Ивелина Николова
Темата за Божието Царство не може да се разположи в рамките на едно изследване, а още по-малко е възможно в една статия. Трудно би могла да бъде построена и логически, защото Божието Царство не ни е открито в пълнота[1], и не знаем много за неговия характер, който превишава представите ни за земно царство или за теократично общество[2]. Същевременно темата поражда интерес поради това, че Божието Царство е крайъгълен камък в нравственото учение на Иисус Христос[3] и в Неговото служение. На много въпроси, свързани с него, Църквата отговаря чрез учението си за назначението на човека и за неговото достойнство и призвание, както в този свят, така и в бъдещия. По-нататъшните размисли ще бъдат пряко свързани с нравственото богословие и с обозначаване на по-важните акценти при търсене отговор на въпроса: „Какво разбираме под Божие Царство!“
Светите отци и църковните писатели внимателно изследват тази тема и дълбоко проникват в нейната същност. Св. Симеон Нови Богослов твърди, че в Божието царство „влиза този, който разбира в какво се състои то“[4]. Това разбиране обаче е сложен процес, който се постига не само чрез богословско осмисляне, но главно посредством познанието на сърцето и чрез по-близко общение на човека с Бога. Битийната, моралната и есхатологичната връзка между тях оказва въздействие върху живота на човека на земята и във вечността. „Като абсолютно благо на вечния живот Божието Царство превишава всяка земна ценност; то е специфично Божие откровение в пределите на човешкия опит“. Според Евангелието характерът на вечния живот е близък до естеството на Божието Царство Тази теза лесно бихме могли да потвърдим и текстуално. Изразите „Божие царство“, „вечен живот“, „съкровище на небето“ и „спасение“ са взаимозаменяеми[5]. „Спасение“ означава и „вечен живот в Божието царство[6]“.
Божието Царство като „средоточие на творческия акт на Бога[7]“ е основание за съществуването на света и крайна цел на духовния стремеж на човека. Благовестието за настъпващото Царство е отправено към човека, защото Царството е предназначено за него още преди сътворението на света (Матей 25:34). Затова именно човекът се вълнува от него и желае да го придобие. В есхатологичен и сотириологичен смисъл стремежът към Царството превръща човека във висше творение по благодат и го възкачва на ново битийно ниво. Това е и придобиването на възвисяващата се над емпиричните дадености богоустановена човешка същност[8].
Разговорът за Божието Царство е правилен дотолкова, доколкото в обсега на нашето познание можем да открием това „общо пространство“, в което се пресичат „смисловите“ линии на преживяваните от човека ценности и степента на присъствие на Царството в неговия дух (Лука 17:21). В размисъла за тайнственото и благодатно присъствие на Божието Царство у човека те винаги остават отворени, относителни и взаимно обуславящи се. Този факт обаче не ограничава вникването в разбирането за Царството, а само го поставя в рамките на достъпното схващане и по необходимост го свързва с вярата. Посредством вярата долавяме божествените прояви на Царството. В конкретния случай ние не се насочваме единствено към времевия (тоест футуристичен или презентативен) или пространствения аспект на Царството (като вечно, временно или универсално, което включва и горните две измерения[9]). В случая времето изчезва със степента на откриването на Царството в света[10], при есхатологичния[11] или апокалиптичния му характер[12]. Основна остава само възможността да схващаме онази духовна реалност, която мислим като Божие Царство, която въпреки есхатологичния си характер не е непознаваема. Царството е изява на Божието снизхождане към човека, а достигането до него е процес, в който вярващият възхожда към Бога с помощта на Неговата благодат.
Църквата долавя важни характеристики на Божието Царство по апофатичен или катафатичен път. Ние разчитаме неговите външни прояви посредством вникване в самото наименование Божие Царство, а Божие и Царство служат за опорни точки при началния стадий на разумното ни познание. Нравствената „същност“ на Божието Царство, обаче, остава неуловима в наименованията; тя се открива в стремежа на човека към реализиране на нравствените ценности през земния му живот в Църквата.
Наименуването е първият познавателен акт, който човек извършва. Според свещеник Павел Флоренски „наименуването и познанието се извършват в един и същи момент“. Това е необикновен акт по своето значение и последствия. Чрез него влизаме в непосредствен диалог с мистичната реалност, която именуваме Божие царство, разбираме идеите на Бога закодирани в него, но извършваме и своеобразен акт на самоотъждествяване. Имената, които Адам дава „на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Битие 2:20) не са произволни назовавания на заобикалящите го обекти, а проникновено наблюдение на характера и поведението им, разчитане и артикулиране на дълбинния смисъл, вложен в тях, чрез изговарянето на метафизически зададените им имена[13]. За това заедно с думите „Божието царство е тук, но все още не е“ ние говорим на себе си за невъзможността да обхванем необятното, поради което често пъти подхождаме към него апофатично. Така принципът на преобладаване на отрицанието над утвърждаването остава валиден и на ниво именуване на Божието Царство.
Пътят на именното познание на Божието Царство е съвместно дело на човека и на обекта – Божието царство, но не чрез тяхното противопоставяне и отделяне, а чрез взаимната им връзка. Името Божие Царство се мисли и като символно и символът тук е артикулиран (метафизически интерпретиран) като битие, което е повече от самото наименование. Това не означава, че то не присъства реално в света или, че самото то е само символ. Символът относително е равен на идеята, която символизира, без напълно да я изразява, въпреки че присъства в нея. Той открива това, което символизира, както името разкрива това, което именува, защото е негова идея. Според Николай Бердяев човешката личност, която е чувствителна към проявите на Царството в духовния свят също е символна, защото има в себе си знак от отвъдното; тя самата е знак за отвъдното[14]. Божието Царство като „символ…“ е отговор, чрез който Божието откровение отвръща на двусмислието на историята[15] (то се появява в историята, но осъществяването му остава извън нея) и е път за придобиване на истинско битие от човека. Извън историческите граници стремежът на човека към него е възхождане към Бога[16].
Божието Царство като онтологична даденост е бъдещ „възможен свят“, а не събитие, което се постига в конкретен момент; то е и бъдещ възможен избор, който извършваме в сегашния живот. Изразите „Божие Царство“, „възможен свят“ символно подсещат за конкретна духовна реалност, за която говорим с езика на богословието, но която чувстваме и познаваме единствено в дълбините на духовната си природа. За да разберем какво означава Божие царство, трябва да мислим за него по-скоро посредством символа, но да виждаме отвъд него, като се опитаме да прозрем неговия отвъден (външен на символа) смисъл.
По този начин трябва да разбираме и нарицателното „възможен свят“. Мисълта ни преминава отвъд обхвата на следната дилема: този „възможен свят“ се разбира онтологично – като свят, различен от реалния или епистемологично – като друго разбиране за реалния свят. Мисълта на сърцето, за разлика от мисълта на ума, винаги вниква, простира се отвъд хоризонта на символа. Тъкмо по този начин символът разкрива своя смисъл и ни позволява да открием неговото съдържание по непосредствено-интуитивен, а не по лексикално-дискурсивен път. Като посочва някакъв неизвестен за нас предмет, в същото време символът ни дава възможност да извлечем познание, за да стане този предмет (интуитивно) известен за нас. Ние не се съмняваме в присъствието на Царството в нашата духовна същност, но и на земята, защото го преживяваме в сърцата си. Със същата сила желаем да разберем повече за него и неговите прояви и в света, и у нас. В този случай интуитивното знание като най-достъпно и най-присъщо за човека е и най-вярното за него. То не е ирационално, а свръхрационално и като такова е пълно прозрение, което достига до идеалния и нравствения характер на Божието царство. Органът на непосредственото интуитивно знание е сърцето, посредством което „осъществяваме“ обективната връзка между духовните и нравствените прояви на Царството. Нашата интуиция не се нуждае от доказателства[17]; посредством нея непосредствено се приближаваме до реалността на Царството и преодоляваме временното и вечното посредством вътрешно съзерцание (intuitus). Това е първичната форма на цялото ни знание[18]. Посредством интуитивното знание встъпваме в контакт с екзистенциалната реалност и на нравствените ценности[19].
Прочетете още „Царството Божие – реалност и есхатологично очакване*“
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.