Етикет: подвижничество

Старчеството като духовно явление в Православната църква – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Борис Г. Борисов

„Според качеството на нашите страсти трябва да разсъдим на кой ръководител да се поверим за подчи­нение и според това именно такъв да изберем. Ако ти си невъздържан и склонен към плътска похот, нека те обучава подвижник, неумолим по от­ношение на храната, а не чудотворец и такъв, който е готов да приема всички и да ги гощава на трапезата. Ако си високомерен, нека твой ръководи­тел да бъде човек суров и неотстъпчив, а не кротък и човеколюбив. Трябва да се търсят ръководители, които съответстват на нашите недъзи[30]“. Трябва да се отбележи, че све­тите отци посочват идеалните черти на старците, съветват да избираме сред съвършените старец според сърцето си, но такива ръководители има малко. Какво да се прави, ако няма подобен съвършен наставник? Свети­те отци казват следното за подобен случай: „С молитва и сълзи изпроси от Бога да ти прати ръководител безстрастен и свят[31]“. „Ако живееш в об­щежитие, помоли се усърдно на Бо­га, за да ти покаже човека, който би ти станал добър пастир; защото по-добре е да се наричаш ученик на уче­ника, отколкото да живееш самоволно и да събираш безполезните плодове на своята воля[32]„. Важно при търсенето е искреното желание да узна­ем Божията воля, молитвата към Бо­га и пълното доверие към това, което ще чуем, като към израз на Божията воля, а ръководител винаги ще се намери.

„С голяма загриженост и внима­ние търси ръководител и ако по Бо­жия благодат намериш, а като търсиш, непременно ще намериш…“[33]. „Ако някой иска истински – казва авва Доротей, – с цялото си сърце да изпълнява волята Божия, то Бог никога не ще го остави, а всячески ще го настави според Своята воля. Наистина, ако някой повери сърцето си на воля­та Божия, то Бог ще просвети и мал­ко дете да му я посочи.

Ако пък не иска искрено да изпълнява Божията воля и при пророк да иде, Бог и на пророка ще внуши да му отговаря съобразно с развратеното му сърце, както е речено в Писанието: „Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк“ (Иезeиил 14:9 – по славянския текст; поучение 5). „И това е дивно – казва преосвещени Теофан, – че на искрено търсещия спасение винаги се дава истински ръководител. И ръководителят, какъвто и да е той, винаги дава точно и вярно ръководство дотолкова, доколкото ръководеният му се поверява с цялата си душа и вяра. Сам Господ вече пази такъв ръководим… Моли се, и Господ ще ти посочи ръ­ководител. Повери се на ръководителя, и Господ ще го научи как да те ръководи“.

„Сродните ще се намерят“ – казвал оптинският старец отец Леонид, изразявайки с това, че Бог ще доведе при истински наставник онзи, който искрено и от цялата си душа търси спасение; а онзи който, желаейки спа­сение, допуска в себе си и някакви човешки сметки, двоедушничи, не вярва, съмнява се и се самооправдава, та­къв ще попадне при същия като него наставник. Магнитът привлича само подобните му желязо и стомана. „Защото не е неправеден Бог и не ще до­пусне да се прелъстят онези души, които с вяра и незлобивост смирено са се покорили пред съвета и съда на ближния[34]„. „Господ ще извести достоен ръководител да те приеме и да носи твоите немощи. Преди две години Господ ми каза, че ще дойдеш тук“ – казва великият старец на ученика Ио­ан[35]. Вярата никога и никъде не ще те посрами. Търси ръководител и ще на­мериш, ако съвършен наставник не намериш, то по волята Божия и недостоен ще ти бъде пастир. Господ ще го научи да даде потребното на сърцето ти, ала без духовен ръководител не може. За миряните такива богоизбрани ръководители са пастирите свещеници, а за монасите – игумените или старците. „Ако си решил да се под­чиниш на Христа, не се изоставяй, сякаш си негоден съсъд… а (така или иначе), като намериш наставник, по­вери му себе си напълно празен, пренебрегнал и отхвърлил всякаква своя воля, за да се окажеш подобен на чист съсъд и онова добро, което е вложе­но в тебе, да запазиш за своя похвала и слава[36]„. „Повери себе си с такова разположение – казва св. Василий Ве­лики, – с каквото младенецът, измъчван от глад, се доверява на кърмилницата, която го вика за храна; или както човек, желаещ да опази живо­та си при опасност, се подчинява на онзи, който му протяга средство за спасението. Защото Богу е мило не онова, което се поправя по принуда, а онова, което се поправя по добродетел. Добродетелта е от произволение, а не от нужда“. „Възложи бремето си на раменете на друг и ще преплуваш тая велика бездна, подкрепян от ръцете на другите[37]„.„Привържи обременената си ладия към кораба на отците ти, и те ще те насочат към Иису­с, Който може да ти дарува смире­ние и сила, разум, венец и веселие[38]„.

II. Същност на старчеството

Какво представлява старчество­то? – Същността на старческото уст­роение се състои в това, че от подвизаващите се в скита или в общежитието братя се избира един, опитен в духовно-аскетическия живот и несъмнено благочестив инок за ръководител, духовен отец, старец. Доброволните ученици по всяко време се обръщат към избрания старец, откриват пред него цялата си душа, помислите, постъпките и желанията си, търсят съвети и вършат всичко само с негова благословия. Духовните чада се отказват от своята воля, мисли и разбирания, предават всичко това на стареца ръководител, като безусловно, безпрекословно и без съмнения му се подчиняват. Особеността на старчес­кото устроение в сравнение с другите видове монашески живот, както вече казахме, се заключава именно в стро­гото и пълно прилагане на обета за послушание на духовния старец. „Дай кръв и приеми дух“, „остави своите желания и разбирания, за да изпълниш Божиите желания и разбирания“ – ето духовното знаме на старчеството. Старецът става за ученика си ум, съвест и сърце, през което по естествен начин се разпределя, движи и обръща кръвта. Старецът е сякаш здрав дъб и около него се увиват и растат като слаби растения онези, които ина­че могат да загинат от бурите и ветровете.

Старецът е кормчията на кораба. „Човешкият живот е море, по ко­ето ние, влезли в тялото си като в някакъв кораб, мислено плаваме и плаваме непрестанно: ден и нощ, в лошо време и в буря. Това море е бедствено, и не само бедствено, но и голямо, колкото трае продължителността на нашия живот, и толкова много страшни бурни вълнения се надигат в него от духовете на злобата, толкова пирати-демони ни нападат и се опитват да ни потопят, че трудно може да се опише (Псалом 58:15-16). Но да води бод­ро кораба сред подводни камъни, плитчини и бури, с очи, постоянно обърнати към небето, като се вглежда в звездите на истината и насочва по тях плаването, за да достигне безо­пасно до пристана на спасението – това е делото и служението на държащия кормилото ръководител[39]„.

1. Заветът между стареца и уче­ника

Същността и цялата сила на стар­ческото ръководство – на старчест­вото, се състои в завета между старе­ца и ученика, според който пред лицето на Бога духовният отец – старе­цът, поема върху себе си ръководството на душата на ученика към спа­сение, а ученикът без страх предава изцяло себе си, душата и тялото си, на наставника. „Ако спазиш моята заповед, а още повече Божията, изповядвам, че отговарям за тебе в оня ден, когато Бог ще съди тайните на човеците[40]“ – казва старецът. „Като желязо на ковача се предавам на тебе, светейши отче, за подчинение[41]“ – казвал послушникът Исидор на своя старец.

Пълното предаване себе си, отричането от своите воля, мисли и же­лания, съзнание за пълно невежество и умъртвеност[42] – ето главното, кое­то се изисква от ученика, който желае да живее като пасом от стареца. Приемането, очистването и усъвършенстването на душата на ученика, решителното уверяване в спасението ѝ, отговорността за нея пред съда Божи – ето задълженията на стареца. Такива са главните условия на завета между ученика и стареца. Той е възможен само въз основа на християнската всеотдайна любов. Отричането от своята воля заради волята Божия (Матей 16:24) не е ли израз на самоотвержената любов към Бога от страна на ученика, каквато е и майчинската грижа, състраданието и нравствената отговорност за него пред Бога: „Ако пък с нещо те е обидил или ти е длъжен, мини това на моя сметка“ (Послание на апостол Павел до Филимон 1:18), не е ли израз на същата самоотвержена любов от страна на ста­реца? Този духовен съвет и съюз не се скрепява с никакви писмени доку­ментаи, но здраво се запечатва върху скрижалите на сърцето; невидим за хората, той е така очевиден за учени­ка и стареца, че те като в книга виждат и чувстват най-малкото наруше­ние и отклоняване от него, като я четат със сърцето си. Колко здрав и неразривен е този съюз, можем да съдим по следните два примера. Преподобни Теодор Студит пише: „Един старец на­ложил епитимия върху ученика си за това, че онзи не изпълнявал заповедите му, и без да успее да я отмени, починал. След смъртта му ученикът търсил разрешение от наложеното върху него запрещение, но към когото и да се обръщал, никой не се осмелявал да изпълни молбите му и го отпращал към по-висшестоящ. Накрая ученикът се обърнал към Константинополския патриарх Герман с молбата си, но нито патриархът, нито свиканият от него събор на архиереите, не могли да разрешат епитимията на стареца, за когото дори не се знае да­ли е имал свещенически сан[43]“.

Някои ще запитат: за какво е то­ва пълно подчинение на послушника към стареца, къде е свободата на нашата воля? Отговаряме: поради своята немощ човек не може изцяло и веднага да се предаде на Бога и да следва Христа. Той първо трябва да свикне да ограничава самолюбието, своеволието и произвола си и постепенно да отсича волята си чрез самоотвержено изпълнение на чужда човешка во­ля заради Бога. За да може в замяна на своята да приеме Божията воля, той трябва отначало да възпита в се­бе си любовта и вярата чрез съвместен живот с човек, който вярва и обича Бога, да предаде своята воля и ду­ша на душата и волята на стареца, за да ги предаде той пък на Бога. „Нашата воля – по думите на авва Пимен[44] – е медна стена между човека и Бога. Тя е като камък, противостоящ, съпротивляващ се и противодействащ на волята Божия. И само когато чо­век остави своята воля, той може да каже: „С моя Бог на стена възлизам. Бог! – Непорочен е Неговият път“ (Псалом 17:30-31). „Който иска да изпълнява своята воля, той е син на дявола… не се прелъстявайте от дявола и не следвайте (внушенията) на своята воля във вреда на себе си, никога не ще бъде по вашата воля, защото зло не ще изтреби злото[45]“. Именно това иска ученикът – да разруши тази мед­на стена и да загърби своята воля с помощта на стареца. Защото от мно­го опити е доказано, че монасите ни­кога не могат да погасят в себе си пламъка на гнева, печалите, нечистотите, не могат да придобият истинско смирение… ако не се научат преди то­ва да подчиняват волята си на настав­ника. Подчинението на стареца не е отрицание на свободната воля на чо­века, като и служението на делото на нравственото съвършенство – следването на Христа. Напротив, това е съвсем съзнателно предаване именно на волята на Бога, посредством стареца. Имайки послушание към стареца, послушникът има послушание към Христа.

Прочетете още „Старчеството като духовно явление в Православната църква – продължение и край*“ →

Старчеството като духовно явление в Православната църква*

Публикувано на от Dragan Bachev

Борис Г. Борисов

I. Духовно ръководство

Необходим ли е ръководител в духовния живот на ревнуващия за своето спасение начинаещ подвижник? Наистина не може ли той сам да върви по пътя на съвършенството без ръ­ководител, воден само от словото Бо­жие и евангелските указания? Та нали в словото Божие е посочен образът на съвършенството, посочен е и пътят към него; освен това в историята на християнското подвижничество има такива примери, когато подвижниците, твърдо решили да вървят по пътя на подражание на Христа, са­ми, без видими ръководители и водени само от Бога, са преуспявали: та­кива са например светите Павел Тивейски, Антоний Велики, Мария Египетска и други. Вярно е, че образът на съвършенството и пътят към него (изпълнението на заповедите) са посочени от Христа в Евангелието, но не бива да се забравя, че човек остава винаги човек: искреното, дори и най-горещо желание не може веднага да го промени, той е така немощен, сво­еволен и сляп, че се нуждае от странична и постоянна подкрепа, от одоб­рение, принуда, подробни указания по пътя и така нататък. Не бива да се осланяме на примера на преуспелите самотни подвижници. „Ако на някой от достопочтените отци – казват преподобните Игнатий и Калист – им се е случвало и без подвига на послушанието да постигнат Боготворно безмълвие и съвършенство по Бога, това става по особено Божие откровение, и то мно­го рядко. А истина е, че което става рядко, както пише нейде, то не е за­кон на Църквата, както е истина и то­ва, че една лястовичка пролет не прави[1]„. Тези хора „чудесно, по Божието усмотрение, специално са били призовани към такъв (уединен) живот, който подобава само на съвършените и безстрастните и изисква ангелска твърдост[2]“.

Такива хора – силни Божии избраници, при които словото се покрива с делото: твърдото намерение е изпълнение, покаянието – спасение, са изключение. Може ли това изключение да бъде неотменно правило за начинаещия? Смята ли той, страстният и немощният, себе си за толкова си­лен, както тези избраници Божии? Ако очаква чудо за себе си, с това са­мо изкушава Бога. И светите отци, и опитните аскети учат за нуждата от духовен ръководител и за необходимостта от предварителна християнска педагогика за начинаещия монах.

Това е съвсем естествено: човек не се ражда точно определен веднъж завинаги, не – той има само зародиш на своето бъдещо „аз“, и телесно, и духовно той отначало е младенец и трябва да премине някои степени на възрастта по тяло и дух, за да достигне до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство. Монашеският живот е изкуство на изкуствата и наука на науките и както всяко изкуство, занаят и наука изисква първоначално обуче­ние при познавачи и майстори. „Както за желаещия да изучи езика на ня­кой народ не е достатъчно сам да си бъде наставник, но се учи от сведущи хора и по такъв начин се научава да говори като чужденец: тъй, мисля, и този живот, понеже не следва естествения път, а отстъпва от него поради своята необикновеност, никой не може да изучи до съвършенство, освен под ръководството на някой опитен в него… Защото този начин на живот не е така прост, че при нужда да можем да се доверяваме на собственото си съждение кое е полезно за нас. Решимостта да се опитат неизвестни неща не е безопасна… И в науката за лекуването на душите – любомъдрието – имаме пълната възможност да се на­учим от онзи, който с дълговременен и продължителен опит е придобил навик в нея. Младостта в повечето слу­чаи и във всяка работа е ненадежден съветник и не е лесно да се намери човек, който добре да изпълни някое достойно дело, ако не призовава за съвет старостта. Колкото по-висока от всички останали занятия е поставената от нас цел, толкова по-внимателни трибва да бъдем: тук липсата на разсъдителност касае самата душа и има опасност да се понесе такава загуба, която се състои в изгубването не на някакви блага, а в гибелта на самите нас и във вреда на собствената ни ду­ша… И така преди всичко трябва да се погрижим за това да си намерим ръководител по този път, за да не тръгнем поради неопитност по някак­ви нови непроходими и отклоняващи се от истинския път пътеки[3]“. Пътят на допитване до другите е оправдан с много примери. „Как ще мога (да разбера), ако някой не ме упъти?“ – пита велможата дякон апостол Филип (Деяния на светите апостоли 8:31); призваният апостол Павел е изпратен за поучение при Анания (Деяния на светите апостоли 9:6) и след успешна проповед се съветва с апостолите: „Да не би да тичам – казва той, – или да съм тичал напразно“ (Галатяни 2:2). И светите отци подвижници, дори най-великите от тях, като Антоний Велики, Макарий Велики (Египетски), св. Пахомий Ве­лики, Иларион, Сава и други, предварително разпитвали за пътищата, съветвали се и се покорявали на други наставници. Те, както се изразява св. Атанасий Велики за св. Антоний Ве­лики, подобно на мъдри пчели събирали за себе си духовен мед при други подвижници, трупайки го в сърцето си като в кошер. „И да се питат другите, свети Антоний смятал за толкова спасително дело, че и по-късно самият той – учителят на всички, се обръщал с въпроси към някой свой преуспяващ ученик. Така, когато получил от им­ператор Констанций покана да посе­ти Константинопол, запитал ученика си Павел Препрости дали да иде, или не. И след като Павел му казал: „Ако идеш, ще бъдеш Антоний, а ако ли не – ще бъдеш авва Антоний“, той останал[4]“.

1. Необходимост от духовен ръ­ководител

Необходимостта от ръководител за начинаещия се обуславя и от сама­та невъзможност да се види в истинска светлина, безпристрастно да познае себе си и сигурно да се усъвършенства. Работата е там, че подвижникът трябва да води борба със самия себе си, „не от външния враг трябва да се боим: нашият враг е заключен в нас самите… Наистина човек трябва да разсече себе си на две[5]„. Едновременно наблюдател и предмет на наблюдението, съдържащ в самия себе си и врага, и приятеля, начинаещият подвижник не може сам да различи кое е „наше и кое – от нашите неприятели“ – неговото самолюбие често побеждава благата воля, сладостта на страстите пленява душата и той, стъпвайки на пътя на самооправданието и сделките със съвестта си, сам не забелязва своето самопрелъстяване и самоизмама. Психологията и опитът достоверно свидетелстват, че другите хора по-ясно виждат нашата душевна нагласа и че на страничния наблюдател е присъщ по-обективно-безпристрастен поглед върху нас. Питаме: може ли болен човек, какъвто е и трябва да осъзнава себе си начинаещият, може ли болният да бъде едновременно и лекар на самия себе си? Може ли той точно да определи болестта си и ако може, което е съмнително – може ли безпристрастно да си предпише горчиви и парливи лекове, ако това е нужно за оздравяването му? Не. Опитът показва, че и безпристрастното, напълно вярно определяне на болестта ни, както и лечебните лекарства са дело на странични хора, на лекари специалисти. Та нали дори опитни и известии медици не лекуват сами болестите си, а се обръщат за рецепти към своите колеги. „Най-трудно е – казва свети Василий Велики – да познаваш и цериш сам себе си, защото самолюбието е вродено в хората и всеки съди за себе си пристрастно. По-добре може да ни познава и лекува друг, защото онзи, който съди за другите, не е затруднен в истинското разпознаване от страстта на са-молюбието[6]„. И тук ще добавим, че наш истински съдия може да бъде безкрайната доброта, а след нея – някой възроден грешник или светец, човек, преминал през изпитания, мъдрец. Това е така, защото душата съди за друга душа по своето родство с нея, чрез гласа, чрез думите, чрез мълчанието, чрез постъпките, чрез погледите. Добротата разбира от доброта, прямодушието – от прямодушие, благородството – от благородство и така нататък. Истински можеш да знаеш цената само на онова, което си загубил и за което съжаляваш.

Ръководител е нужен и за всички подвизи на аскетизма, за упражненията в скърбите, лишенията и изкушенията, които са необходими за делото на духовното самоусъвършенстване. Немощният начинаещ не може сам да се справи с принудителните изкушения и да поема върху себе си доброволки. Неизкушеният начинаещ е подобен в дадения случай на необуздан див кон, който трябва тепърва да бъде обучен. „Конят, докато пасе с дивите животни в горите, е непокорен на хората. А когато го уловят, поставят му тежка юзда, за да го укротят и да се научи да ходи чинно и право. След това опитен ездач го упражнява, за да го направи способен за бран. Надява върху него въоръжения, имам предвид нагръдник и шлем, а преди да му поставят юздата, са я разтърсвали пред очите му, за да свикне с нея и да не се плаши. Обучен, той свиква с битката и още щом чуе тръбен звук, отдалеч усеща боя и сам се устремява срещу врага[7]„. Освен това изглежда, че в делото на усъвършенстването и придобиването на добродетели повече, откъдето и да било, е нужна постепенна, равномерна, внимателна и непрестанна борба. Опитът показа, че начинаещият, често ревностен отначало, скоро отслабва от прекомерните усилия или поради тяхната недостатъчност. Днес той побеждава страстите, а утре поради сла­бост или бездействие допуска страс­тите да пленят ума му и им се подчинява; днес той умерено подтиква природата си към добродетел, а утре преминава, да предположим, извън пре­делите на умерените усилия; но и в от- слабването на подвига, и в чрезмерния подвиг се крие зло, защото добродетелта се заключава не в излиществото, а в умереността. („Само умереното дело е безценно“ – свети Иса­ак Сирин, слово 150). И светите отци аскети възхваляват този подвижничес­ки живот, който е подобен на малък, но постоянно течащ и непресъхващ ручей, казва един от руските старци – Амвросий Оптински. „Както листото отначало бива винаги зелено, све­жо и красиво, а след това постепенно изсъхва, пада и накрая го пренебрегват и тъпчат – казва авва Доротей (поучение 5), – така и човек, от никого неуправляван, отначало винаги има усърдие за подвизи, но след това усърдието му малко по малко охладнява и той, като няма никого да го наставлява, да го поддържа и възпламенява в стремежите му (подобно на листото), неусетно изсъхва и пада“. Значи отново е нужен отец ръководител като регулатор на подвижничеството. Нак­рая особено е необходим духовен ръ­ководител във втората степен на съвършенство на подвижника, при преминаването от деятелен към съзерцателен живот. След очистването от страстите духът се извисява нагоре и при своя полет той лесно може да попадне във властта на въздушния княз, в мрежите на врага на спасението, мо­же да изпадне в така наречената прелест, да остане в нея и дори да загине; и, разбира се, колкото е по-високо извисяването, толкова по-опасно е падението. „Който е сам, леко се побеждава от врага, седящ на Божиите пътища, и горко нему, когато падне, за­щото няма човек, който да го вдигне[8]“. Свети Иоан Касиан например разказва за стареца Ирон, който петдесет години прекарал в пост, трудове, бдение и молитва, учудвайки всички със строгостта на подвизите си, но след това, когато си решил да остане сам със своя разум и воля, сметнал сатаната за ангел и по негово внушение се хвърлил в кладенеца, надявайки се, че ангелите ще го възнесат на ръцете си, и се наранил така, че на третия ден след като го извадили от кладенеца, починал. Свети Касиан също споменава и за един мъж, който приемал от­кровения от беса, виждал светлина в килията си и бил подучен да принесе в жертва сина си, което впрочем не станало. Други двама ревнители на подвижничеството тръгнали през пустинята с надеждата, че Господ ще ги прехранва, но единият без храна загинал, а другият едва се спасил от глад, като приел храна от диваци. Изобщо в животоописанията на подвижниците се посочват много случаи на прелест. Например в пролога от 9 януари и други. Да предпази от козните на дявола и от прелестта и да насочи правилния полет нагоре, може само духовният ръководител. Затова именно всички отци решително заповядват да не се пристъпва към съзерцателен живот без помощта на знаещи, преминали по този път ръководители. „Ако видиш някой млад, по своя воля възхождащ на небето, удръж го, за­щото ще има полза от това (да го удържиш)[9]“.

Прочетете още „Старчеството като духовно явление в Православната църква*“ →

Иеромонах Серафим (Роуз), Достоевски и богоборчеството*

Публикувано на от Dragan Bachev

Росен Миланов

Увод

Как силно сияе славата Гоподня в дивните светци, възнесли се духом към вечната небесна светлина още в този живот! Вдигнем ли поглед към звездите на небесния свод през ясната лятна нощ, ние можем да почувстваме дъха на вечността, към която са се стремeли тези светци. И пожелаем ли да надникнем, доколкото можем, в техния живот, ние ще видим една чудна красота. Но как можем да опишем техния живот? Истина е онази прекрасна дума, която като че ли го обхваща изцяло. Да се знае истината за всичко съществуващо — това е смисълът и целта на християнския подвиг. Аз съм пътят, истината и животът (Иоан 14:6) – казал някога нашият Спасител. Но за да се разбере тази истина, е необходимо самоотречение. Пътят към нея минава през много трудности и скърби. Този, който пожелае да следва своите представи, а не търси да разбере, какво е правилно и какво не, колкото и болезнено да изглежда отначало това, не може да извърви този път…

Църквата величае имената на онези хора, които са потърсили и намерили истината. Те сияят като звезди в нейния календар. И не престават нови и нови светци да се появяват там. В днешно време, когато необикновените физически подвизи стават все по-редки, още има светци. И това не е чудно — и подвизите, и всичко друго трябва да бъде окриляно от любов към Бога. Да, именно тази любов е важна. А нали Този Бог – Христос – бе казал: Аз съм истината? Тогава любовта към Бога е любов към истината. И Църквата величае онези, които имат любов към истината.

Но днешното време е много по-особено от всички други епохи на земята. Невероятният материален напредък изобщо не е съпътстван от напредък в духовната област. Напротив, случва се точно обратното – световното разтление сякаш скоро ще достигне връхната си точка. Съвсем основателно се говори за духовна ентропия (архимандрит Рафаил Карелин). Погледнем ли около себе си, ще съзрем почти навсякъде тъжна и мрачна картина на пълно предаване на порока, абсолютна незаинтересованост за смисъла на живота, пълно забравяне и потъпкване на елементарната човещина. Всичко това са непростими престъпления срещу онази вечна и неизменна истина, с чието име Бог отъждестви Самия Себе Си.Но освен всичко казано, има и стремеж към унищожение на истината, съзнателна борба с нея…

Изключително ценни за православните християни са онези техни учители, които с живота си стоят по-близо до тяхното време. Те са вълнувани почти от същите въпроси и дават отговори на тях. Такъв е йеромонах Серафим (Роуз) — един православен американец, просветен с познанието на истината и говорещ със светоотечески език. На едно място в своите съчинения той с големи букви, в заглавие, прогласява: Животът днес е станал ненормален[1]. В своите размисли по въпроса за истината о. Серафим често се позовава на руския писател Фьодор Достоевски, засягал въпроса за истината и всяка борба с нея в своите литературни произведения. Но кои са тези две личности и какво говорят по тази тема?

I. Иеромонах Серафим (Роуз) и неговият път към Бога

Кой е най-великият човек на XX-ти век? Задавали ли са си този въпрос православните хора по света? Сега, когато навсякъде се правят анкети, разгласяват се всякакви класации и се дават най-различни награди, защо и ние да правим изключение?! Иеромонах Серафим (Роуз) – ето едно предложение. Животът на Юджийн (Евгений) Роуз – такова било неговото име в света – открива една необикновена картина на търсене на Бога и непрестанна жажда за великото.

Иеромонах Серафим (Роуз) се преселил във вечния и светъл небесен живот на 20 август/2 септември 1982 година. В славната история на истинското християнство той завинаги ще остане като велик учител в духовния подвиг и познаването на истината. Още приживе той бил духовно просветен наставник на монаси и миряни. Последната проповед пред своите братя-монаси о. Серафим произнесъл в навечерието на Преображение Господне, малко преди смъртта си. Той извършил литийно шествие към планинския връх над манастира. Когато стигнал горе, в ясната звездна нощ казал: „Славата на царството Божие се открива на ония, които го търсят, открива се не изведнъж, но постепенно и някак неясно, като в мъгла. Да достигнем напълно целта си, ние можем само на небето, в бъдещия живот. Но това трябва с цялото си сърце и с всичките си мисли да възжелаем още в този живот, да презрем всяка суета и страст, пречещи ни да осъзнаем целта на нашия живот и теглещи ни към долния, падналия свят. Всякога да се стремим да достигнем своето небесно отечество. Да се стремим към звездите, както казвал св. Герман[2]. Adastra, adastra! (Към звездите, към звездите! – латински)“[3].   На 14/27 октомври 1970 година двама млади мъже – Юджийн (Евгений) Роуз и неговият приятел Глеб Подмошенски – приемат монашество, за да тръгнат по пътя на древните свети отци и техните по-късни велики последователи, като св. Паисий Величковски, с когото ги свързвал и сходният начин на живот.

А за отец Серафим това съвсем не бил единственият избор, който можел да направи. Неговият събрат Глеб – бъдещият монах Герман, – който по времето на запознанството с него бил семинарист, имал сестра, с две години по-малка от Юджийн. Ия – така се казвала тя – още при първата си среща с Юджийн се влюбила в него. Но какво станало? Веднъж Евгений поканил Ия на разходка. Тя – млада, щастлива от възможността да бъде с него, – бързо и весело говорела през целия път. Евгений почти през цялото време мълчал. След това Глеб попитал сестра си за разходката, а тя замислено произнесла:

– Той вече е умрял.

– Какво искаш да кажеш? – слисал се брат ù.

– Той вече не е тук, а някъде далеч. Не мога да обясня. Той не е от този свят[4].   

И сякаш за да потвърди думите на Ия Подмошенска, Юджийн избрал онзи друг свят, на когото принадлежала душата му, и не се оженил за нея.

Лятото на 1960 година. Лонг Бийч… Млад мъж за последен път на земята се вижда с единствения човек, който го разбира. В тази двойка можем да различим величествения образ на бъдещия отец Серафим – Юджийн Роуз – и неговата приятелка Елисън. Той идва тук, за да ù каже, че няма да се ожени за нея, защото обичайният светски живот: пари, работа, кола и подобното на това, му пречи. Да е на служба от 9 до 5, за него било непоносимо. Академическият свят така също отвращавал. Той чувствал, че хората там живеят, като са се оградили от действителността. Той разбирал, че е ограничен в избора: светският живот му е противопоказен. Но какво тогава да прави? Това още не знаел[5].   

Ала личността на Юджийн Роуз не винаги била светла и прекрасна. Лутал се той в дебрите на нихилизма, на източните религиозни учения… Дълъг и труден бил неговият път към Бога и истината. Елисън пише, че към християнството го привел Бах със своята музика, а към Православието – Фьодор Михайлович Достоевски с романите си[6].Прави впечатление една снимка от детството на Юджийн с каубойска шапка. И кой знаел тогава, че не такъв, а „духовен каубой“ ще стане той?! Не по хора щял да стреля Юджийн. Негова цел станали духовните врагове на човека — демоните.

А прекрасният път към небето на великия иеромонах Серафим (Роуз) започнал на 13 август 1934 година в семейството на Франк и Естер Роуз, където той се родил като трето и последно дете. Юджийн имал сестра, на име Айлин (с дванадесет години по-голяма от него) и брат, на име Франклин (с осем години по-голям от него).

***

Иеромонах Дамаскин (Кристенсен) пише за една лекция на отец Серафим: Пронизващият му поглед, дългата брада и черното расо, изобщо, неговият външен вид бе също така поразителен, както на известните „гуру“, които младите хора следваха. Но отец Серафим нямаше намерение да ги впечатлява по такъв повърхностен начин: той знаеше, че за да дойде който и да било от тези студенти до пълнотата на истината, дълбоко в него нещо трябваше да се случи[7].   

II. Фьодор Достоевски

Онези шестдесет години, в които се разполага жизненият път на Фьодор Достоевски, също са изпълнени с пъстрота. Той е роден на 30 октомври 1821 година в дворянско семейство и през целия му живот ние виждаме Достоевски, постоянно занимаващ се с нещо мисловно. В своята младост той се увлича от революционни идеи и поради дейното си участие в пропагандирането им през 1850 година е изпратен на каторга в Сибир. Присъдата му е следната: Военният съд намира подсъдимия Достоевски виновен в това, че той, след като получил през месец март тази година от Москва от дворянина Плешчеев (подсъдим) копие от престъпното писмо на литератора Белински, чел това писмо на събрания – отначало у подсъдимия Дуров, после у подсъдимия Петрашевски, и най-после е бил у подсъдимия Спешнев по време, когато е четено възмутителното съчинение на поручик Григориев под название „Войнишка беседа“. Ето защо военният съд осъди запасния инженер-поручик Достоевски поради това, че не е донесъл за разпространяването на престъпното за религията и правителството писмо на литератора Белински и на злосторното съчинение на поручик Григориев, да бъде лишен… от чинове, от всички имуществени права и да бъде подложен на смъртно наказание чрез разстрелване[8].   

В крайна сметка по императорско нареждане Достоевски е помилван, като неговото наказание се променя на четири години каторга в Сибир и четири години служение като редник. След като изминават годините в каторгата и започва служението като редник в град Семипалатинск, Достоевски се влюбва в съпругата на губернския секретар Александър Исаев, Мария. Малко след това Александър умира и на 6 февруари 1857 година двамата с нея се венчават. Но през 1864 година Мария умира вследствие на туберкулоза, а пък Достоевски вече е започнал незаконна любовна връзка с младата Аполинария Суслова, макар и до края на живота си жена му да не узнава за това. За Достоевски обаче следват много любовни мъки и преживени разочарования с Аполинария, а до брак с нея така и не се стига. Междувременно Достоевски е обвързан с един крайно тежък договор за своите литературни произведения и за да може да избегне неприятните последствия от евентуалното му неизпълнение, той наема стенографка — младата Анна Григориевна. При съвместната им работа се ражда и любовта му към нея. На 15 февруари 1867 година той се оженва за нея. Анна Григориевна Достоевска като добра християнка успява да повлияе благотворно на съпруга си. Именно в последните десетина години от живота си Достоевски пише и най-добрите си романи, като Бесове, Юноша и Братя Карамазови. Семейство Достоевски имат четири деца: София, Любов, Фьодор и Алексей, но София умира съвсем малка. През 1878 година същата участ сполетява и тригодишния Алексей. Като че ли най-голяма утеха в този така труден момент писателят получава от посещението си на Оптина пустиня (заедно с Владимир Соловьов) и разговорите там със св. Амвросий Оптински. Той умира на 28 януари 1881 година.

* * *

А ето и една много висока оценка за Фьодор Достоевски, отразяваща добре неговото място в света на православната вяра: През XIX-ти век век в Русия били известни много пророци – сред тях даже миряни, като например Достоевски, – предвидели настъпването на Революцията като резултат от неверието, житейската суета и чисто външното изпълнение на обредите, лишени от гореща и самопожертвователна вяра, която изисква Православието[9].   

III. Богоборчеството

Кога иеромонах Серафим (Роуз) се запознава с творенията на Достоевски? Това става по настояване на Елисън, която била англиканка. Юджийн Роуз прочел романа Братя Карамазови. Сякаш този роман се докоснал до сърцето му, като му давал отговори на въпросите, които го вълнували. Преди това той се бил запознал с възгледите на Ницше и сякаш за известно време ги одобрявал, но и там не намирал истината.

Каква е общото между иеромонах Серафим (Роуз) и Фьодор Достоевски? Прави впечатление, че и двамата говорят много за богоборчеството. Вече бе показано, че върху тази тема особено много е разсъждавал отец Серафим в своите ранни години. И той е разсъждавал не теоретично, а като върху въпрос на живот и смърт.

Преди да се говори за богоборчеството, трябва да се изясни, че това печално явление в човешкия свят има две свои проявления. Тъй като човекът не е създател на своя живот, а го е получил от своя Творец, ако той не изпълнява призванието си, в някакъв смисъл вече става богоборец. Вторият вид богоборчество е съзнателното противене на доброто и истината. Иеромонах Серафим (Роуз) много добре изразява това със следните думи, отнасящи се за съвременния му свят: Сегашния век не напразно наричат век на абсурда. (…) Изглежда, светът се е разцепил на две: едни водят безсмислен и безцелен живот, не съзнавайки това, а други напълно осъзнато вървят към безумие и самоубийство[10].   

В цитираните мисли на отец Серафим не може да не ни направи впечатление неговото ярко изразено отрицателно отношение към живота днес. И това е нещо съвсем естествено: впечатленията от това, което се слуша и вижда, пораждат съответни мисли и чувства у всеки разумен човек. По друг повод – говорейки обаче отново за абсурдността, която е наблюдавал около себе си – отец Серафим казва: И ако Ницше ни представя самата философия на абсурда, то за непредвидените от него зловещи последствия ни предупреждава неговият по-старши съвременник Достоевски: Ницше е бил сляп за светлината на Христовата правда, която единствена е способна да противостои на абсурдния мироглед. Достоевски и Ницше, живели на границата на два свята — умиращия разумен свят на Христовата правда и новия безумен свят, където за тази правда няма място, — дават на читателя практически всички ключове за разбиране на абсурдното[11]. Иеромонах Серафим (Роуз) е безпощаден в своята критика на първия вид богоборчество, характерен в известна степен за всички епохи от човешкото съществуване, но проявяващ се особено силно в днешния свят. Той казва: Животът днес е едно постоянно търсене на „развлечения“, които дотолкова са лишени от сериозен смисъл, че един посетител от която и да е страна на XIX – ти век, гледайки нашите популярни телевизионни програми, увеселителни паркове, реклами, филми и музика – тоест почти всеки аспект на съвременната ни култура, — би си помислил, че е попаднал в страната на някакви малоумници, загубили всякаква връзка с нормалната реалност[12].

Православието изисква непрестанна борба, постоянен стремеж за общение с Бога и ясни познания за смисъла на всичко съществуващо, които се придобиват само в напрегнатия духовен подвиг. Такова нещо днес, общо взето, почти няма. В такъв смисъл в Откровението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов се говори: Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол…(Откровение 3:15-17) Да, обикновено в днешния свят вече съвсем не се търси някаква твърда позиция, някакъв определен светоглед, а сляпо и страстно се следва жаждата за удоволствия и развлечения.

Може ли да се разглежда Революцията в Русия през 1917 година като някакъв израз на стремежа за борба с истината? В някаква степен, да — на онзи втори вид богоборчество, произтичащо от съзнателното противене на истината и доброто. Много характерно е, че самите православни руснаци виждат Болшевишката революция в своята страна именно като ярък негов израз. Митрополит Антоний (Храповицки) пише във връзка с мислите на Достоевски: Такъв е характерът на руската революция — не икономически, а противохристиянски, мистически, даже демагогически: нали нея са я разработвали у нас в продължение на 50 или дори 70 години съвсем не пролетариите, а обезпечените интелигенти, понякога даже направо богаташите. Особено характерно тази идея е изразена от нашия писател в типа на инженера от семинаристите – Кирилов, който подробно развивал идеята за своя живот и своето самоубийство като бунт против Бога[13].

Но какви са корените на борбата срещу Бога? Отец Серафим много добре посочва началото на човешкия бунт срещу истината и доброто: Обитателите на рая се поддали на съблазънта на змията: „ще бъдете като богове“, като положили начало на греха и на всички беди на човешкия род. От този момент досега дяволът ни съблазнява с единия и същ идол на собственото „Аз“, което Ницше нарича Свръхчовек, а Достоевски – Човекобог; ако се откажем от истинския Бог, остава да служим само на този идол[14].   

Много добре говори митрополит Антоний за една основна черта на творенията на Фьодор Достоевски: Шекспир описва престъпленията на хората, внушавани от страстите, и тяхната борба с врага им, а Достоевски описва тяхното упорство против призива им към любов и поправяне[15].   

За съжаление, хората са пожелали да направят долината на своето изгнание — земята — рай. Това става чрез измисляне на всякави удобства и развлечения. Естествено в края на този свят е идването на Антихриста и приемането му от почти цялото човечество, заслепило духовния си взор с удобствата и развлеченията, израз на стремежа към земно благополучие. И тук сякаш двата вида богоборчество намират допирна точка. Движението Ню Ейдж вече се е заело със задачата за техния синтез и то набира все повече привърженици. Ето какво казва отец Серафим (Роуз) за новата световна религия, която подготвя идването на Антихриста: Заповедта „ти трябва“ е остаряла, говори Заратустра; новата заповед е „аз искам“. И в сатанинската логика на Кирилов „атрибутът на моето божество е Своеволието“. Новата, още не напълно разкрила се религия, идва да смени християнството, на което съвременността – както ù се струва – е нанесла последния решаващ удар: тази религия е изцяло и напълно култ на своето собствено „Аз“[16].

Православното учение за края на този свят е известно. То е добре описано в Откровението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов и отразява редица закони от психологическо естество, в чиято неоспорима истинност се убеждаваме все повече и повече. Отец Серафим нарича Антихриста странния хуманистически управник на света в края на времената, който сякаш ще обърне наопаки цялата вселена, представяйки тъмнината за светлина, злото за добро, робството за свобода и хаоса за порядък; той въплъщава цялата философия на абсурда и самата идея за Човекобога, защото ще се покланя само на себе си и ще нарича себе си Бог[17].   

Иван Карамазов заявява, че при липса набезсмъртие, всичко е позволено.Ала иеромонах Серафим (Роуз) правилно забелязва: За някои това звучи като вик на освобождение; но онзи, който сериозно се е замислял за смъртта или е имал случай сам дълбоко да почувства неизбежността на собствената си смърт, знае по-добре[18]. От устата на стареца Зосима в Братя Карамазови пък се чуват едни страшни, но изпълнени с правдивост думи, ясно отразяващи православната есхатология, имаща отношение към това, което ще стане след смъртта на богобореца и вече извън рамките на настоящия свят: „О, има и во ада отишли горди и свирепи, независимо вече от безспорното знание и съзерцание на неотразимата правда; има страшни, приобщили се към сатаната и към гордия негов дух всецяло. За тях адът е вече доброволен и ненаситен; те вече са доброволни мъченици. Защото сами са проклели себе си, като са проклели Бога и живота. Хранят се със злобната си гордост, също както ако някой гладен в пустинята почне да смуче собствената своя кръв от своето собствено тяло. Но ненаситни во веки веков, те и прошката отказват, Бога, Който ги зове, проклинат. Бога живаго не могат да съзерцават без омраза и искат да няма Бог на живота, да унищожи Бог Себе Си и цялото Свое създание. И ще горят в огъня на гнева свой вечно, ще жадуват смърт и небитие. Но смърт няма да получат…“[19]. Това е логичният завършек на всяко опълчване срещу доброто и истината – независимо дали е подбудено най-вече от развратените чувства и воля или от разума, изпълнен с омраза.

***

Когато младият Юджийн Роуз учел в колежа на Помона (Калифорния), той имал няколко приятели и приятелки сред своите колеги, с които го свързвала дълбока дружба. Наричали ги „белите врани“. Един от тях бил Кайзо Кубо, японец, на 24 години —следователно доста по-голям от останалите. Той сам изкарвал пари за учението си, но те стигали само за това и за квартирата му. След завършването на бакалавърска степен той мислел да си намери работа и да издържа близките си, но неговите преподаватели и другарите му го убедили да продължи следването си, за да придобие диплома за магистър по история. На него обаче му било тежко — сега се случвало нещо, обратно на намерението му, тъй като неговата майка работела, за да издържа сина си по време на учението му. Освен всичко друго, случило се и нещо непредвидено — избраната от Кайзо тема за завършване на магистратурата се оказала много обширна, а преподавателят, който винаги му помагал и го подкрепял, излязъл в годишен отпуск. Вечерта на 2 май 1955 година, в навечерието на защитата на недописаната работа, Кайзо легнал в леглото си, като облякъл всичките си дрехи и сложил отгоре възглавници. След това стрелял два пъти в себе си… Самоубийството на приятеля потресло Евгений. Смъртта винаги — още от онзи момент, когато в детството той се лишил от кучето си — го потискала. Но сега особено. Нали Кайзо бил близък на Евгений — душа извисена, благородна, и Евгений го обичал, макар и да не изказвал чувствата си. Кръговратът на живота продължавал, всичко на пръв поглед е както преди. Само Кайзо го няма и няма да го има…[20].   

Е, в такива случаи разумният човек не може да не се запита какъв е смисълът на земния човешки живот. Този въпрос пък не може да има друг правилен отговор извън онази вечна и непреходна истина, която е Самият Бог.

Заключение

Прекрасен е християнският живот! Не е вярно, че в него има само лишения и теготи. Жестоко се лъжат някои, че християнството налага окови на човека и единствено бунтът срещу тези окови може да ги свали! Напротив, извън християнството няма свобода и само то може да направи човека свободен. Защо? Защото в него присъства истината, която ще ни направи свободни (Иоан 8:32).

В предходните страници бе разгледан животът на две човешки личности, които свързва търсенето на истината. И иеромонах Серафим (Роуз), и Фьодор Достоевски са оставили литературни трудове, които могат да ни бъдат от полза днес. Особена ценност притежават онези места, които ни разкриват техните разсъждения за истината и борбата срещу нея в съвременния им свят. Тази борба може да се изразява в прост стремеж към удоволствията или пък в съзнателно противене на доброто. Идването на Антихриста и приемането му от повечето хора сякаш съчетава двата вида богоборчество. И в земна перспектива това е логичният завършек на историята на богоборчеството, а в цялостен план такъв се явява отхвърлянето на Божията любов и вечният мрак на злото в ада. По прекрасен начин всичко това систематически е изразено в съчиненията на йеромонах Серафим (Роуз), който така често се опира на разсъжденията на Достоевски по този въпрос.

И като че ли най-прекрасният завършек на казаното тук са следните знаменателни думи на иеромонах Серафим (Роуз): Великата и непобедима истина на християнството няма унищожение, а нихилизмът е безрезултатен. С Бога можеш да се бориш, и в това се състои съдържанието на съвременната епоха, но Него не можеш да победиш и от Него никъде не можеш да се скриеш: Неговото царство ще продължава вечно и всеки, който отхвърля призива към това царство, ще гори вечно в адски пламъци[21].

___________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София, 2004, с. 36.

[2]. Св. Герман Аляскенски.

[3]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София, 2004, 26-27.

[4].Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Не от мира сего (жизнь и труды отца Серафима (Роуза) Платинскаго). Перевод с английского. Изд. пятое, исправленное и дополненное. Москва, 2001. С. 217.

[5].  Думи на Елисън. Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 94.

[6]. Виж Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 41.

[7].Серафим (Роуз), иеромонах. Божието откровение за човешкото сърце. София, 1997. С. 7.

[8]. Гросман, Л. П. Материали към биографията на Ф. М. Достоевски (превод от руски). – В: Достоевски, Фьодор Михайлович. Събрани съчинения в десет тома. Превод от руски. Том X. Братя Карамазови (част IV. Епилог). Произведения – 1873-1880. София, 1960 (с. 503-585). с. 526.

[9].Серафим (Роуз), иеромонах. Святое православие: XX век. Донской монастырь, 1992. с. 68.

[10].Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку. Философия абсурда. [Електронен ресурс]. http://pravbeseda.ru/library/index.php?page=book&id= 452.

[11]. Пак там.

[12]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София,2004, с. 37.

[13]. Антоний (Храповицкий), митрополит Киевский и Галицкий. Словарь к творениям Достоевскаго. София, 1921, с. 14.

[14]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.

[15]. Антоний (Храповицкий), митрополит Киевский и Галицкий. Словарь к творениям Достоевскаго. София, 1921, с. 133.

[16]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.

[17]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.

[18].  Пак там.

[19].  Достоевски, Фьодор Михайлович. Събрани съчинения в десет тома. Том IX. Братя Карамазови. София, 1960. С. 396.

[20]. Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 36.

[21].Серафим Платинский (Евгени Роуз), отец. Човекът против Бога. Б. м., 1998, с. 90.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Първо изображение: авторът Росен Миланов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2zp