си, а тя е неограничена… Всичко това прави Анастасия здрава, самоуверена и радостна; сибирското пространство, което тя обитава сякаш е раят, който никога не е бил изгубван. Тоест Анастасия, която набляга на факта, че е човек, е всичко, което модерният човек не е, но иска да бъде.

IІІ. Анастасия като майка

Подобно на своята прародителка Лилит, Анастасия уж невинно съблазнява Владимир Мегре и зачева извънбрачно дете от него[9]. Фактът, че Анастасия знае всичко, включително и това, че нейният посетител е семеен мъж с голяма дъщеря[10], няма особено значение за нея. Тя изпълнява желания, които друг не е в състояние да изпълни – в случая дарява Мегре със син. Анастасия твърди, че всяко дете е божество[11] и че в момента на раждането му на небосклона изгрява нова звезда[12]. Очевиден е опитът да се създават асоциации с Богомладенеца Христос и да се имитира Рождественското събитие в небесата над Витлеем отпреди 2000 години. Всичко това несъмнено трябва да служи за омаловажаване изключителността на Рождество Христово и за оправдаване на прелюбодейната сексуална връзка между Владимир Мегре и Анастасия. Последната пък има за цел да подчертае особения статут на Мегре като избраник на тази, която може да “спаси” света. В контекста на казаното с право можем да заключим, че животът на Анастасия не е нито истинско съпружество и свято майчинство, нито истинско и свято отшелничество.Малкият Володя тръгва по стъпките на майка си. Той играе с катеричките, орлите, вълчиците и мечките[13], храни се с горски ягоди, гъби и цветен прашец, изцяло се посвещава на съзерцание и общуване с природата. Космосът и майка му са неговите учители и лечители. Володя не ходи на училище, нито е обект на системно здравно обгрижване. Момченцето се вижда с баща си много рядко, но това Анастасия изобщо не счита за проблем, защото според нея Владимир Мегре би бил истински добър баща само дотолкова, доколкото съумее да превърне целия свят “в Пространство на Любвта” и да го подари на своя син и на всички деца[14]. Зад тези твърде общи и неангажиращи думи прозира нежеланието и неспособността на новия гуру (и неговото “второ аз” Анастасия) да приеме изключително голямата отговорност да бъде родител, готов да се посвети на децата си, както в най-баналните, така и в най-възвишените аспекти на тяхното израстване.

ІV. Вътрешните качества и философията на Анастасия

Анастасия въплъщава целия спектър от вътрешни качества, лечителски и нематериални умения, които са скъпи на чувствителните и духовнотърсещите, но невъцърковени хора. Описанията на нейната личност създават впечатление най-първо за това, че Анастасия сякаш не е засегната от първородния грях. Тя е човек, принадлежащ на пръвоначалата и притежава пълно познание за сътворението на света[15], за миналото, настоящето и бъдещето. Тя има решение на всеки проблем. Както е представена от Мегре, Анастасия не изпитва трудности при набавянето на информация от природата, духовния свят или Бога. Тя общува и обменя енергия с огъня, светлината, земята, камъните, въздуха, водата, дърветата, растенията и цветята; дава заповеди на животните и умее да контролира инстинктите и импулсите им. Анастасия владее телепатията, визуализацията, психическото въздействие от растояние, хербализма, целия набор от екстрасенски умения, изкуството на отделяне на душата от тялото[16]. Когато търси отговори от Междупланетния Разум[17] тя си позволява да е крайно настоятелна и уверена в правото си дотам, че дори тропва с крак, когато “откровенията” и “напътствията” се бавят.

Философията на Анастасия е представителна за духа на Ню Ейдж-движението, на неопаганизма (тоест новоезичеството) и донякъде на окултизма и шаманизма. Тя съдържа принципа на религиозната толерантност, който обаче съвсем не се съблюдава от анастасийци в отношението им към християнството.

Анастасия пропагандира почитта към и общуването с духовете на починалите предци[18].

Човекът в учението на Анастасия има потенциала на свръхчовек, докато Бог е представен по противоречив начин. Човекът според Анастасия е съвършен син Божи[19], подобен на Бога още при раждането си[20].Човекът е пълен с благодат и светлина[21]; способен е да твори с мисълта[22] и чувствата си – самата слънчева светлина, “която дава живот на всичко земно, се създава от човешката любов”[23]. Последното окултно твърдение е в пълен разрез с ниското мнение, което Анастасия има за количеството и чистотата на любовта у съвременните хора.

Чрез посланията на Анастасия Мегре се стреми да популяризира идеите си като акцентира преди всичко върху хармоничното сливане с природата, способно да съхрани този свят. Парадоксално е, но се оказва, че във времето на високите технологии, когато модерното човечество смята, че трайно се е разделило със суеверията на миналото, един от най-лесните начини за създаване на собствена религия е съчетаването на екологията с езическото преклонение пред творението.

V. Сибирската Анастасия и християнската светица великомъченица Анастасия.

Името на главната героиня в книгите на Владимир Мегре прави впечатление най-малко по две причини. Първо, защото то е християнско и на гръцки означава “възкресение”. Второ, защото това име принадлежи на християнска светица и е много разпространено в целия православен свят.

Никак не е изключено Мегре да е избрал това име с намерението индиректно да внушава, че именно Анастасия е възкресението на духовността и пълноценния живот, че тя е единственият път за спасение на Земята и човечеството.Другият възможен мотив за избора на това име би могло да бъде желанието на руския лъжеучител да обвие образа на своята муза в ореола на светостта. Но сравнявайки сибирянката със св. Анастасия, установяваме, че те се различават във всичко. Първата е измислен персонаж, втората е действително съществувала личност, живяла в Рим през III век. За разлика от сибирската Анастасия св. великомъченица Анастасия не принизявала божественото достойнство на Иисус Христос, а винаги и навсякъде Го славела като свой Спасител и Бог. В отличие от самозваната руска “визионерка” св. Анастасия привеждала в действие вселенската си вяра, като служела на конкретни хора по конкретни начини: на бедните помагала с пари, на болните – с грижи, на слабите духом – с духовна подкрепа. Докато сибирската Анастасия вижда крайната цел на човешкия живот в постигането на хармонично земно съществуване, св. великомъченица Анастасия съзирала смисъла на човешкия път в доближаването и единението с Бога. Докато Анастасия самодостатъчно прекарва дните си, подскачайки и танцувайки в сибирските лесове, св. Анастасия отдала живота си за Христос и била изгорена жива в 290 година, като Господ прославя мощите ѝ с нетление[24].

VІ. ”Богинята” Анастасия и Пресвета Богородица

Познавайки в детайли съчиненията на Владимир Мегре, мога със сигурност да потвърдя, че част от новоезическите му идеи са пряко повлияни от новоезичството с келтски корени. Това течение в нео-паганизма, наред с обожествяването на дърветата и камъните, особено настойчиво застъпва схващането, че съществува женско божествено начало в света и че богинята-майка, богинята Земя се проявява в една или друга степен във всяка жена. За вярно се приема и обратното: всяка жена е богиня, доколкото носи в себе си съзидателните сили на плодовитостта, красотата и любовта, и доколкото те са припознати от нейния съпруг или партньор като божествени качества. Макар Анастасия да заявява, че е човек, на други места в своите словоизлияния тя загатва за възможността да бъде считана за богиня и нарича всички останали жени “прекрасни богини на божествената земя”[25]. Изобразяването ѝ в стил “гола сибирска мадона” – с младенец в скута и на фона на пищна горска зеленина с мечка отстрани – неизбежно ни навежда на мисълта, че се цели подмяна на пресветия образ на св. Дева Мария в съзнанието на хората. И наистина: новоезическото движение като цяло си позволява да ревизира църковното учение за св. Богородица, като или я отъждествява с езическите богини на плодовитостта и природата[26] или напада християнската вяра в нейното приснодевство.За разлика от Анастасия на Владимир Мегре обаче св. Богородица в Новия Завет има комплексни и възвишени черти:

1) Св. Богородица е истинска девица, а не млада жена със свободен сексуален живот, необвързан от съпружески задължения.

2) Мариам не е богиня, а смутена от ангелския поздрав девица (вж. Лука 1:29) смирена рабиня Господня (Лука 1:38), която заради своята духовна чистота, целомъдрие и богоотдаденост се удостоява да стане Богородица. Тя е благодатна, благословена (Лука 1:28) и блажена (Лука 1:45) поради своята вяра и послушание. Мариам е избрана от Светия Дух като чист съсъд, осенена е от силата на Всевишния (Лука 1:35), но самата тя притежава човешка, а не божествена природа.

3) Св. Дева Мария, без да е богиня, е истинска Божия Майка. И тъй като не остава безсилна нито една Божия дума (срв. Лука 1:37), девицата става вместилище на невместимия Бог[27] и ражда Сина Божи, в Когото човечеството намира своя Изкупител и Спасител.

VІІ. Новоезическата “спасителка” и Спасителят Христос

Това че култът “Анастасия” не е просто екологична организация или общност от новоезически тип, а движение, водено от силен антихристиянски дух, проличава най-вече в отношението му към Господ Иисус Христос.

По своята благост и търпение Анастасия е сравнявана от Мегре с Иисус Христос[28]. Самата Анастасия пък разяснява на своя ученик и любовник, че Иисус бил само един от многото пророци[29], че християнството не могло да постигне универсална висота и че се изродило в окултизъм, който поробва свободната човешка воля и я тласка в разрушителна посока[30]. Тези безпочвени и враждебни твърдения правят място на внушението, че следването на принципите, проповядвани от Анастасия, може да спаси света от катастрофата, която е надвиснала над него. Рецептата за постигане на подобно “изцеление” на Земята и човечеството съдържа няколко правила: живот в родови имения; превръщане на цялата планета в голямо родово имение; обединяване на положителните мисли и енергии на колкото се може повече хора, което ще “препрограмира” бъдещето в добра насока.

В книгата на Владимир Мегре “Енергия на живота” сходна насоченост има и призивът: “Християни, свалете Иисус Христос от кръста!” Според руския лъжеучител християнската вяра в спасителното значение на Голготската жертва представлява самовнушение със силно отрицателна енергия – то не само, че заблуждава, но и вреди на вярващите, тъй като белязва живота им с изцяло “негативен” знак: знака на провала, страданието и смъртта. Очевидно се прокарват идеите, че първороден грях, Спасител и Страшен съд не е имало и няма да има, от което следва, че човешкият род може да се самоизкупи и самоспаси с колективни усилия. Подобни твърдения не бива да ни учудват, защото анастасийското учение представя Бога наполовина самостоен в Неговите свойства и проявления и наполовина “разпределен” под формата на частички във всеки един от нас[31]. Оттук пък следва, че донякъде ние споделяме еднаква същност с Твореца, което ни прави способни сами да творим съдбата си.

В отношението си към Господ Иисус Христос анастасийците се опитват изцяло да пренебрегнат исторически засвидетелстваната преобразяваща сила на православното християнство, което с благодатната помощ на Св. Троица по безпрецедентен начин обновява и освещава живота на отделния човек, на семействата, на народите и на Църквата като цяло.

След всичко казано дотук можем да направим следните главни изводи:

1. Тоталитарната секта “Анастасия” възниква на базата на фикция и представлява измама от духовен и практически характер.

2. Лъжливото ѝ учение задава в съзнанието на последователите ѝ фалшиви идеи и незрели позиции.

3. Принципите, ръководещи анастасийците, само имитират истинско духовно развитие и богопознание.

4. Манипулирането на членовете на сектата носи финансови изгоди на нейните ръководители.

5. Животът в сектантските родови имения възпрепятства естественото развитие на семейните отношения между съпрузите.

6. Животът в сектантските родови имения заплашва физическото, психическото и духовното здраве на живеещите там.

7. Животът в сектантските родови имения нарушава общоприетите положения, залегнали в изработената от ООН през 1989 година Конвенция за правата на детето. Затова с всички сили и по всякакъв начин трябва да подпомагаме обществото в това то да изгражда умение за адекватно оценяване на многообразните религиозни феномени, с които се характеризира светът, в който живеем.

Позволете ми да завърша доклада си с молитва на св. Константин-Кирил Философ, който, убедена съм и в момента благодари на Бога и ходатайства пред Него за нас като казва:

“Ако Си избрал нас, недостойните, за проповедници на Христовото Евангелие, и ако ние се стремим към добри дела и вършим това, което Ти е угодно – това ни е Твой дар.”

_____________________________

*Източник http://dveri.bg. Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. В-к “24 часа” от 18.03.2006 година, с. 3.

[2]. Вж. оригиналното руско заглавие “Анастасия: Существую для тех, для кого существую” в http://book.anastasia.ru/kniga1.html

[3]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=9

[4]. Вж. http://book.anastasia.ru/sotvor/index.php?page=9

[5]. Вж. повече по този въпрос в: Мифологический словарь. Гл. ред. Е. М. Мелетинский. М., 1990, с. 312.

[6]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=23

[7]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=5

[8]. Вж.http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6; http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=18; http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=8

[9]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=8

[10]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=0

[11]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=0

[12]. Вж. http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=5

[13]. Вж.http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=12; http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=14

[14]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=23

[15]. Вж. пак там.

[16]. Вж. http://book.anastasia.ru/power/index.php?page=23

[17]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=6

[18]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=4

[19]. Вж. http://book.anastasia.ru/power/index.php?page=7

[20]. Вж. http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6

[21]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=14

[22]. Вж. http://book.anastasia.ru/who/index.php?page=2

[23]. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=5

[24]. Вж. подробности за живота на св. вмчца Анастасия в Жития на светиите. С., 1991, с. с. 643-645 /22 декември/.

[25]. http://book.anastasia.ru/sotvor/index.php?page=7

[26]. Вж. Рабан, П., Силата на келтите: Наследството на друидите. С., 1997, с. 77.

[27]. Икос 8, Акатист на Пресвета Богородица /вж. Акатистник. П., 1998, с. 57/.

[28]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=8

[29]. Вж.http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=8; http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6

[30]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=15

[31]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=6

Изображения:

1. Авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник Гугъл БГ.

2. Книги от Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

3. Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

4. Фоновото изображение на официалния сайт на Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

5. Св. вмчца Анастасия (източник http://www.yandex.ru).

6. Покров Богородичен (иконописец Галина Котова, източник – http://icons.dir.bg/_wm/gallery/?df=648721&dflid=3)

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-34s