Характер и метод на православното богословие*

Публикувано на 09.09.2023 от Dragan Bachev

Стоян Чиликов

“Пиша ви не нова заповед, а заповед стара, която имахте отначало”

(1 Иоан 2:7)

Така посочената тема** избрах поради две взаимнодопълващи се причини: първо, защото настоящата конференция е под надслов – “ХХI век – Балканите – наука и образование” и, второ, защото тя се провежда на 1.ХI. – Деня на будителя, ден в който се честват нашите родни светци и отци: св. Кирил и св. Методий – славянските просветители, св. цар Борис-Михаил Покръстител, Чудотворците Климент и Наум, св. Иван Рилски Чудотворец [1], св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански…

Техният светоотечески пример ни задължава с две главни неща, които според мене са съществени елементи на православното богословие. Именно върху тях ще се опитам да изградя своето изложение.

Първият е, че през целия си земен живот те проповядват Христовото евангелие, “благовествуват за Иисуса Христа” (Деяния на светите апостоли 5:42) и в различни звания, но по един и същ начин изпълняват своето призвание, своето служение на Църквата. Второ, тяхното благовестие, което искам да нарека още и богословие, се основава на личния им живот в Христа, на богообщението, от което произлизат техният духовен опит, тяхното духовно знание или “духовно вeдение”, както се употребява в някои светоотечески и литургически текстове.

Ако се върнем исторически още по-назад, във времето на разцвета на светоотеческата мисъл, ще се убедим отново, че именно “опитният” или “екзистенциален” характер е отличителната черта на светоотеческото богословие[2]. Под богословие светите отци разбирали “боговедение” и “съзерцаване на невидимите тайни[3]”.

В четиринадесетото си събеседване св. Иоан Касиан, говорейки за “знанието на учението на нашата религия”, го разглежда по два начина: като практическо (πρακτική) и като теоретическо (θεωρητική), като под θεωρητική (θεωρία) разбира “съзерцание на божествените предмети и познание на най-съкровените истини[4]”. В Православната църква само трима се наричат богослови: св. Иоан Богослов, в чието евангелие ясно и убедително е изложено учението за въплътения Логос; Григорий Назиански – певецът на Cвета Троица, чиито слова са пропити с боговдъхновени истини, и св. Симеон Нови Богослов, чието дълбоко мистично богословие поразява със силата и увереността, с която говори за божествените тайни.

Преди боговъплъщението по същия харизматичен начин светиите вкусвали от Божиите истини – боговидецът Моисей, старозаветните пророци, патриарси и съдии “отдалеч видяха обещанията” (Еврeи 11:13)[5].

Това мистическо богословие или “харизматическо”, както го наричат някои съвременни богослови[6], е било винаги неотделима част от цялостния живот на Църквата. Богословската наука може да се развива само върху основата на харизматическото богословие, тоест трябва да хармонира с литургичния живот на Църквата, защото, както казва Евагрий Понтийски: “Ако ти си истински богослов, то ще се молиш истинно; ако се молиш истинно, то ти си богослов[7]”. Тези думи са станали нарицателни за православното богословие и неговия метод и най-точно разкриват връзката между знанието за Бога (θεωγνοσία) и прaксиса (θεωπράξις). Православното богослужение е тази съкровищница на Църквата, от която oтците са черпили винаги с пълни шепи и там търсили потвърждение на догматическите истини. Съществувала тясна зависимост, единство и неотделимост между lex orandi и lex credendi (правило на молитвата и правило на вярата)[8].

Именно този двояк богословски метод на православното богословие е нарушен, когато през средата на ХVI-ти век то попада под западното схоластическо влияние, което е най-силно през ХVIII-ХIХ век, но продължава чак до 60-те години на миналия век.

Подобно на католическото схоластическо богословие, което изхожда от философията на Аристотел, строи богословската си наука на базата на силогизми, използвайки диалектическия метод, православното “академично” или както още е наречено “школно” богословие започва да прави своите богословски изследвания повече с помощта на разума, отколкото на молитвения опит на Църквата[9]. Органическото единство между lex orandi и lex credendi е нарушено и несполучливо заместено от lex rationis. За съжаление този метод в различна степен и сила влиза в богословските средни и висши учебни заведения. Най-силно е отражението му в догматическото богословие, като почти всички пособия по православно догматическо богословие, писани тогава, са в схоластически дух и по схоластически образец[10]. Светоотческото богословие там, където се използвало, служило само дотолкова, доколкото творенията на светите oтци се ползвали като “литературни извори”[11].

Прочетете още „Характер и метод на православното богословие*“ →

Православие и инославие – продължение и край*

Публикувано на 14.05.202313.05.2023 от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Бог възвести истината на хората, за да ги просвети и спаси чрез нея. Сам Иисус Христос проповядваше на хората истината, която бе чул от Бога (Иоан 8:40-46), за да ги освободи от техните многобройни заблуди, които дяволът бе насеял в техните души. Идва обаче безогледната „доброжелателна”, „хуманна” и сантиментална толерантност и възвестява „великото постижение” на напредничавия човешки ум: всички убеждения са свети!… И модерните хора, увлечени от „красотата” и „човечността” на тези възгледи, престават да гледат на Православието като на единствена истинска и спасяваща вяра. Те се обявяват против „тесногръдието” на конфесионалността. Единението с всички сектанти и еретици в името на една неправилно разбирана любов е в състояние да ги накара да пожертват много от своите православни убеждения, за да бъдат угодни на инославните. Такива забравят, че „приятелството със света е вражда против Бога” (Иаков 4:4). Бог е „Бог ревнивец” (Изход 34:41). Той не търпи Неговата света истина да се смесва с лъжата и заблудата.

В Стария Завет чрез Своите избраници, пророците, Той жестоко укоряваше любимия Си народ заради отстъпленията му от истинската вяра и сближаването му с езическите народи (Иезекиил 23:2-21). Ако Богу беше най-мила любовта, разбирана така, че за нея да могат да се жертват истината и вярата, би ли укорявал Той Своя народ, който, не рядко от желание да живее в мир със съседните народи, подражаваше на нечестивите им езически обичаи? (Съдии 1:28-35; 2:1-13).

Но пред Бога няма по-голямо благо от чистотата на вярата, от която се раждат и всички останали духовни блага – и чистотата на нравите, и разните добродетели, и истинската любов, и пълната святост. Затова Бог така ревниво пазеше чрез Своите верни служители – съдиите и пророците чистотата на истинското богопочитание, затова така тежко заплашване всяко отклонение от него (Навин 23:12-16; Левит 26:14-39) и затова, най-сетне, тъй безмилостно на пръв поглед наказваше Своя народ след всяко падение в идолопоклонство (Съдии З:5-8;12-14; 4:1-3; 6:1; 2 Паралипоменон 24:18; 34:25 и прочее).

Колко голям грях пред Бога е отстъплението от истинската вяра и какви велики беди то докарва не само на отделни личности, но и на цели народи, се вижда особено ясно от примера на цар Соломон. Надарен от Бога с необикновена мъдрост, той не е бил обаче тъй благочестив и верен Богу, както е бил неговият баща св. пророк Давид. За да угоди на многото си жени – езичнички, цар Соломон забравя заповедта на Бога да не се служи у Израиля на чужди богове и издига „капище на Хамоса, моавска гнусотия… и на Молоха, амонитска гнусотия” (3 Царства 11:7) и сам започва да служи на Астарта, сидонско божество, и на Милхома, амонитска гнусотия” (ibid стр. 5). Днес, слепите привърженици на безогледната веротърпимост биха извикали от възторг : „Каква напредничавост у мъдрия цар Соломон! Какво широко разбиране! Каква толерантност!” Но светата Библия не съди така. Тя просто, но ясно и твърдо казва: „И Соломон вършеше това, що бе неугодно пред очите на Господа“ (3 Царства 11:6). „И Господ се разгневи на Соломона” (стих 9). От това време започват най-великите бедствия за еврейския народ: царството му се разделя на две, езическите народи добиват надмощие над него, няколко пъти той бива откарван в плен, градовете му се разоряват, храмът му бива съборен, земята му опустошена, а населението избивано, ограбвано, поробвано, измъчвано и облагано с тежки данъци. Тъй от момента, когато в Израиля „напредничавите и културни” схващания за веротърпимост и пълна религиозна свободия бяха осъществени, Израил стремглаво взе да отива назад. Защото Бог поругван не бива. Защото с Неговия свят закон и с Неговата вечна истина никой не може безнаказано да се гаври и кощунства.

Това са съзнавали ясно не само старозаветните пророци и праведници. Това са възвестявали и подчертавали с всичка сила и новозаветните Божии служители: на първо място светите апостоли, а след тях и всички свети отци и вселенски събори. Верни на завета на Христа: „Пазете се да ви не прелъсти някой” (Матей 24:4), светите апостоли са пазели чистотата на вярата като зеницата на окото си, а и християните са предпазвали от отровата на лъжеученията. Ето няколко такива апостолски увещания: „О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тимотей 6:20-21). „Не се увличайте от разни чужди учения” (Евреи 13:9). Св. апостол Павел съветва „да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата”(Ефесяни 4:14). „Пазете се от псетата, пазете се от злите работници” (тоест лъжеучителите; (Филипяни 3:2). „Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). А св. апостол Петър говори: „Пазете се, да не би, увлечени от заблуждението на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си” (2 Петра 3:17).

Апостолът на любовта, св. Иоан Богослов, който постоянно в своите послания набляга върху любовта и съветва всички християни да се обичат един друг, не намира, че в името на любовта християнинът трябва да отстъпи от вярата си или да се сдружава с еретиците. Той твърдо увещава християните: „Който дохожда при вас и не донася това учение (тоест чистото, православното), него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела” (2 Иоан 10-11). А така съветва той, защото, „всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога” (стих 9), тоест дори и да говори за Бога, е на дело безбожник, сиреч служител на сатаната, неверник… В пълно съгласие със св. Иоан Богослов и св. anостол Павел говори на коринтяните: „Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?” (2 Коринтяни 6:14-15). Всеки, който учи не така, както е учил Иисус Христос, светите апостоли, светите отци и Църквата Христова, се явява лъжеучител, измамник, душегубител и помощник на сатаната. Може ли тогава с него да се общува? Може ли да се покровителства и насърчава? Не бива ли, обратно, онези, на които е поверено да пазят вярата, да оградят от гибелната му зараза простодушните вярващи? Тъкмо така са постъпвали светите апостоли, а след тях, по техния пример , и светите отци. Св. апостол Павел предава на анатема всяко ново учение, несъгласно с Христовото благовестие (Галатяни 2:8-9). Той не се побоява да нарече лъжепророк Вариисус в очите му „дяволски сине”, изобличавайки го публично със следните силни думи: „О, ти, който си пълен с всякакво коварство и всякаква измама, дяволски сине, враго на всяка правда”! (Деяния на светите апостоли 13:6-10). Св. Иоан Богослов нарича лъжеучителите„антихристи“(1 Иоан 2:18), защото те в действителност са такива.

Също така и светите отци, които са знаели високата цена на любовтта, не са намирали в нея оправдание за някаква веротърпимост по отношение на ересите. Те ясно са виждали, че еретиците са обществени злосторници. Защото едните увреждат тялото, а другите погубват навеки душата. Църковната история с най-светли букви е записала героичните борби за запазването на чистото Православие, които са водели св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийски, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин и много други. Никаква повърхностна загриженост за „мира” между християните не ги е ръководела в тяхната църковна политика. Напротив, те са виждали, че, ако воюват безпощадно с еретиците, ще осигурят мира и спасението на истинските християни. Тъй чрез тяхната енергична съпротива се е запазило и до днес светото Православие чисто и ненакърнено. Какво би останало от него, ако светите отци от сантиментални подбуди за мир и общение с всички – с гностици, манихеи, ариани, несториани, монофизити, монотелити и прочее биха правили компромиси с всяка заблуда?

Светите вселенски събори, най-висшата вероучителна инстанция в Православната Църква, ясно и категорично са определили отношението си към религиозните лъжеучения. Никакво общение с еретиците! Над тях светата Църква изрича своята анатема (Втори вселенски събор, 1-во правило). С тях светата Църква забранява дори да се молим. 45-то апостолско правило постановява да бъдат отлъчвани епископи или презвитери, които са дръзнали само да се помолят с еретици. Тъй строга е била светата Църква всякога към отстъпниците от вярата, защото последните са били всякога гибелна съблазън за християните.

Всяка секта и ерес по своята същност, като сеятелка на религиозни заблуди, е сатанизъм. Дяволът създава, както споменахме, ересите и сектите. Всяка секта и ерес се явява с претенцията, че е носителка на чистото Христово учение. По този начин всяка ерес и секта се явява като съперница на едната, свята,съборна и апостолска Църква. Дяволът търси да отклони истинно вярващите от правия път и да ги вкара в религиозни заблуди, знаейки, че тъй сигурно ще ги погуби (Галатяни 5:19-21). И колко хитро постъпва той тука! Той не учи своите жертви на безбожие. Разбира се, и безбожието е негово средство за погубване; но него той употребява другаде. Той не ги отбива от вярата. Не! Дава им дори Евангелието в ръцете, като им казва: „Сами го тълкувайте и ще се спасите”. И такива люде, отделили се от църковното ръководство и от благодатния духовен живот, са изпадали в най-гибелни заблуди и с Библията в ръце са отивали в ада.

Един е пътят на спасението. Той е Сам Иисус Христос (Иоан 14:6), правилно разкриван и вярно следван в светата Православна Църква. Всички останали пътища са гибелни. Светата Православна Църква е кораб. Който е в него и не отпада от него, ще се спаси. Който влиза в друга някоя лодка, ще погине. Вълните на злото ще го потопят. През Ноеви дни във водите на страшния потоп погина всяка жива плът, която беше вън от Ноевия ковчег. Този Ноев ковчег е символ и предобраз на Църквата Христова, единствения спасителен кораб. Който не вярва така, както светата Православна Църква вярва, и който не живее така, както светата Православна Църква учи, който отива в събранието на нечестивци и в пътя на грешници стои и в сборището на развратители седи (Псалом 1:1), той дори и да пророкува в името Господне, та дори и бесове да изгонва, и много чудеса дори да прави (Матей 7:22), все едно той ще чуе заедно с подобните си на съдния ден страшния Христов глас: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Матей 7:23).

За да се спасим, трябва да бъдем в едната, свята, съборна и апостолска Църква и да се пазим от всяка ерес. Иначе, отклоним ли се в друг път , неминуемо ще погинем По учението на светите отци и учители Църковни „вън от Църквата няма нито слушане, нито разбиране на Словото Божие, няма нито истинско Богопочитание, не се намира Христос, не се преподава Дух Свети; смъртта на Спасителя не доставя спасение, няма трапеза на тялото Христово; няма плодотворна молитва; не може да има ни спасителни дела, ни истинско мъченичество, ни висока девственост и чистота, ни душеполезен пост, ни благословение Божие. А в Църквата, напротив, е благоволението и благодатта Божия; в Църквата обитава Триединният Бог; в Църквата е познанието на истината, познанието на Бога и Христа, преизобилието на духовните блага; в Църквата са истинските, спасителни догмати, истинската, произлизаща от апостолите вяра, истинската любов, и правия път към вечния живот[5]”.

Прочетете още „Православие и инославие – продължение и край*“ →

Православие и инославие*

Публикувано на 13.05.202315.05.2023 от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Лъжата е толкова стара, колкото и грехът. Още от своето появяване лъжата враждува против истината. Човешката природа, поради грехопадението си, е склонна към зло и оттам към заблуди. Но в нея има копнеж към истината. Този копнеж дава възможност на всеки човек, ако иска – с Божия помощ – да познае истината, и истината да го направи свободен (Иоан 8:32). Истината е спасителна. А Бог не иска никой да погине, но „да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4). С тази цел Той ни дава Своето Откровение, което разкрива пътя на истината. С тази цел Той ни говори в светата Библия Своето Слово. А Неговото Слово, по думите на Христа, е истина, истина, която освещава (Иоан 17:17, 19). С тази цел Спасителят, Който Сам е пътят и истината и животът (Иоан 14:6) идва в света, за да каже истината (Иоан 16:7), която е чул от Бога (Иоан 8:40, 45, 46). С тази цел Иисус Христос претърпява кръстни страдания и смърт, за да изпрати на вярващите Утешителя, Духа на истината, Който упътва на всяка истина (Иоан 16:13).

Но злият и паднал свят, който не иска и затова не може да приеме Божествената истина (Иоан 14:17), воюва от край време против нея чрез изобретяването на най-различни заблуди. „Баща на лъжата” е сатаната (Иоан 8:44). Откак светът съществува, най-различни заблуди са се ширели из него. И дяволът, естествено, е подпомагал, създавал и поощрявал разните заблуди, защото е виждал, че чрез тях най-ловко може да се бори с истината, която Сам Бог възвестява на света чрез Своето Слово – Библията.

При това методите на лукавия са бивали най-разновидни. Той ту се е опълчвал с груба физическа сила срещу истината, ту привидно се е съгласявал с нея, ту е приемал нейната външна форма, ту я е критикувал от гледището на „непредубедения човешки разум”. Мъчно могат да се изброят и видят във всичките техни подробности безбройните хитрини на изобретателя на всяка лъжа и лукавство. Дяволът е стигнал и дотам, че не рядко се е скривал дори зад изопачавани или криво претълкувани библейски текстове, за да увери хората, че неговото учение е библейско и затова истинско. Всъщност той се е стремял чрез своето привидно доближаване до Божието Слово да го погуби, обезсили и заличи от човешките сърца. Разбира се, верните на истината всякога навреме са долавяли лукавите домогвалия на сатаната и в енергична борба със заблудите са разкривали истинския лик на врага.

Историята ни говори за фактите, на които тя е била свидетелка. А Словото Божие ни разбулва и метафизичната основа на борбите, ставащи по лицето на земята. То ни показва ония два невидими лагера, към които човеците доброволно вътрешно се самоопределят, призовавани от своите невидими вдъхновители. Едни се нареждат на фронта на доброто – това са богоизбраните носители и вестители на вечната Божествена истина, разкрита ни в Божественото Откровение. Други, подмамени от едно или друго обстоятелство на живота, преследвайки една или друга нечиста цел, застават в редиците на противниковия стан. И те започват там своята дейност. И те вестят своето лъжеучение, препоръчвайки го за единствено истинско. Те обаче пред съда Божи се оказват лъжеучители, беззаконници и лъжепророци, защото не са били служители на единия и истински Бог, Извор на всяка истина, а служат на дявола, баща на лъжата (Иоан 8:44).

Истината, богооткровената, спасителната истина, е една. Всичко, що ѝ противоречи, се отдалечава от нея и се самоокачествява като заблуда. Бог е открил тази истина за спасение на човешкия род в Библията. До Иисус Христос носители на тази истина бяха богоизбраните старозаветни патриарси, съдиите, праведните, пророците и всички ония израилтяни, които ѝ се покоряваха в доброволно послушание към Божия закон. Еврейският народ, общо казано, бе до Иисус Христос единствен носител на богооткровената истина, и затова само неговата религия беше истинска. Всички останали езически религии, като несъгласни с богооткровената, се бяха отклонили повече или по-малко в разни заблуди и бяха поради това далеч от истинското богопочитание.

В Новия Завет, който се явява като естествено продължение и завършек на Стария Завет, се доразкри Божествената Истина. Сам Спасителят, несъмненото Средоточие както на Стария, така и на Новия Завет, се яви на земята, страда и умря за човешкия род, разбули лъжите на сатаната, разкри същината на истинското богопочитание (Иоан 4:23, 24), победи лукавия чрез Своята кръстна смърт и славно възкресение, основа Църквата Си, която навеки остави да бъде „стълб и крепило на истината” (1 Тимотей 3:15; срв. Матей 16:18), завеща на Своите апостоли, а чрез тях и на всички техни верни последователи, истинското, богооткровено и спасително учение и, по Своето непреложно обещание, изпрати в деня на светата Петдесетница на Своята Църква Утешителя Светия Дух, Духа на истината, за да пребъдва Той в светата Църква, да се дарува чрез светите тайнства на истинно вярващите и да ги учи и наставлява на всяка истина. Тъй се появи на мястото на старозаветната религия новозаветната Православна Църква, на която оттук нататък бе поверено да води човешките души по пътя на истинското богопочитание към вечно спасение.

Но както в Стария Завет покрай истинската богооткровена религия имаше и много други, които бяха носителки на дяволски заблуди, така и в Новия Завет сатаната започна да пречи на спасителното дело на Църквата Христова. Покрай езическите заблуди, които той все още поддържаше, под негово вдъхновение сега се появиха и ред нови лъжеучения, възникнали на християнска почва, които претендираха единствени да разбират чистото Христово учение. По лицето на земята се появиха нови борби, чиито метафизични причини бяха скрити в стремежа на адските сили да надделеят Църквата Христова (виж Матей 16:18). Но напразно! Чистото православно учение, предадено от Иисус Христос на светите апостоли, се предаде от тях в непокътнат вид на други свети мъже – апостолските приемници. Те от своя страна го завещаха чисто и неповредено на идващите след тях свети Божии угодници, които, като чисти и достойни съсъди на Светия Дух, правилно тълкуваха богооткровените истини и успешно водеха борбата с разните лъжеучения, изобретявани от дявола. И както в Стария Завет великите праведници и пророци се бяха издигнали до познаване на истината, че идолите на езическите народи не са нищо друго освен изделия на човешки ръце (Иеремия 10:6; Псалом 113:12- 13; Исаия 46:7), в които живеят бесове (Псалом 95:5; Псалом 106:36-38), така и в Новия Завет свети и праведни мъже откриха в разните лъжеучения и ереси древното дело на сатаната, който се стреми да заблуди и погуби хората.

Не можем да не открием и в отпадането на цялата западна Римокатолическа църква от Източноправославната през злополучната 1054 година пръста на душегубителя. Много са причините за откъсването на Запада от Изтока. Тях учените историци подробно изреждат и старателно обсъждат . Но най-главната вътрешна причина си остава възгордяването на римските епископи, които са желаели да бъдат самовластни князе и разпоредители в църквата. Техен учител в гордостта не може да бъде никой друг освен онзи, който пръв се възгордя и отпадна от истината – дяволът. С отпадането си от Православието Западът стремглаво тръгна по гибелния път на разложението. Католичеството_,скъсало с Православието, все повече и повече се отдалечаваше от истината, създаде ред нови учения, неизвестни на светата Православна и апостолска Църква, и дотам затъна в отклонения от евангелската истина, че предизвика бурята на протестантската реформация. Тъй католичеството роди протестантизма. По думите на Хомяков „Протестантизмът е законно, непокорно чедо на Римокатолическата църква”. Злото зло ражда. Протестанизмът, породен от римокатолическите заблуди, сам народѝ нови още по-големи лъжеучения. Той скоро се раздели на лутеранство и англиканство. С течение на времето още повече се раздроби и, нямайки никаква опора в светоотеческото тълкувание на Библията, предостави всекиму свободно да я тълкува, което създаде само в лутеранството повече от 500 секти. Зад всичко това беше скрит, естествено, сатаната, чиято цел е да откъсва хората от истината и да враждува против нея, като създава нови лъжеучения.

Така борбата между истината и лъжата, за която ни свидетелства целият Стар и Нов Завет, за която ни говори и църковната история, мина всички исторически епохи и стигна до нас. Тя не се е прекратила и днес. Напротив, в наши дни тя като че ли още повече се е изострила. Днес сатаната си служи не толкова с езичество, макар че, гдето има почва, той и него поддържа, не си служи само и с еретичество, въпреки че и това оръжие не е паднало от ръката му, колкото си служи с модерните хуманистични философски, теософски, спиритически и разни сектантски и противохристиянски учения, които, не отричайки религията и търсейки уж по свой собствен път истината, стигат до най-пакостни и душегубителни лъжеучения.

Прочетете още „Православие и инославие*“ →

Втори Родос – продължение 1 и край*

Публикувано на 26.12.202226.12.2022 от Dragan Bachev

+ Левкийски епископ Партений

«С Всеправославното съвещание тук отпреди две години нашата Православна църква откри нова ера в своята история и живот, следвайки една своя традиция още от апостолско време – да се третират възникналите проблеми на общи съвещания и даже събори в дух на единство и сътрудничество, за да се съблюдава светият принцип на общото единно действие. Както е известно, на онова Съвещание беше поставен проблемът за отношението на Православната църква към останалия християнски свят и за сближението, та дори обединението на църквите във всеправославна перспектива. Във връзка с това беше поставен и въпросът за отношението към Римокатолическата църква, който и се вписа в каталога на темите за бъдещия предсъбор. Но докато Православната църква вече отдавна се намира в контакт и в положението на диалог (разговор по различията между православието и другите християнски вероизповедания) с древните «малко отклонени» източни църкви, Световния съвет на църквите, Англиканската, Старокатолическата, Реформираната и други, не е така с Римокатолическата. Затова сега по повод разпратените от последната покани до Поместните православни църкви да изпратят свои наблюдатели за втората сесия на Втория Ватикански събор, Вселенската патриаршия реши, че е време Православната църква да вземе инициативата и да предложи на Римокатолическата църква нещо повече от изпращането на наблюдатели – отпочването на диалог с нея на равни начала. Това именно свое предложение Вселенската патриаршия докладва на братските Поместни православни църкви на това наше Съвещание.»

«Това предложение, което се прави в духа на Христовата любов и с искрено разположение към християнското единство – ние сме уверени – отговаря и на общото искане в нашата епоха за разбирателство и сътрудничество не само на християнските църкви, но и на всички добротворни духовни сили за обединено и резултатно отстояване разнообразните огромни проблеми и опасности, които застрашават човека и света, както отговаря и на великата мисия, която има Православието като решителен миротворен и зиждителен фактор в християнския свят и като ангел на благоволението и мира между всички човеци на земята. За изпълнението на тази своя света мисия, за която съществува голямо ожидание в света, Православието трябва смело да заеме позицията на действащия и канещия, а не да стои на позицията на зрителя, който само изчаква и приема покани».

«В този дух и перспектива Вселенската патриаршия поставя пред нас и за наша преценка това свое предложение за отпочване диалог на нашата света Вселенска Източноправославна църква с почитаемата Западна Римокатолическа църква, и се моли, резултатът от работата на нашето Съвещание да бъде както за доброто на нашата Православна църква, така и за построяването и провеждането на християнското единство»!

Тази реч с това предложение прозвуча за нас като изненада, защото ние бяхме свикани и нашите началства ни бяха натоварили с поръчението да обсъдим само поканата на Ватикана, дали да изпрати Православната църква наблюдатели на тамошния събор или не. А сега неочаквано Цариградската патриаршия прави предложението за диалог между двете Църкви! Но понеже времето беше напреднало, затова разискванията бяха отложени за следобедното заседание, което можа да започне едва в 18 часа.

Председателят формулира двата въпроса, с които трябваше да се занимае Съвещанието: изпращането на православни наблюдатели на Ватиканския събор и отпочването диалог с Римокатолическата църква на равни начала. Реши се, днес да се разгледа въпросът за наблюдателите, за който сме първоначално свикани, а утре – въпросът за диалога, който възниква едва сега.

Пръв говорѝ третият член на Цариградската делегация, митрополит Яков Филаделфийски, който изрази становището на своята Патриаршия… Въпросът за поканата на Ватикана се поставя пред нас втори път. Цариградската патриаршия била назначила комисия, която влязла във връзка с всичките православни църкви по тази покана и всички църкви се били изказали отрицателно. На това основание тя отговорила в Рим, че се моли да бъде работата на събора плодоносна и да се създадат условия, при които ще бъде възможна връзката между Православната и Римокатолическата църкви. Същевременно Майката Църква (той разбираше Цариградската) поставила пред Ватикана въпроса за диалог между православието и католицизма на равни начала. Затова ние сега не трябва да се спираме на изпращането наблюдатели, а да минем на въпроса за диалог.

Представителят на Александрийската патриаршия, престарелият митрополит Партений Пелусиотски, каза, че – доколкото помни – въпросът за взаимоотношенията на Православната църква с Римокатолическата трябва да бъде поставен на предстоящия Всеправославен предсъбор. Александрийската патриаршия смята, че не трябва да бъдат пращани православни наблюдатели на Ватиканския събор и че тя е напълно съгласна по това с «Великата Църква» (Цариград).

Представителят на Антиохийската патриаршия, митрополит Илия Алепски, намира, че изпращането на наблюдатели във Ватикана противоречи на нашето православно учение. Духът на Римокатолическата църква е до такава степен различен от духа на Православната, щото именно той станал причина за разкола между двете Църкви. Сега изпращането на наблюдатели ще свидетелства, че Православната църква се намира в добри отношения с Римокатолическата, когато католическата пропаганда по нас се стреми да унищожи православието. Затова Антиохийската патриаршия е съгласна с «Великата Църква» и е против изпращането православни наблюдатели на Втория Ватикански събор.

Представителят на Иерусалимската патриаршия, архиепископ Аристовул Кирнакополски, заяви, че не трябва да се пращат наблюдатели във Ватикана, защото това нищо няма да ни даде. Ние желаем въпросът да бъде обсъден по-широко – въпросът за диалог, защото той покрива първия. С изпращането наблюдатели ние не ще можем да излекуваме тази язва на православния Изток – римокатолическата пропаганда, когато при един диалог работата стои по-иначе. Моля да се вземат хубави решения в дух на любов и на добре разбраните интереси на православието!

Митрополит Василий Жички заяви, че Сръбската църква и сръбският народ много са страдали от католицизма в миналото и до най-ново време. Затова и особено ако този въпрос смущава православното единство, то по-добре да не се пращат наблюдатели, за да не се смущава нашето единство. Щом има между нас противоречие, ние молим братята да се реши този въпрос в смисъл, да не се пращат наблюдатели!

В същия смисъл се изказа и митрополит Генадий Пафски, представителят на Кипърската архиепископия. По този начин от десетте представени Православни Църкви шест взеха становището да не се изпращат наблюдатели. Но взе думата митрополит Никодим Мински и Белоруски, представителят на Московската патриаршия, и каза приблизително следното:

Московската патриаршия смята, че въпросът за изпращане наблюдатели на Ватиканския събор спокойно може да бъде решен в положителен смисъл. Наблюдателите не са участници в събора, а имат само задачата да гледат и слушат, какво става там, за да докладват. Затова ние не виждаме противоречие между православието и изпращането на наблюдатели. Ако ли в това може да се види свидетелство за добри отношения, то същото нещо може да се види и в един диалог. А ние желаем да знаем, какво става на Ватиканския събор. Но не можем да вярваме на светския печат, който често изопачава истината затова нашите наблюдатели могат най-добре да ни информират. Едни отричат ползата, други виждат ползата от изпращането на наблюдатели. Характерна за православието е свободата – в практиката на Поместните православни църкви свободно са третирани много въпроси от характер недогматически и неканонически. В духа на тази свобода и трябва да решим въпроса. Нашата делегация смята, че всяка поместна църква сама може да определи своето отношение към поканата на Ватикана. Които изпратят наблюдатели, ще бъдат полезни на неизпратилите. А които не изпратят, ще дадат достатъчно всеправославно свидетелство за обидата на православието от римокатолицизма. Цял свят ни наблюдава. И ако ние решим въпроса свободно, то светът ще види свидетелство за нашата свобода, при което различното отношение към въпроса няма да наруши нашето всеправославно единство. А е желателно въпросите на нашето Всеправославно съвещание да се решават не само с болшинство, но и с пълно единство.

В същия смисъл се изказа и водачът на румънската делегация, Яшският митрополит Юстин: Поставени са пред нас два въпроса – изпращането на наблюдатели и отпочването диалог с Римокатолическата църква. Не е необходимо еднообразно отношение към тези въпроси от страна на Поместните православни църкви. Православието трябва да бъде единно по въпросите на догмите и каноните. Но първият въпрос няма нито догматически, нито канонически характер. Православната църква е влязла в отношение с протестантския свят. Не всички Поместни православни църкви са в Световния съвет на църквите, но този факт съвсем не нарушава единството на Православието. Нашите наблюдатели само ще присъстват на Ватиканския събор, по който начин ще ни въведат във връзка с Римокатолическата църква и ще ни дадат точни сведения за произшествията там. Всяка поместна православна църква може да прати или не свои наблюдатели. Това няма догматически или канонически характер, затова всяка поместна църква може свободно да си го реши. Румънската делегация смята, че необходимостта да се съхрани единството на Православието се явява твърде важен момент. А то ще се спаси, ако заедно решим, всяка поместна църква свободно да третира въпроса и да прати или да не праща наблюдатели.

И българската делегация застъпи тази права и логична позиция. Негово Високопреосвещенство митрополит Максим Ловчански на хубав руски език с гръцки превод изрази становището на светата Българска патриаршия и аргументирано защити становището да се разреши свободата – които православни църкви се смятат обидени от католицизма, нека не пращат наблюдатели, но които не са особено обидени, нека изпратят. И едното, и другото ще бъде еднакво полезно за Вселенското православие.

И последен говорѝ Пражкият митрополит Иоан, който е предстоятел на Чехословашката православна църква. Той каза кратко и ясно следното: Третираният въпрос има различно отношение към отделните автокефални православни църкви поради различните поместни обстоятелства на всяка една от тях. Има разлика между наблюдатели и делегати: делегатите са пълноправни членове на събора, а наблюдателите са само почетни гости без право на гласуване. Ние споделяме становището на Московската патриаршия, че всяка поместна църква може свободно да реши, дали да изпрати или не наблюдатели на Ватиканския събор. И аз заявявам, че нашата Православна църква ще изпрати такива.

На 28 септември – събота – Божествената литургия отслужи по желание митрополит Илия Халепски (Антиохийска патриаршия). В службата беше застъпен арабският език повече във възгласите, апостолското и евангелското четиво, но гръцките съслужители и клиросът четяха и пееха по гръцки. Особеност на митрополит Илия или на арабското богослужение трябва да бъде това, дето служащият архиерей не стои всред храма от началото на светата Литургия до «малкия вход», а на владишкия трон. Неразбраният език развличаше вниманието и малко разсейваше личната молитвеност. Но в момента на «Отче наш» стана нещо съвсем неочаквано: някъде изотзад на храма някой започна да пее Господнята молитва и то на български език! Всички изненадани се обърнаха да видят, кой е този певец: митрополит Максим Ловчански! Това беше истински сюрприз за богомолците, който направи силно впечатление. Епископ Георги Тримитунтски (Кипърска архиепископия) няколко дни по-късно вече в Атина ме питаше, дали всичките наши църковни мелодии са все така минорни. Гърците все още не можеха да повярват, че нашата Църква държи цялото музикално богатство на св. Иоан Дамаскин с всичките негови разнообразни осем гласове.

В 10 часа започна заседанието с някои встъпителни въпроси и дребни решения: четене и приемане на вчерашния протокол, коя делегация кога ще може да получи точни преписи от протоколите, четене и приемане на комюникето за вчерашното заседание и прочее. Родоският митрополит Спиридон прочете телеграмата, която получи от Цариградския Патриарх: Благодари на митрополита за изпратената телеграма и за прекрасния прием, който е оказал на делегациите. Моли да предаде на Съвещанието неговите сърадвания и топли молитствования!

Тогава взе думата митрополит Илия Халепски (Антиохийска патриаршия) и направи изказване, противно на вчерашното: «От вчерашните спорове се видя, че някои православни църкви искат да имат свободата да изпратят наблюдатели на Ватиканския събор. Понеже този въпрос не е от догматически характер и различното му решение от поместните църкви нищо няма да повреди на нашето православие, затова аз предлагам да се предостави на всяка църква свободата да си го реши според местните условия»!

С това предложение се съгласиха всички вчерашни противници. Само архиепископ Аристовул (Иерусалимска патриаршия) запита: «Но това не значи ли, че ние отричаме вчерашните си изказвания?» Обаче настроението си остана същото. Тогава Митрополит Генадий (Кипърска архиепископия) направи предложението, поне да не бъдат наблюдателите в епископски сан! Секретарят на Съвещанието формулира решението за гласуване: Нашето Съвещание в своето болшинство приема, всяка помества православна църква да действа свободно по въпроса за изпращането на наблюдатели на Ватиканския събор, само наблюдателите да бъдат презвитери или цивилни богослови, но не епископи! За това решение гласува целият пленум.

Прочетете още „Втори Родос – продължение 1 и край*“ →

Втори Родос*

Публикувано на 25.12.202225.12.2022 от Dragan Bachev

+ Левкийски епископ Партений

Вселенският събор представлява върховен орган за изразяване правилната верска мисъл и воля в Христовата църква. Той е боговдъхновен инструмент, който кове непогрешимите благодатни и общозадължителни формули на православната догматика и каноника. Православният свят признава седем такива събора – първия от 325-та и последния от 787-ма година.

Римокатолическата църква наброява много повече вселенски събори. Например, отпреди разделянето си от Православната църква (1054) тя брои поместния събор от 869-870 година в цариградския храм «Св. Софѝя» за Осми вселенски, на който Българската православна църква само пет години подир официалното всебългарско покръстване получила своята автокефалия и своя пръв архиепископ св. Иосиф Изповедник (Нови). А оттам нататък тя си свиквала още дванадесет други «вселенски», та всичко стават Двадесетият 1870 година, наречен «пръв Ватикански». Вече в наше време покойният Папа Иоан XXIII (Ронкали) свика Двадесет и първия, наречен «втори Ватикански», и можа преди да умре да проведе неговата първа сесия (12 октомври-22 декември 1962 година), а неговият приемник, Папа Павел VI (Монтини), проведе втората му сесия (29 септември-20 декември 1963 година).

Ватиканът покани православните църкви да изпратят свои наблюдатели-гости на този «вселенски» събор. Понеже Православната църква нямаше колективно становище по тази покана, затова разните поместни църкви различно се отнесоха към нея: докато Цариградската патриаршия не изпрати наблюдатели, Московската изпрати. За да се създаде еднаквост или даже различното отношение да изхожда от едно колективно решение, Цариградската патриаршия взе инициативата да се свика един «втори Родос»: второ Всеправославно съвещание на остров Родос, което именно да вземе колективното решение на православните Църкви по тази покана на Ватикана. Беше поканена и Българската патриаршия, която определи за свои делегати митрополит Максим Ловчански и епископ Партений Левкийски. След едно продължително колебание в датите – ту преди 9 септември, ту на самия 9 септември – най-после Цариградската патриаршия с телеграма от 19 септември 1963 година съобщи, че трябва да се намерим в Атина на 25-ти същия месец, поради което ние трябваше да излетим от София поне предния ден.

Изпратени на Софийското летище от митрополит Никодим Сливенски, ректора на Духовната академия епископ Николай Макариополски, викария на Софийската митрополия епископ Иосиф Знеполски, предстоятеля на гръцката легационна църква в София архимандрит Тимотей, предстоятеля на българската църква в Москва архимандрит Стефан, началника на протокола при Българската патриаршия архимандрит Горазд, протосингела на Софийската митрополия архимандрит Иоан, синодални и митрополитски чиновници, свещеници и цивилни лица, ние излетяхме благополучно в 17,45 часа. Нашият мощен самолет KLM ни понесе по познатия от 1961 година път за старославната столица на Елада – Атина. След като прелетяхме легендарния Пирин и под нас блесна светлата лента на епичния Вардар, устремена от север към юг, до нас се приближи любезната стюардеса, за да ни предупреди, че тъкмо сега летим над поразеното от стихиен земетръс Скопие. Направихме опит да погледнем от орловата височина на 6000 метра тежко наранения град, но доколкото можахме да видим, това бяха някакви хаотични руини и навярно твърде много човешко страдание!

В този момент се приближи и ни се представи един българин, Ал. Моров, родом от Скопие, а живущ вече много години в Торонто – Канада който имал там пътническа къща и дошъл в София и Варна да урежда условията за пътуването на американски туристи и курортисти за България. Споделихме общи съболезнования по случай тежкото нещастие на неговия роден град. По-нататък стана ясно, че той бил църковен настоятел на българския храм в своето американско местожителство, в който свещенодейства отец Васил Д. Михайлов, и затова добре е запознат с църковните работи. Стана дума за неприятните разногласия всред българската американска епархия. Той деликатно се опита да хвърли вината върху митрополит Андрей. Обаче ние бяхме чели протоколите на самочинния неканоничен «църковно-народен събор» в Детройт, дето дори не се споменава името на митрополит Андрей, а се обявява разкол от Българската православна църква. Следователно, не една личност е обвинена, а цялата света Българска Църква, която е известна като вековен крепител на българската народност и през времената, когато е нямало българска държава. Накрая той изказа надеждата, че тези работи ще се оправят подир някое време.

На Атинското летище се приземихме в 19,30 часа, дето ни посрещна Родоският митрополит Спиридон, домакин на остров Родос от църковна страна и пак натоварен със задължението на главен разпоредител, както беше и на «първия Родос» през 1961 година. Той беше придружен от своя вече стар епархийски проповедник, архимандрит Спиридон, който с известна гордост ни разказваше, че бил ръкоположен за иеродякон от покойния Цариградски патриарх Мелетий, а за иеромонах и архимандрит от покойния Атински Архиепископ Хрисостом I. Помислихме си, как гърците се чувстват като у дома си в толкова много православни църкви: и в Цариград, и в Александрия, и в Антиохия, и в Иерусалим, Кипър, Атина! Малко по-късно пристигна да ни посрещне един от тримата викарии на Атинската архиепископия, епископ Хрисостом, закъснял поради недоразумение по разписанието на самолета. Представители на Българската делегация в Атина ни очаквали на обикновения изход, а нас ни превели гръцките посрещачи през официалния, поради което сме се разминали. От летището бяхме отведени в хотел «Сесил» (столичния квартал «Кифисия).

В Атина бяха вече дошли и в същия хотел бяха настанени: руската делегация в състав – митрополит Никодим Мински и Белоруски (сега Ленинградски и Ладожски) и архиепископ Василий Брюкселски (Кривошеин); румънската делегация в състав – митрополит Юстин Яшски, митрополит Фирмилиан Крайовски и епископ Антим Търговищянски (Ника); чехословашката в състав — сам предстоятелят на Чехословашката православна църква митрополит Иоан Пражки и епископ Методий Требишовски; сръбската – митрополит Василий Жички и митрополит Владислав Херцеговински, към който състав се присъедини в Атина професор Траян Костич, както това стана и през 1961 година; цариградската – митрополит Мелитон Илиополски, който беше назначен от Цариградския Патриарх за председател на «Втория Родос», митрополит Хрисостом Мирликийски, който беше назначен за секретар на «Втория Родос», и митрополит Яков Филаделфийски; александрийската – с престарелия митрополит Партений Пелусиотски и митрополит Константин Леонтополски; антиохийската – с единствен митрополит Илия Хелепски; иерусалимската – с архиепископ Аристовул Кириакополски и архимандрит Герман, скевофилакс на светия Гроб Господен; кипърската — с митрополит Генадий Пафски, епископ Георги Тримитунтски и Андреас Мицидис, секретар на Кипърския архиепископ Макариос и преподавател в Кипърската духовна семинария. Не бяха изпратили свои представители Грузинската патриаршия, Албанската архиепископия, Полската и Финландската.

Двадесет и пети септември – сряда – беше един доста неблагополучен ден за нашето Съвещание. В 10,30 часа всички делегации в пълен състав направиха посещение на Негово Блаженство Атинския Архиепископ Хрисостом, бивш председател на «Първия Родос» от есента на 1961 година, като Кавалски митрополит. Събрани всички гости и домакини в големия приемен салон на Атинската архиепископия, нашият председател митрополит Мелитон Илиополски, поднесе на Атинския Архиепископ нашите почитания. Тогава последва един отговор, който изненада както негръцките делегати, така дори и самите гърци извън Еладската Църква. Ние бяхме чули за някакви несъгласия между Цариградската патриаршия и Атинската архиепископия по въпроса за поканата на Ватикана, поради които се забави свикването на нашето Съвещание. Обаче смятахме, че в спестеното чрез това бавене време са се срещали атински с цариградски представители и са съгласували становищата си, за да се стигне до свикване на Съвещанието, както съобщи Цариградската патриаршия в телеграмата си от 19 септември 1963 година: «всички предварителни въпроси са разрешени». А ето че становищата на двете страни са си останали непримирени. С един доста строг тон Атинският Архиепископ заяви, че неговата Църква е не само против изпращането на наблюдатели във Ватикана, но и против свикването на това Всеправославно съвещание, поради което тя няма да изпрати своя делегация в Родос. Историята свидетелства, как Ватиканът враждебно се е държал против нашето скъпо Православие чрез своята вековна политика: било чрез кръстоносните походи, които само ограбвали духовните и материалните ценности на православния Изток, било чрез подпомагане враговете на православна Византия, докато тя падна под турска власт, било чрез продължаващата безогледна римокатолическа пропаганда всред диоцезите на православните църкви. И апелира към всички нас строго да съблюдаваме догмите и каноните на светото Православие. В този смисъл той ни пожела добри успехи.

Разбира се, Атинският Архиепископ едва ли беше прав в категоричното си становище, бидейки прав в аргументите си. Ние знаем свидетелството на историята дори до днес, но тази аргументация можеше да бъде изнесена на Съвещанието в Родос от делегатите на Еладската църква, а не тази последната да се лъчи от всеправославното единство по такъв начин. А каквото се реши съборно, то ще трябва да бъде задължително за цялата Православна църква, която догматически и практически винаги е била «съборна».

Понеже вече беше обедно време, трябваше да се завърнем в хотела. Веднага след обеда се обадихме по телефона на Българската легация. Създаде се връзка и към 5 часа дойде една легационна кола да ни вземе. В легацията търговският сътрудник, г-н Златанов, ни прие много любезно и разговаря с нас по нашата задача на Родос и по църковните въпроси. Разговорът ни продължи доста време. Когато трябваше да си вървим, шофьорът не се намери. Тогава сам г-н Златанов застана на кормилото и ни върна в хотела. Той беше в Атина само от 3 месеца и малко я познаваше, но с питане лесно се оправихме без много лутане.

На 26 септември – четвъртък – сутринта отлетяхме с аероплан от Атина за Родос. Пак съзерцавахме от високо красивото Егейско море, което не се натрапва на зрителя толкова с безбрежната си водна маса, а по-скоро прилича на воден басейн, гъсто населен от острови и островчета. На Родоския аеродрум бяхме тържествено посрещнати от почетна рота и музика, които ни отдадоха военни почести. На автомобили ни откараха в град Родос – за всяка делегация отделна кола за през всичкото време, на която само шофьорите се сменяха според работните си часове. Широкият булевард и площад между катедралата «Св. Благовещение» и Димархиона (кметството) бяха препълнени с училищна младеж, граждани и люботни чужденци, които само това търсеха, кого и какво да фотографират. Тук, на открито, ни посрещна с приветствена реч градският кмет д-р Петридис, на която отговори нашият председател митрополит Мелитон. А южното слънце беше още твърде горещо, та с право един от руски говорещите делегати шеговито нарече това посрещане «солнечная вмставка» – «слънчева изложба»: всички се избърсваме от изобилна пот и фотоапаратите щракат ли щракат, а не отиваме на сянка!

След един кратък прием в Димархиона отправихме се в катедралния храм «Св. Благовещение», дето Родоският митрополит Спиридон отслужи тържествена «доксология» (молебен) за посрещането и произнесе вдъхновено приветствено слово. Той спомена като забележителни събития през годината скорошното юбилейно честване 1000-годишнината на атонското монашество, посещението на Елада и Родос от «духовния орел на Православието, честнѝя Предстоятел на светата Източна, Христова, съборна и апостолска църква» (той подразбираше Цариградския Патриарх), юбилейното честване на «уважаемия Предстоятел на Руската църква» от «изпълнението на православните Божии църкви», заседанията на централния и другите комитети при Световния съвет на църквите, дето прозвучало посланието на светите Божии православни църкви с мощния глас на Православието, – в същата тази година Православната източна църква изпраща своите представители да засвидетелстват своето всеправославно единство и своето твърдо решение, че благополучно ще продължат започнатото тук преди две години добро дело, макар «някои да си затварят очите пред една от най-актуалните и повелителни нужди» (той правеше намек навярно за поведението на Еладската архиепископия). Няма нужда да се казва, че Всеправославното съвещание е преди всичко дело и плод на Светия Дух, който пък е постоянният Утешител, Водител и Подател на всяко добро. И заедно с апостол Павел (2 Коринтяни 13:11) отправи пожелания към членовете на Съвещанието: «Радвайте се, братя, съвършенствайте се, утешавайте се, бъдете единомислени, живейте в мир, и Бог на любовта и мира ще бъде с вас»! Хорът изпя няколко многолетия и така молебенът по посрещането завърши.

Прочетете още „Втори Родос*“ →

Всеправославното предсъборно съвещание на остров Родос – продължение 4 и край*

Публикувано на 24.12.2022 от Dragan Bachev

+ Левкийски епископ Партений

Днешният ден беше твърде претрупан за гостите с придвижване от място на място едно след друго. Връщайки се от семинарията, ние помислихме, че ще ни отведат в хотела за една малка почивка, защото между нас имаше и много стари хора. Толкоз повече че според програмата ние трябваше от паметника «Незнайният воин» да наблюдаваме религиозното шествие на благочестивите атиняни със старинната икона на св. Дионисий Ареопагит. Обаче по средата на пътя шофьорите завиха в обратна посока закъм Пирея и оттам за Сунион на 60 километра от Атина. Сунион е един висок хълм, който от 360 градуса на окръжността само на 60 градуса се държи за сушата, а останалото е в морето. И трябва да е бил голям и умен артист оня, който дал идеята на елините именно тук да построят величествен храм на Посейдон, бога на морето, – храм в стила, размерите и достойнствата почти на знаменития «Партенон» в Атина. Дотук се пътува по едно асфалтирано шосе все по морския бряг, приказно изрязан от алчната морска вода и с приказен изглед към морето. За съжаление флората е в същото окаяно състояние, както вече няколко пъти отбелязахме. Аз си представям, в колко степени би се повишила красотата на това място, ако тези фантастично красиви близки и далечни ридове и склонове бяха обрасли с някаква растителност! Колите ни изкачиха малко нещо под самия връх, дето има едно скромно питейно заведение и заслон от постоянните силни ветрове. И сега духаше бурен вятър. Въпреки това ние се изкачихме на самия връх, дето е храмът, макар расата ни да се развяваха като корабни платна чак до височината на раменете. Величествено място! Като че ли сте стъпили не върху твърдата земя на Сунион, а като че ли някаква огромна ладия или триера на класическото минало ви носи по морето – навсякъде море, осеяно с острови, примамливо ретуширани и прибулени от влажната синкава омара. Въпреки бурния гняв на Посейдон, който като да ревнуваше от нас своето пустинно спокойствие, ние разгледахме непоклатно стоящите вече хилядолетия прави колони на бившия храм, видяхме и собственоръчно издълбания върху една колона подпис на знаменития английски поет, лорд Байрон, който дошъл тук преди около 140 години да се бори за освобождението на Елада от турско робство и умрял тук – в Мисолонги през 1824 година. Обрулени и разрошени от яростния «евроклидон», ние слизаме долу до самия морски бряг, дето зад крепкия гръб на хълмистата суша вятърът нямаше абсолютно никакъв достъп. Тук е построен съвсем нов хотел «Егеон», в чийто ресторант щеше да даде гала-вечеря на Всеправославното съвещание професорският корпус на Атинския богословски факултет.

От името на хазяите говори деканът, професор Иоаннис Кармирис, чиято реч или по-добре академична лекция беше раздадена на всички гости в оригинал и в немски превод. Един недостатък в това отношение допуснаха братята гърци: даваха ни почти всички свои произнесени речи в оригинал или в преводи (с изключение на председателя, Кавалски Хрисостом, който почти винаги импровизираше), без обаче да отбелязват, кой и къде говори. Поради това ние сега при нужда не сме в състояние да си направим справки по тях. Но речта на професор Кармирис прави изключение в това отношение. Той говорѝ за вселенското православие като такова, което – според думите на св. Василий Велики – се стреми да включи в себе си «целия свят под слънцето». Но то трябва да възстанови своята апостолска и светоотеческа традиция на вселенска съборност, прекъсната по известни исторически причини от 787 година насам – VII-ми – последния за Православната църква вселенски събор. Така то ще издигне своите изповедници над дробящото национално съзнание до високата мисъл на апостол Павел, че в църквата няма «юдеин или елин» (Галатяни 3:28) и до всеправославното единство в Христа Иисуса. В това отношение са били знаменателни инициативи предсъборните съвещания в Цариград от 1923 година и на Св. Гора Атонска от 1930 година. А току-що състоялото се Всеправославно съвещание на остров Родос вече изготви в окончателен вид тематиката на бъдещия Всеправославен предсъбор, който най-после може да бъде свикан в най-близко бъдеще. Подготвителните работи ще трябва да бъдат възложени на висшите богословски школи в целия православен свят, и Атинския богословски факултет, както въобще еладската църковна общественост, вече е започнала системното разработване на предсъборните въпроси. Чрез това свое и външно проявено (покрай вътрешното) съборно единство православието ще даде за себе си свидетелство против разпространеното на Запад мнение от времето на протестанта Харнак до съвременния римокатолически богослов Бойер, че то не е застояло, вкаменяло и замряло християнско вероизповедание, а че живее в Божията благодат и че расте с Божий растеж (Колосяни 2:10). Накрая професорът вдигна тост за здраве и дълъг живот на «Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Атинагор I», който свика това Съвещание; за здраве и дълъг живот на «всички Блаженства, които председателстват светейшите православни църкви, и за благополучието на всички делегати, участници на тази трапеза, и най-после на всички, които се отзоваха на нашата покана и взимат участие в тази вечеря на Богословския факултет»! Благодари му от името на Всеправославното съвещание председателят, Кавалският митрополит Хрисостом. Късно вечерта на фарово осветление нашият дълъг автомобилен кортеж се завърна в столицата и хотела.

Следният ден – 4 октомври, сряда – беше посветен на едно преинтересно пътуване до Коринт с няколко спирки пътьом на забележителни места. Първата спирка направихме в края на самата Атина, за да се запознаем с едно оригинално в православния свят гръцко църковно-просветно учреждение, наречено «Апостолики диакониа» – «Апостолско служение». Построено е специално солидно здание, дето нашироко да се помести това учреждение. Директорът професор Фитракис обясни на гостите предназначението и очакваната полза за църквата от тази инициатива. Той каза, че докато в църквата е съществувал институтът на диаконисите, тогава жените и семействата са били добре христианизирани. И сега тази именно цел се предпоставя на «Апостолики диакониа». Тук постъпват жени не по-възрастни от 30 години, завършили своето висше образование в някой богословски факултет, за да получат в течение на един двегодишен курс специална подготовка за църковно-просветната си дейност с жените и в семействата. Намерението е, при всеки енорийски храм да има по една такава образована диакониса, която ще помага на свещеника: докато той работи с мъжете, тя ще работи с жените. Същевременно през време на курса възпитаничките на института помагат на църковното книгоиздателство. А една част от голямото здание е обособена за църковен студентски дом, дето биват приемани на пълен пансион и християнско възпитание студентки от всички научни специалности. Подир тази осведомителна реч на директора възпитанички на института поднесоха на гостите разни почерпки. И за наша приятна изненада между белите диакониси можахме да видим и една симпатична негърка от новоосвободената африканска република Уганда, която, за да бъде тук, трябва да е завършила Атинския богословски факултет. Изглежда, гърците водят някаква църковна православна мисия всред африканските туземци, щом имат на този континент една Александрийска патриаршия с митрополит в Картаген и даже в Судан. Но още на Родос ние се запознахме с две симпатични негърчета, студенти в Атинския богословски факултет, които много се привързаха към нас българите и изразиха желание да посетят някога нашата страна. От тях ние узнахме, че в Уганда има православен епископ от местен произход. Неслучайно императорът на Етиопия бил натоварил представителя на своята църква да заяви пред православните на конференцията за мир в Прага от миналата година, че цяла Африка е жадна за православие. И това е самопонятно за психологията на този континент на доскорошното колониално робство, което е било предшествано и следователно провеждано от мисиите на римокатолицизма и протестантизма: ако вече езичеството няма почва в нашия век даже всред африканските народи, то из сред християнските вероизповедания само православието не е свързано с омразната за тях колониална политика.

Като говорим за «Апостолики диакониа» не можем да не споменем и за друга една известна организация в Еладската църква, наречена «Зои» – «Живот». В нея членуват образовани гърци, най-често богослови, които се посвещават така всепредано на църковнопросветна дейност, понеже по силата на дружествения устав те се отказват дори от брак докато членуват в «Зои». Много хубави популярни монографии на богословски, философски, педагогически и исторически теми са написани от членове на «Зои» и са издадени от издателството на « Зои». Основал я някой си архимандрит Евсевиос Маттопулос, който умирайки през 1929 година оставил по завещание за свой заместник архимандрит Серафим Панакостас. Когато да умира този последният (1954), по същия начин оставил за свой заместник архимандрит Георгиос Димопулос. Обаче след около пет години една партия в «Зои» издига чрез избор – уж по завета на Серафим – за председател на организацията архимандрит Илия Мастрогенопулос. Тогава се създава разцепление, като авторитетният професор П. Трембелас заедно със своя любимец архимандрит Георгиос и някои свои съмишленици основаха ново дружество под името «Сотир» – «Спасител». Сега вече духовете се успокояват и разцеплението отива към изглаждане.

Прочетете още „Всеправославното предсъборно съвещание на остров Родос – продължение 4 и край*“ →

Всеправославното предсъборно съвещание на остров Родос – продължение 3*

Публикувано на 23.12.202225.12.2022 от Dragan Bachev

+ Левкийски епископ Партений

На 27 септември сутринта – Кръстовден по стария календарен стил – светата Литургия в «Старата митрополия» отслужи Руската делегация. Пеенето трябваше да бъде византийско, което на братята руси никак не харесва, обаче нямаше друга възможност. Изпяха от олтара само «Кресту Твоему» на руски напев. Въпреки това прозвуча мекият славянски език в светата литургия. На излизане от храма си позволих да запитам мастития професор Фридрих Хайлер, дали той продължава да държи на своето становище в книгата си «Древна църква и източна църква», че макар сегашните гърци много да смекчават произношението на своя богослужебен език и да не го четат така грубо по Еразмовото произношение, както той се чете на Запад, – все пак «по тържественост, звучност и мелодичност го надминава църковнославянският език»? Професорът се усмихна и убедено ми заяви: «Безусловно».

В пленарното предобедно заседание бяха прочетени телеграфни поздравления от разни инославни църкви… Малабарският католикос пожелава успех на Всеправославното съвещание. Старокатолическият епископ Урс Кюри от Берн изказва съжаление, че една негова конференция му попречила да бъде гост на Всеправославното съвещание, на което молитвено пожелава успех. Кентърбърийският архиепископ Рамзей праща своите поздравления и изразява пожелание за по-дълбока дружба и по-голямо сближение на англиканството с Православната църква на 7-те вселенски събора и на светите отци, и да даде Господ мир на света на всеки народ и на всяка душа. Световният съвет на църквите в Женева пожелава това Съвещание да укрепи единството между поместните православни църкви.

След това Ярославският архиепископ Никодим от името на Руската православна църква апелира към Всеправославното съвещание да постави в каталога си въпросите: «Мира в света и разоръжаването на народите; Православието и расовата дискриминация; Православието и проблемите за християните в страните с бурни социални преобразования Православието и колониализмът». Неговото предложение подкрепи водачът на Румънската делегация, Яшският митрополит Юстин. Седем църкви от всичките представени дванадесет се обявиха за вписването на споменатите въпроси: руската, сръбската, румънската, българската, кипърската, полската, чехословашката (при това архиепископ Никодим носеше и представителството на Грузинската православна църква). Затова поставените въпроси бяха отнесени към съответните комисии и впоследствие бяха вмъкнати в предсъборния каталог.

Професор Аливизатос повдигна един въпрос от техническо естество: Да се определи време за заседанията на комисиите така, щото членовете на една комисия да могат да следят работата и на другите комисии. А професор Трембелас попита: Има ли право членът на една комисия да участва в заседанията на друга комисия. Картагенският митрополит Партений доуточни същия въпрос: Има ли право да изказва мнение член на една комисия, ако присъства в заседанията на друга комисия? Отговори Генералният секретар: Член от една комисия може да участва в заседанията на друга комисия, даже ако съвпадат часовете на заседанията, стига в първата комисия да има друг член от същата делегация. Но това условие едва ли беше изпълнимо и едва ли беше възможно в една комисия да има двама души от една и съща делегация, защото законните делегации се състояха от 6 души (чл. 4 на Правилника), колкото бяха и комисиите. Изключение правеха само делегациите Цариградска, Руска и Румънска, които имаха по седем души. Толкова по-малко можеха това Антиохийската, Иерусалимската и Сръбската, които имаха по пет души, Полската – четири, Кипърската – три и Чехословашката двама. Архиепископ Никодим предложи: Ако членове на една комисия присъстват в заседанията на друга комисия, те да нямат право на глас! И това бе възприето от пленума.

Следобед вече започнаха своята работа отделните комисии. Всяка една от тях си имаше своя стая в митрополията или в кметството. Работите протекоха тихо, споровете приключваха мирно след нужните разисквания и изяснения. Единодушно бяха приети промените, които впрочем не бяха много. Приеха се въпросите, които предложи Руската делегация. По нейно предложение бяха изменени и два излишно подробни въпроса (VII, 4-5) в следната стегната рeдакция: «Традиционни средства за свидетелство на православието в света». 0т двете подточки на първия въпрос в глава VII се получиха два нови въпроса: «Разпространение на евангелското учение в света според православното предание и Принос на поместните православни църкви за възтържествуването на християнските идеи за мир, свобода, братство и любов всред народите». А по предложение на Еладската делегация беше изпуснат въпросът «Брак на духовенството след ръкоположението и втори брак на овдовелите вследствие смъртта на съпругата». Изпуснат беше и подвъпросът от VI-та глава за издаване на общо всеправославно, широко осведомено списание, като нещо неосъществимо. Комисиите работиха в сряда след обед и целия ден в четвъртък, за което време приключиха възложените им задачи.

Вечерта в 21 часа губернаторът на Додеканезите Андреас Иоанну даде тържествена вечеря на делегатите и гостите в ресторант «Рода».

На 29 септември – петък – пленумът имà своето предобедно заседание в катедралния храм «Св. Благовещение». Първата половина на заседанието npотече при закрити врата: трябваше да се установи окончателно пълното единодушие по докладите на отделните комисии. След кратката почивка бяха допуснати на заседанието източните и западните гости, както и представителите на печата. След като бе изпят от цялата църква на гръцки език тропарът на Петдесетница «Благословен еси, Христе Боже наш», председателят на Съвещанието обяви, че комисиите благополучно са завършили възложената им работа и са предали в секретариата своите протоколи. Генералният секретар прочете протоколите и по тях не само не станаха нови разисквания, а напротив – всички делегати чрез ставане на крака изразиха своето одобрение. Въз основа на тези протоколи беше съставен каталогът от въпроси за бъдещия Всеправославен предсъбор в неговата окончателна форма.

Същия ден следобед V-тата комисия на Съвещанието, която имаше да се занимае с въпроса «Отношения на Православната църква с древните източни църкви, малко отклонени от православието», трябваше да уреди една среща с представителите на тези църкви. Срещата се състоя в катедралния храм – аудиторията на пленума. Председателят на комисията, Загребският митрополит Дамаскин, поздрави гостите (на сръбски с вещия гръцки превод на професор Траян Костич, и от гръцки на английски) с тяхното присъствие на Всеправославното съвещание и припомни древните връзки на техните църкви с православната. В отговор на неговата реч се изказаха водачите на разните източни делегации, като недвусмислено изразиха желанието да се сближат и даже да се обединят със светата Православна църква.

По същото време VI-тата комисия уреди среща с представителите на западните църкви, тъй като тя имаше да се занимае с въпроса «Отношения на Православна църква със западните църкви». Тази среща пък се състоя в един от салоните на нашия хотел «Ивискос» – първо с представителите на Англиканската и Епископалната (в Америка) църкви, а след това с представителите на Световния съюз на църквите, Старокатолическата църква и други. Председателят на комисията, Яшският митрополит Юстин, говорил за значението, което придава Православната църква на контакта си със западните вероизповедания. От страна на инославните бил засвидстелстван интерес към православието и уважение към Православната наша църква.

Вечерта от 20.30 часа в Народния театър до кметството имахме удоволствието да изслушаме концерта на един хор, дошъл от Атина специално да пее пред делегатите на Всеправославното съвещание. Хорът е комплектован от петдесет души най-добри познавачи и изпълнители на византийското пеене под диригентството на един атински протопсалт, Апостол Белуси. Цариградската партриаршия толкова много държи на византийското пеене, че е поставила в каталога на въпросите за бъдещия Всеправославен предсъбор и въпроса да се намерят средства за неговото укрепване. Този концерт следователно имаше задачата да покаже на делегациите красотата на това пеене. Един шпикер даваше предварително нужните сведения за всяка композиция. Бяха изпети творби на най-известни византийски певци-композитори. Разбира се, пеенето е едногласно, обаче придружено с отмерен многогласен исон, и звучеше много добре даже за ухото, свикнало на хармонична музика. Навярно поради това англичанка беше поставила своя магнитофон на самата хорова естрада, за да снеме хубавото изпълнение. Един недостатък обаче ще отбележи нашият съвременник и то недостатък не на изпълнението, което беше отлично, а на самите композиции: прекалено дълги, и то не поради дългия словесен молитвен текст, а поради някакво увлечение в пеенето. Например, след като не стигнало на певеца да удави с преизлишна музика всяка сричка на молитвения текст, та вече богомолецът забравя думите и смисъла, в един момент той започва «теререм», с тези безсмислени срички той пее 15-20 минути само някаква мелодия без молитвени думи. За светската музика това не е недостатък, но за християнската богослужебна музика това е пълна безсмислица и пълен контраст на дълбоката църковна древност, когато не се позволявало пеене, а само речитативно четене на молитвените текстове. И особено е безсмислица за нашия бързащ нервен век, и особено когато даже и самите гърци повдигат въпрос за съкращение на нашето православно богослужение! Разбира се, седнали на столовете в театъра ние слушахме с удоволствие пападическото (най-протяжното) византийско пеене и тереремите, обаче в храма по отношение на богослужебните времена тъкмо това е материята, която трябва да бъде съкратена.

В събота, на 30 септември сутринта, Румънската делегация отслужи света литургия в «Старата митрополия». Пеенето беше гръцко, апостола прочете на румънски професор Кицеску, всички възгласи биваха произнасяни на румънски, само старият епископ Андрей предпочиташе английски език, понеже вече много години служи в Америка и то навярно по английски.

Прочетете още „Всеправославното предсъборно съвещание на остров Родос – продължение 3*“ →