Иеромонах Иоан (Филипов)

Знаем ли защо сме християни? Знаем ли защо живеем на този свят? Знаем ли какво ще стане с нас, след като умрем? Има ли друг свят или всичко свършва тук?

Какво ни дава християнството? Какви са нашите задължения по отношение на Бога?

Отговорите на тези въпроси тук са дадени по същество, в кратка и популярна форма

Животът

Животът е най-прекрасното нещо, създадено от Твореца.„И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Битие 1:31).

Всеки човек рано или късно си задава въпроса: „Защо живея?” Въпросът за смисъла на нашия живот има огромно значение за нас.

В човека е вложена жаждата за живот. Това безспорно го потвърждава и нашият инстинкт за самосъхранение. Да, обаче всички ние добре знаем, че един ден ще умрем. Какво значи това?

Смъртта

Смъртта не е унищожение. Смъртта е само разкъсване на връзката между душата[1] и тялото на човека. Образно казано, при смъртта душата се освобождава от тялото, подобно както човек сваля горната дреха от себе си. Самият човек остава същият, просто е съблякъл дрехата си. Така и при смъртта душата на човека, която всъщност е пълноценният човек, е „свалила” от себе си телесната обвивка.

Ние сме по начало двусъставни[2]: от душа и тяло. Така сме създадени от Твореца.

„И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Битие 2:7).

Това, че сме облечени в смъртно тяло, е следствие от човешкото грехопадение. Преди грехопадението, тялото на човека не е било смъртно. Но след като нашите прародители Адам и Ева извършили първия грях, телата им станали тленни, смъртни.

„И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече” (Бит. 3:21).

„Кожените дрехи” – това е тази веществена плът, с която сме облечени.

Тялото и душата на човека са свързани по такъв начин в едно цяло, че разкъсването на тази връзка е болезнено. Актът на смъртта е съпроводен със страдание.

Докато душата е в тялото, то е живо. Тя го оживотворява. Когато обаче душата се отдели от него, тялото започва да се разлага, тъй като е материално. Библейският израз, че Бог направил човека „от земна пръст” означава точно това – че тялото ни е материално, веществено, съставено от тези вещества, които се срещат на земята.

Душата на човека обаче е безсмъртна. Защо? Така е създадена от Твореца. Тя е нематериална. Материалното се амортизира и се разлага, но душата, която е нематериална, няма как да се амортизира, нито пък може да умре. Това го потвърждава многократно опитът на хора, прекарали клинична смърт. Те никога не са преставали да чувстват себе си живи и пълноценни хора, макар че виждали тялото си отстрани, тоест душата им се е отделила от него.

Смъртта е следствие от човешкото грехопадение.

Ние добре знаем, че в света действат физическите закони. Да, но също така действат и духовните закони. Физическите закони се отнасят за материалния свят, а духовните – за духовния. Човек, като двусъставен, принадлежи и на единия, и на другия. И както физическите закони са непоклатими и неизменни, така неизменни и непоклатими са и духовните.

Грехопадението

Грехопадението е нарушаване на Божията воля. Волята на Твореца е съграждаща. Нарушаването ѝ пък е разрушаващо. Всичко, което е в синхрон с Божията воля, действа съзиждащо за света. Обратно, онова, което е в разрез с Божията воля, действа разрушително за света.

Когато Бог създал първия човек, Той го предупредил да не нарушава Неговата воля, тъй като това ще е гибелно за него.

“И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Битие 2:16-17).

Това е все едно да предупредим детето си: „Не се качвай на стръмния покрив на къщата, защото ако се качиш, ще паднеш и ще умреш”.

Ето, казано е ясно: щом човек наруши Божията заповед, веднага ще умре. Това на някого може да се стори прекалено строго и дори жестоко, но не е така. Бог не е казал на човека: „ако ядеш от дървото, ще те убия”, както и родителят не казва на детето си: „ако паднеш от покрива, ще те убия”, но: „ще умреш”. В последния случай смъртта е следствие на несъобразяването с физическия закон (гравитацията), а в първия – на нарушаването на духовния закон (Божията света воля). И тъй, неспазването на физическите закони може да причини разрушаване на тялото ни, а неспазването на духовните – смърт на душата ни.

Затова грехопадението, което е нарушаване на Божествената воля, води след себе си смърт. Такъв е духовният закон.

Коя е причината за грехопадението?

Коя е причината за нарушаването на Божествения закон? Виждаме, че Адам доброволно се съгласил да яде от забранения плод. Също и Ева. Никой не е упражнил насилие над тях. Следователно причина за техния грях е решението им да го сторят, което те доброволно взели. Тоест вината е в самите тях. Но те всъщност не са искали да сторят грях. А какво искали? Искали да станат „като богове, знаещи добро и зло” (Битие 3:5). Така ги посъветвала змията, тоест дяволът.Под образа на змия в случая, според всеобщото църковно разбиране, става въпрос за дявола, началника на отпадналите от Бога духове – демоните.

Дяволът, както и всички демони (те са му подчинени), са безплътни духове, които са били сътворени от Бога като добри ангели, но се възгордели, пожелали да изместят Бога[3] и като престъпили Божествения закон, се извратили – от добри станали зли (защото злото е всичко онова, което е противно на Божествения закон). Така те отпаднали от Бога и били свалени от небето и хвърлени в особено място – преизподния ад, което било приготвено за тяхно вечно мъчение, вечно наказание.

И така, Бог казал на Адам: „не яж”, а той заедно с Ева послушали дявола, който им казал: „яжте”. И умрели с вечната мъчителна смърт. Защо Адам послушал дявола? Нали бил сътворен от Бога и само Него трябвало да слуша? Така е, но Адам бил сътворен свободен да избере дали да послуша Божия глас или не. Нека отбележим, че Адам не взел непосредствено решение да стори грях. По-скоро той се е поддал на заблуда, оставил се да бъде заблуден от Ева, а тя – от дявола. Ако дяволът бе казал на Адам: наруши Божията заповед, за да умреш”, Адам не би го послушал. Затова дяволът постъпил коварно. Първо, действал под образа на змия, прикрито. Второ, говорил с Ева, като по-податлива по природа. Трето, чрез лъжа успял да представи на Ева греха в привлекателна светлина, като нещо добро.

Така постъпва дяволът и с днешните християни. На хората, които по начало се стремят към добродетелен живот, той никога няма да им внуши директно да извършат зло. На такива хора дяволът няма да каже: „иди убий”, „иди се напий”, „иди блудствай”, „иди открадни”, защото знае, че няма да го послушат. Но по хитър начин, чрез лъжа, той ще им представи злодеянието като нещо добро, за да ги убеди да го сторят. Ще каже например: „Виж, колко несправедливо се отнесе с теб този твой сродник. Ти не заслужаваш това. Справедливостта изисква да му отмъстиш. Той ще те нападне, но ти не се предавай, а вземи оръжие и го победи!” Или: „Виж колко ти е скръбно. Пийни си малко и ще ти мине…” В повечето случаи дяволът дори внушава мисли на човека не като: „направи това и това” а във вида: „аз мисля, че трябва еди-какво си…”, „аз реших да сторя еди-що си”, „аз прецених…” и така нататък, все едно, че самият човек го е помислил.

Как да различим дяволското внушение?

Първо, като се смиряваме и внимаваме над себе си. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение” – казва Христос (Матей 26:41). Смирението е най-важната християнска добродетел. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иаков 4:6). Второ, като постоянно (или поне често) се поучаваме в Божия закон или се молим. Добре е за нас да се научим да се молим с непрестанна молитва (1 Солуняни 5:17). „Колко обичам Твоя закон! – възкликва св. пророк Давид – Цял ден размислям за него” (Псалом 118:97). Трето, като често пристъпваме към светите църковни Тайнства и най-вече към светото Причастие, откъдето да черпим благодатни сили, защото Божествената благодат е, която ни вразумява и запазва от мрежите на лукавия.

Вечната смърт

Има два вида смърт: смърт на тялото и смърт на душата. Смъртта на тялото е разкъсване на връзката между тялото и душата. Смъртта на душата е разкъсване на връзката между душата и Светия Божий Дух, Който я оживотворява. Както душата оживотворява тялото, така и Божият Дух оживотворява душата. Разкъсването на връзката между душата и тялото е болезнен процес, но еднократен. Човек умира по тяло веднъж. След това в тялото започва процес на гниене и то се разлага. Разкъсването на връзката между душата и Светия Дух също е болезнен процес, но понеже душата е безсмъртна, той не е еднократен, а постоянен. Затова смъртта на душата не е унищожение на душата, а непреставащо мъчение на душата, вечно страдание. Това означава понятието „вечна смърт”, или както още се нарича – „втора смърт” (Откровение 2:11).

Първата смърт, телесната, е неизбежна за всеки човек. Защо? Както казахме, тя е следствие от грехопадението. Самото грехопадение е подобно на раково образувание. Образуват ли се макар и малко ракови клетки в тялото, то вече е обречено на смърт. Ракът постепенно се разраства, обхваща все по-голяма част от тялото и то умира. По същия начин стои въпросът и с греха по отношение на човешкото общество. Дори и най-малкият грях, който навлезе в човешкото общество, постепенно се разраства и го поврежда все повече и повече, тъй че то бива разядено от него, както тялото от рака. Или, щом един човек е нарушил волята на Твореца и е вкарал в човешкото общество отровата на греха, то и цялото човешко общество оттам насетне е отровено от тази отрова и закономерно попада под действието на смъртта.

Бог казал на Адам, че ако яде от дървото за познаване на добро и зло, веднага ще умре. Да, но след това в Библията не е казано: „тогава Адам и Ева умряха”, а само: „тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи” (Битие 3:7). Да не би Божието предупреждение да не се е изпълнило? Не, Бог им е казал истината. Веднага, щом съгрешили, Адам и Ева почувствали в себе си вечната смърт – почувствали, как Светият Божий Дух се отдръпнал от тях. За пръв път те изпитали чувство на срам от голотата си, което дотогава не познавали. За пръв път изпитали страдание и болка, които дотогава също не познавали. За пръв път изпитали страх. Те изгубили вечния живот – райското блажено състояние, и станали подвластни на вечната смърт, която обаче не е унищожение, а мъчение, непрестанно страдание. Душите им, изгубили благодатта на Светия Божий Дух, умрели. Телата им също станали смъртни – словото Божие ги нарича „кожени дрехи” (Битие 3:21) – и след време също умрели.

Така сред човешкия род проникнала отровата на греха. С течение на времето тя прониквала все повече и повече сред хората. Греховете се умножили. Хората масово започнали да грешат, да престъпват волята на Твореца.

Адът

Адът е мястото, където се осъществява вечната смърт. Обиталището на вечно мъртвите, на тези които са отхвърлили вечния живот и са попаднали във вечната смърт. Да, но вечната смърт не е унищожение, а непреставащо мъчение. Адът е мястото на непрестанното мъчение и страдание. Душите, които доброволно са престъпили волята на Бога и са разкъсали връзката си с Божия Дух, са приели в себе си вечната смърт, адското състояние, което започва още в този живот и се осъществява в пълнота, когато човек премине в задгробния, вечния живот.

Адът не е създаден за човека, а за демоните (Матей 25:41). Те първоначално били сътворени от Бога като ангели и докато изпълнявали волята на Създателя, имали вечния живот. Но след като самоволно нарушили Божията воля, като се възгордели, те отпаднали от вечния живот и се предали на вечна смърт – на вечно мъчение[4]. За тях Бог определил особено място, наречено „ад” (от гръцки „а`дис” – подземно царство на мъртвите), „преизподня” (славянски – подземно място), „геена” (от еврейски „гехином” (Иисус Навин 15:8) – долина на Еном, в която горели огньове и се изхвърляли нечистотии), „пъкъл” (старобългарски „пекло” – горещо място). Това място, както се вижда и от наименованията му, е място на вечните мъки, на вечните страдания, в което гори вечен огън (Матей 18:8), има вечен мрак, „външна тъмнина” (Матей 8:12), неумиращ червей (Марк 9:44), плач и скърцане със зъби (Лукa 13:28).

Всички видове мъчения в ада причиняват на намиращите се в него души (човеци) и духове (демони) неизказани страдания, които никога не престават. Както е казал Господ Иисус Христос, „червеят им не умира, и огънят не угасва” (Марк 9:44).

Но защо заради един грях Бог е определил вечни мъчения? Човекът еднократно нарушил Божията воля, а бил осъден вечно да страда и да се мъчи, както и всичките му потомци. Не е ли това несправедливо?

Не, не е несправедливо, а напротив. Грехопадението е било еднократен акт, все едно еднократно впръскване на отрова в организма на човешкото общество. Оттам насетне обаче тази отрова плъзнала и се просмукала в целия организъм. Адам вкусил отровата на грехопадението. Станал причастен на вечната смърт. Тази отрова по наследство се предала и на потомците му. Лишен от Божествената благодат, Адам отпаднал от вечния живот и по необходимост предал това лишение и отпадане на потомците си. Те също унаследили вредата от греха. Греховната повреденост на цялото човешко общество се нарича „първороден грях” и се предавала по наследство. Към нея обаче всеки човек прибавял и личните си грехове, с което я умножавал и отново я предавал умножена на потомството си, и така нататък.

Затова неизбежно цялото човечество трябвало, според Божествената справедливост, да бъде осъдено на вечните адски мъчения. Така и станало. Веднага след грехопадението раят бил затворен за човеците. След смъртта си те всички отивали в ада[5].

От това страшно бедствие не е имало начин човечеството самò да се избави. По Божествената правда, по непоклатимия духовен закон, престъплението на човешкия род водело след себе си своето наказание. А отровеното от греха човечество не било годно да обитава в рая, където няма никакъв грях, нито най-малкия, а следователно и никакво страдание – нито най-малкото.

Бог е Любов (1 Иоан 4:8). Съвършена Любов и съвършена Правда. Той съвършено обича всички Свои създания. Въпреки че грехопадението било допуснато от Бога[6], Той никога не престанал да се грижи за избавлението на човека от това най-голямо зло, което води след себе си вечна смърт.

За да бъде удовлетворено Божественото правосъдие, трябвало човекът да бъде съвършено излекуван и освободен от греха и от последствието му – страданията. Но това не можел да стори никой човек, защото всички хора носели повредата на първородния грях. Праведният Бог устроил изкуплението на човешкия род и освобождаването му от греха и вечната смърт да стане от въплътения Син Божий, Който приел образ на човек, като се родил не по естествения начин, а свръхестествено – от Светия Дух и Дева Мария. Така по Своята човешка природа Иисус Христос бил чист от първородния грях, който тегнел над цялото човечество. Въплътеният Син Божий – Господ Иисус Христос – извършил спасението на човешкия род от вечната смърт и затова се нарича Спасител, а понеже едновременно е Бог и Човек, се нарича и Богочовек.

Защо е дошъл Христос?

Мнозина от днешните християни влизат в църква само „за здраве” или когато имат някакъв проблем. Те мислят, че като запалят свещ и постоят 2-3 минути, проблемът им ще се реши. Голяма заблуда!

Мислите ли, че Христос е дошъл, само за да ни даде телесно здраве? Само за да ни избави от болести? Или за да ни реши житейските проблеми? Или за да ни дари богатство и доволство? Нищо подобно.Не бива да мислим, че Христос е дошъл, за да ни даде нещо земно, житейско, мимолетно и незначително по отношение на вечността. Христос е извършил най-великото дело в историята на човечеството. Величието на изкупителното Му дело е неизказано голяма. Нека само се замислим. Божият Син, Второто Лице на Светата Троица, Вечният, Всемогъщият, е приел образ на човек, смалил се е до нищожеството на Своето творение, станал е като един от нас. Не е ли това унизително за Него? Да, заради нас Той е приел това унижение.Но и целият живот на Въплътилия се Бог бил изпълнен с унижения. Още от раждането Му във Витлеем. Спасителят се родил в пещера, в ясли, където ядели животни. Коя майка днес би се съгласила да роди детето си в ясли? Никоя. За всяка това би било крайно унизително. Всяка отива в родилното отделение на болницата. А защо Пречистата Богородица родила своя Син в ясли? Защото не е имало място за тях в града. Да, не е имало място за Въплътения Син Божий в човешкото общество, та е трябвало Той да се роди в ясли. Дивно смирение на Неговото Божествено величие! Но не случайно. Човешкото общество и след това не приело Спасителя, уви. Като чул за Неговото раждане, „цар Ирод се смути, и цял Иерусалим с него” (Матей 2:3), след което Ирод „прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу” (стих 16-ти), за да убие и Христос. Ужасната човешка злоба преследвала Спасителя през целия Му живот.

Накрая, Христос пострадал невинно. Той не извършил никакъв грях, а бил предаден на съд пред Пилат и осъден на смърт. И не просто бил осъден на смърт. Преди нея Божият Син бил подложен на нечуваното унижение да понесе плесници, подигравки, бичуване и заплюване от Своето създание – човеците. (Как би се чувствал един родител, ако понесе такива безчестия от невръстните си деца пред всички?) Още повече, Той, съвършеният Праведник, понесъл смърт като най-последен грешник, с каквато римляните осъждали най-големите престъпници от низшите съсловия и робите. Най-позорна смърт в очите на обществото. Разпъването на кръст е било именно за най-тежките престъпници, за да може преди да умрат, максимално дълго да се мъчат.

Защо е било нужно Иисус Христос да претърпи всички тези страдания и да умре като най-последния престъпник?За да ни спаси от смърт ли? Очевидно не, защото дори и да вярваме в Него, пак ще умрем. Смъртта е неизбежна участ на всички – и вярващи, и невярващи.

За да ни даде здраве и да ни избави от болести? Нали повечето от днешните християни палят свещи и се молят само за здраве – за себе си и за близките си. И казват, че здравето е най-важното и от него по-хубаво няма. Но за да сме здрави, не е било нужно Христос да страда. По-скоро трябва да водим природосъобразен живот, да прибягваме до лекарите навреме, да се пазим и ще се радваме на добро здраве.

За да ни спаси от бедност, да ни направи богати и да сме материално добре? Не, Той Самият е живял бедно. А и няма как чрез страданията Си да ни даде материални богатства. Богатите на този свят, които живеят в доволство и имат много пари, не се нуждаят от Христа за придобиването им, а го правят чрез неправди, грабежи и измами.

За какво тогава е пострадал Христос?

За да отговорим правилно, трябва да осъзнаем, че Неговото въплътяване и Неговите страдания са нещо наистина велико и неповторимо в цялата история на човечеството. И да не търсим обяснение за тях в нещо житейско, нищожно и мимолетно. Христовите страдания имат своя велик смисъл. Чрез тях Христос ни е дал нещо наистина велико, отнасящо се не до нашия временен живот, а до вечния живот. Христос ни е спасил не от временната смърт, а от вечната, не от временните страдания, а от вечните. Не е нужно Христос да страда, за да ни спаси от болестите, страданията и скърбите в този живот. Те сами ще минат или в най-лошия случай смъртта ще ги прекрати. Но няма никакъв, абсолютно никакъв друг начин да се избавим от вечните мъки и от вечната смърт, нито пък да получим вечния живот, освен чрез Христовите изкупителни страдания. Затова именно Христос е пострадал: за да ни спаси не от временни, а от вечни страдания, не от временна, а от вечна смърт, за да ни облагодетелства не за малко, а завинаги. Това е великият смисъл на Неговото изкупително дело на земята. Съвършеният Праведник е пострадал като най-последен престъпник, за да направи нас, осъдените грешници, оправдани и праведни по Божията милост. За да ни спаси от вечната смърт и да ни даде вечен живот.

Нямаме ли право тогава, ще се запитаме, да просим от Бога житейски неща (здраве, успех в работата и така нататък)? Да, имаме. Но ако се молим само за това или главно за това, ще се покажем крайно неразумни пред Бога и крайно неблагодарни за Неговите велики дарове, просейки от него малки неща. Все едно родителите да кажат на детето си: „Ето, даваме ти прекрасно жилище”, а то да ги моли: „Не ме интересува прекрасното жилище, искам бонбон и дъвка!”

Сам Спасителят ни е научил как да се молим:

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това (тоест житейските неща) ще ви се придаде (тоест ще ни се дадат дори и без специално да молим за тях)” (Матей 6:33).

Дал ни е и образец на молитва:

„Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята;” Ето кое трябва най-напред да търсим и да молим от Бога: да се слави Божието име, да бъде Божията света воля (съзидателния духовен закон) и да дойде Божието Царство (което е вечният живот) – това са най-важните неща!

„насъщния ни хляб дай ни днес”

Колко скромно ни е научил Спасителят да се молим за житейските си потребности: само за хляба и то – насъщния, без който не можем, и то – само за днешния ден.

„и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия”

Поради нашето грехопадение ние сме виновни пред Бога. Затова Го молим за прошка, като и сами прощаваме на виновните спрямо нас. Още молим Бога да не допуска да попадаме в изкушение, тоест в беда, но да ни избави от злото и от дявола, който е негов изобретател и проводник.

„защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин” (Матей 6:9-13).

Христос ни учи да завършим молитвата си с прослава на Бога, което е справедливо. Да, по правда, на Бога подобава слава и възхвала – Той е Великият Цар на всички твари и по Своите съвършенства е достоен вечно за прослава. Това е непоклатимият духовен закон, истината: „на Бога подобава слава!” Който търси Божията прослава, той е в истината. Обратно, ние, човеците, които сме в състояние на грехопадение, отхвърлени от вечния живот и обречени на вечна смърт, на вечни мъчения в ада, а в този живот – на страдания, болести и нещастия, сме достойни не за слава, а за смирение, за окайване. На нас подобава смирение – това е истината. Прославата подобава не на нас, а на Бога, както и на ангелите и светците, които са във вечния блажен живот в Царството Божие. Несправедливо е да си присвояваме слава ние, грехопадналите човеци. Ако кажем, че на нас подобава слава, не е така. Истината е, че на нас подобава смирение. Единствените хора, които трябва да бъдат прославяни, са светците. Но за тяхната слава Бог е засвидетелствал по някакъв начин: или чрез чудеса, или оставяйки телата им нетленни след смъртта, или чрез откровение.

Тук не става въпрос за земните герои и видни личности, прославяни от човешките общества. Тяхната прослава е мимолетна, тя е измислена от хора или за пари, или по политически причини. Тя не е от Бога.

„Как можете вие да повярвате – казва Христос, – когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?” (Иоан 5:44).

Защо сме християни?

Каква е целта на нашия живот? И в частност, на нашия християнски живот? Целта на нашия живот е вечният живот. Вечният живот пък е възобновяването на връзката на нашата душа със Светия Божий Дух. Възобновяването на тази връзка, която ние сме изгубили при грехопадението, не може да стане никъде, освен в християнството. По никакъв друг начин, освен чрез вяра в Христос. Чрез вярата в нашия Спасител Христос ние усвояваме Неговото изкупително дело. Биваме оправдани пред Божественото правосъдие. И когато застанем пред Божия съд и бъдем попитани кой ще отговаря за нашите грехове, посочваме Него – Той ще отговаря, Той ги е взел върху Себе Си.

Велика е Твоята милост към нас, грешниците, Господи!

Мнозина, за съжаление, принизяват и омаловажават великото дело на Изкуплението, което Христос, нашият Спасител, е извършил. Мнозина, за съжаление, дори не знаят защо са християни. Толкова лекомислено, пренебрежително и даже (уви!) подигравателно се отнасят към християнството, сякаш то е незначително явление в живота им. Мнозина не разбират християнството, макар и да се наричат християни. Мнозина са християни по традиция или по стечение на обстоятелствата, а животът им е в разрез с християнството. Мислят, че като влязат в църква, като запалят свещ и постоят 2-3 минути, са извършили Божието дело. И излизат, за да се потопят в много „по-важните” си дела от житейската суета. За вечния живот не са чували, а и да са чували, не се интересуват от него. „Никой – казват – не се е върнал оттам, за да каже какво има”. Или: „Като отидем там, ще видим”. Каква заблуда! Може ли да си християнин, а да не живееш с вечния живот, който ти е дал Христос?

„Ние – казват – сме християни, за да бъдем добри, човечни, милостиви, честни, морални хора”. И тези, които така мислят, не правят особена разлика между православие, римокатолицизъм и протестантизъм. „Важно е – казват – да вярваме в Христос. Нали всички сме християни?” Или даже не правят разлика между християнство, ислям, юдаизъм и разните видове езичество. „Важно е – казват – да вярваме в Бога, без значение как ще Го наречем: Христос, Аллах или Буда. Нали Бог е един?”

Ужасна заблуда! И такива хора си въобразяват, че са християни! А не знаят каква е целта на християнството.

Да сме добри? Не, това не е целта на християнството. Никъде в Библията не е казано: „Бъдете добри”. Няма такъв текст. Да сме честни, морални, справедливи и така нататък? Или да обичаме ближния, да помагаме на бедните и така нататък? Съвсем не! Защото, за да бъде човек добър, честен, морален, справедлив, да обича ближния и да помага на бедните, изобщо не е необходимо да вярва в Бога. На света има много атеисти, безбожници и нехристияни, които са добри, честни, морални, помагат на бедните и така нататък. Тоест за такава цел християнството изобщо не е необходимо: тя може да се постигне и без него.

За да разберем коя наистина е целта на християнството, нека се обърнем към словото Божие. В св. Библия не е казано: „бъдете добри”. Защото е ясно, че трябва да сме такива, но не това е нашата цел като християни. А е казано: „бъдете свети”: „Ще Ми бъдете свети люде” (Изход 22:31); „Осветявайте се и бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет” (Левит 11:44,45; 19:2); „Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свет) Бог ваш” (Левит 20:7, 26); „да бъдете свети пред вашия Бог” (Числа 15:40); „По примера на призовалия вас Светия и вие сами бъдете свети” (1 Петра 1:15); както и в същия смисъл е казано: „бъдете съвършени”: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48); „Бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък” (Иаков 1:4); „Да пребъдете съвършени и изпълнени с всяка воля Божия” (Колосяни 4:12).

И така, целта ни като християни е не просто да бъдем добри, а да бъдем свети, да постигнем святост. Човек може и без вяра в Бога да постигне доброта и добродетелност в някаква степен. Но без правилна вяра в Бога човек никога не може да постигне святост, защото тя не е плод само на човешките усилия, а е дело най-вече на Божията благодат. Божията благодат можем да получим единствено в Христовата Църква – в светата Православна Църква. Никъде другаде. Нито в римокатолицизма, нито в протестантските секти, нито в други религии и вероизповедания.

Бог ни е създал „по Свой образ” (Битие 1:27), като самоопределящи се личности. Сам Бог е Личност. Божият образ в нас е даденост. Но ние сме създадени освен това и по Божие подобие (Бит. 1:26). То не е даденост, а процес. Божият образ го има у всички хора. Всеки човек е личност. Дали обаче в човека има Божие подобие или няма, зависи от самия човек, от неговия свободен избор. Божието подобие е дадено в нас като заложба, която ние трябва да развием в себе си. То е наша цел, наше призвание. Ние сме призвани към богоуподобяване. Богоуподобяването, или Божието подобие, това е именно светостта, за която стана въпрос по-горе и която е цел на нашия християнски живот. Както Бог е Един и Неговата св. Църква е една, така и тази едничка правилна цел на нашия живот може да се постигне само с помощта на Божията благодат, която действа единствено в едната Христова Църква – Православната. Никъде другаде. В никоя друга вяра или религия. Последните имат съвсем различни цели, свързани най-вече с материални интереси и политическо влияние.

Но човек, имайки Божия образ, е свободен, ако поиска, и да не развие в себе си Божественото подобие, а напротив – да развие демонично подобие, да се демоноуподобява. Как става това?

Зависи накъде човек ще насочи своите усилия: към вършене на добро или към вършене на зло. То е като всяка друга дейност. Който дълго време се упражнява в някоя професия, той става специалист в нея, майстор. Който дълго време върши добродетели, той до такава степен се усъвършенства в доброто, че става подобен на ангелите и на Самия Бог, става богоподобен; тъй да се каже, става професионалист в доброто. Става свят по душа и по тяло. Доброто става неотменно качество на неговата човешка природа. И идва момент, когато той дори става неспособен на зло – това е ангелското състояние. Тогава човек даже да би поискал да стори зло, не би могъл, защото е запазван от Божествената благодат[7]. Придобил святост, човек още в земния живот предвкусва райското блаженство, приготвено от Бога за праведниците. Още в земния живот той живее вечен живот, който след смъртта му ще се разгърне в пълнота в Царството Христово.

Който пък дълго време върши зло, той придобива навик и до такава степен се усъвършенства в злото, че става подобен на демоните, става демоноподобен. Става професионален злодей. Злото става неотменно качество на неговата природа. В определен момент той дори става вече неспособен за добро и макар да би искал да го стори, не може. Това е ужасно, мъчително, демонично, адско състояние на душата. Такъв човек още в земния си живот усеща началото на геенските мъки, още тук, на земята той е умрял за вечния живот и се е предал на вечната смърт, която в пълнота ще се осъществи в ада под формата непреставащи безкрайни страдания.

„Да – ще каже някой, – аз не съм светец, но не съм и злодей. Нима Бог ще ме прати в ада?”

Такава е нагласата на онези християни, които, щом стане въпрос за греховете им, казват: „Аз нямам грехове: не съм убивал, не съм крал, не съм измамил. Нищо лошо не върша”.

Такава е нагласата, за жалост, на повечето православни християни у нас. За жалост, повечето православни християни у нас не знаят каква е целта на нашия християнски живот. Не знаят защо са християни. И, разбира се, не се стремят към святост и богоуподобяване, не жадуват за вечния живот, не търсят Царството Божие. Рядко влизат в църква, не се изповядват и причастяват или го правят формално. Ще се спасят ли? Ще влязат ли в Царството Христово? Самите те не търсят и не се стремят към това Царство, не показват, че непременно искат да бъдат там. Как тогава ще влязат? Без да желаят и без да са се потрудили ли? Не, Бог насила никого няма да спаси.

„Ако праведникът едвам се спасява – казва апостолът, – нечестивецът и грешникът де ще се яви?” (1 Петра 4:18).

Ако праведникът едвам се спасява, какво да кажем за топлохладните християни, които са се оставили да ги носи течението на тоя свят? На такива Христос казва:

„Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откровение 3:16).

Тази масова заблуда, особено много разпространена в днешно време, още може да се нарече „християнство между другото”. Има ли обаче християнство „между другото”? Не, няма. Но повечето хора са с тази нагласа: те са първо чиновници, фирмени работници, професионалисти в някаква област, родители, приятели, имат си хоби, и някъде на последно място са християни. Имат важни основни дейности в живота си и между другото понякога ходят на църква. По традиция. Или защото сега е модерно да се кръщават и да се венчават.

Истината обаче е, че християнство „между другото” няма. Ние на първо място сме християни, и после – всичко останало: чиновници, работници, родители и така нататък. Това е вярната, правилната нагласа, която няма да ни остави излъгани. Християнството е най-важното нещо в живота ни. Вярата в Спасителя Христос ни дава вечния живот, отваря ни вратите на Царството Небесно.

„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Матей 16:26).

„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Матей 11:37-38) – казва Спасителят.

Вечният живот

Всички знаем какво представлява временният живот, защото сме родени за него и го живеем. Но дали знаем какво е вечният живот?

Временният живот, най-общо казано, е връзката на душата с тялото. Когато душата е свързана с тялото, човекът е жив. Зачеването на нов телесен живот става в утробата на майката – там става свързването на новообразуваното тяло с душата, която Бог дава. Това е раждането за телесния живот. Той обаче трябва и да се поддържа. Новороденото дете трябва да се храни, да пие и да диша, за да живее. Ако не се храни, тоест ако не поддържа телесния си живот, човек ще умре.

По подобен начин става и с вечния живот. Както се спомена, при грехопадението ние сме го загубили и сме мъртви за него. За да влезем във вечния живот, следователно, ние трябва да се родим за него. Раждането за вечен живот е светото Кръщение. То е раждането от вода и Дух, за което говори Спасителят:

„Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3:5).

В светото Кръщение човек се ражда за вечен живот – Светият Божи Дух се свързва с душата и тази връзка се запечатва в тайнството Миропомазване. Ето, човекът се е родил за вечен живот, станал е християнин. Но ако не поддържа вечния си живот, той ще умре. Както, уви, става с мнозина. Кръщават се и отново се потапят в греха с пълна сила. Такива хора са подобни на мъртвородените или на младенци, живели няколко дни и умрели. Макар и някога да са били кръстени, те не живеят вечен живот, не го поддържат, дори може би не знаят за него и са го загубили. Христос казва за тях: „Носиш име, че си жив, а си мъртъв” (Откровение 3:1). Такива живи мъртъвци постоянно виждаме около себе си. Те дори влизат в църква, палят свещ, стоят малко и излизат. Носят име, че са живи, а са мъртви. За вечен живот не са чували, или макар да са чували, не се интересуват от него, имат си „по-важни” дела от житейската суета.

Как ние, християните, да поддържаме вечния живот в себе си?

Вечния живот ние можем да поддържаме в себе си единствено с помощта на Божията благодат. А Божията благодат се дава на вярващите единствено в Тайнствата на Христовата Църква – светата Православна Църква, която е пазителка на неповреденото Христово учение и на преданията на светите Апостоли и светите Отци.

Христовото възкресение

„Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта потъпка, и на тези, които са в гробовете, живот дарува”[8] – възпява светата Църква.Христовото възкресение е най-великото събитие в цялата човешка история. Затова и денят на празнуването му се нарича „Велик ден”. Христовото възкресение е видимият знак на победата на Христос над вечната смърт, видимият знак на възтържествуването на Божията правда над греховната неправда, както и на праведниците над неразкаяните злодеи.

Както Христос е възкръснал от мъртвите, така и ние, по Неговия пример, сме призвани да възкръснем от греховната си мъртвост още в този живот. Това наше възкръсване за вечен живот, словото Божие нарича „първо възкресение”. „Блажен и свет е – казва то, – който има дял в първото възкресение: над тях втората смърт няма власт” (Откровение 20:5). И така, първото възкресение е оживяването ни за вечния живот.

„Истина ви казвам – казва Христос: – иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят” (Иоан 5:25).

Да, след идването на Христос, всички (дотогава мъртви за вечния живот), които истински ще повярват в Него (тоест „ще чуят гласа Му”), ще възкръснат за вечния живот още в този свят („ще оживеят”). Този час вече е дошъл – това е времето от първото до второто Христово пришествие, тоест новозаветното време, в което ние живеем.

А кое е „второто възкресение”? Това е всеобщото възкресение на цялото човечество в деня на Страшния Христов съд.

„Иде час – продължава да говори Спасителят (но този час още не е дошъл), – когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан 5:25-29). Това е всеобщото „второ” възкресение, когато ще възкръснат както праведниците, така и грешниците. Първите ще отидат във вечния живот, а последните – във вечните адски мъчения. При всеобщото възкресение, умрелите човешки тела, вече обновени и нетленни, отново ще се съединят със своите души, за да може и праведниците да получат пълната си награда (тъй като са вършили добро с телата и душите си), и неразкаяните грешници да получат пълното си вечно наказание (понеже са грешили с телата и душите си).Обновените човешки тела ще бъдат вече нетленни, неподвластни на разрушение, подобно на тялото на възкръсналия Христос. Неговото възкръснало тяло е било от „плът и кости” (Лука 24:39), а не дух, но с това Свое тяло Той при заключена врата влязъл в къщата, дето се били събрали Неговите ученици (Иоан 20:19), което е невъзможно за обикновеното човешко тяло. И тъй, новите одухотворени тела след възкресението ще имат, освен безсмъртие, и различни свойства от сегашните ни тела.

Христовата Църква

Нека проследим накратко как Бог се е откривал на хората и им е дал познание за Себе Си в течение на историята на човечеството.

На първите хора Бог се е откривал пряко. Те имали непосредствено общуване с Него. В книга Битие, 3 глава е описан разговора на Адам с Бога. Тогава никой не се е съмнявал, че Бог е един.

Но с течение на времето и с умножаване на греха сред хората, познанието за истинския Бог постепенно се замъглило. Появили се вярвания в много богове. Откъде? Те били измислени от хора. Многобожието, езическите религии са плод на човешка измислица, с цел извличане на земни облаги и политическо влияние. Същата цел, каквато през всички времена, включително и днес, имат религиите, измислени от човеци. Грехът има свойството да извратява човешката при-рода, да я помрачава, да я демонизира. Помрачения от греха човек в даден момент сам започва да вярва на заблудата, която е измислил. Така са възникнали човешките религии-фалшификати, имащи за цел да изместят в обществото истинската, дадена от Бога вяра и познание за Него.

В течение на историята на човечеството винаги е имало хора, носители на истинското Богооткровено учение. Отначало това били старозаветните праведници: Адам, Сит, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Яков. Приемствеността им на носители на истинската вяра в Бога никога не се прекъсвала. Имало е моменти обаче, когато почти цялото човечество отхвърляло истинската вяра в Бога и приемало греховни заблуди, а нейни носители били твърде малцина, дори само един човек – например праведният Ной. В тези случаи Бог унищожавал безнадеждно изпадналите в нечестие люде (подобно на раково образувание в човечеството), а възобновявал света от потомството на праведника[9].

По това време познанието за единия истински Бог все още се предавало устно, от поколение на поколение. Но хората се умножавали и се наложило Богооткровеното учение да бъде записано. Това сторил по Божия заповед св. пророк Моисей около 1300-та година преди Христа. Той написал първите пет книги на Свещеното Писание – Библията. След него Бог наредил и на други старозаветни пророци и праведници да напишат още неща от Неговото Откровение и така се оформил старозаветният набор от библейски свещени книги, които внимателно се преписвали от грамотни мъже и се предавали от поколение на поколение. Носител на истинската вяра в Бога през старо-заветното време бил еврейският народ. В този смисъл той се нарича „богоизбран”, защото старозаветните праведници произлизали предимно от него и той се оформил като общност, където се знаела правилната вяра в единия истински Бог и целенасочено се пазело записаното Божие слово – светата Библия[10].В цялото Богооткровено учение, още от първосъздадения човек, Бог предсказал за идването на Спасителя на човечеството от грехопадението и вечната смърт – Христос, въплътения Син Божий. През цялата история на човечеството праведниците очаквали Неговото идване. Точна дата Бог не назовал, но дал признаци – събития в човешката история, по които хората да разберат, че времето е наближило. Всички тези признаци били предсказани по Божие вдъхновение от старозаветните пророци.

С наближаването на времето да дойде Изкупителят, сред старозаветния еврейски народ, който имал историческата мисия да бъде носител на истинската вяра в Бога, се появило голямо отстъпление от нея. Всички евреи очаквали Месията – Христос, но повечето от тях, начело със свещенството, били дотолкова помрачени от грехове и земни политически интереси, че си представяли Месия не като Небесен, вечен Цар, а като земен, който ще ги освободи не от вечната смърт, а от римското господство. Когато Богочовекът Иисус Христос се родил на земята, Той живял тридесет и три години и половина, проповядвал сред еврейския народ идването на Царството Божие, благовестил им за вечния живот, излекувал мнозина болни и извършил невиждани чудеса. Но понеже еврейските първосвещеници се стремели неистово само към земни облаги и политически цели, те отхвърлили въплътения Син Божий и го предали на римския езически управител Пилат, за да го умъртви. Те не желаели Небесно, вечно Царство, а земно, временно. Затова отхвърлили пратения от Бога Изкупител и извършили чудовищното дело на богоубийството. В безумието си те се възпротивили срещу Самия Бог. Тогава от богоизбран народ те станали богоотхвърлен народ. Страшен в Своя гняв, Бог допуснал те да бъдат жестоко наказани, като голяма част от тях били изтребени от римляните (през 70-та и 135-та година), Йерусалим бил из основи разрушен, а останалите били разпилени по цялата земя. И до ден днешен проклятието заради пролятата кръв на Праведника тегне върху този народ. И до ден днешен отхвърлените от Бога евреи кроят богоборчески планове как да устроят идването на своя лъжлив Месия – антихриста. Вярно е, че чрез убийства, насилия и измами те днес държат голяма част от световните капитали, но това с нищо няма да ги ползва, когато попаднат във вечните адски мъчения.

„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Матей 16:26) – казва Христос.

След като Бог отхвърлил еврейския народ и го пръснал по цялата земя, носител по приемство на истинската вяра в Бога станали християните – последователите на Христос, Който известил на хората Богооткровеното учение в пълнота. То било записано от Неговите ученици – апостолите, и оформило групата от новозаветни библейски свещени книги – Новия Завет. Ние живеем в новозаветното време.

Чрез Своето страдание Христос придобил от Божествената правда право на изкупление на човечеството. След като бил погребан, Той слязъл в ада и извел старозаветните праведници, намиращи се там (тъй като раят след грехопадението бил затворен), и ги въвел в рая, в Небесното Царство. Като възкръснал от мъртвите, Христос окончателно победил смъртта, т.е. вечната смърт. Оттогава насетне всички новозаветни праведници след смъртта си отиват в рая, благодарение на Христовите изкупителни заслуги.

И така, в новозаветното време – от идването на Христос до наши дни – носител на истинската вяра в Бога е Христовата Църква. Тя е обществото от вярващи в Христос, където се осъществява спасението на хората от вечната смърт и въдворяването им във вечния живот. Който иска да се избави от вечната смърт и да получи вечния живот, трябва да влезе в Христовата Църква. Извън нея това не може да стане. Защо? Защото ако можеше, не би имало смисъл Христос да я създаде. Целта на основаването на Христовата Църква е да бъде пазителка на неповреденото Христово учение, пазителка на истинската вяра в Бога. Извън Църквата се разпространяват многобройните измислени от човеци религии (мохамеданство, юдаизъм, будизъм, шинтоизъм, индуизъм, секти и пр.), както и многобройните изменени пак от човеци „християнски” учения-ереси (римокатолицизъм, протестантски секти, монофизитство (арменци, копти) и др.), които не могат да избавят от вечната смърт и не могат да дадат на хората вечен живот.През двехилядогодишната история на Църквата винаги е имало лъжеучители и еретици, които се стремели да изопачат автентичното християнско учение. Светата Църква, чрез своите най-добри представители – новозаветните праведници – всякога твърдо се е борила против еретиците и е пазила чистотата на Христовото учение и на цялото Свещено Предание, предадено от светите Апостоли и светите Отци.

От какво се пораждат ересите и лъжеученията? Както и по-горе се спомена, причината е човешкото грехопадение. В частност може да се каже следното. Бог е дал на човеците познание за Себе Си чрез Своето Откровение, което се пази в Църквата. Благоразумният човек, който иска да се спаси, казва така: „Да, аз зная, че Бог е дал Своето Откровение, приемам го така, както го е дал и ще пригодя живота си към неговите изисквания”. Това е пътят на истината, пътят на спасението. Бог не иска от нас нищо друго, освен да приемем истините на Неговото Откровение и да ги следваме така, както Бог ги е дал.

Но неразумният човек си казва: „Да, аз зная, че Бог е дал Своето Откровение и го приемам, но не всичко в него ми харесва. Защо например трябва да постим? Нали е писано, че нищо което влиза в устата, не осквернява човека (Матей15:11)? Аз пак ще си вярвам в Христос, но няма да постя. А защо трябва да палим свещи? От дима им направо се задушавам. Защо трябва да ходим на църква? Нали Бог е навсякъде? Може и вкъщи да Му се молим. И защо трябва да се молим на светиите? Искам направо да се моля на Иисус Христос. Не е нужно да се моля по църковните книги. Ще се моля както аз си знам… И не е ли все едно, като се моля на Господ, дали ще Го наричам Христос, или Аллах, или Буда? Нали Бог е един. Пък и да не е един, нали важно е да вярваме? Аз съм вярващ човек, вярвам, че има нещо, има някаква Сила…” Така човек се опитва да нагласи Божественото Откровение към своите разбирания и вкусове. Това е погрешният път, пътят на заблудата. По този начин са възникнали всички ереси и лъжеучения. До едно. Такъв човек сам излиза от Христовата Църква. През цялата ѝ история от нея са отпадали отделни групи еретици с точно тази нагласа. И всички еретици до един са погивали в ада, ако не са се разкайвали за греха си. Но дори човек формално да се води като член на Христовата Църква, има ли такава погрешна нагласа, той рано или късно ще отпадне от нея. В днешно време може да се видят мнозина богослови със същата нагласа. Типични представители са съвременните „православни” модернисти и икуменисти. Те се опитват да нагодят църковното учение към духа и разбиранията на сегашния богоотстъпнически свят. В резултат се получава едно светско „православие”, деформирано до неузнаваемост, но удобно за днешния грехолюбив човек. От такива хора ние трябва да се пазим, защото те незабелязано въвличат в погибел както себе си, така и своите последователи, отделяйки се малко по малко от Христовата Църква чрез непослушание към нея.

Малцина се спасяват

Истинските Христови последователи винаги са били малко. Нищожно малка част, в сравнение с цялото човешко общество.

„Ако броят на синовете Израилеви бъде колкото морския пясък, остатъкът само ще се спаси” (Римляни 9:27; Исаия10:22 по славянския превод) – е казано за старозаветния богоизбран народ.

Морският пясък е неизброим. Остатъкът пък е една нищожно малка част от него. Същото обаче важи и за новозаветния богоизбран народ – християните. Спасителят казва: „Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират” (Матей 7:14), и добавя: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде Царството” (Лука 12:32).

Затова не бива да униваме, като виждаме как днес се шири нечестието и разтлението, особено сред младите хора. Всеки отговаря пред Бога за себе си. Господ пък е Същият и в древност, и сега, и в бъдеще (Еврей 13:8). Малцина са се спасявали в древност, малцина се спасяват и сега, даже сега са особено малко, поради умножаването на греховете.

Храната за вечния живот

Нашата безсмъртна душа поддържа вечния живот в себе си чрез Божията благодат. А тя се дава на вярващите в църковните Тайнства. Последните се извършват само от свещенослужители[11]. Благодатта за свещенослужение пък се предава също по приемство, чрез ръковъзлагане, в тайнството Свещенство. Божествената благодат се дава на християните най-вече в тайнството св. Евхаристия, където те се причастяват с Тялото и Кръвта Христови.

Сам Спасителят е засвидетелствал, че не може човек да се спаси, ако не се причастява:

„Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:51-53).

Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние приемаме в себе си частица от Сина Божий, частица от Божеството, Което е Огън. Този Божествен Огън действа на душата и тялото ни освещаващо и очистително, изгаря и най-малките петна на греха и ни прави свети и богоподобни – ние се съединяваме със Самия Бог и получаваме от Него вечен живот. Светата Църква е определила християните да се причастяват поне веднъж през четирите годишни пости, т. е. минимум четири пъти годишно. По-добре е, разбира се, по-често да пристъпваме към тази най-велика Светиня, но с голямо благоговение и с надлежна подготовка. Извън установените от Църквата пости, за несвещени лица е определено преди да се причастят, да постят седем дни[12]. По благословение на духовника, този срок може и да бъде съкратен.

Преди да пристъпим към Тялото и Кръвта на Сина Божий, необходимо е да очистим съвестта си чрез искрено разкаяние за сторените от нас грехове, като ги изповядаме пред свещеник в тайнството Покаяние или Изповед. В него чрез Божията благодат ни се прощават всички грехове, които изповядаме, все едно, че не сме ги вършили. Не бива християнинът да дръзва да пристъпя към Пречистите Тайни с неразкаяна душа и обременена от неизповядани грехове съвест. Тогава, по думите на св. апостол Павел, причастяването с Тялото и Кръвта Христови ще ни бъде за осъждане, вместо за спасение.

„Който яде тоя Хляб или пие Чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от Хляба и да пие от Чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени” (1 Коринтяни 11:27-31).

Божията благодат се дава на християните и във всички останали църковни Тайнства.

Мястото, където се извършват Тайнствата и се служи общественото богослужение, е Божият храм.

Значение на Божия храм

Грешат тези християни, които подценяват значението на Божия храм. Той е дом Господен. Божията благодат действа навсякъде, но особено много – в храма. Храмът е видимото място, където се извършват църковните събрания. Цялата обстановка в него, украсата с икони, строгостта и благолепието, издигат душата към небесното. Образите на светците ни напомнят за техния богоподражателен живот. Запалените свещи и кандила символизират нашето молитвено горене пред Бога с пламъка на вярата. Благозвучното църковно пеене ни напомня за това, как ангелите непрестанно възпяват на небесата Бога. Църковните богослужебни книги ни напояват с духа на светостта на тези богоносни отци, които са ги написали.

Ние трябва да познаваме богослужението. Трябва да знаем духа на църковните молитвословия. Какво покаяние, благоговение, смирение и святост лъхат от тях! Каква дълбочина на истинско богословие имат те! Не е възможно да се научим правилно да се молим, ако не познаваме духа и съдържанието на църковните молитви. Грешат тези християни, които мислят, че могат сами да се молят вкъщи, без да четат от църковните молитвени книги и без да участват в богослужението. Това е все едно някое дете да си каже: „Мога да науча математиката сам, без да чета учебниците и без да ходя на училище”.

Свещениците са Божии служители. Всеки християнин трябва да има почтително отношение към тях, заради свещения им сан. Днес мнозина се съблазняват, като видят някой свещеник да съгрешава и го осъждат. Това е неправилно. Правилно е да осъждаме себе си, а не другите. А обикновено се получава точно обратно: ние сме крайно снизходителни към своите нравствени немощи, но строго съдим греховете на ближните, особено на свещениците. Нима ще отговаряме пред Бога за греховете на свещеника? Той също е човек като нас. Божията благодат в църковните тайнства се дава на вярващите независимо от нравствените немощи на свещеника.

Християнската кончина и Божият план за света

Ако е толкова важно за нас да прекараме живота си в Христовата вяра, още по-важно е да го завършим по християнски.

В сравнение с вечността, времето, което прекарваме на земята, е нищожно кратко. Но в този кратък наш живот самите ние определяме вечната си участ.

За всекиго е ясно, че на този свят доброто и злото са смесени и няма съвършена справедливост: нито доброто получава пълна награда, нито злото – пълно наказание. Обратно, виждаме, че злодеите обикновено живеят в охолство, а почтените хора – в бедност. Защо е така?

Причината за това пак е човешкото грехопадение. На този свят Бог е оставил да се проявят свободните човешки воли. Всеки човек е свободен: ако иска, върши добро, ако иска – зло. Но нравствената свобода сама по себе си предполага и морална отговорност. Да вземем за пример човешкия съд. Престъпниците на държавния закон биват подлагани на съд и им се търси отговорност за делата им. Отговорността на човека произтича от свободната му воля. Ако няма свободна воля, няма и отговорност. Ето, например, ако човек убие друг човек, веднага бива подлаган на съд и му се търси отговорност. Но ако животно (да кажем, бик) убие човек, никой няма да го съди и да му търси отговорност, защото животното няма свобода на волята си.

Мнозина, възмущавайки се от неправдите в този свят, казват: „Няма Бог! Ако имаше Бог, защо Той допуска да стават войни, да загиват много хора, да умират невинни малки деца?” Така разсъждава плътското мъдруване, чуждо на духовния разум. Такива хора наистина се възмущават от злото, но само от злото извън себе си. Те самите не се включват в числото на вършещите зло. А ако обърнат поглед към себе си, въпросът им би прозвучал така: „Защо Бог допуска аз да върша зло? Защо не ме спре?” И сами ще си отговорят: „Бог ми е дал свобода да върша добро или зло”.

На този свят Бог е оставил да се проявят свободните човешки воли – добри или зли. Той ограничава злото, но с нищо не ограничава човешката свобода. Войните, бедствията, конфликтите, убийствата стават, защото нечии зли човешки воли са го пожелали. Причина да страдат и умират невинни деца също е човешкото грехопадение – на родителите им или на околните им. На този свят доброто и злото са смесени[13].

Бог премъдро е устроил всичко

Няма смисъл Той да отдели доброто от злото в този свят[14]. Бездруго този свят е твърде разяден от зло. Освен това е временен. Какъв смисъл има доброто да бъде отделено от злото само за малко? Никакъв. Напротив, Бог е устроил на този кратковременен свят доброто и злото да се проявят в пълнота. Христос казва:

„Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му” (Откровение 22:11-12).

Да, Бог ще отдели доброто от злото, но не тук. Творецът премъдро, и същевременно много просто е устроил всичко. Доброто ще получи пълната си награда, а злото – пълното си наказание, не в този временен свят, а в бъдещия – вечния. И това ще бъде завинаги. След Страшния Христов съд „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят” (2 Петра 3:10). А „ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петра 3:13).

Така Бог ще извърши обновяването на света. Доброто и злото ще бъдат окончателно отделени. Праведниците ще отидат в Царството Небесно, където няма никакво зло, никакъв грях, няма и никакво страдание, нито болести. А неразкаялите се грешници ще отидат в ада, в огнената геена, в мястото на вечните мъчения, където има само безкрайно страдание. Адът е своеобразен затвор за престъпниците на Божествената воля. Там злодеите ще бъдат изолирани завинаги, за да не могат да вредят никому, а сами ще бъдат подложени на неизказано вечно мъчение.

Христос е казал за Юда: „Добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил” (Матей 26:24). Да, но той се е родил и безкрайно ще се мъчи в геената. А това се отнася и за всички осъдени там.

Човек сам определя задгробната си участ, в зависимост от това, дали е вършил добро или зло и дали се е каел за греховете си или не.

Що се отнася за вечното блаженство на праведниците, можем да кажем, че то е онова пълно щастие, към което човек по начало се стреми. Стремежът към щастие е тъй присъщ на хората, както и жаждата за живот. Но поради грехопадението този стремеж е придобил погрешна насока. Мнозинството от хората търсят щастието там, където то не е: в греховните удоволствия, в разврата, в натрупването на пари. Небесното блажено състояние на праведниците няма нищо общо с подобни представи за греховно „щастие”. Св. апостол Павел казва:

„Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Коринтяни 2:9).

Вечното блаженство е така неизказано велико, че светият апостол не намерил думи, за да го опише. Това блаженство Христос е обещал на всички, които истински вярват в Него.

Причина за неверието

Защо тогава повечето хора не вярват в Бога? Или макар да признават, че „има нещо, има някаква Сила”, животът им е далеч от Божиите заповеди?

Недостатъчно ли е за тези хора вечното блаженство в Царството Божие? Или се съмняват, дали това, което Бог е обещал, е вярно?

Някои казват: „Нашият живот мина в една атеистическа епоха, учеха ни, че няма Бог, забраняваха ни да ходим на църква, а сега пък вече остаряхме и е трудно да се променим”. Смешни оправдания! Ако са ви учели, че няма Бог, трябвало е сами да проучите въпроса, дали наистина няма или има. А сега никой не ви пречи да ходите на църква, но сами не искате. Това, че сте остарели, само трябва да ви наведе на мисълта, че краят на живота ви е близо и часът, когато ще застанете пред Божия съд, скоро ще дойде. Горко ви, ако се окажете неподготвени!

Истинската причина за неверието в Бога е любовта към греха. Съвременният човек обича да греши. Грехът му е сладък. Повечето хора ненаситно се стремят към всевъзможни грехове. Как тогава да вярват в Бога? По-удобно им е да си кажат: „няма Бог”, като онзи безумец от псалмите (Псалом 13:1). При това сами не си вярват, защото добре знаят, че Бог има, но са свикнали с тази самозаблуда, тя им е приятна. Да, може да вярват общо, че „има там нещо, някаква Сила” и толкова. Такава обща вяра не ги ангажира морално, а и те не искат да се ангажират морално.

Погледнете какво става днес? Необуздан разврат, пиянство, алчност. Бог ни е заповядал да сме целомъдрени. Ако някой обаче заговори за целомъдрие в обществото, ще му се изсмеят. Млади и стари жадуват за разврат и блудстват с мисъл и дело. В повечето случаи дори не го считат за грях. Мислят, че е нещо нормално, нали всички правят така. Как тези хора ще повярват в Бога?

Почти всички от жените днес са жени-убийци! Всяка от тях прекъсва живота на едно или повече неродени деца! Кръвта на тези нещастни деца, проляна от собствените им жестоки майки-кръвопролителки, вика към Бога за отмъщение. Какво са им виновни децата на тези жени-убийци!? Единствената им „вина” е, че, зачевайки се, са станали неволна спънка за техния необуздан разврат.

Бог ни е заповядал да сме трезвени. Но повечето хора не обичат трезвостта. Те искат да са опиянени по някакъв начин, малко или много. Опиянението заглушава гласа на съвестта, цигареният дим я замъглява, алкохолът я стъпква, шумът от музиката я заглушава. Все едно, че я няма. Не искат тя да напомня за Бога. Водовъртежът на греха е опияняващ.

Христос е казал: „Пазете се от користолюбие, защото животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си” (Лука 12:15). Повечето хора днес обаче са ненаситно алчни. За какво им са всичките тези пари, които трупат? Не могат да ги отнесат в задгробния свят. „Горко вам, богати” (Лука 6:24) – казва Христос; „Горко вам, преситените сега” (стих 25). Алчността няма разумно обяснение. Като всеки грях, тя е безумие.

Вярата в Бога пречи на грехолюбците да вършат любимите си грехове. Пречи на блудниците да блудстват, на пияните да се опияняват, на алчните да трупат материални блага. Такива хора не могат истински да вярват в Бога.

Някои се оправдават: „Защо Бог не ни се яви осезателно, тъй че да Го видим? И ще повярваме в Него.” Лъжа. Пак няма да повярват. Причината за неверието им е тази, че са възлюбили греха. Както е казал Спасителят, „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Иоан 3:19-21).

Желанието на хората да видят Бога по начало е неосъществимо. Човек е една прашинка в сравнение с безкрайния Бог. Но от това не следва, че Той не съществува. Ако бълхата каже: „Щом не виждам слона, значиш слонове не съществуват”, нима ще ѝ повярваме?

Бог винаги има Своята премъдра грижа за създанието Си – човека. Не е оставил Той Своето създание да не знае нищо за Него. Напротив, във възможната мяра му е дал познание и за Себе Си, и за спасението му. Ние имаме познание за Бога чрез Божественото Откровение и чрез вярата. Бог се е открил на хората посредством Свещеното Писание и Свещеното Предание. Оттам черпим знанията си за Него. А съществуването Му приемаме с вяра[15]. Да, именно вярата е средството, чрез което Бог е определил да Го познаваме. Така е преценил, че е най-добре за нас. Вярата в Бога не само че не е противна на нашата съвест, а изцяло е съгласна с нея. Съвестта пък е неписаният Божий закон в човека.

Но ще каже някой, че днес има много вери. Така е вследствие на грехопадението. Бог обаче се е погрижил да не се заблудим в това. Православната вяра в Бога е единствената, която автентично и коректно се основава на Божественото Откровение. Истинността ѝ е засвидетелствана многократно от Самия Бог чрез Божествени знамения и чудеса. Нея са следвали всички Божии угодници – светците, които са най-добрите хора в човешката история.

По техния пример и ние сме призвани към святост чрез вярата в Бога, „докато всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Ефесяни 4:13).

____________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е клирик на Пловдивска епархия.

[1].Съществуването на душата се потвърждава многократно от преживяното от хора, изпаднали в клинична смърт. Те нито за момент не са изгубвали усещането, че са живи. Но при смъртта, тоест при разкъсването на връзката между душата и тялото им, душата, която всъщност представлява пълноценния човек и е лека и ефирна, се е издигала във въздуха и тези хора наблюдавали отстрани как лекарите се занимават със собственото им тяло.

[2].Човекът е разумно Божие творение, създадено по Божи образ. Божият образ се състои в това, че човек е личност, тоест притежава разум и свободна воля. Човекът е самоопределящо се същество. Той е двусъставен: състои се от душа и тяло. Ангелите също са сътворени по Божи образ, също са самоопределящи се личности. Но за разлика от човека, те са едносъставни – те са само духовни същества, нямат тяло (плът). По тяло човек принадлежи към материалния свят, а по душа – към духовния. Тоест по душа ние сме от един разред с безплътните духове – ангелите и демоните. Последните също са ангели, но отпаднали от Бога поради своето грехопадение.

[3].Това, разбира се, е невъзможно. Няма как ограниченото и немощно творение да измести Безграничния и Всемогъщ Творец. Защо тогава са поискали? Защото се възгордели. Гордостта има свойството да заслепява ума: който се възгордява, върши безумни неща.

[4].Както по-горе се спомена, ангелите са изцяло духовни същества, без телесен състав. Поради това, че те са само духове, при тях процесът на грехопадение, при който става изменение на духовната им природа от естествена (ангелска) в противоестествена (демонична), е много кратък (тъй да се каже, мигновен), в сравнение с грехопадението при човека. По причина на това, че човек носи тяло, при него процесът на грехопадение, тоест извратяването му от богоподобно същество в демоноподобно, е продължителен процес, обхващащ целия му земен живот, и през цялото това време на човека е дадена възможност за покаяние, тоест отново да се обърне към Бога и да върши Неговата света воля.

[5]. До идването на Спасителя Христос всички хора след смъртта си отивали в ада – както грешниците, така и старозаветните праведници. Но по Божествената правда, докато грешниците там били осъдени на непреставащи страдания, праведниците пребъдвали в покой, и мъка до тях не се докосвала (Премъдрост Соломонова 3:1,3).

[6].Грехопадението е резултат от проявата на свободната (в случая – злата) човешка воля. Бог е допуснал то да стане (макар и да е било противно на Неговата Божествена света воля), защото е сътворил човека свободен. Бог ни най-малко не накърнява свободата на човека. Човек е сто процента свободен. Сам е пожелал да наруши волята на Твореца и го е сторил. Не е уместно да задаваме въпроса: не е ли можел Бог да възпре човека от падане в грях? Разбира се, че е можел. Но с това би отнел човешката свобода. Човек има свободата сам да избере да върши добро или зло. Ако обаче Бог му отнеме свободата да върши зло, с това би му отнел изобщо Божия образ, човешката личност. Човек би станал досущ като животните, които нямат свободата да избират дали да вършат добро или зло, а само вършат това, което им е вложено като инстинкти от Твореца. Те са, тъй да се каже, програмирани и не вършат нищо по-различно от това, което им е заложено като програма.

И тъй, Бог е създал човека по Свой образ, като самоопределяща се личност.

[7].В Отечника е описан следният случай. Двама монаси живели в такъв мир и разбирателство, че нямали дори най-малки пререкания и всички се учудвали на това. Дълго време те живели така. Веднъж си казали: „Да опитаме да се скараме за нещо”. Тогава единият взел от другия някаква вещ в килията и му казал: „Дай ми я! Тя е моя”. „Е, щом искаш, вземи я” – кротко отвърнал събратът му. Така те и този път не успели да се скарат.

[8].Тропар на Пасха

[9].Така по времето на праведния Ной Бог унищожил потъналото в грехове човечество чрез потоп, а възобновил света от потомството на праведния Ной (Бит. гл. 6-8).

[10].Същевременно всички останали народи били носители на лъжливи езически религии и изповядвали многобожие. Защо, нали е грях? Грях е, но тогава многобожието, т.е. заблудата, е била представяна като нещо модерно. Да, в древност е било изключително модерно и престижно в очите на грехопадналото човешко общество да се кланят на идоли (статуетки), и да вярват, че те са богове. Смешно? Но тази „мода” била твърде съблазнителна даже за мнозина от старозаветния богоизбран народ, който в голямата си част се увличал от нея и отпадал от Бога. Днес не е по-различно. „Модата” на неоезичеството, която налага съвременният богоотстъпнически свят, като магнит привлича малки и големи, потопява ги в греха и ги откъсва от вярата в Бога.

[11].Не може благодатно свещенодействие да се извършва от непосветени в църковната йерархия лица. Затова в протестантизма изобщо не може да се говори за тайнства, защото там няма свещенство. Още от времето на Лутер йерархическата приемственост в протестантизма е прекъсната. Повечето протестантски деноминации и днес нямат нито епископи, нито презвитери, но имат „пастори”, които не са йерархически лица и няма как свещенодействено да преподават Божията благодат.

В католицизма и монофизитските църкви (арменци, копти и др.) има приемство на йерархията, но поради наличие на ереси, върху тези поместни църкви са произнесени анатеми от църковните събори и „тайнствата” на техните йерархически лица са недействителни.

[12].Типикон, М., 1867 г. Гл. 32, О причащении Христовых Таин. Л. 39.

[13].Затова всички опити за установяване на „рай” на земята, предварително са обречени на провал. А такива опити е имало много. Като се започне от „Държавата” на Платон и се стигне до утопията на „комунизма”. Последният неуспешен опит ще бъде този на антихриста да установи господство на евреите на земята („земен рай” за тях).

[14].Това се вижда от Христовата притча за доброто семе на нивата и плевелите (Мат. 13:24-30).

[15].Християнската вяра не е някаква произволна вяра, а напротив – тя има своите дълбоки основания в Божественото Откровение – Свещеното Писание и Свещеното Предание. Тя е здрава вяра. Вяра аргументирана. Потвърдена от Самия Бог с множество чудеса и Божествени знамения. За разлика от несериозните суеверия, които днес масово се ширят и са особено разпространени сред невежите и неграмотни „вярващи” люде, най-вече възрастни жени, които се имат за големи църковни авторитети, но като ги попитаме от кои свещени книги са научили суеверията си, казват: „ами тъй сме чули”, или: „ами ние тъй си го знаем”.

За разлика и от измислените от човеци „вери” и „религии”, чиято цел е трупането на земни облаги и политически интереси (за тях подробно бе писано по-горе).

Източник на изображенията Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2D0