Архимандрит Инокентий

При хиротонията на един нов епископ Светейшият Московски патриарх Пимен в произнесеното към него напътствено слово между другото на­помнил, че някои усърдни архиереи имат обичаи ежедневно да си припомнят своето клетвено изповедание и обещанията, дадени пред архиерейския събор в деня на тяхната хиротония[1]. Наистина многозначителен пример за всич­ки служители на светия олтар! Има много случаи, когато добрите свещеници започват своя пастирски подвиг с особена ревност и старание, във всичко са безукорно изпълнителни и акуратни до педантичност, но с течение на вре­мето пастирският им пламък постепенно угасва, те свикват със светините, до които постоянно се докосват, изгубват респект и благоговение към тях, стават небрежни към молитвените си задължения, забравят дълга си към редовното и благолепно богослужение и за жалост и разочарование на енориашите си стават обикновени требничари-занаятчии. Храмът, молитвата, душепастирството всичко това отива на заден план.

Не само новоръкоположеният епископ дава клетвено обещание пред архерейския събор. Такова клетвено обещание „да запази Залога“ свят и непокътнат в своето иерейско служение дава и всеки новоръкоположен све­щеник, когато ръкополагащият го архиерей над светия престол връчва в ръцете му Светия Агнец след акта на пресъществяването при светата литургия, произнася тихо кратко поучение за пастирските длъжности, за което иереят „ще дава отговор пред Господ Иисус Христос в страшния съден ден“.

Колко малко вникваме ние в съдържанието и смисъла на този съдбоно­сен и свещен акт! Колко лесно и бързо забравяме и за връчения ни „Залог“, и за обетите, които Той ни е възложил!

Вярно е, че съвременният живот е много комплициран, сложен, труден, секуларизиран. Това никой не отрича. Но всеки свещеник-душепастир също така не бива да забравя за своето пряко призвание и предназначение да бъде свещеник, осветител, просветител в евангелските истини.

„Залогът“ е даден лично на него и от него, от свещеника ще се потърси сметка, отговорност, отчет доколко той Го е запазил и преумножил. Ни­кога свещеникът не трябва да се оправдава и да се извинява с нерадението на християните, на енориашите. Но кой е виновен за това? – Най-често свещенослужителят! Богослуженията в енорийския храм не са редовни… Не идват и богомолци! Божествената литургия не се извършва често… Няма и причастници! Камбаната не се бие… Не се тачат християнските празници! Тъкмо обратно, пастирю! Служи, пей, чети и се моли за всички! Служи света литургия и при двама богомолци! Бий камбаната радостно и тър­жествено, събуждай възвишените чувства на християнското упование и лю­бов! Произнасяй проповед и пред малко богомолци! Припомняй си онзи пастир, който произнесъл своето слово в съвсем празен храм, но това слово го е чул отвън случайно минаващият престъпник, и не една човешка душа е била спасена! … Защо заравяш таланта си, дълга си, обичта си, „Залога“ си в земята?! Служи, моли се, благовествувай! В молитвата на енорийския свещеник като във фокус са събрани всички моления, въздишки, вяра, на­дежда на неговите хиляди пасоми. Той е длъжен да насочи, да даде „зелена улица“ на тези невидими, нечути моления на вярващите. Пастирът е посред­ник, ходатай, застъпник, покровител, помощник, наставник. В един обикно­вен земен житейски съд се признава необходимостта от един доверител (ад­вокат). Колкото повече е потребен един упълномощен свише доверител за едно небесно, духоносно съдничество[2]!

Никой свещеник-душепастир не бива да забравя, че той има високото задължение да работи преди всичко върху самия себе си. Да затвърдява вя­рата си в Бога, непоклатната надежда в Него, да заякчава молитвената връз­ка с Него! Свещеното Писание не напразно казва: „Ти един струваш колкото нас десет хиляди!“ (Срв. 1 Царства 18:7). В този подвиг на личното духовно-нравстве­но самоусъвършенстване на пастира се крият необозрими благодатни перспективи.

Никой не е видял „с какви трудове, с какъв пот и сълзи е достигнал приближаването на сърцето си до Бога“ знаменитият пастир отец Иоан Кронщадски. А той стана пастир всерусийски, пастир на всички земни краища, от които към него са се обръщали за помощ, съвет, молитва, лек. И той с готовност се е отзовавал на всички, изобилно предавал Божията благодат, която намери в неговото очистено чрез иерейския подвиг сърце богообразно вместилище. Отец Иоан дори мъртви възкресявал! Връченият му „Залог“ е обогатил целия свят. Известно е, че въпреки своята огромна заетост, която му оставяла за сън и почивка някакви си 3-4 часа в денонощието, отец Иоан в продължение на своето 53-годишно свещеническо служение всеки ден отслужвал божествената литургия, копнеел, жадувал, гладувал за светото евхаристийно тайнство и заедно с това извършвал всички полагащи се бого­служения и молитвени правила, предписани от църковния Устав. Ето, тъкмо това ние не бива никога да забравяме! Защото именно по този път се осмисля нашето пастирско призвание! Всеки енорийски свещеник има дълг сутрин и вечер да отваря енорийския храм, да се удари камбаната, да се извърши утренното или вечерното богослужебно правило. Всяка неделя, всеки празник да извършва неотменно света литургия. Тя изисква и съответна домашна мо­литвена подготовка, наречена „Правило към светото причащение“. В какво се състои изобщо цялата тази подготовка?

Когато на свещеника предстои да извърши света литургия или да вземе участие в нейното отслужване, той е длъжен (непременно!) да присъства на вечернята предния ден (вж. Служебник, София, 1973 г., стр. 520), да изчете 7-те тайни светилнични молитви по Служебника. Вкъщи, преди да се предаде на сън, свещеникът следва да прочете: Акатиста към Иисуса Сладчайши, молебния канон към Св. Богородица, канона към Ангела-Пазител, канона пред причащение и вечерните молитви. На сутринта, след ставане от сън, да изчете утрените молитви и молитвите (11) пред светото причастие (Служебник, стр. 521). Като отиде в храма (към самото начало на богослужението, ако и да е само участник в съслужението), на утрената да изчете 12-те тайни („све­тилнични“) молитви (на Шестопсалмието).

Не се позволява да извършва света литургия или да участва в съслуже­нието онзи иерей, който не е присъствал на вечернята и утрената (разбира се, и не е изчел „Правилото към свeтото причащение“). За строгия и ревностен пазител на църковния Устав дядо Константин, Врачански митрополит, раз­казват, че веднъж той определил имената на свещениците, които ще вземат участие в една архиерейска служба. Когато един от тях по небрежност при­стигнал към края на утрената, когато вече се пеело Великото славословие, и започнал да се облича, дядо Константин не му дал благословение и го из­гонил от светия олтар.

Наистина има случаи, когато енорийският свещеник е възпрепятстван да изчете цялото правило към светото причащение. В краен случай от него се изисква да прочете поне молитвите пред светото причастие (на брой 11 – по Канонника или Молитвеника). Светата литургия може да позакъснее, но без този най-минимален размер на молитвена подготовка да не се дръзва да се при­стъпва към извършването на светата Евхаристия!

Поне веднъж в година свещенослужителят е длъжен да направи лична изповед в някой манастир или пред опитен събрат-духовник (изповедник). През великите пости всяка сряда и петък всеки енорийски свещеник е за­дължен да отслужва Преждеосвещената света литургия (вж. Служебник, стр. 520), а в съботите на втората, трета и четвъртата седмици – Заупокойни ли­тургии.

Осъдително е да се допуска при съслужение някои свещеници-участници в него да бъдат само фигуранти. Не се позволява по църковните канони свещеник да извършва (или да участва в извършването) света литургия и да не се причасти (в Руската църква се допуска това само за дяконите). Подир светата литургия непременно да се изчитат 5-те следпричастни благодар­ствени молитви!

Тези елементарни изисквания от един свещенослужител сякаш има осо­бена необходимост да бъдат напомняни и преповтаряни, защото духът на светската суета и разсеяност лесно овладява днешния човек. Освен това и малките, незначителни упражнения в църковната и домашната молитва не ни дават възможност да проумеем, да възчувстваме и да изживеем сладостта на молитвата, на непосредственото духовно общение с Господа. Иначе не биха били потребни никакви задължения, подсещания, защото личният опит е най-убедителен и неопровержим.

„Веднъж завинаги знай – споделя своите мисли отец Иоан Кронщадски, – че в Църквата, във всички нейни служби, тайнствата и молитвословията диша дух на светиня, дух на мир, дух на живот и спасение, а това е свойствено само на Светия Дух. Молитвата, която се извършва по готови църков­ни молитви, тогава само има своето достойнство, когато тя става напълно разположение на нашата душа. А това става, когато молещият се има своя жива мисъл, свое горещо чувство. Чудни са тези молитви и песнопения! Ако всички пастири, всички свещенослужители и пасомите биха се молили Богу искрено и единодушно с тези молитви, то за какво ли не бихме могли ние да умолим Бога? Кои блага не бихме имали, от кои зли беди не бихме се изба­вили? Светите Божии човеци са ни оставили превъзходни образци на вся­какъв род молитви; о, как са хубави тези молитви! Обичам аз да се моля в храма Божи, защото чудно се изменям аз от Божията благодат: в молитва на покаяние и умиление падат от душата ми тръните, оковите на страстите, и мене ми става тъй леко; аз като че умирам за света и светът за мене с всичките си блага; аз оживявам в Бога и за Бога, само за Бога, и цял се прониквам от Него и ставам един дух с Него. Сърцето ми тогава е пълно с пренебесен мир; душата се просветлява с небесна светлина; всичко виждаш светло, на всичко гледаш правилно. О, как: блажена е душата с Бога! Църквата е наистина земен рай! Всички християни безусловно трябва да се покоряват на Църк­вата с пълно доверие в нейните молитви, тайнства и обреди и да завършват с изпълняване всички нейни наредби на дело“.

Доколко тези църковни правила и наредби имат небесна санкция, и никой не бива да смята, че за тяхното неизпълнение никой не следи и не въздава дължимото, нека припомним един забележителен случай от архипастирската дейност на руския епископ Иоасаф Белгородски (починал 1754 година), при­числен към лика на светците в 1911 година.

През XVIII-ти век в Русия имало огромни земевладения на отделни богаташи-чокои, които се смятали в местните рамки като всевластни господари. В едно украинско село един такъв помешчик закъснял да присъства на светата литургия в неделен ден и пристигнал с файтона си вече подир отпуста. Разсърден от това свое закъснение, помещчикът задължил енорийския све­щеник да му отслужи втора литургия веднага. А известно е, че един свещеник не може да извършва две литургии в един и същи ден. Свещеникът от страх пред господаря решил да погази църковния канон и се приготвил да започне втората литургия в същия храм. Но след като издигнал ръцете си, преди да възгласи „Благословено Царство“, за да изчете „Царю Небесний“, той чува глас: „Престани! Инак ще бъдеш проклет!“ Не обръщайки внимание на този тайнствен глас свещеникът отново въздигнал ръцете си, за да каже „Слава във вышних Богу…“ Но чува повторно: „Престани! Инак ще бъдеш проклет!“ Тогава свещеникът извикал: „Ти сам ще бъдеш…“ И извършил светата литургия…

Изминали 50-60 години. Епархийски архиерей станал светителят Иоасаф, който обичал често да обикаля епархията си и да се среща със свещени­ците. Когато преосвещеният кириарх пристигнал в същото село, той видял един стар 100-годишен свещеник. Духоносният светител прозрял, че това дъл­голетие на пастира не е награда за неговото благочестие и пастирско усърдие. Той помолил стария свещеник да разкаже подробно житието си и когато старецът със сълзи на очи припомнил случката с отслужените две ли­тургии в един неделен ден, архиереят всичко разбрал…

Той поканил стария свещеник да отидат на мястото, гдето е била старата, вече съборена църква и го накарал пред останките на някогашния свети пре­стол[3] – свидетел на проявеното непослушание към църковните наредби – да извърши молебно пение, след което архипастирят прочел над беловласата глава на иерея разрешителната молитва. Старият свещеник тутакси почув­ствал отмаляване на силите, седнал на пейката, отпуснал надолу главата си и тихо предал Богу своята душа.

„Бог поругаван не бива!“ (Галатяни 6:7).

Нека всеки Божи иерей-свещенослужител помни своите пастирски задъл­жения и никога да не ги забравя, защото невидимото Око всякога тайнствено и невидимо бди върху всекиго от нас и рано или късно, тук или отвъд ни очаква отговор и справедливо въздаяние като блюстители на Божествения «Залог».

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1976, кн. 7, с. 11-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Журнал Московской Патриархии, 1975 г., кн. 11, стр. 11.

[2]. „Кой с този ангел, който предстои пред Бога? – възкликва отец Иоан Кронщадски. – Това е един от човеците, поставен на служба Богу. Той е посредник между Бога и хората, това е нещо като бог за хората, това е втори, новозаветен Моисей, това е новозаветният Илия. Това е свещеникът! Високо е званието на свещеника!“

[3]. Когато се разрушава или се мести другаде един православен храм, осветеният му престол остава „до скончания века“ (вж. Ходатайствената молитва от св. Василиевата литургия), непокътнат на своето първоначално място, като се огражда със специална ограда. В древния патерик на преподобни Иоан Мосх (починал 634 година), известен под названието „Луг духовный“, четем следния разказ: Един отшелник-пустиножител предприел пътуване в далечна страна. За да пренощува, той се спрял в развалините на една голяма сграда. През нощта се събудил и видял до себе си да стои изправен един светлоносен мъж с огнен меч в ръка. В уплаха и учудване отшелникът извикал: „Кои си ти и какво правиш тук?“ – Аз съм Ангел Божи – отговорил светлият мъж – и съм поставен на стража до светия престол на този храм!“…

Изображение: свещеник Иоан Кронщадски (1929-1909). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ePH

Проф. ставроф. свещеноиконом Василий Николов

Семейството, което възниква чрез благословения от Бога брак, е основ­ната клетка на всяка човешка общност. От него не само произлизат и са съставени другите общности: род, племе, народ, държава, но то представ­лява и най-добрия модел, по който те се изграждат. Семейството като заду­шевна общност от баща, майка и деца щастливо обединява в себе си двете основни условия за всеки обществен живот: ръководството и подчинението[1].Тези принципи особено здраво са залегнали в християнското семейство и целият му живот непринудено протича, определян от тях. В него почитта към родителите – бащата и майката – са закон Божи. Но заедно с него, е и любовта като най-висш принцип в отношенията между членовете на се­мейството. Християнството оприличава отношенията между съпруга и съ­пругата на отношенията между Христа и Църквата. А това са отношения на жертвена любов. Тя пламти в сърцата на родители и деца и създава висо­ката християнска взаимност, а с това способства за възникването у всички тях на здраво обоснованото съзнание за единство. Поради това външната власт на родителите без да се отменя не се чувства. В християнското се­мейство любещите баща и майка ръководят общия живот във взаимно съ­гласие и любов, а децата с послушание и преданост се предоставят на тях­ното ръководство. Всеки член се чувства заобиколен от разбиращи го хора, които го приемат като цялостен човек с добрите и лошите му каче­ства. Това разбиране не е резултат на размисъл, а се преживява и чувст­ва непосредствено, без думи. Вместо думите въздейства погледът на окото, стискането на ръката, а преди всичко – делото, помощта, която се проявява винаги при всяка нужда и то с такава любов, че взаимните отно­шения стават все по-близки и по-здрави[2]. Поради това отношение, основаващо се на искрена християнска любов между отделните индивиди, тази малка християнска общност – християнското семейство – представлява онази благодатна среда, в която подрастващото поколение се оформява както индивидуално, така и социално, именно в дома, този малък свят, изтъкан от слънчеви лъчи, индивидуалното и социалното са съчетани в та­кава хармония, че от една страна всичко е индивидуално, а от друга всичко е общностно[3].

Но най-ценното в християнското семейство е това, че то е кристално чист извор на живота. В него се раждат, израстват и възпитават бъдещите граждани и членове на Църквата. Тук децата почват да се самоосъзнават, да разбират себе си като отделна личност и при най-благоприятни условия да се развиват и усъвършенстват, тъй като в семейството им се предла­гат най-благоприятните условия за тяхното индивидуално и социално-нравствено оформяване.

Християнското семейство е и огнище на религиозния живот. То е све­тилището, в което вярата и прекрасните патриотични традиции на народа се пазят като най-скъпо наследство, изнасят се в обществения живот и се предават на идващите поколения. Тук е и първото, а може би и най-про­дължителното училище, защото от най-ранната възраст, когато децата почват да заучават думите, получават и първите познания от обичната си майка. Това продължава и тогава, когато почнат да съзряват и да търсят отговор на трудните въпроси за живота и смисъла му. С това християнското семейство съдейства за оформяването не само на духовно и морално здрави граждани на държавата, но и на добри и ревностни членове на Църквата.

Но доколко християнското семейство ще отговори на високото си на­значение, доколко успешно ще изпълни своите задачи, поставени му от Твореца, от обществото и от Църквата, това във висша степен зависи от майката. Наистина глава на християнското семейство е бащата, но неговата душа и сърце е майката. Тя е, която създава задушевната атмосфера, стоп­лена от възвишената християнска любов, в която родители и деца щастливо живеят, успешно работят и бързо напредват в религиозно-нравственото си развитие.

Достойнството на майката високо се цени в Свещeното Писание. Божия за­повед е да се почита майката наравно с бащата (Изход 20:12). Премъдрият Иисус син Сирахов подтвърждава това: „Който уважава майка си, е като оня, който придобива съкровище“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:4). А в Притчи Соломонови се казва, че непокоряването на майката е гибелно за детето (Притчи Соломонови 30:17). Сам Господ Иисус, макар да е поставял изпълнението на Божията воля над връзката с майката, смятал е почитането ѝ като Божия заповед и го е поставял наравно с почитането на бащата, а отклоняващите се от изпълне­нието на тази заповед е порицавал (Матей 15:4-7; Марк 7:10-13). Майчин­ството се смятало за чест на всяка еврейска жена. Самото название на пър­вата жена Ева майка на всички живеещи (Битие 3:20) говори за естестве­ния стремеж и очакването на жената да бъде майка. Бездетството се смя­тало за Божие наказание (Иеремия 18:21). Апостол Павел не само смятал раж­дането на деца за естествено и необходимо, но и за много допринасящо за спасението на майката (1 Тимотей 5:14; 2:15).

Успехът на майката в християнското семейство се обуславя от нейните религиозни и нравствени качества. Според психологията на религията же­ната по-лесно се утвърдява във вярата в Бога, отколкото мъжът. За нея пътят към Бога е по-къс, по-прост и с по-малко проблеми. В Бога тя вижда не толкова безкрайната възвишена Същност, колкото благия милосърден Баща, към Когото се отнася с пълно благоговение и у Когото търси закрила и помощ. Вярата на майката християнка не се състои само в това, което е получила от своята благочестива майка или научила от високо благородни човеци: че има Бог, че Бог съществува. Тя не се изчерпва само с посеще­нието на храма и участието на богослужението. Вярата на истинската хри­стиянка е гранитно доверие и безсъмнено упование в Небесния Баща, че Той бди над нея и над семейството ѝ, над здравето и благополучието им по-вярно, отколкото тя бди над децата си. Тази непоколебима вяра, изпълнена с такова дълбоко упование, майката християнка е добила не по пътя на мисленето, а чрез непосредствено преживяване на Божията близост, про­мисъл и помощ, чрез духовно поемане на протегнатата Божия десница, чрез вътрешно чуване на Неговото утешаващо слово. За укрепването ѝ в тази вяра в нейна помощ е природната ѝ нужда за следване, нейният копнеж за преданост и особено чувството ѝ за личното битие на Бога. С това чув­ство се обяснява предимно силната ѝ любов към Христа, която достига до героично изповедничество и самопожертвувателност. Когато Господ Иисус бе осъден и разпнат, когато народът се отметна от Него и болшинството от учениците Му се изплашиха и разбягаха, жените мироносици останаха верни докрай и смело Го изповядаха под кръста Му.

При най-различни обстоятелства на живота майката християнка като ревностна весталка поддържа неугасващ пламъка на вярата в семейството. Това тя постига съвсем естествено, непринудено както с простички и топли майчински наставления, така и с примера на своето високо благочестие. Тя редовно отправя към Господа своите кратки, но сърдечни домашни мо­литви. А богослужението в неделни и празнични дни, което се старае да посещава редовно, ѝ доставя истинска радост. От храма, гдето всички вяр­ващи с едно сърце и с едни уста са отправяли горещи благодарствени мо­литви към Господа, изпросвали са Неговата закрила и подкрепа и са полу­чили благодатна помощ, тя се връща у дома успокоена и обнадеждена, за да върши през цялата седмица бодро и успешно своята работа. Добрата хри­стиянка, която се стреми към постоянно единение с Господа, не пропуска традиционните времена за приобщаване със светите Тайни. Поради естествената си нужда да споделя онова, което измъчва душата ѝ, тя без особени затруд­нения след щателна проверка на душевния си живот отива на изповед, гдето получава прощение на греховете си и облекчение на душата си и се връща с горещо желание да води обновен живот.

Майката е и най-добрия пазител на традициите в семейството, свър­зани с големите християнски празници и църковни времена, в които пре­красно са сплетени в красиви обряди жизнените и възвишени копнежи на човешката душа с вярата и упованието в Бога.

Религиозният живот на майката в християнското семейство в най-висока степен определя нейното поведение. Идеалът на нравствения ѝ стре­меж е всенародна любов към Бога и човека и светост. Наистина в света на греховните увлечения и съблазни този висок идеал се постига трудно. Но способността ѝ да бъде в най-близко единение с Господ Иисус я твърде много улеснява. Благодарение на това тя винаги е при извора на благо­датта и чрез светите тайнства щедро получава нужните сили за издигане към нравствения идеал. Освен това, поради своята природа, тя е в постоянно молитвено общение с Майката Господня, от която проси застъпничество и подкрепа. В нейната личност тя вижда напълно осъществен нравствения идеал на християнката – съвършена, любвеобилна майка и пречиста дева. Със старанието си да ѝ подражава тя успява в стремежа си да отговори на своето високо призвание – да бъде достойна майка, изпълнена с всепредана любов към съпруга и децата си и чиста като девица в своите помисли, чувства и желания. Майчинската любов и девическата чистота определят отношенията на майката християнка с всички членове на семейството: съ­пруга, децата и старите родители.

Прочетете още „Майката в християнското семейство*“ →

Борис Г. Борисов

„Според качеството на нашите страсти трябва да разсъдим на кой ръководител да се поверим за подчи­нение и според това именно такъв да изберем. Ако ти си невъздържан и склонен към плътска похот, нека те обучава подвижник, неумолим по от­ношение на храната, а не чудотворец и такъв, който е готов да приема всички и да ги гощава на трапезата. Ако си високомерен, нека твой ръководи­тел да бъде човек суров и неотстъпчив, а не кротък и човеколюбив. Трябва да се търсят ръководители, които съответстват на нашите недъзи[30]“. Трябва да се отбележи, че све­тите отци посочват идеалните черти на старците, съветват да избираме сред съвършените старец според сърцето си, но такива ръководители има малко. Какво да се прави, ако няма подобен съвършен наставник? Свети­те отци казват следното за подобен случай: „С молитва и сълзи изпроси от Бога да ти прати ръководител безстрастен и свят[31]“. „Ако живееш в об­щежитие, помоли се усърдно на Бо­га, за да ти покаже човека, който би ти станал добър пастир; защото по-добре е да се наричаш ученик на уче­ника, отколкото да живееш самоволно и да събираш безполезните плодове на своята воля[32]„. Важно при търсенето е искреното желание да узна­ем Божията воля, молитвата към Бо­га и пълното доверие към това, което ще чуем, като към израз на Божията воля, а ръководител винаги ще се намери.

„С голяма загриженост и внима­ние търси ръководител и ако по Бо­жия благодат намериш, а като търсиш, непременно ще намериш…“[33]. „Ако някой иска истински – казва авва Доротей, – с цялото си сърце да изпълнява волята Божия, то Бог никога не ще го остави, а всячески ще го настави според Своята воля. Наистина, ако някой повери сърцето си на воля­та Божия, то Бог ще просвети и мал­ко дете да му я посочи.

Ако пък не иска искрено да изпълнява Божията воля и при пророк да иде, Бог и на пророка ще внуши да му отговаря съобразно с развратеното му сърце, както е речено в Писанието: „Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк“ (Иезeиил 14:9 – по славянския текст; поучение 5). „И това е дивно – казва преосвещени Теофан, – че на искрено търсещия спасение винаги се дава истински ръководител. И ръководителят, какъвто и да е той, винаги дава точно и вярно ръководство дотолкова, доколкото ръководеният му се поверява с цялата си душа и вяра. Сам Господ вече пази такъв ръководим… Моли се, и Господ ще ти посочи ръ­ководител. Повери се на ръководителя, и Господ ще го научи как да те ръководи“.

„Сродните ще се намерят“ – казвал оптинският старец отец Леонид, изразявайки с това, че Бог ще доведе при истински наставник онзи, който искрено и от цялата си душа търси спасение; а онзи който, желаейки спа­сение, допуска в себе си и някакви човешки сметки, двоедушничи, не вярва, съмнява се и се самооправдава, та­къв ще попадне при същия като него наставник. Магнитът привлича само подобните му желязо и стомана. „Защото не е неправеден Бог и не ще до­пусне да се прелъстят онези души, които с вяра и незлобивост смирено са се покорили пред съвета и съда на ближния[34]„. „Господ ще извести достоен ръководител да те приеме и да носи твоите немощи. Преди две години Господ ми каза, че ще дойдеш тук“ – казва великият старец на ученика Ио­ан[35]. Вярата никога и никъде не ще те посрами. Търси ръководител и ще на­мериш, ако съвършен наставник не намериш, то по волята Божия и недостоен ще ти бъде пастир. Господ ще го научи да даде потребното на сърцето ти, ала без духовен ръководител не може. За миряните такива богоизбрани ръководители са пастирите свещеници, а за монасите – игумените или старците. „Ако си решил да се под­чиниш на Христа, не се изоставяй, сякаш си негоден съсъд… а (така или иначе), като намериш наставник, по­вери му себе си напълно празен, пренебрегнал и отхвърлил всякаква своя воля, за да се окажеш подобен на чист съсъд и онова добро, което е вложе­но в тебе, да запазиш за своя похвала и слава[36]„. „Повери себе си с такова разположение – казва св. Василий Ве­лики, – с каквото младенецът, измъчван от глад, се доверява на кърмилницата, която го вика за храна; или както човек, желаещ да опази живо­та си при опасност, се подчинява на онзи, който му протяга средство за спасението. Защото Богу е мило не онова, което се поправя по принуда, а онова, което се поправя по добродетел. Добродетелта е от произволение, а не от нужда“. „Възложи бремето си на раменете на друг и ще преплуваш тая велика бездна, подкрепян от ръцете на другите[37]„.„Привържи обременената си ладия към кораба на отците ти, и те ще те насочат към Иису­с, Който може да ти дарува смире­ние и сила, разум, венец и веселие[38]„.

II. Същност на старчеството

Какво представлява старчество­то? – Същността на старческото уст­роение се състои в това, че от подвизаващите се в скита или в общежитието братя се избира един, опитен в духовно-аскетическия живот и несъмнено благочестив инок за ръководител, духовен отец, старец. Доброволните ученици по всяко време се обръщат към избрания старец, откриват пред него цялата си душа, помислите, постъпките и желанията си, търсят съвети и вършат всичко само с негова благословия. Духовните чада се отказват от своята воля, мисли и разбирания, предават всичко това на стареца ръководител, като безусловно, безпрекословно и без съмнения му се подчиняват. Особеността на старчес­кото устроение в сравнение с другите видове монашески живот, както вече казахме, се заключава именно в стро­гото и пълно прилагане на обета за послушание на духовния старец. „Дай кръв и приеми дух“, „остави своите желания и разбирания, за да изпълниш Божиите желания и разбирания“ – ето духовното знаме на старчеството. Старецът става за ученика си ум, съвест и сърце, през което по естествен начин се разпределя, движи и обръща кръвта. Старецът е сякаш здрав дъб и около него се увиват и растат като слаби растения онези, които ина­че могат да загинат от бурите и ветровете.

Старецът е кормчията на кораба. „Човешкият живот е море, по ко­ето ние, влезли в тялото си като в някакъв кораб, мислено плаваме и плаваме непрестанно: ден и нощ, в лошо време и в буря. Това море е бедствено, и не само бедствено, но и голямо, колкото трае продължителността на нашия живот, и толкова много страшни бурни вълнения се надигат в него от духовете на злобата, толкова пирати-демони ни нападат и се опитват да ни потопят, че трудно може да се опише (Псалом 58:15-16). Но да води бод­ро кораба сред подводни камъни, плитчини и бури, с очи, постоянно обърнати към небето, като се вглежда в звездите на истината и насочва по тях плаването, за да достигне безо­пасно до пристана на спасението – това е делото и служението на държащия кормилото ръководител[39]„.

1. Заветът между стареца и уче­ника

Същността и цялата сила на стар­ческото ръководство – на старчест­вото, се състои в завета между старе­ца и ученика, според който пред лицето на Бога духовният отец – старе­цът, поема върху себе си ръководството на душата на ученика към спа­сение, а ученикът без страх предава изцяло себе си, душата и тялото си, на наставника. „Ако спазиш моята заповед, а още повече Божията, изповядвам, че отговарям за тебе в оня ден, когато Бог ще съди тайните на човеците[40]“ – казва старецът. „Като желязо на ковача се предавам на тебе, светейши отче, за подчинение[41]“ – казвал послушникът Исидор на своя старец.

Пълното предаване себе си, отричането от своите воля, мисли и же­лания, съзнание за пълно невежество и умъртвеност[42] – ето главното, кое­то се изисква от ученика, който желае да живее като пасом от стареца. Приемането, очистването и усъвършенстването на душата на ученика, решителното уверяване в спасението ѝ, отговорността за нея пред съда Божи – ето задълженията на стареца. Такива са главните условия на завета между ученика и стареца. Той е възможен само въз основа на християнската всеотдайна любов. Отричането от своята воля заради волята Божия (Матей 16:24) не е ли израз на самоотвержената любов към Бога от страна на ученика, каквато е и майчинската грижа, състраданието и нравствената отговорност за него пред Бога: „Ако пък с нещо те е обидил или ти е длъжен, мини това на моя сметка“ (Послание на апостол Павел до Филимон 1:18), не е ли израз на същата самоотвержена любов от страна на ста­реца? Този духовен съвет и съюз не се скрепява с никакви писмени доку­ментаи, но здраво се запечатва върху скрижалите на сърцето; невидим за хората, той е така очевиден за учени­ка и стареца, че те като в книга виждат и чувстват най-малкото наруше­ние и отклоняване от него, като я четат със сърцето си. Колко здрав и неразривен е този съюз, можем да съдим по следните два примера. Преподобни Теодор Студит пише: „Един старец на­ложил епитимия върху ученика си за това, че онзи не изпълнявал заповедите му, и без да успее да я отмени, починал. След смъртта му ученикът търсил разрешение от наложеното върху него запрещение, но към когото и да се обръщал, никой не се осмелявал да изпълни молбите му и го отпращал към по-висшестоящ. Накрая ученикът се обърнал към Константинополския патриарх Герман с молбата си, но нито патриархът, нито свиканият от него събор на архиереите, не могли да разрешат епитимията на стареца, за когото дори не се знае да­ли е имал свещенически сан[43]“.

Някои ще запитат: за какво е то­ва пълно подчинение на послушника към стареца, къде е свободата на нашата воля? Отговаряме: поради своята немощ човек не може изцяло и веднага да се предаде на Бога и да следва Христа. Той първо трябва да свикне да ограничава самолюбието, своеволието и произвола си и постепенно да отсича волята си чрез самоотвержено изпълнение на чужда човешка во­ля заради Бога. За да може в замяна на своята да приеме Божията воля, той трябва отначало да възпита в се­бе си любовта и вярата чрез съвместен живот с човек, който вярва и обича Бога, да предаде своята воля и ду­ша на душата и волята на стареца, за да ги предаде той пък на Бога. „Нашата воля – по думите на авва Пимен[44] – е медна стена между човека и Бога. Тя е като камък, противостоящ, съпротивляващ се и противодействащ на волята Божия. И само когато чо­век остави своята воля, той може да каже: „С моя Бог на стена възлизам. Бог! – Непорочен е Неговият път“ (Псалом 17:30-31). „Който иска да изпълнява своята воля, той е син на дявола… не се прелъстявайте от дявола и не следвайте (внушенията) на своята воля във вреда на себе си, никога не ще бъде по вашата воля, защото зло не ще изтреби злото[45]“. Именно това иска ученикът – да разруши тази мед­на стена и да загърби своята воля с помощта на стареца. Защото от мно­го опити е доказано, че монасите ни­кога не могат да погасят в себе си пламъка на гнева, печалите, нечистотите, не могат да придобият истинско смирение… ако не се научат преди то­ва да подчиняват волята си на настав­ника. Подчинението на стареца не е отрицание на свободната воля на чо­века, като и служението на делото на нравственото съвършенство – следването на Христа. Напротив, това е съвсем съзнателно предаване именно на волята на Бога, посредством стареца. Имайки послушание към стареца, послушникът има послушание към Христа.

Прочетете още „Старчеството като духовно явление в Православната църква – продължение и край*“ →

Борис Г. Борисов

I. Духовно ръководство

Необходим ли е ръководител в духовния живот на ревнуващия за своето спасение начинаещ подвижник? Наистина не може ли той сам да върви по пътя на съвършенството без ръ­ководител, воден само от словото Бо­жие и евангелските указания? Та нали в словото Божие е посочен образът на съвършенството, посочен е и пътят към него; освен това в историята на християнското подвижничество има такива примери, когато подвижниците, твърдо решили да вървят по пътя на подражание на Христа, са­ми, без видими ръководители и водени само от Бога, са преуспявали: та­кива са например светите Павел Тивейски, Антоний Велики, Мария Египетска и други. Вярно е, че образът на съвършенството и пътят към него (изпълнението на заповедите) са посочени от Христа в Евангелието, но не бива да се забравя, че човек остава винаги човек: искреното, дори и най-горещо желание не може веднага да го промени, той е така немощен, сво­еволен и сляп, че се нуждае от странична и постоянна подкрепа, от одоб­рение, принуда, подробни указания по пътя и така нататък. Не бива да се осланяме на примера на преуспелите самотни подвижници. „Ако на някой от достопочтените отци – казват преподобните Игнатий и Калист – им се е случвало и без подвига на послушанието да постигнат Боготворно безмълвие и съвършенство по Бога, това става по особено Божие откровение, и то мно­го рядко. А истина е, че което става рядко, както пише нейде, то не е за­кон на Църквата, както е истина и то­ва, че една лястовичка пролет не прави[1]„. Тези хора „чудесно, по Божието усмотрение, специално са били призовани към такъв (уединен) живот, който подобава само на съвършените и безстрастните и изисква ангелска твърдост[2]“.

Такива хора – силни Божии избраници, при които словото се покрива с делото: твърдото намерение е изпълнение, покаянието – спасение, са изключение. Може ли това изключение да бъде неотменно правило за начинаещия? Смята ли той, страстният и немощният, себе си за толкова си­лен, както тези избраници Божии? Ако очаква чудо за себе си, с това са­мо изкушава Бога. И светите отци, и опитните аскети учат за нуждата от духовен ръководител и за необходимостта от предварителна християнска педагогика за начинаещия монах.

Това е съвсем естествено: човек не се ражда точно определен веднъж завинаги, не – той има само зародиш на своето бъдещо „аз“, и телесно, и духовно той отначало е младенец и трябва да премине някои степени на възрастта по тяло и дух, за да достигне до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство. Монашеският живот е изкуство на изкуствата и наука на науките и както всяко изкуство, занаят и наука изисква първоначално обуче­ние при познавачи и майстори. „Както за желаещия да изучи езика на ня­кой народ не е достатъчно сам да си бъде наставник, но се учи от сведущи хора и по такъв начин се научава да говори като чужденец: тъй, мисля, и този живот, понеже не следва естествения път, а отстъпва от него поради своята необикновеност, никой не може да изучи до съвършенство, освен под ръководството на някой опитен в него… Защото този начин на живот не е така прост, че при нужда да можем да се доверяваме на собственото си съждение кое е полезно за нас. Решимостта да се опитат неизвестни неща не е безопасна… И в науката за лекуването на душите – любомъдрието – имаме пълната възможност да се на­учим от онзи, който с дълговременен и продължителен опит е придобил навик в нея. Младостта в повечето слу­чаи и във всяка работа е ненадежден съветник и не е лесно да се намери човек, който добре да изпълни някое достойно дело, ако не призовава за съвет старостта. Колкото по-висока от всички останали занятия е поставената от нас цел, толкова по-внимателни трибва да бъдем: тук липсата на разсъдителност касае самата душа и има опасност да се понесе такава загуба, която се състои в изгубването не на някакви блага, а в гибелта на самите нас и във вреда на собствената ни ду­ша… И така преди всичко трябва да се погрижим за това да си намерим ръководител по този път, за да не тръгнем поради неопитност по някак­ви нови непроходими и отклоняващи се от истинския път пътеки[3]“. Пътят на допитване до другите е оправдан с много примери. „Как ще мога (да разбера), ако някой не ме упъти?“ – пита велможата дякон апостол Филип (Деяния на светите апостоли 8:31); призваният апостол Павел е изпратен за поучение при Анания (Деяния на светите апостоли 9:6) и след успешна проповед се съветва с апостолите: „Да не би да тичам – казва той, – или да съм тичал напразно“ (Галатяни 2:2). И светите отци подвижници, дори най-великите от тях, като Антоний Велики, Макарий Велики (Египетски), св. Пахомий Ве­лики, Иларион, Сава и други, предварително разпитвали за пътищата, съветвали се и се покорявали на други наставници. Те, както се изразява св. Атанасий Велики за св. Антоний Ве­лики, подобно на мъдри пчели събирали за себе си духовен мед при други подвижници, трупайки го в сърцето си като в кошер. „И да се питат другите, свети Антоний смятал за толкова спасително дело, че и по-късно самият той – учителят на всички, се обръщал с въпроси към някой свой преуспяващ ученик. Така, когато получил от им­ператор Констанций покана да посе­ти Константинопол, запитал ученика си Павел Препрости дали да иде, или не. И след като Павел му казал: „Ако идеш, ще бъдеш Антоний, а ако ли не – ще бъдеш авва Антоний“, той останал[4]“.

1. Необходимост от духовен ръ­ководител

Необходимостта от ръководител за начинаещия се обуславя и от сама­та невъзможност да се види в истинска светлина, безпристрастно да познае себе си и сигурно да се усъвършенства. Работата е там, че подвижникът трябва да води борба със самия себе си, „не от външния враг трябва да се боим: нашият враг е заключен в нас самите… Наистина човек трябва да разсече себе си на две[5]„. Едновременно наблюдател и предмет на наблюдението, съдържащ в самия себе си и врага, и приятеля, начинаещият подвижник не може сам да различи кое е „наше и кое – от нашите неприятели“ – неговото самолюбие често побеждава благата воля, сладостта на страстите пленява душата и той, стъпвайки на пътя на самооправданието и сделките със съвестта си, сам не забелязва своето самопрелъстяване и самоизмама. Психологията и опитът достоверно свидетелстват, че другите хора по-ясно виждат нашата душевна нагласа и че на страничния наблюдател е присъщ по-обективно-безпристрастен поглед върху нас. Питаме: може ли болен човек, какъвто е и трябва да осъзнава себе си начинаещият, може ли болният да бъде едновременно и лекар на самия себе си? Може ли той точно да определи болестта си и ако може, което е съмнително – може ли безпристрастно да си предпише горчиви и парливи лекове, ако това е нужно за оздравяването му? Не. Опитът показва, че и безпристрастното, напълно вярно определяне на болестта ни, както и лечебните лекарства са дело на странични хора, на лекари специалисти. Та нали дори опитни и известии медици не лекуват сами болестите си, а се обръщат за рецепти към своите колеги. „Най-трудно е – казва свети Василий Велики – да познаваш и цериш сам себе си, защото самолюбието е вродено в хората и всеки съди за себе си пристрастно. По-добре може да ни познава и лекува друг, защото онзи, който съди за другите, не е затруднен в истинското разпознаване от страстта на са-молюбието[6]„. И тук ще добавим, че наш истински съдия може да бъде безкрайната доброта, а след нея – някой възроден грешник или светец, човек, преминал през изпитания, мъдрец. Това е така, защото душата съди за друга душа по своето родство с нея, чрез гласа, чрез думите, чрез мълчанието, чрез постъпките, чрез погледите. Добротата разбира от доброта, прямодушието – от прямодушие, благородството – от благородство и така нататък. Истински можеш да знаеш цената само на онова, което си загубил и за което съжаляваш.

Ръководител е нужен и за всички подвизи на аскетизма, за упражненията в скърбите, лишенията и изкушенията, които са необходими за делото на духовното самоусъвършенстване. Немощният начинаещ не може сам да се справи с принудителните изкушения и да поема върху себе си доброволки. Неизкушеният начинаещ е подобен в дадения случай на необуздан див кон, който трябва тепърва да бъде обучен. „Конят, докато пасе с дивите животни в горите, е непокорен на хората. А когато го уловят, поставят му тежка юзда, за да го укротят и да се научи да ходи чинно и право. След това опитен ездач го упражнява, за да го направи способен за бран. Надява върху него въоръжения, имам предвид нагръдник и шлем, а преди да му поставят юздата, са я разтърсвали пред очите му, за да свикне с нея и да не се плаши. Обучен, той свиква с битката и още щом чуе тръбен звук, отдалеч усеща боя и сам се устремява срещу врага[7]„. Освен това изглежда, че в делото на усъвършенстването и придобиването на добродетели повече, откъдето и да било, е нужна постепенна, равномерна, внимателна и непрестанна борба. Опитът показа, че начинаещият, често ревностен отначало, скоро отслабва от прекомерните усилия или поради тяхната недостатъчност. Днес той побеждава страстите, а утре поради сла­бост или бездействие допуска страс­тите да пленят ума му и им се подчинява; днес той умерено подтиква природата си към добродетел, а утре преминава, да предположим, извън пре­делите на умерените усилия; но и в от- слабването на подвига, и в чрезмерния подвиг се крие зло, защото добродетелта се заключава не в излиществото, а в умереността. („Само умереното дело е безценно“ – свети Иса­ак Сирин, слово 150). И светите отци аскети възхваляват този подвижничес­ки живот, който е подобен на малък, но постоянно течащ и непресъхващ ручей, казва един от руските старци – Амвросий Оптински. „Както листото отначало бива винаги зелено, све­жо и красиво, а след това постепенно изсъхва, пада и накрая го пренебрегват и тъпчат – казва авва Доротей (поучение 5), – така и човек, от никого неуправляван, отначало винаги има усърдие за подвизи, но след това усърдието му малко по малко охладнява и той, като няма никого да го наставлява, да го поддържа и възпламенява в стремежите му (подобно на листото), неусетно изсъхва и пада“. Значи отново е нужен отец ръководител като регулатор на подвижничеството. Нак­рая особено е необходим духовен ръ­ководител във втората степен на съвършенство на подвижника, при преминаването от деятелен към съзерцателен живот. След очистването от страстите духът се извисява нагоре и при своя полет той лесно може да попадне във властта на въздушния княз, в мрежите на врага на спасението, мо­же да изпадне в така наречената прелест, да остане в нея и дори да загине; и, разбира се, колкото е по-високо извисяването, толкова по-опасно е падението. „Който е сам, леко се побеждава от врага, седящ на Божиите пътища, и горко нему, когато падне, за­щото няма човек, който да го вдигне[8]“. Свети Иоан Касиан например разказва за стареца Ирон, който петдесет години прекарал в пост, трудове, бдение и молитва, учудвайки всички със строгостта на подвизите си, но след това, когато си решил да остане сам със своя разум и воля, сметнал сатаната за ангел и по негово внушение се хвърлил в кладенеца, надявайки се, че ангелите ще го възнесат на ръцете си, и се наранил така, че на третия ден след като го извадили от кладенеца, починал. Свети Касиан също споменава и за един мъж, който приемал от­кровения от беса, виждал светлина в килията си и бил подучен да принесе в жертва сина си, което впрочем не станало. Други двама ревнители на подвижничеството тръгнали през пустинята с надеждата, че Господ ще ги прехранва, но единият без храна загинал, а другият едва се спасил от глад, като приел храна от диваци. Изобщо в животоописанията на подвижниците се посочват много случаи на прелест. Например в пролога от 9 януари и други. Да предпази от козните на дявола и от прелестта и да насочи правилния полет нагоре, може само духовният ръководител. Затова именно всички отци решително заповядват да не се пристъпва към съзерцателен живот без помощта на знаещи, преминали по този път ръководители. „Ако видиш някой млад, по своя воля възхождащ на небето, удръж го, за­щото ще има полза от това (да го удържиш)[9]“.

Прочетете още „Старчеството като духовно явление в Православната църква*“ →