Иван Г. Панчовски

Дори най-нещастен и злочест човек има право на щастие и с цялата жар на душата си жадува за него. „Ние наистина сме създадени за щастие“ – заявява даже такъв теоретически и практически песимист като италианския поет-философ Джакомо Леопарди[1], който само мрачни картини виждал, само черни дни на нерадост изживял и не вкусил от никой плод на щастието. Но къде се намира това рядко съкровище – човешкото щастие? Кой път води към него? С какви средства се постига? 

Многовековният човешки опит доказва, че щастието се състои в доброто, в добродетелния живот. Който прави добро и посвещава живота си в служба на ближните си, той спечелва най-голяма слава и оставя след себе си паметник от добродетели, които никакви разрушителни сили на времето не могат да повалят и да обвият с прашното було на забравата. Който записва името си със светлите букви на доброто в сърцата на онези, които го заобикалят, никога не ще бъде пренебрегван, изоставян и забравян. Добрите дела пръскат светлина, красота, радост и щастие по цялата земя.

Чрез дългия си житейски опит всички народи са дошли до непоклатното убеждение, че добрият живее добре, а лошият – зле. Божията мъдрост и човешкото знание са привели безброй доказателства в потвърждение на тази истина. Старозаветният мъдрец казва: „Бог дава мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му; а на грешника дава грижи – да събира и трупа, за да предаде отпосле ономува, който е добър пред лицето Божие“ (Еклисиаст 2:26). Древните елини и римляни обстойно проучили добродетелта и дошли до безспорната истина, че само тя води към щастие. „Единствено добродетелта – казва Сенека – осигурява трайна, безгрижна радост[2].“ В същия дух се изказват още мнозина мислители не само от древността, но и от новото време. Една българска пословица казва: „Направи добро, па го хвърли в морето; ако рибите не видят, Господ ще види[3].“ „Добродетелта – говори Гьоте – има такова влияние върху щастието и нещастието на човека, че повечето положения в живота са зависими от нея[4].“ От нашите добродетели зависи оценката на хората за нас; нашите добродетели обуславят положението ни в живота; нашите добродетели определят преуспеха ни в семейството и обществото, нашите добродетели създават душевния мир, спокойствието на съвестта – елементи, без които няма радост, няма щастие.

Човекът е предназначен за добро: неговата най-съкровена същност е насочена към доброто и когато го извършва, той остава верен на себе си, осъществява назначението си и изживява вътрешно задоволство, душевен мир, върховно щастие. „Злото разрушава щастието на отделния човек, както и на цялата човешка общност – казва Гьоте – напротив, доброто и благородното причиняват и укрепват индивидуалното и общественото щастие[5].“ Гьотевият Фауст пребродил всички друмища на живота, изпитал всички наслади и удоволствия, ала „най-висшия миг“ изживял само когато се отдал на практическа дейност за благото на ближните си. „Заслужава да се отбележи – да кажем заедно с видния немски общественик и учен Вилхелм Хумболдт, – че когато не правим големи усилия да гоним щастието или да бягаме от нещастието, а само се стараем да изпълняваме дълга си, щастието идва самó по себе си[6].“      

Пътя на доброто посочва съвестта, този чуден Божий глас в сърцето ни. „Съвестта – казва Менандър, а след него и Виктор Юго в пълно съгласие с безброй други мислители и с общочовешкото съзнание – е Бог в човека[7].“ Като верен страж на доброто съвестта непрекъснато бди: предпазва от зло и грях, охранява от порок и падение, насочва към светлите лазури на добродетелите и към сияйните върхове на нравственото съвършенство. Когато следваме нейните повели, съвестта ни дарява с най-висшата награда.

От структурата на съвестта, от нейното място в нравствения живот и от нейните прояви произтича огромното ѝ значение. Човек не е възможен като личност и като нравствен характер, ако би бил лишен от съвест. „Нравствената същност на личността – казва видният германски философ Николай Хартман – се намира в съвестта[8].“ Без съвест няма нравствено съзнание, няма нравствена отговорност, няма нравствена дейност, следователно няма това, което образува ядрото на човешката личност. Ето защо съвестта принадлежи към самото нравствено битие на човека и без нея то не може нито да съществува, нито да се осъществи в пълнота и разцвет. Нищо не е така есенциално свързано и неразривно срастнато с личността на човека както съвестта: тя е пазител, страж и съдия. Затова който потъпква съвестта си, той изменя на себе си, унижава личното си достойнство, обезобразява се духовно и се обезличава нравствено. Следователно, достойнството на човека се състои в съвестта и се измерва по нейната будност и висота. Съвестта служи за най-правилен мащаб, с който човек може да оцени състоянието и нивото на своята личност. По нейната будност и чувствителност, по нейната чистота и висота, по нейната власт да определя решенията и поведението, се оценява личността на човека както от обществото, така, и от Бога.

Когато човек се е издигнал до будна съвест и следва нейните изисквания, той се удостоява с най-висшата награда. Спокойната съвест, съзнанието за изпълнен индивидуален и обществен дълг – ето върховното щастие на земята, което съдържа в себе си сигурна гаранция и за вечно блаженство. Колкото човек по-внимателно се вслушва в гласа на съвестта си, той ще придобива толкова по-голяма мъдрост и по-дръзновено ще служи на правдата. „Чистата съвест – отбелязва римският поет Овидий – не се бои нито от лъжи, нито от клевети, нито от сплетни[9]“. Щом съвестта е чиста и спокойна, човек върви уверено по жизнения си друм и се избавя от всяко чувство на неувереност и несигурност. Художествен израз на тази истина е дал Пейо К. Яворов в стихотворението си „Нотата“ (VI):

«Не ме е страх от хорски съд, присъда –

не всякога е прав света,

не ме е страх! – в тъмница нека бъда,

но… да мирува съвестта[10]».

Накрая гласът на съвестта ще се разрастне във величествен и тържествен призив, който ще води човека по върховете на съвършенството и ще му открие безкрайните чертози на блажения живот. Комуто съвестта е чиста и спокойна, той има мир в душата си: него никоя земна грижа и несгода не може да доведе до малодушие и отчаяние. Сред най-големи беди и нещастия чистата съвест е последната крепост, която ни запазва, утешава и успокоява. Борис Годунов, герой на Александър Сергеевич Пушкин, говори: „Ах! Чувствам: нищо не може да ни успокои сред световните скърби; нищо… само съвестта[11]“.

Щастието на спокойната съвест не се проявява с блясък навън. То често пъти остава незабелязано за външния наблюдател. То се разлива като тиха радост по цялата душа и я гали като мека лунна светлина. Всички венци на човешката слава увяхват – вечно свеж остава само венецът, изплетен от неувяхващите цветя на спокойната съвест. В душата, в която съвестта е чиста, не бушуват бури и урагани, които помитат всичко по пътя си, ломят и рушат, оставят след себе си печалната картина на опустошението. В нея владее божествено спокойствие и небесна тишина, в които се раждат свети идеи и се творят велики дела. Тихият одобрителен глас на чистата съвест е по-приятен от кресливите гласове на суетната слава. Когато човек запази съвестта си чиста и неопетнена и когато се вслуша в нейния закон на законите, той извайва в душата си вътрешната красота – единствената красота, която никога не увяхва и не погива. В знаменитите си „Тускулански беседи“ Цицерон нарича чистата съвест „най-хубавото украшение[12]“.

Щом съвестта почне да се вълнува, да негодува, да въстава срещу нас, да ни изобличава и терзае, и ние не се опомняме и не се поправяме, отлетял е чудният свят на мира и спокойствието, изчезнал е чаровният миг на радостта и щастието. Тогава душата ни бива овладяна от черни призраци и страшни демони, които прогонват от нас всяка светлина и ни правят убежище на непрогледен мрак. Тук много трудно прониква светъл лъч от царството на доброто; тук едва ли се заражда благороден порив и добродетелен помисъл; тук вилнеят грехът и порокът, сред чиито бурни вълни погива нежното цвете на радостта и щастието. Няма щастие без чиста съвест, без съзнание за вярно изпълнен нравствен и обществен дълг. Който няма спокойствие в съвестта си, никъде другаде не може да намери мир и отрада. „Моята съвест непрестанно ми напомня миналото – би могъл да изповяда подобно на преподобни Ефрем Сириец всеки човек, обременен с грях, – представя престъпленията ми и всекидневно опечалява живота ми. Когато размислям върху всичките си явни и тайни грехове, при всеки грях възкликвам: горко ми! и облажавам тези, които преждевременно са били изхвърлени от майчината утроба и не са видели светлината на този свят: по-добре е гроб без грях, отколкото дневна светлина в грехове[13].“

Колко ярко блясва превъзходното величие на спокойната съвест, когато го сравним с мрачната картина на злочестата душа, която се намира под ударите на неспокойната, изобличаваща и наказваща съвест! Много правдиво изобразява това Александър Сергеевич Пушкин. „Ако в съвестта има само едно случайно попаднало петно – пише той в „Борис Годунов“, – това е същинска беда! Душата ще изгори като от чума, сърцето ще се налее с отрова, укорът ще бие в ушите като с чук. И от всичко ще ти прилошава, ще ти се вие свят. И щастлив ще бъдеш да избягаш, но няма накъде… Ужасно! Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста[14]“.

Огнените укори на наказващата съвест парят в душата като неугасващи въглени. Нейните невидими стрели се забиват направо в сърцето на човека и го обливат в кръв. Окото на съвестта е всевиждащо; от неговия поглед не може да убегне нито един греховен помисъл и нито едно порочно дело. Този образ прекрасно е разработен от Виктор Юго в стихотворението „Съвест“. Неговият герой Каин, изобличаван от гласа на съвестта си за извършеното братоубийство и изтръпнал от уплаха от нейните преследвания, бяга разчорлен, смъртно блед, сред страшни бури. Злочестият убиец пристига в нощна доба край самотна планина и необитавано поле, покрито с мъх. Но и сред тази самота Каин не намира покой и дрямката бяга от очите му. Та нали чистата съвест не се бои да бъде сред хората, а нечистата я плаши самотата“ (Сенека)![15]

«Втренчил своя взор към тъмните простори,

видя: Око голямо в мрака се разтвори.

Пронизваше го то като с остър меч…

И хукна Каин пак да бяга, по-далеч!»

Обзет от смъртен страх, той бяга безспир и без отдих, докато най-сетне достига „края на света“. И тук обаче го преследва Окото на съвестта и смъртен ужас го пронизва. Многобройната челяд на Каин иска да помогне на нещастния си баща, да го скрие от Окото на съвестта. Обаче безсилна се оказва и шатрата на Явел, баща на скитниците злочести, и бронзовата ограда на Юзал, прочут леяр, и каменната кула на ковача Тубалкайн, и стрелите, които синовете на Енос и Сет отправят към звездните небеса. И в укрепения град, на чиито стени поставиха надписа: „Вход за Бога няма!“ пак прониква всевиждащото Око на съвестта. В изнемога и отчаяние Каин иска да се скрие от Окото на съвестта в гробната тъма.

«И в гроба тъмен слезе сам през мрачний вход,

и свре се там самин под непрогледний свод,

но и когато го зариха в гроба тайн,

и в тъмний гроб Окото взираше се в Каин!»[16]

Прочетете още „Значение на съвестта*“ →

Л. Целер

Вечно съществуващият Син Божи е дошъл в света в образа на смъртен човек. За Неговата бедна майка не се е намерило място в странноприемницата. В една пе­щера край Витлеем, в която при лошо време овчари подслонявали стадата си, се родил в тихата зимна нощ «Царят на царете» (1 Тимотей 6:15), Чието царство не ще има край.

По Своята човешка природа Христос е подобен на всички нас, но чрез вели­чието на Своето божествено Лице Той превъзхожда всички човеци и ангели. В този смисъл Той е, както пише св. апостол Павел, «образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята… и всичко чрез Него се държи» (Колосяни 1:15-17). Неговото царство не е само една историческа законна претенция, не е също божествено облагодатяване; в «Него телесно обитава всичката пълнота и Божеството» (Колосяни 2:9). Него­вата божествена природа е съединена с човешката в едно лице, затова Той прите­жава «всяка власт на небето и на земята» (Матей 28:18). С всемогъществото Той съе­динява пълнотата на мъдростта и съвършенството на добродетелите, каквито ни­кой владетел преди и след Него не е притежавал, нито пък може да притежава. В Него «са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието» (Колосяни 2:3). «Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца» (Иоан 1:14). Иисус е получил Своята царска власт от Отца.

Понеже Спасителят Христос, за да ни изкупи от греха, смирил Себе Си и бил послушен дори до смърт, «Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и под­земно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ» (Филипяни 2:8-11). Христос е спечелил Своето царство с цената на Своята кръв, която Той пролял на кръста от любов към нас; Той е цар на любовта и мира.

В Никеоцариградския символ на вярата четем: «Който (Иисус Христос) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и стана човек». С тези думи ние изповядваме, че Господ Иисус Христос е станал човек, за да се постави всецяло в служба за нашето спасение. Как е възможно, естествено е да запитаме, Творецът да служи на творението? Не е ли това нарушаване на правилния ред? Затова ли се въплътил Син Божи, за да промени този ред? Не трябва ли и ние да кажем заедно със св. апостол Петър: «Господи, няма да умиеш нозете ми во-веки» (Иоан 13:8); все пак Ти не можеш да се поставиш в служба на мене недостойния; аз трябва да Ти служа»? Тук се натъкваме на привидни противоречия, които могат да бъдат раз­решени, ако разберем действията на Триединния Бог и Неговата тайнствена любов.

«Бог е любов» (1 Иоан 4:8). Всяко дело Божие е плод на Неговата любов. Не от сляп инстинкт или от външна принуда Бог е извикал творението към битие. То е произлязло от свободното решение на Неговата свята воля. Любовта, с която естествено е свързано Божието същество, Го е подбудила, ако можем така да се изразим по човешки, да създаде небето и земята и всичко, което е на тях, ангели и човеци. Бог вижда в творението слаб отобраз на Своето собствено безкрайно съ­вършенство и от любов Той иска също и творенията да се радват на битието и жи­вота. Той произнася словото на Своето всемогъщество и те идват от небитие към битие. «Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина» (Битие 1:3). «Той повика звез­дите, и те казаха: «ето ни», и заблестяха от радост пред своя Творец» (Варух 3:35). Творението е плод на премъдростта, любовта и всемогъществото Божие. То е дело, което прославя своя Творец, то е прослава Божия.

Любовта Божия отива по-нататък. Тя искала да призове ангелите и човеците към още по-голямо участие в Божествения живот. Бог издигнал Своите разумни творения в благодатния живот. Чрез благодатните средства Той ги направил спо­собни да съзерцават духовно вечното величие на своя Творец, да притежават ве­чен живот и дори да станат съпричастници на Божествената природа. «Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме» (1 Иоан 3:1). Чрез богосиновството ние сме призвани и направени способни за по-висока прослава на Бога. Докато пребиваваме на земята нашият благодатен живот е несъвършен; едва когато придобием пълнотата на благодатта на небето, ще можем да вземем участие в трисветата песен на ангелите и светиите, ще можем благоговейно да паднем пред престола на Триединния Бог и да се молим: «Спасението дължим на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнеца» (Откровение 7:10). Все пак и тук на земята нашата първа молба е: «Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име» (Матей 6:9). Тайнственото съзнаване на нашето богосиновство (срв. Римляни 8:16) ни улес­нява да познаем светата любов на небесния Отец.

Но и с това любовта Божия още не се изчерпва. Ако вече свърхестественият порядък на благодатта ни открива тайните на любовта, които «око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това» (1 Коринтяни 2:9), защо ни е потребна и «тайната на Христа» (Ефесяни 3:4; Колосяни 3:4)? Кой човек някога би помислил, че безкрайният Бог е Триличен в единството на Своето същество и въпреки това ве­личие, в Своята любов към творението отива така далеч, че съединява човешката природа със Своята божествена природа в единството на личността на Своя вечен Син? Нещо повече! Кой би смятал за възможно, че вечното Слово на Отца приема човешката природа в смирения образ на раб, за да стане послушен до кръстна смърт? В тайната на Христа сияе едно така възвишено и покоряващо откровение на любовта Божия, че ние само смирено можем да вярваме и, изпълнени с удивление, да благоговеем. Наистина, Бог е любов!

Господ Иисус Христос се моли в Гетсиманската градина

Господ Иисус Христос Сам ни е възвестил, че Той е дошъл в света, защото Отец ни обича. «Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та вся­кой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен» (Иоан 3:16). Св. Иоан Богослов, апостолът на любовта, пише: «Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Божията любов към нас в това се яви, дето Бог про­води в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове» (1 Иоан 4:8-10). Също и св. апостол Павел посочва на чудесното откриване на любовта Божия, която лежи в основата на боговъплъщението и изкуплението: «Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправ­дали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева» (Римляни 5:8-9).

Спасителят Христос винаги е говорел за любовта на Отца; защото постоянното позоваване на изпращането от Отца ни посочва, че Отец ни обича и че Христос в служение на любовта на Отца е дошъл в света за нашето спасение. Или не е никакво доказателство на любовта Божия, че Отец ни изпраща Своя Син? Тъкмо в изпращането на Сина св. апостол Павел вижда първото и най-голямо доказателство на любовта Божия, първопричина на всеки дар и благодат. «Оня, Който и соб­ствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко» (Римляни 8:31-32)? По поръка на Отца Христос извършва Своите чудеса (Иоан 5:19); от Отца Той е получил учението, което ни възвестява (Иоан 7:16); в изпълнение на волята на Отца Той върши всяко Свое дело (Иоан 4:34); от ръката на Отца Той приема чашата на кръстната жертва (Лука 22:42). Отец Му е запо­вядал да отдаде живота Си за нас (Иоан 10:18; 14:31). Напълно и всецяло нашият Господ и Спасител Иисус Христос стои в служба на любовта на Отца; от любов към Отца Той «смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна» (Филипяни 2:8).

Унижението, което въплътеният Син Божи приел върху Себе Си за нашето спасение, е било голямо. Като истински Син Чо­вечески Иисус е изживял всич­кия позор и цялата мъка на кръстната смърт; в Гетсиманската градина Той молел Отца със сълзи (Евреи 5:7) и кървав пот, ако е възможно, да отмине от Него тази чаша (Лука 22:42, 44). Отец не отменил Своята заповед. Иисус трябвало да умре на кръста. Неговата кръстна смърт обаче е служела не само за изкуплението на людете от греха, но на първо място и за прославата на Отца. Това е било възви­шена задача, която Иисус е имал като най-висша цел пред Себе си. Наистина Той е слязъл от небето заради нас и заради нашето спасение, и заради нас е умрял на кръста; обаче ние човеците и нашето спасение сме само непосредствената и най-близка цел на Неговото въплъщение и на Неговото изкупително дело. Ние сме подчинени с нашето спасение като деца Божии на една по-висша цел – просла­вата на Отца. Затова в Своята първосвещеническа молитва Христос говори: «Отче, Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня» (Иоан 17:4). Така сияе в «тайната на Христа» онази любов Божия, която е насочена към вечната прослава на Бога и все пак не е себелюбие в човешкия смисъл на думата, но истинска любов, истинско благоволение, което се раздава на другите. Просла­вата на Отца и изкуплението на човеците не са в противоречие; в действителност те са едно и също нещо. Те се различават само по отношение на различните цели и тези цели отново не са в противоречие, но са подчинени една на друга. «Син Чо­вечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мно­зина» (Матей 20:28). Едно служение на вечното спасение на людете обаче не е само служение на тях, но и служение на прославата на небесния Отец, царско служение на любовта.

Прочетете още „Христовото царство на любовта и мира*“ →

Д-р И. К.

Да можех само един час да вървя с Него, само един час!… Бих желал да се заслушам в звука на Неговия глас, както са го слушали апостолите! Ис­кам да се вгледам в дълбоките Му очи, както св. Йоан Го е гледал често! Бленувам да поговоря един или два часа с Него, както Никодим говорѝ нощем! Ах, да мога да бъда при Него, както бях при майка си като дете и се притисках до нейното сърце или до коленете ѝ! В кого ли не са въз­никвали всички тези желания, обле­чени в светлите „сватбени“ одеяния на копнежа? Кой от нас не би раз­крил пред Него стотици свои мъчи­телни загадки на живота, разрешение на които може да даде само Той, Кой­то всичко знае, ако бихме имали въз­можност да прекараме поне една-един­ствена блажена вечер в Неговото учи­лище?!

Но уви! Той е вече недостъпен в Своя земнотелесен вид за нашите смъртни очи! Нямат възможност сети­вата ни да почувстват цялото – неиз­разимо обаяние, което се е излъчвало от Него и за което съдим от някои евангелски места!

Трябва да е било действително дивно това очарование, което е заставяло с непреодолима сила човеците да Го след­ват. Ние знаем малко или собствено почти нищо не знаем за външния вид на Иисус от Назарет. Не знам дали слънцето е обгорило лицето Му при Неговите дълги пътешествия, дали вя­търът е развявал светли или тъмни къдрици по челото Му, дали Неговите очи са били озарени от тиха светлина или са изразявали скрита меланхолия. Свещеното Писание ни дава само ня­колко кратки намеци за осанката на Иисус. Но от тях се вижда, че в ця­лото Му същество се е криело нещо, пленително. Той поглежда само един-единствен път в очите и през очите – в душата прости люде, които поради своята професия са чужди на всяка склонност към мечтания, произнася само три малки думи: „Вървете след Мене!“ – и тези, които не са Го виж­дали никога преди това, тръгват с Него и не се грижат вече за нищо от онуй, което досега е било съдържание на техния живот. — Но тази пленителна сила била съединена с царствена не­зависимост и величие. Когато тълпа от Негови гонители застава пред вра­тата на Гетсимания, за да улови голе­мия „Противник“ на синагогата и да Го заведе на съд, тогава Иисус излиза от сянката на маслинените дървета и пита: „Кого търсите ?“ И Неговото явя­ване действа в тоя момент така ве­личествено, че враговете Му падат на земята, като че ли някой изплющява с невидим камшик над главите им, и те се сгромолясват. Още стоеше по ли­цето на Иисус дълбоката бледнина от смъртния ужас пред настъпващите стра­дания; още не бе се свърнал напълно Неговият поглед из далечината на предстоящата кръстна смърт, която зърна, – и все пак човеците залитат и падат пред Него, като че ли са оза­рени от прекомерно ослепителна свет­лина. Предава им беззащитните Си ръце, за да Го вържат, – и все пак Той стои пред тях „стопроцентов цар“, и никой не се осмелява за известно време да сложи ръка върху тази цар­ствена осанка. – Обаче аз предполагам, че очите на Спасителя ще да са из­пускали съвсем особена сила. Изглеж­да те са излъчвали всезнанието на Не­говата душа, когато са се спирали на някой човек. Един поглед на тези очи, един-единствен поглед, непридружен от никаква дума из богочовешките уста, е бил достатъчен, за да превърне Петър от отрицател на Христа в разкаял се грешник, който с горчиви сълзи умива греховния позор от своята душа. Погледът на Иисус трябва да е притежавал истинска слънчева сила, която изнася на показ всичко, що се крие в най-тайните дипли на човеш­кото сърце.

И в Сина Човечески е кипял душе­вен живот, но – най-идеалният, който земята е видяла. Иисус е имал истин­ска, действителна човешка душа, – което не бива никога да забравяме за­ради вярата в Неговото Божество. И който се вдълбочи в главните черти на този душевен живот на Иисус, срещу него блясва съвършеният идеал на това, към което може и трябва да се стреми една човешка душа с вът­решно нравствено величие.

Той беше преди всичко вътрешно свободен. Не тегнеха върху Му никакви душевни бремена, под които ние греш­ните човеци пъшкаме. Никакви вериги, не Го обвързваха, които дрънкат тихо или шумно – при всяка наша стъпка. Не го теглеше копнежът, който ни принуждава да гледаме назад, назад към детството, към родния край, към блажените отминали дни. Той е бил в най-широкия смисъл на думата свобо­ден от родина и дом. Тук ми идва на ум една малка подробност из живота на Наполеон I. В деня, когато бил ко­ронясан за император, той, който се изкачил на най-високото стъпало на живота, бил блед като мрамор. Като полубог крачел бавно в коронното ше­ствие, горд, недостъпен, почти мрачен. Обаче душата на властелина, когато вървял видимо твърдо, се намирала под закона, който бил по-силен от почти стихийно силния подем на този властен дух, под закона за копнежа по миналото, който напада почти всеки велик човек, когато се намира на ви­сотата на своя живот. През време на коронното шествие Наполеон се обър­нал към своя брат Йосиф с думите: „Йосифе, ако беше жив сега баща ни!“ По-добре може да се почувства, от- колкото с думи да се изрази онова, което се крие в туй единствено изре­чение. В него се таи звук от песента: „О, блажено, блажено е да бъдеш още дете!“ В него се таи звук от песента:. „Помогни ми да забравя бремето на живота, и нека отново да стана като дете!“ Това чувство е толкова човеш­ко, толкова понятно, но Синът Чове­чески бе издигнат над него. Той изрече думи, които бяха резултат на продъл­жително самовъзпитание на един ис­тински човешки волев живот, макар никога не поддаващ се на слабости „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за Царството Божие“. Този, Който постави стоманеното изискване: „Не поглеждай назад, когато твоят дълг изисква настойчиво да вървиш на­пред!“,- Той сам изпълни това искане. Когато се повдигнаха първите преследвания против Него, тогава майка Му и роднините Му искаха да Го върнат отново вкъщи в тишината на град Назарет, обаче Той им отговори, че не познава родно място, и майка и братя, ако любовта към тях би Го спряла да върши волята на Своя Отец. Какво ве­личие се крие в това! Всеки от нас, който има родно място и дом, знае какво обаяние те притежават. Той знае как от всички техни уютни кътчета и скрити пътеки пеят сладките гласове на приказното минало и викат и при­мамват: „Твоето щастие лежи само във възможността да се върнеш към дет­ството, а в света и в твоята дейност се крие само твоето, никога не прекра­тявашо се, разочарование!“ Кое родно място и кой дом не са говорили така на човека, който след раздяла отново ги е виждал?

И към Марииния Син от Назарет родният край и дом отправи своя зов; това напълно трябва да го вярваме. Полските лилии Му викаха: „Остани, остани; Ти като дете почиваше в нас сякаш върху мека благоуханна коприна! Остани тук и не отивай при човеците, които не Те разбират!“ Но да остане там, това би значело да остави неиз­пълнена волята на Отца… И Той не остана: сложи ръката върху ралото и вече не погледна назад.

Но въпреки това Синът Човечески не беше беглец от родина и дом. Тъкмо поради Своята вътрешна свобода не биваше да стане такъв. Буда нощем и в мъгла избяга от жена и дете, за да не бъде победен от чара на родното място и домашното щастие. Обаче Иисус, Който каза: „Който изпълни волята на Моя Отец небесен, той Ми е брат и… майка“, въпреки това ос­тана и добър брат, и добър син. Тъ­жеше за сънародниците Си и плака за Иерусалим, а едно от последните Му слова, висейки на кръста, беше из­раз на грижа за Майка Му.

И тази възвишена свобода, която стои над всяка сантименталност, Гос­под притежаваше по отношение на всички човешки обстоятелства. Той ня­маше дом и чувстваше това, – че няма. Затуй и каза: „Лисиците имат леговище, и птиците небесни – гнезда, а Син Човечески няма где глава да подслони“. Има една картина към тоя текст: Спасителят върви в пороен дъжд из безлюдна степ. Една лисица префу­чава пред самотния пътник през друма и търси своята дупка, птиченцата се скриват от проливния дъжд в клоните на дърветата, обаче Синът Човечески трябва да върви нататък, без да на­мери закрилящ покрив. И тази картина несъмнено някога е била действител­ност. Но Синът Човечески никога не се оплаквал, че е бил лишен от удоб­ствата на живота. Във всичката Своя бедност Той е бил приятел на враб­четата и на полските лилии. В душата Му не е имало място за онова на­строение, на което Ницше е дал кла­сически израз в своята песен „Самот­ният“, в която скърби: „Враните гра­чат и отлитат в шумен полет към града: скоро ще завали сняг – горко томува, който няма покрив!“

Господ Иисус Христос

И това е великото и свръхвеликото в Него, че Този, Който никога не по­чувства като горчива оскъдица ли­шението, което понасяше заради Своето призвание на Спасител, не отблъсна и никоя невинна и благородна радост, която нетърсена се приближаваше до Него. Неговите притчи са взети почти из всички области на природата и чо­вешкия живот, и доказват, че Той е показвал извънредно наблюдателно око за всички реалности. Имаше бо­жествено велика любов към всичко съществуващо. Той гладува и жадува и се задоволяваше с рибите, които Не­говите ученици печеха на въглени, и с чаша вода от Якововия кладенец; но той прие и поканата за сватба или за гощавка, щом можеше там да послужи на Своята велика задача, и не отхвърли при това виното и гостбите, които Му поднасяха като на високопочтен Гост, приготвени сигурно не по ежедневните рецепти. И все пак от друга страна Той настави Своите ученици да ядат и да пият, каквото им предложат. Дре­хата, която Господ носеше, изглежда да е била тъкана с особена любвеобилна старателност, може би от ръката на Неговата майка, която добре е по­знавала високия естетически усет на Своя Син. Той не презираше сивия прах на обгорелите от слънцето дру­мове на Палестина, който покриваше сандалите и краката Му, – обаче също позволи да потече по Неговите нозе и нардовото миро със своето рядко благоухание и не отритна обичта на бедната, каеща се жена, която по тоя начин искаше да Му засвидетелства своята смирена и благоговейна пре­даност.

*

Но всичко туй още не е най-вътреш­ното светилище на човешката душа на Иисус. Той стоеше над нещата и чо­веците на тази земя. Ако се вдълбочим в съзерцание на Спасителевия образ, винаги имаме чувството, че тук един Цар се е унизил до човеците не само, за да бъде приет от тях, но и да им даде от Своето изобилие; че тук дойде Един, Който остава еднакво в мир и величие, безразлично дали чо­веците идват при Него или се отдале­чават от Него.

Казах: еднакво в мир и величие. Туй е една от най-характерните черти в живота на Иисус, че Той живееше винаги в чуден мир и вътрешна съсре­доточеност, безразлично дали ликуването на масите Го заливаше от всички страни, или пък разочаровани Го оста­вяха самотен. Обаче и като аплодиран, и като самотник, неразбран, зле раз­бран, той оставаше вътрешно еднакво в мир и величие.

Иисус остана такъв при Своите успехи. Никога не смесваше буйно пламналото въодушевление с изправлението на онези, които са били въодушевени от Него. Два пъти Му предлагаха царска корона: след чудесното умножаване на хлебовете и при последния Му вход в Иерусалим. Той, Божият Син, несъм­нено би могъл да насочи всяко на­родно движение според Своите пла­нове, – обаче се отказа от всякакъв блясък, който би бил само външен… Той остана точно тъй в мир и величие и спрямо Своите неуспехи. Съветваше, предпазваше, заплашваше; обаче ни­кога не стана дребнав и обезсърчен. Често дълбоко въздишаше, че се на­тъкваше на толкова тъмни души, които не бяха способни да разберат светли­ната, на толкова жестоки сърца, които не искаха да се отворят за Него, обаче вървеше винаги изпълнен в мир по Своя трънлив път.

Синът Човечески имаше приятели. Мнозина се привързваха към Него с дълбоко и въодушевено почитание. Обаче и спрямо тях остана всякога несмутим и непоколебим. Не се мамеше в това, че те бяха грешни човеци. Той ги прозираше чак в дълбините на ду­шата им и – бих желал, коленичейки,- да напиша тези думи: въпреки това Иисус ги обичаше. Знаеше, че нито един от Неговите ученици не Го раз­бираше напълно, и все пак не ги от­прати от Себе Си. Знаеше предвари­телно, че Петър ще се отрече от Него, че Юда ще Го предаде, и въпреки туй не се отвърна с презрение от тях. Той знаеше, че цялата Негова трудна, в буквалния смисъл кървава, спасителна дейност е напразна за мнозина човеци, и все пак я извърши, извърши я в не­поколебим душевен мир, дори до най-последната въздишка на живота Си, най-тежката, която изобщо някога чо­век е изтръгвал: „Свърши се!“

Прочетете още „Иисус Христос като идеален човек и като идеал на човечеството*“ →