Категория: Лекции

Псалмите*

Публикувано на от Dragan Bachev

Екзегетическо изследване и тълкуване

Продължение (Псалом 15:17)

Псалом 15

Иван Спасов Марковски

Псаломът представлява класически израз на голямо вълнение и вътрешно щастие в живота на благочестивия, когато той е сигурен, че се намира в общение с Бога и под Негово покровителство.

В надписанието на псалома има известна разлика между Масоретския текст и 70-те и оттук в славянската Библия. На еврейски стои михтам ле Давид, който израз руските и български преводачи са превели просто: песен на Давид. Обаче еврейската дума михтам не значи песен; дават се различни преводи: някои преводачи, като изхождат от думата кетем, която значи златно, и превеждат: златна, драгоценна песен. Библейската комисия е възприела: Възвишена песен на Давид. Гезениус в своя речник смята думата михтам за тъмна, неизяснена, и не намира, че тя има общо с думата, която споменах по-горе (мехтам от кетем – злато).

В надписа на гръцки стои: стилография от Давид, оттук на славянски: столопописание на Давид, дума стили, която значи стълб, паметник или надпис, писание на стълб. И в надписа на гръцки стои, както посочих: надпис на стълб на Давид. Така е на славянски: столпописание на Давид. Щом като псаломът е месиански, то и значението столопописание се изяснява.

Пророк Давид в своето тайнствено прозрение вижда в столпописанието, в надписа на стълба – кръста на Разпятието с известния на него надпис. Кръстът е символ не само на смъртта, но и на Възкресението на Спасителя – Победителя на смъртта. Стълб се издига не само на гроба, но стълб се поставя и като паметник, за да се узнае победата, величието на победителя.

По своето съдържание псалом 15-ти е месиански, това ни казва св. апостол Петър в деня на Петдесетница (Деяния на светите апостоли 2:25).

И църковните отци виждат в този псалом предсказание за възкресението на Спасителя, както е казано в Деяния на светите апостоли 13:35: “не ще дадеш на Твоя Светия да види тление”.

1-ви стих

“Пази ме Боже, защото на Тебе се уповавам”. Този стих, разбран буквално, като изхождаме от масоретския текст и превода на 70-те, можем да го отнесем към състоянието на Давид, който в голямото свое бедствие се намирал пред смъртна опасност. Преследван от цар Саул и после от възбунтувалия се негов син Авесалом, той намира единствена надежда и упование в Бога, Който да го запази (шамрени, гръцки филаксон). Когато човек изгуби всякаква опора, остава му единствена – Бог. Така и цар Давид се обръща с молба към Бога.

Но този стих може да се разбира и в месиански смисъл и да го отнесем към състоянието на Спасителя Христа, когато Той на кръста се обърнал към Своя Небесен Отец: “Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил” (Матей 27:46).

Месианският смисъл на думите: “Пази ме Боже, защото на Тебе се уповавам” (1-ви стих) се потвърждава от следващите стихове и въобще от цялото съдържание на псалома.

2-ри стих

“Казах на Господа: Ти си Господ мой: моите блага са непотребни Тебе”. Какво трябва да разбираме под думата блага, добрини (еврейски товати)? Св. Атанасий Велики разбира тук “жертвите, които се принасяли според закона”, и тия жертви не са потребни на Господа, за да се спечели Неговото благоволение. Жертвоприношенията без дълбока вътрешна вяра са непотребни, както и въобще външните богослужебни действия лишени от вяра. В израза: “Ти си Господ мой”, притежателното местоимение “мой” липсва в еврейския текст, затова го изпускам, макар да фигурира в българската и славянска библии, и стихът ще гласи: “Ти си Господ: моите блага Тебе са непотребни”. Ударението пада върху думата Господ.

Някои западни екзегети предават по-друг смисъл на думите: моите блага са непотребни на Тебе”, като еврейската дума товети е взета в ед. ч. и се превежда: моето добро (щастие) не е вън от Тебе, тоест моята вяра в Бога, моята религия е най-доброто, което имам, и това отговаря на силната вяра на Псалмиста. Но както на гръцки и на славянски думата е в мн. ч. “блага”.

3-ти стих

Върху думата “светиите” има разногласие между тълкувателите. Кауцш в своя коментар на този стих смята, че стихът е повреден и не може да се установи никакъв верен смисъл, затова и не го превежда. Епископ Паладий[1], позовавайки се на блажени Теодорит, смята, че под “светии” може да се разбират апостолите и техните приемници. Не може да се възприеме, че това са ангелите, понеже във втората половина на стиха “светиите” се наричат “избраници”, към които Псалмистът с цялото си сърце се стреми. Щом те са на земята, значи това са благочестиви хора, всецяло предадени на Бога. Ако под думите “на земята” се разбира Христовата църква, както приема св. Атанасий Александрийски, тогава под светии може да се разбират вярващи християни, просветени чрез Дух Свети – избраници Божии.

4-ти стих

Колкото Псалмопевецът обича светиите, както е казано в предишния стих, толкова той ненавижда ония, “които тичат към чужди богове”. Тях ги очаква изпълнено със страдание бъдеще. Тази мисъл е подчертана на много места в Стария Завет, за да се посочат пакостите от идолослужението. На езическото божество не бива да се принасят никакви жертви или както Псалмистът се изразява “аз няма да принеса техните кръвни възлияния”. Какво се разбира под кръвни възлияния? Според закона, възлияния се правят върху жертвеника само с вино. Сигурно тук се напомня, че езичниците са употребявали жертвено вино, което са смесвали с кръв, но това е противно на израилтяните, както се вижда от Исаия 57:6. Дотолкова е противно покланянето на езическите божества, че дори името им няма да се спомене.

5-ти стих

“Господ е мой наследствен дял и моя чаша. Ти, Боже, държиш моя жребий”. Преводът е според оригинала. В този стих се прави сравнение, като се изхожда от всекидневния бит на израилския народ. И както всеки израилтянин получава свой дял от земя, и всеки гостенин при гощавките получава своя дял от яденето и питието, така и Самият Яхве, според Псалмопевеца, има своя дял и наследство като собственост, и това остава за всякога, понеже има отношение към Израил като избран народ. След това в псалома се признава, че Бог държи съдбата на всеки праведник здраво в Своята десница и това е жизнен жребий на вярващия. Такава е съдбата и на Давид.

6-ти стих. И в следващия 7-ми стих

Псалмопевецът признава, че неговият жизнен жребий е щастлив, тъй както всеки собственик е доволен, когато границите (междите) на неговия дял земя са се паднали “на по-хубави места”. Затова Давид се счита за щастлив, понеже Бог му е отредил такъв дял. Яхве му помогнал да стане цар на Израил и това царско достойнство за него е велико и прекрасно наследство. И той казва: “Наследството ми е приятно за мене”. Така в 7-ми стих авторът изказва благодарност към Господ, “Който го е вразумил” да избере най-добрия дял, тоест да Му служи вярно. Затова ще възхвали и благодари на Господ не само денем, но и нощем и към това го “напътства и неговото сърце”. В българския превод е казано: “дори и нощем ме учи моята вътрешност”, значи за това го напътства неговото сърце. В еврейския текст не стои сърце, а е казано исеруни хилейотай, което буквално значи: призовават (напътстват) ме моите бъбреци. Според старозаветните схващания, те са органи на духовна дейност, място на вътрешни усещания и чувствания, каквото е и сърцето, затова правилно е да се преведе: “ме напътства моето сърце”. У Кауцш е употребена думата съвест вместо сърце; смисълът е същият. Значи, моята духовна вътрешност, моето сърце, моята съвест ме вразумяват даже нощно време, че Ти, Господи, си най-доброто ми достояние.

8-ми стих

Затова Псалмопевецът в следващия 8-ми стих казва “винаги виждам Господа пред себе си”. И Господ му е толкова близък, че той е от дясната Му страна. Да се стои от дясната страна на някого, значи да го пазиш, да го защищаваш, да му помагаш. Щом Господ е негов помощник и защитник, той никога няма да бъде “поклатен”, да бъде разколебан във вярата си, че Яхве ще го пази от всякакви опасности; дори и при смъртна опасност – той няма да бъде поклатен.

9-ти стих

При тази увереност, че той постоянно ще съзерцава близо до себе си Господ, Който го утешава и му помага, и сърцето му ще се възрадва, ще се изпълни с духовна радост; не само това, но както се казва в 9-ти стих, “езикът му ще се развесели”, тоест ще изрича радостни слова и песни. И не само сърцето, душата му, но и плътта, тоест тялото е под Божия защита. “И плътта ще пребъдва, ще “почива в надежда”. Тоест авторът подчертава, че тялото му ще се успокои в земята, когато бъде погребано, с надежда за спасение.

Прочетете още „Псалмите*“ →

Основни течения в християнството днес – продължение от публикация № 1448

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

(Сходства и различия)

Вече се каза, че Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато Дух Свети във вид на огнени езици слязъл над апостолите и те още същия ден наченали да проповядват Хри­стовото учение.

До средата на XI-ти век (1054 година) християни­те на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След настъпилия разрив в споменатата годи­на се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот. През XVI-ти век в хода на Реформацията една част се отделила от Римокатолическата църква и заживяла свой самостоятелен живот. Така се офор­мило третото течение в християнството, което независимо от някои вътрешни раз­личия е влязло в историята с общото име протестантизъм. Така исторически се оформили трите основни течения или направления в християнството. Тук из­рично се акцентира върху определението основни, защото има и други, които във верово и структурно отношение се доближават до горепосочените.

Така например на Изток от края на V-ти – началото на VI-ти век се отделили и обособи­ли предимно на етническа основа несториани, копти, етиопци, арменци, сиро-яковити, а от XV-ти век – малабарци (в Южна Индия). Във верово и структурно отно­шение те са близки до Православната църква. В края на реформационния пери­од в Англия се обособила самостойна Англиканска църква, която е смесица от католически и протестантски елементи.

От края на XIX-ти век от Римокатолическата църква се отделила една малка част, ко­ято се именува Старокатолическа църк­ва. Най-много по брой (но не по числен състав) са религиозните общности, въз­никнали на протестантска основа. Към тях спадат например баптисти, методис­ти, конгрегационисти, адвентисти, петдесетници и още много други. В Бълга­рия днес има над двадесет различни християн­ски групировки, а в целия свят техният брой е над двеста. Всяка от тях претендира, че тя е истинската Христова църква.

Да се отрази цялото това многообра­зие на няколко страници не е възможно. Тук се отбелязват само сходствата и по-важните различия между православни, римокатолици и протестанти.

Общото между трите нап­равления

Общото между православни, римока­толици и протестанти е, че всички се именуват християни, което ще рече, че изповядват вярата в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта, Кой­то „възкръсна в третия ден, според Писа­нията; и възлезе на небесата, и седи отдя­сно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край“ (чл. 5-7 от Символа на вярата).

В тясна връзка с учението за личност­та и изкупителното дело на Иисус Христос стои учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, така нареченият догмат за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между трите направления (различието ще бъде отбелязано по-нататък).

Православни, римокатолици и проте­станти приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интер­претиране текста на този Символ неви­наги са единни.

Общото между православ­ни и римокатолици

Освен отбелязаното по-горе сходство между трите направления има и други пунктове в областта на вярата, гдето е налице принципно сходство само между православни и римокатолици. Така на­пример едните и другите приемат седем тайнства: Кръщение, Миропомазваме, Из­повед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три иерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и моли­тви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се; приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностой­ни източници на вярата; учат, че за спасе­нието на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

Учението на православни­те, римокатолиците и протестантите за първия (първородния) грях

За да се разберат по-добре някои от различията между трите направления, необходимо е макар в съвсем схематична форма да се даде тяхното учение за пър­вия грях.

Според православното учение първи­ят човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Ще рече, у него имало заложби да дости­гне безсмъртие, като постави своята сво­бодна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях вне­съл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позво­лява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необ­ходимо условие и предпоставка по пътя към нравственото му усъвършенстване.

Според учението на римокатолиците Бог сътворил първия човек с тяло смър­тно и душа безсмъртна, свободна и ра­зумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени бла­годатни дарове. При все това той съгре­шил. Първият грях отнел от човека свръх­естествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толко­ва дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му ну­жни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

Протестантите учат, че Бог, след като сътворил човека по Свой образ, дал му способност правилно да познава и пра­вилно да обича Бога, и го освободил от всички плътски страдания, болести и смърт. В това се състои първобитната праведност на човека. Грехопадението не само лишило човека от неговата пър­вобитна праведност, но и напълно извра­тило неговата природа. Повредата ѝ би­ла тъй съществена и дълбока, че не оста­нало нищо здраво нито в тялото, нито в душата на човека. У него се появила склонност само към злото. Изхождайки от тази концепция за първия грях, проте­стантите отхвърлят не само значението, но и възможността за добрите дела. Тях те заменили с благодатта, която събужда у човека вяра и го оправдава без всякакви добри дела и изобщо без всякакво стра­нично посредничество.

И православни, и римокатолици, и протестанти изхождат във вероучителната си система от учението за първия грях.

Отлики на протестантите от православните и римока­толиците

Има същностна разлика между про­тестантите, от една страна, и православ­ните и римокатолиците – от друга. Тя се изразява главно в следното: протестан­тите признават само две тайнства – Кръщение и Евхаристия; някои от тях при­емат трите иерархически степени: епис­коп, презвитер и дякон, други приемат само двете: презвитер и дякон. Но поне­же едните и другите не признават тайнс­твото Свещенство, при което се получа­ват тези степени, за тях те (степените) не могат да имат сакраментален характер, защото е принцип, че не можеш да дадеш на другия това, което сам нямаш; по същия принцип Евхаристията не е тайн­ство в този смисъл, в който го разбират Православната и Римокатолическата църква, именно: за да има тайнство, тря­бва да има тайноизвършител, а за да има такъв, трябва той да е ръкоположен в съответната иерархическа степен, което става при тайнството Свещенство; за разлика от православните и римокато­лиците, протестантите отричат претво­ряването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия; по-нататък – протестантите отхвърлят молитвите за починалите, молитвите към светиите, не почитат мощите на светии и иконите; не се кръстят; отхвърлят Свещеното Предание и приемат като единст­вен източник на вярата само Свещеното Писание; учат, че за спасението на човека не са необходими добри дела, а само вяра; приемат, че има предопределение, тоест че участта на всеки един човек е предопре­делена от Бога и той не може да я проме­ни.

Прочетете още „Основни течения в християнството днес – продължение от публикация № 1448“ →

Реформация и Контрареформация – продължение от публикация № 1447*

Публикувано на от Dragan Bachev

Георги Бакалов

Ренесансът от XIV-XVI век променил съществено духовно-политическия и кул­турно-религиозния живот във феодална Европа. Монополното господство на сре­дновековните идеологии и църковни до­ктрини било сериозно подкопано. Чове­чеството се устремило към откриване на нови светове, опознало в значителна сте­пен законите на природата. Смелите до­гадки на редица учени представили по нов начин проблемите на битието, сми­съла на живота и идеалните цели на об­ществата. Възникналите след XIII-ти век уни­верситети станали огнища на знания, но същевременно и опозиционни средища на проповядваните от векове „вечни“ ис­тини за живота. Светското образование станало търсено не само поради модни­те увлечения на епохата, но и поради насъщната необходимост от прагматич­ни познания. Управлението на новоконструираните машини, модернизираните кораби и усложнените производства на­сочило вниманието към природните и математическите науки. Като се добави към това и нарасналият интерес към Ан­тичността и нейната култура, става обя­снимо отрицателното отношение на Цър­квата, която усещала, че губи позиции и контрол върху интелектуалната сфера. Разбира се, в случая става дума за Римокатолическата църква, тъй като нейна­та Източноправославна посестрима се намирала в рамките на ислямската по­литическа общност и притежавала огра­ничени възможности за изява и влияние.

Трябва веднага да се подчертае, че условно наречената ренесансова култу­ра далеч не била антицърковна, а още по-малко антирелигиозна. Напротив, огром­на част от сюжетите, вдъхновили класи­ческите майстори на четката, са с рели­гиозна тематика. Сред дейците на Ренесанса се откриват имената на цяла плеада духовници и искрени почитатели на католицизма. В този смисъл трябва да се направи ясно разграничение между идеалите на Църквата, чиято непреходност е вън от всяко съмнение, и поведе­нието на отделни нейни представители, които си присвоявали правата на безапе­лационни съдници и непогрешими зако­нодатели в духовната сфера. Излишно е да се припомня, че науката, изкуството, литературата и прочее не влизат в непосред­ствения обсег на Църквата и всяка наме­са в тях придобивала характер на цензу­ра. Мнозина висши католически прела­ти не забелязали настъпилите измене­ния в духовния живот на европейските общества. Както и в епохата на същинс­кото Средновековие, продължили да се произнасят като последна инстанция по проблеми, които стоят далеч от същин­ската религиозна дейност на Църквата. Това било вече не само досадно, но и опасно за нейния авторитет.

Заслужава внимание и едно друго об­стоятелство, което самò по себе си рабо­тело срещу авторитета на църковната институция – папството. Като върхов­ни ръководители на католическата об­щност и фактически изпълнители на не­йната политика папите носели огромна отговорност за състоянието на Църквата и най-вече за дисциплината ѝ. Наченали­ят разкол в Западната църква след смърт­та на папа Бонифаций VIII (1294-1303) отвежда първосвещениците на Римската Църква във френския град Авиньон, ос­нователно наречен от историците „авиньонско пленение на папите“. В продъл­жение на близо седемдесет години те били прину­дени да изпълняват политиката на френ­ските крале, което им отнема статута на наддържавност. Когато папите отново се върнали в Рим, авторитетът на техния институт запада още повече, поради от­критата намеса на противоборстващи си политически сили, които използвали Све­тия престол за свои користни цели. Появяват се папи и антипапи, редуват се събори, заклеймяващи едни папи от дру­ги, сипят се обвинения, анатеми и низвержения. Понякога Католическата църква била управлявана едновременно от трима и повече папи, всеки от които имал претенции за легитимност.

В Късното средновековие Италия пре­дставлявала конгломерат от враждебно настроени една на друга държави, в чийто географски и политически център се намирала Папската държава. Избира­нето на поредния предстоятел на апостолическия престол заемало важно мя­сто в политическите комбинации на по­литическите сили. Църквата се лишила от възможността да избира и отстоява правата на своя глава, поради което на папския престол се издигали редица не­достойни люде. По сведения на добро­желателно настроени очевидци, в папс­кия двор нерядко царяла напълно светс­ка атмосфера, изпълнена с интриги, ко­варства, разюзданост и обидна за духов­ната институция разточителност. Всич­ко това естествено се отразило неблаго­приятно върху мнозинството от вярва­щите. Новото ренесансово мислене под­хождало към архаичните и тромави инс­титуции на Църквата критично. Очаква­ните промени се бавели и това нагнетя­вало напрежението.

Първите опити за реформа на Като­лическата църква от XIV-XV век били далеч от радикалните искания, наложе­ни в началото на XVI-ти век. Опитите на таки­ва добри католици като английския про­фесор Джон Уиклиф, чешкия реформа­тор Ян Хус и италианския мислител Савонарола завършили с пълен неуспех. Папството упорито отказвало да нап­рави каквито и да било промени, което засилвало недоверието към Църквата.

В началото на XVI-ти век към гласовете за неотложни реформи се присъединила и Германия. Политическата разпокъсаност на страната и отдавна назрелите социал­ни конфликти станали обективна пред­поставка за открито негодувание от кон­сервативните структури на Римокатолическата църква. За наближаващата развръзка били необходими две неща: личност, която да оглави движението, и повод за отприщване на недоволството. Във второто десетилетие на XVI-ти век били налице и двете – личността била Мар­тин Лутер, а поводът – поредната раз­продажба на индулгенции.

Мартин Лутер (1483-1546) произхож­да от семейство на рудокопач. Образова­нието си оформя в католически учили­ща, завършва и Ерфуртския университет, където получава професорско звание. За огорчение на своите родители младият Лутер пренебрегва юридическата про­фесия и става монах в Августинския ма­настир до Ерфурт. В началото на духов­ната си кариера бил предан католик, който отрано проявил интерес към про­блемите на Спасението и Изкуплението.

През 1510 година Лутер попада в Рим, къде­то е дълбоко впечатлен от богохулството и неверието на част от католическото духовенство. От папската столица Лутер се завръща силно разколебан и вътреш­но убеден за скорошни реформи в Църк­вата. Още тогава у него назрява мисълта, че такава Църква не може да даде Спа­сение на вярващите. За това се изисквало лично общение с Бога и сърдечна вяра.

Когато по нареждане на папа Лъв X (1513-1521) в Германия се обявява повсе­местно събиране на средства за обновле­ние на храма „Св. Петър“, Мартин Лутер решава да се противопостави. За него и за мнозина познаващи отблизо пробле­мите на папството било ясно, че средс­твата имали друго предназначение – обо­гатяването на личния двор на папата. Събирането им ставало по добре познат от миналото начин – чрез продажба на индулгенции, които в Германия разпро­странявал доминиканският монах Тецел. Възмутителното в неговото поведе­ние било, че той открито хвалел „стока­та“ си, добавяйки при това, че папата бил равен на Христос. Неоспоримото богохулство предизвикало Лутер да за­лепи върху вратите на Витембергския храм прословутите си деветдесет и пет тезиса, с които подлагал на критика срамната търговия с индулгенциите. Вестта за Витембергските тезиси облетяла Германия и напра­вила автора им изключително популя­рен.

Първоначално Мартин Лутер не се опълчил срещу папата, смятайки, че мно­зина спекулират с името му. Обратът настъпил през 1520 година, когато Лъв X с нарочна була отлъчил Лутер от Църква­та. В справедливото си възмущение Лу­тер нарекъл документа „була на Анти­христа“ и публично го изгорил. С този инцидент фактически начева германска­та Реформация. Тогава никой не можел да предвиди, че това събитие поставя началото на продължителни и кръвопролитни религиозни войни, завършили едва през 1648 година. Фактически това били войни между католици и протестанти със силно изразен политически харак­тер.

Религиозните войни се оказали фа­тални за Германия. Войната се водела с изключителна жестокост и била гибелна за по-голямата част от населението. Це­ли поколения били възпитани и живеели в страх, лишени от насъщни нужди и елементарно образование. Може би един­ственият положителен резултат била из­воюваната в крайна сметка религиозна свобода, която изравнила католиците с протестантите. Последните всъщност се наричали лутерани, но след подаде­ния през 1529 година от тях писмен протест, започнали да ги наричат протестанти.

Прочетете още „Реформация и Контрареформация – продължение от публикация № 1447*“ →

Римокатолическата църква до Реформацията (XI-XV век) – продължение от публикация № 1446*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Тази тема е изключително голяма и по период (обхваща пет века) и по дина­мика на събитията през него. Тук тя ще бъде ограничена: ще се разгледат само някои събития, свързани с папския инс­титут, които до голяма степен имат отно­шение към Реформацията от началото на XVI-ти век.

Опитите за сближение между Изтока и Запада след печалната 1054 година не дали необходимия резултат, защото подбуди­те за това сближение не били лишени от субективен елемент и политически при­чини и преследвали користни цели. Вся­ка от двете църкви тръгнала по свой път на развитие: Източната останала вярна на древната традиция и чужда на нова­торството; Западната продължила да ут­върждава идеята за господство над це­лия християнски свят. На следващите страници ще бъде направен опит да се потвърди с конкретни факти току-що ка­заното за Западната църква.

Независимо от направените на Запад до средата на XI-ти век нововъведения от веров и устройствен характер, Изтокът ги търпял в името на единството и любо­вта. До XI-ти век на Изток говорели за десет до двадесет и две отстъпления на западните християни, в началото на XII-ти век – до тридесет и две, през XIV-ти век – до шестдесет и четири, а през XV-ти век вече говорели за „безброй латински ереси“. „Филиокве“ било смятано на Изток за най-нетърпимо нововъведение и за главна причина на случилото се през 1054 година.

Основната причина за различния на­чин на развитие на религиозния живот на Изток и на Запад е нееднаквото разбира­не същността на Църквата. За източния християнин Църквата е жив богочовеш­ки организъм, тяло Христово, чийто не­видим Глава е Сам Иисус Христос. За западния тя е общество от вярващи, обе­динени около папата, който е видим гла­ва на Църквата и наместник Христов на земята. На него са подчинени всички миряни и духовници. Именно тази теза била лансирана и утвърждавана в съзна­нието на западните християни векове на­ред, като били използвани всички възмо­жни средства.

Като се оставят настрана папските домогвания до 1054 година, които все пак са били по-сдържани, трябва да се посочат конкретни случаи след тази година.

В живота на Западната църква трайна следа е оставил папа Григорий VII Хилдебранд (1073-1085). Той пръв и без коле­бание изразил всичко онова, което по-рано било проповядвано предпазливо и в по-мека форма. Имайки за база Лъжеисидоровите декреталии, папа Григорий се стремял през целия си живот да добие пълна и неограничена власт над целия свят – власт и църковна, и светска. Той лансирал също идеята за папската незаблудимост, защото пълната власт изиск­ва такава незаблудимост. Негови са ду­мите: „Правилно избраният папа е свят и незаблудим. На неговата воля, на негови­те решения и на неговия съд са подчине­ни всички царства на тоя свят. Той има власт да отлъчва царете от Църквата и да ги сваля от престола. Той може да осво­бождава поданиците от всякакви клетви и повинности към безчестните и порочни царе и господари. По негово нареждане народите са длъжни да въстават против отлъчените от папата царе и да се опълчват против тях. Само той може с право да бъде наричан вселенски епископ. Без негово съизволение никой събор не може да се смята за вселенски. Никаква книга не може да бъде издадена без негово знание. Никой не може да отхвърли него­вата присъда, а той сам може да отхвър­ли всяка присъда. Него самия никой не може да съди. Той разрешава всички по-важни църковни дела. Може да сваля епископите, да ги възстановява и да ги мести от един град в друг без никакъв събор. Престолът на свети апостол Петър е единствен средоточен и изходен пункт на църковното законодателство. Само па­пата има право да издава нови закони, ако това изискват нуждите на времето“.

Продължител на идеите на Григорий VII бил папа Инокентий III (1198-1216). В едно от своите писма той заявява кате­горично: „Апостолският престол е всео­бща майка на всички вярващи. Папата е приемник на апостол Петър, но на земя­та е не негов наместник, а на Христа. Как може да има съмнение в това, че той именно трябва да разрешава всички важ­ни църковни дела. Не е срамно, а е славно да се прекланят и унижават пред заместника на Този, Който е Владетел на владе­телите и Цар на царете“.

През времето на Инокентий III двете идеи – за върховенството на папската власт и за непогрешимостта на папата, били включени като съставна част в учи­лищната програма и добили отчасти до­гматическо значение. Идеен защитник на теориите на двамата папи Григорий VII и Инокентий III бил Тома Аквински (1225-1274).

В религиозния живот на Западна Ев­ропа XIII-ти век е ознаменуван като оконча­телна победа на папството над светската власт. По волята на папата цели народи вземали меча и кръста и тръгвали да се сражават срещу всекиго, когото папата считал за враг. През XIII-ти век папите разда­вали кралски корони, решавали спорове между крале, възбуждали или прекратя­вали войни между тях, назначавали или сваляли владетели, с други думи, разпо­лагали с пълна власт.

Прочетете още „Римокатолическата църква до Реформацията (XI-XV век) – продължение от публикация № 1446*“ →

Опити за сближение между двете църкви – продължение от публикция № 1445*

Публикувано на от Dragan Bachev

Георги Бакалов

Когато през лятото на 1054 година настъ­пил разривът между Западната и Източ­ната църква, малцина си давали сметка какви ще бъдат последиците за общохристиянската общност. Подобни преце­денти имало и в миналото – за няколко години или десетилетия двете църкви преустановявали връзките помежду си, но разумът и стремежът за запазване на общоцърковното единство надделявал. Може би и тогава кризата щяла да бъде преодоляна, ако в разрешаването ѝ не взели участие и някои политически съо­бражения.

Без да се подценяват натрупаните през вековете канонично-догматически раз­личия, от XI-ти век насетне Изтокът и Запа­дът, представени в случая и от своите църкви, тръгват по различни пътища на социално-икономическо и културно-по­литическо развитие. Докато Изтокът в лицето на духовния си лидер Византия продължил да укрепва централизма в социалната и духовната сфера, Западът бил подчинен на други тенденции. Сре­дновековните градове, които раждат по-късно културата на ренесансова Европа, се обособили като независими средища на икономика и социален живот. Осво­бодени от политическата опека на фео­далната аристокрация, много от тях по­ставили началото на нови социално-ико­номически отношения, при които реша­ващата роля принадлежала на граждан­ското съсловие. Това направило стопан­ския и културния живот многолик, кое­то неизбежно се отразява върху атмос­ферата и поведението на западните на­роди.

Издигането на фламандските и североиталианските градове, на градо­вете на Северна Германия и Южна Фран­ция внесло значителни промени в поли­тическия климат на Запада. Нарасналите потребности и стеснените връзки на въ­трешното развитие вдъхновили експанзионизма, една от проявите на който би­ло кръстоносното движение. Морален вдъхновител и често пъти организатор на повечето от осемте големи кръстоно­сни експедиции станали Римокатолическата църква и папският институт. Отколешният стремеж на папите към главенство в християнския свят намерил опора във военната мощ на най-силните държавни формирования на Запада.

Не бихме искали да се тълкува казано­то по-горе като банална социологизация на едно такова важно за Средновековие­то явление като кръстоносните походи. Разбира се, че една от основните причи­ни за провеждането им са религиозните мотиви, ясно формулираната цел за ос­вобождаване на Гроба Господен от „не­верните“ мюсюлмани. Но веднага до тях и с не по-малка значимост стоят и инте­ресите на североиталианските градове-републики за господство в Леванта.

Тъкмо в тази деликатна област се пре­сичат интересите на западните христия­ни и източноправославна Византия. Нас­тъпилото разделение на църквите от сре­дата на XI-ти век станало повод за взаимни обвинения в „схизматизъм“. Не са мал­ко случаите, когато кръстоносните рица­ри се отнасяли към местното източноп­равославно население със същото пре­небрежение и жестокост, както към ино­верните мюсюлмани. Това говори не само за различието в политическите ин­тереси, но и за духовна отчужденост, ко­ято все по-често ще конфронтира Изтока със Запада.

В управлението на византийската ди­настия Комнини (1081-1185 година) за първи път се доловили по-ясно политическите съображения за църковното разделение от времето на Великата схизма. По стара историческа традиция основните проти­вници на Византия били винаги на Изток: Сасанидска Персия, Арабският халифат, а от XI-ти век – селджукските турци. От края на XI-ти век заплахата за империята идва вече и от Запад. Амбициите на Венеция и Ге­нуа да изместят от левантинските паза­ри Византия се допълнили от завоева­телните стремежи на южноиталианските нормани, които не скривали апетити­те си по отношение на югозападните части на Балканския полуостров. Това състояние на нещата раздвоило военни­те сили и вниманието на имперската ди­пломация. Комнините, Ангелите (1185-1204) и първите Палеолози (1261-1453 година) се бояли от Запада в много по-голяма степен, отколкото от бавното, но мето­дично настъпление на селджуките и ос­манците от Изток. Приоритетът на запа­дните отношения придобил и религио­зен характер. В Константинопол се смя­тало, че всяка инициатива за съюз или конфронтация с която и да е западноев­ропейска сила минава през Латеранския дворец на римските папи. За това имало сериозни основания.

В интересуващия ни период – от края на XI-ти век до средата на XV-ти век – папството наистина представлява или се опитва да представлява политическото ръководс­тво на римокатолическия свят. В тази връзка политическите по същност и ха­рактер взаимоотношения на западноев­ропейските държави с Византия не оставали без намесата на папския институт. Затова и Византия, когато изпаднала в крайно затруднено положение от ислям­ския Изток, потърсила защитата на хри­стиянския Запад в името на общата кауза на християнската Църква. Но тази по­мощ имала своята цена.

И двете страни смятали, че сътрудни­чество и единодействие срещу ислямс­кия Изток може да се получи само въз основа на изглаждане и урегулиране на църковните взаимоотношения. С други думи, целяло се постигането на опреде­лени компромиси, които най-общо мо­гат да бъдат сведени до два варианта: или пълно признаване главенството на Западната църква в лицето на папския институт и приемане догмите на Римокатолическата църква, или признаване главенството на папата при запазена автономия в канонично-догматическия живот на Източноправославната църква. Несъмнено вторият вариант бил по-приемлив за Византия и източноправослав­ната Константинополска патриаршия. Така се стига до идеята за униите, повечето от които преследвали политически цели. В този смисъл още тук е необходи­мо да се подчертае, че многократните опити за сближение между двете църкви идвали като инициатива от Византия, а причина бил обикновено поредният вое­нен натиск от страна на селджукско-османската общност.

Пръв опит за сближение на тази осно­ва станал призивът на император Алексий I Комнин (1081-1118), отправен през 1094 година до папа Урбан II за оказване на помощ срещу многобройните врагове на погиващата източна християнска импе­рия. Притиснат едновременно от печенези, узи и селджуки, императорът ня­мал възможност да отстои натиска на варварите без съюзници. Призивът на източнохристиянския император допри­несъл за окончателното изкристализиране на кръстоносната идея, която папа­та привел в движение няколко години по-късно на събора в Клермон-Феран. Наистина, когато се провел Първият кръ­стоносен поход – 1096 година – за освобожда­ване на Гроба Господен в Иерусалим, Алексий I Комнин вече нямал нужда от търсената помощ, но Византия не могла да отклони преминаването на кръсто­носците през нейна територия.

По време на Втория кръстоносен по­ход (1147-1149 година) сред западноевропейс­кото рицарство се оформило убеждение­то, че причината за неуспеха на кръсто­носното начинание били „схизматичните гърци“. Оттогава започнала да зрее идеята за унищожението на „схизматичната империя“ като предпоставка за отвоюването на светите места. Благодарение на енергичните дипломатически действия на император Мануил I Комнин (1143-1180) опасността от подобно начи­нание била отклонена. Нещо повече, Ма­нуил I положил усилия да укрепи разкла­теното византийско влияние в Южна Италия, като предложи помощта си на папа­та за уреждането на църковния спор от 1054 година.

Преговорите започнали през 1155-1156 година, като редом с политическите въ­проси стоели и църковните. Притиснат от германския император Фридрих I Барбароса, папа Александър III (1159-1181) проявил благосклонност при уре­ждането на спора с Константинополската патриаршия. Под давлението на френския крал Луи VII през 1169 година Мануил I поставил пред папата въпроса за снемане на схизмата. Пратеникът му севаст Йордан заявил пред апостолическия престол, че неговият господар желае да съедини своята Църква с „май­ката на всички църкви“, та двете да бъ­дат под ръководството на един глава. Тази необичайна отстъпка от страна на Византия намира обяснение във второ­то предложение на императора – да бъде признат от папата за единствен „римски“ император, тоест светската власт на Изток и на Запад да се постави под ръководството на константинополския василевс.

По всяка вероятност до споразуме­ние не се стигнало. В папския двор не били ентусиазирани от византийската оферта поради страха от засилване на константинополското политическо влия­ние в Италия. По този повод известният византийски историк от тази епоха Никита Хониат прави интересна констатация. Според него Мануил Комнин пръв предугадил крайните намерения на запад­ноевропейското рицарство и чрез пред­ложението си към папата се опитал да разруши антивизантийския съюз. Импе­раторът бил убеден, пише Никита Хониат, че мирът с източните народи може да се купи, но със западните това могло да се уреди или с отстъпки, или с война.

В последната година от живота си (1179) Мануил I отново изпратил прате­ници в Латеранския дворец, но католиче­ските прелати го подозирали в неискре­ност и отклонили преговорите.

Управлението на Ангелите (1185-1204) изправя Византия пред ръба на пропаст­та. Отношенията със Запада се влошили и военният конфликт станал неизбежен. През април 1204 година рицарите от Четвър­тият кръстоносен поход превзели Конс­тантинопол и създали Латинската импе­рия, а в престолнината на византийските василевси се настанил католически па­триарх.

В периода на „изгнание на Византия“ (1204-1261 година) натрупаната от миналото омраза между католици и православни още повече се задълбочила. Византийци­те схващали латините като натрапници и завоеватели, изповядващи еретическо християнство. Същото било отношение­то и на другата страна. Когато през лято­то на 1261 година на никейския император Михаил VIII Палеолог се удава да отво­юва Константинопол и да възстанови Византийската империя, конфронтация­та на интересите на двете религиозно-политически общности достигнала сво­ята кулминация. Наследниците на Ла­тинската империя не приели реалности­те и положили много усилия да мобили­зират вниманието на западноевропейс­ките католически държави за възстано­вяване на латинското присъствие, тъй като то засягало интересите на мнозина.

Прочетете още „Опити за сближение между двете църкви – продължение от публикция № 1445*“ →

Разривът между Източната и Западната Църква – причини и последици – продължение от публикация № 1444*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Въпросът за разрива между Източната и Западната църква в 1054 година е твърде обширен и доста комплициран. Тук ще бъдат маркирани само някои основни моменти.

Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато над събралите се в една иерусалимска горница слязъл Дух Свети във вид на езици, като че огнени, които се разделили и се спрели по един на всекиго от тях. Апостолите се изпълнили с Дух Свети и започнали да говорят на други езици, според както Духът им давал да изговарят (Деяния на светите апостоли 2:3-4). Боязливите до този момент апостоли станали смели проповедници и вестители на Христовото учение. И още същия ден повярвали в Христа и се кръстили около 3,000 души. Те били от различни народности – предимно в пределите на обширната тогава Римска империя. Като се завърнали по своите места, всеки от повярвалите на свой ред възвестявал новото учение.

Независимо от предприетите гонения срещу християните, техният брой се увеличавал бързо и с течение на времето те проникнали и намерили свои последователи в цялата Римска империя. След прекратяването на гоненията в началото на IV-ти век животът на Църквата се организирал структурно както в източната, така и в западната половина на Римската империя. Отначало всички християни живеели във верово и структурно единство. Придържали се към повелята на Христа – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Постепенно обаче географската отдалеченост между Източната и Западната църква, от една страна, различната душевна ориентация на източните и на западните хора, от друга, разноликата им историческа съдба, от трета, оказали своето въздействие: започнали да се оформят различия в учението, задачите и интересите им.

Независимо от това, че и на Изток, и на Запад изповядвали едни и същи верови истини, признавали едни и същи нравствени норми, практикували едни и същи тайнства и правила за църковно устройство, в западната половина на Църквата постепенно започнало създаването на особен стил на живот, който импонирал на западния начин на мислене и отразявал спецификата в светоусещането на западните хора. То насочвало мисълта на християните там повече към земните проблеми, докато източните християни, съобразно своята душевна нагласа гледали повече нагоре, към отвъдното. Западните акцентирали върху спекулативния характер на вярата, източните – върху преживяването ѝ. Западните търсели доводи от разума, източните – от сърцето. Така с течение на времето между Изтока и Запада изникнали несъгласия и спорове, прераснали през вековете в непреодолими конфликти. Първите спорове се зародили през II-ри век във връзка с празнуването на празника Пасха (Великден). Този спор получил решение на Първия вселенски събор (325 година). През III-ти век се водил спор относно кръщаването на еретиците. Все пак през първите три века различията отстъпвали пред общия враг – езичеството и свързаните с него гонения срещу християните. Любовта туширала тези различия.

Обективно погледнато, политическото разделение на Римската империя в края на IV-ти век допринесло твърде много за задълбочаване и разширяване на конфликтите между Изтока и Запада. Още през същия век на Запад започнали да се създават и затвърдяват обреди, обичаи и мнения, различни от тези на Изток. Така например Изтокът запазил строгия режим по време на постния период, докато Западът облекчил поста, като разрешавал употребата на мляко и млечни продукти; на Изток тайнството Миропомазване се извършвало (и сега се извършва) веднага след тайнството Кръщение от епископи или презвитери, на Запад това ставало (и сега става) на 7-годишна възраст и се извършвало само от епископи; на Изток имало (и сега има) духовни лица, които не са женени (монасите), а също и женени (свещениците), на Запад се утвърдил така нареченият целибат, тоест само неженени духовници, и други. От VI-ти век Западната църква внесла и верови различия: там се появило учението за изхождане на Светия Дух и от Сина (така нареченото Филиокве), макар че до началото на XI-ти век то не било санкционирано от Римската църква. Това тя направила в 1014 година.

Дори и при наличието на такива различия единството се запазвало в името на любовта. Но когато горделивите претенции на Рим за власт и господство над цялата Църква започнали да се изразяват все по-дръзко, Източната църква съзряла в тези претенции реална опасност за свободата, единството и съборното начало в църковния живот. Това породило сериозни спорове и довело до печални резултати. Всъщност идеята за господство на Рим в най-плаха форма се зародила още през II-ри век. Следващите векове донесли благоприятни за Рим исторически обстоятелства, които били използвани максимално. По-важните от тях са:

1.Изключително благоприятното положение на Римската църква в сравнение с Източните църкви, което се изразявало в това, че:

a)нейният епископ се намирал в столицата на Римската империя. Това го поставяло в положение на извънредна почит и уважение в целия тогавашен християнски свят;

б)Римската църква била единствената на запад, основана от апостоли (Петър и Павел);

в)и двамата апостоли прекарали края на живота си в Рим и там загинали мъченически за вярата, което, безспорно, повдигало неговия авторитет, особено между западните църкви;

г)там първо се прилагали императорските укази за преследване на християните и мнозина от тях понесли мъченически венец;

д)материално тя била най-богата, към нея принадлежали влиятелни лица, някои от които били в близки отношения с императорския двор – нещо, което в другите църкви не съществувало. Поради това тя имала възможност в трудни моменти да оказва материална помощ на нуждаещи се, което се оценявало високо.

Прочетете още „Разривът между Източната и Западната Църква – причини и последици – продължение от публикация № 1444*“ →

Седми вселенски събор – продължение от публикация № 1443*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Вече беше казано, че иконоборската ерес като организирано движение възни­кнала и се оформила във Византия в пър­вите десетилетия на VIII-ми век. Неин дър­жавен идеолог бил византийският импе­ратор Лъв III Сириец. Разгледани бяха и причините за възникването на иконобор­ството.

Излишно е да се поставя въпросът как Църквата се е противопоставила на тази ерес. Опитът от предишните векове пока­зал, че когато православното учение е застрашено, Църквата своевременно ре­агира в своята пълнота – чрез вселенски събор. Така станало и в този случай.

По времето на византийската импера­трица Ирина и нейния син Константин VI (780-797) в 787 година бил свикан Седмият вселенски събор. Поради непреодолими пречки от държавно-политически харак­тер съборът се състоял в Никея, а не в Константинопол, както първоначално се проектирало. Присъствали около 350 ду­ши. Откриването станало на 24 септемв­ри 787 година в храма „Св. Софѝя“. Имало общо 8 заседания, последното от които се състояло на 23 октомври същата година в Конс­тантинопол в присъствието на импера­торското семейство. Преседател на съ­бора бил Константинополският патри­арх Тарасий.

Понеже съборът бил свикан по повод на иконоборската ерес, естествено било върху тази тема да се акцентира по време на заседанията. В този смисъл по-специ­ално внимание заслужават четвъртото, петотo, шестото и особено седмото заседание. На четвъртото били приведени редица библейски и светоотечески свидетелства в подк­репа на иконопочитанието. В края на това заседание членовете на събора под­писали предварително постановление за почитането на иконите. На петото заседа­ние присъстващите изслушали истори­чески свидетелства за предшественици­те на иконоборците – самаряни, езични­ци, юдеи, гностици, монофизити и сара­цини. На шестото заседание били приведе­ни опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година. На седмото заседание (13 октомври) отците анатемосали събора от 754 година, единодушно приели окончателния текст на вероопре­делението и по установена вече тради­ция предали на анатема всички иконо­борци.

Окончателният текст на съборното вероопределение гласи:

„Ние пазим без нововъведения всич­ки с писание или без писание установе­ни за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съгласно с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно.

Въз основа на това ние, ходейки като по царски път и следвайки внуше­ното от Бога учение на светите отци и Преданието на Вселенската църква и живеещия в нея Дух Свети, с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честнѝте и свети икони, нарисувани с бои, или направени от мозайка, или от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честнѝя и животворящ Кръст в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одеж­ди, на стени и на дъски, в къщите и по пътищата – както иконите на Госпо­да Бога и Спасител наш Иисус Христос и на непорочната владичица наша све­та Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото колкото по-често те биват гледани изоб­разени на иконите, толкова повече те­зи, които ги гледат, биват подбужда­ни да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с ис­тинското служение, което според на­шата вяра подобава само на Божест­веното естество, но с такава почит, каквато ние въздаваме на изображени­ето на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други све­тини чрез кадене на тамян и поставя­не на свещи, какъвто благочестив оби­чай имало и у древните. Защото чест­та, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея. Такова е учението на светите наши отци, тоест Преданието на Вселенската църква, която открай докрай земя е приела Евангелието“.

Цитираното вероопределение на съ­бора съдържа следните основни идеи: 1. основанията за почитането на иконите; 2. почитта към Кръста като образец за по­читта към иконите; 3. местата, гдето сле­два да се поставят иконите; 4. материята, от която те могат да се правят; 5. обекти­те на изображенията; 6. нравственият сми­съл на почитта към тях, и 7. догматичес­кият им смисъл.

За да се разбере правилно богословс­кото съдържание на разглежданото ве­роопределение, необходимо е то (вероопределението) да се постави в контекста на богословието на иконоборците.

Един от основните иконоборски аргу­менти бил, че употребата на изображе­ния и поклонението пред тях противоречат на Свещеното Писание и на Свещеното Предание. Ко­ито се покланят на Бога, трябва да Му се покланят с дух и истина (Иоан 4:24). Такова мнение имал още епископ Евсевий Кесарийски (починал 339 година). Император Лъв III Сириец твърдял, че иконите, изпълващи храмовете, са идоли и тези, които им се кланят, са идолослужители.

Имайки предвид тези иконоборски концепции, на четвъртото си заседание отците на събора привели в подкрепа на иконопочитанието редица старозаветни и новозаветни свидетелства (например: Изход 25:1, 17-22; Числа 7:88-89; Иезекиил 41:16-20; Евреи 9:1-5) и светоотечески мисли(от св. Иоан Златоуст, св. Григорий Нисийски, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Богослов, Астерий Амасийски и други), както и осемдесет и второто правило на Трулския събор.

От приведените свидетелства и нап­равените по тях разсъждения става ясно, че:

1.макар и немного на брой, но все пак в Свещеното Писание има указания за същес­твуването на изображения и за почтител­ното отношение към тях, защото те са направени по Божие внушение;

2.Свещеното Писание не само не отхвърля изо­бразителното изкуство, но го санкциони­ра и утвърждава;

З.старозаветната заб­рана се отнася за езическите изображе­ния, тоест за изображенията на мними бо­гове и за поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педагогически характер – да се предпази израил ският народ от езиче­ско влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;

4.в Стария Завет има изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката приро­да, поразена от греха, не е била достойна за изобразяване и съответно – за почита­не. Не могат да се търсят преки указания и в Новия Завет. Едва след като е завър­шено изкупителното дело на Иисус Хри­стос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъ­дат на Иисус Христос и на Пресвета Богородица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотворния образ на Иисус Христос и за образа на св. Богородица, нарисуван от свети апостол и евангелист Лука;

5.има същностна разлика между поклонение и служение. Поклонение мо­же да се отдава не само на Бога, но и на човеците и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всичко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се покланяли. Така­ва била Божията повеля. Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон. Апостолите под­ражавали на Христа. Служение обаче се отдава само на Бога. Това служение, ма­кар и не пряко, е санкционирано още във Втората Божия заповед: „Не им се кла­няй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покла­няш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14). „Господу, Богу твое- му ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите ду­ми е казал и сам Иисус Христос (Матей 4:10; Лука 4:8). Обществените молитви, които христяните извършват поустановено чинопоследование, се именуват винаги бо­гослужение, а не служение на един или друг светец. При това библейско разгра­ничение между поклонение и служение няма никакво основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между покло­нение и служение е фиксирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според на­шата вяра подобава само на Божествено­то естество…“.

Прочетете още „Седми вселенски събор – продължение от публикация № 1443*“ →