Assoc. Prof. Dr. Kostadin Nushev

Importance and place of Symbols in Orthodox Theology and Church service/worship/

Костадин Нушев

В Източно-православната християнска традиция на Църквата въпросите за религиозните символи се разглеждат както в чисто богословско-доктринална насока, така и в една по-тясна и специална църковно-богослужебна или литургична светлина.                                               

Символът от християнска и православна гледна точка предствалява сложен и многопластов религиозен комплекс от смислово натоварени образи, идеи и богослужебни знаци, които разкриват в дълбочина вероучителни истини и духовно-благодатни реалности на вярата, молитвата, тайнствения богослужебен и църковен живот, които са израз на поклонението на Бога. Показателно за това от богословска гледна точка е, че краткото изложение на основните вероучителни истини на християнството се нарича „Символ на вярата“, а в комплекса от църковно-литургични действия и свещенодействия има много образи и символични моменти.

В това изложение ще бъде направен опит за кратък обзор и систематично представяне на тази сложна и многопластова проблематика чрез позоваване на авторитетни за Православието духовни учители и богослови като св. Максим Изповедник, който в своя богословски трактат „Мистагогия“ (Тайноводство) дава важно за Църковното учение и богословското разбиране тълкуване на символа и на символиката на християнския храм и православното богослужение. Този подход към разбирането на символа има връзка както с херменевтиката и екзегетиката на свещените текстове на Писанието, така и с едно религиозно-философско и богословско тълкуване на догматическите истини на християнската вяра.

В по-ново време тази интересна религиозно-философска и богословска проблематика за символа и символиката се разглежда в задълбочените трудове на руските православни богослови и религиозни философи Павел Флоренски, Сергий Булгаков, Николай Бердяев, Павел Евдокимов и други техни ученици и последователи.

Религиозният символ в православно-християнско осветление

Религията и религиозните действия са свързани с идеята за възсъединяване на човека с Бога, за свързването му с Божествената реалност и за поддържане на тази връзка. Дълбоката религиозна и мистична връзка на човека с Божественото битие като една отвъдна и по-висша реалност се изразява най-адекватно с езика на символите, защото този език надминава по-ограничените рамки на рационалното мислене и може да ни препрати към разбиране на духовното и свръхразумното битие.

Думата символ от древногръцки език в нейната словоупотреба както в религията, така и в един по-широк културен контекст, също така ни препраща към идеята за свързване на две страни или на две реалности в единство. Гръцката дума Символон идва от глагола симвало, което  значи свързвам, съединявам, обединявам, приобщавам, като означава наличието на някакъв знак, който обаче има една по-дълбока смислова натовареност. Символът по своя характер не е просто знак или образ, а носител на по-дълбок метафизичен смисъл, който ни насочва и препраща към една друга по-дълбока невидима реалност. Ето защо религията винаги си служи със символи или с други думи, казано чрез символен език – се опитва да ни разкрие истината за една по-висша божествена реалност като същевременно ни приобщава към този смисъл.

Още от най-древни времена символите присъстват в религията, а тяхното място е централно и определящо за религиозния живот и преживяванията на хората. Символът има значение при посвещаване в истините на религията, като знак за идентичност или като израз на свръхестествена сила и закрила от страна на Божеството, която се проявява видимо и осезателно в този свят. Символите разкриват чрез видими знаци или образи една по-висша тайнствена метафизична реалност, която обединява в едно единно цяло идеята за Бога, за света и за човека. На второ място символите ни разкриват дълбините на мистичната страна на човешките преживявания, които всъщност са в сърцевината на религията. Защото няма религия без мистичен трепет и благоговение пред Божественото и свръхчовешкото като една отвъдна трансцендентна реалност, в която долавяме свещеното и святото като пълнота на живота. Тук вниманието ни ще бъде насочено само към религиозния символ.

1. Универсални религиозни символи и християнска символика

Религиозните символи имат както универсално, така и специално значение за отделните религии. Например всевиждащото око на Бога е един символ, който се среща от дълбока древност и може да се види в египетското религиозно изкуство, но също така и в библейската традиция и в иконографията на християнството. Всевиждащото око, което е вписано в триъгълник, също е един универсален символ с религиозно, но и с по-общо религиозно-философско значение.

Обозначаването на Бога чрез слънчевия диск също така освен в древната египетска религия се среща и в другите източни религии, а също така и в библейското откровение и в християнството.

Дървото на живота от книга Битие на Свещеното Писание е също така един универсален символ, който освен в юдаизма и християнството, може да се види като образ и  символ в много други религии.

Дървото в свещения текст е символ на живота като Божий дар, но също така и на Божието благословение, а и на самия човек. В Псалом първи се казва, че е „блажен този човек, който не стои в сборище на нечестивци, защото той ще бъде като дърво, посадено край водни потоци и ще даде плода си навреме“ (Псалом 1:1). Иисус Христос в Евангелието казва, че добрият човек се познава по добрия плод, а лошия човек по лошите плодове.

Везните като атрибут на Божията справедливост са също така универсален символ, който присъства в египетското, древногръцкото религиозно изкуство, но също така има важно значение в юдаизма и в християнството. Бог е справедлив и неподкупен съдия и затова на везните на Божия справедлив съд се поставят човешките земни дела за тяхната неподкупна оценка и окончателна присъда. Но виждаме, че везните на Темида са се превърнали в универсален символ и за човешката справедливост и знак на правосъдната система в нашата европейска и западна културна традиция.

2. Християнско учение за символа като израз на веровите истини

В раннохристиянското учение много от истините на вярата се изразяват и разкриват чрез символи. Вярата е жива представа за невидимото, според апостол Павел и затова чрез видими знаци, които имат символично значение още от апостолско време, се изобразяват и обозначават истините и идеите на християнската вяра, които са достъпни за вярващите и посветените в християнското учение и остават недостъпни за непосветените и невярващите. Това е тайната доктрина на ранното християнство – doctrina arkana, която се преподава като тайно учение чрез символи и знаци. Тези символи са агнец, риба, котва, кръст, сърце, чаша, хляб.

Според западните християнски автори св. Амвросий Медиолански и Руфин Аквилейски учениците на Иисус Христос след Петдесетница съставили „Апостолския символ“ на вярата като кратко изложение на основните истини на християнската вяра. Според църковното предание апостолите решили да нарекат това изложение с гръцката дума „символ“ (гръцки символон). С това те искали да покажат от една страна че това е „знак“ за християните, чрез който те се разпознават един друг, а от друга страна, че в този символ в пълнота се обхващат най-главните истини като в нещо цялостно.

3. Символ и символика в православното богослужение

Богослужението е комплекс от действия, в който присъства слово, молитва и символични действия, които изразяват в пълнота религиозното преживяване и разкриват истините на вярата. Тази символика на православното богослужение може да се открие както в храма и храмовото пространство, което е свещено пространство за извършване на молитва и богослужение и символизира Божественото пространство на спасението и обновения духовно свят, така и в символичния характер на богослужебните действия, които изобразяват определени истини и идеи. В християнското богослужение символизмът е важно средство за разкриване на религиозните идеи, но символичното значение на духовните действия не бива да се преувеличава и абсолютизира. Символичните действия разкриват определена духовна реалност, която се изобразява чрез символа и затова в християнството е налице една комбинация между символизъм и реализъм на духовните действия.

Символът и символиката на религиозните богослужебни действия са образ и знак на духовно-благодатната реалност на спасението, които се разбират и осмислят чрез задълбоченото проникване в истините на вярата. Тълкуването на символите е израз на духовно-мистичното учение на Църквата и способността за духовно проникновение в дълбочината на истините на вярата.

Използвана литература

1.Булгаков, С. Православието. С., 1994.

2.Бердяев, Н. Екзистенциална диалектика на Божественото и човешкото. М., 2005.

3.Евдокимов, П. Православието. С., 2002.

______________________________________________________________

*Публикувано в https://www.researchgate.net/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-goX

Николинка Климукова                                                                                  

Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография

Резюме

Христос е Въплътеното Божие Слово и това е основният аргумент за почитането на иконите. Според богословската мисъл въплътеното Божие Слово е Иисус Христос, Синът на Бог Отец и Второто Лице на Светата Троица, чрез Когото можем да съзерцаваме Бога, без това да означава, че достигаме до Неговата същност. В някои изследвания обаче Логосът – Слово се разбира като писаното слово, текстовете, които са изобразени.

Ключови думи: понятие за Бог Слово; теология; литература; изкуство

***

Увод

Христос е Въплътеното Слово Божие и това е основен аргумент на иконопочитанието. Според богословската мисъл въплътеното Слово Божие е именно Иисус Христос, Синът на Бог Отец и Второто Лице на Светата Троица, чрез Когото ние можем да съзерцаваме Бога, без това да означава, че достигаме до Неговата същност. Това дава основание Иисус Христос да бъде изобразяван. Обаче в част от научната литература Логосът – Словото се разбира като писаното слово, което не е задължително да е Иисус Христос, както и текстове, които могат и да бъдат изобразявани. В подобна насоченост на мисленето отива и връзката Образ – Слово (Логос), разбиране не в православната традиция, а в по-широко виждане на словото – думи, написани от някой човек – автор литератор, и впоследствие илюстрирани от друг автор художник. За да се направи сигурно разграничаване на библейските и литературните понятия, има значение изписването им с главна или малка буква. Но в научната и особено в научнопопулярната литература има достатъчно случаи на смесване, объркване и неразбиране.

Богословското разбиране за Бог Слово

Християнските мислители още през IV век формулират понятието за Слово като Христос, който е Въплътеното Слово Божие. Според Иоан 1:18 всичко дължи битието си на Бог, който е едновременно неописуем и описуем. Чрез явяването на Неговия Единороден Син Иисус Христос в света става възможно Бог да може да се опише и да се изобрази. Това дава догматическо основание на иконопочитанието да се пребори в дългите иконоборчески спорове, водени от VII до X век.

Теодор Студит (758-826), представител на раннохристиянската богословска мисъл, казва, че образът винаги се отличава от първообраза по същност (κατ’ οὐσίαν), но е сходен с него по ипостас (καθ’ ὑπόστασιν) и по име (κατ’ ὄνομα). Общението с Личността на Христос е причастност към взаимопроникващите се енергии на Неговите две природи – тварната и нетварната. Подобно е мнението и на преподобни св. Максим Изповедник (починал 662). Той съветва не да подчиняваме Словото на разсъдителността на нашите умове, а чрез вярата да възприемаме проявленията на Словото във видимия свят, и съзерцавайки творението, да придобием Божествената истина по благодат. Бог се открива като достъпен за хората, доколкото те могат да го осмислят чрез многообразието на Неговите форми в природата. Словото низхожда към нашата сетивна и умствена природа като само по Себе Си, Словото е неописуемо (ἀπερίγραπτος) (Лосски 1962, с. 52). Според св. Иоан Дамаскин, доколкото Словото разкрива в Себе Си това, поради ограничеността на нашия ум, възприемането на Божественото е възможно чрез притчи и иносказателни истории. Обаче човешкият ум никога не може да вникне докрай в същината на великите тайни на Божия промисъл, в необяснимия акт на боговъплъщението, който става обозрим частично чрез съзерцаване на творението. Св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра“ (Дамаскин 2019) говори за разбирането за Логоса – Бог Слово, като ключ за обяснение на връзката между доктриналните понятия „теология“ (θεολογία) и „икономѝя“ (οἰκονομία), които още през IV век са свързани с учението за Светата Троица и с въплъщението на Словото (Дамаскин 2019, 49). Триипостасното единство на Бога в Лицата на Отеца, Сина и Светия Дух е начинът на Неговото съществуване. Бог е един, но съществува в три ипостаси. Боговъплъщението се изразява в снизхождането на Неописуемото Слово в Лицето на Христос като Единороден Син Божий (Дамаскин 2019, с. 63).

По мнението на св. Атанасий Велики (Атанасий Велики 2002) според Евреи 2:10 единствено Бог-Слово, Който ги и бе сътворил в началото трябваше да изведе човеците от постигналото ги тление. Самото Слово прие тяло, подобно на телата, за които щеше да го принесе в жертва. Защото каква полза има да сме сътворени и да не познаваме нашия Творец? Или как хората могат да бъдат словесни и да не познават Словото на Бога, от Когото са сътворени? Те не биха се различавали с нищо от безсловесните. За да не остават хората без познание на Бога, Той като благ ги направи причастни на Неговия собствен Образ – нашия Господ Иисус Христос. Той ги сътворява по Свой образ и подобие, за да могат те при такава благодат, възприемайки Образа, тоест Словото на Отца, да получат идея и за самия Отец, а като познават Твореца да живеят благополучен и истински блажен живот. Пак според думите на св. Атанасий безумните човеци, като пренебрегнаха дадената им благодат, се отклониха от Бога и помрачиха душата си. Не само предадоха на забрава идеята за Бога, но започнаха да си въобразяват едно нещо вместо друго. Пред Вечносъществуващия Бог предпочетоха онова, което не съществуваше по-рано, и служеха на творението вместо на Твореца.

Словото Божие дойде като човек, приемайки тяло, подобно на човешките тела, та чрез земните Си дела, извършени в тяло, да помогне от телесните Му дела да познаят въплътилото се Божие Слово, а чрез Него и Отца. И след като Го видят като човек, да се убедят накрая от делата, които Той върши, че не е само човек, а и Бог, Слово и Премъдрост на истинния Бог. Това иска да изрази и св. апостол Павел, когато казва: Та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия (Ефесяни 3:18-19). Като яви в нетленното Си тяло начатъка на общото възкресение, да докаже, че Той е над смъртта (Атанасий Велики 2002), както пише в Марк 13:31: Небе и земя ще преминат, но словата Ми няма да преминат. И още едно пояснение в Иоан 14:23: Ако някой ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.

Познанието за Бог получаваме от Библията – Свещеното Писание, където още в първите страници се вижда силата на Божието слово. Още в Битие 1:3 се разкрива първата истина за Бога, че Той твори чрез Своето слово, казва да бъде и в същия миг изреченото от Него става реалност – и стана така. Словото не се явява само посредник на Бога при Неговото творчество, но и самото То твори като неразделна част от Света Троица. Стария Завет е написан, за да възвести за второто Лице на Света Троица, Бог Слово – Иоан 5:39: Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живота вечен. И те са, които свидетелстват за Мене. Смисъл, цел и изпълнение на Стария Завет е Христос. Той е Възвестяваният, Очакваният, Този, за Когото се благовести и свидетелства, а в същото време Той е Този, Който възвестява, Който разкрива истинския смисъл на Свещеното Писание и го изяснява като изпълнило се в Него (Лука 24:44) (Маринова 2013). Христос ни изяснява и явява Бог Отец (Иоан 1:18), защото е истинският Образ на невидимия Отец (Колосяни 1:15). Христос е и първият тълкувател на Свещеното Писание на Стария Завет, а след Него смисъла на Писанията разкриват най-напред апостолите, след тях – апостолските мъже, като преки техни ученици, а в по-късно време – светите Отци и учители на Църквата (Маринова 2013). В беседите Си Христос изяснява на хората силата на Божието слово. Например в беседата със самарянката (Иоан 4:5-26) Той сравнява Божиите слова и откровения с жива вода (Иоан 4:14) – точното и разбираемо за жителите на сухата и безводна Палестина. Жива вода за тези хора e била изворната вода от кладенец. В Матей 4:4, когато дяволът изкушава Иисус Христос в пустинята, Той му казва: Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божията уста, поставяйки насищането с Бога по-високо от телесните нужди. В молитвата Отче наш с думите: насъщния ни хляб дай ни днес (Матей 6:11) Той учи да се молим за удовлетворяване на висшите потребности на нашия дух – глада по Бога. В беседата на Христос с Лука и Клеопа по пътя за Емаус Спасителят разяснява на учениците дълбокия смисъл на Писанията и бидейки подготвени в разбирането им, те станали способни да Го видят и познаят в преломяването на хляба, тоест в Евхаристията (Причащението). Божието слово прави способни хората да приемат мислено и духовно Бога, затова и в реда на Божествената света Литургия е отредено четенето на Евангелието да предшества приемането на светите Тайни. Четенето на Свещеното Писание и проповедта върху него просвещава и некръстените и ги подготвя за тайнствата Кръщение и Миропомазание, а след това и в Евхаристията (Маринова 2013). Ако се обърнем към православното богослужение, в Света Божествена Литургия от св. Иоан Златоуст, в малката ектения на II антифон се казва: Единородни Сине и Слово Божие, Който си безсмъртен и благоволи заради нашето спасение да се въплътиш от света Богородица и Приснодева Мария, неизменно стана човек, а като се разпна, Христе Боже, със смъртта потъпка смъртта. Ти, Който си един от СветатаТроица и си прославян заедно с Отца и Светия Дух, спаси нас.

Иконографски паралели

Православната вяра е изградена именно върху изначалната симбиоза между Слово и Образ, предвечно съществуващи, безначални и неизменни, ипостасно изразени в Бог Син, според думите на св. Иоан Богослов: Иоан 1:1-14, и тълкуванията на св. Иоан Дамаскин. Между словото и образа не съществува субординация, образът не е подчинен на словото, а притежава равно достойнство с него – допълва го, обяснява го, тълкува го и го обогатява. Затова и визуалният език на православното изкуство трябва да бъде изследван от изходната позиция на словото, вложено в основата му, и от гледна точка на богослужебния живот, в който той участва (Тодорова-Енчева 2021). Иконографската програма е оня разбираем език за християните, помагащ им да онагледят своята вяра с помощта на ключови образи. Тя се гради от векове на стабилни богословски основи. От разнообразните тълкувания на църковната зография от иконологическа, културоведска и богословска гледна точка изходното отправно начало е догматическото, показващо в какво вярва Църквата (Стоядинов 2008, с. 46). Точни указания в това отношение дава Вероопределението на Седмия вселенски събор от 787 година: Пазим без нововъведения […] всички установени за нас църковни предания, едно за които е за иконописта. То е съгласно с проповедта на евангелската история и служи за уверение на истинското, а не въображаемото въплъщение на Бога Слово […]. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено едно чрез друго се уясняват. […]. Честнѝте и свети икони нарисувани с бои […] в светите Божии църкви […] на стени и на дъски както иконите на […] Господа, Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа и на непорочната Владичица наша света Богородица, така също и на всички светии. Защото, […] колкото по-често те биват гледани изобразени, толкова повече онези, които ги гледат […], биват подтиквани да си спомнят и да почитат първообраза (Дюлгеров, Цоневски 1947, с. 24; Тенекеджиев 2016, с. 90). Както изтъква богословът Любомир Тенекеджиев, по този начин отците дали окончателно определение за ролята на изкуството в богословието (Тенекеджиев 2026, с. 92). Православието доразвива идеята на св. Иоан Дамаскин от неговото произведение „Против отхвърлящите почитанието на светите икони“ със съждението, че изображението е равностойно на словесния акт. Всички литургийни думи и действия, както и изображенията са „сетивни символи“. Иконите и стенописите могат да се разглеждат като „живописно тълкувание“ (Тенекеджиев 2026, с. 92) на Евангелието, не по-малко значимо от словесното. Основен аргумент за изобразяването на Христос, Богородица и светците остава убеждението, че иконите Му служат за доказателство за истинността на Боговъплъщението (Тенекеджиев 2026, с. 96-97). Правилното изписване на храма и коректното му разчитане са истинно преподаване на Божието Откровение, на църковното учение за Христос като въплътено Слово Божие, за троичната същина на Бога, за изкуплението и спасението на света. Православната иконография е езикът на живото преподаване на църковната история, агиология и светата Литургия (Тенекеджиев 2026, с. 46-47). Зографията потвърждава реалността на Въплъщението и описуемостта на Ипостаса на Словото и едновременно е свидетелство за спасителния характер на Въплъщението и обожаемостта на човешката природа (Стоядинов 2008, с. 52).

Можем да намерим множество иконографски паралели на богословската концепция за Логоса – Неописуемото Слово, но ще посочим само няколко примера в нартекса на църквата „Никола Орфанос“ от XIV век в Солун, Гърция. Надписът към композицията гласи: ΌΛΟς ΕΊΝΕ Η ΤΟΙς ΚΆΤΩ. ΚΑῚ ΤΩΝ ΆΝΟ ΕΝΔΌΛΩς ΑΠΤῸ ΑΠΕΡΙΓΡΑΠΤΟς ΛΌΓΟς, и в превод: От най-висшето до най-низшето – всичко води съществуването си от Неописуемия Логос. От горе надолу композицията на въплътеното Божие Слово доразвива текста от евангелист Иоан (Иоан 1:14): И Словото стана плът, и пребивава между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина. В храма „Св. Никола“, Бояна, България, във фреска от 1259 г., в композицията „Христос в храма сред Книжниците“ (Стефанова 2023). Можем да обобщим, както неколкократно бе посочено в настоящата статия: въплъщението на Бог Слово – Иисус Христос, дава основание на православната зография, която да визуализира цялата библейска старозаветна и новозаветна история, православното богослужение и песнопение, както и църковната история и агиография.

Прочетете още „Разбирането за Бог Слово в научната литература*“ →

Архиепископ Аверкий Таушев

Мястото, където действа спасяващата и обожваща енергия на Светия Дух е Христовата Църква. Църквата е образ на Света Троица, народът Божи, Тялото Христово и Храмът на Светия Дух. Всички тези аспекти са необходими за пълния образ на Църквата.

Принадлежим ли на Христовата Църква? Този въпрос има много дълбок смисъл. Когато дойде антихриста ще “признае” и ще “узакони”, а по този начин и ще овладее външната страна на Православната църква – нейните традиции, изкуство, догматика, канони, познанията за литургическа чистота и апостолското приемство. Затова външната принадлежност към Църквата и верността към традициите – макар те да са  необходими за всеки, който желае  познание за православната Истина и причастност към пълнотата на нейната благодат – не дават “гаранции”. Онова, което определя принадлежността към истинската Църква е развиването на усет към истината, който ще позволи на човека да различи духа на православното християнство от всички негови хитроумни имитации.

Православната еклезиология се намира в най-голяма опасност от всички останали раздели на православното учение. Поради отслабването на силите на дълбинната вяра, православните християни, неразумно поддали се на светския дух, загубват правилната представа за това какво всъщност е Църквата. Техният поглед, както и погледа на обществото в което живеят, е обърнат към външното и затова те гледат на Църквата все повече и повече като на организация.

Православната Църква не е “монопол” на клириците, не е само тяхна “работа”, както мислят невежите и чуждите на църковния дух. Църквата не е собственост на този или онзи иерарх или свещеник. Тя е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа, стремящи се благочестиво да пазят заповедите  Христови с единствената цел – да наследят вечно блаженство.

В наше време, когато има толкова силни съмнения относно самото съществуване на Истината, когато всяка “истина” се разбира като относителна и се счита за съвсем нормално всеки човек да се придържа към “своята истина”, борбата за Истината придобива особено важно значение. И този, който не съчувства на тази борба, който вижда в нея само проява на “фарисейство” и предлага в замяна да се примирим пред лъжата, отпадайки от Истината, естествено, трябва да се счита за предател на Истината.

Православните църкви, влизайки в крак с времето, ще се откажат от някои традиционни форми на църковния живот и еклезиологични положения, които ще счетат за “несъвременни” и по този начин ще отпаднат от Преданието, което съдържа в себе си силата на истинското християнство. Това е един от пътищата на превръщането на истинското Православие в светско фалшиво “православие”. Същността на Православието не може да се съхрани там, където е загубено онова, което преди е пазило тази същност.

Църквата никога няма да се подчини на света, никога няма да направи компромис с него. Нали Господ каза на учениците си на Тайната вечеря: “вие не сте от света”. Ако искаме да останем верни на истинското християнство, длъжни сме да пазим тези слова – истинната Църква винаги е била, е и ще бъде чужда на този свят. Отделена от него, тя е способна да съхранява божественото учение на Господа неповредено, защото нейната отделеност от света я пази неизменна, тоест подобна на вечния и неизменен Бог.         

Там, където е прекъсната духовно-благодатната връзка със светите апостоли и приемниците им апостолските мъже и светите отци, където има нововъведения във веро- и нравоучението с цел “да се влезе в крак с времето”, “да се прогресира”, да не се изостава от съвремието и да се приспособява с изискванията и модата на този свят, който в зло лежи – там не може да става и дума за истинска Църква. Православната вяра учи как да устроим живота си в съответствие с изискванията на християнското съвършенство, докато инославните взимат от християнството само дотолкова колкото това е съвместимо  с изискванията на съвременния културен живот.

Позицията на Православната църква по отношение на еретиците е установена веднъж завинаги от светите апостоли и светите отци, тоест от единното и неизменно боговдъхновено Предание. Съгласно него, на православните е забранено да участват в каквато и да е обща молитва или в богослужебно общение с еретици. Според същото това православно Предание римокатоличеството е ерес и то твърде многообразна. За протестантството е по-добре да не се и говори. А католицизмът в течение на времето съвсем се е отделил от спасителната православна вяра и “непогрешимият” папа е провъзгласил за догмати още по-богохулни ереси. Несъмнено, с догмата за непогрешимостта на папата римокатолицизмът може да бъде определен като пан-ерес (всеерес).

Разрушителният дух на отстъплението вече проникна и в нашата Православна църква, чиито най-високи иерарси открито говорят за настъпването на “нова ера” и цинично предлагат да се откажем от всичко минало и да се съберем в някаква “нова църква” в близък “икуменически контакт и единодушие” с всички отстъпници от правата вяра и Църква. Водачите на икуменическото движение едва неотдавна започнаха да се изказват, че участват в него с цел “да свидетелстват пред инославните за истината на Светото Православие”. Сега, обаче, както става ясно от честите им изяви, те стават предатели на тази свята истина.

В икуменическите контакти ние отхвърляме богочовешката православна вяра, тази органическа връзка с Богочовека и с Неговото Свято Тяло – православната Църква на светите апостоли и светите отци – и искаме да станем членове на едно еретично, хуманистично и човекопоклонническо общество, в което няма място за Христос. Това е равносилно на духовна смърт.

Всъщност разликата между Православието и инославието е особено съществена и дълбока. Западното християнство е изменило самото понятие за християнски живот, за неговата цел и условия, в които протича. Православната вяра е аскетична; православната богословска мисъл изследва пътищата към духовно съвършенство. Западните изповедания разбират  спасението като външна награда за определено количество добри дела или за несъмнена вяра в Божествеността на Иисус Христос. Там не разсъждават и не умеят да разсъждават за това, как душата постепенно трябва да се освобождава от подчинението си на страстите и възхожда към безстрастие и пълнота на добродетелите. Католицизмът е имал и има аскети, но животът им е изтъкан от мрачно, безсъзнателно изпълнение на установени дисциплинарни изисквания, за което им се обещава вечен живот. А това, че този вечен живот се постига още тук чрез постоянно подвижничество, Западът не може да разбере.

Прочетете още „Принадлежим ли на Христовата Църква?*“ →

Бисер Божков

Рискови групи, податливи на действието на сектите

Преди всичко, особено важно е да се отбележи добрата способност на сектантите, занимаващи се с привличане на нови членове за преценка на набелязаните жертви. Техните усилия са насочени към хора, попаднали в непривична, неустойчива или неприятна за тях ситуация. Тя може да е от психологическо, социално-битово или личностно естество. Това може да са хора, които току-що:

• са започнали нова работа;

• са излезли в пенсия;

• са претърпели загуба на близък (смърт, раздяла, развод);

• са загубили работата си;

• са отишли на почивка, пътешествие, екскурзия;

• са започнали да учат във висше училище (особено първата година);

• са навлезли в пубертета;

• са дошли в страната като емигранти, бежанци или просто са сменили града, квартала.

Освен горепосочените категории интерес за тоталитарните секти представляват и хората, които дълго време са под някакъв натиск:

безработни;

пенсионери, които от дълго време са самотни;

несполучлив брак;

непреодолими проблеми на работното място;

претърпени няколко последователни неуспеха в социален, професионален или личностен план;

• дълговременна проява на неразбиране от страна на родителите;

• нежелана липса на приятели;

• враждебна страна, общност, работно място, квартал и така нататък.

Друга категория, която е лесна за манипулиране, са търсещите личности. Това са хора, които:

• се занимават с интензивно духовно търсене;

• са любознателни и желаят да научат повече за духовните аспекти на своето съществуване;

• са духовни авантюристи – преминават през различни религиозни групи, като се опитват да направят своя собствена система;

• са просто много любопитни.

Начинът, по който вербуващият субект преценява своите жертви, се определя от две неща: първо, от методите, които използва групата, към която принадлежи; второ, от опитността на вербовчика. Последната зависи пряко от времето, което лицето е прекарало в сектата. Колкото по-дълго се е занимавал с набиране на нови членове, толкова по-опасен е вербовчикът. Докато приятелски и емоционално ангажирано хвали своята жертва и я засипва с комплименти, демонстрирайки приятелска загриженост и дружеска заинтересованост и откровеност, той е в състояние хладнокръвно да прецени какво може да вземе… Интересите му са разностранни. Ценни за сектата са парите, имотите, физическите и интелектуалните качества, енергията и ентусиазма, младостта, красотата, личните контакти с влиятелни хора и така нататък. Според Американския Семеен Фонд съществуват четири характерни признака, определящи стоящия пред вас човек като вербовчик:

1.Показва загриженост относно благополучието на събеседника си.

2.Изразява едно и също мнение с набелязания за жертва по отношение на живота, изкуството, отношенията между хората, етическите и естетически възгледи и така нататък. Иначе казано – странна липса на разногласия.

3.Поддържа контакт с очи, като демонстрира тясна физическа близост, „нападайки“ сексуално (в психологически аспект).

4.Извлича посредством въпроси лична информация за настоящото положение на събеседника си, за неговите проблеми, задачи, стресови ситуации и други.

Методите, които използват сектите за въздействие върху своите настоящи и бъдещи членове (адепти)

Всяка тоталитарна секта притежава собствен арсенал от методи за въздействие върху своите настоящи и бъдещи членове. Изброените по-долу петнадесет метода се срещат в почти всяка тоталитарна секта:

1.Индуциране на фобии. Натрапчиви страхове.

• натрапчив ирационален страх (фобия) относно излизане от групата: ако излезете от групата с вас ще се случи нещо страшно, или с вашите родители, или с цялото човечество; затова някои членове панически се боят да излязат от сектата;

• страх от Страшния съд;

• страх от греха;

• страх от допира с иноверни;

• страх от това, че светът отива към катастрофа и само групата знае как да го спаси или да спаси само своите членове;

• страх от отпадане спрямо лидера: „ако имаш проблеми с Бога, ще ти помогне гуру; ако имаш проблеми с гуру, никой вече не може да ти помогне“;

• страх от неприемане в обществото – ако отчетем, че предишните връзки са прекъснати, парите и жилището са отдадени на сектата, а обществото няма пригодени структури за подпомагане на хора, попаднали в секта, се оказва, че потърпевшият няма къде да отиде; така има опасност човек да стане „професионален сектант“;

• страх от самотата: „Излезеш ли от сектата ще останеш сам – нито обществото, нито сектата ще те приемат обратно“;

• страх от загубване на ума – при повечето тоталитарни секти след напускане или изгонване от групата у бившите членове се появяват психически отклонения, които се тълкуват от лидерите на сектите като наказание и възмездие; тези случаи се дават за пример пред останалите какво би се случило, ако някой напусне.

2.Недояждане. Чрез контрол върху храненето се повишава възприемчивостта към внушения.

3.Недоспиване. Постига се умора и дезориентираност в обстановката, които довеждат също до повишаване на възприемчивостта към внушения (състояния за предразположеност към колективна участия)

4.Безкритично отхвърляне на собствената воля. При наличието на свободна воля манипулирането е много по-трудоемко и „неблагодарно“.

5.Изолация от околния свят. Така се ограничава възможността за наблюдение и сравнение, което от своя страна ограничава критичното мислене.

6.Налагане на поведенчески ограничения. Ако заставите човек да прави каквото пожелаете, е възможно да повярва в каквото поискате – казват психолозите. Поведенческите ограничения имат за цел да помогнат за разграничаването на покорните от неприемащите „наставления“ последователи. Чрез този метод се определя какви бъдещи специфични методи на индоктринация да се прилагат.

7.Внезапно и рязко поставяне в променени условия. Променената среда води до извънредно ефективна, неочаквана и дълбока промяна на светоусещането, ценностната система и вярата.

8. Контрол върху езика. По-големите секти имат специфичен свой изказ и дори собствен език, което е още един начин за стесняване светогледа на привлечените в сектата.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 4 и край*“ →

Бисер Божков

ІV. Относно сектите наречени още Нови религиозни движения, тоест истинската святост и вечното спасение не са в сектите

В последно време много младежи и девойки се увличат от различни секти – чужди както на православната вяра, така и на българския дух и традиции. Тези млади българи стремглаво се насочват към тях и всичко приемат безрезервно. Стремейки се към новото в областта на вярата, те тръгват по път непознат и опасен и стигат духом до далечна страна (Лука 15:13), която крие много потайни места и неизвестности. Но най-тревожното е това, че тези хора се утешават с погрешната мисъл, че са намерили истинската святост и вечното спасение. Как да им обясним, че са направили неправилен избор в тази насока? Те не са намерили спасяващата благодат, а са пренебрегнали учението на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква (член 9-ти от Символа на вярата).Колко опасни заблуждения, колко нелепи суеверия и предразсъдъци, колко лъжливи и гибелни системи са се въздигнали върху основата на християнството! Всеки препоръчва своите мисли за правилни; всеки възхвалява своята „Църква“, своето общество, своята секта, своята вяра и своите обреди. А съвсем малко хора се замислят кое е истинското християнство, къде е Христовата истина, коя е спасяващата Църква. Църквата е една – единствена и неделима. Тя има непроменима основа и не прибавя нови неща, нови учения, несъгласни с Христовата истина. През всички векове Православната църква пази първоначалната Христова вяра, защото само „тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра вселената утвърди.“ Църквата Христова не е разделена и не може да се дели на части. Разделени църкви Христови няма и не може да съществуват. Да допускаме възможност Църквата да се раздели, значи да допускаме портите адови да ѝ надделеят (Матей 16:18) или Христос да се раздели. Нито едното, нито другото е възможно: разделилият се организъм престава да съществува. Съществува само отпадане от Църквата. И безспорно, отпадналите, отделили се от Църквата не са вече живи камъни в стройно сглобения духовен дом – Църквата, нито са живи членове на тялото Христово – Църквата; те са по-скоро религиозна община или християнска религиозна общност, но не… Църква (професор Димитър Дюлгеров, „За единството на Църквата“, ГДА, 1957).Още в първите векове, дори и досега, в Христовата Църква се вмъкват пагубни ереси, разколи, секти, чиито водачи всячески са се старали да смутят новопокръстените и неукрепналите, да помрачат неутвърдените, да разколебаят православните християни. Затова младежите и всички, които не са се отклонили, трябва да помнят и изпълняват следното правило в живота: да вярват, да се съгласяват и да приемат само тези мисли и да вършат само тези дела, които не противоречат с нищо на Евангелското учение, на Православната вяра и църковното Предание. И ако някой им внушава нещо противно, явно или тайно, което не е съгласно с горното правило, да не вярват на такъв, да не тръгват по неговия път, макар той и да твърди, че този път е гладък и прав, и да не приемат неговия дар, макар и този дар да блести със съблазън, да е привлекателен, да е приятен и многожелан за очите (Битие 3:6). Те не трябва да се увличат по разни и чужди учения (Евреи 13:9), ако в тези учения преобладава духът на този свят, ако те противоречат на Закона Божи, помрачават ума, ограничават духовната свобода, стесняват волята, нарушават спокойствието, смущават дейността, спъват нравственото извисяване, с една дума – осуетяват спасението на човека. Затова трябва да обичаме Православна църква, защото тя ни е запазила, да радеем за  Православната вяра.

За да започнем да говорим за тоталитарните секти, се нуждаем от въведение. То ще ни даде възможност да се предпазим от страха, който би ни споходил, когато попаднем в непозната среда. Тоталитарните секти са добре подготвени за срещата си с нас. Те са дружелюбни и извънредно приятелски настроени, като се стремят или да не се забелязват сред другите хора, или ярко да изпъкват. И двата метода имат за цел едно: да ни сварят неподготвени и неподозиращи, за да можем безкритично да приемем всичко, което не след дълго ще ни бъде предоставено систематично, акуратно и безусловно. По-нататък тяхното отношение към нас ще съдържа все по-ясни белези на агресивност, неприязън, арогантност и безскрупулност. И тези белези толкова повече се засилват, колкото намалява възможността ни за отстъпление и спасение. Моделът на хищник и жертва се налага автоматично, но този модел изостря нашите ирационални психични функции (интуиция, сензорни сетива и други). Условията на живот сега се различават коренно от онези, които бяха преди дванадесет години. Огромният поток религиозна информация, който се изсипа върху съвременния човек, го дезориентира съществено в тази област. Религиозната култура поначало не присъства в достатъчна степен в нашата иначе богата и пространна обща култура. В условията на тоталитаризъм изборът се правеше от друг вместо от отделния човек, а той живееше с този „чужд“ избор, като го приемаше за собствен. Учеше се само да преглъща даденото му, без да се противи видимо. Сам да прави избор не се налагаше, или по-точно – налагаше му се да не прави сам своя избор. В днешно време основното, което прави човек, е да избира: изборът касае начина на оцеляване, партията, в която да членува, училището, в което да учат деца му, банката, в която да вложи парите си, религиозната група, която да ръководи душата му. Като живеем във време на демократични промени, целящи достигане до съвършена демократична уредба (доколкото това е възможно), отделната личност започна да променя своето мислене от ограничено в пространно. Тази необходимост от широта на мисленето и възприемането понякога уморява. И съвременният човек носталгично се обръща назад – там, където нямаше никакъв избор и беше привидно спокойно. Но време за мечти не му е предоставено. Ако той мисли повече от необходимото, понякога губи правото си на избор и нещата, от които зависи неговото съществуване, безвъзвратно се отдалечават. Затова трябва непрекъснато да внимава и да реагира адекватно на бързо променящата се действителност. Ежедневието продължава да затрупва с информация, свързана с преминаването през множество избори, всеки от които се представя за по-добър от останалите. Отдавна стана ясно, че рекламата за даден продукт не показва цялата истина, а понякога дори подвежда с определено користна цел. Все по-често започна да се припомня народната мъдрост, че на прехвалени ягоди не се ходи с голяма кошница. Понеже нашата страна е била традиционно православна преди да стане традиционно тоталитарна, съзнанието на българина изначално е православно. Но тъй като съвременният българин не познава Православието, не може да определи самосъзнанието си като православно ориентирано, а го определя като ориентирано в някаква правилна или относително правилна посока. Но до самоопределение не се стига. След многогодишна целенасочена дейност за премахване на духовността от личностния светоглед се стигна до ценностна де­валвация, която на преден план изтласка грубия материализъм. Да се мисли за духовното се приема като нещо маловажно и дори за загубено време. Върху това се наслагва и възможността за богат избор, който довежда избиращия до допълнителна несигурност. Преходът от тоталитаризъм към демокрация създаде феномен (социален, юридически, политически и духовен), който в днешно време се нарича посттоталитарно общество. То съдържа в себе си множество преходи от по-лошо към по-добро, без да се ангажира със строга праволинейност. И понеже обществото притежава способността да се саморазвива и саморазрушава, динамиката между развитието и разрушението също определя неговото моментно състояние. При доминиране на саморазрушението това общество естествено е в упадък и не притежава необходимите защитни сили срещу външни, противни на обществения ред и нравственост въздействия. Известно е, че по-лесно е да се разруши една система, отколкото да се гради нова. Докато разрушаването може да бъде бързо и в кратки срокове, изграждането винаги е постепенно и бавно… Проблемите на прехода в нашето общество рефлектират силно върху човешката личност, защото засягат цялата ѝ многостранна дейност и отношения. Във всяко семейство се наблюдават белезите на тази рефлексия и домашното огнище вече не е онази крепост, която защитава, успокоява, възпитава позитивно, подкрепя и съхранява. Социалните връзки загубват своята здравина и надеждност, защото за възпитанието не се отделят достатъчно време и внимание. Икономическата криза също допри­нася за нестабилността на държавата и на семейството. Тази нестабилност оказва най-силно въздействие върху младите хора, които все още търсят себе си и които тепърва се утвърждават в обществото. Те търсят своето място в среда, която не е настроена дружелюбно към тях. За разлика от по-старото поколение, младите се адаптират по-лесно към тази нова среда, но това не променя съществено шансовете им за успех в битката, наречена „живот в посттоталитарни условия“. Когато вниманието на човек е обзето единствено от мисълта за физическо оцеляване, неговата ценностна система и приоритетите му в живота се променят съществено. Тези нови „ценности“ се предават на новото поколение, което ги приема за основа, върху която изгражда своите ценности. Три са факторите за възпитание на младата, формираща се личност: семейство, училище и околна среда. Първите два фактора са предимно градивни и положителни, докато третият често действа в обратна посока. В днешно време грижите за физическото оцеляване и изхранване се превърнаха в почти единствен приоритет за семейството. Процесът на възпитание се отлага, като се разчита, че в един по-късен етап той ще се реализира или от семейството, или от училището. В училище нещата не се променят съществено. Единствено синдромът „измиване на ръцете“ придобива по-грандиозни размери. Учителите, знаейки, че учебният процес е тясно интегриран с възпитателния, не изпълняват целенасочено задълженията си с извинението, че това се извършва от родителите. А ро­дителите разчитат на учителите…

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 3*“ →