Категория: Християнска апологетика

Св. Иоан Дамаскин – апологет на иконопочитанието*                                                                           

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Иконоборческата стихия, която помела по своя път множество пре­пятствия, създала впечатление на неудържимо и всерушително зло. В действителност обаче иконоборческият император Лъв III, въпреки че обезмълвил чрез секирата на палача православната опозиция в източните про­винции и, като ограничил с военно-административни мерки обсега на пап­ското влияние, въздигнал преграда за бунтовния пример на иконопочитателите от Запада, не успял да изолира цялата империя и поданиците си от всепроникващите лъчи на истината. В пределите на Изток от империята, свободни от грубата сила на византийския самодържец, се издигнал протестният глас на сирийския християнин и светец Иоан Дамаскин. Тук се родили неговите изобличителни слова, които, „изковани на огъня на Утешителя и закалени с водата на живота“, пронизвали като „тривърхо ко­пие сърцето на императора[110]“.

Жизненият път на този велик апологет на иконопочитанието започнал в благочестиво и заможно християнско семейство от Дамаск (около 675 година)[111]. Бащата Сергий Мансул (Серджун ибн Мансур) заемал висока длъжност при сарацините, бил много близък на Дамаския халиф и имал възможност да даде добро образование на своя син Иоан[112]. За­вършил успешно курса на науките, Иоан първоначално помагал на баща си в работата му, а след неговата смърт станал пръв съветник на халифа и достигнал почести и слава[113]“. Воден обаче от неутолимия си стремеж за християнски подвиг, той напуснал Сирия и потърсил приют в манастира св. Сава край Иерусалим, където приел монашество. Иерусалимският патриарх Иоан V (706-735 година) го възвел в презвитерски сан[114] и той до­стойно се подвизавал в монашеското си житие до дълбока старост (починал вероятно на 4 декември 749 година[115].

Първият иконоборчески едикт (726 година) на император Лъв III бил издаден по времето, когато Иоан Дамаскин все още работил като съветник[116] на араб­ския халиф Исам (724-743 година[117]). Като научил за „дивото безумство“ и „тираническото нечестие“ на императора[118], той решил да подпомогне своите съхристияни от Византия и им изпратил своето „Първо защитно слово против отхвърлящите светите икони“[119], което трябвало да се предава от ръка на ръка, за да можела възвестената в него истина да обходи цялата страна[120].

Въодушевен от примера на св. пророк Илия и на съименника си св. Иоан Кръстител[121], Дамаскин не се побоял от жестокия и лукав византийски владетел[122], открито сe възправил срещу еретическото му зломислие и за първи път се изявил като църковен писател[123]. Към новата за него дейност го подбудили извънредните обстоятелства, създадени от иконоборческото размирие[124]. По този начин безмълвният до момента Иоан Дамаскин по­ставил в услуга на Православната църква своето превъзходно авторско перо и ѝ завещал множество богословски трудове, които създал по настоя­ване на своите духовни началници за задоволяване потребностите на хри­стиянското изпълнение. Така Второто си слово[125] в защита на светите икони той написал по настойчивата молба „на някои от децата на Църквата“, които го увещавали да стори това, защото „първото било за мнозина недостъпно [126]“.В същото време Дамаскин се извинявал пред читателите си и ги молел да приемат новата му творба не като средство за самоизтъкване и слава, а като плод на неговата неугасима „ревност към истината[127].“

След успешния си дебют на литературното поприще Иоан Дамаскин написал още много и извънредно ценни богословски съчинения[128], достой­но място сред които заемали и двете нови апологии на иконопочитанието – неговото „Трето защитно слово против отхвърлящите светите икони[129]“ и оза­главената „За иконите[130]“ шестнадесета глава от „Точно изложение на православната вяра[131]“.

В християнското си смирение обаче св. Иоан Дамаскин достигнал дотам, че съвсем омаловажавал своето литературно творчество и го срав­нявал с неуморната, но скромна дейност на пчелата. Той обещавал на своите читатели да извлече „най-доброто от езическите философи“, да по­лучи дори „от самите врагове“ плод на спасение и с Божията помощ да разкрие истинското учение, което, обогатено и украсено „със словата на боговдъхновените пророци, на богонаучените рибари и на богоносните пастири и учители“, единствено могло да изгони лъжата и да изкорени заблужденията[132]. С пълна сила това обещание се разкрило и осъществи­ло в неговите апологии на иконопочитанието, за написването на които трябвало да вложи цялото си събирателско умение. Тъй като не съществу­вало систематизирано учение за иконопочитанието, Дамаскин се принудил да прегледа поотделно творбите на всеки един от светите отци, да издири тех­ните изказвания по въпроса, да отдели преките от косвените свидетелства и да подбере най-силните пасажи и изрази, с които би могъл да опровер­гае иконоборческата ерес. Добре познавайки патриотичната литература, той се справил отлично с трудната задача и успял да формулира православ­ното учение за светите икони, което създало такава вътрешна спойка между неговите съчинения против иконоборчеството, че почти никой досега не се е усъмнил или сгрешил техния автор[133].

Излезлите изпод перото на неуморния св. Иоан Дамаскин полемични трудове срещу иконоборците имали тази характерна отлика, че се появили в резултат на конкретни исторически събития и като православен отговор на иконоборческите насилия в Константинопол и Византия. Затова тях­ната датировка не е затруднявала изследователите, които в по-голямата си част са отнасяли Първото защитно слово против отхвърлящите светите икони към бурната 726 година, като го считали за пряк ответ и навремен­на православна реакция срещу иконоборческия едикт (726 година[134]). Все пак имало и учени, които смятали, че не съществуват основания за подоб­но схващане и допускали един по-продължителен срок за написването на тази Дамаскинова творба – докъм 730 година[135].

Разногласията обаче, макар и малки, завършили дотук. По отноше­ние на Второто слово всички изследователи единодушно са посочили, че е написано в 730 година. Тъй като в него се споменавало само за свалянето на Герман от патриаршеския престол (17 януари 730 година) и не се отбелязвало изби­рането на иконоборческия патриарх Анастасий (22 януари 730 година), някои счи­тали, че това слово е съставено в краткия интервал между двете събития[136].Много по-вероятно е обаче тази Дамаскинова творба да е била написана непосредствено след пристигането на вестта за Германовата детронация, но преди да се е узнало в далечните земи извън Византия за последвалия избор на иконоборчески патриарх, което при тогавашните съобщителни връзки предполагало един значително по-продължителен промеждутък от време. При това положение св. Иоан Дамаскин все още имал основания да се надява, че император Лъв III ще се откаже от зломислието си и ще се покае[137]. Затова, въпреки че много остро критикувал и изобличавал иконоборците, той отново се въздържал и не анатемосал императора като водач на ереста.

В същото време данните за датирането на последните две Дамаскинови полемични съчинения не са достатъчно ясни и категорични. Въз основа обаче на смелия и дързък тон, на произнесената тук анатема срещу ви­зантийския василевс, както и на богатството от патриотични текстове (за събирането на последните било необходимо повече време) се счита, че Тре­тото слово е било съставено няколко години след издаването на втория иконоборчески едикт (730 година), а шестнадесетата глава от „Точно изложение на православната вяра“ – в края на Дамаскиновия живот[138].

Православното учение за светите икони, формулирано от св. Иоан Да­маскин, носи характерните белези и бурния заряд на далечната иконоборческа епоха. При разкриването му този пламенен свети отец не е следвал някакъв строго предначертан план, а се е ръководил единствено от нуждите на православните християни в съответния исторически момент.Стремителното настъпление на иконоборците не му дало възможност да мисли за систематизиране на аргументите и предопределило стратегията на иконопочитателската защита. Предвид всичко това Дамаскиновите съчинения против иконоборците следват елементарния, но изпитан и победоносен план – спокойно отбиване атаките на противника и преминаване в стре­мително контранастъпление за затвърдяване на победата със силата на християнската идеология[139].

В повечето от полемичните си съчинения в защита на иконопочитанието св. Иоан Дамаскин си поставил за първа и основна задача да приведе достатъчно основания за съществуването на светите икони. За целта той се позовавал на двусъставността – от душа и тяло – на човешката природа[140] и подчертавал, че „нашата душа не е гола“, а е покрита от материалната мантия на тялото[141]. Затова „за нас е невъзможно без посредничеството на тялото да достигнем мисленото“ и „без телесното съзерцание да се въздигнем до духовното[142].“ И веднага след това Дамас­кин цитирал думите на св. Григорий Богослов, според когото човешката душа въпреки цялото си старание не може да се отдели от тялото и чув­ства върху себе си неговото влияние[143].

Въздействието на тялото върху душата обаче не е случайно явление, а дело на Божието предведение. Телесното начало не препятства, а под­помага разгръщането и развитието на духовните сили у човека, който чрез по-ниското (респективно телесното) възлиза към възвишеното и от материал­ното се издига към трансцендентното. Всичко, което обгражда човеците, Бог е съобразил и пригодил към тяхната духовно-телесна природа, защото, както говорил „великият в божествените предмети Дионисий Ареопагит“ (Деяния на светите апостоли 17:34), „ние не можем да съзерцаваме безтелесното без съответните за нас образи[144].“ Всичко видимо и доловимо освен материално-осезаема има и духовна страна, която се възприема от човешкия дух по телесен път[145]. Както чрез телесните уши човек усвоява осезаемите слова и раз­бира техния смисъл, така с помощта на телесните очи и образи той достига до духовни съзерцания[146]. При възприемането на материалните предмети, изтъквал св. Иоан, в човешкото съзнание се формират нематериални, мисловни образи, които се съхраняват и натрупват в човека[147]. Това всъщ­ност е духовната страна на предметите, до която човек се добира по теле­сен път.

От друга страна и религиозният живот според Дамаскин е съобразен с духовно-телесната природа на човека. Понеже хората имат „тяло и душа, затова и Христос е приел тяло и душа. Поради това и кръщението е двой­но: с вода и дух; и общението, и молитвата, и псалмопението – всичко е двойно, телесно и духовно – подобно на светилниците и тамяна[148].“Тази двойнственост е намерила място в целия християнски култ, където телесният елемент се изявява под формата на видими ритуали и външни действия, с които човек служи на Бога, а духовният – като невидима беседа и общение с Вседържителя[149]. Настоящият култ обаче е само образ на бъдещите нематериални блага в небесния Иерусалим, „защото, обяснява св. апостол Павел, тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евреи 13:14), „който има основи и чийто художник и строител е Бог“ (Евреи 11:10). Този вечен Иерусалим представлява крайната, заветната цел, към която се стреми цялото човечество. В дългия път до нея, подчертавал св. Иоан Дамаскин, всеки човек в битието си на двусъставно същество се нуждае от материалните образи като ръководство към нематериалното, и като огле­дало, в което макар и смътно вижда духовното (1 Коринтяни 13:12); ползва се от светите икони, които поставят мост между видимия и невидимия свят; пре­минава от ниското към по-високото и възлиза от земното към небесното царство[150].

Прочетете още „Св. Иоан Дамаскин – апологет на иконопочитанието*                                                                           „ →

Предмет на Христовата апология – обосноваване на месианското достойнство и богосиновството (Месия, Син Човешки, Син Божи)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Петър Димитров

Subject of Christ’s apology – justification of the messianic dignity and Sonship with God (Messiah, Son of Man, Son of God)

Abstract

In Christian apologetics, a very important part is occupied by the question related to Christological problems. He has excited Christian apologists and holy fa thers and teachers of the Church, church writers. And today it remains relevant, because Jesus Christ continues to ex cite and attract people with His Divine light and presence. Therefore, we will try to look at His messianic dignity and His exaltation as the Messiah, the Son of Man and the Son of God. The Orthodox Church believes that Jesus Christ is ful ly human, that He is truly a man, but not „just a man,“ but the eternal, divine Son of God. God existed, without a beginning, in a way incomprehensible to man, completely beyond the boundaries of time and space. In this perfection of divine ex istence, God the Father always had with him his divine Son and the Holy Spirit.

Key words: Christian apologetics, Jesus Christ, Messiah, Son of God, Son of Man, argument

***

Увод

Кой е Господ Иисус Христос? Кой е Господ, който пострада и възкръсна за нас? Ние наричаме Иисус Христос Божия Син. Това е често срещан израз. Какво всъщност се разбира под това? Въпросът за личността на Иисус Христос е централен в цялото систематическо богословие. Най-голямата апология на християнството е свързана с апологията на Спасителя и се стреми да отговори на въпросите Кой е Той, какво са казвали съвременниците Му за Него, какво е говорил за Себе Си? Какво мислят днес хората за Иисус Христос? Мнозина признават само Неговата човешка страна, други я отричат, трети я смесват с полубожествена. Християнската апологетика дава отговор на тези и други въпроси, свързани с историческата достоверност на Иисус Христос. Основен въпрос в христологичната апология е защитата на христологичното учение от неправилните схващания. Най-добрата защита на Неговата личност идва не само от историческия контекст, в който тя се формира, но и от начина на излагане на аргументите.

Православната църква вярва, че Иисус Христос е напълно човек, че Той е наистина човек. Но, като православни християни, ние също вярваме, че Христос не е „просто човек“, а че Той е вечният, божествен Син Божий. С това имаме предвид, че от вечността, преди създаването на всичко съществуващо, Бог е съществувал, без начало, по непонятен за човека начин, напълно извън границите на времето и пространството. В това съвършенство на божественото съществуване Бог Отец винаги е имал със себе си своя божествен Син и Светия Дух. И Синът, и Светият Дух са точно това, което е Бог Отец, а именно съвършен, неизменен, вечно съществуващ, вечен, извън човешкото разбиране и така нататък. С една дума, това, което можем да кажем или да си представим за Бог Отец, може да бъде казано и разбрано и за Сина (наричан още Словото, Логосът, Мъдростта и Образът на Бог) и за Светия Дух. По този начин съществува божествена Троица и всяка от Личностите на Троицата е това, което са другите Лица, в съвършено единство и съвършено взаимно общение. Това са Отец и Синът и Светият Дух: Светата Троица. Ние вярваме, че той е предвечният, божествен и съвършен Син Божи и Този, който като човек е роден от Дева Мария и е живял на земята като Иисус от Назарет, Месията (Христос) на Израел и Спасител на света.

Православните, следователно, вярват, че Иисус Христос е завършен човек и завършен Бог; Божият Син и Човешкият Син, един и същ Син. Като уникална божествено-човешка личност, Христос спасява света, като учи на абсолютна божествена истина, прощава грехове на хората и целия свят, страда и умира на кръста като невинен, доброволен и не несправедливо – да бъде с онези, които страдат и умират, възкресявайки от мъртвите, издигайки нашето човечество до Бог, за да го направи божествено завинаги и винаги и изпращането на Светия Дух на хора, които вярват, за да могат да се стремят да учат и да вършат същите неща, които Самият Христос е учил и правил… за да могат те също да бъдат, с една дума, синове на Бог в Него.

Изложение

Още една тайна, която най-добрите християни се мъчат да разкрият, богослови и философи, е „благодатният синтез на Божественото и човешкото“ в богочовешката природа на Иисус Христос. „Иисус Христос е осъщественият план на Бога Създателя за човека. Той е алфата и омегата, началото и краят, съвършената реализация на идеалното битие. А това означава, че Въплъщението на Божия Син е централното събитие в човешката история“„ Великата тайна на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тимотей 3:16). Тези думи на светия апостол свидетелстват за факта, че чудото на въплъщението на Божия Син надхвърля разбирането на нашия ограничен ум. Наистина, можем да вярваме, но не можем да обясним събитието, случило се преди две хиляди години във Витлеем, когато в едно Лице на Исус Христос се съчетаха две толкова различни и по същество противоположни природи: свръхземната, вечната и безкрайната – Божествената, и едновременно с това материалната, ограничената и слабата – човешката. Църквата говори за Въплъщението на Бога, една от догмите на православната вяра. Четвъртият Вселенски събор през 451 година приема догма, която говори за съединението в Иисус Христос на две природи: човешка и божествена.

„И така, следвайки Светите Отци, всички ние единодушно учим, че нашият Господ Иисус Христос е един и същ Син, един и същ съвършен по Божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински Човек, един и същ, състоящ се от разумна (разумна) душа и тяло, единосъщен с Отца по Божество и единосъщен с нас по човечество, подобен на нас във всичко освен в греха; роден от Отца преди вековете по Божество, но Той се роди и в последните дни за нас и нашето спасение от Мария Дева и Богородица по човечество; един и същ Христос, Син, Господ, Единороден, познат в две природи (εν δύο φύσεσιν) неслети, неизменни, неразделни, неразделни; разликата в Неговите природи никога не изчезва от техния съюз, но свойствата на всяка от двете природи са съединени в едно лице и една ипостас (εις εν πρόσωπον και μίαν)“ υπόστασιν συντρεχούση), така че Той не е разрязан или разделен на две лица, а е един и същ Единороден Син, Бог Слово, Господ Иисус Христос; „точно както пророците от древността са говорили за Него и както Сам Иисус Христос ни е учил, и както ни е предал Символа на Отците“ – постановлението на Четвъртия Вселенски събор.

Прочетете още „Предмет на Христовата апология – обосноваване на месианското достойнство и богосиновството (Месия, Син Човешки, Син Божи)*“ →

Религия и образование*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Пенов

Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето обра­зование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез учили­щето само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез дър­жавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изко­ренен през вековете материалистичес­кият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, раз­умна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога ло­гически последователните люде са били привърженици на този религиозен миро­глед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естети­чески, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколе­ние на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.

Преди всичко религиозното право­славно-християнско обучение и възпи­тание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената хрис­тиянска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме въз­вишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и прав­дата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отноше­ние към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фрой­дизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, из­разена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрач­ния азиатски фатализъм, с безжизне­ната отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеа­лен мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките от­ношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християн­ската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и тео­софията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в край­ните му нежизнени прояви[1]“.

Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични маги­чески, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християн­ският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психо­логическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича из­общо религията заради нисшите еле­менти в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на нау­ката заради злонамерената или неве­жествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеве­рието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.

Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно из­тъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религи­озният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат по­следните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.

Прочетете още „Религия и образование*“ →

За личността и влиянието на блажени Августин*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николай Маджуров

Между отците на Западната църква блажени Августин се отличава по своите необикновени дарби и способности. Ако той се бе родил в друг век, в условията на по-висока цивилизация и култура, неговият самобитен гений едва ли би се проявил по-рязко и по-разнообразно[1].

Августин знаел всичко, що можело да се знае в IV-ти век. Той бил най-солидно образованият човек на своето време: изучил в пълнота метафизика и история, владеел отлично философия, логика и психология, познавал добре астрология и астрономия, занимавал се с математика и геометрия, жънел успехи в областта на антропологията и археологията, интересувал се от геология и география, бил изряден професор по изкуствата и нравите; творил в областта на музиката, писал върху свободата на волята, разсъждавал за паметта, като явление на духа, а също и за причините за падането на Римската империя[2].

С една реч: цялата по онова време «университетска наука, поети, исто­рици, оратори, Платон, Аристотел, Цицерон, неоплатоници, християнска ли­тература на Западната църква, гръцко богословие, теософия на далечния Изток – всичко това минало през горнилото на неговата личност [3]».

Като имал остър и дълбок ум, блажени Августин проявявал при решението на въпросите за тайните на битието такава проницателна сила, която му помагала и при решението на най-трудните задачи на гносеологията[4].

Красноречието на Августин, понякога грубо и стихийно, се отличава въобще с оригиналност и простота; неговият суров морал не бил по вкуса на евти­ните мъдреци-казуисти. В многобройните му съчинения виждаме живо изобразено християнското общество в края на IV-ти век[5].

Къде блестеше този «религиозен гений[6]», по израза на Адолф Харнак, къде живееше и твореше този красноречив, дълбок и оригинален мислител, който съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, тактическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка[7]» и от когото най-сетне заимаха и заимат и до ден-днешен най-изтъкнати философи и богослови-проповедници[8].

Роден е в малкия градец Тагастé[9], в областта Нумидия, Северна Аф­рика, недалеч от Картаген, на 13 ноември 354 година. Майката, Моника, била благо­честива християнка; бащата, Патриций, декурион, бил катехумен. Августин от­блъснал като юноша християнството, избрал «света» и попрището на ритор. Бил последователно професор по риторика в Картаген, Рим и Милано. Преминал през манихейството, скептическата философия и неоплатонизма и намерил най-сетне в Христовата църква покой в Милано, под впечатлението на проповедите на св. Амвросий и запознаването му с монашеството. На Великден 387 година той приел в Милано кръщение чрез св. Амвросий Медиолански. По-късно отново в Северна Африка, той станал епископ в Ипон Региус; на този малко изтъкнат пост той скоро станал ръководещ дух в Западната църква.

От неговите многобройни съчинения[10] най-популярни и въздействащи ста­нали «Изповедите“[11], религиозни размишления и хваления във форма на молитви, ръ­ководна нишка на собственото му религиозно развитие до неговото покръстване, една от най-завладяващите християнски назидателни книги на всички времена, и голе­мия труд върху Божията държава (De Civitate Dei), една гениална апология на християнството срещу езическия упрек, че разлагало античната култура; све­товната история се схваща като огромна борба между два враждебни принципа, великото благодатно царство на Божията любов и царството на плътското чув­стване. Многократно неразбрани в техния първоначален смисъл, мислите на тази книга са имали голямо влияние докъм 1700 година“[12].

Блажени Августин е «най-значителният и най-влиятелният богослов» на Западната църква[13]. Според Karl Heussi той е «най-изтъкнатият богослов между св. Павел и Лутер[14]»; Августин философът на християнството![15]»

Блажени Августин (354-430)

Влиянието на блажени Августин върху Западната църква и върху западно­европейската философска и богословска мисъл, по общо признание, няма равно на себе си в историята. Адолф Харнак, един от най-големите историци в ново време, с право пита: «къде може да се намери в Западната история човек, който по влия­ние би могъл да се сравни с блажени Августин?»[16]

Още неговите съвременници го признали за свой най-голям учител. Бла­жени Иероним се обръща към него с думите: «Catholcite conditorem antiquae cursus fidei venerantur». (Католиците те почитат като основател на насоката на древ­ната вяра; Epist. 141 ad Aug. P. L. T. 22, col. 1180). А през следващите векове той бил единственият учител, даден от Бога на Църквата на Запад, за да научи хората в онези тъмни и варварски времена, как да схващат духовните работи подуховному и как да търсят истината в Бога. И той действително ги научил! Цялото среднове­ковие в неговия най-голям триумф и блясък, в лицето на Тома Аквински, не е нищо друго освен един синтез на блажени Августин с Аристотел[17]. Затова, с пълно право по степен на влияние върху следващите поколения ние можем да го поставим на еднакъв пиедестал с Платон и Аристотел. Западната половина на Римската империя била щастлива, че получила от блажени Августин неговото богато ли­тературно наследство. Средновековната схоластика и мистика в еднаква степен са черпели своите жизнени сокове из творенията му. В средновековната филосо­фия никога не е умирал августинизмът, но и противоположното негово направ­ление, отдаващо решително предпочитание на Аристотел пред Платон, в значи­телна степен живеело в Августиновите традиции[18].

Още по-силно било влиянието на блажени Августин в областта на практи­ческата религиозност; той дал завършен образ на западното християнство, поло­жил крайъгълния камък, на който се опирала църковната и политическата си­стема на средните векове. Със своите «Изповеди» той създал нов тип религиозност и станал властелин на сърцето, търсещо успокоение в Бога[19]. От една страна той вестѝ по нов начин мъдрост – но в духа на Църквата – за Бога и за божествените неща. Из най-съкровените глъбини на своята душа той свидетелства за греха и вината, за изповедта и вярата, за Божията сила и Божията любов. На мястото на един блед морал той поставя живото благочестие, живот в Бога чрез Христа. Той твърди, че естественият човек е обладан от егоизма, че егоизмът е спънатост и вина, и че всеки по природа е брънка в едно чудовищно сковаване на греха.Той учи също, че Бог е по-голям от нашето сърце и че в Христа Иисуса са разкрити всичките съкровища на премъдростта и знанието. Августин повежда борба с ме­ханичната набожност; с цялата своя съкровена същност се бори и насажда една интензивна, пламенна и жива вяра в Бога. Но, от друга страна, не е имало никой преди блажени Августин, който да е поставил така решително християнството върху авторитета на Църквата и върху свети личности[20].

Прочетете още „За личността и влиянието на блажени Августин*“ →

Библия и наука, религия и наука*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ейбрахам Креси Морисън

Първата глава на Битие (от Библията) съдържа същината на повестта за съз­даването на света и в основата си тя не е оборена от науката. Това твърде­ние ще предизвика у някой учен усмивка и недоверчив поглед, а у искрено вяр­ващия – задоволство. Разногласията се отнасят повече до подробностите, за които не заслужава да се спори. Нека разгледаме фактите, както те са пре­дадени в тази забележителна първа глава на Библията:

„В начало Бог сътвори небето и земята.

А земята беше безвидна и пуста“.

Това е първоначалният хаос над една неоформена земя.

„Тъмнина се разстилаше над безд­ната“.

Океаните тогава са се намирали най-вече на небето във вид на непро­ницаеми облаци, и никаква светлина не е могла да проникне до земята.

„И рече Бог: да бъде светлина И биде светлина.“

Облаците се изчистват, земята поизстива, въртенето ѝ отбелязва нощ и ден.

„И рече Бог: да има твърд по­сред водата“.

От водите, които покривали цялата земя, се издигат материци, и се явява сухата земя, а над земята атмосфера.

„И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе“…

Забележете, че растителността е спо­мената преди животните!

„И създаде Бог две големи све­тила… Създаде и звездите“.

Слънцето и луната стават видими през облаците, а когато облаците се изчистват напълно, появяват се и зве­здите.

И рече Бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да поле­тят над земята по небесната твърд“.

Всичко живо, което има свойство да се движи, започва във водата, а небесната твърд – това е атмосферата.

„И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, доби­тък и гадини, и земни зверове според рода им“.

Явяват се животните на земята, след като биват населени моретата.

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше по­добие… и да господарува над всичко живо… И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се“.

Всичко това се е изпълнило, и човекът владее.

„И дадох за храна всичкия злак тревист“.

Ето едно твърдение в областта на биологията, което ни изненадва, като имаме предвид времето, когато е изказано. То е вярно и в пълно съгласие с научното знание. Истинността на твърдението за зелената трева бе доказана едва, след като бе открит синтезът на хлорофила и така в нау­ката стана известно, че животът на всичко живо зависи от „всичкия злак тревист“. Така се очертава развитието от хаоса до човека и до неговото владичество. Може ли науката да по­сочи нещо невярно в тази така къса повест, изказана някога на света? Цялата световна история, предадена в няколко реда! Всичко останало е под­робност. Трябва да отдадем почит на писателя… и с пълно смирение да се преклоним пред неговата мъдрост и да признаем вдъхновението му. Пред факта на една просто изказана мисъл няма защо да спорим върху подроб­ности, които се обуславят от човеш­кия фактор; или пък върху въпроса, как Бог е извършил Своята работа, или пък колко време е отнело това. Кой може да знае? Фактите, тъй както са предадени и преминали през вековете, са факти.

Ние можем да развиваме теории, как всяко нещо, което е получило живот, се е развило от първичната клетка, но науката спира дотук. Мо­жем да се съгласим с най-големите умове, които с неуморните си изслед­вания са ни дали истинска картина на физическите факти в материалния свят, но ние не сме длъжни да спрем там, където те спират, без да могат да съзрат ръката на Бога. Ученият нито доказва, нито може да отрече съще­ствуването на Дух или на Висш разум, но вътре дълбоко в себе си той чув­ства присъствието на съвест, мисъл, памет и идеи, които се излъчват от една същина, която наричаме душа. Той съзнава, че вдъхновението му не идва от материята. Науката няма пре­тенция, нито пък право на последна дума по въпроса за Върховния разум дотогава, докато не стигне до състоя­ние да може да произнесе такава дума окончателно и завинаги.

Фактът, че човек навсякъде и през всички времена, от начало и до днес е чувствал подтик да се обръща към Същество, което вярвал, че представ­лява нещо по-висше и по-силно от самия него, показва, че религията е вродена и трябва да се признае като даден факт. Дали човекът е влагал в някакъв изваян образ своите представи за съществуващата вън от него Сила за добро и зло, не важи в този случай. От значение е фактът, че той има съз­нание за Небесен баща. И ние, които имаме достъп до науката за света, не бива да гледаме с укор на грубите вярвания на онези, които в миналото или пък които и сега не са се издиг­нали още до истините, които ние познаваме. По-уместно е да стоим с бла­гоговение, удивление и почит пред всеобщия стремеж на човечеството да дири и вярва в едно Висше Същество. Всъщност човешката душа се чув­ства подобна на Висшия разум. От­тук е религиозното чувство, което е присъщо само на човека. Съществува­нето на това чувство е също така едно доказателство за целта на Върховния разум, както е и материалният по естество, но удивителен по своята служба човешки мозък, в който оби­тава съзнанието.

Никой атом или молекула никога не са притежавали мисъл, никое съче­тание от елементи никога не е раждало идея, никой природен закон никога не е изграждал една катедрала; но под­чинен на известни жизнени стремежи, един жив организъм е бил създаден така, че е бил надарен с нещо, на което на свой ред материални частици са се подчинявали, и плод на това са чудесата на цивилизацията. Кое е това живо същество? Атоми и молекули ли е то? Да! Но и нещо повече от това. Нещо неведомо и толкова по­-висше от материята, че владее над всичко, и толкова различно от мате­риалното, от което е съставен светът, че не може нито да се вижда, нито тежи, нито се измерва. Доколкото се простират знанията ни… душата на човека е „господар на своята съдба“, но съзнава своето отношение към Върховния извор на своето съществу­ване. Душата съществува и се проя­вява чрез делата си, чрез саможертвите, чрез господството си над материята и най-вече чрез силата си да издига ма­териалния човек над човешките сла­бости и заблуждения и да го поставя в хармония с волята на Висшето Съще­ство. Това всъщност е и Божията цел. Към това е насочен вроденият копнеж на човека да общува с нещо по-висше от самия себе си. В това се разкрива същината на религиозното чувство. Това, именно, е религия.

Науката признава и отдава голямо значение на човешкия стремеж към възвишени цели… В догмите на многочислените вероизповедания вижда пъ­теки, които водят към Бога. Това, което науката признава и което всички хора виждат, е голямото значение, което всеобщата вяра в едно Висше Същество има за човечеството.

Напредъкът на човека в областта на морала и развитието на чувството на дълг е плод на вярата в Бога и убеждението в безсмъртието на душата. Окриляна от религиозни вдъхновения, душата на човека се издига стъпка по стъпка, докато почувства Божието присъствие. Вроденият вик на човека: „Боже, помогни ми!“ е естествен, и най-простата молитва дори издига чо­века по-близо до Създателя.

Благоговейното чувство, велико­душието, благородството на характе­ра, нравственото съзнание и всичко онова, което може да се окачестви като божествена добродетел, не може да се извлече от безбожието и от­рицанието, които представляват стран­на форма на самопоклонение, което поставя човека на мястото на Бога. Без вяра цивилизацията би пропаднала, редът би се превърнал в безредие, себевъздържанието и себевладението биха изчезнали и злото би надделяло. Нека, следователно, държим здраво вярата си в един Върховен Разум, лю­бовта към Бога и братството между човеците, като се стремим да се изди­гаме по-близо до Него, като изпълня­ваме Неговата воля, както я познаваме като укрепяваме своето съзнание за отговорност и като вярваме, че сме Божии създания и сме под Неговата грижа.

Квасът на нравствения напредък бавно, но сигурно издига човека до по-съвършено съзнание за отношенията му към ближния и поставя идеали, към които човечеството най-после ще се приближи.

Сравнено с вечността, човешкото съществуване на земята е много краткотрайно. Сегашните несъвършенства на човека са само епизод в развитието му. Висшето Същество ще даде на човека време, а в нашия път, отправени все напред и напред, ние можем да възнесем най-искрената молитва, която е по силите ни:

О, Боже, води ни по пътя, начертан от Твоя велик план. Издигни ни да бъдем в духовна хармония един с друг. Дай ни сила да участваме в напредъка към духовно съвършенство. Посвети ни да служим на Тебе и ни направи оръдия за изпълнение на Твоята воля!

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 2-3, с. 19-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e7Y

Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Възкресението на Спасителя е край­ъгълният камък на християнството. То е чудо на чудесата. Затова враго­вете на християнството и рационали­стите, противници на всякакви чудеса, са правили и правят отчаяни опити да докажат, че Христос не бил възкръснал.

В резултат на тези опити да бъде отречено възкресението са възникнали през вековете на християнската ера следните хипотези:

1.Хипотезата за измама,

2.Визионната хипотеза и

3.Хипотезата за мнима смърт.

Ще разгледаме последователно тези три хипотези.

1.Хипотезата за измама е най-древната. Нейни автори са книжниците и стареите. Св. евангелист Матей разказва: „Някои от стражата, като влязоха  в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало“, тоест че Христос е въз­кръснал. „И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на вой­ниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем, и Го откраднаха, когато ние спяхме“ (28:11-13).

Както виждаме, тук се скроява един факт: открадване на Христовото тяло от апостолите. Кои са свидетели­те за това деяние? – Войниците, кои­то пазели гроба. Какво говорят тези солдати? – Те казват: „Когато ние спяхме, учениците Му дойдоха и Го откраднаха.“ Странни пазачи са били тези хора! Вместо да бдят, те спят и като спят, все пак виждат какво става пред тях и знаят съвсем точно кои вър­шат престъплението!?! Други стражари на тяхно място биха могли да кажат само това: „Преди да заспим (ако ча­совите трябва да спят на поста си!) гробът бе запечатан и тялото се на­мираше в него; но когато се събудих­ме, гробът беше отворен, и тялото – изчезнало.“ Това показание все още би могло да бъде считано за вероятно. Обаче онзи, който казва повече от онова, което може да знае, явно лъже и този, който призовава спящи свиде­тели, сам не ще да е напълно „буден“, Божият промисъл така е наредил, че този, който иска да избяга от истината, неминуемо попада в бездната на смеш­ното.

Но приписваното на апостолите де­яние е невъзможно и морално, и физи­чески.

Морално: Това престъпление пред­полага у апостолите характер, съвсем различен от този, с който светът ги познава. Те са били прости, боязливи, честни люде, неспособни да извършат такова злодеяние пред Бога и човеците. И кое би могло да ги подтикне към такова действие? Ако Христос не е възкръснал от гроба, тогава Неговата мисия и всички Негови обещания оста­ват с Него в гроба, и те – учениците са най-подло измамени от Този, за Ко­гото всичко оставиха. За какво ще е бил нужен на обезкуражените и отчаяни апостоли трупът на Иисус?

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, в която се намира гроба Му

Нима проповедта за Възкръсналия е била за апостолите някаква спекула­ция, която им е обещавала големи пе­чалби? Нима те не са знаели, какво ги очаква от страна на юдеите и езични­ците за тази проповед? – Разбира се, всичко са знаели и са го изпитали на главата си. Но въпреки това, те неуст­рашимо са разнасяли благата вест за възкресението на Христа, защото са се убедили здраво, че Христос наистина възкръснал. Ако Христос не е възкръс­нал, те нямаше и да крадат тялото Му, нямаше и да проповядват за възкресе­нието, защото са имали онова високо съзнание, което св. апостол Павел е изра­зил с думите: „Ако Христос не е въз­кръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14)

Но открадването на тялото Хри­стово от апостолите е било невъзмож­но и във физическо отношение. За да се планира едно такова престъпление и да бъде измамен целият свят, необхо­димо е било съгласието на много лица и спазването на най-дълбока тайна. Апостолите не са били някои изпечени професионални измамници, а с тях виж­даме и доста жени. Историята ни раз­казва, че всички тези лица са били же­стоко преследвани и че почти всички са умрели при най-страшни мъчения за това, че са проповядвали за възкресе­нието на Христа. И как нито един от тях не е открил тайната, ако имаше та­кава, било от словоохотливост или за­вист към друг, превъзхождащ го, било от жажда за пари, било от честолю­бие, било от страх пред мъки и смърт? „Неволно ще се запиташ – казва един християнски мислител, – нима тези простодушни рибари са могли да бъ­дат такива превъзходни артисти, че с най-голяма самоувереност да разпрост­раняват съзнателно лъжа и до края на своя живот да не излязат от тази своя роля? Нима нито един не е протести­рал против такава явна измама? Не, лъжата рано или късно ще се прояви, и такава груба измама не може да остане дълго скрита!“

Независимо от характера на апо­столите, който решително не позволя­ва да им се приписва такова позорно деяние и обстановката, и моментът не са били подходящи за изпълнението на такъв план.

Гробът бил наблизо до една от вратите на Иерусалим. Било е по вре­ме на Пасхата, когато всеки възрастен израилтянин трябвало да се яви в све­тия Град за осемдневния празник. Спо­ред Иосиф Флавий, тогава се били стек­ли над два милиона юдеи. Иерусалим не е могъл да приюти всички покло­нници. Затова цялата му околност била покрита с палатки. Следователно нали­це е било едно постоянно движение на тълпите в най-различни посоки. Есте­ствено тази обстановка никак не е благоприятствала за едно скрито пре­насяне на човешки труп. Освен това всеки бдящ караул в онова време, по­ради тогавашните примитивни оръжия, се е състоял най-малко от четирима души. Ние знаем например, че св. апостол Пе­тър в тъмницата, макар окован с ве­риги, е бил пазен от 16 души войници. Следователно с голяма сигурност мо­жем да приемем, че враговете на Хри­ста са поставили около гроба Му многочислена стража. Нима апостолите, които при залавянето на Спасителя веднага се разбягали оттам и най-сме­лият между тях (апостол Петър) се отре­къл от Него пред една слугиня, нима тези хора сега заради Умрелия са се ре- шили да предприемат едно такова по­зорно и рисковано за тях начинание? – Изключено е!

Пък дори да допуснем, че апостолите са откраднали останките на своя Учи­тел, можем с пълна увереност да твър­дим, че този техен акт би се оказал напълно безплоден, защото светът не може да бъде обърнат в новата вяра с лъжи и фокуси, измислени за тази цел от нечестни хора. За да можеш да убе­диш другите, преди всичко сам ти тряб­ва да бъдеш убеден в истинността на проповядваната от тебе идея. Ако в тебе няма това убеждение, ти никога не ще успееш да увлечеш другите след себе си.

А ние знаем, че Христовите апо­столи чрез своята проповед за възкре­сението увлякоха народите на Римска­та империя. Само в деня на Петдесетница вдъхновената проповед на св. апостол Петър привлече към новата вяра около три хиляди души. А това красноречиво свидетелства, че апостолите с огнена сила са говорили за възкръсналия Го­спод. Тази пък сила може да им вдъх­не не откраднатия, а действително възкръсналия Христос!

Нека спрем вниманието си и вър­ху държането на книжниците и ста­реите! Според тях, апостолите са били извършили голямо злодеяние. Наказани ли са били за него? – He!… Христо­вите ученици обвиняват юдеите и Пи­лат публично в богоубийство и увли­чат след себе си хиляди последователи. Дали са ги спрели? – Не! Синедрионът се задоволява само да ги бичува и да им забрани да говорят за Христа. Колко е снизходителен този висш съвет!!!

Цялото държане на книжниците и стареите доказва, че те сами не са вяр­вали в своето твърдение. Естествено и ние не можем да вярваме в него, за­щото е явно абсурдно.

2.Визионната хипотеза води свое­то начало още от първите векове на християнската ера. Тази хипотеза е била застъпвана от философа Целс. В ново време нейни поддръжници са Щраус, Ренан, Харнак, Арнолд Майер и други. Тя гласи: Иисус Христос умрял, но не въз­кръснал. Обаче Неговите ученици, бла­годарение на особеното им тогава ду­шевно състояние, видели някакъв образ на Христа, който образ бил само плод на тяхното разпалено въображение – халюцинация. И сетне се разнесъл слух, че Христос възкръснал.

„Благодарение на особеното им то­гава душевно състояние!“ – Но какво е било то? – Апостолите след погре­бението на Христа са се намирали в потиснатост на духа, били са убити от скръб и отчаяние и всичко друго са очаквали, но не и възкресението на своя Учител. Следователно, при такава на­гласа на съзнанието те не са могли да имат видения за възкръснал Христос.

Освен това апостолите не са били някои слабонервни, истерични люде, които да считат своите фантазии за дей­ствителност. Напротив, те били здрави, трезвомислещи рибари, които, прекар­вайки своя живот сред китните брегове на Генисаретското езеро и в борба с неговите вълни, съвсем не са били пред­разположени към нервно разстройство, нито пък са били склонни да вярват на виденията на други хора. Те били доведени с най-голямо усилие до вя­рата в действителното възкресение. Пър­вите вести за възкресението им се по­казали като празни приказки. Затова, когато действително се явил Христос между тях, смятали, че виждат дух. Едва след като Го докоснали, говорили с Него и Го видели да яде, повярвали. Те разказали подир всичко това на апостол Тома, който отсъствал, но той не им повярвал. Тома искал само чрез пи­пане на раните да се убеди в идентич­ността на Лицето. Затова именно св. апостол Иоан е могъл да каже: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали… свидетелствуваме… и ви възвестяваме“ (1 Иоан 1:1-3).

Прочетете още „Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*“ →

За влиянието на религията върху човешката душа и народите*

Публикувано на от Dragan Bachev

Борис Маринов

Има люде, които твърдят, че рели­гията носела душевно разстройство, спирала духовния растеж, водела към духовно израждане и общ упадък.

Вярно ли е туй ?

За да се отговори на този въпрос, трябва да се направи: 1) една практи­ческа екскурзия из религиозния опит, мненията на психолози и психопатолози и из историята на народите и културата, с цел: да се чуе тяхното свидетелство за влиянието на рели­гията, и 2) един теоретически психоло­гически анализ на елементите на ду­шевния живот, с оглед към туй: въз­пира ли религията някой от тях в проявата и развитието му, или обрат­но: цялата човешка душа, в структу­рата и стремежите си, трябва да бъде обявена – както църковният писател Тертулиан я обяви, – не само за ре­лигиозна, но и за християнка.

Поради ограниченото място, с което разполагам, аз тук ще направя само първото.

Но, и при неговото изпълнение, по изтъкнатата вече причина, налага се да бъда колкото се може по-кратък и да се задоволим с минимума, и то, главно – с цитати и авторитети.

Пристъпвам към самата практическа екскурзия.

1. Какво казва религиозни­ят опит за влиянието на рели­гията върху човека? – Интерес­но и от полза е да чуем изповеди за религиозни преживявания от предста­вители на различни религии и при различни случаи. Но аз съм принуден да вървя по най-късия път, затуй ми­навам направо към нашия религио­зен опит.

Нека всеки от нас лично си при­помни своите религиозни преживява­ния, например, при: молитва, богослужения, изповеди, причащавания, религиозни празници (особено по Коледа и Ве­ликден)!

Едва ли ще се намери между нас такъв, който да твърди, че тия пре­живявания са му донасяли душевно разстройство, че са спирали духовния му растеж, че са го водили към ду­ховно израждане и общ упадък.

Напротив, уверен съм, че всички единодушно ще заявим, че религиоз­ните преживявания не само са ни но­сили покой и радост и не само са били за нас извор на сили и здраве, но са ни издигали високо и са правели да растем духовно и да се съвършенстваме, да живеем истински живот – в сила, красота и пълнота, обновявали са ни и са ни очовечавали.

Обръщайки поглед към авторитети, аз ще приведа само мисли за молит­вата и преживявания при молитва от големия молитвеник на великата руска земя – отец Иоан Сергиев Кронщадтски, който е живял според апостолската поръка: „Непрестанно се молете[1]“

„Молитвата – казва отец Иоан, – е дишането на душата, молитвата е ду­ховна храна и питие[2]“. „Молитвата е жива вода, с която душата утолява своята жажда[3]“. „Молитвата е осве­щаване на душата, предвкусване на бъдещото блаженство, небесен дъжд, който освежава, напоява и оплодотворява почвата на душата, сила и кре­пост за душата и тялото, очистване и освежаване на мисловия въздух, оза­ряване на лицето, веселие на духа, бодрост и мъжество при всички скърби и изкушения в живота, светилник на живота, успех в работите, … заякване на вярата, надеждата и любовта… Мо­литвата е изправяне на живота…, под­буда към делата на милосърдието… вместване в сърцето всички хора чрез любовта; сваляне на небето в душата[4]“. В молитвата има „светлина, животво­рен огън… покой и радост за сър­цето, живот и блаженство[5].“

„Усещах аз хилядократно в моето сърце – заявява отец Иоан, – че:… след усърдна молитва… Господ, по молитвите на Владичицата, или самата Владичица, по благостта на Господа, ми даваха като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена, светла, мъдра, благоуханна, вместо: нечистата, унилата и вялата, малодушната, мрач­ната, тъпата, злата. Аз мното пъти се изменявах с чудно, велико изменение за удивление на себе си, а често и на другите[6].“

„Обичам да се моля – продължава същият, – в храма Божи, особено в светия олтар, пред престола или пред жертвеника Божи, защото чудно се изменявам в храма чрез Божията бла­годат; в покайната и умилителна мо­литва падат от моята душа бодилите, оковите на страстите, и ми става така леко; … аз оживявам в Бога и за Бога и цял от Него се прониквам и ставам един дух с Него;… сърцето ми е пълно с пренебесен мир, душата се просвещава с небесна светлина; всичко виждаш светло, на всичко гледаш пра­вилно, към всички чувстваш приятел­ство и обич[7]“…

Опитът показва, че тъкмо лишаването от религиозни преживявания, неу­довлетворяването на религиозната по­требност, неверието носи душевно раз­стройство, общ упадък и гибел.

Прочутият математик Огюстен Луи Коши, професор в Париж, веднъж бил на­клеветен на майка му за неговото „прекалено“ благочестие. За да я успо­кои, той ѝ написва писмо. В него до­казва, че в религията няма нещо такова, „което би могло да побърка някому главата, и че, ако се провери в лудни­ците, там биха се намерили повече лица, които вследствие на неверието, отколкото такива, които вследствие на религията, са се побъркали“… „Ако имам аз да измолвам нещо от Бога – пише Коши, – то е това: Той да за­сили и укрепи религиозното чувство, което е вложил в мене; все повече и повече да разпалва в сърцето ми лю­бов към творенията и чрез това да го съединява със Себе Си; никога да не допуска да изгубя вярата, в която съм възпитан; Той да ми прости всички грехове и мене, след като ме е обси­пал на земята със Своите милости, да ме приеме в Своето небесно наследие, в обществото на Своите светии. Аз не виждам във всичко това нещо, което би могло да ме умопобърка. Напротив, аз чувствам, че, ако бих изгубил светия дар на вярата, тогава би се случило това: че моята душа, като не би знаела вече на какво да се надява и от какво да се бои, не­спокойна и невежа относно съществу­ването на бъдещ живот, напразно би се клатушкала от едно нещо към друго, без да намери в бъдещето някакво успокоение; и тази неспокойност на душата и несигурност на мислите е онова, което понякога причинява пре­сищане от живота, а последното пък може да доведе до самоубийство[8].“

Често безбожници чувстват, че, като са изгубили религията, изгубили са нещо съществено – „опорната точка“ – и преживяват вътрешна неста­билност, вътрешна разклатеност.

Прочетете още „За влиянието на религията върху човешката душа и народите*“ →