Ангел Николов

Проблемът за канонизацията на княз Борис-Михаил и за почитането му като светец в Средновековна България изправя съвременните изследователи пред редица трудно разрешими въпроси, обусловени от характера и съдържанието на достигналите до нас исторически извори. Отправна точка на нашите наблюдения ще стане едно проучване на Димо Чешмеджиев, в което е направен подробен анализ на всички достъпни към края на ХХ-ти век сведения за наличието на средновековна църковна почит към покръстителя на българите. Изследователят остава твърде предпазлив в своите изводи, доколкото изворите за съществуването на този култ са от индиректен характер – не са запазени жития на Борис-Михаил, нито служби, канони и похвални слова за него, а името му не се среща в нито един миней или синаксар. Въпреки всичко, Димо Чешмеджиев е склонен да приеме с редица уговорки, че този култ може би е възникнал скоро след смъртта на бившия княз на 2 май 907 година, но е просъществувал кратко време, бил е слаб и е получил ограничено разпространение, а накрая заглъхнал, за да бъде изместен и погълнат от други по-силно развити култове – на архангел Михаил, на Кирил и Методий и на Борис и Глеб[1].

Още по-скептичен относно съществуването на средновековен църковен култ към Борис-Михаил е Иван Билярски, който в редица свои трудове от последните години неизменно подчертава, че цар Петър е единственият средновековен български владетел, който е бил официално канонизиран [2].

Всичко това ме подтикна да разгледам проблема наново, и то не самоцелно, а в светлината на някои нови свидетелства, които ни позволяват с по-голяма увереност да интерпретираме култа към Борис-Михаил като една историческа реалност, а не като някаква историографска фикция.

Най-ранните свидетелства за този култ произхождат от две писма на патриарха на Константинопол Николай Мистик до цар Симеон. Макар и да не са точно датирани, те са писани в разгара на военния конфликт между българи и византийци през 922-923 година и със сигурност преди срещата между двамата владетели на 9 септември 923 година.

Първото писмо (№ 25), което ще разгледаме, представлява отговор на послание на Симеон, в което българският владетел се сравнявал с Моисей (на този фон неговият византийски кореспондент очевидно трябвало да изглежда като слуга на злите египетски фараони), отправял груби обиди към император Роман (когото смятал за узурпатор и тиранин) и за пореден път изисквал да бъде признат за император на ромеите, което накарало Николай да напише в отговор: „Но да се съперничи изобщо, за да се заграби чужда власт – да станеш господар на цял народ и държава, – това е едно от най-тежките дела, а спрямо ромейското царство е и съвсем невъзможно[3]“.

Но Николай Мистик не се впуска директно във възражения и протести срещу дързостите на Симеон. Като взима повод от мисълта на българския владетел, че „ние след подвизите на праотците и отците се ползваме от трудовете им“, патриархът възвеличава Борис-Михаил като светец (ἅγιος), отдаден на стремежа да установи мир между християнските народи на българите и ромеите, и добавя: „Но в такъв случай, следвало би, чедо наше, тъй като твоят свети отец много се е трудил за мира между ромеи и българи, и вие да се ползвате съответно от неговите трудове“[4].

Другаде в същото писмо Николай Мистик отбелязва, че Симеон е вторият владетел на българите, получил властта след тяхното покръстване: „И справедливо е, както си станал наследник на властта на блажения ти баща, така да бъдеш наследник и на неговата миролюбива душа и на другите християнски качества. Той с Божия помощ положи основата, на тебе пък подобава да градиш… Питам те, чедо мое, и ти ми отговори, както е прилично на твоята кротост и доброта: ако беше жив още онзи, който сега се намира при светиите на небето, и те види, че действаш така и вършиш убийства и войни, с какви думи би се обърнал той към тебе? … Нима той, като скубе с двете си ръце космите от побелялата си глава и брада, с ридание не би възкликнал: „Какво правиш, чедо мое!“… Но той сега се намира със светиите и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а именно за това, че е турил основата на вярата, заради което и справедливо се почита. Той чувства сегашните противни дела (разбира се, ти не се съмняваш, чедо мое, че живеещите там светии чувстват всичко, което става в света). Нима той, ако и животът на светиите да е по-горе от всяка печал, не ще скърби много повече и не ще ли се яви сред онова неизказано сияние мрачен, първо, за собственото си дело, за което той сам е положил душата си, въпреки че поради Божествената сила той надделя над онези, които щяха да го убият[5]; второ, за собственото си чедо, за което моли Бога да му дарува всяко благо[6]“.

В друго свое писмо (№ 27), написано малко по-късно, патриарх Николай трябвало да отговори на поредните претенции на Симеон и той отново призовава българския владетел да възстанови „оня първоначален свещен мир, който чрез светия ти отец Бог, бащата на всичко, установи между българи и ромеи… Тъй и ти, любими сине, като син на мира, – и наистина, ти си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във време на мир, – като си получил властта над своя народ от Христа, който е дал мир на света, като искаш мирни отношения, предложи условия за мир, и ще получиш удовлетворение за загубите, които ромеите са ти нанесли… Нито влизането ти в столицата е приемливо, нито другото, за което ти говориш, тъй като целият Запад се намира под ромейската власт [7]“.

Възпроизвеждам тези дълги пасажи, тъй като те, от една страна са много симптоматични за това как в Константинопол са възприемали личността на покойния Борис-Михаил почти 60 години след неговото главно деяние: покръстването на българския народ. Във византийскатa памет този владетел е оставил един твърде положителен спомен, обусловен най-вече от неговата дълбока набожност и на политиката му на мирно съжителство с империята[8].

Разбира се, изтъкването на примера на Борис-Михаил в писмата на Николай Мистик има конкретна цел – да внуши на Симеон чувство на вина спрямо собствения му родител. Прокарването на контраст между миролюбивия баща и неговия войнствен син наистина е удобен реторичен похват, но едва ли този ход на Николай е бил достатъчно ефикасен в психологически план, тъй като Симеон по-добре от всеки друг е познавал мислите и делата на своя баща, по волята на когото той самият получил властта. В този смисъл, хрумването на патриарха да „призове“ духа на покойния княз-светец и да го накара да скубе побелелите си коси и да каже на своя син всичко, което имал да му каже самият Николай, изглежда твърде мелодраматично и абсурдно.

Прочетете още „Проблемът за канонизацията на княз Борис-Михаил*“ →

Костадин Нушев

Номинирането на БПЦ за Нобелова награда заради нейните заслуги за спасяване на българските евреи е една достойна проява на благодарност и уважение от страна на еврейската общност.

Това е знак на почит и акт на възпоменание за достойната позиция и за смелите постъпки на духовните лидери на Църквата и българския народ по време на Втората световна война. Тази номинация показва заслужено уважение към водачите на Българската църква и е повод за припомняне на събитията от времето на Холокоста. Това припомняне е важно за нашето общество и за цялата европейска и световна общественост не само с оглед на историята, но и като пример и урок по хуманизъм в днешния ден. Престъпленията на нацизма и политиката на изтребление на евреите са едно колосално и безпрецедентно по своя характер престъпление в най-новата история на човечеството, а борбата срещу тази безчовечна и престъпна идеология е израз на истински хуманизъм и гражданска смелост в защита на общочовешките ценности. Примерът на достойна съпротива срещу злото и смела защита на правото на живот и човешко достойнство като свещени и неприкосновени чавешки права, е пример за хуманност и човещина в размирните, смутни, объркани и безчовечни времена на геноцид и масови престъпления. За да разберем в дълбочина позицията на Българската православна църква ни е необходимо да се опитаме да вникнем в мотивите и подбудите на нейните духовни водачи. На първо място това са позициите на Светия Синод и поведението на Софийския митрополит Стефан и Пловдивския митрополит Кирил, които са водещите фигури и авторитетни водачи по време на борбата срещу нацистката политика срещу евреите в България. Необходимо е да обърнем внимание на онези духовни ценности и общочовешки нравствени принципи на хуманизъм и човеколюбие, смелост, достойнство, отговорност, грижа за съдбата на ближния, състрадание и съпричастност, които са били движещи сили в борбата на българските архиереи срещу безчовечната и безбожна идеология и практика на нацизма.

Българската православна църква като религиозна институция на българския народ

Българската православна църква (БПЦ) е дълбоко свързана с историята на българския народ още от неговото християнизиране през ІХ век и до голяма степен е определяща за традициите на българската държава[1:17-224]. Мнозинството от българските граждани принадлежат към Православното християнско изповедание и затова ролята на Църквата в исторически моменти на криза се оказва ключова за взимането на определени съдбовни решения[2: 42-100].

По времето на Втората световна война Българската църква е официално държавно вероизповедание и по своя юридически статут е държавна църква. По силата на тогавашната Търновска конституция Църквата все още не е отделена от държавата и е религиозна институция на „господстващото вероизповедание“ в Царство България. В този исторически момент когато българската държава е съюзник на Третия райх и официалната политика на българското правителство е насочена към съдействие на нацистите за провеждане на антиеврейската политика на Балканите водачите на Българската църква застават срещу официалните политически решения по „еврейския въпрос“ и се обявяват срещу идеологията на нацизма, расизма и антисемитизма. Как да си обясним тази позиция и защо се получава така, че официалната религиозна институция в България не се придържа пасивно и раболепно към официалния политическия курс на държавата и правителството? Какви са духовните традиции и нравствени ценности на Българската църква, които са определящи за нейната идентичност и които я превръщат по-скоро в една авторитетна духовна институция и морална сила в българското общество, която се противопоставя на антихуманната политика срещу евреите?

Българската църква, според нейните водачи, е по-скоро „народна църква“, която е носител на моралните устои на нацията. Екзарх Стефан в своите проповеди, речи и исторически изследвания много често нарича нашата църква „душата и съвестта на българския народ“. Това разбиране ни показва съзнанието за дълг и отговорност пред историята на българския народ и обяснява защо църковните водачи се превръщат в духовни лидери и авторитети на общественото внимание, които застават начело на гражданското общество, а не остават в ролята си на казионни църковни служители подвластно на държавната власт.

Прочетете още „Българската православна църква и борбата за спасяване на българските евреи по времето на нацизма – проява на действен хуманизъм и защита на свещения характер на човешкия живот*“ →

Дилян Николчев

Желанието за разкриване на истината за същността на Държавна сигурност (ДС) от години не е ново. Тя не подминава никакви елити и съсловия, включително и ръководството на Българската православна църква (БПЦ) през комунистическия тоталитарен период на управление и контрол в страната ни. Връзката между църковен клир и репресивната полицейска институция ДС се отнася, без съмнение, към най-тъжните страници, вписани в най-новата ни история. За това свидетелства шокът, който настъпи в обществото след разсекретяването на досиетата на членовете на Светия Синод в началото на 2012 година (решение № 298/17.01.2012). Докато агентурните дела обаче на тези архиереи, служили едновременно на Бога и на мамона в процеса на тяхното иерархично израстване в БПЦ, станаха публично достъпни и отворени за читатели в КРДОПБГДСРСБНА (за краткост: Комисията по досиетата), то архивираните дела на не малко от починалите техни събратя в периода от 9 септември 1944 година до настъпилите демократични промени през 1989 година са все още слабо научно проучени. По този начин изследванията върху живота и дейността на тези български архиереи днес продължават да следват по традиция официалната линия на био-историография, като по този начин волно или неволно се „премълчава” историята такава, каквато е била. В крайна сметка обаче, особено в условията на демокрация и открита възможност за обективни изследвания, „няма личности и факти – както се изразяваше покойният професор Георги Бакалов, които са табу за оценка и интерпретация от страна на историята[1]”. Такава личност е и патриарх Кирил и фактите, отнасящи се до неговия живот и дейност, трябва да бъдат в бъдеще назовавани и интерпретирани без предразсъдъци.

Съвсем наскоро, през есента на 2013 година, в Богословския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски” бе защитена магистърска теза на тема „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим”, с автор магистър богослов Васил Василев[2]. Като рецензент бе интересно за мен да проследя съдържанието на тезата – като фактология и изводи. Допълнителна причина за това ми любопитство бе и обстоятелството, че от няколко години се занимавам с темата за ДС и БПЦ, а в частност с разработката на службите от комунистическия период върху личността на Софийския митрополит и Български екзарх Стефан. С оглед на историческото обстоятелство, че съдбите на тези двама архиереи са непосредствено свързани и преплетени в годините от разглеждания период, въпросната магистърска теза предизвика у мен още по-силно внимание и интерес.

В процеса на изследването си авторът на магистърското съчинение е използвал два архивни фонда, съхраняващи се в Комисията по досиетата: първия, отнасящ се до патриарх Кирил и с обем 4 тома от личното му досие (общо 864 стр.), и втори – 29-те тома от досието на Никола Коларов в ДС. Последният – като личност, като виден общественик, юрист, журналист и деец на македонското движение в България (през периода 1941-1944 година областен директор на разположение в град Скопие и редактор на вестник Целокупна България[3]) – е пряко свързан с темата на изследването, поради което оправдано авторът е ползвал внимателно и този архивен масив.

Извършеното изследване върху „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим” от Васил Василев, както и наличната в Комисията по досиетата агентурна разработка на ДС срещу патриарх Кирил (водена под кодовото име „Топола”) привлякоха вниманието ми и провокираха няколко въпроса – всичките в контекста на поставената тук тема.

Първият въпрос се отнася до това къде е било мястото на митрополита и по-късно патриарх Кирил в строго секретната оперативна разработка срещу екзарх Стефан – дали отношението му към него след 9 септември 1944 година е в резултат единствено на междуличностни конфликти, или по някакъв начин то е било инспирирано и контролирано от службите на ДС.

Във връзка с така поставения въпрос няколко документа, съдържащи се в оперативната разработка на екзарх Стефан от 1 март 1948 година (под кодовото име „Облак”), повдигат поредица от сериозни въпроси. Както правилно е забелязала Русалена Пенджекова – първият изследовател на тази разработка на ДС срещу екзарх Стефан – при „стартирането” на същата оперативна разработка са предвидени „различни мероприятия по разработката. Определени са псевдонимите на двама от вербуваните доносници в лицето на главния счетоводител на Светия Синод (агент „Сенегал”) и архиваря в Светия Синод (агент „Люляк”[4])”. Същият автор посочва и документ от досието на екзарха – че ДС е планирала и провела секретни разпити на архимандрит Дамаскин, Кирил Пловдивски, Паисий Врачански и домакина Васил Шоков, като за всеки от тях е точно посочена конкретната дата за разпит[5]. За митрополит Кирил това е 25 март 1948 година, като срещата е била предвидена да се осъществи от оперативния работник (о. р.) Коста Апостолов[6]. Интересното в случая е, че същият о. р., под № 368, пише на 9 март „Рапорт за изучаване кандидата за вербовка”, в който се казва, че „същия (има се предвид митрополит Кирил – б. м.) ще ми бъде необходим за обслужване на Светия Синод, подсилване воденето на разработката „Облак” и създаване настроение и разцепление на членовете на Светия Синод отвътре, в самия Синод[7]”. От предвидените за секретен разпит и изброени по-горе лица засега факт е, че поне един от тях – архимандрит Дамаскин – е привлечен от ДС, като през следващите години се изявява като един от най-активните доносници на комунистическата тайна полиция[8].

Споменатият о. р. Коста Апостолов от IV група, отдел „Б” на ДС пише през същия ден и „Рапорт за вербовка” за митрополит Кирил, в който аргументира целта на вербуването: „… най-важния и от значение обект по линията на духовенството [9]”; „като кандидат агент, който ще обслужва обекта (има се предвид екзарх Стефан – б.м.) и притежаващ качествата годност, надеждност и възможност се спрех на лицето Пловдивски митрополит Кирил[10]”; „Очертава се като един от претендентите след време да стане екзарх[11]”. Освен това Апостолов изтъква още един аргумент в полза на вербуването на митрополит Кирил: „Предвид на това, че обекта Светия Синод представлява обект от особена важност за Държавна сигурност, а също така не може[12] да присъствуват само членове на Светия Синод, то се налага вербовката на агент от неговите среди. Досега непосредствено в обекта Светия Синод не сме имали агентура. Такава имаме из между чиновническия персонал сред Светия Синод[13]”.

Съставен е и подробен „План за вербовка”, който включва три предварителни посещения на офицера от ДС при митрополит Кирил (на 20 март, 12 и 29 април същата година), както и секретно задържане на 10 май, когато да се пристъпи „към самия акт на самата вербовка[14[”. За целта също е било планирано да „се използува комбинирания метод, като се комбинира метода на постепенното увличане и метода на компрометиращи материали[15].” Определен е дори и псевдонимът, който ще носи нововербуваният агент – „Балкански”[16]. Предвидено е също да не се дават големи шансове за избор от негова страна – дали да приеме вербуването или – не: „След неговото задържане ще му се обясни, че той вече активно е работил за ДС и донасял за архимандрит Йона, митрополит Михаил Русенски и екзарх Стефа I и оставя само да се уформи неговото положение и работи по установения от ДС ред. На същия ще му се обясни, че при положение на недобра работа или при несъгласие, материалите които ги имаме от него и документирането на неморалните му действия ще се изнесат в пресата и представят пред Светия Синод. При това положение кандидат агента положително ще приеме вербовката и работи добре[17]”.

Прочетете още „Патриарх Кирил в плановете на Държавна сигурност (хипотези в документи)*“ →

Вера Бонева

В периода на държавния социализъм темата за църквата и за българските архиереи беше поставена на втори план, а в някои отношения и целенасочено неглижирана, поради възве­дения в официална политика характер на атеистичната пропа­ганда. По тази причина фигурата на Иларион Макариополски задълго остава в сянката на доминираното от светска реторика говорене и писане по въпроса за църковните борби като мирна (и в известен смисъл второстепенна) форма на развитието на националния ни въпрос през Възраждането.

По това време роля за опазване спомена за забележител­ната личност има православната църква. Например в сборни­ка, издаден от Светия Синод през 1971 година по случай вековния юбилей на Българската екзархия, епископ д-р Николай Макариополски публикува пространна статия за Иларион. В нея той разглежда не само стореното от именития възрожденец, но и откроява черти от нравствения облик на владиката. Особено важно е обобщението на епископ Николай по отношение пер­соналните качества на духовника: „Във връзка с характеристи­ката на Иларион, като най-лични [негови] качества трябва да изтъкнем голямата му честност, доблест, всеотдайната любов и доверието, което той е имал към своя народ. В най-критич­ни моменти на църковнонародната борба Иларион се е опи­рал върху любовта и волята на народа… Целта, която Илари­он неотклонно е следвал е независима българска църква при запазване духовното и териториално единство на българския народ[22].“ Цитираната характеристика, както и оценките на други автори в юбилейния сборник, за пореден път поставят търновския митрополит на заслуженото му в историята мяс­то – безспорен духовен водач на успешната църковнонародна борба на нацията, разгърнала се в максимална широта из етни­ческата ни територия през последните три десетилетия преди освобождението от османска власт.

Леко промененият обществено-политически контекст в началото на 70-те години на XX-ти век отваря вратите за по-балансирани интерпретации на църковното движение и на от­делните църковните дейци извън тесните среди на професио­налните богослови. Разчупването на твърдия комунистически канон с възможности за малко по-широки анализи на история­та, осъществено по волята на управляващите, води до връщане интереса към митрополит Иларион Търновски. По това време се появяват и два значителни научнопопулярни текста, върна­ли фокуса на академичния разказ и публичния наратив върху могъщата фигура на еленчанина. Книгата на Станьо Сираков „Иларион Макариополски[23]“ е написана привидно в парадиг­мата на така наречената „марксистко-ленинска методология“. Цитирани са престижни комунистически автори, откроени са връзките на възрожденеца с радикалните дейци, посочено е неговото упование в Русия, подчертана е принадлежността му към „про­гресивната класа“. Като цяло обаче разказът е идеологически неутрален и успешно разкрива основните етапи в биографията и дейността на своя герой. Отвъд очевидната близост с очерка на Михаил Арнаудов от 1925 година в случая трябва да признаем, че книгата на Станьо Сираков е сериозен опит да бъде върнат Иларион в групата на водещите възрожденци; група, към която той несъмнено принадлежи, но преди появата на биографията от 1973 година е поставян на втори или трети план от официозната социалистическа историопис.

По-смело отвъд някои норми на официалния исторически наратив се разгръща популярната книга на Тончо Жечев „Бъл­гарският Великден“. Посветен изцяло на църковната борба, най-известният труд на литературния критик и историк чертае убедително водещите сюжетни линии и основните действащи лица на могъщото и масово национално движение, обединено около целите и инициативите на антипатриаршеската борба. Задала модел за нови интерпретации на основни възрожденски процеси, емблематичната творба възвръща обаянието на Ила­рион, припомняйки не само неговите реални приноси за ус­пешния завършек на борбата, но и магнетичното му личностно присъствие. „Едва ли има по-крива, по-невярна представа за Иларион като чернокапец, като скучен и благоразумен човек! – настоява Тончо Жечев. – За акцията на Великден трябвало горещо и честно сърце, каквото имаше Васил Левски, и ботевско вдъхновение. Те са герои на разните етапи в българската история. Ботев и Левски идват на разораната от Бозвелията, Иларион, Славейков и плеяда други почва, при изкристализи­ралата ясно национална идея, която искаше само буйните им глави, горещата им кръв, за да стане чудото на въплътяването и осъществяването ѝ. Иларион и неговите другари са все от по­колението на Ботьо Петков, на бащите, тяхната житейска, ис­торическа, политическа съдба е свързана тъкмо с бавния, тру­ден, мъчителен период на изкристализирането на тази идея, за която синовете вече можеха да сложат главите си. Иларион Макариополски, героят на българския Великден, беше отделен във великия и невидим отбор на историята такъв, какъвто ѝ е бил необходим[24].“ Не ще и съмнение, че „Българският Велик­ден“ на Тончо Жечев не само постави църковнонародната бор­ба на равна нога с другите водещи процеси на Възраждането. Тази увлекателна и вълнуваща книга до голяма степен възкре­си присъщите на предсоциалистическия исторически наратив преценки за Иларион, считан с основание за ключов общобъл­гарски лидер през последните две десетилетия на трудния си житейски и професионален път.

Прочетете още „Иларион епископ Макариополски и митрополит Търновски (памет и забрава) – продължение и край*“ →

Вера Бонева

 „Такъв нам подобаваше пастир “ – с тази оценка българи­те в Търновска епархия посрещат през септември 1872 година новоопределения им митрополит Иларион[1] – бивш епископ Макариополски, основен двигател на църковната борба от 40-те до 70-те години на XIX-ти век, духовен лидер и архиерей с дълбока привързаност към народа си и към устоите на православието. Роденият и израснал в град Елена духовник напълно оправдава очакванията на своите нови епархиоти и обични сънародници. Буквално до края на дните си Иларион Макариополски[2] (1812-1875) служи отговорно и всеотдайно на каузата за устрояване на Екзархията и за създаване на добър църковен ред в най-голямата българска епархия. Съхранените документи и споме­ни свидетелстват безспорно, че митрополит Иларион полага преки грижи за светското и църковно образование в диоцеза на Търновската митрополия, освещава редица неосветени в периода на антипатриаршеското движение храмове, въвежда ред във финансите на епархията, наставлява учители и други светски лидери, ръкополага духовници, напътства и окуражава епархиотите си.

Умилителни, но и поучителни са сцените на посрещане­то на архиерея в различни селища на епархията. Поради ши­роката отразеност в историческата литература на въпросната събитийност, свързана с Търново и близките населени места[3], ще си позволя да представя малко по-подробно посещението на митрополита в друг град на епархията – Железник (Стара Загора) в началото на юни 1873 година. „И тъй, посрещането на дяда Илариона беше от най-бляскавите – свидетелства местен до­писник. – Народът, който след 15-годишна борба се сдобива с народен архипастир, проливаше радостни сълзи като гледаше любимия си старец, в лицето на когото вижда върнати с царска милост черковни права, грабнати от зломислени фанариоти. В пребиваването си [в Стара Загора] Негово Преосвещенство служи в[ъв] всичките черкви, посети училищата и читалище­то, сказа слова пълни с наслаждение и утешение от християн­ска проповед, каквито неговите предшественици упорито са ни отказвали… Народът от всичките съсловия направи обик­новените посещения на дяда владика, оплака му се чрез едно прошение за слабий вървеж на обществените работи… За да ся възстанови редът, дядо владика определи четирима свеще­ници, г-н Сава Хаджи Тодоров за рухани [ръководител], а на еснафлиите каза да си изберат още четирима миряни, които да съставят една черковна община[4]“. След събранието, по ду­мите на дописника[5], разпоредбите на владиката са изпълнени и българите в големия град се заемат да управляват общест­вените си дела „със съгласие, единомислие и любов“. Отвъд естествената приповдигнатост на цитираното свидетелство, безпристрастният анализ показва, че мъдрото и авторитетно лидерство на обичния владика е фактор не само за укрепва­не на националното самочувствие на българите в Търновска епархия, но и предпоставка за по-добър вървеж на самоуправленските им инициативи в областта на църковното устрой­ство, училищното дело, читалищата, женските и ученическите дружества, както и всички останали грижи за местните общ­ности, предоставени от мюсюлманското правителство на ре­лигиозните структури на подвластните му християни.

За съжаление, успешните архиерейски начинания на мит­рополит Иларион Търновски са пресечени от безвременната му смърт. При една от обиколките из епархията в началото на 1875 година той се простудява и се разболява фатално. Без да се е излекувал напълно, на 11 май същата година отпътува за Цариград за да участва в заседание на Светия Синод на Българската екзархия. В столицата уязвеното от трудния скиталчески живот здраве на архиерея рухва и той умира на 4 юни 1875 година в дома си[6].

Прочетете още „Иларион епископ Макариополски и митрополит Търновски (памет и забрава)*“ →

Ангел Карадаков

Биографични данни

Неврокопският митрополит Борис  се ражда на Димитровден през 1888 година в село Гявато, Битолско. Живее скромно и бедно с родителите си. „Времето, в което Вангел Симов растеше като дете, юноша и младеж, бе пълно с опасности и страдания за македонското население“, казва за него духовният му син и впоследствие Български патриарх Кирил[1]. Основното си образование получава в родното си село, а след това завършва Одринската гимназия[2].

За напредъка на българското църковно дело в Македония Екзархията открива духовна семинария в Цариград, „в която се възпитават бъдещите църковни служители на македонското население“.

През 1910 година Вангел Разумов (светското име на митрополит Борис) завършва Цариградската духовна семинария[3], като в паметно слово за него патриарх Кирил допълва, че Вангел Симов растял „под обаянието на екзарх Йосиф“. Именно в духовното училище бъдещият митрополит Борис се оформя като идеалист, вдъхновяван от възторжените блянове на Македония, като интелектуален тип, за когото проблемите на живота през целия му  живот ще получават  по-висш духовен и разумен смисъл.

Същата тази 1910 година се оказва преломна в живота на бъдещия митрополит. Той бива постриган в монашество от Неврокопския митрополит Иларион в желязната църква „Св. Стефан”[4]. И както сам екзарх Йосиф отбелязва в своя дневник: „Вангел Симов се съгласи да стане монах“[5]. За една година той работи като  чиновник и дякон в екзархийския параклис[6]. През 1911 година заминава за Черновиц, където завършва Богословския факултет през 1914 година. Патриарх Кирил отбелязва, че йеродякон Борис бил изпратен с други възпитаници на Цариградската духовна семинария в Черновиц[7], за да завършат тамошния богословски факултет, защото „нуждите на църковно-народния живот в Македония изисквали добре подготвени църковни и училищни служители“.

През време на своето обучение там той получава и стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от неговото примерно и смирено поведение. Щом се завръща в България става преподавател в Бачковското свещеническо училище, а след това и в Пловдивската духовна семинария[8].

През 1915 година, отива във Виена, за да следва философия и по същото време става и доктор по богословие на Черновицкия университет[9]. След като през 1917 година[10] йеродякон Борис е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и усъвършенстване. До 1922 година йеромонах Борис е в Будапеща, където създава тамошната българска църковна община. „С неговото отиване в Будапеща се създава църковно-училищна община и за пръв път се откриват българска църква и училище в столицата на Унгария“[11]. Именно заради тази си дейност той привлича вниманието на висшите църковници, които съответно го извикват в София и го отличават с офикията „архимандрит“[12] и послушанието протосингел на Софийския митрополит [13], началник на културно-просветния отдел при Светия Синод и председател на храм-паметника „Св. Александър Невски“[14], а от 1926 до 1931 година той е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

Като ректор на Софийската духовна семинария бъдещият митрополит Борис проявил ценни педагогически похвати и умение, като успява за кратко време да издигне духовното училище и да го направи едно от най-елитните в страната[15]. През същия период от време Борис е член на Висшия учебен съвет при министерството на Народното просвещение, бил е ръководител и лектор на ежегодните курсове за опресняване и разширяване на знанията на свещениците и изпълнявал други църковни служения[16].

На 14 декември 1930 година „за неговата усърдна църковна служба… архимандрит Борис бива ръкоположен в епископски чин с титлата Стобийски епископ“[17]. Ръкоположението бива извършено в храм-паметника „Св. Александър Невски“.

От 23 ноември  същата година до деня на избора му за Неврокопски митрополит е секретар на Светия Синод.

Прочетете още „Църковно-социалната дейност в Неврокопска епархия по времето на митрополит Борис*“ →