Иван Панчовски

Между всички митове на древния свят най-упорито се посочва митът за персийския бог Митра като същински първоизвор на евангелския разказ за Иисус Христос. Френският историк Конс­тантин Волней (1757-1820 г.) в изследването си “Развалини или размисли за революциите в империята” извършва опит да предс­тави живота на Иисус Христос като мит за движението на слънцето по зодиака. Непосредствено след него френският учен Шарл Дюпюи се придвижва значително по-нататък в това отношение. В съчинението си “Начало на всички култове или всемирната ре­лигия” той се опитва да докаже, че Иисус Христос е двойник на Митра, на бога Слънце; следователно, Той скоро щял да стане за нас същото, каквото са Херкулес, Озирис или Вакх.

Оттогава до наши дни се повтаря твърдението, че митът за Митра е първообразът на евангелския Христос. При това този мит така се възпроизвежда и се предава от някои съвременни писатели, че човек може да остане с неотразимото впечатление, като че ли евангелският образ на Иисус Христос е фотомеханич­но копие на митичния образ на Митра. Това ни задължава да се спрем специално върху мита за Митра, да установим точно оригиналните черти на това божество, да посочим различието и евентуалното сходство между мита за Митра и евангелския раз­каз за Иисус Христос и да направим извод относно генетичната връзка и зависимост между тях.

Митра е едно от най-забележителните митологични божест­ва на Древния Изток. Неговият култ е претърпял дълга история на развитие и неговият образ е преживял много превъплъщения. Най-напред името на Митра се среща в много древни времена (още през второто хилядолетие преди Рождество Христово) като една от бележитите божествени фигури в пантеона на древните индийци и иранци. Във “Ведите” името Митра често се споменава в различни словосъчетания. Самата дума “митра” означава договор. Първоначално Митра е бил почитан като покровител на договорите наред с Варуна, който пък се считал за покровител на клетвата. Постепенно Митра се оформил като бог на слънцето, на небесната светлина и на деня, а Варуна – като бог на луната, лунната светлина и нощта.

Чрез реформата на Заратустра (на гръцки Зороастър), коя­то се извършила вероятно около 700-та година преди Рождество Христово, Митра за­губил висшето си положение, станал второстепенно божество в персийския пантеон и бил превърнат в служебно оръдие на върховния бог Ахурамазда. Все пак народът продължавал да почита Митра. През историята народната религия взела превес и около 550-та година преди Рождество Христово Митра пак принадлежал към върховните богове на персийската държава. Денят, посветен в чест на Митра, станал всеобщ и главен празник в персийското царство. Древни­те гърци знаели Митра като специално персийско божество. За него говорят Херодот, Ксенофон и Плутарх. Разпадането на пер­сийската държава не затъмнило култа на Митра. В провинции като Армения, Кападокия и Понт Митра бил почитан, най-вече от управляващите среди и аристокрацията.

Още по това време Митра бил считан за бог на войната и особено бил почитан от висшите военни кръгове. Древният рели­гиозен литературен паметник на персите “Авеста” описва Мит­ра съвсем определено като бог на войната, когото бойците призовават на помощ за унищожаване на врага. Тогава Митра бил изобразяван като прекрасен конник, като боец, възседнал бял кон, въоръжен с дълго и остро копие и с бързи стрели.

Култът на Митра обходил редица източни страни, но най-много бил практикуван от някои римски военни поради борческия об­раз на това божество. Според Плутарх митраизмът проникнал в Рим чрез сицилийските пирати, които били победени от Помпей в 67-ма година преди Рождество Христово. Култът на Митра обаче се разпространил по цялата Римска империя едва в края на първия век след Рождество Христово, осо­бено между войниците от легионите, завербувани от Мала Азия.Твърде важно е да се посочи, че римските императори толерирали този култ, а някои от тях дори участвали в мистериите на Митра. От тях следва да споменем Нерон (54-68 г.), Комод (180­-192 г.) и Диоклетиан (284-305 г.). Комод бил посветен в мистери­ите на Митра, а Диоклетиан провъзгласил Митра като “непобе­димо слънце” за държавен бог. През 307 година Диоклетиан, Галерий, Максимилиан и Лициний се срещнали в Карнантум на Дунава и издигнали светилище на Митра като “покровител на империя­та”. Култът на Митра бил почитан от някои римски императори дори след Константин Велики (306-337 г.). Император Юлиан Отстъпник (355-363 г.) провъзгласил Слънцето Митра (Хелиос – Митра) за главен бог в Римската империя. Тогава култът на Митра процъфтял за кратко време. След победата на император Теодосий Велики през 394 година, култът на Митра претърпял упадък на Запад. На Изток Митра намерил прием като трети пратеник на бащата на светлината в системата на манихейското учение.

Митът на Митра се развива в сферата на строг дуализъм, който се поддържа от персийската религия. От вечност се про­тивопоставят царството на светлината, начело с Ахурамазда, и царството на мрака, начело с Ариман. Последният постоянно се стреми със своите демони да въвлече хората в грях и развала. В борбата си против царството на мрака хората търсели помощ от Митра. Той се представя като посредник между небето и земята, между Бога и човеците. Рисува се също като закрилник на ис­тината и правдивостта и като враг на Ариман и подчинените му демони. Животът на Митра протича в непрекъсната борба против силите на мрака. Съответно на това той не призовава вярващите в него към съзерцателен покой, а към действия и борба. В този религиозен култ се изисква от човека сериозно и мъжествено от­ношение към живота. Поради това Митра бил почитан като бог на войната. Борческите черти в характера му най-много са привличали бойците от римските легиони и ги заставяли да вярват в “непобедимия” Митра.

По-късните митове разказват за въплъщаването на този бог и го представят като спасител на човечеството. Според тях Митра е роден по чудесен начин от скала на брега на една река под сянката на свещено дърво. Оттук идва и името Петроген, тоест роден от камък, с което се назовава Митра. Пастири виждат бога да произлиза от скалата. Те се затичват към него, за да му се поклонят и да му принесат дарове от своите плодове и стада. Мит­ра пораства бързо и започва да се бори. Той побеждава бога на слънцето и му поставя на главата корона от лъчи. След това двамата сключват приятелство и се подкрепят взаимно. Най-тежката борба Митра води с космическия бик, който е олицетворение на необузданите стихии и природни сили. Митра скача върху гърба му и забива ножа си в хълбока му. Митраизмът придава на убиването на дивия бик както космогоническо, така и изкупително значение; от неговия труп произлиза светът, всички растения и животни, а чрез пролятата кръв се постига изкупление на чове­чеството.

Митра се представя като спасител на хората и във всекидневния им живот. Той ги закриля от пожарите и наводненията, които Ариман донесъл на земята, и им помага при различни беди, които им причиняват демоните на мрака. След като изпълнил земната си мисия, Митра си устройва прощален обед с бога на слънцето (Хелиос), през време на който те ядат хляб и пият вино. След това Митра отива заедно с Хелиос на небето със слънчева колес­ница. Оттук той продължава да помага на хората в борбата им против злите духове и придружава техните души след смъртта им през седемте сфери на планетите до най-горното небе. Като висш съдия той определя тук съдбата на всяка душа. След свършека на дните Митра обаче пак ще дойде на земята, за да възкреси всички мъртъвци, отново да принесе в жертва бик и да отдели добрите от злите. Най-после ще падне огън от небето, ще разру­ши царството на мрака и ще изтреби неговите демони.

След като беше очертан в най-общи линии митът за Митра, трябва да се посочат на първо място различията му от евангел­ския разказ за Иисус Христос. Тези различия могат да бъдат сведени главно към следните няколко точки:

1.Митът за Митра се движи изцяло в сферата на най-нисш политеизъм, докато евангелският разказ за Иисус Христос е проникнат напълно от духа на чист и възвишен монотеизъм. Митра е само един от многото богове, почитани наред с него от привържениците на митраизма. А Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Това различие е основно, защото на рели­гиозна основа няма и не може да има по-голяма противоположност от тази между политеизма и монотеизма, между многобожието и еднобожието. Само тази разлика е напълно достатъчна, за да ста­не ясно на всеки, който познава религията, че между митраизма и християнството не може да има генетична връзка.

2.Диаметралната противоположност между митраизма и хрис­тиянството върху плоскостта на религията се задълбочава и разширява и придобива напълно непримирим характер чрез метафизичната им разлика. Митраизмът е строго дуалистична религия, докато християнството е религиозен монизъм. Според митраизма от вечността съществуват две метафизични начала: доброто – Ахурамазда, и злото – Ариман. Съответно на метафизичната си противоположност те се намират в изначална и непримири­ма вражда и водят непрестанна борба помежду си. В тази борба Митра изпълнява второстепенна роля. Той е само оръдие на Ахурамазда в борбата му с Ариман. Нито следа от такъв мета­физичен дуализъм няма в християнската религия. Според нея от вечност съществува само един Бог, Който е добър по природа и всемогъщ по сила. Той твори всичко, промисля за всичко, управлява и владее над всичко. В едния по природа Бог се различават три божествени лица (Бог Отец, Бог Син, Свети Дух), които като прояви на една божествена същност винаги се намират в съвършено единство, единомислие и единодействие. Иисус Христос е въплътеното Второ Лице на Света Троица. Вярно е, че в хрис­тиянската религия се говори за сатана и за демони, но те не са божества, а сътворени духове; те са сътворени от единия Бог, но поради възгордяването си отпаднали от Него. Заради сътворения си характер сатаната не е равен с Бога нито по природа, нито по сила, нито по власт. В съгласие със Своя премъдър промислителен план, Бог допуска и търпи изкусителната дейност на сатаната, за да запази висшата ценност на нравствената свобода, достойнството на човешката личност и за да предостави възможност за свободен избор и творчество, а също при отстъпване от истината и правдата – възможност за свободно обръщане, поправяне и спасяване на падналите. Когато обаче изтече времето, определено за покаяние и поправяне, сатаната ще бъде лишен от сила и власт, ще бъде окован и хвърлен във външната тъмнина, за да гние в призрачно съществуване и в пълна изнемога.

Тази метафизична разлика между митраизма и християнството подсилва тезата, че те нямат общо помежду си, че са две напълно разнородни явления в духовния живот на човечеството. До­като митраизмът разделя битието на две противоположни сфери, внася непримирима вражда помежду им и обрича човешкото съществуване на разяждащо го вътрешно раздвоение и противо­речие, християнството постановява единството на битието, кое­то има за своя вътрешна спойка любовта и приканва човека да вгражда хармонично живота и дейността си във великия Божи план за утвърждаване на връзките на мира и любовта във вре­мето и във вечността.

3.Въпреки някои нравствени идеи, които възприел в истори­ческото си развитие и в синкретичното си обогатяване с чужди на първичната си същност религиозни елементи, митраизмът се намира върху нисшето стъпало на религиозния натурализъм и е чисто натуралистична религия. В него се обожествяват природни сили; Митра от началото до края на съществуването на неговия култ е почитан като бог на слънцето и на небесната свет­лина. Християнството пък е възвишена духовно-нравствена рели­гия. Според Христовото учение “Бог е дух; и тия, който Му се покланят, трябва да се поклонят с дух и с истина” (Иоан 4:24). Съответно на това християнството издига човешкия дух, показва му безпределни простори за усъвършенстване и възпитава у последователите си най-възвишената нравствена ценност и доб- родетел – универсалната и безкористната любов.

4.Поради митологичния си характер митраизмът е преминал дълга история на естествено развитие и Митра се е видоизменял в съзнанието на своите поклонници под влияние на много фактори от техния духовен, нравствен, политически и икономически живот. От персонификация на слънцето и на физичната светлина, Митра се е развил до борец с демоните, бог на войната и дори изкупител и спасител на хората. В противоположност на това християнст­вото като богооткровена религия е неизменно в божествената си същност. Образът на Иисус Христос е един и същ и неизменен през всички времена. “Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки” (Евреи 13:8). В християнството също има развитие, но то се отнася само до все по-пълното разкриване, разбиране, усвояване и осъществяване на неговите възвишени божествени истини. Следователно, тук се прибавя още една съществена разлика между митраизма и християнството. Тя показва, че митраизмът е естествено явление в духовния живот на човечеството и че об­разът на Митра е плод на човешката фантазия, поради което той непрестанно претърпявал метаморфози. Християнството пък е божествено явление, поради което образът на Иисус Христос блести със съвършенство и с пълнота; той е абсолютен по своята възвишеност, следователно, неизменен и вечен; към Него никой човек не може да прибави нищо, за да го превърне в по-съвършен. Задачата на хората по отношение на съвършения Христов образ се състои в това, да го считат за свой идеал и образец, да се вдъхновяват от него в живота си и все по-пълно да го изобразяват в дейността си.

5.Разликата между митичния образ на Митра и божествения лик на Иисус Христос изпъква по-силно, когато се вземе под вни­мание, че Митра бил почитан като бог на войната, а Иисус Хрис­тос открил на човечеството, че Бог е любов, следователно, Бог на мира. Сам Спасителят през земния Си живот се проявил като бо­жествен Миролюбец и Миротворец и завещал на последователите Си благословеното дело на мира. Митра бил почитан като бог на войната; той бил вдъхновител на персийските армии и на римските легиони в техните завоевателни, поробителски и грабителски действия против народите почти на целия тогавашен свят. Заради това войнствените римски императори ценели извънредно високо култа на Митра и старателно го насаждали сред пълководците, военачалниците и войниците си. В пълна противоположност на то­ва откритият от Христос Бог, е Бог на мира (1 Коринтяни 14:33). През пророческия поглед Иисус от Назарет бил възторжено очертаван и жадно очакван като божествен Цар на мира, Който ще учи хората “да прековават мечовете си на орала и копията си – на сърпове; чрез Неговата дейност народ срещу народ не ще вдига меч и вече няма да се учат на война” (Исаия 2:4). Още при самото раждане на Иисус ангелски хор Го възпял като божест­вен Миротворец и очертал Неговата мисия в това, да въдворява мир на земята и между човеците добра воля. (Лука 2:14). Иисус Христос ублажавал миротворците и им обещавал най-високата награда: да бъдат наречени синове Божии (Матей 5:9). При раздялата с учениците Си Спасителят им завещал Своя божествен мир и ги изпратил по целия свят да го насаждат между всички народи (Иоан 14:27). Ето нова и основна разлика между Митра и Христос; първият е бог на войната и се почитал от военолюбци, а вторият е божествен Миротворец и се почита от кротките и миролюбиви християни. Нима може тогава Митра, митичният бог на войната, да бъде първообраз на Христос, пламенния проповедник на любов между хората и божествен Миролюбец и Миротворец? Ясно е, че образът на Митра е създаден от човешката фантазия, която била обладана от ниски военолюбиви инстинкти и страсти, а Христос е божествено въплъщение, тъй като от Него извира само мир и обич, а няма нищо по-божествено от тях.

6.От съществено значение е още да се изтъкне, че Митра бил почитан предимно от висшите класи, начело с императорите в римската държава, тъй като той най-много бил пригоден да слу­жи на интересите на тяхната завоевателна политика. Спомена се вече, че едни от най-военолюбивите римски императори като Не­рон, Комод, Диоклетиан и Юлиан Отстъпник били възторжени поклонници на Митра и ревностни радетели за разпространяването и успеха на митраизма в Римската империя. Всеизвестна истина обаче е, че Иисус Христос се родил в дома на обикновен галилейски дърводелец и дошъл на света да възвести братолюбие между всички хора, да издигне човешкото достойнство най-вече на унижените, на онеправданите и потиснатите, на поробените. Поради това римските императори и управляващите в Римската империя виждали в лицето на християнството свой смъртен враг. Те го подложили на почти непрекъснато тривековно най-жестоко гонение, на каквото не са подлагани привържениците на никоя ре­лигия в световната история. В този случай как може да се твърди сериозно, че християнството е развитие на митраизма и че свети­те евангелисти обрисували образа на Иисус Христос, като имали пред очи и се ръководили от мита за Митра? Какво общо може да има между митичния бог на римските императори, военни и робовладелци и действителния Бог на общочовешкото братство и на обезправените, поробените, потиснатите? И така, митът за Митра е човешко създание, а Христос е въплътеният Единоро­ден Син на Небесния Отец, в Чиито очи всички хора са братя и трябва да живеят в братска обич и взаимопомощ.

7.Накрая култът на Митра бил предназначен само за мъже, докато Иисус Христос е Спасител на целия човешки род, на всич­ки хора без оглед на пол. Очевидно митраизмът споделял напълно схващането на античния свят, че жената стои по-ниско от мъжа. За същински човек древният свят считал само мъжа. В Христос обаче всички хора са едно; няма роб, нито свободен, няма женски пол ни мъжки” (Галатяни 3:28).

Посочените различия между митраизма и християнството са толкова съществени и основни, че не позволяват да се намери някакво идейно повлияване и зависимост на евангелския образ на Иисус Христос от митологичните сказания за Митра. Все пак научната обективност изисква да се спрем специално и върху изтъкваните сходства между митраизма и християнството, респективно между Митра и Христос, и в известна степен да ги обясним. За сходство между митраизма и християнството споменават още св. Юстин Философ и Мъченик и Тертулиан, в което те виждат примка на дявола.

1.Би могло да се търси някакво сходство между мита за въплъщаването на Митра и евангелския разказ за въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Христос. Но това сходство може да бъде отнесено само до най-общата идея за въплъщаването на Бог, която, както е известно от историята на религиите и както се обоснова в предишните страници, е достояние почти на всички религии и дължи своя произход главно на еднаквите религиозни потребности на човешката душа, на първоначалното всеобщо Бо­жие откровение и на разпространяването на старозаветните пророчества чрез превода на 70-те тълкуватели, както и от страна на разпръснатите по света иудеи.

Що се отнася конкретно до съдържанието на мита за въплъщаването на Митра и на християнското учение за въплъщаването на Бог Слово в историческото лице на Иисус от Назарет, трябва да заявим: те толкова се различават, че между тях не може да се установи никакво действително сходство и никакво влияние на митраизма върху християнството. Напълно в духа на натурализ­ма Митра се ражда от скала. Тук всичко е измислица, напълно неестествена, дори противоестествена и противоразумна. Съвсем различно е въплъщаването на Бог Слово в лицето на Иисус Хрис­тос. Тук Иисус се ражда не от скала, а от жена – от пречистата Дева Мария – в семейството на благочестивия и праведен Иосиф от Назарет. По-нататък в съпоставките никой не знае и не може да знае къде и кога е станало раждането на Митра. За Иисус Христос обаче то е точно установено, защото тук се срещаме с действително историческо събитие. Иисус е роден в палестинския градец Витлеем през времето на римския император Август, ко­гато Палестина се намирала под местното управление на иудейския цар Ирод; Той отраснал и бил възпитан в галилейския град Назарет; учил хората по палестинските села и градове; бил заловен от иудейските властници в Иерусалим, осъден от иудейските първосвещеници Анна и Кайяфа и от римския прокуратор Пилат Понтийски; накрая бил разпнат на кръст върху голготското възвишение над Иерусалим. В мита за Митра всичко е измислица, а в евангелския разказ за Христос всичко е историческа действителност, която е обрисувана с най-подробна и достоверна точност и изисканост.

2.Борбата на Митра носи също така изцяло митичен харак­тер. Той се бори с бога на слънцето (Хелиос) и с бика, олицет­ворение на природните стихии. Борбата на Иисус Христос пък била против духа на отрицанието, против съблазните и изкушенията, против греховните влечения и гибелните страсти, против греховете и пороците, против егоизма и безчовечието. Тази е най-трудната борба и в нея Христос победил, като учил и последователите Си как успешно да се борят и непрестанно да напредват в добродетелния подвиг и да се издигат по стълбата на усъвършенстването. Следователно, между борбата на Митра и на Христос съществува основна разлика: борбата на Митра носи натуралис­тичен характер, а борбата на Христос нравствен характер.

3.Закрилата, която според мита Митра дава на хората, се отнася до пожари, наводнения и други физични бедствия и злини. Иисус Христос пък закриля вярващите в Него: Той на първо място ги запазва от най-големите злини – греховете и пороци­те, от които произлизат страданията и бедите в живота и които причиняват смъртта и вечната гибел. Христос дава на вярващите в Него сили да побеждават греха, чрез които леко понасят неизбежните в този временен свят и живот страдания, избавят се от страха пред смъртта и си осигуряват вечен живот в блаженство.

4.Обедът, който Митра си устройва с бога на слънцето (Хе­лиос), няма нищо общо с Тайната вечеря, на която Иисус Христос установил тайнството св. Евхаристия (св. Причастие), чрез кое­то вярващите в Спасителя през всички времена се приобщават непосредствено към Него и участват в Неговия божествен жи­вот.

5.Митра се представя като бог изкупител и в това отношение се сочи като първообраз на Христос Изкупителя. Но да помним, че цялото човечество преди идването на Христос копнеело по бо­жествен Изкупител и въз основа на това в езическите религии възникнали много митове за божествени изкупители. Обаче докато всички тези митове са само свидетелства за силна религиозна жажда на човечеството за изкупление на греховете и за рели­гиозната потребност от божествен Изкупител, Иисус Христос е действителен божествен Изкупител. Ако вникнем в изкупителната жертва, която според мита Митра принесъл за изкупление на греховете на човечеството, ще се убедим, че тя не се различава от кръвните жертви, принасяни във всички езически религии, но коренно се различава от Христовата изкупителна жертва. Мит­ра принася в жертва животно, пролива кръвта на бик, която не е достатъчна да изкупи човешките грехове, защото в нея не участва лично и съзнателно съгрешилият. В противоположност на това Христос принесъл в жертва Себе Си, като чрез богочовешките Си страдания удовлетворил, от една страна, изискванията на Висшата правда, а от друга страна, изпълнил изискванията на човешка­та съвест – виновният сам да участва в изкуплението на вината си. Следователно, и относно изкуплението между Митра и Хрис­тос съществува непроходима бездна: Митра извършва изкупление чрез проливане на кръв на жертвено животно, а Христос е при­несъл Себе Си в саможертва на Голготския кръст. Заради това изкуплението от Митра е фиктивно и не удовлетворява никого, а изкуплението от Христос е действително и от неговите плодове се ползват вярващите до днес.

6.Също няма прилика между възнесението на Митра и това на Христос. Митра се възнася на небето заедно с друг митически бог – Хелиос – седнал върху слънчева колесница. А Христос сам се възнесъл без посредничество, само чрез Своята собствена божествена сила.

7.Накрая се установяват далечни сходства в култа между мит­раизма и християнството. В мистериите на митраизма се разграничават седем степени на посвещение. Обредите били слабо развити и притежавали примитивен характер. Тук например придобилият посвещението “гарван” подражавал на гарвана и грачел като него; получилият посвещението “лъв” ревял като лъв. В центъра на култа на митраизма било жертвоприношението. То се състояло в заколване на бикове. На принасяния в жертва бик украсявали опашката с житни класове и го заколвали над яма, покрита с продупчени дъски. Кръвта на бика обливала тялото на участващия в тайнството, който стоял в ямата; вярвало се, че по този начин обленият в жертвена кръв придобива божествените свойства на принасяното в жертва свещено животно. Посвещаваният, според свидетелството на митраистични надписи, бил обявяван за “възроден във вечността”. Освен това участниците в мистериите на митраизма яли хлебчета, върху които имало кръстен знак, и пиели вино, размесено с вода.

Очевидна е огромната разлика между култа на митраизма и богослужението на християнството. Докато целият култ на мит­раизма бил примитивен и груб, в християнското богослужение всичко е възвишено и одухотворено. В центъра на култа на мит­раизма стояла кръвната жертва, а сърцевината на християнското богослужение съставлява светата Евхаристия, при която се принася безкръвна жертва. Цялото християнско богослужение е проникнато от духовност – напълно според изискването на Иисус Христос да се покланяме на Бога, Който е дух, „с дух и с исти­на” (Иоан 4:24). Християните не принасят на Бога кръвни жертви и не се надяват на плътта, а служат на Бога духом (Филипяни 3:3) и празнуват “с безквасни хлебове от чистота и истина” (1 Коринтяни 5:8). Християнското богослужение е духовно, защото Бог иска милост, а не жертви (Матей 9:13). “Жертвата Богу е дух съкрушен” (Псалом 50:17).

Външните сходства между митраизма и християнското богос­лужение са толкова далечни по съдържание и смисъл, че те – според църковния учител Тертулиан – наистина могат да бъдат считани само като дяволска карикатура. Дяволът – говори Тер­тулиан – “също кръщава някои лица, които вярват в него; той обещава изкупление на греховете посредством очистване с вода. И ако аз споменавам за Митра, той (дяволът) осенява тук челата на войниците. Той благославя причастяването с хляб, рисува картината на възкресението и с меч припечелва корона”.

Действително сходство между култа на митраизма и христи­янското богослужение се установява относно празнуването на 25 декември. Църквата постановила през IV-ти век Рождество Христо­во да се чества на 25 декември, когато се празнувал и празникът на Митра. Това станало, от една страна, защото този ден въобще бил утвърден като празничен в народните традиции, а от друга страна, да се подчертае, че не Митра, а Христос е истинското духовно слънце на света и на правдата, както и се възпява в рождественския тропар.

В тези размисли се обхващат главните пунктове, където може да се търси сходство между мита за Митра, респективно митраиз­ма, и евангелския разказ за Христос, респективно християнство­то. Всички други твърдения, които доближават много митичния образ на Митра до действителния евангелски лик на Христос с цел да бъде доказано тяхното тъждество и да бъде отречена историческата достовереност и идейна самобитност на Христос, не са основани на факти и не са почерпени от автентични документи и паметници. Напълно произволни са твърденията за раждането на Митра от непорочна дева, за разпъването на Митра, за погребението му в пещера и за възкресението му. Те не почиват на никакви исторически извори, поради което като произволни не заслужават да бъдат обсъждани. В посочените по-горе разли­чия и сходства между Митра и Иисус Христос се основавахме на най-авторитетните специални изследвания върху митраизма. Критичното съпоставяне и сравняване на тези достоверно установени факти от мита за Митра с евангелския разказ за Иисус Христос показаха, че между Митра и Христос има само външно и привидно сходство, което не позволява да се твърди с основа­ние, че евангелският разказ за Христос е само перифраза на мита за Митра.

В края на критичното съпоставяне следва да отбележим още две важни обстоятелства.

Първо, ако евангелският разказ за Иисус Христос би бил пе­рифраза на мита за Митра, поддръжниците на митраизма, а и всички други просветени езически противници и критици на хрис­тиянството в своята ожесточена борба против Христос не биха премълчали този факт. Чрез разкриването на истината, че Ии­сус Христос не е историческа личност, а само копие на митичния Митра, която тогава е трябвало да бъде съвсем очевидна и лесно доказуема, те изведнъж биха нанесли смъртоносен удар на ненавистното им християнство. Никой обаче не се досетил за тако­ва нещо, защото поддръжниците на митраизма и всички езически критици на християнството добре знаели, че Иисус Христос е ис­торическа личност и че между митраизма и християнството не съществува никаква генетична връзка и никаква идейна близост и зависимост.

Второ, ако Митра и Христос са две имена на един и същ митичен бог и между митраизма и християнството не съществува никаква идейна разлика, напълно неразбираема е борбата на жи­вот и смърт между тези две религии. Щом езическите императори започнали да гонят християните, последните следвало да обяснят, че Христос е само друго название на Митра и да се присъединят към покровителствания от тях митраизъм. В историята на хрис­тиянството никъде не се забелязва нещо подобно. Християнството се утвърдило още от първия ден на своята история като напълно нова и самобитна монотеистична религия, която се намирала в пълна идейна противоположност на езичеството. Християнството и езичеството като най-големи противоположности в сферата на религията повели непримирима борба помежду си и влезли в не­равно сблъскване от чисто естествено гледище, понеже от страна на езичеството, респективно на митраизма, била неограничената власт на римските императори, огромната мощ на римските легиони, иудейската и елинската образованост. Въпреки това христи­янството победило езичеството и Христос утвърдил Своето вечно надмощие над Митра, тъй като Той имал на Своя страна не само недостижимото за никое митично божество съвършенство, но и безспорната историческа достоверност.

Притиснато от всестранното превъзходство и особено от духовно-нравственото величие на Иисус Христос и на основаната от Него Църква, “непобедимото слънце” на Митра залязло през IV-ти век, без изгледи някога да изгрее отново в съзнанието на чо­вечеството. Всепобедното Слънце на правдата и любовта, което изгряло за човечеството в историческото лице на Иисус Хрис­тос, шества по вълните на вековете и неотстъпно озарява с благодатните си духовни лъчи всички, които отключват душите си за вярата в Него.

Следва…(виж тук).

_________________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 51-63. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d4V

Иван Панчовски

Съществената разлика на християнството от всяка друга религия се състои в това, че то се основава на Божественото откровение и на историческата дейност на Иисус Христос, а не на митологията. Достатъчно е човек да вникне в основния дух на християнството, за да разбере колко много той е чужд на митологията; на нейното многобожие, от една страна, и на нисшите, чисто човешки представи за божествата, от друга страна. Когато човек прочете и проучи първоизворите на християнската религия – Евангелията и апостолските послания, той долавя в тях любов към истината, сериозност в разглеждането на човешките теми, безгранична възвишеност в представите за Бога, нравствена чистота и най-вече верен усет за историческа правда. Очевидно е, че между първоизворите на християнската религия и митологията съществува разлика. От светите отци и учители на Църквата св. Атанасий Велики прекрасно е разкрил мерзостта на езичеството в сравнение с безмерно превъзхождащата го нравствена чистота и възвишеност на християнството в “Слово против езичниците” и “Слово за въплъщението на Бог Слово и за идването Му при нас в плът”.

Когато се осветлява критично темата за произхода на християнската религия от езическата митология, веднага се откроява коренната разлика на християнството от езическите религии. Известно е от историята, че когато Иисус Христос дошъл на света и започнал да проповядва Своето Евангелие, всички езически религии тогава се намирали във вътрешно разложение и в голям упадък, тъй като изчерпвали жизнените си сили. Митологията загубила всякакъв кредит в съзнанието на хората както поради своето многобожие, така и поради своите наивни неморални и недостойни представи за божествата. След философската и етическата критика, на която била подложена митологията от древните гръцки писатели Есхил, Софокъл, Еврипид и Аристофан, почти никой не се отнасял сериозно към нейните разкази и не вярвал в нейните божества. Митологията била изучавана и ценена само като богата съкровищница на народни умотворения, от която могат да бъдат почерпени интересни хрумвания и прозрения, поетични образи и поучителни разкази. В този контекст най-малко допустимо е замиращото езичество и дискредитираната митология да родят в себе си християнската религия, която бързо започнала да се разпространява, завладяла почти всички народи в обширната Римска империя и се утвърдила като религия на културното човечество.

При задълбочен исторически и критичен анализ не може да се установи между християнството и езическите религии на древния свят вътрешна връзка, приемственост и генетична зависимост. Произходът и идейното съдържание на християнството не могат да бъдат обяснени задоволително чрез еволюционния метод, нито от предхождащите и съвременните му езически религии, нито от митологията, нито от философските учения и етическите системи на древния свят като стоицизъм и неоплатонизъм. Евангелската проповед огласила света като ново учение, изпълнено с божествен дух и с благодатен живот. Така то завладяло човешките сърца и се изповядва до днес от най-просветени и културни народи по света. Още съвременните и непосредствените слушатели на Иисус Христос, от една страна, и на апостолската проповед за Него, от друга страна, оценили Христовото учение като ново в сравнение със старите религиозни вярвания, митологични представи и философски убеждения, които им били много по-близки и по-добре познати, отколкото на модерните – отдалечени по време и по дух – съставители на митологичната теория. Като илюстрация на това достатъчно е да припомним за впечатлението, което произвела евангелската проповед в два най-важни центрове на древното езичество и на древната философска ученост: Капернаум и Атина.

Капернаум, разположен на брега на Генисаретското езеро и на големия път, който свързвал Египет и Финикия, бил най-многолюдният град в Галилея. Римляните го превърнали в свой митнически център и седалище на своите войски под командването на центурии. Тук се срещали чужденци от най-различни народности. В религиозно отношение също се забелязвала голяма пъстрота; наред със синагогата се издигали различии езически капища и олтари на езически култове.

В този културен център на езичеството още в самото начало на Своята месианска дейност дошъл и благовестил божественото Си учение Иисус Христос. Всички, който Го чули, били удивени от възвишеното учение и от дивните Му дела. Те познавали много добре Стария Завет, знаели почти наизуст Моисеевия закон, владеели неговите поучителни и пророчески книги; освен това на тях били добре известни всички езически култове с най-разнообразните им митологични представи и образи; жителите на Капернаум били лично запознати с видните учители на иудейската религия – книжници, фарисеи и садукеи; били запознати с есеите, с бележити езически жреци и със знатните учени и философи на това време. Но Христовата проповед съдържала в себе си нови и възвишени истини и ценности; тя им разкривала ново учение в сравнение с езическата митология и ученост. Напълно в съответствие с това и Христовите дела коренно се отличавали от постъпките на книжниците, фарисеите, садукеите и есеите, на езическите жреци и на тогавашните учени и философи. Иисус Христос не събирал пари за учителската Си дейност, не се стремил да заема висши служби, никого не поробвал, не потискал. Напротив, Той изцелявал безплатно болни, нуждаещите се подпомагал, на всички служил. Ето как е описано непосредственото впечатление, което произвели Христовите проповеди и дела на капернаумските жители: “И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците … И всички … едни други се питаха и казваха: що е това? Какво е това ново учение, та и на нечисти духове Той властно заповядва и те Му се покоряват?” (Марк 1:22, 27; срв. Матей 7:28-29; Лука 4:32, 36).

В неуморната си мисионерска дейност св. апостол Павел обхождал много културни центрове на Римската империя, за да благовести Христос и Неговото божествено учение. Така той стигнал до Атина. Известно е, че този град бил център на езическата митология, наука и философия. Творбите на Омир и Хезиод – бащите на древногръцката митология, тук се знаели наизуст и дори се пеели като народни песни. Навсякъде в Атина се долавял духът на Сократ и Платон, на Зенон и Аристотел, на Демокрит и Епикур. Тук не се философствало само в школите, но и по улиците, по площадите и в домовете. Идеите на платонизма и стоицизма, на еклектизма и скептицизма напоявали цялата духовна атмосфера на Атина. Именно в този център на древната митология и философия дошъл св. апостол Павел, всеки ден проповядвал за Иисус Христос и излагал Неговото учение в синагогата и на тържището. Някои стоически и епикурейски философи също чули проповедта му. От чутото те се убедили в две неща: първо, че проповядваният от св. апостол Павел Иисус Христос няма нищо общо с образа на някой бог както от много добре познатата им гръцка митология, така и от известните им езически божества на съвременните им религии и култове; за тях Той бил “чуждо божество”; второ, възвестяваното от св. апостол Павел Христово учение било не само ново, но и странно за тях; то нямало нищо общо нито с платонизма, нито със стоицизма, нито с която и да е философска школа на онова време. Само поради тази новост на разкривания образ на Иисус Христос и на проповядваното Христово учение философите сами отвели св. апостол Павел в ареопага, за да го изелушат още по-внимателно и да преценят критично възвестяваното от него. В “Деяния на светите апостоли”, безспорен исторически литературен паметник от I-ви век след Рождество Христово, четем: “И взеха та го отведоха в ареопага, казвайки: можем ли да знаем, какво е това ново учение, което проповядва. Защото нещо странно влагаш в ушите ни. Затова искаме да знаем, какво е. А пък всички атиняни, както и чужденците, които живееха у тях, с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това – да говорят и слушат нещо ново” (Деяния на светите апостоли 17:19-21).

Изводът е напълно естествен: просветените жители на Капернаум, както и стоическите, епикурейските и други философи от Атина, оценили Христовото учение като ново, понеже Иисус Христос като действителен Богочовек го известил, без да го заимствал от Стария Завет, от иудейската, фарисейската, садукейската и есейската ученост, нито от Хилел Стари и Филон Александрийски, а още по-малко от платонизма и стоицизма. Предвид това всеки обективен историк, който не се ръководи в научните си изследвания от предубеждения и не подхожда към историческите факти и явления с готови клишета, трябва чистосърдечно да признае подобно на видния германски историк Леополд Ранке: “Християнството е божествено явление; то не е подготвено от никакви предшестващи го идеи и настроения; то е необяснимо за историка от естествената връзка на причините и в този смисъл е внезапно явление.”

Твърдението, че произходът на християнството не може да бъде обяснен задоволително по пътя на еволюционния метод и че то не се е развило от митологичните представи и образи на древните религии и култове съвсем не означава, че християнството не е било предчувствано, не е било очаквано и не се е явило като изпълнение на общочовешките религиозни потребности и копнежи. Религиозната потребност на хората в древността цяла била насочена към християнството и копнеела за него, защото само то можело да я удовлетвори в пълнота. Религията не представлява нищо друго освен търсене на пътища, начини и средства за примиряване с Бога, за влизане в общение с Него и за осъществяване на божественото предназначение на човека във времето и във вечността. Тази същност на религията никъде не е получила по-пълно разкритие, отколкото в християнството, защото Иисус Христос чрез богочовешката Си жертва примирил грешния човек с Бога, в богочовешката Си личност съединил за вечни времена човека с Бога, чрез божественото Си учение посочил вечното предназначение на човека и чрез благодатните дарове на Светия Дух му давал сили да го осъществява.

Това, което човекът на древния свят търсил, за да удовлетвори религиозната си потребност и да постигне спасение, той не можал да намери нито в езическите религии, нито в тайните култове и мистерии, нито в религиозно-философските учения. Така още повече се изострила духовната жажда на древния свят за божествен Изкупител и Спасител. Само в този смисъл, тоест по отрицателен път, човечеството било подготвено за посрещането и приемането на Иисус Христос от страна на езическите религии, на тайните култове и мистерии и на религиозно-философските учения на древността. Но без действителното явяване на Иисус Христос и без Неговата дейност като божествен Учител, Изкупител и Спасител никога не би могло да се появи и да съществува християнството.

При по-задълбочено вникване в езическите религии безспорно могат да бъдат открити далечни аналогии между тях и християнството – не само в учението и култа, но и в образа на Иисус Христос. Неразбирайки дълбоките причини, на които се дължат тези аналогии и преувеличавайки някои техни черти, крайните привърженици на еволюционния метод злоупотребяват с аналогиите, като ги свеждат до тъждество. По такъв начин е лесно да се намерят първоизворите на християнската религия в езически култове или митологични представи. Самото обстоятелство, че поддръжниците на крайния еволюционен метод в областта на историята на религиите не са дошли и едва ли някога ще дойдат до единство във възгледите си за чисто естествения произход на християнството, вече свидетелства убедително, че техните твърдения не почиват на факти, а се изграждат на случайни хрумвания, вероятни предположения и недоказани основания. Например само въз основа на факта, че в най-различни езически митове се споменава за въплъщаване на богове, вече едни намират първоизвора на учението за Иисус Христос като въплътен Единороден Божи Син в египетската религия, други – във фригийската, трети – в персийската, четвърти – в древногръцката

Някои действителни аналогии между езическите религии и християнството могат да бъдат обяснени, както и много други аналогии в останалите сфери на културния живот, чрез единството на човешкия дух. Чрез него е напълно естествено и закономерно еднакви духовни потребности и заложби в развитието у различии народи да доведат по напълно самостоятелни пътища до сходни духовни продукти, дори до удивителни съвпадения. Историята на религиите е установила много поразителни случаи, когато народи, живеещи в голяма пространствена отдалеченост, принадлежащи към различии култури и цивилизации и невлизащи в никакви взаимни контакти, са дошли до напълно сходни суеверия и обреди в развиването и изявяването на религиозните си чувства. Като пример в това отношение могат да бъдат споменати такива сходства между ескимоси и хотентоти, между негри от Централна Африка и древни мексиканци. Руската “Всемирна история” причислява към тези аналогии “идеята за месианизма”, която “възникнала независимо в Египет, Мала Азия и Сирия”.

Други действителни аналогии между езическите религии и християнството могат да бъдат обяснени чрез първоначалните общочовешки Божии откровения, смътни остатъци от които се запазили в преданията почти на всички народи. Именно въз основа на тези остатъци се развили у най-различни народи митовете за въплъщаванията на богове и получили широко разпространение очакванията за обещания Месия или божествен Спасител от греха и смъртта.

По-специално, широкото разпространение на вярата за идващ Месия и жадното Му очакване в древния свят в значителна степен се дължат на влиянието на Библията, която чрез превода ѝ на старогръцки език от 70-те тълкуватели през III-ти век преди Рождество Христово станала достъпна на народите от древния свят, както и на енергичната устна и литературна пропаганда на старозаветните месиански идеи от страна на иудеите на разсеянието. Последните, разпръснати по цялата Римска империя, развивали усилена прозелитска дейност.

Тук трябва да вземем под внимание ролята на естественото откровение. Вследствие на неговите въздействия човешката душа, която поради богоподобието си по природа е християнка, чрез светлината на разума, чрез свидетелствата на съвестта и чрез проблясъците на религиозното чувство и интуиция се издигнала в античната епоха, предимно в лицето на някои видни представители на старогръцката философия, до познанието на много религиозни и етически истини, които впоследствие получили божествено потвърждение и всестранно развитие чрез откровенията на Христос Богочовека. Би било странно, ако древното човечество никак не било подготвено да приеме Христос, ако не жадувало за божествения Спасител и ако не предчувствало някои от основните принципи на евангелското учение. Наистина, ако Иисус Христос би се явил в света напълно неочаквано и би известил учение, което да е ново и да не може да бъде логически свързано с най-висшите религиозно-философски и етически постижения преди Него, тогава нито Той би бил приет, нито Евангелието би било разбрано. Иисус Христос много ясно е казал, че не е дошъл да наруши закона или пророците, а да ги изпълни (Матей 5:17). При по-широк общокултурен поглед това означава, че Той е дошъл чрез Своя божествен авторитет да утвърди всички положителни религиозни, философски и етически постижения преди Него, да им даде нова сила, а не да ги унищожи. Съответно на това християнството не е религия на отрицанието и разрушението; то не е враждебно на естествения разум и на общочовешката съвест, не отрича техните постижения и не иска да ги унищожи. Вярно на Иисус Христос и на Неговите завети, християнското съзнание винаги е осъждало крайния супранатурализъм, който отрича естественото в християнството и се старае да отчужди Църквата от света и културата. Но няколкото общи и аналогични идеи на християнството с езически религии, тайни култове и мистерии, философски учения, етически системи и културни постижения не дават основание да се отрича оригиналността и ценността на цялото Христово учение и още по-малко то да се обявява за анонимно синкретично или еклектично образувание, а неговият Основател, Иисус Христос – за мит.

По-близкото или по-далечното сходство на християнството с едни или други езически религии, тайни култове и мистерии, религиозно-философски и етически учения се обяснява чрез частичното присъствие в света на божественото Слово още преди въплъщаването Му и чрез излъчваната от Него вечна духовна светлина. Поради предвечното Си съществуване и поради присъствието Си навсякъде божественото Слово било в света и преди въплъщаването Си; със Своя пълноценен живот, със Своето съвършенство и със Своя всепроникващ разум То винаги било “светлина на човеците”, която поради греховната тъма и езическите заблуди се резсейвала и слабо била долавяна. Все пак тя е светила в мрака на езичеството и този мрак не можел да я обземе, да я погълне и загаси (Иоан 1:4-5). Въз основа на това светите отци и учители на Църквата още от най-древно време развили и обосновали учението за Логос Сперматикос, Който винаги обитавал в света и най-много озарявал със Своята благодатна светлина високонадарените и добредетелните хора. Всичко истинско, възвишено и добро, което открили и извършили езическите философи и законодатели, според учението на св. Юстин Философ и Мъченик, се намира в зависимост от мярката, в която те се доближавали до Словото чрез изследване и съзерцаване. Учението на Платон – пише св. Юстин Философ и Мъченик – “не е съвършено различно от това на Христа”, но не е и “във всичко сходно с него, както и ученията на стоиците, поетите и историците. Защото всеки от тях е изказал прекрасни слова, доколкото е имал дял в разпръснатото като семена божествено Слово. Всички тези писатели посредством вроденото семе на Словото могли да видят истината, но неясно”.

Ако се спрем по-специално и проучим по-внимателно сходството на евангелския образ на Иисус Христос с посочените от митологичната теория негови първоизвори в езическите култове и религии, ще установим, че между тях съществува историческа и идейна пропаст, над която не може да бъде прехвърлен мост от каквато и да било генетична връзка и зависимост. По различни пътища в митологията на езическите религии и култове е проникнала истината за очаквания и обещан Месия, Който трябвало да се въплъти, да страда и да умре за избавянето на човешкия род от робството на греха и от злото в света, но също и да възкръсне и да основе Своето царство, чиито членове ще се радват на вечен живот и на вечно блаженство. Обаче в езическата митология тази идея била толкова извратена и така преплетена с неморални и суеверии представи, че нейният божествен първоизвор станал почти неузнаваем, от една страна, и представлявал от себе си не майчинска утроба за действителния Месия в историческото лице на Иисус Христос, а само Негова сатанинска пародия, от друга страна. Това отношение на месианската идея в езическите религии и култове към Иисус Христос било много добре известно на образованите езичници от първите два-три века след Рождество Христово. Поради това тези от тях, които останали в езическото си вероизповедание, писали трактати против християнството, например Целс, Фронтон, Порфирий, Ямвлих, Юлиан Отстъпник, но не оспорвали историческото съществуване на Иисус и не изтъквали зависимост на евангелския образ на Христос от която и да било езическа митология. Други образовани езичници, който съзнавали лъжливостта и порочността ня езичеството и се убедили в истинността на християнството, написали пък апологии в защита на християнската религия, в които от непосредствено наблюдение и от личен опит посочвали величието на Иисус Христос пред нелепите езически сказания за въплъщаващи се, умиращи и възкръсващи божества.

Още през II-ри век към християнската религия преминал езическият философ Юстин. В своята “Апология на християнството” той основателно изтъква, че митологичните разкази за въплъщаване, умиране, възкръсване и възнасяне на богове са само сатанинска пародия на действителното въплъщаване, умиране, възкръсване и възнасяне на Единородния Божи Син в лицето на Иисус от Назарет. Тази своя теза той конкретизира, като се позовава на мита за Зевс, Семела и Лионис. Според този мит Зевс пламнал в страстно увлечение по прекрасната Семела, дъщеря на тиванския цар Кадам. Зевс се явявал пред любимата си в образа на смъртен човек, тъй като тя не би могла да издържи огъня на светкавиците и трясъка на гръмотевиците, каквито постоянно имало около него в божествения му вид. Веднъж той ѝ обещал да изпълни всяка нейна молба, в каквото и да се състояла тя, и ѝ се заклел за това с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс. Чрез сношенията си със Зевс Семела забременяла. Обаче ревнивата божествена съпруга на Зевс – Хера, намразила Семела и решила да я погуби. Преобразена в бавачката на Семела, тя подтикнала съперницата си да поиска от любимия си да ѝ се яви в цялото си величие на бог гръмовержец и цар на Олимп. Семела се поддала на убеждението и помолила Зевс да ѝ се покаже в блясъка на своята мощ и слава. Поради дадената клетва Зевс изпълнил молбата на Семела. Ослепителна мълния блестяла в ръцете на Зевс. Всичко наоколо пламнало от светкавицата на Гръмовержеца. Кадамовият дворец бил обхванат от огън. Ужасена, Семела паднала на земята, пламъкът обхванал и нея. Умиращата Семела родила син Дионис, слабо, нежизнеспособно дете. Гръмовержецът успял да спаси новороденото. За да запази и развие малкото си дете, Зевс го зашил в бедрото си. В тялото на своя баща Дионис заякнал и като закрепнал достатъчно, се родил за втори път от бедрото на Зевс. Името Дионис означава “божи син” или “Зевсов син”. Този млад бог пръв посадил и отгледал лозата. Опиянен от сока на нейния плод и увенчан с лаври и бръшлян, той тръгнал между хората, за да ги освободи от неволите им и да премахне скръбта им, като ги подбуди да се отдават на плътска любов, на бурни песни и на забавни игри. Оттук водят началото си бесните и развратни вакханалии в чест на бог Дионис. Заедно с природата той потъва в дълбок мъртвешки сън под влияние на суровата зима, за да възкръсне за нов живот с възраждащата се природа през пролетта.

Очевидно е, че разликата между чистия и възвишен образ на Иисус Христос, между Неговото непорочно зачеване и раждане, Неговата саможертвена служба на човечеството и Неговата мъченическа смърт и светло възкресение, от една страна, и тези митологични сказания, от друга страна, е огромна. Тук всяко сравняване е не само неуместно, но и светотатствено.

Между “първообразите” на Иисус Христос в ново време се посочва митичният образ на египетския бог Озирис, без, разбира се, да се привеждат каквито и да било доказателства. За да се установи дали може да се намери близост между евангелския разказ за Иисус Христос и митологичните сказания за Озирис, потребно е да обрисуваме накратко най-главните черти от митологичния образ на Озирис. В древноегипетската религия той бил почитан като бог на слънцето и на водата и като владетел на задгробния свят. Според древноегипетската митология Озирис в незапомнени времена бил мъдър и милостив цар на Египет. Неговият завистлив брат Сет чрез измама го поставил в ковчег и го хвърлил във водите на Нил, които го отнесли в морето. След смъртта на Озирис сестра му и същевременно и негова съпруга Изида родила сина му Хор и се отправила на път да търси своя съпруг. Най-после тя намерила ковчега с мъртвото тяло на Озирис и го скрила. То било обаче разпознато от Сет, който го разкъсал на части и ги разпръснал на различии страни в Нил. Чрез големи усилия и чрез магически средства Изида събрала частите от мъртвото тяло на Озирис и то оживяло. Възкръсналият Озирис се явил на сина си Хор и поискал от него да отмъсти за смъртта му. Хор победил Сет, оковал го във вериги и го предал на майка си. Последната обаче го освободила, с което толкова разсърдила Хор, че той смъкнал диадемата от главата ѝ. Накрая Сет отново бил победен и прогонен към Средна Азия, а възкръсналият Озирис станал цар на задгробния свят и съдия на душите на умрелите.

Само тази бегла скица е достатъчна, за да се увери всеки непредубеден човек, че митологичният образ на Озирис няма нищо общо с евангелския Иисус Христос. Образът на Озирис носи характеристиките на древноегипетската многобожна религия и в него няма никакъв елемент на историчност. В противоположност на това Евангелията рисуват Иисус Христос като историческа личност, като посочват вярно цялата историческа обстановка на земния Му живот. Въобще между древноегипетския мит за Озирис и евангелските разкази за Иисус Христос не може да се намери не само генетична зависимост, но дори и най-далечна аналогия. В тях имаме работа с разновидности, които съвсем производно могат да бъдат сближавани и отъждествявани.

На второ място се посочва, че евангелският разказ за Иисус Христос има за свой първоизвор мита за фригийския бог Атис, възлюбен на богинята Реа-Кибела – “майка на боговете”. Култът на Атис се появил във Фригия и Лидия и оттук преминал в Гърция. Според легенда, предавана от Павзаний, Атис произхожда от Хермафродита, когото Зевс и Майката Земя лишили от мъжка сила; от него израсло миндалното дърво. Нана, дъщерята на речния бог Сангария, като вкусила от неговите плодове, родила Атис. Той израснал прекрасен момък и пленил сърцето на Кибела, но него залюбила също и дъщерята на песинския цар. В деня на тяхната сватба ревнивата богиня се явила на брачния пир и поразила с ужас събралите се гости. Сам Атис обезумял и избягал в една гора, където се самокастрирал и умрял. Според други митове, той, бидейки вече любовник на Кибела, бил скопен и убит от негови съперници. Според Арнобий и Сервия, това станало под бор, в който, според Овидий, преминал духът му. А според Арнобий, от кръвта му израснали и цъфнали теменужки. Отчаяна, богинята напразно молила Зевс да върне живота на Атис. По волята на бога тялото му станало недостъпно за тление, а косите му продължавали да растат. Жреците на Кибела в чест на Атис се подхвърляли на кастриране. Според друга легенда Атис бил лишен от мъжка сила, защото изменил на Кибела.

Когато се запознае със съдържанието на приведения мит за фригийския бог Атис, човек се изненадва как и още повече въз основа на какво се търси и намира сходство между него и евангелския разказ за Иисус Христос. Целият мит за Атис откачало до край е проникнат от политеизъм, натурализъм и чувственост, от които не може да се намери никаква следа във възвишения богочовешки образ на Иисус Христос. Основният мотив в мита за Атис е половата любов, откъдето идват и страданията, и смъртта на това фригийско божество, докато Иисус Христос се въплътил, живял на земята и умрял на кръста само от чиста обич към цялото човечество за неговото изкупление и спасение.

На трето място се търси генетична връзка между евангелския разказ за Иисус като Месия и мита за вавилонския бог Тамуз – “син на водните дълбочини”. В  шумерската и вавилонската митология Тамуз е бог на растителността и плодородието на стадата. Той олицетворява растежа и живота на природата през пролетта, а по-късно и нейното увяхване и замиране през знойното лято. През пролетта той възкръсва заедно с природата, за да умре под палещите лъчи на лятното слънце и да потъне в подземния свят, откъдето отново ще излезе през следващата пролет и така нататък. През четвъртия месец (Тамуз) той бива оплакван като умиращ, а през пролетта се празнува възкресението му. Тамуз същевременно е бог на живота и спасението, тъй като подземното царство не може да го задържи. Смъртта на Тамуз се причинява от разяждащия любовен жар на богинята Иштар или от някакво враждебно животно. Иштар е годеница на Тамуз, която през пролетта се омъжва за него, а сред лятото бива отделяна от любимия си. Тогава тя плаче за него и отива да го търси. С тази цел слиза в подземния свят, в ада, за да достигне водата на живота, с която ще може да съживи намиращият се там Тамуз. Със заплашвания Иштар иска да бъде допусната в ада. Тя преминава седем порти, като пред всяка порта бива събличано част от облеклото ѝ, докато най-после влиза при царицата на подземния свят и се явява пред нея напълно гола. Според прастар закон Иштар е обречена да не се връща вече на земята. Богинята на подземния свят е обзета от ужас поради идването на Иштар. Тя не понася страстта, а също е смаяна от бедата, която трябва да настъпи, защото Иштар е богиня на плодородието. Царицата на подземния свят изисква от бога на чумата да пусне върху Иштар всички поразии. На земята се прекратява раждане и растеж, откакто Иштар пребивава в ада. Настъпва смущение и бъркотия сред боговете. Те се събират на съвещание и създават един музикант, когото изпращат при богинята на подземния свят, за да я склони към от- стъпчивост. След това той отвлича Тамуз и го връща на земята. Тамуз обаче потъва в безутешна скръб по изчезналата Иштар. Само чрез вълшебната музика на своята флейта музикантът побеждава упорството на богинята на подземния свят. Тя напръсква Иштар с водата на живота и я освобождава.

Празникът на Тамуз бил всенародно честван, а в него вземали участие и свещените робини на Иштар като оплаквачки. Около времето на Седекия и разрушаването на храма (586 година преди Рождество Христово) култът на Тамуз намерил прием и сред иудеите. Пророк Иезекиил видял в шестата година, в шестия месец, на третия ден от месеца при северните врати на иерусалимския храм много гнусотии, между които и жени, които оплакват Тамуз.

Митът за Тамуз е плод на вавилонската натуралистична мисъл, която чрез средствата на фантазията създала прекрасни образи и разкази на олицетворяваните от нея природни сили и явления. В този мит няма обаче и следа от такава историчност и духовност, с каквито са пропити всички евангелски разкази за Иисус Христос. Няма нужда от по-подробно сравняване на митическия образ на Тамуз с историческата личност на Иисус Христос, тъй като тяхното най-бегло познаване показва, че между тях не може да се установи никаква близост и зависимост, дори никаква най-далечна аналогия.

От тези конкретни справки в областта на езическата митология с цел да се установи дали тя може да бъде призната за първоизвор на християнската религия и на историческата личност на Христос Богочовека, в частност, правим следните изводи:

1. В езическата митология могат да се намерят далечни загатвания за някои идеи на християнската религия, а именно: за въплъщаването, изкупителните страдания, смъртта и възкресението на божествения Спасител на човечеството. Както вече се спомена, тези загатвания не са рожба на езичеството, а на общочовешката религиозна потребност, която в това отношение се опира на богоподобието на човешката душа, на първоначалното всеобщо Божие откровение, на естественото Божие откровение и на духовната светлина, която се излъчва в света от Предвечното Слово още преди въплъщаването Му, както и от разпространяването на библейските пророчества, главно чрез превода на 70-те тълкуватели и чрез пропагандата на иудеите от разсеянието. Обаче докато в езичеството тези идеи са само смътно загатнати, а понякога и изопачени до пълна неузнаваемост, в християнството те са получили пълно историческо разкритие и сияят с непотъмняваща идейна и нравствена чистота.

2.В посочените митологични предобрази на Иисус Христос в лицето на древногръцките богове Зевс и Дионис, на древноегипетския бог Озирис, на фригийския бог Атис и на Вавилонския бог Тамуз не се намери нищо близко и сходно, което да напомня както историческия характер на Христовата личност, така и величието на Иисус от Назарет като възвишен Учител, чист Първосвещеник и нравствен Вдъхновител.

Както поради замъгляването на основните религиозни истини, така и поради липсата на действителен Месия в езичеството, последното се разпръснало като мъгла пред ярките лъчи на утринното слънце, пред историческата богочовешка личност, пред нравственото съвършенство и божествената сила на Иисус Христос. Когато търсим положително значение на езичеството за християнството, то може да се намери единствено в обстоятелството, че езичеството, от една страна, е поддържало будно религиозното съзнание, а от друга страна, чрез своята неспособност да го удовлетвори го е насочвало към религията на Христос Спасителя. Ето защо, когато Иисус Христос се явил на света и започнал Своята божествена учителска, първосвещеническа и царска мисия, езичеството било вече изпълнило ролята си в света. На него не оставало нищо друго, освен да изживее в агония последните дни от съществуването си, да слезе от сцената на историята и да отстъпи своето място на християнството, пред което се разкривали необятни простори за религиозна просвета, морална обнова и културно издигане на човечеството.

В заключение по темата за отношението между християнството и езическата митология, респективно дали Основателят на християнството Иисус Христос е историческа личност или Неговият образ е изваян от съкровищницата на езическата митология и със средствата на творческата фантазия, уместно е да бъдат припомнени резултатите от дискусията относно състоятелността на митологичната теория за произхода на християнството, проведена на широка научна основа в Москва през 1966 година. Те са сумирани в редакционна статия под наслов “Жил ли Иисус Христос” на списание “Наука и религия” (№ 5, май 1966, Москва). Там теорията за митологичния характер на Иисусовата личност се обявява за невярна и ретроградна и се заявява, че “застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременните учени считат за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се подхвърляли на съмнение”.

Следва…(виж тук)

____________________________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 38-51. Същият текст е възпроизведен тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d4o

Иван Панчовски

След вярата в триличния Бог непосреден извор на християнската надежда е изкупителното дело на Богочовека – Господ Иисус Христос. Без Него ние бихме останали в плен на греховете си, в отчужденост от Бога и враждебност към Него, следователно далеч от благата на духовното общение с Него, вън от царството Божие и в страната на смъртна сянка, обречени на духовна изнемога. Чрез въплъщението Си и още повече чрез изкупителното Си дело Спасителят ни приближи към Бога, примири ни с Него и откри за нас достъп до съкровищата на неизказаните и вечните Му блага, които са въжделеният предмет на християнската надежда. Затова Свещеното Писание нарича Спасителя „нашата надежда“ (1 Тимотей 1:1) и „упование на славата“ (Колосяни 1:27). Господ Иисус Христос е нашата надежда и упованието на славата не само в свещеноисторически, но и в есхатологически аспект: не само по силата на принесената от Него богочовешка жертва, чрез която изкупи човечеството от робството на греха и основа Новия Завет на помирението, богообщението и спасението, но и по силата на Неговото вечно първосвещенство на Посредник между Бога и човека, на Ходатай пред престола на Всевишния за помилването и спасението на всички човеци, на Подател на придобитата от Него освещаваща и спасяваща благодат и на божествен и благонадежден Гарант за изпълнението на съдържащите се в християнската надежда обещания. Свещеноисторическият момент е съединен неразривно с есхатологическия, но свързващото звено между тях е еклезиологичната реалност и вседействащата в нея Божия благодат. Въз основа на саможертвената любов на Спасителя и на безпримерното Му послушание, което прие за делото на човешкото спасение всяко унижение и дори смърт и то смърт кръстна, Бог „Го постави над всичко глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:22-23). От този божествен Глава се изливат в църквата, мистичното тяло Христово, преизобилни животворни, обновяващи и освещаващи благодатни сили, които проникват в отделните живи членове на църквата, за да достигнат всички „до единство на вярата и на познаването Сина Божи до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13), а заедно с това и до пълно участие в Христовата вечна слава и блажена радост.

Изкупителното дело на Спасителя е акт на Неговото единствено, изключително и вечно първосвещенство. За осъществяване предвечния Си план – домостроителството на човешкото спасение – Бог постави Спасителя за Първосвещеник вовеки по чина Мелхиседеков, от една страна, поради единосъщието Му с Отца и божественото Му лице, от друга страна, поради личните Му качества: Той е свят, незлоблив, непорочен, отделен от границите, съвършен във всичко и издигнал се по-високо от небесата, и, от трета страна, поради божествената Му саможертва, която веднъж завинаги принесе изкупление за човешките грехове (Евреи 7:21-28; срв. Псалом 109:4). Като такъв Той „стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение… Той може винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Отца, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях“ (Евреи 5:9; 7:25). Не само в посланието до евреите на св. апостол Павел, където той предимно разкрива вечното първосвещеническо служение на Господ Иисус Христос, но и другаде Свещеното Писание нарича прославения Богочовек постоянен, усърден и неотстъпен Ходатай и Поръчител за човеците пред престола на Всевишния (1 Иоан, 2:1; Римляни 8:34; 1 Тимотей 2:5; Евреи 7:22 и 25; 8:6; 9:15; 12:24). Разбира се, Той не принася нови жертви за човешкото спасение, понеже жертвата Му на Голгота е безкрайна по сила и валидност и всеобхватна по обсег, тоест отнася се за греховете на цялото човечество. И тази жертва постоянно стои пред очите на Всевишния и изпълва с жалост, състрадание и милост всеблагото Му сърце. В мистически смисъл може да се каже, че принесената на Голгота в един исторически момент велика и непостижима жертва в очите на Бога е вечно извършващо се тайнство, което облива с неизчерпаемата си благодат и с несекващото си освещение всички човеци. Към това тайнство се прибавя и непрекъснатото ходатайство и застъпничество на Спасителя, Който винаги седи отдясно на Отца и наравно с Него и Светия Дух ръководи съдбините на човеците и направлява кораба на живота им към спасителнпя бряг. Именно в историческото и вечното първосвещенство на Спасителя, в непрестанното Му ходатайство и застъпничество за човеците християнската надежда далеч превъзхожда надеждата, основана на старозаветния закон, и получава непоклатна опора. Според думите на св. апостол Павел „законът не докарва нищо до съвършенство“, затова „се въведе по-добра надежда, чрез която се доближаваме до Бога“ (Евреи 7:19). Тази по-добра надежда се основава на Новия Завет. Прекрасно е обрисувал разликата между надеждата на закона и надеждата на евангелието св. Иоан Златоуст, който говори: „И законът е имал надежда, но не такава; по-рано тези, които били угодили на Бога, се надявали да наследят Земята и да не търпят никакво бедствие; ние пък, ако угодим на Бога, се надяваме да наследим не Земята, а Небето; или даже, което е много по-важно, надяваме се да застанем близо до Бога, да се приближим до самия престол на Отца, да Му служим заедно с ангелите“[1]. Тази нова „по-добра надежда“ в сравнение със старата, сама по себе си най-добра, отправя към вярващите опрeделени нравствени изисквания, на които е дал израз св. апостол Павел с думите си: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път… и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест… нека държим неотклонно изповеданието на надеждата… и нека бъдем внимателни един към друг, за да се насърчаваме към любов и добри дела“ (Евреи 10:19-24).

Прочетете още „Християнската надежда и Христовото изкупително дело*“ →

(По случай Международния ден и декада на детето)

Иван Г. Панчовски

С пленителния си образ, с невинността и нравствената си чистота, с обещанията си за ново творчество и по-добра бъднина на човечеството детето винаги е излъчвало очарование и е предизвиквало обаяние. Наистина, има ли нещо по-красиво и по-обнадеждаващо от децата? Често пъти ги сравняваме с живи цветя, със свежо утро и романтичен изгрев; украсяваме ги с най-ху­бави епитети; възлагаме им със светли надежди. Всяко дете е не само невин­ност, но и новоначинание: то е стрела, устремена напред и нагоре – към нова висота; дръзновен полет към неоткрити истини и неподозиран възход. Децата са не само красивият символ на бъдещето, но и пълноценното му съдържание. Те събират като чуден фокус настоящето и бъдещето на планетата. Те са необходимо звено между миналото и бъдещето на човешкия род, което не само го запазва, но и го обновява.

В началото на нашето столетие (1902 година) излезе от печат съчинението „Векът на детето“ от шведската педагожка Елен Кей. Под нейно влияние целият двадесети век е обявен за век на детето. Това съчинение предизвика сензация и въпреки някои недостатъци спечели завидна слава на авторката му. То бързо беше преведено и издадено на много езици в Европа, включи­телно на български (в 1907 година). В него се изтъкват на преден план правата на детето и им се дава енергична защита. Елен Кей не иска да се отнасяме към детето като към играчка и още по-малко като към безправно същество. Тя от­правя вдъхновен призив за запазване детето чисто и невинно, за спасяването му от разновидните угрози на света: бедността, издевателството, демонична­та съблазън, безпризорността, наркоманията, ужаса от войната. От родите­лите се изисква да осъзнаят най-голямата си отговорност и да изпълнят свещения си дълг – отглеждането, образованието и възпитанието на децата си.

След обявяването на нашето столетие за „Век на детето“, след огромния напредък на педагогиката и след колосалните успехи в семейното, училищното и общественото възпитание в наше време бе определен и Международен ден за защита на детето – Първи юни. „Да спасим децата! Да запазим цвета и бъдещето на човечеството!“ Този благороден девиз бе издигнат на 1 юни 1949 година от Международната демократична федерация на жените. Учреденият тогава „Ден на детето“ отправя енергичен призив да отстояваме правата на децата навсякъде и особено там, където те жестоко се погазват, където деца са обре­чени на глад и мизерия, където се лишават от подслон и дом, където се зат­варят вратите на училището за тях, където деца се осакатяват и избиват. В 1959 година Общото събрание на Организацията на Обединените нации изра­боти и прие „Декларация за защита правата на детето“, с която прикани хо­рата и народите от целия свят да ценят и зачитат човешкото достойнство на всяко дете и по законодателен път да осигуряват съзнателно и отговорно правата му, обхванати в десет точки. В тях между другото се повелява: де­тето да бъде защитавано от небрежност, жестокост, принуда, търговски сделки и експлоатация; да бъде защитавано срещу расова, религиозна и всяка друга дискриминация.

Въпреки този законодателен акт на Международното право за защита на детето в световен мащаб, всеки ден по нашата планета умират от глад, недояждане и епидемични заболявания над 80,000 деца, по-голямата част от които не достигат дори до едногодишна възраст. Около 43 милиона деца от 6 до 16 години продават своя невръстен труд, за да изкарат късче хляб. Около 240 милиона деца от 5 до 16-годишна възраст не посещават училище. Около 10 милиона деца под 5-годишна възраст са обречени в развиващите се страни на гладна смърт. Пет милиона деца са изгнаници: нямат отечество и бащина стряха. Общо в света днес има 1 милиард и 300 милиона деца и повечето от половината от тях са лишени от възможност да се радват на живота, да се раз­виват и обогатяват със знание и опит, да се учат на доброта и добродетел; ли­шени от медицинска помощ и изобщо от закрила; угнетявани по всевъзможни начини. Все повече се ширят наркоманията, престъпността, самоубийствата и проституцията сред децата. Посочените цифри не са мъртви, те не са фор­мални: зад всяка една от тях се крие детско създание, което е лишено от хляб, трепери от студ, ужасява се от сграбчваща го смърт.

За насърчаване любовта към децата и грижата за тях, за поставянето на децата в благоприятни условия за живот и развитие, образование и въз­питание, за благополучието и щастието им Тридесет и първата сесия на Общото събрание на Организацията на Обединените нации провъзгласи 1979 година за Международна година на детето. Вече не един ден в годината, а цяла година се провъзгласява за година на детето! Светът се развълнува от този акт от изключително хуманно и социално значение. Връхна точка в международните мероприятия за защита на децата бе „Всемирният ден на детето“, честван на 3 октомври 1979 година. На този ден представителна делегация на деца от целия свят удари в седалището на Организацията на Обединените нации за пръв път така наречената „Камбана на мира“. Чрез звъна на тази камбана децата от целия свят заявиха: „Ние искаме мир между всички хора и народи, за да растем щастливо и щастливо да бъде новото човечество!“ Сред многото мероприятия в нашата страна за всестранна грижа за децата от международно значение е проведената с голям успех в София Международна детска асамблея „Знаме на мира“. Девизът на асамблеята бе: „Единство, творчество, красота“. Това е крилат девиз. Той има предвид „единство в името на мира и щастието на днешните и идните поколения; единство, което създава условия за истинско творчество; творчество, което създава красота в живота, извор на оптимизъм и на действена вяра в мирното бъдеще на нашата многострадална планета“- както се заяви от най-високо място при откриването на асамблеята. Там прозвуча увереният глас на бъдещето, призивът и вярата на децата – бъде­щето на планетата: „Майки и бащи, пазете радостта на човешката общност! Нека символът на детето, което свързва в едно минало, настояще и бъдеще и винаги събира като мост деца и родители, бъде вечно сияйно чист!“

Едва ли има човешко сърце, което да не се вълнува от огромния напредък, от повратния исторически момент в отношенията към децата, в грижата за тяхното благополучно съществуване, хармонично развитие и творческо офор­мяне. Като вярващи и членове на светата Църква ние сме дълбоко убедени, че в сложната тъкан от причини и фактори, които доведоха до такова благо­приятно развитие, има не малък дял и християнската вяра, която ето вече двадесет века призовава да обичаме децата и да се грижим за тях като за Господа. За по-пълно разкриване на тази истина допринася обсъждането на темата за образа на детето в християнското семейство в рамките на Между­народния ден на детето, както и на обявения преди години от Светия Синод на Българската православна църква празник „Въведение Богородично“ за „Ден на християнското семейство“.

Според Библията – тази книга на книгите, свещена книга на божестве­ните откровения и на вечната мъдрост – децата притежават непреходна лична ценност, понеже са сътворени по Божи образ, носят в себе си начатъците на безсмъртието и са предназначени за безкрайно съществуване и вечен живот. Бог е небесен Отец на всички хора. Обръщайки се молитвено към Все­вишния, ние можем да кажем като Гьотевия герой Вертер: „Боже милостиви! Деца стари виждаш Ти и деца млади – нищо повече; а на кои се повече радваш, това отдавна е възвестил Твоят Син“. Бог се радва най-много на децата и тях обича повече от всичко, защото в девствената чи­стота на детската душа, в нейната невинност и искреност най-непокътнат е Неговият свят, пречист и съвършен образ. Колко дълбоко е вникнал в тази истина гениалният руски писател Антон Павлович Чехов, когато изпод вдъхновеното му перо са излезли следните думи: „Децата са свети и чисти. Дори у разбойниците и крокодилите те имат ангелски чин.“

Прочетете още „Образът на детето в християнското семейство*“ →