Външното развитие на Църквата през първите три века в Мала Азия[1] – продължение от Съдържание 5, публикация № 1067 и край*

Камен Динков

6. Галатия

Освен апостол Петър за църкви в Галатия свидетелства и апостол Павел, който отправил до галатяните едно послание[66]. От това послание, написано по повод на появилите се сред християните лъжеучители (привърженици на Моисеевия закон за обрязването), се вижда, че апостол Павел непосредствено насадил християнството сред жителите на Галатия. Това вероятно е станало по време на второто му мисионерско пътуване (52 година), защото към времето, когато Павел предприел третото си пътуване (около 54-55 година), в Галатия и Фригия вече е имало “ученици” които той посетил, за да ги утвърди във вярата[67]. По-нататъшни вести за положението на църквата в Галатия от апостолско време и от първата половина на второто столетие липсват. През втората половина на това столетие, когато монтанистичестките заблуди във Фригия обхванали и Галатия, в главния град на провинцията, Анкира, имало много добре уредена християнска община. Тук един от противниците на монтанизма [68] водил продължително време беседи с християните върху монтанистическите лъжепророчества и имал такъв успех, че “църквата тържествувала от радост и се утвърждавала в истината, а противниците били отхвърлени и враговете започнали да скърбят”[69]. Вероятно църквата в Галатия продължавала да стои крепко върху почвата на православието и през II-рото столетие. Защото в началото на II-рото столетие в Анкира станал голям събор по повод споровете за приемане на отпадналите от църквата. На този събор присъствали двама местни епископи: анкирският Маркел и илиополският Филаделфий[70]. Едно десетилетие по-късно числото на епископите на църквата в Галатия се увеличило. На Първия вселенски събор (325 година) присъствали не само анкирският и илиополският епископ, но и тези на градовете Тавиум, Екдаумана и вероятно на Кина[71].

7. Фригия

Едновременно с основаването на църквата в Галатия апостол Павел ще да е основал такава и във Фригия. Защото около 54-55 година, когато той предприел третото си мисионерско пътуване, във Фригия вече имало положително християни[72]. Къде точно, в кой град или село, не е посочено. Знае се обаче, че св. апостол Павел оставил едно послание до Колосяните (Фригия)[73]. Освен за християнките в Колоса апостолът се грижел твърде много и за християните в Лаодикия и Иерапол – важни градове във Фригия[74]. Той написал послание и до лаодикийците, но то не могло да се запази[75]. За църква в Лаодикия се споменава и в Апокалипсиса[76]. В Иерапол умрял и бил погребан дякон Филип с четирите си дъщери-пророчици[77]. Тук действал като епископ известният Папий Иераполски (умрял около 150-163), комуто принадлежи съчинението “Изяснение на Господните слова[78]”. Папий излагал всичко, що научил за живота и учението на Спасителя и апостолите от непосредствените ученици на последните. Той се стараел да пише евангелска история не по книги, а по “живия” глас на църквата[79]. През втората половина на II-рото столетие Фригия станала център на монтанизма, който се наричал „катафригийска ерес”. В борбата против него се отличили Аполинарий Лаодикийски, Зотик Комански[80] и Юлиан Апамейски[81]. Риторът Милтиад[82] и писателят Аполоний[83] излезли със специални съчинения, в които разкривайки живота на монтанистическите водачи и анализирайки техните слова, доказвали лъжливостта на монтанистическите пророчества. Против “катафригийската ерес” писал и Аполинарий Иераполски[84]. Малките фригийски градчета Пепуза и Тимион били обявени от монтанистите за техен Иерусалим, който трябвало да обедини всички верни тем люде от всички страни на земното кълбо[85]. Против монтанизма били свикани и събори, на които той бил обявен за ерес и осъден[86]. Тези събори вероятно станали в Иерапол през втората половина на II-рото столетие[87]. Евсевий Кесарийски съобщава, че малко били на брой фригийците, които допуснали да бъдат заблудени от монтанистите. Защото последните учели да се злослови цялата вселенска (католическа църква[88]). За положението на църквата във Фригия говори и появилият се за пръв път тук спор – досегашно празнуването на Пасхата. Различия в практиката на църквата по този въпрос съществували и по рано, но до спор за правилна практика не се стигало. Мелитон Сардийски (в Мала Азия) съобщава, че при консулството на Павел Серений в Асия, в деня на мъченическата смърт на епископ Сагарис, в Лаодикия възникнал голям спор за Пасхата[89]. Евсевий Кесарийски отнася спора към 171 година, времето на Марк Аврелий (160-180)[90]. Хефеле пък го отнася към 170 година, когато Мелитон написал своите две книги “За Пасхата”[91]. По този въпрос писал и Аполинарий Иераполски[92]. Освен основаните през второто столетие църкви, за които споменава Евсевий Кесарийски и за които става дума по-горе, църкви съществували през разглеждания период още в Ардава, родно място на Монтан, лежащо на границата между Фригия и Мизия[93], Отрус[94], Евменея[95] и Синада[96]. Въз основа на надписи, събрани от Gumont и Ramsay, Харнак установява, че е имало християни и в следните фригийски заселища: Траянопол от 279 година, Ламис, Бецирк, Севасте, Бруцос, Керамон, Акмения и други. Повечето от надписите са от третото столетие[97]. На Първия вселенски събор взели участие представители на следните християнски общини: Лаодикия, Иерапол, Апамея, Санаус (Sanaus), Синада, Азани, Дорилея и Евкарпия[98].

8. Писидия и Ликаония

И двете южни малоазийски провинции били посетени от апостол Павел и Варнава през 45-46 година, когато апостол Павел предприел първото си благовестическо пътешествие[99]. В Антиохия, главен град на Писидия, повярвали много езичници вследствие на дръзновената проповед на апостолите[100]. Такъв успех имала тяхната проповед и в Икония, град в Писидия или Ликаония. В Христа повярвали “голямо множество юдеи и елини[101]”. Не останало без положителен резултат словото на апостолите за Господа и в ликаонските градове Листра и Дервия. Макар апостол Павел да е бил пребит с камъни в Листра от неповярвалите юдеи, проповедта му спечелила “ученици”[102]. Още по-голямо било числото на “придобитите ученици” в Дервия, където апостолите проповядвали след като напуснали Листра[103]. На връщане през Листра, Икония и Антиохия те утвърдили във вярата новопридобитите за Христа “ученици” и “ръкоположили презвитери за всички църкви[104]”. По-нататъшната история на църквата в тези области (през втората половина на първото, цялото II-ро и половината на III-тото столетие) остава почти в мрак поради липса на исторически известия. От средата на второто столетие (около 176 година) датира посланието на Смирненската църква до църквата във Филомелиум (Писидия)[105]. През третото столетие се споменава за иконийския епископ Никомас във връзка с борбата против Павел Самосатски и свикания в Антиохия по този случай събор (около 264 година). Евсевий Кесарийски поставя Никомас в числото на знаменитите по онова време епископи, каквито били Фирмилиан, братята Григорий и Атинадор, понтийски епископи, Елен Тарски (в Киликия), Именей Иерусалимски, Теотекън Кесарийски (Палестина) и Максим Бострийски (Арабия), всички противници на Павловия антитринитаризъм)[106]. Никомас присъствал на събора, който бил свикан в Антиохия против Павел, епископ на този град)[107]. Дионисий Александрийски споменава за събор в Икония, свикан по случай спора досежно еретическото кръщение. Според него отците на този събор били за практиката да не се прекръщават връщащите се в църквата еретици)[108]. В писмата си до Димитрий Александрийски, който не бил доволен от Оригеновото излизане на проповед от църковния амвон в Иерусалим и Кесария (Палестина), бидейки мирянин, иерусалимският епископ Александър и кесарийският Теоктист за свое оправдание, че са позволили тези проповеди, се позовават на приетия обичай да се допускат миряни до проповед пред епископ в много църкви, между които поставят и църквата в Икония. “Така постъпвали блажените братя – в Ларанда Неон и Евелпид, в Икония Целс и Павлин, в Синада Атик и Теодор)[109]”. В началото на IV-тото столетие (около 327) в Писидия имало доста епископи. На Първия вселенски събор взели участие епископи от следните градове: Икония, Адрианопол, Неапол, Селевкия, Лименс, Амблада, Метропол, Папа, Барис и Васада)[110]. Въпросът за външното развитие на църквата в Писидия стои така, както стои въпросът за това развитие на църквата във Вититния. Числото на присъстващите на събора епископи свидетелства за силна християнизация на провинцията (особено западната ѝ част), но липсата на големи личности, изобщо църковни писатели, не дала възможност да се появят и запазят данни върху историята и на други християнски общини в тази област освен църквата в Икония)[111].

9. Асия (Proconsularis), Лидия, Мизия и Кария

Поради гъстотата на християнското си население Асия станала най-важната църковна провинция в цяла Мала Азия. Още през апостолско време възникнали християнски общини в повечето от градовете на тази област. Измежду тях с особено голям авторитет се ползвала църквата в Ефес. Тя била наречена “Око на Асия” поради апостолския си произход и огромно значение за опазване на апостолското предание)[112].

Ефеската църква била духовна рожба на св. апостол Павел. След второто си пътешествие (около 52-54) на път за Иерусалим по случай празника Петдесетница, апостолът се отбил в Ефес и проповядвал в тамошната синагога[113]. Слушателите му юдеи останали доволни и го поканили до постои при тях по-дълго време, но той не се съгласил и заминал за Иерусалим, като оставил тук Акила и Прискила, негови коринтски почитатели и сътрудници[114]. Докато апостол Павел се бавил в Иерусалим, Антиохия, Галатия и Фригия, в Ефес отишъл александрийският юдей Аполос, който проповядвал красноречиво и правилно за Господа. Като чули проповедта му в синагогата, Акила и Прискила “го прибрали и му обяснили по-точно пътя Господен[115].” В Ефес имало християни още преди идването на апостол Павел тука през времето на третото си пътуване (около 54-58 година). Защото когато Аполос решил да замине за Ахайя, “братята от Ефес го снабдили с писмо до тамошните християни, за да го приемат като свой[116].” В Ефес апостол Павел проповядвал и управлявал църквата около две години. Магите започнали да изоставят изкуството си и да горят книгите си, смаяни от Павловото слово за Христа и чудесата, които ставали чрез него[117]. Апостол Павел поставил своя ученик Тимотей за епископ в Ефес (около 64-66 година) и отправил едно послание до ефесяни. Тимотей ще да е бил първият епископ в Ефес, който по предание загинал мъченически през време на гонението при Домициан (81-96)[118]. Апостол Павел ще да е поставил епископи и в други асийски градове. Защото след третото си пътуване (58-59 година) на път за Иерусалим той повикал в Милет ефеските презвитери-епископи, за да ги види и им даде съвет да се пазят от появилите се еретически учения[119]. Според стари църковни исторически известия в Ефес проповядвал и апостол Иоан, който умрял в началото на II-рото столетие, достигайки дълбока старост[120]. Апостолски произход имала и църквата в Троада (Мизия). Не е ясно, дали тук била основана църква още при първото посещение на този град от апостол Павел (около 52 година), когато предприел второто си мисионерско пътуване. Към 58-59 година, когато апостолът се отбил в Троада, след като привършил третото си пътуване и обикалял църквите в Гърция и Македония на път за Иерусалим, тук имало вече организирана християнска община. Павел присъствал на извършената там Евхаристия в неделя и държал една дълга реч[121]. За църкви в асийските градове Ефес, Смирна, Пергам, Тиатира, Сарди и Филаделфия се говори и в апокалипсиса на Иоан Богослов[122]. В Пергам загинал един от първомъчениците за Христа – Антипа[123]. В началото на второто столетие (около 106-116 година) до църквите в Ефес, Смирна, Филаделфия, Магнезия, Трала и до Поликарп Смирненски били отправени послания от Игнатий Богоносец. По това време начело на Смирненската църква стоял Поликарп, на Ефеската – Онисим, на Магнезийската – Дамас и на Тралийската – Полибий[124]. Особено известен със своя архипастирски авторитет сред асийските християни бил Поликарп, който според стари църковноисторически данни бил поставен на смирненския епископски престол от апостол Иоан[125]. Поликарп бил строг хранител на апостолското предание и голям противник на еретиците и несъобразните с апостолското предание нововъведения. За уеднаквяване на практиката досежно празнуването на Пасхата в Римската и Смирненската църква той ходил в Рим и разговарял с папа Аницета[126]. Около 155-156 година Поликарп загинал мъченически при Антонин Пий (138-160 година) изгорен жив върху клада[127]. Сведения за мъченическата му смърт се намират в посланието на Смирненската църква до църквата във Филомелиум и другите католически църкви[128]. Заедно с Поликарп в Смирна загинали мъченически още дванадесет филаделфийски християни, а така също и някой си Ипоний и маркионитският презвитер Митродор[129]. В Пергам пострадали, след като многократно изповядали вярата си в Христа, християните Карп и Папила и християнката Агатоника[130]. През втората половина на II-рото столетие в Сарди действал епископ Мелитон, който отправил една апология до Марк Аврелий, за да спре изпълнението на издадения в Ефес закон против християните, чието число се било увеличило особено много в Мала Азия[131]. Мелитон Сардийски взел участие и в спора за празнуване на Пасхата, по който случай написал две книги по този въпрос[132]. Според Поликрат Ефески неговите кости се намирали в престолния му град Сарди[133]. Поликрат споменава и за “блажения Папила”, който според Симеон Метафраст бил приемник на Поликарп Смирненски[134]. Известно е каква борба водил Поликрат Ефески с римския епископ Виктор (190-200 година) и с какви доводи си служил, за да защити малоазийския обичай за празнуване на Пасхата. В посланието си до Виктор и Римската църква, написано по този случай, той говори за много епископи, които свикал на събор по желание на Виктор[135]. През втората половина на второто столетие съществували църкви и в околността на Смирна. За това свидетелства посланието на Ириней Лионски (починал 202) до Флорин. Покрай другите доводи, за да разсее заблудата на Флорин, изпаднал в еретическата мъгла на Валентиновото гностическо учение, Ириней си служи и с такъв довод: насочва го към посланията на Поликарп, които той написал до съседните църкви с цел да ги укрепи във вярата[136]. Според Епифаний в началото на третото столетие почти целият град Тиатира (Лидия), бил християнизиран. Споменава се за църкви в околността на града, без да бъдат именувани[137]. Папила, един от пергамските мъченици, бил пътуващ апостол, редом от Тиатира[138]. Към времето на Първия Никейски вселенски събор (325 година) съществували добре уредени християнски църкви в следните асийски, мизийски и лидийски градове: Ефес, Смирна, Сарди, Тиатира, Филаделфия, Кизик (Cysikus), Илиум (Ylium), Хипепа (Хурара), Анеа, Багис, Триполис, Анкира (Ancyra ferrea), Аврелианов град, Хирокесария. Имало църкви и в градовете Антиохия, Афродизия, Аполония и други, които ще да са се намирали в провинцията Кария. Това се вижда от подписите на епископите, взели участие на Първия вселенски събор от тези градове и тази провинция[139].

Прочетете още „Външното развитие на Църквата през първите три века в Мала Азия[1] – продължение от Съдържание 5, публикация № 1067 и край*“

Външното развитие на Църквата през първите три века в Мала Азия[1] – продължение от Съдържание 5, публикация № 1067*

Камен Динков

Християнството взело такива големи размери в Мала Азия, каквито не достигнало в никоя друга страна. Почти във всички големи и малки градове на тази страна били основани християнски общини. Монтанистическото движение, споровете за празнуването на Пасхата и кръщението на еретиците, вълнуващи малоазийските християни, свидетелстват за повишен църковен живот. Прав е Harnack, който нарича Мала Азия “християнска страна кат ексохин” (catexohin) отпреди Константиново време[2]. По онова време Мала Азия обхващала провинциите Киликия, Кападокия, Армения, Понт, Пафлагония, Витиния, Галатия, Фригия, Писадия, Ликаония, Асия (Proconsularis), Ликия, Памфилия, Исаврия и други. Някои свещени писатели (апостоли Петър и Павел), много църковни (Дионисий Александрийски, Дионисий Коринтски, Евсевий Кесарийски и други) и някои нецърковни (Плиний Млади) пишат за основани и съществуващи християнски общини изобщо в някоя от тези провинции, а не в определени градове или села в тях. Следвайки характера на запазените исторически известия по интересуващия ни тук въпрос, налага се да се проследи външното развитие на църквата през разглежданото време по провинции. Вероятно затова по този път върви и най-големият изследвач на историята на разпространението на християнството в Мала Азия и други страни през първите три века, Adolf von Harnack.

1. Киликия

Както е известно, великият апостол на езичниците Павел бил от киликийския град Тарс[3]. След обръщането си към Христа и преди да бъде повикан от Варнава в Антиохия, той се намирал в своя роден град[4]. Изключено е, той да не е проповядвал там, като се има предвид голямата му ревност в това отношение. В Дамаск той излязъл с проповед за Христа веднага след обръщането си. Към времето на Апостолския събор (51 година) в Киликия имало положително християни, които ще да се вълнували също така от въпроса, трябва ли да се обрязват християните из средата на езичниците или не. Този извод се налага от факта, че посланието на Апостолския  събор е отправено не само до християните от Антиохия и Сирия, но и до тези от Киликия[5]. След първото си виждане (не е известно точно кога) с апостол Петър в Иерусалим апостол Павел отишъл пак в Киликия[6]. Положителни исторически вести от времето на второто мисионерско пътуване (52) на апостола потвърждават съществуването на християнски общини в Киликия[7]. От началото на второто столетие (около 107 година) става дума за киликийски дякон, който придружавал Игнатий Антиохийски на път за Рим[8]. Дионисий Телмарски споменава в своята Хроника (от около 200 година) за епископско седалище в Александрета[9]. Няколко десетилетия по-късно Дионисий Александрийски (починал 264 година) в посланието си до Корнилий Римски нарича Елен “епископ на Тарас и Киликия”[10]. В посланието си до Стефан, също епископ на Рим, той втори път споменава Елен Тарски, като го поставя този път в числото на предстоятелите на църквите. Следователно го смята за предстоятел на църквите в Киликия. Най-после Дионисий пише и за други киликийски епископи освен Елен Тарски в посланието си до римския епископ Ксист, приемник на епископ Стефан[11]. Следователно, християнските общини в Киликия постепенно се увеличавали, закрепвали и в половината на второто столетие получили завършена организация с митрополит, епископи и други клирици. На Анкирския събор (314 година), свикан по повод на повдигнатия въпрос за приемането на отпадналите в църквата, от Киликия присъствали трима предсталители: епископ Лупус от Тарс, епископ Нарцис от Нерония и епископ Амфион от Епифания[12]. Вероятно тези епископи присъствали и на Неокесарийския (в Кападокия) събор, станал по същото време (314-315), на който според Hefele присъствали в голямата си част същите епископи, които заседавали и на Анкирския[13]. На Първия вселенски събор (325 година) Киликийската църква била представена по-добре. На него участвали епископи от следните градове: Тарс, Епифания, Нерония, Кастабала, Флавия, Адана, Мопсуестия, Аеrае (Aegae) и Александрета (Aiexandia parva). В Киликия бил развит и Институтът на хорепископите[14]. Числото на епископите в Киликия от първата четвърт на второто столетие свидетелства за големите размери, които взело християнството по това време в тази малоазийска провинция. Появяването пък на хорепископите говори за проникване на Евангелското слово и в някои села.

2. Кападокия

Първото и сигурно известие за християни в Кападокия от апостолско време намираме у апостол Петър. Неговото първо послание е адресирано: “До пришелците, пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния[15]” – всички области в Мала Азия. Следващите най-ранни известия за християни в Кападокия са от края на второто столетие. Тертулиaн (между 180-190) съобщава за преследване на християните в тази страна[16]. Кападокийски християни се срещат през второто столетие твърде често в други страни (Италия, Палестина[17]). През второто столетие Кесария, главен административен и политически център на провинцията, се издигнал и в църковно отношение. Нейният епископ станал митрополит, комуто били подчинени другите епископи в провинцията. Особено голямо значение добил този църковно-административен център през времето на двамата знаменити епископи Александър и Фирмилиaн. Първият бил голям любител на богословското образование, близък приятел на Климент Александрийски и Ориген, знаменити богослови и учители в Александрия. Той загинал мъченически през времето на Дециевото гонение като иерусалимски епископ[18]. Фирмилиaн, също голям почитател на Ориген, когото понякога поканвал в своята епархия или сам отивал в Палестина и прекарвал при него известно време, за да опресни и затвърди богословските си познания[19], поддържал връзки с всички видни личности в цялата църква[20]. Кореспондирал с Киприaн, епископ на Картаген, с когото бил на еднакво гледище по въпроса за еретическото кръщение[21]. В писмото си до него той хвърля известна светлина върху историята на Кападокийската църква през първата половина на третото столетие. Това писмо ни говори за събори, преследвания, ереси и разколи в Кападокия. Особено интересно е известието на една пророчица, която имала роднински връзки с по-раншните монтанистически пророци и която през времето на Максимин Тракиец (235-238) вълнувала целия християнски народ и спечелила на своя страна един свещеник и един дякон[22]. Епископ Фирмилиaн направил Кесария важен просветен църковен център. Тук живяла богатата и високо образована християнка, девица Юлиана, голяма покровителка на богословското знание. При нея намерил убежище Ориген, когато гонението на църквата при император Максимин се разпространило и в Кесария Кападокийска. В дома на тази покровителка на богословската наука Ориген открил библиотеката на Симах, евионитски преводач на Стария Завет, която библиотека тя получила по наследство. В нея той намерил богат материал за попълване на своите хекзапли[23]. Изброените факти свидетелстват за сравнително голямото разпространение на християнството сред широките народни слоеве в провинцията. В това ни уверява и фактът, че през втората половина на третото столетие (около 258 година) нападащите провинцията готи отвличали много християни, между които имало и доста иерархически лица. По този начин готите приели християнството чрез кападокийски пленници. Към християнизираните по този начин готи, заседнали в Кримския полуостров, ще да се принадлежали и прародителите на готския епископ Улфила. Те живели в кападокийското село Садаголтина (Sadagolthina), близо до град Парнас[24]. Кападокиец бил и прочутият мъченик Мамант (вероятно от времето на Валериан), който бил обикновен овчар. Мъченическите му актове не са запазени, но от началото на IV-тото столетие във и вън от Кападония били издигнати на много места храмове в негова част[25]. През епохата на първия Никийски вселенски събор числото на членовете на църквата в Кападокия ще да е нараснало значително. Кападокийската църква е била представена на събора от седем епископи. Седалищата им били в Кесария, Тиана, Колони, Кибистра, Комана, Спания (Спалия) и Парнас. Освен епископи на събора присъствали и не по-малко от пет кападонийски хорепископи[26]. Кесарийският епископ Леонтий взел участие и на Анкирския събор (314)[27]. Богословското направление, на което сложили начало в Кападокия Александър и особено Фирмилиан, известни богослови от втората половина на III-тото столетие, през следващото столетие достигнало големи размери. То се оформило в особена система, която станала знаме на православните в борбата им против арианите. Това богословие легнало в основите на православието като догматическа система от времето на кападокийците Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски. Църквата в Кападокия имала големи заслуги за християнизирането на готи и арменци.

3. Армения

Липсват достоверни исторически данни за първоначалното проникване на християнството между арменците (в Голяма и Малка Армения). Съществува опит да се свърже началото на Христовата проповед в Армения с преданието за мисионерската дейност на апостол Юда (Тадей) в Едеса, държавно-политически център в Осроенската държава. Арменците обаче и до ден-днешен смятат за свой апостол апостол Вартоломей[28]. Най-стари известия за християнството сред арменците намираме у църковни писатели от II-рото и III-тото столетие. Покрай посланията си до египетските, александрийските и лаодикийските християни Дионисий Александрийски написал послание и до “братята в Армения, където бил епископ Мерузанес“[29]. Според Харнак най-вероятно е да се приеме, че Мерузанес е бил епископ в Севастия (Малка Армения), защото в началото на IV-тото столетие този град станал седалище на епископ на цялата провинция[30]. Евсевий Кесарийски съобщава, че между хвърлените във войната срещу квадите (германци и сармати) римски легиони имало един, наречен мелитински, (из областта Мелитина, която първоначално се числяла към Кападокия, а по-сетне била присъединена към Малка Армения), в който имало много войници християни[31]. Ако това съобщение се признае зa вярно, трябва да се приеме, че в Малка Армения имало християни още от края на II-рото столетие (времето на Марк Аврелий). От мелитинския легион бил положително мъченикът Полиевкт (Роlyeuctes), пострадал при Деций или Валериан (253-260 година[32]). Към края на третото столетие (при Диоклетиан) в тази област имало положително много християни. Затова ни свидетелства гонението на църквата (респективно иерархическите лица), обхванало и тази област в Малка Армения[33]. През време на борбата между Лициний и Константин (316-324 година) пострадали много християни на Изток. В Малка Армения приели мъченически венец четиридесет християни от град Севастия[34]. От Завета на севастийските мъченици се вижда, че християнството проникнало дори в селата, както било и в Кападокия, Исаврия и други страни. В Сарин, Фидела, Хадути, Харисвон, Ксимара и други неименувани села имало положително християни. Начело на селските църкви стояли свещеници, подпомагани в службата им от дякони. На Първия вселенски събор участвали епископите на град Севастия и град Сатала, който се намирал в отдалечените части на Североизточна Малка Армения[35].

Християнизирането на Малка Армения не било без значение за проникването на християнството и в Голяма Армения. През третото столетие то започнало да си пробива бързо път в тази провинция главно от Малка Армения, Кападокия и Остроене (респективно Едеса). Това проникване продължило и през първото десетилетие на IV-тото столетие. В Голяма Армения била разпространена главно гръцка и сирийска книжнина. Богослужебният език бил гръцки, а в някои области, макар и за късо време – сирийски. Почвата за организирането на родна арменска църква била подготвена. Заслугата за окончателното християнизиране на арменците и организирането на национална арменска църква принадлежи на арменеца Григорий, който за това бил наречен “просветител”. През време на нахлуването на персите в Армения Григорий избягал в Кападокия (Кесария), където получил християнско образование и бил покръстен. След като Армения се освободила от омразното персийско иго, Григорий се върнал в отечеството си и около 302 година успял да убеди и покръсти тогавашния арменски цар Тиридат III, който преди това бил гонител на християните. Тиридат спомогнал да долови, че християнството, което било взело вече значителни размери в неговата държава, е единствената религия, която би могла да запази неговите поданици от зловредното влияние на огнепоклонниците и да ги обедини в едно здраво национално цяло. Страната била постепенно християнизирана, старият култ унищожен, и християнството провъзгласено за национална и привилегирована религия в Голяма Армения. По такъв начин Тиридат III се явява предшественик на Константин Велики, а Армения първата християнска държава в Мала Азия. По желание на Тиридат, така се разправя, Григорий отишъл с една свита арменски феодални князе в Кесария (Кападокия), където бил посветен от Леонтий Кесарийски за католикос, тоест глава (епископ) на Армения. В Главния град на Голяма Армения, Азтизад, било разрушено старото държавно светилище и върху развалините му изградена главната християнска църква, която станала майка на останалите арменски църкви. Като глава на църквата в Голяма Армения Григорий успял да обърне постепенно целия арменски народ към Христа. Затова той се нарича “просветител” на арменците, а те по негово име “григорианци”. В Армения били формирани около 12 епархии. Всички възникнали преди 325 година. Според Евсевий Кесарийски Максимин Даза (около 311 година) се опитал да накара арменците, които “изповядвали Христовата вяра в и проявили особена ревност към Божието благочестие, да принасят жертва на идолите и демоните”. Максимин Даза не успял и във войната против Армения претърпял пълно поражение[36]. На Първия вселенски събор Арменската църква имала двама свои представители – епископи: Аристак, който бил наследник на Григорий и негов син, чието седалище ще да е било в Астизад (митрополия), и Акрит, чието седалище не е известно. Към 325 година Григорий илуминатор не бил вече жив[37].

Прочетете още „Външното развитие на Църквата през първите три века в Мала Азия[1] – продължение от Съдържание 5, публикация № 1067*“

Защитата на вярата. Предизвикателства и проблеми днес (книга)

Андрей Касабов, съставител на книгата

Отново песимистично за управлението на поместната ни църква*

Дилян Николчев

В своя статия през 2011 година, отпечатана и в списание Християнство и култура[1], изразих песимистичното си очакване по отношение на уставното изискване църковният събор да бъде свикан през 2012 година, тоест, че за пореден път Уставът на Българската православна църква-Българска патриаршия[2] ще бъде брутално нарушен от Светия Синод на поместната ни църква. В същия текст отправих тревожни предупреждения и по други сериозни църковно-канонич­ни проблеми, имащи отношение към настоящото църковноправно устройство. Да припомня: въпросите, свързани с разсекретяването на ДС-досиетата на висшия клир; продължаващата обвързаност на някои наши архиереи с бизнес кръгове и политически интереси, обвързаност, изразявана по вулгарен начин, включително и с вълна от архонтски отличия на личности със съмнителна репутация и минало; очертаващата се още тогава тенденция да се повторят нечестни практики при избора на нов патриарх (при все още живия патриарх Максим) и други.

В следващите редове някои от тези неразрешени проблеми ще бъдат обговорени отново. Към тях ще прибавя и зададен публично вече от мен въпрос: защо управлението на поместната ни църква отказва да изпълни Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия-ЗДРДОПБГДСРСБНА

За отказа на Светия Синод да свика Църковен събор

В Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия съществуват два текста, които императивно повеля­ват Църковният събор да се свиква редовно на всеки четири години. Първият е заложен в чл. 18 и в него се казва: „Църковният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светият Синод намери това за необходимо“. Вторият текст (чл. 29) като че ли нарочно, за да припомня на родните ни архиереи, че съществуват канонични разпоредби, които трябва да се спазват, повтаря това задължително условие: „Църковният събор се свиква редовно веднъж на четири години, а извънредно – при необходимост”. От правна гледна точка тези законодателни изисквания не оставят никакво поле за различна интерпретация, не позволяват никакъв измислен дебат по отношение на това дали е възможно срокът за свик­ване на Събора да не бъде спазен от Светия Синод. Каноничната разпоредба е ясна и задължаваща, което означава, че през 2012 година трябваше да се свика поредният Църковен събор – седмият по броенето (започващо от Първия Църковно-народен събор, 1871 година).

С оглед на разпоредбите на Устава, имащи отношение към свикването на Църко­вен събор, сериозен въпрос повдига и една друга хипотеза – тази за провеждане­то на извънредни сесии по време на вече свикан редовен събор. Чл. 39 от стария устав (този от 1950 година) допускаше волята и упражняването на правото за свик­ване да не е само във властническите правомощия на Светия Синод, но също така такова правомощие да притежава и самият Църковно-народен събор – в лицето на самите участници: „Църковно-народният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светия Синод намери за нужно или когато мотивирано се поиска от половината чле­нове на събора[3]”. Защо Църковно-народния събор (променен в Църковен събор) в Рилския манастир през 2008 година отмени тази възможност той да се свиква и от самия събор с приемането на текст, предоставящ изключителните права единствено на Българския патри­арх (чл. 30. (1): „Църковният събор се свиква, открива, ръководи и закрива от Българския патриарх или определен от него с писмена заповед председателст­ващ“), можем единствено да се досещаме. Остава обаче усещането за игнори­ране на съборното начало в поместната ни църква, и то в каноничен институт, който в най-голяма степен би трябвало да символизира съборността.

Авторът Дилян Николчев

Към тези бележки за задължителното и редовно свикване на Църковен събор на всеки четири години е необходимо да се прибавят и още няколко. Първата се отнася до конкретен текст (чл. 27, т. 3) от раздел III (Правомощия и заседания на Църковния събор) на глава втора (Църковен събор), в който изрично се казва, че Църковният събор „изслушва отчетен доклад на Светия Синод за цялост­ната дейност на Българската православна църква-Българска патриаршия през изтеклия четиригодишен период и се произнася по доклада”. Тоест не за пет, шест, седем, осем и повече години, а за „четиригодишен период”. Втората бе­лежка се отнася до разграничаването на императивното изискване за свикване на събор от пожелателното. Тази правна възможност присъства наистина, но тя се отнася за приетия през 2008 година в Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия нов за поместната ни църква каноничен институт – Архиерейския събор[4]. Така Уставът повелява в чл. 36, ал. 2, че „Архиерейският събор се свиква от Българския патриарх, когато Светият Синод намери това за необходимо”. И не на последно място – как ус­тавът от 1950 година, създаден в най-голяма степен в условията на комунистическа диктовка (разбирай – кървава комунистическа диктатура), определя този чети­ригодишен период като „законоустановено време[5]”, а сегашните архиереи отго­варят на журналистическия въпрос – кога Синодът ще свика VII-мия Църковен събор с отговори от рода на: „не сме готови чисто организационно” (Западно и Средноевропей­ски митрополит Антоний) и „просто сега не сме взели решение за подготовка […], просто не е започнала подготовката“ (Ловчански митрополит Гавриил)[6].

Прочетете още „Отново песимистично за управлението на поместната ни църква*“

Православие и инославие – продължение и край*

Архимандрит Серафим Алексиев

Бог възвести истината на хората, за да ги просвети и спаси чрез нея. Сам Иисус Христос проповядва­ше на хората истината, която бе чул от Бога (Иоан 8:40-46), за да ги освободи от техните многобройни заблуди, които дяволът бе насеял в техните души. Идва обаче безогледната „доброжелателна”, „хуманна” и сантиментална толерантност и възвестява „вели­кото постижение” на напредничавия човешки ум: всички убеждения са свети!… И модерните хора, увлечени от „красотата” и „човечността” на тези възгледи, престават да гледат на Православието като на единствена истинска и спасяваща вяра. Те се обявяват против „тесногръдието” на конфесионалността. Единението с всички сектанти и еретици в  името на една неправилно разбирана любов е в състояние да ги накара да пожертват много от своите православни убеждения, за да бъдат угодни на инославните. Такива забравят, че „приятелството със света е вражда против Бога” (Иаков 4:4). Бог е „Бог ревнивец” (Изход 34:41). Той не търпи Него­вата света истина да се смесва с лъжата и заблудата.

В Стария Завет чрез Своите избраници, про­роците, Той жестоко укоряваше любимия Си народ заради отстъпленията му от истинската вяра и сбли­жаването му с езическите народи (Иезекиил 23:2-21). Ако Богу беше най-мила любовта, разбирана така, че за нея да могат да се жертват истината и вярата, би ли укорявал Той Своя народ, който, не рядко от желание да живее в мир със съседните народи, подражаваше на нечестивите им езически обичаи? (Съдии 1:28-35; 2:1-13).

Но пред Бога няма по-голямо благо от чистота­та на вярата, от която се раждат и всички останали духовни блага – и чистотата на нравите, и разните добродетели, и истинската любов, и пълната святост. Затова Бог така ревниво пазеше чрез Своите верни слу­жители – съдиите и пророците чистотата на истинско­то богопочитание, затова така тежко заплашване всяко отклонение от него (Навин 23:12-16; Левит 26:14-39) и затова, най-сетне, тъй безмилостно на пръв поглед наказваше Своя народ след всяко падение в идолопоклонство (Съдии З:5-8;12-14; 4:1-3; 6:1; 2 Па­ралипоменон 24:18; 34:25 и прочее).

Колко голям грях пред Бога е отстъплението от истинската вяра и какви велики беди то докарва не само на отделни личности, но и на цели народи, се вижда особено ясно от примера на цар Соломон. На­дарен от Бога с необикновена мъдрост, той не е бил обаче тъй благочестив и верен Богу, както е бил неговият баща св. пророк Давид. За да угоди на многото си жени – езичнички, цар Соломон забравя заповедта на Бога да не се служи у Израиля на чужди богове и издига „капище на Хамоса, моавска гнусо­тия… и на Молоха, амонитска гнусотия” (3 Царства 11:7) и сам започва да служи на Астарта, сидонско божество, и на Милхома, амонитска гнусотия” (ibid стр. 5). Днес, слепите привърженици на безогледната веротърпимост биха извикали от възторг : „Как­ва напредничавост у мъдрия цар Соломон! Какво широко разбиране! Каква толерантност!” Но светата Библия не съди така. Тя просто, но ясно и твърдо казва: „И Соломон вършеше това, що бе неугодно пред очите на Господа“ (3 Царства 11:6). „И Господ се разгневи на Соломона” (стих 9). От това време започват най-великите бедствия за еврейския народ: царството му се разделя на две, езическите народи добиват надмощие над него, няколко пъти той би­ва откарван в плен, градовете му се разоряват, храмът му бива съборен, земята му опустошена, а населението избивано, ограбвано, поробвано, из­мъчвано и облагано с тежки данъци. Тъй от момента, когато в Израиля „напредничавите и културни” схващания за веротърпимост и пълна религиозна свободия бяха осъществени, Израил стремглаво взе да отива назад. Защото Бог поругван не бива. Защото с Неговия свят закон и с Неговата вечна истина никой не може безнаказано да се гаври и ко­щунства.

Това са съзнавали ясно не само старозаветните про­роци и праведници. Това са възвестявали и подчерта­вали с всичка сила и новозаветните Божии служители: на първо място светите апостоли, а след тях и всички свети отци и вселенски събори. Верни на завета на Хрис­та: „Пазете се да ви не прелъсти някой” (Матей 24:4), светите апостоли са пазели чистотата на вярата като зеница­та на окото си, а и християните са предпазвали от отровата на лъжеученията. Ето няколко такива апос­толски увещания: „О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с коя­то, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тимотей 6:20-21). „Не се увличайте от разни чужди учения” (Евреи 13:9). Св. апостол Павел съветва „да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата”(Ефесяни 4:14). „Пазете се от псетата, пазете се от злите работници” (тоест лъжеучителите; (Филипяни 3:2). „Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама спо­ред човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). А св. апостол Петър го­вори: „Пазете се, да не би, увлечени от заблуждение­то на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си” (2 Петра 3:17).

Апостолът на любовта, св. Иоан Богослов, който постоянно в своите послания набляга върху любовта и съветва всички християни да се обичат един друг, не намира, че в името на любовта хрис­тиянинът трябва да отстъпи от вярата си или да се сдружава с еретиците. Той твърдо увещава христия­ните: „Който дохожда при вас и не донася това уче­ние (тоест чистото, православното), него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела” (2 Иоан 10-11). А така съветва той, защото, „всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога” (стих 9), тоест дори и да говори за Бога, е на дело безбожник, сиреч служител на сатаната, неверник… В пълно съгласие със св. Иоан Богослов и св. anостол Павел говори на коринтяните: „Не се впря­гайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?” (2 Коринтяни 6:14-15). Всеки, който учи не така, както е учил Иисус Христос, светите апостоли, светите отци и Църквата Христо­ва, се явява лъжеучител, измамник, душегубител и помощник на сатаната. Може ли тогава с него да се общува? Може ли да се покровителства и насърчава? Не бива ли, обратно, онези, на които е пове­рено да пазят вярата, да оградят от гибелната му за­раза простодушните вярващи? Тъкмо така са постъп­вали светите апостоли, а след тях, по техния пример , и светите отци. Св. апостол Павел предава на анатема всяко ново учение, несъгласно с Христовото благовестие (Галатяни 2:8-9). Той не се побоява да нарече лъжепророк Вариисус в очите му „дяволски сине”, изоблича­вайки го публично със следните силни думи: „О, ти, който си пълен с всякакво коварство и всякаква измама, дяволски сине, враго на всяка правда”! (Деяния на светите апостоли 13:6-10). Св. Иоан Богослов нарича лъжеучители­те„антихристи“(1 Иоан 2:18), защото те в действител­ност са такива.

Също така и светите отци, които са знаели високата цена на любовтта, не са намирали в нея оправдание за някаква веротърпимост по отношение на ересите. Те ясно са виждали, че еретиците са обществени злосторници. Защото едните увреждат тялото, а другите погубват навеки душата. Църковната исто­рия с най-светли букви е записала героичните борби за запазването на чистото Православие, които са водели св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Васи­лий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийс­ки, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин и много други. Никаква повърхностна загриженост за „мира” между християните не ги е ръководела в тяхната църковна политика. Напротив, те са виждали, че, ако воюват безпощадно с еретиците, ще осигурят мира и спасението на истинските християни. Тъй чрез тяхната енергична съпротива се е запазило и до днес светото Православие чисто и ненакърнено. Какво би остана­ло от него, ако светите отци от сантиментални подбуди за мир и общение с всички – с гностици, манихеи, ариани, несториани, монофизити, монотелити и прочее биха правили компромиси с всяка заблуда?

Светите вселенски събори, най-висшата вероучителна инстанция в Православната Църква, ясно и катего­рично са определили отношението си към религиоз­ните лъжеучения. Никакво общение с еретиците! Над тях светата Църква изрича своята анатема (Втори вселенски събор, 1-во правило). С тях светата Църква забранява дори да се молим. 45-то апостолско правило постановява да бъдат отлъчвани епископи или презвитери, които са дръзнали само да се помолят с еретици. Тъй стро­га е била светата Църква всякога към отстъпниците от вярата, защото последните са били всякога гибелна съблазън за християните.

Всяка секта и ерес по своята същност, като сеятелка на религиозни заблуди, е сатанизъм. Дяво­лът създава, както споменахме, ересите и сектите. Всяка секта и ерес се явява с претенцията, че е носителка на чистото Христово учение. По този начин всяка ерес и секта се явява като съперница на едната, свята,съборна и апостолска Църква. Дяволът търси да от­клони истинно вярващите от правия път и да ги вка­ра в религиозни заблуди, знаейки, че тъй сигурно ще ги погуби (Галатяни 5:19-21). И колко хитро постъпва той тука! Той не учи своите жертви на безбожие. Разбира се, и безбожието е негово средство за погубване; но него той употребява другаде. Той не ги отбива от вярата. Не! Дава им дори Евангелието в ръцете, като им казва: „Сами го тълкувайте и ще се спасите”. И такива люде, отделили се от църковното ръко­водство и от благодатния духовен живот, са из­падали в най-гибелни заблуди и с Библията в ръце са отивали в ада.

Един е пътят на спасението. Той е Сам Иисус Христос (Иоан 14:6), правилно разкриван и вярно следван в светата Православна Църква. Всички остана­ли пътища са гибелни. Светата Православна Църква е кораб. Който е в него и не отпада от него, ще се спаси. Който влиза в друга някоя лодка, ще погине. Вълните на злото ще го потопят. През Ноеви дни във водите на страшния потоп погина всяка жива плът, която беше вън от Ноевия ковчег. Този Ноев ковчег е символ и предобраз на Църквата Христова, единствения спасителен кораб. Който не вярва така, както светата Православна Църква вярва, и който не живее така, както светата Православна Църква учи, който отива в събранието на нечестивци и в пътя на грешници стои и в сборището на развратители седи (Псалом 1:1), той дори и да пророкува в името Господне, та дори и бесове да изгонва, и много чудеса дори да прави (Матей 7:22), все едно той ще чуе заедно с подоб­ните си на съдния ден страшния Христов глас: „Ни­кога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Матей 7:23).

За да се спасим, трябва да бъдем в едната, свята, съборна и апостолска Църква и да се пазим от всяка ерес. Иначе, отклоним ли се в друг път , неминуемо ще погинем  По учението на светите отци и учители Църковни „вън от Църквата няма нито слу­шане, нито разбиране на Словото Божие, няма нито истинско Богопочитание, не се намира Христос, не се преподава Дух Свети; смъртта на Спасителя не доставя спасение, няма трапеза на тялото Христово; няма плодотворна молитва; не може да има ни спаси­телни дела, ни истинско мъченичество, ни висока дев­ственост и чистота, ни душеполезен пост, ни благословение Божие. А в Църквата, напротив, е благо­волението и благодатта Божия; в Църквата обитава Триединният Бог; в Църквата е познанието на исти­ната, познанието на Бога и Христа, преизобилието на духовните блага; в Църквата са истинските, спаси­телни догмати, истинската, произлизаща от апостоли­те вяра, истинската любов, и правия път към вечния живот[5]”.

Прочетете още „Православие и инославие – продължение и край*“

Православие и инославие*

Архимандрит Серафим Алексиев

Лъжата е толкова стара, колкото и грехът. Още от своето появяване лъжата враждува против исти­ната. Човешката природа, поради грехопадението си, е склонна към зло и оттам към заблуди. Но в нея има копнеж към истината. Този копнеж дава възможност на всеки човек, ако иска – с Божия помощ – да познае истината, и истината да го направи свободен (Иоан 8:32). Истината е спасителна. А Бог не иска никой да погине, но „да се спасят всич­ки човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4). С тази цел Той ни дава Своето Откро­вение, което разкрива пътя на истината. С тази цел Той ни говори в светата Библия Своето Слово. А Негово­то Слово, по думите на Христа, е истина, истина, която освещава (Иоан 17:17, 19). С тази цел Спасителят, Който Сам е пътят и истината и животът (Иоан 14:6) идва в света, за да каже истината (Иоан 16:7), която е чул от Бога (Иоан 8:40, 45, 46). С тази цел Иисус Христос претърпява кръстни страдания и смърт, за да изпрати на вярващите Утешителя, Духа на истината, Който упътва на всяка истина (Иоан 16:13).

Но злият и паднал свят, който не иска и затова не може да приеме Божествената истина (Иоан 14:17), воюва от край време против нея чрез изобретяването на най-различни заблуди. „Баща на лъжата” е са­таната (Иоан 8:44). Откак светът съществува, най-различни заблуди са се ширели из него. И дяволът, естествено, е подпомагал, създавал и поощрявал разните заблуди, защото е виждал, че чрез тях най-ловко може да се бори с истината, която Сам Бог възвестява на света чрез Своето Слово – Биб­лията.

При това методите на лукавия са бивали най-разновидни. Той ту се е опълчвал с груба физическа сила срещу истината, ту привидно се е съгласявал с нея, ту е приемал нейната външна форма, ту я е крити­кувал от гледището на „непредубедения човешки разум”. Мъчно могат да се изброят и видят във всичките техни подробности безбройните хитрини на изобретателя на всяка лъжа и лукавство. Дяволът е стигнал и дотам, че не рядко се е скривал дори зад изопачавани или криво претълкувани библейски текстове, за да увери хората, че неговото учение е библейско и затова истинско. Всъщност  той се е стре­мял чрез своето привидно доближаване до Божието Слово да го погуби, обезсили и заличи от човешки­те сърца. Разбира се, верните на истината всякога навреме са долавяли лукавите домогвалия на сатаната и в енергична борба със заблудите са разкривали истинския лик на врага.

Историята ни говори за фактите, на които тя е би­ла свидетелка. А Словото Божие ни разбулва и мета­физичната основа на борбите, ставащи по лицето на земята. То ни показва ония два невидими лагера, към които човеците доброволно вътрешно се самоопре­делят, призовавани от своите невидими вдъхновите­ли. Едни се нареждат на фронта на доброто – това са богоизбраните носители и вестители на вечната Божествена истина, разкрита ни в Божественото От­кровение. Други, подмамени от едно или друго об­стоятелство на живота, преследвайки една или друга нечиста цел, застават в редиците на противниковия стан. И те започват там своята дейност. И те вес­тят своето лъжеучение, препоръчвайки го за един­ствено истинско. Те обаче пред съда Божи се оказ­ват лъжеучители, беззаконници и лъжепророци, защото не са били служители на единия и истински Бог, Извор на всяка истина, а служат на дявола, баща на лъжата (Иоан 8:44).

Истината, богооткровената, спасителната истина, е една. Всичко, що ѝ противоречи, се отдалечава от нея и се самоокачествява като заблуда. Бог е открил тази истина за спасение на човешкия род в Библия­та. До Иисус Христос носители на тази истина бяха бо­гоизбраните старозаветни патриарси, съдиите, правед­ните, пророците и всички ония израилтяни, които ѝ се покоряваха в доброволно послушание към Божия закон. Еврейският народ, общо казано, бе до Иисус Христос единствен носител на богооткровената истина, и затова само неговата религия беше истинска. Всички останали езически религии, като несъгласни с богооткровената, се бяха отклонили повече или по-малко в разни заблуди и бяха поради това далеч от истинското богопочитание.

В Новия Завет, който се явява като естествено продължение и завършек на Стария Завет, се доразкри Божествената Истина. Сам Спасителят, несъмне­ното Средоточие както на Стария, така и на Новия Завет, се яви на земята, страда и умря за човешкия род, разбули лъжите на сатаната, разкри същината на истинс­кото богопочитание (Иоан 4:23, 24), победи лукавия чрез Своята кръстна смърт и славно възкресение, основа Църквата Си, която навеки остави да бъде „стълб и крепило на истината” (1 Тимотей 3:15; срв. Матей 16:18), завеща на Своите апостоли, а чрез тях и на всички техни верни последователи, истинското, богооткровено и спасително учение и, по Своето непреложно обещание, изпрати в деня на светата Петдесетница на Своята Църква Утешителя Светия Дух, Духа на истината, за да пребъдва Той в светата Църква, да се да­рува чрез светите тайнства на истинно вярващите и да ги учи и наставлява на всяка истина. Тъй се появи на мяс­тото на старозаветната религия новозаветната Право­славна Църква, на която оттук нататък бе поверено да води човешките души по пътя на истинското богопочитание към вечно спасение.

Но както в Стария  Завет покрай истинската богооткровена религия имаше и много други, които бяха носителки на дяволски заблуди, така и в Новия Завет сатаната започна да пречи на спасителното дело на Църквата Христова. Покрай езическите заблуди, кои­то той все още поддържаше, под негово вдъхновение сега се появиха и ред нови лъжеучения, възникнали на християнска почва, които претендираха единствени да разбират чистото Христово учение. По лицето на земята се появиха нови борби, чиито метафизични при­чини бяха скрити в стремежа на адските сили да над­делеят Църквата Христова (виж Матей 16:18). Но напразно! Чистото православно учение, предадено от Иисус Христос на светите апостоли, се предаде от тях в непокътнат вид на други свети мъже – апостолските приемници. Те от своя страна го завещаха чисто и неповредено на идващите след тях свети Божии угод­ници, които, като чисти и достойни съсъди на Светия Дух, правилно тълкуваха богооткровените истини и ус­пешно водеха борбата с разните лъжеучения, изобретя­вани от дявола. И както в Стария Завет великите праведници и пророци се бяха издигнали до познаване на истината, че идолите на езическите народи не са нищо друго освен изделия на човешки ръце (Иеремия 10:6; Псалом 113:12- 13; Исаия 46:7), в които живеят бесове (Псалом 95:5; Псалом 106:36-38), така  и в Новия За­вет свети и праведни мъже откриха в разните лъжеучения и ереси древното дело на сатаната, който се стреми да заблуди и погуби хората.

Не можем да не открием и в отпадането на цялата западна Римокатолическа църква от Източно­православната през злополучната 1054 година пръста на душегубителя. Много са причините за откъсването на Запада от Изтока. Тях учените историци подробно изреждат и старателно обсъждат . Но най-главната вътрешна причина си остава възгордяването на римски­те епископи, които са желаели да бъдат самовластни князе и разпоредители в църквата. Техен учител в гордостта не може да бъде никой друг освен онзи, който пръв се възгордя и отпадна от истината – дяволът. С отпадането си от Православието Западът стремглаво тръгна по гибелния път на разло­жението. Католичеството, скъсало с Православието, все повече и повече се отдалечаваше от истината, съз­даде ред нови учения, неизвестни на светата Православна и апостолска Църква, и дотам затъна в отклонения от евангелската истина, че предизвика бурята на про­тестантската реформация. Тъй католичеството роди протестантизма. По думите на Хомяков „Протестантизмът е законно, непокорно чедо на Римокатолическата църква”. Злото зло ражда. Протестанизмът, породен от римокатолическите заблуди, сам народѝ нови още по-големи лъжеучения. Той скоро се разде­ли на лутеранство и англиканство. С течение на време­то още повече се раздроби и, нямайки никаква опора в светоотеческото тълкувание на Библията, предоста­ви всекиму свободно да я тълкува, което създаде само в лутеранството повече от 500 секти. Зад всичко това беше скрит, естествено, сатаната, чиято цел е да откъсва хората от истината и да враждува против нея, като създава нови лъжеучения.

Така борбата между истината и лъжата, за която ни свидетелства целият Стар и Нов Завет, за която ни говори и църковната  история, мина всички истори­чески епохи и стигна до нас. Тя не се е прекратила и днес. Напротив, в наши дни тя като че ли още по­вече се е изострила. Днес сатаната си служи не толко­ва с езичество, макар че, гдето има почва, той и него поддържа, не си служи само и с еретичество, въпреки че и това оръжие не е паднало от ръката му, колкото си служи с модерните хуманистични философски, теософски, спиритически и разни сектантски и противохристиянски учения, които, не отричайки религия­та и търсейки уж по свой собствен път истината, стигат до най-пакостни и душегубителни лъжеучения.

Прочетете още „Православие и инославие*“

Нова книга по История на религиите в Богословския факултет при Софийския университет

В края на месец април излезе от печат книгата Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин) от професор доктор на богословските науки (дбн) Клара Тонева. Всъщност това е големия докторат, който тя успешно защити на 16 февруари тази година и оттогава е доктор на богословските науки. Книгата е голям формат, близо 400 страници, твърди корици, струва 30 лв. Може да се намери в Богословския факултет към Софийския университет при Драган Бачев, тел. 0889/771591 и 02/989-01-15, вътрешен 20.

Книгата очертава доктриналните различия по границата християнство-ислям през един важен за православната и въобще за християнската патристична традиция топос – творчеството на св. Йоан Дамаскин. Всъщност творчеството на светеца е отговор на случващото се през онази епоха – време на преломни поврати в историята на Източното Средиземноморие и в региона, а и в самата Византия, и е в съответствие с културните и духовните изисквания на времето тогава. Текстовете на св. Йоан Дамаскин, които са свързани с исляма, са четири, като 101-ва глава (измаилтяните) от „За ересите“ е първи опит за полемика с исляма от християнски ъгъл и е единственият труд, за който със сигурност се приема, че авторството е на св. Йоан Дамаскин.

Професор Тонева аксиоматизира религиозното различие, а не религиозното общо и/или типиката на религиозния феномен. По този начин тя елегантно прескача наглед съвпадащите, но всъщност ограничено абстрактните черти на религиозния феномен, които нито формират конкретно църковно общение, нито се транспонират в конкретни канонични основания. В строг православен смисъл тя подчертава, че Църквата е едновременно тяло Христово и пълнота на Светия Дух (Ефесяни 1:23), тоест Църквата е съборно единство, което е христологично, триадологично, пневматологично и есхатологично зададено и обосновано. Погледнато от друг ъгъл: пределното фокусиране върху религиозното единство не прескача утопичната претенция, която никога не прераства в реален онтологичен топос. Професор Тонева умело избягва тази подмамка и фундаментализира религиозното различие. Това би могло да изглежда като духовен и културологичен недостатък, политическа некоректност или оставане в случването, но всъщност „дебатът е не просто част от дискусията за различията, той е начин за искрен и същевременно отворен за отговори богословски диалог“.

От тази позиция, по този начин, на строг доктринален терен, откъм Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин и с Христов патос професор Тонева разгръща богословския диалог между християнството и исляма на фона на общата им старозаветна генеза. Последният аспект е важен, доколкото представя единната и все пак интерпретативно податлива почва на догматично и канонично обособилите се основоположения на християнството и исляма. В книгата се отстоява твърдението, че в Корана старозаветните повествования „не се предават последователно с всичките им детайли, липсва историческата датировка. Важни идеализационни уточнения са, че предметът на доктриналното противоборство се рамкира, първо, хронологично от монотеистичното установяване на исляма през средата на VII-ми век докъм средата на IX-ти век и, второ, през призмата на Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин. Арабин по произход, но роден в християнско семейство, живеещ в смесена ислямска и християнска среда в Дамаск и Палестина, (по думите на протоиерей Йоан Майендорф „в ума и сърцето си [той] живее във Византия“), и същевременно един от отците на Църквата, св. Йоан Дамаскин е не само свидетел на тези бурни религиозни времена, а и проникновен автор на систематични и полемични съчинения с основна цел за точно изложение на православната вяра: „истината, украсена и наредена сякаш със златна шевица“. Разбира се, от позиция на времето и най-вече с амбиция за прецизно теоретизиране професор Тонева засяга и други важни периоди от историята на взаимоотношенията между двете религии и най-вече от динамиката на техния доктринален сблъсък.

***

Клара Тонева, Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2023, с. 1-383.

Изображения: проф. дбн Клара Тонева и корицата на новата книга. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c4l