Николай Маджуров

В днешно време на преден план срещу основните истини на християнството и въобще срещу всяка религия се обявяват привържениците на маркс-ленинизма[1]. В своята многобройна атеистична литература те пропагандират всичко, каквото е било казано досега против християнството и против религията въобще. Идеолозите на маркс-ленинизма обявяват своя мироглед за материалистичен и обикновено го наричат диалектически материализъм, а своя светоглед – войнствен  атеизъм.

Необходимо е обаче още тук, в увода, да се направи уточнение. Теоретиците на атеизма днес различават три категории:

1.Непоследователен атеизъм; 2.Последователен атеизъм; 3.Най-последователен атеизъм.

Към първата категория те отнасят така наречения буржоазен атеизъм. Тук спадат Барух Спиноза, френските материалисти през XVIII век, Лудвиг Фойербах и други[2].

Към втората категория отнасят атеизма на руските революционни демократи. Тук спадат Висарион Белински, Александър Иванович Херцен, Николай Гаврилович Чернишевски, Николай Александрович Добролюбов, Дмитрий Иванович Писарев, които по много въпроси са отишли по-далече от буржоазните атеисти на Запад[3].

Към третата категория теоретиците отнасят маркс-ленинците. „Най-последователна форма атеизмът приема в марксизма-ленинизма[4]”. „Ние сме длъжни да се борим с религията – пише самият Владимир Илич Ленин – това е азбуката на всеки материализъм и следователно на марксизма. Но марксизмът не е материализъм, който се спира на азбуката. Марксизмът отива по-нататък. Той говори: трябва да умееш да се бориш с религията, а затова е нужно материалистически да се обясни източникът на вярата и религията сред масите[5]”. Оттук: „Марксисткият атеизъм носи войнствен характер[6]”.

В най-общи черти учението на маркс-ленинизма за същността и произхода на религията е следното: ”Религията е фантастично отражение в главите на хората на външните сили, които господстват над тях в техния ежедневен живот, отражение, при което земните сили приемат форма на неземни[7]”.

Марксизмът разглежда религията като социално обусловено и затова историческо преходно явление. В продължение на дълъг период от човешката история хората не знаели за никаква религия. Тя е възникнала на определена степен от развитието на първобитнообщинния строй като отражение на безсилието на човека пред страшните и неизвестни сили на природата. „Безсилието на дивака в борбата с природата – пише Владимир Илич Ленин – поражда вярата в богове, дяволи, чудеса и други подобни[8]”.

Първобитният човек, разполагащ с много малко средства за борба с природата, бил поразяван или от величието и страхотността на природните явления, например бури, гръмотевици, земни трусове и пр., или от чувство на благодарност и почит към явленията, които оказват благотворно влияние върху живота му: слънце, вода, въздух, плодородие и пр.

Ето защо маркс-ленинците смятат, че „главната причина за появата им (на религиозните вярвания – в ск. м.) е било безсилието, безпомощността на людете в борбата им с природата, страхът  пред нейните сили[9]”. Самият Владимир Илич Ленин считал, че  страхът  е бил най-дълбокия корен за появата на религията. Той цитира думите на Лукреций (99-55 година преди Рождество Христово): „Страхът е създал боговете[10]”. Друг марксистки автор, от съветско време добавя: ”Не е чудно, че от всички чувства, свързани с религията, страхът  играе най-голяма роля[11]”.

Може ли  страхът  пред страшните природни явления и предмети да създаде религията?

Преди всичко трябва да се отбележи, че религиозното чувство е нещо извънредно сложно и то не се изчерпва със страха. Естественикът Чарлз Дарвин, в труда си „Произходът на човека и половият отбор”, пише: ”То (религиозното чувство – в скоби мои) се състои от обич, от пълна покорност на висшия и тайнствен повелител, от дълбоко съзнание за зависимост, от страх, уважение, благодарност, надежда в бъдещето, а може би още и от други елементи[12]”. Така че страхът пред страшните природни явления и предмети „не може да бъде начало[13]”  на религиозността.

Второ. „Страхът пред страшните явления и предмети” и „религиозният страх” не са идентични. Те „имат съвършено различен характер. Достатъчно е едно малко психологическо наблюдение, за да се види, че между обикновения страх и онова чувство на страх пред Висшето Същество, което можем да наречем благоговение (и с което действително отъждествяват чувството на ужас пред някакви природни явления защитниците на разглежданата от мен хипотеза), има съществено различие. В обикновения страх пред страшните предмети и явления няма нищо, освен инстинктивно, болезнено усещане, придружавано понякога с повече или по-малко ясна представа за застрашаваща опасност. Като естествена последица от този страх може да се яви у човека само стремеж да се освободи от заплашващата го опасност, да отстрани опасния предмет или да се отдалечи от него; или, ако това е невъзможно, да остане с обикновено съзнание за своята безпомощност. Съвършено друг характер има онова чувство на страх, или по-точно, на благоговение, с което човек се отнася към предметите на религиозното поклонение. Същественото отличие на това чувство е в туй, че то се отнася не към самите предмети на природата като такива, но към живи, дейни, свръхсетивни същества, за които се предполага, че владеят над тези предмети или ги оживяват. Оттук и резултатите на това чувство са напълно различни от онези, които ни дава обикновения страх.Човекът не остава в пасивно отношение към предмета, който го е поразил, не прави опит да го отстрани, не бяга от него, но коленичи пред Съществото, което служи за предмет на неговото благоговейно чувство, коленичи с молитва. Очевидно е, че благоговението и страхът са понятия далеч нетъждествени[14]”.

Маркс-ленинците още твърдят, че стремежът към олицетворяване бил създал религията: първобитният човек започнал да си представя неодушевените предмети и явления като одушевени. Щом си ги представил живи, като него, лесно било вече той да мине в религиозно отношение към тях. Като характеризира първоначалните стъпала от развитието на религиозните вярвания, Фридрих Енгелс пише: ”Природните сили са за първобитния човек нещо чуждо, тайнствено, превъзхождащо го”. На известна степен, през която преминават всички културни народи, човекът ги уподобява на себе си чрез персонификация. Тъкмо този стремеж към персонификация е създал навсякъде богове – и consensus gentium (общо съгласие) като доказателство за съществуването на Бога доказва тъкмо и само всеобщността на този стремеж към олицетворение като необходима преходна степен – а следователно и на религията[15]”. В синхрон с Енгелс друг марксист-ленинец пише: „Стремежът към олицетворяване е изобщо присъщ на човешкото съзнание, но в първобитното общество той се проявява толкова силно, че създава боговете и религията[16]”.

Обаче, ако това беше вярно, тогава:

1.Първобитният човек трябваше да обожава  всички  страшни и  всички  благодетелни за него предмети и явления в природата. А и „най-грубият дивак не ще каже, че всяко дърво, от плодовете на което се храни, всяка пещера, в която намира подслон, всяка риба, която той яде, и пр., живеят неговия живот, желаят му добро и така нататък. Ако той в своите религиозни представи е и оживил някакъв предмет, то – само  един  от ред други, въобще само някои, немного предмети[17]”.

Оттук е ясно, че „някаква вътрешна подбуда го заставя да търси в природата нещо по-висше от обикновените предмети на природата сред самите тези предмети, из много еднообразни да избира само някои и да им приписва  особени  свойства и сили. Например: не всяка рибена кост, не всеки камък дивакът почита за фетиш; по вътрешна подбуда на своето неясно религиозно чувство, избира един предмет с нищо впрочем, неотличаващ се от хиляди други. Всичко това показва, че не ползата и вредата от предметите подбужда човека да ги оживотворява и после да ги обоготворява, но някаква инстинктивна, чисто вътрешна, независима от самите предмети, като такива, подбуда. Пък и каква особена полза или вреда може да принесе на човека една рибена кост, например, камък, пън и така нататък? Ясно е, че религиозният стремеж в човека, даже на най-ниските му степени, се обуславя не от възгледа на човека за ползата или вредата от окръжаващите го предмети” и не от способността му да олицетворява, „но от някаква подбуда да търси в природата сред естественото – нещо свръхестествено, висше[18]”.

2.Той трябваше да се отнася към  олицетворените предмети и явления „тъй както се отнася към човека, тоест към враждебните – враждебно, към благоприятните – благосклонно. Подобно на детето, той би бил камъка, в който се е ударил, би разговарял с любимото си животно, и нищо повече”. Съвсем не – да ги обожава! „По какъв начин из детското олицетворяване на предметите е могло да произлезе обоготворяването на тия предмети”, да произлезе „религията с многообразието на нейните вътрешни и външни прояви, ето това е напълно непонятно[19]”

3.Трябваше най-вероятно и преди всичко да встъпи „в религиозно отношение с подобните си”, да почита „за Бог своя приятел или враг”, да им принася жертви, а не да прави това „на предмети на природата, върху които само пренася човешки свойства[20]”.Ясно е, че той се отнася към природните предмети и явления религиозно, „не затова, че ги счита за мислещи и чувстващи, както е сам той”, тоест не затова, че ги олицетворява, „но затова, понеже предполага в тях присъствие на по-висша, нечовешка, чудесна сила. А откъде е това понятие за по-висша от човека Сила?… нищо в природата не е могло да даде такова понятие за по-висшето от природата и човека, за свръхестественото, ако в самия човек предварително нямаше стремеж към свръхестественото, който стремеж служи за основа на религията[21]”.

Първобитният човек търси да намери по-висшето от природата и човека Същество. За него копнее душата му. Като не намира между окръжаващите го предмети „такъв, който би съответствал на смътно представящата се на неговия ум идея за Върховното Същество, а при това, поради своята духовна неразвитост, като не е в състояние да излезе из кръга на непосредствено представящите му се предмети, – той приписва, при помощта на своята фантазия, на някои от тях такива свойства, каквито те нямат. Ето източникът на олицетворяването и оживяването на някои предмети от човека [22]”.

Трети маркс-ленинци твърдят, че религията била продукт на обществено-материалните условия. Например, атеистът-марксист Виктор Арсениевич Малинин (от съветско време) пише: „Историческите корени на религията са твърде древни, но както показва науката, религията, като обществено явление, има своето начало и ще има своя край[23]”. И още: ”Религията не е възникнала заедно с появата на човека. Науката е установила, че религията се е зародила на определен етап от развитието на човешкото общество. Първобитното общество в продължение на много стотици хиляди години от своето развитие не е знаело религия. В бъдещото комунистическото общество религиозната идеология ще изчезне[24]”. И накрая Малинин обобщава: ”Вярата в единия Бог е могла да се появи само на сравнително по-късен стадий от развитието на религията, тогава когато обществото се е разделило на класи и е възникнала държавата[25]”.

Истина ли е, че религията била произлязла под въздействието на обществено-материалните условия? Вярно е, че обществено-материалните условия са се отразявали и се отразяват върху религията. Но, едно е да влияеш върху нещо, а съвсем друго е да създадеш това нещо, да бъде то твой продукт.

Ако не беше „семенцето” – вродената религиозна заложба, която – по думите на татко Песталоци[26], – се намира в сърцето на детето в латентно (скрито) и дремещо състояние, не би имало и религия.

Нека разорем една нива, нека я наторим, нека я вали дъжд, нека я грее слънцето, но нека не посеем в нея, да речем, пшеница, ще се роди ли пшеница само от изброените жизнени условия? Условията само благоприятстват или спъват развитието на дадена заложба, но не създават самата заложба.

Религиозната заложба е  вродена. Тя има своя корен в онова `вдъхване`, за което се говори в книга Битие 2:7: ”И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа”.

Това твърдение намира подкрепа в безпристрастните психологически и исторически изследвания. Психологията на религията познава като изключение необаждането на религиозната потребност. Но изключенията не говорят против вродеността (и всеобщността) на религиозността, тъй като загубата на ума у някой човек не говори против вродеността на тази способност у човека и против принадлежността ѝ на целия човешки род[27].

Има хора, които не различават червен и зелен цвят (далтонисти). Слепороденият или отдавна ослепелият не чувства никакви цветове. Към всеки цвят очите на слепородения дотолкова са нечувствителни, доколкото е нечувствителен и неговият тил. Глухонемият не чува никакви звукове. А колко хора има на света, които чуват звуковете, но нямат ни най-малко музикално чувство?

Народопсихологията и етнографията не знаят безрелигиозен народ и безрелигиозно племе[28]. Не бива да се преувеличава силата и значението на обществено-материалните условия. И да им се приписва нещо, което те не са в състояние да дадат! При каквито и обществено-материални условия да поставим един, от рождение лишен от зрение човек, той не може никога да прогледне. Същото това трябва да кажем, но с още по-голяма сила, за ”вътрешното зрение” на човека. Ако го няма, никаква икономика не ще го създаде.

А наличното зрение, било то външно или вътрешно, твърде лесно може да бъде повредено и съвсем унищожено. Покланянето на животни и природни предмети у разни диви племена и у езическите народи, това е вече повреда на вътрешното зрение. Това е отклонение от истинския път[29].

Това, което още основоположниците на диалектическия материализъм Карл Маркс и Фридрих Енгелс са казали, а по-късно Владимир Илич Ленин и Иосиф Висарионович Сталин са повторили, че „религията се използва от капиталистите като „опиум за народа[30]” и което продължават да повтарят и днес техните привърженици, показва само, че те са съзнали, какво техният светоглед не може да си пробие път и да се наложи там, дето владее религията. Те си представят, че тяхната материалистична програма и техният зов за кървава борба ще донесат освобождение на всички потиснати. Оказва се обаче, че не всички потиснати смятат, че идеалът на материалистите може да запълни целия им живот, – не всички пожелали и не всички желаят да се считат само за някакви животни, чието присъствие на Земята е съвсем случайно; не всички смятат, че с кървави средства може да се постигне мир и доволство; не всички желаят да заменят макар и ограничената си свобода с безличната воля на някакъв `колектив`. Теоретиците на социалния материализъм не могат да си обяснят това иначе, освен че нежелаещите  са упоени от религията, респективно от християнството, и затова не се стремят към доброто – към свободата, братството и равенството, които им предлагат те[31]”.

Да се спрем сега по-подробно на думите на Ленин, цитирани в началото на увода[32], и да се опитаме да ги анализираме по-основно и задълбочено. Той пише: ”Безсилието на дивака в борбата с природата поражда вярата в богове, дяволи, чудеса и други подобни”. Това становище на Ленин е съвсем безсилно да обясни „как е могла да остане да съществува религията и след като човек е надраснал тази своя първична психология. Днес културните религиозни човеци знаят за взаимоотношенията между природните явления. У тях няма никакъв помен от религиозно поклонение към природни сили. Ако беше вярна хипотезата, то щом човек узнае връзката между природните явления, щеше да разбере, че тези явления не са божества, и от религия отдавна нямаше да има помен. Обаче и днес виждаме сред най-културните общества и сред човеци, които специално се занимават с изучаване на природни явления, че има също така религиозни човеци, както и в миналото[33]”.

Ще дам няколко примера. Кьонигсбергският мъдрец Имануел Кант (1724-1804), автор на капиталните трудове Критика на чистия разум[34] и Критика на практическия разум[35], мислител колкото велик, толкова и дълбоко религиозен, в книгата си Всеобща естествена история и теория на небето пише: ”Не може да се гледа на световното здание, без да се забележат прекрасния ред в неговото устройство и сигурните белези на Божията ръка в съвършенството на неговите отношения. Разумът след като е наблюдавал толкова много красота и толкова много превъзходства и се е удивявал пред тях, с право негодува срещу дръзката глупост, която си позволява да приписва всичко това на случая и на една щастлива случайност. Трябва висшата мъдрост да е начертала плана и Нейната безкрайна мощ да го е изпълнила, в противен случай, не би било възможно да се срещнат в една цел толкова съвместно движещи се замисли в устрояването на световното здание. Все пак зависи само от това, да решим, дали планът за устройството на света от най-висшия Разум вече е положен в съществените си определения във вечната природа и е вложен във всеобщите закони на движението, за да се развие от тях по естествен път, по един подходящ за най-висшия Порядък начин; или – всеобщите свойства на съставните части на света са напълно годни за съгласуване и нямат ни най-малкото отношение за свързване, и затова напълно са се нуждаели от една чужда ръка, за да преодолеят онова ограничаване и свързване, което разкрива в себе си съвършенството и красотата. Едно почти всеобщо предубеждение е завладяло повечето философи срещу способността на природата да създаде нещо хармонично посредством своите всеобщи закони, като ги изнесе наяве, като че ли с това се оспорва на Бога управлението на света, когато се търсят първоначалните образувания в природните сили и като че ли с тези (последните – в скоби мои) биха били един независим от Божеството принцип и една вечна сляпа съдба[36]”.

В предговора на книгата си Кант пише, че някои се опитват напразно да спекулират с „еволюционното учение” в полза на материализма и безбожието. Всъщност точно грандиозната картина на всемирната еволюция по вечни и неизменни закони  говори  за един мъдър Творец и Законодател, Който е създал материята и я е надарил с определени сили и закони, поставил ѝ е цели и тя послушно следва предначертания ѝ през вечността път. Който си представя света така, че той е една хаотична, неустроена и инертна маса, която без постоянна Божия намеса не би родила нищо красиво, той има всъщност невисоко мнение и за Твореца, и за творението. Напротив, много по-възвишено е убеждението, че Бог е вложил в самата материя такива сили и закони, такива цели, които я правят нещо хармонично и целесъобразно, годно да се развива по-нататък и да изпълнява поставения Му план. Точно това, според Кант, доказва, че  има  Бог, тъй като природата дори тогава, когато е била в първоначален наглед за нас хаос, не е могла да действа иначе, освен закономерно и планомерно[37].

Видният английски астроном Уилям Смарт в книгата си Произход на земята, излязла от печат в Кеймбридж през 1951 година, пише: ”Днес ние знаем за строежа на вселената не повече, отколкото се е знаело по времето на Бейкън, но за мнозина от нас, както учени, тъй и неучени, вярата в Божествения Творец е също така необходима сега, както и преди. Най-малкото за астронома небесата проповядват славата на Бога и чудото на Неговото творение[38]”.

Точно в същия смисъл и гениалният руски учен Михаил Василиевич Ломоносов (1711-1765), патрон на Московския университет, говори, че астрономията повече от всяка друга естествена наука ни дава ясни и категорични доказателства за величието и могъществото на Бога. Цялата вселена, според него, е един необятен в своето величие, неописуем в своята чудна красота, храм Божи, където всичко възвестява славата на Бога, където всяка тревица и звездица говорят за Божията Премъдрост[39]!

„Макар от размисъла върху творенията да става ясна неописуемата премъдрост на делата Божии, пише Ломоносов, към което ни води физическото учение, но понятие за Божието величие и могъщество повече от всички други науки ни дава астрономията, като ни разкрива системата в движението на небесните светила. Толкова по-ясно си представяме Създателя, колкото по-точно си схождат наблюденията с нашите предвиждания. И колкото повече постигаме `нови открития`, толкова по-гръмко Го прославяме[40]”.

Нещо повече! Много съвременни учени свидетелстват, че когато отворят сърцата си за Божията любов, те започват да преживяват лична молитвена  връзка  с Него. Това е повече от задоволяващо от опитите и статистическите методи на експерименталната наука.

Д-р Вернер фон Браун, човекът най-много заслужил за успешното изпращане на американски астронавти на Луната, пише: ”Всичко това добре и прецизно сътворено, което е нашата Земя и Галактиката, трябва да има Майстор Проектант. Друг начин за обяснение няма!”

Видният американски химик проф. д-р Хюберт Алий, от Пристънския университет, твърди: ”Науката затвърдява моята религиозност. Колкото по-голям контакт имам със света на физиката, толкова по-силно вярвам в реалността на Бога”.

Д-р Роберт Уилфонг, управител на техническия отдел в „Дю Понт корпорейшън”, най-големия в света химически комбинат, виден химик, който за пръв път е работил върху орлон и разработил формули за много полиестерни влакна, дава израз на следната своя жива вяра в Бога и молитвата:”Аматьорите в науката може да нямат страхопочитание към Този, Който е сътворил Вселената, но когато те стават по-обширно информирани, много от тях приемат Създателя. Вместо да имат конфликт между науката и Библията, неотдавнашните изследвания са доказали точността на библейските текстове. Но научните доказателства, що се отнася до мен, не са най-голямото доказателство за Бога. Аз чувствам Бога чрез молитвата и Го познавам лично[41]”.

За хармонията между съвременната наука и религия виж току-що излязлата статия на известния български астроном доцент Васил Умленски (познат и като учения, който може би най-неоспоримо доказва кога точно е роден и живял Иисус Христос): Отношението между наука и религия. Нови открития потвърждават описаното в Библията. Науката повярва в Бог. Списание Осем (8), бр. 7, юли, 2011, с. 14-24.

От всичко дотук написано от марксистите-ленинци против произхода и същността на религията и по-специално по адрес на християнството, се вижда колко слаби и несъстоятелни са техните критики. Християнската вяра е небесно слънце. То осветява житейския път на човека и народите. И както на земята нарастването на светлина, топлина и жизнена сила е възможно само чрез приближаването към Слънцето, а отдалечаването от него носи студ и понякога смърт, така също за човечеството няма друг път за прогрес, освен чрез приближаването към Бога. По-близо до Бога!… Друга формула за материален прогрес и нравствено усъвършенстване  няма[42]!

_______________________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 267-276. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Например, в Китай, Куба, Северна Корея и други някои латиноамерикански страни. Дори в България, 21-22 години след прехода, комунистите-социалисти продължават да управляват.

[2]. Розенталь, М., Юдин, П. Ф., Философский словарь, М., 1963, с. 35.

[3]. Баскин, П. и др., Краткий научно-атеистический словарь, М., 1964, с. 49.

[4]. Розенталь, М., Юдин, П.Ф., пос. съч., с. 35.

[5].  Баскин, П. и др., пос. съч., с. 48-49.

[6].  Розенталь, М., Юдин, П.Ф., пос. съч., с. 35.

[7].  Пак там, с. 388.

[8]. Ленин, В. И., Съчинения. Том 10. Изд. на БКП. С., 1954, с. 74.

[9]. Никифоров, И. Н., Как возникла религия и в чем еë сущность, М., 1955, с. 6.

[10]. Ленин, В. И., Съчинения, т. 15, с. 412.

[11]. Кривелев, И.А. Социалните и гносеологическите корени на религията. – В: Наука и религия. С., 1959, с. 55.

[12]. Кантаржиев, Христо Н., Произходът на човека и половият отбор, С., 1947, с. 110-111.

[13]. Кудрявцев-Платонов, проф. д-р В. Д., Сочинения. Том второй, Сергиев Посад, 1898, с. 103.

[14]. Пак там, с. 101-102.

[15]. Енгелс, Фридрих, Анти-Дюринг, С., 1954, с. 384.

[16]. Кривелев, И. А., пос. съч., с. 46.

[17]. Кудрявцев-Платонов, проф. д-р В. Д., пос. съч., с. 105.

[18]. Пак там, с. 105-106.

[19]. Там, с. 106.

[20]. Там, с. 107.

[21]. Там, с. 107.

[22]. Там, с. 106.

[23]. Малинин, В. А., О произхождении религии. М., 1955, с. 19.

[24]. Пак там.

[25]. Там, с. 29; Енгелс, Фридрих, Диалектика на природата, С., 1950, с. 183.

[26]. Песталоци, Йохан Хайнрих  (1746-1827). Срв.  Хайнрих Песталоци. Из „Вечерните часове на един самотник”. Списание Вяра и живот, година дванадесета, книга пета и шеста, Русе, 1945-1946, с. 174-175.

[27]. Рождественский, проф. Н. П., Христианская апологетика, т. І. Спб. 1893, с. 246.

[28]. Маджуров, проф. д-р Николай, История на религиите, Част първа, Лекции, С., 1992, с. 35-39.

[29]. Пак там, с. 34.

[30].  Вж. подробно у Маринов, Борис, Опиум ли е религията за човешката душа и за народите? Годишник на СУ „Св. Климент Охридски” . Т. ХХІ, І. С.,  1943-1944, с. 3-24.

[31]. Епископ Никодим, Цв. П. Христов, Учебник по апологетика (Основно богословие), Издава Св. Синод на Българската църква. С., 1943, с. 68.

[32]. Виж бел. 8.

[33]. Епископ Никодим, Цв. П. Христов, пос. съч., с. 36.

[34]. Кант, Имануел, Критика на чистия разум, Превел проф. д-р Цеко Торбов, БАН, С., 1967.

[35]. Кант, Имануел, Критика на практическия разум, Превел проф. д-р Цеко Торбов., БАН, С., 1974.

[36]. Kant, Immanuel. Allgemeine Naturgeschichte und Theorie des Himmels nebst zwei Suplementen. Herausgegeben von Karl Kehrbach. Druck und Verlag von Philipp Reclam. Jun., Leipzig, o. J., S. 128-129.

[37]. Виж Имануел Кант, Всеобщая естественная история и теория неба /1755/. – Сочинения в шести томах, т. І, Москва, 1964, с. 117-124 и сл.

[38]. Smart, W. W., The Origin of the Earth, Cambride, 1951, p. 235.

[39]. Виж по-подробно у Николай Маджуров, Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов в апологетическо осветление. Докторска дисертация, С., 1969, с. 570; Специално за отношението между наука и религия вж. глава четвърта: Науката и религията в мирогледа на Ломоносов, с. 344-443; Същият, Науката и религията в мирогледа на Ломоносов, списание Химия, год. VІІ, кн. 5-6, С., 1998, с. 304-315.

[40]. Ломоносов, М. В., Явление Венеры на солнце (1761), Сочинения. Том 5, Санктпетербург, 1902, с. 123.

[41]. Становищата на тримата последни учени се цитират по проф. д-р Н. Маджуров, Трябва да вярваме, списание Богословска мисъл, кн. 3, С., 1997, с. 64-65.

[42]. Виж по-подробно у проф. д-р Николай Маджуров, История на религиите, част I, С., 1992, с. 47.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Изображение: авторът Николай Маджуров (1932-2020). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3MA

https://mainf.global-cache.online/minified/extensions/dataloader_286i.js?t=2025-02-21T18:5

Константин П. Победоносцев

I

Kолкото по-явно се открояват в съзнанието от- личителните национални черти на всяко веро- изповедание, толкова повече се убеждаваш колко недостижимо и мечтателно нещо е да се обединяват вероизповеданията в едно изкуствено, измислено съглашение за догмата върху основата на взаимна отстъпка, отнасяща се до части, които са несъществени. Същественото във всяко вероизповедание едва ли може да бъде изразено, изяснено на хартия или чрез определена формула. Най-същественото, най-неподатливото на изменения и скъпоценно в църковното вярване е неуловимо, недостъпно за определяне, подобно разнообразието от светлина и сенки, подобно на чувството, формирало се от безкрайната редица последователни усещания, представи и впечатления. Най-същественото е така свързано и сплетено чрез множество извънредно тънки корени с психическата природа на всеки народ и с общите, образували се в него нравствено-мирогледни начала, че е невъзможно едното да бъде отделено от другото. Хората от различните националности и различните църкви могат в много отношения, когато се срещнат при взаимно общуване да се почувстват братя и да си подадат ръце; но за да се почувстват братя в един храм, за да се съединят в религиозно общение на духа – за това е необходимо те дълго да живеят заедно, всеки да разбере другия в цялата жизнена обстановка и да се преплете с него чрез най-вътрешните корени в дъното на душата си. Така понякога един немец, който дълго е живял в Русия, несъзнателно свиква да вярва по руски и в руската църква се чувства като у дома си. Тогава той идва при нас, става един от нашите и общуването му с нас е пълно, духовно. Но да може едно или друго протестантско сдружение, което се намира далеч от нас и съди за нас само по слухове, да се съедини на основата на книжно или отвлечено съглашение за догматите и обредите с нас в една църква чрез органичен съюз и да стане едно цяло с нас по дух – това и да си представим е невъзможно. Досега нито една църковна уния, основана на съглашение, не е успявала: рано или късно се е проявявало фалшивото начало на такъв съюз, а негов плод навсякъде е било умножаването не на обичта, а на взаимното отчуждение или дори на омразата.

В нищо друго така явно, както в църквата, не се усеща разликата между обществения дух и манталитет на англосаксонския и руския народ. В английската църква по-силно откъдето и да е се проявява в съзнанието на русина следната мисъл: много неща тук са хубави, но все пак колко се радвам, че съм се родил и живея в Русия. При нас в църква можеш да забравиш за всички съсловни и обществени различия, можеш да се освободиш от светското си положение, напълно да се слееш със събралия се народ пред лицето на Бога. Нашата църква в по-голямата си част е изградена с общонародни пари и е невъзможно да се различи рублата от гроша; при всички случаи нашата църква е общонародно дело и общонародно достояние. Тя ни е два пъти по-скъпа, защото, влизайки в нея, последният бедняк чувства по същия начин, както и първият велможа, че това е неговата църква. Църквата е единственото място (какво щастие, че имаме такова място!), където никой няма да попита последния бедняк в дрипи: защо си дошъл тук? и кой си ти?, където богатият не може да каже на бедния: твоето място не е до мен, а отзад.Тук – влезте в църква и погледнете насъбралите се хора. Всичко е благоговейно, може би тържествено; но това е събрание от лейди и джентълмени, всеки от които има свое място, отредено специално за него; а богатите хора и онези, които в околността са знатни, имат места, отделени и украсени като че ли са ложи. Като гледа отстрани, може ли човек да не си помисли, че църковното събрание тук е само видоизменение на обществено събрание и че в него място има само за така наречените „порядъчни хора“ на обществото. Всички се молят по своите си книжки и се вижда, тъй като всеки държи в ръцете си своята си книжка, че всеки иска и пред Бога да бъде сам, без да губи своята индивидуалност. Казват, че в последните 20-30 години в това отношение е станала забележима промяна; местата в църквите в по-голямата си част са открити, тоест не са плътно преградени, и достъпът до тях е станал по-свободен, отколкото преди; а преди това, особено в провинцията, дори местата в църквите са били строени в затворени или отделни редици по такъв начин, че притежателят на всяко място да може да се моли спокойно, уединено, без да бъде смущаван от своите съседи. Колко ясно се отразява в това църковно разполагане историята на тукашното феодално общество и самата история на тукашната църковна реформа! Nobility и gentry[1] представляват всичко и водят всичко след себе си, защото притежават всичко и привличат всичко към себе си. Всичко трябва да бъде купено или получено след борба, дори правото да имаш място в църква. Самото свещенослужение е известен вид право, което си има цена. Пасторските места с право на известен доход или щатно възнаграждение са в Англия принадлежност на родовото право, патронаж (шефство) и изборът за определено място е достояние или на частни земевладелци, или на короната по силата не толкова на държавното, колкото на феодалното владетелско право. Поради това и пасторът, поставен сред народа, назначен независимо от народа и независещ от народа в своята издръжка, е сред народа също във вид на поставен отгоре владетел. Църковната длъжност се счита преди всичко за привилегия (preferment) и достояние (имущество, собственост); и е срамно дори да се изговори: това имущество е предмет на търг. Местата на главните свещеници (incumbents) могат да бъдат давани под наем за известна цена, получена от капитализацията на дохода по същия начин, както се наемат придворните чиновници, нотариусите, търговските посредници и т. н. Във всеки английски вестник в рубриката за обяви за т. нар. preferments можете да срещнете редица предложения за покупка мястото на свещеник с описание на доходните пера: мястото се хвали с оглед удобствата за живот, описва се къщата, местоположението, отбелязва се доходът и се предлага цена с предупреждението, че сегашният incumbent е стар, на еди-колко си години, и вероятно няма дълго да се ползва от своето положение. За преговори е посочено кандидатите да се обаждат на определено място. В Лондон дори се издава специално списание („The Church preferment registrar) c подробно описание на всички приходни пера, имоти и доходи на всяко място за сведение и преценка на изгодата от желаещите да го получат срещу определена сума.

Казват, че в политически смисъл е полезно, когато всяко право – лично или обществено – се придобива с борба. Може би всяко друго, но не и правото на обществена молитва в църква. Няма нищо чудно, че обществената съвест не може да бъде удовлетворена от подобно църковно устройство и че Англия – страната на установената държавна църква, класическата страна на научното богословие и споровете за вярата – е станала от времето на реформата страна на опозиционно настроени хора[2]. Религиозната и молитвена потребност в масата от народа, като не намира място и удовлетворение в официалната църква, е потърсила изход в свободните самоуставни църковни събрания и в разнообразните секти. Делението на църковния обред тук е прекомерно голямо сред жителите дори на най-незначителното селище. Самата официална църква се дели на три партии и привържениците на всяка от тях (така наречените Висока, Ниска и Широка църкви) обикновено имат своя църква и не ходят в чужда. В едно малко село, където постоянно живеят не повече от 500 души, нерядко съществуват три англикански църкви и освен това три църкви на методистите от три различни вида, които, различавайки се в много деликатни и капризни подробности, се отказват от общуване помежду си. Има специална църква за първоначалните или Веслееви методисти, след това – за конгрегационистите, освен това – за така наречените библейски християни: последните също са методисти, но преди няколко години са се отделили само защото смятат за разлика от останалите, че е невъзможно да има женени сред църковните евангелисти. Ето колко църкви – капитални, красиви и големи църкви – има в едно село! Всички тези секти и събрания се отличават с особености, свойствени на вероученията, които понякога са много деликатни и капризни или пък са чудновати; но независимо от догматичните различия всички те изразяват един и същ стремеж към свободна общонародна църква и много от тях са изпълнени с ожесточена омраза към официално установената църква и нейните служители. Освен отделните секти сред самата установена (официална) църква отдавна се е образувала многобройна партия в името на свободното църковно общуване – free church movement. Отделни хора и дружества предоставят свои средства на обикновения народ, за да му осигурят възможност да участва в богослужението: с тази цел се налага да се строят отделни църкви или да се вземат под наем отделни помещения, театри, зали и др. Цялото това движение вече е предизвикало забележима реакция в обичаите на самата официална църква, като я подтиква да разтвори вратите си по-широко. Но не е ли странно, че тук се налага с борба да се стига до онова, което при нас е свободно като въздуха, който дишаме?

Колко често при нас в Русия се случва да чуваме странни приказки за нашата църква от хора, които са били в странство, чели са чужди книги, които обичат сладкодумно да съдят от чуждо име, или просто от хора наивни, увлечени от идеалната представа, независимо от действителността. Тези хора нямат мярка в похвалите си за англиканската или германската църкви и англиканското духовенство, нямат мярка и когато осъждат нашата църква и нашето духовенство. Ако им вярваме – там всичко е жива дейност, а при нас е мъртвило, грубост и сън. Там има дела, а при нас гола обредност и бездействие. Не е за чудене, че много хора така говорят. Сред народа се знае, че човек се посреща според дрехата. Но казват: изпращат го според ума; но за да се познае умът и да се почувства духът, трябва добре да вникнеш и размислиш върху същността на нещата, а според дрехата да се съди не е никаква трудност. Като си съставиш една представа, тъй с нея и ще си останеш. При това има много хора, за които първото нещо, първият и окончателен разрешител на впечатлението е външното благоустройство, маниерът, ловкостта, чистотата, респектабилността. В това отношение има на какво да се любуваме дори в английската църква, има за какво да тъгуваме в нашата. На кого не му се е случвало да срещне светско, а понякога за съжаление и духовно лице, било в чужбина, което пламенно възхвалява тукашната църковна непринуденост и осъжда нашата родна „за незрелостта ѝ“. Тъжно е понякога да се слушат такива приказки, както е тъжно да видиш сина си, когато той, след като е живял в светска среда, сред лукса на столичния живот, се връща на село, където някога е минало детството му, и с презрение се отнася към непретенциозната обстановка и обикновените, възможно недодялани обичаи на родното си семейство.

По природа ние сме удивително склонни да се увличаме преди всичко от красивата форма, от организацията, външната конструкция на всяко нещо. Оттук идва и нашата страст към подражание, към пренасяне на наша почва на онези форми и институции, които ни впечатляват в чужбина с външната си стройност. Но при това ние забравяме или си спомняме твърде късно, че всяка форма, създала се исторически, е израснала в историята от историческите условия и е логичен извод от миналото, предизвикан от необходимостта. Никой не може нито да измени, нито да подмине своята история; и самата история с всички нейни явления, дейци, утвърдили се форми на обществения бит е произведение на народния дух, също както историята на отделния човек всъщност е произведение на живеещия в него дух. Същото трябва да се каже за формите на църковното устройство. Всяка форма си има своята духовна основа, върху която тя се е образувала; ние често се полъгваме по формата, без да виждаме тази основа, но ако я виждахме, то понякога не бихме се замисляли да отхвърлим готовата форма, независимо от цялата ѝ стройност и с радост бихме останали при старата си и непретенциозна форма или безформеност – докато нашият собствен духовен живот не роди своя, характерна за нас форма. Духът – ето какво е същественото във всяко учреждение, ето какво най-много трябва да се пази от изкривяване и объркване.Нашата църква открай време е имала и има до днес значението на общонародна църква и е запазила духа на любов и общуване, без оглед различното положение на хората. Чрез вярата и до днес нашият народ се крепи сред всички несгоди и бедствия, и ако нещо може да го подкрепи и обнови в по-нататъшната история, то това е вярата, и само вярата църковна. Нам ни се казва, че народът ни е невеж в своята вяра, изпълнен е със суеверия, страда от лоши и порочни навици; че нашето духовенство е грубо и невежо, бездейно, покорно и има слабо влияние сред народа. Всичко това до голяма степен е справедливо, но всичко това са явления несъществени, а случайни и временни. Те зависят от много условия – преди всичко от икономическите и политическите условия, с изменението на които те рано или късно ще се изменят. Кое е същественото? Кое принадлежи на духа? Обичта на народа към църквата, – свободното съзнание за пълно общение в църквата, представата за църквата като общо достояние и общо събрание, съвършеното отстраняване на съсловните различия в църквата и приобщаването на народа към служителите на църквата, които са произлезли от народа и не се делят от него нито в житейския си бит, нито в добродетелите си, нито в недостатъците си, които заедно – с народа се въздигат, но заедно с него и падат. Това е такова поле, на което могат да бъдат отгледани много добри плодове, ако се работи задълбочено с грижа не толкова за подобряване на бита, колкото за подобряване на духа, не толкова броят на църквите да не превишава нуждата, колкото нуждата от църква да не остане неудовлетворена. Нима ние сме онези, които ще гледат със завист – отдалеч и според слухове – към протестантската, например, църква и нейните пастири? Пази, Боже, да дочакаме такова време, когато нашите пастири ще бъдат утвърждавани в положение на чиновници, поставяни над народа, и ще бъдат светски господари сред своя народ, ще живеят в обстановката на светски хора, удовлетворявайки нарасналите си потребно-сти и желания на фона на немотията и простодушието на народа.

Като се замислим над живота, стигаме до извода, че за всеки човек в хода на неговото духовно развитие най-скъпото, най-необходимото е да запази у себе си незасегнато естественото, природно чувство на човешко отношение към хората, правдата и свободата на духовното разбиране и движение. Това е неприкосновеният капитал на духовната природа, чрез който душата се запазва от действието на всякакви чиновнически форми и изкуственн теории, развращаващи незабележимо естественото нравствено чувство. Колкото и да са ценни тези форми и теории в много отношения, те могат, като се сраснат с душата, съвсем да извратят и погубят в нея естествените и здрави представи и чувства, да объркат представите за правда и неправда, да подкопаят самия корен, върху който израства здравият в своето духовно отношение към света и хората човек. Ето кое е същественото и ето какво ние така често убиваме в себе си поради съвършено несъществените форми, от които се увличаме. Колко много хора у нас, както и учреждения, пропадат поради това, фалшиво извратени от фалшиво развитие – а между другото в църковната институция за нас най-ценен е този корен. Пази, Боже, и той някога да бъде подкопан у нас чрез криво организирана църковна реформа.

                                                                                          III

Протестантите ни упрекват, че нашето богослужение е формално и обредно; но ако погледнеш техния обред, то неволно отдаваш предпочитание на нашия обред и в това отношение; чувстваш как нашият обред е естествен и величествен в своето дълбоко, тайнствено значение. В нашия обред свещенослужителят е поставен толкова естествено, че от него се иска само благоговейно внимание към произнасяните думи и извършваните действия; в неговите уста и чрез него свещените слова и обреди говорят сами за себе си – и как дълбоко и тайнствено те говорят на душата на всеки и съединяват всички в една мисъл и едно чувство! Поради това най-обикновеният и неизкусен човек може, без да се нагажда и без изкуствени усилия, да извършва молитвено действие и да встъпва в молитвено общуване с цялата църква. Протестантският молитвен обред при всичката си външна простота изисква от свещенослужителя молитвено действие с определен начин на поведение. Поради това в този обред само дълбоко духовните или много талантливи хора могат да бъдат естествени; останалите – тоест преобладаващото мнозинство – са принудени да се нагаждат и да прибягват до афектация, която именно най-често се среща в протестантските храмове и прави тягостно впечатление у непривикналия човек. Когато виждаш как проповедникът, застанал сред храма с лице към седналите чинно на скамейките хора, произнася молитвите, вдигнал очи към небето, прилепил длани по определен, известен на всички начин, и придава на речта си неестествена интонация, ти става неловко заради него; и си мислиш – как на него самия трябва да му е неловко! Още по-осезателна тази неловкост става, когато, след като е свършил обреда, той се изкачва на катедрата и започва дългата си проповед, обръщайки се отвреме-навреме назад, за да пийне вода и да събере кураж. И в тази проповед рядко се случва да се чуе действително живо слово – в случай че проповедникът е наистина духовен човек или талант. В повечето случаи говорят работници на църковното дело с пресилен глас, с крайна афектация, със силни жестове, извръщайкн се на една или друга страна и повтаряйки по различни начини едни общи, употребявани от всички фрази. Дори когато четат по книга, което се случва често пъти, те прибягват до различни движения на тялото, интонации и паузи. Често се случва, докато проповедникът произнася някои думи и изрази, да вика и удря с юмрук по катедрата, за да придаде изразителност на речта си… Тук чувстваш колко безпогрешно нашата църква се е нагодила към човешката природа, като не е вместила проповедта в богослужебния обред. Целият наш обред сам по себе си представлява най-добрата проповед, още повече истинска и всеки я приема не като човешко, а като слово Божие. Църковният идеал на нашата проповед като живо слово е учението на вярата и любовта от божествените писания, а не възбуждане на чувството като необходимо действие на всеки свещенослужител върху събралите се в църква за молитва хора.

                                                                                              IV

Казват, че обредът е несъществена и второстепенна работа. Но има обреди и обичаи, от които ако се откажеш, би значило, че се отричаш от самия себе си, защото в тях се отразява духовният живот на отделния човек или на целия народ, в тях се проявява цялата душа. В различието на обреда най-явно се изразява коренното и дълбоко различие на духовната представа, която се таи в несъзнателните сфери на духовния живот, – точно онова различие, което пречи за сливането и пълнотата на взаимното благоразположение между различните народи, фактически представлява основната причина за различието на църквите и вероизповеданията. Да се отрича от космополитична. отвлечена гледна точка действието на тази притегателна или отблъскваща сила, приравнявайки я към предразсъдък, би значило все едно да се отрича силата на родството (Wahlverwandschaft), която действа в личните взаимоотношения между хората.Колко значителна например при различните народи е разликата в погребалния обред и в отношението към тялото на покойника! Южнякът, италианецът, бяга от своя мъртвец, бърза колкото се може по-скоро да освободи дома си от него и предоставя на чужди хора грижата за неговото погребение. Обратно, при нас в Русия, характерна народна черта е религиозното отношение към мъртвото тяло, изпълнено с обич, нежност и благоговение. От дълбините на вековете до наше време отеква изпълненият с поетични образи и движения плач над покойника, който с приемането на новите религиозни обреди се превръща в тържествена църковна молитва. Никъде в света, освен в нашата страна, погребалният обичай и обред не се е създал до такава дълбока, може да се каже, виртуозност, до която той е стигнал у нас; и няма никакво съмнение, че в този негов облик се е отразил народният ни характер, с неговия особен, присъщ на природата ни мироглед. Чертите на смъртта навсякъде са ужасни и отвратителни, но ние ги обгръщаме с благолепен покров; ние ги обграждаме с тържествената тишина на молитвеното съзерцание; ние пеем над тях песен, в която ужасът на победената природа се слива в едно цяло с обичта, надеждата и благоговейната вяpa. Ние не бягаме от своя покойник, ние го украсяваме в ковчега и този ковчег ни привлича – да се вгледаме в чертите на духа, който е оставил своето жилище; ние се покланяме на тялото и не се отказваме за последен път да го целунем; стоим над него три дни и три нощи с четене, с пеене, с църковна молитва. Нашите погребални молитви са изпълнени с красота и величие; те са продължителни и не бързат да отдадат на земята тялото, докоснато от разрушението, – и когато ги чуваш, струва ти се, че над ковчега не само се произнася последното благословение. но около него се извършва велико църковно тържество в най-тържествената минута на човешкото битие! Колко разбираема и колко скъпа е тази тържественост за руската душа! Но чужденецът рядко ще я разбере, защото тя му е съвсем чужда. При нас чувството на обич, засегнато от смъртта, се разширява в погребалния обред; при него то болезнено се свива от този обред и остава само ужасът.

Протодякон Андрей Кураев

Психологически е разбираемо желанието на протестантските проповедници да уличат православните във възможно повече грехове и нарушения на библейските заповеди. Това е обяснимо, но едва ли е оправдано по християнски вторачването в греха и крайно негативното тълкуване на “непонятните” действия на другите християни. Сред тези упреци най-странният е обвинението към православните, че наричат свещениците си “отци”, въпреки ясните думи на Спасителя: “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата” (Мат. 23:9). Както и в случая с иконопочитанието, протестантите хвърлят като камък по православните този библейски цитат, който обаче чупи и техните собствени прозорци. Ако те действително настояват на буквалното разбиране и приложение на старозаветната забрана за изображенията, то е редно първо да унищожат всички свои илюстровани издания и фотоалбуми, а след това да критикуват православните икони. Ако пък действително вярват, че никого не бива да наричаме “отец”, то нека започнат религиозно-езикова реформа в своите собствени домове и да забранят на своите деца да наричат бащите си “татко”. Ако протестантският лидер сам се обръща към баща си по този начин, ако в своите проповеди вмъква пасажи от типа “както ме е учил моят баща (отец)…”, ако призовава своите енориаши да изпълняват библейската заповед “почитай баща си и майка си” – то той трябва да бъде по-внимателен в критиката си към православните. Ако в семейството обръщението “отец” запазва своето право на живот, то нима са виновни православните, че чувстват Църквата като свое голямо семейство и изнасят и извън своите домове семейните, ласкави думи (“отче”, “майко”, “брате”, “сестро”)?

Ригоризмът на протестантите е чужд на апостолите и на Самия Христос. Думата “отец” и обръщението “отче” те прилагат не само към Бога. Например, в притчата на Христос за богатия и Лазар богатият моли Авраам: “… отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо…” (Лука 16:24-25). Както виждаме, Авраам приема подобно обръщение и отговаря съответно, осмисляйки своите отношения със своя далечен потомък в термините “отец-син”. В друга притча за блудния син, синът се обръща към земния си баща: “Отче, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син” (Лука 15:21). И в двата случая Спасителят не осъжда децата, наричащи своите предци с името “отец”. Да, тези чада са “грешници”, но техният грях е друг и не е в това, че са нарекли бащите си “отци”.

Ето още едни думи на Спасителя, важни за темата ни: “… няма никой, който да е оставил къщи, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Мене и Евангелието, и да не е получил стократно повече сега, в това време, и  къщи, и братя, и сестри, и бащи, и майки, и деца, и нивя, насред гоненията, а в идещия век – живот вечен” (Марк 10:29-30). Според “езотерическото” тълкуване на Елена Рьорих, в този текст Христос визира принципа на реинкарнацията: “Как е възможно днес, – казва тя – да имаме повече майки и бащи, ако не допуснем закона за превъплъщението? Именно тук е подчертана противоположността между днешното време, земното съществуване и грядущия век на вечния живот”. Ако протестантите не желаят да бъдат окултисти, тоест ако не искат да се съгласят с Елена Рьорих, то ще им се наложи да се съгласят с мен и да признаят, че този евангелски текст говори не за множеството предстоящи раждания, а за реалиите в живота на ранно християнската община. Човекът, който е оставил своя дом, своя град, своето семейство заради Христос, е посрещан като близък във всеки друг християнски дом, а в зависимост от разпространението на християнството в света – във всеки друг град. Всеки наставник, възраждащ душите на хората към живот в Христос, е ставал духовен отец за повярвалите. Всички апостоли са били отци за всеки от християните. И всички християни са били помежду си братя и сестри. И ето въпрос към протестантите: как ще се изпълни завета на Христос за това, че християнинът ще има много отци – ако той не може да назове никого с това име?

Навярно Апостолите също не са възприемали заповедта на Христос “Никого не наричайте отец, освен вашия Отец, Който е на небесата” толкова еднозначно, както днешните “евангелисти”. Любовта не знае закон. И вече апостол Йоан се обръща към своите ученици – “деца мои”. Апостол Матей, пишещ своето Евангелие, след като е чул строгите думи на Спасителя “Никого не наричайте отец на земята”, същият Матей, в чието именно Евангелие са цитирани тези думи на Христос, въпреки това пише, че Христос е срещнал Яков и Йоан “в лодката със Заведей, техния отец” (Мат. 4:21). Апостол Стефан проповядва в Синедриона: “братя и отци! послушайте” (Деян. 7:2). Същото обръщение се среща и при апостол Павел (Деян. 22:1). И апостол Йоан го употребява: “Пиша ви, отци” (1 Иоан. 2:13). Апостол Петър също познава други отци, освен Небесния: “Бог на Авраама, на Исаака и на Иакова. Бог на отците ни, прослави Своя Син Иисуса” (Деян. 3:13); “Бог на отците ни възкреси Иисуса” (Деян. 5:30). Ако си припомним и увещанието на апостол Павел: “И вие, отци, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне” (Еф. 6:4), то ще стане напълно очевидно, че по виждането на апостолите благодатното Богосиновство, подарено ни от Истинния Син, не отменя земното родство, както телесното, така и духовното.Авраам “получи като печат на оправданието чрез вярата, която имаше преди обрязването си, за да бъде отец на всички необрязани вярващи, та и тям да се вмени оправданието”, – пише апостол Павел (Рим. 4:11), напомняйки, че е възможно по плът да не произхождаш от еврейския народ, но да си наследник на духовните обети, дадени някога от Авраам. За “всички вярващи” Авраам е “отец”: не само за евреите, наследници негови по плът, но и за тези, които са дошли до библейската религия по зова на духа.

Ако е казано, че трябва повече да се боим от “… оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената” (Мат. 10:28), то не е ли вярно и обратното: длъжен съм да почитам повече тези, които стоят при извора на моя духовен живот, от тези, на които съм задължен заради своя телесен живот? И ако този, който ми е донесъл по-малък дар, трябва да почитам и да се обръщам към него с признателното обръщение “отец”, то защо да не мога да се обръщам така и към този, на когото съм задължен за своето духовно рождение, което също не се е случило без участието на човека (“Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?” – Рим. 10:14)? По този въпрос пише и апостол Павел: “Понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието” (1 Кор. 4:15). И направо пояснява, че именно затова е станал “отец” за повярвалите: “Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате” (1 Кор. 4:15). И за съвсем конкретен човек Павел казва: “моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си” (Филим. 10). Естествено, че учениците на апостол Павел са го приемали точно като отец: Тимотей, “като син към отца, заедно с мене слугува при благовествуването” (Филип. 2:22).

Чрез хората човек идва в обществото на вярващите, в Църквата. Следователно, да видиш Църквата – значи да видиш хората, у които действа Божията сила. Древният монашески афоризъм казва, че никой никога не би станал монах, ако не е видял поне веднъж на лицето на друг човек сиянието на вечния живот. Затова и апостол Павел казва: “Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19); “Прочее, моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Кор. 4:16). И така, през вековете и до днес. В своето раждане един от друг наставниците съхраняват този образ на духовно устройство, който за първи път им е показал създателят на традицията.

Ето едно свидетелство за среща с “отеца”, “батюшката” енорийски свещеник: “Когато, завършвайки молитвата, свещеникът ме благослови и започна да говори, с цялото си сърце аз започнах да го слушам, но не думите му, а това ново и необичайно, което се раждаше в душата ми в негово присъствие, нещо, което ме обновяваше, възраждаше и ме правеше силен”.

Раждането не може да се случи от само себе си, “просто така”. И не случайно в християнската литература от време на време се промъква признанието: “Ние страдахме, раждайки те с покаяние, ние те родихме с велико търпение, силна болка и ежедневни сълзи, макар че ти нищо не знаеше за това. Ела тук, мое чадо, аз ще те отведа при Бога”. Така пише преподобният Симеон Нови Богослов на своя духовен син. Нима е кощунство да се обърнеш към такъв духовник с “отче!”?

Протестантите забраняват пасторите да се наричат с това име. Какво пък – “навярно те никога в своя живот не са познавали хората, които ние сме познавали, никой не им е показал какво е това Света Църква, никой не е притискал главата им към гърдите си, никой не им е казвал: “чедо мое” – тези огнени думи, от които се стопява всяко неверие и, което е още по-удивително – всеки грях”.

При протестантите няма духовници, няма свещеници. Може би затова и не знаят каква мъчителна и радостна връзка се установява между духовния учител и ученика – такава връзка, която не се изразява с други думи, освен като “син!” и “отец!”. Те не разбират думите на Екзюпери: “Виждаш ли, човекът въобще се ражда дълго на този свят”…

Апостол Павел говори за духовното бащинство през първи век; преподобният Симеон – през десети. Но и през деветнадесети век виждаме същия плод на духовна любов: “Бъди майка, а не отец към братството”, – съветва преп. Серафим Саровски новоназначен игумен.

Но какво означават за православието думите на Христос “Никого не наричайте отец”? Не за външното говори Христос, а за вътрешното. Той осъжда не самото обръщение, а това вътрешно състояние на душата, което може да се вложи в такова обръщение. И се осъжда не този, който се обръща с “отец”, а този, който изисква такова обръщение към себе си. Съществува похот на тщеславието, похотлива тяга към председателстване на събрания и към почетни знаци – и именно това се осъжда от Христос. Да си припомним контекста: “… и рече: на Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, […] и всичките си работи вършат, за да ги видят човеците; разширяват своите хранилища и правят големи полите на дрехите си; обичат първо място по гощавките и предни седалища в синагогите, и поздрави по тържищата, и – да им казват човеците: учителю, учителю! А вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата; и наставници недейте се нарича; защото един е вашият Наставник – Христос. Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат” (Мат. 23:2,5-12). Осъжда се не това, че във всяко общество действително има наставници и ученици, не това, че на всяко събрание действително трябва да има старши и такива, които са го издигнали, но се осъжда този суетно-горделив стремеж, която изисква от всеки срещнат подобострастно уважение към себе си като към “наставник”, “учител”, “старейшина”, “отец”. Осъждат се стремежите на човека да бъде “учител”, “наставник”, “голям”, стремежът към възвеличаване на себе си. Това не е само грях на духовенството, това е много по-разпространен грях. Бабичка-енориашка авторитетно пояснява на влязлата млада жена как да държи свещта или как да не я държи, и така без да иска започва да парадира със своето гордо фарисейство, нищо че не нарича себе си нито “батюшка”, нито “учител”. А в сърцата на младите протестанти нима не се е прокрадвало подобно чувство пред лицето на неофита: “Ето аз съм вече година и половина в нашата забележителна община, аз вече всичко знам, даже в богословски семинар участвах, а ти още не знаеш от колко книги се състои Светото Писание. Но, нищо, идвай, аз ще те науча, не бой се!”.

В крайна сметка този текст изобличава именно нас. Ние действително не живеем по тези думи. Ние – всички християни, не само православните. Къде е тази конфесия, в която от всички служители не показно, а искрено и непрестанно си изпълнява този Христов завет: “Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат” (Мат. 23:11-12)? В Евангелието има такива думи, които се забиват като жило в душата на християните. Те не им позволяват да четат Евангелието с чувство на превъзходство и самолюбие: “Ето, ние не сме като фарисеите и юдейските книжници; ние познахме Христа, повярвахме в Него, приехме учението Му и го изпълняваме навсякъде”. Да, да, това изобличение на фарисеите се отнася и за нас, православните. Но тревожи нашата съвест не с това, че използваме обръщението “отец”, а с нещо много по-обемно, дълбоко, важно… В семинарията на всяка утреня четяхме откъс от Евангелието. И аз помня каква необичайна тишина стоеше в залата, когато свещеникът четеше именно този пасаж: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мат. 23:14). Евангелието е не само утешителна книга, не само умилителна, не само ласкава. Нейните бичове и тръни са за всички, а не само за древните жители на Палестина.

Но в думите на Христос против фарисеите няма да намерим осъждане на тези, които заради смирението смятат своя ближен за по-висш от тях и го смятат за старши. А ако протестантите искат да се борят с вътрешната духовна болест на фарисейството чрез външна езикова реформа, ако се надяват да отстранят духовното изкушение на тщеславието и гордостта чрез премахване от употреба на една-две думи, то нека бъдат последователни и да отменят професорските титли в своите семинарии. “Професор” не е нищо друго освен “учител”.

Никого не можем да задължим да се обръща към някого с обръщението “отец”. В православието обръщението към свещеника “отец” не е изискване на църковната дисциплина или вероучението. Това е извънуставно, неканонично, но именно семейно, интимно обръщение. Има думи, има обръщения, които се употребяват само между близки и роднини. И ако външен човек, който ги е чул случайно започне да изисква от своите познати да се обръщат един към друг не с домашни имена, а строго официално, той без да иска ще се постави в неловка ситуация. Невъзможно е да забраним проявите на любов. Невъзможно е да забраним на брата да нарича брат си брат и духовния баща – “отче”.

От това следва, че свещеникът не бива да нарича сам себе си “отец”. Само с упадъка на съсловната етика можем да си обясним, защо днес някои свещеници се представят не като “свещеник Александър”, например, а “отец Александър”. Неотдавна моето послушание беше секретар на ректора на Московската духовна академия. В приемната влезе студент, ръкоположен преди няколко дни, и се представи “Аз съм отец Йоан Иванов от 4 клас” и каза, че би искал да се срещне с владиката-ректор. Влизайки в кабинета на ректора, аз предадох молбата: “Дойде отец Йоан Иванов от 4 клас, моли за среща с Вас”. Реакцията на владиката беше неочаквана – той ме попита: “Иванов сам ли се представи така, или ти го наричаш отец?”. Аз отговорих, че предавам точно неговата молба. И тогава владиката ми каза нещо, което остана у мен като урок за цял живот: “Идете и му кажете, че в енорията си някога ще бъде “отец”, аз го ръкоположих преди три дни, а той вече в отците се бута?! Нека се научи да се представя и тогава да дойде!”.

Така че обръщението “отец” е плод на някакво “познанство”. Можем ли да се обръщаме към свещенослужителя по друг начин? Съществуват официални обръщения: “Ваше преподобие” (към дякона, свещеника, йеромонаха), “Ваше Високопреподобие” (към архимандрита). Принципно е възможно и светското обръщение – по име и презиме. Но, такова обръщение може да остави неприятен спомен в душата на свещеника. За такова чувство разказва Борис Николаевич Лоски, син на известния руски философ. За Николай Онуфриевич Лоски, както и за много други петербургски интелигенти, “… обръщението към свещениците по име и презиме беше навик. Този обичай той самият прекрати и започна да осъжда след като през 1924 година нарече “Сергей Николаевич” пристигналия в Прага с духовен сан дореволюционен колега и идеологически съратник отец Сергий Булгаков и в отговор чу от него, че такова обръщение той приема като една от проявите на Божието наказание заради своето късно обръщане към вярата”.

Освен това, за духовенството, живяло и служило под съветска власт, обръщението по име и презиме е напомняне за онова време на разпити и арести. Чекистите и другите съветски служители с това обръщение подчертаваха, че всички църковни обръщения и монашески имена за тях не съществуват. И затова подчертано се обръщаха към духовниците (включително и към патриарха) само със светските им имена (което все пак е крачка напред в сравнение с довоенните години, когато обръщенията на властта към свещенослужителите са варирали в диапазона от “гражданин” до “затворник”). Затова и обръщението към свещеник по светски е подчертано поддържане на дистанция и явно изразено нежелание да се види в събеседника това, което той смята в своя живот и в своето служение за най-важно.

С това се обяснява и остроумният отговор на митрополит Питирим на въпроса, зададен му в бележка: “Как трябва да се обръщаме към Вас?”, която владиката получи през 1988 г. на една от първите срещи на съветската интелигенция с представители на Църквата (доколкото си спомням това беше в Централния Дом на литератора). Прочитайки бележката, владиката се усмихна и отговори: “Обръщайте се просто: Ваше Високопреосвещенство!”.

Така че, ако човекът няма особен повод да подчертае своята нецърковност, то по-добре да не използва такива обръщения, които за свещенослужителите имат светски, а значи профанизиран оттенък. Когато хората ме питат как да се обръщат към мен, аз отговарям: “Обикновено се обръщат с отец Андрей, по-официално – отец дякон. По презиме съм Андрей Вячеславович. Вие можете да се обръщате както Ви е удобно”. Последната фраза добавям, за да премахна чувството на неловкост у хората, които са значително по-възрастни от мен. Защото тук въпросът не е само за уважението към личността, към човека, а е отношение към сана, към това служение, на което се е посветил човек.

Въобще всичко това е въпрос на етикет, а не на догмати. Да се представя като повод за отделяне от братството и Църквата – значи да се държи само в ума, а не в сърцето онзи странен текст на апостол Павел, където той говори за взаимоотношенията между постещите и непостещите…

Освен това, от чисто езикова гледна точка трябва да различаваме назоваването и обръщението; това са различни категории думи. В Евангелието ни молят да не наричаме отец никого на земята (при това е очевидно, че за реалния баща не става дума), тоест да не признаваме на някого отечески права, – а тези права на Изток в онова време са били достатъчно обширни. Обръщението с използването на “имената за родство” е обичайно във всички езици: ние просто определяме и възрастовото съотношение със събеседника и почти незабелязано своето отношение към него. На практика, кое обръщение е по-вежливо – “отец” или “чичо”? “Майко” или “лельо”? Не е ли по-добре да живеем в общество, където към момченцата се обръщат с ласкавата дума “синко”, а не с подвикването “ей, момче”? Нормалната употреба на нормални езикови средства не е вина на православните. А това, че уважаваме своите свещенослужители и се обръщаме към тях по съответния начин, е наше право. Евангелието не ни го е отнемало.

Превод: презвитера Жанета Дановска

__________________________________________

*Източник http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът на статията протодякон Андрей Кураев. Източник – http://www.yandex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Ri

(Философско-богословски размисъл за произхода и моделите на вселената)

 Участващи лица:

1. Философ, търсещ истината – Ф

2. Богослов – Б

3. Философстващ физик – ФФ

4. Учен – експерт – У

5. Скептик – С

Място: Богословски факултет “Св.Климент Охридски”, София

Лето Господне: 2000

Водещ: проф. д-р Антоний Хубанчев

БОГОСЛОВ
Един е, Който е в НАЧАЛОТО
и Който всичко сътвори.
В безкрайността на времето, пространството
и вечното движение
обгръща Бог вселената и всички нас животвори.

Бог богообразни ни създаде
и щедро с битие Той всичко тук дари,
полагайки надеждата в душите ни така,
че поривът към вечността в нас непрестанно да гори.

СКЕПТИКЪТ
Наивно, та макар и романтично,
днес словото ти, тъй за мен звучи
и струва ми се, че направата на всичко
на Бога се опитваш да припишеш ти.

Да, вярно, че удобен за утеха
би бил един такъв измислен Бог.
За суеверните Той лесна е пътека,
заобикаляща тъй неизбежния за всеки гроб.

Но кой сме вече век, човече, събуди се,
към истинското знание ти обърни очи.
С отминали илюзии напразно не мъчи се,
в науката на своите въпроси отговор търси!

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Не малко лутах се да търся аз посока,
ала душата ми от търсене се умори.
И тъкмо тя, науката, превърна се в пророка,
чрез който Бог за мен, отчасти се откри.

Защото всяка твар бе само част в потока
на чийто извор Божият печат неотменим стои,
а истината за Началото в света бе тъй висока,
че в бледия си образ тя дори не се разкри.

Все пак, ти може по-добре да знаеш,
да си по-бърз, по-остър в мисълта.
Кажи ми моля те, щом тъй за Бог нехаеш,
каква основа друга би положил за Начало на света!

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Начало ли? Та то е толкоз ясно!
В Началото за мен е бил взривът.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да несъмнено мощ била е нужна, и то голяма.
Ала защо пък взрив? И взрив какъв?,
Написан с главно “В”, или пък някакъв си там обикновен?

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Е, не съвсем обикновен.
Във всеки случай,
не като известните ни тука на земята,
започващи от центъра встрани,
поглъщани все повече и повече от въздуха околен.

А взрив без център,
възникнал едновременно на всичките страни,
запълващ цялото пространство изначално тъй,
че всяка мъничка частица
стремително е бягала от другата такава.

СКЕПТИКЪТ
Пространство тука споменаваш,
като талига празна, чакаща да понесе товара
на Демиурга безграничен.
Не трябваше ли с него да започнем?

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Не, терминът е свързан и с контекста,
и в него нам ни се открива или безкрайната вселена
или такава крайна, която се самозатваря
подобно повърхността на сфера.

Знам, не тъй лесно туй ще възприемеш,
ала това не ще попречи,
защото за събития тъй ранни, едва ли толкова е важно,
дали пространството е крайно
или разгръща се в безкрайност.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Добре, да продължим нататък!

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Да продължим, но вече с придружителя, наречен време.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да, на материята спътник неизменен.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
За него с някаква увереност ний може да говорим
най-рано след едната стотна от секундата.
Това начало тъй далечно, било е толкова горещо,
че нито една компонента на веществото обичайно,
ни молекули, нито атоми или дори ядра,
да съществува не ще да би могла.
Използвайки на Целзий ний стандарта,
температурата била стотици милиарда.

СКЕПТИКЪТ
Днес центърът на най-горещата звезда
в сравнение с това изглежда ми прохлада.
Ала какво въобще е съществувало тогава?

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Елементарните частици,
тъй упорито изучавани от днешните физици.
Като от тях са най-разпространени
електроните, отрицателно заредени.

Които знаеш, че сега текат като енергия по жиците
и съставляват външен кръг от частиците
на всички атоми и молекули.

СКЕПТИКЪТ
За тези знам, а други имало ли е такива?

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Такива точно не, ала подобни, но обратно заредени,
те днес единствено в лаборатории са зрими.
По маса и по брой еднакви с електрони,
които се наричат позитрони.

Присъствието на неутрино
днес също е за нас доказан факт,
макар че тази призрачна частица
да е била без маса и заряд.

Накрая нека споменем
един особен феномен
с произход твърде недоуточнен
ту към частицата, ту към вълната.

СКЕПТИКЪТ
Познах, навярно става дума тук за светлината,
тъй нужна, но същевременно тъй и непозната.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
В енигмата на нейния закон
все пак достигнали сме до ниво фотон.
А пък фотонът всъщност плод е на преврата
с енергията атомна,
от чийто спад се ражда светлината.

СКЕПТИКЪТ
Загадката ѝ е най-вече в бързината,
с която на материята се присмива
и времето като че ли в обръч свива.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Да, може би, ала е спорно и това,
но все пак нека продължим по нашата следа.

В начало всички тези електрони, позитрони, неутрино и фотони,
родени от енергията чиста,
само след миг живот
отново са изчезнали сред нейния поток.
Процесът бил е обратим и непрестанен.

СКЕПТИКЪТ
Бих казал даже доста странен.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Както и всеки друг такъв,
белязан с признака начален.
Ала впоследствие това, така объркано сега,
ще си получи своя ред, хармония, интегритет.

Но много още преди времето да струпа
от първите секунди и дори минута,
това било е просто супа от твърде прост материал.
На супата, обаче, била е гъстотата
четири милиарда по-голяма от водата.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Та значи този врящ вулкан
след време космос ще е назован.
И само някак по зова на вътрешната си съдба
достига днеска до това, да го описваме в слова.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
В общи линии това така е
и, вярно, трудно е да се познае
от оня древен хаос онова,
което виждаме пред нас сега.

Но нека проследим процеса
довел до този вид прогреса.

В процеса на развитието на взрива
температурата е спадала с такава бързина,
че още и третата минута преди да изтече
на около милиард спаднали са те.

Температурата сега била добра
за свързване на първите ядра.
Така един протон и неутрон
се свързали в деутерион,
наречен днеска тежък водород
необходим за всеки термоядрен блок.

По този начин този триминутен свят
изниквал в образа си днес познат.
Към края по пропорции е бил така:
неутрино, антинеутрино и главно светлина.

В добавка имало и малко ядрен капитал
или по-точно 73% водород, и 23% хелий,
плюс електрони в същото количество
от анихилацията остатъчен материал.

СКЕПТИКЪТ
Да спрем дотук, какво ни пречи,
да продължиме все така по тоя ред?
Нали, съзряхме вече:
причина, цел, понасящи света напред?

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да спрем ли? Как, та ний сме тъкмо пред финала!?
Почакай малко още и може би ще разбереш!
Каква причина или цел? – Та тук това си е начало,
а те са следствието във вселенския градеж.

СКЕПТИКЪТ
Добре, да продължим, макар, че трудно бих приел
причина, съдържаща в самото следствие и свойта цел.
За мен защото тя, причината, създава в себе си възможността,
т. е. целта, която следствието оделотворява.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Така възникнала материята продължава
пространството да овладява;
сама формираща се, разширяваща се,
по-хладна и все по-малко плътна в целостта си .
По-късно електроните ще станат на ядра,
за да възникне газ от водород и хелий,
а той започва да се кондензира
и събирайки се, да се структурира….
Така приведен в твърд от гравитационна сила
е образувал галактиките и звездите на всемира.

Но точно тук е мястото да отбележа,
че главните съставки за строежа
на нам познатите космически тела,
още в първите минути три
се появили на света.

Тук вече бих могъл да спра,
защото в общи линии до това
достигнала е днес на учените мисълта.

Разбира се до крайност опростено,
защото в подробности проблемата е тъй голяма,
че дъх не би останал в мен да я обхвана.

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Да, да, разбирам и благодаря,
че ти така прекрасно съумя да ми изложиш днес това,
що сном елитни астрономи и физици
представили са в трудове стотици.

Това, което чух от теб в голяма степен одобрявам
ала все пак неудовлетворен оставам.
За мене твоята картина на света непълна е,
защото липсва Онова, Което я оживотворява,
а липсата Му множество въпроси ни поставя.
На първо място тук не се разбра
отгде извеждаш ти мощта,
която с толкоз страшна сила
вселената в началото взривила?

Така привеждаш ни от нищото до нещо
а второто не виждам с какво ще защитиш.
Причина тук е нужна, за да оправдаеш следствието днешно
и то причина без предхождащ генитив.

Оттук нататък въпросите нанизват се като верига,
чиято тежест трудно ти ще издържиш.
Но ето чуй! Защо в начало вселената била е тъй гореща,
а и с какво тя влязла е в светкавичен топлообмен?[1]
Как е поддържала скоростта на разширението си тъй точно,
че гравитацията да не стане нерешим проблем.

Защото знаем, че секунда само след взрива
с една стомилиардна част да беше намаляла скоростта,
вселената веднага щеше в себе си да колапсира
и в днешния си вид не би могла да се простира.

Какъв произход имат флуктуациите в плътността ѝ,
довели образуването на галактиките,
ала не можали еднородността всемирна в по-голям мащаб да нарушат?

Според теорията на относителността
ние знаем, че на светлината скоростта
е строг предел, който да преодолее
всяка друга информация не би могла.

Но знаем също, че в така описания ни от теб модел
за светлината нямало е време да прекоси две области
една от друга в крайността отдалечени,
макар и на вселената в най-ранния предел
разстоянията да не са били дотолкова големи.

Пред същия проблем изправяме и топлината,
защото няма начин в първотата
да е била така светкавично разпространена
та да обхване цялата вселена.

Ала “де факто”, въпреки това
опровергани сме от истина една.
Физиците приемат днес чрез уредите си модерни,
послания от древността, изглеждащи по всичко достоверни.

Тук думата ми е за микровълновото фоново лъчение и топлината му ,
дошла до нас еднаква от всяко свое проявление.
Така по необясними засега причини
в началото е имало температурни разлики почти неуловими.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Въпросите безспорно много са,
аз знам това, но отговорът техен дълбоко, скрит е в сингулярността[2], родила в себе си взрива.
До тази предначална сила законите физични не достигат.

Според теорията обща на относителността
ний знаем, че в сингулярността
пространство-времето така е изкривено,
та лъч светлинен не би се отървал от кривата на плена.

Но може би през някой бъдещ ден
ще бъде разрешен и тоз проблем.
Ала от днес аз мога да ти кажа,
че за да бъде прояснен пасажът
от първите минути на света,
ще трябва общата теория на относителността
да съчетаем с принципа на неопределеността.
А следствие логично от това, би трябвало да бъде
нещо, като квантова теория на относителността.

БОГОСЛОВЪТ
Ако добре могъл съм да те разбера
очакваш да повярвам, че светът
разкрил би тайните си в миг пред мен
с помощта на неопределеността и относителността!?!

Ала за мен най-важен е въпрос, каква е моята съдба,
която ти поставяш в ръцете на една,
безлична и бездушна, най-елементарна суета.

Нима не съм аз личност,
а и какво тук значи някакъв процес,
как обяснил би с него моя интерес
към всичко възвишено, родено от духовния кипеж;

критерият всеобщ за красотата,
изкуството, поезията, любовта, жената,
една родопска песен или пък воя вълчи към луната?

Нима за всичко туй, загадката не крие се в душата?
А нея как ще обясниш?…
Да, зная тук ще замълчиш.

Защото само онзи, който Бога не познава
допуска, че генезисът на всичко
от неразумна сила става.

Така едни прибягват към физически начала,
прозирайки в стихиите световни причината за всичко на света.

За другите пък началата
са в атомите и неделимото в нещата.

Те ту събират, ту нещо все делят,
под микроскоп изследват, постигнатото всеки път
и с времето променяйки тъй непрестанно свойта мярка
достигнали са днеска и до кварка.

Но в свойство виртуозно замъгление
те още не достигат просветление,
че чудото не ще е в разделението,
но напротив, то тъкмо е в сцеплението,
по-точно в силата, с която
задържа се във форма всичко слято.

Така, поставяйки тъй слаби и условни начала,
заблудата им свеждам аз в това
– да кажат те не съумяха:
“В началото Бог сътвори небето и земята.”(Бит. 1:1)

А “ние вярваме и славим Бога,
творящ чрез Логоса предвечни,
чрез Разума, посредством който разпределя,
чрез добродетелта, с която властва
извел от нищо цяло мироздание
в системата от елементи, от тела и духове,
за да украси безкрая с величие и красота…”[3]
И тъкмо заради това, “o kosmos” и гърците нарекоха света.

СКЕПТИКЪТ
Дотук добре със словото се справяш.
Но я, кажи ми, драги, ти щом мене обвиняваш,
че съм слуга на неопределеността
и че над всичко слагам относителността,
то твойта теза как я оправдаваш?

Отгде е в теб увереността,
че Бог е сътворил света,
как да узнаем тази Висша Сила,
която според теб живот ни е дарила?

БОГОСЛОВЪТ
О, “Небесата проповядват славата на Бога,
и за делата на ръцете Му възвестява ни твърдта.”/Пс. 18:2/
Ала аз зная, че това не ще подейства на душа,
забулена под пелена на прагматична суета.

Така че трябва да се принизя,
използвайки дедукцията на Тома.
Аквинският апологет, от древните приел завет[4],
и за стремежите духовни на разума посочил пътя пет.

Но нека тръгнем ний сега
по първата посочена следа.
Тя тръгва от начално положение,
че всичко се намира в движение.

Ала движението се осъществява
благодарение на нещо друго,
което вън от него сила му подава.

Така задвижващото е причина,
а движещото се обект,
те две в едно не се побират,
а имат свой интегритет.
Редът на следствено-причинните явления
съвсем не е безкрайно продължен,
тъй като знаем, че в пространството и времето
самият свят стои ограничен.

И точно тука сила се налага
в ролята на абсолютна и единствено възможна тяга.
Причина първа и една,
привела чрез движение в действителност света.

Това томистко доказателство наричаме “ex motu”,
защото нищо не е в състояние да се задвижи
по силата на собствената си природа
и следвайки движението назад към неговата първота
ний по естествен ред достигаме до Бога.

СКЕПТИКЪТ
Разбирам твоето стремление така:
материята искаш да разграничиш от нейното движение,
фиксирайки го някъде в природата духовна
на нещо нямащо дори и форма.

Идеализъм явен тук прозира,
ала за спор аз време не намирам.
Надявам се ще продължиш сега
с причина друга, по-добра!

БОГОСЛОВЪТ                                                                                                                             

Ще продължа към теб избрания аподиксис,
постилайки към Бога път ex ratione efficientis.

Сам знаеш, за отделните неща
е нужна произвеждаща Причина,
за всяко следствие доказана е тя,
като безспорна и необходима.

Приемем ли един безкраен каузален ред,
отричаме реалния детерминизъм.
Отричаме ли, то Бог по принцип като необходимост е отпред
– това е явен силогизъм.

А и какво ли би могло,
самò на себе си причината да стане,
нали тогава себе си предшествало би то,
като барон Мюнхаузен за косата трябва да се хване.

Причината разглеждайки, като предшестващ елемент
на връзката в явленията и нещата.
Оттук доказвам недопустимост на безкраен ред
и с Бог започвам парадигмата позната.

Бидейки Причина първа и начално Битие едно,
естествено у Бог и същността и съществуването
са сляти в абсолютно и непреходно тъждество.

ФИЛОСОФЪТ                                                                                                                                  

За трето доказателство, аз чух, духовникът – идеалист,
че от contigente et necessario извеждал
Божественото Битие за верен свой девиз?

БОГОСЛОВЪТ
Да, но трябва ли по-точно да го разберем,
то между случайното и необходимото
на разликата трябва да се спрем.

И ако с първото обозначим приелата битийност форма,
второто е предикат безспорен и необходим
въобразяващ всичко в акциденцията илюзорна.

СКЕПТИКЪТ                                                                                                                                 

Ако добре можах от думите ти да прозра,
за днешната вселена се отнася всичко онова,
което в тезата си ти приписваш на случайността.

БОГОСЛОВЪТ
Изисквало се е едно условие като необходимо,
което с акта си да осъществи случайността,
та потенциалното да стане обозримо,
чрез прехода към действителността.

И този пряк, необходим Актуализатор,
от нищото тъй – чудни форми сътворил,
изпълнил времената с твар – признат Креатор –
в Трилична Едносъщност и дори до плът ни се открил.

На Него ний дължиме всяко съвършенство,
наличната градация към благост, истина, добро.
За нас от Него те са вечното наследство,
от тяхното наличие зависи всяко общество.

А вникнем ли в есенцията на нещата
пред нас изправя се един въпрос:
къде е краят на реда към задна дата,
и в полза на взрива уредбата възможна ли е като коз?

СКЕПТИКЪТ
Ох, доказателствата твои твърде уморяват
и в крайна сметка те привеждат към едно:
Бог ти в началото на всичко все поставяш,
като признат Подател на всяко проявено същество.

БОГОСЛОВЪТ
Прости, слушателю, за дългата тирада,
но тук успях в едно да приведа,
последните две в средновековната плеяда[5]
от доказателства на мъдрия Тома.

Тома представя тезата си богословска тук така,
че следвайки веригата от следствие – причина,
единствено на логиката каузална с помощта
ний имаме първичността,
преди това единствено чрез вяра постижима.
Но призовавам те в томистки дух сега,
лик незрим и по възможност емпирично очертан,
предай на своята разбулена мечта!
Доколкото за нас е първи принцип в битието,
то Бог не можем да сравним с конкретните неща.
Че в Него нищо от материя и физичността не е прието
ний съдиме по принципа на актуалността.

И определяйки Го, като действие витално
изключваме от съдържанието Му потенциалността,
защото тя изисква преход в нещо актуално
причина, за което да съдържа в себе си не би могла.

Така изхождайки за същността на Бога,
мнозина стигат до дефиницията: “акт в чистота”.
Ала с така ограничена формула съвсем не мога
да изразя величието Божие в необходима му пълнота.

Неподлежаща на изследването наше Мъдростта е,
но с възхищение, достойно почитана е не само за това,
което тя ни дава, а и това, което тя да ни даде нехае,
подтиквайки към творчество и свобода на мисълта.

Защото ако имахме я непрестанно пред очите си
налагайки се еднозначно, като безспорен авторитет,
то нямаше да имаме и личен дял в градежа на съдбите си
и любовта не би се вписала в такъв марионетен ред[6].

СКЕПТИКЪТ
Непознаваем и невидим, твоят Бог озадачава,
на чувства трансцендентни явно идва ред.
Ала от съществуващото насоката ти твърде ни отдалечава,
и нека не забравяме, че в спора наш то първо бе предмет!
А тъй като словата ни дотук, са със знаменател вероятно,
ще продължа по темата си с нов проект.

Приемаш ли го, знам няма да ти е приятно,
но битието Божие ще има труден конкурент.

Теоретично земната повърхност, крайна е по протежение,
но всъщност няма граници, или пък образуван край,
и ако пътя ти към запад на слънчевия залез стане продължение
не ще изпаднеш, от Галилей доказано, това до днес се знай.

Да отнесем сега таз истина позната
и към това, което е извън земята!

Ако приемем, че пространството и времето
в единството си образуват протежение,
то крайна по размери и вселената
в битийността ще има продължение.

Така, като условие гранично за всемира,
да няма граница ще се разбира.
И щом, като начало няма на света,
и Бог не е началната следа.

По този начин към статичност връщаш битието,
а разширението му, веднъж доказано, как да разберем?
И тъй, условието ти с такава лекота прието,
в движението на всемира среща нерешим проблем.

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Не, просто ти добре не ме разбра
и тъкмо поради това,
аз образно сега ще ти го обясня.

Да си представим вселената като балон,
издуващ се в начало, а в края пак се свива.
С взрив започва този непрекъснат еталон,
а пък накрая свършва в клопката на срива…

Така в цикличност всичко се развива
в размера крайно, ала не в битийността ограничен,
а времето пък е една безкрайна крива,
обгръщаща материята в своя непонятен план.

СКЕПТИКЪТ
Да, виждам словото добре в устата ти приляга,
ти от вселената за миг “перпетум мобиле” скрои
и тъй като в себе си то явно крие свойта тяга,
то обясни поне кой с време го дари?

Защото точно след мига когато,
във фаза на невидимо балонът ти е свит,
часовникът ти кой ще завърти обратно,
напред щом да върви веднъж е той навит?

Ала най-чудното за мен все пак си остава
това, че ти, лишавайки света от всякакъв размер
в един момент, продължаваш едновременно и в съществуване да го поставяш във време, мерейки туй, що не мери се дори чрез микромер!?!

ФИЛОСОФСТВАЩИЯТ ФИЗИК
За да реша така поставените ми проблеми
в теорията си въвеждам аз имагинерно време[7].
Пространство-времевите разлики, безкрай големи,
то в себе си напълно ще поеме.

Макар като фантастика научна да звучи,
дефиницията му математически добре е защитена.
И щом число имагинерно с подобно нему някой умножи,
в степен отрицателна задачата ще бъде изчислена.

Затова в по-горното ми светоописание
вселената достигне ли в екваторите нулевия си размер,
законите не ще се отменят от сингулярно състояние
ала подобно земните ще се запазят в същия модел.

БОГОСЛОВЪТ
Приемем ли за вярно твойто предложение
ще трябва в миг да се откажем от реалността.
А тя отрежда ни достойното предназначение
да се развиваме напред в безкрайността.

В защита на промяната пред теб изправям хаоса,
чрез който гарантиран е на всички ни живот.
Термодинамиката има го за втора своя кауза
и неговата сила не търпи във времето отвод[8].

Дори приемем ли обратния процес на сливане,
то той различен би бил с разширяването ни сега.
Ако не беше тъй, неговото колапсиране
напротив времето и в хомогенност би възвърнало света.

А ние вярваме, че в чудно изменение
обърнато ще бъде всичко тварно изведнъж,
не в срив, а в благодатно Божие продължение,
преобразен ще се разбуди някой ден светът.

По този начин всичко идва си на мястото,
дори науката ни убеждава в същото така:
“че колапсът е несравним по същество на разширението”[9]
и тъкмо за развитието ни свидетелства това.

ФИЛОСОФЪТ
Учудва ме упорството на твоите твърдения,
та и дори, приемайки наличието на Творец могъщ,
временно според Божественото предопределение,
творението всъщност по принуда има с вечността произход същ!

Защото всяка постоянно действаща причина
едно и също следствие ще трябва да твори[10],
ако пък съществувала е тя, без следствие да има
ще трябва с качеството си непроменима веднага тя да се прости.

Така лишава се от пълното си съвършенство
причината в един предтворчески момент,
и силата, създала после тленното наследство,
за съществуването си преди, не ще намери прецедент.

Нали, ако кракът изцяло и извечно
е стъпил, правейки следа в праха,
то несъмнено би звучало неудачно,
че преди следата стъпил е, или
след стъпването появила се е тя.

А още, как би могло да има вечна благост,
която някога не е благотворила.
И всемогъщество такова било би само жалост,
ако над нещо не покаже свойта сила.

Сам Августин блажени в своите слова,
изказал беше явно опасение,
творението да изгуби вечността[11].

А Ориген доказва тварната необходимост
за пълнотата на Божественото Битие,
той вижда Бога, като поддържащ непрекъсната творимост
доказвайки, че винаги е Бил това, което Е.

БОГОСЛОВЪТ
Но, знаеш времето, тъй както всяко друго изменение
в константа някаква намира основание за своя ред,
от нея всъщност почва неговото измерение,
било назад или пък ако щеш напред.

Докато обаче с вечността не е така.
Тя няма граници и ограничения,
но в себе си граничността съдържа тя.

Така отрязъкът от вечност в тварност време е,
а тварността пък съдържание на вечността.

Оттук и вечността отвека има в себе си и тварното
като проява на момент във времето,
защото не може да разкъсва целостта си:
на вечност преди всякакво творение
и на вечност във вековете след това.

Така и стъпката на Бога в творческия акт ,
не ни говори, че оттук започва пътят на крака.
А за крака, тя стъпката е просто потвърждение
на туй, че Бог е съществувал и преди да стъпи,
а стъпил вече, продължава с отпечатъка върху праха.

И не, че в стъпването Бог намира утвърждение,
а стъпката е Неговата творческа следа.
В това намира тя и своето си назначение,
свидетелствайки: Бог бил е, е и че ще бъде,
т. е. с представата за Бога, тя е съпричастна с вечността.

СКЕПТИКЪТ
Приемам за добро обширното ти обяснение,
що се отнася за природата на вечността,
ала с това не даваш мисля пълно уточнение
за Божието съвършенство преди тварността.

БОГОСЛОВЪТ
Но тъкмо с оглед Божието вечно съвършенство
светът би трябвало да бъде не само винаги творен,
а в неподвижна неизменчивост да бъде той от детство,
защото в еволюцията се осъжда съвършенството от първия му ден.

И трябва ли, изхождайки от този знаменател,
да мислим Бога някак си с по-малко сили надарен,
в началото – на неустроения хаос, бивайки Създател,
а днес – когато всичко е в порядък съвършен.

За нас, Той няма само титла на Креатор,
но равно към това зовем Го ние и Творец.
Докато първото привежда в крайно състояние,
то второто е съзидателен и вечно нов процес.
Така поглеждайки към нас от вечното безвремие,
предвременно за Бог завършен в пълнота е нашият растеж.
А ние движени напред от тварното съвремие,
сме всъщност част, градяща и вградената в предвечния строеж.

Оттук разглеждам вечността в две крайни проявления,
макар и двете цялост са сред Божия могъщ кроеж,
само при нас те получават своето условно разделение,
защото мисълта си свързваме в оковите на тленния кипеж.

ФИЛОСОФЪТ
Неизмеримата по части вечност
на две щом ти я раздели,
то хайде прояви коректност
и частите ми опиши!

БОГОСЛОВЪТ
В първото – нарекъл бих я вечност извънвременна
и само Бог осмисля непредвидимия стремеж.
Във второто – бих назовал я вечност временна,
там тварното простира към безкрайността кортеж.

Така на разстояние безкрайно и непреодолимо,
Творец от Себе Си творението е отдалечил,
но по природа само тварното е разграничимо,
по място пък, Бог с вечността Си го е съединил.

Светът начало има по природа, съществуване и време,
но същностно на всички тези категории произходът им е вечен.
Предвечно Бог е съзерцавал в Себе Си тварните идеи,
като предобразни основи, които Логосът с битийна плът в живот облече.

Тъй тварите, още преди да са възникнали,
изглеждат като че не са били и са били;
били са в Божието знание притихнали,
ала в природата Му, като Бог, съвсем не са били.

И с нашите невиждащи очи погледнато,
не пребивава с тварност вселената във вечността,
но бидейки идея в знанието на безкрайно Съвършеното,
тя вечна е, ала не равна с Божията висота.

За Бог, уви, тя няма тези наши граници,
пред Него всичко е едно и в дело, и в проект,
макар и Автор на неписаните нейни страници,
през тях чете Той нейния проспект.

Незнаещ граници и мярка в свободата Си,
обхващащ и безвремие и век,
на вечността Творец е пълнотата
и времето за Него спира своя тек.

Неподлежащ е Бог на времевите изменения,
нетленен, невеществен и с нищо в Себе Си непроменим,
за Него биха били всички векове съвремия,
защото винаги пред Него са и винаги за тях е Той един.

СКЕПТИКЪТ
Вселената претеглихме с везни на умозрение,
но с образа ѝ пак не ще се скоро утешим,
та и дори постигайки моментно просветление
изправяме се пред предмет в познание недостижим.

А как, кажи, да зърна аз утехата
в духовния си, в неугасимия си копнеж,
на знанието, щом се облека с доспехите,
щом мъдростта поставя на научния рубеж?

От тежестта им коленете ми прегъват се
и заглушен съм с техния звънтеж.
А мислите ми в теореми спъват се,
залитам заслепен от звездния световъртеж.

Къде, кажи е тази вечна истина?
Какъв е пътят към Твореца? Кой е Бог?
И в търсенето им не ще ли аз подмина,
утехата на собствения си живот?

БОГОСЛОВЪТ
Понякога, събуждам се от дрямката на тялото
и се съзирам в чудна красота.
Тогава вярвам в принадлежността на цялото
към нещо по-добро, по-висше от света.

Тогава чудна сила аз задвижвам в себе си
за най-прекрасен и неугасим живот.
И следвайки по шепота в сърцето си
прекрачвам прага към небесния чертог.

Така, освободен от бремето на мислите,
събирам с вяра неувяхващия плод…
И чувствам, сякаш ме докосват чистите,
всемилващи ръце на моя любящ Бог.

СКЕПТИКЪТ
О, прав си ти, човече,
и с твойта вяра, що пред мен откри
заблудата ми моя вече
не ще на съвестта ми да тежи.

И аз, чрез чиста вяра и смирение
пред твоя Бог ще преклоня сърце,
защото Той и в мощ, и в благоволение,
създал е всички светове.

_______________________________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Антоний Хубанчев. За справки проф. д-р Антоний Хубанчев, Богословски факултет при СУ,  тел. 359/2/989-01-15, вътр. 17.

Бележки към текста

[1]. Този светкавичен спад на температурата на първоначалната вселена – от сто милиарда на един милиард, за три секунди – е трудно обясним с оглед на това, че така нагрятата материя е трябвало да влезе в топлообмен с някаква друга маса, и то значителна, за да отдаде толкова голяма част от топлината си.

[2]. Точка в пространство – времето, в която кривината на пространство – времето става безкрайно (такива точки са така наречените черни дупки) и до тук познатите ни физични закони, включително и теорията на относителността, загубват своята валидност. Такава точка е представлявала вселената в самото начало на своето съществуване, и в такава би се превърнала ако претърпи колапс, подобно звездите, когато свършат вътрешната си енергия.

[3]. Цитат от Тертулиан (”Апология на християнството” ХVІІ, 1)

[4]. Идеите на Тома Аквински не са оригинални, в основата си те са съществували още при Аристотел и перипатетиците, Тома само ги приспособява към християнския мироглед.

[5]. Става въпрос за четвъртото и петото от доказателствата на Тома Аквински за съществуването на Бога. Четвъртото се отнася до различните степени на битието и отбелязва абсолютното съвършенство в “йерархията” на битието. Петото се основава на т. н. управление на света, т. е. до целесъобразността.

[6]. По думите на Кант: “Неподлежаща на изследване мъдрост е достойна за възхищение както заради това, което ни дава, така и заради това, което отказва да ни даде. Защото ако тя постоянно стоеше пред очите ни в своето величие, ако говореше еднозначно като задължителен авторитет, то ние бихме били марионетки на нейната воля. Тя обаче ни иска свободни. (Цит. сп. Карл Ясперс ,“Въведение във философията”, София, 1994 г., с. 34)

[7]. Време измерено в имагинерни единици, т. е. специални числа, които умножени сами по себе си дават отрицателно число.

“Имагинерното време е неразграничимо от посоките в пространство. Ако вървим на север, можем да се обърнем и да тръгнем на юг; по същия начин, ако вървим напред в имагинерното време, би трябвало да можем да се обърнем и да тръгнем назад. От друга страна, когато става въпрос за “реално” време, както всички знаем, разликата между напред и назад е твърде голяма. Откъде идва тази разлика между минало и бъдеще? Защо помним миналото, а не бъдещето?

Научните закони не правят разлика между минало и бъдеще. По-точно, както вече обяснихме, научните закони не се променят при комбиниране на операциите или симетриите познати като С, Р и Т. (С означава смяна на частици с античастици. Р означава огледално изображение, в което лявото и дясното са разменени. Т значи обръщане на посоката на движение в обратна посока, назад)…

След като научните закони не се променят при комбиниране на операциите С и Р, както и от комбинациите С, Р и Т, то би трябвало да не се променят и само при операция Т. И въпреки това в обикновения живот в реално време съществува голяма разлика между посоките напред и назад. Да си представим чаша вода, която пада от масата и се счупва на парченца на пода. Ако я заснемете и пуснете филма обратно, ще видите как парченцата внезапно се слепват на пода и скачат обратно на масата като цяла чаша. Вие можете да кажете дали филма се движи назад, защото този вид поведение никога не се наблюдава в обикновения живот. Ако не беше така, стъкларите щяха да станат излишни.

Обяснението, което се дава на въпроса, защо не виждаме как счупената чаша се слепва и скача обратно на масата (в реалното време), е, че това е забранено според втория закон на термодинамиката… Работите винаги вървят зле! Една здрава чаша на масата е в състояние на пълен ред, но счупена чаша на пода е в състояние на безредие.” (Цит. сп. Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” С., 1993 г., с. 142-143)

[8]. За да оцелеят живите организми трябва да консумират храна, която е подредена форма на енергия, и да я преобразуват на топлина, която е неподредена форма на енергия. Неподредената форма на енергия нараства с времето и с разширяването на вселената.

Вторият закон на термодинамиката гласи, че във всяка затворена система ентропията (или хаоса), винаги нараства с времето. За по-ясна представа сравни със Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” София, 1993 г., с. 142-151/

[9]. Стивън Хокинг, пос. съч., с.143.

[10]. “Когато си помисля, че Господ е бил Бог от вечност, а творението не е било вечно, тогава се страхувам какво да говоря” (”За Божия град”, ХІІ, 15).

[11]. По думите на Плотин: “Често, когато се събуждам за себе си от дрямката на тялото, съзирам чудна красота: тогава вярвам най-твърдо в моята принадлежност към един по-добър и по-висш свят, мощно задвижвам в себе си най-прекрасен живот и ставам едно с Божеството”(Цит. по Карл Ясперс, “Въведение във философията”, София, 1994 г. с. 24).

Препоръчителна литература

1. Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” – от големия взрив до черните дупки, София, 1993 г.

2. Стивън Уайнбърг, “Първите три минути след сътворението”, С., 1984 г.

3. Тома от Аквино, “За съществуващото и същността. За вечността на света”, С., 1992 г.

4. Карл Ясперс, “Въведение във философията”, С., 1994 г.

5. Прот. Георгий Флоровски. “Твар и тварност. В: Теоложки погледи. Версконаучни часопи”., Београд, 1991 г. Година ХХІІІ, бр.1-4, с.53-68. The Very Rev. Professor Emeritus Thomas F. Torranceq Edinburgh. The Greek conception of spase in the background of early Christian Theology. In: EKKAHEIA KE TEOLOGIA, Eklisiastiki ke theolodgiki epitipis, Tomas IA, Atina, 1992, p. 281-294.

Първо изображение: професор д-р Антоний Хубанчев. Източник Гугъл БГ.

Изображение: Богословският факултет при СУ. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикациюя – https://wp.me/p18wxv-2I4