Етикет: вяра

Религия и образование*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Пенов

Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето обра­зование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез учили­щето само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез дър­жавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изко­ренен през вековете материалистичес­кият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, раз­умна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога ло­гически последователните люде са били привърженици на този религиозен миро­глед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естети­чески, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколе­ние на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.

Преди всичко религиозното право­славно-християнско обучение и възпи­тание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената хрис­тиянска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме въз­вишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и прав­дата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отноше­ние към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фрой­дизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, из­разена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрач­ния азиатски фатализъм, с безжизне­ната отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеа­лен мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките от­ношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християн­ската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и тео­софията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в край­ните му нежизнени прояви[1]“.

Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични маги­чески, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християн­ският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психо­логическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича из­общо религията заради нисшите еле­менти в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на нау­ката заради злонамерената или неве­жествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеве­рието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.

Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно из­тъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религи­озният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат по­следните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.

Прочетете още „Религия и образование*“ →

Вяра и дела*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Георгиев Панчовски

Между другото нашето време се характеризира със своя практически, де­лови, творчески дух. Производителните сили са нараснали в неимоверни раз­мери, трудът на човека е станал многократно по-продуктивен, извършва се строи­телство в огромни мащаби, преобразява се природата, хвърля се мост от земята към необятния космос. Наистина всичко потвърждава мисълта на Гьоте от романа му «Вилхелм Майстер»: «Първото назначение на човека е да бъде деен.“

Деловата атмосфера, в която ни е отредено да живеем и да се трудим, дава външен подтик да размислим за отношението на християнската вяра към добрите дела. За нас този проблем е толкова стар, колкото самото християнство, защото той е поставен и осветлен още от Иисус Христос, защото по него са се изказали светите апостоли, на първо място Яков и Павел. И все пак този проблем е об­съждан векове поред, като и днес не е загубил своя актуален характер. Дори може да се каже, че за нас той е станал по-належащ и по-интересен, отколкото в апостолския век и във времето на реформацията. Повече от всякога днес всяка идея привежда доказателства за себе си, в своя полза, оправдава своето съще­ствуване и засвидетелства своята ценност чрез предизвиканите от нея резул­тати, чрез поражданите от нея дела, които утвърждават живота и го правят по-богат, по-интензивен, по-красив, по-благополучен, по-благоденствен. Идеята е сива, ако не отразява в себе си действителността и не помага за нейното преобразяване; теорията е празна ако не служи на практиката; вярата е мъртва, ако не произвежда добри дела.

За нас е извънредно важен проблема за влиянието на вярата като психо­логическо явление върху живота и дейността на човека. Вярата е такава непосредна, интуитивна убеденост, която обзема цялата душа на човека, определя тона на неговите мисли, повлиява неговите чувства и най-важното, раздвижва, мотивира и активизира неговата воля. Динамика има във вярата, която не се мери с безразличие и пасивност, с отпуснатост и бездействие.

Прекрасно е разкрил нравствената, творческата и културно-строителната мощ на вярата Иисус Христос. Пред взора на вярващите се очертават невидими идеали, които чрез силата на вярата получават все по-реално очертание, придо­биват плът и кръв, стават действителност. «Ако имате вяра колкото синапово зърно – казва Иисус Христос, – ще речете на тая планина: премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно» (Матей 17:20). Нима някой може да отрече основателно чудотворната мощ на вярата? Нима ця­лата история на човешката култура не е изпълнена с безсмъртни паметници на чудотворна вяра? Нима и днес вярата на човека не прави невъзможното, дори не­вероятното за скептика и неверника възможно и действително? Нима вярата не премества планини, не изменя течението на реки, не свързва далечни морета и океани, не превръща пустини в плодородни полета, не преобразява природата и не я нагажда към нуждите и потребностите на човека? Всичко това, разбира се, го извършват предвидливото умение и силните мишци на хиляди, милиони тру­дещи се. Ала преди да са се заели с неговото осъществяване, те трябва силно да са вярвали в неговата възможност и осъществимост. Без друго трябва да вяр­ваме в доброто, в неговата красота и ценност, за да го направим предмет на во­лята си и да положим усилия за осъществяването му.

Ако е потребно тук да си послужим с велик научен авторитет и да засвидетелстваме една всеизвестна истина чрез устата не на някой отец или учител на Църквата или на някой християнски философ или богослов, нека чуем знаменитите мисли на световноизвестния философ професор Фридрих Паулсен. В своето съчине­ние «Система на етиката» (София, 1912, том I, стр. 311), преведено на много езици включително и български, той пише: «Може положително да се каже, че нищо ве­лико в света не е извършено без това мъжество и без това настроение (на вярата, скоби мои). Всички истини велики, всички велики преобразувания в историческия жи­вот идват в разрез с общоприетите вече, идват против авторитетите и заедно с това влизат в света с дълбока вяра в Бога. Така е било преди всичко с християнската религия. Христос встъпил в борба с действащите закони и водил тази борба чак до кръстната Си смърт, дълбоко вярвайки в Бога и дълбоко убеден, че изпъл­нява Неговата воля. Христовите ученици, по-късно мъчениците са отивали спо­койно срещу смъртта, като черпели мъжество от вярата в божествеността и в бо­жествената мисия на Христа. Във вярата, в идеята, в неминуемата крайна победа на доброто са намирали сили всички борци да дадат живота си за любимото дело. Кой би се съгласил да умре за нещо, в неминуемата крайна победа на което не вярва? Тъй влияе вярата».

Най-важен за нас е проблема за влиянието на християнската вяра за нрав­ственото прераждане на човека, за активизирането на волята му да извършва добри дела. Каква е структурата на християнската вяра? Не носи ли тя съзер­цателен характер, не парализира ли волята на човека, не отслабва ли енергията му, не го ли прави пасивен мечтател?

Християнството е вяра в Бога като промислител и творец. Както Бог Отец, така и Бог Син – според думите на самия Иисус Христос – непрестанно ра­боти (Иоан 5:17). Да обърнем внимание! Бог не е някакво почиващо в Себе Си, статично абсолютно битие. Той не е някакъв неподвижен Първопричинител на движението в света, както си Го представял Аристотел в своята отвлечена мета­физика. Бог е вечен и животворен личен Дух, Който чрез пламъка на Своята безпределна обич се намира в неспирна най-напрегната и продуктивна творческа дейност.

Характерът и още повече обсегът на тази непрекъсната Божия дейност мъчно могат да бъдат разбрани и обхванати в пълнота от ограниченото човешко съзнание. Свещеното Писание дава основание да заключим, че тя на първо място се състои в невидимото управляване на всемира, в промислителната грижа за него, в насочването му към неговата висша и последна цел. По-нататък тази непрекъс­ната Божия дейност се проявява в невидимото съдействие да се извършва добро, да се твори правда, да има обич и мир между хората и народите, да цъфти радостта, да се преумножава благополучието в света. На трето място тази непрекъсната Божия дейност се отлива във всегдашно участие в благодатния живот на Христо­вата Църква: в нея непрестанно, се излива Божията благодат, която обновява и претворява повярвалите, прави ги нови човеци, освещава ги и ги направлява по пътя на светостта и на вечното спасение.

Бог Отец непрекъснато работи и непрекъснато твори. Същото прави и въ­плътеният Бог Син, Който поради единосъщието Си с Него участва в неспирната Му творческа, промислителна и спасителна дейност. Бог Дух Свети е всегдашен подател на живота и всичко животвори. Изводът от това е близък до ума на всекиго. За неговото постигане не са необходими дълги логически операции и силогистически умозаключения. Щом Бог непрекъснато работи и твори, то трудът и творчеството са божествени. Следователно човекът, който е сътворен по Божи об­раз и е предназначен да се стреми към богоуподобяване, трябва да счита всеки продуктивен творчески труд за свое висше призвание, чрез което разкрива съкро­вената си същност, осъществява себе си, уподобява се на Бога, води един вид бо­жествен живот и участва в някаква степен в Божия живот.

Не само по пътя на извода се засвидетелства насочеността на християн­ската вяра към труд и творчество, към практическа дейност и добри дела. Еван­гелията, както и останалите новозаветни книги, направо сочат, че християнската вяра придобива смисъл и пълнота, доставя обнова и спасение, само когато се от­лива в съответни най-добри дела.

Прочетете още „Вяра и дела*“ →

Деветият член от Символа на вярата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Дякон Владимир Ригин

„Вярвам… в едната света, вселенска и апостолска Църква“

Руската дума Церковь[1], както и славянските думи Црква, Црквь, Царкевень; немското Kirche; английското church; шведското, финското, естонското и други Kirka; анг­лосаксонското cyrick; шотландското kirk – всички те произлизат по всяка вероятност от гръцката дума κυριακή (подразбира се οικίος) или κυριακόν (подразбира се οικίον) и в бук­вален превод означават Дом Господен или жилище Господне, тоест именно това, което у евреите се наричало beyth yahweh. По такъв начин руското название на Църквата се е получило от мястото, където по преимущество се изявява църковният живот, чрез разши­ряване смисъла на думата. Това название се запазило и за самата сграда. Напротив, в романските езици (даже и в някои други) названието за здание, за храм възниквало от стесняване на смисъла на названието Църква. А именно, от гръцкото εκκλησία идва ла­тинското ecclesia, италианското chiesa, френското église, в превода на Библията от Улфила (Ulfilas) aikklesjo… Самата дума εκκλησία произлиза от глагола εκ-καλέω – извик­вам, избирам, свиквам събрание и означава в буквален превод събрание, свикано мно­жество народ, събрано общество (coetus, multitudo, conventus, Cemeinde, gahal и прочее). Оттук е възникнала и употребяваната дума за християнската община. Сега εκκλησία озна­чава новозаветния Израил, новозаветния народ Божи, тоест християството (срв. Галатяни 6:16). В този израз е включена представата за народното, а не за обединеното събрание на на­рода на Новия Завет (на християнството) и при това – представа за народното съби­ране пред Бога и с Бога. С обстоятелството, че събранието на християните се нарича εκκλησία, се изразява не неговата действителна форма (многочисленост или малочисленост), но неговата духовна ценност: това е то събранието, в което действено се проявява Бог (Христос) със Своите благодатни дарове, събрание на избраните, събрание на народа Божи… По такъв начин съществува само единната εκκλησία, събранието на цялото християнство, но при тази единна εκκλησία има безбройни форми на прояви. Тя е налице в събранието на местната община, но така също и в събранието на домашната община и в безбройните други събирания на християните, дори когато те не представляват непре­менно събрания на местната или домашната община“.

Светата Църква е основана от Господ Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 20:28). Предназначе­нието на Христовата Църква е спасението на човека. Само в Църквата става пълното единение на човека с Бога, което представлява основно условие в делото на спасението.

Господ Иисус Христос със Своите кръстни страдания изкупи човешкия грях (Иоан 1:29; Евреи 7:27) и със Своята свята кръв основа Църквата (Деяния на светите апостоли 20:28), за да живеем в нея ние чрез Него и за Него (2 Коринтяни 5:14-15). Затова извън Църквата няма спа­сение.

„Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3). Светият Дух от деня на Петдесетницата вечно пребивава в Църквата (Иоан 14:16), да­рява на хората Христовата благодат, която подпомага човешките сили при извършване на спасението.

В Църквата ни довежда вярата в Господ Иисус Христос. Сам Господ говори, че върху изповядването на вярата в Него Той ще създаде Църквата (Матей 16:18). Чрез вя­рата  в Христа и Неговото възкресение (Римляни 10:9) и чрез делата на вярата (Яков 2:17-26) членовете на Църквата получават оправдание по Божията благодат (Римляни 3:24-30) и се спасяват със силата Божия (Римляни 1:16).

Църквата е една, както е един Господ, Който я създаде (Иоан 10:18).

Църквата е света, тъй като тя живее,  действа и мисли чрез Светия Дух (Деяния на светите апостоли 1:5, 8:15, 9:17).

Църквата е вселенска – нейните чеда имат едно сърце и една душа (Деяния на светите апостоли 4:32) и съборното определение е доминиращо.

Църквата е апостолска – у нея се пази апостолската приемственост при ръкоположението на свещената иерархия (Деяния на светите апостоли 6:6; 14:23; 20:28) и свято се пази апостолското предание (2 Солуняни 2:15).

В Свещеното Писание се срещат различни наименования на Христовата Църква: Божие здание (1 Коринтяни 3:9), стадо овци, обединени от Един Пастир (Иоан 10:16), Божи дом (1 Петр. 4:17; 1 Тимотей 3:15), жена – невеста на Агнеца (Откровение 21:9) и много други. Но най-пълно характеризира Църквата определението, дадено ѝ от апостол Павел, който я на­рича тайнствено тяло Христово (τό μυστικόν σωμα τού Χριστου – Ефесяни 1:22-23).

Определението за Църквата като тяло Христово не е символ или отвлечено понятие, а израз на действителния мистичен живот на Църквата, сочещ реалното единение на Бога и човеците в Христа. „И така τό σωμα в Ефесяни 1:23 означава… не тяло въобще, а тяло κατ’έξοχήν: тяло, което по преимущество заслужава това название; битие, което носи в себе си самия принцип на телесността; тяло в най-чистия и най-съвършения вид и сми­съл. Оттук още веднъж се вижда, че пасажът в Ефесяни 1:23 не е метафора, не е срав­няване на Църквата с тялото, но онтологическа[2] формула, в която за Църквата се утвър­ждава самата същност на телесността… Апостолът говори с всичката решителност, ясност и краткост, като съсредоточава цялото внимание на читателя върху неголемия брой думи: „Църквата е Тяло Христово[3]“. От една страна, като основана от Бога, Църквата е получила битие и съществува извън обикновения порядък на човешкия живот и не може да бъде съпоставена с него като явление, пълно с дълбока тайнственост. От друга страна Църквата е общество от хора, „обединени от православна вяра, от Божия закон, от свещеноначалие и тайнства[4]“. Човешката страна е изменяема и несъвършена, а Църквата е света и божествена поради това, че е осветена от кръвта на Иисус Христос и от даро­вете на Светия Дух, даващ на човечеството истински живот в Бога.

Царството Божие на земята е тялото Христово, одухотворено чрез Светия Дух – така Църквата осъзнава себе си![5] Църквата служи за осъществяване царството Божие на земята – тази крайна цел на цялото дело на Христа. Църквата е предназначена да послужи като средство за преобразяване на света в светлината на евангелската истина и да стане квас за царството Божие (Матей 13:33). И макар понятието царство Божие да е по-пълно и по-широко от понятието Църква, царството Божие се осъществява в своята пълнота само в Църквата и чрез Църквата. „Тъкмо тази Църква е стълб и крепило на истината. Защото е Църква на живия Бог, Който е истински Бог, или самата е истина, защото всичко в нея е истинско – истинско е изповядването на вярата, истинско е освещението с тайнствата, истинско е облагодатствуването, истински е животът по Бога… Думите стълб и крепило изразяват твърдост, неотменност на истината[6].“

Бележки

[1]. Етимологическият разбор на думата „Церковь“ е даден според труда на свещеник Павел Флоренски: Понятие Церкви в Священном Писании (Догматико-экзегетические материалы к вопросу о Церкви). Богословские труды, вып. 12, Москва 1974, с. 175-179.

[2]. Онтологический – съществен, от гръцката дума τό όντος – същество.

[3]. Свящ. Па­вел Флоренский, Понятие Церкви в Священном Писании (Догматико-экзегетические материалы к вопросу о Церкви). Богословские труды, вып. 12, Москва 1974, с. 90.

[4]. Пространный християнский катихизис, Москва 1894, с. 43.

[5]. Свящ. Сергий Мансуров, Очерки из истории Церкви. Богословские труды, вып. 6, Москва 1971, с. 79.

[6]. Епископ Феофан, Толкование пастырских посланий святого апостола Павла. Москва 1894, с. 309.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 7, с. 31-32. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Превод от руски език (Журнал Московской Патриархии, 1978, № 11, с. 76-77). Превел ставр. ик. д-р Иоан Неделчев.

Изображение: дякон (сега протоиерей) Владимир Ригин (род. 1952 г.). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-egy

Майката в християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. ставроф. свещеноиконом Василий Николов

Семейството, което възниква чрез благословения от Бога брак, е основ­ната клетка на всяка човешка общност. От него не само произлизат и са съставени другите общности: род, племе, народ, държава, но то представ­лява и най-добрия модел, по който те се изграждат. Семейството като заду­шевна общност от баща, майка и деца щастливо обединява в себе си двете основни условия за всеки обществен живот: ръководството и подчинението[1].Тези принципи особено здраво са залегнали в християнското семейство и целият му живот непринудено протича, определян от тях. В него почитта към родителите – бащата и майката – са закон Божи. Но заедно с него, е и любовта като най-висш принцип в отношенията между членовете на се­мейството. Християнството оприличава отношенията между съпруга и съ­пругата на отношенията между Христа и Църквата. А това са отношения на жертвена любов. Тя пламти в сърцата на родители и деца и създава висо­ката християнска взаимност, а с това способства за възникването у всички тях на здраво обоснованото съзнание за единство. Поради това външната власт на родителите без да се отменя не се чувства. В християнското се­мейство любещите баща и майка ръководят общия живот във взаимно съ­гласие и любов, а децата с послушание и преданост се предоставят на тях­ното ръководство. Всеки член се чувства заобиколен от разбиращи го хора, които го приемат като цялостен човек с добрите и лошите му каче­ства. Това разбиране не е резултат на размисъл, а се преживява и чувст­ва непосредствено, без думи. Вместо думите въздейства погледът на окото, стискането на ръката, а преди всичко – делото, помощта, която се проявява винаги при всяка нужда и то с такава любов, че взаимните отно­шения стават все по-близки и по-здрави[2]. Поради това отношение, основаващо се на искрена християнска любов между отделните индивиди, тази малка християнска общност – християнското семейство – представлява онази благодатна среда, в която подрастващото поколение се оформява както индивидуално, така и социално, именно в дома, този малък свят, изтъкан от слънчеви лъчи, индивидуалното и социалното са съчетани в та­кава хармония, че от една страна всичко е индивидуално, а от друга всичко е общностно[3].

Но най-ценното в християнското семейство е това, че то е кристално чист извор на живота. В него се раждат, израстват и възпитават бъдещите граждани и членове на Църквата. Тук децата почват да се самоосъзнават, да разбират себе си като отделна личност и при най-благоприятни условия да се развиват и усъвършенстват, тъй като в семейството им се предла­гат най-благоприятните условия за тяхното индивидуално и социално-нравствено оформяване.

Християнското семейство е и огнище на религиозния живот. То е све­тилището, в което вярата и прекрасните патриотични традиции на народа се пазят като най-скъпо наследство, изнасят се в обществения живот и се предават на идващите поколения. Тук е и първото, а може би и най-про­дължителното училище, защото от най-ранната възраст, когато децата почват да заучават думите, получават и първите познания от обичната си майка. Това продължава и тогава, когато почнат да съзряват и да търсят отговор на трудните въпроси за живота и смисъла му. С това християнското семейство съдейства за оформяването не само на духовно и морално здрави граждани на държавата, но и на добри и ревностни членове на Църквата.

Но доколко християнското семейство ще отговори на високото си на­значение, доколко успешно ще изпълни своите задачи, поставени му от Твореца, от обществото и от Църквата, това във висша степен зависи от майката. Наистина глава на християнското семейство е бащата, но неговата душа и сърце е майката. Тя е, която създава задушевната атмосфера, стоп­лена от възвишената християнска любов, в която родители и деца щастливо живеят, успешно работят и бързо напредват в религиозно-нравственото си развитие.

Достойнството на майката високо се цени в Свещeното Писание. Божия за­повед е да се почита майката наравно с бащата (Изход 20:12). Премъдрият Иисус син Сирахов подтвърждава това: „Който уважава майка си, е като оня, който придобива съкровище“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:4). А в Притчи Соломонови се казва, че непокоряването на майката е гибелно за детето (Притчи Соломонови 30:17). Сам Господ Иисус, макар да е поставял изпълнението на Божията воля над връзката с майката, смятал е почитането ѝ като Божия заповед и го е поставял наравно с почитането на бащата, а отклоняващите се от изпълне­нието на тази заповед е порицавал (Матей 15:4-7; Марк 7:10-13). Майчин­ството се смятало за чест на всяка еврейска жена. Самото название на пър­вата жена Ева майка на всички живеещи (Битие 3:20) говори за естестве­ния стремеж и очакването на жената да бъде майка. Бездетството се смя­тало за Божие наказание (Иеремия 18:21). Апостол Павел не само смятал раж­дането на деца за естествено и необходимо, но и за много допринасящо за спасението на майката (1 Тимотей 5:14; 2:15).

Успехът на майката в християнското семейство се обуславя от нейните религиозни и нравствени качества. Според психологията на религията же­ната по-лесно се утвърдява във вярата в Бога, отколкото мъжът. За нея пътят към Бога е по-къс, по-прост и с по-малко проблеми. В Бога тя вижда не толкова безкрайната възвишена Същност, колкото благия милосърден Баща, към Когото се отнася с пълно благоговение и у Когото търси закрила и помощ. Вярата на майката християнка не се състои само в това, което е получила от своята благочестива майка или научила от високо благородни човеци: че има Бог, че Бог съществува. Тя не се изчерпва само с посеще­нието на храма и участието на богослужението. Вярата на истинската хри­стиянка е гранитно доверие и безсъмнено упование в Небесния Баща, че Той бди над нея и над семейството ѝ, над здравето и благополучието им по-вярно, отколкото тя бди над децата си. Тази непоколебима вяра, изпълнена с такова дълбоко упование, майката християнка е добила не по пътя на мисленето, а чрез непосредствено преживяване на Божията близост, про­мисъл и помощ, чрез духовно поемане на протегнатата Божия десница, чрез вътрешно чуване на Неговото утешаващо слово. За укрепването ѝ в тази вяра в нейна помощ е природната ѝ нужда за следване, нейният копнеж за преданост и особено чувството ѝ за личното битие на Бога. С това чув­ство се обяснява предимно силната ѝ любов към Христа, която достига до героично изповедничество и самопожертвувателност. Когато Господ Иисус бе осъден и разпнат, когато народът се отметна от Него и болшинството от учениците Му се изплашиха и разбягаха, жените мироносици останаха верни докрай и смело Го изповядаха под кръста Му.

При най-различни обстоятелства на живота майката християнка като ревностна весталка поддържа неугасващ пламъка на вярата в семейството. Това тя постига съвсем естествено, непринудено както с простички и топли майчински наставления, така и с примера на своето високо благочестие. Тя редовно отправя към Господа своите кратки, но сърдечни домашни мо­литви. А богослужението в неделни и празнични дни, което се старае да посещава редовно, ѝ доставя истинска радост. От храма, гдето всички вяр­ващи с едно сърце и с едни уста са отправяли горещи благодарствени мо­литви към Господа, изпросвали са Неговата закрила и подкрепа и са полу­чили благодатна помощ, тя се връща у дома успокоена и обнадеждена, за да върши през цялата седмица бодро и успешно своята работа. Добрата хри­стиянка, която се стреми към постоянно единение с Господа, не пропуска традиционните времена за приобщаване със светите Тайни. Поради естествената си нужда да споделя онова, което измъчва душата ѝ, тя без особени затруд­нения след щателна проверка на душевния си живот отива на изповед, гдето получава прощение на греховете си и облекчение на душата си и се връща с горещо желание да води обновен живот.

Майката е и най-добрия пазител на традициите в семейството, свър­зани с големите християнски празници и църковни времена, в които пре­красно са сплетени в красиви обряди жизнените и възвишени копнежи на човешката душа с вярата и упованието в Бога.

Религиозният живот на майката в християнското семейство в най-висока степен определя нейното поведение. Идеалът на нравствения ѝ стре­меж е всенародна любов към Бога и човека и светост. Наистина в света на греховните увлечения и съблазни този висок идеал се постига трудно. Но способността ѝ да бъде в най-близко единение с Господ Иисус я твърде много улеснява. Благодарение на това тя винаги е при извора на благо­датта и чрез светите тайнства щедро получава нужните сили за издигане към нравствения идеал. Освен това, поради своята природа, тя е в постоянно молитвено общение с Майката Господня, от която проси застъпничество и подкрепа. В нейната личност тя вижда напълно осъществен нравствения идеал на християнката – съвършена, любвеобилна майка и пречиста дева. Със старанието си да ѝ подражава тя успява в стремежа си да отговори на своето високо призвание – да бъде достойна майка, изпълнена с всепредана любов към съпруга и децата си и чиста като девица в своите помисли, чувства и желания. Майчинската любов и девическата чистота определят отношенията на майката християнка с всички членове на семейството: съ­пруга, децата и старите родители.

Прочетете още „Майката в християнското семейство*“ →

„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Доц. д-р Костадин Нушев

На 18 август в празничния календар на Българската православна църква възпоменаваме Успението на свети Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година) и почитаме неговия духовен и подвижнически живот в прослава на Бога.

В традицията на Българската православна църква св. Иван Рилски Чудотворец е почитан и като небесен закрилник на българския народ, като първи и най-голям основател на отшелническото монашество и духовен отец и учител на вярата. Макар различните форми на общежително монашество да са били познати у нас още преди него чрез първите градски манастири в България и книжовните средища в Преслав и Охрид, то именно Рилският светец е възприеман от православната традиция на Църквата като същински първоосновател и духовен уредник на анахоретското – отшелническо и пустиножително, монашество в пределите на Средновековна България, а също така и като най-велик духовен отец и учител на монашеството сред българите[1].

Поради факта, че просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник, просиял чрез молитвата и постически трудове, то нашата църковна традиция съвсем заслужено му приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски[2], св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици и последователи именно на св. Иван Рилски, като възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и манастирска школа на исихастко подвижничество[3].

Духовният подвиг на Рилския светец, който се приема като образец за българската монашеска традиция, е въплъщение на основните нравствени ценности на християнска добродетелност и подвижничество и най-възвишен пример на жизнено-практическите принципи и приложно-опитни правила на монашеското богословие и богомислие. Поученията и духовните наставления, изложени в „Завета на св. Йоан Рилски” са израз и свидетелство за най-високите духовни образци на православното нравствено и аскетическо богословие. В тях се разкрива сърцевината на християнската исихастка духовност, разбирана като най-дълбинното ядро на древната монашеска аскеза и молитвена практика, засвидетелствани от основателите на монашеството и големите учители на Християнския изток.

Св. Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници[4].

Това проличава преди всичко от съдържанието на най-важния литературен паметник, който свидетелства за духовното учение на светеца и който е достигнал до нас – „Заветът на св. Иван Рилски”[5].

В учението на Рилския светец за духовно-аскетичното подвижничество, се долавят отблясъци от първоизворите на древното християнско монашество и първоосновите на източната отшелническа традиция, свързана със св. Антоний Велики. Но анахоретското или отшелническо и пустиножително монашество при св. Иван Рилски е съчетано с принципите на общежителното (киновитийно) монашество и най-доброто от църковното предание, свързано с монашеските правила на св. Василий Велики, св. Пахомий Велики и св. Йоан Лествичник. Светият отец препоръчва изрично на своите ученици и последователи да се придържат към общежителното монашество и да се подвизават ежедневно в молитва, трудолюбие и братолюбие.

Авторът доц. д-р Костадин Нушев

В монашеското богословие и аскетиката, към които се придържа Рилският светец, по-важните духовни направления и школи на източната гръцка патристическа и аскетическа мисъл са внимателно и балансирано съчетани без крайности и едностранчивости като усилие да се възприеме най-доброто, градивното и плодотворното, което при това е приложимо за духовния живот на българите. Сред наставленията на светия отец не случайно се изтъква изискването монасите да се придържат към „средния и царския път и да не се отклоняват нито на ляво, нито на дясно”.

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма[6].

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев[7], проф. Иван Панчовски[8] и архим. Пантелеймон Пулос[9]. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрестанно да четат и да задълбочават познанията си върху  „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.

Прочетете още „„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*“ →

Иисус Христос възвести ново отношение към жените*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лионърд Суидлър

Деца, роби и жени

През време на земния живот на Господ Иисус Христос жените в Па­лестина се намирали в подчинено, унизително положение спрямо мъжете. Макар че в Стария Завет са изобразени няколко героини на еврейския на­род, равинистичните обичаи преди двадесет века и дълго време след това забраня­вали на жените да изследват Писанията. Един равин от I-ви век след Христа, Елиезер, се изразява твърде рязко по въпроса, като казва: «Думите на Тора по-скоро ще бъдат изгорени, отколкото да бъдат поверени на жена… Който учи дъщеря си на Тора, прилича на човек, който я учи на сладострастие».

Жените, подобно на робите и децата, не били задължавани да казват така наречената «шема» – утринна молитва или каквито и да е молитви преди и след ядене. В Талмуда даже се съдържа следното изречение: «Проклятие да бъде върху мъжа, чиято жена или деца казват благодарствена молитва вместо него». Освен това в ежедневните молитви на юдеите била включена особена тройна благодарност: «Слава на Бога, че не ме е създал езичник; слава на Бога, че не ме е създал жена; слава на Бога, че не ме е Създал невежа».

Юдейските жени били ограничени и по отношение обществената мо­литва. Те не се броели при набиране необходимия брой лица, за да се със­тави «миниам» – необходимото число лица за започване на обществена мо­литва. В Иерусалимския храм техният достъп бил ограничен само до жен­ския двор, който се намирал пет стъпала под двора, в който стояли мъжете. Жените били разделени от мъжете и в синагогите, където на тях не се раз­решавало да четат на глас Свещеното Писание или да поемат някаква ръководна функция. При извършване второто чудо с умножаване на хлябовете събралите се хора наброявали, според евангелист Марк, «около четири хиляди» (8:9), а евангелист Матей добавя: «освен жени и деца» (15:38).

Отношението към жените в тогавашното общество било най-ясно под­чертано при институциите и ритуалите на брака. За огромната част от же­ните ролята им в семейството се ограничавала само до раждане и отглеж­дане на деца. Жените като «по-слаб съсъд» винаги се намирали под опеката на мъжа – баща или съпруг, а в случай, че жената била вдовица, тя за­висела от брата на починалия ѝ мъж.

Талмудът хвърля достатъчно светлина върху този въпрос: «Добре е на този, чиито деца са момчета, но горко на онзи, чиито деца са момичета… При раждане на момче всички са радостни, а при раждане на момиче всички са опечалени… Когато момче идва на света, мир влиза в света; когато идва момиче, нищо не влиза… И най-добродетелната от жените си остава ма­гьосница… Нашите учители са казали: жените имат четири качества – те са лакоми за храна, жадни за клюки, мързеливи и ревниви».

Наистина в първия век жените от Палестинска Юдея са били изправени пред мрачни и безрадостни перспективи.

Жени, последователки на Христа

Доколкото може да се съди от евангелията Спасителят с думи и дела възвестявал пълното равенство между мъжете и жените – нещо, което пред­ставлявало революция в сравнение с установените по Негово време социални отношения.

Първото очевидно скъсване с традицията от страна на Иисус Христос било разкриването на благовестието, смисъла на Писанията и религиоз­ните истини и на жените. По времето, когато се смятало за неуместно и дори «неприлично» да се учат жените на Тора, това действие на Спасителя е било преднамерено решение да се наруши един обичай, оскърбителен за жените.

Нещо повече – жени от Галилея са ставали последователки на Христа, поучавали са се от Него, следвали са Го през време на Неговите пътувания и са Му служили от все сърце. В Лука 8:1-3 някои от тях са споменати по име в едно и също изречение с дванадесетте: «Той обхождаше градове и села, като проповядваше и благовестеше Царството Божие, и с Него бяха дванаде­сетте, и някои жени… които Му услужваха с имотите си». Гръцката дума, преведена тук като «услужваха», а в Марк 15:41 «служеха», е именно «дииконун», която е от един и същ корен с «дякон». Както се вижда, задачите на дяконите в ранното християнство до голяма степен се покривали с тези на жените-последователки на Богочовека.

Прочетете още „Иисус Христос възвести ново отношение към жените*“ →

Седем основания на учения да вярва в Бога*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ейбрахам Креси Морисън
бивш председател на Академията на науките
в Ню-Йорк

Ние сме още в зората на научната ера, и всеки нов лъч разкрива по-ярко делото на един разумен Творец. От деветдесет години насам след Дарвин човечеството постигна изумителни от­крития, и с дух на научно смирение и с вяра, основана на знанието, ние се приближаваме все по-близо до едно уверение за съществуването на Бога.

Аз намирам за себе си седем осно­вания за тази вяра.

Първо: Чрез необорим матема­тически закон ние можем да докажем, че нашата вселена е планирана и по­строена от един велик строителен Ум.

Нека за пример поставим в джоба си десет еднакви монети, номерирани от едно до десет, и да ги разбъркаме добре. Да се опитаме след това да ги изваждаме последователно от едно до десет, като връщаме обратно изваде­ната монета, и всеки път отново ги раз­бъркваме. Математически погледнато, шансът да извадим при първото изтегляне монетата номер едно ще бъде едно към сто; да извадим номер едно, две и три последователно е едно към хиляда, и така нататък. Шансът ни да извадим всички последователно от номер едно до десет ще бъде невероя­тното число едно към десет милиарда.

Като разсъждаваме така, ние виж­даме, че за живота на земята са нео­бходими толкова много уточнени усло­вия, че не би било възможно те да съществуват в тези отношения случайно. Земята се върти около оста си с около 1,760 километра в час. Ако се движеше със 176 километра в час, нашите дни и нощи щяха да бъдат десет пъти по-дълги от сегашните, и горещото слънце щеше да обгаря нашата растителност през много дългия ден, а през дългата нощ оцелелите нежни пъпки щяха да измръзнат.

Слънцето, изворът на нашия жи­вот, има на повръхнината си една тем­пература над 6,600 градуса по Целзий, но земята е достатъчно отдалечена, за да може „вечният огън“ да ни топли точно колкото е потребно, и не повече. Ако слънцето изгуби само половината от сегашното си лъчеизпускане, ние ще замръзнем, а ако го удвои, ние ще изгорим.

Наклонът на земята под ъгъл от 23 градуса ни дава годишните времена. Ако тя не беше така наклонена, изпа­ренията от океаните биха се движили от север към юг и биха натрупали цели материци от лед. Ако нашата луна беше, например, отдалечена на 80 хи­ляди километра, вместо сегашното ѝ дей­ствително разстояние, океанските при­ливи биха били толкова големи, че по два пъти на ден нашите материци щяха да бъдат потопявани; дори и планините скоро щяха да бъдат изронени. Ако зе­мната кора беше само три метра по-дебела, нямаше да има кислород, без който животът умира. Ако океанът беше само с няколко метра по-дълбок, въг­леродният двуокис и кислородът щяха да бъдат погълнати, и никакъв расти­телен живот не би съществувал. Или, ако нашата атмосфера беше много по-разредена, много от метеорите, които сега изгарят в пространството всеки­дневно с милиони, щяха да брулят вси­чки части на земята и да предизвикват навред пожари.

Поради всички тези и безчетни други примери не може да се допусне дори с вероятност едно към милион, че животът на нашата планета е слу­чайност.

Второ: Самото осигуряване и поддържане на живота с необходимите му средства, за да може той да из­пълни своето предназначение, е проява на един всеобхватен Разум.

Какво представлява животът всъщност, никой човек не е проумял. Той няма ни тегло, нито измерения, но притежава сила: растящият корен скала разпуква; животът покорява во­дата, почвата и въздуха, управлява еле­ментите, като ги заставя да се разла­гат и да изменяват своя състав.

Животът е скулптор – вае всички живи същества; художник е – рисува всеки лист на всяко дърво и дава кра­ски на всеки цвят. Животът е музикант, който научава всяка птичка да излива в песни трепетите на своята любов, и насекомите да се призовават чрез му­зиката на многобройните си гласове. Животът е висш химик, който дава вкуса на плодовете и зеленчуците, дъха на розата, превръща водата и въгле­родната киселина в захар и дървесина, и като извършва това, освобождава кислород, за да могат животните да дишат и живеят.

Погледнете невидимата капка протоплазма, прозрачна, пихтиевидна, спо­собна да се движи и да черпи енергия от слънцето. Тази единична клетка, тази прозрачна тайнствена капчица, крие в себе си зародиша на живота и има си­лата да разпределя този живот на всяка жива твар, голяма и малка. Силите на тази капчица стоят над растителността, животните и човека, защото целият жи­вот иде от нея. Не природата е създала живота. Изпечените скали и първичното море не притежават свойствата, за да сторят това. Кой тогава е вдъхнал жи­вота по земята?

Трето: Мъдростта на живот­ните говори необоримо за един добър Създател, Който е вложил инстинкти в иначе безпомощните малки твари.

Малката риба сьомга прекарва го­дини в морето, а след това се връща в своята река, като пътува откъм същата страна на реката, където се вливат при­тоците, в които тя е била родена. Коя сила я завежда обратно с такава то­чност? Ако я преместите в друг при­ток, тя веднага усеща, че е изместена от пътя си и се бори да си проправи път в една или друга посока, за да на­мери пак своя приток и тогава поема отново пътя нагоре по течението, за да стигне точно на своето място.

Още по-малко обяснима е тайната на змиорките. Тези чудни създания в зряла възраст тръгват от всички блата и реки, от всички части на Европа, раздалечени с хиляди километри, и отиват в океана, всички неизменно отправени към едни и същи бездънни води близо до Бермуда. Там те дават живот на нови поколения и умират. Малките, без наглед да имат някаква друга пред­става, освен че се намират в пустинна маса вода, се отправят назад към бре­говете, откъдето техните родители са дошли, право към езерата и малките блата и реки, така че навсякъде във водите пак се появяват змиорки… Ни­коя американска змиорка никога не е била уловена в Европа, и никоя евро­пейска змиорка – в американски води. Природата дори забавя назряването на европейската змиорка с една или по­вече години, за да ѝ даде възможност да извърши дългото си пътешествие. Откъде произлиза този направляващ импулс?

Осата поваля скакалеца, издълбава дупка в земята, ужилва го точно на определено място, така че скакале­цът да не умре, а да остане само в безсъзнание и да живее под форма на запасна храна. След това осата снася яйцата си на изгодно място, така че, като се излюпят малките, да могат да се хранят от насекомото, без то да бъде умъртвено, тъй като мъртвото месо за тях е гибелно. Тогава майката отлита някъде и умира. Никога тя не вижда малките си. Но осата със сигур­ност извършва това всякога и то за пръв път и винаги правилно, иначе нямаше да се развъждат оси. Тази тайнствена техника не може да се обясни с приспособяване: тя е дарба, вложена в насекомото.

Четвърто: Човек има нещо по­вече от животински инстинкт – той притежава разум.

Никое животно не е дало доказа­телство за способност да брои до де­сет, или да разбира значението на чи­слото десет. Докато инстинктът може да се уподоби на единичен тон от флейта, прекрасен, но все пак ограни­чен, човешкият мозък съдържа всички тонове на всички инструменти в орке­стъра. Няма нужда да се развива тази четвърта точка; благодарение на чо­вешкия разум ние можем да размшляваме и да съзнаваме, какво сме и то, защото притежаваме искра от Миро­вия Разум.

Пето: Промислителност за вся­ко живо създание откриваме в онези явления, които ние днес познаваме добре, но които Дарвин не познаваше – каквито са, например, чудесата на гените.

Толкова невероятно малки са тези гени, че, ако съберем на една куп­чинка тези, от които са произлезли всички живи хора на света, ще бъде не повече от едно напръстниче. И все пак тези ултра-микроскопични гени и техните спътници хромозомите на­селяват всяка жива клетка и са аб­солютните фактори за всяко човешко, животинско и растително качество. На­пръстникът представлява много малко място, но то побира всички лични каче­ства на два милиарда човешки същества. Тези факти са вън от всяко съмнение. Как тогава тези гени могат да съдър­жат в себе си всички нормални на­следствени качества на неизброимо множество прадеди и да съхраняват психичните черти на всеки от тях в това безкрайно малко пространство?

Ето тук наистина почва всяка еволюция: от клетката, от една суб­станция, която съдържа и предава ге­ните. Как няколко милиона атоми, свър­зани като безкрайно микроскопична гена, могат по абсолютен начин да уп­равляват живота на земята, е един пример на дълбока мъдрост и съобразителност, които могат да произлизат само от един творчески Ум. Никаква друга хипотеза не може да обясни това.

Шесто: Природната економика ни заставя да признаем, че само без­крайна мъдрост би могла да предвиди и приготви такова целесъобразно производство и снабдяване.

Преди много години един вид ка­ктус бе посаден в Австралия, като ох­ранителен плет. Като не срещнал там никакво насекомо-неприятел, кактусът скоро се разпрострял в грамадни раз­мери. Застрашителното му ширене стигнало до такива размери, че расте­нието покрило едно пространство колкото Англия, като почнало да изтла­сква жителите от градовете и селата и да разорява стопанствата им. За да намерят средство за борба, ентомолозите обходили света. Най-после се на­тъкнали на едно насекомо, което се хранило изключително с кактуса, без да се докосва до друго нещо. При това, то се размножавало лесно и нямало неприятел в Австралия. Така насеко­мото скоро победило растението, и днес кактусовата напаст е ограничена. Поддържа се само една малка охрани­телна част от насекомото, достатъчна, за да може да се справя всякога с как­туса.

Такива справяния и уравновесява­ния се наблюдават в природата навред. Защо бързо умножаващите се насе­коми не могат да покорят цялата земя? Защото те нямат бели дробове, как­вито притежава човекът. Те дишат през тръбички. Но когато насекомите растат на големина, техните тръбички не израстват съразмерно с големината на тялото. Затова никога не се нами­рат насекоми с голям ръст. Това ограничение в растежа им ги държи в определени граници на развитие. Ако не бе предвидено това физическо огра­ничение, нямаше да има място за чо­вешко съществуване. Представете си, например, че срещнете стършел голям колкото лъв!

Седмо: Фактът, че човекът може да обхване идеята за Бога, е по само себе си едно особено доказа­телство.

Понятието за Бога произлиза от божественото качество на човека, не­присъщо на останалия наш свят. Това качество ние наричаме духовно виж­дане. Чрез тази сила човек и само чо­век, може да установява доказателства за невидимите неща. Обзорът, който тази сила открива, е необозрим; и когато усъвършенстваният вътрешен поглед се издигне до духовен фактор, той може да съзре във всичките данни на промисъл и целесъобразност вели­ката истина, че небето е навсякъде и във всичко, че Бог е навред, но никъ­де не е така близо, както в нашите сърца.

И научно, и за нашия вътрешен поглед е вярно това, което псалмопевецът казва: „Небесата разказват за Божията слава и твърдта възвестява делото на ръцете Му“.

Превод от английски Н. А.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1947, кн. 5, с. 17-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ee2