Етикет: Ниневия

СВ. ПРОРОК НАУМ И ПАДАНЕТО НА НИНЕВИЯ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Н. Шиваров

shivarovПрез VIII и VII век преди Христа асирийската империя достигнала голяма мощ. Военната ѝ машина, преустроена гениално за онова време от Теглатфаласар III (745-727)[1], се наложила в Близкия изток и издигнала престола на асирийските царе на господстващо място. В продължение на повече от сто години Асирия водила успешни войни на север в Урарту, на изток – в Мидия и Елман, на юг – във Вавилония и на запад – в Сирия и Палестина. В 722 година преди Христа нейният цар Саргон II сложил край на северното, израилското царство[2], като след близо тригодишна обсада столичният град Самария бил превзет. Страните, където стъпвал кракът на жестокия асирийски войник, бивали разорявани и плячкосвани. Тъй били натрупани несметни богатства. Името на Асирия станало синоним на всичко зло. Покорените и измъчените васални народи много пъти правели безуспешни опити за освобождение от асирийско иго. Това довело мнозина от поробените жители на Близкия изток, като се почне от Мидия и Елам чак до Египет, до изгубване на надежда, че някога техните отечества ще се видят свободни. Точно в този момент на възход на Асирия издигнал пророчески глас неизвестен мъж в малкото иудейско царство, който предрекъл гибелта на поробителката и на нейния столичен град. Този мъж бил св. пророк Наум.

Св. пророк Наум бил родом от Елкош. Местоположението на родното му място и до днес не е установено с абсолютна точност, защото в книгата на този Божи пратеник не са дадени никакви указания за това. Блажени Иероним, св. Кирил Александрийски, блажени Теофилакт и други считат, че трябва да дирим Елкош някъде в Галилея, а Исидор Испалийски е на мнение, че родното място на пророка се е намирало на изток от река Иордан[3]. Всеки случай въз основа на книгата на пророк Наум (2:11) можем да заключим, че той е живял и действал не малко време в иудейското царство и то някъде в южната част на Иорданската долина. Въз основа пък на 3:8 можем приблизително да определим кога пророкът се е явил на историческата сцена. На това място се споменава за падането на град Но-Амон[4], като за нещо станало неотдавна. Следователно пророк Наум ще е наченал своята проповед не много след 663 година, когато този египетски град паднал под ударите на Асурбанипал Асирийски.

Пророк Наум обявил на всеослушание невероятното: Ниневия ще падне, асирийският цар ще загине. Но малцина ще да са били тези от неговите слушатели, които ще са повярвали на думите му, макар че, навярно, всички желаели сгромолясването на асирийската империя. Та нали в този момент угнетителката е била на върха на своята мощ!

Времето течало. Натрупалите богатства от грабителства на завладените страни довели Асирия до голямо благосъстояние, което подготвило и загиването ѝ. Благосъстоянието било не за целия асирийски народ, а за господстващите класи, които, опиянени от благополучието, се отдали на разпуснат живот. Асирийските владетели не били вече в състояние да държат в покорство, завладените страни и васалите си. От североизток и от юг се надигнали опасни врагове в лицето на мидийците и вавилонските халдейци. Мидийското племенно обединение под ръководството на цар Фраорт влязло в съюз с Вавилония. Последните дни на Ниневия и Асирия настанали. Обаче неочаквано за всички часът на гибелта на световната завоевателка бил отложен. Многобройни скитски племена нахлули от североизточна Мала Азия на юг и като бурен поток причинили разрушения и мъки на населението на Предна Азия чак до Египет и дезорганизирали държавните апарати. И Мидия изпитала тежестта на скитските набези. Асирия се посъвзела. Обаче, след скорошното оттегляне на скитите от историческата сцена в този край на Азия, Асирия отново се оказала изправена пред лицето на старите си врагове. Сега вече начело на мидийските племена стоял синът на Фраорта – Киаксар. Асирийският цар се опитал по дипломатически път да се спаси. Той потърсил помощта на неотдавна подвластния на Асирия Египет. Фараон Нехо II склонил да влезе в съюз с Асирия, понеже се боял от нарастващата мощ на мидийци и вавилонци. Но помощта от далечния Египет закъсняла. Мидийци и вавилонци обединили своите усилия и един ден светът ненадейно узнал вестта за гибелта на Ниневия.

Как е станало това? Ниневия била голяма крепост. Би трябвало да се очаква дългогодишна обсада, докато може да падне в ръцете и на най-мощния враг. Основните източници, които хвърлят светлина върху този важен исторически момент, са «Хрониката на Гед»[5] и най-вече предсказанието на пророк Наум.

Според запазените редове на «Хрониката на Гед», войските на вавилонския цар Набополасар и армията на Киаксар Мидийски се срещнали, както изглежда, в долината на Дияла и оттук се втурнали срещу Ниневия[6]. През времето приблизително от месец юни до август 612 година преди Христа произлезли три сражения под стените на асирийската столица. Накрая през месец август щурмуващите неочаквано влезли в града. Ето какво говори за тази последна атака на града и пророк Наум:

«Щитът на юнаците му[7] е червен; войниците му са в багрени дрехи; огън пускат колесниците в деня, когато се готвят за бой, и гора от копия се вълнува. По улици търчат колесници, гърмят по стъгди; блясъкът от тях е като от огън; святкат като светкавица. Той[8] зове юнаците си, ала те се спъват в хода си; припкат към градските стени, но обсадата е вече стъкмена» (2:3-5).

Приведените думи на пророка недвусмислено свидетелстват за изненада. Съюзниците ненадейно са се отправили срещу столицата и я обсадили преди асирийският цар да може да струпа своите войски, за да даде сериозен отпор на мидийци и вавилонци. Изглежда в Ниневия не е имало достатъчно силна армия, която да е в състояние да излезе на сражение извън градските стени и да не допусне да се стигне до обсада.

По това време Ниневия представлявала голям четириъгълник. Западната ѝ стена, която се миела от водите на река Тигър, имала дължина 4.7 км, северната – 2 км, южната – 800 м и източната – 5 км. Според един надпис на асирийския цар Сенахерим (Синахериб) (705-681) върху осемстранна глинена призма[9], стените на Ниневия били дебели «40 глинени тухли» (тоест около 12-13 метра) и високи «180 глинени тухли» (тоест около 18 метра). Истинността на този надпис се потвърдила през миналия век от археолога Billerbeck, който открил там, гдето някога са били източните стени на града, два почти 18 метра високи хълма руини, които се оказали останките на някогашни стражеви кули на асирийския престолен град[10].

Не ще и съмнение, че обсадата на такава мощна крепост е било нещо грандиозно за онова време. При това стените откъм сушата са били обградени с дълбок ров пълен с вода. Затова и въпреки изненада гарнизонът на Ниневия дал силен отпор. Съюзниците, както се спомена, предприели в продължение на три месеца три безуспешни щурма. Обсадителите се уверили най-сетне, че по такъв начин крепостта е непревзимаема за дълго време. Наложило се да се търси друг способ, който да улесни проникването в града, където по-многочислените мидо-вавилонски войски без друго ще победят. Такъв бил и открит. Той бил възвестен от пророк Наум години преди това. Пророческото око видяло намерения изход от обсадителите, като нещо ставащо в негово присъствие.

«Речните порти се отварят, и дворецът се разрушава», говори светият Божи пророк (2:6).

Следователно, в онова далечно минало се намерили изкусни военни инженери и инженерни войски, които разрушили някой бент и водната стихия стремително нахлула в града, рушейки всичко, което се изпречвало на пътя ѝ.

Няма никакво съмнение,че това свидетелство на книгата на пророк Наум за начина, по който врагът е влязъл в Ниневия, отговаря на фактическото положение. «Всички наши основни източници, казва видният ориенталист И. М. Дьяконов… са съгласувани в това, че щурмът (на Ниневия, в с. м.) се удал благодарение на изкуствено наводнение, вероятно, което подринало глинената стена на града[11]. Както изглежда, обсадителите са разрушили бента на река Хусар, която, идвайки от изток, протичала почти през средата на града. Нейните води подкопали и основите на царския дворец, както ни сочи гореприведеното място от книгата на пророк Наум. По такъв начин в Ниневия един силен опорен пункт на обсадените бил изведен от строя – известно е, че в древност дворците са били крепости и последно убежище на защитниците на градовете, в които тези се намирали. На асирийския цар Синщаришкун-Сарак не останало друго освен да запали останките от двореца си и да се хвърли в пламъците му[12].

В града се развила жестока битка. «Чува се плющене на бич и трясък от въртещи се колела, цвилене на кон и тропот от скачаща колесница. Припка конница, блеска меч, и блещат копия! Много убити и купища от трупове! Труповете край нямат – препъват се о тях» (Наум 3:2-3).

Дошъл и краят. Не останал жив защитник на столицата на някогашната велика империя. И това всичко я постигнало, заради престъпленията на нейните жители. Пророк Наум сравнява Ниневия с лъвска бърлога, където лъвовете замъкват своята кървава плячка. И сега, когато с духовните си очи вижда това грабителско леговище разрушено, той издига ликуващ глас: «Де е лъвът, който грабеше, за да насити своите щенета и давеше за лъвиците си и който пълнеше с плячка пещерите си и леговищата си с ограбено»(2:12)? Разбира се, това сравнение има своето основание. От редица стари паметници се вижда, че асирийците имали обичай да украсяват входовете, стените, съсъдите, оръжията си и пр. с образи на лъв. Лъвът е бил любим символ за тях. Това е лесно обяснимо. Асирия била най-силната империя в Предна Азия, тъй както лъвът е силният в животинския мир. От всичките краища на необятната асирийска държава се стичали в столицата ѝ заграбени скъпоценности и други имущества, подобно както лъвът отвсякъде влачи в своето леговище всевъзможна плячка. Но за престъплението има наказание. «Ето Аз съм против тебе, казва Господ Саваот, и ще изгоря в дим твоите колесници, и меч ще погълне твоите лъвчета, и ще изтребя от земята твоята плячка, и вече не ще се чува гласът на твоите пратеници» (Наум 2:13).

И действително, скоро мидо-вавилонските войски завладели остатъка от Асирия и тази държава загинала безвъзвратно.

«Ликуването на пророка… не е… злорадство на един иудеин, възрадван от погрома на езически и враждебен народ[13]». Действително всички са се радвали, когато Ниневия паднала. Та нали асирийците изгаряли на масови клади децата на победените, издигали пирамиди от главите на пленниците си, вършели изобщо големи жестокости, които не се свенели дори да увековечават, като възпроизвеждали по стените на дворците и храмовете сцени, представящи тези техни «подвизи[14]»! Въпреки това радостта на пророка не почива върху видението за отмъщение за жестокост, а върху съзерцанието на Божията сила и справедливост, която извършва съд над угнетителя, който се самозабравя. Това е разбирането въобще на старозаветните пророци. Св. пророк Софоний например допълва думите си «Господ ще простре ръката си на север, ще унищожи Асур и ще обърне Ниневия в развалини, в место сухо, като пустиня» така: «Ето, какво ще стане тържествуващият град, който живее безгрижно (в отрицателния смисъл на думата, б. м.) и казва в сърце си: «аз съм и няма друг освен мене» (2:13, 15).

Приведените думи на св. пророк Наум ни характеризират този библейски мъж, като истински Божи пратеник, чийто духовен взор преодолял десетилетия и можал да съзерцава загиването на асирийската империя и на престолния град, като събитие съвременно нему. Напълно справедливо е заключението, че «непредубеденият подход към четене на «Книгата на Наум» привежда към извода, че това е поетическа реч на тържествуващ очевидец на гибелта на Ниневия[15]… Действително в книгата на св. пророк Наум историческата наука има надежден източник относно събитията около падането на въпросния световноизвестен град и неговата държава. «Тази книга, както бележи академик Тураев,… дала на полковник Билербек, известния изследовател на военната история на древността, материал за специална работа върху Ниневия, като крепост и обект за обсада[16]» А за вярващия тя е още и доказателство за Божията справедливост и сила.

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1959, кн. 12, с. 12-16.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg. Понастоящем, април 2013, авторът на статията е протопрезвитер проф. д-р.

[1]. Теглатфаласар III реорганизирал армията, като, наред със съществуващото опълчение, създал постоянна войска. Последната била разделена по родове оръжие: колесници, конница, тежковъоръжена и лековъоръжена пехота, инженерни войски и пр. Тогава и най-малката военна част станала универсална бойна единица, тъй като включвала винаги подразделения от първите четири рода оръжие (Вж. В. В. Струве, История древнего Востока, Ленинград, 1941, стр. 324-326).

[2]. След смъртта на Соломон през царуването на неговия син Ровоам израилската държава се разделила на две царства: северно, наречено израилско, и южно, обозначавано в Свещеното Писание като иудейско (Вж. 3 Цар. 12 гл. нат.: 2 Парал. 10 гл. нат.).

[3]. Проф. Иван Спасов Марковски, Дванадесетте пророци, Годишник на Духовната академия, т. V (XXXI) 1956, стр. 259-260. Някои съвременни богослови са на мнение, че пророк Наум е роден в Асирия от отведени в плен жители на израилското царство през 722 година, понеже недалеч от развалините на Ниневия има местност на име Елкуш. Това мнение не би могло да бъде прието, тъй като за място близо до Ниневия с името Елкуш не се споменава от пътешествениците преди XVI век след Христа, макар че някои от тях говорят за пророк Наум в своите пътеписи.

[4]. Но-Амон е някогашната египетска столица, наричана от гърците Тива.

[5]. Тази хроника представлява значителен фрагмент от недошла до нас в цялост вавилонска хроника. Въпросннят фрагмент носи името на Гед (G. J. Gadd), който го открил в сбирките на Британския музей и го публикувал под заглавието The Fall of Nineveh, 1923.

[6]. M. Дьяконов, История Мидии, Москва-Ленинград, 1956, стр. 307.

[7]. Tоест на юнаците на асирийския цар.

[8]. Асирийският цар.

[9]. Alfred Jeremias, Das Alte Testament im Lichte des Alten Orients. 2 Aufl., Leipzig, 1916, S. 639. Призмата се съхранява в Бритиш музеум под № 103,000.

[10]. Ibid.

[11]. И. М. Дьяконов, цит. съч., стр. 307-308. За това говорят древните историци Ктесий (у Diod., II, 26-27), Атеней (XII, 529 с.) и други.

[12]. За това съобщават Берозос и Ктесий (Дьяконов, цит. съч., стр. 308).

[13]. Проф. Иван Спасов Марковски, цит. съч., стр. 268.

[14]. Вж. например релефите на «Балаватските врати» на Салманасар III.

[15]. И. М. Дьяконов, цит. съч., стр. 308, заб. 3.

[16]. Б. А. Тураев, История древнего Востока. Под редакцией В. В. Струве и И. Л. Снегирева. Третье стереотипное издание, т. II, Ленинград, 1936, стр. 81.

Изображение: авторът, протопрезвитер проф. д-р Николай Шиваров. Източник – http://bg-patriarshia.bg.

ПРОРОК ИОНА, НИНЕВИЙЦИТЕ И НИЕ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Методий

Когато говорим за книгата на пророк Иона, ние обикновено имаме предвид поразителния случай с поглъщането на този човек и повръщането му обратно от кита — този пречуден предобраз на Христовото възкресение.Но тази книга е не по-малко знаменита и с това, че тя дава истинско откровение на чудната Божия любов към каещия се човек. Тази книга е обвинителен акт против късогледия национализъм на тогавашното еврейство, което, въпреки наложеното му наказание чрез вавилонския плен, въпреки че е продължавало да е лишено от политическа самостоятелност, все още гледали отвисоко на останалите народи. Съдържанието на тази книга в това отношение бихме могли да изразим с новозаветните положения: „Бог не гледа на лице“, сиреч на расов и национален произход, „но у всеки народ оня, който се бои от Него и върши правда, и приятен Му е“ (Деян. 10:34-35); „Бог и на езичниците даде покаяние за живот“ (Деян. 11:18); голяма радост бива на Небето, когато един грешник на Земята се кае (Лука 15:7, 10), независимо от каква раса и националност или от каква социална класа е.

И едновременно с това случаят с пророк Иона представлява ярък пример на конфликт между свободната човешка воля и широтата на Божия промисъл, за който няма непреодолими пречки.

Изглежда, че Иона е бил истински евреин на своето време, който напълно е споделил убеждението, че само еврейският народ е избран от Бога и че само той има някакво значение в плановете на небесния Владетел, а всички останали народи са само материал за използване. С особена любов Иона говори за светия храм в Иерусалим (Иона 2:5, 8), очевидно за отново, издигнатия след плена храм, и в такъв случай той навярно е бил убеден, че всички изпитания на избрания народ вече са завършени и скоро ще настъпи тържеството на неговото земно царство.

И ето, Божият промисъл избира този човек за пророческо служение, но не в лоното на еврейския народ, а го праща за такова служение в езическия град Ниневия, столицата на тогавашната владетелка на Близкия Изток — Персия. Ниневия е един от най-старите градове на света, той е бил основан от Асур, правнук на патриарх Ной (Бит. 10:11). След завладяването на Вавилон, персите разрушили неговите крепостни стени, за да го омаловажат, и запазили като главни административни центрове на своята държава Суза и Ниневия. И ето, в единия от тях единият истински Бог Израилев изпраща пророк Иона с определена задача:

„Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай, в него, защото злодеянията му достигнаха до Мене“ (Иона 1:2).

Но Божият зов не срещнал готовност в душата на пророка. Иона не бил съгласен с възложеното му поръчение и решава да се отклони от него с бягство. В това решение на Иона прозира лъжливото тогава у мнозина убеждение, че израилският Бог е силен само върху територията на Иудея (срв. 3 Цар. 20:23) и че, следователно, ако избяга вън от границите на Израиля, ще може да се отърве от това поръчение. Колко слаба е била представата на този пророк за неговия Бог! Но тъкмо затова той е бил избран, за да се покаже колко се заблуждават мислeщите като него.

Пристигнал в пристанището на Иопия (днешната Яфа) и намерил кораб за Тарсис, тоест в противоположна на Ниневия посока, Иона си купува билет, след това слиза чак в дъното на кораба и там ляга и заспива, вероятно смятайки, че там Бог не ще може да го намери.Но едва корабът тръгнал, разразила се страшна буря. Mоряците започнали да изхвърлят натоварените стоки, за да олекне. Но бурята бушувала с още по-голяма ярост въпреки отчаяните молитви на моряците към разните техни езически божества. И в тия минути на всеобщ смъртен страх долагат на капитана, че един човек най-спокойно спи на дъното на кораба. Разбуждат го и го карат да се помоли и той на своя Бог, та дано намерят спасение. Смутеният изглед на Иона им дава основание да се усъмнят, че той нещо е извършил и затова ги е постигнала тая беда. Силно заинтригувани, те решават да хвърлят жребий и жребият посочва името на Иона. Изобличен по такъв начин и смъртно уплашен от това, Иона публично признава своя грях, което направило на моряците поразително впечатление. След това сам Иона им прави едно страшно предложение:

Вземете ме и ме хвърлете в морето и — морето ще утихне“ (Иона 1:12).

Излишно е да правим догадки защо пророкът предлага това: дали е бил напълно отчаян, та е смятал, че за него няма никакво спасение? Или пък по-скоро се е подчинил на едно непреодолимо Божие внушение, което вероятно му е подсказало какво ще стане по-нататък? От неговото убеждение, изказано в молитвата му в утробата на кита, че той пак ще види светия Божи храм (Иона 2:5), можем да приемем второто.

Смаяните моряци, уплашени до смърт, не могли да се решат на такова страшно дело. Но когато, от една страна, бурята ставала все по-яростна, а от друга страна, сам Иона ги умолявал да го хвърлят, тогава, след трогателна молитва към този всесилен Бог на Иона: „Молим Те, Господи, да не загинем поради душата на тоя човек и да не ни зачетеш невинна кръв; защото Ти, Господи, си направил, което е Тебе угодно“ (Иона 1:14), дигат го и го хвърлят в морето, което веднага утихва.

Сега ще прескочим неописуемите преживявания и трогателната молитва на тая живо погребана в утробата на звяра душа и как след три дни китът го изхвърля жив обратно на сушата. Върнат отново на белия свят, беглецът повторно чува Божията заповед: “Стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в нея каквото аз ти заповядах” (Иона 3:2).И, покорен на тая безпрекословна заповед, Иона тръгва и пристига в Ниневия. Авторът обръща внимание на размерите на града: „А Ниневия беше град голям у Бога, на три дни ход“ (Иона 3:3). Да обърнем и ние внимание на това как е казано: „град голям у Бога“ – „у Бога“, защото не само Иерусалим е Божи град, но всеки град, в който живеят хора, е такъв.

И ето, започва Иона да ходи из този голям град, колкото може да се и ходи за един ден, и да проповядва с висок глас заповяданото му: „Още четиридесет дена — и Ниневия ще бъде разрушена!“ (Иона 3:4).

Бил ли е Иона уверен в неизбежността на своето предсказание, знаел ли е той това, което ще стане? Нека засега оставим тия въпроси настрана, защото отговорът на тях ще дойде по-късно, и нека погледнем на трогателния плод на тая проповед. Известието за появата на странния пророк и за неговите думи достига до царя на Ниневия и той веднага става от престола си, съблича царското си облекло, облича вретище и сяда на пепел, а след това заповядва да съобщят на всички жители на града: щото ни човеци, ни добитък, ни волове, ни овци да не ядат нищо, нито да ходят на паша, и вода да не пият; човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога; всеки да се отърве от лошия си път и от насилието на ръцете си. Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв и не ще загинем“. И действително, Бог вижда, че тия хора са се разкаяли и не пратил върху тях наказанието, за което предсказвал пророкът (Иона 3:3—10).

И сега започва третата част от това поразително събитие, именно затихналият в душата на Иона конфликт избухва с нова, неподозирана сила: пророкът силно се огорчил от това, че неговото пророчество не се сбъднало! И той започнал да натяква на Бога:

„О, Господи! Не говорех ли това, когато бях още в моята земя? Затова и побягнах в Тарсис, защото знаех, че ти си Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив и съжаляващ за бедствието. И сега, Господи, вземи душата ми от мене, защото по-добре е да умра, нежели да живея“ (Иона 4:2—3).

Опасен е човекът, когато се разсърди поради засегнато честолюбие; тогава той загубва нишката на самоконтрола, започва да постъпва необмислено и е способен на всякакво безумие. От тая изповед на Иона се вижда, че той в началото не е искал да изпълни даденото му поръчение, защото не е искал ниневийци да се покаят и да бъдат помилвани. И заставен да проповядва, той все пак се е надявал, че израилевият Бог, макар и многомилостив, може би ще накаже тези политически врагове на Своя народ — тогава евреите политически са били под властта на персите! И вероятно е имало минути, когато пророкът си е представял какви гръмове ще се изсипят върху този грешен езически град и може би е изпитвал и не малко гордост от това, че нему се паднала тая велика чест да бъде известител на Божия гняв върху „тия необрязани“! И когато очакванията рухнали, той се връща на тезата, че е бил прав, когато е бягал от това поръчение и основателно излива сега лошите си чувства на завист и недоволство пред Всеблагия.

Наистина безкрайно благ и дълготърпелив е Бог. Но и е премъдър. Той дал на Своя разсърдил се и обезумял от това пророк добър урок, който е записан от него, в тази кратка, но изумителна по своята дълбочина книга, за да бъде полезен на хората през всички времена.Когато проповедта на Иона завършила не тъй, както той очаквал, той излязъл вън от града и седнал срещу него, все още очаквайки дали в последния момент няма все пак нещо да стане. Жегата от палещото слънце отгоре и горчилката от несбъднатите му желания вътре страшно го измъчвали. И Бог направил да изникне едно растение, което бързо порастнало така, че можело да прави хубава сянка. Иона много се зарадвал на това растение, настанил се под дебелата му сянка, изтегнал се и скоро заспал. През нощта Бог изпраща един червей, който прегризал растението и на сутринта силен вятър го свалил. Иона много се огорчил от това. И Бог му задава този въпрос:

– Нима тъй се огорчи за това растение?
– Да, твърде се огорчих, дори до смърт — отговаря пророкът.

И тогава Бог му казва тези думи, които са и изводът на цялата тази история:

„Тебе ти е жал за растението за което не си се трудил и което не си отглеждал, което в една нощ израстна и в една нощ пропадна. Аз ли да не пожаля Ниневия, тоя голям град, в който има повече от сто и двайсет хиляди души, които не могат да различат дясна ръка от лява — и много добитък?“ (Иона 4:9-11).

Кои ли са тези 120,000 души, които не могат да различат дясна от лява ръка?

Не са ли това малките деца, децата от оная възраст, когато те наистина още не знаят що е дясна и що е лява ръка, но които именно заради своята немощ и невинност са от всички човешки възрасти най-близки до сърцето на Създателя? И ето сега изводът от всичко това:

Бог обича всички хора, без разлика на пол и възраст: Бог обича не по-малко езичниците от евреите, защото всички са Негово творение; Бог обича с голяма отеческа любов каещите се за своите грешки; Той показва как обича тези ниневийци, които имат това преимущество пред избрания народ, че трогателно се покаяха от проповедта на първия изпратен им пророк, тогава когато евреите избиваха своите пророци. И още нещо: Бог обича и добитъка, животните на човеците, защото и те са Негово творение. Бог се трогва от покаянието, Той се радва за всеки покаял се грешник и го награждава с велика милост. Той не иска наказанието на никого, милост иска, а не жертва, Той не благоволи към войнолюбците и насилниците. Той се противи на гордите и само на смирените дава благодат (Иак. 4:6; 1 Петр. 5:5).

Въпреки този прекрасен урок, даден на Иона, а чрез неговата книга на своите водачи, те си останаха слепи и твърдоглави, за да чуят от Него страшното пророческо предупреждение:

„Ниневийци ще се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Иона, а ето, тук е повече от Иона“   (Мат. 12:41; Лук. 11:32).

Да, нашето бурно време на агресии и посегателства има голяма потребност от поуката, която дава Книгата на пророк Иона: за равноценността на човеците и народите пред Бога, за необходимостта от повече взаимно уважение и братолюбие,  без които мирното съжителство и духовният растеж са немислими, без които, вместо мир и радост, скръб и жалост ще покрият земята и нейните обитатели.
___________________
*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 2, с. 1-4.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.