Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие

Иван Панчовски

В най-общ смисъл надеждата изразява такова душевно разположение или стремеж на духа, който е насочен към придобиване желано и приятно благо в бъдещето. Предметът на надеждата не принадлежи към настоящето; той се очертава пред погледа на надяващия се в по-близкото или по-далечно бъдеще, но не като субективно, утопично и неосъществимо желание, а като предстояща или най-малко като вероятна възможност. Простото желание, което не е дълбоко мотивирано и обосновано, не е характерно за надеждата. В нея меродавно е дълбокото упование или непоклатимата увереност, че желаното и очаквано благо ще се придобие или получи. Следователно на надеждата не е свойствено некритично отношение и очакване да се осъществи предполагаема възможност или да се сбъдне съкровен копнеж. В надеждата има безспорно предвкусване на радост от очаквано благо, но тази радост се различава от изживяната радост от притежаването на определено благо в настоящето. Би могло да се каже, че първата радост е идеална, а втората – реална. Все пак по психологическа структура и едната, и другата радост са действителни преживявания и в това отношение между тях не съществува същностна разлика. Предвкусваната радост от очакваното в надеждата благо може понякога да бъде дори по-силна от изживяваната в момента радост от притежавано благо, както и да създава голямо морално удовлетворение. На такова наблюдение е дал израз английският писател Оливър Голдсмит, като в романа си „Уейкфилдският викарий“ е казал: „Часовете, които прекарваме в надежда за щастие са по-приятни от онези, които са увенчани с наслада“. Би било, разбира се, напълно погрешно и превратно да пренасяме благата, радостите и щастието само в бъдещето и да ги правим предмет единствено на надеждата, а не и да ги търсим и създаваме в настоящето и да получаваме от тях удовлетворение и импулс за труд и съзидание. Наистина правилно е съжалението, което е изразил Ромен Ролан в своите „Спомени от младостта“: „Уви!… Радост, спокойствие, мир всякога съществуват само в бъдещето“. От погрешното пренасяне на всички блага и радости, на щастието и блаженството само в бъдещето предпазва Блез Паскал.

Във философските си „Мисли“ той развива следните разсъждения: Хората никога не съсредоточават погледа, вниманието и силите си в настоящето и не живеят в него. Те антиципират и предвкусват бъдещето и се мъчат да го ускорят, сякаш то премного се бави. Обръщат се към миналото, призовават го, възкресяват го в съзнанието си и се опитват да го задържат, сякаш то отлита твърде бързо и се изплъзва от ръцете им. Ние сме толкова неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото време – сегашното, което ни е дадено и ни принадлежи. Същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни е досадно – наранява ни и ни опечалява. Ако ли то пък е приятно и благотворно за нас, ние съжаляваме, че ни се изплъзва. Опитваме се да го задържим чрез бъдещето и мислим как да организираме начинания, които не са в наша власт, във време, до което не сме сигурни, че ще доживеем. Блез Паскал завършва тези си разсъждения със следното обобщение: „Ако всеки човек анализира и провери мислите си, той ще установи, че всичките са свързани и заети с миналото или бъдещето. Почти никога не мислим за настоящето; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е нашата цел: миналото и настоящето са за нас само средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а само се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи[24].“

Чрез направения морално-психологически анализ се установи, че в надеждата има безспорно предвкусване и изживяване на радост. Заедно с това обаче чрез него се открива, че на надеждата е напълно чужд страхът, който се отнася до очаквано зло в бъдещето. В такъв случай човек не изживява надежда с блазнещите ѝ обещания и с предвкусване на радост, а се обзема от опасение, в което винаги е наличен страх или поне боязън.

За по-пълна психологическа, феноменологическа и етическа характеристика на надеждата с оглед на отбелязаното преместване и очакване на благата, радостите и щастието само в бъдещето или в отвъдното и примиряване с лишенията, несгодите, бедствията, нещастията и злините в настоящето, потребно е още да се отбележи, че предмет на надеждата не е всяко благо, а само такова, чието постигане е застрашено и следователно причинява загриженост. Тук надеждата не се изразява в просто желание и в пасивно очакване, а в енергични усилия за превъзмогване пречките, които се намират по пътя за постнгане въжделено благо или за осъществяване съкровен копнеж. Тази страна на надеждата се корени в самата същност на човека и е достойна проява на личността му, която е призвана да се осъществява не в прости съзерцания и безволни очаквания, а чрез активна дейност, чрез трудови и съзидателни усилия и напрежения. В този аспект вече е очевидно, че предмет на надеждата е такова благо, което се възприема, разбира и преценява като постижимо, което се намира в границите на възможното, разбира се, не непременно като пряка или най-близка цел, но и като непряка и по-далечна цел. Невъзможното не може да бъде предмет на надеждата, въобще на всяко разумно поведение на човека, който винаги устремява погледа си и употребява способностите и силите си предвидливо и реалистично, тоест за постигане възможно благо, а не за гонене химера и призрак. Още схоластиците обръщали внимание на обстоятелството, че предметът на надеждата трябва да бъде възможно благо[25]. В ново време Сьорен Кьоркегор отбелязва същото, като казва, че надеждата е „страст за възможното“, понеже тя може да бъде устремена само към постижимото[26]. След тези уточнения може да се направи обобщението: надеждата означава очакване бъдещо благо, което се намира в областта на възможното, но се постига трудно. Именно поради тази си структура надеждата принадлежи към добродетелите на човека, и е негова достойна проява, чрез която той разкрива и осъществява същностната си устременост да не остава затворен и в плен на настоящето и мимолетното и да не се ограничава и задоволява с благата му, но да гледа в бъдещето, да копнее за бъдното и да се труди за настъпването на утрешния по-светъл ден, когато според думите на поета:

Живота ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден…

(Никола Вапцаров, Песен за човека)

Прочетете още „Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея – продължение и край*“ →

Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие

Иван Панчовски

Светът старее и се подмладява,

ала човекът вечно се надява.

(Friedrich Schillеr, Hoffnung)

Всеки човек, особено в нерадостни дни, при несполука и нещастие, в несрета и безизходица, черпи сили от надеждата да продължава да живее, да отстоява себе си и да се бори за въздигане и напредък. Надеждата наистина може да се сравни с нощно небе: в него няма ъгълче, където окото, търсейки упорито, не би открило накрая някоя звезда. Въобще – да кажем с думите на старогръцкия поет Теокрит (310-250 година преди Рождество Христово) от неговите „Идилии“ – „докато има живот, има надежда“. Но не по-малко вярна е следната трансформация на тази мисъл: докато има надежда, има живот, понеже без надежда животът се сковава от скука, обзема се от отчаяние, гине всекидневно и бързо залязва. Според Стефан Цвайг „нито един лекар не знае такова лекарство за измореното тяло и измъчената душа, както надеждата“. „Където умира надеждата – казва Леонардо да Винчи – там възниква пустота.“ Но и когато човек живее в сигурност и се радва на благополучие, пак се нуждае от надежда, която му дава крила да лети към висините, да търси нови хоризонти, да се стреми към идеал. Предвид на това безспорна е жизнената, моралната и обществената ценност на надеждата. Дори ако бихме приписвали на надеждата само субективна значимост, тя пак не загубва жизнеутвърждаващото си влияние и положителното си значение. Франсоа Ларошфуко отбелязва, че „колкото и измамна да е надеждата, тя е полезна поне с това, че ни води до края на живота по една приятна пътека“. Обобщително може да се каже, че надеждата е жизнена необходимост или modus vivendi за човека, че самото съществуване на човека носи структурата на надеждата. Затова, според диалектическия израз на една латинска сентенция, човек и без надежда се надява: „Contra spem spero“.

В етиката и въобще във философската литература от миналото не се обръщаше голямо внимание на проблемата за надеждата и не ѝ се отреждаше видно място в системата на добродетелите или направо се изключваше от нея. Обаче в ново и най-ново време проблемата за надеждата е предмет на изключително научно внимание и се изследва в удивително широк размер.

Начало на този обрат постави съвременният философ Габриел Марсел (1889-1973 година) представител на френския екзистенциализъм. Съчинението си „Homo viator“ (1944 година) той представя като „философия на надеждата“. Той определя надеждата като един от актовете на духовното преживяване, които отключват дълбочините на душата. Екзистенциализмът придава голямо значение на надеждата и ѝ приписва значителна роля за преодоляване моралната криза, характерна с обезличаването на човека, със загубата на неговата свобода и индивидуалност, с чудовищните форми на отчужденост.

Същинският философ на надеждата в наше време обаче е известният мислител Ернст Блох (1885-1977 година). Под далечно влияние от Аристотел и юдеохристиянската есхатология и върху основата на Xегел, и въобще на диалектическата философия той разви своята „философия на надеждата“. Тя е разработена главно в съчинението му „Принципът надежда“. Според основната ѝ идея човек е същество, което се надява, фантазира, мечтае за бъдещето и се бори да го постигне. Да бъдеш човек, означава да си на път към нещо друго. При това тази характерна черта не е случайна и странична на неговата същност, а я конструира в най-висша степен. Съответно на това съществуването в надежда трябва да бъде не периодичен епизод в живота на човека, а основна насоченост на мисълта и дейността му по всяко време.

Може би по външен идеен подтик от споменатата философия на надеждата, която се движи почти изцяло в иманентната сфера, поставя идеала на надеждата само в рамките на историческото развитие и е изключително футуристично насочена, а също така и по първичен интерес към надеждата и в зависимост особено от придобилата голяма актуалност есхатологическа проблематика, съвременното богословие проникновено разработва проблемата за надеждата. В наши дни дори се разви цяло течение – „богословие на надеждата“, което е предмет на оживени и задълбочени дискусии и противоречиви оценки. В центъра на тези дискусии се намира придобилото широко разпространение и голяма известност съчинение „Богословие на надеждата“ (10-то издание 1977 година) от забележителния учен Юрген Молтман  (1926 година). Знаменателно е, че това съчинение за няколко години претърпя 10 издания и беше преведено и издадено на 8 езици и продължава да се издава – обстоятелство, което говори за безспорната ценност на съчинението, но не по-малко и за интереса към разглеждания в него проблем. Молтман представя своето богословие на надеждата като „издирвания към обосновката и към следствията на една християнска есхатология“. За съвременното богословие въобще е характерен повишеният есхатологичен интерес. Докато доскоро се гледаше на есхатологията като на бедна доведена дъщеря в дома на богословието, то сега на нея, особено на изследването на християнската надежда, се отрежда централно място. Не само споменатият учен Молтман, но и други видни съвременни богослови – Йохан Баптис Мец и Харвей Кокс – развиват изследванията си върху предпоставката, че Алберт Швайцер е имал право, когато е гледал на християнството като на есхатологично по същество. Те подчертават необходимостта не само да се обнови есхатоло-гията, но и цялата богословска традиция да се преразгледа и обмисли отново от перспективата на надеждата. Според Молтман есхатологията, разбрана от него като учение не за последните неща, а за християнската надежда, е сърцевината, основната тема на християнската вяра; тя не е само едно учение между другите, а ключът, чрез който се разгадава всичко друго в християнския живот, блясъкът, който покрива всичко друго в християнското благочестие и добродетелност. Затова есхатологията не може да бъде само част от християнското учение, а трябва да бъде определящият белег на всяко християнско благовестие, на всяко християнско съществуване и на цялата Църква. Надеждата е двигателната пружина на богословското мислене въобще[1].

Обръщайки се сега към проблемата за мястото на надеждата в системата на добродетелите, предварително трябва да се отбележи, че родното място на надеждата се намира не във философията и в развиваната от нея етика, а в религията и в проповядваната и разработвана в нея етика. Споменатият философ Ернст Блох очевидно преувеличава мястото и значението на надеждата в религията. Все пак той е прав, като вижда в надеждата една същностна проява на религиозността. Дори би могло да се каже, че надеждата по начало и по същество е религиозна проява. Блох пише: „Където има надежда, там има и религия[2]“. Той съглежда същностния субстрат на всички религии в „тоталната надежда[3]“. Християнството като най-висша изява на религията, като религия на религиите, както се изразява Фридрих Шлайермахер[4], или като „най-чист и най-последователен израз на нередуцираното съдържание на религията“, както отбелязва Блох[5], също така дава да се разбере, че есхатологията, респективно надеждата, принадлежи към централното му ядро. Днес християнството направо бива обозначавано като „религия на надеждата[6]“.

В античната епоха надеждата е била почитана като велика богиня, но не е била поставяна на видно място сред добродетелите. Според старогръцката митология когато от кутията на прелестната Пандора, жена на Прометеевия брат Епитемей, се разпръснали по цялата земя злини, болести, нещастия и бедствия, единствено Надеждата не излетяла от дома на неразумния Епитемей: по волята на Зевс тя останала на Земята, за да крепи живота на хората и да ги утешава[7].

Прочетете още „Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея *“ →

Иван Георгиев Панчовски

Между другото нашето време се характеризира със своя практически, де­лови, творчески дух. Производителните сили са нараснали в неимоверни раз­мери, трудът на човека е станал многократно по-продуктивен, извършва се строи­телство в огромни мащаби, преобразява се природата, хвърля се мост от земята към необятния космос. Наистина всичко потвърждава мисълта на Гьоте от романа му «Вилхелм Майстер»: «Първото назначение на човека е да бъде деен.“

Деловата атмосфера, в която ни е отредено да живеем и да се трудим, дава външен подтик да размислим за отношението на християнската вяра към добрите дела. За нас този проблем е толкова стар, колкото самото християнство, защото той е поставен и осветлен още от Иисус Христос, защото по него са се изказали светите апостоли, на първо място Яков и Павел. И все пак този проблем е об­съждан векове поред, като и днес не е загубил своя актуален характер. Дори може да се каже, че за нас той е станал по-належащ и по-интересен, отколкото в апостолския век и във времето на реформацията. Повече от всякога днес всяка идея привежда доказателства за себе си, в своя полза, оправдава своето съще­ствуване и засвидетелства своята ценност чрез предизвиканите от нея резул­тати, чрез поражданите от нея дела, които утвърждават живота и го правят по-богат, по-интензивен, по-красив, по-благополучен, по-благоденствен. Идеята е сива, ако не отразява в себе си действителността и не помага за нейното преобразяване; теорията е празна ако не служи на практиката; вярата е мъртва, ако не произвежда добри дела.

За нас е извънредно важен проблема за влиянието на вярата като психо­логическо явление върху живота и дейността на човека. Вярата е такава непосредна, интуитивна убеденост, която обзема цялата душа на човека, определя тона на неговите мисли, повлиява неговите чувства и най-важното, раздвижва, мотивира и активизира неговата воля. Динамика има във вярата, която не се мери с безразличие и пасивност, с отпуснатост и бездействие.

Прекрасно е разкрил нравствената, творческата и културно-строителната мощ на вярата Иисус Христос. Пред взора на вярващите се очертават невидими идеали, които чрез силата на вярата получават все по-реално очертание, придо­биват плът и кръв, стават действителност. «Ако имате вяра колкото синапово зърно – казва Иисус Христос, – ще речете на тая планина: премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно» (Матей 17:20). Нима някой може да отрече основателно чудотворната мощ на вярата? Нима ця­лата история на човешката култура не е изпълнена с безсмъртни паметници на чудотворна вяра? Нима и днес вярата на човека не прави невъзможното, дори не­вероятното за скептика и неверника възможно и действително? Нима вярата не премества планини, не изменя течението на реки, не свързва далечни морета и океани, не превръща пустини в плодородни полета, не преобразява природата и не я нагажда към нуждите и потребностите на човека? Всичко това, разбира се, го извършват предвидливото умение и силните мишци на хиляди, милиони тру­дещи се. Ала преди да са се заели с неговото осъществяване, те трябва силно да са вярвали в неговата възможност и осъществимост. Без друго трябва да вяр­ваме в доброто, в неговата красота и ценност, за да го направим предмет на во­лята си и да положим усилия за осъществяването му.

Ако е потребно тук да си послужим с велик научен авторитет и да засвидетелстваме една всеизвестна истина чрез устата не на някой отец или учител на Църквата или на някой християнски философ или богослов, нека чуем знаменитите мисли на световноизвестния философ професор Фридрих Паулсен. В своето съчине­ние «Система на етиката» (София, 1912, том I, стр. 311), преведено на много езици включително и български, той пише: «Може положително да се каже, че нищо ве­лико в света не е извършено без това мъжество и без това настроение (на вярата, скоби мои). Всички истини велики, всички велики преобразувания в историческия жи­вот идват в разрез с общоприетите вече, идват против авторитетите и заедно с това влизат в света с дълбока вяра в Бога. Така е било преди всичко с християнската религия. Христос встъпил в борба с действащите закони и водил тази борба чак до кръстната Си смърт, дълбоко вярвайки в Бога и дълбоко убеден, че изпъл­нява Неговата воля. Христовите ученици, по-късно мъчениците са отивали спо­койно срещу смъртта, като черпели мъжество от вярата в божествеността и в бо­жествената мисия на Христа. Във вярата, в идеята, в неминуемата крайна победа на доброто са намирали сили всички борци да дадат живота си за любимото дело. Кой би се съгласил да умре за нещо, в неминуемата крайна победа на което не вярва? Тъй влияе вярата».

Най-важен за нас е проблема за влиянието на християнската вяра за нрав­ственото прераждане на човека, за активизирането на волята му да извършва добри дела. Каква е структурата на християнската вяра? Не носи ли тя съзер­цателен характер, не парализира ли волята на човека, не отслабва ли енергията му, не го ли прави пасивен мечтател?

Християнството е вяра в Бога като промислител и творец. Както Бог Отец, така и Бог Син – според думите на самия Иисус Христос – непрестанно ра­боти (Иоан 5:17). Да обърнем внимание! Бог не е някакво почиващо в Себе Си, статично абсолютно битие. Той не е някакъв неподвижен Първопричинител на движението в света, както си Го представял Аристотел в своята отвлечена мета­физика. Бог е вечен и животворен личен Дух, Който чрез пламъка на Своята безпределна обич се намира в неспирна най-напрегната и продуктивна творческа дейност.

Характерът и още повече обсегът на тази непрекъсната Божия дейност мъчно могат да бъдат разбрани и обхванати в пълнота от ограниченото човешко съзнание. Свещеното Писание дава основание да заключим, че тя на първо място се състои в невидимото управляване на всемира, в промислителната грижа за него, в насочването му към неговата висша и последна цел. По-нататък тази непрекъс­ната Божия дейност се проявява в невидимото съдействие да се извършва добро, да се твори правда, да има обич и мир между хората и народите, да цъфти радостта, да се преумножава благополучието в света. На трето място тази непрекъсната Божия дейност се отлива във всегдашно участие в благодатния живот на Христо­вата Църква: в нея непрестанно, се излива Божията благодат, която обновява и претворява повярвалите, прави ги нови човеци, освещава ги и ги направлява по пътя на светостта и на вечното спасение.

Бог Отец непрекъснато работи и непрекъснато твори. Същото прави и въ­плътеният Бог Син, Който поради единосъщието Си с Него участва в неспирната Му творческа, промислителна и спасителна дейност. Бог Дух Свети е всегдашен подател на живота и всичко животвори. Изводът от това е близък до ума на всекиго. За неговото постигане не са необходими дълги логически операции и силогистически умозаключения. Щом Бог непрекъснато работи и твори, то трудът и творчеството са божествени. Следователно човекът, който е сътворен по Божи об­раз и е предназначен да се стреми към богоуподобяване, трябва да счита всеки продуктивен творчески труд за свое висше призвание, чрез което разкрива съкро­вената си същност, осъществява себе си, уподобява се на Бога, води един вид бо­жествен живот и участва в някаква степен в Божия живот.

Не само по пътя на извода се засвидетелства насочеността на християн­ската вяра към труд и творчество, към практическа дейност и добри дела. Еван­гелията, както и останалите новозаветни книги, направо сочат, че християнската вяра придобива смисъл и пълнота, доставя обнова и спасение, само когато се от­лива в съответни най-добри дела.

Прочетете още „Вяра и дела*“ →

Л. Целер

Вечно съществуващият Син Божи е дошъл в света в образа на смъртен човек. За Неговата бедна майка не се е намерило място в странноприемницата. В една пе­щера край Витлеем, в която при лошо време овчари подслонявали стадата си, се родил в тихата зимна нощ «Царят на царете» (1 Тимотей 6:15), Чието царство не ще има край.

По Своята човешка природа Христос е подобен на всички нас, но чрез вели­чието на Своето божествено Лице Той превъзхожда всички човеци и ангели. В този смисъл Той е, както пише св. апостол Павел, «образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята… и всичко чрез Него се държи» (Колосяни 1:15-17). Неговото царство не е само една историческа законна претенция, не е също божествено облагодатяване; в «Него телесно обитава всичката пълнота и Божеството» (Колосяни 2:9). Него­вата божествена природа е съединена с човешката в едно лице, затова Той прите­жава «всяка власт на небето и на земята» (Матей 28:18). С всемогъществото Той съе­динява пълнотата на мъдростта и съвършенството на добродетелите, каквито ни­кой владетел преди и след Него не е притежавал, нито пък може да притежава. В Него «са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието» (Колосяни 2:3). «Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца» (Иоан 1:14). Иисус е получил Своята царска власт от Отца.

Понеже Спасителят Христос, за да ни изкупи от греха, смирил Себе Си и бил послушен дори до смърт, «Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и под­земно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ» (Филипяни 2:8-11). Христос е спечелил Своето царство с цената на Своята кръв, която Той пролял на кръста от любов към нас; Той е цар на любовта и мира.

В Никеоцариградския символ на вярата четем: «Който (Иисус Христос) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и стана човек». С тези думи ние изповядваме, че Господ Иисус Христос е станал човек, за да се постави всецяло в служба за нашето спасение. Как е възможно, естествено е да запитаме, Творецът да служи на творението? Не е ли това нарушаване на правилния ред? Затова ли се въплътил Син Божи, за да промени този ред? Не трябва ли и ние да кажем заедно със св. апостол Петър: «Господи, няма да умиеш нозете ми во-веки» (Иоан 13:8); все пак Ти не можеш да се поставиш в служба на мене недостойния; аз трябва да Ти служа»? Тук се натъкваме на привидни противоречия, които могат да бъдат раз­решени, ако разберем действията на Триединния Бог и Неговата тайнствена любов.

«Бог е любов» (1 Иоан 4:8). Всяко дело Божие е плод на Неговата любов. Не от сляп инстинкт или от външна принуда Бог е извикал творението към битие. То е произлязло от свободното решение на Неговата свята воля. Любовта, с която естествено е свързано Божието същество, Го е подбудила, ако можем така да се изразим по човешки, да създаде небето и земята и всичко, което е на тях, ангели и човеци. Бог вижда в творението слаб отобраз на Своето собствено безкрайно съ­вършенство и от любов Той иска също и творенията да се радват на битието и жи­вота. Той произнася словото на Своето всемогъщество и те идват от небитие към битие. «Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина» (Битие 1:3). «Той повика звез­дите, и те казаха: «ето ни», и заблестяха от радост пред своя Творец» (Варух 3:35). Творението е плод на премъдростта, любовта и всемогъществото Божие. То е дело, което прославя своя Творец, то е прослава Божия.

Любовта Божия отива по-нататък. Тя искала да призове ангелите и човеците към още по-голямо участие в Божествения живот. Бог издигнал Своите разумни творения в благодатния живот. Чрез благодатните средства Той ги направил спо­собни да съзерцават духовно вечното величие на своя Творец, да притежават ве­чен живот и дори да станат съпричастници на Божествената природа. «Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме» (1 Иоан 3:1). Чрез богосиновството ние сме призвани и направени способни за по-висока прослава на Бога. Докато пребиваваме на земята нашият благодатен живот е несъвършен; едва когато придобием пълнотата на благодатта на небето, ще можем да вземем участие в трисветата песен на ангелите и светиите, ще можем благоговейно да паднем пред престола на Триединния Бог и да се молим: «Спасението дължим на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнеца» (Откровение 7:10). Все пак и тук на земята нашата първа молба е: «Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име» (Матей 6:9). Тайнственото съзнаване на нашето богосиновство (срв. Римляни 8:16) ни улес­нява да познаем светата любов на небесния Отец.

Но и с това любовта Божия още не се изчерпва. Ако вече свърхестественият порядък на благодатта ни открива тайните на любовта, които «око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това» (1 Коринтяни 2:9), защо ни е потребна и «тайната на Христа» (Ефесяни 3:4; Колосяни 3:4)? Кой човек някога би помислил, че безкрайният Бог е Триличен в единството на Своето същество и въпреки това ве­личие, в Своята любов към творението отива така далеч, че съединява човешката природа със Своята божествена природа в единството на личността на Своя вечен Син? Нещо повече! Кой би смятал за възможно, че вечното Слово на Отца приема човешката природа в смирения образ на раб, за да стане послушен до кръстна смърт? В тайната на Христа сияе едно така възвишено и покоряващо откровение на любовта Божия, че ние само смирено можем да вярваме и, изпълнени с удивление, да благоговеем. Наистина, Бог е любов!

Господ Иисус Христос Сам ни е възвестил, че Той е дошъл в света, защото Отец ни обича. «Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та вся­кой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен» (Иоан 3:16). Св. Иоан Богослов, апостолът на любовта, пише: «Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Божията любов към нас в това се яви, дето Бог про­води в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове» (1 Иоан 4:8-10). Също и св. апостол Павел посочва на чудесното откриване на любовта Божия, която лежи в основата на боговъплъщението и изкуплението: «Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправ­дали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева» (Римляни 5:8-9).

Спасителят Христос винаги е говорел за любовта на Отца; защото постоянното позоваване на изпращането от Отца ни посочва, че Отец ни обича и че Христос в служение на любовта на Отца е дошъл в света за нашето спасение. Или не е никакво доказателство на любовта Божия, че Отец ни изпраща Своя Син? Тъкмо в изпращането на Сина св. апостол Павел вижда първото и най-голямо доказателство на любовта Божия, първопричина на всеки дар и благодат. «Оня, Който и соб­ствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко» (Римляни 8:31-32)? По поръка на Отца Христос извършва Своите чудеса (Иоан 5:19); от Отца Той е получил учението, което ни възвестява (Иоан 7:16); в изпълнение на волята на Отца Той върши всяко Свое дело (Иоан 4:34); от ръката на Отца Той приема чашата на кръстната жертва (Лука 22:42). Отец Му е запо­вядал да отдаде живота Си за нас (Иоан 10:18; 14:31). Напълно и всецяло нашият Господ и Спасител Иисус Христос стои в служба на любовта на Отца; от любов към Отца Той «смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна» (Филипяни 2:8).

Унижението, което въплътеният Син Божи приел върху Себе Си за нашето спасение, е било голямо. Като истински Син Чо­вечески Иисус е изживял всич­кия позор и цялата мъка на кръстната смърт; в Гетсиманската градина Той молел Отца със сълзи (Евреи 5:7) и кървав пот, ако е възможно, да отмине от Него тази чаша (Лука 22:42, 44). Отец не отменил Своята заповед. Иисус трябвало да умре на кръста. Неговата кръстна смърт обаче е служела не само за изкуплението на людете от греха, но на първо място и за прославата на Отца. Това е било възви­шена задача, която Иисус е имал като най-висша цел пред Себе си. Наистина Той е слязъл от небето заради нас и заради нашето спасение, и заради нас е умрял на кръста; обаче ние човеците и нашето спасение сме само непосредствената и най-близка цел на Неговото въплъщение и на Неговото изкупително дело. Ние сме подчинени с нашето спасение като деца Божии на една по-висша цел – просла­вата на Отца. Затова в Своята първосвещеническа молитва Христос говори: «Отче, Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня» (Иоан 17:4). Така сияе в «тайната на Христа» онази любов Божия, която е насочена към вечната прослава на Бога и все пак не е себелюбие в човешкия смисъл на думата, но истинска любов, истинско благоволение, което се раздава на другите. Просла­вата на Отца и изкуплението на човеците не са в противоречие; в действителност те са едно и също нещо. Те се различават само по отношение на различните цели и тези цели отново не са в противоречие, но са подчинени една на друга. «Син Чо­вечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мно­зина» (Матей 20:28). Едно служение на вечното спасение на людете обаче не е само служение на тях, но и служение на прославата на небесния Отец, царско служение на любовта.

Прочетете още „Христовото царство на любовта и мира*“ →