Още от ранната Си възраст Иисус се занимавал и със самостоятелно четене на Свещеното Писание и се отдавал на задълбочени размисли върху неговото съдържание. Отделни свитъци от Петокнижието, от Пророците и от Псалтира притежавали дори бедни семейства. След изнурителната дневна работа те били четени и обяснявани в семейния кръг през дългите вечерни часове. Иисус не се задоволявал да изучава Свещеното Писание чрез механично повтаряне на неговите текстове – нещо общоприето за тогава; както във всичко, така и тук, Той влагал лично разбиране, вниквал във вътрешния смисъл, проявявал самостоятелност и винаги вземал правилно становище. Подтик за това намирал в Собствения Си дух и в съзряващото високо съзнание за месианското Си достойнство, както и в цялата външна обстановка, където протичал животът Му. Известно въздействие оказвали прекрасната галилейска природа, сериозната и трудолюбива семейна среда и най-вече системното изучаване на Свещеното Писание, което е изпълнено с текстове за критичен размисъл и за придобиване на теоретическа и практическа мъдрост; То изисква да се познае мъдрост и поука, за да се разберат изреченията на разума, да се усвоят правилата на благоразумие, правосъдие и съд, да се даде на простите разумност, на юношите – знание и разсъдливост (Притчи Соломонови 1:2-4). Иисус водил пълнокръвен живот в дома, който си изградила Премъдростта, и ходил “по пътя на разума” (Притчи Соломонови 9:1, 6).
Мощни образователни импулси Иисус получавал по време на ежегодните Си посещения в Иерусалим заедно с майка Си – Пресвета Дева Мария, с праведния Иосиф, роднини, близки и познати по случай най-великия израилски празник – Пасха. “Всяка година родителите Му ходеха в Иерусалим за празник Пасха” (Лука 2:41). На големи поклоннически групи жители от Назарет се отправяли по прорязания от скали и обраснал с вековни дървета път през Перея. Минавало се покрай живописното Генисаретско езеро, пресичала се разнообразната Йорданска долина, обхождало се от север Мъртво море, покрай възвишаващия се Иерихон до Елеонската планина, откъдето се откривал свещеният град с величествения храм, който цял сияел в бял мрамор и злато. През време на това едноседмично пътуване се разказвали много легенди и истории, пеели се свещени песни, споделяли се съкровени месиански очаквания и надежди. Възторгът достигал връхната си точка, когато пред погледа засиявал храмът – светилището на целия израилски народ и средоточието на неговите религиозни упования и национални въжделения. Цялата поклонническа трупа запявала Давидовия псалом: “Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен. Ето, нозете ми стоят в твоите порти, Иерусалиме” (Псалом 121:1-2). Псалом след псалом се редели и ентусиазмът все повече нараствал. Към поклонниците от Назарет се присъединявали групи от другаде, от цялата страна, както и жители от Иерусалим и всички в мощен хор запявали “Алилуия”: “Хвалете името Господне, хвалете раби Господни, които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог! Хвалете Господа, защото Господ е благ, възпявайте името Му, защото това е сладостно, защото Господ си избра Иакова, Израиля за Свое достояние” (Псалом 134:1-4). Участието в пасхалните тържества в храма и извън него, опознаването на престолния град, общуването с поклонници от цяла Палестина, сред които имало не само евреи, но и представители на много други народности, включително и елини – всичко това издигало духовното ниво и вливало мощни импулси за задълбочен размисъл и активна дейност.
Господ Иисус Христос
Като идвал всяка година за пасхалните тържества в Иерусалим, Иисус получавал най-разнообразни и извънредно богати образователни впечатления, които оказвали силно влияние за естественото Му духовно укрепване и преуспяване в мъдрост и обич към Бога и хората. Тук Той особено много обичал да разговаря с учените книжници, фарисеи и законоучители; жадно слушал техните тълкувания, разпитвал ги за Своите недоумения и съмнения и учудвал всички с мъдрите Си отговори. В това отношение забележителен е евангелският разказ за 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм. Родителите Му три дни Го търсили и най-после Го намерили “да седи между учителите”, “да ги слуша и запитва”. “Всички – според разказа на евангелиста – които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му” (Лука 2:47). Иисус не се уморявал да слуша и да разпитва, да се поучава и да отговаря, тъй като духовният Му интерес взел огромни размери и самосъзнанието за бъдещата Му месианска мисия от ден на ден нараствало. Вероятно и външният вид на Иисус в това време бил променен; повишеният Му духовен интерес, оживената беседа по важна тема – за Месия, вдъхновеното и възторженото говорене – всичко това придавало огнен пламък на Иисусовите очи и неземно сияние на лицето Му. Може би това именно заставило родителите Му, като Го видели, да се смаят – толкова силно било първото и непосредствено впечатление от тази гледка. В подкрепа на това свидетелства по-нататъшният разказ на евангелиста. В състояние на тревога от загубата, на умора от дългото търсене и на изумление от сияещия вид на Иисус Божията Майка Му казала: “Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим” (Лука 2:48). Тези думи обаче не намерили съответен отклик в душата на малкия Иисус. Тогава Той бил зает с нещо много важно, което се отнасяло до спасението на целия свят. У него се пробуждало месианското съзнание, у Него “се раждал” Христос – Изкупителят и Спасителят на света. Затова отговорил на майка Си напълно в духа на Своето умонастроение: “Защо сте ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?” (Лука 2:49). Тук Иисус нарича Бога не “наш небесен Отец”, Какъвто е Той за всички хора, а “Мой Отец”, защото съзнавал Себе Си за Единороден Божи Син в пълния смисъл на думата. Макар да съобщава, че родителите на Иисус не разбрали казаните от Него думи, евангелистът веднага прибавя: “А майка Му слагаше всичките тия думи в сърцето си” (Лука 2:51). В този момент тя не може да не си е спомнила благовещението на ангела Господен, че Дух Свети ще я осени и че тя ще роди свето дете, Което ще се нарече Син Божи, Син на Всевишния (Лука 1:31-35). Тя обаче спотаила всичко това в сърцето си, не го споделила с никого, а и Иисус, съзнавайки, че още не бил дошъл часът за откриването Му (Иоан 7:6; 8:4) и че още трябва да расте и да преуспява в мъдрост и обич по законите на човешката Си природа, напуснал Иерусалимския храм – “онова що принадлежи на Отца Му”, кротко тръгнал с родителите Си по човешка плът и отишъл с тях в Назарет, където “им се покоряваше” (Лука 2:51).
Никое учение не може да бъде напълно откъснато от личността на неговия създател. То носи в себе си печата на епохата, през която е създадено, отразява в себе си потребностите на по-голяма или по-малка народна общност, сред която е отраснал и е бил възпитан неговият създател, съдържа в себе си творческите копнежи, усилия и постижения на съответната среда. Никое велико учение обаче не е анонимно и чисто народно умотворение. Всичко в него, което е почерпено от миналия опит, от творческите предчувствия, напрежение и постижения на средата, от духа на епохата, през която е възникнало – всичко това е пречупено през призмата на една или няколко гениални личности и носи в себе си незаличимите следи на тяхната индивидуална характеристика и надареност. Ето зато правилното схващане и вярната оценка на което и да е велико – религиозно, философско, етическо или социално – учение ще бъдат възможни само въз основа на добро познаване, от една страна, на образователния път и, от друга страна, на идейната самобитност на неговия създател. Само чрез проследяване на този образователен път, по който е вървяла, оформяла се е и е работила определена творческа личност, ще могат да се установят мащабите и качествата на нейната индивидуална надареност и на нейната идейна повлияност и зависимост или оригиналност и самобитност.
Същият метод ще бъде използван и тук, когато се поставя за изследване важният проблем за оригиналния характер на Христовото учение. Според догматическите определения на Църквата Иисус Христос е Богочовек, тоест Той съчетава в Себе Си божествена и човешка природа. Щом Иисус Христос притежава човешка природа, Той чрез нея е бил подчинен на естествените закони на телесното и душевното развитие, следователно е изминал и определен образователен път в идейното Си израстване, формиране и творческо проявяване. Този образователен път трябва да бъде проследен, за да се установи какво Иисус Христос е можал да усвои от човешкия опит и духовност, колко и как го е отразил в учението Си и какво е вложил в него като резултат на Своята особеност и надареност, а по-късно и под влияние на божествената Си природа.
По този начин може да бъде хвърлена светлина върху проблема за оригиналността на Христовото учение. Този проблем е извънредно важен не само от научно, но и от религиозно гледище. Ако въз основа на убедителни, достатъчни и достоверни основания бъде оспорена и отречена оригиналността на Христовото учение, това означава да се оспори и отрече, ако не напълно, то в значителна степен, неговият божествен произход и характер, неговата безусловна ценност и вечна валидност, а заедно с това и неговата спасителна способност. Ние можем да се съгласим донякъде с твърденията на съвременната прагматична философия, че въпросът за произхода на една идея няма непосредствено отношение и влияние върху въпроса за нейната обективна ценност и валидност. Ние също така можем да се съгласим в известна степен, че така наречените в логиката екзистенциални съждения не предопределят така наречените оценъчни съждения. Въпреки това едва ли подлежи на съмнение, че отричането на оригиналността, а заедно с това и на божествеността на Христовото учение, би го свело до възвишено човешко учение, което необходимо носи печата на човешката ограниченост, относителност, условност и преходност. Тогава Иисус Христос не би бил считан за божествен и вечен Учител и Спасител на човечеството, а най-много за гениален човешки, но заедно с това и временен учител и ръководител на човечеството по трудния естествен път на неговия възход към повече светлина и доброта. Обявяването на Иисус Христос само за човешки учител логически би загасявало вярата в Неговата божествена, спасителна и вечна мисия в света и би водило до търсене на нови, по-висши и по-съвършени учители на живота.
По този идеен път отпаднаха от вярата в Иисус Христос и от Христовата Църква крайни рационалисти като американския учен Теодор Паркър, френския историк Ернест Ренан и руския писател Лев Николаевич Толстой. За тях е характерно изказването на Паркър, от което се възхищавал и което обичал да цитира Толстой. То гласи: “Христос бил велик Учител. Той проповядвал истинската, всеобщата религия – любовта към Бога и към човека. Но не трябва да се мисли, че в бъдеще не може да има такива и дори още по-велики учители. Ако ние мислим така, с това не ще умалим величието на Христос, а само ще придаем всемогъществото на Бога. Ако ли пък мислим, че след Христос Бог вече няма да се открива направо на хората, тогава с новите велики учители, когато те дойдат, ще се случи същото, което се случило с Христос; ще убият живия пророк, за да боготворят умрелия. Ако Христос не бе отстъпил от учението (на книжниците и фарисеите), което тогава се считало за истина, ние не бихме знаели Неговото велико учение. Какво би било, ако Той, както другите, беше казал: “Никой не може по-вярно от Моисей да обясни закона Божи?” Той би бил тогава нищо и Духът Божи би оставил душата Му. Но Той общувал с Бога и слушал Неговия глас, а не хората. Той не се боял нито от Църквата, нито от държавата и не се смутил, макар че Пилат и Ирод се сдружили, само за да Го разпнат. Да, Бог е също така близо до нас, както бил близо до Христос, и също така е готов да открие истината на всеки от нас, който поиска с целия си живот да Му служи.”
Тази умела и прелъстяваща аргументация може да загуби убедителната си сила и власт над умовете, ако чрез обективно изследване и достоверни съображения се подкрепи и подсили тезата на вярващите, че Христовото учение носи оригиналния отпечатък на Иисусовата богочовешка личност, че то е богочовешко, тоест че до него Иисус Христос се е издигнал не само по естествения път на Своето духовно развитие, но и чрез непосредственото съзерцание на абсолютната истина в предвечната Си божествена природа.
“Словото стана плът” (Иоан 1:14), тоест Бог Слово се въплътил, приел човешка природа и като действителен и истински човек живял на земята, между хората. Същото свидетелства близкият до онова време апостол св. Игнатий Богоносец: Иисус Христос “наистина се родил като човек”.
Щом Бог Слово приел плът и станал действителен човек, Иисус Христос растял в човешката Си природа, развивал се и се образовал според всички естествени закони. Това е отбелязано просто, ясно и недвусмислено от св. апостол Лука: “Младенецът растеше и крепнеше духом” (Лука 1:80). В същото Евангелие се намират две прекрасни допълнения на този текст. Първото от тях гласи: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Във второто се съобщава на пръв поглед съвсем инцидентно, че Иисус бил “възпитаван” в Назарет (Лука 4:16). Тези лаконично изразени евангелски свидетелства се потвърждават от св. апостол Павел. В своето послание до евреите той пише, че Иисус, макар да е Син Божи, се научил на послушание и се усъвършенствал (Евреи 5:8, 9). Тук ясно се говори за човешката природа на Иисус Христос и за Неговия естествен път на израстване, учение, образование и усъвършенстване. Прекрасно е засвидетелствана и охарактеризирана тази страна от живота на Иисус от св. Юстин Философ и Мъченик, живял и писал през II-ри век след Рождество Христово. В “Разговор с Трифона Иудеина” той казва: “Иисус растял, както всички хора растат, отдавайки дължимото на всяка възраст и хранейки се с всякаква духовна храна.” Разкривайки друга, по-висша тенденция в мисълта си, св. Ириней Лионски засвидетелствал същата истина, когато писал за Иисус Христос: “Той дошъл да спаси всички: пеленачетата, децата, юношите, младите и старите; затова и минал през всички възрасти.”
Между всички митове на древния свят най-упорито се посочва митът за персийския бог Митра като същински първоизвор на евангелския разказ за Иисус Христос. Френският историк Константин Волней (1757-1820 г.) в изследването си “Развалини или размисли за революциите в империята” извършва опит да представи живота на Иисус Христос като мит за движението на слънцето по зодиака. Непосредствено след него френският учен Шарл Дюпюи се придвижва значително по-нататък в това отношение. В съчинението си “Начало на всички култове или всемирната религия” той се опитва да докаже, че Иисус Христос е двойник на Митра, на бога Слънце; следователно, Той скоро щял да стане за нас същото, каквото са Херкулес, Озирис или Вакх.
Оттогава до наши дни се повтаря твърдението, че митът за Митра е първообразът на евангелския Христос. При това този мит така се възпроизвежда и се предава от някои съвременни писатели, че човек може да остане с неотразимото впечатление, като че ли евангелският образ на Иисус Христос е фотомеханично копие на митичния образ на Митра. Това ни задължава да се спрем специално върху мита за Митра, да установим точно оригиналните черти на това божество, да посочим различието и евентуалното сходство между мита за Митра и евангелския разказ за Иисус Христос и да направим извод относно генетичната връзка и зависимост между тях.
Митра е едно от най-забележителните митологични божества на Древния Изток. Неговият култ е претърпял дълга история на развитие и неговият образ е преживял много превъплъщения. Най-напред името на Митра се среща в много древни времена (още през второто хилядолетие преди Рождество Христово) като една от бележитите божествени фигури в пантеона на древните индийци и иранци. Във “Ведите” името Митра често се споменава в различни словосъчетания. Самата дума “митра” означава договор. Първоначално Митра е бил почитан като покровител на договорите наред с Варуна, който пък се считал за покровител на клетвата. Постепенно Митра се оформил като бог на слънцето, на небесната светлина и на деня, а Варуна – като бог на луната, лунната светлина и нощта.
Чрез реформата на Заратустра (на гръцки Зороастър), която се извършила вероятно около 700-та година преди Рождество Христово, Митра загубил висшето си положение, станал второстепенно божество в персийския пантеон и бил превърнат в служебно оръдие на върховния бог Ахурамазда. Все пак народът продължавал да почита Митра. През историята народната религия взела превес и около 550-та година преди Рождество Христово Митра пак принадлежал към върховните богове на персийската държава. Денят, посветен в чест на Митра, станал всеобщ и главен празник в персийското царство. Древните гърци знаели Митра като специално персийско божество. За него говорят Херодот, Ксенофон и Плутарх. Разпадането на персийската държава не затъмнило култа на Митра. В провинции като Армения, Кападокия и Понт Митра бил почитан, най-вече от управляващите среди и аристокрацията.
Още по това време Митра бил считан за бог на войната и особено бил почитан от висшите военни кръгове. Древният религиозен литературен паметник на персите “Авеста” описва Митра съвсем определено като бог на войната, когото бойците призовават на помощ за унищожаване на врага. Тогава Митра бил изобразяван като прекрасен конник, като боец, възседнал бял кон, въоръжен с дълго и остро копие и с бързи стрели.
Господ Иисус Христос
Култът на Митра обходил редица източни страни, но най-много бил практикуван от някои римски военни поради борческия образ на това божество. Според Плутарх митраизмът проникнал в Рим чрез сицилийските пирати, които били победени от Помпей в 67-ма година преди Рождество Христово. Култът на Митра обаче се разпространил по цялата Римска империя едва в края на първия век след Рождество Христово, особено между войниците от легионите, завербувани от Мала Азия.Твърде важно е да се посочи, че римските императори толерирали този култ, а някои от тях дори участвали в мистериите на Митра. От тях следва да споменем Нерон (54-68 г.), Комод (180-192 г.) и Диоклетиан (284-305 г.). Комод бил посветен в мистериите на Митра, а Диоклетиан провъзгласил Митра като “непобедимо слънце” за държавен бог. През 307 година Диоклетиан, Галерий, Максимилиан и Лициний се срещнали в Карнантум на Дунава и издигнали светилище на Митра като “покровител на империята”. Култът на Митра бил почитан от някои римски императори дори след Константин Велики (306-337 г.). Император Юлиан Отстъпник (355-363 г.) провъзгласил Слънцето Митра (Хелиос – Митра) за главен бог в Римската империя. Тогава култът на Митра процъфтял за кратко време. След победата на император Теодосий Велики през 394 година, култът на Митра претърпял упадък на Запад. На Изток Митра намерил прием като трети пратеник на бащата на светлината в системата на манихейското учение.
Митът на Митра се развива в сферата на строг дуализъм, който се поддържа от персийската религия. От вечност се противопоставят царството на светлината, начело с Ахурамазда, и царството на мрака, начело с Ариман. Последният постоянно се стреми със своите демони да въвлече хората в грях и развала. В борбата си против царството на мрака хората търсели помощ от Митра. Той се представя като посредник между небето и земята, между Бога и човеците. Рисува се също като закрилник на истината и правдивостта и като враг на Ариман и подчинените му демони. Животът на Митра протича в непрекъсната борба против силите на мрака. Съответно на това той не призовава вярващите в него към съзерцателен покой, а към действия и борба. В този религиозен култ се изисква от човека сериозно и мъжествено отношение към живота. Поради това Митра бил почитан като бог на войната. Борческите черти в характера му най-много са привличали бойците от римските легиони и ги заставяли да вярват в “непобедимия” Митра.
По-късните митове разказват за въплъщаването на този бог и го представят като спасител на човечеството. Според тях Митра е роден по чудесен начин от скала на брега на една река под сянката на свещено дърво. Оттук идва и името Петроген, тоест роден от камък, с което се назовава Митра. Пастири виждат бога да произлиза от скалата. Те се затичват към него, за да му се поклонят и да му принесат дарове от своите плодове и стада. Митра пораства бързо и започва да се бори. Той побеждава бога на слънцето и му поставя на главата корона от лъчи. След това двамата сключват приятелство и се подкрепят взаимно. Най-тежката борба Митра води с космическия бик, който е олицетворение на необузданите стихии и природни сили. Митра скача върху гърба му и забива ножа си в хълбока му. Митраизмът придава на убиването на дивия бик както космогоническо, така и изкупително значение; от неговия труп произлиза светът, всички растения и животни, а чрез пролятата кръв се постига изкупление на човечеството.
Митра се представя като спасител на хората и във всекидневния им живот. Той ги закриля от пожарите и наводненията, които Ариман донесъл на земята, и им помага при различни беди, които им причиняват демоните на мрака. След като изпълнил земната си мисия, Митра си устройва прощален обед с бога на слънцето (Хелиос), през време на който те ядат хляб и пият вино. След това Митра отива заедно с Хелиос на небето със слънчева колесница. Оттук той продължава да помага на хората в борбата им против злите духове и придружава техните души след смъртта им през седемте сфери на планетите до най-горното небе. Като висш съдия той определя тук съдбата на всяка душа. След свършека на дните Митра обаче пак ще дойде на земята, за да възкреси всички мъртъвци, отново да принесе в жертва бик и да отдели добрите от злите. Най-после ще падне огън от небето, ще разруши царството на мрака и ще изтреби неговите демони.
След като беше очертан в най-общи линии митът за Митра, трябва да се посочат на първо място различията му от евангелския разказ за Иисус Христос. Тези различия могат да бъдат сведени главно към следните няколко точки:
1.Митът за Митра се движи изцяло в сферата на най-нисш политеизъм, докато евангелският разказ за Иисус Христос е проникнат напълно от духа на чист и възвишен монотеизъм. Митра е само един от многото богове, почитани наред с него от привържениците на митраизма. А Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Това различие е основно, защото на религиозна основа няма и не може да има по-голяма противоположност от тази между политеизма и монотеизма, между многобожието и еднобожието. Само тази разлика е напълно достатъчна, за да стане ясно на всеки, който познава религията, че между митраизма и християнството не може да има генетична връзка.
Господ Иисус Христос
2.Диаметралната противоположност между митраизма и християнството върху плоскостта на религията се задълбочава и разширява и придобива напълно непримирим характер чрез метафизичната им разлика. Митраизмът е строго дуалистична религия, докато християнството е религиозен монизъм. Според митраизма от вечността съществуват две метафизични начала: доброто – Ахурамазда, и злото – Ариман. Съответно на метафизичната си противоположност те се намират в изначална и непримирима вражда и водят непрестанна борба помежду си. В тази борба Митра изпълнява второстепенна роля. Той е само оръдие на Ахурамазда в борбата му с Ариман. Нито следа от такъв метафизичен дуализъм няма в християнската религия. Според нея от вечност съществува само един Бог, Който е добър по природа и всемогъщ по сила. Той твори всичко, промисля за всичко, управлява и владее над всичко. В едния по природа Бог се различават три божествени лица (Бог Отец, Бог Син, Свети Дух), които като прояви на една божествена същност винаги се намират в съвършено единство, единомислие и единодействие. Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Вярно е, че в християнската религия се говори за сатана и за демони, но те не са божества, а сътворени духове; те са сътворени от единия Бог, но поради възгордяването си отпаднали от Него. Заради сътворения си характер сатаната не е равен с Бога нито по природа, нито по сила, нито по власт. В съгласие със Своя премъдър промислителен план, Бог допуска и търпи изкусителната дейност на сатаната, за да запази висшата ценност на нравствената свобода, достойнството на човешката личност и за да предостави възможност за свободен избор и творчество, а също при отстъпване от истината и правдата – възможност за свободно обръщане, поправяне и спасяване на падналите. Когато обаче изтече времето, определено за покаяние и поправяне, сатаната ще бъде лишен от сила и власт, ще бъде окован и хвърлен във външната тъмнина, за да гние в призрачно съществуване и в пълна изнемога.
Тази метафизична разлика между митраизма и християнството подсилва тезата, че те нямат общо помежду си, че са две напълно разнородни явления в духовния живот на човечеството. Докато митраизмът разделя битието на две противоположни сфери, внася непримирима вражда помежду им и обрича човешкото съществуване на разяждащо го вътрешно раздвоение и противоречие, християнството постановява единството на битието, което има за своя вътрешна спойка любовта и приканва човека да вгражда хармонично живота и дейността си във великия Божи план за утвърждаване на връзките на мира и любовта във времето и във вечността.
3.Въпреки някои нравствени идеи, които възприел в историческото си развитие и в синкретичното си обогатяване с чужди на първичната си същност религиозни елементи, митраизмът се намира върху нисшето стъпало на религиозния натурализъм и е чисто натуралистична религия. В него се обожествяват природни сили; Митра от началото до края на съществуването на неговия култ е почитан като бог на слънцето и на небесната светлина. Християнството пък е възвишена духовно-нравствена религия. Според Христовото учение “Бог е дух; и тия, който Му се покланят, трябва да се поклонят с дух и с истина” (Иоан 4:24). Съответно на това християнството издига човешкия дух, показва му безпределни простори за усъвършенстване и възпитава у последователите си най-възвишената нравствена ценност и доб- родетел – универсалната и безкористната любов.
4.Поради митологичния си характер митраизмът е преминал дълга история на естествено развитие и Митра се е видоизменял в съзнанието на своите поклонници под влияние на много фактори от техния духовен, нравствен, политически и икономически живот. От персонификация на слънцето и на физичната светлина, Митра се е развил до борец с демоните, бог на войната и дори изкупител и спасител на хората. В противоположност на това християнството като богооткровена религия е неизменно в божествената си същност. Образът на Иисус Христос е един и същ и неизменен през всички времена. “Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки” (Евреи 13:8). В християнството също има развитие, но то се отнася само до все по-пълното разкриване, разбиране, усвояване и осъществяване на неговите възвишени божествени истини. Следователно, тук се прибавя още една съществена разлика между митраизма и християнството. Тя показва, че митраизмът е естествено явление в духовния живот на човечеството и че образът на Митра е плод на човешката фантазия, поради което той непрестанно претърпявал метаморфози. Християнството пък е божествено явление, поради което образът на Иисус Христос блести със съвършенство и с пълнота; той е абсолютен по своята възвишеност, следователно, неизменен и вечен; към Него никой човек не може да прибави нищо, за да го превърне в по-съвършен. Задачата на хората по отношение на съвършения Христов образ се състои в това, да го считат за свой идеал и образец, да се вдъхновяват от него в живота си и все по-пълно да го изобразяват в дейността си.
5.Разликата между митичния образ на Митра и божествения лик на Иисус Христос изпъква по-силно, когато се вземе под внимание, че Митра бил почитан като бог на войната, а Иисус Христос открил на човечеството, че Бог е любов, следователно, Бог на мира. Сам Спасителят през земния Си живот се проявил като божествен Миролюбец и Миротворец и завещал на последователите Си благословеното дело на мира. Митра бил почитан като бог на войната; той бил вдъхновител на персийските армии и на римските легиони в техните завоевателни, поробителски и грабителски действия против народите почти на целия тогавашен свят. Заради това войнствените римски императори ценели извънредно високо култа на Митра и старателно го насаждали сред пълководците, военачалниците и войниците си. В пълна противоположност на това откритият от Христос Бог, е Бог на мира (1 Коринтяни 14:33). През пророческия поглед Иисус от Назарет бил възторжено очертаван и жадно очакван като божествен Цар на мира, Който ще учи хората “да прековават мечовете си на орала и копията си – на сърпове; чрез Неговата дейност народ срещу народ не ще вдига меч и вече няма да се учат на война” (Исаия 2:4). Още при самото раждане на Иисус ангелски хор Го възпял като божествен Миротворец и очертал Неговата мисия в това, да въдворява мир на земята и между човеците добра воля. (Лука 2:14). Иисус Христос ублажавал миротворците и им обещавал най-високата награда: да бъдат наречени синове Божии (Матей 5:9). При раздялата с учениците Си Спасителят им завещал Своя божествен мир и ги изпратил по целия свят да го насаждат между всички народи (Иоан 14:27). Ето нова и основна разлика между Митра и Христос; първият е бог на войната и се почитал от военолюбци, а вторият е божествен Миротворец и се почита от кротките и миролюбиви християни. Нима може тогава Митра, митичният бог на войната, да бъде първообраз на Христос, пламенния проповедник на любов между хората и божествен Миролюбец и Миротворец? Ясно е, че образът на Митра е създаден от човешката фантазия, която била обладана от ниски военолюбиви инстинкти и страсти, а Христос е божествено въплъщение, тъй като от Него извира само мир и обич, а няма нищо по-божествено от тях.
6.От съществено значение е още да се изтъкне, че Митра бил почитан предимно от висшите класи, начело с императорите в римската държава, тъй като той най-много бил пригоден да служи на интересите на тяхната завоевателна политика. Спомена се вече, че едни от най-военолюбивите римски императори като Нерон, Комод, Диоклетиан и Юлиан Отстъпник били възторжени поклонници на Митра и ревностни радетели за разпространяването и успеха на митраизма в Римската империя. Всеизвестна истина обаче е, че Иисус Христос се родил в дома на обикновен галилейски дърводелец и дошъл на света да възвести братолюбие между всички хора, да издигне човешкото достойнство най-вече на унижените, на онеправданите и потиснатите, на поробените. Поради това римските императори и управляващите в Римската империя виждали в лицето на християнството свой смъртен враг. Те го подложили на почти непрекъснато тривековно най-жестоко гонение, на каквото не са подлагани привържениците на никоя религия в световната история. В този случай как може да се твърди сериозно, че християнството е развитие на митраизма и че светите евангелисти обрисували образа на Иисус Христос, като имали пред очи и се ръководили от мита за Митра? Какво общо може да има между митичния бог на римските императори, военни и робовладелци и действителния Бог на общочовешкото братство и на обезправените, поробените, потиснатите? И така, митът за Митра е човешко създание, а Христос е въплътеният Единороден Син на Небесния Отец, в Чиито очи всички хора са братя и трябва да живеят в братска обич и взаимопомощ.
7.Накрая култът на Митра бил предназначен само за мъже, докато Иисус Христос е Спасител на целия човешки род, на всички хора без оглед на пол. Очевидно митраизмът споделял напълно схващането на античния свят, че жената стои по-ниско от мъжа. За същински човек древният свят считал само мъжа. В Христос обаче всички хора са едно; няма роб, нито свободен, няма женски пол ни мъжки” (Галатяни 3:28).
Господ Иисус Христос
Посочените различия между митраизма и християнството са толкова съществени и основни, че не позволяват да се намери някакво идейно повлияване и зависимост на евангелския образ на Иисус Христос от митологичните сказания за Митра. Все пак научната обективност изисква да се спрем специално и върху изтъкваните сходства между митраизма и християнството, респективно между Митра и Христос, и в известна степен да ги обясним. За сходство между митраизма и християнството споменават още св. Юстин Философ и Мъченик и Тертулиан, в което те виждат примка на дявола.
1.Би могло да се търси някакво сходство между мита за въплъщаването на Митра и евангелския разказ за въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Христос. Но това сходство може да бъде отнесено само до най-общата идея за въплъщаването на Бог, която, както е известно от историята на религиите и както се обоснова в предишните страници, е достояние почти на всички религии и дължи своя произход главно на еднаквите религиозни потребности на човешката душа, на първоначалното всеобщо Божие откровение и на разпространяването на старозаветните пророчества чрез превода на 70-те тълкуватели, както и от страна на разпръснатите по света иудеи.
Що се отнася конкретно до съдържанието на мита за въплъщаването на Митра и на християнското учение за въплъщаването на Бог Слово в историческото лице на Иисус от Назарет, трябва да заявим: те толкова се различават, че между тях не може да се установи никакво действително сходство и никакво влияние на митраизма върху християнството. Напълно в духа на натурализма Митра се ражда от скала. Тук всичко е измислица, напълно неестествена, дори противоестествена и противоразумна. Съвсем различно е въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Христос. Тук Иисус се ражда не от скала, а от жена – от пречистата Дева Мария – в семейството на благочестивия и праведен Иосиф от Назарет. По-нататък в съпоставките никой не знае и не може да знае къде и кога е станало раждането на Митра. За Иисус Христос обаче то е точно установено, защото тук се срещаме с действително историческо събитие. Иисус е роден в палестинския градец Витлеем през времето на римския император Август, когато Палестина се намирала под местното управление на иудейския цар Ирод; Той отраснал и бил възпитан в галилейския град Назарет; учил хората по палестинските села и градове; бил заловен от иудейските властници в Иерусалим, осъден от иудейските първосвещеници Анна и Кайяфа и от римския прокуратор Пилат Понтийски; накрая бил разпнат на кръст върху голготското възвишение над Иерусалим. В мита за Митра всичко е измислица, а в евангелския разказ за Христос всичко е историческа действителност, която е обрисувана с най-подробна и достоверна точност и изисканост.
2.Борбата на Митра носи също така изцяло митичен характер. Той се бори с бога на слънцето (Хелиос) и с бика, олицетворение на природните стихии. Борбата на Иисус Христос пък била против духа на отрицанието, против съблазните и изкушенията, против греховните влечения и гибелните страсти, против греховете и пороците, против егоизма и безчовечието. Тази е най-трудната борба и в нея Христос победил, като учил и последователите Си как успешно да се борят и непрестанно да напредват в добродетелния подвиг и да се издигат по стълбата на усъвършенстването. Следователно, между борбата на Митра и на Христос съществува основна разлика: борбата на Митра носи натуралистичен характер, а борбата на Христос нравствен характер.
3.Закрилата, която според мита Митра дава на хората, се отнася до пожари, наводнения и други физични бедствия и злини. Иисус Христос пък закриля вярващите в Него: Той на първо място ги запазва от най-големите злини – греховете и пороците, от които произлизат страданията и бедите в живота и които причиняват смъртта и вечната гибел. Христос дава на вярващите в Него сили да побеждават греха, чрез които леко понасят неизбежните в този временен свят и живот страдания, избавят се от страха пред смъртта и си осигуряват вечен живот в блаженство.
4.Обедът, който Митра си устройва с бога на слънцето (Хелиос), няма нищо общо с Тайната вечеря, на която Иисус Христос установил тайнството св. Евхаристия (св. Причастие), чрез което вярващите в Спасителя през всички времена се приобщават непосредствено към Него и участват в Неговия божествен живот.
5.Митра се представя като бог изкупител и в това отношение се сочи като първообраз на Христос Изкупителя. Но да помним, че цялото човечество преди идването на Христос копнеело по божествен Изкупител и въз основа на това в езическите религии възникнали много митове за божествени изкупители. Обаче докато всички тези митове са само свидетелства за силна религиозна жажда на човечеството за изкупление на греховете и за религиозната потребност от божествен Изкупител, Иисус Христос е действителен божествен Изкупител. Ако вникнем в изкупителната жертва, която според мита Митра принесъл за изкупление на греховете на човечеството, ще се убедим, че тя не се различава от кръвните жертви, принасяни във всички езически религии, но коренно се различава от Христовата изкупителна жертва. Митра принася в жертва животно, пролива кръвта на бик, която не е достатъчна да изкупи човешките грехове, защото в нея не участва лично и съзнателно съгрешилият. В противоположност на това Христос принесъл в жертва Себе Си, като чрез богочовешките Си страдания удовлетворил, от една страна, изискванията на Висшата правда, а от друга страна, изпълнил изискванията на човешката съвест – виновният сам да участва в изкуплението на вината си. Следователно, и относно изкуплението между Митра и Христос съществува непроходима бездна: Митра извършва изкупление чрез проливане на кръв на жертвено животно, а Христос е принесъл Себе Си в саможертва на Голготския кръст. Заради това изкуплението от Митра е фиктивно и не удовлетворява никого, а изкуплението от Христос е действително и от неговите плодове се ползват вярващите до днес.
6.Също няма прилика между възнесението на Митра и това на Христос. Митра се възнася на небето заедно с друг митически бог – Хелиос – седнал върху слънчева колесница. А Христос сам се възнесъл без посредничество, само чрез Своята собствена божествена сила.
Господ Иисус Христос
7.Накрая се установяват далечни сходства в култа между митраизма и християнството. В мистериите на митраизма се разграничават седем степени на посвещение. Обредите били слабо развити и притежавали примитивен характер. Тук например придобилият посвещението “гарван” подражавал на гарвана и грачел като него; получилият посвещението “лъв” ревял като лъв. В центъра на култа на митраизма било жертвоприношението. То се състояло в заколване на бикове. На принасяния в жертва бик украсявали опашката с житни класове и го заколвали над яма, покрита с продупчени дъски. Кръвта на бика обливала тялото на участващия в тайнството, който стоял в ямата; вярвало се, че по този начин обленият в жертвена кръв придобива божествените свойства на принасяното в жертва свещено животно. Посвещаваният, според свидетелството на митраистични надписи, бил обявяван за “възроден във вечността”. Освен това участниците в мистериите на митраизма яли хлебчета, върху които имало кръстен знак, и пиели вино, размесено с вода.
Очевидна е огромната разлика между култа на митраизма и богослужението на християнството. Докато целият култ на митраизма бил примитивен и груб, в християнското богослужение всичко е възвишено и одухотворено. В центъра на култа на митраизма стояла кръвната жертва, а сърцевината на християнското богослужение съставлява светата Евхаристия, при която се принася безкръвна жертва. Цялото християнско богослужение е проникнато от духовност – напълно според изискването на Иисус Христос да се покланяме на Бога, Който е дух, „с дух и с истина” (Иоан 4:24). Християните не принасят на Бога кръвни жертви и не се надяват на плътта, а служат на Бога духом (Филипяни 3:3) и празнуват “с безквасни хлебове от чистота и истина” (1 Коринтяни 5:8). Християнското богослужение е духовно, защото Бог иска милост, а не жертви (Матей 9:13). “Жертвата Богу е дух съкрушен” (Псалом 50:17).
Външните сходства между митраизма и християнското богослужение са толкова далечни по съдържание и смисъл, че те – според църковния учител Тертулиан – наистина могат да бъдат считани само като дяволска карикатура. Дяволът – говори Тертулиан – “също кръщава някои лица, които вярват в него; той обещава изкупление на греховете посредством очистване с вода. И ако аз споменавам за Митра, той (дяволът) осенява тук челата на войниците. Той благославя причастяването с хляб, рисува картината на възкресението и с меч припечелва корона”.
Действително сходство между култа на митраизма и християнското богослужение се установява относно празнуването на 25 декември. Църквата постановила през IV-ти век Рождество Христово да се чества на 25 декември, когато се празнувал и празникът на Митра. Това станало, от една страна, защото този ден въобще бил утвърден като празничен в народните традиции, а от друга страна, да се подчертае, че не Митра, а Христос е истинското духовно слънце на света и на правдата, както и се възпява в рождественския тропар.
В тези размисли се обхващат главните пунктове, където може да се търси сходство между мита за Митра, респективно митраизма, и евангелския разказ за Христос, респективно християнството. Всички други твърдения, които доближават много митичния образ на Митра до действителния евангелски лик на Христос с цел да бъде доказано тяхното тъждество и да бъде отречена историческата достовереност и идейна самобитност на Христос, не са основани на факти и не са почерпени от автентични документи и паметници. Напълно произволни са твърденията за раждането на Митра от непорочна дева, за разпъването на Митра, за погребението му в пещера и за възкресението му. Те не почиват на никакви исторически извори, поради което като произволни не заслужават да бъдат обсъждани. В посочените по-горе различия и сходства между Митра и Иисус Христос се основавахме на най-авторитетните специални изследвания върху митраизма. Критичното съпоставяне и сравняване на тези достоверно установени факти от мита за Митра с евангелския разказ за Иисус Христос показаха, че между Митра и Христос има само външно и привидно сходство, което не позволява да се твърди с основание, че евангелският разказ за Христос е само перифраза на мита за Митра.
В края на критичното съпоставяне следва да отбележим още две важни обстоятелства.
Първо, ако евангелският разказ за Иисус Христос би бил перифраза на мита за Митра, поддръжниците на митраизма, а и всички други просветени езически противници и критици на християнството в своята ожесточена борба против Христос не биха премълчали този факт. Чрез разкриването на истината, че Иисус Христос не е историческа личност, а само копие на митичния Митра, която тогава е трябвало да бъде съвсем очевидна и лесно доказуема, те изведнъж биха нанесли смъртоносен удар на ненавистното им християнство. Никой обаче не се досетил за такова нещо, защото поддръжниците на митраизма и всички езически критици на християнството добре знаели, че Иисус Христос е историческа личност и че между митраизма и християнството не съществува никаква генетична връзка и никаква идейна близост и зависимост.
Второ, ако Митра и Христос са две имена на един и същ митичен бог и между митраизма и християнството не съществува никаква идейна разлика, напълно неразбираема е борбата на живот и смърт между тези две религии. Щом езическите императори започнали да гонят християните, последните следвало да обяснят, че Христос е само друго название на Митра и да се присъединят към покровителствания от тях митраизъм. В историята на християнството никъде не се забелязва нещо подобно. Християнството се утвърдило още от първия ден на своята история като напълно нова и самобитна монотеистична религия, която се намирала в пълна идейна противоположност на езичеството. Християнството и езичеството като най-големи противоположности в сферата на религията повели непримирима борба помежду си и влезли в неравно сблъскване от чисто естествено гледище, понеже от страна на езичеството, респективно на митраизма, била неограничената власт на римските императори, огромната мощ на римските легиони, иудейската и елинската образованост. Въпреки това християнството победило езичеството и Христос утвърдил Своето вечно надмощие над Митра, тъй като Той имал на Своя страна не само недостижимото за никое митично божество съвършенство, но и безспорната историческа достоверност.
Притиснато от всестранното превъзходство и особено от духовно-нравственото величие на Иисус Христос и на основаната от Него Църква, “непобедимото слънце” на Митра залязло през IV-ти век, без изгледи някога да изгрее отново в съзнанието на човечеството. Всепобедното Слънце на правдата и любовта, което изгряло за човечеството в историческото лице на Иисус Христос, шества по вълните на вековете и неотстъпно озарява с благодатните си духовни лъчи всички, които отключват душите си за вярата в Него.
*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 51-63. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.
Светата литургия е основното християнско обществено богослужение, установено от Господ Иисус Христос на тайната вечеря с поръчение да се извършва в спомен на Неговата изкупителна смърт и възкресение до второто Му идване (1 Коринтяни 11:23-26; Матей 26:26-28; Марк 14:22-24; Лука 22:19- 20). През време на литургията се извършва най-великото християнско тайнство – пресъществяването на пренесените дарове – хляб и вино – в тяло и кръв Христови. Като се причестяват с тези Христови тайни вярващите се съединяват с Христа, получават прощение на греховете и благодатни сили за духовен растеж (Матей 26:28; Иоан 6:51-54). Причестяването от една евхаристийна чаша е свидетелство за единството на Христовата църква, която чрез него се усъвършенства и разраства като мистично тяло Христово (1 Коринтяни 12-27; Ефесяни 4:11-12, 15-16).
Християнската църква е запазила литургийните последования на св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. апостол Яков, св. евангелист Марк и св. Григорий Двоеслов, папа Римски. Последната света литургия фактически е последование за причестяване на вечерното богослужение през Великия пост с дарове, осветени на Василиева или Златоустова литургия. Заради това тя се нарича „преждеосвещена“. Най-често се отслужва литургията на св. Иоан Златоуст.
Литургията на св. Иоан Златоуст се състои от три части: проскомидия, литургия на оглашените и литургия на верните.
Литургията на оглашените е онази част от Божествената литургия, на която са имали право да присъстват оглашените, тоест обучаваните в Христовите истини, кандидатите да приемат свето кръщение и да станат членове на църквата. Тя се състои от редица молитви, песнопения и четения от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. След поучение върху някое от четивата и специална молитва, оглашените били приканвани да напуснат храма, защото нямали право да участват в следващите части на литургията – проскомидията и литургията на верните.
Сега проскомидията се извършва тайно преди литургията на оглашените.
Литургията на верните, на приелите светото тайнство кръщение действителни членове на църквата, е третата част на светата литургия. Приготвените на проскомидията дарове тържествено се пренасят по време на Великия вход и се поставят върху светия престол. Тук те се принасят като словесна, хвалебна, умилостивителна и благодарствена жертва и с призоваването на Светия Дух се пресъществяват в тайни Христови – в Негово тяло и кръв. Вярващите се причестяват с тях, за да получат прощение на греховете, душевна трезвост, за усъвършенстване във вярата и любовта.
Молитвите и тайнодействията на трите части на светата литургия са богати с догматически истини и нравствени християнски изисквания. Поради богатството на идеи и благодатни сили, които светата литургия съдържа в себе си участието в нея винаги се е смятало за едно от най-важните задължения на християните. И днес междуцърковни конференции я препоръчват като належащо условие за напредъка на отделния християнин и на цялата църква.
Ще проследим християнските догматически и нравствени истини и повели, отразени в литургията на оглашените и в литургията на верните. Проскомидията няма да разглеждаме, защото се извършва тайно от свещеника.
Трябва да се има предвид също така, че началният възглас и великата ектения от литургията на оглашените е преминала от литургията на верните през V-ти век, когато институтът на оглашените престанал да съществува.
Сега литургията на оглашените започва с тържествения възглас: „Благословено е царството на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове!“ Вярващите отговарят: „Амин!“, тоест истина е, така е!
Чрез този възглас в самото начало на Божествената литургия се изповядва вярата в троичността на Бога, във вечността на Неговото съществуване, в Неговата сила и всемогъщество. Възгласът ни напомня думите на св. пророк Даниил за вечността на Божието царство (Даниил 2:44; 6:26; 7:14) и тези на псалмопевеца Давид за вечността на Бога (Псалом 101:27-28; 89:1, 5). Новозаветният елемент се състои в това, че вечността на Божието царство принадлежи на Троичния Бог – Отца, и Сина, и Светия Дух. Това царство е благословено – извор е на благословии и добрини за цялото човечество. То е царство на правда, мир и радост в Светия Дух (Римляни 14:17).
В следващата подир началния възглас велика ектения християните се приканват да се молят за мир, за мира в целия свят, за духовните и светски ръководители, за изобилие на земните плодове и за всички, които се намират в беди, нещастия и изпитания, за болните и за тяхното спасение. Накрая се приканват да предадат взаимно себе си и целия си живот на Христа Бога. Чрез моленията на великата ектения се изразява вярата в Божието всемогъщество, милост и доброта. За висше благо се изповядва вътрешният, благодатен небесен мир и мира между всички народи в света, без войни, кръвопролития, раздори и смутове. Изразява се и благоговейната почит към Божията майка „пресветата, пречиста, преблагословена наша Владичица Богородица и винаги Дева Мария“, запазила своето девство и след раждането на Христа Бога.
След вярата в триличния Бог непосреден извор на християнската надежда е изкупителното дело на Богочовека – Господ Иисус Христос. Без Него ние бихме останали в плен на греховете си, в отчужденост от Бога и враждебност към Него, следователно далеч от благата на духовното общение с Него, вън от царството Божие и в страната на смъртна сянка, обречени на духовна изнемога. Чрез въплъщението Си и още повече чрез изкупителното Си дело Спасителят ни приближи към Бога, примири ни с Него и откри за нас достъп до съкровищата на неизказаните и вечните Му блага, които са въжделеният предмет на християнската надежда. Затова Свещеното Писание нарича Спасителя „нашата надежда“ (1 Тимотей 1:1) и „упование на славата“ (Колосяни 1:27). Господ Иисус Христос е нашата надежда и упованието на славата не само в свещеноисторически, но и в есхатологически аспект: не само по силата на принесената от Него богочовешка жертва, чрез която изкупи човечеството от робството на греха и основа Новия Завет на помирението, богообщението и спасението, но и по силата на Неговото вечно първосвещенство на Посредник между Бога и човека, на Ходатай пред престола на Всевишния за помилването и спасението на всички човеци, на Подател на придобитата от Него освещаваща и спасяваща благодат и на божествен и благонадежден Гарант за изпълнението на съдържащите се в християнската надежда обещания. Свещеноисторическият момент е съединен неразривно с есхатологическия, но свързващото звено между тях е еклезиологичната реалност и вседействащата в нея Божия благодат. Въз основа на саможертвената любов на Спасителя и на безпримерното Му послушание, което прие за делото на човешкото спасение всяко унижение и дори смърт и то смърт кръстна, Бог „Го постави над всичко глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:22-23). От този божествен Глава се изливат в църквата, мистичното тяло Христово, преизобилни животворни, обновяващи и освещаващи благодатни сили, които проникват в отделните живи членове на църквата, за да достигнат всички „до единство на вярата и на познаването Сина Божи до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13), а заедно с това и до пълно участие в Христовата вечна слава и блажена радост.
Изкупителното дело на Спасителя е акт на Неговото единствено, изключително и вечно първосвещенство. За осъществяване предвечния Си план – домостроителството на човешкото спасение – Бог постави Спасителя за Първосвещеник вовеки по чина Мелхиседеков, от една страна, поради единосъщието Му с Отца и божественото Му лице, от друга страна, поради личните Му качества: Той е свят, незлоблив, непорочен, отделен от границите, съвършен във всичко и издигнал се по-високо от небесата, и, от трета страна, поради божествената Му саможертва, която веднъж завинаги принесе изкупление за човешките грехове (Евреи 7:21-28; срв. Псалом 109:4). Като такъв Той „стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение… Той може винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Отца, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях“ (Евреи 5:9; 7:25). Не само в посланието до евреите на св. апостол Павел, където той предимно разкрива вечното първосвещеническо служение на Господ Иисус Христос, но и другаде Свещеното Писание нарича прославения Богочовек постоянен, усърден и неотстъпен Ходатай и Поръчител за човеците пред престола на Всевишния (1 Иоан, 2:1; Римляни 8:34; 1 Тимотей 2:5; Евреи 7:22 и 25; 8:6; 9:15; 12:24). Разбира се, Той не принася нови жертви за човешкото спасение, понеже жертвата Му на Голгота е безкрайна по сила и валидност и всеобхватна по обсег, тоест отнася се за греховете на цялото човечество. И тази жертва постоянно стои пред очите на Всевишния и изпълва с жалост, състрадание и милост всеблагото Му сърце. В мистически смисъл може да се каже, че принесената на Голгота в един исторически момент велика и непостижима жертва в очите на Бога е вечно извършващо се тайнство, което облива с неизчерпаемата си благодат и с несекващото си освещение всички човеци. Към това тайнство се прибавя и непрекъснатото ходатайство и застъпничество на Спасителя, Който винаги седи отдясно на Отца и наравно с Него и Светия Дух ръководи съдбините на човеците и направлява кораба на живота им към спасителнпя бряг. Именно в историческото и вечното първосвещенство на Спасителя, в непрестанното Му ходатайство и застъпничество за човеците християнската надежда далеч превъзхожда надеждата, основана на старозаветния закон, и получава непоклатна опора. Според думите на св. апостол Павел „законът не докарва нищо до съвършенство“, затова „се въведе по-добра надежда, чрез която се доближаваме до Бога“ (Евреи 7:19). Тази по-добра надежда се основава на Новия Завет. Прекрасно е обрисувал разликата между надеждата на закона и надеждата на евангелието св. Иоан Златоуст, който говори: „И законът е имал надежда, но не такава; по-рано тези, които били угодили на Бога, се надявали да наследят Земята и да не търпят никакво бедствие; ние пък, ако угодим на Бога, се надяваме да наследим не Земята, а Небето; или даже, което е много по-важно, надяваме се да застанем близо до Бога, да се приближим до самия престол на Отца, да Му служим заедно с ангелите“[1]. Тази нова „по-добра надежда“ в сравнение със старата, сама по себе си най-добра, отправя към вярващите опрeделени нравствени изисквания, на които е дал израз св. апостол Павел с думите си: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път… и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест… нека държим неотклонно изповеданието на надеждата… и нека бъдем внимателни един към друг, за да се насърчаваме към любов и добри дела“ (Евреи 10:19-24).
С пленителния си образ, с невинността и нравствената си чистота, с обещанията си за ново творчество и по-добра бъднина на човечеството детето винаги е излъчвало очарование и е предизвиквало обаяние. Наистина, има ли нещо по-красиво и по-обнадеждаващо от децата? Често пъти ги сравняваме с живи цветя, със свежо утро и романтичен изгрев; украсяваме ги с най-хубави епитети; възлагаме им със светли надежди. Всяко дете е не само невинност, но и новоначинание: то е стрела, устремена напред и нагоре – към нова висота; дръзновен полет към неоткрити истини и неподозиран възход. Децата са не само красивият символ на бъдещето, но и пълноценното му съдържание. Те събират като чуден фокус настоящето и бъдещето на планетата. Те са необходимо звено между миналото и бъдещето на човешкия род, което не само го запазва, но и го обновява.
В началото на нашето столетие (1902 година) излезе от печат съчинението „Векът на детето“ от шведската педагожка Елен Кей. Под нейно влияние целият двадесети век е обявен за век на детето. Това съчинение предизвика сензация и въпреки някои недостатъци спечели завидна слава на авторката му. То бързо беше преведено и издадено на много езици в Европа, включително на български (в 1907 година). В него се изтъкват на преден план правата на детето и им се дава енергична защита. Елен Кей не иска да се отнасяме към детето като към играчка и още по-малко като към безправно същество. Тя отправя вдъхновен призив за запазване детето чисто и невинно, за спасяването му от разновидните угрози на света: бедността, издевателството, демоничната съблазън, безпризорността, наркоманията, ужаса от войната. От родителите се изисква да осъзнаят най-голямата си отговорност и да изпълнят свещения си дълг – отглеждането, образованието и възпитанието на децата си.
След обявяването на нашето столетие за „Век на детето“, след огромния напредък на педагогиката и след колосалните успехи в семейното, училищното и общественото възпитание в наше време бе определен и Международен ден за защита на детето – Първи юни. „Да спасим децата! Да запазим цвета и бъдещето на човечеството!“ Този благороден девиз бе издигнат на 1 юни 1949 година от Международната демократична федерация на жените. Учреденият тогава „Ден на детето“ отправя енергичен призив да отстояваме правата на децата навсякъде и особено там, където те жестоко се погазват, където деца са обречени на глад и мизерия, където се лишават от подслон и дом, където се затварят вратите на училището за тях, където деца се осакатяват и избиват. В 1959 година Общото събрание на Организацията на Обединените нации изработи и прие „Декларация за защита правата на детето“, с която прикани хората и народите от целия свят да ценят и зачитат човешкото достойнство на всяко дете и по законодателен път да осигуряват съзнателно и отговорно правата му, обхванати в десет точки. В тях между другото се повелява: детето да бъде защитавано от небрежност, жестокост, принуда, търговски сделки и експлоатация; да бъде защитавано срещу расова, религиозна и всяка друга дискриминация.
Въпреки този законодателен акт на Международното право за защита на детето в световен мащаб, всеки ден по нашата планета умират от глад, недояждане и епидемични заболявания над 80,000 деца, по-голямата част от които не достигат дори до едногодишна възраст. Около 43 милиона деца от 6 до 16 години продават своя невръстен труд, за да изкарат късче хляб. Около 240 милиона деца от 5 до 16-годишна възраст не посещават училище. Около 10 милиона деца под 5-годишна възраст са обречени в развиващите се страни на гладна смърт. Пет милиона деца са изгнаници: нямат отечество и бащина стряха. Общо в света днес има 1 милиард и 300 милиона деца и повечето от половината от тях са лишени от възможност да се радват на живота, да се развиват и обогатяват със знание и опит, да се учат на доброта и добродетел; лишени от медицинска помощ и изобщо от закрила; угнетявани по всевъзможни начини. Все повече се ширят наркоманията, престъпността, самоубийствата и проституцията сред децата. Посочените цифри не са мъртви, те не са формални: зад всяка една от тях се крие детско създание, което е лишено от хляб, трепери от студ, ужасява се от сграбчваща го смърт.
За насърчаване любовта към децата и грижата за тях, за поставянето на децата в благоприятни условия за живот и развитие, образование и възпитание, за благополучието и щастието им Тридесет и първата сесия на Общото събрание на Организацията на Обединените нации провъзгласи 1979 година за Международна година на детето. Вече не един ден в годината, а цяла година се провъзгласява за година на детето! Светът се развълнува от този акт от изключително хуманно и социално значение. Връхна точка в международните мероприятия за защита на децата бе „Всемирният ден на детето“, честван на 3 октомври 1979 година. На този ден представителна делегация на деца от целия свят удари в седалището на Организацията на Обединените нации за пръв път така наречената „Камбана на мира“. Чрез звъна на тази камбана децата от целия свят заявиха: „Ние искаме мир между всички хора и народи, за да растем щастливо и щастливо да бъде новото човечество!“ Сред многото мероприятия в нашата страна за всестранна грижа за децата от международно значение е проведената с голям успех в София Международна детска асамблея „Знаме на мира“. Девизът на асамблеята бе: „Единство, творчество, красота“. Това е крилат девиз. Той има предвид „единство в името на мира и щастието на днешните и идните поколения; единство, което създава условия за истинско творчество; творчество, което създава красота в живота, извор на оптимизъм и на действена вяра в мирното бъдеще на нашата многострадална планета“- както се заяви от най-високо място при откриването на асамблеята. Там прозвуча увереният глас на бъдещето, призивът и вярата на децата – бъдещето на планетата: „Майки и бащи, пазете радостта на човешката общност! Нека символът на детето, което свързва в едно минало, настояще и бъдеще и винаги събира като мост деца и родители, бъде вечно сияйно чист!“
Едва ли има човешко сърце, което да не се вълнува от огромния напредък, от повратния исторически момент в отношенията към децата, в грижата за тяхното благополучно съществуване, хармонично развитие и творческо оформяне. Като вярващи и членове на светата Църква ние сме дълбоко убедени, че в сложната тъкан от причини и фактори, които доведоха до такова благоприятно развитие, има не малък дял и християнската вяра, която ето вече двадесет века призовава да обичаме децата и да се грижим за тях като за Господа. За по-пълно разкриване на тази истина допринася обсъждането на темата за образа на детето в християнското семейство в рамките на Международния ден на детето, както и на обявения преди години от Светия Синод на Българската православна църква празник „Въведение Богородично“ за „Ден на християнското семейство“.
Според Библията – тази книга на книгите, свещена книга на божествените откровения и на вечната мъдрост – децата притежават непреходна лична ценност, понеже са сътворени по Божи образ, носят в себе си начатъците на безсмъртието и са предназначени за безкрайно съществуване и вечен живот. Бог е небесен Отец на всички хора. Обръщайки се молитвено към Всевишния, ние можем да кажем като Гьотевия герой Вертер: „Боже милостиви! Деца стари виждаш Ти и деца млади – нищо повече; а на кои се повече радваш, това отдавна е възвестил Твоят Син“. Бог се радва най-много на децата и тях обича повече от всичко, защото в девствената чистота на детската душа, в нейната невинност и искреност най-непокътнат е Неговият свят, пречист и съвършен образ. Колко дълбоко е вникнал в тази истина гениалният руски писател Антон Павлович Чехов, когато изпод вдъхновеното му перо са излезли следните думи: „Децата са свети и чисти. Дори у разбойниците и крокодилите те имат ангелски чин.“
Зад всичко видимо очите на вярата долавят святото сияние на божествената премъдрост, красота и мощ. Това сияние най-силно се отразява в лицето на човека, защото той е сътворен по Божи образ, предназначен е да стане владетел на целия космос и е призван непрестанно да напредва към върха на абсолютното съвършенство и да спечели вечността. Когато псалмопевецът Давид се вглъбил в себе си и погледнал в дълбочината на човешката природа, пред неговия духовен поглед се разкрило цялото неизмеримо величие и висше назначение на човека. В този миг го обзел неудържим възторг, защото той узнал, че Бог е поставил човека за владетел над делата на ръцете Си и всичко е покорил под нозете му (Псалом 8:7). Към това св. апостол Павел прибавил: не ангелите, а човека Бог е предназначил да стане покорител и на «бъдната вселена» (Евреи 2:5 и 8).
За да се продължи човешкият род и да се извайва величественият образ на човека във все по-голяма пълнота, Бог установил брачната институция – този свещен съюз на мъж и жена, съгряван от лъчите на любовта. В нея мъжът и жената се свързват помежду си толкова тясно, че образуват една плът (Битие 2:24). В брака мъжът и жената се съединяват от Самия Бог в свещен и неразкъсваем съюз. Поради това за брака се поръчва: «Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва» (Матей 19:6, Марк 10:9).
Структурата на брака е сложна и многолика. В него са налични обществени, политически, социални, икономически, правни и други страни и моменти. Като най-висше в човека духът доминира в брака. Той го превръща в здрава и трайна нравствена институция, гдето две души се свързват чрез връзките на любовта за съвместно съжителство, за взаимно подпомагане, за общо възрастване и усъвършенстване, за раждане, отглеждане и възпитаване на деца – утрешни строители на общочовешкото благополучие и зидари на царството Божие.
Дълбочината на духовната структура на брака се разкрива от християнската религия. Иисус Христос, въплътеният Син Божи, между другото посочил висшето достойнство на брака и разгърнал пред него необятни перспективи във времето и във вечността. Иисус Христос въздигнал брака в тайнство и осветил основаваното чрез него семейство. Св. апостол Павел нарича брака «тайна велика» (Ефесяни 5:32) и го сравнява с най-светия съюз – този на Христа с Църквата. «Бракът – казва същият апостол другаде – е нещо честно у всички и брачното легло – чисто» (Евреи 13:4).
Поради това истинските християни гледат извънредно сериозно на брака. Те встъпват в него със страхопочитание и със съзнание за отговорност не само пред обществото, но и пред Бога. Сключването на брак от страна на християни не е някакво маловажно събитие, което засяга само тях и за което те носят отговорност единствено пред себе си. Християнският брак се сключва пред Бога и пред Църквата в празнична обстановка при извършване на тържествени свещени обреди. По такъв начин на брачната връзка се придава неимоверно голяма важност и сериозност, тежест и здравина.
При венчанието Църквата възлага върху главите на встъпващите в брак венци – символ на високото достойнство, което те придобиват чрез тайнството брак. Църквата ги увенчава «със слава и чест» и им дава Божията преизобилна благодат, за да преуспяват в новото си състояние и успешно да изпълняват поставените им висши задачи. Такива тържествени мигове и свещени преживявания не се забравят от вярващите. Те укрепват брачния им съюз и влияят благотворно върху него.
Чрез тайнството брак на съпрузите се дава за цял живот Божията благодат, която стопля и възвисява естествената любов, за да не пресъхне никога нейният извор и да не угасне нейният плам и превръща основаното семейство в малка Църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Филимон 1:2).
Благодатта на всеобщото, царствено и свето свещенство, в чиито редици Бог е призовал всички християни, се проявява най-мощно в най-малката църковна община – семейството. Според свидетелствата на блажени Августин и на св. Иоан Златоуст, тайнството брак в много отношения прилича нa тайнството свещенство. Чрез него на мъжа и на жената се дава особена свещена сила, която ги прави един вид свещенослужители и превръща домашното им огнище в свет олтар. Тук всяка постъпка има характер на свещенодействие: мъжът и жената живеят в Господа и вършат всичко в Божието име и за прослава на Всевишния. Щом човек прекрачи прага на християнското семейство, той ще почувства топлотата на Божия дух, който навсякъде е проникнал и всичко осенява и животвори. От кътчетата на християнския дом полъхва нещо красиво и мило, нещо божествено и свещено. Целият живот на християнското семейство протича под сиянието на тихата, но никога незалязваща светлина на благодатната любов.
По силата на духовната си структура християнското семейство не се блазни само от стремежа да постигне благополучие и щастие на земята. То иска да бъде още и школа за нравствено възпитание и светилище за всекидневно освещаване. Християнският брак – пише Климент Александрийски – е «школа на добродетели за всички встьпили в него: за тяхното собствено възпитание и за възпитанието на децата им за вечността». В него християните са поставени в толкова естествена и благодатна среда всекидневно да се упражняват в добродетелност и да възрастват в нравствената любов, тази царица на добродетелите. Него Гьоте основателно нарича «начало и връх на всяка култура. Той прави грубия – кротък, а и най-образованият няма по-добра възможност да проявява своята доброта».
За вярващия човек огнището на семейството е свещено още и затова, защото в него е роден по човешка природа, отраснал е и е възпитан Господ Иисус Христос под топлите майчински грижи на св. Богородица. Тя се удостоила да стане Божия Майка, защото чрез въвеждането ѝ в храма и чрез възпитаването ѝ в благочестие запазила душевната и телесната си чистота. Божията Църква от всички краища на земята всекидневно ѝ въздава богослужебна възхвала и я възпява като нескверна и неблазна, нетленна и пречиста, пренепорочна Дева и преславна Приснодева, Богоневеста Владичица и невеста неневестная. Ставайки изразител на общоцърковното съзнание, св. Ефрем Сирин възвеличава св. Богородица като майка на всички хора и най-вече на приневолните и страдащите.
Още приживе св. Богородица проявявала особена обич към семейството. На брачния пир в Кана Галилейска тя се застъпила пред божествения си Син за младото семейство. По този начин тя го избавила от първото му затруднение. Очевидно тя искала току-що бликналият за него извор на радост и щастие никога да не пресекне. И оттогава и до ден-днешен, пък и за вечни времена, Божията Майка е небесна покровителка и закрилница на семейството.
Ето защо богомъдро е постъпила нашата света Църква, като е отредила празникът «Въведение Богородично» да се чества от православния народ като ден на християнското семейство. С това тя показва от една страна колко високо цени семейството и от друга страна как майчински се грижи за неговото запазване и процъвтяване. За постигането на тази цел тя поставя християнското семейство под всемощния покров на св. Богородица и издига пред него нейния свещен образ като вдъхновяващ и окрилящ пример.
Поради пречистото си майчинско сърце и поради безпределната си майчинска обич св. Богородица наистина стои най-близко до християнското семейство. Православната душа из самата си глъбина възкликва към нея в молитвен зов: «О пречистая, надеждо христианом, кто паче тебе в милости?» Именно поради безмерната си милост св. Богородица бди от небесните висоти над християнското семейство и никога не го лишава от своята могъща закрила.
Трябва да влезете, за да коментирате.