Християнската любов към Бога според „Слово за Божествената и Свята любов“ на блажени Теодорит Кирски*

Росен Миланов

В новозаветния библейски текст на два пъти християнският Бог е определен като любов (1 Иоан 4:8,16)[1]. И самите християни са призовани на първо място към любов към Бога: Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед… (Матей 22:37-38) Любовта не се отнася само към живота в този свят, но остава и във вечността: Любовта никога не умира (1 Коринтяни 13:8); най-велика от добродетелите е любовта (1 Коринтяни 13:13). Пораждането на любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра е целта на поръчението (1 Тимотей 1:5). Съответно в християнската литература присъстват много трактати за любовта към Бога; има и едно много красиво и вдъхновено слово-възхвала на любовта към Бога от блажени Теодорит Кирски († около 457 година) – Слово за Божествената и свята любов[2].

Съчиненията на блажени Теодорит може да се разделят на няколко групи: 1) екзегетически, 2) догматически и догматико-полемически, 3) апологетически, 4) исторически, 5) омилетически и 6) писма[3]. Може би най-красивото и най-ценно в духовно отношение е Φιλόθεος ἱστορία ἤ ἀσκητική πολιτεία (Religiosa historia seu ascetica vivendi ratio), обикновено превеждано като История на боголюбците[4]. Към „История на боголюбците“ принадлежи и „Словото за Божествената и свята любов“ – своеобразно философско-богословско заключение към нея. Теодорит иска да разкрие движещото начало на подвижническия живот и го намира в любовта[5].

Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски от литературна гледна точка представлява аскетическа проповед[6]. Най-известните аскетически слова (проповеди) са тези на св. Макарий Египетски († 391) – Духовни беседи[7]. Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит, освен по възвишената си тематика, прилича и по своя език и стил на изказ на беседите на св. Макарий.

И така, как е представена любовта към Бога в Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски?

I. Мястото на любовта към Бога в християнския живот

Слово за Божествената и свята любов е допълнение, тясно свързано със самата История на боголюбците. А История на боголюбците е една от най-древните сбирки с жития на светци от определена категория[8]. В случая става дума за преподобни, тоест монаси. Монашеството за блажени Теодорит представлявало образ на небесното на земята и отразявало в себе си недосегаемата му чистота. Естествено, в него действали нови сили, други движещи сили, различни мотиви, получавали се резултати, поразителни в сравнение със средното житейско ниво, но напълно понятни и необходими в своята среда[9]. Несъмнено за великите дела на монасите от История на боголюбците причината е тяхната любов към Бога. В самото начало на своето Слово за Божествената и свята любов блажени Теодорит поставя този въпрос – за подбудите за свръхестествените дела на представените от него монаси. Става ясно, че именно това е целта на написаното от него[10].

Блажени Теодорит сравнява обширно светския с монашеския начин на живот. В съзнанието на автора, който сам е водил аскетически живот, се раждат прекрасни картинни сравнения, крайната цел на които е да се изтъкне, че монасите са лишени от много утехи, характерни за живеещите в света[11]. Сравнението между светския и монашеския живот разкрива по-добре свръхестествената причина за издържането на такива трудности от монасите – любовта към Бога: Ако пък никой от другите хора не е в състояние да понася такива трудове, то явно е, че любовта (ὁ ἔρως) към Бога ги (аскетите – бел. моя) прави способни да се простират отвъд пределите на естеството; и разпалвани (πυρπολούμενοι) от огън свише, с радост те търпят нападението на студа и с небесна роса смекчават зноя на лъчите[12]. Без любовта към Бога, която притежават християнските аскети, не може да се прояви търпение и следователно не може да се извършат велики дела: Ето защо никой от непричастните на тази любов към мъдростта (за която е говорил – бел. моя) не е показал тяхното търпение[13].

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир (книга)

Автор: архимандрит Павел Стефанов

1. Предговор, увод, начало на изложението (следва).

2. Първо продължение на изложението (следва).

3. Второ продължение на изложението (следва).

4. Трето продължение на изложението (следва).

5. Четвърто продължение на изложението (следва).

6. Пето продължение на изложението (следва).

7. Шесто продължение на изложението (следва).

8. Седмо продължение на изложението (следва).

9. Осмо продължение на изложението (следва).

10. Девето продължение на изложението, заключение и край.

11. Използвана литература.

Изображение: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7tx

Използвана литература към книгата Св. Иван Рилски и Рилският манастир от архимандрит Павел Стефанов

А

Автобиографични бележки на Синесий, епископ в Щип и Пловдив и митрополит в Одрин, Охрид и Скопие. Ред. Г. Баласчев. С., 1934.

Аджа Иб Ад-Дунйа (Чудеса мира). Крит. текст, пер. с персийского, введение, комм. и указ. Л. П. Смирновой. М., 1993.

Алексиев, А. Открита е ръкописна книга от Йеромонах Теодосий – игумен и епитроп на Рилския манастир от края на XVIII и началото на XIX век. – Минало, 2009, № 1.        

Алексиев, А. Открита е щампа на свети Иван Рилски Чудотворец от Гавриил йеромонах Рилец. – Минало, 2012, № 1.

Американски пътеписи за България през ХІХ век. Съст. Ф. Шашко, Б. Гринберг и Р. Генов. С., 2001.

Ангелов, Б. Ст. Георги Скилица – канон на Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 60-65.

Същият. Георги Скилица – неизвестни преписи на житието за Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 56-60.

Същият. Два неизвестни преписа на “Рилската повест” от Владислав Граматик. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденска литература. С., 1977, 71-81.  

Същият. Из старата българска, руска и сръбска литература. Кн. ІІ. С., 1967.

Същият. Йосиф Брадати – предвестник на Паисий Хилендарски. – В: Същият. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, 14-15.

Същият. Неизвестни ръкописи на Мардарий Рилски. – Старобългарска литература, 6, 1980, 50-68.

Същият. Нова редакция на повестта за Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденска литература. С., 1977, 81-87.

Същият. Ново житие на Иван Рилски. – В: Същият. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. І. С., 1958, 69-97.

Същият. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.

Същият. Повествователни съчинения за Иван Рилски в старобългарската литература. – Език и литература, 1977, № 1, 68-71 71 (препечатано в: Същият. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, 186-199).

Същият. Старинна служба за Иван Рилски. – Литературна мисъл, 19, 1975, № 1, 115-118 (същото в: Ангелов, Б. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 65-71).

Същият. Старобългарски текстове. ІІ. Служба на Иван Рилски. – Известия на Архивния институт при БАН, 1, 1957, 274-283.

Същият. Съвременници на Паисий. Ч. І. С., 1963.

Същият. Три неизвестни ръкописа на Владислав Граматик. – Език и литература, 1973, № 3, 89-93.

Ангелов, Д. Иван Рилски и неговият “Завет”. – В: Същият. Българското Средновековие – идеологична мисъл и просвета. С., 1982.

Арсений, еп. Стобийски. Принос към биографията на отец Неофит Рилски. С., 1984.

Б

Бакалова, Е. Рилската чудотворна икона-реликварий, Константинопол и Мара Бранкович. – В: България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация (Българо-сръбски симпозиум. София, 14 -16 септември 2003 г.). С., 2005, 193-228.

Бейкър, Дж. Европейска Турция. С., 1994.

Билярски, Ив. Сказание на Исайя пророка и формирането на политическата идеология на ранносредновековна България. С., 2011 (История и книжнина).

Божилов, Ив. Българското общество: отшелници и дисиденти. – В: Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII-XIV в. С., 1999, с. 285.

Същият. Седем етюда по средновековна история. С., 1995.

Божков, А. Българската историческа живопис. Ч. 1. Миниатюри, икони, стенописи. С., 1972.

Същият. Търновската художествена школа. С., 1985.

Бояджиев, П. Партений Павлович. С., 1988.

Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, запазени в България. Своден каталог. Т. І. Съст. Б. Христова, Д. Караджова, А. Икономова. С., 1982.

Бур-Марковска, М. Към историята на стопанската и строителната дейност на Рилския манастир (1833—1848). – Известия на Института за история, 22, 1972, 227-261.

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 9 и край*

Архимандрит Павел Стефанов

6.4. ХХ век

Упадъкът на Рилския манастир започва преди Освобождението и се засилва след него. До 80-те години всички метоси са закрити, продадени или присвоени от градовете, в които се намират. Краят на таксидиотската епоха рязко намалява външните приходи на обителта. През османското господство българите не могат да разчитат на административна кариера, а само на занаяти, търговия и селско стопанство. В свободна България те имат много повече възможности за лична и обществена реализация. Кандидатите за монашество намаляват и са неграмотни или кариеристи. Слуховете за състоянието на Рилския манастир карат Светия Синод през 1885 година да изпрати трима архиереи, начело с екзархийския делегат, за да направят ревизия. В състава на групата е и известният възрожденец и бивш монах Тодор Икономов, който издава впечатленията си в брошура[337]. По убеждения атеист, авторът обрисува обстановката в манастира с най-черни краски: „Рилский манастир е станал вярно място за душегубство, обогатяване, власт, телесни услаждения, произволи и беззакония… Монашеский живот се е обърнал на грубо и скотско плътоугодие…[338]” Тези злобни квалификации по-скоро свидетелстват за субективната нагласа на техния съчинител, отколкото за обективното състояние в обителта. По-сериозен характер имат обвиненията: „Монасите са против всякакъв по-строг устав, контрол и отчетност, но затова манастирските епитропи са имали по 2-3-4 и повече хиляди лири… Калугерите се обогатяват бърже, но касата на манастиря е винаги праздна[339]”. Освен това, в град Рила съществуват няколко женски метоха, с чиито обитателки младите рилски иноци поддържат най-топли отношения[340]. След ревизията Светия Синод решава да закрие тези метоси и да въведе строг финансов контрол.

След като е изгонен от Сърбия и намира топъл прием в България през 1884 година, Белградският митрополит Михаил посещава и Рилския манастир. Тук той извършва ръкоположения, с което на практика отхвърля схизмата, наложена на Българската църква[341].

По време и след Освобождението Рилският манастир компенсира официалната си неутралност спрямо борбите за освобождение през Възраждането. Тук се сформират, почиват или се лекуват редица чети, които преминават границата, за да се бият срещу османските войски в поробена Македония. След погрома на Илинденското въстание през 1903 година в обителта намират подслон стотици бежанци, за които монасите полагат големи грижи и буквално ги спасяват от смърт. През октомври 1905 година в Рилския манастир е свикан общ конгрес на ВМОРО. Присъстват двадесет и двама делегати от всички окръзи. Делегати от Одринския революционен комитет са: Михаил Герджиков, Стамат Икономов, Кръстю Българията и други. След Рилския конгрес възникват противоречия и разцепление в редиците на ВМОРО[342].

При режима на пълномощията през 1883 година под натиска на екзарх Иосиф I и по решение на правителството митрополит Мелетий Софийски е арестуван и интерниран в Рилския манастир. По-късно му е разрешено да се установи в Кюстендил. Той умира в Кайро през 1891 година.

По времето на сръбско-българската война през 1885 година правителството нарежда на дупнишкия околийски началник Грънчаров да реквизира манастирския добитък. Докато троянският игумен Макарий с готовност отделя животни и пари за българската кауза, рилският игумен Теофилакт отказва да направи това под предлог, че даровете са на светеца. Стамболовистът Грънчаров дръзва да се гаври с мощите на св. Иван, но наскоро след връщането си в града неговите политически противници го хвърлят от мост и изкормят тялото му[343].

В Балканската война участва зографският монах Серафим Зографски, който е записан в Трета Солунска дружина на опълчението. Той остава жив и през 30-те и 40-те години живее в Рилския манастир [344].

През ХХ век старият стремеж към поклонничество и святост отслабва. Мнозина от хората, които посещават манастира, идват само като туристи. Някои служители си позволяват да крадат ценностите на манастира, включително частици от мощите, а други правят спиритически сеанси, но са наказани от св. Иван Рилски[345].

Поради намалените дарения на вярващите Рилският манастир засилва грижите за собственото си стопанство. Неговите обширни земи се обработват или дават под аренда. Изгражда се фабрика за преработване на дървесината от рилските гори[346]. В края на ХІХ век в град Рила са изградени манастирски дарак за чепкане на вълна, тепавица за платове и ковачница. Разработена е мина за добив на желязо. Построена е теснолинейна ж.п. линия до манастира. Първият пътеводител за обителта е отпечатан през 1891 година. Тогава библиотеката не е обособена, а в нея се съхраняват накуп ръкописи, старопечатни книги, хрисовули, покрови, одежди, утвари и други. През 1894 година, когато се ражда и кръщава в православната вяра престолонаследникът Борис ІІІ, княз Фердинанд издава указ, с който обявява Рилския манастир за самостоятелна община. Игуменът става кмет[347]. Около 1900-ната година библиотеката-ризница е преместена в бившата трапезария. Архимандрит Доситей (Ковачев), учител и библиотекар в манастира, подрежда през 1903 година музейната експозиция в този вид, в който тя остава до национализацията през 1961 година. Той публикува описание на повечето манастирски ценности[348].

От по-видните обитатели на манастира заслужават да бъдат упоменати книжовниците Игнатий Рилски и Димитър Маринов. Игнатий Рилски (светско име И. Цветанов) е иеродякон, църковен деятел и публицист. Роден е в Костенец през 1842 година, завършва Духовна семинария в Москва и два курса от московската Духовна академия (1874), след което става учител в Рилския манастир. От 1875 година се премества в София, където в продължение на дълги години е учител по Закон Божи в софийската гимназия и чиновник в софийската митрополия и Светия Синод. Участва в образуването на Свещеническия съюз и редактира неговия орган „Съветник”, който преди това се нарича „Селянин“ (1879–1916 година, 1924 година), както и списание „Български църковен преглед“ (1895-1899 година). Издига идеята за реформи в църквата и защитава правата на енорийските свещеници. Неговата дейност го прави една от най-популярните и авторитетни фигури сред свещенството в края на ХІХ-ти и началото на ХХ век. Отец Игнатий умира през 1920 година.

Димитър Маринов Бонев е роден на 14 октомври 1846 година във Вълчедръм, Монтанско. Учи в Рилския манастир при иеромонах Неофит Рилски (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-1871). През 1875 година завършва философския факултет в Белград и започва работа като учител в Лом. Избран е за депутат в Учредителното събрание, работи като съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-1882), директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Маринов основава и става директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 година приема монашество в Рилския манастир, където умира през 1940 година. Той е един от основателите на българската етнография[349].

През 1911 година Рилският манастир основава свое училище за подготовка на монаси. Манастирът е любимо място на кореспондента на вестник „Таймс” Джеймс Баучър, който е голям приятел на България. Той завещава да бъде погребан на три минути път от манастира сред борова гора с изглед към Царев връх. Баучър умира през 1920 година и завещанието му е изпълнено.

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 8*

Архимандрит Павел Стефанов

6.3. ХІХ век

И в началото на ХІХ век не прекъсва творческата дейност в Рилския манастир. През 1805 година, когато се вижда краят на кърджалийската анархия, до храма „Св. Лука” е изградена нова църква „Покров Богородичен” от майсторите Михаил и Радоица от село Рила[278]. Тома Вишанов от Банско – художник в силно изявен бароков стил, е поканен да нарисува фреските в нея. Те са завършени през 1811 година и включват сцени от живота на св. Богородица, митарствата, изгонването на Адам и Ева от рая, както и ктиторски портрет на игумена Теодосий на западната стена. Вишанов използва маслени бои, което е в разрез с традицията и е допринесло за критичното днес състояние на стенописите[279]. Същият игумен продава ръкописен Служебник за 100 пари на поп Спас от Пирот през 1783 година. Вероятно е преписан от самия него[280]. Теодосий поръчва преписването на сборник със служби, канони и жития на св. Иван Рилски, който е създаден през 1809 година от хилендарския иеромонах Даниил, родом от Казанлък[281]. Наскоро е открит неизвестен досега ръкопис, лично копиран от игумена[282].

Преди два века Рилската обител е комплекс от паянтови едноетажни дървени сгради около неголяма църква. Той едва побира монасите, които наброяват до триста души, миряните служители и работници, множеството поклонници. Зачестилите нападения и особено пожарът през 1778 година, от който оцеляват само храмът и кулата, принуждават ръководството да вземе мерки, за да осигури неговата безопасност. Главното средство за това е събарянето на старите сгради и тяхната замяна с нови от камък. Истинско ново строителство започва от 1816 година. Игуменът хаджи Кесарий от Батак, наречен по-късно „Строителя”, сключва договор с устабаши „архитектон” Алекси Даскалов от Рила. Според едно предание той произхожда от Мелник, а според друго – от Дебър (второто е по-вероятно). Обновяването на манастира започва на 1 май 1816 година от малкия тракт („чупката”) на източното крило, където майстърът изгражда мелница. За това свидетелства лапидарен надпис, вграден на същото място[283]. От друг надпис, зазидан над Самоковската порта на източното крило, се научава, че Алекси завършва строежа на това крило през 1817 година при новия игумен Иоасаф. Строежът в другата посока продължава още две години. Северното и западното крило са изградени през 1819 година според трети надпис над Дупншката порта, който отбелязва трети игумен – Исаия[284]. Майстор Алекси въздава изключителен по красота и функционалност цялостен архитектурен ансамбъл, свързан неповторимо с околната величествена природа. Като прилага откритата галерия и чардака за дворните фасади, той си служи само с два древни елемента на градеж – колоната и арката. Техните размери и форми варират според случая. По този начин градежът се опростява и улеснява, а архитектът получава значителна творческа свобода при художественото оформление на фасадите. Приземието е предназначено за битови и домакински служби и носи тежестта на сградата; в етажите над него живеят монасите и гостите; последният етаж увенчава зданията и трябва да бъде леко изграден. Етажите не са еднакви по размери. Съотношението между първия, втория и третия е 3:4:2[285]. 

През 1820 година е обновена църквата „Успение на св. Иван Рилски”. Църквата се намира на около 3,5 километра източно от манастира в Старата постница, която обхваща пещерата, където светецът прекарал последните пет години от живота си (941-946) и гроба, в който бил погребан. В скалата до пещерата са изградени малки стаи за монаха, който завежда постницата. Според надписа от август 1820 година главен ктитор е иеромонах хаджи Корнилий от Щип при игумена отец Пантелеймон, проигумените отец Теодосий и хаджи отец Кесарий и скевофилакса отец Иосиф. Предполага се, че стенописите са нарисувани от самоковците Димитър Зограф и Иоан Иконописец [286].

След като започва гръцкото въстание за освобождение (Заверата) през 1821 година, отношенията между османските турци и християните на Балканите рязко се влошават. В българските земи са убити или заставени да приемат исляма редица духовници, Света Гора е окупирана от войските на Лобут паша, а патриарх Григорий V е обесен на портата на Фенер. Според сведения, запазени от хаджи Агапий, в Рилския манастир нахлуват дупнишки турци с намерение да го ограбят, но през нощта им се явява св. Иван и те побързват да напуснат[287].

Най-трагичната дата в историята на Рилската обител е 13 януари 1833 година. Избухва страшен пожар и както отбелязва иеромонах хаджи Агапий, „манастиро у пет, шест сахата стана на пепел[288]”. Изгарят всички манастирски сгради с изключение на Хрельовата кула, църквата до нея и параклиса „Св. Иоан Богослов” над Самоковската порта. В рилското корито отново започва грандиозно строителство, чийто резултат е днешният великолепен манастирски корпус. Кой е възстановил опожарените манастирски крила, които са построени от майстор Алекси четиринадесет години преди пожара? Тъй като липсват надписи, каквито нови архитекти непременно биха поставили, а са запазени надписите на Алекси, може да се заключи, че той е повикан да обнови собствените си градежи. Като помощници участват и други строители. Например един стенописен надпис върху резбования таван на кьошка на външното стълбище на северното крило съобщава, че той е създаден през април 1834 година от майстор Кръстю Дебърли от село Лазарополе[289]. Особено внимание заслужава изключителната по своята архитектура магерница (готварница), която е постижение на българската архитектура[290].

През пролетта на 1845 година започва строежът на южното жилищно крило. За две години майстор Миленко от Радомир изгражда красиви постройки, в които са разположени монашески килии, трапезария, клисарница, болница, голяма библиотека, съдохранителница и други. За направеното от него говори тухлен надпис под главния корниз на същото крило[291]. Неправилният четириъгълник на манастирските постройки се затваря от паянтово източно крило.

Триетажните внушителни жилищни корпуси правят старата малка църква на Хрельо невзрачна. Затова монашеското братство решава да я разруши и да съгради нова. Изпратени са двама монаси в Атон, които тайно правят скици на тамошните храмове. Строителството на новата голяма риломанастирска църква „Св. Богородица” започва на 1 октомври 1834 година и завършва на 26 октомври 1837 година. Един каменен надпис под корниза на откритата галерия (нартекса) посочва името на нейния майстор – българина Павел Иованович от село Кримин, Сисанийска епархия (Костурско)[292].

Църквата заема централно място в манастирския двор. Появата на значително по-голям обем, отколкото на старата църква, сред дотогава хармонично съжителстващи средновековни и възрожденски строежи поставя пред строителите трудната задача да се намери мярката в съотношението между няколко достатъчно едри всеки за себе си елемента – крилата около двора, високата монолитна кула и големия планиран обем на църквата. Затова Павел Иованович разчупва обема ѝ, като го изгражда от няколко последователно извисяващи се тела, а декораторите я изписват с багри с различна интензивност, които стават толкова по-светли, колкото по-високо е изписаното тяло. Главната църква на Рилския манастир е трикорабна, без преддверие, с два странични параклиса, в които опират северното и южното рамо на открита аркирана галерия, опасваща църквата от три страни. Зад тях от север и юг се отварят две широки полукръгли певници. Източната олтарна част на църквата е богато развита, с допълнително предолтарно пространство и три полукръгли апсиди. Страничните са малки и отвън имат тристенна форма, а средната е тройно по-широка и отвън е петостенна. Малките олтари в параклисите, посветени на св. Николай Мирликийски (северния) и успението на св. Иван Рилски (южния), не се изявяват външно. Тяхното наличие причислява църквата към така наречените „многопрестолни храмове”, които се срещат и в други български манастири и в много енорийски храмове. Стройните колони с високо издигнати чрез надзиждания арки между тях и към стените, многобройните прозорци по стените на куполните барабани, от които струи светлина, силно изразената пластика на покритието създава впечатление за просторност на архитектурното пространство и разнообразие на възприятията. За богатството на вътрешнопространственото изграждане допринасят както стенописите, които покриват всички прави и криволинейни плоскости, така и богатите малки дърворезбени иконостаси на параклисите и особено големия на наоса. Логиката на цялото пространствено оформяне на наоса на църквата е проведена безупречно от майстор Павел. Той създава съвършен по композиционното си решение архитектурен интериор, в чието раздвижено пространство се вместват произведенията на стенописта, иконописта и дървопластиката. Те допълват и обогатяват неимоверно неговото художествено въздействие.

Църквата и нейните параклиси са украсени със стенописи, икони и дърворезби между 1840-та и 1860 година. За това допринасят най-добрите за времето зографи, представители на Самоковската и Банско-Разложката иконописни школи: Димитър Христов Зограф [293], синът му Станислав Доспевски, Захари Хр. Зограф, Коста Вальов, Иван Образописов, Димитър и Симеон Молерови, Михаил Зограф от Крушово и други[294]. В техните стенописи образите на светците и религиозните сцени са преплетени и с определени светски мотиви, особено в портретите на дарителите. Живописта в Рилския манастир отразява особеностите на цял етап от развитието на българското изкуство през епохата на Възраждането. Голяма ценност представляват и множеството икони от различни епохи, запазени в църквата, параклисите и музея. Наред с тях са и щампите – едни от първите графични произведения у нас.

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 7*

Архимандрит Павел Стефанов

За живота на обителта през XVI век са налице сравнително малко данни. До средата на това столетие обителта влиза в Охридската архиепископия, но след 1557 година, когато е възстановена Сръбската патриаршия,Рилският манастир преминава под нейната власт. В манастира продължава книжовната дейност, от която са останали няколко ръкописа. Известен преписвач е монахът Спиридон (ХV-ХVІ век). От него са запазени десет автографа, от които два са датирани: Псалтир, Тълкувание на библейската книга Песен на песните, част от Требник и Сборник, Изборен апостол от същата година, три служебни Минеи за декември, януари и февруари, Стишен пролог, част от житие на св. Сава Сръбски[232]. В Румъния е открито Изборно евангелие, в което има приписка от 1503 година. То е писано „в Рилския монастир, в храма на преподобния наш отец Иван Рилски” при игумена Теоктист от същия инок Спиридон[233].

От една приписка от 1536 година се научава, че един сборник с жития е преписан по това време в Рилската обител по повеля на игумена Иларион и „на цялото братство”. След това ръкописът е подарен на светогорския манастир Ксенофонт, чиито монаси тогава явно са българи[234]. По времето на игумена Калиник през 1542 година рилският иеромонах Анастасий преписва друг ръкопис[235].

Запазени са данни относно разпространението на култа на св. Иван Рилски в днешните румънски и сръбски земи. Войводата на Влашко и Молдова Иоан Богдан III (1504-1517) през 1511 година подарява на Рилската обител две богато украсени, кадифени покривки за ковчега с мощите на светеца. В съкровищницата на манастира се съхранява разкошен архиерейски епитрахил, украсен с разни сцени от Свещеното Писание, приготвен по поръка на рашкия (сръбския) митрополит Симеон през 1550 година[236]. През 1597 година на Рилския манастир е подарено Евангелие, печатано в Румъния[237].

През ХVІ век рилската обител установява връзки с Русия.  Делегацията включва: игумена Григорий, свещеника Иосиф, дякона Кирил, стареца Евгений и слуги. След Русия те посещават и Литва. През 1583-1584 година, когато управлява следващият цар Фьодор Иванович (1584-1598), идва рилският игумен Калист и четирима монаси. През периода на „смута” за повече от четири десетилетия няма данни за контакти между Рилската обител и руските земи. От XVI век се срещат редица сведения, които потвърждават широкото разпространение на култа към св. Иван Рилски в руските земи, главно на североизток.

От края на ХVІ век до войната между Османската империя и Свещената лига (1683-1699) българите под османско господство живеят сравнително спокойно и заможно. Доказателство за това са множеството църкви и манастири у нас, които се основават или процъфтяват през тези осем десетилетия. Толерантното отношение към Рилската обител на османските султани и в частност на Мурад ІІІ (1574-1595) се потвърждава между другото от огромната восъчна свещ, обкована с тенекия и подарена от него на манастира. Днес тя се пази в музея.

Разбира се, не липсват претенции и посегателства на местни величия, които искат да се обогатят за сметка на „раите”. Още в началото на XVII век рилските иноци се оплакват, че анонимен спахия посяга на земите им. През 1612 година местен чиновник изисква от тях да плащат десятък и налог, от който те са освободени. През пролетта на 1640 година монасите се оплакват, че от тях се иска да плащат по-големи суми, отколкото трябва, като десетък за нивите. През 1660 година възниква нов спор относно плащането на десетък върху зърнените произведения от някои ниви. От една османска разпоредба от септември 1703 година се узнава, че иноците се оплакали за плащането „редовно годишните данъци”, но местни турски чиновници ги принуждавали да плащат още по-големи суми. Ясно е, че с течение на времето първоначалните правдини намаляват значително. С ферман от 1685 година султан Мохамед IV (1648-1687) нарежда да не бъдат вършени насилия над монасите, но е съмнително дали заплахите му имат ефект. През 1724 година Портата издава нов ферман да не бъдат вземани тежки данъци от рилските монаси. Тогава манастирското братство се състои само от двадесет и девет иноци. Освен другите имоти, манастирът притежава един самоков за обработване на желязо. Същата разпоредба е повторена с ферман от 28 май 1739 година. Исканията на местните турски чиновници са причинили на манастира „огромни вреди и загуби”. Според ферман от 24 февруари 1742 година самите селяни от село Рила настояват иноците да плащат данъци и то за имоти и земи, „за които нищо не би трябвало да се плаща”. Нови посегателства настъпват през 1748-1750 година. Ферманите на Високата порта не са в състояние да спрат престъпленията спрямо манастира.

Запазен е един спахийски акт от 5 юни 1635 година, в който се казва, че сградите на манастира са полуразрушени. Като заплащат данък от 3000 акчета, рилските монаси получават разрешение „да си построят на свои средства развалените и срутени манастирски сгради отново, както искат и както са били по-рано[238]”. През 1685 година рилските иноци начело с игумена Иоаникий купуват от един турчин гора на стойност четиридесет гроша[239]. Според друг документ от същата година манастирът тогава притежава седем ливади, осем ниви, две лозя, сто и един кошера, петстотин овце, петнадесет крави и волове, десет коня, един самоков, три воденици, четири лозя, както и други движими и недвижими имоти без точно обозначение. Тогава в манастира живеят тридесет иноци[240]. През 1700 година игуменът Георги пак се жалва в Истанбул, че манастирът рухва и се нуждае от основен ремонт. След съответния преглед е получено разрешение. Манастирът изпраща из България таксидиоти, за да събират помощи за възстановяването на сградите[241]. И през тази епоха Рилската обител продължава да приема щедри дарения. Един сребърен напрестолен кръст, изготвен от чипровския майстор Младен в края на ХVІІ век, е откупен и даден на манастира от хаджи Радослав[242]. На кръст от 1691 година стои името на дарителя иеромонах Елисей Рилец, друг кръст от 1692 година е без име, а трети кръст от 1697 година е подарен от игумена иеромонах хаджи Евтимий[243].

През 1709 година една приписка на Даниил говори за манастирско училище, в което преподава даскал Герасим[244]. През 1733 година рилските монаси купуват къща в Дупница вероятно за да служи като метох. След десет години монасите отново искат да бъде направен оглед в манастира за трагичното състояние на сградите[245]. Това често повтаряне на едни и същи жалби означава, че те събират пари за ремонти, но не ги извършват. Според манастирски летописни бележки през 1744 година игуменът Герасим подновява горната страна на манастира до Хрельовата кула („до пирго”). От Високата порта проверяват щателно как са направени ремонтите и на манастира е наложена глоба от 11 кесии пари. През 1749 година отново се съобщава, че някои манастирски сгради са опожарени и отново е получено разрешение да бъдат „поправени и съградени”, но при условие манастирът „да плаща на свещения вакъф двоен наем”. Обаче „някои злобни хора” – очевидно турци – „произволно нахлували в пределите на манастира с цел да грабят и да взимат глоби от раята-монаси”. Монасите отправят напразна молба към правителството да им окаже закрила[246]. На следната година монасите отново се оплакват, че въпреки разрешението някои османски чиновници не им позволяват да възстановят разрушените манастирски сгради. Според тях манастирът е заплашен от закриване, което е твърде пресилена оценка[247]. Ясно е, че насилията на местните и централните власти причиняват загуби на обителта и възпрепятстват нейната нормална дейност. Въпреки че манастирът през това време се намира под властта на Печката патриаршия, сръбските патриарси се оказват слаби да го закрилят от насилия и неправди. Затова те се обръщат към Цариградската патриаршия, както личи от жалба на Фенер от 1721 година.

Изглежда, че по молба на рилските монаси Цариградската патриаршия проявява грижи към древната обител, като се застъпва пред Високата порта. През 1721 година патриархът отправя оплакване до правителството, че Рилската обител е ограбена от насилници. Султанът издава ферман за протекция на манастира[248]. По този начин се подготвя преминаването на Рилския манастир към подчинение на Фенер след ликвидирането на Ипекската патриаршия през 1766 година.

През ХVІІ век рилските монаси притежават достатъчно средства и смелост, за да отидат на далечно поклонение в Иерусалим (хаджилък). През 1624 година хаджи Висарион Рилец и „грешният Орест” отбелязват визитата си в приписка, запазена в Четириевангелие от 1532 година в патриаршеската библиотека в Иерусалим[249]. След 20 години иеромонах Атанасий от Рилската обител става също хаджия според бележка в Миней от ХVІ век, сега в Публичната библиотека в Санкт Петербург[250]. Руският учен архимандрит Леонид взема от Иерусалим Четириевангелие от ХV век, което е преписано от монаха Евтимий Рилец[251].

Рилски монаси поддържат тесни отношения и със Света Гора, където са търсени техните книжовни умения. През 1653 година един Миней за февруари е преписан в Зографския манастир от рилския игумен иеромонах хаджи Атанасий, повикан от поп Мелентий (Зографски)[252].

След смутното време връзките с руските земи са възобновени през третото десетилетие на XVII век. В края на 1628 година в Москва пристига рилският игумен Стефан с четирима спътници. Те носят писмо до цар Михаил и баща му патриарх Филарет, в което се твърди, че манастирът изпаднал в нищета, заложил много от своите ценности и не можел да ги изкупи[253]. През 1632 година за Русия се отправя рилският архимандрит Арсений, който е върнат. При своите посещения в руските земи рилските монаси събират дарения за плащане дълговете на манастира и допринасят за разпространението на култа към св. Иван Рилски в Русия. Най-значителното събитие в това отношение е публикуването на „Служба с житие на преподобния наш отец Иоан Рилски” в печатницата на Киево-печерската лавра през 1671 година. Това е първото печатно издание на службата на светеца и на Евтимиевото житие. Книгата е издадена от прочутия украински проповедник иеромонах Антоний Радивиловски със средствата на пан Райчо Димитрашко[254].

Има още

Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 6*

Архимандрит Павел Стефанов

Глава 6

История на Рилския манастир

6.1. Х-ХІV век

Далечен предшественик на Рилския манастир е тракийското мегалитно светилище при близкия Царев връх. То свидетелства за антични религиозни традиции, но днес не може да се установи на кое божество е посветено. Черти от неговия култ са вплетени в народните легенди за св. Иван Рилски [201].

Както може да се очаква, животът в Рилската обител през времето на Първото българско царство е най-слабо документиран поради липсата на достатъчно  запазени свидетелства. Но преди да хвърлим поглед върху тях, трябва да разгледаме въпроса за основаването на манастира. В нашата историческа наука се приема, че негов основател е св. Иван Рилски. Но така ли е всъщност?

Въпросът е проучен от Бистра Николова[202]. Най-ранният извор – Народното житие, не произхожда от Х век, когато е живял и починал св. Иван, а чак от ХІІ век. Той обрисува светеца само като отшелник и не споменава за основаване на обител. Георги Скилица, който пише житие през 60-те-80-те години на ХІІ век, следва схемата на византийските жития и приписва на светеца замонашване в общежитиен манастир, отшелничество и ктиторство на общежитиен манастир. Св. Иван не е свързан с манастир в службите, посветени на него. Св. патриарх Евтимий обаче повтаря и разширява написаното от Скилица. Според Николова твърдението за наличие на Рилския манастир през Х век не може да се смята за потвърдено. Но трябва да се подчертае, че липсата на данни още не е доказателство. Трябва да се приеме, че св. Иван Рилски се е погрижил за монасите, които са се заселили около него, и е наредил построяването на вероятно дървен малък манастир.

Докато данните за съдбата на мощите през Х-ХІV век са подробни, за самата Рилска обител те са твърде оскъдни. Трябва да се предположи, че нейното съществуване продължава непрекъснато. Най-вероятно в нея през XI век е преписано с кръгла глаголица съчинението „Паренезис” от св. Ефрем Сириец, от което са запазени само няколко листа. Шест от тях са открити от Виктор Григорович през 1845 година и се пазят в библиотеката на Руската академия на науките в Санкт Петербург (№ 24.4.15). Константин Иречек попада на тях още веднъж през 1885 година. Йордан Иванов открива през 1936 година още два листа в подвързията на сборник от ХV век, които се намират в библиотеката на манастира (№ 3/6 (14))[203].  Едва ли може да се смята, че този глаголически паметник е възникнал не тук, а е бил пренесен в обителската библиотека от друго място. Правописът и почеркът уподобява Рилските глаголически листове на Асеманиевото евангелие от Х век и Синайския молитвеник (требник) от XI век. Орнаментиката им е оскъдна.

Има още