Пътят от противопоставяне към „Пречистване на историческата памет“
Клара Стаматова
Християнско-ислямският диалог е една от формите на историческото и културното взаимодействие между Изтока и Запада. И за християните, и за мюсюлманите са характерни, от една страна, съзнанието за духовна близост, породено от общата авраамическа традиция, а от друга – са налице важни отлики в религиозния живот.
Съвременните нееднозначни отношения между Запада и Дома на исляма[1] не могат да бъдат правилно разбрани и осмислени, ако се пренебрегват религиозните им отношения, още повече че те нерядко влияят върху социално-политическата страна на тяхното взаимодействие.
Как християнската религия възприема исляма, чието формиране се осъществява под духовното влияние на юдео-християнската традиция? Мохамедовата вяра утвърждава своята близост с нея, но същевременно недвусмислено се противопоставя на абсолютизацията на авраамическия монотеизъм, несъвместим с християнските истини за боговъплъщението и триединството.
Оказвайки се в противоречие със средновековните представи на християните за божествения план на историята, ислямът с основание се възприема като религиозно-историческо предизвикателство.
Ако основните въпроси, които християните отправят към исляма, са: какъв е историческият му смисъл и какво е неговото място в божественото домостроителство[2], то мюсюлманското съзнание възприема християнството по различен начин. Тъй като главните възгледи за юдаизма и християнството и отношението към техните последователи са заложени в Корана[3] и сунната[4], то на тях се придава неоспорима валидност. Създадени през I-ви век след хиджра[5], тези представи стигат и до нас, без да претърпят сериозни промени. Чувството за избраност на мюсюлманите е подкрепяно и от съзнанието за превъзходството на тяхната религия и език (като език на Откровението[6]). Именно то ги води при стремежа им за „преодоляване на първенството на християнското световъзприемане в Близкия Изток още преди самите те да са го осмислили[7]“.
Постановката за изопачаването на Писанието от евреите и християните[8], издигната от Мохамед след Емиграцията (има се предвид хиджра), се превръща в надеждна защита за исляма, чрез която той се противопоставя на юдео-християнското влияние. Едновременно с това тази безспорна убеденост в истинността на ислямското писание е и причината, поради която улемите (мюсюлманските богослови) в по-голямата си част не са се стремили към опознаването на християнството, а са се осланяли само на кораничното му разбиране[9]. Независимо, че в средновековната ислямска литература съществуват основни ересиографски съчинения (например „Книга за ислямските учения и различията между молещите се“ на Ашари[10]), в които са налице опити за сравнително религиозно изследване, като цяло мюсюлманската апологетика при анализиране на християнството се е основавала върху немного на брой сведения.
Според Алексей Журавский „за разлика от спокойната, дори индиферентна мюсюлманска позиция, отношението на християните към исляма винаги е било емоционално и духовно непримиримо. Ислямът за тях е изисквал отговор и постоянно внимание. За да се бориш успешно с вярата на могъщия и опасен съперник, трябва да я изучиш[11]“
Известно е, че най-ранното християнско изследване на исляма се свързва с личността на св. Иоан Дамаскин (починал 750 година), който принадлежал към богатата Дамаска фамилия на Сергий Мансур. Знаейки арабски език, св. Иоан бил запознат как- то с Корана, така и с някои от хадисите[12]. Неговата полемика с Мохамедовата религия е имала не идеологическа или политическа насоченост, а богословска. Вероятната причина е, че при Омеядите[13] сирийските християни са възприемали исляма като вярване на полуварварските арабски племена, а не като заплаха за тяхната религия. Името на св. Иоан Дамаскин се свързва с няколко съчинения, насочени срещу Мохамед и учението му: една глава от De haeresibus („Каталог на ересите“, част от основното му съчинение „Извор на знанието“), в която вярата на Аллах се разглежда като християнска ерес; съчинението „Диалог между сарацин и християнин[14]“, а също и „Арабско опровержение“, едно съчинение, което все още не е изследвано и публикувано. Включването на исляма сред християнските ереси от св. Иоан Дамаскин се дължи на обстоятелството, че в „майката на книгите[15]“ се подчертава бо- гооткровеният характер и на юдаизма, и на християнството[16]. Мохамед за св. Иоан е бил арианин, тъй като той отхвърля божествеността на Словото и Светия Дух; именно оттук е и възгледът, че някой ариански монах е запознал Мохамед с християнството[17].
Посочените представи за исляма като за християнска ерес и за личността на Мохамед като лъжепророк, антихрист, магьосник или чародей[18] закономерно преминават от сирийците към византийците, а от тях – към европейците. Според изследователите сирийската и византийската апологетична форма се отличават съществено: „Първата е била по-сдържана и уравновесена, съчетавала е полемичност с повече или по-малко коректно описание на противниковите доводи. Втората е била идеологизирана в значително по-голя- ма степен; дори и да се цитирали, сведенията за мюсюлманското вероучение били силно изопачени[19]“. Логично е, че византийската полемична литература обуславя и официалното канонично отношение на Църквата към исляма. Професор Иоан Майендорф посочва, че във Византия са съществували два подхода към „религията на Аллах“: „екстремният и затворен“, който възприемал изцяло отрицателното отношение към мохамеданството и го считал за част от езичеството, и другият, по-модерен, който се опитва да избегне изгарянето на мостовете и да запази мярката на взаимоотношения, в частност – признаването на обща вярност към монотеизма[20]“.
През Средните векове в европейското съзнание се формира и се затвърждава отрицателната представа за исляма: религиозното учение на Мохамед е лъжа и преднамерено изопачаване на християнската истина; ислямът е религия на нравствената поквара, на насилието и жестокостта.
Настоящото глобализиране на обществения и личния живот, характерно за почти всички народи, налага преосмисляне на въпроса за служението на религиите.
Следва ли те да останат в традиционните рамки на тяхното духовно дело, или трябва да ги надскочат? Не само чрез глобализацията, която „се преживява от много хора като хладнокръвно рационализиране[21]“, но и чрез повсеместното влияние на масмедиите и „нарастващата плътност на комуникациите, която създава чувство на близост между народите[22]“, светът все повече се превръща в един глобален град. Поради това ролята на религиите не се вмества вече в традиционната локалност на познатата ни религиозна географска карта. Според изследователите непрекъснатата и увеличаващата се мобилност между Изтока и Запада и Севера и Юга подпомага както процеса на преодоляване на традиционната самозатвореност на религиите, така и този на оделотворява- нето на тяхното послание към новата световна действителност[23].
Въпросът за диалога между християнството и исляма вече е не толкова богословски по характера си, тъй като е и въпрос за определяне на самосъзнанието на всяка религия пред лицето на съвременните предизвикателства. Следователно проблемите на вярващите (както християни, така и мюсюлмани) в тази нова световна действителност могат да намерят своето разрешение и чрез духовното слу- жение на религиите[24].
Независимо от превратностите на времето диалогът християнство-ислям се характеризира както с приемственост, така и с последователност в следването на предначертаните цели.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.