В ранните пролетни дни обикновено пристигат у нас ланските прелетни птици. Те идват от топлите южни страни като вестители на пролетта. Дълъг и труден е техният път. Трябва да летят стотици километри над суша и морета. Любопитно е, че прелетните птици – особено жеравите – не летят поединично, а на орляци. Всеки орляк се разполага в клин и на върха застава обикновено най-силният, най-смелият и най-съобразителният – водачът на ятото. И в името на общата безопасност и благополучното достигане на крайната цел всички птици неуклонно следват своя водач.
Не същото ли е и с нас, човеците? И ние, като прелетните птици, сме пътници на тая земя. Нямаме тук постоянен град, но бъдещия търсим (Евреи 13:14). Към него сме устремили (или трябва да устремяваме) внимание. Пътят за там обаче е също дълъг и труден. И в това наше пътуване, подобно на прелетните птици, ние също имаме нужда от водач. Става дума за водач повече в духовно- нравствен смисъл. Не всеки може да бъде водач. Истинският водач трябва преди всичко добре да познава крайната цел и пътя, който води към нея. Но не е достатъчно само това; водачът, тъкмо защото е водач, трябва наистина да води – да застане начело и да върви напред. Не е истински водач оня, който само дава указания за пътя или го чертае на книга. Истинският водач лично поема грижата и отговорността да води и благополучно да доведе водените до определената цел.
Такъв Водач имаме ние, християните, в духовния живот. Нашият Водач е Господ Иисус Xристос. Свети евангелист Марк повествува, че Христос веднъж повикал народа и учениците Си и им рекъл: «Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (8:34).»
Обръща внимание обстоятелството, че Христос поставя три съществени изисквания като предварително условие да Го следваме: лично свободно желание, отричане от себе си и носене на кръст. Христос цени човешката свобода като скъп Божи дар. Той казва: «Който иска да върви след Мене…» Затова пък свободното лично определение към Христа и драговолното вървене след Него имат висока морална стойност.
Себоетрицанието, тоест готовността за жертви е също важно предварително изискване в подражанието на Христа и в делото на нашето спасение. На пръв поглед се струва, че Христос изисква от нас много, че изисква дори невъзможни, непосилни, неестествени неща; струва ни се, че себеотрицанието, за което говори Христос, е отричане на самия човек, на неговата личност, на неговото щастие, на радостите в живота. Всъщност обаче себеотрицанието, според смисъла на Христовите думи, е себеутвърдяване. Нашият живот е така устроен, че без себеотрицание в по-малка или по-голяма степен, в една или друга форма не е възможно да се постигне успех в доброто. Да си спомним, например, жертвоприношението на Авраам: Бог му даде син в старините му. И тъкмо когато трябваше да се радва на любимото си чедо, дойде изпитанието – Бог му рече: «Аврааме, вземи едничкия си син Исаака, когото обичаш, и иди в земята Мория и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа» (Битие 22:1-2). Това изпитание, както знаем, беше само начин, за да направи Бог радостта на Авраам още по-голяма. Случаят с жертвоприношението на Авраам в една или друга форма се повтаря в живота на отделните люде. Ако в областта на изкуството, науката, производството и общественото служение често пъти се изискват толкова много лични жертви, за да се постигне успех, ако в областта на възпитанието или във военната служба се изисква от ученика или войника да подчини своята воля на волята на учителя, родителя или военачалника в името на нещо добро, колко повече е необходимо за вярващите отричане от себе си, тоест подчиняване нашата лична воля на Волята Божия или пожертване на някоя лична наша изгода в името на нашето собствено спасение!
Господ Иисус Христос
Третото предварително условие за следване на Христа е да вземем своя кръст, тоест собствените наши страдания, тежести и несгоди и да носим тоя кръст безропотно с твърдост и търпение. Сторим ли и това, вече можем да тръгнем след Христа.
Но що значи «да вървим след Христа?» — Това значи: да изпълняваме Неговата воля, изразена в св. Евангелие. Значи още – да имаме Него за пример на подражание в живота, да живеем и постъпваме тъй, както е живял и постъпвал Христос; да имаме Неговите мисли (Филипяни 2:5). Сам Христос посочва Себе Си за пример на нас, казвайки:. «Пример ви дадох, за да правите и вие същото, каквото Аз ви направих» (Иоан 13:15). Св. апостол Петър ясно казва: «Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му» (1 Петр. 2:21).
Николаос П. Василиадис (из книгата му “Православие и феминизъм”)
А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос – този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Православната църква не приема ръкоположението на жени?” Тук се налага да припомня, както ни учи Новия Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.
В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек – нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж” (Евреи 9:28), един-единствен път във времето и завинаги остава единствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.
Свещеникът в църквата не е някакъв “друг” свещеник и жертвата, която принася, не е някаква “друга” жертва. Това е единствено и завинаги свещенството и жертвата на Христа. Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява: “Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян; Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…” Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…“
Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът – нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата”, затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (тоест по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение. Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евреи 7:24, 25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.
Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа”, Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика”, и особено след като св. апостол Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Галатяни 3:27-29)[1]. Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евангелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредствено Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква”, както пише богоносният Игнатий[2]. Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа”. Протопрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:
“От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бог Отец в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество. И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог – това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този – Иисус Христос – Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти – дяволът – ще Му ухапеш само петата, тоест само ще Го нараниш (Битие 3: 15). Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад“[3].
Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е „вторият“ Адам, „човек… от небето“ (1 Коринтяни 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко „освен в греха“ (Евреи 4:15) и принесе един път завинаги (Евреи 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха. Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже – на светите апостоли.
Документът „Апостолски постановления“ – съчинение от края на IV век – засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това „противоречи на закона и е нечестиво“. А ръкоположението на жени, според „Апостолски постановления“, е дело „на елинското (тоест езическото) безбожие“, а не „на Христова наредба“:
„Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Иоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача. Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател“[4].
Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях – на епископите, и на презвитерите в Църквата.
Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнството Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), тоест, това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.
Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа – своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки, че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.
Богочовекът – нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнството свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.
Дякониса Фива и други жени, за които споменава св. апостол Павел в шестнадесета глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана „помощница на мнозина“ християни и на мене (Римляни 16:1, 2). Жените дякониси от апостолските времена „се заемали“ с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите[5]. Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на бедните[6].
Именно тази линия, зададена от Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.
Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклоннически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени-свещеници. Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени – Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които вместо да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени-свещеници”[7]. Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали членовете на сектата, а в ереста на Монтан така наречените “пророчици” Присцила и Максимила стояли в иерархията до самия Монтан[8].
Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник – Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси. Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов ги осъдиха като “противозаконни и нечестиви” и дори “демонични”[9].
Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успяха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.
Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответствие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата”, тоест на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква”[10].
4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?
Целс е римски философ от II-ри век[61] след Христа. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Ориген“[62] „Против Цeлс“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в осем книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целс“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Ориген в „Против Целс“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).
Иисус ходи по водата
В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:
Част I. Юдаизмът против християнството;
Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;
Част III. Критика на отделни християнски догмати и
Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].
„Сериозни доводи (Целс – в скоби наши) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]„
Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тази част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Яков Абрамович Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 година от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисус и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божи“[72].
Иисус и Негови ученици
За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целс да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркион и онези на Валентин, а мисля, и тези на Лукан[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към онези, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в скоби наши), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]
Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го приспособяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.
5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?
Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.
Ориген[76] е роден през 185 година след Христа, вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски отци.
В 202/203 година, едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климент, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.
Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.
В 212 година предприел пътешествие до Рим. В 215 година трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 година, при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230-та и 231-ва година), които осъдили Ориген и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декий получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 година в град Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.
Каква е била Оригеновата привързаност към Господ Иисус Христос се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тези му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.
Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…
Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос.
Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 година в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 година), после в Рим (383 година), а по-късно в Медиолан (384 година). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 година. Една година престоял в Рим. През есента на 388 година той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 година бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 година станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 година) – епископ Ипонски.
Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.
Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 година, когато градът е бил обсаден от вандалите.
„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].
В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].
Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!
За да докажат, че блажени Августин бил отричал историчността на Иисус Христос, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].
Иисус със Свои ученици
Приведеният питат е от пета глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Блажени Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в скоби наши),където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихей: кой е той? – „питам ви – казва блажени Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава блажени Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихей“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Блажени Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихей в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихей? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И блажени Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява блажени Августин, – ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихей и манихейството – в скоби наши), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], тоест към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и блажени Августин съвсем не може да вярва на Манихей. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cвещеното Писание, но и на църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].
Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Блажени Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисус Христос: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам блажени Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) блажени Августин завършва със сърдечна молитва от дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисус Христос, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римляни 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филипяни 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в скоби наши) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis – курсива наш)…
Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Колосяни 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Псалом 21:27)!“[94]
Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 година, като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 година се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Блажени Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на блажени Иероним за „твърде невероятно“[96].
„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августин най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].
Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиан е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.
Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.
6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?
Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“
Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].
Иисус и Никодим
Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисус Христос“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].
„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“ [105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисус бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус така да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“ [106].
Защо докетите мислели така?
Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.
7. Общият извод
И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисус Христос, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].
Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисус“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнения „в историчността на Иисус… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, пък даже и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.
Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[61]. Больш. Сов. Энциклоп., 2-рое изд., том 46, 50.
[62].Проф. Боян Пиперов, Целз и свидетелството му за Иисуса, Църковен вестник, 1956, бр. 13, с. 6, кол. 1.
[63]. B. Altaner, Patrologie, S. 179.
[64]. “Правдиво слово” или „Истинно учение”, бел. наша.
[65]. B. Altaner, op. cit., S. 179.
[66]. Zürich, 1873. Гл. у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее християнство, с. 236.
[67]. Гл. превода на Ранович, поместен в Древнеримские мыслители, составил А. А. Аветисьян, Киев, 1958, с. 179-228.
[68]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 83.
[69].К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 23.
[70].Ранович превежда: „некоторые из верующих (к. н.)… переделывают и переработывают первую запись евангелия” (гл. в „Древнеримские мыслители”, с. 186) – „някои от вярващите”. Воропаева казва: „мнозина от вас” (к. н.)… са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия” (Воропаева, цит. съч., с. 23)
[71]. Гл. превода на Ранович в „Древнеримские мыслители”, с. 186.
[72]. Москва, 1958, с. 236.
[73]. Маркион, Валентин и Лукан са еретици-гностици.
[74]. Origenes, Contra Celcum, II, 27, Migne, P. gr., t. II, col. 848.
[75].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, Вечерни новини, год. V, бр. 262, С., 4 ноември 1955, с. 2, кол. 5.
[76]. Биографията на Ориген даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 175-177; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 157-162, 166-168; 3. Der grosse Herder, B. 8, Freib. im Br., 1934, Kol. 1660; 4. Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 159; 5. Полный Правосл. Богословскiй Энциклоп. Словарь, том II, изд. П. П. Сойкина, кол. 1706-1708.
[77].Ориген направил това към 202/203 година, за да избегне възможни клевети от страна на езичници и юдеи, тъй като между слушателите му имало и много млади жени, а и понеже разбирал буквално думите на Спасителя в Мат. 19:12: „има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно”. Тия думи обаче имат съвсем друг смисъл.
[78].Биографията на бл. Августин предаваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 375-378; 2. Dr. R. Eisler, Philosophen – Lexikon, Berlin, 1912, S. 33; 3. Православная Богословская Энциклопедия (А. П-въ, Августинъ), том I, кол. 102-110; 4. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 200-202.
[79]. Манихейството е ерес (според проф. М. Поснов) или по-точно – религия (според Дюшен). Негов родоначалник е „бил Мани, наричан от гърците Манес, а от латинците – Манихей” (проф. Функ). Появило се е на Изток през III в. „Източници на учението на Манес били персийски, вавилонски, юдейски и гностически представи. До днес се явява недостатъчно изяснен въпросът, доколко манехейството се е възползвало от християнството” (проф. Поснов). Личи, че е заимствало от него „имена и външни аналогии” (проф. Функ), негови учреждения и култови действия (проф. Поснов).
[80]. B. Altaner, Patrologie, S. 387.
[81]. Там.
[82]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, М., 1957, с. 29. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 52.
[83]. Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание.
[84].Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti, cap. 5, Migne, P. lat., t. 42, col. 176.
[85]. Там.
[86].Там. Манихеите вярвали, че техният учител Мани (Манес, Манихей) бил апостол Христов или обещаният от Иисуса Христа Дух Утешител-Параклит (Иоан 15:26).
[87]. Там.
[88]. Там.
[89]. Там.
[90]. Там.
[91]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2, русск. перев., Спб., 1875, с. 143, бел. 2 и 3.
[92]. Тодор Стойчев, цит. статия и вестник.
[93].Както се изтъкна: бл. Августин е търсел божествената истина „в безрезервна връзка с църковния авторитет”.
[94]. Lib. N, cap. 43, p. 2 et 3 (Confessionum Aurelii Augustini, Liber decem. Cum notis P. H. Wagnerack, Ratisbonae, 1926, p. 530-532).
[95]. Биографията на Тертулиан даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 132-133; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 144 и 148; 3. Der grosse Herder, B. XI, Freib. im Br., 1935, Kol. 1091.
[96]. B. Altaner, Patrologie, S. 131.
[97]. Латински преводи на Библията.
[98]. B. Altaner, ibid.
[99]. B. Altaner, Patrologie, S. 131. Тези политически обвинения са: презирането на държавните богове и оскърблението на императорското величество.
[100]. Монтанисти – сектанти-разколници от началото на втората половина на II в. Носят името си от основателя на сектата Монтан.
[101]. П. И. Малицки, цит. съч. и том, с. 148.
[102]. Hieronymus, Dialogus contra Luciferianos, cap. 23, Migne, P. lat., t. 23, col. 186.
[103]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 55.
[104].Професор протоиерей П. Я. СвЪтловъ, Христiанское вЪроученiе въ апологетическомъ изложенiи, т. II, 2-рое изд., Кiевъ, 1912, с. 726.
[105]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, Варшава, 1929, с. 41.
[106]. Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.
Мисълта, че Иисус Христос никога не бил съществувал, тоест, че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана в края на осемнадесети век от французкия математик и астроном Дюпюи[1].Той обяснява „митологическите и религиозни представи… като астрономически алегории „[2]. Неговите възгледи са изложени в съчинението му „Записка за произхода на съзвездията и за обяснение на баснята чрез астрономията“[3] и по-обстойно – в неговия главен труд „Произходът на всички култове или Всемирната религия“[4]. Животът на Иисус Христос е сведен „до един астрален мит“[5]; Иисус Христос бил Слънцето, дванадесетте апостоли били дванадесетте знаци на Зодиака. Значи: Иисус Христос – според Дюпюи – не е историческа личност, Той не е съществувал.
Дванадесетгодишния Иисус в храма
В новата атеистична литература[6] обаче се застъпва възгледът, че „съмнения в историчността на Иисуса“ били изказвани още в древност[7]. Изказвали били съмнение в историчността на Иисуса… не само евреи, противници на християнството, както това „се виждало „от Юстиновия „Диалог с Трифона“, но и правоверни християни“[8], – за доказателство на това атеистите се позовават на място от VIII-ма глава от Посланието на св. Игнатий до филаделфийците[9], – а дори – и езичници (например Целс[10]).
Трифон Юдеят бил казал: „Вие (християните – в скоби наши) вярвате в безсмислена басня и сами cи измисляте своя Христос. Дори и да се е родил някъде, и да е живял някъде, той във всеки случай е съвсем неизвестен на когото и да било“[11].
В Посланието си до филаделфийците (глава VIII-ма) св. Игнатий Богоносец бил пишел: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието”[12].
Езичникът Целс бил от отправил към християните следния укор: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар че мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия против вас“[13].
Иисус Христос като дарводелец
Един автор направо заявява, че противниците на християните (от първите векове) им били казвали „открито, че „основателят“ на християнската религия не „бил „историческа личност“. Като примери той привежда: Трифон юдея и философа Целс[14]. И малко по-нататък на същата страница този автор пише: „С други думи, хората, които са живели наскоро след времето, когато според легендата е живял Христос, не знаят нищо за него и считат, че той е измислена личност“[15].
Друг пък атеистически писател даже твърди, че „Ориген, Августин и Тертулиан (курсива наш)… отричали съществуването на Христа“[16].
2. Съмнява ли се Трифон юдеят в историчността на Иисус Христос и отрича ли я?
Атеистите, за да докажат, че още в древност били изказвани съмнения в историчността на Иисус и дори я отричали, привеждат цитат от съчинението „Разговор с Трифон Юдея“. „Разговор с Трифон Юдея“ е творение на св. Юстин Философ и Мъченик, „най-бележитият апологет от второто столетие. Св. Юстин произхождал от едно езическо гръцко семейство от град Flavia Neapolis (днес Nablus), стария Сихем в Палестина”[17]. Обръщането му в християнство пада между 133 и 140 година след Христа[18]. Вече християнин, той посветил целия си по-нататъшен живот „изключително на защитата на вярата – „единствената надеждна и годна философия“(Dial. 8). В палиум, гръцка философска мантия, обикалял като учител и основал в Рим школа. Тук той имал за ученик Тациан[19], бъдещ апологет. За края на Юстиновин живот „имаме старо вярно повествование в Martyrium s. Justini et sociorum[20]… Според това повествование, той бил обезглавен заедно с шестима други, като християни, в 165 година в Рим, при градския префект Junius Rusticus[21].
Иисус и Дух Свети
Диалогът „Разговор с Трифона Юдея“ „ни повествува за двудневната беседа на Юстина с един учен евреин, под който вероятно трябва да се разбира известният Rabbi Tarphon, негов съвременник… Това съчинение е написано след първата (Юстинова – в скоби наши) Апология, понеже тя се цитира в него 120 пъти[22]. Изглежда св. Юстин предава действителен свой диспут, станал „в Ефес още през време на въстанието на Bar Kochba (132-135)“[23].
Цитатът от „Разговор с Трифона Юдея“, както той е изразен в самото съчинение на св. Юстин, гласи така:„…Χριστός δέ, εί καί γεγένηται, καί εστι που, αγνωστός έστι, καί ουδέ αυτός πω εαυτόν επίσταται, ουδε εχει δύναμίν τινα μέχρις αν ελθών Ηλίας χρίση αυτόν καίφανερόν πασι ποιήση.Υμείς σέ, ματαίαν ακοήν παραδεξάμενοιΧριστόν εαυτοις τινά αναπλάσσετε, καίαυτου χαριν τά νυν ασκόπωϛ απόλλυσθε”[24]. Или на български: ”… A Христос, дори и да се е родил и да се намира някъде, е непознат (неизвестен), нито Сам още разбира (знае) Себе Си, нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички. А вие, като сте приели един празен слух, си измисляте сами на себе си някакъв Христос и заради Него безразсъдно загивате (погубвате себе си)“.
Който прочете цитата от „Разговор с Трифона Юдея“, тъй както го привеждат атеистите, и го сравни с току-що дадения текст от оригинала, и – освен това – се запознае въобще със съдържанието на „Разговор с Трифона Юдея“, ще види:
1.Че Трифон юдеят не говори за „басня“, той не е употребил термина „басня“, а думата „ακοή“, която значи: слух, мълва. Затова и руският преводач на „Разговор с Трифона Юдея“ е превел израза „καταίαν ακοήν“ с: „ложный слухъ” (курсива наш)[25].
2.Че цитатът, тъй както го привеждат атеистите, представлява преработка на оригиналния текст, като последното изречение е станало първо, а първата част от първото изречение е станала второ и последно изречение; втората пък част от първото изречение („нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички“), която в случая е най-важната, е изпусната, без да е означено това по приетия начин – с многоточие. Изпуснатите думи дават да се подразбере, че спорът между св. Юстин и Трифон е за съвсем друго, а не за историчността на Иисус. Вероятно затова са и изпуснати! Известният обществен деец и историк Арчибалд Робертсон, който в книгата си The origins of Christianity (Произходът на християнството) пристъпва „към проблема за произхода на християнството от марксистки позиции“[26], казва – тъкмо във връзка с разглеждания от нас текст от „Разговор с Трифона Юдея“, – че някои „правят такива фокуси с текста, за да докажат своята правота“[27]: че още Трифон Юдеят бил привърженик на теорията за митичността на Иисус Христос.
Иисус в разговор със светите апостоли
3.Че евреинът Трифон съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Темата на беседата е съвършено друга: дали Иисус, Когото християните приемат за Месия – Христос, е наистина очакваният от Израиля Месия. Трифон отрича, че Иисус е очакваният Месия – Христос, а не отрича, че Иисус е историческа личност.
Месия (Христос) – според Трифон – ще бъде „славно и велико Лице, което, като Син човешки, ще получи от Древния по дни[28] вечно царство“[29]. Трябва да дойде Илия[30], да Го помаже и да Го обяви на всички[31].
Пророк Илия не е идвал. Иисус на християните не е „славно и велико Лице“, а е бил – както се изразява сам Трифон, – „безславен и неудостоен с чест (ατιμος[32]=непочитан, охулен – в скоби наши)“: подложил се „на най-голямото проклятие, което се полага в Божия Закон – бил разпнат на кръст“[33]. Затова и Трифон не Го приема за Месия – Христос.
Той заявява: „…тъй като Илия още не е идвал, аз и не Го (Иисус – в скоби наши) признавам за Христос“[34].
И още: „…ние се съмняваме, подобавало ли е на Христа да бъде безславно разпнат, понеже в Закона е казано „Проклет всеки разпнат“[35], така че аз твърде се затруднявам да повярвам на това“[36].
И иска от св. Юстин да му докаже, че Този именно разпнат Иисус е Месия – Христос[37]. Тъкмо това предимно се старае да обоснове и св. Юстин. Че главната негова цел е именно тази, това се вижда и от неговата молитва, с която завършва „Разговор с Трифона Юдея“. На раздяла, Трифон и спътниците му се молили за спасението на св. Юстин „от опасностите на пътуването и от всяко бедствие“[38]. „И аз се молех за тях – казва св. Юстин – и говорех: не мога да ви пожелая по-голямо благо, отколкото това, щото, като познаете, че по този път (чрез приемане Христа Всемогъщия Бог за свой учител – в скоби наши) се дава мъдрост на всеки човек, и вие бихте могли несъмнено да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос (курсива наш)”[39].
Иисус Христос и св. апостол Петър
Последните думи: „да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос“ много ясно разкриват какво е отричал Трифон Юдеят и какво е доказвал св. Юстин. Трифон е отричал, че Иисус на християните е Божият Христос, тоест обещаният Месия, очакван от Израил; св. Юстин пък е доказвал, че именно Иисус на християните е Божият Христос, обещаният от Бога Месия.
Следователно от думите на Трифона Юдея, на които се позовават атеистите, не може да се вади заключение за „съмнения в историчността на Иисус“, за отричане „историчността на Иисус Христос“.
Смисълът на думите на Трифон е този: Може и да се е родил Месия – Христос и да се намира някъде, но е неизвестен: нито сам той знае, че е Месия, нито другите го знаят. Той ще разбере, че е Месия и другите ще узнаят това, само, когато дойде пророк Илия, помаже го и тържествено го обяви на всички. А Този Иисус, Когото вие смятате за Христос, не е никакъв Христос, защото пророк Илия не е идвал и не Го е помазвал и провъзгласявал. Така че вие сте повярвали на празен слух и сте си измислили някакъв Христос, тоест Месия, и за Него дори умирате.
Трифон Юдеят обаче не се съмнява в историчността на Иисус, съвсем не отрича, че Този Иисус, Когото християните считат за Христос, е историческа Личност!
3.Съмняват ли се християните, които има предвид св. Игнатий Богоносец в Посланието си до филаделфийците, глава VIII, че Иисус Христос е историческа личност?
Иисус Христос и светите апостоли в морето
Св. Игнатий Богоносец спада към „апостолските мъже“, тоест към „ония църковни писатели, които са били непосредствени ученици на светите апостоли или пък са били смятани за такива и които разкривали в своите творби предаденото чрез апостолите Христово учение“[40]. Той бил ученик на апостол Иоан Богослов[41] и „трети антиохийски епископ“[42]. При едно частично гонение срещу християните в Антиохия е бил осъден и „закаран от Сирия в Рим и в арената разкъсан от диви зверове” (Еus., Hist. 3, 22; Hieron., Vir. ill. 16)“[43]. По пътя за Рим минал през Филаделфия и други градове, в които местните жители-християни го приветствали и се погрижили да облекчат положението му. „Във Филаделфия той влизал в спор с юдействащи и вземал участие в събрания на тамошните християни“[44]. Останал поразен от склонността у християните към разцепление[45]. В Смирна престоял няколко дни. Тук го поздравили „пратеници от църквите на тези градове, които били на страна от неговия път“[46]: Ефес, Магнезия и Тралл. До тези църкви св. Игнатий написал послания. От Смирна той написал и Послание до римляните. „Вторият продължителен престой станал в Троада“. Оттук св. Игнатий „написал нови три послания: до филаделфийци, до смирненци и до Поликарп Смирненски епископ”[47]. Като дата на неговата мъченическа смърт традицията счита 107 година[48], десетата от царуването на Траян(98-117).
За да разберем правилно смисъла на привеждания в атеистичната литература текст от VIII-та глава на Посланието на св. Игнатий до филаделфийците: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието“[49], трябва да вземем предвид:
1.Някои данни от биографията на св. Игнатий.
2.Главната тема на Посланието му до филаделфийците.
3.Привеждания от атеистите текст във връзка с думите, които го предшестват, и с оглед на приетото от издателите четене.
В кратката биография на св. Игнатий Богоносец, която ние дадохме, се каза, че св. Игнатий във Филаделфия влизал в спор с юдействащи. Това са християни от юдеите, които смятали, че макар да са християни, длъжни са да спазват и Закона Моисеев; които искали „да задържат в християнството юдейски обреди и обичаи, като необходими за спасението“[50]; които за всичко относно Христа търсели основание в Стария Завет: дали там е писано за това.
Каза се още, че св. Игнатий вземал участие в събрания на филаделфийските християни, и че го поразила склонността у тези християни към разцепление.
Ел Греко (1541-1614), Господ Иисус Христос
Срещу тези два недъга – юдействането и цепенето – св. Игнатий се бори, – и не само, когато е бил във Филаделфия, но се опълчва срещу тях и в своите послания, особено в Посланието до магнезийците и в Посланието до филаделфийците. На магнезийците пише: „Нелепо е да призоваваме Христа, а да живеем по юдейски“ (Магн. X, 3)[51]. И още: „…ако ние досега живеем по юдейския закон, то с това открито сe признаваме, че не сме получили благодатта“ (Магн. VIII, 2)[52]. Главната тема на Посланието до Филаделфийците е: пазенето на единството и недопускането на юдействане. В глава втора на Посланието св. Игнатий казва: „И така, чеда на светлината и истината, бягайте oт разделението и гибелните учения“[53]. За „единството“ той говори и в глави: III, IV, VI, VII, VIII[54]. В глава VI-та се спира по-специално на „юдействането“ и съветва: „…ако някой ще ви проповядва юдейство, не го слушайте[55]„. Привежданият от атеистите цитат – както казахме, – е от глава VIII-ма на Посланието. Взет с думите, които го предшестват, гласи[56]: „Παρακαλω δέ υμάς, μηδέν κατ΄ερίθειαν πράσσειν αλλά κατά χριστομαθίαν. Επεί ήκουσά τινων λεγόντων, οτι, Εάν μή΄εν τοίς αρχαίοις εΰρω, εν τώ Ευαγγελίώ ου πιστεύω· καί λέγοντός μου αυτοις, οτι, Γέγραπται, απεκρίθησάν μοι, οτι, Пρόκειται“ (Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово. Тъй като чух някои да казват: „Ако не намеря в древните (Писания – в скоби наши), не ще повярвам (на това – в скоби наши) в Евангелието“; и, когато им казах: Писано е, те ми отговориха: „Предстои!“ (тоест, предстои да се докаже – в скоби наши)[57].
Изразът „Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово“ показва, че тук св. Игнатий има предвид тъкмо такава проява у филаделфийските християни: спорове, но спорове, продиктувани просто от страст към спор.
Следващите пък изрази ни разкриват: 1) характера на тези спорове: дали е писано или не за това и онова в Стария Завет, дали е предсказано или не от пророците; ясно е, че това са спорове на юдействащи християни, които за всичко относно Христа търсели доказателство от Писанията; 2) че сам св. Игнатий е спорел с тези юдействащи християни.
Иисус сред народа
В случая обаче съвсем не се спори по това: съществувал ли е, историческа личност ли е Иисус Христос. Мисълта на юдействащите християни е следната: Няма да вярвам онова, което се разказва в Евангелието за рождението и страданията на Иисус Христос, ако не намеря писано за него в Писанията (Стария Завет, Пророците)! – Не се отрича, че Иисус Христос е бил, че е съществувал, а се търси за тези неща, които се разказват във връзка с Неговото рождение и страданията Му, потвърждение у Пророците.
В подкрепа на разясненията, които дадохме, е и направената към израза „εν τοίς αρχαίοις“ бележка в Migne[58] и в руския превод[59]. Ще цитираме бележката, тъй както тя е дадена в руския превод: „Издателите дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“[60], отнасяйки това към старозаветните писания. Игнатий тук говори против юдействащите, които търсели потвърждение на истината за рождението и страданията на Христа у древните пророчества“.
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1 , т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Charles Francois Dupuis, (1742-1809). – Гл. у: проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, стр. 118; Fr. Loofs, Wer war Jesus Christus? Deutsche Neubearbeitung des Buches: What is the truth about Jesus Christus?, 2. Aufl., Halle a.d. S., 1922, S. 4.
[3]. Memoire sur l’Origine des Constellations et sur l’explication de la Fable par l’Astronomie (1781).
[4]. L’Origine de tous ies Cultes ou la Religion universelle, излязъл в 1794 r. в 3 тома in-40 c атлас, и в 12 тома in-80; в 1798 г. излязъл в съкратен вид (Abrégé). – Гл. в: Notice sur la vie et les ouvrages de Depuis към Abrégé de L’Origine de tous les cultes, T. I, Paris, 1908, p. 5 et 6.
[5]. Prof. H. Fechner, Le problème du Christ. – Essai d’une somme catholique contre les Sans-Dieu, Paris, 1936, p. 274.
[6]. Името Иисус се пише с две „и“. В атеистичната книжнина обаче често го пишат с едно „и”. Също и местоименията, отнасящи се до Иисуса Христа, пишат с малка буква. Така ще ги даваме и ние, при буквално цитиране из атеистическо произведение.
[7]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. – Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, Москва, 1950, стр. 259; К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос? Преведе от руски Катя Койчева, Профиздат, 1958, стр. 22.
[8]. А. Б. Ранович, Цит. стат. и сборн., стр. 259.
[9]. А. Б. Ранович,Там.
[10]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; Б. Босев, Митът за Исуса Христа, „Соф. правда“ от 14 януари 1958 г., бр. 6, стр. 4, кол. 2.
[11]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; гл. и: Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль. Москва, 1955, стр. 8; Б. Босев, Цит. стат., вестн., бр., стр., кол.
[12]. А. Б. Ранович,Там; гл. и у:К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 22-23. Вместо „в архивите”, Воропаева превежда: „в писмените паметници” (Там, стр. 23).
[13]. К. Л. Воропаева,Цит. съч., стр. 23.
[14]. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, Спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, стр. 51 и 52.
[15]. Там, с. 52.
[16]. Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, „Вечерни новини”, год. V, бр. 262, София, 4 ноември 1955, стр. 2, кол. 5. Не е безинтересно да се отбележи, че основоположниците на марксизма, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, както изтъква доцентът Йоно Митев в своята статия „Историческа личност ли е Христос?” (в списание „Народна просвета“, год. XIV, кн. 10, октомври, 1958, стр. 46), – не са могли да „вземат категорично (к.н.) становище” по въпроса: Историческа личност ли е Христос? Той обяснява това с туй, че „пълното разобличаване на хипотезата за съществуването на Христос като историческа личност” било станало по-късно, след смъртта на Маркс и Енгелс. Дали „станалото разобличаване” е действително и убедително, това ще се установи, при разглеждане на разните атеистически „аргументи” (така наречените „научни доказателства” на атеистите) против историчността на Иисус Христос.
[17]. Berthold Altaner, Patrologie, Leben, Schriften und Lehre der Kirchenvater, Fünfte, völlig neu bearbeitete Auflage, 1958, Verl. Herder – Freiburg, S. 96.
[18]. Л. Писарев, Iустин, Правослаявная Богословская Энциклопе- дiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 584.
[19]. Berthold Altaner, Patroiogie, S. 96.
[20]. § 45, №4; Lazzati, Aev 1953, 473/97: z. krit. Text des Martyr, s. Just.
[21]. Berthold Altaner, Ibid.
[22]. Ibid.
[23]. Ibid.
[24]. St. Justinus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, Cap. 8, – Migne, P. gr., t. 6, col. 493.
[25]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ, 8. Сочиненiя святаго Iустина Философа и Мученика. Изданы въ русскомъ переводе, со введенiями и примечанiями кь нимъ, свящ. П. Преображенскимъ. Отделъ I, Москва, 1864, стр. 157.
[26]. А. Робертсон, Происхождение христианства. Перев. с англ. Ю. В. Семенова, Москва, 1956, стр. 4 и 5.
[30]. Според вярванията на евреите, трябва да се яви на земята пророк Илия, за да помаже Месия и да възвести за Него (тържествено да Го обяви) – Гл. у: А. Робертсон, Происхождение христианства, стр. 12-128.
[40]. Проф. д-р Ил. К. Цоневски, Посланието на апостол Варнава, София, 1945, стр. 3 (Год. на Бог. фак. за 1944/1945).
[41]. П. И. Малицки,История на Християнската църква, Част I, Прев. М. Попов, София, стр. 125; С. Т., Игнатiй Богоносецъ. — Правосл. Богосл. Знциклопедiя, т. V, Петроградъ, 1904, кол. 782
[42]. Проф. М. Ем. Поснов, История на Християнската Църква, ч. I и II, Университетска библиотека № 120, София, 1933, стр. 158.
[43]. B. Altaner, Patrologie, S. 85.
[44]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.
[45]. Л. Дюшенъ, Исторiя древней Церкви. Т. I, перев. съ пятаго фр. изд. подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, стр. 52.
[46]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.
[47]. Проф. М. Ем. Поснов, цит. съч., стр. 158.
[48].Писанiя мужей апостольскихъ. В русскомъ переводЪ, съ введенiями и примЪчанiями къ нимъ, прот. П. Преображенскаго, Спб., 1895, стр. 259; B. Altaner приема 110 год. (Patrologie, S. 87).
[49]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. Цит. сборн., стр. 259.
[50]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 28, бел. 3.
[51]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 283.
[52]. Там, cтp. 282.
[53]. Там, стр, 297.
[54]. Посланието има: увод и 11 глави.
[55]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 298.
[56]. St. Ignatius, Epistola ad Philadelfenses, cap. 8, Migne, P. gr., t. 4, col. 704.
[57]. Migne, P. gr„ t. 5, col. 704.
[58]. P. gr., t. 5, col. 704, n. 34.
[59]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 299, бел. 2.
[60]. Има разночетения (варианти). Едно от тях е това: „εν τοίς αρχαίοις“, което А. Б. Ранович приема и превежда със: „в архивите” (Раннее христианство. — Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, стр. 259); Воропаева, – както се изтъкна но-рано, – вместо „в архивите” превежда: „в писмените паметници“ (Съществувал ли е Христос?, стр. 23). Ала „издателите”, – както се казва в самата бележка в руския превод, дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“ – Бележка наша.
Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.
Източник на изображенията с Господ Иисус Христос, Гугъл БГ.
Думите на нашия Спасител, Господ Иисус Христос, отразени в Евангелието според Матей 18:15-20, биха могли да се обобщят именно като насърчение към нас, Неговите последователи, да живеем в братска общност и като указание как да поддържаме тази общност. Ето текста:
15. Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си;
16. ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума;
17. ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар.
18. Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.
19. Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен;
20. защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.
За същото се говори, разбира се, и в предшестващите стихове, където Господ ни заръчва да се грижим за малките, да дирим и спасяваме погиналото. Тук в 15-20 ст. Иисус Христос вече пряко засегнал въпроса за междуличностните отношения в Църквата, тоест за моето отношение към брата, когато той съгреши. И от контекста ясно се прави заключение, че тези отношения стават необходима основа за правилното изповядване на вярата, за съществуването и дейността на Христовата църква. Тъй като вярващите принадлежат към една и съща св. Църква, те са длъжни да пазят нейната чистота и да се трудят върху очистването си от всякакъв грях. Затова Църквата получила и властта да прощава и развързва греховете.
Думите за братска критика напълно естествено следват подир препоръката христянинът да се грижи за малките, които са слаби и са в опасност като заблудената овца. Ако нашите братя са се заблудили и съгрешили, те могат да бъдат върнати на правия път не чрез разгласяването на техния грях, а само чрез опита да се разговаря с тях дискретно, „на четири очи“, сърдечно и искрено.
Според източната традиция на текста това съгрешение на моя брат е насочено „срещу мене“. В западната традиция се възприема обективността на греха, без конкретизиране срещу кого е съгрешил братът ми. Защото от християнска гледна точка съгрешението на брата винаги обективно е насочено против Бога, независимо от субективната насоченост на съгрешението. И в този случай изглежда Господ имал предвид самия факт на греха като такъв.Може би Неговите ученици се изумили, че Спасителят допускал възможност за грях в Църквата. Това означава, че нашето обръщане, довело до вярата, не гарантира автоматически праведност за цял живот. Възможността за греха, както при първосъздадените, продължава и ние трябва да бъдем реалисти: в Църквата няма невъзможност да се греши (non posse peccare), а има възможност да не се греши (posse non peccare). Църквата не е общност от чисти и свети хора, тя е просто общество на желаещите да се спасят (срв. Евр. 1:14).
В 15-ти стих Иисус Христос препоръчва на брата, който е забелязал греха и падението на другия, да направи първата крачка, да иде и да го изобличи насаме. В старозаветния закон е казано: „В сърцето си не враждувай против брата си; изобличи ближния си, и няма да понесеш грях заради него. Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си. Аз съм Господ“ (Лев. 19:17-18). Трябва ясно да се каже и да се определи несправедливостта, за да осъзнае грешникът своята постъпка. Право за това (да посочи греха) има братът на съгрешилия, защото той, като единоверец, е истински брат. В Стария Завет за брат се считал ближният, свързан с една кръв и обща земя, а в християнството това е брат, свързан с обща вяра и изповедание. И така, първата крачка трябва да бъде направена само „на четири очи“, за да останат грехът и неправдата, ако е възможно, скрити от очите на мнозинството и да се запази честта на другия брат.
Би било прекрасно тази първа крачка да има резултат. Ако братът отвори ушите си, ако не се откаже от разумното и приеме услугата на другия, тогава делото е успяло. Тогава изобличаващият е „спечелил брата си“. И спечеленият брат пак е в общността, той отново е брат на всички, както преди. Изглежда, че тук Господ имал предвид тежък грях, поради който грешникът сам изключвал себе си от общността, тъй като малка грешка не предизвиквала толкова дълбоко последствие като загуба на брата.
Но ако моят съгрешил брат не отвори ухото и сърцето си, ако не послуша, тогава аз съм длъжен да направя втори опит. Трябва да взема още двама или трима свидетели, за да се потвърди всяка дума. Както е казано в стария закон: “Не е достатъчно един свидетел против някого в някоя вина, и в какво да е престъпление или в някой грях, с който той съгреши: при думите на двама свидетели, или при думите на трима свидетели става (всяко) дело“ (Втор. 19:15).
Но дори ако този опит не успее, тогава е необходимо да се предостави делото на Църквата, тоест на цялата община на вярващите. В гръцкия оригинал на това място стои думата еклисиа, тоест общността на вярващите в дадено място. Общността трябва да повтори увещанието с цялата тежест на своя авторитет. Случаят трябва да бъде обсъден пред нейно събрание. Тя предоставя последна възможност за обръщане, след която няма друга възможност.
Трудно е да се каже кой се подразбира под думата „църква“, тоест как тя трябва да проявява авторитета си: чрез епископа, събранието на презвитерите (според св. Иоан Златоуст и Евтимий Зигавин), общото събрание на всички вярващи (според древни коментатори) или чрез специален орган за такива случаи. Все пак е ясно, че решението за съгрешилия е прието от цялата църква, от всички членове на поместната църква. Решава самата църква, при това като висша и последна инстанция[1].
Съвсем ясно е обаче, че Иисус Христос определя нормите и правилата за живот на бъдещата общност на Своите последователи, а не просто на учениците си в момента, чиито спорове Той би могъл да разреши веднага и на място.
Но и в този случай се допуска възможност този брат да не послуша Църквата. Тогава неговото положение се рисува с пословичния израз: „Нека ти бъде като езичник и митар“. Не е казано каква ще бъде присъдата на Църквата и дали тя въобще формално ще произнесе присъда за грешника. По-скоро става ясно, че той самият вече е извън Църквата, извън братството на вярващите. Той сам е изключил себе си от състава на тяхната община.
Това не означава, че любовта вече не действа и че няма възможност да се прояви милост към съгрешилия. Иисус бил милостив и към митарите, които били считани за по-лоши от езичници. А езичниците, според старозаветното разбиране, не могат да принадлежат към избрания Божи народ. Митарят също стои извън числото на общността на синовете Израилеви, тъй като той, според всеобща преценка, извършва нечисти дела (срв. Мат. 9:10; 11:19; 21:31) и се облагодетелства от езическите (римски) окупационни сили. И едните, и другите не са чеда на светия народ. Затова юдеите гледат на тях като на „външни“. В такъв смисъл и сгрешилият и непокаял се брат повече не е член на Църквата.
Това наставление звучи сурово за съгрешилия брат. Но суровостта става разбираема, ако осъзнаем пастирската сериозност, обусловила тази суровост. Членът на Църквата, който е изпаднал в грях и се е „ожесточил“ в своя грях, сам е разрушил моста, прекъснал е връзката и е останал извън семейството на вярващите. Това е от негова страна. А ние от наша страна трябва много да направим, за да имаме право да прекъснем връзката. При това – не завинаги, както може да се заключи от следващите стихове. Но всичко това е казано в стремежа да се посочи колко е тежък грехът и гибелна неразкаяността, упорството в греха.„Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (18 ст.).
Тези думи представят горния текст в нова светлина. От тях произтича, че Църквата непременно е изказала някаква присъда, чрез която съгрешилият и неразкаял се брат е изключен от общението с останалите вярващи, с Църквата като цяло.
Думите на 18-ти стих стоят в паралел с обещанието, дадено на св. апостол Петър: „И ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:19). Там то е дадено на апостол Петър заради изповядването на вярата му в Иисус, Който е Христос, Синът на Живия Бог (16 ст.). И тук вече се вижда, че това не е изключително право на св. Петър, но е право на всички апостоли, съответно на техните приемници в иерархическото служение на цялата Църква. Тази власт е от Бога. Църквата като цяло и всяка поместна църква има право, власт и възможност да се изказва и да решава въпроси за членството на своите вярващи, има право и власт да прощава или да не прощава. Нейното решение се изказва „на земята“, но има съответствие и действие „на небето“. Според православното разбиране решението на земната Църква има божествен авторитет. Това е валидно за двата акта: както за приемането в Църквата, така и за изключване от Църквата. На Църквата е дадено право не само да „връзва“, тоест да поставя някого извън общение, но и да прощава. Оттук може да се направи извод, че изключването на съгрешилия не трябва да се смята за окончателно. Възможността за обръщане и ново приемане стои отворена. Така проличава, че и в най-суровия укор се съдържа грижа за спасението на брата и е осезаем копнежът за неговото обръщане.
Прави впечатление в тези стихове колко тясно са свързани помежду си личното прегрешение на отделния вярващ и животът на Църквата като общност от вярващи. Затова виждаме, че прегрешението на един член на църквата не е предмет само на официалното ръководство на тази църква, съответно на свещеника, който извършва тайнството Изповед, а е предмет на отговорността на всички членове в църквата[2].
Спасителят вменява тази отговорност на всеки един вярващ поотделно. Първо отделният вярващ е задължен да покаже с внимание и любов грешката (без да осъжда!), а след това и други ще се включат в усилието да се помогне на съгрешилия брат да осъзнае грешката си. Едва накрая като пред последна инстанция случаят се представя на църквата. Намират приложение личните и сакраменталните действия, за да се постигне спасението на съгрешилия. Наистина, и днес много би се помогнало за съживяването на покайната практика в Църквата, ако се осъзнае по-дълбоко това извънредно важно указание на Иисус Христос.
“Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец небесен” (19 ст.).
В този случай не става дума за молитва в името на Иисус Христос (Иоан 16:23-24, 26). Тежестта тук Спасителят поставя върху общността, единството в молитвата. Братята трябва да се споразумеят помежду си и да стигнат до единство в молитвата, в просбата. Дори съвсем малкото число членове на тази общност – само двама или трима братя – стигат, за да са сигурни, че ще получат желаното. Иисус Христос ни обещава, че чрез единството ни се постига непосредствено взаимодействие между небето и земята. Каквото тук заедно решим да поискаме (разбира се – за наше добро и спасение, както изтъкват още в древност тълкувателите) от Бога, можем да сме уверени, че Той ще ни чуе и ще ни го даде. Това не означава, че частната молитва на отделния християнин е лишена от такава сигурност, а само това, че съвместната молитва може с пълна увереност да разчита, че ще бъде чута от небесния ни Отец.
Предметът на молитвата не се уточнява. „Каквото и дa било“ е много общо казано. Безспорно е обаче, че това е „нещо“, което е важно за молещите и заслужава да бъде чуто от Бога. Взаимността на молбата е доказателство за нейната важност и сериозност. Непосредственото съседство на съвета за поправянето на съгрешилия брат с думите за съвместната молитва всъщност показва тясната връзка между въпросите на църковната дисциплина и общата молитва на вярващите в единство. Сред нещата, за които ние се молим в частната и в общата молитва, е единството на вярващите и грижата за изправянето на съгрешилите братя.„Защото, където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (20 ст.).
Малката групичка от двама или трима християни, събрани в името Христово, се удостоява с Неговото присъствие. Защото общността между тях се гради върху съвместното изповядване на Иисус за Христос, за Месия, за Помазаника, Който се е въплътил, за да изкупи и спаси човечеството. Това е плоскостта, върху която вярващите стоят, това е свързващата сила, която ги обединява.
Под името се подразбира цялата същност на именувания. Затова, ако вярващите се събират в име Христово, това означава, че те се събират не просто под някакво знаме или зад някаква идея, а се събират с вяра в реалността и силата Христова и с готовност да Го следват[3]. Тогава и Той присъства сред тях истински и действително[4]. Съвместното изповядване, проявявано преди всичко в съвместната молитва, привлича милостта и благодатното присъствие на Иисус Христос, наречен от св. апостол Павел „образ на невидимия Бог“ (Колосяни 1:15). Защото е дошъл по Негова заръка на земята, за да изпълни волята Му за нашето спасение. Спасителят вечно живее сред вярващите в Него и винаги откликва на техните просби.
Ако погледнем текста в Матей 18:15-20 като цяло, виждаме да се очертава ясно образът на Църквата. Тя се гради върху съвместното изповядване на името Христово – името, чрез което единствено можем да се спасим (срв. Деяния на светите апостоли 4:12). В това изповядване на името Му присъства Сам Иисус Христос. С него и Бог обитава сред човеците. Чрез Неговото присъствие се насочват полезно съвместните молитви и се осигурява тяхното изпълнение. Чрез това присъствие получава божествена правова сила и решението на църковната община. Това обещание е основата на непоклатимото самосъзнание на Църквата Христова през вековете, както и основание за непобедимата ѝ радост тук на земята. _______________________________________________________________ *Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 3, с. 10-14.
Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е проф. д-р.
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1].Намесата на църковната община като инстанция в междуличностните отношения на вярващите в Иисус Христос е „камък за препъване“ на мнозина критично настроени тълкуватели на текста, които и тук виждат допълване на Христовите думи от по-късни църковни автори в съгласие със създадените вече църковни структури (срв. Lagrange, M-J. Évangile selon s. Matthieu, II èd., Paris 1923, Slater, W. F. St. Matthew, in: New-Century Bible, Edinburgh 1922).
[2].Св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, архиеп. Теофилакт Охридски и др. изтъкват, че правото да „връзва и да развръзва“ се дава не само на предстоятеля на поместната църква, но и на редовия вярващ, който е предизвикал опомнянето на съгрешилия брат.
[3].Св. Василий Велики подчертава, че онези, които са се събрали уж в името на Иисус Христос, но не изпълняват волята Му, ще чуят осъждането: „Защо Ме зовете: Господи, Господи! а не вършите, каквото казвам?“ (Лука 6:46).
[4].Както отбелязва в тълкуванието си Евтимий Зигавин, Иисус Христос не казва „ще бъда“, а „съм“, тоест вече, в същия миг Той е сред тях.
Първо изображение: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.
Източник на останалите изображения Гугъл БГ. Те са, както следва:
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.