Доц. д-р Ивайло Найденов

Ein blick vom turm zu Babel auf Pfingsten

Prof. dr. Ivaylo Naydenov

Abstract

Der biblische Bericht vom Turmbau zu Babel spiegelt einen weiteren Schritt in der Zerstörung der Harmonie in der Welt wider. Der menschliche Stolz und die Rücksichtslosigkeit von Nimrods Nachfolgern führen zum Verlust der Fähigkeit, wohlwollend zu kommunizieren. Und das dauert lange, bis zu jenem besonderen Tag, Pfingsten, an dem der verheiβene Geist unter die Menschen herabkam, um das Verständnis und die Harmonie wiederherzustellen. Der Weg von Babylon zu Pfingsten ist das Begreifen von der Notwendigkeit von Dialog und Verstandigung zwischen den Menschen jeder Zeit.

Schlüsselwörter: Turm zu Babel, Pfingsten, Nimrods Stolz, Zerstreuung der Völker, Einigkeit

Събитията около построяването на Вавилонската кула е момент от общия исторически развой на човечеството и ва­жен етап от социално-политическото му израстване. Номадът разширява своето „господаруване“ над земята и от скотовъдството преминава към земеделието (Битие 2:15), като започва да отглежда растителни култури и да облагородява земята. Това естествено води до необходимостта от уседнал начин на живот, появата на градове, а във връзка с това и появата на царства, герои и хора, стремящи се към власт и слава сред човеците – разказите за Нимрод, Асур, за Вавилон и Ниневия[1].

Ценно свидетелство, което свързва човешката история от всемирния потоп до призоваването на Авраам е по­вествованието за вавилонското стълпотворение (Вавилон­ската кула). Колкото и схематичен да е този разказ, той е единственият, от който можем да почерпим информация за религиозно-нравственото развитие и състояние на чо­вечеството през този период и представлява своеобразен преход от предисторическия период към историята на Спа­сението (Патриархалната епоха) в Битие 12-та глава. Случващото се в библейския разказ, отразен в книга Битие (1-10 глава), показва ескалацията в нарушаване на отношенията между човек и Бог, като историята за Вавилонската кула завършва закономерно с наказание от страна на Бога – разпръсване на човеците по цялата земя и размесването на езиците им. Естествено е да се попитаме дали става дума просто за раз­мяна на думите като изразно средство или по-скоро битиеписателят описва липса на единомислие. В родната библеистика се приема мнението на учителя ни, старозаветника професор Боян Пиперов, че „смеси езика на цялата земя” трябва да се схваща като картинен израз за обрисуване на наруше­ното единство, невъзможното единодушие. Ориген също подчертава, че тук се касае за нарушаване на „общ начин на мислене и говорене“. В заключителния стих на тази текстова единица се дава обяснение на името Вавилон. Градът бил на­речен така, защото тъкмо там Бог разбъркал (balal – Babel) говора на хората и ги пръснал по земята[2]. Професор Боян Пиперов завършва доста патетично: „при произнасяне на това име човечеството завинаги трябва да помни само едно – градът, който трябвало да бъде за чест и слава на човечеството, ста­нал за срам и позор. Вавилон – това значи дързост, самоуве­реност, наказана от Бога, значи загубване на единността на човечеството, използвана за нечовешки деяния[3]“.

Групата човеци, тръгнала от Арарат към Сенаарската до­лина, е единна, с еднакъв произход и, естествено, с един език. А и плановете са им единодушни, поведението им излъчва единомислие. Има нещо обаче, което ги кара да са такива и то се крие в две конкретни библейски свидетелства – Битие 9:24-25 и Битие 10:6-10.

„Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята си“ (Битие 9:24-25).

Наследниците на Хам (Ханаан) трябва да бъдат най-нищите роби на наследниците на Сим и Яфет. Това е бащината им воля, против която те се опитват да се борят. Три поколе­ния по-късно, като че ли са много близо до успеха: „Хамови синове: Хуш, Мицраим, Фут и Ханаан. Хушови синове: Сева, Хавила, Савта, Раама и Савтеха. Раамови синове: Шева и Дедан. Хуш роди и Нимрода: той взе да става силен на земята; той беше силен ловец пред Господа (Бога); затова се и казва: силен ловец като Нимрода пред Господа (Бога). Изпървом царството му се състоеше от: Вавилон, Ерех, Акад и Халне, в земята Сенаар“ (Битие 10:6-10).

Нимрод[4] търси власт и влияние. Проклятието, дадено от Ной на праотца му Хам, не му дава покой. Устремен да из­превари събитията, той иска да завоюва всичко възможно и така да обезсили благослова на дядо си. Интересно е да се проследи значението на думата, която се използва като характеристика за него – „gibor“[5]. Преводните варианти, предложени от Gesenius дават много значения – от тиранин, както е в арабския език, до герой, като при всички случаи се подчертава сила, мощ, войнственост[6]. Нимрод не може да бъде земеделец, защото природата му не го позволява. Той е ловец, номад, бунтар по душа, търсещ място за свое царство[7]. Най-вероятно е племената, тръгнали „на изток” (Битие 11:1), да не са земеделци или скотовъдци. При условие, че вече имаме лозарство, градинарство, изобщо земеделие, занимаващите се с това са останали да живеят по земите южно от Арарат, където вероятно са устроили и своите гра­дове.

Последователите на Нимрод търсят своето място и го намират в Междуречието (Месопотамия) – великолепно за велика империя. Без съмнение Нимрод е явление и безспо­рен водач с голямо влияние и смели планове, който иска да изгради една световна империя, за да предотврати разпръсването на народите. С това той се противопоставя на Божия план и указания, които касаят наследниците на Ной. Той основава с Вавилон една система анти-Бог, която ще про­дължи да съществува. Вождът на непослушните човеци е движещата сила на протеста срещу Бог и Неговите решения. Огромната кула в столицата на неговата империя трябва да бъде символ на победата над предвиденото за него робство и символ на несбъднатите Божии намерения към следпотопното човечество.

Най-младото свидетелство (от първия християнски век) относно ролята на Нимрод предлага Йосиф Флавий[8]:

Към надменността и пренебрежение към Бога ги подтик­на Немрод, който беше син на Хам, син на Ной, смел и силен в ръцете; именно той ги убеждаваше да не отдават на Бога своето благоденствие, а да смятат, че това им го предоставят собствените им качества. И за известно време обърна власт­та си в тирания, считайки, че единствено така ще откъсне хората от страха им от Бог и по този начин, като разчитат на собствената сила, за да се защитават от Бога, който заплаш­вал отново да наводни земята; да направели кула висока, та водата да не може да я изкачи, иначе ще ги сполети гибелта на предците. И хората били готови да следват решенията на Немрод, считайки за робство това да отстъпват пред Бог. И започнаха да строят кула с всички сили и без да се бавят в делото си. Кулата станала по-висока от очакваното поради наличието на многото работещи. А и широчината ѝ била също толкова голяма, че височината изглеждала по-малка на тези, които я гледали. Строели я от печена глина, споена с катран, за да не се свлича. А Бог, като ги виждал, че са така полудели, решил да не ги унищожи изведнъж заради това. Че не се поучили от погиналите преди тях. Вкарал ги в раз­при, като ги направил да говорят на различни езици, за да не се разбират помежду си. Мястото, където построили кулата, сега се нарича Вавилон поради първата появила се смесица от говори; защото евреите наричат смесицата „бабел“.

Бог реагира мигновено на бунта на Нимрод. И тъй като народите се противят на Волята Му и не искат да се пръс­нат по земята, то той ги принуждава, като обърква езиците им. Така всеки народ, всяко племе заема своята територия, където общува на своя език, а кулата е съборена. Юдейското предание, отразено в Книгата на юбилеите, продължава разказа:

„И Бог изпрати силен вятър срещу кулата и я събори на земята. И ето, това беше между Асур и Вавилон в земята Сенаар. И я нарекоха (кулата) – развалини[9]“.

Могъщата кула на Вавилон, символът на бунта срещу Бог е разрушена. Размесването на езиците е само началото на истинското разместване и объркване на народите, някои от които и до днес нямат своя територия или свой език. Не малко изследователи изхождат от хипотезата, че Нимрод е искал кулата за храм (зикурат[10]), по чиито тераси да при­зовава лъжливи божества. Като техен висш свещеник той би могъл да издава закони в името на религията и така би имал власт дори над мисловния свят на своите поданици, дори да се обожествява и да иска поклонение пред себе си. С това той поставя началото на онзи списък от царе и крале, фараони и князе, управници и политици, които в хода на историческия процес са сторили същото.

Като контраст на това следва разказът в Битие 12:1-3, където ясно проличава Божията милост, тоест след наказание­то следва Божият план за човешкото спасение. Обективът се отдалечава от човека като общност и се центрира върху един конкретен, избран от Бога човек, получателят на обе­щанието за спасение, който олицетворява Божия избраник изобщо – Авраам: „… и в теб ще бъдат благословени всички земни племена“ (Битие 12:36). Щедрият благослов над Авраам носи след себе си и друго едно събитие, което ще се случи 20 века по-късно – една по-различна от традиционната Пет­десетница [11].

„Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомис­лие бяха заедно“ (Деян. 2:1). След Голготската смърт, погре­бение, възкресение и възнесение на Иисус Христос, Негови­те последователи били събрани в свещения град Иерусалим, „в горницата“ (1:13), намираща се на възвишението Сион. Тук те, събрани в молитвено единомислие, очаквали сбъд­ването на Христовото обещание-заръка при Неговото въз­несение[12]: „Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре“ (Лука 24:49). Това промислително съвпаднало с го­лемия юдейски празник Петдесетница – един от трите ве­лики годишни празници от старозаветната епоха. Авторът на книга Деяния апостолски разказва: „Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И вне­запно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и на­пълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деян. 2:1-4) – една анти-история на Вави­лонското стълпотворение. Разбъркването на езиците като наказание с последица – неразбирателство, от една страна, и дарът на говорене на чужди езици като дар с цел разби­рателство, от друга страна – все истории, които прекрачват разумното и разбираемото.

И така в човешката история влизат две големи събития, които съответно отварят и затварят епохи – строежът на Ва­вилонската кула и раждането на новозаветната Петдесетни­ца. Вавилон е символ на човешкото високомерие, който си мисли, че със собствени сили може да докосне небесата, да бъде Бог, а Петдесетница е денят на човешкото смирение и готовност за запознаване със Светия Дух, предусещан още от събитията в „първия“ завет.

Божият Дух преминава през писанията на Стария Завет като една динамично-експлозивна сила. Той е вятър, ди­хание, дъх, знак на живот, но и за език и мисъл, който е в сърцето. Именно този Дух слиза над апостолите и от този момент нататък учениците и техните последователи се при­емат като Божи народ, а Духът създава една жива връзка с Иисус, възстановява синхрона между човека и Бог, между Небето и земята. Той е Църквата.

Нарушеното единство във Вавилон става отново въз­можно и то не като човешка инициатива, а като дар от Бога, Който дава на учениците едно ново сърце, един нов език, нова способност за общуване. Именно в онази сутрин, пет­десет дни след Пасха, силният вятър разпалва пламъците на Светия Дух и те се изливат върху събраните ученици, върху всеки един от тях и запалва в тях божествения огън – огъня на любовта, който може да преобразява. Страхът изчезва, сърцето чувства нова сила, езиците се развързват и заговор­ват открито и откровено, така че всички да разберат благо­вестието на Христос и Възкресението. Там, където владее­ше разделение и отчуждение, на Петдесетница се възроди единството и разбирателството.

Моделът Вавилон-Петдесетница може да бъде открит и в думите на св. апостол Павел: „…живейте духом, и не ще из­пълнявате прищевките на плътта. Защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта; те се противят един другиму, за да не правите онова, що бихте пожелали“ (Галатяни 5:16-17), с което иска да ни каже, че нашият личен живот е белязан от един вътрешен конфликт – жела­нията на плътта и тези на духа. Избираме едното. Не можем да бъдем едновременно егоисти и щедри. Апостолът избро­ява делата на плътта: „… делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива“ (Галатяни 5:19-21). Те не дават възможност да се живее пълноценно, в духа на християн­ската любов. Тъкмо обратно е с живота в Светия Дух, който ни води към Божиите висоти и сее в нас онези семена, чийто плод е „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, мило­сърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Галатяни 5:21-22).

Прави впечатление, че св. апостол Павел използва при избро­яването на делата на плътта плурални форми (множестве­но число), които водят до объркване на човека – Вавилон, и сингуларни форми (единствено число), за да опише делата на Духа – единението на Петдесетница.

Отношението между Вавилон и Петдесетница св. Кирил Александрийски обобщава така: „И тъй, многоезичието при стълпотворението е било знамение за разсейване и изгна­ние на всички народи, а при Христа – знамение за стечение към единство в Духа и за възход към небето[13]“.

__________________________________________________________________________

*Публикувано в Novum Testamentum in Vetere Latet, Vetus Testamentum in Novo Patet, Hовият 3авет е скрит в Стария, Cтарият Завет се разкрива чрез Новия, 20 години библейска библиотека, С., 2023, с. 283-292. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Пиперов, Б. Сенаарското разселване на народите според Библията (ексегетическо изследване на разказа за Вавилонската кула Битие 11:1-9). София: Университетска печатница, 1947, с. 3.

[2]. Пиперов, Б. Цит. съч. с.21. За името и значението има и други хипотези: Виж също: Gelb, Ignace J. The Name of Babilon. – In:R. S. Hess/ D.T. Tsumu- ra (Hrg.) Sources for Biblical and Theological Study, 1994, p. 269.; Fischer, G. Genesis 1-11. HThKAT, Herder 2018, S. 623.

[3]. Пиперов, Б. Цит. съч. c. 21.

[4]. Името се среща в книгата на пророк Михей (5:6) като Немврод, но само в Синодалния превод. Виж: Библейски речник, София: Нов човек, 1994, с. 360. В Масоретския текст това свидетелство е в Михей 5:5 и е изписано като Нимрод.

[5]. Използвано в Битие 10:8-9 три пъти за Нимрод. Виж: Fischer. Op. сit. S. 379.

[6]. Gesenius, W. Hebraisches und Aramaisches Handworterbuch uber das Alte Testament. 17 Aufl., 1962, Berlin/Gottingen/Heidelberg, S. 126. ZZ.

[7]. Многобройни са спекулациите и идентификацията на личността Нимрод – от вожд, до литературен образ свързан с идеята за световна империя. Виж: Biihrer, W. „Nimrod coram Domino – Nimrod coram Israhel“. Biblische Notizen 173, 3-22; Levin, Y. Nimrod the mighty king of Kish, king of Sumer and Akkad. Vetus Testamentum, (2002) 52, 40-53.

[8]. Флавий, Йосиф. Юдейски древности. (превод Райка Николова), Т. 1, София: Изток-Запад, 2021, 31-32.

[9]. Книга за юбилеи, гл. „Строежът на вавилонската кула“, ст. 26. Berger, К. Das Buch der Jubilaen, JSHRZ III/3, (1981), Gutersloh. „Книга за юбилеи“, известна още като „Малкото Битие“, е псевдоепиграфно съчинение, което поради късния си произход и компилативен характер не е станало част от старозаветния канон или сборник. Предполага се, че е написана около 100-ната година преди Христа и съдържа исторически материал от книгите Битие и Изход в хронологическа схема от 49 години (юбилеен календар). Книгата е запазена в своята цялост само в етиопски превод. Съществуват и фрагменти от гръцкия и арамейски текст.

[10]. Храм, изграден на три до седем етажа, като страната на основата може да достигне 100 м., а височината 50 м. От оформените тераси на всеки етаж свещениците призовават боговете. На най-горната платформа е разположен храмът или място за отдих на бога: Шиваров, протоиерей Николай. Библейска археология. София: Синодално издателство, 1992, с. 393.

[11]. Шиваров. Н. Цит. съч. 506-507.

[12]. Вълчанов, Сл. Великият празник Петдесетница. – Във: Вечното в двата библейски завета, Велико Търново: Слово, 1994, 296-307.

[13]. Св. Кирил Александрийски, Вавилонската кула – Църковен вестник 14 (2003).

Изображения: авторът доц. д-р Ивайло Найденов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hk5