Архиепископ Аверкий Таушев

Мястото, където действа спасяващата и обожваща енергия на Светия Дух е Христовата Църква. Църквата е образ на Света Троица, народът Божи, Тялото Христово и Храмът на Светия Дух. Всички тези аспекти са необходими за пълния образ на Църквата.

Принадлежим ли на Христовата Църква? Този въпрос има много дълбок смисъл. Когато дойде антихриста ще “признае” и ще “узакони”, а по този начин и ще овладее външната страна на Православната църква – нейните традиции, изкуство, догматика, канони, познанията за литургическа чистота и апостолското приемство. Затова външната принадлежност към Църквата и верността към традициите – макар те да са  необходими за всеки, който желае  познание за православната Истина и причастност към пълнотата на нейната благодат – не дават “гаранции”. Онова, което определя принадлежността към истинската Църква е развиването на усет към истината, който ще позволи на човека да различи духа на православното християнство от всички негови хитроумни имитации.

Православната еклезиология се намира в най-голяма опасност от всички останали раздели на православното учение. Поради отслабването на силите на дълбинната вяра, православните християни, неразумно поддали се на светския дух, загубват правилната представа за това какво всъщност е Църквата. Техният поглед, както и погледа на обществото в което живеят, е обърнат към външното и затова те гледат на Църквата все повече и повече като на организация.

Православната Църква не е “монопол” на клириците, не е само тяхна “работа”, както мислят невежите и чуждите на църковния дух. Църквата не е собственост на този или онзи иерарх или свещеник. Тя е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа, стремящи се благочестиво да пазят заповедите  Христови с единствената цел – да наследят вечно блаженство.

В наше време, когато има толкова силни съмнения относно самото съществуване на Истината, когато всяка “истина” се разбира като относителна и се счита за съвсем нормално всеки човек да се придържа към “своята истина”, борбата за Истината придобива особено важно значение. И този, който не съчувства на тази борба, който вижда в нея само проява на “фарисейство” и предлага в замяна да се примирим пред лъжата, отпадайки от Истината, естествено, трябва да се счита за предател на Истината.

Православните църкви, влизайки в крак с времето, ще се откажат от някои традиционни форми на църковния живот и еклезиологични положения, които ще счетат за “несъвременни” и по този начин ще отпаднат от Преданието, което съдържа в себе си силата на истинското християнство. Това е един от пътищата на превръщането на истинското Православие в светско фалшиво “православие”. Същността на Православието не може да се съхрани там, където е загубено онова, което преди е пазило тази същност.

Църквата никога няма да се подчини на света, никога няма да направи компромис с него. Нали Господ каза на учениците си на Тайната вечеря: “вие не сте от света”. Ако искаме да останем верни на истинското християнство, длъжни сме да пазим тези слова – истинната Църква винаги е била, е и ще бъде чужда на този свят. Отделена от него, тя е способна да съхранява божественото учение на Господа неповредено, защото нейната отделеност от света я пази неизменна, тоест подобна на вечния и неизменен Бог.         

Там, където е прекъсната духовно-благодатната връзка със светите апостоли и приемниците им апостолските мъже и светите отци, където има нововъведения във веро- и нравоучението с цел “да се влезе в крак с времето”, “да се прогресира”, да не се изостава от съвремието и да се приспособява с изискванията и модата на този свят, който в зло лежи – там не може да става и дума за истинска Църква. Православната вяра учи как да устроим живота си в съответствие с изискванията на християнското съвършенство, докато инославните взимат от християнството само дотолкова колкото това е съвместимо  с изискванията на съвременния културен живот.

Позицията на Православната църква по отношение на еретиците е установена веднъж завинаги от светите апостоли и светите отци, тоест от единното и неизменно боговдъхновено Предание. Съгласно него, на православните е забранено да участват в каквато и да е обща молитва или в богослужебно общение с еретици. Според същото това православно Предание римокатоличеството е ерес и то твърде многообразна. За протестантството е по-добре да не се и говори. А католицизмът в течение на времето съвсем се е отделил от спасителната православна вяра и “непогрешимият” папа е провъзгласил за догмати още по-богохулни ереси. Несъмнено, с догмата за непогрешимостта на папата римокатолицизмът може да бъде определен като пан-ерес (всеерес).

Разрушителният дух на отстъплението вече проникна и в нашата Православна църква, чиито най-високи иерарси открито говорят за настъпването на “нова ера” и цинично предлагат да се откажем от всичко минало и да се съберем в някаква “нова църква” в близък “икуменически контакт и единодушие” с всички отстъпници от правата вяра и Църква. Водачите на икуменическото движение едва неотдавна започнаха да се изказват, че участват в него с цел “да свидетелстват пред инославните за истината на Светото Православие”. Сега, обаче, както става ясно от честите им изяви, те стават предатели на тази свята истина.

В икуменическите контакти ние отхвърляме богочовешката православна вяра, тази органическа връзка с Богочовека и с Неговото Свято Тяло – православната Църква на светите апостоли и светите отци – и искаме да станем членове на едно еретично, хуманистично и човекопоклонническо общество, в което няма място за Христос. Това е равносилно на духовна смърт.

Всъщност разликата между Православието и инославието е особено съществена и дълбока. Западното християнство е изменило самото понятие за християнски живот, за неговата цел и условия, в които протича. Православната вяра е аскетична; православната богословска мисъл изследва пътищата към духовно съвършенство. Западните изповедания разбират  спасението като външна награда за определено количество добри дела или за несъмнена вяра в Божествеността на Иисус Христос. Там не разсъждават и не умеят да разсъждават за това, как душата постепенно трябва да се освобождава от подчинението си на страстите и възхожда към безстрастие и пълнота на добродетелите. Католицизмът е имал и има аскети, но животът им е изтъкан от мрачно, безсъзнателно изпълнение на установени дисциплинарни изисквания, за което им се обещава вечен живот. А това, че този вечен живот се постига още тук чрез постоянно подвижничество, Западът не може да разбере.

Прочетете още „Принадлежим ли на Христовата Църква?*“ →

Бисер Божков

Рискови групи, податливи на действието на сектите

Преди всичко, особено важно е да се отбележи добрата способност на сектантите, занимаващи се с привличане на нови членове за преценка на набелязаните жертви. Техните усилия са насочени към хора, попаднали в непривична, неустойчива или неприятна за тях ситуация. Тя може да е от психологическо, социално-битово или личностно естество. Това може да са хора, които току-що:

• са започнали нова работа;

• са излезли в пенсия;

• са претърпели загуба на близък (смърт, раздяла, развод);

• са загубили работата си;

• са отишли на почивка, пътешествие, екскурзия;

• са започнали да учат във висше училище (особено първата година);

• са навлезли в пубертета;

• са дошли в страната като емигранти, бежанци или просто са сменили града, квартала.

Освен горепосочените категории интерес за тоталитарните секти представляват и хората, които дълго време са под някакъв натиск:

безработни;

пенсионери, които от дълго време са самотни;

несполучлив брак;

непреодолими проблеми на работното място;

претърпени няколко последователни неуспеха в социален, професионален или личностен план;

• дълговременна проява на неразбиране от страна на родителите;

• нежелана липса на приятели;

• враждебна страна, общност, работно място, квартал и така нататък.

Друга категория, която е лесна за манипулиране, са търсещите личности. Това са хора, които:

• се занимават с интензивно духовно търсене;

• са любознателни и желаят да научат повече за духовните аспекти на своето съществуване;

• са духовни авантюристи – преминават през различни религиозни групи, като се опитват да направят своя собствена система;

• са просто много любопитни.

Начинът, по който вербуващият субект преценява своите жертви, се определя от две неща: първо, от методите, които използва групата, към която принадлежи; второ, от опитността на вербовчика. Последната зависи пряко от времето, което лицето е прекарало в сектата. Колкото по-дълго се е занимавал с набиране на нови членове, толкова по-опасен е вербовчикът. Докато приятелски и емоционално ангажирано хвали своята жертва и я засипва с комплименти, демонстрирайки приятелска загриженост и дружеска заинтересованост и откровеност, той е в състояние хладнокръвно да прецени какво може да вземе… Интересите му са разностранни. Ценни за сектата са парите, имотите, физическите и интелектуалните качества, енергията и ентусиазма, младостта, красотата, личните контакти с влиятелни хора и така нататък. Според Американския Семеен Фонд съществуват четири характерни признака, определящи стоящия пред вас човек като вербовчик:

1.Показва загриженост относно благополучието на събеседника си.

2.Изразява едно и също мнение с набелязания за жертва по отношение на живота, изкуството, отношенията между хората, етическите и естетически възгледи и така нататък. Иначе казано – странна липса на разногласия.

3.Поддържа контакт с очи, като демонстрира тясна физическа близост, „нападайки“ сексуално (в психологически аспект).

4.Извлича посредством въпроси лична информация за настоящото положение на събеседника си, за неговите проблеми, задачи, стресови ситуации и други.

Методите, които използват сектите за въздействие върху своите настоящи и бъдещи членове (адепти)

Всяка тоталитарна секта притежава собствен арсенал от методи за въздействие върху своите настоящи и бъдещи членове. Изброените по-долу петнадесет метода се срещат в почти всяка тоталитарна секта:

1.Индуциране на фобии. Натрапчиви страхове.

• натрапчив ирационален страх (фобия) относно излизане от групата: ако излезете от групата с вас ще се случи нещо страшно, или с вашите родители, или с цялото човечество; затова някои членове панически се боят да излязат от сектата;

• страх от Страшния съд;

• страх от греха;

• страх от допира с иноверни;

• страх от това, че светът отива към катастрофа и само групата знае как да го спаси или да спаси само своите членове;

• страх от отпадане спрямо лидера: „ако имаш проблеми с Бога, ще ти помогне гуру; ако имаш проблеми с гуру, никой вече не може да ти помогне“;

• страх от неприемане в обществото – ако отчетем, че предишните връзки са прекъснати, парите и жилището са отдадени на сектата, а обществото няма пригодени структури за подпомагане на хора, попаднали в секта, се оказва, че потърпевшият няма къде да отиде; така има опасност човек да стане „професионален сектант“;

• страх от самотата: „Излезеш ли от сектата ще останеш сам – нито обществото, нито сектата ще те приемат обратно“;

• страх от загубване на ума – при повечето тоталитарни секти след напускане или изгонване от групата у бившите членове се появяват психически отклонения, които се тълкуват от лидерите на сектите като наказание и възмездие; тези случаи се дават за пример пред останалите какво би се случило, ако някой напусне.

2.Недояждане. Чрез контрол върху храненето се повишава възприемчивостта към внушения.

3.Недоспиване. Постига се умора и дезориентираност в обстановката, които довеждат също до повишаване на възприемчивостта към внушения (състояния за предразположеност към колективна участия)

4.Безкритично отхвърляне на собствената воля. При наличието на свободна воля манипулирането е много по-трудоемко и „неблагодарно“.

5.Изолация от околния свят. Така се ограничава възможността за наблюдение и сравнение, което от своя страна ограничава критичното мислене.

6.Налагане на поведенчески ограничения. Ако заставите човек да прави каквото пожелаете, е възможно да повярва в каквото поискате – казват психолозите. Поведенческите ограничения имат за цел да помогнат за разграничаването на покорните от неприемащите „наставления“ последователи. Чрез този метод се определя какви бъдещи специфични методи на индоктринация да се прилагат.

7.Внезапно и рязко поставяне в променени условия. Променената среда води до извънредно ефективна, неочаквана и дълбока промяна на светоусещането, ценностната система и вярата.

8. Контрол върху езика. По-големите секти имат специфичен свой изказ и дори собствен език, което е още един начин за стесняване светогледа на привлечените в сектата.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 4 и край*“ →

Бисер Божков

ІV. Относно сектите наречени още Нови религиозни движения, тоест истинската святост и вечното спасение не са в сектите

В последно време много младежи и девойки се увличат от различни секти – чужди както на православната вяра, така и на българския дух и традиции. Тези млади българи стремглаво се насочват към тях и всичко приемат безрезервно. Стремейки се към новото в областта на вярата, те тръгват по път непознат и опасен и стигат духом до далечна страна (Лука 15:13), която крие много потайни места и неизвестности. Но най-тревожното е това, че тези хора се утешават с погрешната мисъл, че са намерили истинската святост и вечното спасение. Как да им обясним, че са направили неправилен избор в тази насока? Те не са намерили спасяващата благодат, а са пренебрегнали учението на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква (член 9-ти от Символа на вярата).Колко опасни заблуждения, колко нелепи суеверия и предразсъдъци, колко лъжливи и гибелни системи са се въздигнали върху основата на християнството! Всеки препоръчва своите мисли за правилни; всеки възхвалява своята „Църква“, своето общество, своята секта, своята вяра и своите обреди. А съвсем малко хора се замислят кое е истинското християнство, къде е Христовата истина, коя е спасяващата Църква. Църквата е една – единствена и неделима. Тя има непроменима основа и не прибавя нови неща, нови учения, несъгласни с Христовата истина. През всички векове Православната църква пази първоначалната Христова вяра, защото само „тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра вселената утвърди.“ Църквата Христова не е разделена и не може да се дели на части. Разделени църкви Христови няма и не може да съществуват. Да допускаме възможност Църквата да се раздели, значи да допускаме портите адови да ѝ надделеят (Матей 16:18) или Христос да се раздели. Нито едното, нито другото е възможно: разделилият се организъм престава да съществува. Съществува само отпадане от Църквата. И безспорно, отпадналите, отделили се от Църквата не са вече живи камъни в стройно сглобения духовен дом – Църквата, нито са живи членове на тялото Христово – Църквата; те са по-скоро религиозна община или християнска религиозна общност, но не… Църква (професор Димитър Дюлгеров, „За единството на Църквата“, ГДА, 1957).Още в първите векове, дори и досега, в Христовата Църква се вмъкват пагубни ереси, разколи, секти, чиито водачи всячески са се старали да смутят новопокръстените и неукрепналите, да помрачат неутвърдените, да разколебаят православните християни. Затова младежите и всички, които не са се отклонили, трябва да помнят и изпълняват следното правило в живота: да вярват, да се съгласяват и да приемат само тези мисли и да вършат само тези дела, които не противоречат с нищо на Евангелското учение, на Православната вяра и църковното Предание. И ако някой им внушава нещо противно, явно или тайно, което не е съгласно с горното правило, да не вярват на такъв, да не тръгват по неговия път, макар той и да твърди, че този път е гладък и прав, и да не приемат неговия дар, макар и този дар да блести със съблазън, да е привлекателен, да е приятен и многожелан за очите (Битие 3:6). Те не трябва да се увличат по разни и чужди учения (Евреи 13:9), ако в тези учения преобладава духът на този свят, ако те противоречат на Закона Божи, помрачават ума, ограничават духовната свобода, стесняват волята, нарушават спокойствието, смущават дейността, спъват нравственото извисяване, с една дума – осуетяват спасението на човека. Затова трябва да обичаме Православна църква, защото тя ни е запазила, да радеем за  Православната вяра.

За да започнем да говорим за тоталитарните секти, се нуждаем от въведение. То ще ни даде възможност да се предпазим от страха, който би ни споходил, когато попаднем в непозната среда. Тоталитарните секти са добре подготвени за срещата си с нас. Те са дружелюбни и извънредно приятелски настроени, като се стремят или да не се забелязват сред другите хора, или ярко да изпъкват. И двата метода имат за цел едно: да ни сварят неподготвени и неподозиращи, за да можем безкритично да приемем всичко, което не след дълго ще ни бъде предоставено систематично, акуратно и безусловно. По-нататък тяхното отношение към нас ще съдържа все по-ясни белези на агресивност, неприязън, арогантност и безскрупулност. И тези белези толкова повече се засилват, колкото намалява възможността ни за отстъпление и спасение. Моделът на хищник и жертва се налага автоматично, но този модел изостря нашите ирационални психични функции (интуиция, сензорни сетива и други). Условията на живот сега се различават коренно от онези, които бяха преди дванадесет години. Огромният поток религиозна информация, който се изсипа върху съвременния човек, го дезориентира съществено в тази област. Религиозната култура поначало не присъства в достатъчна степен в нашата иначе богата и пространна обща култура. В условията на тоталитаризъм изборът се правеше от друг вместо от отделния човек, а той живееше с този „чужд“ избор, като го приемаше за собствен. Учеше се само да преглъща даденото му, без да се противи видимо. Сам да прави избор не се налагаше, или по-точно – налагаше му се да не прави сам своя избор. В днешно време основното, което прави човек, е да избира: изборът касае начина на оцеляване, партията, в която да членува, училището, в което да учат деца му, банката, в която да вложи парите си, религиозната група, която да ръководи душата му. Като живеем във време на демократични промени, целящи достигане до съвършена демократична уредба (доколкото това е възможно), отделната личност започна да променя своето мислене от ограничено в пространно. Тази необходимост от широта на мисленето и възприемането понякога уморява. И съвременният човек носталгично се обръща назад – там, където нямаше никакъв избор и беше привидно спокойно. Но време за мечти не му е предоставено. Ако той мисли повече от необходимото, понякога губи правото си на избор и нещата, от които зависи неговото съществуване, безвъзвратно се отдалечават. Затова трябва непрекъснато да внимава и да реагира адекватно на бързо променящата се действителност. Ежедневието продължава да затрупва с информация, свързана с преминаването през множество избори, всеки от които се представя за по-добър от останалите. Отдавна стана ясно, че рекламата за даден продукт не показва цялата истина, а понякога дори подвежда с определено користна цел. Все по-често започна да се припомня народната мъдрост, че на прехвалени ягоди не се ходи с голяма кошница. Понеже нашата страна е била традиционно православна преди да стане традиционно тоталитарна, съзнанието на българина изначално е православно. Но тъй като съвременният българин не познава Православието, не може да определи самосъзнанието си като православно ориентирано, а го определя като ориентирано в някаква правилна или относително правилна посока. Но до самоопределение не се стига. След многогодишна целенасочена дейност за премахване на духовността от личностния светоглед се стигна до ценностна де­валвация, която на преден план изтласка грубия материализъм. Да се мисли за духовното се приема като нещо маловажно и дори за загубено време. Върху това се наслагва и възможността за богат избор, който довежда избиращия до допълнителна несигурност. Преходът от тоталитаризъм към демокрация създаде феномен (социален, юридически, политически и духовен), който в днешно време се нарича посттоталитарно общество. То съдържа в себе си множество преходи от по-лошо към по-добро, без да се ангажира със строга праволинейност. И понеже обществото притежава способността да се саморазвива и саморазрушава, динамиката между развитието и разрушението също определя неговото моментно състояние. При доминиране на саморазрушението това общество естествено е в упадък и не притежава необходимите защитни сили срещу външни, противни на обществения ред и нравственост въздействия. Известно е, че по-лесно е да се разруши една система, отколкото да се гради нова. Докато разрушаването може да бъде бързо и в кратки срокове, изграждането винаги е постепенно и бавно… Проблемите на прехода в нашето общество рефлектират силно върху човешката личност, защото засягат цялата ѝ многостранна дейност и отношения. Във всяко семейство се наблюдават белезите на тази рефлексия и домашното огнище вече не е онази крепост, която защитава, успокоява, възпитава позитивно, подкрепя и съхранява. Социалните връзки загубват своята здравина и надеждност, защото за възпитанието не се отделят достатъчно време и внимание. Икономическата криза също допри­нася за нестабилността на държавата и на семейството. Тази нестабилност оказва най-силно въздействие върху младите хора, които все още търсят себе си и които тепърва се утвърждават в обществото. Те търсят своето място в среда, която не е настроена дружелюбно към тях. За разлика от по-старото поколение, младите се адаптират по-лесно към тази нова среда, но това не променя съществено шансовете им за успех в битката, наречена „живот в посттоталитарни условия“. Когато вниманието на човек е обзето единствено от мисълта за физическо оцеляване, неговата ценностна система и приоритетите му в живота се променят съществено. Тези нови „ценности“ се предават на новото поколение, което ги приема за основа, върху която изгражда своите ценности. Три са факторите за възпитание на младата, формираща се личност: семейство, училище и околна среда. Първите два фактора са предимно градивни и положителни, докато третият често действа в обратна посока. В днешно време грижите за физическото оцеляване и изхранване се превърнаха в почти единствен приоритет за семейството. Процесът на възпитание се отлага, като се разчита, че в един по-късен етап той ще се реализира или от семейството, или от училището. В училище нещата не се променят съществено. Единствено синдромът „измиване на ръцете“ придобива по-грандиозни размери. Учителите, знаейки, че учебният процес е тясно интегриран с възпитателния, не изпълняват целенасочено задълженията си с извинението, че това се извършва от родителите. А ро­дителите разчитат на учителите…

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма и сектите – продължение 3*“ →

Бисер Божков

ІІ. Относно протестантството

1.Причини за реформацията, причини от религиозен характер

Главната причина за разделянето на Източната и Западната църква през 1054 година след Рождество Христово е различното схващане за същността на Цър­квата. За източните християни Църквата е жив, богочовешки ор­ганизъм, тяло Христово /Ефесяни 1:23/ с невидим глава Иисус Христос, който организъм расте чрез благодатта на Светия Дух. За западните християни Църквата е общество от вярващи, институция с видим глава папата, който е викарий на Христос. На него са подчинени всички миряни и духовници.  Този догмат,  окон­чателно разделя Изтока от Запада. След 1054 година след Рождество Христово в папството се заражда силна тенденция към практическо приложение на идеите за папска непогрешимост и приматство както в духовния, така и в светския живот. Особено ярко тези идеи се прилагат в понтификата на Григорий VII, Хилдебранд /1073-1085/ и Инокентий III /1198-1216/. Непогрешимостта на папата и неговата върховна власт защитавал и Тома Аквински /1225-1274/. През XIII-ти век след Рождество Христово става окончателната победа на папството над светската власт. Папите раздавали корони, решавали политически спорове, обявявали войни, притежавали и своя светска държава. Бонифаций VIII /1303/ осъжда едновременното съществуване на духовна и светска власт. През XIV-ти век започва упадък в целия религиозен и политически живот на папството. Западните народи изнемогват от духовния, икономическия и политическия гнет на някои папи. С личния си живот духовенството, особено висшият клир, показват на народите противоевангелски начин на живот. Така отблъскват от живата и спасителна християнска вяра чувст­вителните към добро и истина много души: „Духовенството се отнася с презрение към изучаване на богословието. То пренебрегва Еван­гелието и прекрасните съчинения на светите отци, мълчи относно вярата и благочестието, умереността и други добродетели… То не говори за чудесата на милосърдния Бог и за заслугите на Спасителя… Евангелието нарича пътя към спасението тесен, а духовенст­вото го прави широк и весел“ /Из бележките на един немски учен по онова време/.

Срещу веровите и морални злоупотреби на папството започ­ват да се отправят силни и обосновани критики. Някои от тях имат твърде радикални цели. Джон Уиклиф /1324-1384/, Ян Хус /1415/ и Савонарола /1497/ имат редица предшественици. Ня­кои от тях са: Данте в „Монархията“, трактат за държавната власт, пише, че авторитетът на Църквата трябва да се основава само върху Свещеното Писание.

Марсилий Падуански и Жан дьо Жанден в „Защитникът на света“ въстават срещу главенството на папата и издигат свободата на религиозната съвест в свещено право на всеки. Вилхелм Окам в „Осем въпроса на папската власт“ не признава духовните привилегии на папите, дадени от император Карл Велики. Движението на мистиците-флагеланти /началото на XIV-ти век/ обхваща почти цяла Западна Европа. То игнорира духовната власт на Римокатолическата църква. Особено силно влияние в духовната област имат съчиненията на Майстер Екхарт /1260-1329/. Те са съчетание на мистицизъм и пантеизъм и удрят по духовните основи на Римокатолическата църква. Джон Уиклиф се борил срещу папството за обособяването на национална църква в Англия и против унизителните претенции на папата към английския крал. Джон Уиклиф превежда Новия Завет през 1382 година след Рождество Христово и спомага за развитието му на английския език. Той отрича пресъществяването (претворяването) на светите Дарове в Евхаристията. В неговите книги били намерени общо около 19 еретически за Римокатолическата църква идеи. Те били осъдени на поместен събор, но самият Джон Уиклиф не бил викан на съд. Ян Хус е имал за цел не да създава ново учение, а да реформира Римокатолическата църква. На кладата /1415/ той все още твърдял, че единственото му желание е да отклони хората от греха. Двата пункта на Ян Хус, които се различават от догматиката на Римокатолическата църква са: Свещеното Писание е единствен източ­ник на истина; Църквата е общество от вярващи, предопределени да се спасят. Савонарола бива изгорен също на клада през 1497 година след Рождество Христово. Проповедите му били главно за разпуснатостта на духовенството, но имали и някои други доктринални различия с учението на Римокатолическата църква.

2. Причини от политически характер

Папският абсолютизъм в духовната и светската област създал опозиция в лицето на някои владетели. Те още помнели унижението на английския крал Джон Безземни, унизен от Инокентий III да му плаща личен ленен данък. Пръв светски владетел, който въстава срещу светските претенции на папите, е френският крал Филип IV Красиви /1285-1315/. Той изгаря булата за отлъчването си, издадена от Бонифаций VIII, и чрез свои хора го довежда в плен във Франция. Там папата умира.

От 1305 до 1377 година след Рождество Христово папите имат за седалище Авиньон, Фран­ция, където са васали на френските крале. През 1377 година след Рождество Христово Григорий XI се премества в Рим, а 6 кардинали остават в Авиньон. От 1378 година след Рождество Христово Римокатолическата църква има двама папи – Урбан VI в Рим и Климент VII в Авиньон. Това двувластие продължава около 30 години и има силно негативно въздействие върху религиозната съвест на западния човек. Вярата в главенството и непогрешимостта на папата била дълбоко разколебана. Между двамата папи и техните духовници се сипели непрекъснато анатеми и низвержения. Двувластието се прекратява едва при Павел III. От него се искало да свика събор и да реформира Римокатолическата църква. Свиканите в Пиза /1409/ и Констанца /1431-1443/ събори не дали очакваното от всички обновление. По същество папските привилегии били запазени. Всички ревнители за обновена в духа на Евангелието Римокатолическа църква разбрали, че по този път няма да се постигне нищо. Нужни били нови, по-радикални начини за духовно разкрепостяване. Те били скоро приложени от Мартин Лутер в Германия и от Цвингли и Калвин в Швейцария.

3. Същност на протестантизма

Протестантизмът /реформатството/ е „законно, но непокорно чедо на римокатолицизма“ /Хомяков/. То се ражда от стремежа на западния човек да се освободи от оковите на една квазидуховност (псевдодуховност), в която е изпаднала Римокатолическата църква след 1054 година след Рождество Христово. Многото догматически, канонически и нравствени отстъпления от апостолската вяра и от духа на Евангелието по необходимост са породили реакция на отрицание. Тази реакция за съжаление е преминала мярката на едно обикновено обновително действие. Тя е станала отрицание на всичко, което изповядва и практикува Римокатолическата църква. При това тотално отрицание се отхвър­лят почти всички принципи и възгледи за духовен живот, дошли чрез Свещеното  Предание. На водачите на Реформацията им липсвал широк поглед към живота на Древната Църква. Те не познавали мистичните основи на Източната Православна църква и необходимостта от Свещенното Предание като живот на Църквата в Светия Дух. Римокатолическото предание не е тъждествено на Свещеното Предание на Древната църква. Това реформаторите не могли да разберат. Издигайки приоритета на разума като върховен критерий на истината, те въвели субективизма във вярата и така рационализирали мистическите основи на Църквата. Тази погрешна постановка се вижда днес. Повече от 4,000 до 22,000 протестантски деноминации четат приблизително един и същ библейски текст, а всяка има своя доктрина. Някои доктрини са дори взаимно изключващи се. За да избегнат клопките на рационализма, някои протестантски общества са залитнали в крайностите на мистицизма.Най-голямото заблуждение на Реформацията повтаря „генетичния“ дефект на римокатолическото разбиране за същността на Църквата. Докато за Римокатолическата църква е общество от вярващи в Христа, с видим глава папата, за протестантите Църквата е невидимо общество от светии с невидим глава Христос. Пълното отрицание между двете разбирания е очевидно. Апостолското разбиране за същността на Христовата църква не е нито едно от двете. Църквата е тяло Хрис­тово /Ефесяни 1:23/, „Дом Божи“ 1 Тимотей /3:15/, където живее Светия Дух, където има законна иерархия, извършват се светите тайнства и се изповядва апостолската вяра. Глава на Църквата е само Христос. Той няма наместник. Христовата църква има и видим образ – всички вярващи, които търсят спасението в Христа и участват в духовно-благодатния живот на Църквата. Липсата на жива връзка с духа и принципите на Древната църква е довела реформаторите до онова непълно разбиране същността на Христовата Църква.

Отстранявайки отстъпленията на Римокатолическата църква, те въвели нови отстъпления, по-страшни, по-радикални и по-неприемливи за изповедниците на светоотеческата апостолска вяра.

Кратка статистика на протестанските конфесии и основни деноминации

Лутерани – около 75 милиона главно в Германия, Скандинавските страни и САЩ. През 1947 година основават в Швейцария, град Лунд, Световна лутеранска федерация.

Калвинисти – около 50 милиона в Швейцария, Холандия, Шотландия, САЩ, Канада, Южна Африка, Унгария. Във Франция те са наричани хугеноти, в САЩ – пуритани, в Шотландия – презвитерианци. През 1875 година те основават Световен реформатски алианс.

Англикани – около 28 милиона в Англия, 34 милиона в САЩ, Шотландия, Ирландия и страните от Британската общност. Там се наричат епископални църкви.

Баптисти – около 35 милиона в САЩ и 5 милиона в Европа, Азия, Африка и Южна Америка. През 1905 година се основава Световен баптистки алианс.

Методисти – около 50 милиона в света /14 милиона в САЩ/. През 1951 година се основава Световен методистки съвет.

Петдесетници – около 15 милиона /в САЩ около 2 милиона/.

Други – около 50 милиона.

Начало и причини за/на реформацията

В началото на всяко идейно-философско и религиозно движе­ние стоят фактори и личности, които обуславят неговата поява и бележат основните тенденции на бъдещото му развитие. Началото на Реформацията поставят Мартин Лутер, Улрих Цвингли и Жан Калвин. Техните идеи и възгледи се раждат като противодействие на веровите и нравствените злоупотреби в Римокатолическата църква. Впоследствие те се развиват в погрешна посока, като се стига до отричане на Свещеното Предание, светите тайнства, посредничеството на Църквата в спасението на човека, иконопочитанието, светците, вселенските събори, Кръста Господен и друга църковна утвар.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите – продължение 1*“ →

Бисер Божков

І. Относно отпадането на Римокатолическата църква от Източното Православие (1054-2010 година след Рождество Христово)

Точно 956 години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Източното Православие. Мнозина все още търсят причината за това нещастно разделение. А всъщност тя се състои в раз­личното мислене и възприемане на главенството на папата в Рим, а и на второ място в различия, основаващи се на догматиката.

Всеизвестно е, че до пети век след Христа не е имало даже единични случаи на разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една – Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията (Третото Правило на Втория Вселенски събор в Константинопол – 381 година след Христа – признава мястото по чест на епископа на Цариградската Църква като втори след епископа на Рим). Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим, и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го е отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451 година след Рождество Христово) да постанови с двадесет и осмото си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим. Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях била добавката към Никео-Цариградския символ на Вярата, че Светият Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата „filioque” – „филиокве”.

Нека да сме наясно по този въпрос: Символът на Вярата е бил създаден и утвърден като Християнска Вяра и изповед на Първия и Втория вселенски събор. Първите седем члена били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет – от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: „И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците”. Добавката „филиокве” („и от Сина”) била чута най-напред в Испания в средата на шести век. Оттам се разпространила по всички за­падни страни. Забележително е, обаче, че през първата половина на девети век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две гравирани таблички от сребро, които поставил в базиликата „Св. Петър” в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. патриарх Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година след Рождество Христово и сам покръстил св. княз Борис-Михаил Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запад. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте Вселенски събора от първите осем века. За нещастие, Западът заедно с папата като негов лидер поддържал становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. апостол Петър на земята, защото той е неговият наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за “глава“ на Вселенската Църква. Папата бил също наследник на св. апостол Петър и по право, защото, според римокатолиците св. апостол Петър бил основал Християнската Църква в Рим. Вярно ли е това? Съвсем не! Ето какво свидетелстват оригиналните сведения по този въпрос: Нека заедно обсъдим стиховете от Евангелието на св. апостол Матей (16-та глава), на които римокатолиците базират първенството на св. апостол Петър. Там четем: „А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни – за Иоана Кръстителя, други – за Илия, а някои – за Иеремия, или за едного от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата: и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:13-18). Мисля, че е пределно ясно от тези думи на Господа, че Той ще съгради Църквата Си, а не св. апостол Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър, и на тебе Аз ще градя Църквата Си. Но Той рече: „на тоя камък”, тоест на истината, която св. Петър изповяда тоест Господ ясно говори, че Неговата Църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е „Синът на Живия Бог”. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците че Христос е съградил Църквата Си върху св. апостол Петър.

Също пределно ясно е от Свещеното Писание, че св. апостол Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В Послание до галатяни св. апостол Павел твърди, че когато чул св. апостол Петър да не разсъж­дава правилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: „А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане”. По-нататък св. апостол Павел продължава: „Но когато видях, че те (Петър и Варнава – бележка моя) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски?” (Галатяни 2:14). Въз основа на тези думи на св. апостол Павел можем да зададем въпроса: Има ли дори иота на признание тук, че Петровата власт да учи без възможност да сгреши? Относно основаването на християнската Църква необорими доказателства, че то не е извършено от св. апостол Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече св. Павел дори счита, че това е негова Църква. Ето какво пише в писмото си до римските християни: „И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това, считах за чест да проповядвам евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа”. „Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко” (Римляни 15:17-20; 22-24). От тези думи пределно ясно се вижда, че св. апостол Павел няма никакви знания, че св. апостол Петър е бил в Рим и че св. апостол Петър е основал църква там. Напротив той казва: че се чувства задължен да проповядва, евангелието, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. апостол Петьр не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. апостол Петър е служил много години на църквата в Антиохия, според свидетелството на св. Джером (Иероним), и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. апостол Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници – различните градове на Римската империя. Така епископът пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално, епископът на Цариград е бил признат като втори, от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новият Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква майка на християнството. Вярвам, никой не ще е против, защото Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. И още, първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година след Рождество Христово.Това са няколкото основания базирани на автентични свидетелства които съставят Църковната история. И доста чудно е защо римокатолиците стоят все още на своето мислене вече повече от едно хилядолетие. Ние, православните българи, които много пъти сме били в официални и ненапълно явни, полезни и не чак дотам ползотвор­ни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите повече от хиляда години, дълбоко съжаляваме, че се извъртат фактите на историята. И понеже винаги сме били честни и открити, правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в свето­то Православие, където са били.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите*“ →