Тварното битие*

Владимир Николаевич Лоски

В книга Битие е казано, че небето и земята и цялата вселена са сътворени „в начало“. Според св. Василий Велики това е началото на времето. Но „както началото на пътя още не е път и основите на дома все още не са дом, тъй и началото на времето още не е време и не е дори най-малкият отрязък от времето[156]“. Ако Божествената воля е сътворила „в начало“, то „действието хем е било мигновено, хем е извън времето“. Но заедно с вселената започва и времето. Съг­ласно учението на св. Максим Изповедник движението, изменение­то, присъщи на сътвореното, само̀  произлязло от изменение, създа­ва времето – форма на сетивното битие (τα αισθιτά). Това е вре­мето, което започва, трае и ще свърши. Но има и друга извънвремева форма на тварно съществуване, характерна за свръхсетивното битие (τα νοητά). Това е еонът (αιών). „Еонът, казва св. Максим Из­поведник, е неподвижно време, докато времето е еон, който се из­мерва от движението[157]“. Свръхсетивното не е всевечно, то начева „във времето“ (εν αιώνι), преминава от небитие в битие, но остава без изменение като причина за извънвремевото битие. Еонът е из­вън времето, но има начало като него и затова му е съизмерим. Са­мо Божествената вечност е неизмерима, що се отнася и до времето, и до еона.

Св. Василий Велики, учи, че Бог е създал ангелския свят в такива извънвремеви условия[158]. Затова ангелите не могат повече да потъ­ват в грях: тяхното неотменимо „прилепване“ или отблъскване от Бога са се извършили мигновено и вовеки, в самия момент на сът­воряването им. За св. Григорий Нисийски и за св. Максим Изповед­ник ангелската природа все пак не може безкрайно да се разраства с натрупване на вечни блага, с непрекъснато движение, характерно за всичко сътворено, но изключващо всякаква последователност във времето.

Според възприетото и от св. Максим Изповедник учение на св. Григорий Нисийски, природата на материята е резултат от съеди­няването на прости качества, които поотделно са свръхсетивни, но в съвкупността, взаимодействието, конкретното си проявяване про­извеждат субстрата на сетивните неща, телесността им: „От това, което се наблюдава в телата, никое само̀ по себе си не е тяло, нито външният вид и цвят, тежестта, размера и количеството, нито кое­то и да е друго видимо качество, а напротив, всяко от тях е понятие – взаимното им струпване и съединяване (συνδρομή) се превръща в тяло[159]“.

Тази динамическа теория за материята позволява да се постиг­нат различни степени на материалност, повече или по-малко мате­риални тела; тя обяснява както извършените в първоначалната при­рода след грехопадението изменения, така и възкръсването на тела­та. Елементите на материята преминават от едно тяло в друго така, че вселената представлява единно тяло. Нещата съществуват едно в друго, казва св. Григорий Нисийски, и се поддържат взаимно, защото претворяващата сила в определен кръговрат заставя едни зем­ни елементи да преминават в други, за да ги върне отново в изход­ната им точка. „Така в този кръговрат нищо не намалява и не се уве­личава, а остава в първоначалните си размери[160]“. Но всеки телесен елемент „се охранява като от стража[161]“ от разумната душевна спо­собност, която го белязва със своя печат, защото душата познава тялото си дори когато елементите му са разпръснати по целия свят. По този начин, при смъртността след грехопадението духовната природа на душата запазва известна връзка с разединените си телес­ни елементи, които ще съумее да открие след възкръсването, за да ги превърне в „духовно тяло“ – наше истинско тяло, различно от грубата телесност, „кожените ризи“, дадени от Бога на Адам и Ева след първия грях.

Разбира се, космологията на гръцките отци възпроизвежда една присъща на науката от онова време картина на вселената. Но това ни най-малко не обезценява чисто богословската страна на тълку­ванията им върху библейското повествование за сътворението на света. Православното богословие, винаги сотириологично, никога не се е съюзявало с философията, за да постигне „научен синтез“. Въпреки цялото си богатство, източната религиозна мисъл няма своя схоластика. А доколкото в нея се прокрадват християнски гностически елементи, като у св. Григорий Нисийски, св. Максим Изпо­ведник или „Физическите и богословските глави“ на св. Григорий Палама̀, тези философски теории винаги се подчиняват на централ­ната идея за съединяване с Бога и не се оформят като типични сис­теми. Без да проявява особено предпочитание към някоя философ­ска система, Църквата винаги абсолютно свободно използва фило­софията и другите науки за апологетични цели, но никога не отсто­ява тези относителни и изменчиви истини, както неизменната истин­ност на своите догмати. Ето защо и древните, и съвременните космологически учения не засягат най-основните богооткровени цър­ковни истини: „Достоверността на Свещеното Писание се простира далеч извън пределите на разума ни“, твърди Московският митрополит Филарет[162]. Ако в създадената през Възраждането човешка предс­тава за вселената земята е атом, зареян сред останалите безбройни светове в безкрайните пространства, богословието не смята за необ­ходимо да изменя нещо в повествованието на книга Битие или да се занимава с въпросите за спасението на душите на марсианците. За него Откровението по своето същество е геоцентрично, обърнато към хората, разкриващо нужната за спасението им в реалния земен живот истина. В притчата за Добрия Пастир, слязъл от небесата, ос­тавяйки там 99 овци, за да намери една заблудила се, богословска­та мисъл на светите отци открива намек за цялата незначителност на падналия свят в сравнение с космоса и ангелските еони в част­ност[163].

Църквата разбулва пред нас тайната на спасението, а не „секре­тите“ на вселената, която най-вероятно не се нуждае от спасение. За­това космологията на Откровението е безспорно геоцентрична. За­това и Коперниковата космография от психологическа или, по-точ­но, духовна гледна точка съответства на едно състояние на разхвърляност, на известна религиозна разпиляност, на отслабен сотириологичен аспект, както в гносиса или окултните системи. Ненасит­ният познавателен дух, неспокойният фаустовски ум, съсредоточил се в космоса, разбива прекалено тесните небесни сфери, за да се хвър­ли в необятните пространства и се загуби из тях в търсене на синте­тично познание за света; неговото външно, ограничено в рамките на възникването познание може да обеме цялото в аспекта му на раз­падане, който отговаря на състоянието на природата ни след паде­нието ѝ. А християнският мистик, в противоположност, потъва в са­мия себе си, затваря се във „вътрешния храм на сърцето си“ и при­ема там, в дълбините, „гдето не е прониквал грехът[164]“, начатъка на онова възхождане, през което светът ще му се представя все по-единен, все по-съсредоточен, пронизан от духовни сили, оформящ един­ното, скътано в Божията ръка. Бихме могли да споменем интерес­ния опит на съвременния руски богослов отец Павел Флоренски, съ­що и голям математик, да се върне към геоцентричната космология, като стъпи на съвременните научни теории. Не си струва да уточняваме, че този смел, а може би и приемлив от научна гледна точка синтез няма особена стойност за християнското богословие, което е благосклонно към всяка научна теория за мирозданието, сти­га тя да не прекрачва допустимите граници и да не отрича дръзко онова, що е извън погледа ѝ.

Ще засегнем космологията или, по-точно, космологиите на све­тите отци само колкото да извлечем от тях някои богословски по­ложения, отнасящи се до учението за съединение с Бога. Както за св. Василий Велики в неговите „Беседи върху Шестоднева“, тъй и за св. Григорий Нисийски, допълнил този негов трактат, шестдневно­то сътворяване представлява последователно „откъсване“ на стихии, създадени едновременно първия ден. Св. Василий Велики вижда в този първи ден „начало“, „първи миг“ на сътвореното, като че ли то е „извън другото седмично време“, както и „осмият ден“, който празнуваме в неделя и който ще бъде начало на вечността, ден на Възкресението[165]. През петте дни след създаването на сетивните и свръхсетивните елементи – небето и земята – видимият свят се благоустройва, но това постепенно подреждане за св. Григорий Ни­сийски засяга само осезаемото[166]. То е управлявано от „светозарната сила“, с която Бог пронизва материята и която са Неговите слова („логоси-желания“ у св. Максим Изповедник), Неговите заповеди, описани в книга Битие. Защото както казва Филарет, митрополит Московски, словото Божие „не е като човешките слова, завършва­щи и изчезващи във въздуха след произнасянето им. В Бога няма нищо, което да изчезва и да се ражда. Словата Му изхождат, но не прехождат. Той сътвори не за известно време, а завинаги. Той даде битие на сетивното в творческото Си слово. „Затова вселената е ут­върдена и няма да се поклати“ (Псалом 92:1).

Прочетете още „Глава V – продължение и край“ →

Тварното битие*

Владимир Николаевич Лоски

Когато се опитваме да се обърнем от пълнотата на Божествено­то битие към призваното да поеме тази пълнота, към самите себе си, към тварния свят, който е не-пълнота и сам по себе си не-битие, сме принудени да признаем, че ако ни е трудно да се въздигнем до съзерцаване на Бога, ако трябва сами да се насърчаваме за апофатическо възхождане, за да получим в степента на своите възможнос­ти откровение за Света Троица, не по-малко трудно е да преминем от понятието за Божественото към понятието за тварното битие. Защо­то както има тайна на Божественото, така има и на тварното. За да допуснем вън и до Бога нещо друго, различно от Него, някакъв аб­солютно нов сюжет, е необходим „тласък“ на нашата вяра. От нас се изисква своеобразен „обратен апофатизъм“, който да ни отведе до откровената истина за сътворението „от нищо“, ex nihilо.

Ние често забравяме, че създаването на света не е философска ис­тина, а една от точките на нашата вяра. Античната философия не познава „сътворяване“ в същинския смисъл на думата. Демиургът на Платон не е бог-творец, а по-скоро организатор на вселената, ху­дожник, майстор на „космоса“, а „космос“ е ред, украшение. „За елинската мисъл да бъдеш означава да съществуваш в някакъв ред, да притежаваш някаква същност. Демиургът създава субстанции, като „оформя“ аморфната материя, извечно съществуваща навън в качеството си на хаотична и неопределена сфера, която може да при­ема всевъзможни форми и качества. Така материята сама по себе си е не битие, а само чиста възможност за битие, възможност да се пре­върне в нещо; това „не-битие“, μή όν, което не е абсолютно „неби­тие“ -ούκ όν. Идеята за сътворение „от нищо“ е изразена за първи път в библейското повествование (2 Макавеи 7:28), когато увещаваща­та сина си да претърпи мъките за вярата майка му казва: „Погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всич­ко това е сътворил Бог от нищо“ – ότι έκ ούκ όντων εποίησεν αυτά ο Θεός (по превода на Седемдесетте).

„Чрез Словото Божие творението се съхранява под бездната на Божествената безкрайност, над бездната на собствената си незначи­телност“, казва Московският митрополит Филарет[136]. „Тварната незначителност“ е тъй тайнствена и немислима, както и Божестве­ното „не е“ на отрицателното богословие. Самата идея за абсолют­ното „нищо“ е противоречива и абсурдна: да кажем, че то същест­вува, би значило да противоречим на самите себе си; да кажем, че то не съществува, би било плеоназъм, като че ли сме искали неспо­лучливо да изразим мисълта, че нищо не съществува вън от Бога, че не съществува дори и самото „вън“. Но сътворението „от нищо“ означава именно акт, създаващ нещо вън от Бога, създаване на аб­солютно нов сюжет, необоснован нито от Божествената природа, нито от някаква материя, нито от възможността за битие вън от Бо­га. Може да се каже, че с акта на сътворение „от нищо“ Бог дава възможност за поява на нещо вън от Него Самия, че Той поставя самото това „вън“, самото това „небитие“ до Своята пълнота.Бог “дава място“ на напълно нов сюжет, безкрайно отдалечен от Него не „заради мястото, а заради природата“ (ού τοπώ αλλά φύσει), по думите на св. Иоан Дамаскин[137].

Сътворяването не е саморазгръщане, безкрайно саморазпространяване на Божеството, непосредствено действие на енергиите, про­извеждащи съществата по силата на някаква необходимост в Божес­твената природа. „От само себе си разливащото се благо“ на неоплатониците не е Бог на апостол Павел, „Който зове несъществува­щото като сьществуващо“ (Римляни 4:17). Сътворяването е акт на во­лята, а не на природата. Именно в този смисъл св. Иоан Дамаскин противопоставя сътворението на света и раждането на Словото: „…Раждането (в Него) е безначално и вечно, защото е действие на Не­говото естество и произлиза от Неговото същество, в противен слу­чай Раждащият би се изменил, би бил Бог първи и Бог следващ, и така би произлязло преумножение. Сътворяването е у Бога като действие на желанието, което не е съвечно на Бога. Защото това, що се привежда от небитие в битие, не може да е съвечно на Безначалното и винаги Съществуващото[138]“. Сътворяването е акт с начало. Началото пък предполага изменение, преход от небитие към битие. Поради това в резултат на самия си произход сътвореното винаги ще бъде изменяемо, подложено на преход от едно състояние в дру­го. То няма никаква обосновка нито само в себе си като създадено от нищо, нито в Божествената същност, защото никаква необходи­мост не е принуждавала Бога да твори. Наистина, няма нищо в Бо­жествената природа, което да бъде необходима причина за създава­не на тварното. То би могло и да не бъде. Бог също би могъл и да не твори. Сътворяването е свободен акт на Неговата воля и това е единствената обосновка на сътвореното. Намерението на Божестве­ната воля става дело, когато Бог пожелае. Желаното от Бога се осъ­ществява и незабавно става нечие битие, защото, когато желае не­що по Своята Премъдрост и творческата Си сила, Всемогъщият осъществява това желание. Според св. Григорий Нисийски тварното битие е изпълнение на Божественото желание[139]. Тварта, случайна на самия си произход, има начало на своето съществуване, но ще съществува вечно. Смъртта и унищожението няма да бъдат връща­не към небитието, защото „словото Господне пребъдва довеки“ (1 Петр. 1:25) и Божествената воля е неотменима.

Сътворяването като свободен волеви акт, а не природно излива­не, подобно на излъчването на Божествените енергии, е свойство на личния Бог, на Бог-Троица, Който притежава обща воля, принад­лежаща на природата и действаща по определение на мисълта. То е онова, което св. Иоан Дамаскин нарича „предвечен и неизменяем Божи съвет[140]“. В книга Битие Бог казва: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие“ (Битие 1:26), като че ли Троицата преди сътворението иска съвет сама от Себе Си. Този „съвет“ сви­детелства за свободен и съзнателен акт. Отново според Иоан Да­маскин „Бог… твори чрез мисълта и тази мисъл се превръща в де­ло[141]“. „Защото Бог, продължава той, е съзерцавал от вечност всич­ки неща преди битието им, представяйки си ги; и всяка вещ получа­ва своето битие в определено време, съобразно с вечната Му, съе­динена с желание мисъл (κατά τήν θελητικήν αυτοϋ αχρονον εννοιαν), която е предопределение (προορισμός), образ(είκών), план (παράδειγμα)[142]“. Терминът θελητικήεννοια, преведен от нас като „мисъл-воля“ (може би по-точно би било да се каже „волева мисъл“), е из­ключително знаменателен[143]. Той прекрасно изразява учението на Източната църква за Божествените идеи и мястото, което източното богословие отрежда на идеите за сътворените от Бога неща. Според това учение идеите не са вечни причини за тварните същества, съ­държащи се в самото Божествено същество: не са и определение на Божествената същност, към която според блажени Августин сътво­реното се отнася като към „причина-образец“ (cause exemplaire). С течение на времето тази мисъл става обща традиция за цялото за­падно богословие, учение, ясно формулирано от св. Тома Аквински. В богословстването на гръцките отци Божествените идеи имат повече динамичен, волеви характер. Мястото им не е в същността, а в това, което „следва същността“, в Божествените енергии: защото идеите се отъждествяват с волята или желанията (θελήματα), опре­делящи различните модуси (или начини), по които тварното се приобщава към творческите енергии. Именно така Дионисий Ареопа­гит характеризира „идеите или образците“, които са „причини, при­даващи същност на нещата…, тъй като с тях свръхсъщностният Бог е предопределил и създал всичко[144]“. Ако Божествените идеи не са самата Божия същност, ако те, така да се каже, са отделени от същ­ността чрез волята, тогава не само актът на сътворяване, но и ми­сълта Божия вече не е необходимо определение на природата, не е невеществено (умно) съдържание на Божественото същество. Така тварната вселена вече не ни се струва блед и слаб отглас на Бога, както в мислите на Платон и платониците; тя ни се представя като напълно ново битие; като творение, току-що излязло от ръцете на Бога, Който „видя, че това е добро“ (Битие 1:8); като сътворен свят, желан от Бога и превърнал се в радост на Неговата Премъдрост; „хармонична подреденост“, „дивно съставена песен в похвала на все­могъщата Сила“, по израза на св. Григорий Нисийски[145].

Прочетете още „Глава V“ →

Архимандрит Инокентий

Всред въпросите, вълнуващи днес богословите, на проблема за Свeщеното Предание се придава особено значение, понеже учението за Свeщеното Предание, засягайки основите на християнската вяра и живот, е един от най-важните пунктове в разногласията между християнските изповедания. Затова проучването на този въпрос в икуменическите богословски конференции има грамадно значение за сближението на християните (Анатолий Ведерников).

Възникнал през XVI-ти век, протестантизмът отрече Свeщеното Предание. И въпреки многото богословски трудове по тази тема, предимно от гледна точка на протестанството и римокатоличеството, въпросът за Свeщеното Предание и досега остава неразрешен у тях.

„Православната Църква винаги е признавала и признава, че и двата източника на християнското вероучение – Свeщеното Писание и Свeщеното Предание – имат еднакви достойнства и значимост. Свeщеното Писание съдържа необходимата за нашето спасение пълнота на божествената истина и наедно със Свeщеното Предание служи за основа и източник на цялото догматическо учение. Църквата Христова пази чисто и неповредено записаното и незаписаното Божествено откровение, изтълкува божественото и апостолското предание[1]“.

В Катехизиса, съставен от Московския митрополит Филарет[2] (починал 1867 година), е казано: „Под Свeщено Предание се разбира това, което истинно вярващите и почитащите Бога предават чрез слово и пример един другиму, и прадедите на потомците – учение на вярата, Божи Закон, тайнства и свещени обреди[3]“. По-нататък в Катехизиса се съдържа следният диалог:

– Кое е по-древно: Свeщеното Предание или Свeщеното Писание?

– Най-древният и първоначален начин за разпространение на Божественото откровение е Свeщеното Предание. От Адам до Моисей не е имало свещени книги. Сам Господ Иисус Христос предал на учениците Си Своето божествено учение и установления със слово и пример, а не с книга. По същия начин отначало и апостолите разпространявали вярата и утвърждавали Христовата църква. Необходимостта от Преданието се вижда и от това, че от книгите може да се ползва по-малка част от човеците, а от Преданието – всички… Свeщеното Писание е дадено, за да се запази по-точно и неизменно Божественото откровение.

– Трябва ли да се пази Свeщеното Предание и тогава, когато ние имаме Свeщеното Писание?

-Трябва да се пази Преданието, което е съгласно с Божественото откровение и Свeщеното Писание, както учи за това самото Свeщено Писание. Апостол Павел пише: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте, било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:15).

– За какво е нужно сега Преданието?

– Като ръководство за правилното разбиране на Свeщеното Писание, за правилното извършване на тайнствата и за запазване свещените обреди в чистотата на тяхното първоначално установление. Св. Василий Велики казва за това следното: „От догматите и проповедите, запазени в Църквата, едни имаме в учението, изложено в Писанията, а други, дошли до нас от апостолското предание, сме приели в тайна. Но и едните, и другите имат една и съща сила за благочестието. И никой не оспорва последните, дори ако малко е вещ в църковните установления. Защото, ако се осмелим да отхвърлим обичаите, неизложени в Писанията, като нямащи голяма важност, то непременно ще повредим на Евангелието в най-главното, или по-добре казано, ще превърнем апостолската проповед в празно име. Например (ще спомена, преди всичко, за първото и най-общото): кой е учил писмено, че възлагащите своето упование върху името на нашия Господ Иисус Христос трябва да се кръстят? Кое писание ни е научило да се обръщаме на изток, когато се молим? Кой от светиите ни е оставил писмено молитвата за превръщането на хляба в Евхаристията и на Чашата на благословението? Защото ние не се задоволяваме с думите, които Апостолът или Евангелието споменава, но и преди тях, и после произнасяме и други, имащи голяма сила при извършването на тайнството, като сме ги приели от неписаното учение. Според какво писание също благославяме и водата при кръщението, и елея – при помазването, а също и самия кръщаван? Не ли според предание, пазено в мълчание и тайна? Кое написано слово ни е научило на самото помазване с елей? Откъде е и трикратното потопяване на кръщавания? От какво писание е взето и другото, което се отнася до кръщението: да се отрича човек от сатаната и неговите ангели? Не от това ли необнародвано, тайно учение, което нашите отци са запазили в нелюбопитно и скромно мълчание, като добре са разбирали, че светинята на тайнствата се пази в мълчание? Защото прилично ли би било да се преподава на непосветените писмено учение за това, на което не е им е позволено дори да погледнат?“ (За „Светия Дух“, глава 27[4])“

В Катехизиса на свещеник Иоан Иоанович Жилов[5] са дадени уместни пояснения относно изложеното по-горе: „Гласа на Свещеното Апостолско Предание можем да чуем в Апостолските Правила, в постановленията на Вселенските и някои поместни събори, в древните литургии и символи на вярата, които са се употребявали в Християнската църква от апостолски времена, и в творенията на древните Свети Отци и учители на вярата. Свещеното Предание ни удостоверява в истинността на Свещеното Писание, както и в това – кога, от кого, по какъв случай и с каква цел е написана една или друга свещена книга. Сетне, Свещеното Предание прави ясен смисъла и значението на тази или онази библейска книга, на едно или друго място в нея. Свещените книги са писани за люде, които са живели в едно и също време със свещените писатели или наскоро подир тях; тези книги са писани всяка с определена цел, по някакъв случай. Затова, първите четци на свещените книги и най-близките им потомци са разбирали текста на тези книги по-добре, отколкото, например, ние, които живеем хиляди години по-късно. Ще рече, за да разберем правилно текста на свещените книги, трябва да се обърнем към древните християни – към онези мъже, които са били близко до апостолите и евангелистите, и сами са слушали от устата им различни разяснения и тълкувания: гласът на тези мъже е глас на църковното предание. Най-сетне, Свещеното Предание ни помага точно да определим и обясним някои истини на вярата, които не са съвсем напълно изразени в Свещеното Писание, например: за приснодевството на св. Богородица, за почитането и призоваването в молитва Божията Майка, ангелите и светиите, почитането на светите мощи и други[6].“

Първите християни не са имали възможност да знаят еднакво и едновременно Апостолските Писания, а са се учили и вярвали в Христа чрез предания и устни наставления. Имало църкви, които дълго време не са знаели, че съществуват Евангелия и Послания. Християните са се ръководили повече от Свещеното Предание, отколкото от Свещеното Писание. Кои засвидетелстваха истинността на Егангелието? Светите Отци и Светите Събори! Нея засвидетелстваха апостолските приемници: Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Ириней Лионски, Киприан Картагенски, Юстин Философ, Климент Александрийски, Папий, Егезип, Иероним, Епифаний и други. Св. Игнатий Богоносец учил и увещавал християните с твърдост да се държат о́ Апостолското Предание[7]. Тертулиан (II-III век) пише: „Което се проповядва във всички църкви, основани от апостолите и се пази без писмо, то несъмнено, води своето начало от апостолите“[8].

Етимологически терминът „предание“ обикновено означава предаване, връчване, тоест характеризира един начин, процес на действие; после това понятие може да означава и самия предмет на действието, като нещо предадено. Тъкмо в последния смисъл се употребява терминът „предание“ в новозаветните писания и в светоотеческите творби. В говоримия език понятието „предание“ се употребява в смисъл на традиция, на стари сказания, легенди и прочее. В богословския му смисъл терминът „Предание“ определя съдържанието на вселенското учение, което светите апостоли проповядвали и предали на Христовата църква, „защото в нея като в богата съкровищница апостолите положили в пълнота всичко, което принадлежи на истината“ (св. Ириней Лионски, „Против ересите“, книга 3, глава 4).

Св. Атанасий Велики, като говори за „първоначалното предание“, го нарича „вярата, която е предал Господ, проповядвали апостолите, съблюдавали отците“, и утвърждава, че източникът на Преданието е словото на Самия Господ Иисус Христос, стигнало до нас чрез проповедта на апостолите[9].“

Светите Отци от доникейската епоха изобщо застават върху това становище, определяйки понятието „Предание“. Явно е, че Свещеното Писание дава всички основания за това, като сочи думите на Господа: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие“ (Матей 11:27). Още по-конкретно е изтъкната връзката между Преданието и Откровението в Първосвещеническата молитва на Спасителя: „Словата, що си Ми, дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:8).

И така Свещеното Предание по съдържание съвпада със съдържанието на апостолската проповед. Всичко, което е било проповядвано от апостолите, е било предадено от тях на Църквата и е влязло в състава на апостолското Предание. Поради това Свещеното Предание не е някаква отделна част от богооткровеното апостолско учение, но цялото това учение във всичката му пълнота, защото целта и съдържанието на апостолското благовестие не се заключаваше в съобщаване отделни истини от догматически, исторически или нравствен характер, но във възвестяване светата тайна на Божието Откровение в Иисус Христос и спасението на човешкия род чрез Него. Всички истини на Свещеното Предание, независимо от характера им, са органически свързани с благовестието за спасението на човешкия род чрез Иисус Христос, и всяка една от тях сочи пътя, който доближава към Казалия за Себе Си: „Аз съм пътят, и истината и животът“ (Иоан 14:6). Следователно Свещеното Предание всецяло е изпълнено с Христа, Който го изпълва в целия му състав и във всичките му части. В Преданието, както и в Църквата, всичко и във всичко е Христос.

Московският митрополит Филарет казва: „Боговдъхновеното Писание, според свидетелството на един от свещените писатели, именно св. евангелист Лука, е само продължение и неизменен, чрез особено устроение на Духа Божий, затвърден вид на Преданието[10].“ Затова Свещеното Писание може да се определи като боговдъхновено изложение на Богооткровената Истина на вселенското апостолско Предание, запечатано в завършеното събрание на Свещените книги на Стария и Новия Завет. А това значи, че Свещеното Писание не говори само за същото, за което говори и апостолското Предание, но е също така пълен и съвършен израз на Богооткровената Истина.

Съвършеното и пълно изложение на евангелското учение, предадено от апостолите, се заключава не в отделните книги на Свещеното Писание, допълващи една друга, но само в завършения по състав и единния по предмет и съдържание канон на свещените книги на Стария и Новия Завет. Но тази завършеност и това единство могат да бъдат постигнати не иначе освен в Църквата, в светлината на пазеното от нея Апостолско Предание. Нашата вяра в пълнотата на Истината, съдържаща се в Свещеното Писание, се спира не само върху авторитета на Църквата, но в още по-голяма степен върху нейния благодатен живот, поддържан в Църквата със силата на действащия в нея Дух Божи. Това е дар Божи, поверен на Църквата, както „диханието на живота е дадено на първосъздадения човек, защото гдето е Църквата, там е и Духът Божи, и гдето е Духът Божи, там е и Църквата и всяка благодат, а Духът е Истина“. По този начин въпросът за съотношението между Свещеното Писание и Свещеното Предание може да се резюмира в следното: Макар Свещеното Писание в своята цялостност да съдържа цялата пълнота на Богооткровената Истина, тази Истина обаче не може да бъде възприета и разбрана вън от Църквата. Затова, както Свещеното Предание, така и Свещеното Писание принадлежи само на Църквата, в която „несъмнено се намира и истинското писание, и истинското тълкувание, и истинските християнски предания[11]“.

Оттук следва, че чрез действието на същия този Дух, Който говори в Свещеното Писание, пълнотата на изразената в него Богооткровена Истина може да получи в Църквата и по-друго изложение, но тъждествено с него по предмет и съдържание. Като пример за това може да се посочи така нареченото „Правило на вярата“, или догматическото апостолско Предание на Църквата.

Древното християнско „Правило на вярата“ произхожда – като устно предание – далеч преди образуването на Библейския кодекс и писмените апостолски благовестия. Това е зафиксираното изповедание при извършването на тайнството свето́  кръщение – „кръщелният символ“, който, по свидетелството на Руфин и Кирил Александрийски, в продължение на целия период на гоненията не се е записвал, а се е предавал устно и е бил записан едва през IV-V век.

Съпоставяйки текстовете на кръщелните изповедания на различните апостолски църкви, може да се убедим, че в своята основа те представляват по форма и съдържание израз на единната апостолска вяра.

„В такава концентрирана форма Богооткровената Истина за пръв път придобива характера на учението, пазено и предавано от Църквата, и в това си качество Правилото на вярата може да бъде наречено Предание в специалния смисъл на думата[12]“. В четвърта книга от съчинението си „Върху началата“ Ориген изтъква значението на „Правилото на вярата“ така: В него ние намираме „скритата светлина на догматите, заключени в словата на Свещеното Писание“. Но вътрешната връзка между Свещеното Писание и „Правилото на вярата“ се установява само от Църквата, на която Господ е поверил пазенето и предаването на Свещеното Предание.

Това определение се нуждае от по-конкретно изяснение. Православното богословие утвърждава, че пазители на вярата и благочестието не са отделни иерарси, нито дори събори, но самото Тяло на Църквата – църковният народ. Затова в пазенето на Апостолското Предание мисията на иерархията се състои не само във функцията на църковното учителство, а и в това, щото чрез нея, в тайнствата на Църквата, да се предава непрекъснато на вярващите пълнотата на благодатния живот, който отваря духовните очи на всички, за да могат да съзерцават Богооткровената Истина на Апостолското Предание. Оттук литургическият, богослужебният живот на Църквата е онова тайнствено лоно, в което се разкрива пълнотата на Апостолското Предание.

Св. Василий Велики казва: „В мене вярата всякога е една и съща, понеже както приехме от Господа, тъй и се кръщаваме; както се кръстихме, така и вярваме; както вярваме, така и славословим, не отлъчвайки Светия Дух от Отца и Сина“ (Писмо 243/251). В тази тричленна формула св. Василий Велики изразява закономерността, с която се определя съдържанието на Свещеното Предание в целостта му и за което той говори като „за взаимна, непрекъсваема и необходима връзка“. Тази взаимна връзка между литургика и догматика св. Василий Велики, както и много други Свети Отци, усещал необикновено живо. Това проличава подчертано ясно в трактата му „За Светия Дух“. „Изразените в тази взаимна връзка богословски идеи органически са свързани помежду си; в тях лесно може да се схване тенденцията за разкриване чрез богослужението цялата пълнота на Богооткровената Истина на Апостолското Предание[13]“.

Така, богослужебният опит и литургическото предание в Православната Църква са най-тясно свързани с нейното догматическо Предание и образуват онази жива среда, в която се осъществява пазенето и предаването на това Предание. „Ако бихме се осмелили да отхвърлим незаписаните обичаи (тоест действията и славословията, които имат отношение към литургическото предание на Църквата) – казва св. Василий Велики, –  то без да забележим, непременно бихме изопачили най-главното в Евангелието, или по-добре казано, бихме обърнали апостолската проповед в празно име[14]“.

Прочетете още „Свещеното Предание като вероучителен извор*“ →

Иван Рашков

Името на преподобни Андрей Рубльов е едно от най-известните в руското Средновековие. Когато и където да се заговори за Русия, за Руската пра­вославна църква и руската църковна живопис през този период, нався­къде звучи името на преподобни Андрей Рубльов. Неговото име носи Музеят за древноруско изкуство, намиращ се в Спасо-Андрониковия манастир, в който преподобният е бил монах. В негова чест в Москва е издигнат и паметник. Името му се поменава и в Троице-Сергиевата Лавра в Съ­бора на Радонежските светци[1].

Животът и дейността на преподобни Ан­дрей Рубльов протекли във втората половина на XIV-ти век и 30-те години на XV-ти век[2] Точната дата на неговото раждане не е известна. Неизвестно е и месторождението му. В житието на преподобни Никон Радонежски, съставено от Пахомий Логотет, има известие, че Рубльов починал „в старости велице[3]“. В онова време такава старост считали възрастта над 60 години[4].В житието се посочва и годината на неговата смърт – 1430. В такъв слу­чай най-вероятно той да се е родил след 1360 година.

Заедно с другия известен иконопи­сец Даниил Черни той живял и се подвизавал в Московския манастир „Спас Неръкотворни“, на който пър­вият игумен бил ученикът на преподобни Сергий Радонежски – преподобни Андроник. В този манастир, заедно с преподобни Андроник, към лика на светиите е причислен също и вто­рият игумен на манастира – преподобни Сава. Не е известно точно кога е до­шъл в манастира монахът Андрей, но по всяка вероятност той е бил вече в него при игумена Сава.

В 1405 година преподобни Андрей заедно с Теофан Грек и стареца Прохор живописва Благовещенския събор в Кремъл. В летописите преподобни Андрей се споменава след Теофан и Прохор, поради което може да се приеме, че той е бил много по-млад от тях. Но въпреки това вече е известен жи­вописец, иначе не би бил привлечен на работа в Благовещенския събор в московския Кремъл.

През 1408 година по нареждане на ве­ликия княз Василий Дмитриевич Андрей Рубльов и Даниил Черни стенописват възобновения Успенски събор в град Владимир. Стенописването започнало на 25 януари 1408 година. Възобновяването на големия исторически събор, построен още през XII-ти век, във времето на разцвета на Владимиро-Суздалското княже­ство имало голямо историческо зна­чение. От края на XIV-ти и XV-ти век Москва се считала не само център на обединена Русия, но и наследник на големите художествени традиции на Киевска Русия и Владимиро-Суздалското княжество[5].

Известно време преподобни Андрей Руб­льов е работил и в Звенигород при княз Юрий Димитриевич. От така наречения „Звенигородски чин“ до нас са дошли само три икони – „Христос Спас“, „Св. апостол Петър“ и „Св. Архан­гел Михаил“, съхранявани днес в Третяковската галерия в Москва.

От 1425 до 1427 година по покана на игумена Никон Андрей Рубльов и Даниил Черни стенописват Троицкия събор в Сергиевия манастир. От 1427-1430 година той ръководи работата по стенописите в Спаския събор в московския Андроников манастир.

В пълния разцвет на своите твор­чески сили, по благословението на преподобни Никон, Андрей Рубльов живописва иконата „Старозаветна Света Троица“ „в похвалу Авве, Преподобному Сергию[6]“. Най-вероятно тя да е създадена в 1411 година, когато върху гроба на преподобни Сергий (починал 1392) била издигната дървена църква[7]. По-късната каменна църква, построена в 1423-1424 година на нейно място, била посветена също на Света Троица.

По всяка вероятност иконата е пренесена в новата църква, където и престояла чак до предаването ѝ в Третяковската галерия в 1929 го­дина. Сега тя привлича към себе си внимание като паметник на църков­ната живопис с голямо обаяние. Преподобни Андрей Рубльов е вложил в нея цялата сила на своя гений. Той създал такова съвършено художествено произведение, което го обезсмъртило. По думите на Виктор Никитич Лазарев „само тази икона е достатъч­на, за да си остане той велик май­стор[8]“.

Когато изучаваме руската цър­ковна живопис от XIV-ти век, веднага се натъкваме на един любопитен факт: от втората половина на това столе­тие рязко се увеличава количеството на икони, изобразяващи Света Троица. Тази иконографска тема била осо­бено популярна в кръга на преподобни Сергий Радонежски. Именно на Света Троица посветил той основания от него манастир. И когато неговите ученици и най-близки последователи полагали основите на нови манастири, те често ги посвещавали на Света Троица.

За преподобни Сергий образът на Света Троица изразявал единство и съгла­сие. Епифаний Премъдри отбелязва в житието му, че преподобни Сергий из­дигнал храм и го посветил на Света Троица та „като съзерцава Светата Троица, да победи страха от ненавистните вражди на този свят[9].“Това напълно се съгласува с прак­тическата дейност на преподобни Сергий Радонежски, който открито се опълчвал срещу княжеските спорове и междуособици.

Съществува още една причина, обясняваща широкото разпростране­ние на икони с образа на Света Троица през втората половина на XIV-ти век[10]. Става дума за еретическите движения, които от края на XIII-ти век започ­нали да се разпространяват в Ру­сия, в рамките на които антитринитарните течения заемали далеч не последно място.

От църковната история ни е из­вестно, че богомилите и катарите отхвърляли църковния догмат за триединия Бог[11]. Ереста на стриголниците, пуснала в XIV-ти век дъл­боки корени в Новгород и Псков, също отричала равенството на Лицата на Света Троица. Стриголниците утвърждавали, че при явяването на трите ангела на Авраам, той видял само Бога и два ангела, а не трите Лица на Света Троица. Обосновавайки своята теза, стриголниците, както и жидовстващите, дошли в края на краищата до пълно отричане изобра­зяването на Света Троица[12].

Естествено било да се даде от­пор на тези антитринитарни ереси както чрез богословската литература, така и чрез иконописта. На една Новгородска икона „Отчество[13].“(края на XIV-ти век) в горната част има надпис, който уточнява сюжета на иконата: „О(те)ць и Синь и с(вя)ты(и) Духъ“. За да не остане у зрителя никакво съмнение в равенството на Лицата на Света Троица, художникът е дал още два надписа: над трона, встрани от фигурата на Бог Отец, и на диска, който Христос Емануил държи с двете Си ръце. Тези надписи гласят: IC ХС. По такъв начин и Бог Отец, и Дух Свети, символизиран чрез гълъба върху диска, са равни с Христа.

Другият отпор на тези ереси е чрез богословската литература. Епифаний Премъдри, който пише жи­тието на преподобни Сергий Радонежски в началото на XV-ти век, се впуска в други разсъждения за ролята на троичното начало в събитията от Старозаветната и Новозаветната история. На тази „тричисленост“ Епифаний придава почти космическо значение [14].С тази му дейност в борба против еретиците, отразена и в неговите проповеди, е пропит целия му живот.

Когато преподобни Андрей Рубльов полу­чил покана за живописването на иконата „Старозаветна Света Троица“, тази тема[15] несъмнено и за него са­мия, и за съвременниците му е имала жизнено значение. Пред него е била поставена задачата чрез иконописта да покаже равенството на Лицата на Света Троица за назидание на иначе мислещите. Този момент вероятно е изиграл огромна роля в неговия зами­съл в иконата „Старозаветна Света Троица“. И като всяко голямо произ­ведение на изкуството иконата от преподобни Андрей Рубльов може да бъде разглеждана от различни страни.

Въпросите, свързани с формите за въплъщение на образа, имат своето изходно начало в самата идея, която те нагледно изразяват. Що е „образ“ в неговото православно разбиране? Понятието за образа и формите на неговото изразяване намират своето отражение у светите отци на Църквата много преди иконоборческия период (726-843). А през този период тези въпроси придобиват особена сила в живота на Църквата. Главният ак­цент през иконоборческата епоха пада върху въпроса за допустимостта на съществуването на иконите в Църк­вата и на тяхното почитане въобще. Въз основа на редица мнения и формулировки, дадени от светите отци, по този въпрос стигаме до извода, че самó по себе си възникването на образа в Църквата е дело на Божие­то предопределение, защото както в предвечното предопределение, така и в идеята, се съдържат първообразите на тези неща, които имат битие в Самия Него“, пише св. Иоан Да­маскин[16]. Ако това е така, то няма нищо удивително в това да предпо­ложим, че образът, както при своята поява в Църквата, така и в по-на­татъшното свое развитие, се нуждае и се намира под особения Божи Про­мисъл. Бог е вдъхновявал в това дело не само отделни личности, но и цели култури – да отразяват в тях­ното религиозно изкуство във види­ми форми невидимите свойства на Първообраза, без които „не бихме били в състояние да се издигнем до съзерцаване на духовните пред­мети“, „защото ние имаме нужда от това, което ни е родствено и сродно“, тоест да познаваме Бога пос­редством образи и форми, съдържа­щи в себе си Неговите отличителни свойства[17]. Образът, според уче­нието на светите отци, е „видимо в невиди­мото, тъй като в него се изобразява живеещият във видимото тяло неви­дим дух[18]“.

Така светите отци ни въвеждат в раз­биране духовното съдържание на образа, който отразява в себе си духовните черти на първообраза. Разсъждавайки за вътрешната същ­ност на образа, светите отци виждат об­щата форма на неговото въплъщаване в красотата. „Цветовете на живописта ме подтикват към съзерцание и като слънчев лъч услаждат зрението ми, вливайки в душата славата Божия“, говори св. Иоан Дамаскин[19]. Сла­вата Божия, отразяваща се в духов­ната красота на иконата, има за свой източник Божието съизволение. Св. Иоан Дамаскин сравнява красотата на иконата с мелодията на Псалмопевеца.

Светите отци поставят граница и между външните красиви форми и духов­ната, истинска красота, в която по­чива славата Божия. „Божествената красота, по думите на св. Василий Велики, се проявява не в какъв да е вид и не в прелестта на иконата, обу­словена от изящните багри, а се долавя в неизреченото блаженство, съобразено с добродетелите[20].“

Говорейки за формите на въплъще­ние на образа, светите отци се спират не толкова на въпроса за характера, колкото за живото непосредствено предаване на първообраза по пъти­щата за реалното предаване на дей­ствителността.

Съществен момент в принципното значение на образа е неговият повествователен и илюстративен ха­рактер. Чрез иконите последовател­но са проследени свещените събития от Стария и Новия Завет.

Идейната дълбочина на църков­ното учение, широтата на историче­ския материал, който трябва да се онагледи с изобразителни средства от специфичен характер, са в основата на онези етапи, чрез които е трябвало да премине своя път образът в Църквата.

Великите творения на човешкия гений извикват към живот и велики, и животворни идеи. Това се отнася и за живописта въобще и по-специал­но за иконографията. На иконите освен Спасителят и Божията Майка, се изобразяват свети богоподобни люде. Те са свети, затова защото чрез благодатта и любовта Божия и с личния си подвиг са победили греха и самата смърт (духовна) и с това са потвърдили истинността и спасителността на своята вяра и религия[21].В това се заключава тяхната велика и жизнеутвърждаваща идея. Тази идея е отразена във всяка икона. Тя ни повествува за домостроителството на нашето спасение. Както всяка отделна евангелска заповед крие в себе си другите заповеди, съдържа цялото Евангелие, така и всяка отделна икона съдържа в себе си цялото домостроителство: спасението на човека чрез любовта на Отца, изкупителната жертва на Сина и благодатните дарове на Светия Дух[22].

Проследявайки изображенията в тяхното историческо развитие, ние се натъкваме на различни трактовки на тази иконографска тема (иконо­графията на „Старозаветна Света Трои­ца“), която не бива да обясняваме само със смяната на стилистическите вкусове на съответната епоха. Кол­кото повече се задълбочаваме в този въпрос, ние забелязваме, че раз­личните варианти на третиране са обусловени от различията в разби­рането на библейския текст при не­говото тълкуване.

В 18-та глава на книга Битие се по­вествува за явяването на Господа на Авраам в дъбравата Мамре, когато той седял при входа на шатрата си (стих 1). Когато ги видял, Авраам се затекъл към тях да ги посрещне, поклонил им се и казал: „Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб“ (стих 3). По-нататък се говори за приготвената трапеза от Авраам и Сарра, за заколването на отбраното теле и изпичането на пресни пити.

На трапезата между Господа и Авраам се започва разговор, в който на Авраам се предсказва за ражда­нето на сина му Исаак. След свърш­ване на угощението Авраам изпраща тримата мъже, които се отправили за градовете Содом и Гомора. Както по време на трапезата, така и тука при изпращането, Авраам узнава от Господа за унищожаването на тези градове, потънали в нечестие. По време на тази беседа двамата мъже си тръгнали и Авраам остава сам с Господа. След молбата на Авраам към Господа да пощади при известни условия жителите на тези градове, той се разделил с Господа и се върнал у дома си.

Някои от светите отци и учители на Църквата не се съмняват, че в този разказ се разкрива едно от Богоявленията при Авраам. Съществуват след­ните разногласия във връзка с това повествование: а) явил ли се е Господ на Авраам с двама ангели; б) или това са били просто трима ангели, послужили за външно откри­ване чрез тях на Бога; в) или във вида на трите ангела се явили трите Лица на Света Троица?

Св. Юстин Философ (II-ри век) се изказва направо за първото положение, за което той пише следното: „Свещеното Писание говори, че Бог се явил на Авраам, Моисей и други старозаветни праведници. Но това не бил Бог Отец. Бог Отец всякога пребъдва на небето, на никого ни­кога не се е явявал и с никого пряко не е беседвал[23].“ В творческата и промислителната дейност за света Му служи Неговият Син, наречен Бо­жествен Логос. По повод на това мнение на св. Юстин Философ епископ Силвестър отбелязва, че подобно сх­ващане се явява крайност в Църк­вата, която крайност впоследствие доведе до арианството[24].

Към възгледа на св. Юстин Фило­соф за явяването на Господа и на двама ангели на Авраам се придър­жат и Тертулиан, блажени Теодорит, Евсевий Кесарийски и св. Иоан Златоуст. Последният отбелязва по този въпрос следното: „В къщата на Авраам се явили заедно и Ангели, и техният Господ. Но след това Анге­лите, като служители, били изпра­тени да погубят градовете (Содом и Гомора – скоби мои), а Господ останал да беседва с праведника[25]“.

Към второто мнение за явяването на трите ангела на Авраам, които послужили като средство за откри­ване на Господа, се придържал блажени Августин. Той пише следното: „Ав­раам среща трима, а се покланя на Един. Посрещайки трима, той съзер­цавал тайната на Света Троица, а се поклонил на Единия, изповядвайки Единия Бог в три Лица[26]“. Следо­вателно тук числото „три“ се раз­глежда по-скоро като външен израз на Триипостасното Божество, а пок­лонението и обръщането към едно от Лицата – като указание за Не­говото единство[27].

Прочетете още „Богословско съдържание и символика в иконата „Старозаветна Света Троица“ на преподобни Андрей Рубльов*“ →