Иван Ж. Димитров

На 29 август честваме едно печално събитие – отсичането на главата на Христовия Предтеча – Йоан Кръстител. В този ден с молитва и строг пост се почита неговата жертва заради Божия нравствен закон. А някои християни на този ден не ядат нищо червено заради пролятата невинна кръв на Предтечата.

Но какъв е този празник, щом поводът за него е едно хладнокръвно убийство, пък било то и на „най-великия сред родените от жена“ (Матей 11:11)? Това е просто определен от Църквата ден, в който почитаме подвига на светеца и неговата жертвоготовност, станала пример за стотици хиляди Христови последователи през вековете и до днес, когато дори по телевизията можем да видим кланета на християни, защото… са християни.

Нека все пак кажем, че в годишния календар на Църквата се честват не само радостни събития като раждането на Спасителя, на света Богородица, на свети Йоан Предтеча или Възкресението на Христос, Възнесението Му, Слизането на Светия Дух на Петдесетница и прочее. При това не трябва да забравяме, че повечето празнувани от християните събития през годината са скръбни. Защото те са свързани със също печални събития: с убийството на някой мъченик, на някоя мъченица, дори на много мъченици наведнъж или със смъртта (успението) на даден светец или светица.

В историята на Църквата е останала паметта за тези герои на вярата, а когато е съхранена и датата на тяхната кончина, тя е включена в календара. Възможно е в християнската история да не са точно засвидетелствани всички дати, на които почитаме един или друг светец. Неоспорим обаче е фактът на техния праведен живот и смело изповядване на вярата в Иисус Христос, а примерът им е достоен за подражание. Затова всеки ден в богослужението и в личните си молитви ние си спомняме за светците и търсим тяхното молитвено застъпничество пред Бога за нас и за целия свят.

И така, на 29 август всяка година си спомняме за обезглавяването на един от първите последователи на Иисус Христос, Неговия Предтеча и едновременно Кръстител – Йоан. Той бил син на еврейския свещеник Захария и праведната Елисавета. Родил се по Божие обещание и бил възпитан в истините на вярата в единия Бог. Когато пораснал, избрал да се посвети на живот, който водили много от древните еврейски пророци и праведници – в уединение, пост и молитва. Като богоизбран мъж Йоан скоро бил повикан от Бога за служение на народа. Когато младият отшелник наближил 30-годишна възраст, „биде слово Божие към Йоан, син Захариев, в пустинята“ (Лука 3:2). Какво точно му е казал Бог, евангелистът не споменава, а и няма как да знае. Но това може да се разбере от последващите действия на Божия избраник.

Според евангелист Лука Йоан започнал проповедническа дейност с цел пробуждане на духовността у народа: „И той обиколи цялата страна около Йордан и проповядваше (и извършвал, б. а.) покайно кръщение за опрощаване грехове, както е писано в книгата с речите на пророк Исайя, който казва: гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господ, прави правете пътеките Му; всеки дол ще се изпълни и всяка планина и рътлина ще се снишат, кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки (все метафори за вътрешния живот на хората, б. а.); и всяка плът (синекдоха за „всеки човек“, б. а.) ще види спасението Божие. Йоан говореше на човеците, които отиваха при него да ги кръсти: Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда на Авраам. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън. И питаше го народът, и казваше: какво тогава да правим? Той отговори и им рече: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото. Дойдоха и митари да се кръстят, и му рекоха: учителю, какво да правим? А той им отговори: не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено. Питаха го тъй също и войници, и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете и се задоволявайте с вашите заплати“ (3:3-14).

От това свидетелство на евангелиста се вижда, че проповедникът Йоан наставлявал всички и ги подготвял за идването на Христос, Помазаника или по еврейски – Месия. Защото Неговото царство наближило да дойде (Матей 3:2). А подготовката за посрещането на Христос изисквала покаяние, на гръцки μετάνοια, тоест промяна на ума, на мисленето, а оттам – и на действията, на постъпките, на цялостния ни живот.

Дейността на Кръстителя била всеобхватна, той никого не отблъснал, а и всички се стремели да дойдат и да се поучат от него, като се кръстят и измият греховете си. Колкото и да изглежда преувеличено сведението на евангелист Лука, че Йоан е кръстил целия народ, явно желанието за промяна било масово. И вместо изобличенията да отблъскват хората заради самолюбието им (само си помислете сега как бихме възприели такива изобличителни проповеди ние, хората на XXI-ви век с нашето самочувствие!), всички приемали изобличенията и наистина се променяли.

Така постъпвали хората, обикновените хора. В духа на древните еврейски пророци обаче Йоан Кръстител насочил изобличенията си и към властниците, към самия цар Ирод Антипа (20 година преди Христа – 39 година след Христа). Защото винаги от властниците народът взима пример – и в доброто, и в лошото.

Този Ирод всъщност не бил истински цар, а само тетрарх на Галилея и Перея, тоест владетел на част (условно една четвърт) от земите на евреите, при това бил васал на римляните. Единствен евангелист Марк го титулува цар, вероятно защото пише евангелието си за читатели далече от Палестина, за които е била неясна политическата система там. Но Матей и Лука го титулуват правилно: четвъртовластник, превод от гръцкото тетрарх.

Наред с другите нередности („лоши неща“), които вършел Ирод Агрипа (Лука 3:19), той си позволил да наруши Божия закон, като заживял с Иродиада, жената на брата си Филип. Това не само било нарушение на закона, но и давало лош пример на народа. Затова Йоан открито заявил на Ирод: „Не ти е позволено да водиш братовата си жена!“(Марк 6:18). Владетелят много се дразнел от тези изобличения на Йоан, но дълго време не смеел „да вземе мерки“ срещу него (досещате се какво може да значи това в действията на един самодържец). Накрая все пак решил да го затвори в тъмница, та от затвора да не се чуват толкова отчетливо изобличителните думи на пророка.

Прочетете още „На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*“ →

Фредерик Фарар

Сам Павел, повален и наставен от глас небесен,

пратен бил при един човек, да приеме от него тайнство.

Блажени Августин

Завръщането в Иерусалим трябвало да коства не малко усилия на бъдещия апостол. Колко мъчителни трябвало да бъдат угризенията на съвестта му, когато се приближавал до мястото, където той бил оставил трупа на св. Стефан да лежи под грамадата убили го камъни! С какъв страшен интерес трябвало той сега да гледа на мястото на разпятието и на онова място, където лежал в градински гроб Оня Който сега е възкръснал и прославен! В какво ужасно смущение трябвало да се намират чувствата му вследствие крайната промяна на неговите сегашни отношения към свещениците, чиято вяра той оставил и към християните, чието евангелие приел! Той оставил Иерусалим като равин, фарисеин, фанатичен защитник на устния закон; сега той влизал в него като човек, който отхвърлял значението на подзаконната праведност, който напълно презирал жалките останки на юдейското предание. Високомерният човек станал безкрайно смирен; яростният гонител – мирен благовестник; самодоволният равин за един миг оставил всичката си национална гордост, всичката изключителна презрителност, своето фарисейско самопревъзнасяне, за да получи в тяхна замяна блаженство на несправедливо гонение и да стане страдащ проповедник на презираната вяра. Какво могъл той да очаква от Теофил, чиито писма, навярно, унищожил? От членовете на синедриона, чиято ярост той разпалил? От старите си приятели от школата на Гамалиил, които виждали в Савел Тарсийски един човек, който по своята ученост бил гордост на школата на Гилел и по своята ревност съперничел на школата на Шамай? Как ще се отнесат към него тия приятели на неговата младост, тия учители и другари на неговия живот, след като той, провъзгласявайки своята система, своята ученост, своето убеждение, целият свой, а следователно и техния, живот за неизправимо заблуждение, – станал открит привърженик на малката община, която той някога преследвал и изтребявал?

Ала сред естествените опасения, от които той не могъл да не се вълнува, гледайки в бъдещето, той несъмнено могъл да се утешава с мисълта, че ще намери братски привет сред ония мирни и благородни хора, за вярата на които той знаел и на чиято взаимна любов той завиждал, когато дори още ги мразел. Какво блаженство би било за него да участва в тоя свят, който той някога се стараел да разруши; да внушава на другите ония доводи, които по убедителен начин действали на неговата собствена душа, дори когато той още отчаяно им противодействал!

Колко приятно би било да чуе от свещени и благородни уста думи за Онзи, Когото той някога хулел! Савел, разбира се, могъл да мисли, че любовта, благородството, радостта на неговите нови събратя ще го възнаградят и нещо повече за онова влияние и почест, които той доброволно оставил, и че ползването заедно с тях от всички плодове на духа – любовта, радостта, мира, дълготърпението, нежността, добротата, вярата, смирението, умереността – ще бъде блаженство, заради което той могъл да остави целия свят. Неудивително е поради това, че той залягал да се присъедини към учениците (Деян. 9:26**). Неговото познанство с човешката природа, наистина, могло да го предупреди, че “доверието винаги бавно расте”, че такъв предмет, какъвто той желаел, едва ли бил възможен за него. Може би, той твърде много разчитал на промяната, произведена в човешкото разположение от Божията благодат.

Но, уви! Него го очаквало ново изпитание. Наистина, апостол Петър, когото особено му се искало да види, веднага го приел с обикновеното великодушие на пламенното сърце и, бидейки женен човек, без закъснение му предложил гостоприемство (Гал. 1:18), но на първо време с това и се ограничило всичко. Че Петър по-рано от другите събратя се издигнал по-високо от духа на подозрителността, това не могло да не говори в полза на неговото лично величие и доброта и е съвършено съгласно с онова естествено благородство, което сме в право да очакваме от човека, когото обичал и благославял Сам Христос. В това време той бил вожд на църквата в Иерусалим. Намирайки се в такова положение, той не бягал с другите при приближаване на бурята. Той трябвало да знае, че при нозете на тоя млад фарисеин лежали дрехите на убийците на Стефан. Той, навярно, се е боял от него, може би дори се е криел от него, когато той се е вмъквал в къщите на християните. Нещо повече, сърцето на Петър, вероятно, било поразявано от скръб, когато виждал как неговата малка църква се избивала, разгонвала и изтребвала, и любвеобилната община, чиято вяра била така светнала, взаимната любов така нежна и чиста, немилосърдно била разрушавана от безжалостната гонитба на “ученика на школите”. При все това с несъмняваща се искреност на една светла натура, с оная духовна непроницателност, посредством която божествена любов не само забелязва действително достойнство, но дори го създава там, където по-рано не е съществувало, – Петър отваря своите врати на оногова, когото един по-низък човек би могъл съвсем да отхвърли като коварнохищен вълк сред стада.

Но от другите вождове на църквата, ако само някой от тях бил по това време в Иерусалим, никой още не се е приближавал до новообърнатия, никой не се е решавал да побеседва с него. Навсякъде го срещали студени, недоверчиви погледи. В един миг той изгубил всички свои стари приятели и изглеждало като вероятно, че той не ще намери наместо тях нови. Християните, гледайки на него с ужас и недоверие, не вярвали, че той е ученик на Христос. Те, може би, чували за обстоятелствата, които придружавали неговото обръщане, но тия обстоятелства се случили три години преди това. Известията за неговата неотдавнашна проповед и неотдавнашната опасност в Дамаск, вероятно, още не били стигнали до тях; но дори ако и да са стигнали, те са били странни, че на тях им е простено да гледат със съмнение на гонителя, обърнал се в събрат, – дори просто от страх, да не би под мнимото обръщение да се окаже само хитростта на Савел с цел да разузнае техните тайни и да залови тях за довършване окончателната им гибел. И по такъв начин неговите сношения с християните на първо време в Иерусалимската църква току-речи се ограничавали с неговия прием в къщата на Петър. “Другиго от апостолите не видях, – пише той до галатяни, – освен Яков, брата Господен”. Но макар и да видял Яков, той имал малко общение с него.

Всичко, което знаем за първия иерусалимски епископ, показва, че характерите на тия двамата били извънредно различни – току-речи до непримирима противоположност. Дори със Самия Спасител, както ясно показват евангелските изречения (Мат. 12:46; Марк 3:1; Лука 8:19; Иоан 7:5), най-големият от Неговите братя наглед в течение на целия Му земен живот имал малко общение. Наистина, той приемал неговото месианско достойнство, но приемал само в юдейски смисъл и бил недоволен от онова, което в Неговия живот било най-вече божествено. Ако преданието вярно го изобразява като законник, назореин, току-речи есеин, който прекарвал целия си живот в молитва в храма, то именно неговата преданост на Моисевия закон, едва изменена само отвън с неговото обръщение към християнството, и му спечелила дори от юдеите названието “праведник”. В неговото послание намираме сурова и възвишена нравственост, но не намираме в него нито едно пряко слово относно въплъщението, или разпятието, или изкушението, или оправданието чрез вяра, или освещението чрез духа, или възкресението от мъртвите. Във всеки случай, при съвместното четене посланието на Яков, с което и да е послание на апостол Павел, не можем да не забележим голямото различие между двамата апостоли. Св. Яков бил човек извънредно непоколебим; апостол Павел умеел навреме да отстъпва, но той най-малко от всичко бил готов да отстъпва в ония именно точки, които най-вече събуждали съчувствието на Яков. Онова, което знаем за апостол Петър, напълно е съгласно с оная добра готовност, с която той приел подозирания и лишен от приятели елинист. Онова, което знаем за Яков, заставя ни да предполагаме, че неговите отношения към Павел никога не са могли да имат повече от формален характер, който те и носят в Деяния на апостолите и още повече в Посланието до галатяни. Но онова обстоятелство, че между апостол Павел и апостол Яков съществувало малко видимо съчувствие и взаимнообщение, и че те се спират на видимо противоположни страни на истината, никак не дава право на неодобрително отношение към единия или другия. Различията, наглед възникващи от анализа на истината в отделните умове, сливат се в общността на по-широкия синтез. Когато апостол Павел учи, че ние “се оправдаваме чрез вяра”, той проповядва безкрайно велика истина; но в същото време и апостол Яков проповядва драгоценна истина, когато с различен отсенък на значението в двете думи говори, че “човек се оправдава чрез дела”. Истините, които били поверени на тия двама апостоли да проповядват, се попълвали и допълвали една друга, а не си противоречели помежду си. Ние сме наследили двете страни на тая велика истина.

Прочетете още „Завръщането на Савел в Иерусалим*“ →

Десислава Пулиева

В Галатяни 4:3 св. апостол Павел казва: „Така и ние, докле бяхме нев­ръстни, бяхме поробени под стихиите на света“, а в Галатяни 4:9 той недоумява: „Как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?“ Смисълът на използваното в тези два стиха понятие τα στοιχεία се интерпретира различно от тълкувателите на посланието. То се схваща било като обозначе­ние на природните елементи и сили[24], било като алтернативно на­именование на юдейския[25] или на езическия закон[26]. Междинно положение заемат тълкуванията, според които в Галатяни 4:3 св. апостол Павел визира юдейските религиозни норми, а в Галатяни 4:9 – езичес­кото поклонение пред стихиите, изграждащи видимата вселена[27]. Към постигането на възможно най-точно разбиране на понятието τα στοιχεία, както и на Галатяни 4:3, 8-10 като цяло, трябва да се върви със съзнанието за подчертаната тематична обособеност на тези стихове (и на началото на 4-та глава изобщо). Ако в по-голямата част от посланието апостолът полемизира с галатяните заради това, че те не стояли твърдо в свободата, дарувана от Христос (срв. Галатяни 5:1), а се поддавали на влиянието на юдействащи проповедници, то в Галатяни 4:3, 8-10 той разглежда християнската духовна свобода в контекста на езическото минало на своите читатели. Възобновя­ването от тяхна страна именно на някои езически култове и съб­людаването на езически празници провокират тревогата на св. апостол Павел, който пише: „Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви“ (Галатяни 4:11). Връщането към почитането на природните стихии, за което говори апостолът, очевидно касае езическите практики на галатяните, защото тяхното религиозно минало било свързано с езичеството, а не с юдейската вяра. Исто­рията на Галатия съдържа достатъчно категорични доказателст­ва за това. Следователно най-логично е τα στοιχεία да е било упот­ребено от св. апостол Павел като означение на природните елементи и явления, които били обожествявани от келтите в изключително голяма степен.

От дистанцията на времето религиозните колебания на га­латяните изглеждат по-разбираеми, като се имат предвид, от една страна, непостоянството на галския характер[28], и, от друга стра­на, устойчивостта на устната друидска традиция, която, без съм­нение, е била важен фактор в религиозния живот на Галатия[29] и през I-ви век. Водещи в друидското учение били анимистичното почи­тане на природата, вярата в предопределението и в силата на ма­гията. Със сигурност сред галатяните бил съхранен типичният за келтите суеверен страх от необикновените природни явления и вяр­ването в свещеността на елементите огън, въздух, земя, вода, на небесните тела и явления, както и на представителите на живо­тинския и растителния свят. Келтите се страхували от морските приливи[30], от лунните еклипси[31] и от това – небето да не падне върху главите им[32]. Същевременно природата била считана от кел­тите за благодетелка. Затова соларните символи неизменно при­състват като религиозна украса върху археологическите находки от всички келтски територии. Огънят играел централна роля в друидските ритуали. Чрез него друидите очиствали и лекували хора­та и животните, отбелязвали началото на Новата година (ирландски Samhain – край на лятото, 1.XI.) и чествали всички останали голе­ми празници: зимното слънцестоене (21.XII), Imbolk (от ирландски „очистване“; или Oimelc, от ирландски „празник на млякото“, 1.II.), про­летното равноденствие (21.III.), Beltain (от ирландски „огньовете на (бог) Бел“, 1.V.), лятното слънцестоене (21.VI.), Lugnasad (от ирландски „игри, събрание на (бог) Луг“, 1.VIII.), есенното равноденствие (21.IX.). Земята и водата притежавали ореола на богини-майки и никой не можел безнаказано да ограбва оброчните места, определени в тях­на чест[33]. Сьомгата, бикът, конят, еленът, глиганът, кучето, гар­ванът и лебедът били едни от най-почитаните от келтите животни и птици. Името на най-великия владетел на Галатия, Дейотарус, означава „Божествен бик“ (галски Dejotarus), което показва, че тра­диционният галски култ към определени животни бил пренесен от галатите в Мала Азия и бил запазен дълго след настаняването им там. Същото се отнася и за келтската почит към дъба. Съобще­нието на Страбон за съществуването на обществено-религиозен център в Галатия, носещ името Друнеметон („свещена дъбрава“, „дъбово светилище“, „друидско светилище“), е потвърждение за устойчивостта на келтската религиозна традиция в един чужд на нея етнокултурен регион. Съчетанието между анимизма и вярата в предопределението ражда келтската номистична система от ин­дивидуални и обществени религиозни забрани (гейси, ирландски geis(s)i или geasa), които са тясно свързани със „стихиите на света“ (Галатяни 4:3 – τα στοιχία τού κόσμου). Гейсите отразяват фаталистичното келтско чувство на абсолютна зависимост от природните закони и „знаци“, по които друидите нерядко се опитвали да разчитат бъдещето. Системата от гейси имала ключово значение за функ­ционирането на келтската езическа религиозност. Чрез нея келтското съзнание си обяснявало съществуването на страданията и не­избежността на смъртта. Поради това се налага изводът, че гей­сите направлявали мисленето и поведението и на галатяните, доколкото келтската им идентичност го предполага. Така става по-ясно защо св. апостол Павел отделя специално внимание на поробва­щото въздействие на стихиите върху живота на галатяните (Галатяни 4:3) и призовава духовните си деца да се опомнят.

Че в Галатяни 4:3, 9 апостолът е имал предвид езическите суеве­рия на галатяните, а не юдейския закон, личи от смисловата връзка между Галатяни 4:8 и 4:9, където стихиите се идентифицират с лъж­ливите езически богове: „Но тогава, понеже не знаехте Бога, слу­жехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като поз­нахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?“ „Келтските богини и богове представлявали първичните сили на природата[34]“. А „галатяните са впечатляващ пример за келти, запазили във висока степен етническата си иден­тичност[35]“, без да губят връзка с родните си религиозни тради­ции[36]. Това дава основание да се мисли, че в Галатяни 4:8 св. апостол Павел е визирал конкретни келтски божества, но не ги е назовал поимен­но, тъй като те са били добре известни на галатяните. Да се каже какви имена са носили тези божества, днес е много трудно, тъй като, с едно-единствено изключение, те не са оставили писмена информация по този въпрос. На историците и писателите от древ­ността се налагало, подобно на Юлий Цезар, да дават своя интер­претация на келтските божества, почитани в Галатия. Така Плутарх разказва, че в средите на галатите имало жреческа фамилия, която служела на Артемида. В чест на богинята жрицата Кама извършвала върху олтар възлияния с медовина[37], която била най-популярното келтско питие[38]. Кое келтско божество може да е визирал Плутарх, използвайки името на гръцката Артемида? Но­минално и функционално тя стои най-близо до келтската богиня Артио, покровителката на мечките, дивите животни, горите и пло­довитостта (култът към Артио бил особено силен сред келтите, населявали района около днешния швейцарски град Берн, в чийто съв­ременен герб образът на мечката присъства неслучайно). Арха­ичният майчински аспект на Артемида е друг критерий, по който може да се търси нейното приблизително келтско съответствие. Трудно е да се посочи определено име, тъй като почти всички кел­тски богини са притежавали силни майчински характеристики. Твърде е вероятно сред галатяните един от най-доминиращите да е бил култът към deaes matres, богините-майки, който да е изгу­бил триадната си форма, характерна за Галия, и да е приел монадна форма в съзвучие с изключително популярния местен култ към Кибела[39]. Фактът, че засега в Галатия няма открити надписи или монети, посветени на Артемида[40], потвърждава предположение­то, че Плутарх е имал предвид келтска богиня, която нарекъл с гръцко име.

Прочетете още „Св. апостол Павел и келтските вярвания на галатяните – продължение и край*“ →

Десислава Пулиева**

Интердисциплинарното разглеждане на редица спорни въп­роси е добър залог за извършване на задълбочени анализи и за формулиране на обективни научни изводи. В този смисъл допъл­ването между историко-религиозните и богословските методи на изследване е многообещаващо. Надявам се, че в тази статия изка­заното твърдение намира своето потвърждение.

В следващите редове се прави историко-религиозен анализ на посланието на св. апостол Павел до галатяните, глава 4, стихове 3, 8-10, с цел да се потърси и намери връзката между келтската рели­гия[1] и апостолската критика към връщането на галатяните към техните езически вярвания и ритуали. Тук не се извършва цялост­но тълкуване на посланието, а се анализират само пасажите, кои­то имат отношение към темата на настоящата статия, тоест в нея се прави опит за частично реконструиране на критикуваните от св. апостол Павел галатийски езически култове, като се лансира тезата за наличието в тях на устойчив келтски елемент.

Много са причините, заради които въпросът за това кои точ­но култове е визирал св. апостол Павел в Галатяни 4:3, 8-10 досега не е бил детайлно разработен. Сред основните причини могат да бъдат по­сочени следните:

1.Общият характер на посланието, който е подчинен на апос­толската полемика с привържениците на едновременното комп­ромисно съблюдаване на християнското благочестие и юдейския закон.

2.Даденото от св. апостол Павел твърде лаконично описание на езическите обичаи на галатяните.

3.Липсата на по-конкретни светоотечески тълкувания на разглежданите новозаветни стихове. Тази липса може да се дължи на слабото познаване на отмрелите или отмиращите в периода след IV-ти век езически култове в централна Мала Азия. Възможно е те да не са били подробно анализирани от християнските тълкуватели и поради нежеланието на последните да описват в детайли езичес­ките практики с цел да възпрепятстват тяхното разпространение. Не бива да се забравя и това, че основният стремеж на новозаветните тълкуватели е бил да акцентират върху неповторимото сотириологическо значение на описаните в Новия Завет събития, а не да правят обстоен преглед на езическите увлечения на младия хрис­тиянски свят.

4.Съобразяването на съвременните богослови с авторитет­ната светоотеческа тълкувателна традиция също е от значение. Към този фактор може да се добави и това, че са много малко богосло­вите, които имат задълбочени знания в областта на историята на езическите религии. Затова анализирането по същество на новозаветните текстове (включително Галатяни 4:3, 8-10), свързани с критиката на езическите вярвания, се възприема като трудна задача, която се изтласква в периферията на богословските изследвания.

5.От своя страна, историците на келтската религия, поради недостатъчните си богословски познания, също се въздържат от по-задълбоченото разглеждане на Галатяни 4:3, 8-10. Тези от тях, кои­то споменават въпросната глава от посланието до галатяни, я из­ползват единствено като допълващ щрих в обрисуването на рели­гиозния портрет на келтите. Затова съвременните историко-религиозни коментари на този новозаветен откъс са повърхностни и плахи в поставянето на преден план на въпроса за вероятното съществуване на келтски пласт в езическите вярвания на галатяните.

Правеният тук анализ на Галатяни 4:3, 8-10 се обляга както върху достиженията на келтоложката наука, така и върху завоеванията на раннохристиянската и съвременната новозаветна херменевтика.

Малоазийската област Галатия (Γαλατία, Galatia) дължи името си на навлезлите в нея след 278 година преди Рождество Христово галски племена – толистобоги, тектосаги и трокми. Те били наричани Γαλάται (Galatae) подобно на своите братя по народност, останали в своя­та европейска родина Галия. Галското нашествие в Мала Азия било финалът на голямата келтска експанзия на изток, която го­дина по-рано (279 година преди Рождество Христово) се проявила в атакуването на Делфи и в завладяването на част от Югоизточна Тракия[2]. Като причини за походите на водените от Леонорий и Лутарий гали (галати) към Мала Азия Тит Ливий изтъква липсата на свободни пло­дородни земи в Галия и жаждата за плячка[3]. Страбон отбелязва етническото родство между толистобогите, тектосагите и трок­мите, но не може да каже с точност от коя част на Келтика са тръг­нали те. Това, което се знае за тектосагите, е, че те живеели около днешния френски град Тулуза[4]. Но това не означава, че малоазийските келти задължително произхождали от Южна Галия. Не е изключено те или някои от тях да са емигрирали от север на юг и да са се установили в района на Тулуза. За възможен северен произход на трокмите, толистобогите и тектосагите индиректно говори твърдението на блажени Иероним, според което през IV-ти век в Галатия все още се говорел келтски език, близък до този на север­ното галско племе тревери[5], което живеело в областта около днеш­ния немски град Трир. Страбон е категоричен, че трите племена говорели един и същ език и не се различавали по нищо[6]. Най-вероятно той има предвид езика, за който говори и блажeни Иероним, и който е оцелял далеч от родината си в продължение на 6-7 века.

Когато навлизат от Тракия през Византион в Мала Азия, трокмите нападат нейната северозападна част, толистобогите гра­бят земите между Пергам и Ефес, а тектосагите водят битки близо до Милет и Дидима[7]. След множество военни съюзи и конфликти с различни малоазийски царе около 275 година преди Рождество Христово галатите би­ли изтласкани от Антиох I Спасител към централния планински регион на Мала Азия. Около 260 година преди Рождество Христово те оформили царст­во с главен град Анкира (днес Анкара, Турция). От този момент нататък то започнало да се нарича Галатия[8]. Религиозният цен­тър на галатите се наричал Друнеметон (Δρυνέμετον – свещена дъбрава, дъбово светилище, друидско светилище)[9]. Там се провеждали традиционните келтски асамблеи, по време на които се оформяла политиката на царството, извършвало се съдопроиз­водство и се състоявали едни от най-тържествените религиозни церемонии. Основни действащи лица в тези събрания били жре­ците и съдиите, тоест друидите, без които функционирането на келтското общество било немислимо. През 189 година преди Рождество Христово Галатия претърпяла първото си поражение от Рим. Макар римското влия­ние върху политиката ѝ да се засилвало, през следващите сто и петдесет години Галатия съществувала като самостоятелно царс­тво. Предпоследният ѝ независим и най-бележит владетел – Дейотарус (починал 40 година преди Рождeство Христово), бил близък приятел с Юлий Цезар[10]. При­емникът на Дейотарус – Аминтас, разширил още повече граници­те на Галатия. Те достигнали Западна Киликия, обхванали част от Ликаония с Дервия и част от Фригия[11]. През 25 година преди Рождество Христово Аминтас бил убит и Галатия станала официална римска провин­ция. Процесът на териториалното ѝ разширение продължил и през I-ви век, когато в нейните рамки влезли още много градове, между ко­ито и Антиохия Писидийска. Столица на Галатия продължила да бъде Анкира, а представителното общо събрание запазило важ­ните си обществени функции[12]. От това следва, че друидското със­ловие в Галатия също съхранило част от влиянието си така, както и след покоряването на Галия от Рим друидите продължили да играят водеща роля в живота на галите. Като се има предвид, че в завладените от галатите централни земи на Мала Азия практи­чески нямало гръцки градове[13], и че в следващите векове Рим не отнел автономната свобода на Галатия, става ясно защо за келтското население там било възможно да съхрани своята национал­на и религиозна идентичност[14]. Разбира се, междувременно про­тичали и процеси на взаимни влияния и етническо смесване (глав­но със завареното фригийско население). Но съобщението на блажeни Иероним за живия по негово време келтски език в Галатия показ­ва, че в края на IV-ти век и началото на V-ти век келтският етнически еле­мент бил все още силен там. Три столетия по-рано, когато св. апостол Павел написал посланието си до галатяните[15], келтскоговорящите и практикуващите келтската религия трябва да са имали още по-значимо присъствие в етно-културната мозайка на малоазийския регион.

Прочетете още „Св. апостол Павел и келтските вярвания на галатяните*“ →