Ева Ковачева

„Никога човек не е говорил тъй както Тоя Човек“ (Иоан 7:46)

Като мото на настоящето изследване се поставя посочения по-горе стих от Евангелие според Иоан, защото в него се обобщава всичко, което може да се каже за огромното и необикновено въздействие, което Иисус Христос е имал върху учениците, последователите, слушателите и опонентите Си.

Христос свежда до хората и им обяснява на понятен и достъпен за тях език Божественото учение, като го прави възможно най-разбираемо за тях. За тази цел Той Си служи с различни езиково-стилистични, вербални и невербални форми, за да изрази тайнствения и мистичен смисъл, който се съдържа в него.

В посоченото заглавие е формулирано за по-голяма прецизност, че Иисус Христос предава Божественото учение, а не „Христовото учение“, защото Самият Той обяснява според Евангелие от Иоан, че това учение не е Негово, а на Отца, Който Го е пратил, въпреки, че е ясно, че Христос като Второто лице на Светата Троица взема дейно участие във всичко: „учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 7:16), „а словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил“ (Иоан 14:24), „Аз им предадох Твоето слово“ (Иоан 17:14), „Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“ (Иоан 14:10).

В изложението ще се вземат предвид и четирите Евангелия, защото се установява разлика в употребата на езиково-стилистичните форми от една страна между трите синоптически Евангелия и от друга – това на св. Иоан Богослов, което е свързано с характера и съдържанието на съответните книги.

Най-общо за четирите Eвангелия са характерни следните основни форми, за предаване на живота, дейността и проповедта на Иисус Христос: 1) чудеса; 2) притчи и 3) разговори, дискусии и речи по въпроси на вярата и нравствеността. В Евангелие от Иоан, за разлика от синоптическите Евангелия, чудесата, които извършва Христос, са само седем на брой и то с конкретна  цел – да разкрият Божията слава и величие. В същото Евангелие притчите изобщо отсъстват, въпреки наличието на образен език. В него преобладават най-вече речите Христови (беседи, разговори и дискусии). В това Евангелие се разкриват най-дълбоките истини на вярата, като произходът на Логоса, въплъщаването на Второто Лице, подчертава се божествената природа на Иисус Христос и се представя връзката между Лицата на Светата Троица. Съответно и езикът, на който се предава съдържанието на тази книга е по-различен от този, на другите три Евангелия.

1. Чудеса

„„Чудесата“ са случки, в които хората виждат непосредствено Бог в действие[1]“. В Стария Завет има многобройни сведения за чудотворна намеса на Бога в полза на народа или единичния човек, като всички са едновременно и израз на удивителната благодарност за опитността на такива спасителни действия. Много от чудесата, които се приписват на Иисус Христос в Новия Завет, напомнят на съответни разкази в Стария Завет. Чрез това става ясно, че те не са със „самоцел“, а са знак за това, че чрез тяхното реализиране като настояще започва Царството Божие. Чудесата на Иисус Христос са израз на Неговата любов към хората, грижа и помощ: болни биват излекувани, хора освобождавани от демони, дори смъртта загубва силата си в Негово присъствие. Функцията на седемте чудеса, съдържащи се в Евангелие от Иоан, е подчинена на това, да станат видими божествената власт и достойнство на Иисус Христос за хората[2].

Друго по-общо определение за чудесата гласи, че при тях се описват действия, които са извън човешките способности и надскачат границите на възможното. В античността под чудо (от гръцки ез. θαῦμα) се е разбирало нещо удивително, необичайно, необикновено, необяснимо, случващо се без известна причина, и което излиза извън опита на хората. В Новия Завет чрез тях се акцентира на определени неща. Те доказват, че Иисус Христос е Син Божий и обещаният Месия[3]. При тях задължителен елемент е вярата и като следствие, обръщането на живота на човека към Бога. В повечето случаи техен извършител е Господ Иисус Христос, но в някои случаи и Негови ученици, след като Той ги упълномощава за това. Новозаветните текстове се позовават и на Божиите чудеса към Христос: раждането Му от девица, Кръщението Му на река Йордан и Възкресението Христово. Според H. Roose в Евангелията се различават следните видове чудеса: а) победа над бесовете и тяхното изгонване; б) изцерявания (гръцки език θεραπεία – излекуване на болести); в) епифании (гръцки език επιφάνια), тоест явявания (на личности и други); г) спасителни чудеса – победа над природни стихии или човешка власт; д) чудеса, при които се появяват или рязко увеличават материални блага (вино, хляб, риби)[4]. Други различават още два вида чудеса: е) чудеса на възкресяване – дъщерята на Иаир (Mарк 5:21 и сл., 35-43), сина на Наинската вдовица (Лук. 7:11-17**) и Лазар (Иоан 11:1-45) и ж) на наказание – едно единствено такова чудо в Новия Завет – проклинане на смокиновото дърво (Марк 11:12 и сл.). Според G. Theißen чудесата имат своя структура: въвеждащ мотив, експозиция (представяне условията на болестта), среда (централен мотив) и край (финален мотив)[5]. Чрез чудесата става ясно, че Христос е Помазаникът, Който превъзхожда по всичко старозаветните пророци. Отнесени към настоящето те усилват вярата и надеждата, че Той може да избави и сега вярващите от грехове, болести и бедствено положение в живота. Чудесата, описани в Евангелията, дават винаги и по всяко време упование в Христос и надежда за вечен живот “в” и “с Христос”.  Те могат да имат и символично значение. Примерно, че човекът, на когото Христос отваря физическите очи, е прогледнал и духовно (Иоан 9:30,39,41)[6].

E. Schweizer набляга на това, че при извършването на чудесата не се акцентира толкова върху самото действие на извършване, колко върху мотива на вярата, представяйки с това трудността на достъпа до Христос и преодоляването му (Марк 9:24)[7].

2. Притчи

Като начало ще се приведат някои определения за това какво представлява „притчата“ от гледище на различни съвременни библеисти: „Притчата е кратък разказ. Той служи за онагледяване на съдържанието не чрез понятие, а чрез образна реч“[8], „Притчите са най-често кратки текстове,  които изобразяват едно комплексно, често теоретическо съдържание във формата на нагледна и конкретна картина с дидактична цел. В нея се различават две нива на текста: ниво на казаното и ниво на мисленото. Те се отнасят едно към друго и се допират накрая в момента на сравнение (също точка на сравнение)[9]“, „Притчата, е вид несъщинска реч. Новозаветните притчи са подробни образни слова или разкази, които представят нагледно съдържание (например сеитбата, жътвата или човешки действия) и подканват слушателите към съждение върху незримото съдържание (Царството Божие, етика)[10]“.

Според J. Jeremias в цялата литература на античното юдейство, дори в есейските тестове, при св. апостол Павел или в равинската литература, не се намира нещо, което да прилича на притчите на Иисус Христос, въпреки че там се срещат други стилистични форми като басня, метафора и алегория.  „Притчите на Христос водят много повече в пулсиращия живот на ежедневието. С тази близост до живота, с простотата и яснотата, с майсторството на сбитото представяне, със сериозността на апела към съвестта, и изпълненото с любов разбиране към морално и социално пропадналите, всички тези неща нямат аналогия[11]“. Според същият автор притчите в синоптическите Евангелия са не по-малко от четиридесет и една[12]. Е. Schweizer дава следното определение: „притчата показва един на всички известен процес и как това се отнася към едно неизвестено и с това сравнимо нещо. При това има една единствена точка на сравнение, на която служат всички подробности[13]“. Според него схемата изглежда по следния начин: а (например сеитбата) се отнася към б (жътвата), като А (сегашната проповед на Иисус Христос) към В (бъдещото Божие царство). Алегорията пък е разказ, при който всяка отделна черта трябва да бъде разтълкувана. Схемата при нея е следната: а (твърдият път (Марк 4:15))=А (коравосърдечното сърце), б (птицата)=В (дявола), с (изяждането)=С (унищожаване на въздействието на Словото). Алегорията съзнателно забулва съдържанието, за да бъде разбрано само от подготвените. Притчите принадлежат към първия тип. Според Schweizer притчите са не само педагогически помощни средства, а са сравними по-скоро със случая на любовта, която ражда едно стихотворение, чрез което се изразява. Същият автор излага становището, че за разлика от директната реч, която е разбираема за всеки, при образната реч, в която се използват картини, се предполага наличието на известно отношение между говорещия и слушащия, за да се достигне до правилното разбиране. Като пример за това той привежда случая, че много близки хора, въз основа на общото преживяно между тях и свързаността им на един с друг, могат да използват общи думи, които никой освен тях, не би могъл да разбере. Това означава, че образния език в такъв случай не е обезателно непрецизен[14]. Hanna Roose дава в началото едно по-общо определение за притчите: „те са наративни (разказвателни) текстове, които имат образен характер“[15]. След това авторката разгръща това определение в друго по-подробно: „Притчата представлява кратък назидателен разказ в иносказателна форма, заключаващ в себе си нравствено поучение (мъдрост). Тя се разделя обикновено на две части: 1) разказ и 2) тълкуване (обяснение на този разказ). Притчите посочват едно второ ниво на изказване, например чрез въведението: „на какво да оприличим царството Божие, или с каква притча да го изобразим? То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни…“ (Марк 4:30-31)[16]“. В рамките на „притчата“, която тя нарича „притча в широк смисъл“, Hanna Roose различава подвидове: парабола, примерен разказ и „притча в тесен смисъл“.

а)пара́бола (от гръцки език παραβολή – „сравнение, съпоставяне, подобие, приближаванe“). В нея се разказва за един единствен и неповторим случай в миналото. Особеният характер на разказваното изисква собствено тълкуване (например параболата за царската сватба (Мат. 22:1-14)[17]. Друго определение за параболата гласи, че тя „представлява не голям разказ с иносказателен характер, имащ поучителен смисъл и особена форма на повествование, при което движението е като по крива линия (парабола)“[18]. В нея се започва от един отвлечен предмет, като разказът постепенно се приближава към главната тема, а след това отново се връща към началото. Такъв е случаят в притчата за блудния син.

б)Примерен разказ. В него се разказва също за един особен, единичен случай в миналото, като за разлика от параболата, разказваната история изяснява директно мисленото нещо. Той цели нравствено приложение, а фигурите в разказа служат като модел за собствените действия (например разказът за „милостивия самарянин“ в (Лук. 10:30-35), където той се посочва като пример за образцово поведение)[19].

в)Притча в тeсен смисъл. В нея се разказва сбито за един типичен, често повтарящ се случай, който е станал не само веднъж в миналото, а се случва винаги и по същия начин въобще. При нея се тръгва от общото познание, от опита, при което едно по-друго значение се явява излишно (например за израстването на сеитбата (Марк 4:26-29), за посяването на синаповото зърно (Марк 4:30-32) и прочее).

Алегорията се различава от притчата в широк смисъл по това, че тя се състои от редуването на един до друг образни елементи, които винаги криптират определени аспекти на същинското мислено нещо (пример Мат. 21:33-46)[20].

Прочетете още „Формите на предаване на Божественото учение от Иисус Христос според Eвангелията*“ →

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

5. Благата вест

Учението на Христос е блага, или радостна вест. Той Самият го нарича така: Бесора, на арамейски, а на гръцки – Евангелие. Той донася на света не нови философски доктрини, не проекти за обществени реформи и не познаване тайните на отвъдното. Ала коренно променя самото отношение на хората към Бога, откривайки им онзи Негов лик, който преди се е долавял само смътно. Иисусовата Блага вест говори за висшето призвание на човека и за радостта, която ще му донесе единението с Твореца.

Не е лесно да се обрисува накратко неизчерпаемото богатство на Евангелието, затова ще се спрем само на най-главното.

Небесният Отец и Богосиновството

Старият Завет най-често говори за отношенията между Бога и народа. А Евангелието издига на първо място отношението между Бога и душата.

Проповедта на Иисус е обърната не към „масите“, не към безличния мравуняк, а към личността. В тълпата духовното ниво на хората се принизява, те се намират във властта на стадните инстинкти. Тъкмо затова Христос придава такова значение на отделните съдби. Във всеки човек е заключен целият свят, безкрайно ценен в Божиите очи.Дори Иисус да използва думата „стадо“, в Неговите уста тя звучи по съвсем друг начин, отколкото в наши дни. За Неговите слушатели тя се асоциира с предмета на любовта и постоянната грижа: на овцете се гледало почти като на член от семейството. „Добрият пастир – казва Иисус, – зове всяка овца по име“ и е готов „да положи душата си за нея“.

Когато книжниците се учудват, че Учителят общува с хора със съмнителна репутация, Той им отговаря с притча: „Кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери? А като я намери, вдига я на раменете си радостен; и като дойде дома, свиква приятели и съседи и им казва: „Порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца“. Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние. Или коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери? А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: „Порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма“. Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник[1]„.

Говорейки за Съществуващия, Иисус подразбира „Бога Авраамов, Исааков и Яковов“, тоест Бога, откриващ се в религиозното съзнание на Стария Завет; и подобно на библейските пророци, Христовото Евангелие учи не толкова за Бога „в Самия Себе Си“, колкото за Бога, обърнат към света и човека.От всички имена, с които в Писанието назовават Твореца, Иисус предпочита названието Отец. В молитвите Му то звучи като Авва. Така по арамейски децата се обръщали към бащите си.

Този избор е дълбоко знаменателен.

В световните религии често наричали върховното Начало „Отец“. Но обикновено Го представяли като деспотичен и властен повелител. Такова виждане, носещо в себе си печата на човешкия страх пред битието и пред земните повелители, се е отразило дори на старозаветното мислене. Когато юдеинът е произнасял думата „Отец“, тя, обикновено, се асоциирала в него с понятието за суровия Господар и Покровител на целия народ.

Само Иисус говори за Отеца, Когото, стига да поиска, може да придобие всяка човешка душа. Евангелието носи на хората дарът на богосиновството. За онези, които го приемат, ще се изпълни обещанието на Христа. Те ще разберат, че със Създателя на Вселената може да се говори насаме, както с „Авва“, както с любящ баща, който очаква ответна любов.

Божията любов не се натрапва, тя защитава човешката свобода. Господ прилича на стопанин, който кани в дома си много хора на пиршество и за Когото гостите са голяма радост. Още по-ясно изразява Христос тази мисъл в притчата за блудния син.Един млад човек поискал от баща си полагащото му се наследство и заминал в чужда страна. При раздялата баща му не отронил нито една укорителна дума. Той не искал принудителна любов и затова не задържал сина си. Когато младежът пропилял всичкото си богатство и се върнал обратно като просяк, надявайки се да стане поне последен слуга в бащиния дом, бащата не само че го приел, но и устроил пиршество в чест на завръщането на блудния син.

Това предизвикало завист и раздразнение у по-големия брат.

– Ето, аз толкова години ти служа – казал той, – и ни веднъж твоя заповед не пристъпих; и на мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота си с блудници, за него ти закла угоеното теле.

– Чедо – възразил бащата, – ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери[2].

Далече от Бога няма истински живот; отдалечавайки се от Него, човекът бере горчивите плодове на греха, но Господ винаги е готов да приеме каещия се – такъв е смисълът на разказа. Небесната воля в него се символизира не от взискателен господар, от грозен цар или от строг съдия, а от човек, уважаващ свободата на другия, от бащата, който обича и прощава. Този образ най-точно съответства на откровението на Христа за Бога. Както бащата търпеливо е чакал сина си, седнал на прага, тъй и Господ търси драговолната любов на човека.

Веднъж жените довели при Христа деца, за да ги благослови. Учениците, страхувайки се да не Го преуморят, не им позволили да влязат в къщата. Но Учителят казал: „Пуснете децата, не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно“. А когато учениците попитали Христос кой е най-голям в Царството Божие, той повикал едно дете, изправил го посред тях и като го прегърнал, рекъл: „Истина ви казвам, ако не се преобразите и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно[3]„.Детската душа – искрена и доверчива – е образ на доверието на човека в неговия Божествен Отец**. Ето защо Иисус е обичал детската дума „Авва“.

„Бог изпрати – казва апостол Павел – в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син[4]„.

Онзи, който е познал щастието на богосиновството, сякаш отново преоткрива света. Той се изтръгва от мъртвата хватка на случайността. Господ е близо до него и знае всяка негова крачка, „и космите на главата му са всички преброени“.

Доверието трябва да е безгранично; то изключва служенето на „двама господари“. Ако човек е погълнат от суетни стремежи, той отдава сърцето си във властта на идола Мамон (както на арамейски се нарича богатството). „Каква полза за човека – казва Иисус, – ако придобие цял свят, а повреди на душата си[5]?“

Предавайки се на Отца, душата надделява грижата – не онази ежедневна грижа, която е необходима, а тягостната, досадната, помрачаващата разума загриженост.

Щом Отец се тревожи дори за птичките, щом е обдарил с дивна красота цветята, нима ще забрави за децата Си? Та нали те са Му по-скъпи от всички други творения.

И тъй, не се грижете и не думайте: „какво да ядем?“ или: „какво да пием?“ или: „какво да облечем?“, защото всичко това търсят езичниците; вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това[6].

Животът близо до Отца прогонва страха и неувереността. Когато се молят, Божиите чеда Му откриват мислите си, своите надежди и скърби. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори[7]„.Както се говори в Христовата притча, щом дори безсърдечният съдия не може да откаже помощ на бедната вдовица, която непрекъснато го моли, ще откаже ли любящият Отец на онези, които се обръщат към Него с молба? В молитвата е важна увереността, че човек ще бъде чут.

Има ли помежду ви човек, който,
кога му поиска син му хляб,
да му даде камък?
И кога поиска риба,
да му даде змия?
И тъй, ако вие, бидейки лукави,
умеете да давате на чадата си добри дарове,
колко повече вашият Отец Небесен
ще даде блага на ония, които Му искат[8].

Езичниците са смятали, че самите богове се нуждаят от приношения. Тази идея е дълбоко чужда на Стария Завет. И без това цялата природа принадлежи на Твореца. Най-драгоценният дар за Него е човешкото сърце. Обредите имат смисъл само тогава, когато изразяват любов към Създателя. Затова и Иисус не отхвърля обичая да се принасят жертви на олтара. Той дори посочва, че това не бива да става, ако не си се помирил с брата си[9]. Но забележете: евангелистите никъде не говорят, че Христос лично е участвал в жертвоприношения. За Него храмът е преди всичко „молитвен дом“.

Но нито храмовото служение, нито дори общата молитва, могат да заменят общението с Бога насаме, съкровения разговор с Отца. Богу е нужно не формално поклонение или почтителна религиозност, подчинена на традицията.

И кога се молиш, не бъди като лицемерите,
които обичат да се молят по синагоги
и стоейки по кръстопътища,
за да се покажат пред човеците.
А ти, кога се молиш,
влез в скришната стая,
и, като си заключиш вратата,
помоли се на твоя Отец, Който е на тайно;
И твоят Отец, Който вижда скришно, ще ти въздаде наяве.
А кога се молите, не говорете излишно, като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда[10].

Дори и да искаме нещо от Бога, то е само защото изповядваме пред Него всичко, което ни е на сърцето.

Иисус ни учи да се молим с обикновени думи, с любов и доверие.

ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА!

Ние сме Твои деца, и в Тебе е нашата татковина.

ДА СЕ СВЕТИ ТВОЕТО ИМЕ.

Да пребъде в нас благоговението към Твоята свещена тайна.

ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО, ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ, КАКТО НА НЕБЕТО, ТЪЙ И НА ЗЕМЯТА.

Ние чакаме Ти да се възцариш във всичко, от Тебе сътворено, за да се изпълни Твоя замисъл и Ти да станеш нашия единствен Цар и Господ.

НАСЪЩНИЯ НИ ХЛЯБ ДАЙ НИ ДНЕС.

Подкрепи живота ни сега, защото вярваме, че Ти ще се погрижиш за утрешния ден.

И ПРОСТИ НАМ ДЪЛГОВЕТЕ НИ, КАКТО И НИЕ ПРОЩАВАМЕ НА ДЛЪЖНИЦИТЕ СИ.

Синовният дълг, който ние така лошо ти възвръщаме, е ответната любов. Научи ни да се обичаме и да си прощаваме един на друг, както Ти ни обичаш и ни прощаваш.

И НЕ ВЪВЕДИ НАС В ИЗКУШЕНИЕ, НО ИЗБАВИ НИ ОТ ЛУКАВИЯ.

Запази ни от злото, което е извън нас и в самите нас.

ЗАЩОТО ТВОЕ Е ЦАРСТВОТО, И СИЛАТА, И СЛАВАТА ВОВЕКИ. АМИН[11].Забележете, че на първо място в тази молитва се поставят не човешките желания, а волята на Бога. Обръщайки се към Него, хората не бива да търсят само лична полза. Синът е готов винаги и във всичко да разчита на Отца.

Думите „да приидет царствие твое“ сочат, че то още не е настъпило в цялата си пълнота. Христос направо говори, че в „този век“ на земята господстват демонични сили. Сатаната до днес си остава „князът на тоя свят[12]„.

Христос не обяснява откъде се е появило злото и следователно смята, че е достатъчно онова, което е открито в Стария Завет. Човекът е призван не толкова да размишлява за злото, колкото да се бори срещу него. В Евангелието проблемът за злото е практически проблем, жизнена задача, поставена пред онези, които търсят хармония с Божия замисъл.

Заповедта да обичаме

Злото, с което човек най-често се сблъсква, е в самия него: от една страна желание за господство, подтисничество и насилие и от друга – сляпа тревога, търсеща самоутвърждаване и безграничен простор на инстинктите. Тези демони дремят в дъното на душата, готови всеки миг да се изскубнат навън. Подхранва ги усещането за собственото „аз“ като единствен център, имащ ценност. Разтварянето на „азът“ в стихията на обществото, както изглежда, ограничава бунта на индивида, но в същото време нивелира, изтрива личността. Спасението от безизходицата е дадено в библейската заповед: „Възлюби ближния като самия себе си“. То призовава към борба срещу животинските егоцентрични начала, за признаване ценността на друго „аз“, към борба, която трябва да създаде по-съвършен човек, „ново творение“. Само любовта е способна да победи сатаната.

Нека в заобикалящия човека свят и в него самия много неща да въстават срещу заповедта да обичаме; хората ще намерят сили да я изпълнят в Онзи, Който Самият е Любов, Който се открива в Евангелието на Иисус като милосърден Отец.

Истинската вяра е неотделима от човечността. Хората, които забравят за това, приличат на строители, изградили къща без основи, направо върху пясъка. Такова здание е обречено да рухне още при първата буря[13].

Като основа за нравствеността, Иисус запазва предписанията на Декалога: „Ако искаш да имаш живот вечен, спазвай заповедите“ – казва Той на богатия младеж. Освен това Той одобрява принципа на Хилел: „Не прави на другите онова, което ти самият не харесваш“, но придава на това изречение оттенък на по-голяма активност и действеност: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй постъпвайте и вие[14]„.Евангелието е далеч от негативния морализъм с неговата формална схема за „добродетелта“, която се свежда само до забрани. Блажени Августин пише: „Обичай Бога и тогава постъпвай както намериш за добре“, тоест отношението към хората трябва органично да произтича от вярата. Знаещият Отца не може да не обича и Неговото творение. Нещо повече – Иисус направо казва: „Онова, що сте сторили на един от моите по-малки братя, на Мене сте го сторили.“ Той ще съди хората не по „убеждения“, а по делата им. Онзи, който служи на ближния, служи на Бога, дори и да не го съзнава.

А как трябва да постъпват Христовите ученици, ако се сблъскват с простъпките на други хора?

Много юдейски учители са се изказвали против греха на осъждането[15]. Иисус изцяло одобрява това.

Очаквайки прошка от Господа, трябва ти самият да се научиш да прощаваш. Добре ли ще постъпи онзи човек, който след като получи от царя опрощаване на голям дълг, сам се превръща в безмилостен кредитор и хвърля приятеля си в затвора за дългове?

Като виждаме слабостите на ближния, ние трябва не да му издаваме присъда, а да сме състрадателни, помнейки за собствената ни греховност. „Не съдете – предупреждава Христос, – за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не забелязваш[16]?“.Фарисеите били свикнали да гледат отвисоко на „невежите в Закона“. Думата „ам-хаарец“, селяндур, била за тях синоним за нечестивец. Те не желаели да имат нищо общо с такъв човек. С него не бивало заедно да се молят, да седят на една маса и дори, в случай на нужда, да го нахранят. „Невежият не се бои от греха, ам-хаарецът не може да бъде праведен“ – казвали учените[17]. В това отношение Иисус е пълна тяхна противоположност. Той предпочита да общува с обикновени хора. Нещо повече – всички отхвърлени, всички парии на обществото намират в Него приятел и защитник. Митарите, които не са били признавани за хора и уличниците често са в Неговото обкръжение. Това шокира порядъчните книжници, кичещи се със своята праведност. Когато чува упреците им, Иисус казва: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните. Отидете и се научете какво означава: „милост искам, а не жертва“. Дойдох да призова не праведните, а грешниците[18]„.

Христос поставя искреното разкаяние над успокоението на онези, които смятат себе си угодни Богу. Веднъж Той разказал за двама души, които се молели в храма. Единият – благочестив фарисей – благодарил на Бога за това, че „не е като другите човеци“, че често пости, че дава пари за храма и не прилича на „тоя митар“. А митарят стоял надалеч, без да смее да повдигне очи, удрял се в гърдите и съкрушено повтарял: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ „Казвам ви – обобщил Иисус притчата, – че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат[19]„.

Разкаянието не бива да е само на думи. Не напразно Иоан Кръстител говори за „плодовете на покаянието“. И отново Иисус дава пример от ежедневието. „Един човек имал двама сина и като отишъл при първия, рекъл: „Чедо, иди днес работи на лозето ми“. А той му отговорил: „Ще отида, господарю“ и не отишъл. И като се доближил до втория, казал същото. А той отвърнал: „Не искам“, ала после се разкаял и отишъл. Кой от двамата е изпълнил бащината воля[20]?“.

Когато Иисус отива в дома на Матей, където са се събрали неговите приятели, митарите, това предизвиква буря от негодувание. Обсипват Учителя с упреци. Как може Той да споделя трапезата с подобни хора? Но Иисус още веднъж напомня, че всяка душа заслужава грижа и състрадание. Онези, които забравят това, приличат на по-големия брат от притчата за блудния син, който не се зарадвал на завърналия се скиталец.

Приближавайки до Себе Си грешниците, Христос иска да пробуди у тях разкаяние и жажда за нов живот. Често Неговата доброта и доверието Му вършат истински чудеса.Веднъж Учителят минава през Иерихон. Край вратите на града Го посрещат множество хора. Всеки иска Иисус да отседне в неговия дом. Един от иерихонците на име Закхей, „началник на митарите“, се опитва да си проправи път през тълпата, надявайки се да зърне Учителя, но ниският ръст му пречи. Тогава, забравил за приличието, той изтичва напред и се покатерва на едно дърво, край което щял да мине Господ.

Иисус наистина се приближава до това място и като повдига очи, забелязва човечето, седнало на смоковницата. „Закхее – неочаквано казва Иисус, – слез по-скоро! Днес трябва да бъда у дома ти“.

Забравил себе си от радост, митарят се завтича към къщи, за да срещне Господа, а хората край него роптаят: „Отби се при такъв грешен човек!“

Но постъпката на Учителя има въздействие.

– Господи – казва Закхей, като Го посреща, – половината от онова що имам, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно.

– Днес стана спасение на тоя дом – отвръща Христос, – защото и този е син на Авраама. Понеже Син Човешки дойде да подири и да спаси погиналото[21].

В Капернаум някой си фарисей Симон поканва Иисус в дома си. По време на обеда в стаята влиза жена, известна в околността с безпътния си живот. В ръцете си носи алабастрен съд с драгоценно миро. Заставайки мълчаливо край Учителя, тя заплаква, после се хвърля в нозете Му, оросява ги с миро и ги изтрива с косата си. Дали вече е била чула Иисусовите думи за опрощаването на грешниците? Дали е искала да Му благодари за милосърдието към падналите? Но тази сцена неприятно изненадва стопанина. „Ако беше пророк – гнусливо помисля фарисеят, – щеше да знае каква е жената, която се допира до Него“. Но Иисус прочита мислите му.

– Симоне, имам нещо да ти кажа.

– Кажи, Учителю.

– Един заимодавец имал двама длъжника: единият му дължал петстотин динария, а другият – петдесет. Понеже нямали с какво да заплатят, той простил и на двамата. Кой от тях повече ще го обикне?

– Мисля, тоя, комуто повече простил.

– Право отсъди – отвръща Иисус и разяснява за какво разказва тази притча. Той посочва разликата между Симон, който се смятал за безупречен и за когото разговорът с Иисус е повод само да поспори, и жената, съзнаваща падението си. Тя се обръща към Онзи, Който може да ѝ прости и да я спаси от предишния ѝ живот.

Когато Христос направо се обръща към блудницата с думите: „Прощават ти се греховете“ – всички присъстващи още повече се възмущават. Странният Пророк им дава нова задача. Нима може друг, освен Бог, да опрощава греховете? Откъде този Назаретец има право да говори с такава власт[22]?

Но те биха още по-силно възнегодували, ако бяха чули как Иисус тълкува свещените заповеди на Закона.

Старото и новото

Много поколения юдейски богослови се опитвали да определят точно броя на заповедите, съдържащи се в Тората, а някои от тях смятали, че има заповеди, които изразяват самата основа на вярата[23]. Тъкмо затова един от книжниците решава да разбере мнението на Иисус и така да получи ясна представа за възгледите на галилейския Наставник.

– Учителю – пита той, – коя е първа от всички заповеди?

Иисус му отговаря: – Първа от всички заповеди е: „Слушай Израилю! Господ, Бог наш, е Бог един, и възлюби Господа, Бога твоего от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“***. А ето втората: „Възлюби ближния си като себе си“. Друга заповед, по-голяма от тия, няма. На тези две заповеди се крепят Законът и Пророците****.

– Добре, Учителю – е принуден да се съгласи книжникът, – ти право каза, че Бог е един, и няма друг, освен Него; и че да го любиш от все сърце, и с всичкия си разум, и с всичката си душа, и с всичката си сила, и да обичаш ближния като самия себе си е повече от всички всесъжения и жертви[24].

Отговаряйки на книжника, Христос определя отношението Си към древния Моисеев закон и от думите Му става ясно, защо Той иска да го запази. Когато става дума за Свещеното Писание, Той направо казва:

Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона или Пророците;
не да наруша съм дошъл, а да изпълня*****.
Защото истина ви казвам: докле премине небето и земята,
ни една иота, или една чертица от Закона няма да премине,
докато всичко не се сбъдне.
Ако вашата праведност не надмине
праведността на книжниците и фарисеите,
няма да влезете в Царството Небесно[25].По такъв начин Христос учи, че Библията е божествено Откровение и признава необходимостта от живо църковно предание, което да разкрива нейния смисъл. Тъкмо затова Той говори на народа за фарисеите: „Всичко, което ви кажат, изпълнявайте“. Но ако книжниците често добавят към Закона стотици дребни правила, Иисус връща Стария Завет към неговите извори, към Десетте заповеди от Синай, към истинското Моисеево наследство, съхранено от пророците. При това Той се отнася грижливо и към външните предписания, като не иска да съблазнява „тия малките“ и да скъсва с Традицията. „И никой – отбелязва Иисус – след като е пил старо вино, не ще да поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро[26]„. Все пак, тълкувайки Тората, Той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Нещо повече – задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.

Законът забранява убийството, а Иисус призовава да се премахне от сърцето ненавистта – коренът на престъплението. Законът осъжда нарушаването на верността в брака, а Иисус говори за опасността на порочните чувства. Законът изисква спазването на клетвата, а Иисус изобщо я смята за излишна:

Но думата ви да бъде: „да-да“, „не-не“;
а каквото е повече от това, то е от лукавия[27].

В езическите кодекси наказанието често е по-тежко от самото престъпление. Старият Завет поставя в основата закон за справедливостта: „Око за око – зъб за зъб“. Иисус отделя углавното право от нравствеността, където действат други принципи. За хората е присъщо да ненавиждат враговете си, но Божиите деца трябва да побеждават злото с добро. Необходимо е да се борят с отмъстителните чувства. Нещо повече, те са длъжни да желаят доброто на онези, които ги обиждат. Това е висш подвиг и проява на истинска духов¬на сила, уподобяване на Самия Творец.

Обичайте враговете си
и молете се за ония, които ви гонят,
за да бъдете синове на вашия Отец Небесен,
защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри,
и праща дъжд на праведни и неправедни.
Защото, ако обикнете ония, които ви обичат,
каква вам награда?
Не правят ли същото и митарите?
И ако поздравявате само братята си,
какво особено правите?
Не постъпват ли тъй и езичниците?
И тъй, бъдете съвършени,
както е съвършен и Небесният ваш Отец[28].

Ето висота, от която дъхът секва – към нея Христос призовава човека.Законът смята за „ближен“ само съплеменника и единовереца. Но Христос не ограничава това понятие в такива тесни рамки. Когато един книжник Го пита: „Кой е моят ближен?“, вместо отговор Той разказва за юдеина, който веднъж попаднал в ръцете на разбойници. Изнемощял от раните, той лежал край пътя и с горчивина видял как и свещеникът, и храмовият служител, равнодушно го подминали. Най-малко очаквал съчувствие от самарянина, който вървял след тях. Възможно ли е този другоплеменник и еретик да е по-добър от жреца и левита? Но онзи човек се спрял и, без да пита за нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, закарал го с мулето си до странноприемницата и предплатил за него.

– Кой от тези тримата – пита Христос книжника, – ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?

– Оня, който му стори милост – не могъл да не признае другият.

– Иди и ти прави също така.

Христос го кара сам той да стигне до мисълта, че „брат“ и „ближен“ може да бъде всеки човек[29].

Той постепенно привиква последователите Си и към новото, несвойствено за тях мнение за езичниците. Не крие радостта Си, когато научава за елините, които търсели начин да поговорят с Него, а в навечерието на страданията Си, Христос ще каже, че Неговото Евангелие „ще се проповядва за свидетелство на всички народи“.

Когато един римлянин, офицер от капернаумския гарнизон, молейки Иисус да изцери слугата му, казва, че е достатъчна само една Негова дума, Христос отбелязва: „И в Израиля не намерих толкова голяма вяра“, а после добавя: „И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Якова в Царството Небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина[30]„. Тези думи са звучали като предизвикателство към онези, които са смятали, че само израилтяните са достойни за Божията любов.Неприемането на „чужденците“, в каквито и одежди то да се представя, е инстинкт, който се преодолява от хората с огромно усилие. Но Евангелието недвусмислено призовава на борба с чувството за национално превъзходство и с това продължава проповедите на Амос, Исаия и Иоан Кръстител.

Изтъквайки на първо място духовната същност на Закона, Христос връща първоначалния смисъл и предписанието за съботата.

Съвременният човек не всякога може да оцени значението на тази заповед. Свикнали с установените дни за почивка, ние забравяме какво е била съботата за древните хора. Тя не позволявала на всекидневните грижи да погълнат душата, предоставяйки време за молитва и размисъл; тя давала възможност на всеки да прекъсне трудовия процес: и свободният, и робът, и дори домашните животни.

Но тук имало и обратна страна. Много набожни хора, пазейки светостта на „седмия ден“, започнали да преувеличават значението му.

По време на Макавейската война, група въстаници предпочели да умрат без „да хвърлят камък“, отколкото да се бият в събота, и били поголовно избити. Тогава вдъхновителят на борбата за вяра, свещеникът Мататий, решил да действа другояче. „Ще се бием в събота“ – казал той. И сред фарисеите неведнъж се чували протестни гласове срещу преувеличаването на законите за почивка. „Съботата е дадена на вас, а не вие на съботата“ – казвал един от тях[31]. Въпреки това уставните забрани продължавали да растат, затъмнявайки целта на благословения Божи дар. Педантите буквално парализирали живота през съботния ден. Най-вече се стараели есеите. Те смятали например, че ако човек или животно паднат в яма в събота, може да ги измъкнат едва на другия ден[32].

Христос вижда как в подобни възгледи се изкривява духът на Моисеевата заповед. „Съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата“ – казва Той.

Една събота Иисусовите ученици, изгладнели, започват да късат класове, да ги стриват и да ядат зърната. Фарисеите, сметнали това за разновидност на меленето, питат: „Защо Твоите ученици нарушават съботата?“ Тогава Учителят им напомня, че и Давид, когато останал с дружината си без храна, взел жертвените хлябове, а нали се полагало да ги ядат само свещениците. Царят постъпил правилно, защото човешката необходимост е по-важна от обредните забрани[33].Няколко пъти Иисус изцелява болни в съботния ден и с това предизвиква протестите на законниците. Те започват внимателно да Го следят, за да могат публично да Го упрекнат в неуважение към Закона. Напразно Той се позовава на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснява, че да се помага на хората винаги е Божие дело. Пита фарисеите: „Кой от вас, ако синът му****** или волът му падне в кладенец, няма веднага да го извади в съботния ден[34]?“ Те не могат да намерят убедителни възражения, но държат на своето.

Понякога Иисус преднамерено въвлича богословите в спор. В синагогата влиза човек с парализирана ръка, надявайки се да получи изцеление от Учителя. Бил празничен ден и ревнителите на Закона чакали: как ще постъпи Назаретеца? А Той нарежда на болния да застане по средата и пита присъстващите: „В събота добро ли е позволено да прави човек, или зло? Да се спаси ли един живот, или да се погуби?“ „Но те – пише евангелист Марк – мълчаха. И като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им, казва на човека: „Протегни си ръката“. И протегна я, и ръката му стана здрава, като другата. Фарисеите, като излязоха, незабавно се събраха с иродианите на съвещание против Него, за да Го погубят[35]„.

Най-голямо негодувание предизвикват думите на Иисус: „Син Човешки е господар и на съботата.“ От тях следва, че Нему принадлежи властта да съди за Закона.

Може да ни се стори, че Иисус, като постъпва така, посяга на църковната традиция и изключва за правоверните всяка възможност да приемат Неговото учение. В действителност основите на тази традиция не са нарушени от Христос. Старият Завет признава авторитета на личното Откровение. Всички пророци са учили именно по силата на такъв изключителен дар и посланичество[36]. Настъпването на ерата на книжниците не означава, че се е прекъснало действието на Божия Дух. Тъкмо затова в Талмуда се е придавало такова огромно значение на мненията на отделните учители. Често техните изказвания се поставят наравно с Тората и дори по-високо от нея. Според Тосефта*******, допускало се е равин да отменя част от постановленията на Закона[37].Следователно проповедта на Христос не е в разрез с принципите на старозаветното учителстване дори тогава, когато Той открито настоява за отказ от някои правила на Тората. Това се отнася например до ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността за отделянето на старозаветната Църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като станали най-накрая трудноизпълнима система от табута[38].

Макар делението на храната на „чиста“ и „нечиста“ да изхожда от Библията, Иисус най-решително го обявява за остаряло.„Нечисти“ могат да бъдат само мислите, подбудите и постъпките на хората.

Слушайте и разумейте:
не това, що влиза в устата,
осквернява човека,
а онова, що излиза из устата.
Защото от сърцето излизат зли помисли, убийства,
прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули.
Това осквернява човека[39].

Толкова ясно изразена мисъл се оказва непосилна дори и за хора, които стояли най-близо до Иисус. След години Петър все още изпитва страх пред нарушаването на закона за „нечиста храна[40]„.

Също толкова малко значение Иисус придава на ритуалното умиване на ръцете, което се смятало задължително при набожните юдеи. Що се отнася до постенето, Той иска хората да не си приписват за него заслуги. В най-стари времена постът бил знак на скръб, но в евангелската епоха го смятат за признак на благочестие.

На учениците на Кръстителя им се струва странно, че Иисус не принуждава последователите Си да спазват поста, както правел наставникът им. „Нима могат сватбарите да постят, когато с тях е младоженецът?“ – им възразява Иисус. Нали аскезата е средство, а не цел; целта е – доближаването до Бога. Онези, които са редом със Сина Човешки, са я достигнали и следователно постът не им е нужен. Впрочем, Той не порицава аскезите и Сам е постил, когато е живял в пустинята. Знаел е, че и за учениците Му ще настъпят трудни дни, когато постът ще им стане необходим[41].

Така в тълкуването на Стария Завет изпъкват контурите на Новото. В светлината на Евангелието бледнеят и губят значението си много стари правила и обреди. Те изживяват времето си, въпреки че законниците с всички сили се съпротивляват, отъждествявайки Истината с религиозно-националния строй на един народ. „И никой – казва Иисус – не кърпи вехта дреха с кръпка от небелен плат; защото новопришитото ще отдере от вехтото, и съдраното ще стане още по-грозно. Нито пък наливат ново вино във вехти мехове; инак, меховете ще се спукат, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино наливат в нови мехове, и ще се запази едното и другото[42]„.Старото не се отхвърля напълно, но редом с него се въздига друго здание, на което предишното служи само за преддверие. Иисус не лишава религията от формата, но винаги посочва предимството на любовта, вярата, вътрешната духовна нагласа.

Има още едно място, където Евангелието се противопоставя на Стария Завет. Законът признава правото на мъжа да оставя жена си по всякакъв, понякога и съвсем нищожен повод. Това било отражение на патриархалното право, господстващо на Изток. Въпреки че в Библията любовта и женската чест се поставят нависоко, а майката се огражда с почит, положението на жената според Закона не се отличава много от приетото в другите страни. Мъжът се нарича „баал“, господар; жената е почти негова собственост, наред със слугите и домашното имущество. С това се обяснява параграфът от Закона, който облекчава мъжа да разтрогне брака.

Книжниците, досетили се, че Иисус гледа на развода по друг начин, Го въвличат в спор. Отговорът на Учителя щял да се отнася не само до Закона, но и до политиката, понеже засягал и самия тетрарх. Антипа оставил жена си, за да се ожени за Иродиада. Иоан Кръстител пострадал тъкмо затова, че осъдил постъпката на властника.

Иисус рязко отхвърля мисълта, че Моисеевия закон уж одобрява развода. Според думите Му, в дадения случай Моисей е отстъпил пред „жестокосърдечието“ на хората********.

Иисус начертава пред слушателите Си идеала на брака. Бракът е установен от Твореца и, въпреки ширещото се мнение, не е само служебно средство за раждане на деца. Когато „двама стават една плът“*********, това е чудо, божествен дар, който само хората притежават. „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“. Съпружеското единство може да бъде разрушено само от изневяра.Този принцип дори и на учениците се струва неизпълним. В такъв случай е по-добре да не се женим, решават те. „Не всички възприемат тия думи, но ония, на които е дадено“ – отвръща Иисус. И Той, както Моисей, вижда човешкото несъвършенство и слабост, но не смята заради това да принизява идеала. Допуска и безбрачието, което разглежда като особено призвание[43]. В същото време много от Неговите апостоли, по-точно Петър и Филип, са били женени. Първите християни наричат семейството „домашна Църква“. Самият Христос се отказва от брака, не за да го унизи, а преди всичко защото изцяло принадлежи на Отца и на Своето пратеничество. Неговата любов обгръща всеки човек.

Още в началото на служението Си Христос утвърждава новото отношение към жената.

На път от Галилея към Иерусалим Той минава през земите на самаряните[44]. В знойния ден, по пладне, Иисус, уморен от пътя, сяда да си почине край стария кладенец, от който местните жители от незапомнени времена черпят вода. Учениците Му Го оставят и тръгват да търсят храна.В тяхно отсъствие към кладенеца се приближава самарянка със стомна на главата. Тя много се учудва, когато Странникът я замолва да му даде да пие. Нали юдеите, подобно на сегашните старообрядци, смятали за недопустимо да ползват един и същ съд с друговерци. В отговор Непознатият ѝ казва, че Сам Той може да ѝ даде „жива вода“ и след като пие от нея, тя повече никога няма да изпитва жажда.

Простодушната жена разбира думите буквално. Тя казва:

– Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.

– Иди повикай мъжа си и дойди тука.

– Нямам мъж.

– Добре каза, че мъж нямаш, защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.

Самарянката разбира, че за Събеседника ѝ печалната повест на нейния живот не е тайна. Веднага ѝ идва наум да Го попита за старата разпра между самаряни и юдеи.

– Господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха Богу на тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме**********.

– Жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се покланяте на това, което не знаете, а ние се покланяме на това, което знаем, защото спасението е от юдеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.

– Зная – отговаря тя, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести.

– Аз съм, Който говоря с тебе – отвръща Христос.

В този момент при кладенеца идват учениците. Те са силно изненадани, че Учителят говори със самарянката. А тя, развълнувана, се спуска към града, за да разкаже за срещата на съплеменниците си.

– Рави, яж! – предлагат учениците.

– Аз имам храна да ям, която вие не знаете.

Те се споглеждат. Кой е могъл да Го нахрани в това негостоприемно място? Но те още повече се учудват, когато разбират, че не на тях, а на тази обикновена жена, и блудница, и еретичка, Той за първи път направо говори за Себе Си като за Месия и я посвещава в същността на вечната религия на духа.За Сократ жената е била само тъпо досадно същество, а Буда не разрешавал на последователите си дори да поглеждат жена. В дохристиянския свят жените най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот се свеждал до изнурителен труд и домашни грижи. Неслучайно в една от юдейските молитви се казвало: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме създал жена.“

Христос възвръща на жената отнетото ѝ човешко достойнство и правото да има духовни изисквания. Занапред мястото ѝ не е вече само край домашното огнище. Ето защо сред най-близките последователи на Иисус ние виждаме немалко жени, предимно галилеянки. Евангелието е запазило имената на някои от тях: това е Мария от Магдала, от която Христос изгонил „седем бяса“; майката на Иоан и Яков – Саломия; сестрата на Дева Мария – Мария Клеопова; Сусана; Иоана – жената на Хуза, домоуправителят на Антипа[45]. Най-заможните измежду тях поддържали със средства малката община.

Но Иисус не иска ролята им да се свежда до това.

При посещението Си в Иерусалим, той се сближава с някой си Елеазар, или Лазар, който живеел близо до града, в селището Витания със сестрите си Марта и Мария. Учителят обича техния дом, под чийто покрив често намира покой. Веднъж, когато Ги посетил, Марта започва да приготвя гощавката, а Мария сяда в краката на Учителя, за да слуша думите Му. Като вижда това по-голямата сестра се обръща към Него:

– Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне.

– Марто, Марто – отвръща Иисус, – ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме[46].Поучително е, че дори противниците на Иисус, въпреки че са Го виждали в обкръжението на жени, не са се осмелявали да Го клеветят. Това е една от поразителните черти на евангелската история. „Онзи, Който веднъж ще покори вятъра и морето – пише Франсоа Мориак, – е притежавал властта да възцарява велик покой в сърцата… Той усмирявал надигащите се сърдечни бури, защото иначе на Него биха се покланяли не като на Син Божи, а като на човек сред човеците[47]„.

Впоследствие, когато настъпва часът на изпитанията, първите жени-християнки не напускат Господа, както останалите ученици. Те са на Голгота в момента на Неговата смърт, изпращат Учителя до мястото на погребението, и първо на тях се открива пасхалната тайна.

Евангелието разрушава преградите, отдавна разделящи хората. На онези, които спазвали обредите на Закона, и онези, които не ги знаели, на юдеите и чуждоземците, на мъжете и жените – на всеки то открива пътя към Царството Небесно, където принадлежността към нацията, към дадено съсловие, даден пол или възраст, става второстепенна. Съзерцавайки това чудо, апостол Павел възкликва: „тук няма ни елин, ни юдеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос[48]!“.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Самата еврейска дума емуна (вяра) означава не вяра в някаква отвлечена истина, а доверие към Бога, вярност към Него. От същия корен е думата амин, вярно. Бел. авт.

***Вж. по-горе стр. 18.

****„Законът и Пророците“ – синоним на Стария Завет.

*****πλιροσαι – да напълниш, да изпълниш, да завършиш, да придадеш пълнота; от πλιρομα – пълнота. Вж. приложение 3. Бел. авт.

******У Лука 14:15 е казано: „оселът му“. Бел. прев.

*******Древен сборник от равински тълкувания. Бел. авт.

********Това е много важно свидетелство, което противоречи на убеждението на народа, че Моисей е получил цялата Тора непосредствено от Небето. Вж. приложение 3. Бел. авт.

*********Думата „плът“ в Библията обикновено обозначава целия човек. Бел. авт.

**********Самаряните смятали законно място за богослужение не Иерусалим, а планината Гаризим, където през IV век преди нашата ера построили храм. През 130-та година преди нашата ера той е бил разрушен от хасмонейците. Бел. авт.

[1]. Лука 15:1-10.

[2]. Лука 15:11-32. Читающий эту притчу должен учитывать, что слушатели Христа жили патриархальным укладом, при котором желание сына уйти из дома отца рассматривалось как грех против 4-й заповеди.

[3]. Матей 18:1-4; 19:13-15; Марк 9:33-37; Лука 9:46-48.

[4]. Галатяны 4:6-7; срв. Римляны 8:15. Из этих слов явствует, что богосыновство есть нечто приобретаемое. Показательно, что в иудейской религиозной литературе слово „Авва“ в обращении к Богу не употребляется. (смотри Guillet J., The Consciousness of Jesus, New York, 1972, p. 206).

[5]. Матей 16:26; Марк 8:36.

[6]. Матей 6:31-32.

[7]. Матей 7:7; Лука 11:9.

[8]. Матей 7:9; Лука 11:11.

[9]. Матей 5:23-24. Из рассказа о дидрахме (Матей 17:24-27) явствует, что Христос давал положенную денежную жертву на Храм; однако Он считал это не принудительной обязанностью, а свободной жертвой.

[10]. Матей 6:5-6.

[11]. Матей 6:9-13; Лука 11:2-4. Эта молитва была широко распространена среди христиан задолго до появления евангельского текста. Вариации, которые отличают ее у Мф и Лк (в синодальном переводе они сглажены), закрепились, вероятно, уже тогда. Вопрос о том, какая форма более ранняя, остается открытым, хотя многие экзегеты отдают предпочтение Лука. Молитва имеет ряд параллелей и в иудейских текстах.

[12]. Иоанн 12:31; 14:30; 16:11.

[13]. Матей 7:25; Лука 6:47-49.

[14]. Матей 7:12.

[15]. „Не суди ближнего своего, – говорил Гиллель, – пока не будешь в его положении“ (Авот, II, 4).

[16]. Матей 7:1-3; Марк 4:24; Лука 6:37-38; 41-42.

[17]. Авот, II, 6.

[18]. Матей 9:12-13.

[19]. Лука 18:9-14.

[20]. Матей 21:28-31.

[21]. Лука 19:1-10. Из слов Закхея можно заключить, что и прежде, прислушиваясь к укорам совести, он занимался благотворительностью. Его обещание относится к злоупотреблениям, связанным с его профессией сборщика налогов.

[22]. Лука 7:36-50. Рассказ о женщине, помазавшей ноги Иисуса благовониями, приводится в Евангелиях в нескольких вариантах (Матей 26:6-13; Марк 14:3-9; Иоанн 12:1-8). Некоторые экзегеты думают, что в данном случае предание по-разному рассказывает об одном и том же событии. Но более вероятно, что были два „помазания“ – одно в доме фарисея Симона, а другое в Вифании.

[23]. Талмуд, Макот, 24.

[24]. Матей 22:35-40; Марк 12:28-33; Лука 10:25-28.

[25]. Матей 5:17 сл., срв. Лук 16:17.

[26]. Лука 5:39. О нежелании Иисуса Христа соблазнять людей резким отвержением традиций свидетельствуют Его слова у Матей 17:27.

[27]. Матей 5:21-37. Следует отметить, что новой, в точном смысле слова, Христос назвал только заповедь о самоотверженной любви (Иоанн 13:34). Те же комментаторы, которые считают, что вне Евангелия речь шла лишь о поступках человека, а не о его внутренних побуждениях, игнорируют данные источников (срв., например, Бытие 4:5-7). Даже такой краткий кодекс, как Декалог, говорит о сердечном грехе (зависти). В Талмуде сказано: „Страсть вначале – как бы чужой, после – гость, и наконец хозяин дома“ (Сукка, 52). Отметим также, что евангельский взгляд на клятву совпадает с ессейским (см.: Флавий И., Иудейская война, II, 8, 6).

[28]. Матей 5:44-48. Слова Христа о непротивлении злу иногда истолковывались (например, Л.Толстым) в смысле полной пассивности. Между тем мы видим, что Сам Христос такой пассивности не проявлял. Он изгнал бичом торгующих в Храме; Он протестовал, когда слуга первосвященника ударил Его по лицу; Он говорил о великой любви тех, кто „положит свою жизнь“ за ближних (Иоанн 15:13). Поэтому Его слова о снесении оскорбления следует понимать как призыв побеждать зло добром; срв. Римляны 12-21. В этом пункте Евангелие согласно с учением лучших из законников: „Подражайте свойствам Божиим: как Он милосерд, будьте и вы милосердны“ (Сота, 14), „плати добром за зло“ (Шемот Рабба, 22).

[29]. Лука 10:25-37.

[30]. Иоанн 12:20; Матей 8:5-13; Лука 7:1-10.

[31]. Иома, 85а, 1; Макавей 2:32-41.

[32]. Смотри кумранский текст, именуемый „Дамасским документом“, X-XI. Позднейшие учители иудейства пытались дать субботним запретам богословское обоснование в том смысле, что человек, соблюдая праздничный покой, отказывается от любых действий, связанных с его властью над природой. Тем самым он исповедует свою зависимость от Создателя. Однако ничто не указывает на существование подобной идеи в евангельскую эпоху.

[33]. Матей 12:1-6; Марк 2:23-28; Лука 6:1-5.

[34]. Лука 13:15; 14:5; Матей 12:11. Обрезание совершается несмотря на субботу – учили раввины (Тосефта к Шаббат, 15).

[35]. Марк 3:1-6. „Иродиане“ действовали в данном случае как представители светской власти (Ирода Антипы).

[36]. Срв. Амос 7:10-15.

[37]. Санхедрин, XI, 3; Тосефта к нему 14:13. Иудеи в ту эпоху уже фактически отказались от соблюдения многих параграфов уголовного кодекса, содержавшегося в Пятикнижии. Эти законы отражали уровень древневосточного правового сознания и в более поздние эпохи перестали соответствовать потребностям дня. Едва ли можно считать, что судебник Пятикнижия есть во всех своих подробностях плод божественного Откровения (см.выше приложение 3). Целый ряд уголовных принципов Торы заимствован из месопотамских и др.судебников. См., в частности, параллели между кодексом вавилонского царя Хаммурапи (XVIII в. до н. э.) и законами, приведенными в 20-23 гл. Исхода, указанные в кн.: Волков И., Законы вавилонского царя Хаммурапи, М., 1914, с. 70 сл.

[38]. В качестве примера можно привести запрет „варить козленка в молоке матери его“ (Исход 34:26). Происхождение его некоторые связывают с тем, что это блюдо было приготовляемо во время какогото ритуала пастухов-язычников (смотри Фрэзер Дж., Фольклор в Ветхом Завете. Пер. с англ. М., 1931, с. 341 сл.). В раввинской же традиции запрет стали относить уже ко всякому смешению мяса и молока. Их не только нельзя было готовить вместе, нельзя было даже ставить на стол рядом посуду, употребленную для молока и для мяса.

[39]. Матей 15:10-11; 19-20; срв. Римляны 14:14.

[40]. Деян. 10:9-15.

[41]. Матей 9:14-15; Марк 2:18-20.

[42]. Матей 9:16-17; Марк 2:21-22.

[43]. Матей 19:3-12; Марк 10:2-12.

[44]. Иоанн 4:4-34.

[45]. Марк 16:9; Лука 8:2-3; Иоан 19:25; Матей 20:20.

[46]. Лука 10:38-42. Этот эпизод, между прочим, показывает, что и синоптики знают о посещении Иисусом Иудеи до Страстной недели, хотя прямо об этом говорит лишь Иоанн (см. приложение 1).

[47]. Mauriac F., La vie de Jesus, p. 41.

[48]. Колосяны 3:11.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4zF

Следва…