Венцислав Каравълчев

Древният Анхиало – днешното Поморие, има дълга и богата история. И до днес точната възраст на града не е известна, но за първи път името му се споменава през V-ІV век преди Христа, от географа Скилакс, който предприема по заповед на персийския цар Дарий І географско пътешествие, достигайки до устието на река Инд. В географското описание на Средиземно и Черно море, което му се приписва, за първи път се споменава името на града Анхиало[1].Според Плиний Стари, на мястото на днешно Поморие до идването на гръцките колонисти е съществувало тракийско селище[2].Твърде вероятно е с нарастване на влиянието на съседна Аполония, тук да се преселват гръцки търговци, които установяват мирни отношения с траките и създават гръцката колония Анхиало. Каквото и да е било началото, през І-ІІ век след Христа Анхиало се превръща в голям град и вероятно най-голямото пристанище по нашите земи. Повод за това твърдение ни дава една изключително рядка анхиалска монета на император Гордиан, на която той в пълно бойно снаряжение е стъпил на кораб[3]. Заедно с няколкото медальона с подобна тематика, произхождащи от Анхиало, въпросната монета ни дава основание да мислим, че именно от анхиалското пристанище започва походът на император Гордиан през 242 година след Христа срещу персите, при който армията на Шапур І е напълно разбита. Като се има предвид числеността на римската армия 70-100 000 души, в това число и готските наемници, можем да съдим за големината на града, който трябва да поддържа тази армия до началото на военната експедиция, както и за флотилията, необходима да ги превози, в това число и за размера на пристанището, където тя може да акостира. Произходът на името Анхиало е също спорно. Опитът да се изведе от гръцките думи „анхи” – край нещо и „алатис” – сол, тоест край солище, трудно издържа критика. Древните извори не съобщават тук да се е добивала сол, а солта в древността е имала цената на златото. Неслучайно войниците в римските легиони са получавали част от заплатата си в сол.

По-удачен изглежда опитът за извеждане на етимологията му от „анхи” и „елос” – плитко море, но лингвистите трудно ще се съгласят с него. Според едно предание Анхиало било основано от преселници от малоазийския град Милет, край който течала река Ахело. Според друго предание, тук дошъл троянският герой – тракиецът Еней, който довел баща си Анхисес на лечение край Поморийските (Бургаските) минерални бани, но не успял да го излекува и баща му починал. В негова памет новооснованото селище било наречено с името му[4].Самото име търпяло фонетични промени през вековете, което говори за политическите промени, както и за тези в етническия състав на населението. В летописите градът се среща също и под името Анхиоли, Анхилия. По време на римското господство градът е известен като Улпия Анхиало. През византийската епоха става Ахело, а турците по-късно ще го нарекат Ахелу. От 1934 година градът носи настоящето си име Поморие.

Богата е историята на това място от родината ни, не по-малко богата е църковната му история, която за съжаление не е била обект на специални изследвания. Градът е един от най-древните епископски центрове по нашите земи. Не е изключено той да е станал такъв още в І век след Христа. Преданието говори, че християнството тук се е зародило с проповедта на св. апостол Андрей, който посещава тези места. В историографията се е наложило мнението, че сведенията за мисионерското дело на апостол Андрей имат легендарен характер[5]. Въпреки аргументираната критика обаче ни се струва, че няма достатъчно основание за отхвърлянето им. Още повече, че критиката на Дворник, например, е насочена преди всичко към руската версия за проповедта на апостол Андрей, според която той проповядва в Киев, а на север достига дори до разположения в Ладожкото езеро остров Валаам и крайбрежието на Балтийско море[6]. Прецизността на настоящето изследване изисква споменаването на древните исторически сведения за проповедта на апостол Андрей. Според Симеон Метафраст, апостол Андрей бил проповядвал по цяла Витиния, Черноморското крайбрежие, Халкедон…, както и на народите, обитаващи Тракия и Македония[7].Това сведение срещаме и у по-ранни автори. Иполит Портуенски в своето съчинение за 12-те апостоли изрично споменава, че апостол Андрей проповядвал на скити и траки[8], а Доротей, че е обходил цяла Византия, Тракия и Скития, проповядвайки Евангелието[9].Трябва да отбележим, че информацията, която ни дават тези сведения относно дейността на апостол Андрей в Тракия и Македония, е твърде обща, без да се конкретизират местата на проповед. Следвайки логиката на пътешествията на апостола, можем да заключим, че крайбрежните области на Черно море попадат със сигурност в посетените от него места.

В Анхиалското предание споменът за апостол Андрей е твърде избледнял, но е съхранено преданието за равноапостолната св. мъченица Севастиана, която проповядвала Евангелието в Анхиало и околностите му. Нямаме причини да се съмняваме, че това е било така, тъй като св. мъченица Севастиана, която е била обърната за Христа от св. апостол Павел и се е учила при него[10], действително се е подвизавала в Анхиало, Марцианопол, Одесос, Аркадиопол, Хераклея и други[11]. Св. Севастиана според Синаксара на Вселенската патриаршия се е родила в Севастия Фригийска[12], но много по–вероятно изглежда предположението, че се е родила в Хераклея Тракийска[13], древен епископски център на Мраморно море, отстоящ на около 50 километра от Константинопол, днес малко градче Marmara Ereğlisi в Турция. Всъщност, краткото житие на светата равноапостолна мъченица Севастиана, което за съжаление е непознато на българския читател, а паметта на светицата, която е пряко свързана със земите на днешна България, липсва от църковния ни календар, е твърде интересно. По времето на император Домициан (81-96) започва преследване на християните. Света Севастиана, която по време на гонението е проповядвала Христа в Марцианопол (дн. гр. Девня) и околностите, е заловена. Управител на града е бил някой си Сергий[14], (някои кратки синаксари посочват като управител Георги), който искал от светицата да се откаже от Христа. Разгневен от твърдостта ѝ, той се опитал да я ослепи, наредил да бъде бичувана с бич с оловни наконечници и накрая, виждайки несломимостта ѝ, я хвърлил в огнената жарава на нажежена пещ. По молитвите на светицата, обаче, огънят загаснал и тя останала невредима[15]. Тук, по време на мъченията в Марцианопол (Девня) на светицата се явява нейният учител св. апостол Павел и я утешава с думите: „Радвай се и не тъжи, защото оттук ще отидеш в твоя град да изповядаш вярата си в Христа”[16]. Действително, не след дълго хегемонът Сергий е принуден да признае поражението си и изпраща светицата при управителя на Хераклея Тракийска Помпиан. Светицата е отведена първо в Одесос, след това в Анхиало, Аркадиопол и накрая е изправена пред съда на Помпиан в Хераклея[17]. Тук тя отново е съдена и измъчвана, била привързана към дърво и от тялото ѝ рязали парчета плът, хвърляна на дивите зверове, но Бог по чудесен начин винаги я запазвал. Вбесен от непоколебимостта на св. Севастиана, Помпиан издава заповед тя да бъде обезглавена. Тялото на светицата било хвърлено в морето, но по чудесен начин било пренесено на остров Родос, където било намерено и погребано от Амиа, съпруга на местния губернатор. Главата на светицата е източник на много чудеса и благоуханно миро. Това се случило според Синаксара в 82 година, по времето на император Домициан[18]. Паметта на светицата се чества на 16 септември.

Проповедта на св. апостол  Андрей и на св. мъченица Севастиана не останала безрезултатна. Много скоро тя дала обилни плодове. Ние не знаем, кога точно Анхиало става епископски център, нито името на първия анхиалски епископ. Твърде възможно е, това да е станало през първите години след проповедта на св. апостол Андрей, още повече, че църковната организация на раннохристиянската църква се различава съществено от църковната организация, която имаме днес[19]. Известно е, че християнската проповед на апостолите и техните последователи в ранната Църква е завършвала почти винаги със създаването на църковна община, за обгрижването на която много често апостолите сами са ръкополагали епископи и клирици[20].Твърде възможно е, точно така да е възникнала и църковната община в Анхиало, но сведения за това на този етап не са открити. Имаме обаче едно изключително интересно кратко сведение от бащата на църковната история Евсевий Кесарийски, което, за съжаление, досега не е било обект на специално изследване в българската историография. Във връзка с придобилата широки размери през ІІ и ІІІ век ерес на монтанизма[21] в ранната Църква, Евсевий Кесарийски се позовава на едно писмо на св. Серапион, епископ Антиохийски, в което се цитират подписите на различни епископи[22]. В писмото епископът на тракийската колония Деултум[23] Елий Публий Юлий се е подписал с думите: „Жив е Бог на небето: Блаженият Сотас, (епископ) Анхиалски поиска да изгони демона от Прискила, но лицемерите не му позволиха”[24]. Второ споменаване на въпросния епископ имаме в Libellus Synodicus[25], където се казва, че анхиалският епископ Сотас е свикал събор в град Анхиало срещу ересите на Теодот[26] и на Монтан, на който са присъствали 12 други епископа. И двете сведения са много интересни и хвърлят нова светлина върху ранното християнство по българските земи. Двете кратки съобщения не са снабдени с никаква конкретна датировка или коментар, който да посочи, кой е бил този виден мъж, стоял начело на църквата в Анхиало и през кои години приблизително е правоправел. Очевидно е, че и двете сведения насочват към едно и също събитие – събора в Анхиало, на който освен осъждането на двете ереси, домакинът – епископ Сотас е искал и да изгони демона от едно от главните действащи лица в монтанизма, „пророчицата” Прискила. Епископът на Дебелт Елий Публий Юлий нарича епископа на Анхиало „блажен”. Някои тълкуват този момент като доказателство, че епископ Сотас не е вече между живите към момента, когато епископът на Дебелт е слагал подписа си, увековечавайки подвига му. Ако приемем тази хипотеза, то писмото на св. Серапион[27], живял в края на втори, началото на трети век, можем да определим като горна граница на живота на епископ Сотас, тоест той е починал известно време преди това писмо да бъде написано. Като имаме предвид обаче, че събитието се развива в ранните години на Христовата църква, прозвището „блажен”, според нас, указва най-вече на общопризнатата святост на църковния иерарх, на видима причастност към Божията благодат, а не на канонизация след смъртта му. Процедурата на канонизация, съществуваща днес, е била непозната в древната Църква и употребата на прозвищата „блажен” и „свят” е била много по-свободна. Светостта в ранната Църква е била засвидетелствана чрез почитта на църковния народ още приживе на светците. ІV–V век изобилстват от примери, наистина из числото на аскетите и подвижниците, когато вярващите са включвали в своя празничен календар известни аскети от своя район още преди смъртта им, а на някои от тях дори са посвещавали храмове[28].Още повече, че изразът „μακάριος”- блажен, свят, щастлив, указващ също и на мъченичество[29], използван в цитираното от Евсевий Кесарийски писмо, е различен по смисъл от „μακαριστής” – блажено починал[30], който наистина указва на починал човек[31].Тоест, епископът на Дебелт свидетелства за светостта на своя събрат, като изказва възхищението си от постъпката му. Можем да допуснем, че епископ Елий Публий Юлий се е познавал добре с епископ Сотас. В подкрепа на това твърдение е фактът, че двете епископски катедри отстоят само на около 30 километра една от друга, а Анхиало и Деултум са лежали на един от основните римски пътища и са били свързани чрез него[32].Интересен момент в това кратко съобщение е свидетелството за духовната смелост и дръзновението, които блаженият Сотас притежавал пред Бога, когато поискал да изгони демона от Прискила. Приска или Прискила заедно с Максимила са двете пророчици и най-близки съратнички на еретика Монтан[33].Тази страшна ерес, която дълго време съществува вътре в Църквата, успява бързо да се разпространи и набере огромен брой последователи, като заплашвала да се отъждестви със самата ортодоксия. Впоследствие, въпреки многократното ѝ осъждане, ереста просъществува чак до VІІІ век[34]. Нещо повече, за силата на това древно харизматично движение може да съдим по лавинообразното възраждане и нарастване на Петдесятничеството днес в световен мащаб. Неслучайно Петдесятничеството се стреми трайно да се идентифицира с монтанизма, „откривайки” своите корени в него и оспорвайки все по-настойчиво правилността на осъждането му от Църквата в миналото.

Основателят на тази ерес, Монтан, е фригиец, бивш жрец на богинята Кибела[35], който приема християнството между 135 и 175 година[36]. След кръщението си той започва да твърди, че е получил откровение от Светия Дух, че той ще бъде Негов пророк (тоест, че Дух Свети ще говори чрез него) и той ще въведе Църквата в есхатологичнато ѝ състояние. Скоро, окрилен от това си откровение, в търсене на харизматичeн екстаз, Монтан ще обвини Църквата, че е изневерила на апостолската линия. По-късно, под влиянието на двете си съмишленички и пророчици – Прискила и Максимила, Монтан дори ще се самопровъзгласи за Утешителя, а фригийският градец Пепуза, центърът на неговата проповед ще бъде обявен за „Новия Иерусалим”, където хилиазмът ще намери своето въплъщение и откъдето ще започне 1000-годишното царстване. В състояние на „вдъхновение”, когато пророкува, Монтан не просто говори от името на Светия Дух, а като Дух Светий, тоест, в първо лице единствено число[37].Ако се доверим на свидетелството на Епифаний Кипърски, той дори твърди: „Аз съм Господ Бог Всемогъщи, който слязох в човека”[38]. Монтан се опитва да наложи собственото си разбиране за Откровението. Според него и последователите му, в Църквата са секнали благодатните сили, действали някога. Стихнал е пламъкът на харизмите, горял у първите християнски пророци – нещо повече, загубило се е самото пророчество.

Монтан подценявал ролята на Бог Син в домостроителството на Св. Троица и не разбирал живота в Църквата като причастност към Христовата личност и изкупление, а като индивидуално духовно развитие, което Бог подкрепя чрез последователност от откровения. Той учел, че Бог Отец е Този, Който говори в Стария Завет, Христос е Този, Който ни дава благовестието Си в Новия, но там не се съдържа пълнотата на божествената истина. Тя щяла да бъде предадена в предстоящо откровение на Светия Дух в Третия Завет, в което се състои мисията на монтанизма. Безспорен е фактът, че в първите години след Христовото Възкресение вярата в Неговото Второ пришествие е била много силна. Всички са очаквали това да се случи ако не днес, то утре. Вярващите буквално са изпълнявали казаното в притчата за десетте девици, които очаквали Младоженеца, като всячески се стараели да се уподобят на благоразумните девици и да посрещнат Жениха със запалени светилници. Църквата в тези години е била силно харизматична, даровете на Светия Дух, които се излели в изобилие на Петдесетница, свидетелствали за истинността на казаното от Христос и спомагали Църквата бързо да печели нови членове. Говоренето на езици, пророкуването, чудесните изцеления са били ежедневие. На този фон още един пророк и две пророчици не са били нещо необичайно и смущаващо. Проповедта на Монтан и двете пророчици не е скандализирала много от вярващите и дори хилиазмът, който те открито изповядвали в тези години, бил споделян от мнозина. Тоест, разкриването и изобличаването на монтанизма като ерес е било нелеко дело. Единственото, което е могло да смути верните, е било намерението да се допълни Благовестието с откровение на Самия Дух Свети, което вече представлявало опит за допълване и усъвършенстване на християнството[39] – нещо, което претендирали да направят и гностиците. Подобно на последните, монтанистите считали, че имат по-висш източник на откровение от самата Църква и стриктно записвали всички получени „пророчества”.

За убедителността на учението на Монтан способствал и фактът, че по онова време младенческият период на Църквата вече отминавал и след като Бог ѝ дал обилно да вкуси от Неговите блага и чудеса, с които подобно на мляко хранел новопосадения Си виноград, Той дал на Църквата свободата да Му бъде вярна, без да има пред погледа си ежедневното свидетелство на чудото. Христовите думи, указващи на тайната и величието на духовната свобода: „Ти повярва, защото видя. Блажени повярвалите, които не са видели” не били разбираеми за всички. Така еуфорията започнала да отстъпва място пред прагматизма, краят на света продължавал да се отлага, а за християните се оказвало все по-трудно да живеят според Христовите нравствени изисквания. Постепенно изключително висока нравственост на ранните християнски общини започнала да се разколебава. Интересно е, че началото на този упадък може да се проследи още през първата половина на ІІ век, което се вижда в произведението „Пастир” на Ерм. В съчинението на Ерм откриваме появата и сблъсъка между крайния ригоризъм, който ражда монтанизма, и едно по-умерено течение, което не противопоставя по този краен начин християнската нравственост на света. Монтан се опитва „със силата на чудото” да прокара собствените си моралистични разбирания за християнския живот. Големият християнски апологет Тертулиан, който сам става един от последователите на „пророците”, нарича монтанизма „предсказание за бъдещия съд”. В този смисъл Монтан акцентира върху „практическата” подготовка на вярващите за този бъдещ съд. Сам Монтан служил за нагледен пример на това, което пророкувал – още при кръщението се превърнал в скопец[40], раздал цялото си имущество. Учението му съдържало строги дисциплинарни правила. Създадени били собствени пости, на втория брак се гледало като на голямо отстъпление. Не се позволявало бягство от мъченичество, нито се допускало ходатайство на мъчениците за отпадналите. Впоследствие била създадена и собствена монтанистка иерархия начело с патриарх, следван от кенони и епископи. Така монтанизмът, преди да бъде разобличен като ерес, просъществувал в Църквата като разкол, претендиращ с ригоризма си да опонира на останалата част от Църквата.

В този контекст става ясно, че извършеното от епископа на Анхиало блажени Сотас, тоест, свикването на събор, който да осъди Теодот и монтанистите, както и желанието му да изгони беса от „пророчицата” Прискила, са подвиг, който свидетелства безспорно не само за личната му нравственост, но много повече за неговата причастност към Божията благодат. Причастност, която се проявява чрез духовната му разсъдителност, тоест дарбата да различава духовете – което е висшата християнска добродетел, както и чрез способността му да владее над демоните. Тогава, когато мнозина християни са следвали и търсели пророческите слова на Прискила[41], епископ Сотас показал на вярващите как пророкува тя и бил готов да изгони беса от нея. Самият въпрос за екзорцизма в древната Църква е много интересен. Той е имал своето място сред даровете, дадени на Църквата след Петдесетница, както се вижда от „Апостолските постановления” (ІІІ век) :„Славният подвиг на заклинанието е дело на доброволното благоразположение и благодатта Божия чрез Христа, наитието на Светия Дух, защото получаването на дара на изцелението се разкрива чрез откровение от Бога и благодатта, която е в Него, става явна за всички”[42], но впоследствие поради злоупотреби е прекратен[43]. През V век вече не се споменават екзорцисти[44]. Вероятно блаженият Сотас е притежавал този „дар на изцелението” на раннохристиянската Църква, за който се говори в Апостолските правила. За него важат думите на авва Питирион: „И така, чеда, който иска да изгонва бесове, той трябва първо да поработи над своите страсти: защото каквато страст победиш, такъв демон и изгонваш. Трябва да работите над страстите, за да прогоните и демоните на тези страсти[45].” Във всеки случай, доверявайки се на подлинното православно предание, което без промяна важи и до днес, но често е пренебрегвано, бесове могат да изгонват само светците, получили харизмата за това служение, и при това не всички, а само тези, които им посочвал Сам Господ[46].

Вторият интересен момент от кратките сведения за епископ Сотас, е свикването на събор в Анхиало за осъждането на ересите на Теодот и тази на Монтан. Евсевий Кесарийски споменава, че във връзка с монтанизма били свикани няколко събора, без обаче да прави някакви уточнения къде, кога и от кого[47]. Сведенията му са прекалено общи и не указват на нищо конкретно, но източникът, от който е черпил своята информация, ни дава основание да предположим, че е имал впредвид и събора в Анхиало. Хубавото е, че в Libellus Synodicus[48] имаме позоваване на два събора срещу монтанизма, единият от които е този в Анхиало. Нещо повече, съгласно Libellus Synodicus, съборът в Анхиало се явява третият събор в историята на христианската Църква от началото на нейното съществуване, като първи се явява Апостолският събор през 49 година в Иерусалим, втори свиканият от епископ Аполинарий събор в Иераполис – Фригия, Мала Азия[49], който също е насочен срещу монтанизма и на него са присъствали общо 27 епископи заедно с Аполинарий. Третият събор в историята на християнската църква е свиканият от епископ Сотас в Анхиало, на който присъстват още 12 епископи освен него. Според аргументирания анализ, който прави Хефеле, Иераполският и Анхиалският събори са се провели през първата половина на втори век след Христа, като според него приблизителната година на провеждането на събора в Анхиало е 140 година[50], разбира се, възможни са малко отклонения от тази дата, но със сигурност събора се е състоял преди 150 година[51]. Непосредствено след Иераполския и Анхиалския събор, но вече като събори от втората половина на втори век се явяват съборите, свързани с разногласията и различията при празнуването на Пасха.

Съборът в Анхиало вероятно е бил достатъчно значимо събитие в историята на ранната Църква, независимо от това, че днес до нас са достигнали толкова оскъдни сведения за него. Фактът, че на него присъства едно от главните действащи лица на монтанизма, „пророчицатата” Прискила, която явно е трябвало да защити „монтанизма”, е красноречиво свидетелство за това. Със сигурност епископът на Дебелт Елий Публий Юлий е присъствал на събора, тай като думите от подписа му:”… Блаженият Сотас, (епископ) Анхиалски поиска да изгони демона от Прискила, но лицемерите не му позволиха”, говорят за него като за свидетел на станалото. От това свидетелство може да направим извод, че монтанизмът много бързо е преминал границите на Фригия и се е превърнал в сериозна опасност за Тракия, а както е известно в античността пристанищните градове, какъвто е бил и Анхиало, били средоточие на динамичен културен и идеен обмен. Думите на епископ Елий Публий Юлий могат да се разтълкуват като тържество на православието, тоест съборът е свършил своята работа и ереста на монтанизма е била изобличена и осъдена. Това всъщност се потвърждава и от Libellus Synodicus[52]. Може би като свидетелство и в подкрепа на правотата на съборните решения, епископ Сотас пожелал да изгони демона от Прискила (Приска), с което да я изцели, а за в бъдеще да разсее всяко съмнение, че чрез нея говори не Светият Дух, а демон. За съжаление, „лицемерите не му позволяват”. Кои са тези „лицемери”? Някои от участващите епископи? По-вероятно става дума за монтанистите, които са присъствали на събора[53]. Те са приели решенията на събора, съгласили са се привидно с осъждането на монтанизма, но когато е трябвало на дело да покажат обръщането си, не са позволили на епископ Сотас да изгони демона от тяхната „пророчица”. Разбира се, това е само хипотеза, но прозвището „лицемери” към участващите в събора монтанисти, прави много вероятна подобна възстановка на събитията, още повече, че както вече посочихме, това е било причината да не бъде изгонен демона от другата пророчица Максимила. Въпреки че детайлите на събитието остават забулени под мъглата на времето, безспорна е неговата значимост в ранната история на Църквата. Значимост, продиктувана не само от сериозността на проблема с монтанизма, но и от факта, че Анхиалският събор дава своя принос в изграждането на модела на поместния събор като средоточие на богословски диспути и израз на църковното единомислие в истината. Трябва да бъдем радостни от факта, че християнството не само прониква по нашите земи с апостолската проповед, но и че пуска здрави корени и дава обилни плодове, от които се храни цялата Църква. Може само да съжаляваме, че паметта на блажени Сотас, епископ на Анхиало, който е бил сред ключовите участници в събора, тъне в забвение и той не присъства в църковния календар. Вярно е, че според древната църковна практика светителите-епископи са били включвани само в празничния календар на местната църковна община, чийто предстоятел е бил епископът и това има за следствие в общоцърковната памет да останат само просиялите епископи на големите църковни центрове и столици. Ние обаче не се съмняваме, че името на блажения Сотас, редом с хиляди още негови събратя и съработници Христови на Божията нива – наследници на апостолите не само по катедра, но и по начин на живот, е записано в Книгата на живота.

________________________________

*Източник – http://karavaltchev.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Описанието е включено в: „Geographi Graeci minores“, Hudson, vol.I, Oxford., 1698, Gail, vol.I, Paris,1826. Всъщност това описание на Средиземно и Черно море, поместено в Geographi Graeci minores на Хъдсън и Гайл, не принадлежи на Скилакс и по погрешка му се препиписва. Самото съчинение обаче със сигурност е от V–ІV век преди Христа. Виж по-подробно: Nieburg, B.Ueber das Alter des Küstenbeschreibers Skylax von Karyanda In: Kleine historische und philologische Schriften, Bonn, 1828.

[2]. G. Plinii Secundi, Naturalis Historia, ed. L. Ian – C. Mayhoff, Lipsiae, 1906, V, 11

[3]. Монетата се намира в Историческия музей град Поморие.

[4]. Според по-популярната легенда, баща му починал в Сицилия. Виж: Rose, H.J., Anchises and Aphrodite. The Classical Quarterly, Vol. 18, No. 1., Jan., 1924, pp. 11-16.

[5].  Dvornik, F. The idea of apostolicity in Byzantium and the legend of the apostle Andrew. Cambridge, 1958.

[6]. За тази част от проповедта на ап. Андрей виж по-подробно: Карташев, В. Был ли ап. Андрей на Руси, Християнское чтение, Июль, 1907;

[7]. Simeon Metaphrastes, Commemoratio S. Andreae, in Menaia Novembris, Venice, 1843, pp. 235-245; reprinted in: Μηναιον του Νοεμβριον. Αθηναι, 1926, σσ. 318-325.

[8].  Maxima Bibliotheca Veterum Patrum, Londini, , t. III, 1677, p. 265.

[9]. Corpus scriptorum historiae Byzantinae, Wenet, t. IV, 1729, p. 329.

[10].  Жизнь и труды апостолов, Киев, Киево- Печерская Успенская Лавра, 2008, стр. 412.

[11]. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae, Mensis September, ed. H. Delehaye, Bollandianos: Bruxellis, 1902, р. 50.

[12]. Ibid

[13].  Жизнь и труды…, стр. 412. Виж също частта от житието, където й се явява св. апостол Павел и я утешава с думите, че ще се върне в града си.

[14]. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae, p. 50.

[15]. Ibid.

[16]. Ibid.

[17]. Ibid.

[18]. Ibid.

[19]. По въпроса виж по-специално: Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви. Т. 2, СПб., 1910, сс.452 -466, както и Афанасиев, Н. Церковь Духа Святого. Париж, 1971; Hall, S.G. Doctrine and Practice in the Early Church, SPCK: London, 1991.

[20]. Едно интересно изследване по въпроса: Chadwick, H. The Church in ancient society, Oxford University Press: Oxford, 2001.

[21]. Въпросът за ереста на Монтан е задълбочено изследван от редица автори. Целта на настоящата публикация не е да прави основен преглед на най-важните публикации, затова ще споменем само няколко, които считаме, че достатъчно добре осветляват проблема с ереста, както и че са по–лесно достъпни за интересуващите се от въпроса. Болотов, В. Лекции…, Т. 2, с.348-367; Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Cambridge, 1877; The Cambridge history of Christianity. Origins to Constantine. vol. 1, Cambridge, 2008, pp. 230-238.

[22]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3. За нуждите на настоящето изследване авторът използва гръцкия текст на Евсевий Кесарийски – ΕΥΣΕΒΙΟΥ ΚΑΙΣΑΡΕΙΑΣ, ΕΚΚΛΗΣΙΑΣΤΙΚΗ ΙΣΤΟΡΙΑ, намиращ се в онлайн изданието на адрес: http://www.phys.uoa.gr/~nektar/orthodoxy/history/eysebios_ecclesia_historia.htm#Ε Използвано е също и критичното издание на историята: Eusebius Pamphilius: Church History, Life of Constantine, Oration in Praise of Constantine. Ed. Schaff, P., CLPC: New York, 1886.

[23]. Днес град  Дебелт, недалеч от град Бургас.

[24]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3.

[25]. Libellus Synodicus 6 (Fabricius 12,362 /Synodus Achillana/; Mansi 1, 724). Съобщението за събора привеждаме по: Hefele, C.J. A history of the Christian councils, from the original documents, to the close of the council of Nicea, A.D. 325. Second edition, T&T Clark:Edinburgh, 1894, p.78.

[26]. Вероятно става въпрос за Теодот (Кожаря), с чието име се свързва ереста на монархианите –динамисти (антитринитарии), които отхвърляли божествеността на Христос и Го считали за обикновен човек, голям праведник, който бил роден свръхестествено. В него обитавал Дух Свети и Той бил обожен повече от другите пророци. Повече по въпроса виж у: Liguory, A. The history of heresies and their refutation; or, the triumph of the Church. Dublin, 1847, pp. 15-16; Болотов, В. Лекции…, Т. 2, с. 305-309. Възможно е обаче тази идентификация да е малко прибързана, виж съображенията за това на Хефеле в: Hefele, C.J. A history of the Christian councils…, p.78

[27].  Св. Серапион е антиохийски епископ в периода 190 до 211 г. Осми по ред епископ на тази катедра, която заема след епископ Максимин през време на управлението на император Комод (183-192)

[28].  Μανουήλ Γεδεών, Αγιοποιήσεις. Το κατεστώς της εν αγίοις συναριθμήσεως. Θεσσαλονίκη 1984, σς. 77-87

[29]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3; Пълно изяснение на значението и употребата на думата може да бъде намерено в: A Patristic Greek lexicon. Ed. Lampe, G. W., Oxford, 1961, p.823.

[30]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3; Пълно изяснение на значението и употребата на думата може да бъде намерено в: A Patristic Greek lexicon. Ed. Lampe, G. W., Oxford, 1961, p. 824.

[31]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3

[32]. Виж Tabula Peutingeriana и другите римски пътеводители в ЛИБИ, т.І, БАН: София, 1958, с.9-45

[33]. Много интересен въпрос, който чака своето по-пълно изследване е дали Монтанизмът се явява една ерес или е събирателно понятие за множество ереси, водещи началото си през тези години от района на Фригия? Въпросът възниква поради факта, че паралелно с монтанизма се появяват Квинтилианисти, Пепуциани, Присцилианисти и други. Възможно е монтанизмът да е бил известен и под тези имена, които, както се вижда, носят имената на някой известен лидер на сектата. Въпросът е повдигнат в: De Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Deighton, Bell & Co: Cambridge, 1877, pp. 30-32

[34]. Виж: Calder, W. “The New Jerusalem of the Montanists”, Byzantion 6, 1931, pp.424 – 425, както и Scharf, A. “The Jews, the Montanists and Emperor Leo III”, Byzantinische Zeitschrift 59 (1966): 37-46

[35]. За това свидетелства блажени Йероним, виж: Sherratt, В. “Montanism”, The Pentecostal. Vol. 1, No.1, p. 27.

[36]. Точната датировка на началото на ереста представлява проблем поради това, че различните извори дават противоречива информация за нейната поява. Така например, Епифаний Кипърски казва, че Монтан и неговите пророчици се появяват през 135, респективно 157 г., докато Евсевий Кесарийски посочва 171-172 г. Най-детайлно въпросът с годината на появата на монтанизма на църковната сцена е разгледан в: De Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Deighton, Bell & Co :Cambridge, 1877, pp.25-29; Виж по-подробно също:Calder, W. “The New Jerusalem of the Montanists”, pp.421-422. и Pelikan, J. The Christian tradition: The emergency of Catholic tradition (100-600). Vol.I, University of Chicago press: Chicago & London, 1971, p.97.

[37]. Pelikan, J. The Christian tradition…, p. 102.

[38]. Ibid.

[39]. „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде”. (Гал. 1:8-9)

[40]. По-вероятно е, Монтан да е станал скопец още, когато е бил посветен за жрец на богинята Кибела, известна още като богинята майка на боговете. Известно е, че ритуалите, свързани с нейното служение, трябвало да се изпълняват от „полумъже”. Виж: Sherratt, В. „Montanism”, The Pentecostal. Vol. 1, No.1, p. 27.

[41]. Двете пророчици Максимила и Прискила, когато изпадали в състояния на екстаз и започвали да пророкуват, говорели в мъжки род, нещо, което трябвало да се приеме като сигурно доказателство за несъмнения и откровен характер на пророчествата им.

[42]. Цитат по Успенский, Н.Д. „Византийская литургия”, Богословские труды, 1980, Сб. 21, с. 31

[43]. Виж: Успенский Н.Д. „Византийская литургия”… с. 31

[44]. Виж по-подробно: Успенский, Н.Д. „Византийская литургия”… с. 31.

[45]. Лавсаик, Москва, 1992, с. 127.

[46]. Виж: Житии преп. иеросхимонаха Илариона Оптинского , Введенской Оптиной пустыни: Москва, 1993. с.190, както и главата Окровение, параграф Екзорцизм от: Осипов А. И. Путь разума в поисках истины, Сретенского монастыря: Москва, издание 5-е, 2004.

[47]. Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 16-10

[48]. Libellus Synodicus , който е наричан още Synodicon, съдържа кратки бележки за 158 събора от първите ІХ века на църквата, включително и за Вселенските. Libellus Synodicus е паметник завършен от гърците в началото на ІХ век. Ние нямаме основания да се съмняваме в неговата достоверност въпреки големя период от време, който обхваща, понеже информацията за съборите в него е почерпена от древни източници, не всички от които са достигнали до нас.

[49]. Древният град се намира на около 20 километра от днешния град Денизли в Турция, в непосредствена близост до Памук кале.

[50]. Hefele, C. J., A history of the Christian councils…, p. 79.

[51]. Ibid. p. 80.

[52]. Ibid. p. 79.

[53]. Подобен случай Евсевий Кесарийски описва в: Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 16-17, където епископ Зотик от Комана и епископ Юлиан от Апамеа искат да изгонят демона от другата пророчица на монтанизма Максимила. Случката се развива в Пепуза (Новия Иерусалим на Монтан). И тук, както и в случая с епископ Сотас, на епископите не им е разрешено да изгонят беса от пророчицата. Евсевий ни дава малко повече информация за този случай, като пояснява, че причината за забраната се явява намесата на последователите на някой си Темисо. Темисо вероятно ще да е бил водач на монтанистите в Пепуза след смъртта на Монтан. Виж: Eusebius Pamphilius: Church History, Life of Constantine, Oration in Praise of Constantine. Ed. Schaff, P., CLPC: New York, 1886, p. 360, footnote 1598.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев. Източник на изображението – http://karavaltchev.blogspot.com.

Триадицки епископ Фотий

На пръв поглед това звучи странно поради мисловния навик понятието “католически” автоматично да се свързва с представата за папата, Ватикана и Римската или Римокатолическата църква. Навярно само малцина небогослови са се замисляли какво всъщност означават термините “католически” и “католичност”. В отговор на този въпрос са посветени следващите редове. Непосредствен повод за тях даде интервюто на римокатолическия епископ на Пловдивско-Софийска епархия Георги Йовчев, поместено във вестник “Огнище”, брой 2, от месец декември 1990 година под наслов “Ватиканът не означава инквизиция и мракобесие”. В него епископ Йовчев съвсем неприкрито спекулира със значението на термина “католически” и с понятието “католическа църква”. Разчитайки може би на богословската неподготвеност на читателя, той достъпно и агресивно излага моменти от римокатолическото учение за Църквата, които обобщено могат да се изразят така: Христос е създал една Църква, наречена на Втория Вселенски събор в Константинопол (381 година) една (според епископ Йовчев — истинска**), света, КАТОЛИЧЕСКА и апостолска; до ХI век Църквата е единна, дотогава никоя от така наречените “източни църкви” не била отричала, че принадлежи към католическата вяра и че римският епископ е глава на католическата църква***; същината на разцеплението (схизмата) от 1054 година се състояла в непризнаването на папата за глава на цялата Църква****; именно католическата църква била Църквата, основана от Иисус Христос, тя била за всички хора, нейният дух не бил нищо друго, освен духът на християнството.

В интервюто си епископ Йовчев пояснява, че думата “католически” произхожда от гръцки и означава “универсален”. Нека уточним значението на този термин. В раннохристиянската литература понятието “католическа църква” означава не само че Църквата е повсеместна или универсална в географски смисъл, но преди всичко подчертава универсалната (вселенска) истина, която тя благовести, сочи пълнотата, всеобхватността (на гръцки kath’olon означава ‘съобразно цялото’, ‘изцяло’, ‘напълно’) на Църквата като богочовешки организъм, като живо и действено единение на Спасителя Христос с вярващите. Да се опитаме да поясним по-разгърнато това общо, изходно определение на понятието “католическа църква”.

Основаната от Спасителя Църква обладава пълната, всецяла, тоест католична (католическа) истина. Това е първото, най-съществено основание Църквата да се нарича католическа (гръцката дума katholiki е преведена на църковнославянски и български език с думата съборна*****) Господ Иисус Христос казва: “Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). Следователно истината е Сам Богочовекът Христос. Както Бог е един, вечен и неизменяем, така и истината е една, вечна и неизменна, тоест тя е една и съща през всички векове и за цялата вселена. В същото време тя е достъпна за слабия, ограничен и изменящ се човек, защото Богочовекът ни я разкри. Истина е Сам Бог, истина е и Неговото слово: “Освети ги с Твоята истина, Твоето слово е истина”, казва Спасителят в първосвещеническата Си молитва към Бога-Отца (Иоан 17:17). Пазителка на това слово, тоест на Божието откровение, съдържащо се в Свещеното Писание и Свещеното Предание е Църквата, която по думите на св. апостол Павел е “стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Нарушаването на пълнотата (на гръцки – католичността) на богооткровената истина, размесването ù с лъжа, претендираща да е истина, се нарича на богословски език ерес. Важно мерило за разграничаване на истината от ереста е древността на истината. Църковният писател Тертулиан († след 220 година) бележи: “Срещу фалшификаторите на нашето учение веднага ще излезем с пояснението, че единственото мерило за истината е онова, което произлиза от Христа и преките Му ученици, спрямо които тези враждебни нему тълкуватели се оказват много по-късни”[1]. Но тъкмо Римската църква, която претендира да е католическата църква, е опорочила католичността (пълнотата) на божествената истина, която тя е дръзнала да “допълва” с непознати на древната Църква вероучителни нововъведения******. Вследствие на тези отстъпления Римската църква държи “истината в неправда” (Римл. 1:18) и по силата на това не може да бъде наречена католическа в собствения смисъл на думата.

Православната църква въпреки всички исторически превратности винаги и навсякъде е благовестила и благовести едната, вечна и неизменна, всецяла (католична) богооткровена истина, без да добавя или отнема нещо от нея. Православната църква пребъдва в непоклатната, по думите на св. Игнатий Богоносец († към 110 година), вяра[2], проповядвана от светите апостоли, разкрита богословски от светите отци, утвърдена от седемте Вселенски събори. Поради това Вселенска, Съборна (католическа) е именно Православната църква, както свидетелства и св. Максим Изповедник († 662 година): “Вселенска (katholiki) Църква е правилното и спасително изповядване на вярата”[3].

Както бе изтъкнато, термините “католически” и “католичност” сочат и пълнотата, всеобхватността на Църквата като богочовешки организъм. Глава на Църквата е Сам Господ Иисус Христос (Еф. 1:22; 4:15; Кол. 1:18), а Църквата е “Негово тяло, пълнота на Тогова; Който изпълва всичко във всичко” (Еф. 1:23). Като Богочовек Спасителят Христос изпълва всецяло тялото на Църквата с благодат, истина и живот. Чрез Него “цялото тяло, поддържано и свързвано чрез стави и свръзки, расте с растене по Бога” (Кол. 2:19). Като богочовешки организъм Църквата не се ограничава от пространството, защото тя е тяло Христово, а Христос “изпълва всичко във всичко” (Еф. 1:23), не се ограничава и от времето, защото “Иисус Христос е същият вчера, днес и во веки”(Евр. 13:8). Следователно Христовата Църква се нарича съборна (католична) и поради това, че е всеобхватна, неограничена от земните веществени рамки на пространството и времето. Тя е небесно-земна Църква. В нея съжителстват ангели и човеци, праведни и неправедни, живи и покойници. Не е възможно обаче да бъдат членове на Църквата, тоест на тялото Христово, онези, които са изпаднали в ерес, които изопачават едната, всецяла, универсална (католична) божествена истина. Св. Иоан Касиан ясно пише: “Трябва да е вън от Църквата този, който не държи вярата на Църквата”[4].

Като тяло Христово Църквата няма земен глава, защото неин Глава е Христос (подч. – П. Б.). Тази истина винаги е била изповядвана от Православната църква. Противно на това, Римската църква учи, че папата е земен глава на Църквата, Христов наместник на земята. Каква трагична нелогичност – на Сътворилия всичко видимо и невидимо, на вездесъщия Господ и Бог Иисус Христос да се поставя наместник![5] Сякаш Той не е със Своите верни следовници през всички дни до свършека на света (Матей 28:20)! С кощунственото “папизиране” на Христа Рим на практика заменя Богочовека с човек, Христос, Извора на католичността – с папата, изопачителя на католичността. Ето и възможният краен извод от тази порочна логика у един латински автор от ХIV век:

Както Адам е създаден по образ Божи, тъй и папата е създаден по образ Христов и представлява Христа на земята, та според това папата не е обикновен човек, но е бог… Папската власт няма брой, няма мярка, няма граница. Това, което папата прави, Бог го прави[6].

Папство и католичност – какво общо имат помежду си тези понятия!?!

За обобщение на изложеното дотук нека послужи следното разгънато определение или по-скоро описание на понятието “католическа църква”, което св. Кирил Иерусалимски († 386) дава в едно от своите огласителни слова:

И така, [Църквата] се нарича католическа поради това, че съществува по цялата вселена, от едните предели на земята до другите; и поради това че учи всецяло (на гр. – “католически”) и без какъвто и да е пропуск на всички догмати, които хората трябва да познават… и поради това, че всецяло (на гр. – “католически”) лекува и изцерява всички видове грехове, извършвани с душа или тяло, обладава в себе си всеки първообраз на това, което се нарича добродетел както в дела, така и в слова и в разнообразни духовни дарования[7].

По-нататък в същото Огласително слово св. Кирил пише:

Ако ти се случи да пребиваваш в някои градове, не питай просто къде е храмът, защото и другите нечестиви ереси се опитват да наричат свърталищата си храмове, нито къде е просто църквата, но къде е католическата църква, защото това е собственото име на тази свята майка на всички нас[8].

Днес сред гъмжилото от еретически общности, наричащи себе си църкви, “католическата църква”, “тази свята майка на всички нас” е Православната църква, която е съхранила непокътнати началата на католичността. Обхващайки основните значения на понятието “католическа църква” в приведените два текста от св. Кирил Иерусалимски, можем да заключим: Православната църква е Едната, Света, Съборна (Католична или Католическа) Църква, защото:

– обхваща пръснатите из петте континента (“от едните предели на земята до другите”) свои членове от различни раси, националности, култури и социални групи;

– обладава пълнотата на богооткровената истина;

– притежава пълнотата на спасителната сила, която побеждава всеки грях;

– има пълнотата на светостта и благодатта.

Като следствие на изброеното дотук тя е една и единствена[9].

*    *    *

Католичността на Христовата Църква не зависи от броя на нейните членове. Задължително условие обаче е те да изповядват неопетнено пълнотата на Христовата истина, да са научени да пазят всичко, което Христос е заповядал на апостолите (Матей 28:20). Но точно Римската (римокатолическата) църква, която се слави като най-многочислената християнска общност, не отговаря – както вече бе споменато – на това най-съществено качествено условие за католичност. Католична църковна община могат да бъдат дори само няколко души, послушни на истината чрез Духа (срв. 1 Петр. 1:22) и събрани в името на Христа – “дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” – казва Господ Иисус Христос (Матей 18:20). Следователно, за да бъде едно събрание от вярващи църква, необходимо е да присъства Сам Христос: “където е Христос, там е католическата църква”,пише Антиохийският епископ св. Игнатий Богоносец († към 110 година) в едно свое послание[10].

Христовата Църква е съборна (католична) както в своята целокупност, така и във всяка една от своите части. Ето защо католичността на Църквата в никакъв случай не може да бъде “привилегия” на един определен епископски престол или на един определен църковен център, каквито претенции има Ватиканът. Католична е всяка една православна църковна община. В този смисъл всички Поместни православни църкви (например Българска, Руска, Еладска и така нататък) са католични и равни една на друга. Също така, по благодатното достойнство на своя сан, са равни помежду си и всички епископи. Различията между епископите (например между патриарси, митрополити, архиепископи) имат само църковно-административен характер. Именно тук е една от най-важните разлики между православното и римокатолическото учение, което приписва на Римския епископ (папата) особени пълномощия и го издига не само по чест, но и по власт над всички останали епископи.

От римокатолическо гледище една църковна община е католическа, ако приеме Римската църква за “майка и учителка на всички църкви”[11] и ако признава първенството [примата] на римския епископ над всички други епископи. Така един исторически оформил се патриархат, какъвто е била Римската църква до отпадането си от Вселенското Православие, незаконно си присвоява мерилото за католичност, като се обявява за своеобразен земен център на Христовата Църква и провъзгласява своя епископ за неин абсолютен монарх, за безусловен и непогрешим авторитет по всички доктринални въпроси на християнската вяра и нравственост. Историята е съхранила многобройни свидетелства, запечатали ужасяващата духовна уродливост на тези претенции. Вече бяха приведени някои от тях. Ще добавим още две:

1.Папа Бонифаций VIII (1294-1303) в една своя була******* е категоричен: “Ние обявяваме, утвърждаваме, определяме, провъзгласяваме, че подчиняването на Римския първосвещеник е за всяко човешко същество съвършено необходимо условие за спасение”[12].

2.А по думите на веднъж цитирания римокатолически автор от ХIV век “никакво престъпление, даже ерес не може да лиши папата от неговото достойнство. Никой не може да съди първия престол, защото действията на папата са подсъдими само на Христовия съд. И вселенският събор не може да съди папата даже и за ерес. Ако и целият свят да е на друго мнение, пак мнението на папата трябва да се уважава, защото той е над всички вселенски събори, които получават властта си и назначението си от него, а не той от тях”[13].

Напротив, следвайки изначалната практика на древната Църква, Православието изповядва, че нито един епископ, включително и римският, не може да бъде поставен над събора от епископи, който е най-високата инстанция в управлението на Църквата. Така че от православно гледище с термина “римокатолически” се обозначава незаконният опит на един патриархат да се обяви за привилегирован носител на католичността – това свойство на цялата Христова Църква и на всяка една нейна част, която пази ненакърнено изначалното християнско предание, отразяващо едната божествена истина.

Естествено римокатолическите богослови са полагали и полагат големи усилия, за да докажат, че главенството на папата е било повсеместно признавано от най-дълбока християнска древност. И все пак по този въпрос сред тях няма желязно единомислие, каквото бихме очаквали, ако изхождаме от традиционната представа за вероучителното единство и стегнатата дисциплина на Римокатолическата църква.

В едно от писмата си, в което порицава остро папските стремежи да бъде въведена инквизицията и във Франция, известният философ и мислител Блез Паскал (1625-1661) недвусмислено подчертава: “Дори ако папата е властелин в духовните неща, то във Франция тази му свобода няма място, а е ограничена от каноните и постановленията на древните събори”[14]. В същото писмо Паскал смело казва: “Несъмнено е прочее, че ако приемем папата за непогрешим, би трябвало да се обявим за негови роби или пък да минем за еретици, ако бихме се противили на една такава непогрешима власт. Ето защо Църквата никога не е признавала тази непогрешимост в лицето на папата, а само във вселенския събор, пред който тя винаги е обжалвала несправедливите решения на папите[15].(Този пасаж от писмото старателно е пропуснат в римокатолическото издание на Дедиьо от 1937 година)

Близо два века по-късно немският римокатолически богослов и философ Франц фон Бадер (1765-1841) подема в съчиненията си активна борба против папските претенции за главенство и защищава съборното начало в управлението на Църквата. Бадер признава, че Православната Църква “е останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото западната църква”[16], че “тази Църква с по-голямо право, отколкото римската, се нарича апостолска и вярна на древността”[17]. Според Бадер католичеството и папството не са тъждествени величини. Той е категоричен в твърдението си, че главенството на папата “трябва да се търси не в католическата религия като такава, а в появяването и вплитането на светски интереси и цели в чисто църковните”[18]. А в едно свое писмо Бадер решително заявява: “Що се отнася до мене, аз не ще оставя привържениците на Рим да ми пречат да защищавам католицизма против не-католицизма!”[19] Очевидно под “католицизъм” тук Бадер разбира съхранените в Православието истински католически, тоест вселенски, съборни начала на църковен живот, а в римокатолицизма вижда отклонение от католичността и затова в борбата си против папското главенство той ратува за истинска съборност и в този смисъл защищава същинския католицизъм против не-католицизма на Рим[20].

До възгледите на Бадер се доближава и един друг римокатолически учен – френският църковен историк абат Гете (1816-1892). Той е автор на множество трудове, сред които: “Папството като ерес”, “Папството като схизма”, “История на иезуитския орден”. Отец Гете се бори дълго срещу привържениците на папския абсолютизъм (така наречените  “ултрамонтанисти”) и сам приема Православие.

Бих посочил едно изказване на съвременния римокатолически богослов отец Франсоа Брюн, диаметрално противоположно на изречената от епископ Йовчев мисъл, че духът на католическата (разбирай римокатолическата) църква не бил нищо друго освен духът на християнството:

Когато направим малък синтез от всички натрупани и наложени от най-официалното римокатолическо учение заблуди – макар и на различни теоретични степени – не можем да избегнем чувството на потиснатост…, не можем да се опазим от впечатлението, че твърде често Римската църква на най-високо доктринално равнище е разпространявала и налагала едно истинско извращаване на християнството[21].

*    *    *

Казаното от епископ Йовчев за опитите да се ликвидира схизмата от 1054 година посредством Лионската и по-късно Флорентинската уния ******** отново навежда на мисълта, че той разчита на читателска неосведоменост. Навярно сам той много добре знае какво се крие зад ръководения от папа Евгений IV “грандиозен” Флорентински събор (1439 година), който уж бил доказал, че между двете църкви – Римската и Византийската – разлика няма. Както е известно, по същото това време се е провеждал църковният събор в Базел, който не признавал избрания за папа в Рим Евгений IV. От своя страна в стремежа си да сломи съпротивата на непокорния му събор енергичният папа не подбирал методи и средства. Ето какво пише за това знаменитият римокатолически проповедник епископ Жак Босюе (1627-1704):

Когато човек чете внимателно историята на Базелския събор, не може да не остане смаян при вида на отвратителните похвати и пътища, избрани от папата… За да достигне целите си, той е потъпквал всичко свещено в религията и когато всичките му интриги били изчерпани, прибягнал към друга уловка, като проявил ревност за присъединяването на гърците[22].

Какви са били мотивите за унията от византийска страна? Император Иоан VIII Палеолог (1425-1448) виждал в унията единственото спасение за Византия от османските турци. Заедно с някои църковни дейци той дръзнал да си послужи с Православната църква като с разменна монета, срещу която да получи военна помощ от латинския Запад, каквато впрочем не била изпратена и след подписването на унията*********. Накратко казано, византийците са гледали на унията като на чисто политически акт, необходим, за да бъде сключен военен съюз със западните владетели срещу турците. От своя страна папата съзирал в унията средство за постигане на властолюбивите си църковно-политически цели: чрез нея той се стремял да укрепи разклатения от Базелския събор престиж на Ватикана и най-сетне да подчини под властта си Православната църква, изпаднала в бедствено положение вследствие на османското нашествие. Създало се обаче неловко положение: решени на уния, византийците не знаели към кого да се обърнат, кой всъщност представлявал западната църква – Базелският събор или Евгений IV? По този повод съвременникът на тези събития Еней Силвий, бъдещият папа Пий II, отбелязва с тъга: “Надсмя се Изтокът над безумието на латинците, които, при все че се намираха във взаимно разделение, търсеха възсъединяване на други[23].”

В изложението си епископ Йовчев споменава, че на Флорентинския събор се стекла цялата византийска богословска сила и била подписана уния, в която залегнало главенството на папата. На читателя се внушава, че отпор на унията дало само нисшето православно духовенство, вероятно поради “продължително непознание на религията и основните богословски въпроси”. Преднамерено или непреднамерено епископ Йовчев отминава с мълчание Ефеския митрополит св. Марк Евгеник (1391/2-1444), блестящия богослов и борец за чистотата на Православието, участник в събора и безкомпромисен противник на унията. Неговите изказвания на събора и съчинения като “Силогистически глави против латинците”, “Десет аргумента против съществуването на чистилищен огън” и други са ярко изобличение на римокатолическите заблуди. И все пак унията била подписана от византийския император, от пълномощници на източните патриарси, от митрополити и други висши представители на Църквата. С други думи административно подписала цялата Православна църква. Обаче всички тези подписи не стрували нищо в сравнение с един единствен подпис, с подписа на св. Марк Ефески! Този изпаднал в немилост пред силните на този свят, смъртно болен, физически изнемощял светител бил духовният вожд на Православието, неустрашим, верен представител на Православната църква – силна в немощ, богата в бедност и непобедима в божествената Истина[24]. Св. Марк победил, защото по думите на неговия съвременник Георги Схоларий (впоследствие Константинополски патриарх Генадий от 1453 до 1464 година) “той винаги се надяваше да победи всички свои противници единствено със силата на Истината[25].В историята на Флорентинския събор, съставена от члена на византийската делегация Силвестър Сиропул, се разказва, че когато кардиналите поднесли на Евгений IV акта за унията, подписан от гръцките представители, папата попитал дали е подписал Марк Ефески и след като не видял подписа му, рекъл: “И така, ние нищо не направихме[26]”. На практика тези думи се оказали съвсем верни. На църковен събор, проведен наскоро след това в Иерусалим (1442 година) патриарсите на Александрия, Антиохия и Иерусалим решително отхвърлили унията, подписана от техните пълномощници, а през 1450 година на събор в Константинопол в присъствието на тримата споменати патриарси бил лишен от сан униатският Константинополски патриарх Григорий Мамма, а самият Флорентински събор бил предаден на анатема. С това Флорентинската уния била напълно унищожена.

*    *    *

Ще припомня един от въпросите, отправени към епископ Георги Йовчев: “Какъв е духът на католическата църква, той не е познат на българина?” Ще припомня и подхвърленото като в обикновен, неангажиращ разговор ответно питане на Йовчев: “Всъщност какво ли от цивилизования свят му е познато?” Не бих искал да окачествявам тези думи, изречени при това от епископ. Впрочем, що се отнася до Христовата вяра, за “нецивилизования” българин е много по-естествено не тепърва да открива Ватикана, а да преоткрие онази съкровищница на “истинска Божия благодат”(1 Петр. 5:12), към която исторически е приобщен и в търсеж на която отец Владимир Гете бе писал: “Всички мои проучвания, водейки ме към Православието, ме утвърждаваха в истинските католически принципи, и аз намерих тези принципи във всичката им чистота в лоното на Православната църква. Аз всякога се смятах за католик в лоното на папизма. Моите проучвания обаче ми показаха, че съм се лъгал и че папството, вместо да бъде католично в истинския смисъл на тази дума, бе създало разцепление в Църквата на Иисуса Христа. Аз трябваше прочее да стана православен, за да бъда истински католик (к. м.)[27].

___________________________

*Източник – http://pravoslavie.domainbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Този термин липсва в утвърдения на събора Символ на вярата.

***Това твърдение не отговаря на историческата истина. В древната църква римският епископ се е ползвал с първенство по чест сред западните и източните епископи според принципа “пръв между равни”, но изобщо не е бил смятан за глава на цялата Църква. В 28-мо правило на IV Вселенски събор (451 година) ясно се казва: “Отците подобаващо са дали предимства на стария Рим, понеже е бил царствуващ град. Ръководени от същата подбуда… предоставихме равни предимства (к.м.) на светейшия престол на новия Рим (Константинопол — ск. м.), като преценихме, че е справедливо, градът, който е получил чест да е град на императора и синклита (сената) и има равни предимства със стария царствуващ Рим, и в църковните дела да бъде възвеличен подобно на него и да бъде втори след него.” (Правила на светите апостоли, на светите Вселенски и Поместни събори и на светите отци. Москва, 1911, с. 68-69, на църковнославянски език).

****Тази грубо тенденциозна мисъл е в пълно противоречие с историческите факти. Основната причина за отпадането на Римската църква от Вселенското Православие е недопустимото вероучително (догматическо) нововъведение на римските папи в Никео-Константинополския Символ на вярата, а именно, че Светият Дух, Третото Лице на Света Троица, изхожда не само от Отца, но и от Сина. Окончателното скъсване на отношенията между Константинопол и Рим в 1054 година, е само заключителен етап на решителния разрив през 1009 година, когато новоизбраният римски папа Сергий IV (1009-1012) изпратил до съименния си константинополски патриарх Сергий II (1001-1019) известително послание, съдържащо Символа на вярата с прибавката “и от Сина” (на латински “Филиокве”). Патриарх Сергий отпратил окръжно послание до източните патриарси, в което отхвърлил дръзкото нововъведение на папата. Неслучайно западните хронисти от ХI век  гузно премълчават тази постъпка на папа Сергий IV и последвалия разрив с Източната църква. (срв. А Тюилие, Титлата “Вселенски патриарх” и разколът между Църквите – Известия на Руския Западноевропейски Патриаршески Екзархат, №60, 1967, с. 215-229, на френски език).

*****Срв. 9-я член от Символа на вярата.

******Рим постепенно е възприел и е обявил за “истини на вярата” редица еретически заблуди. По-главни от тях са:

–  Еретическото учение за изхождането на Св. Дух “и от Сина” (срв. с горната бележка). При папа Урбан II (1088-1099), на събора в Бари (1098 година) тази заблуда била провъзгласена за догмат.

– Лъжеучението за свръхдлъжните заслуги на светците.

– Лъжеучението за чистилището като някакво средно място между рая и ада. То е утвърдено на Тридентския събор (свикван неколкократно с прекъсвания от 1545 до 1563 година.)

– Лъжеучението за “непорочното зачатие” на св. Дева Мария от нейните родители, праведните Иоаким и Анна. Под “непорочно зачатие” се разбира, че св. Дева Мария не била унаследила последиците от първородния грях на прародителите. Това непознато на древната Църква учение възниква като частно богословско мнение през IХ век, а за догмат е провъзгласено през 1854 година.

– Лъжеучението за главенството и непогрешимостта на римския папа по въпросите на “вярата и нравствеността”, когато говори от катедрата (ex cathedra) като “върховен пастир и учител на всички християни”. Този еретически догмат е провъзгласен на Първия Ватикански събор (1869-1870 година) от папа Пий IХ (1846-1878), който три години преди събора не се посвенил да заяви: “… аз съм път, истина и живот. Който е с мене, той е в Църквата, а който не е с мене – той е вън от пътя, вън от истината, вън от живота”. (цит. по Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, Учебник по мисионерство, С., 1937, стр. 88).

******* Oт  лат. дума bulla със значение в средновековния латински – ‘печат’, ‘документ с печат’. Така се нарича документ, скрепен с печат на папата. Самият документ е получил названието си от кръглия металически печат (bulla), прикрепван в Средновековието към папски, императорски и кралски актове.

********Уния (от латинската дума unio – ‘единство’, ‘обединение’) – изкуствено обединение на Православната Църква с Римокатолическата, при което православните трябвало да признаят главенството на римския папа и някои други вероучителни нововъведения на римокатолиците. Унията е осъществяване на агресивната религиозна политика на Ватикана спрямо православния Изток. За православните унията винаги е означавала измяна на Вселенското Православие. Най-известните в историята унии (Лионската – 1274 година, Флорентинската – 1439 година и Брестката – 1596 гозина) са били сключвани по политически причини, при трудни за православните страни исторически обстоятелства и са били насилствено налагани на православното население, което в огромната си част се е борело да запази православната си вяра. Вж. също “Един опит за уния в българските земи към средата на ХIХ век”.

*********Между другото още в началото на ХIV век византийският писател Йосиф Вриений предупреждавал: “Нека никой не се лъже с измамни надежди, че италийските съюзнически войски рано или късно ще дойдат при нас. Макар и да си дават вид, че ще се вдигнат в наша защита, те ще вземат оръжието, за да разрушат нашия град, народ и име.” (цит. по архимандрит Амвросий, Свети Марк Ефески и Флорентинската уния, Ню-Йорк, 1963 година, стр. 15, на руски език). През ХV век тези опасения се оправдали в политическите планове на Алфонс Великодушни (крал на Арагон и Сицилия от 1416 до 1458 година) против православния Изток.

[1]. Квинт Септимий Флоренс Тертулиан, Апология на християнството, С., 1991, стр. 112-114.

[2]. Св. Игнатий Богоносец, Послание до християните в Смирна, гл. I — Апостолските отци. Атина, ‘Астир’, 1986, стр. 208.

[3]. Към житието и диспута на преподобния наш отец и изповедник Максим, гл. ХХIV – Patrologia graeca, 90, 93 d.

[4].  Св. Иоан Касиан, За въплъщението на Господа – против Несторий, кн. III, гл. 14 – Patrologia latina, 50, 70 a.

[5]. Срв. Архимандрит Юстин Попович,  Догматика на Православната Църква, т. III., Белград, 1978, стр. 832-833 (на сръбски език).

[6]. Цит. по Д. Дюлгеров и И. Цоневски, Учебник по мисионерство, С., 1937, стр. 86.

[7]. Св. Кирил Иерусалимски, Огласително слово 18, 23 – Patrologia graeca, 33, 1044 a-b.

[8].  Огласително слово 28, 26 – там, 1048 b.

[9].  Срв. Архиепископ Василий, Католичност и структури на Църквата – Известия на Руския Западноевропейски Патриаршески Екзархат, 1972, № 80, стр. 251 (на руски ез.).

[10]. Св. Игнатий Богоносец, Послание до християните в Смирна, гл. 8 — Апостолските отци. Атина, ‘Астир’, 1986, стр. 212.

[11]. Изповядване на католическата вяра – Кодекс на каноническото право,  Рим, 1924, стр. LXXI (на латински ез.).

[12]. Цит. по Д. Дюлгеров и И. Цоневски,  Учебник по мисионерство, С., 1937, стр. 85.

[13]. Пак там.

[14].  Съчинения на Блез Паскал, изд. Л. Бруншвиг, т. VII. Париж, 1914, стр. 211 (на френски език).

[15].  Там, стр. 210.

[16]. Бадер,  Събрани съчинения, т. Х, стр. 91 – цит. по архимандрит Серафим, Франц фон Бадер – един римокатолически богослов и философ в търсеж на Православието и неговата съборност – Годишник на Духовната академия, ХIV (ХL), 9, 1964-1965 година, стр. 332.

[17]. Там, т. V, стр. 397 – цит. по архим. Серафим, пос. студия, стр. 334.

[18]. Там, т. V, стр. 377 – цит. по архим. Серафим, пос. студия, стр. 333.

[19]. Цит. по архим. Серафим, пос. студия, стр. 319.

[20]. Срв. там, стр. 336.

[21].  Франсоа Брюн, За да бъде човекът бог, Париж, Imca Press, б. г., стр. 576 (на френски език)

[22]. Цит. по архимандрит Амвросий. Свети Марк Ефески и Флорентинската уния. Ню-Йорк, 1963, стр. 17 (на руски език).

[23]. Патрология ориенталис, т. 15, стр. 6 – цит. по архимандрит Амвросий, пос. съч., стр. 17.

[24]. Срв. архимандрит Амвросий, пос. съч., стр. 309.

[25].  Георги Схоларий, Надгробно слово за св. Марк, отд. 6 – цит. по архим. Амвросий, пос. съч., стр. 314.

[26]. С. Сиропул, Истинска история за неистинската уния между гърците и латинците, отдел Х, гл. 12 – цит. по архим. Амвросий, пос. съч., стр. 309.

[27]. Цит. по Жан Бес, Спомени на един римски свещеник, станал православен свещеник – Православен вестител, 1978, №9-10 (на френски език).

Изображение: авторът, Триадицки епископ Фотий. Източник – http://www.bulgarian-orthodox-church.org/

Архиепископ Аверкий (Таушев)

Широко разпространеното в наши дни, „общоизвестно“ мнение за Православието е, че то представлява само една от многото разновидности на християнството, наред с другите, като всички те имат право на съществуване и дори са равноценни в една или друга степен.

Но да се мисли така е или крайна наивност, основана на невежество, или определено e злонамерено изопачаване на правдата.

Ако се обърнем към историята на Християнската Църква и си дадем труда спокойно и безпристрастно, без всякакви предразсъдъци из основи да се запознаем с нея, лесно ще се убедим, че единствено Православието е истинското християнство – тази Истина, за която на земята дойде да свидетелства, според собствените Си думи, въплътилият се Единороден Син Божи.

Изконният враг на човешкото спасение дяволът е искал, както знаем, да погуби нашия Спасител още в яслите, за да Му попречи да извърши делото на нашето спасение. Когато това не му се удало, той се надигнал против Него с всичката си злоба, като използвал за свое оръдие гордостта, тщеславието, властолюбието и честолюбието на юдейските първосвещеници, старейшини, книжници и фарисеи. Когато и тези злобни хитрини се разрушили и самата власт на дявола била потъпкана чрез Христовото Възкресение, той отначало чрез юдеите, а сетне и чрез езичниците подигнал особено жестоки, кървави гонения срещу Христовите последователи с надеждата да затрие християнството от лицето на земята.Ала и тези козни на врага не се увенчали с успех и дори напротив – в тогавашния културен гръко-римски свят християнството станало господстващо вероизповедание. Но лукавият враг не паднал духом от претърпените поражения. Тогава той наченал нова война против омразната му Христова вяра – против божествената Истина, която въплътилият се Син Божи донесъл на земята за спасението на човеците – война несравнимо по-трудна и опасна.

По негово подстрекателство и вдъхновение човеци, прелъстени от него чрез гордост и честолюбие, сред самите християни, вътре в самата Христова Църква, както това предвидил още св. апостол Павел, започнали да възбуждат спорове за вярата, разни несъгласия и разделения, като поставяли своите собствени, чисто човешки измислици и съображения на мястото на богооткровената Истина.

Така възникнали ересите и разколите, които заплашвали да подкопаят отвътре животворната и спасителна за човеците сила на Христовото учение, подменяйки истината с лъжа.

За изобличаването и осъждането на тези ереси-лъжеучения и разколи пазителите на божествената Истина, приемниците на светите апостоли – епископите, започнали да се стичат на Събори – поместни и вселенски, та чрез вселенския „съборен разум“ да изяснят за всички християни веднъж завинаги задължителното и неизменно учение на Църквата, като ги вразумят и установят как са вярвали навсякъде, в какво са вярвали винаги, в какво са вярвали всички (св. Викентий Лерински).

Тогава именно истинската християнска вяра – правата вяра, започнала да се назовава православна, за да се отличава от ересите и сектите, които също се наричали „християнство“.

И тъй, ето какво е Православието!

Православието е чистата и неизопачена Истина, донесена на земята от Христа Спасителя за спасението на човеците. То е опазеното в цялата му чистота и неповреденост истинско Учение Христово за вярата и благочестието (живота според тая вяра), изложено от светите апостоли в Свещеното Писание, старателно изяснено и подробно изтълкувано от техните законни приемници – апостолските мъже, светите отци и учители на Църквата – в Свещеното Предание на нашата Православно-католическа (тоест вселенска) източна църква (за католичността на Православната църква виж: Триадицки епископ Фотий. Ватиканът не е католическата църква  – бел. прев.), която единствена и до ден-днешен се именува, и то напълно справедливо, „Православната църква“, тъй като не е изменила нищо в това учение.За нещастие, в наше време дотам е изгубен живият интерес към възвишените истини на вярата и тяхното правилно разбиране, а най-вече – прилагането им в живота, обикновено наричано „благочестие“, че мнозина искрено си мислят: цялата разлика между Православието и останалите изповедания се заключава единствено в обредите, а тъй като „обредите“ са, видите ли, „нещо второстепенно, а Бог е един, то не е ли все едно към какво вероизповедание ще принадлежи човек, стига само да вярва в Бога и да е добър?“

Такова е модното, общоприетото мнение. Но вярно ли е то?

Бог е един, Христос е един, а вярата незнайно защо не е една, има различни, много вери.

Ако Бог е един, то може ли всички тези различни вери да бъдат еднакво истинни и, следователно, еднакво спасителни? Та нима ако „Бог е един и Христос е един“ това не задължава всички истински вярващи в Христа всичко, засягащо тяхната вяра и благочестие, да бъде също едно –  еднакво, а не различно?

Именно тази истина и утвърждава словото Божие с думите: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички“ (Еф. 4:5–6). Нима Господ е създал много и различни Църкви?

Нима не е казал Той ясно и определено: „ще съградя църквата Си, (именно една Църква, а не много, различни църкви!) и портите адови няма да ù надделеят“ (Матей 16:18)?

Нима можем да считаме тези слова на нашия Спасител за лъжовни, неоправдани в историята, като кощунствено признаваме, че „портите адови“ все пак са надделели на Църквата и са я разбили на множество различни църкви?

Да не бъде! Не ще си позволим такава страшна хула срещу Сина Божи!

Само Една – една-единствена Църква е основана от Въплътилия се Единороден Син Божи за спасението на човеците: тя е една, основана е от Самия Него, а не от обикновени грешни люде, съществувала е винаги, съществува сега и ще съществува неизменно до края на времето.Нужно е само да вярваме в това и да не мъдруваме лукаво!

А тъкмо поради това „лукаво мъдруване“ са се появили на света толкова много всякакви лъжецъркви и „деноминации“, които разпалено и самоуверено изказват претенции да обладават Истината, без да я имат, и често проповядват явна лъжа и всевъзможни измислици, които примамват развратеното човешко сърце.

Истинската Църква е цялата от истина, в нея не може и да има дори сянка от каквато и да било лъжа или заблуда.

Отделните членове на Църквата, включително и най-високопоставените иерарси, могат понякога, облягайки се единствено върху собствения си разум, да грешат и да се заблуждават, но цялата Църква в пълнота – никога.

Тя и единствено тя едничка, Истинската Църква, е непогрешима, понеже в нея пребъдва до края на времената нейният Глава – Сам Господ Иисус Христос (Матей 28:20), вдъхновява я и я ръководи Дух Свети (Иоан 14:16–17).

Това наше твърдение не е голословно, то се основава върху ясното учение на словото Божие: тя е „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15) – тъй казва великият Павел, апостолът на езичниците.

Ако някой лъже или изпада в заблуда, такъв тозчас се отсича от Църквата от невидимия Съд Божи, отпада от нея, като със самото това губи надеждата за спасение и може отново да се присъедини към нея единствено чрез искрено покаяние.

Никаква лъжа не е свойствена на Църквата и не се търпи в нея. Ето защо в нея не може да има нито разномислие, нито разногласие, нито разделение. За това ясно говори св. апостол Павел, когато наставлява първите християни: „Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях“ (Римл. 16:17), „имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени; нищо не вършете от обич към препирня или от пустославие“ (Фил. 2:2–3).

А как изглежда тъй модното в наши дни „икуменическо“ движение от гледище на това тъй ясно и категорично учение на словото Божие? Не е ли то лъжа отначало докрай, лъжа несвойствена на истинската Църква и нетърпима в нея?

Изисквайки от християните пълно единомислие и единодушие в тяхната среда, словото Божие също тъй ясно и категорично говори за това как истинските християни са длъжни да се отнасят и към лъжеучителите-еретици, изопачаващи истинското учение на Църквата: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит. 3:10). Така ли постъпват съвременните „християни“? Те или се „срамуват“ от изискванията на словото Божие като „остарели“, „изостанали от времето“, недостатъчно „прогресивни“! Ето защо лъжат против Истината всички тези „икуменисти“ и всякакъв род съвременни „обединители“, стремящи се да съединят несъединимото – Правдата с беззаконието, Светлината с тъмнината, Христа с велиара, верния с неверния (2 Кор. 6:14–15).

Какво да кажем след всичко това за иерарсите, началниците и духовните ръководители на съвременните Поместни православни църкви, които са встъпили в „икуменическото движение“ и са станали пълноправни членове и активни дейци на „Световния съвет на църквите“? Имат ли право те все още да се считат за православни?Да не говорим вече за цялата поредица от канонически правила на Православната църква, които забраняват молитвеното общение с еретици, за каквото се полага отлъчване от Църквата, а епископите и свещенослужителите подлежат на снемане на сана (вж. Апостолските правила 45, 46 и 65, правилата на Лаодикийския събор 32, 33 и 37), тъй като мнозина днес считат, че каноните въобще са „изостанали“ от живота, „отишъл твърде напред“ и че трябва всички те да бъдат отменени или преправени тъй, че за никого да няма притеснения и всеки да може да върши каквото намери за добре, за собствено удоволствие.

Ако пък вземем под внимание това, че много от предстоятелите на тези църкви, представители на иерархията и духовенството, да не говорим за редовите вярващи, встъпват дори в антихристиянски организации или открито провъзгласят атеистичната богоборческа власт за „власт от Бога“, на която трябва да се покоряваме „не от страх, а по съвест“, като се предоставяме напълно в услуга на враговете Христови и ставаме техни послушни оръдия -тогава става съвсем страшно!

До какво доживяхме?!

И може ли да затваряме очите си за всичко това и безгрижно да приспиваме себе си и другите с уверението, че тук няма нищо особено, че, видите ли, „винаги си е било тъй“?

Някои неща може и да са били тъй, но не по същия начин, не в такива огромни, всеобхващащи размери, когато почти не е останало здраво място и честният, искрен християнин не знае къде и с кого да върви, на кого може да се довери.

Тъй като тъмните сатанински сили не са били в състояние след продължителна вековна борба просто да унищожат Църквата, в наши дни те с особена ожесточена енергия връхлитат Църквата, стремейки се да я овладеят отвътре, за да я използват за своите цели чрез податливи нейни служители. Оскъдняването на вярата и на истинската християнска любов спомагат за това, а тщеславният ламтеж за реклама и суетна слава и устремът към материални изгоди са в пряка услуга на тези сатанински намерения.

И ето, впоследствие, печалната гледка, която днес ние наблюдаваме: губи солта силата си.

Мнозина в наше време забравят, че Църквата не е някакво земно, човешко учреждение, а учреждение Божествено, чието най-висше предназначение е спасението на човешките души за живот вечен, че в нея няма място каквато и да е „политика“ или „дипломация“ и че е недопустимо да си кривим душата, да потъпкваме съвестта си в името на каквито и да е чисто земни цели, макар те чрез лъжа да се прикриват с фалшивите лозунги за „мира на целия свят“, „всеобщото благо“ и дори мнимата „християнска любов“ и „смирението“, тъй модни днес.

Всичкият този съвременен фалш и шумотевица и увлечението от някаква си „висша политика“ и „тайна дипломация“, към които усилено се привличат не само редовите членове, но и висшите служители на Църквата, не си поставят друга задача, освен подготовката на бъдещото световно владичество на антихриста, който трябва да възглави едната (обединена от всички световни религии) лъжецърква и едната всемирна (обединена от всички националности) държава.

Но нека ние се покорим, като послушни деца, на спасителното внушение на нашата майка Църквата! Да изпълним паметта си с образа на Божия Съд.

Ето го отговорът на Църквата към ония безумни „умници“, които не желаят да слушат разговори за края на света, за второто Христово пришествие и Страшния съд и самоволно твърдят, че „не е нужно да плашим хората напразно“, че „това, видите ли, е непонятно за съвременните хора“ и дори уж „произвежда не положително, а по-скоро отрицателно действие!“(?!)

Христовата Църква гледа на това другояче.

И ако вземем предвид какво става сега с православните християни в така наречения „свободен свят“, където господства „икуменизмът“ и където всички вече почти са се обединили в състава на така наречения „световен съвет на църквите“, не можем да не се съгласим, че тук е уместно едно по-точно название – истинно православни християни – за да се откроят те от ония, които се наричат „православни“, а всъщност вече са се отрекли от Православието, запазвайки единствено неговият видим външен облик.

Нужно е да помним и да знаем: истинската Христова Църква не може да провъзглася или утвърждава каквато и да е лъжа и да встъпва в съдружие или сътрудничество с враговете на Христа!

Ето защо всички тези епископи, свещенослужители и миряни, които участват в тази лъжа и по един или друг начин дружат и сътрудничат с враговете на нашия Господ и Спасител, са „православни“ само по име.И отново, и отново неволно идват на ума наистина пророческите думи на нашия дивен руски светител Теофан, Затворник Вишенски, за това, че в последните времена „навсякъде ще се чува името ‘християнин’, навсякъде ще се виждат храмове и църковна уредба, но всичко това ще бъде само привидност, а вътре — същинско отстъпление (Св. Феофан Затворник, Творения. Толкования посланий апостола Павла (Послания к Солунянам, к Филимону, к Евреям), М., Московский Сретенский монастырь, 1998. с. 308.) (вж. също Триадицки епископ Фотий. Кризата в православното църковно съзнание днес – възможна ли е в Православието категорията „външна правилност“? – бел. прев.).

Не наблюдаваме ли вече нещо подобно в наши дни? Та нали Православието не е нещо отвлечено. Православието е не само вярата, но и животът според тая вяра – животът в съгласие с вярата, който обикновено се нарича благочестие.

И ето, твърде характерно е, че всички съвременни модернисти и икуменисти, които при това се наричат и „православни“, с някакво самодоволно лекомислие отхвърлят всички подвижнически устави на Светата Църква, в които най-пълно и най-ярко е изразен духът на православното благочестие, например, в подвига на въздържанието, на душевния и телесния пост.

Но нека ние се стремим към подвижничество, тъй като в него е изразена същността на нашата православно-християнска вяра, която е подвиг на подражаване на Христа в носенето на кръста и разпъването на себе си. А като се подвизаваме законно, както ни учи словото Божие, тогава да търпим всичко заради Истината, без да отстъпваме от нея, както това правят днес мнозина поради малодушие или заради земни изгоди.

И да помним твърдо: където няма подвиг, където няма твърдо отстояване на истината – там няма и Православие, няма истинска вяра в Бога и в Христа.

______________________________________

*Източник – http://www.bulgarian-orthodox-church.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът на статията, архиепископ Аверкий (Таушев). Негов източник и на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Протоиерей Добромир Димитров

За жалост в историческата наука богомилството е навлязло като прогресивно явление, а в българското народно съзнание се е отпечатало като “революционно” движение и защита на неоправданите. Истината е, че богомилството остава огромна рана в тялото на Българската православната църква, става повод за откъсването на членове от нея и спомага на отделилите се да приемат  исляма и католицизма в по-късните времена.

С приемането на християнството в България се слагал край на многогодишната война между двата съставни етнически елемента – българския и славянския, а по времето на цар Симеон (864-927) се учредява самостостойна църква, въвежда се славянския език като държавен и по този начин се слагала основа за едно силно и самобитно духовно развитие.  Обаче от страна на Симеон, който прокарвал своите реформи по готово възприета от Византия формула, не били приети никакви радикални мерки за примирение и изглаждане различията в държавно-социалните възгледи и положения на двата съставни етнически елемента[1]. За жалост в социалния живот етническите различия оставали. Става въпрос главно за привилегированите боляри, съставляващи интелигенцията на държавата и от друга страна, потомците на обединените славяни. С годините различията в начина на живот се задълбочавали, болярството се облякло във формата на византийската аристокрация с всичките нейни права и прерогативи[2]. Този модел родил и една друга прослойка – висшето духовенство, което в миналото при цар Борис  било двигател на просвета и посредник  между царския двор, болярството и народа, а сега придобивало феодални черти. Наред с обособяването на тези две  съсловия се изменило и икономическото положение. Голям принос за това изменение изиграли и непрестанните войни на Симеон. Населението все повече обеднявало под натиска на тежките данъци, които отивали за поддръжката на царския двор и войската, а много и много хора ставали крепостно зависими. Към бедите, причинени от дългите войни с Византия, се прибавяли и опустошителни нашествия на маджарите. Недоволството от това състояние в българската държава  достигнало връхната си точка при наследника на Симеон – цар Петър (927-969). Той сключил мир с Византия, но това не допринесло за подобряване на социалното положение на населението, особено били потърпевши селяните-собственици и зависимите селяни, или тъй наречените парики, които живеели като поселници на обширните болярски земи[3]. Те изнемогвали под тежките данъци и в тях все повече се засилвал стремежът да се освободят от парикията. Цар Петър имал тесни контакти с църквата, самият той бил много религиозен. Надявал се и разчитал на нейния авторитет да изглажда и решава социалните проблеми на поданиците си. Самата българска църква вече приела окончателната форма на византийската църковна иерархия с всичките ѝ права и прерогативи, като едновременно усвоила и нейните пороци[4]. Тя започнала да придобива все по-голямо политическо и социално влияние. Под компетентността на епископите били подведени и много съдебни дела, и изобщо имало силно влияние върху живота на българина. В същото време, бидейки владетел  и на обширни земи с които цар Петър я надарявал особено щедро, Църквата, висшето духовенство и манастирите не по-малко от болярството използвали всички неблагоприятни стопански условия, в които изпадали селяните, както свободните, така и безимотните и зависимите, за да засилят своето материално положение[5].

От друга страна това забогатяване на църквата и силното политическо влияние на висшия клир се отразило зле върху нравственото състояние на духовенството, оттам разбира се този недъг се пренасял и върху обикновения човек.

Разполагайки с големи материални богатства духовните лица загърбвали своята просветителска дейност и се отдавали на леност, користолюбие, разкош и разпуснат живот. Тази поквара започнала да се шири и в манастирите. Западнало нивото на монашеството, поради факта, че много хора ставали монаси, за да избегнат тежкото социално икономическо положение или поради голямото значение на духовенството и материалното му обезпечение.

Презвитер Козма в беседата си срещу новата Богомилова ерес говори, че такива хора  приемали монашески сан без подготовка, напускали манастира и живеели като богати миряни като се предавали на разни пороци. При такъв нравствен упадък духовенството не само губело своя авторитет между населението, но и самò почнало да страни от него[6].

Разбира се това автоматично рефлектирало върху миряните, без проповед и обгрижване духовния живот на българите западнал, а много хора се съблазнявали от духовенството и намразвали църквата. Отстъплението на населението от църквата било голямо. Презвитер Козма с болка и тревога констатира:” Защото много от хората повече тичат по игри, отколкото в църква и обичат повече кощунниците и басните, отколкото книгите”. Веднага след това той цитира библейски текст за неохота на човеците да слушат ”здравото учение”; за съблазън по стъпките на учители, които отклоняват от истината и служат на похоти, кощунства и басни (2 Тим. 4:3). “И наистина – продължава старобългарския писател, – не е прилично да се наричат християни (тези), които вършат такива (дела). Защото не са християни, щом като пият вино с гусли, танци и бесовски песни и вярват в срещи и сънища и във всяко сатанинско учение…. Ето защо, който върши такива дела не е прилично да се нарича християнин”[7].

От критиките, отправени от презвитер Козма към тогавашното общество  и социалното положение в държавата можем да извлечем извода, че всички тези фактори са подготвили идването и разпространението на богомилството. Решаваща роля за приемането на тази ерес  също е изиграл и  процесът на поселване, който бил поддържан от византийските императори.

През втората половина на VIII век павликянството, което дотогава било разпространено само в Мала Азия, преминало и в Балканския полуостров. Това станало в резултат на преселническата политика на император Константин V Копроним (741-775). През 746 година той колонизирал в Тракия монофизити от Сирия, между които е имало може би привърженици и на павликянската ерес. Накратко тази ерес възниква във византийска Армения в края на VII век по времето на император Константин II. Пръв негов проповедник бил Константин (Силван), а неговите последователи станали известни с името павликяни. Често пъти павликяните били наричани и манихеи, заради сходството им с тази ерес, която възникнала още през III век. Основател пък на манихейството бил персиецът Манес. В основата на ереста лежал дуалистичен поглед върху света, свойствен на древната персийска религия. Манес проповядвал съществуването на два бога, които са противоположни един на друг: бог на светлината и бог на мрака, живеейки в отделни царства, но богът на мрака навлязъл в царството на светлината и така се породили страшни сблъсъци, по време на които се появил човека. Тялото му и светът, в който живеел бил създаден от злия бог, а невидимия мир и душата на човека били дело на добрия бог. Затворена в греховната плът, душата се измъчвала и страдала и добрият бог изпратил на земята Христос, за да я освободи и върне при своя първосъздател. Христос бил само божие слово, а привидно дошъл на земята като човек, роден от дева Мария. В сложен и дълъг разказ манихеите излагали мисията на божия пратеник на земята и неговата борба с тъмните сили. Накрая според техните вярвания щяла да настъпи световна катастрофа, след която богът на светлината и богът на мрака отново щели да се отделят един от друг и щели да зацаруват самостоятелно и завинаги в своите отделни царства[8].

Сходна на тази ерес и вдъхновяваща павликянството е маркионитството, ерес от II век.

Основател бил Маркион който учел, че във вселената има две начала: добро и зло, но съществува и трето по-слабо от тях начало,  наречено ”справедливият творец” (демиург).

Според маркионитството добрата сила управлявала небесния мир, демиургът бил творец на света и хората, а дяволът господствал над вечната материя. Той измамил обаче демиурга и му отнел всички грешни хора, които занапред ставали негови слуги като демиургът запазил за себе си  само праведните[9].

На базата на тези дуалистични и гностически ереси се формирало павликянство. Константин учел, че във вселената съществуват две начала – добро и зло, които са създадени независимо едно от друго и ще останат  в постоянна борба помежду си. Лошият бог бил творец и управител на видимия, тукашния свят, а под властта на добрия бог се намирал бъдещия свят. С други думи, павликянския проповедник бил привърженик  на един краен абсолютен дуализъм, свойствен на манихеите, съгласно с който доброто и злото си имат свои царства и си съществуват открай време във вечна борба.

Като изхождали от тези дуалистични разбирания, павликяните се обявили против съществуващите обществени порядки и господстващата класа. Особено остри били нападките им срещу монашеството и духовенството. Според ересиарха Силван църковната иерархия била излишна, а монасите били творение на дявола. Всеки вярващ, проповядвали те, може сам да чете и да тълкува евангелието, без да се нуждае от посредници. Това можели да правят както мъже, така и жени. Като вярвали, че църковната иерархия е излишна, павликяните отричали всички св. Тайнства на църквата. Не почитали кръста и иконите. Отхвърляли поста и празниците. За Христос твърдели, както това правел Манес, че не е бил истински човек, а имал само привидна плът и привидно живял и страдал. Не признавали писанията на Стария завет и считали, че са създадени под внушение на злия творец. Поради това отхвърляли почитането на Моисей, на патриарси и пророците. Отхвърляли дева Мария като Божия майка, за Богородица смятали небесния Иерусалим, откъдето Христос бил изпратен на земята като божие слово[10].

От всичко това можем да направим извода, че павликяните били опасни за социалния живот в империята. Именно за това притеснени византийските императори ги преследвали, убивали или разселвали в различни погранични райони. Но когато на власт се възкачили иконоборските императори Лъв III и Константин V, прекратили преследванията срещу тях и им дали сравнително спокойно и несмущавано разпространение[11]. Причина за това толерантно отношение било, че павликяните отричали иконите и били против монашеството, което било многобройно и защитник на иконопочитанието. Императорите искали и земите на манастирите и в лицето на еретиците виждали оръжие за борба с Православната  църква.

През 757 година след поход срещу арабите същия този Константин V Копроним поселил нови групи сирийци и арменци от градовете Теодосипол и Мелитени. Те се настанили пак в тракийските земи и разпространили ереста на павликяните. Според свидетелството на летописеца Теофан, през Х век император Иоан Цимисхи (969-976) наредил да се заселят в Тракия нови групи павликяни от Сирия и Армения.  По такъв начин броят на еретическото население в тази област нараствал непрестанно[12]. Павликянската проповед през годините  печелила все повече привърженици поради простотата на учението, и че през този период селското население  губило своите права върху земята, под натиска на феодалите и деградиращото духовенство.

Освен в Тракия през Х век павликянството започнало да прониква и в югозападните български земи (Македония). През 988-998 година по нареждане на византийския император Василий II там се заселили много арменци, изповядващи монофизитството и павликянството, за да може да укрепи границите срещу българите[13].

Обстановката в българските земи била неспокойна и податлива на еретичните учения и това естествено довело до едно ново дуалистично и антицърковно учение – богомилството.

Първите сведения за тази ерес намираме в писмото на цариградския  патриарх Теофилакт, с което той давал отговор на запитванията на българския владетел Петър как да се постъпва с проповядващите в страната му еретици[14]. Патриархът бил чичо на  жена му Мария-Ирина и поддържал много тесни взаимоотношения с царя. Той не познавал добре същността на новата ерес, но знаел, че е дуалистична и представлявала смес от манихейство и павликянство.

В това писмо никъде не се споменава името богомили тоест това е станало вероятно много скоро след появяването на ереста, още преди открито отстъпление на поп Богомил като ересиарх. Професор Васил Златарски говори за 40-те години на Х век[15]. Знае се, че писмото е написано между 933 и 956 година.

За разлика от схематичните сведения на патриарх Теофилакт, старобългарския автор  презвитер Козма ни дава много важни и подробни сведения за новата ерес и същността ѝ. Те сочат ясно, че тя възниква в България и назовава нейния разпространител – поп Богомил. Козма  написал “Беседа на новоявившуся ерес Богомилу”, там той осъждал лъжливото учение, укорявал еретците за тяхното лицемерие и тщеславие и целта му била да предпази православните да приемат това лъжливо учение. Но същевременно Козма не по-малко критикува и православните епископи, свещеници и монаси. Под формата на напомняне на техните длъжности той въставал, против техния разпуснат живот, несправедливост и алчност и главно против това, че те забравили своята проповедническа и пастирска длъжност, което е било главната причина за появяването на ереста и упадъка на вярата у хората. Особено той укорява монасите за техния разпуснат живот, а епископите подканя да подражават на великите църковни отци[16].

И така за основателя на богомилството – поп Богомил черпим сведения от основните извори: “Беседата” на Козма, “Синодика на Борил”, руски препис на “Кормчаята“XI–XII, “Послание на цариградския патриарх Козма” и други[17].

Поп Богомил е живял и проповядвал по време на цар Петър, принадлежал към нисшия клир, тоест към обикновените свещеници, чието имуществено състояние и начин на живот не се различавали от живота на останалото население. Вече говорихме,  че почвата за ереста е била подготвена от редица фактори и няма как Богомил да не се е запознал с павликянското учение и да го е приел. Започнал своята проповед, а тя се разпространявала много бързо.  Той  се наричал първи проповедник и имал претенциите да е единствения  учител. Името “богомили”, започнало да си пробива път и да се утвърждава за всички еретици. Те смятали, че единствени са мили на Бога. Така по един двоен път названието се затвърдило трайно и се запазило в продължение на няколко века като име на еретиците не само в България, но и в съседните ѝ страни – Византия и Босна[18]. През Х век българските земи обхващали  Мизия, Тракия и Македония. Козма свидетелства и за богомили в самата столица Преслав[19]. Югозападните земи през Х век станали център на богомилството и там възникнали и по-късните главни еретически общини.

Главното ядро от последователи са бедни свещеници от нисшия клир, познаващи добре книгите и апокрифите. Те били свързани със селското население, което привличали като ходели по домовете им, използвали социалното положение и разочарованието им от светската и духовна власт. Селяните били основния социален състав на богомилството. Същността на учението било просто и достъпно до обикновения човек.

Богомилите вярвали в единния небесен Отец, който създал огромна вселена и много ангели, но учели, че творец на видимия свят, на материалната природа и на човека е Сатанаил (Самаил) Той бил помощник на бога Отец, но поради гордостта си се отцепил заедно с множество ангели. Тях ги  примамил с обещания за намалени данъци, които ангелите плащали на Бога[20]. След изгонването му, Сатанаил уредил невидимата още покрита с вода земя, като ѝ дал вид и създал свое собствено царство. След това направил тялото на човека от кал,  но когато поискал да му вдъхне  душа, не успявал. Диханието излизало от него през задния отвор или от големия пръст на крака и се обръщало или в течност, или в първата змия; освен това то осквернило човека, станало извор на нечисти страсти и грехове дори и след като човекът оживял. Душата той получил все пак от небесния бог, след като Сатанаил се съгласил да властва само над телата на първия човек и потомствата му, а душите били предоставени на бог, за да попълва оределите ангелски чинове[21].

Но Сатанаил не удържал на своето обещание, от завист към Отца и прелестен от красотата на първата жена Ева, той под вид на змия се съединил с нея като от това се родили злите Каин и сестра му Каломена. Каин убил Авел, който бил син на Адам и Ева. Бог се разгневил тогава за злото и отнел творческата сила на Сатанаил. Оттогава духовните чеда на Сатанаил гонели и изтребвали духовните синове  божии, които всъщност не били много, защото човешкият род се намирал по властта на Сатанаил. Той властвал през целия период на Стария завет, като пращал на хората потоп и злини,  Закона, непрекъснати войни и други злини.

Моисей, св. Иоан Кръстител и пророците били негови помощници. Небесния Отец се смилил над хората и им изпратил синът си – Слово, който излъчил от себе си и бил архангел Михаил, който слязъл от небето и се влял през дясното  ухо на дева Мария.Тя не усетила нито кога влязъл, нито кога излязъл, а го намерила направо повит в пелени[22]. Христос живял и умрял на кръст като видим и телесен човек, макар че всичко свързано с телесността  да било само привидно, а не реално съществуване[23]. Христа победил Сатанаил и му отнел божествената сричка – ил. Той станал Сатана и Словото го затворил в ада, зад яки врати, а на човеците дал възможност да влязат в Небесното царство като се борят със страстите си и съблазните на Сатана. Като извършил мисията си Словото се върнало пак на небето при Отеца и седнало редом с него. Това е накратко обърканата им космогония и сотириология.

Въз основа на тези представи са построени и нравствено-религиозните възгледи на богомилите и начинът им на живот. Те отричали всичко материално и най-вече собственото си тяло като създание на злото, извор на грях и погибел. Измъчване и бавно унищожение на тялото било техен идеал. Храната им била главно растителна, разрешавало се риба, но месото и виното били забранени. Работели само да се изхранват. Обличали се скромно: с черна, дълга дреха подобна на монасите и закривали лицето си с него. Интересно е, че самите богомили се делят на отделни групи: “съвършени“,  последователи (вярващи) и слушатели. През тези степени се преминавало чрез подготовка. С всяка степен на еретика са се разкривали нови подробности. Вероятно тогава се запознавал с главните вярвания от космологичен и есхатологичен характер[24]. Съвършените трябвало да напуснат жените си.

Богомилите  отхвърляли брака като зло  и невъзможност за спасение, мразели децата. Проповядвали аскеза. Този начин на мислене бил месалианско влияние. Молили се само с Господнята молитва като всичко останало смятали за многословие. Не признавали нито едно от св. Тайнства на църквата. Те я наричали “Ирод”, тъй като подобно на този жесток цар тя се опитвала да се справи с тях. Друго име за нея е било “Иерусалим”, като вярвали, че в Иерусалим живеел самият Сатанаил[25]. Не признавали решенията на Вселенските събори, светците, отричали храмовете и св. Причастие. Отхвърляли иконопочитанието, кръста и св. мощи, чудесата и празниците, възкресението на мъртвите.

Отношението им към светската власт било пропито с ненавист като творение на Сатанаил. Това било породено от дуалистическия им мироглед и ясно прозира от писанията на изтъкнатия им проповедник Константин Хризомала. Той твърдял, че онзи, който почита и уважава какъвто и да е управник и господар, служи на Сатаната[26]. Богомилите проповядвали против богатите и богатството, а който го събирал, изпълнявал нарежданията на Мамона[27].

Като се има предвид, че богомилите са били главно бедни селски хора, можем да съдим колко голям успех е имал точно този пункт на еретическото учение.

За жалост това учение се разпространява много бързо на Балканите, Централна и Западна Европа, както и Русия. Мерките срещу него били безкомпромисни, но социалното положение на обикновеното население през средните векове и слабостите на духовенството способствали все повече за доверие в еретиците-богомили и тяхното учение.

Самите те съществували по българските земи чак до XIV век.

___________________________

*Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, том 1/2, С., 1971, стр. 521.

[2]. Пак там, стр.523.

[3]. Пак там, стр.525.

[4]. Пак там, стр.526.

[5]. (Данъчната система в средновековните манастири, Духовна култура, кн. 20-21,1924, стр. 123-124).

[6]. Васил Златарски, пос. съч., стр. 527.

[7]. Тодор Събев, Самостойна народностна църква в средновековна България, изд. Фабер, ВТ, 2003, стр. 191.

[8]. Димитър Ангелов, Богомилството в България, С., 1980, стр. 104.

[9]. Пак там, стр.106.

[10]. Пак там, стр. 108.

[11]. Пак там, стр. 110.

[12]. Пак там, стр. 110.

[13]. Пак там, стр. 118.

[14]. Пак там, стр. 122

[15]. Васил Златарски, пос. съч., стр.  538.

[16]. Пак там, стр. 542.

[17]. Димитър Ангелов, пос. съч., стр. 124-125.

[18]. Пак там, стр. 132.

[19]. Пак там, стр. 128.

[20]. Пак там, стр. 148.

[21]. Васил Златарски, пос. съч., стр. 528.

[22]. Димитър Ангелов, пос. съч., стр. 156.

[23]. Васил Златарски, пос. съч., стр. 528.

[24]. Димитър Ангелов, пос., стр. 273.

[25]. Пак там, стр. 196.

[26]. Пак там, стр. 232.

[27]. Пак там, стр. 236.

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов, Димитър, Богомилството в България, София, 1980.

Духовна култура, книги 20-21, СИ, София, 1924.

Златарски, Васил, История на българската държава през средните векове, том 1/2, София, 1971.

Събев, Тодор, Самостойна народностна църква в средновековна България, изд. Фабер, В. Търново, 2003.

Изображение: авторът на статията, протоиерей Добромир Димитров. Източник – http://radiovelikotarnovo.com.