1.Теодорит е роден вероятно през 393 година в Антиохия в християнско семейство. Той е получил добро и всестранно образование, християнско и елинско, но при кого е учил, е трудно да се каже определено. Навярно той не е бил ученик на Златоуст. Едва ли е бил и ученик на Теодор Мопсуестийски. От детските си години Теодорит е в близък досег с монашеската среда, но едва ли самият той е живял в манастир. Животът на Теодорит до самото му избиране на Кирската катедра не ни е известен. Ние знаем, че той е бил четец в Антиохия, че след смъртта на майка си е раздал цялото си наследство и, изглежда, се е оттеглил в една от Ницертските обители, „училище за любомъдрие“, както сам го нарича. Налага се да допуснем, че той по някакъв начин се е проявил и е привлякъл върху себе си вниманието. Само по този начин може да се обясни и избирането му за епископ на град Кир през 423 година. Кир бил малко и почти пустинно градче недалеч от Антиохия, но Теодорит го обикнал и го наричал „по-добър от всеки друг славен град“. Той се грижел за паството си не само в духовно, но и в житейско отношение; според собственото му признание той бил „зает с безброй грижи, градски и селски, военни и граждански, църковни и обществени“. В същото време той не прекъсвал връзките си с отшелниците и подвижниците и сам живеел във въздържание и нестяжание. „Аз не придобих нищо освен дрипите, с които съм облечен“ – казвал той за себе си на старини. И в своята област, и в другите източни градове на него му се налагало да се сблъсква и с езичници, и с иудеи, и с различни еретици, и борбата с тях невинаги била безопасна: „често проливах кръвта си – и преждевременно се втурвах в самите двери адови“… Изглежда, че му се е налагало не малко да пътува из Изтока и навред той изричал своите огласителни и учителни слова. Той придобил почетна известност далеч извън пределите на своята глуха провинция. По писмата му от това време можем да възстановим неговия твърде ярък и привлекателен образ.2.От самото начало на несторианските спорове Теодорит застава сред първите редици на църковните деятели, и то задълго. Може да се предположи, че той взема участие в съставянето на Антиохийското послание до Несторий, което го увещава да не се противи на назоваването на Пресветата Дева Богородица. Той откликва рязко и сурово на анатематизмите на св. Кирил, по-рязко и от Андрей Самосатски. Той се съмнявал, че те принадлежат на св. Кирил, и виждал в тях „празното и заедно с това нечестиво учение на Аполинарий“. По същия начин ги възприемат и другите „източни“ и преди да замине за Ефес, и Иоан Антиохийски говори за „главите“ на Кирил като за „учението на Аполинарий“. Призракът на Аполинарий смущава „източните“ във всеки случай повече, отколкото личността на Несторий. И в Ефес те искали преди всичко да потърсят сметка от Кирил. Подозрителността им се усилва от прибързаните и резки действия на св. Кирил на събора. Теодорит бил един от главните деятели от „източна“ страна при разкола в Ефес. „Отново безумства Египет против Бога и воюва срещу Моисея и Аарона и със слугите Му“, пише той от Ефес до Андрей Самосатски. В Халкидон на свиканото от императора съвещание на представителите на двата събора Теодорит се изказва рязко за своите противници, като ги сравнява с езичниците, и горчиво отбелязва, че дори езичниците смятат обоготворяваното от тях слънце и небе за безстрастни, а звездите – за безсмъртни, а египтяните почитат Христа като страстен. Към тях той отнася старозаветните текстове за беззаконниците и отстъпниците. Теодорит не разбирал св. Кирил, страхувал се от една въображаема опасност и в увлечението си се скланял прекалено близко до Несторий, наричал го „сладкогласна флейта“, застъпвал се за него, защитавайки го от „несправедливостта, причинена му от нечестивите“. В съчувствието на Теодорит към Несторий решаващо значение имал фактът на „човекоубийството“, тоест низложението, както смятали „източните“, „без съд и незаконно“. Теодорит не влиза в обсъждане на възгледите на Несторий и преди всичко спори с Кирил… С тягостно чувство се завръща той в Сирия след събора – струвало му се, че се е спуснала „тъма по-мрачна от тъмата на египетските наказания“, че е посрамена правата вяра и са възтържествували „злите догмати“. Той страстно желаел мир, но „нечестивите глави“ продължавали да го плашат и тревожат. И в същото време той твърдо и отчетливо прави догматическа равносметка на спора – по- скоро с Кирил, отколкото с Несторий. При Кирил в неговите противонесториански писания той вижда главната пречка и заплаха за мира. Помирението с Египет му се струвало възможно само при условие, че Кирил се откаже от всичко написано от него срещу Несторий. И това налагало да се преразгледа цялото дело на Несторий. „Да се анатемосва неопределено, без всякакви ограничения, учението на посочения епископ, значи да се анатемосва самото благочестие“, мислел Теодорит. И решил: „на несправедливото и незаконно осъждане на светейшия и боголюбезен Несторий да не се съгласяваме нито с ръка, нито с език, нито с ум“. От това именно се определя позицията на Теодорит в историята на възсъединяването на Изтока и Египет. Той скоро се убеждава в догматическото православие на Кирил, но в новите и безспорни изповедания на Александрийския архиепископ вижда отказ от „лъжливото многословие“ на нечестивите глави, вижда разкаяние и обръщане „от лъжливото към правото“, от „нечестивото умстване“ към истината. И затова за него остава непонятна и подозрителна настойчивостта на Кирил по въпроса за осъждането на Несторий. Опасността от страна на несторианството остава неясна за Теодорит. Пред него все стои призракът на Аполинарий… Той бил склонен най-много да се премълчи въпросът за Несторий. В края на краищата той се съгласява с предпазливата формулировка на осъждането – „всичко това, което той е говорил или мислил не както то се съдържа в апостолското учение“. Не му се искало въобще да се споменава името на Несторий в съгласителните условия… И св. Кирил е почти прав, когато, защитавайки своите спорни „глави“ срещу Теодорит, казва за него, че той „изтънчено съзерцава тайнството, в едва бодърствено състояние, като че в сън или в опиянение“. Във всеки случай страхът от мнимия аполинаризъм на Кирил също толкова пречел на тържеството на православието, както навремето при про- тивоникейската борба уплахата от мнимото савелианство на строгите никейци. Както в своето време призракът на Савелий засенчвал реалния образ на Арий, така и сега зловещата сянка на Аполинарий закрива за „източните“, в това число и за Теодорит, целия догматически хоризонт. И те предпочитат да отстъпят в областта на догматическата недоизказаност и неопределеност. Едва в края на тридесетте години настъпва най-накрая мир на Изток и се възстановява съгласието с Египет, който за малко не се нарушава от повдигнатия в Едес и Александрия въпрос за вярата на Теодор и Диодор. Сдържаността на св. Кирил и Прокъл Константинополски предотвратява новия разрив. В историята на тези вълнения Теодорит заема видно място, той е, ако не главата, то душата на православния, макар и подозрителен Изток.3.Под покрова на външното съглашение продължавала предишната борба. След смъртта на св. Кирил тя се разгаря с нова сила при неговия суров и високомерен приемник Диоскор. Спорът за вярата се усложнява от личната и областна вражда и съперничество. Имало много недоволни от установилото се догматическо положение не само в Египет, но и в самия Изток. Призракът на аполинаризма започнал да се въплъщава. Появява се истинското монофизитство, което, подкрепено от двора, веднага преминава в настъпление. Опирайки се на клеветите на обидените беглеци от Антиохия, под предлога, че защитава паметта и вярата на Кирил от „позорните“ възражения на „източните“, в писмото си до Домн Антиохийски през 448 година Диоскор направо поставя въпроса за православието на целия Изток и на Теодорит преди всичко. Още по-рано през същата година се появява императорски указ, в който под заплаха от смъртно наказание се забранява да се пишат, четат и съхраняват книгите, написани срещу мненията на св. Кирил, с явното посочване на „някакви двусмислени учения“. Наред с това императорът призовава да се отстрани и низложи Тирският митрополит Ириней, който наскоро преди това е поставен по съвета и при участието на Теодорит. Ириней имал доста съмнително минало: на Ефеския събор той бил ревностен защитник на Несторий и след събора писал в негова защита (изгубената книга със заглавие „Трагедия“); заедно с Несторий той бил заточен в Петра Аравийска; вече след своето поставяне той се изказва непредпазливо и съблазнително, така че се налага Теодорит да го увещава да не спори за името Богородица; и накрая – той бил второбрачен. Така поводът за нападение бил избран много удачно. Но на Изток не изпълняват императорския указ и молят да бъде отменен. Този път Теодорит вярно разпознава в Диоскор враг на истината, предусеща, че се надига буря, и започва да готви себе си и другите за нея. На подозренията на Диоскор той отвръща с ясно и точно изповедание в духа и смисъла на „съглашението“ от 433 година. Но възбуждението в Александрия се усилва. Недоволните монаси от Изтока бродят навред по египетските манастири и навсякъде говорят за опасността за „Кириловата вяра“. От Александрия в Константинопол били изпратени специални пратеници, които преди всичко повдигнали обвинението в ерес и „проглушили ушите на всички, че вместо един Син Теодорит проповядва двама“. Впрочем не това обвинение привлякло императора на страната на „фараона“, както Теодорит наричал Диоскор, а по-скоро намеците за неспокойния дух на Кирския епископ, за това, че той представлява заплаха за обществения ред и авторитет. Водела се борба преди всичко против Теодорит. Александрийците успели да издействат императорски указ за оттеглянето на Теодорит в Кир без право да напуска града, поради това, „че той често свиква събори и така смущава православните“. В своето почетно изгнание Теодорит не прекъсва връзките си и с източните събратя, и с приятелите си в Константинопол и в двора. Точно по това време, през ноември 448 година, Евсевий, Дорилейският епископ от Синаадската митрополия, изпраща до Флавиан Константинополски обвинителна жалба срещу Евтихий и Евтихий бива осъден и „отлъчен от общение“. За Теодорит според собствените му думи това е лъч светлина сред дълбоката нощ. Скоро след Константинополския събор към столицата се отправят „източни“ пратеници, за да защитят православието на заподозрения Изток. Това пратеничество не постига траен успех. Но в желанието си за съборен съд Теодорит е единодушен с обвинителите си и по тяхно внушение на 30 март 449 година е обявен императорският указ за свикване на вселенски събор на 1 август в Ефес, при което на Диоскор се предоставя първенство, а Теодорит като заподозрян се отстранява от участие в събора, освен ако обратното не се окаже угодно на събора. В отговор на молбата за отмяна на тази забрана императорът повторил определението си – „защото е дръзнал да излага противното на това, което е написал за вярата блаженопочившият Кирил“… От самото начало можело да се предвиди какъв ще е предстоящият събор.Теодорит ясно виждал „началото на пълното отпадане“ и не очаквал нищо добро. Съборът се свиквал, за да отсъди за някои от източните епископи, „заразени от нечестието на Несторий“, както се изразявал императорът в грамотите си към Диоскор, и бил предварително готов „да ги низвергне от светите Църкви и да изтръгне целия дяволски корен“. Съборът се оказал в действителност „разбойнически събор“ и с това име влязъл в историята. Тук Теодорит бил осъден задочно като отявлен несторианин, – „лишен от всякакво служение, всяка чест и всяка степен на свещенство“. Присъдата се основавала на жалбата на антиохийския презвитер Пелагий, на представените от него извадки от книгата на Теодорит в защита на Диодор и Теодор, на писмата на Теодорит до монасите срещу Кирил – вече самият факт, че Теодорит „се осмелил да мисли и пише нещо противно на съчиненията на блажения наш отец Кирил“, доказвал за събора неговото нечестие. И при това той бил излизал в защита на Несториевите учители… Присъдата не срещнала възражения и от страна на присъстващите „източни“; те признали низлагането на Теодорит, в това число и Домн Антиохийски, макар че заедно с Теодорит бил низложен и той самият. Низложени били освен това и Флавиан Константинополски, Евсевий Дорилейски, първият обвинител на сега възстановения Евтихий, и Ива Едески. Присъдата била потвърдена и от императорски указ. Забранявало се всякакво общение с осъдените „както в града, така и в полето“ под заплаха за доживотно изгнание. Заповядано било публично да бъдат изгорени съчиненията на Теодорит заедно със съчиненията на Несторий и книгите на Порфирий против християните, забранявало се те да се пазят и четат. Всички епископи трябвало писмено да изразят съгласието си със съборното решение. Бил назначен специален императорски чиновник – един от помощниците на Диоскор, – който да следи събирането на подписите. Римските легати не подписали съборните определения и били принудени да бягат от Ефес. Преди заминаването си те получили от Флавиан и Евсевий обръщение към Римския престол. Към Рим се обърнал и Теодорит. Той очаквал от папата формално преразглеждане на цялото дело. Към него той се обръщал като към предстоятел на още неизказала се поместна църква, при това особено независима от натиска на Константинопол. Освен към Рим нямало къде да се обърне. Изтокът бил безсилен и отслабен. Александрия и Константинопол били в ръцете на враговете. Теодорит очаквал от папата намеса в качеството на третейски съдия. Надеждата за помощ от Рим се оправдала. Папата не признал деянията на Диоскоровото сборище. Очевидно Римският събор приел Теодорит в общение, възстановил го в епископско достойнство. Самият Теодорит по това време живеел в своя отдалечен Апамийски манастир очевидно в големи лишения. В писмата си той продължава да се оплаква от несправедливото си „убиение“ и подчертавал догматическия смисъл на повдигнатото срещу него гонение. Особено го смущавало и тревожило малодушието на мнозинството, сплашено и потиснато от суровото поведение на Диоскор. „Кои са тези полипи, които променят цвета си така според цвета на скалите, или хамелеони – окраската си според листата, както тези променят мнението си в зависимост от времето“, скръбно пита Теодорит. И призовава всички да се загрижат за „акривията“. По това време той пише много и в писмата си разяснява христологическите истини, като в същото време опровергава разпространяваните от враговете му лъжливи тълкувания и клевети. Той посочва като образец за точно догматическо тълкувание томоса на папа Лъв до Флавиан, неприет от разбойническия събор, но впоследствие утвърден от Халкидонския. „Щом го прочетох – пише Теодорит, – аз възхвалих човеколюбивия Господ че не е оставил съвсем Църквите, но е съхранил искрата на православието и дори не искра, но преголям огън, можещ да възпламени и освети вселената“…С възцаряването на Маркиан положението в империята се променя. На изгнаниците е разрешено да се завърнат, върнал се в Кир и Теодорит. На 17 май 451 година била издадена императорска сакра за свикване на събор на 1 септември в Никея. Това съвпадало с желанията на Теодорит, който молел „да се свика събор не от метежни люде и бродяги, но от такива, на които са поверени Божиите дела“… Теодорит бил посрещнат бурно от събора. Египтяните отказвали да го признаят за епископ и да заседават заедно с него. Но „сенатът“ и императорските сановници, подкрепяни от „източните“, застанали в защита на Теодорит като ищец и обвинител на събора от 449 година. От самото начало той вземал участие в съборните гласувания и разсъждения като пълноправен член. На осмото заседание Теодорит бил възстановен на неговата Кирска катедра и „всяко съмнение по отношение на пребоголюбезния Теодорит се разрешило“. От него се изискала само пряка анатема на Несторий. От съборните деяния се вижда, че Теодорит като че ли се е опитал да го избегне, предлагайки да прочете своето собствено вероизложение, за да се установи как вярва и учи той. „Аз бях оклеветен – казва той – и дойдох да докажа, че съм православен. Аз проклиням Несторий и Евтихий, но няма да говоря за това, докато не изложа как аз вярвам“… Очевидно той се е страхувал, че само осъждането на Несторий може да се окаже двусмислено, защото с него биха се съгласили съвсем неединомислените помежду си православни и монофизити. Отлъчването на Несторий все още не решава въпроса за православието на отлъчващия. Затова, когато съборът не пожелал да слуша подробното му изповедание, Теодорит прибавил към анатемата на Несторий препратка към вече състоялото се определение (орос) на събора и към томоса на папа Лъв. Във всеки случай Теодорит бил възстановен и върнат на катедрата си. За живота на Теодорит след Халкидонския събор не е известно почти нищо. Очевидно през последните години от живота си той е странял от църковните събития, макар че още през 453 година към това със специално послание го призовавал папа Лъв. Починал е вероятно през 457 година.4.Спорът за Теодорит не се прекратил със смъртта му. Още след Халкидонския събор срещу него на Запад се обявява Марий Меркатор, известен с борбата си с пелагианите. Той обвинява Теодорит в несторианство и доказва обвинението си, като съпоставя откъси от творенията на Теодорит със съчиненията на Теодор (Мопсуестийски) и Несторий, от една страна, и с тези на Кирил, на папа Целестин и определенията на Ефеския събор, от друга. Такъв подбор и съпоставяне се оказват много неблагоприятни за Теодорит. Марий Меркатор се заема с разбор по същество на възгледите на Теодорит. Тази полемическа проява нямала практически последици. Положението се изостря по-късно. От само себе си се разбира, че монофизитските кръгове затаили непримирима враждебност към Теодорит. За монофизитите осъждането на Теодорит естествено се свързва с отричането на Халкидонския събор, на който той бива приет в общение и е признато православието му. В края на V век император Анастасий поставил директно въпроса за анатемосването на Теодорит. По същото време срещу него се произнася Филоксен Иераполски, който бил подбрал съблазнителните места от творенията му. С течение на времето възбуждението нараства и през 520 година император Юстин свидетелства, че „Теодорит навред е обвиняван в заблуждения във вярата“. В противовес на тези настроения в Кир устройват тържествени събрания в чест и в памет на блажения епископ… При Юстиниан настъплението на монофизитите става особено бурно. На Константинополското събеседване между севирианите и православните през 531 година бива поставен отново въпросът за Теодорит. Монофизитите подлагат на съмнение искреността на отречението му от Несторий в Халкидон. Отново възниква въпросът за смисъла на разногласието между Теодорит и Кирил… Така постепенно назрява въпросът за „трите глави“, за Теодорит, Ива и Теодор. Той бива рязко поставен от Юстиниан в едикта му вероятно от 544 година (известен само по преразказ и позовавания на него). Изглежда, тук малко се е говорило за Теодорит. Обвинявали го във възражения срещу св. Кирил и порицание на Ефеския събор. Юстиниан се стараел да раздели въпроса за Теодорит и за Халкидонския събор и твърдял, че нито Теодорит, нито Ива са вземали участие в догматическите деяния на събора, че те са били призовани на събора вече след осъждането на Евтихий и Диоскор и след съставянето на вероизложението… Под заплаха от изгнание Юстиниан успява да получи съгласие за осъждането на „трите глави“ от Константинополския патриарх Мина и от другите патриарси. Папа Вигилий дал съгласието си още преди това. Но Западът изразява решителен протест, особено Африканските клирици. Тогава Вигилий променя отношението си и бидейки привикан от императора в Константинопол, застава тук в опозиция – и произнася отлъчение на патриарх Мина. Впрочем той скоро отново отстъпва пред императора. Но отново върху него е оказан натиск. Германският епископ Факунд представя обширен труд „В защита на трите глави“. За Теодорит Факунд говори малко, но се старае да разясни по същество смисъла на разногласията му с Кирил и въобще да оправдае поведението на „източните“ в Ефес. Заедно с това Факунд разкрива и онези изводи, които биха могли да се направят от осъждането на „главите“ подриващи на значението на Халкидонския събор. Той опровергава Юстиниан, че Ива и Теодорит не са участвали в деянията на събора. И прави следното заключение: „Съчиненията на Теодорит против блажения Кирил не могат да бъдат осъдени, без от това Халкидонският събор да изглежда предосъдителен и защото Теодорит е вземал участие в разсъжденията и определенията там, защитавал е писмото на папа Лъв, опровергаващо безумието на Евтихий, и е доказал правотата му пред неразбиращите.“ Не без влиянието на защитата на Факунд папа Вигилий в новото си съждение (от 11 април 548 година) говори за „главите“ много меко, уговаря неприкосновеността и достойнството на извършилите се събори и ограничава осъждането си по отношение на Теодорит само с възраженията му против „главите“ на Кирил. Но и това съждение на папата предизвикало протести из целия Запад и през 549 година Вигилий отново се отказва от него. През 551 година Юстиниан възобновява въпроса за „трите глави“ в своето „изповедание на вярата“. Тук въпросът за Теодорит се свежда до борбата му срещу Ефеския събор и срещу св. Кирил и до отделни негови изрази. Наред с това Юстиниан подчертава признаването на Халкидонския събор. През времето на тези колебливи решения и съждения въпросът малко по малко се освобождава от монофизитското си осветление. Окончателно решение той получава на V Вселенски събор. В своите подробности ходът на делото по време на събора не ни е напълно ясен. Но общият смисъл на съборното решение е напълно определен. Личността на Теодорит като човек и учител, и правотата на вярата му са признати извън всякакво подозрение. Но сред творенията му са намерени и такива, които поради различни причини, поради непредпазливост и необмисленост на изложението и езика, трябва да бъдат признати за съблазнителни. Съборът определя да бъде отхвърлено „онова, което Теодорит нечестиво е написал против правата вяра и против дванадесетте глави на св. Кирил, и против първия Ефески събор, и онова, което той е написал в защита на Теодор и Несторий“. Това не било отлъчване на Теодорит, но означавало отричане на догматическия му авторитет заради неудачната полемика със св. Кирил, което обаче не дава право за съмнение в неговото правомислие като цяло. Такова именно е тълкуванието на постановленията на V събор дадено тогава от папата. Именно така ги възприело и църковното съзнание. Теодорит бива почитан в Църквата като блажен мъж сред Отците на Халкидонския събор и сред учителите по благочестие. Но богословските му разсъждения са приемат с уговорка, като се взимат предвид неточността и непредпазливостта в изложението и езика му.
2. СЪЧИНЕНИЯ
1.Теодорит е един от най-забележителните екзегети на древността. На него принадлежат редица тълкувания на отделни книги – на всичките пророци, на Песен на песните, на всички послания на апостол Павел. Освен това той съставя под формата на въпроси и отговори обяснения на избрани трудни места от Осмокнижието и историческите книги на Стария Завет. В тълкуванията си Теодорит се опира на историко-граматическия анализ на текста, спира се преди всичко върху буквалния му смисъл. При това взема предвид разночeтенията в гръцкия текст, нерядко се обръща към еврейския; впрочем, той едва ли е знаел еврейски език из основи. Към крайностите на алегоризма Теодорит се отнася рязко, в алегорическите обяснения вижда „басни на неразумните“, „бълнуване на опили се старици“, „измислици на празнодумците“. Той смята, че задачата на тълкувателя е „да проникне в тайните на всесветия Дух“, и за това е нужно озарение свише – безпокойното въображение тук е излишно. Но Теодорит не се спира на „простата буква“, не се отказва при сгодни случаи да се потапя в дълбините и да улавя „съкровения бисер на разбирането“. В библейския текст много неща са казани относително, метафорически, и тълкуванието трябва да разкрие смисълът на тези образи и тропи. Значението на Старозаветното обрядово законодателство трябва да се обяснява „по законите на иносказанието“… В своето тълкувание на Песен на песните Теодорит възразява на отрицателите на нейната боговдъхновеност, които не умеят да вникнат в смисъла и „да открият тайната на словото“… Навремето разбирали, че Теодорит тук има предвид Теодор Мопсуестийски – „макар и да криел името му, но показал безумството му“… Разграничавайки се от Теодор в своя коментар, Теодорит използва, напротив, Ориген… Освен иносказателния и нравствен смисъл Теодорит открива в много старозаветни текстове скрити намеци за християнските истини на вярата. Така множественото число в разказа за сътворението на човека той признава за прообраз на Троическата тайна; в Неопалимата Купина вижда образа на девственото зачатие. По този начин при Теодорит се запазва живата връзка между двата Завета. Както и за Златоуст, за Теодорит Старият Завет е образ на Новия, τυπος… И тази „типичност“ не намалява историческия реализъм – самите факти имат прообразен смисъл, самите лица са прообрази. В старозаветния закон всичко е изпълнено с предуказване на царството на благодатта. От образите трябва да отличаваме пророчествата. Всички пророци са провидели това, което се е осъществило в Църквата, но са го виждали отдалеч и затова неясно и в пророческите речи не трябва да се търси такава нагледност, както в апостолските творения. В тълкуванията на пророчествата Теодорит се стреми да избегне неумереното иносказание и заедно с това порицава онези, които „прилагат пророчествата към някакви предишни събития, защото тълкуването им е по-изгодно за иудеите, отколкото за питомците на вярата“. Пророчеството винаги превишава границите на своето време и сочи извън пределите му. Само в царството на благодатта пророчествата се осъществяват напълно… Не всички пророчества имат пряк месиански смисъл, много от тях непосредствено сочат старозаветни събития, но при това такива, които сами се явяват прообрази на новозаветните – прообрази, а не само знаци. В тълкуванията си Теодорит се осланя на предшестващите го екзегети и много дължи на тях. Наред с това той си остава самостоятелен и умело съчетава правдата на Александрийската и Антиохийската школа. В това отношение той е близък до Златоуст, когото следва в тълкуванията на Посланията на апостол Павел. Трябва да добавим, че още в древността са оценявали високо езика и стила на Теодоритовите тълкувания – ясен, стегнат и чист.2.Към сполучливите произведения на Теодорит принадлежи книгата му против езичниците „Изцеляване на елинските недъзи, или Познанието на Евангелската истина от гръцката философия“. Тя е последна в реда на древните „апологии“. В средата на V век езичеството още не било отмряло и в пастирската дейност с него трябвало сериозно да се съобразяват. Теодорит често се позовава на срещите и стълкновенията си с „привържениците на езическата митология“, които се надсмиват над християнството, и тези насмешки не отминавали безвредно за слабите люде. За целите на борбата Теодорит започва от положителното разкриване на евангелската истина, особено на трудните за езическото съзнание въпроси, за да отстрани враждата по незнание. Противопоставено на християнството, езичеството е ярко изобличено в неговата празнота и немощ. Теодорит подчертава неговите безпомощни противоречия, безплодността и неустойчивостта на езическата мисъл. Картината, която рисува, е мрачна и съвсем не безпристрастна, цялата история на елинизма се оказва история на едно непрестанно възрастване на злото – „защото такова е коварството на лъжата, че то, отстъпвайки от една пътека, преминават в друга, още по-опасна“. Впрочем Теодорит прави уговорката, че „живелите до пришествието на Господа имат някакво малко извинение, защото още не било възсияло слънцето на правдата и те ходели като че в нощен мрак, ръководени само от природата“, нейните „богоначертани от древността писмена“ били заличени от греха… Но сега слънцето е изгряло и не подобава „да сме като слепци по пладне“… Повтаряйки предишните апологети и преди всичко Климент Александрийски и Евсевий, Теодорит се стреми в самата езическа мъдрост да намери опорни и отправни точки за обръщане към истинната вяра.
_______________________
*Из книгата Източните отци от V до VIII век, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.
2.В ереста на Несторий св. Кирил вижда отрицание на преискреното и онтологическо съединение в Христа на Божественото и човечеството, отрицание на единия Христос, разсечението Му на „двоица Синове“. И той се обявява преди всичко срещу това, като показва онези разрушителни изводи, които се предопределят и налагат в сотириологията от подобно разсечение. Преди всичко той подчертава „неизреченото сплетение“ и единство. И при това разяснява, че Самият Бог Слово се явява начало и средоточие на това единство – „ние казваме, че Самото Слово, Единородният Син, неизречено роден от същността на Бога и Отца, Твореца на вековете, чрез Когото е всичко и в Когото е всичко, в последните дни по благоволението на Отца е приел семето Авраамово според Писанието, приобщил се е към плътта и кръвта, тоест станал е човек, приел е плътта и я е направил своя, родил се е в плът от Пресветата Богородица Мария“. Казано по друг начин, въплъщението е явление и действие на самия Бог, то е усвояване и възприемане на човечеството от Него – Бог Слово е единственият действащ субект в акта на въплъщението, Самият Логос се е родил човек от жена… В тълкуванието на Несторий св. Кирил вижда своеобразен докетизъм, докетизъм по отношение на Божеството, сякаш въплъщението само се умопредставя, сякаш само в нашето синтезиращо възприятие се обединява двойствеността на Христа… „Ако – разсъждава св. Кирил – Единородният Син Божи, възприемайки човека от досточудния Давид и Авраам, е съдействал за образуването му (в утробата) на Светата Дева, съединил го е със Себе Си, довел Го е до смъртта и възкресявайки Го от мъртвите, Го е възвел на небесата и Го е поставил отдясно на Бога, то напразно, изглежда са учили светите отци, напразно учим ние и цялото боговдъхновено Писание, че Той се е въчовечил. Тогава, разбира се, съвършено се срутва цялата тайна на домостроителството.“ Защото излиза, че не Бог е снизходил и е изтощил Себе Си до рабския образ, а човекът е възвисен до Божествената слава и превъзходство. Тогава движението е отдолу нагоре, а не отгоре надолу… Напротив, св. Кирил непрекъснато подчертава, че Христос не е „богоносен човек“ (ανθρωπος θεοφορος), носеният Бог или носещият Бога, но въплътилият се Бог… „Не човек се е възцарил в нас, а Бог, явил се в човечество“… Единородният е станал човек, а не само е възприел човека… Словото е станало човек и затова е един Христос… В това е единството на Неговия живот и Неговото дело. И само затова то е спасително. Христос е живял, пострадал е и е умрял, като „Бог в плът“ (ως Θεος εν σαρκι), а не като човек… „Ние изповядваме – пише Кирил и съборът до Несторий, – че самият Син, роден от Бога Отца и Единороден Бог, макар и безстрастен по собственото Си естество, с плътта Си е пострадал за нас според Писанието и в разпнатото тяло безстрастно е усвоил за Себе Си страданията на собствената Си плът. По Божие благоволение Той е приел смъртта заради всички, като е предал собственото Си тяло, макар по естество Си Той да е живот и възкресение – за да може в собстветата Си плът като в начатък с неизречена сила да отхвърли смъртта, да бъде първороденият от мъртвите и начатък от умрелите и да открие на човешкото естество пътя за достигане на нетлението“… Това не значи, че страданието се пренася на Божеството. Безстрастието и неизменяемостта на Божествената природа са за св. Кирил самоочевидни и във въплъщението неизменяемото Слово е останало и пребивава такова, каквото е, било е и ще бъде, не е престанало да бъде Бог. Но „домостроително“ Словото стана плът – и страданията принадлежат на „собственото човечество“ на Словото, което не съществува обособено или само по себе си… То принадлежи не на себе си, а на Словото. За св. Кирил е определящо понятието за усвоението (ιδιοποιησις), загатнато още от св. Атанасий. Единосъщното на нас, възприетото от Девата тяло Христово е собствено на Словото в смисъла, в който всеки от нас говори за своето тяло (ιδιον σωμα)… Понятието „усвоение“ при св. Кирил предваря по-късното учение за „въипостасността на човечеството в Христа, развито впоследствие от Леонтий Византийски. Бог Слово се е родил от Дева, дал е Кръвта Си за нас и е „усвоил“ за Себе Си смъртта на Своята плът“… При такова разбиране става не само допустимо, но и необходимо отричаното от Несторий и привържениците му именуване на Светата Дева – Божия майка и Богородица… Защото роденият от Девата бил въчовечилият се Бог, а не човек, отвън присъединен към Бога. Св. Кирил винаги рязко и решително е отхвърлял аполинаризма. Той се изказва срещу Аполинарий и преди да го заподозрат и обвинят в аполинаризъм. Още в тълкуванието на Евангелието от Иоан той подчертава „целостта“ на човечеството в Христа и наличността на „разумна душа“ в Него като субект на скръбта и човешката немощ. И тук той отхвърля всяко смесване на плътта и Божеството и всяко претворяване на плътта в Божествената природа.Съединението на Божеството и човечеството св. Кирил винаги представя като „неслято“ и „неизменно“ (ασυγχυτως και ατρεπτως). Словото стана плът – не чрез превръщане или промяна, не чрез смесване или сливане на същностите, ου κατα μεταστασιν η τροπην… В своето прочуто „второ писмо“ до Несторий св. Кирил изповядва: „Ние не казваме, че естеството на Словото, като се е изменило, е станало плът, нито че То се е превърнало в цялостен човек, състоящ се от душа и тяло. Ние казваме, че Словото по ипостас съединило със Себе Си тялото, одушевено от разумната душа, неизречено и непостижимо за нашия ум, е станало човек, станало е син човешки не само по воля и благоизволение, не само чрез възприятие на лицето (или ролята). Това ние не си представяме като унищожаване на различието между естествата в това съединение, а тъй че Божеството и човечеството са останали в едно неизречено и неизяснимо съединение – съвършени (тоест пълни), явявайки ни единия Господ – Иисуса Христа и Сина… По този начин казваме, че Съществуващият и роденият от Отца преди вековете по плът се е родил и от жена – не така, че Божественото Му естество да е приело начало на битието Си в Светата Дева, и не така, че Той след рождението от Отца да е имал нужда да се роди от нея. Защото безразсъдно и лекомислено би било да се говори, че Този, Който преди всички векове винаги пребивава с Отца, има още и потребността да се роди, за да започне Своето битие. Понеже Той заради нас и заради нашето спасение се е родил от Жена, съединявайки по ипостас (със Себе Си) човешкото естество, то затова именно се казва, че Той се е родил по плът. Не че първо се е родил от Светата Дева обикновен човек, а после върху Него е снизходило Словото, но че То, съединило се с плътта в самата утроба, се е родило по плът, усвоявайки за Себе Си плътта, с която се е родило. Така Го изповядваме ние и в страданието, и във възкресението: не казваме, че Словото Божие по самото Си естество се е подложило на ударите, гвоздейните язви и други рани, защото Божественото естество като безтелесно не е причастно на страданието. Но тъй като на всички тези страдания се е подлагало Неговото тяло, което е Негово собствено, затова ние казваме, че Словото е страдало за нас. Защото Безстрастният е бил в страдащото тяло“… Това изповедание справедливо се смята за едно от най-забележителните творения на св. Кирил – по яркост и точност на мисълта. Характерно тук е отчетливото акцентиране на „усвояването“, на това, че плътта е била собствена на Словото, и всичко, което е претърпявал и изпитвал Христос по човечество, се отнася съм собственото човешко естество на Словото. Пълнотата на човечеството в Христа не е ограничена или накърнена с нищо. Но това е човечеството на Словото, а не особено човешко „лице“. И в този смисъл Въплътеното Слово е „едно със собствената Си плът“ – „Един от две“, „от две същности“, „от две различни“, „от две съвършени“ – ως εξ αμφοτέρων των ουσιων ενα οντα… С такова утвърждаване на единството св. Кирил разяснява и защитава онтологическата действителност или „истинност“ на Въплъщението. И при това той се ръководи преди всичко от сотириологически мотиви. Св. Кирил разяснява и защитава истината на опита и вярата, а не логическа схема, не богословска теория. И той спори не толкова срещу отделни богословски формули. Напразно са го обвинявали, че се хваща за думите и не иска да разбере, че и Несторий, и другите „източни“ са мислили правилно, но са изразявали вярата си на друг богословски език. Той твърдял именно, че те мислят погрешно и във всеки случай неточно, че „източният“ начин на представяне пречи на точното възприемане на единството на Богочовешкото лице и живот. „Източната“ тенденция на „различаване“ преди всичко му се струвала опасна и упорството на „източните“ само оправдавало подозренията му. Самият той не винаги намирал и избирал ясни и точни думи, не винаги се е изразявал внимателно и прецизно. По това се вижда, че той води не толкова богословски диспут, колкото прение за вярата. Той изхожда от съзерцанието, а не от понятията. В това е неговата сила. Именно от сотириологическите мотиви се определят изцяло, по съдържанието си, неговите знаменити „глави“ или анатематизми. На сотириологическа почва ги защитава той от „източните“. В това св. Кирил е верен продължител на св. Атанасий.3.В своите сотириологически разсъждения св. Кирил най-често се осланя на двата основни текста на апостол Павел: Евреи 2:14 – „А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“, и Римляни 8:3 – „Онова, което законът не можеше да извърши, понеже беше безсилен поради плътта, Бог извърши, като изпрати Своя Син в плът, подобна на плътта на греха, да се принесе в жертва за грях, и Той осъди греха в плътта.“ Освен това св. Кирил често цитира 2 Коринтяни 5:15: „А Христос умря за всички, та живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна.“ Иначе казано, за св. Кирил Спасителят е преди всичко Първосвещеник… Сотириологията на Кирил е най-вече сотириологията на Посланието до Евреите. Тук отново личи влиянието на св. Атанасий. Също както Атанасий св. Кирил допуска, че въплъщението и животът сред хората биха били достатъчни, ако Спасителят е трябвало да бъде само Учител, да покаже пример. Но е трябвало да се разруши смъртта и затова е била нужна кръстната жертва и смъртта – смърт заради нас и за нас и смърт за всички. Самите ангели се освещават от заслугите на Въплътеното Слово. Защото Христос е и източник на всяка святост и живот, Велик ходатай и Посредник, и Нов Адам, начатък и корен на възроденото човечество, което се възвръща към първозданното си състояние. Изкуплението се укрепва от възкресението, което свидетелства за Божеството на Христа и утвърждава упованието за нашето възкресение. С въплъщението започва историческото домостроителство в изпълнение на пророчествата и съдбите Божии. Но то се изпълва в смъртта. И св. Кирил подчертава, че смъртта на Христа е изкупление именно затова, защото тя е смъртта на Богочовека, или както казва той – „смъртта на Бога по плът“. Само Въплътеното Слово е можело да бъде истински „светител и посланик на нашето изповедание“ (срв. Евреи 3:1). „Синът Божи, благоволявайки да снизходи до изтощение, приема от Отца призванието към свещенство, което подобава собствено не на Божията природа, а на човешката, чрез която Той, като се уподобява на нас, изпитва всичко, свойствено на нея, без да претърпява нищо по Божество, но усвоявайки всичко, извършено от човечеството по домостроителство.“ Словото свещенодейства „по възприетото човешко естество“ – и не самото Слово е „основано на свещенодействието и в човешките мери преди въчовечаването“, но свещенодейства именно Словото… „Ако някой казва, че наш светител и посланик е бил не Сам Бог Слово, когато се е въплътил и е станал подобен на нас човек, а като че някакъв различен от него човек от жена, или ако някой казва, че Той е принесъл Себе Си в приношение и за Самия Себе Си, а не само заради нас – та нали като не е познавал греха, Той не е имал нужда от приношение – анатема.“ Този десети анатематизъм на Кирил представлява един от фокусите на неговата антинесторианска полемика. С него е свързан и единадесетият анатематизъм: „Който не изповядва, че Бог Слово е пострадал по плът, че е бил разпнат по плът, по плът е вкусил смъртта и е станал първороденият от мъртвите като Бог, понеже Той е Животът и Животворящият – анатема.“ Острието на тези отрицания е насочено срещу мисълта за човешкото свещенодействие и жертва. Смъртта на човека не може да бъде достатъчна и човешкото жертвоприношение няма изкупителна сила – ето какво иска да каже св. Кирил. Спасението не е от хората, не е от делата човешки, но само от Бога. В това е основанието на кеносиса, на снизхождението и унижението на Словото. И заедно с това очистването на човешкото естество е трябвало да се извърши чрез жертвоприношение… „Страданието е трябвало да донесе спасение на света – казва св. Кирил, – но Словото, родено от Отца, не е могло да пострада в собственото Си естество – и ето извършва делото на спасението с велика изкусност, усвоява тяло, способно да страда, поради което се и нарича Пострадало по плът, подвластно на страданията, пребивавайки по Божество извън страданията“… Та нали Писанието нарича Спасител Този, Който е създал всичко – чрез Него всичко е примирено с Отца и „умиротворено чрез кръвта на Неговия Кръст“… „В чия смърт сме се кръстили? В чие възкресение и с вяра се съ-оправдаваме?“ – пита св. Кирил. „Нима сме се кръстили в смъртта на обикновен човек? И чрез вярата в него получаваме оправдание?“… И отговаря: Разбира се, че не – „но провъзгласяваме смъртта на въплътилия се Бог“… Това означава, че в спасителната страст, в смъртта и жертвата за нас се открива снизхождението на Бога, а не героизмът или самовъзвеличаването на човека. Това снизхождение, или „кеносис“, се състои, разбира се, не в това, че Божеството се умалява или става подвластно на страданието – такъв кенотизъм св. Кирил решително отхвърля, и „източните“ напразно са го подозирали и упреквали в пренасяне на страданията върху Божеството. Напротив, той винаги подчертава, че страданието се отнася до плътта – само тя е страдателна и удобострастна и следователно само страданията „по плът“ могат да бъдат „истински“. Но при това св. Кирил утвърждава нераз- делността (разбира се, не неразличимостта) на „плътта“ от Божеството. Страданията са се извършвали по човечество и в човешкото естество, но това не са били страданията на „човек“, на самостоятелна човешка личност. Във всичките си анатематизми св. Кирил говори именно за това. Особено рязко е това в четвърти анатематизъм: „Който разпределя евангелските и апостолските слова, казани за Христа от Него Самия или от светците, между две лица или ипостаси и някои от тях отнася към човека, мислим отделно от Словото на Бога Отца, а други като благоприлични – само към Словото на Бога Отца – анатема.“ Преди всичко такова разделение отрича реалността на унижаването или изтощаването – „защото къде Словото е умалило Себе Си, ако се срамува от човешките мери?“ И отново това не означава пренасяне на онова, което се казва за човечеството върху Божеството, не означава смесване на естествата – но „и едните, и другите думи се отнасят към единия Иисуса Христа“… Защото, отбелязва св. Кирил, „знаем, че Словото на Бог Отец не е безплътно след неизреченото съединение“… И за Въплътеното Слово не следва да се говори така, както за Словото преди въплъщението, макар с въплъщението и да не се превръща, и да не се променя Божеството на Словото. След въплъщението, казва Кирил, „всичко принадлежи Нему – и Божественото, и човешкото“… И заедно с това „величието на славата“ не умалява „по мярата на изтощението“… Или казано по друг начин, различието на природите не означава разделение на „лицата“ или „ипостасите“ – за Едно бива неразделно изказвано нещо неслято-двояко, но именно за Едното и същото. „Не премахваме различията в словата – казва св. Кирил, – но не ги разпределяме между две лица“… Единият Христос е Въплътеното Слово, а не „богоносен човек“ (анатематизъм пети); „Един със своята плът“, тоест едновременно и Бог, и човек (анатематизъм втори); и това е „същностно“ или естествено единство“, ενωσις φυσικη, а не само връзка по чест, власт и сила (анатематизъм трети). „Ние казваме – обяснява св. Кирил, – че не трябва да наричаме Христос Богоносен човек, за да не Го представяме като един от светците, но Бог истинен, въплътило се и въчовечило Се Слово Божие… Словото стана плът… И доколкото е станало плът, тоест човек, То не е Богоносен човек, а Бог, по Свое изволение предаващ Себе Си на изтощение и приемащ в собственост плътта, възприета от жена“… Затова собствено и Христос, тоест Помазаник, се нарича самото Слово по мярата и по силата на съединението Му с помазаното човечество – а не някой друг… Прославяйки своето човечество, Словото прославя Себе Си, а не друг. Тази мисъл св. Кирил рязко изказва в два анатематизма: „Който говори, че Словото на Бога Отца е Бог или Господ на Христа, а не изповядва Един и Същия едновременно Бог и човек, доколкото Словото стана плът според Писанията – анатема“… (VI). „Който казва, че Иисус като човек е бил оръдие на Бога Слово и е обвит в славата на Единородния като различен от Него – анатема“ (VII). И тази мисъл още повече се усилва в девети анатематизъм: „Който казва, че единият Господ Иисус Христос е прославен чрез Духа, като че ползвайки се от чужда Нему сила, и от Него е получил властта да побеждава нечистите духове и да извършва в хората Божествените знамения, а не почита Духа, чрез Когото Той е извършвал чудеса като собствен Нему – анатема“… Тук ударението се поставя върху противопоставянето „чужд“ и „собствен“. За хората Духът е „чужд“, идващ при нас от Бога. За Христос това по никакъв начин не може да се каже, „защото Светият Дух е собствен Нему (тоест на Бога Слово), също както и на Бога Отца“ поради тъждеството на същността. И Словото действа чрез Духа, както и Отец… Той Сам извършва Божествените знамения чрез Духа, като собственик, а не като силата на Светия Дух действа в Него, като нещо по-висше от Него… В това е решителната разлика на Христа от светите люде… Оттук св. Кирил прави следните изводи. „Първо, трябва да изповядваме Пресветата Дева Богородица (анатематизъм първи), защото Тя е родила въплъщаващото се Слово по плът, родила Го е не за начало на битие, а за това, Той, ставайки подобен на нас, да ни избави от смъртта и тлението“. И от Девата се ражда Словото, а не някой друг, „не чрез изменение на съществото, а чрез съединение с видимата плът“… Второ, не подобава да се говори за съ-поклонение на човечеството в Христа, а трябва да се говори за „едно поклонение“ на Въплътилото се Слово (анатематизъм осми). И трето, плътта на Христа е била животворяща плът (анатематизъм десети). Това се отнася и до светата Евхаристия, където прославяме плътта и кръвта не на обикновен, подобен на нас човек, но собственото тяло и кръв на Словото, Което животвори всичко… С това не се намалява единосъщието на плътта Христова и нашата плът, но тъй като Словото е Живот по природа, То прави животворяща и своята собствена плът… Чрез съединението и усвоението от Словото тялото става „тяло на живота“… И в този смисъл – необикновено…. При това се има предвид „одушевената и разумна плът“. В това е целият смисъл на евхаристическото общение, в което ние се съединяваме с Бог Слово, станал заради нас и действал като Син човешки. През всички анатематизми на св. Кирил преминава една жива догматическа нишка: той изповядва единия Христос, единството на Лика, единството на живота.4.Терминологията на св. Кирил не се отличава с яснота и еднообразие. Нерядко той е бил готов да говори с чужд език. За него думите са винаги само средство. И от своите слушатели и читатели той изисква и очаква те чрез думите и през думите да се въздигнат до съзерцание. Това не означава, че той смесва понятията, че мисълта му се двои или колебае. Напротив, в своето изповедание св. Кирил винаги е твърд, прям и дори упорит. С това при него се свързва известното многословие, излиществото в терминологията. Той натрупва синоними, привежда прекалено много образи и сравнения. В никакъв случай не бива прекалено да се систематизира и стилизира богословският му език. В христологическата словоупотреба св. Кирил обикновено не прави разлика в термините φυσις, υποστασις, προσωπον и ги употребява един след друг или едновременно като очевидни синоними. Всички тези термини при св. Кирил означават едно – конкретна индивидуалност, живо и конкретно единство, „личност“. Това не му пречи в някои случаи да ги употребява в друг смисъл, да говори за „природата на човека“ в Христа, да различава „ипостас“ от „лице“ и да употребява термина „ипостас“ в пряк и широк нетерминологичен смисъл. В такъв широк смисъл той го употребява и в известните и оспорвани слова от анатематизмите: ενωσις καθ’ υποστασιν, и при това за означаването на същия факт, който той определя като „естествено единство“ и към който отнася псевдоатанасиевата Аполинариева формула: μια φυσις του Θεου Λογου σεσαρκωμενη. Св. Кирил често не забелязва, че думите му звучат по-силно и изразяват повече от това, което той иска да каже. И в това отношение той наистина е давал повод за неточно и невярно, за „монофизитско“ тълкуване. „Природното“ или „ипостасното“ единство за него значи само „всецяло съединение“ и „истинно единство“ в противовес на само нравственото или мислимото „относително съприкосновение“ (συναφεια σχετικη) на Несторий и другите „източни“. В този смисъл и самият Кирил в отговор на Теодорит обяснява, че изразът καθ’ υποστασιν не означава „нищо друго, а че естеството или ипостасата на Словото (което значи самото Слово) истинно (действително, κατ’ αληθειαν) се е съединила с човешкото естество без всякакво превръщане или изменение… и е мислим, и е един Христос, Бог и човек“. „Сам Единородният Син чрез възприемането на плътта… е станал истински човек по такъв начин, че пребивава и като истинен Бог“… „Естественото съединение“ е „истинно“ единство, тоест несмесващо и несливащо естествата така, че да трябва те да „съществуват по начин, различен от този извън съединението“. Основната задача на св. Кирил е винаги да изключи всякакво обособяване на човечеството в Христа в някакво самостоятелно съществуване. Той се стреми да утвърди истината на единството, в устата му μια φυσις означава единство на Богочовешкото битие или на Богочовешкия живот. В своята пълнота това единство и начин на съединение са неведоми и неизречени. Те могат да се определят само отчасти. Първото, което трябва да се подчертае тук, е, че съединението започва от самото зачеване на Пресветата Дева. Не е бил първо заченат човек и върху него снизходило Словото, но е била зачената плътта на снизходилото Слово, с Която То е съединено и която нито за един миг не е съществувала сама по себе си (ιδικως). Това съединение не е съчетание на две предсъществуващи – това било „възприемане“ в собственост и единство със Словото на наново възникващо човешко „качество“ (ποιοτης φυσικη). Само логически може да се представи човечеството на Христа преди съединението. И заедно с това единството на Христа според разбирането на св. Кирил не е следствие на въплъщението или съединението. Въплъщението е възприемане. И св. Кирил се стреми да разясни, че възприемането на човечеството не нарушава единството на ипостасата на Въплъщаващото се Слово. Неизменна и една остава ипостасата, или Лицето, на Словото във въплъщението (Λογος ενσαρκος) по същия начин, както и извън въплъщението (Λογος ασαρκος). В този смисъл съединението е „ипостасно“, защото във вечната ипостас на Словото се възприема човечеството. Съединението е „естествено“, защото човечеството неизречено се свързва със самата природа и лице на Словото. Като говори за едното „естество“ на Въплътилото се Слово, св. Кирил в ни най-малка степен не умалява пълнотата на човечеството. Той отрича само „самостоятелността“ или независимостта на човечеството. Човешката природа в Христа не е нещо „за себе си“ (καθ’ εαυτην). Възприетото от Словото човечество е пълно човечество и в Христа са различими две „естествени качества“ или „две съвършени“ (тоест пълни бития), всяко „в своето естествено свойство“ (ο του πως ειναι λογος). Пълнотата на човечеството не се накърнява от съединението, не се поглъща от Божеството или въобще не произтича никакво изменение. Христос обладава в Своето единство двояко единосъщие – Той е единосъщен и на Своята майка, и на Отца… Наистина св. Кирил като цяло избягва да говори за човечеството в Христа като за природа или за две природи и предпочита да говори за „свойствата на природата“. Това обаче е само защото в дадения случай той разбира φυσις като υποστασις (тоест като самодостатъчна индивидуалност), а не защото той по някакъв начин умалява или ограничава самото човешко естество. Затова той без колебание е могъл да подпише формулата на съединението, където се говори за „две природи“, тъй като според смисъла на текста тук се изключва недопустимото разбиране на този израз. Затова в други случаи той може да говори за съединението на „двете природи“… Различието на „природите“ (ιδιοτης η κατα φυσιν) за св. Кирил винаги остава много рязко и именно затова той подчертава, че съединението е чудно и непостижимо. И като неведома тайна на Божественото снизхождане при хората то е явено в историческото лице на Христа, запечатано в Евангелието. Св. Кирил ясно разграничава понятията „различаване“ и „разделяне“. Не трябва да се разделя двоякото в Христа, а само да се различава, тоест да се различава мислено или логически (εν θεωρια, εν ψιλαις και μοναις εννοιαις)… Защото единството на „разнородното“ в Христа е неразторгваемо и неразложимо, ενωσις αναγκαιοτατη… „Затова, обяснява св. Кирил, ако след неизреченото съединение назовеш Емануил Бог, ние ще разбираме Словото на Бога Отца, въплътило се и въчовечило се. Ако Го назовеш и човек, ние отново разбираме Същия Този, домостроително вместил се в мярата на човечеството. Казваме, че Неприкосновеният е станал осезаем, Невидимият – видим, защото не Му е било чуждо съединеното с Него тяло, което наричаме осезаемо и видимо“… Св. Кирил всячески подчертава единството на Христа като действащо лице в Евангелието: към едно лице (тоест субект) трябва да се отнася и това, което се говори по Божество, и това, което се говори по човечество – към едната ипостас на Въплътилото се Слово. Дори страданието св. Кирил отнася към Словото – разбира се, с пояснението, че това отнасяне се определя от съединението: не самото Слово страда, но плътта; и все пак – собствената плът на Словото. При св. Кирил няма никакво „теопасхитство“. Богословската мисъл на св. Кирил винаги е съвършено ясна. Но той не е могъл да намери достатъчно завършен израз за нея. В това е основната причина за дългите спорове и недоразумения с Изтока. Формулата на единението е съставена от „антиохийски“ изрази, в нея са влезли любимите изрази на св. Кирил. Вместо за „една природа“ тук се говори за „едно лице“ от две и в две природи… И наред с това по-нататъшното развитие на православната христология се осъществява в духа и в стила на св. Кирил независимо от това, че сега вече се налагало не толкова да се защитава истината на единството, колкото да се разяснява неговата неслятост, да се разкриват, така да се каже, мерите и пределите му. Все пак още отците на Халкидонския събор утвърждават настойчиво, че поддържат „вярата на Кирил“. И същото нещо се повтаря и по-късно. И не само не пречело, а дори съдействало това, че истинските монофизити настойчиво оспорвали правото на православните върху Кириловото наследство и приемство. Формулите на Кирил били оставени, но силата му не била във формулите, а в живото му съзерцание, което при него се разкрива в цялостна христологическа система. Св. Кирил бил творчески богослов от голяма величина, последният от великите александрийци.
____________________________
*Из книгата Източните отци от V до VIII век, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.
1.В своето богословско изповедание св. Кирил винаги изхожда от Писанието и от учението на отците. Той рязко подчертава ограничеността на нашия разум и недостатъчността на словесните ни средства и оттук извежда необходимостта да се осланяме на прякото свидетелство на Словото Божие. „И наистина разсъждението за Най-висшата от всички Същност и Нейните тайни се оказва дело опасно и за мнозина не безвредно“, забелязва св. Кирил. Заедно с това той не придава особено значение на логическото изковаване на понятията, употребявани за определянето на истините на вярата. В това е неговата слабост, която много му пречи в борбата с несторианството… Св. Кирил настойчиво подчертава пределите на логическото съзнание: не само Божествената Същност, но и тайните на Божията воля са непостижими и неведоми за човека и не бива с прекалена любознателност да се домогваме до причините и основанията. В Своето самобитие Божествената природа е недостъпна, съкровена и неумопредставима – не само за човешкия взор, но и за всички твари. Само чрез разглеждане на Божиите дела е възможно в някаква мяра да възходим към познанието на Бога. Но при това трябва твърдо да се помни за безграничното разстояние между Бога и тварта, за несъизмеримостта на безпределната природа на Твореца с ограничеността на тварите. Отпечатъкът никога не е равен на самия печат и отражението на истината в нашето умопредставление не е тъждествено със самата истина. Ние винаги „ущърбно мислим за Бога“… Само в сенки и загадки е достъпно за нас познанието за Бога… „За кого не е очевидно, отбелязва св. Кирил, че нашата природа не притежава нито понятията, нито словата, посредством които би било възможно напълно вярно и правилно да се изразят свойствата на Божествената и неизречима природа. Затова ние сме принудени да употребяваме думи, съобразни на нашата природа, поне за известно изяснение на превишаващите разума ни предмети. В действителност нима може да се изрази такова нещо, което превишава и самата наша мисъл. Поради това ние, като приемаме грубостта на човешките понятия за нещо като символ или образ, трябва да се стараем да преминаваме по достъпния за нас начин към самите свойства на Божеството“… И в тайнствените съзерцания на пророците се откривала не Божията природа, „такава, каквато е тя по самата своя същност“, но само „видението на подобието на Божията слава“…. В самото Писание истината се открива само по отношение на нещо и прикровено, и затова без благодатна помощ и озарение истинното разбиране на Писанието не е достъпно. Само в опита на вярата се разкрива смисълът на Словото Божие. Само вярата, а не изследването ни извежда извън пределите на нашата тварна ограниченост. Вярата трябва да предшества изследването, твърдото знание може да се утвърди само на основанието на вярата. Без просвещение от Духа не е възможно да се стигне познание на истината, невъзможно е да се придобие и точно разбиране на Божествените догмати. И Отец не дава познание за Христа на нечистите, защото не прилича да се излива драгоценното миро в ямата… Знанието за Бога е умозре- ние и съзерцание за разлика от външното познание. Сегашното ни знание е знание несъвършено, „знание отчасти“; но заедно с това то е знание истинно и достоверно, защото и в малкото знание сияе с цяла и неповредена красота истината… В бъдещия живот тази непълнота и прикровеност ще бъде снета и тогава ние „неприкровено и ясно ще съзрем славата на Бога, съобщаващ ни най-ясно знание за Себе Си“… „Тогава, като вече нямаме нужда от какъвто и да било образ, нито от загадки и притчи, ние ще разумяваме красотата на Божествената природа на Бога и Отца като че с открито лице и с безпрепятстван ум, съзирайки славата на Явилия се от Него.“ Сияещата красота на звездите помръква от силата на слънчевата светлина. Така и в съвършената светлина на Божествената слава ще изчезне сегашното тъмно познание. Св. Кирил не се ограничава само с апофатическото богословие. Но пред знанието чрез изследване и разсъждение той предпочита знанието („гносиса“) в опита на духовния живот с Христа и в Христа. Тънък и остър богослов, той съвсем не бил философ по духовния си строй. В много неща той е близък до кападокийците и особено до св. Григорий Богослов.2.Пълното знание за Бога се състои не само в знанието, че Бог съществува, но и „че Той е Отец и на Кого е Отец, като очевидно тук се включва и Светият Дух“, казва св. Кирил. В това именно се състои и висшето знание за Бога, открито чрез Христа – в това, че Той е явил на хората името на Отца, че ги е довел до разбирането на Троическата тайна. Името Отец е име по-съответстващо на Бога, отколкото името Бог… Божията Троичност е висшата истина на вярата, откриваща се само в Христа и чрез Христа. В нея е и съществената новост на християнството. Св. Кирил подчертава, че Троическата истина е в същото време неизследима тайна, приемана във вярата и само до определена степен разяснима по несъвършените аналогии на тварната природа… В изложението на Троическия догмат св. Кирил изхожда от Писанието и се опира на отеческото предание и преди всичко на творенията на св. Атанасий. Поради противоарианската полемика той с особено внимание се спира върху разкриването и доказателството на онтологическия характер на Троическата ипостас. Следвайки кападокийците в тринитарното богословие, св. Кирил отчетливо различава понятията „същност“ (или „природа“), от една страна, и „ипостас“ от друга. Единната Божествена природа се познава „в три самостоятелни ипостаси“; разбира се, не само се познава, но и съществува. Троическите имена сочат действителни различия, особеностите на ипостасното съществуване. Троическите ипостаси са различни по битие, всяка съществува посвоему (ιδιως) – е това, което е; и заедно с това те са единосъщни… Това единосъщие означава не само отвлечено единство или тъждество на природата, но и съвършено взаимопроникване и взаимно „общение“ на Божествените Лица, την εισαπαν αναπλοκην. Затова във Всяко Лице се познава Всяко изцяло, тъй като при всички особености на съществуването Си Те „съществено пребивават едно в друго“, εν αλληλοις ενυπαρχοντες ουσιωδως… Троическите имена са относителни, сочат взаимното отношение на ипостасите. И освен ипостасни различия в Светата Троица няма никакви други… При това разкриване на Божественото Триединство св. Кирил остава в пределите на кападокийското богословие. Божественото единство означава за него съвършено тъждество на природата и неразторжимо взаимообщение на ипостасите. Това единство на Божествената природа и Божествения живот се проявява в съвършеното единство на Божията воля и Божествените действия. И над всички е едното Царство и Държава на Светата Троица, защото всичко е неразделимо от Отца чрез Сина в Духа… Неведомото Троическо единство на Божественото битие и живот намира и трябва да намира свое съвършено отражение и подобие в Църквата. Христос довежда вярващите в Него до духовно единство – „така че съгласното във всичко и неразделно единодушно единение отразява чертите на природното и същностното единство, мислимо в Отца и Сина“. Разбира се, съюзът на любовта и единомислието не достига до тази неразделност, която имат Отец и Син в тъждеството на същността. И все пак в единодушието и единомислието на вярващите намира отражение и същностното тъждество, и съвършеното взаимопроникване на Лицата на Св. Троица. Защото съществува и някакво „природно единство“, посредством което ние се свързваме един с друг и с Бога в Христа и чрез Христа; така че всеки от нас, бидейки самият себе си „в своя предел и ипостас“, „отделени един от друг по души и тела в отделна личност“, ние съществено се съединяваме в единството на тялото Христово – чрез Евхаристията… Ние ставаме „сътелесни“ един на друг и сътелесни на Христа, Който пребивава в нас чрез плътта Си… „Нима вече не е ясно, че всички ние съставляваме едно както един в друг, така и в Христа“, заключава св. Кирил. И отново ние неразторжимо се съединяваме помежду си в единството на Духа – „възприемайки надмирния отпечатък на съединилия Се с нас Свети Дух“… И така „ние всички сме едно в Отца и Сина и Светия Дух – едно по тъждество на свойствата и по еднаквост в религията, и по общението със светата плът на Христа, и по общението с единия и Свят Дух“. При цялата непълнота на подобието Църквата като съюз на единодушието и мира в някакъв смисъл се явява най-добър образ на Божественото единство – и образ, посочен от самия Христос в Неговата първосвещеническа молитва: „както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“… (Иоан 17:21).3.Загатнатата още в Стария Завет Троичност на Божеството е явена от Христа в Новия. Откровението за Бога като Отец е откровение на Троичността, защото Отчеството предполага синовство и Отец е Отец на Сина. Името на Отца е име на ипостас и посочва отношението на Първото Лице към Второто и към Третото. Отец се именува също и Начало, и Източник, защото Той е корен и източник на Божеството, като наименованието източник тук означава само „битие от което“. Към Божествения живот са съвършено неприложими понятията за време и изменение – затова всички ипостасни свойства и отношения трябва да бъдат мислени като вечни и непреходни. Между Божеството и Отчеството на Първата Ипостас няма никакъв промеждутък и вечността на Отчеството означава вечност на неизреченото Божествено рождение, тоест вечност на Синовството. От вечния Отец се ражда вечният Син. Той не „произхожда“, не „възниква“, но извечно е „бил“ и пребивава в Отца като в източник, винаги съществува в Него като негово Слово, Премъдрост, Сила, Начертание, Отблясък и Образ… На тези последните определения – определения апостолски и любими на св. Атанасий, св. Кирил придава особено значение – те особено ясно изразяват съвършеното единосъщие и равночестност на Отца и Сина. Като образ, отблясък и „начертание“ на Ипостасата на Отца, Синът е неотделим от Този, Чийто отблясък Той е, но Сам се намира в Него и има Отца в Себе Си поради съвършеното тъждество на природата и свойствата – „Самият се намира в Отца природно“… Без съвършеното тъждество на свойствата не би имало точност на отпечатъка и начертанието. Синът е в Отца и от Отца, не извън или с времето получил Своето битие, а намирайки се в същността и възсиявайки от нея, като от слънце изхожда блясъкът му. Рождението е акт на природата (της φυσεως), а не действие на волята – и в това е разликата между рождението и творенето. Синът пребивава в „лоното на Отца“ като „вкоренен в него поради неизменно тъждество на същността“, като „в-съществуващ и винаги съ-съществуващ“ в Отца и с Отца, ως ενυπαρχων. Затова Отец се съзерцава и „проявява“ в Сина като в някакво огледало, като в Свой „съществен и природен образ“, като в образа на своята същност. Синът се нарича Начертание именно затова, защото начертанието е съприродно и неотделимо от онази същност, на която то е начертание. По такъв начин за св. Кирил „единосъщие“ обозначава не само генеративното сходство и общността на свойствата, но и съвършеното и неразделно единство на живота. Понятията „рождение“ и „начертание“ взаимно се допълват и се обясняват. Начертанието указва съвършеното подобие на свойствата, а рождението – произхождението „от същността“ и „природното съпребиваване“ с Отца. В „единосъщието“ или „природното единство“ не изчезва самоипостасността на Лицата; при единство на същността Отец и Син пребивават Всеки „в своето Лице“ (εν ιδιΏ προσωπΏ) и в особено съществувание (ιδιαστατως), но без разделяне и разсичане – едновременно и разделно, и съединено. При св. Кирил няма съвършено еднообразие в тринитарната терминология и през по-късната кападокийска словоупотреба нерядко се промъква предишната, никейската и Атанасиевата. Той използва цялата съвкупност от понятията и определенията за това да обоснове и разкрие съвършеното единосъщие на Сина и Словото.4.Синът е Творец и Промислител на света, неразделно с Отца и Духа, Начало и Устроител на всичко възникващо и тварно. В творческата дейност на Сина няма никаква служебност или подчиненост; напротив, в нея проличава господството Му над всичко. „Сам бидейки по природа Живот, Той многообразно дарува на съществата битие, живот и движение. Не посредством някакво разделение или изменение Той влиза във всяко от различните по природа бития – но самата твар се разно-об- разява от неизречената премъдрост и сила на Създателя… И един (е) Животът на всичко, влизащ във всяко същество, колкото подобава за него и колкото то може да възприеме.“ Затова Евангелистът казва: „еже быстъ. Въ томъ животъ бе…“(Иоан 1:3-4) – такъв е бил очевидно най-древният прочит на тези евангелски стихове, променен вече в следарианската епоха. Всичко съществуващо има живот в Словото… Тварта възниква и оживява чрез прикосновението и причастието към Живота, и в Словото има своя живот и битие. Синът не само призовава тварта към битие, но и поддържа произлязлото чрез Самия Себе Си, „като че примесвайки Себе Си към това, което няма по своята природа вечно битие, и ставайки Живот за съществуващото, за да пребивава и остава всичко което е произлязло в пределите на своята природа“. Като присъства в тварта по причастие (δια μετοχης) и я оживотворява, Словото като че ли превъзмогва слабостта на тварните същества, които са възникнали и поради това подлежащи на разрушение, и „като че изкуствено им устройва вечност“. Словото е Живот по природа или Саможивот и затова То е живот за тварта. Чрез светлината на Словото от мрака на небитието тварта става и възниква, „И светлината в мрака свети“… Присъствието на Словото в творението не изтрива границата между него и тварта. Напротив, тази граница става за нас още по-ясна, когато се открива, че тварта съществува и живее само чрез причастие към другото, което тя не е, само чрез причастие към самосъщия Живот. Творението е непостижимо действие на Божията воля и творческата сила е присъща единствено на самия Бог. Тварта е другоприродна на Бога и като имаща начало трябва да има и край. От тази природна неустойчивост нея я опазва само благостта Божия… Тези размишления на св. Кирил много напомнят учението на св. Атанасий в ранното му слово „За въплъщението“. И заедно с Атанасий св. Кирил отхвърля филоновската представа за Словото като „посредник“ между Бога и света при творението и промишлението за тварта. Между Бога и тварта няма нищо средно, никаква „средна природа“ или същество. Над тварта е единствено само Бог, а всичко друго „подлежи на игото на робството“…5.Учението за Светия Дух е развито от св. Кирил твърде подробно. Поради полемически мотиви той се спира на доказателството за Божествеността на Духа. Светият Дух е от Бога и е Бог, единосъщен на Отца и Сина и по никакъв начин не е по-долу или по-малък от Тях по Божествено достойнство. Той притежава „превишаваща всичко същност“, „най-чиста и най-съвършена природа“, Той е Бог от Бога, „самопремъдрост и самосила“, αυτοχρημα σοφια και δυναμις. И затова Той ни съединява с Божествената природа и вселявайки Се в нас, по причастие ни прави храмове Божии и богове по благодат. Чрез него Бог обитава в хората. Той е пълнота на всички блага и източник на всяка красота, Дух на истината, живота, премъдростта и силата. Духът Свети изхожда от Отца и начинът на това Божествено изхождение не ни е открит и е непознаваем. Изхождайки от Отца, Светият Дух пребивава в Отца същностно, защото изхожда „неразделно и неразторжимо“ и е „собствен“ Дух на Отца. По силата на съвършеното и неразделно единосъщие на Св. Троица, Светият Дух е „собствен“ и на Сина, „същностно е съединен с Него“, по естество „природен“ и Му принадлежи, естествено пребивава в Него – Той е „собствен Дух на Отца и Сина“. И заедно с това Той съществува ипостасно и за Себе Си… Поради тъждеството на природата Духът е неразделим от Сина и чрез Него изхожда по природа… Св. Кирил се стреми да подчертае съвършеното единосъщие и неразделност на Сина и Духа: „Синът, бидейки по същност съобщник на природните блага на Отца, има Духа по същия начин, както това трябва да се разбира за Отца – тоест не като чужд и външен Нему.“ Затова Той изпраща или излива върху света Духа. Когато говори за изхождането на Духа чрез Сина, св. Кирил няма за цел да изследва или определя начина на „неизреченото изхождение“, но се стреми, от една страна, да утвърди истината на единосъщието, а, от друга – да определи отношенията между действията на Духа и въплътилия се Син в света. Казано по друг начин, той се стреми да разясни смисъла на Ниспосланието и съшествието на Светия Дух в света във връзка с изкупителното дело на Сина Божи. Спасителят говори за Духа като за „Друг Утешител“, за да Го различи от Себе Си и да покаже Неговата особена и собствена ипостас. И заедно с това Той Го нарича „Дух на Истината“ и видимо Го „вдъхва“, за да засвидетелства принадлежността на Духа към Божествената същност или природа. „За да видят учениците, че обещава да им дарува не обсебеност от чужда и инородна сила, но Самия Себе Си (само че) по друг начин – затова нарича Параклита Дух на Истината, тоест Дух на Самия Себе Си, защото Светият Дух не може да се мисли като чужд на същността на Единородния, изхожда природно от нея и по отношение на тъждеството на природата не е нещо друго в сравнение с Него, макар и да се мисли като самосъществуващ. И така изразът „Духът на Истината“ трябва да ни води към пълното познание на Истината. Като точно познаващ Истината, на Която Той е Дух, не частично ще бъде откривана тя на почитащите Го, но всецяло ще съобщава тайната за Нея… И няма да говори нищо, което да противоречи на Мене, и няма да ви проповядва чуждо учение, защото не ще въвежда каквито и да било Свои закони. Тъй като Той е Дух и като че ум Мой, то и ще говори това, което е в Мен. И Спасителят казва това не за да смятаме Светия Дух за служебен, според невежество на някои, а, напротив, от желание да увери учениците, че бидейки не друг, не различен от Него по отношение на единосъщието, Неговият Дух, разбира се, ще говори така и ще действа, и ще желае. Той не би предричал бъдещето също като Мен, ако не съществуваше в Мен и не произхождаше чрез Мен, и не беше една същност с Мен“… Св. Кирил има предвид „природното единение“ на Сина и Духа и произтичащото оттук единство на делото им. По силата на Троическото единосъщие Духът, бидейки „чист образ“ на Отца, е и „природно подобие“ на Сина. Затова в Духа, преподаван от Отца, Синът води своите ученици, учи ги и чрез Духа се вселява в тях. Да виждаме у св. Кирил доближаване до Августиновата представа за изхождението на Духа и да сближаваме неговото δι’ υιου с filioque, би било нарушаване на мисловната връзка. И това пряко се подкрепя от неговото собствено свидетелство. В девети анатематизъм против Несторий св. Кирил осъжда онези, „които говорят, че единият Господ Иисус Христос е прославен от Духа, ползвайки собствена Му сила като чужда (αλλοτρια), и от Него е приел властта да побеждава нечистите духове и да твори в хората Божествени знамения, а не казват, напротив, че Духът, чрез Когото Той е творил Богознаменията, е собственият Нему (ιδιος) Дух“. Блажени Теодорит отбелязва срещу това: „Ако Кирил нарича Духа собствен на Сина в смисъл, че Той е съестествен на Сина и изхожда от Отца, то ние сме съгласни с него и признаваме думите му за православни. Ако пък (той го нарича) в смисъл, че уж Духът от Сина или чрез Сина има битие, то ние отхвърляме това определение като богохулно и нечестиво“. Св. Кирил в своя отговор потвърждава, че съвсем не е имал предвид предположеното от Теодорит „нечестиво“ мнение, но е искал да подчертае, че Духът „не е чужд и на Сина, защото Синът притежава всичко съвкупно с Отца“. Деветият анатематизъм има, разбира се, христологическо съдържание и в него св. Кирил отхвърля погрешната представа за отношението на Христа по човешката Му природа към Духа като към „чужд“ на тази природа и в противовес издига твърдението за „собствеността“ или родството на Духа и въплътеното Слово. Той иска да каже: между Христа и Светия Дух отношението не е както между светците и Духа… Христос не само приема Духа Свети по Своето човечество, но и Сам на Себе Си Го дава като Бог заради нас, за освещение на Своята плът като начатък на нашето естество. Той получава Светия Дух от Самия Себе Си, „приема Своя собствен Дух и Го дава на Себе Си като Бог“. Възгледите на св. Кирил по този въпрос не са се променяли и той никога не си е поставял за задачата да изследва начина на изхождение „чрез Сина“…6.В своето троическо изповедание св. Кирил прави равносметка на вече завършилата богословска борба и работа. Новото и оригиналното при него е малко. Целият интерес и цялото значение на троическото му богословие се заключава именно в тази несамостоятелност. Той ни свидетелства за общоприетия богословски светоглед от началото на V век. Особено внимание заслужава учението му за ролята на Словото при сътворението – това е последната глава в историята на древното християнско учение за Словото, за Логоса.
4. ДОМОСТРОИТЕЛСТВО1.В своето христологическо изповедание св. Кирил изхожда от живия и конкретен образ на Христа, както той е запечатан в Евангелието и се пази в Църквата. Това е образът на Богочовека, на Въплътилото се Слово, слязло от небесата и станало човек. С пределна отчетливост св. Кирил определя и описва смисъла на въплъщението още в ранните си трудове (в частност в тълкуванието на Евангелието от Иоан). „Словото стана плът“… Това значи че Единородният е станал и се е нарекъл човек … Стана плът, пояснява св. Кирил, „за да не помисли някой, че То се е явило по начина, по който Се явява в пророците или в другите светци, но То наистина стана плът, тоест човек“. По този начин Словото не е излязло от собствената и неизменна Божествена природа и не се е превърнало в плът. Божеството на Словото никак не се е умалило от въплъщението. Във въплъщението Божият Син не е изгубил Божественото достойнство, не е оставил небесата, не се е разделил с Отца – да се допусне умаление на Божеството на Словото във въплъщението, би значило да се разруши целият смисъл на въплъщението, защото това би означавало, че при въплъщението не се е извършило действително и пълно съединение на Божеството и човешката природа. Словото е Бог по природа и в плът, и с плътта – има я като собствена и заедно с това различна от Себе Си. И когато Син Божи в образа на човек, „като прие образ на раб“, Се е вселил и живял сред хората на земята, славата на Божеството Му неизменно е изпълвала небесата и Той е съпребивавал с Отца – „и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“… Неприкосновено остава Божественото достойнство на Въплътилия се.“ Затова – отбелязва св. Кирил, – макар и евангелистът да казва, че Словото е станало плът, той не твърди, че То е било победено от немощта на плътта или че се е лишило от изначалната сила и слава веднага щом се е облякло в нашето немощно и безславно тяло“, когато е снизходило до братство робите и тварите. Напротив, в Христа робското естество се освобождава, възхождайи в тайнственото единство с Онзи, Който е приел и носил „образа на роб“; и поради родството с Него върху всички нас също се разпростира Неговото Божествено достойнство, преминава и върху цялото човечество. Защото „всички ние сме били в Христа и общото лице на човечеството възхожда към Неговото Лице; и Той обогатява всички за благополучие и слава чрез общността на своята природа с човеците“. Това не е бил някакъв „друг Син“, но единият и същи Син на Отца, приел заради нас човешката плът върху Себе Си – „съвършен по естеството на Божеството, и след това като че ли умален в мярата на човечеството“… „Цялото тайнство на домостроителството се състои в самопринизяването и самоунизяването на Сина Божи“, казва св. Кирил… И чрез този „кеносис“, чрез това неизречено и самоволно снизхождение и самоунизяване въплътеното Слово заема „като че средно място“ между Бога и хората, между небесното Божество и човечеството… Чрез Него като чрез Посредник ние „се съприкосновяваме с Отца“… Защото Той и нас има в Себе Си, тъй като е възприел нашата природа, „преобразявайки я в свой собствен живот“ чрез някакво неизречено съединение и сливане… С това земно тяло, което е станало тяло на Словото, Той бил и се явил едновремено и Бог, и човек, съединил в Себе Си разделеното и разграниченото по природа. По природа плътта, тоест човечеството, в Христа е нещо „друго“, различно от Съществуващия от Отца и в Отца Бог Слово. Но заедно с това „ние разбираме Словото като едно с Неговата собствена плът“. Именно в това неизречено „сливане“ (συνδρομή) и „единство“ (ενωσις) се заключава „цялото тайнство на Христа“, „единия от две“ (εν τι το εξ αμφοιν)… Синът Божи, Христос, има едно Лице и една ипостас и към тази една ипостас на Въплътилото се Слово се отнася всичко, което се казва в Евангелието. Свети Кирил пояснява това единство с примера за неразделното съединение на душа и тяло в живия човек – те са различни помежду си, но не допускат обособяване. Душата и тялото се съединяват в единия човек. Боговдъхновеното Писание проповядва един Син и Христос. „Доколкото Той е Бог Слово, Той се мисли като друг в сравнение с плътта; доколкото пък Той е плът, Той се мисли като нещо друго в сравнение със Словото. Доколкото съществуващото от Бога Отца Слово е станало човек, поради неизреченото единение и сливане това „друг и друг“ трябва съвършено да се изгуби. Синът е един и единствен и преди съчетаването с плътта, и когато се съединява с плътта.“ Христос не се дели на „двоица Синове“ и „собственото човечество“ на Словото не бива да се отсича от „истинното Синовство“. Христос е бил истинен и пълен човек (τελειος ανθρωπος) – „цялостен човек“, от разумна душа и тяло… Не само на вид и не в някакво умопредставление е бил Той човек, макар и да не е бил „обикновен човек“ (φιλος ανθρωπος)… Той е бил човек истинно и природно и притежавал всичко човешко освен греха. Той възприел „цялостната природа на човека“ и в това е смисълът на Неговото спасително дело, защото, повтаря след св. Григорий Богослов св. Кирил, „което не е възприето, то не е спасено“. В Христа възприетата от Него плът се преобразува в „собствено качество“ на животворното Слово, тоест в живот, и сама става животворяща. И затова животвори и нас. „Словото, неизречено и намиращо Се свръх човешкото разбиране, съединило Се със своята плът и като че пренесло я цялата в Себе Си, поради силата, която може да животвори нуждаещото се от живот, е прогонило от нашата природа тлението и е отдалечило смъртта, изначално получила сила (над нас) поради греха. Подобно на този, който взел искрата, насипва върху нея много вършинак, за да съхрани семето на огъня, така и Господ наш Иисус Христос чрез своята плът скрива в нас живота и влага безсмъртието като някакво семе, всецяло унищожаващо в нас тлението.“ Неразделното обединение и като че ли „сплетение“ в едното лице и ипостас на Христа, на Божеството и всецялото човечество, като преобразява човешката природа в святост и нетление, извършва подобно преображение и във всички хора, по мярата на съединението им с Христа. Защото в Христа е съществено осветена и преобразена човешката природа. При описанието на Богочовешкия Лик на Христа, двойствен и едновременно неразделно единен, св. Кирил подобно на св. Атанасий се ръководи от сотириологически мотиви и изобщо в христологията си е твърде близък до Атанасий. Само „единият Христос“, Въплътеното Слово, Богочовекът, а не „богоносният човек“ може да бъде истински Спасител и Изкупител. Защото спасението се състои преди всичко в оживотворяване на тварта и затова самосъщият Живот е трябвало неразделно да се открие в тленното по природа. Свети Кирил нарича Христа нов Адам, подчертава общността и братството на всички хора с Него по човечество. Но главното ударение той поставя не върху това вродено единство, а върху единството, което се осъществява във вярващите чрез тайнственото съединение с Христа в приобщението към Неговото животворящо Тяло. В тайнството на светото Благословение (Евлогия или Евхаристия) ние се съединяваме с Христа така, както разтопените късчета восък се сливат помежду си. Не само по настроение и по любов ние се съединяваме с Него, а същностно, „физически“ и дори телесно като клонки на животворната лоза. И както малко квас заквася цялото тесто, така и тайнствената Евлогия заквасва цялото ни тяло, като че го омесва със себе си и го изпълва със своято сила, „така че и Христос пребивава в нас, и ние в Него, защото съвсем справедливо може да се каже, че и квасът се намира в цялото тесто, и тестото по подобен начин са оказва в целия квас“. Чрез светата Плът Христова „в нас прониква свойството на Единородния, тоест Животът“ и цялото живо човешко същество е преобразува във вечен живот, и създаденото за вечно битие човечество се явява по-високо от смъртта, освобождава се от мъртвеността, навлязла с греха. Едно Лице или Йпостас на Христа като Въплътено Слово – това за св. Кирил не е отвлечена или спекулативна истина, до която той достига по пътя на разсъждението – това е пряко и непосредствено изповедание на вярата, описание на опита и съзерцанието. Единият Христос Св. Кирил съзерцава преди всичко в Евангелието. „Доколкото Единородният, Словото Божие, стана плът, Той сякаш е подложен на разделение и думите за Него изхождат от едно двояко съзерцание… Но макар и словата за Него да са станали като че двойствени, все пак Самият Той във всичко е един и същ, неразделим на две след съединението с плътта“… В евангелския образ тайнствено се съчетава славата на Единородния с нищожеството на човешкото естество, до време скриващо Божеството на Словото. Но за вярващите Божествената Слава от самото начало ясно просветва през унижения образ на раб. В непосредственото съзерцание за св. Кирил се открива „взаимообщението на свойствата“ и той не излиза извън предела на опита, когато пренася имената от едната природа на другата. Защото възприетото от Словото човешко естество се явява собствено на Него.
____________________________
*Из книгата Източните отци от V до VIII век, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.
1.За живота на св. Кирил до встъпването му на Але- ксандрийската катедра са известни съвсем малко достоверни факти. Очевидно той е произхождал от уважаван Александрийски род и бил племенник на архиепископ Теофил. Роден е вероятно в края на седемдесетте години на IV век. Ако съдим по творенията на св. Кирил, той е получил широко и завършено образование. В него се вижда добрият познавач на Писанието. Той започва литературната си дейност с опити за алегорическо тълкувание в областта на Стария Завет. Според по-късни и не много надеждни сведения, св. Кирил е прекарал няколко години в пустинно уединение. През 403 година той съпровожда Теофил на известния събор „под дъба“, свикан против Златоуст, и по това време вече е принадлежал към клира. През 412 година, след смъртта на Теофил, Кирил встъпва на Александрийския престол. Това не се разминало без „народно вълнение“ и се наложила намеса на военна сила.2.И за първите години на епископството на св. Кирил, до началото на несторианските спорове, е известно малко. Между архиепископа и Александрийския префект Орест от самото начало се установили изострени отношения. Според свидетелството на историка Сократ „Орест отхвърлил дружбата на епископа“, „той ненавиждал владичеството на епископите, защото те отнемали много от властта на поставените от царя началници“. В несъгласията на епископа и префекта се намесили нитрийските монаси, и то много неудачно. Върху префекта било извършено нападение, той едва се спасил от побоя. Един от нападналите го монаси бил подложен на жестоко наказание, от което умрял. Архиепископът предал тялото му на достойно погребение като мъченик за благочестието. „Простите хора, разказва Сократ, не одобрили тази Кирилова ревност, защото знаели, че Амоний бил понесъл наказанието заради своето безразсъдство и умрял в мъчения не защото бил принуждаван да се отрече от Христа“… По своя темперамент св. Кирил бил борбен човек. И на епископската катедра той веднага се проявява като страстен и властен човек. Веднага започва борба с новацианите, затваря всички новациански храмове в Александрия, иззема им свещената утвар, а техния епископ Теопемпт лишава от всичко, което той има; при това се възползвал от помощта на светската власт. Към първите години на епископството на св. Кирил се отнася и борбата му с александрийските евреи. Отношенията между християните и евреите в Александрия постепенно се влошавали. Накрая евреите извършили коварно нощно нападение върху християните. „Раздразнен от това, разказва Сократ, Кирил с огромно множество народ се отправя към юдейските синагоги, отнема ги, а тях самите прогонва от града, като оставя имуществото им на разграбление.“ Орест се опитал да застане в защита на евреите, представяйки на император Теодосий II неизгодността на поголовното изселване на евреите от Александрия, но това нямало успех… Към това време се отнася народният смут, по време на който била убита жената-философ Ипатия. Вината за това убийство мнозина приписвали на архиепископа – едва ли с основание. Във всеки случай епископската дейност на св. Кирил преминава в тежка и смутна обстановка. Александрия въобще била неспокоен град. Св. Кирил се стараел да внесе успокоение с пастирското си слово. Проповедите той наричал свое обичайно и постоянно дело. В своето време те имали голям успех – според свидетелството на Генадий Масилийски хората ги учели наизуст. До наше време от тях са запазени сравнително малко. В своите ранни проповеди св. Кирил настойчиво се бори с метежния дух на александрийците, изобличава разбойничеството, изобличава суеверията на езичниците и двоеверието на християните. В по-късните проповеди догматическите въпроси засенчват въпросите за нравствения живот. Особено интересни са „Пасхалните послания“ на св. Крил. От тях са запазени 29, писани през периода 414-442 година.3.Встъпилият през 428 година на Константинополската катедра Несторий скоро предизвиква смущение и вълнение със своето христологическо учение. Започналото в Константинопол брожение скоро се разпространява и далеч извън пределите му. „Навсякъде – пише малко по-късно Иоан Антиохийски, – и в отдалечените, и в близките до нас места всичко се раздвижи, навсякъде се говори за едно и също. Като че някаква силна буря изведнъж застигна Църквата: навсякъде вярващите с всеки изминал ден се отделят един от друг заради тези приказки.Западът, Египет и дори Македония решително прекратяват единението“ (с Несторий). Константинополските вести достигнали до Александрия много скоро, вероятно от апокрисиариите на Александрийския епископ, и още през пролетта на 429 година Кирил излиза срещу Несторий, впрочем без да го назовава по име. Поради това, че „мисли, чужди на истината, започват да се разпространяват и в Египет“, св. Кирил изпраща специално и подробно „послание до монасите“ за разяснение на христологическите истини. След това св. Кирил се обръща с послание и към самия Несторий, като го призовава да пресече тази „вселенска съблазън“, която предизвикват неговите мнения и писания. Св. Кирил се изразявал меко и сдържано, но Несторий много нервно и раздразнено посрещнал това вмешателство на „египтянина“ в неговите дела. По-нататъшното развитие на несторианския спор се усложнява много от постоянното съперничество и взаимното недоверие между Александрия и Константинопол – мнозина си припомняли за борбата на Теофил с блажения Златоуст. Намесата на св. Кирил бива посрещната с голямо недоволство от двора – изглеждало така, като че „египтянинът“ отново нарушава установения с толкова труд църковен мир. Привържениците на Несторий настройват императора срещу св. Кирил, както навремето арианстващите клеветели великия Атанасий. Св. Кирил с голямо огорчение научава за това и при цялата си природна страстност продължава да действа сдържано и миролюбиво. В началото на 430 година той се обръща към Несторий с второ догматическо послание и разяснява в него въз основа на Преданието и неизменната църковна вяра тайната на въплъщението. Това послание впоследствие бива одобрено от Ефеския събор. В същото време св. Кирил пише по спорните въпроси до различни лица – до император Теодосий („За правата вяра“), до жена му Евдокия и до сестрите му. В тези послания той много подробно разяснява догмата на въплъщението, анализира неправилните мнения за него и възраженията на несторианите против истинната представа за Богочовешката ипостас на Христа. При това св. Кирил привежда голямо количество отечески свидетелства. Накрая той излиза с пет книги против Несторий. Всички тези творения на св. Кирил получават широко разпространение. По такъв начин въпросът за мненията на Несторий бил поставен ясно и отчетливо. Очевидно Кирил бил възложил на своите апокрисиарии в Константинопол да поискат от Несторий формално присъединение към догматическите му вероизложения… На Несторианската проповед св. Кирил противопоставил своето изповедание. Не всички и не навсякъде се отнесли еднакво към положителната и към полемическата страна на дейността на св. Кирил и не всички противници на Несторий били готови да се обединят около св. Кирил. Това много забавило и затруднило победата на истината. Заедно с това далеч не всички веднага разбират цялата сериозност и важност на надигащия се догматически спор. Първи разбрали това в Рим. Между папа Целестин и св. Кирил веднага се установило пълно единомислие и папата упълномощил Александрийския архиепископ да действа от негово име в качеството на негов „местоблюстител“ (vices gerens)… В Рим съдили не само въз основа на представените от св. Кирил материали – самият Несторий изпратил на папата сборник със свои проповеди. Целият този материал бива предаден за заключение на известния масилийски презвитер Иоан Касиан, който скоро представя в Рим своите „Седем книги за въплъщението на Христа“. Неговото заключение е много рязко. И през август 430 година папата заедно с местният събор обявява учението на Несторий за еретическо и поръчват на св. Кирил още веднъж да се обърне към Несторий с увещание – и ако Несторий в срок от десет дни не принесе разкаяние и отречение, папата щял да го обявяви за низложен и отлъчен. Чрез св. Кирил папата изпраща своите послания до самия Несторий, до константинополския клир и до някои епископи от Изток. През октомври 430 година се събира поредният местен събор в Александрия. Той повтаря определенията на Римския събор и ги допълва с подробна формула на отречение за Несторий. Това били известните 12 „глави“ (κεφαλαια) или анатематизмите на св. Кирил, дванадесет на брой. Едновременно с това св. Кирил се обръща с писмо до Иоан Антиохийски, до Ювеналий Иерусалимски и до Акакий Верийски, едни от най-почитаните и уважавани епископи на Изток. На основание на тези писма и на римските определения Иоан Антиохийски се обръща към Несторий с предупредително послание… Но анатематизмите на св. Кирил са посрещнати на Изток с недоумение и дори с тревога. По поръчение на Иоан Антиохийски те биват разкритикувани от Андрей Самосатски и още по-рязко от Теодорит Кирски. Налага се св. Кирил писмено да се защити срещу тези възражения. Опонентите на св. Кирил хвърлят върху него сянката на подозрение в неправомислие и аполинаризъм. В това време Несторий подбуждал хората в Константинопол срещу „египтянина“, напомнял за предишната вражда на Александрия към Константинопол, за гонението на Златоуст, подето от Теофил Александрийски. Заедно с това Несторий задържал действието на Римското и Александрийското съборни решения, като убедил императора да се свика вселенски събор. Сакрата за свикването на събора бива издадена на 19 ноември 430 година, за срок на свикването била определена Петдесетница, следващата година. В Константинопол очевидно се страхували, че Кирил ще се отклони и няма да се яви на събора. Той обаче посрещнал с радост свикването на събора, очаквайки той да разреши спора. Той се готвил активно за него, събирайки материали за догматическото разглеждане на повдигнатите въпроси.4.Дейността на Ефеския събор протича в трудна и тежка обстановка. Главният борец за православието бил св. Кирил, поддържан от местния епископ Мемнон и римските легати. Несторий имал поддръжката на императора и упълномощеният от императора да открие събора и да се грижи за реда на него комит Кандидиан открито препятствал на действията на православните. Веднага след пристигането си в Ефес св. Кирил започва да излиза с речи и проповеди по предмета на спора както на събранията на епископите, така и пред народа, изобличавайки Несторий и защитавайки се от повдигнатите срещу самия него подозрения и обвинения. Ефеският епископ Мемнон открито застава на страната на св. Кирил и забранява на Несторий и неговата свита достъп до градските храмове, избягвайки общение с него като с човек със съмнителна вяра… Отношенията веднага се изострят… Откриването на събора се забавя заради закъснението на „източните“… След двуседмично изчакване св. Кирил решава да започне събора независимо от рязкото противодействие на Кандидиан и Несторий и протестите на привържениците му. Откритият събор е председателстван от св. Кирил. Биват разгледани всички догматически материали. Несторий не се явява на събора и съборната депутация не е допусната от императорската стража в дома му. В резултат на това Несторий е обявен за низложен и отлъчен, а второто (вероятно и третото) послание на св. Кирил срещу него било прието и одобрено. Това става на 22 юни 430 година. Под постановлението на това първо събрание стоят 197 подписи (протестът на Несторий пък бил подписан от десет епископи освен него самия). Тези постановления предизвикали негодуванието на Кандидиан – той смятал събранието от 22 юни за незаконно сборище и препятствал отците да се свързват с Константинопол и другите градове. Впрочем на него не му се удава да изолира отците на събора. Св. Кирил съумявал да изпраща писма и пратеници и в Александрия, и в Константинопол. Императорът заел страната на Несторий. Подкрепили Несторий и пристигналите най-накрая „източни“ начело с Иоан Антиохиски. Те не признали открития събор. Срещнали се недружелюбно и невнимателно с отците му и без да обсъдят въпроса по същество, съставили заедно с привържениците на Несторий свой събор, на който осъдили и низложили Кирил и Мемнон за „еретическите глави“ (propter haerecticum praedictorum capitulorum sensum) и за нарушение на църковния мир. По такъв начин събралите се в Ефес епископи се разцепват и разделят. Истинският събор продължава да действа и след пристигането на „източните“ независимо от протестите им и рязкото противодействие на светските власти. В това време пристигат римските легати и встъпват в общение с Кирил и събора (събранието от 11 юли)… В една от ефеските си речи св. Кирил образно описва дейността на събора като борба със свирепа и многоглава змия, а Иоан Антиохийски изобразява като коварен наблюдател, който внезапно и неочаквано застава на страната на врага и започва да поразява със стрелите на ненавистта ранените и изтощени борци, на които е трябвало да помогне. Без преувеличение можем да кажем, че тежестта на борбата повече от всички изнася върху си св. Кирил и затова той с право казва за себе си: „Аз излизам срещу него с изваден духовен меч. Аз се сражавам за Христа със звяра.“ В Ефес той се сражавал сам, а в Константинопол – чрез своите апокрисиарии и чрез специалните пратеници Потамон и Комарий, които останали в Константинопол, след като донесли там деянията на Римския и Александрийския събор от 430 година. Императорът утвърдил низложението на Кирил и Мемнон, но утвърдил и низложението на Несторий – и разчитал на примирението на разцепилите се. За привеждане в изпълнение на тези разпореждания бива изпратен комитът Иоан. Той пристига в Ефес в началото на август. Кирил и Мемнон са задържани под стража – впрочем те все пак успявали да общуват с външния свят. Бил взет под стража и Несторий. Истинският събор протестирал срещу действията на императора, възразявал срещу намесата му в делата на вярата. И двата събора изпратили свои представители в Константинопол. Тези делегати се срещнали с императора в Халкидон в средата на септември. Тук побеждават привържениците на Кирил. Несторий бил отстранен от Ефес. За негов приемник бил поставен и посветен св. Максимиан. Впрочем „източните“ не се съгласяват с това. Мемнон и св. Кирил са освободени. На 31 октомври 431 година св. Кирил се завръща в Александрия, изтерзан от борбата, но с ореола на изповедник. Делегатите на истинския събор останали в Константинопол като своеобразен временен съвет при новия Константинополски архиепископ.5.Св. Кирил продължава догматическата борба и след Ефеския събор. Победата над Несторий била постигната с цената на разкол в Църквата, който се дължал на богословско недоразумение между „египтяните“ и „източните“. На дневен ред стои задачата за помирение и възсъединение. Освен това несторианството не било победено напълно и съборното осъждане на Несторий не било прието от всички на Изток. За „източните“ лъжата на несторианството още не се била разкрила. Богословската борба трябвало още повече да се задълбочи – с нова острота възниква въпросът за смисъла на цялото антиохийско богословие, за богословието на Теодор и Диодор като общопризнати учители на Изток. И заедно с това бил поставен въпросът и за александрийското богословие, типичен представител на което сега бил св. Кирил… Веднага след събора св. Кирил прави равносметка на борбата в своята „Защитна реч“ до императора. След това той се заема с разбор на възраженията на Теодорит срещу дванадесетте му анатематизми… Въпросът за възсъединение с „източните“ бил много остър. „Източните“ поставят като условие за помирението отказа на Кирил от всичко писано от него срещу Несторий, „или в послания, или в откъси, или в цели книги“, и преди всичко от „главите“ му. Разбира се, това e невъзможно и би означавало отказ от Ефеския събор. Св. Кирил счита за невъзможно онова отстъпление в догматическата неяснота, което му предлагали „източните“ – да се ограничат с Никейския символ и да го пояснят с христологическото послание на св. Атанасий до Епиктет Коринтски. Заедно с това Кирил старателно разяснява смисъла на своите богословски съждения. Работата по помирението напредвала бавно. Налагало се да се води борба и с придворните интриги – не само с думи, но и със злато… Постепенно на Изток се оформя група умерени, които са съгласни на общение с Кирил, но упорстват срещу низложението на Несторий. Малцина се съгласяват с низложението на Несторий. Има и немалко упорити противници на св. Кирил и преки привърженици на Несторий. В края на 432 година умереното болшинство на „източните“ изпраща в Александрия Павел Емески. Той успява да с договори с Кирил и на Рождество през 432 година той бива приет в общение в Александрия. В началото на 433 година се възстановява и пълното единство на Църквата. Св. Кирил го отбелязва със знаменитото си послание до Иоан Антиохийски „Да се възвеселят небесата“… Впрочем това „възсъединение“ с Изтока не минава без спорове – възражения имат и упоритите антиохийци, и крайните александрийци. Наложило се Кирил да разяснява на последните смисъла на „възсъединяването“. Бавно се успокоявал и Изтокът. Подозренията срещу св. Кирил не престават. Заедно с това започват и спорове за Теодор Мопсуестийски. Равула, епископът на Едеса, веднага след Ефеския събор анатемосва Теодор и подтиква св. Кирил към същото. Разгорелият се спор, след като се прехвърля и в Константинопол, бива спрян от императорската забрана „да се предприема каквото и да било срещу умрелите в мир с Църквата“. По това време това съдейства за благото на Църквата, тъй като осъждането на антиохийските богослови заплашва да наруши спокойствието на Изтока, който още не е умиротворен напълно. Св. Кирил се въздържа от резки действия, но в същото време работи върху книга срещу Теодор и Диодор и не скрива отрицателното си отношение към “ хулния им език и перо“.6.Животът на св. Кирил, доколкото ни е известен, почти изцяло се разтваря в историята на неговото време. Ние го познаваме почти само като борец с несторианството и наистина главно към това са били насочени силите му. Съдейки по запазените проповеди и писма, можем да си го представим като настойчив и твърд пастир, внимателно следящ живота на своето паство и своя диоцез. След един бурен живот в 444 година той умира. В църковната памет завинаги се запазва образът му на задълбочен и остър богослов. Това не се препятства и от факта, че монофизитите злоупотребявали с името, авторитета и думите му. За православните борци с монофизитството св. Кирил винаги си остава „правило на вярата“ – за папа Лъв и Флавиан. Халкидонските отци определяли вярата си като „вярата на св. Кирил“. На съжденията на Кирил се осланял и Петият Вселенски събор при осъждането на „трите глави“. На св. Кирил се осланял и св. Максим Изповедник в борбата си с монотелитите, и преподобни Анастасий Синаит. По-слабо е влиянието на св. Кирил на Запад. За него тук сякаш премълчавали и във всеки случай малко го познавали и помнели. Паметта на св. Кирил на Изток се почита на 9 юни, заедно със св. Атанасий – на 18 януари, а на Запад – на 28 януари.
2. ТВОРЕНИЯ
1.Сред творенията на св. Кирил първи по време са екзегетическите му трудове върху Стария Завет. Още преди своето епископство, той пише книгата „За поклонението в дух и истина“ (в диалогична форма), 13 книги „Изящни речения“ – Γλαφυρα, и вероятно тълкувания на малките пророци и на книгата на Исаия. В тези тълкувания св. Кирил се придържа към александрийския метод, понякога дори и в крайностите му. „Отсечи безполезността на историята и снеми, така да се каже, дървесината на буквата, и стигни до самата сърцевина на растението, тоест щателно изследвай вътрешния плод на заповяданото и го употреби за храна“ – така той определя правилото на тълкуванието. Зад буквата на Писанието той търси „духовния смисъл“. Прилагано към Стария Завет, това правило се оправдавало напълно, „защото в закона са дадени образи и със сенки е очертано изображението на истината“. Затова именно законът е отменен само в буквата си, но не и по духовно съдържание и смисъл. В духовен смисъл законът и досега запазва смисъла си. В първия си тълкувателен труд св. Кирил разкрива този тайнствен, иносказателен и непреходен смисъл на Моисеевия закон и нахвърля цялостен очерк на старозаветното домостроителство. В частност той се спира на старозаветните прообрази на Църквата. В книгата „Изящни речения“ той разработва същата тема и си поставя за задача да покаже, че „във всички Моисееви книги е прообразено тайнството на Христа“. Сравнително по-слабо алегоризмът е изразен в тълкуванията на пророческите книги, в тях преобладават историческите търсения. Само откъслечно са запазени Кириловите тълкувания на книга Царства, Песен на Песните, на пророците Иезекиил, Иеремия, Варух и Даниил… Освен към гръцкия текст св. Кирил често се обръща и към еврейския.2.Към донесторианското време се отнася съставянето на едно обширно тълкувание на Евангелието от Иоан – в дванадесет книги, от VII и VIII книга са запазени само откъси. Коментарът има догматически характер и по произход се свързва със задачите на противоарианската полемика. Тълкуванието на Евангелието от Лука, което първоначално се е състояло от 156 беседи, се е запазило с някои пропуски – в древния сирийски превод то е по-пълно, отколкото в гръцкия оригинал. Запазени са и незначителни откъси от тълкуванието на Евангелието от Матей и на други новозаветни книги. Екзегетическите творения на св. Кирил били впоследствие преведени на сирийски, вече в монофизитска среда.
3.На догматически теми св. Кирил пише твърде много. Към донесторианския период се отнасят двата огромни труда, посветени на разкриването на Троическия догмат – „Съкровищница“ и книгите „За Светата и неразделна Троица“. В „Съкровищницата“ св. Кирил в проста и кратка форма прави равносметка на цялата противоарианска полемика, като особено се осланя на св. Атанасий. Преди всичко той се спира на библейските доводи. В книгата за Троицата св. Кирил развива мислите си в по-свободна и при това диалогична форма. Тук св. Кирил се докосва и до христологическата тема. И двете книги са написани за негов приятел по име Немезий.4.По време на несторианската борба св. Кирил пише много. На първо място трябва да припомним знаменитите му анатематизми или „главите“ срещу Несторий с отнасящите се към тях „обяснения“ и „защити“ против „източните“ и против Теодорит. Преди анатематизмите са съставени „Схолията за въплъщението на Единородния“ и книгата „За правата вяра“ – до императора (Теодосий) и до царствените деви. След Ефеския събор е съставено „Словото против нежелаещите да изповядват Светата Дева като Богородица“ и диалогът „За това, че Христос е един“. Всичките тези „книги“ на св. Кирил, насочени срещу несторианството, много рано биват преведени на сирийски, отчасти от Равула, епископ Едески. Само частично са запазени книгите „Против синусиастите“ и „Против Теодор и Диодор“. Тук трябва да добавим и многобройните писма, много от които собствено представляват догматически трактати. Такива са писмата или посланията до Несторий, писмото до Иоан Антиохийски, съдържащо формулата на единението, писмата до Акакий Милетийски, до Валериан Иконийски, двете писма до Сукенс, епископ Диокесарийски. В догматическите творения на св. Кирил видно място заемат позоваванията на отеческото предание. Изглежда, той е съставил и специален свод на отеческите свидетелства, „книгата с текстовете“, за която споменава Леонтий Византийски. Вероятно Кирил е писал и против пелагианите.5.Запазени са първите десет книги от обширния апологетически труд „За светата християнска религия против безбожния Юлиан“. От XI и ХХ книга са се запазили само незначителни откъси на гръцки и сирийски. Целият труд очевидно се е състоял от тридесет книги. Св. Кирил разглежда тук „трите книги на Юлиан против Евангелието и против християните“, писани през 362-363 година и очевидно запазили популярността си и в началото на V век. „Книгите“ на Юлиан са ни известни само от откъсите, запазени у св. Кирил. Той привежда изцяло текста на противника си и после подробно го разглежда. В запазените книги става дума за отношението между езичеството и юдейството и между Стария и Новия Завет. В частност св. Кирил много говори за съгласието помежду евангелистите, между си- ноптиците и Иоан. Полемиката на св. Кирил е твърде рязка. Новото в нея не е много. Св. Кирил повтаря предшестващите го апологети, особено Евсевий Кесарийски. Св. Кирил започва да пише чак след Ефеския събор.
____________________________
*Из книгата Източните отци от V до VIII век, издателство Тавор. Текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права, както и с разрешението на свещеник Илия Христов, от същото издателство, на когото авторът на блога изказва голяма благодарност.
Както при основаването на материалната действителност, така и при усилията за съставяне на по-пълно понятие за Бога посредством ума, могат да се схванат определени белези, които са свойствени на непознаваемата Божия същност. Така например едни от основните свойства на Бог Отец са нероденост, вечност, нетленност. ,,Говорим – отбелязва също така св. Василий Велики, – че Бог е във всякакво отношение нетленен и нероден, назовавайки Го с тези наименования при различните по-задълбочени разсъждения (епинии). Защото, когато обръщаме поглед към изминалите векове и установяваме, че Божият живот се простира по-далеч и над всякакво начало, тогава Го наричаме нероден; а когато вникваме с ума си в бъдещите си векове, където няма никакъв предел за Необятния, Безграничния и Безкрайния, Го именуваме Нетленен. Поради това, както вечността на живота се нарича нетление, така и безначалността се именува нероденост, ако едното и другото определяме умозрително[50]”. По този начин – по пътя на по–задълбочените разсъждения (епинии) за Бога – могат да бъдат употребени многобройни определения, отнасящи се до Божията природа, като всяко едно от тях съответства на нещо действително или свойствено за Него. И св. Евангелие изобилства с примери, където ,,епиния” се употребява по сходен начин. «Нашият Господ Исус Христос в ония места, където говори за Себе Си, като разкрива на хората човеколюбието на Бога и благодатта на домостроителството, означава това с различни названия, употребявайки за Себе Си сравнения като врата (Иоан 10:9), път (Иоан 14:6), хляб (Иоан 6:51), лоза (Иоан 15:1), пастир (Иоан 10:11), светлина (Иоан 8:12). И не защото Той е многоименен, тъй като не всички имена имат помежду си един и същи смисъл. Едно значение има светлина, друго – лозата, друго – пътят, друго – пастирът… Бидейки една Личност, Той употребява за Себе Си различни имена и названия и поради различието на действията и предвид различното отношение към облагодетелстваните, Той си служи с различни имена… Нарича Себе Си лоза, защото пусналият в Него корени чрез вяра храни изобилието на добрите дела, нарича Себе Си хляб, защото Той е храна за разумния човек… По този начин, който разглежда тези имена, той ще открие различни определения, получени вследствие на по-задълбочени разсъждения (епинии), за едно и също действащо лице[51]».
В стремежа си да имат по-пълна и ясна представа за неизразимата с формите на човешкото мислене Божия същност, хората си служат също така с много и най-различни наименования и въпреки съществуващите в това отношение множественост и богато многообразие, тези имена са свързани с единството на своя предмет. В писмото си до лекаря Евстатий Кападокийският светител отбелязва: ,,Всички боголепни понятия и названия са равночестни помежду си… и когато те се отнасят до божието естество, изразявайки едно или друго Неговото свойство, те водят към един и същи предмет на богопознание[52]”. Но «няма нито едно наименование,което би обхванало цялото Божие естество и би било достатъчно, за да Го изрази в пълнота. Много и различни имена – изтъква св. Василий Велики, – взети в съответното им значение за всяко, съставят понятие, разбира се тъмно и твърде оскъдно в сравнение с цялостното, но достатъчно за нас[53]».Наименованията обаче не изразяват съкровената Божия същност и се отнасят до свойствата, действията и проявите (или ,,енергиите” според терминологията на св. Василий Велики) на Бога в света. «Божията същност е немислима за човешките познавателни възможности и е съвършено неизразима[54].» Светият отец учи, че едно нещо е същността, за чието изразяване не е намерено още понятие[55] и друго е значението на образните понятия, сравнения и определения за Божиите свойства и чудните му дела (енергии) в сътворения свят. Божията същност е непостижима за никого, освен за Единородния Син Божи и Светия Дух. «А ние, ръководени от делата Божии и разбирайки Твореца чрез вникване в творението, придобиваме познание за Неговата благост и премъдрост. Това е и онова, «що може да се знае за Бога» (Римл. 1:19), «явено от Бога на човеците[56]». А в едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий той пише: «Ние признаваме, че познаваме нашия Бог по действията, но не даваме обещание да се приближим към същността. Тъй като Неговите действия достигат до нас, обаче същността Му си остава непознаваема[57]». Това е основната теза, която той последователно и аргументирано поддържа при оборването на евномианската ерес, според която Бог е напълно познаваем, тъй като самият човек е част от Божествения Дух и с нищо не се различава от Него. От своя страна в защитната си реч Евномий използва развитата от Платон в диалога ,,Кратил” теория на имената, а именно, че Бог е Автор и Законодател на имената, употребявани от хората. Познавайки името на дадена вещ от материалния свят, човек постига и нейната същност. Така и по пътя на логическите определения и наименования за Бога може да се вниква непосредствено в Самата Божия същност, до нейната познаваемост в пълнота. Върху философските основи отчасти на платонизма и най-вече на аристотелизма – интерпретирани тенденциозно и едностранчиво – евномианството стига до крайни рационалистически изводи и богословски натурализъм. «В системата на Евномий християнството загубва всякакъв религиозен характер и се превръща в логическа схема на отвлечени понятия, в най-чист рационализъм, който не съдържа нищо тайнствено[58]».В действителност в центъра на полемиката, водена от св. Василий Велики, а така също и от св. Григорий Нисийски, при оборването и преодоляването на евномианската ерес, стоят догматическите спорове за утвърждаване в Православието на правилното вероучение за Св. Троица. Но заедно с това с цялата му дълбочина е поставен и проблемът на наименованията. Антиевномианската полемика разкрива пред християнското съзнание, че въпросът за името не е само една философска подробност или предмет на граматиката, езикознанието и семантиката, но че той има пряко отношение и към богословието[59]. И ако лингвистичната философия се възприема като явление, възникнало и оформило се в по-ново време, то трябва да се отчита и обстоятелството, че нейната проблематика в богословската форма бе чувствително застъпена именно от св. Василий Велики при оборването на евномианските уклони от истинското учение на Православната църква.
3. МЕТОДИ НА ПОЛОЖИТЕЛНИТЕ И ОТРИЦАТЕЛНИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ
Особен интерес представляват въведените от св. Василий Велики богословски методи: на положителните определения за Бога, наречен катафатически метод, и на отрицателните – апофатически. Това са два различни пътя, които предоставят възможностите да се придобие по-пълно знание за Бога. Според Кападокийския светител – както това е разкрито в съчинението му ,,Опровержение на защитната реч на злочестивия Евномий” – «от имената, приписвани на Бога едни показват онова, което е в Бога, а други, напротив, онова, което не Му е присъщо. Така чрез тези два способа, тоест с отрицанието на онова, което не е с изповядването на това, което е в нас, каточели се образува някаква представа за Бога[60]”. Катафатическият метод посредством положителни определения разкрива свойствата и действията Божии по отношение на сътворения свят. «Когато казваме за Бога, че всичко е направил премъдро (Псалом 103:24), познаваме Неговото съзидателно художество. Когато узнаваме, че отваря ръката Си и насища всичко, що живее по благоволение (Псалом 144:16), познаваме разпростиращия се над всичко Промисъл. Когато казваме, че и мрака направи Свое покривало (Псалом 17:21), мислим за невидимостта на Неговото естество. И отново, когато слушаме казаното от Лицето Божие: «Аз се не изменявам» (Малахия 3:6) познаваме всегдашното тъждество и неизменяемост на Божията същност[61]». При метода на положителните наименования в значителна степен се използват и така нататък, богословски аналогии. Така например ако Бог се назовава Отец, то по този начин се утвърждава нещо действително и истинно в отношенията Му към целия човешки род. Тук обаче следва да се изтъкне, че това определение – отнесено към света, в който живеем и към безкрайното Божие естество – не изразява по напълно тъждествен начин едно от Божиите свойства, но има само аналогичен характер; в определенията за Бога като Отец се използва сравнение, взето от обичайната сфера на семейния бит, но в това подобие се съдържа вече и огромното различие между Бог Отец и създадения от Него човек (в случая – Бог като Баща и човекът като баща). Ясно е, че между Твореца и творението няма сходство, в което същевременно да не би било вплетено още по-голямо несходство. Наименованията на подобен род, давани за Бога, не са еднозначни и тъждествени на съответните белези и признаци от сътворения свят използвани в сравненията за обяснение на Божията природа. «А Божието естество по отношение на това, какво е то Само по Себе Си при всички наименования, давани посредством по-задълбочени разсъждения (епинии), както аз разсъждавам – счита св. Василий Велики, – си остава неизразимо. Тъй като, когато познаваме Благодетеля, Благия, Съдията, Праведния и всичко подобно на това, ние изучаваме различието на Неговата дейност, ни най-малко можем да знаем самото естество»[62].С дълбоко прозрение св. Василий Велики предпазва от ,,очовечаване”, от принизяване на възвишената идея за Бога и от привнасяне на несвойствени за Божеството категории, понятия и представи, отнасящи се до познанието на материалната действителност. Като изтъква предимствата на апофатическия метод в богознанието, той нарича отрицателните наименования още и ,,наименования на забраната”. Например, когато наричаме (Бога) нетленен – разсъждава той, – като че ли говорим на себе си или на слушащите: ,,не мисли, че Бог подлежи на тление; “ и когато Го назоваваме невидим, сякаш казваме: ,,не предполагай, че Той е достижим посредством сетивото зрение”; и когато мислим безсмъртен: ,,не се придържай към мисълта, че смъртта може да се докосне до Бога”. Също така, когато Го определяме като нероден, говорим: ,,не считай, че Божията същност някога е могла да бъде зависима от някоя причина или от някое начало”. И въобще чрез всяко едно от тези наименования се научаваме в мненията за Бога да не изпадаме в неприлични понятия. Затова, за да узнаем най-същественото (главното) Божие свойство, забраняваме един на други в съжденията си за Бога да пренасяме мисълта, там където не трябва, за да не помислят хората, че сякаш Бог е на едно ниво с тленните, с видимите или родените. По такъв начин с тези наименования на забраната се изразява отрицанието на онова, което е неприсъщо на Бога, като мисълта се изяснява и отдалечава от непринадлежащото на Бога[63]”.Това не означава, че св. Василий Велики отхвърля катафатическия метод в Богопознанието ,,Ако Божието естество би могло да бъде познавано същностно и ако би могло да бъде намерено нещо от видимия свят, което да Му е свойствено или да Му е чуждо, без съмнение ние не бихме имали нужда от каквито и да е слова или обозначения за разбиране на търсеното. Но доколкото Естеството Му надвишава всички човешки познавателни възможности, (а че То е недостъпно за нашето знание заключаваме от редица знамения), то в изследването на Божието естество по всяка необходимост, ние ще трябва да се ръководим от Божиите действия (енергии[64])”.
Кападокийският светител е за синтез между двата метода, защото в една или друга степен те ни дават известно познание за Бога, което, изразявайки свойства Божии, Неговите чудни дела спрямо света и човешкия род и логосната основа на творението, е оскъдно и непълно, но все пак достатъчно за нас[65]. В същото време обаче светият отец изтъква превъзходството на апофатическия метод. С това богоозарения мислител отстоява един от основните принципи на нашата вяра, че Бог е тайна, надвишаваща всеки ум като същевременно изтъква възможността да се въздава на Бога истинно поклонение[66]. Така «на първо място у св. Василий Велики стои неговата християнска традиционна вяра, която изисква запазването на трансцендентността и тайната Божия[67]»в разумно изповядване на Неговото всъдеприсъстие. В крайните уклони на катафатическото богословие обаче той съзира голямата опасност от рационализиране на идеята за Бога. Това бе и крайността, в която бе изпаднал Евномий.Апофатичността по отношение на божията същност се поддържа и от св. Григорий Богослов. В своя «Молитвен химн към Бога» той пише:
«Отвъден по отношение на всичко, което съществува!
Как бих могъл по друг начин да те назова?…
Как може една дума да изрази Твоето величие,
когато Ти си неизразим със слова?
Как може мисълта да ни разкрие неизразимото,
Когато ти надвишаваш всеки ум?
Не мога да намеря наименование за Тебе –
Ти надхвърляш всяко наше име.
Непознаваема е Твоята природа –
Ти стоиш над всяко знание»[68].Апофатичната линия в богословието се разработва предимно от св. Григорий Нисийски, преподобни Максим Изповедник и св. Григорий Палама.
Спрямо Бога е неправилно да се употребяват рационалните категории, изработени при опознаването на обективния свят, на емпиричната действителност. В усилията за определянето на Божията същност е неправилно да се прилагат понятия, представи и способи на мислене, приспособени за разкриване и обясняване закономерностите на материалното битие. Богоозареният кападокийски мислител предупреждава: «Не смесвай идеята за Бога с представите си за материалния свят; не Го ограничавай с мярка на твоя разум. Бог е неограничен в могъществото Си. Помисли си за нещо изключително голямо, прибави към това измерение още по-огромно в сравнение с това, за което си помислил преди това, а към всичко присъедини още по–мащабни величини ти ще се убедиш, че в разсъжденията си, никога не ще достигнеш безкрайното. Не се опитвай да си представиш Неговите външни очертания (shemata). Бог се познава в могъществото Му, Неговата природа е неразложима на отделни съставни части, а величието Му – неизмеримо. Той присъства навсякъде и над всичко преизобилства със сила. Той е неосезаем, невидим. Той е онова, което не се побира във възприеманото посредством твоя разум. Той не е ограничен с определени измерения, няма външни очертания (емпирични, б. а.), несъразмерен е с всяко наше сравнение за физическа сила, не е подвластен на времето, не може да бъде ограничен в никакви мисловни граници. Спрямо Бога е неприложимо онова, което е приложимо спрямо нас[69]».Бог не може да бъде определян, тъй като се дефинира един материален обект вън от нашето съзнание, тъй като се познава природната действителност, защото Той е Дух. Бог е необятна свръхсетивна реалност, Бог е свръхразумна, свята тайна. Ето защо и за Богопознанието няма предели. Същевременно то не е своего рода чиста теоретично–познавателна дейност или само интелектуален акт. Защото «до спасението ни довежда не изследването, що е Бог – учи св. Василий Велики, – но изповядването, че Бог съществува[70]». «Познанието за нашия Творец е вникване в Неговите чудеса, в спазване на заповедите и приближаване към Него[71]». Богопознанието е живот, творчески дела и безкрайно усъвършенстване в светлината на Предвечния Логос. Това е изразено и в молитвата на Василиевата и Златоустова св. Литургия преди четене на св. Евангелие:«Човеколюбиви Владико! Ти, Който запалваш в сърцата ни нетленната светлина на Твоето богопознание, открий и мисления ни взор за разбиране на Твоите евангелски слова; вложи, Господи, в нас благоговение пред Твоите блажени заповеди, за да превъзмогнем похотите на плътта, да водим духовен живот и във всичко да Ти бъдем верни и като мислим, и като действаме[72]”.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Богословското учение на кападокийските св. отци Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски има изключително важно значение в историята на Православието. В техните богословски трудове тринитарният проблем получава окончателното си разрешение и установеното от тях разбиране на църковното учение за Св. Троица, както и създадените от тях формулировки, стават драгоценно достояние на православната догматика.
Св. Василий Велики от своя страна – в неразривна връзка с учението си за Триединния Бог – разкрива и основополагащи истини за възможностите на Богопознанието в стремежа на човека към своя Създател.Бог се разкрива на човека чрез Божественото Откровение, чрез разумната основа и глъбинния смисъл, вложени от Твореца в създадения свят и чрез Неговите промислителни и спасителни действия спрямо хората и творението. Тези централни постановки светият отец е разяснил с богоозарена вглъбеност върху православна основа предимно в оборването на евномианската ерес. Същевременно той отстоява становището, че Бог е тайна, че Неговата същност е недостижима за човешката мисъл. Богопознанието обаче е възможно, защото Бог се открива на хората чрез Своите действия и изяви, посредством които те имат знание за Него. От съществено знание е и разработването на апофатическия (отрицателния) и катафатическия (положителния) методи в богословието, което има своето по-нататъшно плодотворно развитие в светоотеческата мисъл. От друга страна Богопознанието не е само дейност, свързана с разума, но то е живот и подвиг в изпълнение на евангелските заповеди, във възвисяването към Бога чрез непрестанно постигане на все по–голямо съвършенство в богоподобието. Това на дело е показал и засвидетелствал самият св. Василий Велики със своя свят живот и богоугодни дела.
______________________________
*Източници http://svvasiliy.jusoft.net и Годишник на Духовната академия «Св. Климент Охридски», София, том ХХVI (LII), 4, 1976/1977. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, юли 2013, авторът на статията е проф. д-р.
[50].Пак там, с. 466-467.
[51]. Пак там, с. 466.
[52].Василий, Велики, св., ,,К Евстатию….” (№ 181), Творения …., т. ІІІ, с. 208.
[53]. Пак там. ,,Опровержение на защитительную речь …, с. 470.
[54]. Пак там. «К тому же Амфилохию….» (226), с. 283.
[55]. Пак там.
[56]. Пак там. ,,Опровержение на защительную речь …”, с. 474.
[57].Пак там., т. ІІІ, с. 283.
[58].Спасский, А. А., пос. съч., т. І, с. 365.
[59]. Ср. Киприян (Керн), архим., пос. съч., с. 68.
[60]. Ср. Киприян (Керн), архим., пос. съч., с. 68.
[61]. Василий, Велики, св., «Опровержение на защительную речь…», Творения….., т. І, с. 470.
[62]. Пак там, «К Евстатию ….» (181), т. ІІІ, с. 210.
[63]. Пак там, т. І, с. 470.
[64]. Пак там, т. ІІІ, с. 209.
[65]. Ср. пак там, т. І, с. 470.
[66]. Ср. Василий, архиепископ, Проблема познаваемости Бога: сущност и енергия у св. Василия Великого (І.), Вестник Рускаго Западно-европейского Патриаршего Экзархата, №61, Paris, 1968, c. 54.
[67]. Пак там, с. 54.
[68]. Григорий, Богослов, св., Молитвен химн към Бога, ЦВ, 1977, бр. 3, с. 3.
[69].Святого Василия Кесарийского беседа первая о сотворении человека ,,по образу …”, Журнал Московской Патриархий, 1972, №1, с. 31-32.
[70]. Василий, Велики, св., »Опровержение на защительную реч ….», Творения …, т. І, с. 475.
[71]. Пак там, с. 464.
[72]. Служебник, София, 1973, с. 181–182.
Първо изображение – авторът на статията, проф. д-р Антоний Хубанчев. Източник – Гугъл Бг.
„Попита и Иаков, думайки: обади (ми) Твоето име. А Той отговори: защо Ме питаш за името Ми ? (То е чудно).“ (Битие 22:29)
Увод
Св. Василий Велики не е писал съчинения, посветени специално на проблемите за Богопознанието. Възгледите на богоозарения кападокийски светител по този централен въпрос в богословието се съдържат предимно в учението му за Св. Троица. За проблематиката, свързана с пътищата, способите и формите на Богопознанието е отделено главно място в трудовете: “Опровержение за защитната реч на злочестивия Евномий[1], в някои от писмата до Амфилохий, епископ Иконийски[2], и до лекаря Евстатий[3], както отчасти и в “Беседи за шестоднева[4]”.
В епохата, през която живее и твори “яркото съзвездие на тримата велики кападокийци” – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски[5], усилията за възтържествуване на православното вероучение на Триединния Бог се съпътстват не само от чисто тринитарни спорове. В тях органически и неразделно са вплетени и все още недоразкритите и систематично недоразработени въпроси за Личността на Въплътеното предвечно Слово, за степените и възможностите на Богопознанието за богосъздадеността на човешката природа по образ и подобие Божии, за спасителното Божие домостроителство по отношение на цялото творение. Това е характерна черта за техните тематично, широко разгърнати богословски системи. Конкретният исторически момент обаче поставя на първо място с особена острота и наложителност формулирането на догматическото учение за Св. Троица. Затова и останалите вероучителни истини, въпреки фундаменталното им значение, като че ли са изнесени на по-заден план, тъй като основният акцент е поставен върху догматическите определения за Св. Троица. И това напълно отговаря на изискванията на тогавашната църковно-историческа действителност. Борбата срещу арианството след Първия вселенски събор (325 година) е свързана със системните общо православни усилия за неговото окончателно преодоляване. Оборена и осъдена, арианската ерес постепенно се разлага, но все още продължава да съществува в редица ново възникнали следникейски богословски течения, които във видоизменени постановки и аспекти съдържат опасни догматически отклонения от православното учение за Св. Троица. През този период като първостепенна задача се налага да се укрепят здраво в богословското съзнание формулировките, залегнали в Никейския символ на вярата, като се премахнат всички остатъци, аналогични с арианството[6].На Изток по онова време сред противниците на Православието се оформят четири арианстващи фракции:
а) крайно лява – начело с Аеций и Евномий;
б) ляв център – Евсевий Кесарийски, а впоследствие Евдокий;
в) десен център – Акакий Кесарийски;
г) крайно дясна – Василий Анкирски[7].
Особено непримиримо и дълбоко враждебно на православния църковен дух е крайно лявото арианстващо течение, чиито поддръжници се наричат аномеи (от гръцки anomoios – неподобен[8]). В догматическото си учение, което Аеций построява върху диалектическата противоположност на понятията «роден и нероден», възприемани «като адекватен израз на самата същност на Отца и Сина, той отстоявал възгледа за пълното им различие (eteroousion) и с безпримерна от дните на гностицизма дързост си приписва такова адекватно знание за Божията същност, каквото има Бог за Самия Себе си[9]». По този начин в богословската полемика свързана с православните догмати за Триединния Бог се включва и въпросът за Богопознанието В конкретния случай, с несвойствени за богословското мислене прийоми, Аеций се стреми да изясни и разкрие учението си за Бога, като използва математически способи и принципи. «От сутрин до вечер – свидетелства св. Епифаний Кипърски – той бе зает със занимания, стараейки се да съставя определения за Бога посредством геометрически фигури[10]». От своя страна неговият ученик Евномий, благодарение на големите си природни дарби, доразвива и доусъвършенства идеите на своя учител, като добива голяма популярност сред така наречените аециани, които впоследствие започват да се наричат евномиани[11]. В борбата си срещу Православието Евномий отхвърля учението за единосъщието на Трите Ипостаси на Св. Троица и същевременно прокарва възгледа за пълната познаваемост на Божието естество. В тази взаимовръзка църковният историк Созомен отбелязва следните автентични изявления на Евномий: «За същността Си Бог знае не повече отколкото самите ние. Не трябва да се твърди, че тя е позната Нему повече, а на нас по-малко защото онова, което ние знаем за нея, то въобще знае и Той, и обратното – това, което знае Той, то без всяка разлика ще намериш и в нас[12]». Съществуването и разпространяването на подобен род лъжеучения в периода между Първи (325 година) и Втори вселенски събор (381 година) налага да се формулират, разработят и разяснят с познавателните методи, логически форми и закони на мисленето – възможно най-точно, ясно и в пълнота – не само възвишените истини за Св. Троица, но и проблематиката, отнасяща се до познаваемостта на Бога. Затова и св. Василий Велики разкрива своите възгледи за Богопознанието предимно в безкомпромисна полемика срещу Евномий, като същевременно опровергава еретическите му възгледи за Св. Троица.Повдигнатите въпроси за познавателните възможности, за характера и пределите на човешкото знание за Бога, както и за създаването на богословски понятия, отговарящи на изискванията на религиозното съзнание има също така и пряко отношение към философското наследство на древния гръко-римски свят. Тъй като Евномий обосновава аномейската си доктрина на гносеологическата основа[13], то и св. Василий Велики му отговаря преди всичко с теория на религиозното познание, с учение за творческия характер на познавателната човешка дейност[14]. Заедно с това великият кападокиец разкрива, че богооткровените истини – в религиозното осмисляне на света – не са понятия или част от някоя гносеологическа теория или философско учение, които се изграждат върху опитното знание за емпиричната действителност. Това не са своего рода отвлечени идеи за Бога, които се движат в сферата на проблематичното философско търсене и се основават на Аристотел и Платон, на неоплатонизма или стоицизма, но това са вечните свръхразумни истини за Триединния Бог, формулирани във вероопределенията, в догматическите изповедания на св. Църква. Затова св. Василий Велики критикува Евномий, че в учението си «се основава върху умозаключенията на Аристотел и Хризип[15]»(философ-систематик на ранния стоицизъм, 281–201 година преди Рождество Христово), за да докаже неправилните си богословски идеи. От друга страна обаче св. Василий Велики се ползва от терминологията, съдържаща се предимно във философските системи на Платон, Аристотел и неоплатонизма, отнасяйки се критично към тях[16]. Това не се отнася само до св. Василий Велики. Така например особено характерен в това отношение е случаят с централното определение „единосъщен” (omoousios) в Никейския символ, взето от древногръцката метафизика[17], с което на практика се утвърждава и правото да се използват «изисканите средства и форми на естествената философия[18]». На религиозна основа обаче – в тяхната светоотеческа употреба – тези термини имат вече напълно ново, оригинално, богословско съдържание, съответстващо на потребностите на църковното съзнание. Ето защо «за аристотелевско и платоновско влияние може да се говори само по отношение на формата, а не на същността на учението на св. Василий[19]».1. БОГОПОЗНАНИЕ ПОСРЕДСТВОМ ,,ЛОГОСИТЕ” В ТВОРЕНИЕТО
Според св. Василий Велики човекът е създаден с възможности както за богопознание, така и за разбиране сложната природа на обкръжаващата го действителност. В едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий той пише: «… Умът е нещо прекрасно и в него се съдържа онова, което ни прави създадени по образа на Твореца: дейността на ума е също така нещо прекрасно… Съдът на ума (тоест неговата критична и оценъчна способност, б. а.) ни е даден за разбиране на истината[20]». Затова чрез разглеждане на творението е възможно да се стигне до извода за съществуването на Бога, тъй като по този начин «познаваме премъдростта и могъществото, и благостта, и въобще «невидимото у Него»… Така Го признаваме и за наш Владетел над всичко[21]».
В учението за света, разработено от св. Василий Велики, намира израз дълбоката убеденост в разумната основа или ,,логосност“ на творението. Този термин е твърде характерен за кападокийския богослов и се употребява по-късно от повече св. Отци. В думите Божии «… Да бъде светлина» (Битие 1:3) или «… Да има твърд» (Битие 1:6) не се съдържа само указание за извеждането на духовната и материална действителност от небитие в битие. При сътворението на света и неговото устройство с участието на Предвечния Логос се влага също така в глъбинната същност на съществуващата програмност, разумност и закономерност от първичен и изначално определящ характер, обуславящи насоките в развитието на сътворения свят, както и неговата хармоничност като прекрасен и целесъобразно устроен космос. Ето защо например в «Беседи за шестоднева» св. Василий Велики отбелязва, че красотата на природата се осъзнава по смисъла (по логоса) на създаденото[22]. Този «логос на вселената» може в превод да се предаде и като ,,природен закон“ (nomos physeon); но в много случаи предпочита термина ,,логоси на творението“ заложени във всяка съставна част на съществуващото като нейно основание и смисъл; те правят цялото и неговите части поотделно ,,логосни“. За това различните части на сътворения свят – съгласно пророк Данаил глава 3:64-72 като например небеса и звезди, роса и скреж, жар и огън, – въздават хвала на Създателя в съответствие с вложеното в тях «логосно начало[23]». Всяко същество изпълнява в природата своя «логос[24]». Животните като част от действителността са неразумни, безсловесни или буквално «безлогосни[25]». Това обаче не означава, че в тях не е заложен ,,логосният принцип“, но че те са лишени от разсъдък и разум като познавателни способности. Единствено човекът е надарен с разум (логос) и специфичното свойство на човешкото естество е разумността. Това обстоятелство е свързано – според богоозарения мислител – с централния богословски извод в теоретико-познавателен план, че «Бог, Създателят и Устроителят на света ни дава разбиране на истината във всичко, за да можем да възхождаме от видимите неща към невидимото и от красотата и величието на творението да си съставяме понятие за Създалия и самите нас[26]». Тъй като по думите на св. апостол Павел, «онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Римл. 1:20[27]). Така познавателната дейност на естествения разум води до определено знание за Бога, защото зад завесата на явленията за човека се открива логосната първооснова на света, свидетелстваща за Твореца на всичко съществуващо[28]. По този път на богопознание вяра и знание се сливат в едно. «Доколкото Бог е Творец на света, а ние сме част от света – учи светият отец, – то следва, че Бог е и наш Творец. След такова знание следва вярата, след такава вяра – поклонението[29]». Това ще рече, че подобен род познание е неразривно свързано с вярата, основава се върху нея и е теоретически израз и резултат на формулираното от човека разбиране за поклонение в истина на Триединния Бог. Ето защо и самото богословие като наука, изразявано чрез формите на мислене, е именно теоретическото смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране с категориите на човешките познавателни и смислови способности смисъла, същността, целта и значението на Божието Откровение. В този аспект, както го определят някои, «богословието е разбиращата вяра[30]».Възвишеното и неподправено църковно учение за Бога обаче трябва да бъде ясно и категорично разграничавано от спекулативното философско мислене, което схваща Божественото предимно като чисто мислене, възведено чрез логическата абстракция до самостоятелен Субект, до своего рода Демиург, Първодвигател или само Абсолютен Разум. В богословската система на св. Василий Велики Триединният Бог е и Любов, защото тя е неговото основно отношение към творението. Логосът на цялата Вселена, творческа Първопричина и Първомисъл е и Любов. Затова и Кападокийския светител като поставя въпроса за Бога като Творец и Устроител на света, отговаря: «Това блажено Естество, тази неизчерпаема Благост, тази Доброта, обична и многожелана от разумните същества, Начало на съществуващето, този Източник на живота, тази духовна Светлина, тази непристъпна Мъдрост – ето Кой сътвори началото на небето и земята[31]». Живия Бог на нашата вяра като Личност ние схващаме Богопознанието и като Божествен Ум, и като безкрайна Любов, и като всемогъща, винаги действаща Воля. Умът, Любовта и Волята Божии неразделно и неразлъчно присъстват като логосно начало, като смисъл и истина в динамичния ритъм на безкрайната Вселена.Разбира се, добитите по пътя на естествения разум знания за Бога са непълни и недостатъчни. Те са подготовка за възприемане на Божественото Откровение, съдържащо се в боговдъхновените книги на Свещеното Писание. За човечеството те са съкровищницата на богознанието. Обаче и посредством Откровението не се достига в пълнота до съвършено богопознание. «Съществува изначална истина – това е нашия Бог, обяснява св. Василий Велики. Умът трябва да познае първоначално Бога, но той има познание за Него дотолкова, доколкото безкрайното величие може да бъде познато от едно толкова малко същество[32]». Това е така, защото за сътворения човешки разум, колкото големи и изключителни да са неговите възможности, има предели, докато Бог е безпределен и необхватен. «О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога…» (Римл. 11:33), възкликва св. апостол Павел и добавя: «… кой е познал ума на Господа?» (Римл. 11:34). Богопознанието си остава винаги безкрайна задача, то е непрекъснат път и възхождение[33].
Материалната действителност също така не може да бъде позната в нейната пределна цялост и пълнота. Преди всичко това е обусловено – според св. Василий Велики – от ограничените възможности и обхват на човешките сетива. Така например «ако очите са определени за познаване на видимото –пише той в едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий, – то от това не следва, че всичко видимо е включено в полето на зрението. Небесния свод не може да бъде видян изцяло в един миг… Фактически много неща за нас си остават неизвестни, например: природата на звездите … самата същност на света…[34]». В процеса на познанието, при изразяване сложната природа на съществуващото посредством понятия, съждения и умозаключения, също така е невъзможно тя да бъде изчерпана докрай с категориите на мисленето. Свойствата и качествата на вещите от заобикалящата ни действителност – според св. Василий Велики – ни дава знание за тяхната същност, която обаче не може да бъде позната изцяло, до нейните последни граници. Същевременно той предпазва и от неоснователната горделивост, според която човешкия ум има и изцяло изчерпващо и обясняващо действителността знание. От това не следва, че св. Василий Велики стои на позициите на своего рода агностицизъм или теоретико-познавателен скептицизъм. Напротив, в своите съчинения той последователно отстоява идеята, че в човека, като образ и подобие Божии, е вложен неизкоренимият стремеж към постигане на истината, при което се допуска познаваемостта на материалната действителност от търсещия светлина човешки разум. Така се достига до «логосните принципи», вложени в Творението. Познанието е светлина за надарената с разум душа, защото то е истинско знание за съществуващите неща. Човекът е способен да познава истината и да действа в съответствие с нея. От това обстоятелство произтича и възможността за богопознание. Той мисли Бога като истина и всяко движение напред в познаване на истината и осъществяването ѝ в живота, както във вникване в логосната основа на сътворения свят е възхождане към Бога[35].2. БОЖИЯТА СЪЩНОСТ И ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА БОГОПОЗНАНИЕ
Възможността да имаме знание за Бога не означава, че същността Му е достъпна за човешкия ум. Св. Василий Велики учи: ,,Аз зная, че Бог съществува, но каква е Неговата същност поставям по-високо от всяко разбиране… Затова как се спасявам чрез вяра… Следователно съзнанието за Божията непостижимост, но защото Тя съществува[36]”. ,,Аз мисля, че постигането на Божията същност стои по-високо от възможностите не само на човеците, но и на всяко сътворено разумно естество. Защото само на Сина и на Светия Дух е известен Отец; тъй като ,,никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27); Нам Бог откри това чрез Светия Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии” (1 Кор. 2:10) [37]”. За да обоснове своите възгледи св. Василий Велики привежда още и следните места от Свещеното Писание: ,,Аз се явявах на Аврама, Исака и Иакова с името «Бог Всемогъщий»; а с името си «Господ» не съм им се открил» (Изход 6:3). ,,Божият мир… надвишава всеки ум” (Фил. 4:7[38]). А това е така, защото човешките сетива не са в състояние да възприемат, да вместят Самата Божия същност, Която надвишава познавателните възможности на човека[39]. Божественото не е дадено в сетивната степен на познанието, защото е свръхемпирично. Абстрактно-логическите категории на мисленето също не могат да го изразят, защото То е свръхразумна тайна. На пръв поглед подобно схващане би могло да бъде възприето като твърде крайно и изтълкувано като учение за абсолютната непознаваемост на Триипостасния Бог, за Когото не можем да имаме някакво непосредствено положително знание. Това твърде прозорливо е съзрял самият Кападокийски светител в коварно поставените въпроси от противниците на Православието – последователи на аномейската ерес. Привържениците на Аеций и Евномий са питали: ,,Честваш това, което знаеш или това, което не знаеш. Ако отговорим, че знаем онова, на което се покланяме, те имат готов нов въпрос: Каква е същността на онова, което се покланяме? Ако пък признаем, че не знаем същността, отново, като се обръщат към нас, говорят: Следователно се покланят на нещо което не знаете. А ние твърдим: думата ,,зная” е многозначна. Тъй като утвърждаваме, че знаем Божието величие, Божията сила, премъдрост благост и промисъл…[40],,Ние познаваме нашия Бог по действията (тоест по ,,енергиите”, б.а.), но не можем да се доближим до самата същност. Неговите действия имат съприкосновение с нас, но същността си остава непристъпна[41]”. Под ,,енергии” св. Василий Велики разбира свойствата, дейността и многобройните изяви в отношение на Триединния Бог към човека и Вселената. Термините ,,същност” и ,,енергия” стават впоследствие централни понятия и в богословската система на св. Григорий Палама.За да изясни тази страна от учението си св. Василий Велики прави сравнение с познавателния процес на обектите от материалната действителност. ,,Каква е същността на Земята? – попита той. Нека ни отговорят, словото ли я разкри или сетивата[42]?”, тоест абстрактно-логическата или сетивната степен на познанието или още – рационализмът или сенсуализмът във философски аспект разкриват истинската природа на нещата. ,,Ако кажат: сетивата, то посредством кое от тях именно е достижима тази същност[43]?” Св. Василий Велики аргументирано разкрива, че човешките сетива ни дават познания за отделните белези, качества и отношения на предметите и явленията, но по този начин се опознават само единичните свойства, намиращи се на повърхността на нещата и процесите, а не самата същност и изтъква: ,,Защото постигнатото посредством сетивата е или цвят, или обем, или тежко или леко … или топло … или различия в очертанията. Но нищо от това не може да бъде назовано същност[44]”. Логически недопустима е подмяната на явлението със същността, на свойството с неговия носител на единичното с общото. Това е класическата постановка на понятието за субстанцията, която е същност, лежаща в основата на всичко, неизменен носител на изменящите се свойства, признаци и промени на нещата[45]. Върху тази общоприета теоретико-познавателна постановка св. Василий Велики изгражда основния си и съкрушителен аргумент срещу Евномий, който изпада в логическа противоречивост, като подменя свойството със същността или отъждествява качеството със субстанцията. ,,Божията същност е неродена, но неродеността (тоест свойството, б. а.) не е същност… Също така същността не е нещо от онова, което не принадлежи на Бога, но е самото Битие Божие (to eina[46])”. Логическата аргументация на св. Василий Велики е класическа и необорима. Във философията на древния гръко-римски свят субстанцията се схваща като самостоятелен носител на свойства и явления. При Платон идеите имат Субстанциална природа, като съществуващи, неподлежащи на изменения същности, а логическо-метафизическото определение на субстанцията (ousia, substantia) при Аристотел е най-висша мисловна категория. ,,Усия” – като първоначална даденост и като единично битие – е носителка на свойства, белези и отделни признаци, които сами по себе си никога не могат да бъдат същност[47]. Тя е съвкупност от всички необходими страни и връзки (закони), свойствени на вещите, взети в тяхната взаимообвързаност, за разлика от явлението, което в тяхната взаимообвързаност, за разлика от явлението, което теоретико-познавателен план е разкриване на същността посредством свойства и отношения, достъпни за сетивата. Същността винаги се намира в единство с явлението, насочено към обкръжаващата ни действителност, е да се вникне все по-всеобхватно и по-задълбочено от явлението, намиращо се на повърхността – към сложната природа на нещата, към познаване на техните закономерности.
Според св. Василий при първоначалното съзнателно възприемане на нещата и явленията, те ни се струват прости и единични., но при по-подробното им проучване те се оказват разнообразни.
Логическият способ за получаване на тази умопостигаема множественост – в съответствие с тогавашната терминология – се е наричала ,,епиния” (epivnoia), тоест повторно, по-задълбочено разсъждение, при което по пътя на логическо-абстрактното мислене се постигат по-съществени и характерни свойства и признаци, съдържащи се в нещата. ,,На пръв поглед тялото ни се струва просто – обяснява св. Василий Велики, – но идва на помощ разумът и ни показва, че то е многообразно, (разделяйки го посредством повторените по-задълбочени разсъждения (епинии), на влизащите в неговия състав: цвят, очертания, твърдост, величина…[48])”.«Повторното разсъждение (епиния) се нарича най-подробното и най-точно обмисляне на представата, която следва след първия сетивен образ. Затова в общата словоупотреба то се нарича съждение («epilogizmo»), въпреки че това не е собственото му значение. Например всеки има елементарна представа за пшеничното зърно, по която то бива разпознавано. Но при внимателно проучване на това зърно се дават различни наименования, означаващи представляемото, тъй като едно и също зърно се нарича и плод, и семе, и още хляб[49]”. Всяко едно от тези определения има умозаключителен характер и то не изчезва заедно с произнесеното съответно слово наименование, но тези понятия остават в паметта на мислещия човек. С една дума всичко, което се познава посредством сетивата и като съществуващо изглежда единично (просто), в процеса на по-задълбоченото му и многостранно опознаване придобива различни понятия. В такива именно случаи – според св. Василий Велики – се твърди, че то е умопостижимо в различните му познавателни аспекти въз основа на направените логически определения и дефиниции.
___________________________________
*Източници http://svvasiliy.jusoft.net и Годишник на Духовната академия «Св. Климент Охридски», София, том ХХVI (LII), 4, 1976/1977. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, юли 2013, авторът на статията е проф. д-р.
[1]. Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго, Архиепископа Кесарии Каппадокийския, ,,Опровержение на защительную речь злочестивого Евномия”, т. І, Петербург, 1911, с. 455-520.
[2]. Пак там, ,,К. Амфилохию, епископу Иконийскому” (№ 225, 226, 227) т. ІІІ, с. с. 281-285.
[3]. Пак там, ,,К Евстатию, первому врачу” (№181), т. ІІІ, с. 205-211.
[4]. Пак там, ,,Беседы на Шестоднев”, т. І. 3-94.
[5].Цоневски, Илия, Учението на св. Василий Велики за Св. Троица, София, 1940, с. 5, (ср. NIrschl, J., Lehrbuch der Portalogie und Patristikq B. II, Mainz, 1883, S. 149; Bardenhewer, O., Geschichte der altkirchlichen Literatur, II Aufl., B. III, Freiburg i. Br., 1923, S. 130; Schermann, Th., Die Gottheit des Heiligen Geistes nachh den griechihen Vatern des 4 Jahrhunderts (Strassburger theol. Studien 4, 4-5) Freiburg i. Br., 1901, S. 89).
[6].Ср. Болотов, В. В., проф., Лекции по истории древней церкви, т. ІV, Петроград, 1918, с. 42.
[7]. Ср. пак там, с. 73
[8]. Ср. Коев, Т., Догматическите формулировки на първите четири вселенски събори, София, 1968, с. 65-68.
[11]. Ср. Спаский, А., проф., История догматических движений в эпоху вселенских соборов (в связи с философскими учениями того времени), т. І, Сергиев Посад, 1914, с. 354-355.
[12]. Sozomenus, Historia ecclesiastica, 1. 4, 2: Migne, PG, t. 64.
[13]. Ср. Флоровский, Г. Б., Восточные Отцы ІV-го века, Париж, 1931, с. 72.
[14]. Пак там, с. 72.
[15].Василий, Велики, св., „Опровержение на защительную речь . . .“ Творения . . ., т. І, 462.
[16]. Ср. Цоневски, Ил., пос. съч., с. 30-32; Коев, Т., пос. съч., с. 70; Спаский, А., пос. съч., с. 519-532; Флоровский, Г. В., пос. съч., с. 76; Поснов, М. Е., История християнской церкви (до разделение Церквей – 1054)), Брюссель, 1964, с. 361; Ehrgard, Altchristliche Literatur, Freiburg, 1900, B. I, S. 626; Dehhard, H., Das Problem der Abh ngigkeit des Basilius von Plotin, Berlin, 19644.
[17].Ср. Болотов, В. В., пос. съч., с. 25, 36; Спаский, А., пос. съч., с. 645.
[18]. Ср. Спаский, А, пос. съч., с. 18.
[19].Цоневски, Ил., пос. съч., с. 32.
[20]. Василий, Велики, св., «К Амфилохию …» (№225), Творения .., т. ІІІ, с. 281.
[21].Пак там, «К тому же Амфилохию . . . . .» (№227), с. 284.
[22]. Ср. Василий, Велики, св. Беседы на Шестоднев, Бес. ІV, т. І, Творения …, с. 34-42.
[23]. Пак там, Бес. ІІІ, т. І, с. 33.
[24]. Ср. пак там, Бес. V, т. І, с. 42-52.
[25]. Пак там, Бес. ІХ, т. І, с. 87.
[26]. Пак там, Бес. ІХ, т. І. С. 92-93.
[27]. Пак там, Без. ІІІ, т. І, с. 34.
[28]. Ср. Киприян (Керн), архим. Проф., Золотой Век Святоотеческой письмености, Париж, 1964, с. 86-88.
[29]. Василий, Велики, св., ,,К тому же Амфилохию…(227), Творения…, т. ІІІ, с. 284.
[30]. Ratzinger, J., Einfuhrung in das Christentum, Munchen, 1968, S. 51.
[31]. Василий, Велики, св., Тварения.. ,,Беседы на Шестоднеев“. т. І, с. 5.
[32].Василиий, Велики, св., «К Амфилохию…» (№225), Творения…., т. ІІІ, с. 282.
[33].Ср. Флоровский, Г. В., пос. съч. с. 70.
[34].Василий, Велики, св., пос. съч., с. 2В2.
[35]. Ср. Православня богословская энциклопедия, т. ІІ, Петроград, 1901, с. 769.
[36].Василий Велики, св., Творения…»К тому же Амфилохию» (№226), т. ІІІ, 283.
[37].Пак там, «Опровержение на защительную речь…», т. І, с. 474.
[38].Ср. пак там, т. І, с. 474.
[39].Ср. пак там, т. І, с. 474.
[40].Пак там, ,,К Амфилохию…”, т. ІІІ, с. 282.
[41].Пак там, с. 283.
[42].Пак там, ,,Опровержение на защитительную речь…”, т. І, с. 473.
[43].Пак там, с. 473.
[44].Пак там, с. 473.
[45].Eisler, R., Worterbuch der philosophischen Begriffe, Berlin. 1910, S. 1448.
[46].Василий, Велики, св., ,,Опровержение на защительную речь …,” Творения …т. І, с. 471.
[47].Ср. Асмус, В. Ф., Античная философия, Москва, 1976, с. 273/275.
[48].Василий, Велики, св., пос. съч., с. 465.
[49].Пак там, с. 466.
Първо изображение – авторът на статията, проф. д-р Антоний Хубанчев. Източник – Гугъл БГ.
Поставената тема ни насочва към онази част от екзегетическото творчество на великия учител на вселенската Църква св. Иоан Златоуст (347-407), която има за предмет старозаветните писания: а) цялостно тълкуване на книга Битие под формата на 67 екзегетически беседи[1], 8 слова върху текстове от първите три глави на тази книга[2] и 6 беседи за сътворяването на света[3]; б) 5 слова за Ана[4] и 3 беседи за Давид и Саул из повествованието на книга Царства[5]; в) поредица тълковни беседи върху 60 псалома (Псаломи 4-12, 43-49, 108-117, 119-150[6]); г) пълно тълкуване на пророческата книга на Исаия[7] и 6 отделни беседи върху пасажа 6:1 от същата книга[8]; д) последователно изяснение на 12-те канонични и на 13-та неканонична глава от книгата на пророк Даниил[9]; е) многобройни откъслеци-извадки от други съчинения на светителя с екзегетичен характер – тук спадат книгите Иов[10], Притчи Соломонови[11] и Иеремия[12]; ж) и на последно място – редица библейско-богословски и омилетични размишления върху теми и текстове като: „За това, че четенето на Свещеното Писание е полезно[13]„, „Обяснение на това, че неясността на пророчествата относно Христа, езичниците и отпадането на юдеите е полезна[14]„, „Още за неясността на Стария Завет[15]„, „Един е Законодателят иа Стария и Новия Завет[16]„, „Беседа за Мелхиседек[17]„, две беседи върху Псалом 48:17[18], 8 слова „Против юдеите[19]“ и други.
1.В тази връзка следва да се отбележи, че св. Иоан Златоуст, който остава в историята на Църквата ненадминат по дълбочина и озарение познавач на духа и буквата на Писанието, е посветил целия си живот на изучаване, изяснение и благовестване на богооткровените библейски истини. За него по-специално първата част от библейския сборник – Стария Завет – е преди всичко и най-вече божествено Писание[20]. По-точно така бива наричано Моисеевото петокнижие[21], както и книгата на пророк Исаия, на която светителят се позовава (40:22) при разсъжденията си върху всеобхватността и величието на небесния свод[22]. Писмената на старозаветните книги се отличават с небесен произход[23] и съдържат в себе си изобилие от дарове на Светия Дух[24]. Псалмите са наситени с божествени мисли[25], и поради възвишения си характер представляват „духовни писания“ (ta pneumatika[26]). Повествованието на книга Битие и виденията на пророк Исаия са изпълнени с божествени слова, изрази и разпоредби[27]. Ето защо старозаветните произведения св. Иоан Златоуст категорично обозначава като „свещени[28]„, „божествени книги[29]„. Според него старозаветните писатели са особени проводници на Божия Дух, тъй като чрез тях Сам Бог беседва с човеците[30]. Дух Свети е Този, Който говори чрез устата на свещените автори[31]. Чрез откровение Моисей получил своите познания, отразени в книгите му, тъй като в него е действал Дух Свети[32]. „Моисей не говори от себе си, но онова, което му е внушила благодатта на Духа[33]„. Мислите, изразени чрез вдъхновения псалмопевец и пророк Давид са мисли на самия Бог[34]. Особено значителни в това отношение са разсъжденията при изяснението на Псалом 44:1 („Из сърцето ми се изля блага дума;… езикът ми е перо на бързописец“): „Този който говори от себе си, той се спира и забавя като обмисля, съчинява, затруднява се и поради незнание, и поради неувереност, и поради мнителност и в много неща бързината на неговата реч среща спънки. А когато Духът движи ума, тогава нищо не представлява пречка, но както водният поток, изливайки се, тече с буйна стремителност, така и благодатта на Духа се носи с голяма бързина, като всичко ражда леко,… удобно[35]„.И тъй, според св. Иоан Златоуст старозаветните книги неизменно носят печата на своя божествен произход – нещо, което по несъмнен начин свидетелства за тяхната висока религиозна ценност в сотириологичен план.2.От друга страна, възхищението и благоговението на св. Иоан Златоуст пред Стария Завет се основава на дълбокото му съдържаниеоткъм идейно богатство и възвишени цели. Затова четенето на Писанието трябва да се придружава и от усърдно изследване на глъбината от съдържащи се в него истини. По този начин читателят се потопява в едно истинско море от спасителни библейски истини. Скритото в земята съкровище остава безполезно за тези, които ходят върху него, докато не бъде разкопано и оползотворено. Ако четенето на древните пророчества е достатъчно самò по себе си, апостол Филип не би попитал етиопския велможа, който държал в ръцете си свитъка на пророк Исаия и недоумявал над предсказанието за страдащия „Евед Яхве“ (Раб Господен) от глава 53: „Разбираш ли това, което четеш?“ (Деяния апостолски 8:27-35[36]). Като сравнява божественото Писание на Стария Завет с извор, от който изтичат пълноводни потоци, св. Иоан Златоуст подчертава, че не е възможно да се обхване цялото съдържание на словото Божие; тъкмо поради това богатството на това съкровище е голямо и потоците от този духовен източник са изобилни[37]. Голяма духовна сила и неизказано богатство от мисли могат да се открят дори и в краткия израз или отделна дума[38], които в същото време съдържат поразителна правдивост. Това дава основание светителят в хода на своите размисли над разказа за библейската космогония (Битие глава 1) да възкликне: „Как може достойно да се възхвали точността на божественото Писание[39]„; и още – „В Писанието няма нито една дума, нито една черта, в глъбината на която не би се намирало голямо съкровище[40]”. Ето защо в Стария Завет няма нищо излишно и маловажно, нищо не е казано „просто и напразно[41]„, а всичко в него е „за наша полза[42]„с оглед нашето спасение[43]. В божественото Писание нищо не е изречено без цел, тъй като всичко в него е дадено чрез Светия Дух. Тази възвишена цел се изразява в обновата и спасението на човешкия род. Изобщо назиданието е постоянна тема за старозаветните писатели. Така пророк Моисей разкрива тайните, свързани със сътворяването на света, появата на човека и началото на човешката история, именно с назидателна цел – да приведе човека към познание на истинския Бог[44].Такава е и целта на дивните по своя характер исторически повествования, изложени в боговдъхновените книги, които изобразяват пред нас живота на старозаветното човечество от първосъздадения Адам до боговъплъщението като поредица от подвизи и падения на праведници и грешници[45]. В псалмите пък е заложено очакването, щото тези, които ги четат и пеят, да усвоят добродетелния и целомъдрен живот, като избягват злото и благоговеят пред Божиите заповеди[46]. На свой ред пророчествата са изречени не само за узнаване тайните на бъдещето, но и за привеждане към благоразумие и усърдие в добродетелта[47].
Според изначалния Божи промисъл съдействие при осъществяване на тези възвишени цели на старозаветното откровение са оказвали ангелските сили, които не само присъствали при Синайското законодателство, но и вземали участие във всички събития от старозаветната библейска история (Евреи 2:2)[48].
Но старозаветното Писание за Златоуст представлява книга, предназначена за човеци. Затова тук възвишените истини и цели на Откровението са изложени по човешки (anthropinos), със средствата на подчертания антропоморфизъм. Когато ние разговаряме с варвари, употребяваме техния език; когато поучаваме деца, ние се приспособяваме към техния начин на говор – така и словото Божие използва подходящи изрази, за да въздейства върху старозаветните люде, които по нрав и живот се отличавали с грубост (pachytes[49]). В този смисъл св. Иоан говори за synkatabasis, тоест за „снизхождение“, приспособяване на Писанието откъм изразна форма предвид човешката немощ[50]. Необходимостта и наличието на божествено „снизхождение“ се обуславя от самата същност на Откровението. Като всесъвършен и безкраен Дух Бог по Своето същество и свойства е непостижим не само за обикновените люде, но така също и за пророците[51]. И ако старозаветното Откровение не бе ни удостоило със „снизхождение“, тоест ако не ни говореше по човешки начин (антропоморфично), ние не бихме разбрали нито една от неговите дълбоки по съдържание и възвишени по цели истини.
3.На трето място непреходната ценност на Стария Завет според св. Иоан Златоуст се потвърждава и доказва чрез възвестените, а след това и осъществени древнипророчества, които представляват неговата сърцевина. В тях, съветва великият светец на Църквата, има много сенки и тъмни предсказания – затова нека не търсим тук яснота, както не търсим постоянна светлина в мълнията, но само се любуваме на нейното проблясване[52]. Пророческите вещания са изречени чрез „обхванати (lambanomenoi) от Духа“ избрани мъже[53], чиито „сърца… са били вдъхновени от благодатта на Светия Дух[54]„. Тъкмо поради това, „макар и думите на пророците да са тежки, все пак няма нищо по-сладко от тях[55]„. Старозаветните пророчества при св. Иоан се делят на две групи:
а) такива, които са се сбъднали още в Стария Завет, като например точните по място, време и вид предсказания за четирите тежки робства, преживени в юдейската история[56]: египетско робство в края на Патриархалната епоха (срв. Битие 15:13, 14, 16; Изход 5:16); вавилонски плен (VI век преди Христа), предсказан от пророк Иеремия (29:10,14) и потвърден като изпълнение при пророк Даниил (9:2, З[57]); сирийски плен при Антиох IV Епифан (II век преди Христа) като изпълнение на Данииловото видение (глава 8) за борбата между овена (Мидо-персийското царство) и козела с малкия рог (Гръко-македонската империя на Александър Велики[58]); и най-после – римски плен (I век преди Христа), характерен с превземане на Иерусалим и опустошение на храма – събития, предсказани в откровението на Даниил за 70-те седмини до появата на Помазаника-Княз (9:24-27[59]);б)пророчества с месиански характер, които са се изпълнили в Новия Завет: боговъплъщение, раждане на Спасителя от Девица, от дома Давидов, в град Витлеем[60] и така нататък. Особен тълковен акцент св. Иоан Златоуст слага върху старозаветните свидетелства за месианските предобрази (лица и събития из библейската история). Ето някои от тях:
Когато св. Иоан Златоуст изяснява Исаия 9:1-2, на риторичния въпрос „каква е тази светлина“, той отговаря по следния начин: „С идването на Христа светлината се роди във Витлеем и оттук тя изгря за народите[61]„. За сравнението „суха земя“ при пророк Исаия (53:2) е отбелязано: „пророкът нарича (така) неискусобрачната Дева, чужда на всякакво съпружеско съчетание[62]„. Юношата Иосиф, бъдещият библейски патриарх, е предобраз на Иисуса Христа: „както Иосиф отишъл да посети братята си, а те без да уважават нито братството, нито повода за неговото посещение, първом са искали да го убият, а след това го продали на другоземци, – така и нашият Господ, по Своето човеколюбие, е дошъл да посети човешкия род, приемайки свойствената ни плът и благоволявайки да стане наш брат[63]„. Пророк Исаия (40:3, 4) е предсказал появата иа Кръстителя Господен св. Иоан Предтеча[64]. Жертвопринасянето на Исаак (Битие глава 22) е предобраз на Кръста Христов[65]. Така също и Моисеевият жезъл е образ на Кръста, с чиято сила Христовото учение се е разпространило в древност[66]. Пряко указание за Христовото възкресение може да се съзре в поглъщането на Иона от морското чудовище[67]. Към Църквата Христова следва да се отнесе изразът „насаждение на Господа за Негова слава“ (Исаия 61:3 б[68]), както и предобразът на Юдовия син от Тамар Зара (поради което тези лица са споменати в новозаветната генеалогия на Иисуса Христа[69]). Разглеждайки Псалом 117:17 („Няма да умра, но ще живея и ще разгласям делата Господни“), светителят сочи, че тук се съдържа още едно старозаветно предначертание на образа на Възкресението[70].
В светлината на тези, както и на още много други текстове и идейни съприкосновения между Стария и Новия Завет, изпъква особено силно месианското предназначение и стойност на „съюза“ (еврейски „берит“) до Христа като подготовка за благодатните времена на Христовата църква. Към този извод ни насочват следните разсъждения на св. Иоан Златоуст: „Ние можем да представим ясни и очевидни признаци, които напълно доказват, че те (тоест старозаветните пророци) са били боговдъхновени (theopneustoi) и не са говорили нищо от себе си, а по вдъхновение от божествената и наднебесна благодат. Всъщност всичко казано чрез тях се изпълнява и всичко се оправдава чрез събитията, стига да се взреш в старозаветните или новозаветни предсказания. Така всичко казано чрез пророците за юдеите се е изпълнило и това изпълнение е очевидно за всички, точно така както и казаното за Христа в Новия Завет; тъкмо това най-вече доказва, че Писанието на онзи и на другия (тоест на Стария и Новия Завет) е божествено (theia graphe). А пък ако то е божествено, тогава всичко казано в него за Бога е истинско[71]„. Редица епизоди от земния живот и обстоятелства при изкупителната Голготска жертва на Иисуса Христа намират своето точно предсказание в Стария Завет: Матей 21:5=3ахария 9:9; Матей 21:12 и Иоан 2:15=Псалом 68:10; Μатей 26:23=Псалом 40:10; Матей 27:3-10=Псалом 108:1,8-10; Матей 26:62, 63, 67=Исаия 53:7-9; Лука 19:27=Псалом 2:4, 5; 21; Исаия глава 53 и много други[72]. Именно на фона на това „съгласие между Стария и Новия Завет“ (symphonia раlaias kai kaines diathekes[73]) силно изпъква промислителната мисия и предобразователното значение на древното пророческо благовестие, чиято „слава… се състои в това – да привежда към Христа[74]„. Следователно и от месиански аспект преценен, Старият Завет заема своето основоположно място в Божието домостроителство, тъй като през 13-те века от Моисей до Христа именно той е бил „светилник, светлина и живот (lychnos, phos kai zoe) за подзаконния човек, както и „венец и съвкупност от блага[76]“ за неговите очаквания по обещания Примирител.4.Св. Иоан Златоуст в своите екзегетически беседи и изяснения върху старозаветните книги изхожда от напълно възприетия през IV век за всеобща църковна употреба гръцки превод на 70-те тълковници (Septuaginta). Има се предвид, разбира се, Лукиановата рецензия от края на III век, която съвременникът на Златоуст блажени Иероним в своя „Предговор към книгата Па- ралипоменон“ отбелязва като меродавна за Цариградската и Антиохийска църква. Трябва да се знае също така, че св. Иоан Златоуст на места свободно и по памет възпроизвежда библейския текст, често си служи с парафрази, но предимно цитира буквално, като изглежда при произнасяне на проповеди е имал пред себе си гръцкия текст на Стария Завет в писмен вид. Следва да се отбележи и друго – че той е имал под ръка такива недостигнали до нас библейски ръкописи, които на места показват значителни разночетения – нещо, което е от голямо значение за текстовата критика на Septuaginta и на славянската Библия[77]. Последното най-вече е характерно за тълкуването на книга Битие. Св. Иоан Златоуст при своята екзегетическа и омилетична дейност се е ползвал и от паралелно дадените в Хекзаплата на Ориген (175-254) преводи на Акила, Симах, Теодотион, както и от други анонимни преводи. Тях той умело ползва и цитира на много места при тълкуванията си върху редица старозаветни книги. Но все пак светителят е отлично запознат с историята, характера, приложението и екзегетическото значение на извършения през първата половина от III век преди Христа при Птоломей Филаделф превод на 70-те тълковници[78]. Заедно с това обаче той е имал ясното съзнание, че в края на краищата книгите на Стария Завет първоначално са били написани на еврейски език и че в гръцката версия не е възпроизведен буквално дума по дума оригиналният еврейски пратекст на словото Божие[79]. Това поражда необходимостта – при едно задълбочено тълкуване на дадена старозаветна книга – да се търси собствената мисъл на свещения автор, изразена първоначално на еврейски език и съхранена в еврейската Библия. Но дали св. Иоан Златоуст е знаел староеврейски език, отнасял ли се е с доверие към еврейския оригинал на Писанието и какъв дял имат тези обстоятелства към неговото отношение спрямо Стария Завет?
Беседите на Златоуст върху книга Битие и върху псалмите са били произнесени в Антиохия. Първоначално те били предназначени за местните християни. По-точно беседите върху книга Битие прозвучали под формата на проповеди от амвона на антиохийския храм „Палеа“, „основан от ръцете на апостолите[80]„. Тези тълковни омилии върху книга Битие и псалмите били адресирани към онези антиохийски християни, които, „водейки се по обичая“, „следвали юдеите[81]„, като посещавали техните синагоги или участвали в празниците и постите им[82]. Сближението и контактите на антиохийските християни с многобройното тукашно еврейско население неминуемо водело до усвояване и употреба в някаква степен на еврейския език (в негова по-късна арамейска форма) и в Антиохийската църква. Интересна в това отношение е бележката в предговора към тълкуването на псалмите при Гръцката патрология на Migne[83]: „Тези християни при посещението на синагогите са слушали без съмнение юдеи, говорещи по еврейски и навярно са разбирали този език.“ Св. Иоан бил антиохиец по рождение. Доста време от служението си прекарал в Антиохия. Затова той ще е знаел и ползвал този език, макар не в такова съвършенство като блажени Иероним, презвитер Лукиан и презвитер Доротей. Впрочем у св. Иоан се забелязва будно езиково самосъзнание и себекритичност, тъй като на места той се позовава на такива, които са „в точност запознати (akrebos eskemenoi) с еврейски език[86]„. Безспорно Златоуст ще е чел Стария Завет в оригинал на староеврейски език, пряко признание за което представляват думите, с които започва тълкуването си над Псалом 44: „Желая сега (тук) да се съберат всички юдеи и елини (тоест езичници). (Пред тях), вземайки книгата от юдеите (тоест библейската книга „Техилим“ – псалми), искам да прочета този псалом[87]„. И наистина при едно внимателно проследяване на екзегетическите беседи на светителя върху псалмите могат да се открият 32 еврейски отделни думи или изрази, извлечени от еврейската свещена книга „Сефер Техилим“ (книга на хваленията), при наличието на ценни исагогически и екзегетически указания. Типичен пример представлява заключителната при някои псаломски стихове еврейска дума selah (в транскрипцията на Златоуст – sel), срещу която в гръцкия превод на 70-те стои diapsalma. Последното св. Иоан превежда по два иачина: само веднъж „постоянно[88]„, а навсякъде другаде: „промяна на тона[89]„.Така в „Предговора към беседите върху псалмите“ той говори за Давид, че съставил всеки свой псалом в мерена реч и с указание, кой хор да ги изпълнява: „Ако пък той (тоест Давид) посочвал да се спре по средата на псалома и да се предаде следващата част от псалома на друг хор, то такова приемство на псалмопението се наричало „промяна на тона“ (diapsalma[90]). Доказателства за предпочитане на еврейския текст, както и за употреба на еврейски думи и изрази, се срещат така също и в тълкуванията върху книга Битие. Тук сред цитираните библейски пасажи могат да се наброят около 80 случаи на отклонения от гръцкия текст в полза на еврейския оригинал[91]. По правило св. Иоан Златоуст често се спира върху етимологията на редица еврейски собствени имена (Наид, Ной, Евер, Авраам, Сарра, Мелхиседек, Яков, Израил, Зара, Фарес и други), които съответно биват превеждани и обяснявани. Същото се наблюдава при неговото тълкуване[92] и беседи[93] върху книгата на пророк Исаия. Най-вече за книгата на пророк Иеремия може определено да се каже, че е тълкувана при непосредствено ползване на еврейския текст, необходим за справки и изяснения към гръцкия превод, с отделни предпочитания на оригинала пред Septuaginta. Ръководното правило тук е, че „еврейският текст съдържа по-изразителен смисъл[94]„. Благодарение на добрите си познания в областта на еврейския език св. Иоан Златоуст често прави подходящ и верен филологически разбор на отделни понятия. Пример – при изяснението на Иеремия 1:11б той предлага два преводни варианта: „виждам бодърстващ жезъл“‘ и „виждам орехòв (вместо „миндалов“ от еврейския текст) жезъл“[95]. Посочени са съответните основания: „По еврейски „бодърстване“ и „миндалово дърво“ се обозначават с една и съща дума[96]. Тук се има предвид спорната дума saqed, която може да се изведе от глагол saqad („бдя, бодърствам“, както е преведено във Вулгата: virgam vigilantem ego video), а може да се схване така също като название за миндалово дърво (срв. Битие 43:11; Числа 17:23 според българската синодална Библия, а според Масоретския текст – 17:8; Еклисиаст 12:5). Същият маниер на изяснения се среща и при еврейската дума hasor (според неговата транскрипция „асор“) от Иеремия 49:28а със значение на „двор“ и на географско название за град[97]. Прави силно впечатление още обстоятелството, че евраизми, останали непреведени в Septuaginta, при тълкуванията на св. Иоан Златоуст надлежно се превеждат и изясняват: Aitham (срещу еврейското yetan „силно“; Иеремия 49:19[98]), Phorthommin (partemim – „благородници“; Даниил 1:3), Eir (ir, предадено със значение иа „светлина“, „сияние“; Даниил 4:10[99]) и други.Следователно Златоустият тълкувател и проповедник на старозаветното Писание пристъпва с пълно доверие към еврейския текст на словото Божие, ползва го умело и авторитетно с цел да достигне глъбините на съдържащите се в него боговдъхновени мисли, пророчества и наставления, които първоначално са изказани и записани на матерния език на свещените писатели. Това обстоятелство на свой ред и по свой начин красноречиво потвърждава високата ценност на старозаветното Откровение, в най-пълна мяра достъпно и усвояемо чрез еврейския оригинал на своя автограф.
5.При внимателен анализ на екзегетическото творчество на св. Иоан Златоуст неизбежно се налага изводът, че божественият характер на наситените с богато идейно и пророческо съдържание старозаветни писания обуславя наличието на друга една характеристика – духовната красота на Откровението до Христа.
а)Сам по себе си Старият Завет грее с неземен блясък като чисто злато. В металическите рудници – разсъждава светителят във втората си беседа върху пророк Исаия – рудокопачите с много мъка успяват да се доберат до самородни метали, защото в повечето случаи изкопаното е примес от метали, земя и други вещества. А при Писанието не е така. То направо предлага самородно злато, защото словата Господни са слова чисти, „сребро, очистено от пръст в горнило, седем пъти претопено“ (Псалом 11:7). Духовният метал на Писанието не изисква обработка. Той се доставя като готово за притежание съкровище на тези, които търсят в него богатства. Достатъчно е само да бъде открито това съкровище, за да блеснат пред нас скъпоценните му камъни[100]. Разкривайки по този начин духовната красота на Писанието, св. Иоан Златоуст в началото на тълкуванието си върху Битие 15:7-8 съвсем конкретно посочва нейния свръхестествен източник – Божествената благодат: тези, които се занимават с човешка мъдрост (тоест писателите), полагат много старания, за да постигнат изящество на словата си. А при старозаветното Писание се наблюдава точно обратното – тук не се цели някаква външна красота или изкусно съчетание на думи, тъй като „то притежава в самото себе си Божествена благодат, която придава блясък и красота на неговите слова[101]„. Тъкмо поради това четенето на Писанията разкрива пред духовния взор на читателя божествено дивен килим от благоуханни цветя и въвежда в един необикновен рай на сладостта, превъзхождащ прадревния рай в Едем[102].б)Духовната красота на Стария Завет се откроява най-ярко чрез обаятелните образи на нейните проводници сред човешкия род – свещените писатели. Нравствена чистота краси техните души, които са чисти съдове, достойни за благодатта на Светия Дух. Така Моисей бил мъж свят, верен на Бога, извисен до състояние да бъде в общение с Вечносъществуващия повече отколкото всеки друг смъртен[103]. Поради своето величие той е глава и стълб на старозаветните пророци[104]. Усвоил най-дълбоката за древността светска мъдрост във фараоновия двор, той заедно с това е бил изпълнен с духовно знание, като същевременно бил силен в слово и във всяка добродетел – той, най-дивният в свещената древна история и най-кроткият изсред всички люде по земята[105]. А великият пророк Давид със своето съкровище от псалми е общ учител за вселената[106]. Едва след като сърцето му било очистено от греховете чрез благодатта на Духа, той е могъл да излее от глъбините на душата си слово благо[107] и да въплъти през живота си такива възвишени добродетели, като пламенна любов към Бога, голямо търпение и великодушие[108]. Със силни изрази, сравнения и назидателни характеристики св. Иоан Златоуст вае пленителните образи и на четиримата велики, заедно с дванадесетте малки пророци – всички те истински присъстват чрез изречените и записани в книгите им мисли, които от своя страна са изображения на техните души[109]. Дълга е поредицата обаятелни образи, които излъчват чрез живота и добродетелите си духовната красота на ста- розаветното Писание. Тук поне трябва да бъдат споменати достойните от стародавните дни жени Сарра, Ревека, Рахил, Раав, Рут, Ана и Сусана, а сред праведниците – Самуил, Иов, Даниил и много други. Техният духовен чар и пример за подражание светителят представя с думите: „Както цъфтящата ливада предлага на погледите… различни и разнообразни цветове, така и божественото Писание ни посочва добродетелите на праведните – не за това, обаче, щото само мимоходом да бихме се наслаждавали от тяхното благоухание, тъй както се наслаждаваме от благоуханието на цветята – но затова, щото постоянно да бихме събирали оттук плодове за своя полза[110]„.
в)Божественото Откровение до Христа не само притежава духовна красота, заключена сред писменàта на свещените книги. Старият Завет излъчва тази красота, тъй като последната е предназначена за преподаване и усвояване чрез четене и слушанена словото Божие. Получил по такъв начин достъп до богооткровеното идейно богатство, читателят или слушателят преживява в душата си благотворно въздействие.Върху тази незрима тайна на библейската красота се спира на много места в своите екзегези св. Иоан Златоуст с разсъждения в следните насоки: Велико благо е четенето на божественото Писание. То умъдрява душата, извисява мисълта към небесните висини, подбужда човека към чувство на благодарност към Бога, предпазва го от пристрастие към земното и води до ревност към подвизите на добродетелта[111]. В старозаветното Писание читателят може да открие за себе си лек срещу всяка житейска скръб и нещастие, тъй като от четенето на свещените книги душата се озарява от светлината на Слънцето на правдата, освобождава се от всякаква греховна нечистота и се потопява в сладостта на дълбокия мир и спокойствие[112]. Ето защо, „упражнението в четенето на божествените писания представлява тихо пристанище, нерушима стена, непоколебима крепост, неотнимаема слава, несъкрушимо оръжие, ненакърнимо благополучие, постоянно удоволствие… То прогонва унинието, запазва благоразположението, бедния прави по-богат от богатите…, грешника прави праведник…, прогонва злобата, възвръща към добродетел[113]„.
г)Тъкмо поради това св. Иоан Златоуст в цялостното си тълковно творчество върху Стария Завет е вложил едно основно назидание: съдържанието на преподаваното и предназначено за спасение на човека[114] Писание трябва да бъде усвоявано чрез четене. Провъзгласен е принципът: „Четенето на Писанията е събеседване с Бога[115]„. От всички негови омилии и тълкувания се разнася един и същ призив: за постоянстване в четенето[116], за занимания със свещените книги по домовете[117], за всеобщо благоговение пред Писанието от мъже и жени, монаси и миряни[118]. Безусловно четенето трябва да се придружава с прилежност, задълбоченост и трезвост[119], а най- вече със съответно духовно настроение, защото „(пророческите) писания, четени без вяра, не биха могли да принесат полза на четящите[120]„. Човек трябва да разтвори дверите на сърцето си, за да вкуси и види „колко е благ Господ“ (Псалом 33:9), или по златоустовски казано: „Писанието не е дадено за това – да го имаме в книги, но за да го начертаем в сърцето си[121]„. Успоредно с това, освен чрез личния си пример, ненадминатият изследовател и възвестител на богооткровените истини твърдо подчертава потребността и от теоретични занимания над буквата и духа на Писанието: „Велика е силата на божественото Писание и огромно е богатството от мисли, скрито в неговите слова. Затова ние трябва с точност… много да го изследваме, за да получим от него плода на обилната полза[122]„.
Тази изповед на златоустия първомайстор на екзегетическата омилия и на властното живо слово ни отвежда към тайната на неговото недостижимо по плодовитост, оригиналност и дарование библейско богословие, което се базира преди всичко на едно дълбоко познаване непреходните ценности от Стария Завет и на едно съпричастие с вечната му духовна красота.
_________________________
*Доклад, четен на 30 януари 1977 година в аулата на Духовната академия в София, по повод празника на Св. Трима Светители, публикуван по-късно в Духовна култура, 1977, кн. 3, с. 21-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1].J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, series graeca, t. LIII- LIV, col. 1-579.
[2].Μignе, PG, t. LIV, col. 581-620.
[3].PG, LVI, 429-500.
[4].PG, LIV, 631-676.
[5].PG, LIV, 676-708.
[6].PG, LV, 35-498.
[7].За глава 1-8: no PG, LVI, 11-94; за глава 9-64: по Творения св. Иоанна Златоуста, τом VI, книга I, Санкт Петербург, 1900 (руският превод е направен въз основа на латинския превод от арменски, Венеция, 1887).
[8].PG, LVI, 97-142.
[9].PG, LVI, 193-246.
[10].PG, LXIV, 506-656.
[11].PG, LXIV, 660-740.
[12].PG, LXIV, 740-1038.
[13].PG, LI, 87-98.
[14].PG, LVI, 163-175.
[15].PG, LVI, 176-192.
[16].PG, LVI, 397-410.
[17].PG, LVI, 257-262.
[18]. PG, LV, 500-517.
[19].PG, XLVIII, 843-942.
[20]. Д. Леонардов, Учение св. Иоанна Златоуста ο боговдохновенности Библии, в: Вера и разум, 1912, т. I, с. 353.
[21]. Homilia X in Genesim (PG, LIII, 85, 88, 507 sq.).
[22]. Contra anomaeos, hom. II, 7 (PG, XLVIII, 717).
[23]. Adversus oppugnatores vitae monastice, PG, XLVII, 362.
[24]. De utilitate lectionis scripturarum, PG, LI, 88.
[25]. Expositio in psalmum XLVIII (PG, LV, 499).
[26]. Expositio in psalmum XLI (PG, LV, 156).
[27]. In Genesim, homilia XV; XVI (PG, LIII, 119, 121, 129). Interpetatio in Isaiam, cap. I (PG, LVI, 13).
[28]. In Genesim, homilia XXIX (PG, LIII, 262).
[29]. Interp. in Is. II, 2 (PG, LVI, 110).
[30]. De utilitate…, PG, LI, 90.
[31]. In Genesim, homilia XV (PG, LIII, 120).
[32]. Творения…, t. VI, c. 376, 230.
[33]. In Genesim, homilia IV (PG, LIII, 41).
[34]. Expositio in psalmum VII (PG, LV, 91).
[35]. Expositio in psalmum XLIV (PG, LV, 184-185).
[36]. Homiliae in quaedam loca NT (PG, LI, 148).
[37]. In Genesim, homilia III, X (PG, LIII, 32, 85).
[38]. In Genesim, homilia XVI (PG, LIII, 126).
[39]. In Genesim, homilia X (PG, LIII, 87).
[40]. In Genesim, homilia XXI (PG, LIII, 175).
[41]. In Genesim, homilia X (PG, LIII, 85).
[42]. In Genesim, homilia LVIII (PG, LIII, 506).
[43]. In Genesim, homilia XLIV (PG, LIV, 410).
[44]. In Genesim, homilia IV (PG, LIII, 41).
[45]. PG, LII, 472, 473.
[46]. Exp. in ps. III (PG, LV, 35).
[47]. Interpr. in Is. VII (PG, LVI, 77); Exp. in ps. XLVIII, 6 (PG, LV, 231).
[48]. Ad Hebraeos, hom. III (PG, LXIII, 32).
[49]. Expositio in psalmum VI (PG, LV, 71).
[50]. In Genesim, homilia X, III (PG, LIII, 88, 35).
[51]. Contra anom., hom. I (PG, XLVIII, 704-706).
[52]. Interpr. in Danielem VII (PG, LVI, 233).
[53]. Intsrpr. in Is. I (PG, LVI, 14).
[54]. Толк. на прор. Исаию XVI (Творения…, τ. VI, с. 152).
[55]. Interp. in Is. V (PG, LVI, 65).
[56]. Adversus iudaeos V, 5 (PG, XLVIII, 891).
[57]. Ibidem.
[58]. Ibidem, V, 5-8 (PG, XLVIII, 892-896).
[59]. Ibidem, V, 9.
[60]. Ibidem, 2, 3 (PG, XLVIII, 815-817).
[61]. Толк. на прop. Ис. IX (Творения…, т. VI, с. 112).
[62]. Ibidem, с. 321.
[63]. In Gen., hom. LXI (PG, LIV, 528).
[64]. In Matthaeum, hom. X (PG, LVII, 187).
[65]. In Genesim, homilia XLVII (PG, LIII, 342).
[66]. Expositio in psalmum CIX (PG. LV, 269).
[67]. In Matthaeum, hom. XLIII (PG, LVII, 458).
[68]. Толк. на прор. Ис. LXI (Творения…, τ. VI, с. 466).
[69]. In Genesim, homilia LXII (PG, LIV, 535); In Matthaeum, hom. III (PG, LVII, 34-35).
[70]. Expositio in psalmum CXVII (PG, LV, 334).
[71]. Expositio in psalmum IV (PG, LV, 57).
[72]. Adversus iudaeos, 4 (PG., XLVIII, 818-819).
[73]. In Genesim sermo IV (PG, LIV, 594).
[74]. In Epist. II ad Cor., hom VII (PG, LXI, 445).
[75]. In Gen., sermo VIII (PG, LIV, 617).
[76]. Ibidem, PG, LIV, 618.
[77]. Срв. Т. Елеонский, Послесловие (Творения…, τ. IV, с. 884-902).
[78]. Adversus iudaeos, I, 6 (PG, XLVIII, 852); In Genesim, homilia IV (PG, LIII, 43); Fragmenta in Job, PG, LIV, 52 (относно текстово-критичния знак obelus).
[79]. In Genesim, homilia IV (PG, LIII, 43); De prophetarium obscuritate II (PG, LVI, 178).
[80]. PG, LI, 77.
[81]. In Genesim, homilia XII (PG, LIII, 98).
[82]. Adversus iudaeos, 12 (PG, XLVIII, 829); срв. Творения…, τ. IV (Предисловие), с. VI.
[83]. Τ. LV, Praef., p. 13-14).
[84]. Срв. Т. Елеонский, Послесловие (Творения…, т. V, с. 962, заб. 2); архиепископ Филарет Черниговски, Историческое учение об Отцалх Церкви, т. II, С.-Петербург, 1859, с. 324.
[85]. Г. В. Флоровский, Bocточные Oтцы IV-гo века, Париж, 1931, с. 219.
[86]. In Genesim, homilia IV (PG, LIII, 43).
[87]. Expositio in psalmum XLIV (PG, LV, 183).
[88]. Expositio in psalmum CXXXIX (PG, LV, 422).
[89]. Expositio in psalmum XLIII (PG, LV, 177).
[90]. PG, LV, 533.
[91]. Срв. текстово-критичните забележки в: Творения…, τ. IV, с. 55, 115,131 и други.
[92]. Творения…, τ. VI, с. 21, заб. 1, с. 76 (Исаия глава 6), с. 115 (глава 9), с. 281 (глава 48), с. 308 (глава 51 – за свещената тетраграма YHWH), с. 317 (глава 52), с. 333 (глава 54).
[93]. Hom. II, 3 (PG, LVI, 110); In Genesim, homilia XXXV (PG, LIII, 326).
[94]. Fragmenta in Jeremiam, XIX (PG, LXIV, 925).
[95]. Fragmenta in Jeremiam, XLVI 20 (PG, LXIV, 1024).
[96]. Fragmenta in Jeremiam, I (PG, LXIV, 752).
[97]. Fragmenta in Jeremiam,XLIX (PG, LXIV, 1029).
[98]. Ibidem.
[99]. Interpr. in Dan. IV (PG, LVI, 215).
[100]. Interpr. in Is. II (PG, LVI, 110).
[101]. In Genesim, homilia XXXVII (PG, LIII, 341).
[102]. De utilitate…, PG, LI, 87.
[103]. In Johannem, hom. XIII (PG, LIX, 85).
[104]. Epist. ad Olymp. II (PG, LII, 563).
[105]. De mutatione nominum III (PG, LI, 134); In Genesim, homilia XXIII (PG, LIII,200).
[106]. Expositio in psalmum IX (PG, LV, 129).
[107]. Expositio in psalmum XLIV iPG, LV, 183).
[108]. Expositio in psalmum XLI, III (PG, LV, 164, 39).
[109]. Expositio in psalmum CXLV (PG, LV, 521).
[110]. In Genesim, homilia XLIII (PG, LIII, 395).
[111]. In Genesim, homilia XXXV (PG, LIII, 321).
[112]. In Genesim, homilia XXIX (PG, LIII).
[113]. Expositio in psalmum XVIII, 17 (PG, LV, 513).
[122]. In Genesim, homilia XXXVII, 1 (PG, LIII, 341).
Първо изображение: авторът на статията проф. д-р Славчо Вълчанов (1940-2013), старши асистент през 1977 година, когато е публикуван материалът. Източник: Гугъл БГ.
2.В ереста на Несторий св. Кирил вижда отрицание на преискреното и онтологическо съединение в Христа на Божественото и човечеството, отрицание на единия Христос, разсечението Му на „двоица Синове“. И той се обявява преди всичко срещу това, като показва онези разрушителни изводи, които се предопределят и налагат в сотириологията от подобно разсечение. Преди всичко той подчертава „неизреченото сплетение“ и единство. И при това разяснява, че Самият Бог Слово се явява начало и средоточие на това единство – „ние казваме, че Самото Слово, Единородният Син, неизречено роден от същността на Бога и Отца, Твореца на вековете, чрез Когото е всичко и в Когото е всичко, в последните дни по благоволението на Отца е приел семето Авраамово според Писанието, приобщил се е към плътта и кръвта, тоест станал е човек, приел е плътта и я е направил своя, родил се е в плът от Пресветата Богородица Мария“. Казано по друг начин, въплъщението е явление и действие на самия Бог, то е усвояване и възприемане на човечеството от Него – Бог Слово е единственият действащ субект в акта на въплъщението, Самият Логос се е родил човек от жена… В тълкуванието на Несторий св. Кирил вижда своеобразен докетизъм, докетизъм по отношение на Божеството, сякаш въплъщението само се умопредставя, сякаш само в нашето синтезиращо възприятие се обединява двойствеността на Христа… „Ако – разсъждава св. Кирил – Единородният Син Божи, възприемайки човека от досточудния Давид и Авраам, е съдействал за образуването му (в утробата) на Светата Дева, съединил го е със Себе Си, довел Го е до смъртта и възкресявайки Го от мъртвите, Го е възвел на небесата и Го е поставил отдясно на Бога, то напразно, изглежда са учили светите отци, напразно учим ние и цялото боговдъхновено Писание, че Той се е въчовечил. Тогава, разбира се, съвършено се срутва цялата тайна на домостроителството.“ Защото излиза, че не Бог е снизходил и е изтощил Себе Си до рабския образ, а човекът е възвисен до Божествената слава и превъзходство. Тогава движението е отдолу нагоре, а не отгоре надолу… Напротив, св. Кирил непрекъснато подчертава, че Христос не е „богоносен човек“ (ανθρωπος θεοφορος), носеният Бог или носещият Бога, но въплътилият се Бог… „Не човек се е възцарил в нас, а Бог, явил се в човечество“… Единородният е станал човек, а не само е възприел човека… Словото е станало човек и затова е един Христос… В това е единството на Неговия живот и Неговото дело. И само затова то е спасително. Христос е живял, пострадал е и е умрял, като „Бог в плът“ (ως Θεος εν σαρκι), а не като човек… „Ние изповядваме – пише Кирил и съборът до Несторий, – че самият Син, роден от Бога Отца и Единороден Бог, макар и безстрастен по собственото Си естество, с плътта Си е пострадал за нас според Писанието и в разпнатото тяло безстрастно е усвоил за Себе Си страданията на собствената Си плът. По Божие благоволение Той е приел смъртта заради всички, като е предал собственото Си тяло, макар по естество Си Той да е живот и възкресение – за да може в собстветата Си плът като в начатък с неизречена сила да отхвърли смъртта, да бъде първороденият от мъртвите и начатък от умрелите и да открие на човешкото естество пътя за достигане на нетлението“… Това не значи, че страданието се пренася на Божеството. Безстрастието и неизменяемостта на Божествената природа са за св. Кирил самоочевидни и във въплъщението неизменяемото Слово е останало и пребивава такова, каквото е, било е и ще бъде, не е престанало да бъде Бог. Но „домостроително“ Словото стана плът – и страданията принадлежат на „собственото човечество“ на Словото, което не съществува обособено или само по себе си… То принадлежи не на себе си, а на Словото. За св. Кирил е определящо понятието за усвоението (ιδιοποιησις), загатнато още от св. Атанасий. Единосъщното на нас, възприетото от Девата тяло Христово е собствено на Словото в смисъла, в който всеки от нас говори за своето тяло (ιδιον σωμα)… Понятието „усвоение“ при св. Кирил предваря по-късното учение за „въипостасността на човечеството в Христа, развито впоследствие от Леонтий Византийски. Бог Слово се е родил от Дева, дал е Кръвта Си за нас и е „усвоил“ за Себе Си смъртта на Своята плът“… При такова разбиране става не само допустимо, но и необходимо отричаното от Несторий и привържениците му именуване на Светата Дева – Божия майка и Богородица… Защото роденият от Девата бил въчовечилият се Бог, а не човек, отвън присъединен към Бога. Св. Кирил винаги рязко и решително е отхвърлял аполинаризма. Той се изказва срещу Аполинарий и преди да го заподозрат и обвинят в аполинаризъм. Още в тълкуванието на Евангелието от Иоан той подчертава „целостта“ на човечеството в Христа и наличността на „разумна душа“ в Него като субект на скръбта и човешката немощ. И тук той отхвърля всяко смесване на плътта и Божеството и всяко претворяване на плътта в Божествената природа.Съединението на Божеството и човечеството св. Кирил винаги представя като „неслято“ и „неизменно“ (ασυγχυτως και ατρεπτως). Словото стана плът – не чрез превръщане или промяна, не чрез смесване или сливане на същностите, ου κατα μεταστασιν η τροπην… В своето прочуто „второ писмо“ до Несторий св. Кирил изповядва: „Ние не казваме, че естеството на Словото, като се е изменило, е станало плът, нито че То се е превърнало в цялостен човек, състоящ се от душа и тяло. Ние казваме, че Словото по ипостас съединило със Себе Си тялото, одушевено от разумната душа, неизречено и непостижимо за нашия ум, е станало човек, станало е син човешки не само по воля и благоизволение, не само чрез възприятие на лицето (или ролята). Това ние не си представяме като унищожаване на различието между естествата в това съединение, а тъй че Божеството и човечеството са останали в едно неизречено и неизяснимо съединение – съвършени (тоест пълни), явявайки ни единия Господ – Иисуса Христа и Сина… По този начин казваме, че Съществуващият и роденият от Отца преди вековете по плът се е родил и от жена – не така, че Божественото Му естество да е приело начало на битието Си в Светата Дева, и не така, че Той след рождението от Отца да е имал нужда да се роди от нея. Защото безразсъдно и лекомислено би било да се говори, че Този, Който преди всички векове винаги пребивава с Отца, има още и потребността да се роди, за да започне Своето битие. Понеже Той заради нас и заради нашето спасение се е родил от Жена, съединявайки по ипостас (със Себе Си) човешкото естество, то затова именно се казва, че Той се е родил по плът. Не че първо се е родил от Светата Дева обикновен човек, а после върху Него е снизходило Словото, но че То, съединило се с плътта в самата утроба, се е родило по плът, усвоявайки за Себе Си плътта, с която се е родило. Така Го изповядваме ние и в страданието, и във възкресението: не казваме, че Словото Божие по самото Си естество се е подложило на ударите, гвоздейните язви и други рани, защото Божественото естество като безтелесно не е причастно на страданието. Но тъй като на всички тези страдания се е подлагало Неговото тяло, което е Негово собствено, затова ние казваме, че Словото е страдало за нас. Защото Безстрастният е бил в страдащото тяло“… Това изповедание справедливо се смята за едно от най-забележителните творения на св. Кирил – по яркост и точност на мисълта. Характерно тук е отчетливото акцентиране на „усвояването“, на това, че плътта е била собствена на Словото, и всичко, което е претърпявал и изпитвал Христос по човечество, се отнася съм собственото човешко естество на Словото. Пълнотата на човечеството в Христа не е ограничена или накърнена с нищо. Но това е човечеството на Словото, а не особено човешко „лице“. И в този смисъл Въплътеното Слово е „едно със собствената Си плът“ – „Един от две“, „от две същности“, „от две различни“, „от две съвършени“ – ως εξ αμφοτέρων των ουσιων ενα οντα… С такова утвърждаване на единството св. Кирил разяснява и защитава онтологическата действителност или „истинност“ на Въплъщението. И при това той се ръководи преди всичко от сотириологически мотиви. Св. Кирил разяснява и защитава истината на опита и вярата, а не логическа схема, не богословска теория. И той спори не толкова срещу отделни богословски формули. Напразно са го обвинявали, че се хваща за думите и не иска да разбере, че и Несторий, и другите „източни“ са мислили правилно, но са изразявали вярата си на друг богословски език. Той твърдял именно, че те мислят погрешно и във всеки случай неточно, че „източният“ начин на представяне пречи на точното възприемане на единството на Богочовешкото лице и живот. „Източната“ тенденция на „различаване“ преди всичко му се струвала опасна и упорството на „източните“ само оправдавало подозренията му. Самият той не винаги намирал и избирал ясни и точни думи, не винаги се е изразявал внимателно и прецизно. По това се вижда, че той води не толкова богословски диспут, колкото прение за вярата. Той изхожда от съзерцанието, а не от понятията. В това е неговата сила. Именно от сотириологическите мотиви се определят изцяло, по съдържанието си, неговите знаменити „глави“ или анатематизми. На сотириологическа почва ги защитава той от „източните“. В това св. Кирил е верен продължител на св. Атанасий.
3.В своите сотириологически разсъждения св. Кирил най-често се осланя на двата основни текста на апостол Павел: Евреи 2:14 – „А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“, и Римляни 8:3 – „Онова, което законът не можеше да извърши, понеже беше безсилен поради плътта, Бог извърши, като изпрати Своя Син в плът, подобна на плътта на греха, да се принесе в жертва за грях, и Той осъди греха в плътта.“ Освен това св. Кирил често цитира 2 Коринтяни 5:15: „А Христос умря за всички, та живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна.“ Иначе казано, за св. Кирил Спасителят е преди всичко Първосвещеник… Сотириологията на Кирил е най-вече сотириологията на Посланието до Евреите. Тук отново личи влиянието на св. Атанасий. Също както Атанасий св. Кирил допуска, че въплъщението и животът сред хората биха били достатъчни, ако Спасителят е трябвало да бъде само Учител, да покаже пример. Но е трябвало да се разруши смъртта и затова е била нужна кръстната жертва и смъртта – смърт заради нас и за нас и смърт за всички. Самите ангели се освещават от заслугите на Въплътеното Слово. Защото Христос е и източник на всяка святост и живот, Велик ходатай и Посредник, и Нов Адам, начатък и корен на възроденото човечество, което се възвръща към първозданното си състояние. Изкуплението се укрепва от възкресението, което свидетелства за Божеството на Христа и утвърждава упованието за нашето възкресение. С въплъщението започва историческото домостроителство в изпълнение на пророчествата и съдбите Божии. Но то се изпълва в смъртта. И св. Кирил подчертава, че смъртта на Христа е изкупление именно затова, защото тя е смъртта на Богочовека, или както казва той – „смъртта на Бога по плът“. Само Въплътеното Слово е можело да бъде истински „светител и посланик на нашето изповедание“ (срв. Евреи 3:1). „Синът Божи, благоволявайки да снизходи до изтощение, приема от Отца призванието към свещенство, което подобава собствено не на Божията природа, а на човешката, чрез която Той, като се уподобява на нас, изпитва всичко, свойствено на нея, без да претърпява нищо по Божество, но усвоявайки всичко, извършено от човечеството по домостроителство.“ Словото свещенодейства „по възприетото човешко естество“ – и не самото Слово е „основано на свещенодействието и в човешките мери преди въчовечаването“, но свещенодейства именно Словото… „Ако някой казва, че наш светител и посланик е бил не Сам Бог Слово, когато се е въплътил и е станал подобен на нас човек, а като че някакъв различен от него човек от жена, или ако някой казва, че Той е принесъл Себе Си в приношение и за Самия Себе Си, а не само заради нас – та нали като не е познавал греха, Той не е имал нужда от приношение – анатема.“ Този десети анатематизъм на Кирил представлява един от фокусите на неговата антинесторианска полемика. С него е свързан и единадесетият анатематизъм: „Който не изповядва, че Бог Слово е пострадал по плът, че е бил разпнат по плът, по плът е вкусил смъртта и е станал първороденият от мъртвите като Бог, понеже Той е Животът и Животворящият – анатема.“ Острието на тези отрицания е насочено срещу мисълта за човешкото свещенодействие и жертва. Смъртта на човека не може да бъде достатъчна и човешкото жертвоприношение няма изкупителна сила – ето какво иска да каже св. Кирил. Спасението не е от хората, не е от делата човешки, но само от Бога. В това е основанието на кеносиса, на снизхождението и унижението на Словото. И заедно с това очистването на човешкото естество е трябвало да се извърши чрез жертвоприношение… „Страданието е трябвало да донесе спасение на света – казва св. Кирил, – но Словото, родено от Отца, не е могло да пострада в собственото Си естество – и ето извършва делото на спасението с велика изкусност, усвоява тяло, способно да страда, поради което се и нарича Пострадало по плът, подвластно на страданията, пребивавайки по Божество извън страданията“… Та нали Писанието нарича Спасител Този, Който е създал всичко – чрез Него всичко е примирено с Отца и „умиротворено чрез кръвта на Неговия Кръст“… „В чия смърт сме се кръстили? В чие възкресение и с вяра се съ-оправдаваме?“ – пита св. Кирил. „Нима сме се кръстили в смъртта на обикновен човек? И чрез вярата в него получаваме оправдание?“… И отговаря: Разбира се, че не – „но провъзгласяваме смъртта на въплътилия се Бог“… Това означава, че в спасителната страст, в смъртта и жертвата за нас се открива снизхождението на Бога, а не героизмът или самовъзвеличаването на човека. Това снизхождение, или „кеносис“, се състои, разбира се, не в това, че Божеството се умалява или става подвластно на страданието – такъв кенотизъм св. Кирил решително отхвърля, и „източните“ напразно са го подозирали и упреквали в пренасяне на страданията върху Божеството. Напротив, той винаги подчертава, че страданието се отнася до плътта – само тя е страдателна и удобострастна и следователно само страданията „по плът“ могат да бъдат „истински“. Но при това св. Кирил утвърждава нераз- делността (разбира се, не неразличимостта) на „плътта“ от Божеството. Страданията са се извършвали по човечество и в човешкото естество, но това не са били страданията на „човек“, на самостоятелна човешка личност. Във всичките си анатематизми св. Кирил говори именно за това. Особено рязко е това в четвърти анатематизъм: „Който разпределя евангелските и апостолските слова, казани за Христа от Него Самия или от светците, между две лица или ипостаси и някои от тях отнася към човека, мислим отделно от Словото на Бога Отца, а други като благоприлични – само към Словото на Бога Отца – анатема.“ Преди всичко такова разделение отрича реалността на унижаването или изтощаването – „защото къде Словото е умалило Себе Си, ако се срамува от човешките мери?“ И отново това не означава пренасяне на онова, което се казва за човечеството върху Божеството, не означава смесване на естествата – но „и едните, и другите думи се отнасят към единия Иисуса Христа“… Защото, отбелязва св. Кирил, „знаем, че Словото на Бог Отец не е безплътно след неизреченото съединение“… И за Въплътеното Слово не следва да се говори така, както за Словото преди въплъщението, макар с въплъщението и да не се превръща, и да не се променя Божеството на Словото. След въплъщението, казва Кирил, „всичко принадлежи Нему – и Божественото, и човешкото“… И заедно с това „величието на славата“ не умалява „по мярата на изтощението“… Или казано по друг начин, различието на природите не означава разделение на „лицата“ или „ипостасите“ – за Едно бива неразделно изказвано нещо неслято-двояко, но именно за Едното и същото. „Не премахваме различията в словата – казва св. Кирил, – но не ги разпределяме между две лица“… Единият Христос е Въплътеното Слово, а не „богоносен човек“ (анатематизъм пети); „Един със своята плът“, тоест едновременно и Бог, и човек (анатематизъм втори); и това е „същностно“ или естествено единство“, ενωσις φυσικη, а не само връзка по чест, власт и сила (анатематизъм трети). „Ние казваме – обяснява св. Кирил, – че не трябва да наричаме Христос Богоносен човек, за да не Го представяме като един от светците, но Бог истинен, въплътило се и въчовечило Се Слово Божие… Словото стана плът… И доколкото е станало плът, тоест човек, То не е Богоносен човек, а Бог, по Свое изволение предаващ Себе Си на изтощение и приемащ в собственост плътта, възприета от жена“… Затова собствено и Христос, тоест Помазаник, се нарича самото Слово по мярата и по силата на съединението Му с помазаното човечество – а не някой друг… Прославяйки своето човечество, Словото прославя Себе Си, а не друг. Тази мисъл св. Кирил рязко изказва в два анатематизма: „Който говори, че Словото на Бога Отца е Бог или Господ на Христа, а не изповядва Един и Същия едновременно Бог и човек, доколкото Словото стана плът според Писанията – анатема“… (VI). „Който казва, че Иисус като човек е бил оръдие на Бога Слово и е обвит в славата на Единородния като различен от Него – анатема“ (VII). И тази мисъл още повече се усилва в девети анатематизъм: „Който казва, че единият Господ Иисус Христос е прославен чрез Духа, като че ползвайки се от чужда Нему сила, и от Него е получил властта да побеждава нечистите духове и да извършва в хората Божествените знамения, а не почита Духа, чрез Когото Той е извършвал чудеса като собствен Нему – анатема“… Тук ударението се поставя върху противопоставянето „чужд“ и „собствен“. За хората Духът е „чужд“, идващ при нас от Бога. За Христос това по никакъв начин не може да се каже, „защото Светият Дух е собствен Нему (тоест на Бога Слово), също както и на Бога Отца“ поради тъждеството на същността. И Словото действа чрез Духа, както и Отец… Той Сам извършва Божествените знамения чрез Духа, като собственик, а не като силата на Светия Дух действа в Него, като нещо по-висше от Него… В това е решителната разлика на Христа от светите люде… Оттук св. Кирил прави следните изводи. „Първо, трябва да изповядваме Пресветата Дева Богородица (анатематизъм първи), защото Тя е родила въплъщаващото се Слово по плът, родила Го е не за начало на битие, а за това, Той, ставайки подобен на нас, да ни избави от смъртта и тлението“. И от Девата се ражда Словото, а не някой друг, „не чрез изменение на съществото, а чрез съединение с видимата плът“… Второ, не подобава да се говори за съ-поклонение на човечеството в Христа, а трябва да се говори за „едно поклонение“ на Въплътилото се Слово (анатематизъм осми). И трето, плътта на Христа е била животворяща плът (анатематизъм десети). Това се отнася и до светата Евхаристия, където прославяме плътта и кръвта не на обикновен, подобен на нас човек, но собственото тяло и кръв на Словото, Което животвори всичко… С това не се намалява единосъщието на плътта Христова и нашата плът, но тъй като Словото е Живот по природа, То прави животворяща и своята собствена плът… Чрез съединението и усвоението от Словото тялото става „тяло на живота“… И в този смисъл – необикновено…. При това се има предвид „одушевената и разумна плът“. В това е целият смисъл на евхаристическото общение, в което ние се съединяваме с Бог Слово, станал заради нас и действал като Син човешки. През всички анатематизми на св. Кирил преминава една жива догматическа нишка: той изповядва единия Христос, единството на Лика, единството на живота.
4.Терминологията на св. Кирил не се отличава с яснота и еднообразие. Нерядко той е бил готов да говори с чужд език. За него думите са винаги само средство. И от своите слушатели и читатели той изисква и очаква те чрез думите и през думите да се въздигнат до съзерцание. Това не означава, че той смесва понятията, че мисълта му се двои или колебае. Напротив, в своето изповедание св. Кирил винаги е твърд, прям и дори упорит. С това при него се свързва известното многословие, излиществото в терминологията. Той натрупва синоними, привежда прекалено много образи и сравнения. В никакъв случай не бива прекалено да се систематизира и стилизира богословският му език. В христологическата словоупотреба св. Кирил обикновено не прави разлика в термините φυσις, υποστασις, προσωπον и ги употребява един след друг или едновременно като очевидни синоними. Всички тези термини при св. Кирил означават едно – конкретна индивидуалност, живо и конкретно единство, „личност“. Това не му пречи в някои случаи да ги употребява в друг смисъл, да говори за „природата на човека“ в Христа, да различава „ипостас“ от „лице“ и да употребява термина „ипостас“ в пряк и широк нетерминологичен смисъл. В такъв широк смисъл той го употребява и в известните и оспорвани слова от анатематизмите: ενωσις καθ’ υποστασιν, и при това за означаването на същия факт, който той определя като „естествено единство“ и към който отнася псевдоатанасиевата Аполинариева формула: μια φυσις του Θεου Λογου σεσαρκωμενη. Св. Кирил често не забелязва, че думите му звучат по-силно и изразяват повече от това, което той иска да каже. И в това отношение той наистина е давал повод за неточно и невярно, за „монофизитско“ тълкуване. „Природното“ или „ипостасното“ единство за него значи само „всецяло съединение“ и „истинно единство“ в противовес на само нравственото или мислимото „относително съприкосновение“ (συναφεια σχετικη) на Несторий и другите „източни“. В този смисъл и самият Кирил в отговор на Теодорит обяснява, че изразът καθ’ υποστασιν не означава „нищо друго, а че естеството или ипостасата на Словото (което значи самото Слово) истинно (действително, κατ’ αληθειαν) се е съединила с човешкото естество без всякакво превръщане или изменение… и е мислим, и е един Христос, Бог и човек“. „Сам Единородният Син чрез възприемането на плътта… е станал истински човек по такъв начин, че пребивава и като истинен Бог“… „Естественото съединение“ е „истинно“ единство, тоест несмесващо и несливащо естествата така, че да трябва те да „съществуват по начин, различен от този извън съединението“. Основната задача на св. Кирил е винаги да изключи всякакво обособяване на човечеството в Христа в някакво самостоятелно съществуване. Той се стреми да утвърди истината на единството, в устата му μια φυσις означава единство на Богочовешкото битие или на Богочовешкия живот. В своята пълнота това единство и начин на съединение са неведоми и неизречени. Те могат да се определят само отчасти. Първото, което трябва да се подчертае тук, е, че съединението започва от самото зачеване на Пресветата Дева. Не е бил първо заченат човек и върху него снизходило Словото, но е била зачената плътта на снизходилото Слово, с Която То е съединено и която нито за един миг не е съществувала сама по себе си (ιδικως). Това съединение не е съчетание на две предсъществуващи – това било „възприемане“ в собственост и единство със Словото на наново възникващо човешко „качество“ (ποιοτης φυσικη). Само логически може да се представи човечеството на Христа преди съединението. И заедно с това единството на Христа според разбирането на св. Кирил не е следствие на въплъщението или съединението. Въплъщението е възприемане. И св. Кирил се стреми да разясни, че възприемането на човечеството не нарушава единството на ипостасата на Въплъщаващото се Слово. Неизменна и една остава ипостасата, или Лицето, на Словото във въплъщението (Λογος ενσαρκος) по същия начин, както и извън въплъщението (Λογος ασαρκος). В този смисъл съединението е „ипостасно“, защото във вечната ипостас на Словото се възприема човечеството. Съединението е „естествено“, защото човечеството неизречено се свързва със самата природа и лице на Словото. Като говори за едното „естество“ на Въплътилото се Слово, св. Кирил в ни най-малка степен не умалява пълнотата на човечеството. Той отрича само „самостоятелността“ или независимостта на човечеството. Човешката природа в Христа не е нещо „за себе си“ (καθ’ εαυτην). Възприетото от Словото човечество е пълно човечество и в Христа са различими две „естествени качества“ или „две съвършени“ (тоест пълни бития), всяко „в своето естествено свойство“ (ο του πως ειναι λογος). Пълнотата на човечеството не се накърнява от съединението, не се поглъща от Божеството или въобще не произтича никакво изменение. Христос обладава в Своето единство двояко единосъщие – Той е единосъщен и на Своята майка, и на Отца… Наистина св. Кирил като цяло избягва да говори за човечеството в Христа като за природа или за две природи и предпочита да говори за „свойствата на природата“. Това обаче е само защото в дадения случай той разбира φυσις като υποστασις (тоест като самодостатъчна индивидуалност), а не защото той по някакъв начин умалява или ограничава самото човешко естество. Затова той без колебание е могъл да подпише формулата на съединението, където се говори за „две природи“, тъй като според смисъла на текста тук се изключва недопустимото разбиране на този израз. Затова в други случаи той може да говори за съединението на „двете природи“… Различието на „природите“ (ιδιοτης η κατα φυσιν) за св. Кирил винаги остава много рязко и именно затова той подчертава, че съединението е чудно и непостижимо. И като неведома тайна на Божественото снизхождане при хората то е явено в историческото лице на Христа, запечатано в Евангелието. Св. Кирил ясно разграничава понятията „различаване“ и „разделяне“. Не трябва да се разделя двоякото в Христа, а само да се различава, тоест да се различава мислено или логически (εν θεωρια, εν ψιλαις και μοναις εννοιαις)… Защото единството на „разнородното“ в Христа е неразторгваемо и неразложимо, ενωσις αναγκαιοτατη… „Затова, обяснява св. Кирил, ако след неизреченото съединение назовеш Емануил Бог, ние ще разбираме Словото на Бога Отца, въплътило се и въчовечило се. Ако Го назовеш и човек, ние отново разбираме Същия Този, домостроително вместил се в мярата на човечеството. Казваме, че Неприкосновеният е станал осезаем, Невидимият – видим, защото не Му е било чуждо съединеното с Него тяло, което наричаме осезаемо и видимо“… Св. Кирил всячески подчертава единството на Христа като действащо лице в Евангелието: към едно лице (тоест субект) трябва да се отнася и това, което се говори по Божество, и това, което се говори по човечество – към едната ипостас на Въплътилото се Слово. Дори страданието св. Кирил отнася към Словото – разбира се, с пояснението, че това отнасяне се определя от съединението: не самото Слово страда, но плътта; и все пак – собствената плът на Словото. При св. Кирил няма никакво „теопасхитство“. Богословската мисъл на св. Кирил винаги е съвършено ясна. Но той не е могъл да намери достатъчно завършен израз за нея. В това е основната причина за дългите спорове и недоразумения с Изтока. Формулата на единението е съставена от „антиохийски“ изрази, в нея са влезли любимите изрази на св. Кирил. Вместо за „една природа“ тук се говори за „едно лице“ от две и в две природи… И наред с това по-нататъшното развитие на православната христология се осъществява в духа и в стила на св. Кирил независимо от това, че сега вече се налагало не толкова да се защитава истината на единството, колкото да се разяснява неговата неслятост, да се разкриват, така да се каже, мерите и пределите му. Все пак още отците на Халкидонския събор утвърждават настойчиво, че поддържат „вярата на Кирил“. И същото нещо се повтаря и по-късно. И не само не пречело, а дори съдействало това, че истинските монофизити настойчиво оспорвали правото на православните върху Кириловото наследство и приемство. Формулите на Кирил били оставени, но силата му не била във формулите, а в живото му съзерцание, което при него се разкрива в цялостна христологическа система. Св. Кирил бил творчески богослов от голяма величина, последният от великите александрийци.
4.Синът е Творец и Промислител на света, неразделно с Отца и Духа, Начало и Устроител на всичко възникващо и тварно. В творческата дейност на Сина няма никаква служебност или подчиненост; напротив, в нея проличава господството Му над всичко. „Сам бидейки по природа Живот, Той многообразно дарува на съществата битие, живот и движение. Не посредством някакво разделение или изменение Той влиза във всяко от различните по природа бития – но самата твар се разно-об- разява от неизречената премъдрост и сила на Създателя… И един (е) Животът на всичко, влизащ във всяко същество, колкото подобава за него и колкото то може да възприеме.“ Затова Евангелистът казва: „еже быстъ. Въ томъ животъ бе…“(Иоан 1:3-4) – такъв е бил очевидно най-древният прочит на тези евангелски стихове, променен вече в следарианската епоха. Всичко съществуващо има живот в Словото… Тварта възниква и оживява чрез прикосновението и причастието към Живота, и в Словото има своя живот и битие. Синът не само призовава тварта към битие, но и поддържа произлязлото чрез Самия Себе Си, „като че примесвайки Себе Си към това, което няма по своята природа вечно битие, и ставайки Живот за съществуващото, за да пребивава и остава всичко което е произлязло в пределите на своята природа“. Като присъства в тварта по причастие (δια μετοχης) и я оживотворява, Словото като че ли превъзмогва слабостта на тварните същества, които са възникнали и поради това подлежащи на разрушение, и „като че изкуствено им устройва вечност“. Словото е Живот по природа или Саможивот и затова То е живот за тварта. Чрез светлината на Словото от мрака на небитието тварта става и възниква, „И светлината в мрака свети“… Присъствието на Словото в творението не изтрива границата между него и тварта. Напротив, тази граница става за нас още по-ясна, когато се открива, че тварта съществува и живее само чрез причастие към другото, което тя не е, само чрез причастие към самосъщия Живот. Творението е непостижимо действие на Божията воля и творческата сила е присъща единствено на самия Бог. Тварта е другоприродна на Бога и като имаща начало трябва да има и край. От тази природна неустойчивост нея я опазва само благостта Божия… Тези размишления на св. Кирил много напомнят учението на св. Атанасий в ранното му слово „За въплъщението“. И заедно с Атанасий св. Кирил отхвърля филоновската представа за Словото като „посредник“ между Бога и света при творението и промишлението за тварта. Между Бога и тварта няма нищо средно, никаква „средна природа“ или същество. Над тварта е единствено само Бог, а всичко друго „подлежи на игото на робството“…
5.Учението за Светия Дух е развито от св. Кирил твърде подробно. Поради полемически мотиви той се спира на доказателството за Божествеността на Духа. Светият Дух е от Бога и е Бог, единосъщен на Отца и Сина и по никакъв начин не е по-долу или по-малък от Тях по Божествено достойнство. Той притежава „превишаваща всичко същност“, „най-чиста и най-съвършена природа“, Той е Бог от Бога, „самопремъдрост и самосила“, αυτοχρημα σοφια και δυναμις. И затова Той ни съединява с Божествената природа и вселявайки Се в нас, по причастие ни прави храмове Божии и богове по благодат. Чрез него Бог обитава в хората. Той е пълнота на всички блага и източник на всяка красота, Дух на истината, живота, премъдростта и силата. Духът Свети изхожда от Отца и начинът на това Божествено изхождение не ни е открит и е непознаваем. Изхождайки от Отца, Светият Дух пребивава в Отца същностно, защото изхожда „неразделно и неразторжимо“ и е „собствен“ Дух на Отца. По силата на съвършеното и неразделно единосъщие на Св. Троица, Светият Дух е „собствен“ и на Сина, „същностно е съединен с Него“, по естество „природен“ и Му принадлежи, естествено пребивава в Него – Той е „собствен Дух на Отца и Сина“. И заедно с това Той съществува ипостасно и за Себе Си… Поради тъждеството на природата Духът е неразделим от Сина и чрез Него изхожда по природа… Св. Кирил се стреми да подчертае съвършеното единосъщие и неразделност на Сина и Духа: „Синът, бидейки по същност съобщник на природните блага на Отца, има Духа по същия начин, както това трябва да се разбира за Отца – тоест не като чужд и външен Нему.“ Затова Той изпраща или излива върху света Духа. Когато говори за изхождането на Духа чрез Сина, св. Кирил няма за цел да изследва или определя начина на „неизреченото изхождение“, но се стреми, от една страна, да утвърди истината на единосъщието, а, от друга – да определи отношенията между действията на Духа и въплътилия се Син в света. Казано по друг начин, той се стреми да разясни смисъла на Ниспосланието и съшествието на Светия Дух в света във връзка с изкупителното дело на Сина Божи. Спасителят говори за Духа като за „Друг Утешител“, за да Го различи от Себе Си и да покаже Неговата особена и собствена ипостас. И заедно с това Той Го нарича „Дух на Истината“ и видимо Го „вдъхва“, за да засвидетелства принадлежността на Духа към Божествената същност или природа. „За да видят учениците, че обещава да им дарува не обсебеност от чужда и инородна сила, но Самия Себе Си (само че) по друг начин – затова нарича Параклита Дух на Истината, тоест Дух на Самия Себе Си, защото Светият Дух не може да се мисли като чужд на същността на Единородния, изхожда природно от нея и по отношение на тъждеството на природата не е нещо друго в сравнение с Него, макар и да се мисли като самосъществуващ. И така изразът „Духът на Истината“ трябва да ни води към пълното познание на Истината. Като точно познаващ Истината, на Която Той е Дух, не частично ще бъде откривана тя на почитащите Го, но всецяло ще съобщава тайната за Нея… И няма да говори нищо, което да противоречи на Мене, и няма да ви проповядва чуждо учение, защото не ще въвежда каквито и да било Свои закони. Тъй като Той е Дух и като че ум Мой, то и ще говори това, което е в Мен. И Спасителят казва това не за да смятаме Светия Дух за служебен, според невежество на някои, а, напротив, от желание да увери учениците, че бидейки не друг, не различен от Него по отношение на единосъщието, Неговият Дух, разбира се, ще говори така и ще действа, и ще желае. Той не би предричал бъдещето също като Мен, ако не съществуваше в Мен и не произхождаше чрез Мен, и не беше една същност с Мен“… Св. Кирил има предвид „природното единение“ на Сина и Духа и произтичащото оттук единство на делото им. По силата на Троическото единосъщие Духът, бидейки „чист образ“ на Отца, е и „природно подобие“ на Сина. Затова в Духа, преподаван от Отца, Синът води своите ученици, учи ги и чрез Духа се вселява в тях. Да виждаме у св. Кирил доближаване до Августиновата представа за изхождението на Духа и да сближаваме неговото δι’ υιου с filioque, би било нарушаване на мисловната връзка. И това пряко се подкрепя от неговото собствено свидетелство. В девети анатематизъм против Несторий св. Кирил осъжда онези, „които говорят, че единият Господ Иисус Христос е прославен от Духа, ползвайки собствена Му сила като чужда (αλλοτρια), и от Него е приел властта да побеждава нечистите духове и да твори в хората Божествени знамения, а не казват, напротив, че Духът, чрез Когото Той е творил Богознаменията, е собственият Нему (ιδιος) Дух“. Блажени Теодорит отбелязва срещу това: „Ако Кирил нарича Духа собствен на Сина в смисъл, че Той е съестествен на Сина и изхожда от Отца, то ние сме съгласни с него и признаваме думите му за православни. Ако пък (той го нарича) в смисъл, че уж Духът от Сина или чрез Сина има битие, то ние отхвърляме това определение като богохулно и нечестиво“. Св. Кирил в своя отговор потвърждава, че съвсем не е имал предвид предположеното от Теодорит „нечестиво“ мнение, но е искал да подчертае, че Духът „не е чужд и на Сина, защото Синът притежава всичко съвкупно с Отца“. Деветият анатематизъм има, разбира се, христологическо съдържание и в него св. Кирил отхвърля погрешната представа за отношението на Христа по човешката Му природа към Духа като към „чужд“ на тази природа и в противовес издига твърдението за „собствеността“ или родството на Духа и въплътеното Слово. Той иска да каже: между Христа и Светия Дух отношението не е както между светците и Духа… Христос не само приема Духа Свети по Своето човечество, но и Сам на Себе Си Го дава като Бог заради нас, за освещение на Своята плът като начатък на нашето естество. Той получава Светия Дух от Самия Себе Си, „приема Своя собствен Дух и Го дава на Себе Си като Бог“. Възгледите на св. Кирил по този въпрос не са се променяли и той никога не си е поставял за задачата да изследва начина на изхождение „чрез Сина“…
6.В своето троическо изповедание св. Кирил прави равносметка на вече завършилата богословска борба и работа. Новото и оригиналното при него е малко. Целият интерес и цялото значение на троическото му богословие се заключава именно в тази несамостоятелност. Той ни свидетелства за общоприетия богословски светоглед от началото на V век. Особено внимание заслужава учението му за ролята на Словото при сътворението – това е последната глава в историята на древното християнско учение за Словото, за Логоса.
1.В своето христологическо изповедание св. Кирил изхожда от живия и конкретен образ на Христа, както той е запечатан в Евангелието и се пази в Църквата. Това е образът на Богочовека, на Въплътилото се Слово, слязло от небесата и станало човек. С пределна отчетливост св. Кирил определя и описва смисъла на въплъщението още в ранните си трудове (в частност в тълкуванието на Евангелието от Иоан). „Словото стана плът“… Това значи че Единородният е станал и се е нарекъл човек … Стана плът, пояснява св. Кирил, „за да не помисли някой, че То се е явило по начина, по който Се явява в пророците или в другите светци, но То наистина стана плът, тоест човек“. По този начин Словото не е излязло от собствената и неизменна Божествена природа и не се е превърнало в плът. Божеството на Словото никак не се е умалило от въплъщението. Във въплъщението Божият Син не е изгубил Божественото достойнство, не е оставил небесата, не се е разделил с Отца – да се допусне умаление на Божеството на Словото във въплъщението, би значило да се разруши целият смисъл на въплъщението, защото това би означавало, че при въплъщението не се е извършило действително и пълно съединение на Божеството и човешката природа. Словото е Бог по природа и в плът, и с плътта – има я като собствена и заедно с това различна от Себе Си. И когато Син Божи в образа на човек, „като прие образ на раб“, Се е вселил и живял сред хората на земята, славата на Божеството Му неизменно е изпълвала небесата и Той е съпребивавал с Отца – „и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“… Неприкосновено остава Божественото достойнство на Въплътилия се.“ Затова – отбелязва св. Кирил, – макар и евангелистът да казва, че Словото е станало плът, той не твърди, че То е било победено от немощта на плътта или че се е лишило от изначалната сила и слава веднага щом се е облякло в нашето немощно и безславно тяло“, когато е снизходило до братство робите и тварите. Напротив, в Христа робското естество се освобождава, възхождайи в тайнственото единство с Онзи, Който е приел и носил „образа на роб“; и поради родството с Него върху всички нас също се разпростира Неговото Божествено достойнство, преминава и върху цялото човечество. Защото „всички ние сме били в Христа и общото лице на човечеството възхожда към Неговото Лице; и Той обогатява всички за благополучие и слава чрез общността на своята природа с човеците“. Това не е бил някакъв „друг Син“, но единият и същи Син на Отца, приел заради нас човешката плът върху Себе Си – „съвършен по естеството на Божеството, и след това като че ли умален в мярата на човечеството“… „Цялото тайнство на домостроителството се състои в самопринизяването и самоунизяването на Сина Божи“, казва св. Кирил… И чрез този „кеносис“, чрез това неизречено и самоволно снизхождение и самоунизяване въплътеното Слово заема „като че средно място“ между Бога и хората, между небесното Божество и човечеството… Чрез Него като чрез Посредник ние „се съприкосновяваме с Отца“… Защото Той и нас има в Себе Си, тъй като е възприел нашата природа, „преобразявайки я в свой собствен живот“ чрез някакво неизречено съединение и сливане… С това земно тяло, което е станало тяло на Словото, Той бил и се явил едновремено и Бог, и човек, съединил в Себе Си разделеното и разграниченото по природа. По природа плътта, тоест човечеството, в Христа е нещо „друго“, различно от Съществуващия от Отца и в Отца Бог Слово. Но заедно с това „ние разбираме Словото като едно с Неговата собствена плът“. Именно в това неизречено „сливане“ (συνδρομή) и „единство“ (ενωσις) се заключава „цялото тайнство на Христа“, „единия от две“ (εν τι το εξ αμφοιν)… Синът Божи, Христос, има едно Лице и една ипостас и към тази една ипостас на Въплътилото се Слово се отнася всичко, което се казва в Евангелието. Свети Кирил пояснява това единство с примера за неразделното съединение на душа и тяло в живия човек – те са различни помежду си, но не допускат обособяване. Душата и тялото се съединяват в единия човек. Боговдъхновеното Писание проповядва един Син и Христос. „Доколкото Той е Бог Слово, Той се мисли като друг в сравнение с плътта; доколкото пък Той е плът, Той се мисли като нещо друго в сравнение със Словото. Доколкото съществуващото от Бога Отца Слово е станало човек, поради неизреченото единение и сливане това „друг и друг“ трябва съвършено да се изгуби. Синът е един и единствен и преди съчетаването с плътта, и когато се съединява с плътта.“ Христос не се дели на „двоица Синове“ и „собственото човечество“ на Словото не бива да се отсича от „истинното Синовство“. Христос е бил истинен и пълен човек (τελειος ανθρωπος) – „цялостен човек“, от разумна душа и тяло… Не само на вид и не в някакво умопредставление е бил Той човек, макар и да не е бил „обикновен човек“ (φιλος ανθρωπος)… Той е бил човек истинно и природно и притежавал всичко човешко освен греха. Той възприел „цялостната природа на човека“ и в това е смисълът на Неговото спасително дело, защото, повтаря след св. Григорий Богослов св. Кирил, „което не е възприето, то не е спасено“. В Христа възприетата от Него плът се преобразува в „собствено качество“ на животворното Слово, тоест в живот, и сама става животворяща. И затова животвори и нас. „Словото, неизречено и намиращо Се свръх човешкото разбиране, съединило Се със своята плът и като че пренесло я цялата в Себе Си, поради силата, която може да животвори нуждаещото се от живот, е прогонило от нашата природа тлението и е отдалечило смъртта, изначално получила сила (над нас) поради греха. Подобно на този, който взел искрата, насипва върху нея много вършинак, за да съхрани семето на огъня, така и Господ наш Иисус Христос чрез своята плът скрива в нас живота и влага безсмъртието като някакво семе, всецяло унищожаващо в нас тлението.“ Неразделното обединение и като че ли „сплетение“ в едното лице и ипостас на Христа, на Божеството и всецялото човечество, като преобразява човешката природа в святост и нетление, извършва подобно преображение и във всички хора, по мярата на съединението им с Христа. Защото в Христа е съществено осветена и преобразена човешката природа. При описанието на Богочовешкия Лик на Христа, двойствен и едновременно неразделно единен, св. Кирил подобно на св. Атанасий се ръководи от сотириологически мотиви и изобщо в христологията си е твърде близък до Атанасий. Само „единият Христос“, Въплътеното Слово, Богочовекът, а не „богоносният човек“ може да бъде истински Спасител и Изкупител. Защото спасението се състои преди всичко в оживотворяване на тварта и затова самосъщият Живот е трябвало неразделно да се открие в тленното по природа. Свети Кирил нарича Христа нов Адам, подчертава общността и братството на всички хора с Него по човечество. Но главното ударение той поставя не върху това вродено единство, а върху единството, което се осъществява във вярващите чрез тайнственото съединение с Христа в приобщението към Неговото животворящо Тяло. В тайнството на светото Благословение (Евлогия или Евхаристия) ние се съединяваме с Христа така, както разтопените късчета восък се сливат помежду си. Не само по настроение и по любов ние се съединяваме с Него, а същностно, „физически“ и дори телесно като клонки на животворната лоза. И както малко квас заквася цялото тесто, така и тайнствената Евлогия заквасва цялото ни тяло, като че го омесва със себе си и го изпълва със своято сила, „така че и Христос пребивава в нас, и ние в Него, защото съвсем справедливо може да се каже, че и квасът се намира в цялото тесто, и тестото по подобен начин са оказва в целия квас“. Чрез светата Плът Христова „в нас прониква свойството на Единородния, тоест Животът“ и цялото живо човешко същество е преобразува във вечен живот, и създаденото за вечно битие човечество се явява по-високо от смъртта, освобождава се от мъртвеността, навлязла с греха. Едно Лице или Йпостас на Христа като Въплътено Слово – това за св. Кирил не е отвлечена или спекулативна истина, до която той достига по пътя на разсъждението – това е пряко и непосредствено изповедание на вярата, описание на опита и съзерцанието. Единият Христос Св. Кирил съзерцава преди всичко в Евангелието. „Доколкото Единородният, Словото Божие, стана плът, Той сякаш е подложен на разделение и думите за Него изхождат от едно двояко съзерцание… Но макар и словата за Него да са станали като че двойствени, все пак Самият Той във всичко е един и същ, неразделим на две след съединението с плътта“… В евангелския образ тайнствено се съчетава славата на Единородния с нищожеството на човешкото естество, до време скриващо Божеството на Словото. Но за вярващите Божествената Слава от самото начало ясно просветва през унижения образ на раб. В непосредственото съзерцание за св. Кирил се открива „взаимообщението на свойствата“ и той не излиза извън предела на опита, когато пренася имената от едната природа на другата. Защото възприетото от Словото човешко естество се явява собствено на Него.
Трябва да влезете, за да коментирате.