Професор д-р Антоний Хубанчев

“Една слава бе за мене пленителна – да се изявя с познанията, които събраха Изтокът и Западът, и красавицата на Елада Атина. Над всичко това се трудих много и дълго време. Всички тия познания, обаче, полагам в подножието на Христа, за да отстъпят място на Словото на великия Бог, Което чрез Себе Си засенчва всяко превратно знание и многообразното слово на човешкия ум.” (Св. Григорий Богослов, “Стихове към самия себе си”)

Още в самото начало – при критичния анализ на различните становища за истинния път на богопознанието – православното богословско мислене откроява следните въпроси:

Кои са пътищата, по които вярващото съзнание възхожда през трънливия път на логическата противоречивост и невероятността на абсурда към благодатната и спасителна действителност на богооткровената истина?

Дали пътят към Бога е пътят на разума? Дали доказателствата на разума ще поставят човека на колене пред Бога и ще му наложат да Го възприеме по необходимост, защото логиката доказва това по безспорен начин или Бог като съдбоносна алтернатива в живота изисква свободното самоопределение на личността?

Вторична ли е “светлината на естествения разум” (lumen naturalae rationis) и нуждае ли се тя от допълнителния блясък на свръхестествената истина, за да бъде осветена глъбината на битието в цялата му пълнота?

Свръхестествената истина, основаваща се върху личностното отношение “Бог, конкретния човек”, екзистенциална ли е по своя характер? Означава ли това, че тя е постулат или истина априори?

Какво се крие зад опитите да се изрази Неизразимото с езика на символите или теориите за “тайнописа” (така наречената космическа криптограма) на онази тайнствена следа на Предвечния Логос, която се съдържа в творението (срв. Римляни 1:20)?

Какъв е тълкувателният ни подход към символния език в богословието, когато той се отнася до Бога като Свръхсъщностна Същност в нейните апофатични определения спрямо всяка емпирична даденост и природна детерминация в научно обясняваната и изследвана материaлна вселена.

* * *

Спорът за познаваемостта на света или невъзможността да бъде адекватно опозната във възможната ѝ пълнота обкръжаващата ни действителност не е богословска проблематика. Кои са критериите на истината и дали сенсуализмът, емпиризмът или рационализмът са в основата на истинното знание, също така в някои случаи не е предмет на богословието. Насочеността на богословското изследване не се вмества в този план на човешкия стремеж: да се увеличи размерът на константното в обективираното познание, като от пото-ка относителни моменти в познавателния процес да нараства обемът на постигнати части и аспекти от пълнотата на абсолютната истина. Теория на познанието и епистемологията са неотнимаем дял на философията като наука. Въпреки това редица изтъкнати богослови (от патристичния период) и по-късни религиозни мислители развиват определени паралелни теоретико-познавателни възгледи, които определени от философска позиция, се отличават с голямото си разнообразие и пъстрота. Но това са частни философско-религиозни мнения и становища, а не официално общовъзприета богословска теория на познанието.

Богооткровената истина в религиозното осмисляне на света не е понятие или част от някоя теоретико-познавателна теория или философска система, която се изгражда върху опитното познание. В специфичния християнски смисъл на думата тя се включва в учението за Словото Божие (срв. Иоан 1:18; 17:17). Също така това не са своего рода отвлечени идеи за Бога, които се движат в сферата на философското търсене и са в основата на философския идеализъм (както например при Платон, Фр. Шелинг, Г. Хегел), но са вечните богооткровени истини за Божието битие, за Предвечния Логос, за отношението на Бога към човека и света. Затова в богословието, ако се изразим с точното и популярно разграничение на Блез Паскал, идеята и представите за Бога не третират Бога на философите, но живия Бог на Авраам, Исаак и Яков. Този Бог, Който живя между нас в конкретната историческа личност на Иисус от Назарет.

Свръхестествената истина е истината за Бога, породена и формулирана в процеса на Божието домостроителство, в който човек е обект на Божествено-то откровение и промисъл. Най-висшата степен на това свръхестествено отк-ровение и саморазкритие от страна на Бога е въплъщението на Сина Божи, на Предвечното Слово (Логоса) в личността на Богочовека Иисус, в Когото любовта, волята и словата Божии имат конкретен божествен и разбираем за човешките познавателни способности израз.

От друга страна, православното богословие в своята система – разбира се, не от философски позиции – допуска познаваемостта на материалната действи-телност от търсещия светлината и истината човешки разум. Според система-тическото изложение на св. Иоан Дамаскин “нищо не е по-ценно от познанието, защото то е светлина за надарената с разум душа, а незнанието е тъмнина… Познанието е истинското знание за съществуващите неща[1]”; но то е неправилно, когато се отнася до нещо, което не съществува и го няма в действителността. Изворът на истинното познание е в съответствието му със съществуващото. Неадекватното знание се свързва с несъществуващото. На душата е даден разум, който може да вижда като човешките очи и е способен да опознава и да възприема познанието и истините за съществуващите неща. Св. Иоан Дамаскин в размишленията си “Върху философията” се противопоставя категорично на всякакъв вид агностицизъм, според който философията и познанието не са в състояние да изразяват същността на явленията чрез понятия. “Ние сме способни да познаваме истината и да действаме в съответствие с нея. В това признание се съдържа и възможността за богопознание. Ние мислим Бога като Истина и всяко движение напред в познаване на истината и осъществяването ѝ в живота е движение към Бога[2]”. Но дали винаги ще съществува агностична задпределност и области в безкрайността на вселената, които не ще могат да бъдат докоснати (нито емпирично, нито експериментално, а може би само хипотетично) от емпирично-експерименталните науки, е философски въпрос, който стои като научен проблем пред теория на познанието, а не пред богословието. Доколко ще има постоянно една недостигната terra incognita в опознаване на микро- и макроструктурата на света, също не е тема, която би могла да се нарече богословска. Паралелно с това свръхестествената истина, която няма това количествено и мащабно измерение, никога не може да бъде свързана с тази “непозната земя”, чиито относителни граници и територия и емпирични дадености и зависимости непрестанно се изменят в познавателния процес. Богооткровената истина не се основава на емпирично-експерименталните данни в опитното изследване на света, на методите, на обектната му насоченост и причинно-следствени закономерности. Нейното съдържание е трансцендентно по отношение на този опит, както е трансцендентен и нейният обект – Бог по отношение на материалната вселена. Източникът на свръхестествените истини е Откровението Божие и невъзможността да бъде разкрита Божията Същност на нивото на емпиричното познание и свързаното с него теоретично мислене (срв. Матей 11:27; 1 Тимотей 6:16), ни поставя пред “неизразимостта на тайната на всички тайни”.

Православното богословие, което следва традицията на Ареопагитите, св. Григорий Нисийски, преподобни Максим Изповедник, св. Григорий Паламà и св. Симеон Богослов, се основава на двата класически пътя на богопознание, като възможност да се схване истинната Божия същност. Първият метод, известен като катафатичен, характеризиращ така нареченото положително богословие, е свързан с утвърждаването на определени свойства, принадлежащи на Божието Битие. Въпреки че този път води до определено знание за Бога, то той е несъвършен, защото никакво положително наименование, взето от емпиричната реалност, не би могло да изрази идеята за Абсолютния Бог. Вторият метод, апофатичният, залегнал в основата на така нареченото отрицателно богословие, отвежда към незнанието и като начин на богопознание е по-съвършен и единствено подобаващ на Непознаваемия. Това незнание, обаче, не е незнанието на необразования, но на знаещия, на интелектуално богатия и духовно възвисения. Това е именно “знаещото незнание” (docta ignoratia) на епископ Николай Кузански[3]. Всяко познание при св. Дионисий Ареопагит има за свой обект нещо, което съществува, а Бог е свръх пределите на сетивно възприеманата и умопостигаемата действителност. Приближаването към Бога предполага превъзмогването на всичко по-нисшестоящо, сетивно-предметно от Него, тоест съществуващото. Само по пътя на незнанието (“агносия”) може да се опознае Оня, Който се намира свръх всички възможни емпирични и рационално достижими обекти на познанието. В гносеологичен план това означава, че по отношение на Бога като свръхсъщностна Божественост и свръхестествена Първопричина на света не може да се прилага мисленето, приспособено за опознаване същността на тварното битие, защото то се разгръща единствено на равнището на емпиричното и неговата рационална рефлексия. Затова възприемането единствено на катафатичното богословие крие в себе си опасността от космоморфично и социоморфично богопознание, водещо до отричането на основната религиозна истина, че Бог е тайна[4]. Учението на подобно богословско направление, че Бог е битие, опознавано посредством понятия, е израз на богословски натурализъм. В действителност до голяма степен това е била и тезата на Евномий (IV век), оборена от св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски и св. Григорий Богослов.

Какъв е по-конкретно апофатическият път на отрицание при Ареопагитите? Това е въздигането от нисшите сетивни степени на битието към неговите върхове чрез постепенното отстраняване на всичко, което може да бъде познато като материална даденост, като по този начин се създава възможност за приближаване към Незнайния в пълно незнание. Този път на въздигане, при който ние постепенно се освобождаваме от властта на всичко, достъпно за познанието, св. Дионисий сравнява с изкачването на Моисей на планината Синай за среща с Бога. Моисей започва със собственото си очистване, след това се отделя от нечистите и достига с избраните свещеници върховете на божественото възхождане. Но и на тази степен той все още не е в общение с Бога. Той не Го съзерцава, защото не вижда Бога, но само мястото, където пребивава Всевишният. Едва когато прекрачва пределите на видимия свят, Моисей прониква в истинския мистичен мрак на незнанието. Само в това състояние той заставя в себе си да замлъкне всяко положително знание. Само така той всецяло се освобождава от всеки сетивен усет и виждане и принадлежи на Оня, Който е зад пределите на всичко, защото не принадлежейки повече на себе си в съединението си с Неизразимия чрез никакво познание Бог, той се отказва от всяка “понятийност” и благодарение на незнанието познава свръхпределността, недостъпна за познаващия ум. Пътят към Бога е в мистичното съединение на личността с Него, при което Той, Източникът на Светлината, Свръхсъщностният, Непостижимият Ум остава абсолютно непознаваем. Тази мистико-апофатична богословска традиция следват впоследствие преподобни Максим Изповедник, св. Григорий Паламà и св. Симеон Нови Богослов.

Но тогава какъв е смисълът на естественото откровение и на онази истина, която се вижда чрез разглеждане на творението (Римляни 1:20)? Материалната вселена, от една страна, и човекът с неговата психофизическа структура, от друга, са емпиричен екран, в който са дадени символите на непостижимата Божия същност. Човекът се стреми да разкрие смисъла на тези символи, да разгадае тайнствения шифър (тайнопис), вложен в битието. Познаващият субект сравнява, търси нови образи и понятия, създава символи и превежда явленията в обкръжаващата го действителност на свой език. Той търси сродното между две реалности: първата сетивната, изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумирано изразено, точно в това се заключават и възгледите на преподобни Максим Изповедник. Това е символният път на разума Логос посредством логосите-символи към Логоса, Корен на всяко битие, Смисъла на цялото творение. Богооткровената истина е по-сеяна във всички сфери на битието. Тя съществува като “семена на Логоса” и мислещият дух в стремежа си към Истината на всички истини събира фрагментите на общия Смисъл[5]. Бог като трансцендентна Същност (ousia) чрез изявата на Божия живот и Божиите енергии присъства и действа в сътвореното битие, където разумът-логос се движи по символния познавателен път на логосите-символи към Предвечния Логос Първоосновата на всяко битие и Смисъла на творението.

Емил Брунер също така твърди: “От дълбокото прозрение на природата се по-ражда прозрението за Божественото… Светът е екран на божествените изяви, история на постепенното самооткровение на Бога в човешкия дух[6]”.

В православното богословие, обаче, този процес не е свързан с опитите да се изработват върху рационалистична основа адекватни понятия за Бога, а с пораждането на дълбок богословски символизъм, служещ като мост между двата свята – естествения и свръхестествения – и одухотворяващ човешката идея за Бога. Това прави възможен и синтеза между двата противоположни богословски методи катафатичния и апофатичния. В тази взаимовръзка св. Василий Велики с боговдъхновена прозорливост отбелязва в полемиката си срещу Евномий: “Няма нито едно име, което обгърнало цялото Божие естество, би било достатъчно за Неговото изразяване. Но многото и разнообразни имена, взети в тяхното собствено значение, съставят понятие, което макар и тъмно и напълно бегло в сравнение с цялостното, все пак е достъпно за нас. Едни имена, казвани за Бога, показват онова, което е в Бога, а други, обратно, което не се съдържа в Него. По такъв начин чрез тези два способа, тоест с отрицанието на онова, което не е и признанието на това, което е, в нас се образува като че ли някакъв отпечатък за Бога[7]”.

Свръхестествените истини, съдържащи се в Свещеното Писание, не са теоретико-спекулативен продукт на абстрактно-логическо мислене. Представите за Бога в Откровението се разграничават от схващането, че Бог е чиста мисъл. Триединният Бог преди всичко е Любов. Абсолютното мислене е и любов, а не логическа, лишена от емоционално-волево съотношение абстракция. Бог не е идея, която може да се приеме или отхвърли, нито е понятие или представа, които могат да отговарят на някаква обективна действителност или не, а е присъстваща действителност, непосредно усещана реалност, с която религиозният човек се намира в лично общение. Живият Бог на нашата вяра ние схващаме преди всичко в категорията “съотношение”, защото ние съществуваме във вярата единствено съотнесени към Бога. Чрез него се определя и човешката ни същност, защото в Бога можем да бъдем напълно познати (1 Коринтяни 13:12). Всяко друго съотношение може да обуславя личността с оглед на полезната и функционална значимост, да я прави средство за постигане определени цели, да ограбва нейната безусловност. Съотнесена към Бога, личността получава “безкрайната реалност на съществуването си”, за което говори и С. Киркегор. Определенията за Бога чрез спекулативното философско мислене (епископ Дж. Беркли, Й. Г. Фихте, Г. В. Ф. Хегел) свеждат Абсолютното предимно до мисленето. Разумът, мисълта, идеята са божествени. Чистото мислене се възвежда до степента на самостоятелен субект, до своего рода демиург и устроител на материята. В системата на свръхестествените истини Бог е мислене и любов. Любовта е основното отношение на Бога към творението. Логосът на цялата вселена, творческата Първопричина и Първомисъл е същевременно и Любов. Разгръщането на Логоса като Мисъл и Идея в сътвореното битие е творческо, защото като Мисъл Бог е Любов и Любовта е Мисъл. Мисълта, Любовта и Волята Божии неразделно и неразлъчно присъстват като Смисъл и Истина в динамичния ритъм на безкрайната вселена[8].

Ето защо в религиозното мислене богооткровената истина преди всичко е христоцентрична, тъй като въплътилият се Бог Слово е началото, основата и целта на цялото творение (срв. Иоан 1:7; 1:16; 3:9) и живителен извор на нашето богопознание.

Богооткровената истина е истина на вярата, тя е постулат, тя е истина априори, която в процеса на вярата придобива своята апостериорна и екзистенциална характеристика. А това ще рече, че тази истина не е самата вяра, но тя произтича от нея, конституира се върху тази основа и е теоретическият израз и резултат на отразеното от човешката личност разбиране на тази вяра. Самото богословие като наука, облечено във формите на човешкото мислене, е именно теоретическото смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране в категориите на човешката познавателна и мисловна способност смисъла, същността, целта и значението на свръхестественото Откровение. В този аспект богословието е разбиращата вяра. Постигнатата по този път истина е субективна по външната си изразна форма, защото този компонент е продукт на мислещия дух. Християнските истини на Откровението, разглеждани в онтологичното триединство “Бог, човек, свят”, имат своето обективно съдържание в Божията природа и субективна форма в човека, който като познаващ субект е обусловен от своите познавателни възможности и своеобразието на съответната историческа действителност. Тази схема има чисто богословски характер и тя е качествено различна от класическото теоретико-познавателно съотношение “субект-обект”, където системата на знанието се изгражда върху сетивния опит на познаващия обективната действителност субект.

Богооткровената истина се възприема духовно. “Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешката мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго, като сравняваме духовното с духовно. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно… А ние имаме ум Христов” (1 Коринтяни 2:12-16). В цитирания текст от св. апостол Павел е дадено с безвъпросна яснота това разграничение между “душевния човек” (тоест сетивната степен на познанието и изгражданата върху нея рационална постройка) и сферата на духа. В тази класификация “душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух”, защото това е реалност от друга битийна градация и порядък, от друго качество и тя “не иде от този свят, но от Духа, Който дохожда от Бога”. Тази истина може да бъде разбирана, сравнявана и изследвана само духовно. Ние възприемаме Божието Откровение във формата на слова, на исторически дела и събития, отразени в Свещеното Писание и Свещеното Предание. В този религиозен акт, чиято екзистенциална основа е вярата, търсещата Бога личност се възвисява към истинната същност на богопознанието. И ако вярата има действителното си претворяване там, където човекът среща Бога като Личност, където християнинът пребивава в единение с Иисуса, то това означава според определението на св. апостол Павел да бъдем в Христа, Него да следваме, в Неговия Дух да пребиваваме, Неговите мисли да имаме (срв. Филипяни 2:5), от Неговото слово да живеем, в Негова-та светлина да стоим. В това именно духовно състояние е възможно и истинното богопознание.

Богооткровената истина е есхатологична. Тя дава всеобемащия смисъл на всичко съществуващо и разкрива във финалните моменти от развитието на природата и обществото тържеството на Логоса – Слънцето на правдата. Тя е истина, осмисляща не само съществуването на отделната личност, но и на целия космос.

Богооткровената истина е спасителна. Като път, очертан от християнската вяра в стихията на евангелската любов, от тази истина блика неизкоренимата надежда в утвърждаване безсмъртното сияние на мислещия дух над небитието и жестоката неумолимост на тлението. Тя е истина, която носи спасението във вечния живот.

Богооткровената истина е истина от друга градация на битието, поради което тя се изразява чрез тайнственото значение на символа. Вярата облича знанието за догматическите истини в символична дреха, в образен език, прикриващ чрез последователни противоречия висшата истинност и глъбина на съзерцанието, счита отец Павел Флоренский[9].

За християнина, който с очите на вярата вижда Бога, идеите в божественото Откровение са истини от по-висш порядък и реалността на Божието битие – най-висшата действителност. Тези истини са абсолютни по своя характер, тъй както и Сам Бог е абсолютен по Своята природа. Но те не са статични и абстрактни, защото, действащи екзистенциално в човека, те са живот и възходящо динамично творчество. И това не са голи абстракции, тъй като Трансцендентното, схващано като жив и личен Бог, не е безкрайната отдалеченост, но е непосредствено присъстващото в богообразната човешка същност там, където Троичният Бог действа в отделната личност и в човешката общност и конкретното битие на Божията сила е любов, истина и добро.

Богооткровените истини се съхраняват, формулират, преподават и разясняват от св. Православна църква, явяваща се техен сакраментален носител в историческия развой на човечеството. Тази Църква, която молеща се и правилно славеща Бога, вярваща и преподаваща, ръководена от Духа Иисус Христов (Иоан 16:13), прониква все по-дълбоко в глъбината на Словото, за да познаем и ние Божията Истина, която е нашата Светлина (Иоан 1:9), нашият Път и Живот (Иоан 14:6).
____________________________
*Източник – http://www.bg-bogoslovi.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ср.Weiher E., Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchlichslavischer Übersetzung, MLS, Bd. VIII, Wiesbaden, 1969, p. 8.

[2]. Православная богословская энциклопедия, т. II, Петроград, 1901, с. 112.

[3]. Ср. Кузанский, Николай, Сочинения в двух томах, т. 1, М., 1979, с. 50-142 и с. 283-288.

[4]. Ср. Ареопагит, Псевдо-Дионисий, За божествените имена, С., 1999, с. 44-51, с. 90 и сл.

[5]. Ср. Ахимандрит Киприан (Керн), Антропология св. Григория Паламы, Париж, 1950, с. 330.

[6]. Brunner Em., Philosophie und Offenbarung, Tübingen, 1925, p. 17-18.

[7].Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго. Опровержение на защитительную речь злочестиваго Евномия. т. 1, С.-Петербург, 1911, с. 470.

[8]. Ср. Ратцингер, Йозеф, кардинал, Введение в християнство.

[9]. Ср. свещ. Флоренский, Павел, Столб и утверждение истины, М., 1914, с. 202.

Изображение – авторът, професор д-р Антоний Хубанчев. Източник – Гугъл БГ

Отговор на Жан-Пол Сартр

Габриел Марсел

Нека започна с уточнението, че в случая ще говоря като философ, а не като католик.

В заглавието на моето изложение аз вложих два образа, две фрази, зад които разпознавам най-вече Жан-Пол Сартр, който непосредствено след Освобождението сензационно заяви пред група журналисти, очакващи го на някакво швейцарско летище: „Господа, Бог е мъртъв”.

Искам също така да спомена един руски космонавт – струва ми се, че беше Гагарин, – който информира слисаната тълпа, че е заварил небето празно.

Без коментар за момента.Верен на собствения си метод, сиреч за „въпроса, поставен като въпрос”, аз начевам своя размисъл. Кой задава въпроса? Към кого е отправен този въпрос? Въз основа на какъв авторитет запитаната личност смята, че може да отговори на въпроса?

И преди всичко, кой се информира? Може ли да се твърди, че това е без значение? Не ми се вярва да е така. Голям брой човешки същества днес са безразлични към този въпрос, да кажем дори, че той не представлява за тях интерес, нито пък има някакво значение. Ала има много хора – може би не толкова многобройни, колкото първите, но в случая това е без значение, – които вярват, че Бог съществува. Мнозина други обаче са убедени, че Бог не съществува, и следователно те не си задават този въпрос.

Така че този, който пита, е този, който се съмнява или повече или по-малко тревожно настоява да бъде информиран.

Ала тук незабавно изниква друг един въпрос: към кого се обръща Бог? Дали към тези, които искат да знаят повече за Него, тоест към учените, философите и теолозите, които смятат, че са страна по въпроса. Мисля, че едва ли би било възможно да изясним откъде тръгва претенцията на едно подобно знание, в името на което някой учен или философ смята, че е в състояние да даде желания отговор. Без съмнение става дума за доста неясна идея, за съждение или демонстрация, основаващи се върху много по-обширен и задълбочен опит от този, с който иначе разполага този, който пита.

В случая имам предвид уведомлението, с което Жан-Пол Сартр ощастливи журналистите от Женева или Цюрих. Думата уведомление ми се струва най-точна. Защото от нея произтича следното твърдение: „Аз съм в състояние да ви съобщя тази важна новина: „Бог е мъртъв”.

Вече нееднократно съм изтъквал, че има фундаментална разлика между начина, по който Ницше е прошепнал това свое твърдение, пропито от тревога и даже ужас, и тази журналистическа деградация, която, може би без Сартр да си даде сметка, промени изцяло неговия обхват и същност.

Нека най-сетне разберем, че в случая на Ницше става дума за лично и трагично събитие, изникнало в живота на един човек, който някога е бил вярващ, но констатира, че Бог се е оттеглил от него; оттегляне, което е абсолютно и както изглежда, потапя целия свят в нощта. Тук, поне в началото, не се забелязва нищо, което да наподобява арогантната претенция, съдържаща се в Сартровото уведомление, или пък на информацията, дадена ни от космонавта, която се различава от първото твърдение само по по-голямата си степен на наивност. Разликата между случая на Ницше и двата други е във фундаменталното различие между екзистенциалното и обективното – нека дори да уточним: обективното, претендиращо да е такова.

Защото ако някой спре един произволно срещнат човек и му зададе следния въпрос: Бог мъртъв ли е?, то неговата цел вероятно ще е да получи също толкова обективен отговор, колкото би могъл да бъде евентуалният отговор на въпроса: Марс обитаван ли е? Впрочем тъкмо в този план се вмества и отговорът на астронавта.

Тук обаче е необходимо да задълбочим своя размисъл: на въпроса: Има ли живот на Марс? – астрономите, лишени от фотографии и други елементи на обективна информация, каквато биха могли да им предоставят астронавтите, са принудени да дадат отрицателен отговор. Ала ситуацията е фундаментално различна, щом става въпрос за Бога. И веднага, за да предотвратим всяка деградация, трябва да отбележим, че Бог не може да бъде сведен до обект, а аз бих добавил – и до идол, до eidolon. Което означава, че колкото повече вярата бъде пречистена, толкова повече идеята за положително или отрицателно засичане на местоположението, за „нещо-което-го-няма” ни се разкрива не само като нещо неадекватно, но и абсурдно. А същевременно трябва да бъде осъдена идеята за някакво ние другите, което играе ролята на трибунал, упълномощен да се произнася по този въпрос.Философът, отговарящ на поставения въпрос, трябва да се опита да убеди човека, който го е задал, напълно да се откаже от представата, че съществува компетенция, в името на която някой е в състояние да му предложи търсения отговор.

Ала е много вероятно, след като формулирам този отговор, да се натъкна на следното възражение: „Вие не отчитате – ще възразят някои – съществения факт, че твърдението: „Бог е мъртъв” съдържа историческа референция. Нещо, което означава, че сме стигнали до определен момент в историята, когато Бог вече не може да живее”.

Нека се опитаме да преведем твърдението на по-внятен език. Онова, което се предполага, че вече не живее или не може повече да живее, е вярата.

Но какво в случая разбираме под вяра? Изглежда, че не иде реч за нещо, което да напомня психологическо предразположение. Защото и до днес милиони човешки същества разполагат с нещо, което те наричат вяра. Нашите авгури ще съзрат или ще предпочетат да го сметнат за някаква „незначителна отживелица”. И така ще си отредят правото да се произнасят по това какво е била, какво е все още или какво никога не е била една жива вяра.

Но въпросът се поставя с нова сила. И той ни препраща тъкмо към това да се опитаме да разберем безспорното влияние, което вярата упражнява, колкото и то да е неявно, а понякога и странно; това е проблем, неподдаващ се на изясняване.

***

В перспективата, очертана от направените дотук мои бележки, трябва да призная, че ако някой наистина ме запита сериозно, сиреч тревожно, за смъртта на Бога, не бих могъл да му отговаря другояче, освен по следния начин, тоест сократически:

„Най-напред не си мислете, че аз или някой друг разполагаме със знание, в името на което можем да дадем обективен, тоест универсално валиден отговор на въпроса, който буди у вас тревога”. Настоявам особено върху думата тревога. В случая тревогата се противопоставя на любопитството, което, като такова, е банално, фриволно и следователно незначително. Тъкмо любопитството е в основата на всички търсения, на които се отдават не само периодичните издания, но и статистическите институти, които, независимо какво мислим за тях, не се издигат на особено високо равнище.

Което означава, че на вашата тревога може да бъде даден отговор единствено от вас самия. Но нека съсредоточим за миг вниманието си върху думите вас самия. Ще трябва да признаете, че вие самият, освен като жертва на най-порочната абстракция, не можете да бъдете сведен до някакво ядро, идентично със самия вас. Истината, напротив, гласи – и вашата тревога го показва най-добре, – че в самия себе си вие търсите нещо по-голямо от себе си или нещо по-дълбоко от себе си, което не може да бъде определено, а може само да бъде засвидетелствано. Основният въпрос е този за свидетелството. Всъщност става дума за една среща. Но тутакси трябва да добавим, че научният и технически начин на мислене, който се налага навсякъде днес, е очевидно най-неподходящ за това да ни помогне да разберем какво означава да срещнеш, защото срещата не може да се сведе до случайност или съпоставка. Ако ви е дадено да срещнете някой свидетел на Бога, за да има този глагол наистина смисъл, то тогава, по силата на някаква тайнствена промяна, нещо извън-вас минава във-вас или засвидетелстваното става съ-свидетелство.

Разбира се, в един „счупен свят”, какъвто е нашият, вие можете да срещнете дори Ницше, тоест някого като този, когото бихме могли да определим като един от редките и автентични свидетели на смъртта на Бога; тогава между вас и него не би могло да се случи друго, освен обяснение, като в случая ще си позволя да си послужа с немската дума, която е най-удачна: Auseinandersetzung[1].

Едно обяснение от този род може да бъде единствено екзистенциално и трагично. Ала в никакъв случай не следва да се оставите да ви мътят мозъка разни знаещи, които в името на марксизма или на друг изъм ще се осмелят да ви убеждават, че днес Бог е мъртъв. Защото, изведено до съждение с обективна претенция, твърдението се свежда до измама.

Желанието и надеждата

По своя замисъл този текст е само пробив – който на някои може да се стори даже дързък, но е все пак съществен, – защото това, за което тук става въпрос е най-основното в целия човешки живот: търсенето как да устоим на изкушението на отчаянието, което може да ни обземе във всеки един момент.

Вече писах в една от моите книги (Битие и обладание, с. 108) за метафизиката като екзорцизъм на отчаниято.

Но основната причина, поради която държа да разработя тази тема, се коре-ни във факта, че по този начин мога да атакувам едно от клишетата, което винаги са ми лепвали с охота, така че то се ползва с известна популярност: според това клише аз съм „философ на надеждата”, за разлика от Сартр, който очевидно би трябвало да бъде тъкмо обратното. Очевидно в случая философията на надеждата се слива с оптимизма. Ще се опитам да разсея тъкмо това недоразумение. По никакъв начин не би трябвало да бъда възприеман като оптимист: в някакъв смисъл Сартр е може би дори по-оптимист от мен.

Ала защо избрах най-напред да говоря за желанието? Защото тук отново опираме до често объркване, което според мен е доловимо дори в Етиката на Спиноза. Ще се позовава на II схолия, 12-13 теорема от книга III на Етика:

Spes namque nihil aliud est, quam inconstans Laetitia, orta ex imagine rei futurae vel preteritatae, de cuius eventu dubitamus.

Metus contra inconstans Tristitia, ex rei dubiae imagine etiam orta.

Надежда е непостоянна Радост, която произлиза от идеята за един бъдещ или минал предмет, в чиято участ донякъде се съмняваме.

Страх е непостоянна Скръб, която произлиза от идеята за един бъдещ или минал предмет, в чиято участ донякъде се съмняваме[2].

Ясно е, че дефиницията на Спиноза се отнася най-вече до желанието. Ето защо бих искал да изясня колкото се може по-добре къде е разликата между желанието и надеждата.

Нека отначало се опитаме възможно най-ясно да определим какво означава да желаеш: в случая възприемам желанието в неговата най-елементарна форма като въжделение. Да вземем най-простия пример: този на детето, залепило лице за витрината на сладкарницата, което желае да вкуси от някакъв сладкиш, който обаче си остава недостъпен за него. Ясно е, че детето е като всмукано от обекта на своето желание. Този пример обаче ни дава възможността да предположим, че това състояние няма да се задържи дълго, защото детето, след кратка въздишка, ще продължи по пътя си. Но нека вземем друг пример – да предположим, че става дума за велосипеда на някое от неговите приятелчета, който то жадува много силно. Тук желанието би могло да има обсесивен характер. Много вероятно е възможната обсесия да се явява винаги като хоризонт на желанието. Поне при хората, защото при животните тя си остава на нивото на стръвното желание.

Във всеки случай тук показателно е едно състояние на напрежение, което можем да определим като непоносимо – става дума за ситуация, която е нещо като фрустрация на въображаемото удовлетворение.

Най-вече искам да подчертая, че всяко желание е насочено към обладание, към някакво притежание. Смятам, че е наистина така, ако обаче признаем, че това притежание може да се дематериализира, какъвто е случаят с някои форми на амбицията. Амбицията не е необходимо да е насочена към придобиването на материални блага. Стремежът към почести може на първо място да означава стремеж към признание. И тук може да се каже, че сме на границата, където се извършва преход от обладание към битие (нещо, което може би не успях да разкрия в максимална степен.)

Може ли тогава да се твърди, и то с пълна убеденост, че желанието е пасивност? Смятам, че това е, общо взето, вярно, щом желанието стане обсебващо и по-този начин поробващо ни. Ето защо в някакъв смисъл Спиноза е бил прав да говори за човешкото робство. И все пак можем да се запитаме не е ли потребно да използваме някои нюанси, поне що се отнася до амбицията. Желанието би могло да е източник на неизчерпаеми инвенции и даже можем да се запитаме дали в крайна сметка то не е в основата на развитието на техниката.

Светът на техниката не съвпада ли със света на желанието?

Не смятам, че можем да се подпишем под подобна формула, ако не внесем една много важна корекция. Изобретателността като такава, дори и предизвикана от желанието, не съвпада с него, има различна същност, не се разполага в същото измерение, доколкото тя е нещо творческо.

И обратното, опитаме ли се да проникнем в дейността, чрез която се създават и усъвършенстват техниките, за да разгледаме същите тези техники вече като обекти и апарати, трябва да признаем, че техният свят е изцяло подвластен на желанието; този свят предполага рекламата, доколкото тя е изтъкана от желанието, което си поставя за цел да пробуди.

В тази перспектива се сещаме за мъдростта, повече или по-малко вдъхновена от Изтока, която не само че обезценява техниката, но и атакува самото желание, отхвърляйки го радикално.

Така стигаме и до критиката на подобен начин на живот, формулирана от Шопенхауер в Светът като воля и представа – критика, напълно валидна и днес, макар и при употребата на един друг език. Ако възприемем сериозно критиката на консумативното общество, такава, каквато се извършва почти навсякъде в последно време, ще трябва да признаем, че тя, в крайна сметка, достига до едно шопенхауеровско заключение.

Не смятам да навлизам в дълбочина в тази концепция, ала поне що се отнася до мен, искам само да отбележа, че тя ми се струва оправдана единствено в перспективата на светостта и най-ясно проличава в абсолютната любов.

Ще си позволя за момента да оставя настрани термина любов, който винаги рискува да предизвика противоречия, доколкото в моя речник заема също толкова централно място, колкото и терминът предразположеност.

Искам само да отбележа трудностите, с които се сблъскваме, когато търсим да преведем тази дума например на немски. На един от моите преводачи му хрумна идеята да се послужи с думата Verfügbarkeit[3]. Нещо, което е едно сериозно противоречие. Защото тази дума обозначава възможността да разполагаш, тоест да си служиш с нещо или някого, уподобен на вещ (zur Verfügung stehen[4]). Би било по-добре да се използва немската дума Bereitschaft или английската Readiness. Тези думи насочват ума в насоката, която имам предвид, и се проясняват най-вече, когато се опитаме да ги дефинираме отрицателно – тоест да се замислим над не–предразположеността. Ето какво съм написал в книгата си Битие и обладание на 11 март 1931 година:

 Да задълбочим понятието непредразположеност. Струва ми се, че то съответства на това, което най-радикално определя тварта като такава. Питам се, от тази гледна точка, дали не можем да дефинираме изцяло духовния живот като съвкупност от дейности, чрез които ние се стремим да ограничим в себе си полето на непредразположеността. Връзката между факта да-не-си-на-разположение и това да се чувстваш или да се смяташ за незаменим. Да се покаже, че да-не-си-на-разположение е неотделимо от един особен начин на връзка със себе си, че то е дори нещо по-първично и по радикално, отколкото любовта към себе си.

Този текст се нуждае от някои пояснения, за да стане ясно какво означава едно същество да бъде на разположение. Ако искате да го разберете, прочетете малко от сцената между Осмонд и неговия баща от II действие на пиесата ми Един Божи човек.

Всяка заетост по някакъв начин ни подтиква да не сме на разположение, което не означава, че незаетият човек е по необходимост разположен.

Това, което се опитвам да изясня в рамките на този текст, е, че присъщо за желанието е да ни подтиква да не бъдем на разположение.

Дали защото желанието ни центрира в самите нас? Това е едновременно и вярно, и невярно, защото в най-общ смисъл може да се каже, че желанието е само по себе си твърде егоистично, но в един по-дълбок смисъл според мен е вярно, че в желанието има наченки на отчуждение, доколкото азът се проектира и губи в желания обект (Битие и обладание, с. 86–87)

Ето защо, съхранявайки характеристики на напрежението и отчуждението в това да не си на разположение, ние се оказваме подготвени за прехода към обратното, който ще ни позволи да откроим абсолютната оригиналност на надеждата.

Приложение

Текст на Шарл Пеги, който пояснява някои тези от „Желанието и надеждата”

Ако нещо ме учудва, казва Бог, това е Надеждата.

Няма как да не го забележа.

Тази малка надежда, на вид тъй незначителна, тази малка рожба, безсмъртна надежда.

Любовта е злочестието да напуснеш себе си… за да възлюбиш своя ближен, няма какво друго да сториш, няма къде другаде да се озовеш освен в безизходица…

Ала надеждата не идва сама по себе си. Надеждата не е съвсем сама; за да се надяваш, детето ми, трябва да си блажен: да си получил, приел голямата благодат.

Малката надежда напредва, съпроводена от двете си сестри, тъй че нямаме грижа само за нея.

По пътя на спасението, по плътския път, по трънливия път на спасението, по безкрайния път, по пътя, в който е съпроводена от двете си сестри, малката надежда напредва.

Вярата вижда това, което е във времето и във вечността.

Надеждата вижда това, което ще бъде, във времето и за Вечността.

(Шарл Пеги, Портик на тайнството на втората добродетел (Le Porche du Mystère de la deuxième vertu, Paris, 1912).

Превод от френски: Тони Николов

______________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Обяснение, изложение (нем.). – Б. пр.

[2]. Бенедикт де Спиноза, Етика, превод д-р Марко Марков, София, Наука и изкуство, 1981, с. 217–218. – Б. пр.

[3]. Наличност, разполагаемост (нем.) – Б. пр.

[4]. Стоя на разположение (нем.) – Б. пр.

Габриел Марсел (1889–1973) е френски философ, писател и драматург. Един от най-значимите християнски мислители на ХХ век, той често бива определян като християнски екзистенциалист (дефиниция, която лично той не приема, предпочитайки да нарича идеите си конкретна философия). Роден в богато буржоазно и атеистично семейство, на четиринадесет години той се обръща към вярата, а през 1929 година приема католицизма. Ученик на Бергсон, Габриел Марсел завършва философия, но академичното философстване не го задоволява; той започва да търси собствен път, който да задълбочи неговите интуиции. Смъртта на майка му, когато е едва на четири години, заостря вниманието му върху това, което той отрано определя като екзистенциален опит. Според Марсел съществуването е уникален опит на всяко съзнание. Човекът го открива, ангажирайки се в света, но в същото време бива ограничен от същия този свят. Ето защо следва да се освободим от духа на абстракцията, насочвайки се към мистерията на битието – нещо, което Габриел Марсел осъществява още в първата си прочута творба Метафизически дневник (1914-1923), която твърде рано предусеща интуициите на екзистенциализма, нашумял след Втората световна война. Сред другите му основни съчинения са: Битие и обладание (1935), Homo Viator (1944), Мистерията на битието (1950), Присъствие и безсмъртие (1951), За една трагическа мъдрост и отвъд нея (1968).

Предложените тук текстове Dieu est-il mort? (Бог мъртъв ли е?) и Le désir et l’espérance (Желанието и надеждата) се публикуват за първи път в света, тъй като не са включвани досега в нито едно прижизнено или посмъртно издание на Габриел Марсел. Преводът е направен по сканирани машинописни оригинали, открити от Teresa I. Reed от Gabriel Marcel Society (http://gms.lemoyne.edu/centers.htm). От архивните фишове става ясно, че лекцията Бог мъртъв ли е? е изнесена пред студенти на 25 февруари 1969 година в амфитеатъра „Льороа-Болийо” на френския Институт за политически науки, а текстът Желанието и надеждата е четен по Радио Франс през месец ноември 1968 година.

Изображения – авторът, Габриел Марсел. Техен източник – http://www.yandex.ru.

Орлин Йорданов

Обикновено се смята, че въпросът за смисъла на живота е най-баналният философски въпрос, а също че току-що направената констатация е тривиалност, която отдавна е прехвърлила средите на философите и вече е ши­роко известна и в средите на „нефилософите“.

Истината е, че така наречените философи са вероятно единствените, за които въп­росът за смисъла на живота съвсем не е банален. Вярно е, че на него мо­же да се отговаря скучно и банално, но самият той не е такъв. Тъкмо нап­ротив – според философите той е най-важният въпрос, а някои дори твър­дят, че е единственият въпрос, на който си струва да отговаряме. Не би могло да е другояче, тъй като обявяването на даден въпрос за банален, ску­чен и тривиален е по същество отказ от занимаване с този проблем – просто начин да се каже, че въпросът е безсмислен или че такъв въпрос реално не съществува, а това очевидно е реакция, която не може да се очаква от един философ. Ако дейността на философа е да размишлява, то той едва ли би стеснявал умишлено кръга на философските си питания.

Причината, поради която хората смятат, че въпросът за смисъла на жи­вота е банален, е че не може да му се даде еднозначен отговор.

Вярно е, че повечето въпроси, които ни се налага да решаваме в ежедне­вието ни са или от практическо естество, или се отнасят до някакви фак­ти. Повечето от тези въпроси са наистина важни, доколкото се отнасят до условията на живота. Свиквайки с това, ние неусетно започваме да очакваме, че важните въпроси по принцип се отнасят до материални не­ща, до неща, които можем ясно и отчетливо да възприемаме и освен то­ва считаме, че един въпрос е смислен и сериозен, само ако от неговото решаване има практически резултат, само ако след занимаването ни с не­го наличните блага в света са нараснали. В резултат на това сме склон­ни да обособим една група въпроси, които обикновено наричаме „абстракт­ни“ или „отвлечени“ или просто „философски“ и ги третираме като безс­мислени и безплодни първо, защото това, за което питаме не е ясно и вто­ро, защото те на практика не могат да бъдат решени.

Сега трябва да кажем, че това е вярно, но само наполовина. Вярно е, че повечето въпроси, които ни се налага да решаваме са от по-горе описа­ния характер, но те все пак са въпросите само за нашия бит. И макар че битът заема – при това не без основание – голяма част от нашето вни­мание и ангажира съществени дялове на нашия живот, все пак той не е тъждествен със самия наш живот. Защото освен битово, човекът е и битийно същество; освен че се разполага в бита, човекът присъства и в битието. И при това второто, според настояването на философите, е да­леч по-важното, защото първите въпроси засягат все пак само условия­та на живота и то в неговите по-низши биологични или социални аспекти, а другите въпроси визират самия живот на човека и то в неговия екзис­тенциален смисъл.

Въпросът „Как да съществуваме?“ е без съмнение важен въпрос, но въп­росът „Защо изобщо съществуваме?“ е качествено различен въпрос, кой­то много повече приляга на съществото, наречено човек. Първият сочи към онова общо, което имаме с всяко живо същество на този свят, дока­то вторият ни показва като уникални същества, родеещи се с безтелес­ните същности.

Вярно е по-нататък, че на такъв тип въпроси не може да се даде факти­чески отговор, защото те не се отнасят до факти, а до смисли. Но то­ва съвсем не означава, че подобни въпроси са безсмислени. Изключително важно е човек да размишлява върху тях, защото иначе той би живял някак „наслуки“, би се оставил по инерция в руслото на живота и вместо да пре­образява света „по свои образ и подобие“, би позволил на този свят да го моделира по силата на чистата случайност. Доколкото човекът е твор­ческо същество, което е призвано да придава образи и форми на нещата, дотолкова нему подобава да живее според един жизнен проект, на който той е автор. Този проект обаче не касае само своя автор, а представля­ва една светогледна, духовна визия, отнасяща се и включваща цялото чо­вечество.

Тук, разбира се, има едно огромно изкушение – тази визия трябва да е то­тална, но не бива да е тоталитарна. Последното е възможно, само ако участието на всички хора в този жизнен проект е положено върху личната им свободна воля като първи и най-висш принцип на всяка човешка общност. Тъй че ако все пак съзнанието трябва да оформя битието, то това съзнание следва да е разгърнало подобен смислен жизнен проект, а това ще рече човек да е размишлявал по-дълбоко върху въпроса за смисъла на живота. Не отричам, че без това изискване животът в неговите биологич­ни аспекти е все още възможен, но силно се съмнявам, че за човека това ще означава нещо повече от раждане, хранене, размножаване и умиране. Да се живее някак без това е възможно, но да се живее смислено, правилно, достойно и пълноценно – едва ли.

Но въпреки всичко това мнозина смятат, че щом на въпроса за смисъла на живота не може да се даде еднозначен отговор, то всеки отговор е еднак­во верен или неверен. Така излиза, че отговорът няма никакво значение, че малко или много всеки отговор е фикция. Но ако това е така, то и въп­росът е малко или много фикционален – тоест недействителен, измислен. Оттук лесно се вижда защо мнозина изобщо не си дават труд да размиш­ляват по този и по подобен род въпроси. Обикновено те разполагат с един готов отговор, който очевидно – ако съдим по честотата на явяването му – не е резултат от свободно лично размишление, а е продукт на масово­то съзнание. Последното, разбира се, не означава, че такъв отговор не е плод на мисленето, но е очевидно плод на най-лесното мислене, което се движи по посоката на най-малкото съпротивление. Това е мислене „по инерция“ и то даже не точно мислене, а по-скоро някакво решение на съ­щество, което се усеща под заплаха. Този готов отговор е много повече защитна реакция, отколкото някакво съзерцание, много повече психичен, отколкото духовен акт, по-скоро реакция, отколкото рефлексия.

А заплахата е реално осезаема, защото въпросът за смисъла на живота може да нахлуе в нас, да застане в центъра на съществото ни и да бло­кира за дълго време иначе добре разработената и смазана машина на на­шето ежедневие. Този въпрос – и онези, които имат опит с него добре зна­ят това – ни връхлита изневиделица. Той не чука учтиво на вратата, а влиза с взлом, като „нечакан и неискан гостенин“ и из основи разклаща всичките ни навици и тренирани жестове и ходове като проблематизира най-очевидното и наличното. Този въпрос е от такова естество, че може радикално да промени посоките на нашия интерес – ние започваме да виж­даме проблеми там, където до вчера сме мислели, че всичко е наред и прес­таваме да се тревожим за неща, които допреди малко сме наричали „не­щата от първа необходимост“. И от едни уверени в себе си, движещи от­даващите ни се неща с минимално усилие, ние се превръщаме в дълбоко разколебани хора, заобиколени от непознати и неподатливи неща, изпълне­ни със загадъчност и всяващи страх и даже ужас. Последното се дължи на това, че с въпроса за смисъла на живота ние най-радикално и болезнено осъзнаваме факта на своята смъртност. Когато проумеем това в макси­мална дълбочина, ние долавяме най-внятно чуждостта и нечовековостта на битието. Нищо не ни е така близко и родно, колкото животът и нищо не ни е така чуждо и противно, колкото смъртта. И макар че да сме жи­ви не можем никъде другаде, освен в този именно свят, ние започваме да мислим, че той не е нашето място, щом – уви – в него е възможна и на­шата смърт. Как може светът да е единствено възможният и даже „най-добрият от всички възможни светове“, щом в него именно се случва на­шата смърт? Така въпросът за смисъла на живота получава един неочак­ван обрат – той се обвързва с проблема за смъртта. Даже нещо повече – проблемът за смисъла на живота е всъщност проблемът за смъртта. В своята нова формулировка той би следвало да звучи така – „Възможно ли е изобщо да има смисъл такъв живот, който е краен и ограничен?“ Тук би трябвало да поспрем и да си изясним въпроса. Ако е факт и е вярно, че ние сме смъртни същества (а опитът ни уверява, че това е така), то какъв смисъл има нашият живот? Всичко, което правим, казваме, желаем; всич­ко, което вкусваме и изпитваме; всичките ни намерения; всички събития и лични преживявания – изобщо всичко, което съставлява нашия живот е безсмислено, ако е вярно, че идва един миг, в който нашата личност изчез­ва и след този миг никъде, никога и по никакъв начин ние, именно ние, не съществуваме. Ако това ви се струва пресилено, то спрете за момент и помислете или не, по-скоро почувствайте, с цялото си същество почув­ствайте, сковаващия ужас, който ви обзема при мисълта, че вие, именно вие, не сте. Ето днес, когато все още сте, все още съществувате в пъл­нотата на живота, някое ваше намерение ви се вижда смислено и добро. Напрягате сили, жертвате разни неща, за да го осъществите и го пости­гате. Нека приемем, че сте го постигнали дори по-добре, отколкото очак­вате, че самите вие сте изненадани от резултата и тогава радостта ви е голяма и заслужена. Постигнатото намерение вече не съществува акту­ално, но то не загубва смисъла си, само защото вашата памет, която ви­наги е будна, го държи за вас в битието. Това, че нещата престават да съществуват е едно крайно неприятно тяхно свойство, което ни причиня­ва много тъга и страдание, но все пак скромна утеха за нас е, че поне ние все още сме, и докато сме и самите вече изчезнали неща не престават да имат смисъл. Простичко казано, нещо изобщо има смисъл, докато и до­колкото съществува, и ако престане да съществува, смисълът му не се гу­би, само защото ме има мен, в когото се съхранява неговото битие**.

Ако от субективна човешка гледна точка аз съм последната възможност нещата да са смислени за мен, то какво се случва с нещата и техния смисъл пред лицето на смъртта? Ако не само нещата, ами и аз, доколко­то все пак съм нещо сред неща, преставам да съществувам, както ни уве­ряват опитът и секуларната съвременна наука, то в чия памет ще се съх­рани споменът за моето съществуване, та и сега, когато вече ме няма, да е смислено и това, че съм бил и това, че сега ме няма (ако изобщо мо­же да е смислено това, че ме няма). Тук, предполагам, някой, който разби­ра божествеността в термините и духа на абсолютния идеализъм (тоест според мен безлично и някак твърде отстранено от човековостта и без капка интимност и святост) би възразил, че е доста претенциозно да обя­вяваме човека едва ли не за мяра на всички неща и че това, до което дос­тигнахме преди малко е логичен резултат от субективирането на целия въпрос. Той вероятно би казал още, че нещата не са смислени, поради чо­века, а са такива сами по себе си и че от това, че човек е престанал да съществува не следва, че светът се обезсмисля. Това е така, ще каже той, защото нали поне Бог съществува и ето, в Неговата памет се съх­раняват и нещата, и моята памет за нещата, и даже и аз самият и при това завинаги, защото Бог никога не ще престане да съществува. Това възражение не е удовлетворително, а още по-малко удовлетворява дадени­ят отговор. Първо, защото това, че Бог съществува и ме съхранява в па­метта Си, никак не ме ползва, понеже тук се касае за мен самия, за моя­та личност, и второ – налице е една безсъдържателна и даже малко ци­нична аналогия – така, както нещата не губят смисъла си, поради моето битие, така и аз не губя смисъла си поради битието на Бога. А цинизмът се състои в това, че аналогията скрито твърди, че човекът е нещо. Чо­векът обаче не е нещо, а личност и разликата е, че нешата са ценност заради нещо друго, а личността е ценна сама по себе си. За­това нещата могат да бъдат осмисляни по този начин, а личностите – не. А който смята за уместен подобен отго­вор, споменава Божието име напразно, защото, вместо „Бог“, си мисли някакъв безличен чисто философски принцип.

И тъй, първото условие за смислеността на живота и изоб­що за смислеността на всяко нещо е неговата непрекъсна­тост. Едно нещо, за да е смислено, не трябва никога да свършва. Не че смисълът му се състои в това никога да не свършва (защото това може да е налице и все пак то да е безсмислено), а по-скоро, че това никога да не свършва е непременно условие то да има какъвто и да било смисъл. Отнесено към факта на човешката смърт, това положение предполага, че нашият живот може да има някакъв смисъл само ако лич­ното присъствие на всеки един от нас е вечно или – казано на традици­онен философски език – само ако онова, което всеки нарича „Аз“ е безсмъ­ртна субстанция. Безсмъртието на душата е безусловно условие за смисъла на нашия живот. Ако ние допуснем, че няма нищо в нас, което да трае вечно, то оттук следва, че животът е един абсурд. Ако ние сме на­истина смъртни, то е невъзможно да сме наистина живи. В този случай смъртта не просто слага край на нещо съществуващо – тя свидетел­ства, че и от самото начало и през цялото време сме били живи мъртъв­ци и „мъртви души“.

Именно тук следва да спомена накратко и за отговора, който мнозина да­ват с удивителна лекота, с което започна и настоящото размишление. На това, че ако сме наистина смъртни, то животът ни не може да има смисъл, обикновено, без никакъв потрес, сякаш става дума за цената на краставиците, се отговаря, че това съвсем не било така, защото ето, човек работи, живее и оставя следа подир себе си – завещава на бъдни­те поколения своите вещи, своите мисли и преживявания, своите успехи и провали, мечтите, надеждите и страховете си. Освен това, той продъл­жава да съществува в своите деца и в спомените на своите близки. И ако човек е съумял да остави „драскотина в паметта“ на другите, то жи­вотът му не е бил напразно и всичко, всичко е имало смисъл. И освен то­ва, нали след смъртта ни частица от нас продължава да съществува под някаква друга форма? Ние се разлагаме на съставните си части и оста­ваме в света. Наистина, преставаме да бъдем хора, но не изчезваме в Ни­щото, а пък и кой знае – може би съществувайки като капка вода, светът ще ни разкрие неподозирани и недостъпни за нас преди страни и аспекти на своето битие.

Аз, разбира се, не отричам, че в това има известна поетика, красота и даже идиличност, но за съжаление тук поетиката и идилията не ни вър­шат работа. Опасявам се, че с подобни прелестности поставеният въп­рос не намира никакво решение. Единственото, което става ясно е, че ако това не се казва на шега, то свидетелства за решителния отказ да се разсъждава сериозно върху най-важния въпрос на човешкото битие. Това не означава нищо друго, освен жертване на личната свобода в името на катадневната сигурност с цената на най-голямата баналност, която човек при липса на ангажимент към собствения си живот може да произведе. За­щото нали все пак никакво утешение не са за нас всички тези кръговра­ти на веществата, албуми с овехтели снимки и посадени дръвчета? Как­во общо ще имам аз, именно аз, с всичко това, когато мен, тъкмо мен, няма да ме има? Между нас казано, то и сега, и днес, когато все още съм, няма голям смисъл, а какво остава за после. Не, ако попитаме себе си, лич­но себе си, за смисъла на всички тези неща, то ще трябва все пак да бъ­дем искрени, с риск да смутим душата си, и да отговорим, че всички те­зи неща могат да имат смисъл, само ако аз съм. Те имат смисъл ако се случат на мен, а ще се случат на мен, само ако аз съществувам и при то­ва ако съществувам винаги. А и аз съвсем не мога да си помисля, че не съ­ществувам, защото никой не може да мисли небитието, а още по-малко своето собствено небитие. „АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ“ е едно винаги невярно съждение, защото ако това съждение е, и е вярно, че е, то това може да е така само при условие, че то е нечие съждение. Но ако аз не съществу­вам, то самото това твърдение е ничие и, следователно, то би било вяр­но, ако самото то не съществува, което е очевиден абсурд.

И тъй, досега направеният анализ сочи, че ако смъртта наистина е рав­носилна на абсолютна гибел за нас и ние наистина прекратяваме своята връзка с битието, то животът ни приживе е лишен от всякакъв смисъл. Нищо от онова, което съставлява нашия живот не може да го осмисли, за­щото всичко свършва в мига на смъртта. Такъв е суровият извод, до кой­то трябва да достигнем, и затова сега за нас въпросът е дали смъртта наистина е нашият край или е, както казват, врата и преход към друго из­мерение на битието. Този въпрос обаче стои някак встрани от настоящото размишление и засега ще се ограничим само да кажем, че ние не раз­полагаме, а и най-вероятно никога не ще се сдобием с доказателство как­то за едното, така и за другото. Не можем да бъдем сигурни както, че ду­шата е безсмъртна, така и че е смъртна. Следователно, това е въпрос не на знание и наука, а на вяра. Тук само ще кажа, че напълно разбирам онези хора, които вярват, че душата е безсмъртна, защото и аз се числя към тях. Все пак в това има смисъл, независимо дали е така или не е. Но оне­зи, които вярват, че душата е смъртна съвсем не мога да ги разбера, за­щото в това няма никакъв смисъл, пък дори и някога да се окаже вярно. Та представете си само за миг, просто отпуснете въображението си, че на човек някак си му се отдаде да проумее секунда преди смъртта, че е …смъртен! Отдаде му се да узнае, че целият му живот е бил напразно и че изобщо не е имало никакво значение дали е съществувал или не е, че не е имало никаква тайна и нищо не е трябвало да узнае и никаква светлина да види. Как мислите, дали изобщо си струва да тъгува, че напуска този свят? Аз мисля, че в такъв момент човек би трябвало до прокълне света и след като изпита най-голямото разочарование в живота си да се… само­убие преди да умре и да го изостави с възможно най-голямото облекчение, задето напуска най-голямата безсмислица на света.

Нека сега се върнем към нашия проблем, защото всичко казано дотук, ако е вярно, е все пак половината от истината. Доколкото нашият живот се разгръща в историята и сам представлява една история, то условието за неговата смисленост не е само това никога да не свършва. Струва ми се, че второто много важно условие е той все пак да свършва, защото нима една история има смисъл преди да приключи? Нима не е вярно, че ние раз­бираме смисъла на всеки разказ, едва когато завърши и преди края му изоб­що не сме способни да предугадим развръзката? Всяка история има нача­ло и край и ние много пъти вероятно сме допускали грешката да правим прибързани заключения и да си съставяме мнение за героите преди да дой­де краят. Излиза, че завършеността е също тъй безусловно условие за смислеността на всеки сюжет. Изказано като правило, това положение гласи, че нещо изобщо има смисъл само ако завърши, само след като завърши. Нашият живот не прави изключение, доколкото представлява ед­на история, и значи това правило важи и за него. Това иде да рече, че жи­вотът ни може да има смисъл, само след като завърши. И тук ще кажа, с риск да се повторя, че смисълът не е в това да свърши, а това да свърши е само условие за този смисъл. Това наистина е така и от една не чисто логическа гледна точка, а и в живата екзистенция на едно хипотетично безсмъртие. Представете си, че лично вие сте безсмъртен и всички около вас – също. Можем ли да предположим дали един такъв живот е най-добро­то, което можем да искаме за себе си? Вероятно първите няколко столе­тия ще ни е интересно, защото има много неща на този свят, които не сме опитали, но след няколко милиона години, когато ще сме опитвали за първи път токайско вино няколко милиарда пъти и също толкова пъти сме чели, да речем, „Федон“, едва ли ще мислим така и само няколко години след това вероятно ще пристъпим към масово самоубийство, чувствайки се избавени от едно голямо зло и ще възхваляваме смъртта като панацея за всичките ни болки и страдания. Тогава вероятно ще бъде съвсем умест­на иначе циничната забележка, че животът е хубаво нещо, ама много се проточи! Но макар че това едва ли е далеч от истината, не то е основ­ната беда в цялата работа. Не толкова благата и прелестите на света ще се свършат, колкото това, че такъв един живот е чисто и просто ге­ометрично линейно продължение на сегашния ни живот. Да си мислим, че проблемът за смисъла на живота ни ще се разреши ако просто разтеглим същия този живот до безкрайност е доста наивно. Единственият резул­тат вероятно е, че ще увеличим самия проблем.

Този пример, който между впрочем не е непознат в световната литера­тура, показва, че това, че сме смъртни не е единственият проблем. Проблемът е и в това, че и докато живеем, ние не сме това, което трябва да бъдем. Въпросът не е само в количеството на живота, но и в неговото качество и ако си представим, че сме безсмъртни тук и се­га и по този начин, с тези души и тела, с тези сърца и умове, ние чис­то и просто ще усилим агонията на живота до безкрайност. Защото ни­ма с тези души и тела животът ни не е една агония? Нима не е агония един живот, който никога не свършва и никога не се узнава за какво е би­ло всичко това?

И тъй, ние сме изправени пред сериозно противоречие. От една страна животът ни не може да има смисъл, ако приемем че сме напълно смъртни същества, а от друга – той отново няма смисъл, ако приемем обратното. В единия случай нашият проблем е смъртта, а в другия – безсмъртието. Казано по друг начин – животът ни би имал смисъл, само ако са удовлет­ворени и двете условия – това да не свършва, което е условието на безсмъртието и това да свършва, което е условието на смъртта. Но две­те условия елементарно си противоречат и, следователно, никога не мо­гат да бъдат дадени едновременно. Това би трябвало да означава, че то­ва, че сме живи е факт, който при никакви условия няма да се изпълни със смисъл.

Все пак обаче би трябвало да забележим, че двете изисквания наистина си противоречат, но не елементарно. Това не е обикновено противоречие, а антиномия, при която в конфликт влизат не логически конструкти, а цен­ности. Става дума за неспособността на нашия разум нито да вмести тези две ценности, нито да отстрани и жертва коя да е от тях. Ние на­истина се намираме пред антиномия, защото от една страна, не можем да започнем да мислим възможността за тези две положения, нито можем да престанем да искаме животът ни да е смислен, а оттук и да държим смет­ка за условията, при които това е възможно. Първото е невъзможно да пос­тигнем, а второто не е възможно да направим, без предварително да се обречем на безнадеждност.

И все пак трябва някак да помислим като възможна тази антиномия, защо­то ако тази, точно тази невъзможност не е възможна, то наистина дали сме или не сме няма никакво значение. Животът ни би имал някакъв смисъл, само ако никога не свършва и ако все пак в същото време свършва. Въз­можно ли е това по какъвто и да било начин или не? Аз мисля, че все пак е възможно, защото какво пречи този наш, сегашен живот да свършва и да прехожда в един друг, по-истински наш живот, живот, в който ние сме това, което трябва да сме, и това, което трябва да сме – сме. В този свят ние усещаме заплаха за смисъла на нещата от две посоки. Първата идва някак отвън, от самия факт, че сме смъртни и, следователно, ние трябва да отречем смъртта като абсолютна безсмислица и да постули­раме безсмъртието като ценност. Втората идва от нас самите и се със­тои в това, че ние никога не сме способни да живеем така, че да сме щастливи. Като че ли сме онтологически „некадърни“ да обичаме и да бъ­дем обичани, защото какво друго е щастието, ако не това? Следовател­но, ние трябва да отречем самите себе си и да поискаме да се изменим, да се преобразим, за да се утвърдим в любовта и то завинаги. Излиза, че е смислен само онзи живот, който вечно пребивава в любовта и само по този начин двете страни на антиномията са удовлетворени. Ето, ние же­лаем на сегашния наш живот да се тури край, защото само така можем да отречем тази наша „некадърност“, а тя трябва да бъде отречена, по­неже е несрета и духовна немощ. Но ние не можем да желаем на нашия жи­вот по принцип да се тури край, защото какво сме ние без живота си? Дори и призраци не можем да бъдем, защото и призраците са живи по свой си начин. Ние наистина желаем живот вечен, но не такъв и не този жи­вот, а онзи живот, който така и не се случи през целия ни живот. Искаме да умре в нас всичко, което не сме наистина, да ни се открие на прага на живота какво всъщност сме и след това, като обикнем с всичкото си сър­це и цялата си душа това, което ни се е открило, да възкръснем за този живот и да пребъдваме в него за Вечността.

__________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е въпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тук дължа едно разяс­нение от философски характер. Тясното обвързване на смисъл с битийстването ми се струва необходимо, защото нима нещо мо­же да е смислено, без преди това изобщо да е. Не че смисълът му е в това, да е, а по-скоро това е необхо­димо условие да е смислено.

Орлин Йорданов е философ, преподавател по философия и култура в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Автор е на статии, публикувани в наши академични списания, както и на преводи на философски и богословски текстове от английски език.

Изображение: авторът на статията, Орлин Йорданов, първият вляво. Източник – Гугъл БГ.

Поглед към религиозната философия на Ф. М. Достоевски

Паулина Тодорова  

В записките от Дневника на Фьодор Михайлович Достоевски се споменава често името на френския историк Огюст Тери. В своята книга „История на трите съсловия” Огюст Тери е написал, че римските императори предоставяли на епископите неограничена власт над градовете, затова след падането на империята духовната власт повсеместно се трансформирала във феодална. Изначално сливането на светската и духовната власт в значителна мярка предопределила историята на Римокатолическата църква като цяло и този отпечатък е наложил католицизма във всички сфери на западната култура. Църковното и светското се повредили взаимно едно друго: отначало светското, вещното започнало безцеремонно да нахлува в духовната област на Църквата, а после и самата западна Църква продължила да носи изопачената духовна традиция в света в продължение на векове. В “Дневника на писателя” от 1880 година Фьодор Михайлович Достоевски пише: „Римското католичество отдавна вече продаваше Иисус Христос срещу земни владения, заставящо човечеството да се отвърне от него, тоест главната причина за материализма и атеизма в Европа, това е католичеството, което естествено породило в Европа и социализма. Понеже социализмът има за задача да разреши съдбата на човечеството вече не чрез Христа, а вън от Бога и вън от Христа; социализмът е трябвало да се зароди в Европа естествено на мястото на пропадналия християнски идеал като загуба на самата Католическа църква[1].”

Фьодор Михайлович Достоевски е бил убеден, че католицизмът преди всичко е способствал за обедняването на първосъздадения християнски идеал, че е повлякъл последователно след себе си Реформацията, революцията и нихилизма. Забравянето на Свещеното Предание на светата апостолска Църква на Иисус Христос довело до това, че десакрализираните народи на Европа се подложили на масовизация и породили съответните обществени организации като либерална демократизация, това което Фьодор Михайлович Достоевски нарича социализъм. Тази нова религия по своята същност е „неблагодатна, лишена от харизматична власт, отчуждена от небето, и следователно, тя е власт изначално богоборческа и незаконна, обричаща народите, които я следват на сигурна гибел[2]”.

„Легендата за Великия Инквизитор” на Фьодор Михайлович Достоевски е насочена не против католичеството, а против всяка власт, която посяга на свободата. Затова Николай Александрович Бердяев нарича Инквизитора религиозен анархист. Този така наречен анархизъм на Фьодор Михайлович Достоевски е свързан и с неговата антропология. Човекът за него е абсолютна ценност и загадка. Главната тайна на човека е неговата свобода – тя е божествен дар. „В профетичната „Легенда за Великия Инквизитор” – пише Николай Александрович Бердяев – има гениално прозрение не само за авторитарното католичество, но и за авторитарния комунизъм и фашизъм, за всички тоталитарни режими[3]”. Но работата тук, продължава Николай Александрович Бердяев, не е в пророческия дар на писателя, а в неговите принципни позиции: това е темата за царството на Кесаря. Цялото царство на света – минало и бъдещо – е основано на отрицанието на свободата в нейната висша проява – свободата на духа, и поради това е враждебно на човека и Бога.Темата за властта Фьодор Михайлович Достоевски разкрива в романа „Престъпление и наказание” в две основни направления. Първото е свързано с идеята за свръхчовека в „Престъпление и наказание”, а второто – с идеята за авторитарната власт, както и с диктатурата в романа „Бесове”.

В “Престъпление и наказание” Фьодор Михайлович Достоевски, последователно обмисляйки идеите на Макиавели и Наполеон, е оголил глъбинната основа на претенцията за ролята на свръхчовека, като заедно с това е отхвърлил оправдателната ѝ псевдонравствена цел. Теорията на Разколников съдържа няколко нива. Първоначално „той излиза с претенцията за свръхчовечност чрез сила, после в духа на полуконформизма свързва това понятие с прогресивното историческо развитие и накрая с дълбоката проницателност – единствено и само чрез освобождаването от нравствения закон[4]”. В резултат ние получаваме власт заради властта, тя се дава на този, който посмее да я вземе; тя не е съвместима нито със страданието, нито с нравствените размисли. Така Разколников е убил заради себе си самия себе си .

Относно изворите за обосноваване на властта като свръхчовешка воля пише Р. Лаут. Според него изходен пункт на тези възгледи е учението на Хегел с неговата история за диалектическите процеси при развитието на духа, възвръщайки се към самия себе си, а също и теорията на Сен-Симон за историческите процеси, водещи обществото към по-добро бъдеще. И двете теории придават по-голямо значение на обективно-реалните сили[5], отколкото на отделния човек, гениалността на който те могат да използват. При това съвършено безразлично под „сила” се подразбира дух, общество и материя. Преходът от проблема за свръхчовека към проблема на диктатурата откриваме в романа „Бесове”. Заключителното изискване на социалистическата програма на Шигалев гласи: „Излизайки от безграничната свобода, аз завършвам с извода за безграничния деспотизъм[6]”. Идеята на Шигалев се състои в разделянето на човечеството на две неравни части. Една част от човечеството се противи на необходимостта от развитие, необходимо е да се предаде властта на друга негова част, способна да помогне за неговата победа. По такъв начин едната част получава свобода на личността и безгранично господство, а останалите личности губят и се превръщат в стадо. В това стадно състояние на безгранично послушание хората достигат състояние на първобитния рай. Шигалев дава и алтернативен вариант: да се взривят тези девет десети от човечеството, за да може оставащата елитарна и образована част да може да живее „по-научно”.В „Легендата за Великия Инквизитор” Фьодор Михайлович Достоевски изобразява завършена система на властта, в която се съчетават идеите за свръхчовека и диктатурата. За коренното преустройство на обществото е необходимо в пълнота да се изяснят потребностите в природата на човека. Традиционно се отделят две основни групи от потребности – материални (за Фьодор Михайлович Достоевски – потребността от хляб) и духовни – потребността от идеи, свобода и така нататък. Фьодор Михайлович Достоевски придава по-голямо значение на духовните потребности, макар безусловно да признава, че видимото свидетелства за обратното. Въобще за социалните теории на ХІХ век е било свойствено значително преувеличаване ролята на материалните потребности, но и мислители като Хобс дълго време практически не признавали значението на духовните потребности. Изходен пункт за техните разсъждения – „Хлопането на талигата, доставяща хляб на гладното човечество, може да бъде, по-добро от духовното спокойствие… Никаква наука няма да им даде хляб, догдето останат свободни, но ще се свърши с това, че ще поднесат свободата си пред нашите нозе и ще ни кажат: „По-добре  ни поробете, но ни нахранете[7].” С утоляването на глада изчезва сама по себе си и склонността към престъпление. Инквизиторът „пророкува”: „Знаеш ли, че ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи с устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление и следователно няма и грях, а има само гладни[8].”

Но духовната потребност точно толкова се нуждае от удовлетворение, колкото и материалната. В теорията на Иван Карамазов тя може да бъде удовлетворена по пътя на отказа от свободата. Насищайки се, човек забравя за проблема за хляба и си спомня за съвестта. Съвестта безпокои хората и те не могат да живеят с бремето на вината. Човешката свобода се овладява от този, който успокоява тяхната съвест. Три са силите, които са в състояние да пленят съвестта на такива хора –„слабосилни бунтовници”: чудото, тайната и авторитетът.Силата на трите изкушения

Чудото е свързано с вярата. Човекът жадува за отговор от Бога, а също за доказателства и свидетелства за Неговото присъствие. Чудото говори на човека за това, че той е чут. И ако човек се съмнява в чудото, то по мнението на Инквизитора, той губи и вярата си, понеже човек търси не толкова Бога, колкото чудеса. Затова, когато човекът не види чудото си го създава сам, обръщайки се към магьосничество, знахарство и ереси.

Темата за изкушението на чудото се забелязва в много от творбите на Фьодор Михайлович Достоевски. Не може да не се спомене романа „Идиот”, и по-точно – един от полюсите в продължението на романа – картината на младия Х. Холбайн. Въпреки традицията художникът нарежда да изобразят Иисус Христос след смъртта с лице, белязано с печата на страданията. Представил е  Спасителя измъчен, изранен и даже посинял, без божествен ореол както е във властта на тлението. Както се разбира от романа, копия на тази удивително „странна картина”, виси на стената на Рогожин. Парфен говори на княза Мишкин: „Аз обичам да гледам тази картина… Да, в тази картина вярата у другите все още може да изчезне! – възкликва князът[9].”

Това, което свързва Фьодор Михайлович Достоевски с тази картина може да се прочете в „Дневника на Анна Григориевна за Достоевски”. Фьодор Михайлович Достоевски е видял картината в галерията в Базел. По спомените на Анна Григориевна, платното буквално е дишало в безнадеждност, така сякаш е искало по-скоро да избяга от галерията и Фьодор Михайлович Достоевски не е могъл да отвърне очи от него.Споменатият диалог между Парфен Рогожин и княз Мишкин  наподобява епизода от романа „Братя Карамазови”, по-точно глава „Гибелен дух”.

От тази глава разбираме, че смъртта на стареца Зосима предизвиква голямо оживление сред вярващите. Великото очакване на чудото, упованието на незабавна сила на изцеление, довело огромно множество хора на гроба на светия старец. Фьодор Михайлович Достоевски подробно описва атмосферата на очакване на чудото. Болните искат изцеление чрез чудо, съмняващите се – укрепване на вярата, и какво те чакат – старецът да започне да благоухае и да се окаже неподвластен на тлението. Завистниците се надяват, че старецът ще се „вмирише” и по този начин разобличават себе си. И старецът Зосима действително „се вмирисал”. И дълго след това даже самите разумни монаси изтръпвали от ужас при спомена за тази „съблазън”.

В тези два епизода е разкрита същността на чудото. Фьодор Михайлович Достоевски сблъсква тук суеверието и вярата. Вярата ражда чудеса, стремежът към чудесното без вяра – е суеверие. Чудото, при все това – не е функция на вярата: не съществува закон, по който в този или в друг случай вярата да ражда чудо. Така например светостта съвсем не винаги поражда „нетленни мощи”, а убедеността в строго детерминираната връзка на материалната и духовна сфера е един от стълбовете на суеверието.

Природата на чудото е духовна и значима в сферата на духовното. Съзерцаващите чудото го съзерцават не във външната среда, а в самите себе си. Тялото на покойния старец Зосима се оказало във властта на тлението, защото „вмирисаната” атмосфера на суеверието очаквала чудо. И чудото не се случило със стареца Зосима: чудото не се случило в душите на събралите се на гроба.

Същото се случва и със страшната картина на младия Х. Холбайн: художествено-усилената човечност на Иисус Христос поставя под съмнение чудото на Възкресението.

Измъченият Иисус Христос напомня, че за вярата не съществува гаранция. Тайната заменя човешката истина. Тайната укрепява хората във вярата и в живота, защото те са склонни да считат своето съществуване недостатъчно, а тяхната вяра е неразбрана и неопределена. Човекът чака възвещаването на истината-догма, която няма да узрее разсъдъчно.

Но хората се прекланят пред тайната единствено тогава, когато зад нея стои духовен авторитет. В духовната сфера повече, отколкото в материалната, човекът се стреми да намери опора в лицето на висша инстанция, която е способна да разреши неговото съмнение. По забележката на Р. Лаут Фьодор Михайлович Достоевски е живял в такава епоха, когато тази мисия носили положителните науки, от които очаквали решения на теоретични и практически проблеми. Следствие на този субект обективната схема на научното познание се пренася в областта на духа. Обаче в романа Фьодор Михайлович Достоевски ясно показва, че позитивизмът не е нищо друго, освен плоска научна религиозност, а възвеличената до такава степен наука води към гибел и взаимно унищожение. Човечеството се умиротворява тогава, когато го водят като послушно стадо.Главната идея на Иван Карамазов намира израз в обосноваването на властта на избраните. Избраните са тези, които знаят тайната на човешката природа и цялата негова потребност, грижат се не само за хляба, но и за спокойната съвест, дават преизпълнена идеята за тайната, подкрепена с чудеса, сакрален авторитет и всеобщо единение. Тези избрани „свръх хора” са съгласни да приемат върху себе си бремето на земната власт заедно с бремето на свободата и греха. В резултат на това за по-голямата част от човечеството ще се възцари, по искреното убеждение на Инквизитора, земният рай и царството на „духовната евтаназия” (термин „euthanasie spirituelle” – духовна смърт – използва се в труда на А. Любак „Le drame de l humanisme athee”). Рай, в който няма грях (нали ако няма свобода – няма и грях), без страх от унищожение към враждебните сили и непоносимото чувство за неизпълнимост на божествените заповеди. Слабите хора получават щастие – щастие на неведението, а великите – гордост за своя подвиг. Иначе какво им остава за награда в този съвършено безсмислен свят?

Философията на Великия Инквизитор, сякаш владеещ тайната на човешката природа, се оказва само противоречива и красива риторика, ако внимателно се замислим в нейното начално послание. Инквизиторът точно е усетил човешките слабости и изкусно е свел към тях цялата човешка личност. Той самоуверено поправя подвига на Иисус Христос, освобождавайки човека от бремето на свободата. Обаче в началото той отхвърля свободата и сам признава нейното съществуване, а по-късно свободата става божествен дар. Утопията на Инквизитора е опит да се живее така, сякаш свободата не съществува. В крайна сметка замисленият експеримент от Инквизитора – Иван завършва с катастрофа както за отделния човек, така и за човечеството.

___________________________

*Публикувано в списание Духовна култура, 2009, кн. 1. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Суворов, А. С., Достоевски и Запада. (Обречен ли човек?), Москва, 8, 2000, с. 207.

[2]. Цит. съч., с. 208.

[3]. Бердяев, Н. А., Руската идея, с. 151.

[4]. Лаут, Р., Философията на Достоевски в систематическо изложение, М., Република, 1996,  с. 223.

[5]. Цит. съч.,  с. 224.

[6]. Достоевски, Ф. М., Идиот, Събрани съчинения в 12 т., т. 6, с. 291.

[7]. Достоевски, Ф. М., Братя Карамазови, с. 267.

[8]. Цит. съч., с. 267-268.

[9]. Марченка, Е. “Старинна картина” на Г. Голбейн младши в романа “Идиот” на Ф. М. Достоевски, Стил, образ, време, М., 1991, с. 23.

Авторът Паулина Тодорова е магистър по богословие и работи като преподавател във Висшето транспортно училище „Тодор Каблешков”, София.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Николай Бердяев

В Евангелието постоянно се говори за плода, който трябва да даде семето, когато пада на добра почва, за талантите, подарени на човека, които трябва да бъдат върнати, но не същите, а значително умножени. Така Христос чрез притчи говори за творчеството на човека, за творческото му призвание. Христос осъжда заравянето на дарбите в земята, тоест липсата на творчество. Цялото учение на апостол Павел за различните дарби у човека е за творческото призвание. Дарбите са дадени от Бога и изявяват творческото призвание. Те са различни – всеки е призован към творческо служение според специфичния, даден на него дар. Затова не може да се твърди (макар и да го чуваме често), че в Свещеното Писание – в Евангелието – не се говори нищо за творчеството. Казано е много, но трябва да умеем да го четем, трябва да се досетим какво Бог иска и чака от човека. Творчеството винаги е разгръщане, нарастване, добавяне, създаване на нещо ново, несъществуващо в света.

И човекът, създаден от Твореца като Негов образ и подобие, също е творец и е призован към творчество. Но творчеството има сложен състав. То предполага не само свободата на човека, но също и дарбите, подарени на човека-творец от Бога-Творец, както и света като арена за творчеството. Човешкото творчество предполага три елемента – свободата, благодарение на която единствено е възможно да се създаде нещо ново и несъществуващо, дарбата и свързаното с нея предназначение, както и сътвореният вече свят, в който се извършва творческият акт и от който човекът черпи материал. Човек не е създател на своята дарба и своя гений. Получил ги е от Бога и затова се чувства в Божията ръка, оръдие на Божието дело в света. Няма нищо по-смешно и по-жалко от това, да се гордееш с гения си.Човек не може да черпи материал за творчество от самия себе си, от собствените си дълбини, от нищото. Материал за творчество се взима от света, сътворен от Бога. Виждаме това във всички изкуства, изобретения и открития. Виждаме го в творчеството на познавателния процес, във философията, която предполага битие и създаден от Бога свят – предметни реалности, без които мисленето протича в празнота. Бог е дал на човека творчески дар, талант, гений и му е дал света, в който и чрез който да осъществява творческия си акт. От Бога идва зовът човекът да извърши този акт, да осъществи призванието си и Бог очаква отговор. Човешкият отговор на Божия зов не може да се състои изцяло от елементи, дадени от Бога и произтичащи от Него. Нещо трябва да произтича и от човека и точно това е творчеството, сътворяването на новото и несъществуващото. Но това нещо не е нещо, а нищо – то е свободата, без която няма творчески акт.

Във всеки творчески замисъл има елемент на първична човешка свобода – неопределена от нищо, безкрайна, идваща не от Бога, а към Бога. Божият зов е насочен към тази бездна и от нея очаква отговор. Във всяко творчество има безкрайна свобода, но творческото съзиждане е толкова сложно, че е трудно да се открие в него този първичен елемент. Творческият акт е също взаимодействие на благодат и свобода, идващи от Бога към човека и от човека към Бога. Затова този акт може да се опише ту повече с понятия, свързани със свободата, ту най-вече с понятия за благодатта, за проникване с благодат и вдъхновение. Но вдъхновение без свобода не е възможно.Творчеството има две страни, два различни акта и в зависимост от това, върху коя от страните се съсредоточаваме, го описваме по различен начин. То има вътрешна и външна страна. Съществува първичен творчески акт, в който човек като че ли стои пред Божието лице, и вторичен, в който като че ли стои пред лицето на хората и света. Има първична творческа интуиция, творчески замисъл на художника, когато у него звучи симфония, той съзерцава в съзнанието си живописен или поетичен образ, вижда още непостигнатото откритие или изобретение или някакъв вътрешен, все още неизразен творчески акт на любов към друг човек. В този творчески акт човекът стои пред Бога и още не се е заел с осъществяването му в света и за хората. Ако ми е дадено познание, това познание първоначално не е написаната от мен книга и не е формулираното за хората научно откритие, станало част от сферата на човешката култура. То е преди всичко моето вътрешно, съкровено познание, още неизвестно на света и неизразено за света. И само то е истинското първородно познание, моята истинска философия, когато стоя лице в лице пред тайната на битието. После идва вторичният творчески акт, свързан с това, че човек е социално същество, идва осъществяването на творческия продукт. Например, пише се книга. И тук се изявява това, което в творчеството се нарича майсторство, изкуство. Първичният творчески акт съвсем не е изкуство. Изкуството е вторично и в него творческият огън се охлажда.

Винаги има трагично несъответствие между творческото горене, творческия огън, в който се раждат творческият замисъл, интуиция и образ, и хлада при реализацията на творчеството според „закона”. Охладеност, потушаване на огъня има във всяка книга, картина, статуя, добро дело, социална институция. Вероятно в света е имало и има неосъществени творци, чийто вътрешен огън и вътрешен творчески акт е останал неизразен, не се е създал продукт. А хората смятат за творчество създаването на «охладените» вече продукти. И законът на класическото творчество изисква максимална охладеност. Творческото горене, творческият полет винаги са насочени към създаване на нов живот, ново битие, но като резултат се получават „охладени” продукти на културата – културни ценности, книги, картини, институции, добри дела. Добрите дела на практика също са охлаждане на творческия огън на любовта в човешкото сърце, както философската книга е охлаждане на творческия огън на познанието в човешкия дух. В това е трагедията и ограничеността на човешкото творчество. В тези граници е страшният съд над човешкото творчество. Вътрешният творчески акт в огненото му движение би трябвало да надмогва тежестта на „света” и да бъде „преодоляване на света”. Във външното си осъществяване, в продуктите на културата творческият акт е под властта на «света» и е скован от „света”. Но творчеството, което е огнено движение из безкрайната свобода, трябва не само да възхожда, но и да низхожда, да предава на хората и на света това, което е възникнало чрез творческото прозрение, замисъл, образ, да се подчинява на законите за осъществяване на продуктите, на майсторството, на изкуството.Творчеството по природата си е гениално. И човекът-творец е създаден като гениално същество. Гениалността на човека отразява у него образа на Бога Творец. Гениалността не е тъждествена на гения. Гениалността не означава, че човек има неимоверен дар да пише художествени произведения или философски книги, да управлява държави или да прави открития и изобретения. Гениалността трябва да се отнесе към вътрешното творчество, а не към настоящото осъществяване на творчеството в продукти. Гениалността е цялостна характеристика на човешката личност, а не особен дар и тя свидетелства, че човек се устремява към първоизточника си, че творческият процес у него е първороден, а не определен от социалните наслоения. Способността му за осъществяване, майсторството, изкуството може да не отговарят на това. Съединението на гениалната натура и първородният творчески процес, който води към първоизточниците, с много голяма дарба, талант за осъществяване на творчеството в продукт поражда гения. Но гениална може да бъде любовта на мъж към жена, на майка към дете, гениална може да бъде грижата за близките, гениална може да бъде вътрешната интуиция на хора, която не се изразява в никакви продукти, гениален може да бъде мъчителният размисъл над въпроса за смисъла на живота и търсенето на правдата в живота. На светия човек може да бъде присъща гениалност в творчеството по отношение на самия него, в превръщането на себе си в съвършено, сияйно творение, макар че може да не създаде никакви продукти на културата.

Творчество винаги предполага жертва. То винаги е самопреодоляване, излизане от пределите на своето затворено лично битие. Творецът забравя за спасението си, той мисли за свръхчовешки ценности. Най-малко от всичко друго творчеството е егоистично. При егоцентрична нагласа не можем да сътворим нищо, не можем да се отдадем на вдъхновението и да си представим един по-добър свят. Парадоксът е в това, че аскетическият опит потапя човека в самия себе си, съсредоточава го върху собственото му съвършенство и спасение, а творческият опит го отвлича от неговото Аз и го насочва към по-висш свят. В творчеството има аскеза и самоограничение, но от друг род. Онова направление в християнството, което предлага първо да постигнеш съвършенство чрез аскеза, а после да твориш, няма никаква представа за творчеството. Чрез никаква аскеза не е възможно да се постигне не само гений и талант, но дори най-малката дарба и способност. Защото творческата гениалност не се изработва, тя се дава като дарба отгоре, като благодат. От твореца се изисква творческо напрягане на първородната му свобода, а не – аскетичният подвиг на самоусъвършенстването.

Когато човек тръгне по пътя на самоусъвършенстването, все едно дали католическо, православно, толстоевско, йогистко, теософско или каквото и да било друго, той може да се окаже загубен за творчеството. Творчеството предполага забравяне на личното съвършенство и жертва на личността. Пътят на творчеството е героичен, но е различен от пътя на личното усъвършенстване и спасение. Творчеството е нужно за Божието царство, за Божието дело в света, но съвсем не е нужно за личното спасение. Не е възможно да твориш, ако изпитваш единствено непрекъснато чувство за греховност и смирение. Творчество означава преход на душата в друг план на битието. И душата може да живее едновременно в различните планове на битието, може да бъде във висините и в най-низките точки, може да твори дръзновено и да се покайва смирено.

________________________________

*Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Откъс от книгата „Предназначението на човека”

Първо изображение – авторът, Николай Бердяев (1874-1948). Негов, и на останалите изображения източник – http://www.yandex.ru.

Павел Евдокимов

Какво е християнското отношение към историческите ценности?

Скептицизмът на аскетите е вдъхновен от думите: “Не обичайте света, нито което е в света” (1 Иоан 2:15). Той разглежда всичко, което е култура, като обречено, рано или късно, на изгаряне. Исторически, гръцката култура е била използвана като канава за християнската проповед; нейната роля навярно вече е приключила. Така продължението на рода отстъпва пред девството след пристигането на Месията. Факт е, че “културата” не е органична част от християнската духовност. Съществува дори теократичен прагматизъм – тя често се използва за апологетични цели, за привличане на души. Но когато културата започне да усеща, че е използвана за задоволяване на определени нужди като чуждо тяло, тя се оттегля и бързо става самодостатъчна, светска, атеистична. В същото време възниква една трудност, присъща на собствената ѝ диалектика. Източниците на западната култура са гръко-римски; неин принцип е присъствието на съвършената форма в крайното. Докато в началото християнството побеждава културата, впоследствие културата на свой ред изцяло прониква в християнството.Културата се противопоставя на есхатологията, на апокалиптичното начало, също както класицизмът и романтизмът. Тя не понася идеята за край; нейната тайна надежда е да остане в историята. Но човешкото действие в историята може да бъде оправдано единствено ако отркрием неговия смисъл по отношение на края. “Защото е преходен образът на тоя свят” (1 Кор. 7:31). В тези думи трябва да чуем предупреждение да не създаваме идоли, да не изпадаме във великата заблуда на земния рай и дори в утопията за Църквата като идентична на Царството Божие. Образът на видимата Църква е преходен, както и този на света. От друга страна, свръхесхатологизмът, който прескача цялата история, за да се приземи в последните времена и преекспонира аскетичното отречение, лишава историята от всякаква ценност, лишава от стойност самото Въплъщение и развъплъщава историята. Християнското отношение не почива на есхатологичното или аскетичното отрицание, а на есхатологичното утвърждаване. Културата няма безкрайно развитие, тя не е край в себе си. Когато се обективира, тя се превръща в система от ограничения. Когато една култура е истинска, тя е сферата, в която мъжете и жените изразяват своята истина, така че тази истина достига отвъд временното настояще – образа на тоя свят. Затова културата в своя апогей, трансцендира сама себе си и се превръща в знак, в символ. Рано или късно обаче, нравствеността, изкуството и социалните аспекти на културата спират пред собствените си граници. Тогава трябва да се избира между това да се установим в оскъдялата безкрайност или да надскочим собствените си ограничения, за да отразим невидимото в прозрачността на чистите си води. Царството Божие се достига само през хаоса на мира сего. То не е чужда присадка, а по-скоро откровението на скритата дълбина на самия този свят.

Конниците в Апокалипсиса покоряват целия свят. Белият конник, Христос Победителя, е обграден от странни спътници – конници, които символизират война, глад и смърт. Но днес, когато светът ни се представя оскъдял и разпадащ се, не е ли християнството оборено от тежък, трагичен сън? Светът е потънал в християнски ереси заради християните, които не знаят как да явят тържествуващото присъствие на Живота. Христос на Апокалипсиса, за разлика от историческия Христос, преброжда световните пространства, носейки всеобщата криза на Осъждението в една парадоксална, неочаквана светлина, подобно на осъждението над Иов и неговите приятели. Мостовете се срутват. Връзките се късат. Ето един факт, който е много по-смущаващ от първата Вавилонска кула: сега имаме не объркване на езиците, но объркване на съзнанията – невъзможността да се разберем един друг, макар да говорим един и същ език. Светът се оттегля в себе си и навярно никога вече няма да чуе гласа на Христа. Християнството се оттегля в себе си и вече няма никакво влияние върху историята.В нашия век, в присъствието на Малро, Сартър и Камю, къде са техните еквиваленти в християнската литература? Те описват човека като изгубено, деградирало същество, но това е човекът, продукт на концентрационните лагери, на бомбардировките, на превръщащите се в тирании революции, на страданието. Невярващите навярно дават по-точно описание на човешкото лице и рисуват с по-голяма любов онова, което християните биха нарекли чудовище. От другата страна е литературата, вдъхновена от християнството – Джулиън Грийн, Грейъм Грийн, Франсиз Стюърт и Карло Кочиоли. При тези автори Божието присъствие е открито там, където никога преди не бихме и помислили да го търсим. Ученият-агностик Жан Ростан наскоро изрази удивлението си, така тревожно за нас, че копнежът на невярващия по Бога често е по-силен от любовта на вярващите към Бога. Не е ли богоугоден вече този копнеж? Духът на различаването, чувството за ценност, се модифицират и се нагаждат към времето, в което живеем, когато, по думите на селския свещеник на Бернано “всички бездни зеят към небето”. Да видим Христа дори в онези, които видимо възстават срещу Него, но всъщност се борят с възгледи и ценности лъжливо наречени християнски – не е ли това едно от най-належащите действия на християните? Християнството твърде много се установило във времето и в мъничките проблеми на ежедневието, толкова сляпо, че другите, а не то, са се заели с устройството на света и с търсенето на великия синтез на една нова съдба.

“Нищо не обясняваш, поете, но чрез теб всичко става обяснимо” (Пол Годел). Нещата от последните времена не винаги се поддават на богословски определения и често се долавят по-добре в еоничните дълбини на поезията. “Аз не измислям, аз разкривам”, пише Шарл Пеги. Когато поезията е вслушана в първоначалата, тя може да ни даде разбирането, че красотата е изпълнението на истината и че мигът, в който “всичко се изпълва” винаги е белязан от слава. Ето защо е от решаващо значение “истината да е блестяща. Стилистичното великолепие не е лукс, а необходимост” (Леон Блой).Религиозното изкуство е морфологичният аргумент за съществуването на истинното. За да разберем модерното изкуство, трябва да преоткрием източниците на религиозното изкуство. Изкуството на катакомбите, освобождавайки формата, изоставяйки всяка грижа за артистичност, е изписало знаците на спасението, скритите символи на Кръщението и Евхаристията. Един ранен гръцки надпис от времето на катакомбите, говори за тайнството на спасението по същия начин, чрез символи: “Аз съм, пише св. Аверкий, ученик на светия пастир, който води овците си да пасат по планинските склонове и в долините. Вярата ми беше водач във всичко. Навсякъде тя ме хранеше с прясна чиста Риба от Извора; Риба, уловена от непорочната Дева и раздадена на приятелите ѝ. Вярата има сладко вино, което ми дава разредено с вода и заедно с хляб. Нека всеки, който мисли като мен и разбира тези думи, да се помоли за Аверкий”.

Нерушимата сила на вярата оставя искрящото послание за Вечния Живот по стени и саркофази; в този исторически момент класическото изкуство е безполезно. То се самоотрича, минава през собствената си смърт и се потапя в кръщелните води, за да се прероди в Христа и да излезе на повърхността в зората на четвърти век във формата на иконата – форма, невиждана дотогава. Като мост между видимото и невидимото – това, което е символизирано, присъства в самия символ: “Това, което Писанието ни казва с думи, иконата възвестява с цвят и го прави да обитава между нас”. Малко прах от този свят, дъска, няколко цвята, няколко линии – и красотата е тук. В грандиозната си цялост, иконата е виждане на невидимите неща. Тя свидетелства за присъствието на трансцендентното. Тя е място на богоявлението, теофанията, но е преминала през Кръста и смъртта и това ни отвежда към модерното изкуство. Ето ни отново – както във времената на катакомбите – между живота заради смъртта и смъртта заради живота. Модерното изкуство няма никава възможност за развитие пред себе си, защото в същността си е освежаваща разправа с всички ужаси на столетия упадък. В най- напредналите си форми абстрактното изкуство преоткрива свободата, незаразена от никаква форма. Външната форма е разрушена, но в същото време достъпът до вътрешната форма е преграден от ангела с огнения меч. Портите ще се отворят отново само ако изкуството се кръсти отново, което ще рече – само ако умре. Художникът ще възстанови своето свещенство само ако извърши теофанично тайнство – ако нарисува, извае или изпее Божието Име, в което обитава Сам Бог. Стагнацията на плагиатството и вкамененото, мумифициарно изкуство – за щастие това вече отмина. От просто копиране, през импресионизма и разрушителността на абстрактното изкуство, трябва да се достигне до творческо съзидание на вътрешната форма. Но неговата истина може да произтече единствено от съдържанието на мистичното видение. Вече не става въпрос за въплъщаване на идея, а за въплъщаване на вътрешното дихание на Светия Дух – въпрос на теофанично изкуство. Абсолютно новото произтича от есхатологичното връщане към източниците, които са в бъдещия век. Това е изкуството на апокалиптичните времена: “Спомняме си това, което предстои”.В миналия век Бертелот твърди по отношение на науката, че “днес светът няма повече тайни”. Но Едмънд Бауер наскоро заяви, че “метафизичните идеи на Бертелот до известна степен препятстваха разитието на науката”. Като откриваме “обяснение” на определен феномен, ние просто преместваме трудността малко по-нататък.

“Най-голямата загадка е в самата възможност за съществуване на някаква наука” (Луис Де Броли). “Най-умонепостижимото нещо на света, е че светът е умопостигаем” (Алберт Айнщайн). Цялата наука е загадка. Дори агностиците забелязват тази загадъчност и изпитват някакви религиозни чувства като резултат. “Най-прекрасното нещо, което можем да изпитаме, е загадката. В нея е разковничето на всяка истинска наука” (Айнщайн). В честния, обективен учен Светият Дух може да предизвика платонично усещане за удивление. На по- просветените умове Той може да покаже “пламъка на нещата” в материята на тайнствата.

На философско ниво екзистенциалната философия преодолява всяко обективиране и копнее да открие онова, което лежи зад обичайната видимост. Тя открива, или би могла да открие, една реалност, която, също като в модерното изкуство, е много енигматична, различна от това, което сетивата ни могат да възприемат или логиката сама по себе си може да обхване. На фона на преходното, тя изважда на преден план загадъчното и е развила изострена чувствителност към усещането за окончателност, към телеологията на историята и към съдбата, която историците са поставили в разпореждане на философите. Между двата полюса има напрежение, което лесно може да придобие формата на дилемата на Ницше. Философската мисъл също преминава през период на разруха и нейната собствена нива се е превърнала в минирано поле. Имаме основания да вярваме, че Хайдегер никога няма да завърши философската си система и Сартър никога няма да напише своята “Етика”. Границата е достигната. “Животът е разтворена длан; смъртта – същата длан, но затворена”. Трябва да се премине през Лазаровата опитност, за да се преоткрие онази реалност, която получава своето битие с библейската заповед “Да бъде светлина” – израз, който открива, но и закрива Писанието. Тук говорим за светлината на Божието Царство (Бит. 1:3, Откр. 22:5).Руският философ Соловьов виждал особен смисъл в евангелския текст, който говори за проповядването на Благата вест по цялата земя като знак за наближаването на Последните времена. Той вярвал, че в определен момент неутралното, агностичното отношение ще изчезне и всеки ще трябва да направи своя избор за или срещу Христа. Ако се замислим за действието на Светия Дух в “последните времена”, навярно ще открием именно тази функция на свидетелство – всички форми на човешката култура ще бъдат едно при този последен избор. “Надеждата, говори Бог, е вярата, която най-обичам”, пише Пеги, а за св. ап. Павел “вяра е жива представа на онова, за което се надяваме” (Евр. 11:1). Надеждата е есхатологичното измерение на вярата; тя е вяра, обърната към края на времената. Докато вярата е завръщане към изворите в Преданието, надеждата е завръщане напред към източниците в есхатологията. В Новия Иерусалим, според книга Откровение, “спасените народи ще ходят в светлината му, и земните царе ще принесат в него своята слава и чест” (Откр. 21:24). Те няма да влязат там с празни ръце. Вярваме, че всички първоплодове на човешкия гений, всичко, което приближава човека до истината в областта на познанието; всичко истинско, което той изразява чрез изкуство и всичко, което преживява истински, ще влезе в Царството Небесно и ще съвпадне с истинската реалност, точно както образът съвпада с първообраза си, докато тук долу тези първоплодове символизират и ни носят пророчески видения. Дори величествената гледка на заснежените планински върхове, ласката на морето или златните житни ниви ще станат онзи съвършен език, за който Писанието толкова говори. Копнежът на Венера и тъгата на Мадоните на Ботичели ще намерят истинския си изказ, когато жаждата по техните въжделени светове бъде утолена. А музиката, тази най-чиста и най- загадъчна част от културата, не ни ли изпраща направо в преобразената реалност на мира сего? В най-висшите си форми, самата музика изчезва и ни оставя сами пред Абсолюта. В Моцартовата Меса се долавя гласа на Христа; тържествеността на музиката придобива литургичното измерение на Присъствието. Моцартовата Меса е икона, изписана от звуци. Когато е истинска, културата, която произхожда от религиозното поклонение, преоткрива своите източници. И когато всяка форма е преодоляна от Присъствието, последното, както евхаристийното присъствие на Христа, или светлината на Преображението Господне, не ни позволява да останем във времето.

“Търсете Божието Царство”. Културата в същността си е онова търсене в историята на нещо, което не може да бъде намерено в историята и което е по-голямо от историята и ни води извън границите на историята. По този път културата става израз на Божието Царство чрез изразните средства на мира сего. Точно както въплъщението на историческия Христос сочи към пришествието на Христа в слава и както Евхаристията е в същото време и благовещение за края, и в това благовещение, чрез един предусет, разклаща всичко, което остава; така и културата, в своя апогей се самоотрича, минавайки през тайнството на пшениченото зърно и се преобразява в ролята си на св. Иоан Кръстител, Пратеник и Предтеча. В огъня на Духа културата става знак, стрелка, която сочи към бъдещия век. Заедно с Невестата, културата казва: “Дойди!” (Мараната) (Откр. 22:17).Ако всяко човешко същество по образ Божи е Негова жива икона, културата е икона на Царството Небесно. В онзи велик миг, когато светът ще премине от време към вечност, Светият Дух леко ще докосне тази икона и нещо от Духа завинаги ще остане в нея. Във “вечната литургия” на бъдещия век, човеците ще възхваляват Бога с изразните средства на онези елементи на културата, които са минали през огъня на пречистването. Но и още тук, на земята, членовете на християнската общност – ученият, художникът, всички свещенослужители на всеобщото свещенство – празнуват своята собствена литургия на всяко място, където присъствието на Христа се овеществява по мярата на чистотата на мястото на това присъствие.

_______________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Тази статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът на статията, Павел Николаевич Евдокимов

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Пол Евдокимов (1902-1970) е руски религиозен философ, професор в Богословския институт “Св. Сергий” в Париж, директор на Центъра за православни изследвания. Творчеството му се счита за “богословски мост” между Изтока и Запада, поради способността му да анализира съвременната културна ситуация в светлината на светоотеческото наследство на Православната Църква. Текстът, който ви предлагаме, е част от книгата “Жената и спасението на света”. Пол Евдокимов е и автор на популярната в православния свят книга за брака: “Тайнството на любовта”.

©Омофор
Превод от английски Пламен Сивов
Публикувано от Албена Копринарова