Петър Димитров

Subject of Christ’s apology – justification of the messianic dignity and Sonship with God (Messiah, Son of Man, Son of God)

Abstract

In Christian apologetics, a very important part is occupied by the question related to Christological problems. He has excited Christian apologists and holy fa thers and teachers of the Church, church writers. And today it remains relevant, because Jesus Christ continues to ex cite and attract people with His Divine light and presence. Therefore, we will try to look at His messianic dignity and His exaltation as the Messiah, the Son of Man and the Son of God. The Orthodox Church believes that Jesus Christ is ful ly human, that He is truly a man, but not „just a man,“ but the eternal, divine Son of God. God existed, without a beginning, in a way incomprehensible to man, completely beyond the boundaries of time and space. In this perfection of divine ex istence, God the Father always had with him his divine Son and the Holy Spirit.

Key words: Christian apologetics, Jesus Christ, Messiah, Son of God, Son of Man, argument

***

Увод

Кой е Господ Иисус Христос? Кой е Господ, който пострада и възкръсна за нас? Ние наричаме Иисус Христос Божия Син. Това е често срещан израз. Какво всъщност се разбира под това? Въпросът за личността на Иисус Христос е централен в цялото систематическо богословие. Най-голямата апология на християнството е свързана с апологията на Спасителя и се стреми да отговори на въпросите Кой е Той, какво са казвали съвременниците Му за Него, какво е говорил за Себе Си? Какво мислят днес хората за Иисус Христос? Мнозина признават само Неговата човешка страна, други я отричат, трети я смесват с полубожествена. Християнската апологетика дава отговор на тези и други въпроси, свързани с историческата достоверност на Иисус Христос. Основен въпрос в христологичната апология е защитата на христологичното учение от неправилните схващания. Най-добрата защита на Неговата личност идва не само от историческия контекст, в който тя се формира, но и от начина на излагане на аргументите.

Православната църква вярва, че Иисус Христос е напълно човек, че Той е наистина човек. Но, като православни християни, ние също вярваме, че Христос не е „просто човек“, а че Той е вечният, божествен Син Божий. С това имаме предвид, че от вечността, преди създаването на всичко съществуващо, Бог е съществувал, без начало, по непонятен за човека начин, напълно извън границите на времето и пространството. В това съвършенство на божественото съществуване Бог Отец винаги е имал със себе си своя божествен Син и Светия Дух. И Синът, и Светият Дух са точно това, което е Бог Отец, а именно съвършен, неизменен, вечно съществуващ, вечен, извън човешкото разбиране и така нататък. С една дума, това, което можем да кажем или да си представим за Бог Отец, може да бъде казано и разбрано и за Сина (наричан още Словото, Логосът, Мъдростта и Образът на Бог) и за Светия Дух. По този начин съществува божествена Троица и всяка от Личностите на Троицата е това, което са другите Лица, в съвършено единство и съвършено взаимно общение. Това са Отец и Синът и Светият Дух: Светата Троица. Ние вярваме, че той е предвечният, божествен и съвършен Син Божи и Този, който като човек е роден от Дева Мария и е живял на земята като Иисус от Назарет, Месията (Христос) на Израел и Спасител на света.

Православните, следователно, вярват, че Иисус Христос е завършен човек и завършен Бог; Божият Син и Човешкият Син, един и същ Син. Като уникална божествено-човешка личност, Христос спасява света, като учи на абсолютна божествена истина, прощава грехове на хората и целия свят, страда и умира на кръста като невинен, доброволен и не несправедливо – да бъде с онези, които страдат и умират, възкресявайки от мъртвите, издигайки нашето човечество до Бог, за да го направи божествено завинаги и винаги и изпращането на Светия Дух на хора, които вярват, за да могат да се стремят да учат и да вършат същите неща, които Самият Христос е учил и правил… за да могат те също да бъдат, с една дума, синове на Бог в Него.

Изложение

Още една тайна, която най-добрите християни се мъчат да разкрият, богослови и философи, е „благодатният синтез на Божественото и човешкото“ в богочовешката природа на Иисус Христос. „Иисус Христос е осъщественият план на Бога Създателя за човека. Той е алфата и омегата, началото и краят, съвършената реализация на идеалното битие. А това означава, че Въплъщението на Божия Син е централното събитие в човешката история“„ Великата тайна на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тимотей 3:16). Тези думи на светия апостол свидетелстват за факта, че чудото на въплъщението на Божия Син надхвърля разбирането на нашия ограничен ум. Наистина, можем да вярваме, но не можем да обясним събитието, случило се преди две хиляди години във Витлеем, когато в едно Лице на Исус Христос се съчетаха две толкова различни и по същество противоположни природи: свръхземната, вечната и безкрайната – Божествената, и едновременно с това материалната, ограничената и слабата – човешката. Църквата говори за Въплъщението на Бога, една от догмите на православната вяра. Четвъртият Вселенски събор през 451 година приема догма, която говори за съединението в Иисус Христос на две природи: човешка и божествена.

„И така, следвайки Светите Отци, всички ние единодушно учим, че нашият Господ Иисус Христос е един и същ Син, един и същ съвършен по Божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински Човек, един и същ, състоящ се от разумна (разумна) душа и тяло, единосъщен с Отца по Божество и единосъщен с нас по човечество, подобен на нас във всичко освен в греха; роден от Отца преди вековете по Божество, но Той се роди и в последните дни за нас и нашето спасение от Мария Дева и Богородица по човечество; един и същ Христос, Син, Господ, Единороден, познат в две природи (εν δύο φύσεσιν) неслети, неизменни, неразделни, неразделни; разликата в Неговите природи никога не изчезва от техния съюз, но свойствата на всяка от двете природи са съединени в едно лице и една ипостас (εις εν πρόσωπον και μίαν)“ υπόστασιν συντρεχούση), така че Той не е разрязан или разделен на две лица, а е един и същ Единороден Син, Бог Слово, Господ Иисус Христос; „точно както пророците от древността са говорили за Него и както Сам Иисус Христос ни е учил, и както ни е предал Символа на Отците“ – постановлението на Четвъртия Вселенски събор.

Прочетете още „Предмет на Христовата апология – обосноваване на месианското достойнство и богосиновството (Месия, Син Човешки, Син Божи)*“ →

Иван Ж. Димитров

One is your Teacher – Christ

(The Names of Jesus Christ in the New Testament Books)

Ivan Zhelev Dimitrov

Abstract

In the vocabulary of the today’s Orthodox Christians, the personal name of the Savior Jesus is usually accompanied by one or two other definitions. It is called and spelled Jesus Christ, Lord Jesus or Lord Jesus Christ. The definitions God-man and Teacher are used less often, according to the context. In the New Testament Greek text there are three words that are used with a similar meaning and are related to the teaching activity of Christ: διδάσκαλος (rabbi), καθηγητής ἐπιστάτης.  The nicknames of Jesus Christ in the New Testament books are numerous and varied. All of them have to do with His divine-human personality and His saving activity. But here we focused more on those of them that are related to His teaching activity. He gave this teaching activity as a binding covenant to His disciples and followers (Matt. 28:19-20).

***

Всеки християнин е чувал думите на Иисус Христос: „А вие недейте се нарича учители, защото един е вашият учител – Христос“ (Мат. 23:8). Те са повеля, отправена от Спасителя към Неговите ученици. А когато има ученици, има и учител. Христос обаче изтъква, че единственият Учител с главна буква и с главна роля е Самият Той.

Християните вярваме в Спасителя Иисус и Го изповядваме (приемаме и признаваме) за Богочовек, въплътен Бог Син, Който живял на земята, поучавал, вършил чудеса и накрая дал живота Си, за да изкупи греховете на цялото човечество. В книгите на Новия Завет Той е определян освен с личното име Иисус още с прозвищата Месия или съответно на гръцки Христос, с Учител, включително и с еврейското съответствие рави, равуни[1], Наставник, Господ, Син Давидов, Син човешки[2]. В евангелията обикновено се употребява личното име на Спасителя[3] – Иисус, дадено Му при именуването на осмия ден от раждането според указанието от ангела, който съобщил на св. Йосиф Обручник: „ще Му наречеш името Иисус, защото Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21).

В днешната словоупотреба на православните християни личното име на Спасителя Иисус обикновено се придружава от още едно или две определения. Казва се и се пише Иисус Христос, Господ Иисус или Господ Иисус Христос. По-рядко се употребяват определенията Богочовек[4] и Учител, според контекста, т. е. според съдържанието на мисълта, която говорещият или пишещият развива.

По-нататък ще бъде разгледано предимно определението за Иисус Христос като учител. То е било сравнително често прилагано към Неговата личност както от страна на учениците Му, така и от различни хора, които Го наричали учител.

Учителната дейност е естествена и присъща на Иисус Христос, въплътения Божи Син, Който дойде на земята, за да ни даде откровението и да ни научи на Божия закон[5]. Сам Той се определя като Учител, когато на така наречената тайна вечеря[6] казва на учениците Си: „Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму“ (Йоан 13:13-14). Както се вижда и от тези думи на Иисус Христос, избраните от Него дванадесет последователи, които Сам Той нарекъл и Свои апостоли, тоест пратеници (вж. Лука 6:13), Го наричали учител. Те тръгнали с Христос след Неговия избор и призив към всеки един от тях, защото имали духовни търсения и силна жажда да научат нещо повече за очаквания от целия еврейски народ Спасител (Месия[7]).

Възвишените истини за Божията воля, за същността и смисъла на живота, за правилата на поведение на хората, за промисъла на Бога относно нашето добруване в земния живот и в Неговото небесно царство са дадени от боговдъхновените писатели както в старозаветните, така и в новозаветните книги на Библията. В последните основно място и главна тежест има учението на Самия Христос. А Неговата дейност на Учител е в изпълнение на Божието обещание към Моисей: „Аз ще им издигна Пророк изсред братята им, какъвто си ти, ще вложа думите Си в устата Му и Той ще им говори всичко, което Аз Му заповядам“ (Втор. 18:18). Затова и Иисус Христос казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил; …и което Аз съм слушал от Него, това и казвам на света…, и нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря“ (Йоан 7:16; 8:26, 28).

По-голямата част от Своята дейност Иисус Христос е посветил на поучения към последователите Си и към множеството народ, като с думи и дела ги учил на благовестието за спасението. Прочутата Му проповед на планината (Мат. 5-7 гл.) е прекрасен и неизчерпаем образец на обучение в нравствените начала. А от беседата на Спасителя с жената в Самария при кладенеца на патриарх Яков се вижда, че тази самарянска жена е очаквала от Христос правилното учение по важни въпроси на вярата в единия истински Бог и очаквания Месия (Христос[8]). На нейното очакване Учителят открито отговорил, че Той е Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе“ (Йоан 4:26). В описанието на този случай и този разговор намираме и друго. Когато учениците предложили на Учителя си да се нахрани, Той отвърнал, че Неговото поучение, което слушателите приемали като духовна храна, било и за Самия Иисус по-важно от всяка веществена храна (ст. 31-34).

Като форма на поучение Спасителят най-често използва притчата – кратък измислен поучителен разказ, който предава възможни взаимоотношения [9]. Една картина от живота, едно събитие, някаква случка или обичай, дори птица или растение, или камък и всичко, което е свързано с човека или живота – бедност или богатство, раждане, сватба или смърт, обработване на земята, сеитба, урожай, жътва, складиране на житото, пари и лихви, и пр. дават повод на Учителя да предложи на слушателите Си поучение чрез притча. Така Той онагледява поуката, която желае да даде, и я прави разбираема и за учения, и за неукия. Използва и редица други, също обичайни, но понятни ораторски способи, за да убеди, да затрогне, да изобличи, да заклейми и да води слушателите към осъзнаване, изправяне и поемане по пътя на спасението. Цялата тази дейност на Иисус Христос съвсем естествено Му е спечелила названието Учител, с което се обръщат към Него почти всички, дори и противниците Му (вж. Мат. 12:38; 22:16, 24; Марк 12:19; Лука 11:45; 19:39; Йоан 8:4 и други).

В новозаветния гръцки текст има три думи, които се използват с подобно значение: διδάσκαλος (rabbi), καθηγητής, ἐπιστάτης. Първите две (διδάσκαλος и καθηγητής) са синоними[10], но имат различна етимология. А в третата (ἐπιστάτης) се има предвид преди всичко ръководене, наставляване или надзор, а не конкретно учителна дейност. За отбелязване е, че ἐπιστάτης е характерна дума за евангелист Лука, който единствен я употребява. Той обаче никога не използва думата рави (ῥαββί), употребявана обикновено като обръщение и затова превеждана като „Учителю“. Съответно пък ῥαββί най-често се среща у евангелист Йоан[11].

Според етимологията на ἐπιστάτης значението е „някой, който стои над нещо“, надзирава, наставлява, ръководи (стадо или пък деца и оттук може да означава също педагог, учител). Като определение за Иисус ἐπιστάτης се среща седем пъти в Евангелие според Лука (5:5; 8:24 – 2 пъти, 45; 9:33, 49; 17:13), но никъде другаде в Новия Завет. И винаги на български думата ἐπιστάτης е преведена „наставник“ (в синодния превод).

Интересно е обаче, че евангелист Лука влага думата ἐπιστάτης и в устата на апостола Йоан Зеведеев (по-късно наречен Богослов), който сам в евангелието си използва предимно ῥαββί (ῥαββουνί) наред с διδάσκαλος, но никога ἐπιστάτης. Ето мястото у Лука: Ἀποκριθεὶς δὲ ὁ Ἰωάννης εἶπεν· ἐπιστάτα, εἴδομέν τινα ἐπὶ τῷ ὀνόματί σου ἐκβάλλοντα δαιμόνια, καὶ ἐκωλύσαμεν αὐτόν, ὅτι οὐκ ἀκολουθεῖ μεθ᾿ ἡμῶν (А Йоан продума и рече: Наставниче, видяхме човек, който в Твое име изгонва бесове, и му забранихме, защото не ходи с нас – 9:49). Явно евангелист Лука използва обичайните за своя речник понятия и ги приписва също и на други лица.

В българския синоден превод с наставник преводачите са предали и друго едно определение за Иисус Христос – καθηγητής, което означава водач, наставник, учител[12] (Мат. 23:10). То е от така наречените hapax legomena (от гръцкото ἅπαξ λεγόμενον – „само веднъж казано“) в гръцкия текст на Новия Завет[13].

Прочетете още „Един е вашият учител – Христос (За прозвищата на Иисус Христос в новозаветните книги)*“ →

Иван Ж. Димитров

Думата претория я слушаме често в евангелските четива през Страстната седмица. И доколкото тази седмица, преди всичко от Велики четвъртък до Пасха, е време на сравнително често посещение на богослуженията (особено от така наречените коледно-великденски християни), всеки богомолец я чува поне по няколко пъти всяка година.

Тя се среща общо осем пъти в книгите на Новия Завет: в Евангелие според Матей – 1 път, в Евангелие според Марк – 1 път, в Евангелие според Йоан – 4 пъти, в Деяния апостолски – 1 път и в Послание на св. апостол Павел до филипяни – 1 път. Ето ги тези места:

1. „След това войниците управителеви взеха Иисус в преторията и събраха срещу Него цялата чета войници“ (Матей 27:27).

2. „Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, пусна им Варава, а Иисус бичува и предаде на разпятие. Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията, и събраха цялата чета войници“ (Марк 15:15-16).

3-4. „Поведоха Иисус от Кайафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата“ (Йоан 18:28).

5. „Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисус, и Му рече: Ти ли си юдейският Цар?“ (Йоан 18:33).

6. „И пак влезе в преторията и рече на Иисус: отде си Ти? Но Иисус му не даде отговор“ (Йоан 19:9).

7. „И (Феликс, б. а.) заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35).

8. „Желая, братя, да знаете, че тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филипяни 1:12-13).

Думата претория звучи авторитетно и макар непреведена (а и неизползвана извън новозаветния речник), от контекста, от съдържанието на текста се разбира, че това е някаква важна сграда. Съществителното претория, на гръцки πραιτώριον, е заета от латинския език, в който понятието praetorium първоначално означавало палатката на претора (praetor), тоест на висш военачалник или административен ръководител, магистрат. По метонимия (с прехвърляне на значението) после започва да се употребява и за сградата на седалището на този военачалник или управител на провинция. Така наричат евангелистите (текстове 1-6 по-горе) седалището на Пилат Понтийски в Йерусалим. Независимо чий е бил този дворец преди това и къде точно в светия град се е намирал (археолозите и историците не са единни в мненията си), Пилат го е ползвал за своето пребиваване и работа в Йерусалим.

Евангелист Марк дава също и един синоним на претория – αὐλή, което означава двор, но и дворец: „Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията“ (15:16). За тази употреба на думата αὐλή (дворец) свидетелства и еврейският историк Йосиф Флавий (За Юдейската война II, 3, 1-4; Юдейски древности XVII, 10, 2-3; XVIII, 2-3).

Римските военачалници и управители на провинциите често използвали за своите жилищни и административни нужди дворци на предишни местни владетели. И това се вижда от случая със задържането на апостол Павел в Кесария, където резидирал римският управител по това време Марк Антоний Феликс. Управителят се разпоредил видният арестант да бъде настанен и пазен не в общия затвор за престъпниици, а в някогашния дворец в града на Ирод Велики: „И заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35). Смята се, че и йерусалимската претория, която обитавал Пилат Понтийски, е била бивш дворец на Ирод Велики.

Преторията в Рим, която споменава апостол Павел в посланието си до християните в град Филипи (днес в развалини на 15 км северно от гръцкия град Кавала), според едни тълкуватели означава двореца на императора. Това мнение са изразили още св. Йоан Златоуст (PG 62, 192) и Теодорит Кирски (PG 82, 564). Още повече че в края на посланието/писмото си апостолът изпраща поздрави от всички вярващи от императорския дом/дворец: „Поздравяват ви всички светии (християни, б. а.), а особено които са от кесаревия дом“ (4:22).

Според други тълкуватели обаче тук претория означава казармата или въобще целия личен състав на преторианската императорска гвардия на Рим (по това време над 4 хиляди души). Апостол Павел бил охраняван при домашния си арест в Рим от преториански войници и той успял да привлече мнозина от тях към вярата в Иисус Христос. Затова пише на филипийци така окуражаващо: „Тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филип. 1:12-13).

В крайна сметка дали ще означава дворец, използван за административна сграда в голям град в някоя римска провинция като Йерусалим или Кесария Палестинска, или императорския дворец в Рим, или помещенията на преторианската гвардия в столицата на империята, думата претория играе своята роля в свещената история на Новия Завет.

____________________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров и Негово Високопреосвещенство Варненско-Великопреславския митрополит Иоан. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eeM

Възкресението на Спасителя е край­ъгълният камък на християнството. То е чудо на чудесата. Затова враго­вете на християнството и рационали­стите, противници на всякакви чудеса, са правили и правят отчаяни опити да докажат, че Христос не бил възкръснал.

В резултат на тези опити да бъде отречено възкресението са възникнали през вековете на християнската ера следните хипотези:

1.Хипотезата за измама,

2.Визионната хипотеза и

3.Хипотезата за мнима смърт.

Ще разгледаме последователно тези три хипотези.

1.Хипотезата за измама е най-древната. Нейни автори са книжниците и стареите. Св. евангелист Матей разказва: „Някои от стражата, като влязоха  в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало“, тоест че Христос е въз­кръснал. „И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на вой­ниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем, и Го откраднаха, когато ние спяхме“ (28:11-13).

Както виждаме, тук се скроява един факт: открадване на Христовото тяло от апостолите. Кои са свидетели­те за това деяние? – Войниците, кои­то пазели гроба. Какво говорят тези солдати? – Те казват: „Когато ние спяхме, учениците Му дойдоха и Го откраднаха.“ Странни пазачи са били тези хора! Вместо да бдят, те спят и като спят, все пак виждат какво става пред тях и знаят съвсем точно кои вър­шат престъплението!?! Други стражари на тяхно място биха могли да кажат само това: „Преди да заспим (ако ча­совите трябва да спят на поста си!) гробът бе запечатан и тялото се на­мираше в него; но когато се събудих­ме, гробът беше отворен, и тялото – изчезнало.“ Това показание все още би могло да бъде считано за вероятно. Обаче онзи, който казва повече от онова, което може да знае, явно лъже и този, който призовава спящи свиде­тели, сам не ще да е напълно „буден“, Божият промисъл така е наредил, че този, който иска да избяга от истината, неминуемо попада в бездната на смеш­ното.

Но приписваното на апостолите де­яние е невъзможно и морално, и физи­чески.

Морално: Това престъпление пред­полага у апостолите характер, съвсем различен от този, с който светът ги познава. Те са били прости, боязливи, честни люде, неспособни да извършат такова злодеяние пред Бога и човеците. И кое би могло да ги подтикне към такова действие? Ако Христос не е възкръснал от гроба, тогава Неговата мисия и всички Негови обещания оста­ват с Него в гроба, и те – учениците са най-подло измамени от Този, за Ко­гото всичко оставиха. За какво ще е бил нужен на обезкуражените и отчаяни апостоли трупът на Иисус?

Нима проповедта за Възкръсналия е била за апостолите някаква спекула­ция, която им е обещавала големи пе­чалби? Нима те не са знаели, какво ги очаква от страна на юдеите и езични­ците за тази проповед? – Разбира се, всичко са знаели и са го изпитали на главата си. Но въпреки това, те неуст­рашимо са разнасяли благата вест за възкресението на Христа, защото са се убедили здраво, че Христос наистина възкръснал. Ако Христос не е възкръс­нал, те нямаше и да крадат тялото Му, нямаше и да проповядват за възкресе­нието, защото са имали онова високо съзнание, което св. апостол Павел е изра­зил с думите: „Ако Христос не е въз­кръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14)

Но открадването на тялото Хри­стово от апостолите е било невъзмож­но и във физическо отношение. За да се планира едно такова престъпление и да бъде измамен целият свят, необхо­димо е било съгласието на много лица и спазването на най-дълбока тайна. Апостолите не са били някои изпечени професионални измамници, а с тях виж­даме и доста жени. Историята ни раз­казва, че всички тези лица са били же­стоко преследвани и че почти всички са умрели при най-страшни мъчения за това, че са проповядвали за възкресе­нието на Христа. И как нито един от тях не е открил тайната, ако имаше та­кава, било от словоохотливост или за­вист към друг, превъзхождащ го, било от жажда за пари, било от честолю­бие, било от страх пред мъки и смърт? „Неволно ще се запиташ – казва един християнски мислител, – нима тези простодушни рибари са могли да бъ­дат такива превъзходни артисти, че с най-голяма самоувереност да разпрост­раняват съзнателно лъжа и до края на своя живот да не излязат от тази своя роля? Нима нито един не е протести­рал против такава явна измама? Не, лъжата рано или късно ще се прояви, и такава груба измама не може да остане дълго скрита!“

Независимо от характера на апо­столите, който решително не позволя­ва да им се приписва такова позорно деяние и обстановката, и моментът не са били подходящи за изпълнението на такъв план.

Гробът бил наблизо до една от вратите на Иерусалим. Било е по вре­ме на Пасхата, когато всеки възрастен израилтянин трябвало да се яви в све­тия Град за осемдневния празник. Спо­ред Иосиф Флавий, тогава се били стек­ли над два милиона юдеи. Иерусалим не е могъл да приюти всички покло­нници. Затова цялата му околност била покрита с палатки. Следователно нали­це е било едно постоянно движение на тълпите в най-различни посоки. Есте­ствено тази обстановка никак не е благоприятствала за едно скрито пре­насяне на човешки труп. Освен това всеки бдящ караул в онова време, по­ради тогавашните примитивни оръжия, се е състоял най-малко от четирима души. Ние знаем например, че св. апостол Пе­тър в тъмницата, макар окован с ве­риги, е бил пазен от 16 души войници. Следователно с голяма сигурност мо­жем да приемем, че враговете на Хри­ста са поставили около гроба Му многочислена стража. Нима апостолите, които при залавянето на Спасителя веднага се разбягали оттам и най-сме­лият между тях (апостол Петър) се отре­къл от Него пред една слугиня, нима тези хора сега заради Умрелия са се ре- шили да предприемат едно такова по­зорно и рисковано за тях начинание? – Изключено е!

Пък дори да допуснем, че апостолите са откраднали останките на своя Учи­тел, можем с пълна увереност да твър­дим, че този техен акт би се оказал напълно безплоден, защото светът не може да бъде обърнат в новата вяра с лъжи и фокуси, измислени за тази цел от нечестни хора. За да можеш да убе­диш другите, преди всичко сам ти тряб­ва да бъдеш убеден в истинността на проповядваната от тебе идея. Ако в тебе няма това убеждение, ти никога не ще успееш да увлечеш другите след себе си.

А ние знаем, че Христовите апо­столи чрез своята проповед за възкре­сението увлякоха народите на Римска­та империя. Само в деня на Петдесетница вдъхновената проповед на св. апостол Петър привлече към новата вяра около три хиляди души. А това красноречиво свидетелства, че апостолите с огнена сила са говорили за възкръсналия Го­спод. Тази пък сила може да им вдъх­не не откраднатия, а действително възкръсналия Христос!

Нека спрем вниманието си и вър­ху държането на книжниците и ста­реите! Според тях, апостолите са били извършили голямо злодеяние. Наказани ли са били за него? – He!… Христо­вите ученици обвиняват юдеите и Пи­лат публично в богоубийство и увли­чат след себе си хиляди последователи. Дали са ги спрели? – Не! Синедрионът се задоволява само да ги бичува и да им забрани да говорят за Христа. Колко е снизходителен този висш съвет!!!

Цялото държане на книжниците и стареите доказва, че те сами не са вяр­вали в своето твърдение. Естествено и ние не можем да вярваме в него, за­щото е явно абсурдно.

2.Визионната хипотеза води свое­то начало още от първите векове на християнската ера. Тази хипотеза е била застъпвана от философа Целс. В ново време нейни поддръжници са Щраус, Ренан, Харнак, Арнолд Майер и други. Тя гласи: Иисус Христос умрял, но не въз­кръснал. Обаче Неговите ученици, бла­годарение на особеното им тогава ду­шевно състояние, видели някакъв образ на Христа, който образ бил само плод на тяхното разпалено въображение – халюцинация. И сетне се разнесъл слух, че Христос възкръснал.

„Благодарение на особеното им то­гава душевно състояние!“ – Но какво е било то? – Апостолите след погре­бението на Христа са се намирали в потиснатост на духа, били са убити от скръб и отчаяние и всичко друго са очаквали, но не и възкресението на своя Учител. Следователно, при такава на­гласа на съзнанието те не са могли да имат видения за възкръснал Христос.

Освен това апостолите не са били някои слабонервни, истерични люде, които да считат своите фантазии за дей­ствителност. Напротив, те били здрави, трезвомислещи рибари, които, прекар­вайки своя живот сред китните брегове на Генисаретското езеро и в борба с неговите вълни, съвсем не са били пред­разположени към нервно разстройство, нито пък са били склонни да вярват на виденията на други хора. Те били доведени с най-голямо усилие до вя­рата в действителното възкресение. Пър­вите вести за възкресението им се по­казали като празни приказки. Затова, когато действително се явил Христос между тях, смятали, че виждат дух. Едва след като Го докоснали, говорили с Него и Го видели да яде, повярвали. Те разказали подир всичко това на апостол Тома, който отсъствал, но той не им повярвал. Тома искал само чрез пи­пане на раните да се убеди в идентич­ността на Лицето. Затова именно св. апостол Иоан е могъл да каже: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали… свидетелствуваме… и ви възвестяваме“ (1 Иоан 1:1-3).

Прочетете още „Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*“ →

Христо Гяуров

Бог не оставил в безпомощно съ­стояние създадените от Него първи чо­веци Адам и Ева, след като те извър­шили най-големия грях, какъвто човек може да извърши по отношение към Бога – те пожелали да станат богове, да заемат мястото на своя Творец. Вед­нага след грехопадението Бог обещал на Адам и Ева, че ще им изпрати Спа­сител – Своя единороден Син, Който ще изкупи тях и тяхното потомство от греха, проклятието и смъртта, като при­несе Себе Си в жертва, и Който ще съобщи на човешкия род възвишени истини на вярата и нравствеността, необ­ходими за неговото духовно просвеще­ние и спасение.

До идването на Спасителя Бог давал на избрания от Него израилски народ, от средата на който трябвало да про­излезе Спасителят, наставления и на­реждания за устройството на неговия живот. Тези наставления и нареждания, давани по свърхестествен начин по различни поводи и при различни об­стоятелства, били записани от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Ветхия Завет.

Обещаният от Бога Спасител на съ­грешилото в лицето на Адам и Ева човечество, Който Спасител бил Вто­рото Лице на Света Троица – Единородният Син Божий, дошъл на земята преди близо две хиляди години, въплътен в лицето на Иисус Христос, и из­вършил изкуплението на човечеството, като му съобщил възвишени истини на вярата и нравствеността и като прине­съл Себе си в жертва върху кръста. Една част от това, което Спасителят Иисус Христос съобщил относно вярата и нравствеността и което Той извър­шил за изкуплението на човека, е за­писано от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Новия Завет; друга част пък се съдържа в Свещеното Предание, пазено в основаната от Иисус Христос Църква. В края на свое­то евангелие, в което излага живота, дейността и учението на Иисус Христос, св. апостол Иоан Богослов пише: „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (21:25). В на­званието на сборника, Свещено Писание на Новия Завет, е употребена думата „за­вет“ (на гръцки език διαθήκη), а на ла­тински – testamentum), защото в съдър­жащите се в него книги, както и в книгите на сборника Свещено Писание на Ветхия Завет, е изложен заветът на Бога към човека, тоест изложено е в тях всичко това, което Бог завещавал – съобщавал, в различно време и по раз­личен начин на човечеството относно истините на вярата и нравствеността и относно изкуплението и спасението.

Писатели на новозаветните свеще­ни книги са осем души. Пет от тях – св. св. Матей, Иоан, Петър, Иаков Алфеев, наричан още брат Господен, и Иуда Иаковов, наричан също брат Го­споден,- са от числото на 12-те апо­столи на Иисус Христос, двама – св. св. Лука и Марк, са непосредствени ученици и сътрудници на апостолите, и един – св. апостол Павел, е също апостол на Иисус Христос, само че избран след Неговото възнесение. Запазени са све­дения в древната християнска писме­ност, че св. св. Лука и Марк са били също избрани апостоли на Иисус Хри­стос; те са били от числото на Негови­те 70 ученици-апостоли. След чудото със св. апостол Павел по пътя за Дамаск Сам Бог казал на Анания, когато го изпращал да излекува Павел от слепо­тата му: „иди, защото той Ми е из­бран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15). Евангелистите Матей и Марк написали по едно евангелие; евангелист Лука написал едно еванге­лие и книгата Деяния на светите апостоли; евангелист Иоан – евангелие, три по­слания и книгата Апокалипсис-Откро­вение; апостол Петър – две послания; апо­столите Иаков Алфеев и Иуда Иаковов написали по едно послание; апостол Павел написал 14 послания: до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Коло­сяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите. Всички новозаветни книги са значи 27 на брой.

Някои учени изказват мнението, че числото на тези книги в древност е било повече, и че някои от тях не са се запазили до нас. От думите на апостол Павел в 1 Коринтяни 5:9: „писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници“, – и от думите му в Колосяни 4:16: „след ка­то се прочете това послание у вас, на­редете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия (εκ Λαοδικείας) да прочетете и вие“, – спо­менатите учени извеждат заключението, че преди написването на първото си послание до Коринтяните апостол Павел бил написал друго послание до тях, незапазено до нас, и че той бил написал послание в град Лаодикия или пък до Лаодикийската църква, което също не се запазило до нас. Обаче в 1 Коринтяни 5:9 апостол Павел говори не за друго някое свое послание до тях, а указва на писа­ното от него за кръвосмесника в съ­щата глава на това си послание, в ня­колко стиха по-горе – в стиховете 3-5; посланието, за което говори апостол Павел в Колосяни 4:16, не е негово послание, незапазено до нас, а е послание на Лаодикийската църква до него, което предстоятелят на тази църква – Епафрас, му занесъл, когато отишъл при него в град Рим.

Сам Иисус Христос не написал ни­що през време на земната Си проповед. Известен е само един случай, когато Той писал – когато завели при Него жената, хваната в прелюбодейство. „А Иисус – повествува евангелист Иоан – се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях (на книж­ниците и фарисеите – бележка наша) внимание“ (Иоан 8:6). Защо Иисус Христос не проповядвал Своето спасително учение не само устно, но и писмено; защо Той не ни оставил нито една книга, написана от Него ? На този въпрос може да бъде даден следният отговор. Иисус Христос е искал да разпространи Своето учение, като първоначално го насади чрез устната Си проповед в душите и сърцата на Своите апостоли, и след това те, когато се появят необ­ходимите обстоятелства, да изложат Неговото учение писмено, в книги. Уст­ната проповед на Иисус Христос оказ­вала извънредно силно влияние върху Неговите слушатели. Като разказва за проповедта на Иисус Христос в град Капернаум, евангелист Лука пише: „и бяха смаяни от учението Mv, понеже сло­вото Му беше с власт“ (Лука 4:32). Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да хванат Иисус Хри­стос, като се върнали, без да Го били хванали, казали: „никога човек не е го­ворил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46). Когато Иисус Христос запитал дванадесетте Си ученици, дали и те ня­ма да Го напуснат, както Го напуснали някои през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, апостол Пе­тър отговорил от името на всички: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние по­вярвахме и познахме, че Ти си Хри­стос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69).

И апостолите на Иисус Христос про­повядвали отначало спасителното Му учение устно. Сам Той им поръчал да проповядват така Неговото учение, като в същото време им изтъкнал, че това, което те ще говорят в своята проповед, няма да бъде говорено от самите тях, а от Дух Свети. „Което ви говоря в тъмнина – съветвал ги Той, – кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите… Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:27, 20). Също така и онова, което после апостолите написали в своите книги, било написано не от самите тях, а по вдъхновение от Дух Свети.

Със Своите думи към апостолите: „не сте вие, които ще говорите, а Ду­хът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20), – Иисус Христос указва не само на това, че в устната си про­повед апостолите ще говорят не от себе си, а по вдъхновение на Бога, на Дух Свети, но и на туй, че и при съ­ставянето на своите книги, те ще пишат не от себе си, но по вдъхновение на Бога, на Дух Свети. И действително, новозаветните свещени книги, написани от апостоли на Иисус Христос и от техни непосредствени ученици, не са обикновени човешки произведения, а са боговдъхновени книги, написани по вдъхновението на Бога, на Дух Свети. При писането на своите книги по вдъх­новението на Бога, новозаветните писатели запазвали своето съзнание, своята свобода и личните си свойства и каче­ства. В самите новозаветни книги има ясни указания за туй, че те са бого­вдъхновени. В първото си послание до Коринтяните апостол Павел пише: „Нам Бог откри това (което се съдържа в свещените новозаветни книги – бележка наша) чрез Своя Дух… Ние приехме не ду­ха на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповяд­ваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (2:10, 12, 13). За боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, а също тъй и на всички книги в Библията изобщо, говори и апостол Пе­тър във второто си послание: никога по човешка воля – пише той – не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани (υπό Πνευματος Αγίου φερόμενοι) са говорили светите Божии човеци“ (1:21). Под „пророче­ство“ тук ще трябва да се разбира написаното в свещените библейски кни­ги, а под „светите Божии човеци“ ще трябва да се разбират боговдъхновените писатели на тези книги. Като дока- зателство за туй, че така трябва да бъдат разбирани посочените думи на апостол Петър, ще приведем други негови думи, съдържащи се в същата глава на второто му послание: „Освен това – пише той – имаме по-достоверно не­що – пророческото слово (τόν προφητικόν λόγον), на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (1:19). Няма никакво съм­нение, че тук под думите „пророческо слово“ ще трябва да се разбира „Божието слово“, съдържащо се в Свещеното Писание, което слово свети и просве­щава душите и сърцата на вярващите християни. Още по-ясно говори за боговдъхновеността на книгите, съдържащи се в Свещеното Писание, апостол Павел във второ­то си послание до Тимотей: „всичкото Писание е боговдъхновено (πάσα γραφή θεόπνευστος) – пише той на Тимотей – и полезно за поука, изобличаване, из­правяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и го­ден за всяко добро дело“ (3:16-17). Тъй като новозаветните книги, както и всички книги на Свещеното Писание изобщо, са написани по вдъхновение от Бога, те ще трябва да бъдат считани за сло­во Божие.

Свидетелства за боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, както и изобщо на всички книги на Свещеното Пи­сание, могат да бъдат приведени от древната християнска книжнина. Св. Климент Римски (починал около 102 година), който е апо­столски мъж, тоест ученик на апостолите, пише в посланието си до Корин­тяните: „вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Све­тия Дух“ (45, 2). За боговдъхновеността на библейските свещени книги учи много ясно нашата Православна църква в осмия член от символа на вярата, който гласи: „вярвам, и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“. Тук под думата „пророци“ ще трябва да се разбират писателите на всички библейски свещени книги, чрез които писатели е говорил Дух Свети, и кои­то, значи, са написали своите книги по вдъхновение от Бога, от Дух Свети. Ще трябва да се има предвид, че ду­мата „пророк“ се употребява както в Свещеното Писание, така и в древното църков­но предание и в древната християнска писменост, не само за обозначаване на лица, които предсказват бъдещето, но и за лица – учители, наставници, които наставляват и устно, и писмено. Сам Иисус Христос е наречен „пророк“ в смисъл на учител, наставник (Лука 24:19).

И самото Свещено Писание – Библията, със своето дълбоко и възвишено съ­държание свидетелства за своята боговдъхновеност. Не е известна друга такава книга като Библията, която, по­добно на нея, да учудва човека със своето съдържание, да задоволява на­пълно всички стремежи на човешкия дух. Мнозина видни учени, писатели и философи са изказвали във възторже­ни думи своето възхищение от Библия­та Ние считаме за достатъчно да при­ведем само думите на великия френски писател Жан Жак Русо: „Признавам – казва той, – че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. По­гледнете на философските книги с всич­кия техен блясък и важност: колко малки изглеждат те при сравняването им с тази Книга. Възможно ли е, щото тъй възвишената и в същото време тъй проста Книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото Този, за Когото тя разказва, да е бил само човек? Мно­го естествено е да се допусне, че дей­ствително е съществувал Този, Който дал материал за тази Книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човека, за да я напишат“.

Прочетете още „Свещеното Писание на Новия Завет и неговото значение*“ →

Емил Трайчев

Трето, септемврийското затъмнение и дата на Иродовата смърт са също та­ка твърде неправдоподобни, ако се разг­леждат на фона на поведението на Ирод Велики през последните няколко месеца от живота му, когато напредващото за­боляване изисквало оптимален комфорт. Иосиф Флавий свързва лунното затъмне­ние, предшестващо смъртта на Ирод Ве­лики, с нощта, когато последният наре­дил да бъдат изгорени двамата законоучители (Юда и Матия) и техните учени­ци, задето се опитали да свалят златния орел, който царят поставил над голяма­та храмова порта при източната стена (Юдейски древности, XVII, 149-167; Юдейската война, I, 647-655). Процесът срещу тях се състоял в амфитеатъра в Иерихон, където очевид­но Ирод Велики живеел по онова време в зимния си дворец. Обаче Ирод Велики ед­ва ли е идвал тук в началото на месец сеп­тември (времето на лунното затъмнение в 5-та година преди Рождество Христово), когато в Йорданската до­лина при Иерихон, около 300 метра под морско­то равнище, е изключително горещо. По-скоро той би бил в своя зимен дворец в началото на месец март, тоест времето на за­тъмнението през 4-та година преди Рождество Христово.

Предвид изложените аргументи, указа­нието за 7-ми кислев (декември) в Megillat Ta’anit, като посочващо предполагаемата дата на смъртта на Ирод Велики, също така трябва да се счита за несъстоятел­но. Както отбелязва Р. Maier, това сви­детелство е плод на „недостоверното предание на късен тълкувател“[27] и едва ли би могло да се приеме. Положително важно събитие като смъртта на Ирод Велики – ако тя е била въобще отбеляз­вана като празник – би било отразено В Megillat Ta’anit още от самото начало.

Следователно традиционната дата, месец март/април 4-та година преди Рождество Христово, изглежда най-състоятелна по отношение на Иродова­та смърт. Що се касае до възражението[28], че погребението на Ирод Велики било твърде помпозно, за да може да се вмес­ти в интервала между затъмнението на 12-ти срещу 13-ти март и Пасхата на 11-ти април, би могло да се обърне внимание на обс­тоятелството, че ако Ирод Велики дейс­твително е умрял в края на месец март, то Пасхата би се падала в своето време – без значение чие погребение се има предвид – и събитията биха се развивали точно в същия ред, както те са описани от Ио­сиф Флавий.

Последните събития от живота на Ирод Велики след лунното затъмнение на 12/13-ти март се развили в следния порядък: кратко пътуване на Ирод Велики (с неоп­ределена продължителност) до къпалнята Калирои поради лековитите качест­ва на нейните води (Юдeйски древности, XVII, 168-179; Юдейската война, I, 656-658); събирането на юдейските началници на хиподрума в Иерихон, за да бъдат убити след Иродовата смърт (Юдейски древности, XVII, 173-175; Юдейската война, I, 659-660) и екзекутирането на си­на на Ирод Велики Антипатър (Юдейски древности, XVII, 182-187; Юдейската война, I, 661-664). Ирод Велики умрял 5 дни след последното събитие или приблизително в края на месец март 4-та година преди Рождество Христово. Ако се просле­дят събитията от Пасхата на 11-ти април до смъртта на Ирод Велики се случило следното: демонстрациите срещу Архелай (Юдейски древности XVII, 206-218; Юдейската война, II, 1-13); 7-дневния оплаквателен период и погребението на Ирод Велики в гробни­цата при крепостта Иродиум (Юдейски древности, XVII, 199; Юдейската война, I, 673). Отно­во се оказва, че краят на месец март 4-та година преди Рождество Христово е най-вероятното време на Иродовата смърт[29].

При определяне на датата на смърт­та на Ирод Велики е важно да се устано­ви не само началото и краят на царува­нето му, но и дали хронологичните сви­детелства относно управлението на не­говите наследници хармонират с тази да­та. Без да навлизаме в подробности по въпроса, кой всъщност е наследил Ирод Велики[30], ще се постараем да датираме царуването на въпросното лице от вре­мето непосредствено след Иродовата смърт.

Архелай (Матей 2:22). Трябва да се от­бележи, че сведенията у Иосиф Флавий по отношение на продължителността на царуването на Архелай не са така преци­зирани. В Юдейски древности (XVII, 342) той посочва, че Архелай бил лишен от власт в 10-тата година от царуването си, а в Юдейската война (II, 111) – че това се случило в него­вата 9-та година. Вероятно причината за това несъответствие е, че в Юдейската война Иосиф Флавий брои години­те от времето, когато Архелай се завър­нал във владенията си (3-та година преди Рождество Христово), след продължителните разисквания в Рим от­носно завещанието на Ирод Велики, а в Юдейски древности той изчислява годините от датата на Иродовата смърт. Освен това 10-годишната продължителност на царуването на Архелай положително трябва да е по-точна, защото Иосиф Флавий потвърждава този факт в своя­та Автобиография (5). Ако тази е причи­ната за несъответствието на сведени­ята у Иосиф Флавий, пресмятането на 10-годишния период на управлението на Архелай от 4-та година преди Рождество Христово би поставило да­тата на неговото лишаване от власт в 6-та година след Рождество Христово. Както посочва Дион Касий (Римска история, 55, 27, 6), Архе­лай бил детрониран от Август през вре­ме на консулството на Емилий Лепид и Луций Арунций(тоест 6-та година след Рождество Христово). Сле­дователно датата 4-та година преди Рождество Христово относно смъртта на Ирод Велики добре хармонира с продължителността на царуването на Архелай.

Ирод Антипа (Матей 14:1-11; Марк 6:14-28; Лука 3:1, 19 сл.; 9:7-9; 13:31 сл.; 23:7-12). Според сведенията у Иосиф Флавий и римските историци би могло да се при­еме, че Ирод Антипа бил свален от прес­тола през лятото на 39-та година след Рождество Христово (Юдейски древности, XVIII, 252; срв. XVIII, 238, 256; XIX, 351; Дион Касий, Римска история, 59, 13, 17, 20; Светоний, Калигула, 19, 26). Тази да­та се потвърждава и от запазените монети – последните монети, сечени от Ирод Антипа, са от 43-та година на не­говото царуване[31]. След като Ирод Анти­па бил лишен от власт в 39-та година след Рождество Христово, на­чалният момент, от който е изчислява­на неговата 43-та година би бил 4-та година преди Рождество Христово, тоест годината на Иродовата смърт.

Ирод Филип (Лука 3:1). Както свиде­телства Иосиф Флавий (Юдейски древности, XVIII, 106), Ирод Филип починал в 20-тата година от царуването на Тиберий след 37-годишно управление на Трахонитида (североиз­точно от Голан), Голан (източно от Генисаретското езеро) и Ватания (на юг от двете споменати области). Тъй като Ирод Филип царувал 37 години, тоест той бил в своята 38-ма година, когато почи­нал (последната монета, сечена от него е от 37-та му година)[32], според Юлианския календар началният момент на него­вото царуване бил 4-та година преди Рождество Христово, именно датата на смъртта на Ирод Велики.

Ирод Агрипа I (Деяния на светите апостоли 12-та глава). Спираме се на Ирод Агрипа само поради хроноло­гичната му връзка с Ирод Филип и Ирод Антипа. Според Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIX, 351) Ирод Агрипа починал на 55 години, в 7-мата година от неговото ца­руване. Той царувал 4 години при Гай Ка­лигула, три от които управлявайки тетрархията на Ирод Филип и една година след присъединяването на територията на Ирод Антипа към неговите владения. Ирод Агрипа царувал още 3 години при им­ператор Клавдий, през което време полу­чил областите Юдея и Самария. При съ­образяването с тези данни се идва до из­вода, че царуването на Ирод Агрипа при Гай Калигула продължило през всичките 4 години на управлението на последния, тоест от 18 март 37-ма година до 24 януари 41-ва година след Рождество Христово. Въпреки че Гай му дал тетрархията на Ирод Филип скоро след като станал император, Ирод Агрипа не вля­зъл във владение на тази територия пре­ди втората година от царуването на Гай (тоест лятото на 38-ма година след Рождество Христово) (Юдейски древности, XVIII, 238).

Що се касае до придобиването от Аг­рипа на територията на Ирод Антипа, това вероятно се случило в 4-тата година от царуването на Ирод Агрипа, тоест в 40-та година след Рождество Христово или година след детронира­нето на Ирод Антипа. От една страна, тази дата би могла да се приеме, тъй ка­то между лишаването на Ирод Антипа от власт и придобиването от страна на Ирод Агрипа на неговите земи било необ­ходимо известно време[33]. От друга, изк­лючено е това събитие да е станало пре­ди Гало-германската кампания на Калигу­ла (есента на 39-та година – 31 август 40-та година след Рождество Христово) (Дион Касий, Римска история, 59, 21-25; Светоний, Калигула, 17,43-49), когато им­ператорът не бил в Рим. Следователно управлението на Ирод Агрипа I добре се съгласува с предложената хронологична рамка за придобиване от негова страна на териториите, управлявани от сино­вете на Ирод Велики.

Въз основа на сведенията относно продължителността на царуванията на синовете на Ирод Велики, може с основа­ние да се направи изводът, че 4-та година преди Рождество Христово е най-точното време на смъртта на Ирод Велики.

Прочетете още „Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово – продължение и край*“ →

Емил Трайчев

Евангелист Матей изрично съобщава, че раждането на Иисус Христос станало през времето на юдейския цар Ирод Ве­лики: „а когато се роди Иисус във Витле­ем в дните на цар Ирода“ (2:1). Разказа си относно благовестието за раждането на св. Иоан Предтеча, роден шест месеца преди Иисус Христос (срв. Лука 1:26, 36), евангелист Лука също така започва с думите: „В дните на Ирода, цар иудейски“ (1:5). Следователно, въз основа на сведенията у евангелистите Матей (2:1) и Лука (1:5) terminus ad quem за раждането на Иисус Христос е смъртта на Ирод Велики.

Повечето учени приемат, че най-късната година, в която би могла да се постави смъртта на Ирод Велики, е 750 година а.u.с.=4-та година преди Рождество Христово[2]. Обаче, съвсем наскоро О. Edwards[3] оспорва тази да­та и поставя смъртта му В 3/2-ра година преди Рождество Христово, докато W. Filmer[4] и Е. Martin[5] отиват дори до 1-ва година преди Рождество Христово.

Както се вижда, понастоящем има об­ширна дискусия относно датата на Иродовата смьрт поради нейната връзка с годината на Христовото раждане. Фак­тически една по-късна дата в известен смисъл би улеснила изясняването на някои евангелски места (например Лука 3:23). За да достигнем до определен резултат в това направление би трябвало да отговорим на следните въпроси: Кога е започнало царуването на Ирод Велики?, С какъв метод си служи Иосиф Флавий при изчисляване на царските години? и в коя година с най-голямо основание бихме мог­ли да поставим смъртта на Ирод Вели­ки?

1. Началото на Иродовото царуване

Иосиф Флавий съобщава, че Ирод Ве­лики получил царската власт от Марк Ан­тоний и Август (Гай Октавиан) „в 184-та олимпиада, във второто консулство на Гней Домиций Калвин и (в първото) на Гай Азиний Полион“ (Юдейски древности, XIV, 389). Консулската дата Calvino et Pollione отговаря на 40-та година преди Рождество Христово[6]. 184. 4 (тоест 4-та година на 184-та олимпиада) приключила на 30 юни 40-та година преди Рождество Христово[7]. Но по-рано в същата глава (Юдейски древности, XIV, 376) Иосиф Флавий отбелязва, че Ирод Вели­ки не отишъл в Рим преди настъпването на зимата. Следователно неговото провъзгласяване за юдейски цар трябва да се постави през 185. 1-ва олимпиада или в края на 40-та година преди Рождество Христово.

Но владеенето на царството е съвсем различно от получаването на титлата цар. Макар и юдейски цар (de jure) Ирод Велики не могъл да управлява царството, защото то било все още под контрола на неговия противник, Антигон (син на Аристовул II), „въдворен В Юдея, с помощта на партянския цар…“ (Юдейски древности, XIV, 13, 10).

Скоро след провъзгласяването си за цар Ирод Велики се завърнал в Палестина с явното намерение да придобие царст­вото си. Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 470-480; Юдейската война, I, 349-352; срв. Тацит, История, V, 9; Дион Касий, Римска исто­рия, 49, 22) свидетелства, че с помощта на римската армия Ирод Велики влязъл в Иерусалим и едва тогава (de facto) започнало неговото царуване „в консулството на Марк Агрипа и Каниний Гал, в третия месец на 185-та олимпиада“. Консулската дата Agrippa et Gallo отговаря на 37-ма година преди Рождество Христово[8]. 185. 1-ва  олимпиада продължила от 1 юли 37-ма година до З0 юни З6-та година преди Рождество Христово и градът вероятно бил превзет през лятото или есента.

Датата на превземането на Иерусалим се оспорва по две причини. Първо, Дион Касий поставя това събитие в 38-ма година преди Рождество Христово, по време на консулството на Клавдий и Норбат (Римска история, 49, 23, 1). Тази дата обаче е твърде ранна за­щото: 1) Ирод Велики получил войска ед­ва през есента на 38-ма година преди Рождество Христово, скоро след като Антоний превзел град Самосата на Ефрат (Юдейски древности, XIV, 437-447; срв. Плу­тарх, Успоредни животописи, 34, 2-4). Освен това Иосиф Флавий дава ясно да се разбере, че след пристигането на римските войски и преди окончателното щурмуване на Иерусалим настьпила зимата (Юдейски древности, XIV, 453, 461, 465, 473). Това попречило градът да бъде превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово. 2) Иосиф Флавий споменава, че „след свършването на зимата Ирод… се приближил до самия Иерусалим и се разположил близо до него на лагер. Това била вече 3-тата година от провъзг­ласяването му в Рим за цар“ (Юдейски древности, XIV, 465)[9]. Ирод Велики бил провъзгласен за цар в 40-та година преди Рождество Христово,  следователно Ие­русалим не може да е бил превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово.

Второто възражение относно датата на превземането на Иерусалим е в резултат на твърдението на Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 488), че това събитие се случило в 27-ма година от деня („деня на поста“), в който Помпей превзел града (63-та година преди Рождество Христово). Оттук W. Filmer[10] датира превземането на Иерусалим в деня Очи­щение 36-та година преди Рождество Христово. Тази дата оба­че е твърде късна, тъй като през про­летта на същата година Антоний предприел широка кампания с приблизително 100,000 войници срещу Партия (Дион Ка­сий, Римска история, 49, 24-31) и едва ли е могъл да отдели голям военен контин­гент за превземането на Иерусалим тази година[11]. Спорно е и твърдението, че превземането на града от Ирод Велики станало в деня Очищение. Наистина Ио­сиф Флавий отбелязва, че това се случи­ло 27 години от деня („деня на поста“), в който Помпей превзел Иерусалим (Юдейски древности, XIV, 488), но той изглежда си противоречи, когато казва, че градът бил по­беден 3 (Юдейски древности, XIV, 487) или 5 (Юдейската война, I, 351) месеца след началото на об- садата. Следователно това събитие трябва да се постави през лятото на 37-ма година преди Рождество Христово.

В заключение, Ирод Велики бил провъз­гласен за юдейски цар от римския сенат в края на 40-та година преди Рождество Христово. Той влязъл във владение над цялата страна след като превзел Иерусалим през лятото на 37-ма година преди Рождество Христово. В такъв случай при пресмятането на 27-те години от превземането на Иерусалим от Помпей в 63-та година преди Рождество Христово до превземането на града от Ирод Вели­ки в 37-ма година преди Рождество Христово, Иосиф Флавий си служи с метода на инклузивното изчисляване (тоест като брои и 63-та, и 37-ма година преди Рождество Христово).

Прочетете още „Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово*“ →