Клара Тонева (Стаматова)

Основните верови истини трябва да се разглеждат така, както те са изведени и формулирани от древната Църква и по-конкретно – в Никео-Цариградския символ на вярата**. Всяко изречение и дума в това ясно и кратко изложение на християнската вероизповед имат определен смисъл. От една страна, Символът е теоретично обобщение на общозадължителна норма и образец на вярата, а от друга – го възприемаме динамично, тъй като предполага и вероизповед – нашето общуване с Бога в Църквата.

Истините на вярата са богооткровени и като такива те са свръхразсъдъчни и не са напълно достъпни за нашия ум. Възприемаме ги чрез сърцето си, защото „чрез вярата проумяваме“ (Евреи 11:3).

За по-голяма прегледност Символът на вярата условно е разделен на дванадесет теоретични положения, наречени “членове“. За да разберем  богатото му съдържание, е необходимо всеки негов член, дори всеки негов израз да бъде разгледан поотделно.

Първият член от Символа е: „Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо“.

Първата дума от Символа, която произнасяме, е „вярвам“. Нашата вяра се изразява в дълбоката духовна убеденост в съществуването на Бога. И именно тук е привидното противоречие: от една страна, сме убедени, че Бог съществува, а от друга – не е възможно да бъде доказано по рационален път. Всъщност, ако искрено вярваме, не са ни небходими логични и разумно обосновани доказателства, защото според св. апостол Павел „вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда“ (Евреи 11:1).

По-нататък след думата „вярвам“ Символът посочва в какво вярваме. С израза „в единия Бог Отец“ се разкрива обектът на нашата вяра, а понятието „единия“ подчертава християнския монотеизъм. Не е посилно за нас да знаем същността на Бога, но това не означава, че не можем да имаме частично знание за Него. Сам Иисус Христос казва, че Бог е дух (Иоан 4:24), а Божественото Откровение свидетелства, че Той е самобитен (Иоан 5:26), вечен (Пс. 101:26-28), неизменяем (Eвреи 6:17),   неизмерим и вездесъщ (Иеремия 23:23-24), всезнаещ (Матей 9:4), премъдър (Пс. 103:24), всеправеден (Пс. 7:12), всемогъщ (Битие 17:1), всеблаг (Матей 19:17), всеблажен (1 Тимотей 6:15), свят (Левит 19:1).

С името Отец в първия член от Символа се разкрива спецификата на християнския монотеизъм. В Библията това име на Бога има две смислови значения: нравствено и метафизично. В нравствен смисъл  Бог е Отец на израилския народ (Второзаконие 32:6), Отец на християните (Матей 6:9) и на всички хора (Деяния на св. апостоли 17:28-29), Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха (2 Коринтяни 1:3).Той е Отец на човека както в нравствен смисъл, така и в битиен смисъл, защото му вдъхва дихание за живот по време на творческия акт (Битие 2:7). В метафизичен смисъл обаче Бог е Отец само на Сина, Негово вечно начало (Евреи 1:5). Бог Отец е вечно начало и на третото лице на Света Троица – Дух Свети. По отношение на Него обаче Той не е Отец, какъвто е по отношение на Сина, защото Бог Дух Свети, както се посочва в осми член от Символа на вярата, не се ражда от Отца, а изхожда от Него (Иоан 15:26). Всъщност тайната на богооткровената истина за Света Троица – единият по същност Бог е троичен по лица, остава непостижима за нас. С вяра изповядваме, че Отец, Син и Дух Свети са във всичко едно, освен в неродеността, родеността и изхождането. Но бидейки равни и самостоятелни Божии лица, Те не са три Бога, а един Бог, защото те са единосъщни.

По-нататък в първи член от Символа се казва: „Творец на небето и земята, на всички видимо и невидимо“. Цялото творение е дело на триипостасния Бог. Това означава, че трите лица творят съвместно, но всяко от тях твори по начин, който Му е присъщ. Бог сътворил материята от нищо и от нея в продължение на шест дни (или периода) постепенно създал целия видим свят. В последния, шести ден (период) Бог сътворил човека по Свой образ и подобие. Бог е не само начало и Творец на всичко съществуващо, но и Вседържител, Който като грижовен Отец мъдро промисля и управлява творението.

От втория член до седмия включително Символът на вярата ни въвежда в Христовата тайна. Нека се опитаме да проникнем в нея.

II. „(Вярвам) и в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало;

III. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа (Свети) и Дева Мария и стана човек;

IV. (Който) биде разпнат за нас при Понтий Пилат и страда, и биде погребан;

V. И възкръсна в третия ден според Писанията;

VI. И възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца;

VII. И пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и на Когото царството не ще има край“.

Във втория член от Символа е изложено християнското учение за Божия Син – второто лице на Света Троица, а акцентът е поставен върху Неговата Божия същност. След въплъщението Си Той носи името Иисус, което значи Спасител, а гръцкото име Христос означава Помазаник. Иисус Христос е наречен Господ, чрез което се подчертава, че Той е истински Бог, защото едно от имената на Бога е Господ. С понятието „единороден“ се утвърждава Неговата едсиносъщна Божия природа с Бог Отец. Сравненията „Светлина от Светлина“ и „Бог истински от Бога истински“ показват, че както Бог Отец е светлина и истина, така и Неговият Син носи в Себе Си божествената светлина и истина. По-нататък срещаме понятието „роден“, чрез което се посочва личното свойство на Бог Син, а именно роденост, синовство. Изразът „преди всички векове“  подчертава, че раждането на Сина от Отца е предвечно – не е съществувало време, в което Синът да не е бил роден.

Думите „чрез Когото всичко е станало“ свидетелстват, че Божият Син като едно от лицата на Света Троица притежава и проявява пълна творческа сила, власт и могъщество.

Докато във втория член от Символа на вярата се говори предимно за Божията природа на въплътилия се Син Божи, то в третия се акцентира върху Неговата човешка природа.

Какво означават думите „и се въплъти“? Бог Син става човек, Който във всичко е подобен на нас, хората, освен в греха. Богочовекът Иисус е истински Бог и съвършен човек.

Неговата майка Мария е наречена Приснодева и Богородица. Приснодева, защото тя всякога и неизменно е Дева, а Богородица я наричаме поради това, че е майка на Господа (Лука 1:43).

Защо Той „слезе от небесата“ и каква е целта на боговъплъщението? Преди да отговорим, нека уточним, че думите „слезе от небесата“ имат образен характер и не трябва да ги разбираме буквално. А целта на боговъплъщението е изкуплението на цялото човечество.

В следващия четвърти член ясно се говори за разпятието, кръстните страдания, смъртта и погребението на Иисус Христос. Защо е вписано обаче и името на римския прокуратор Понтий Пилат? Това е било необходимо, за да се посочи точно както времето, когато Христос е бил разпънат, така и за да се потвърди, че Иисус е историческа личност. Неговият живот и кръстна смърт са исторически факти, които са се случили в определено време. По-нататък е казано: „…и страда, и биде погребан“. Чрез този израз се подчертава, че Спасителят на човечеството е страдал на кръста действително, умрял е и е бил погребан. Тук трябва да посочим, че физически страдания и смърт е претърпяла не Божията, а човешката същност у Богочовека. Като Бог Иисус Христос не е страдал и не е умрял.

По-нататък в петия член се говори за възкресението Христово, което има основополагащо значение за нас, защото в него откриваме дълбокия смисъл и цел на нашето човешко съществуване – надмощието на доброто над злото, победата на живота над смъртта. И обратно, ако Христос не беше възкръснал, то нашата вяра според св. апостол Павел е суетна и ние все още сме в греховете си (1 Коринтяни 15:17).

Как да разбираме израза „според Писанията“, който се намира в края на петия член? Употребата му тук не е случайна, защото чрез него се посочва, че с възкресението на Иисус Христос се изпълняват старозаветните пророчества за това събитие (Исаия 53:5-11).

Преминаваме към шестия член от Символа, в който е разкрита тайната на Христовото възнесение. На четиридесетия ден след Своето възкресение Спасителят извел учениците Си близо до град Витания на Елеонската планина и след като им дал последни наставления и ги благословил, се възнесъл на небето (Марк 16:19). Изразът „възлезе на небесата“ показва, че както при Своето въплъщение Синът Божи от невидим станал видим, като слязъл от небесата, така и сега от видим станал отново невидим, като възлязъл на небесата.

Последващите думи „и седи отдясно на Отца“ трябва да разбираме в метафоричен смисъл, а не буквално. Древният обичай на Изток повелява, когато някой домакин желае да изрази дълбока почит към своя гост, кани го да седне от дясната му страна. С това сравнение в Символа на вярата се подчертава равнопоставеността и равночестието между Бог Отец и възнеслия се Иисус Христос.

И ако шестият член ни разкрива тайната на Христовото възнесение, следващият седми е свързан с християнската есхатология. Така се нарича учението за Второто пришествие на Иисус Христос на земята. Никой от нас не знае часа и деня на Второто Христово идване на земята. Знаем само, че то съществено ще се различава от първото. Защото ако първия път Иисус Христос слиза на земята, приел образа на безгрешен и смирен човек, при второто Си пришествие Той ще се яви в славата на Своето божество. Въздавайки всекиму според делата му (Матей 16:27), Спасителят ще основе Свое царство, което като безкрайно преминава във вечността.

Всъщност седмият член от Символа разкрива нашата убеденост, че Бог стои не само „в начало“ на всичко съществуващо (Иоан 1:1), но и в неговия край. Това означава, че от началото на творението до края на времето Бог е Този, Който задава посоките на историческото развитие.

Преминаваме  към тайната на третото лице на Света Троица – Бог Дух Свети, за Когото в осмия член от Символа на вярата се казва: „И в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се прекланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците“.

Бог Дух Свети има същите качества, каквито имат Бог Отец и Бог Син. Той е единосъщен с Тях, затова е и наречен Господ,  както е наречен и Иисус Христос във втория член от Символа.

Личното свойство на Светия Дух, което го отличава от Отца и Сина, е Неговото предвечно изхождане от Отца. Светия Дух е истински Бог, Господ, Който заедно с Бог Отец и Бог Син равнопоставено участва в създаването на света. Той е онази духовна сила, Която не само поставя начало на съществуването (Битие 1:2), но и осъществява, завършва, освещава и осветява сътвореното. За нас Светия Дух е Творец и Подател на живот, Който ни дава благодатни сили, особено чрез светите тайнства.

Божествеността на Бог Дух Свети (единосъщието Му с Отец и Син)  е потвърдена и чрез израза: „Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина“.

Какво означават думите, с които завършва осмият член: „Който е говорил чрез пророците“? Осенени и боговдъхновени от Светия Дух, пророците, които св. апостол Петър нарича „Божии човеци“ (2 Петра 1:21), са предсказали бъдещето на човечеството, записвали са внушеното им от Бога в свещените книги, извършвали са необясними за нас чудеса.

Следващият девети член от Символа, който гласи: „Вярвам в едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква“, съдържа учението за Църквата и нейните свойства. Църквата, която е основана от Господ Иисус Христос на празника Петдесетница (Деяния на св. апостоли 20:28), може да се разглежда от две страни – като общество от вярващи и като богочовешки организъм.

И наистина, в исторически аспект Църквата е несъмнена реалност. Тя е организация или общество от вярващи; съществува близо двадесет века и се ръководи от определени канони. Но това ли е специфичното за нея? Не, защото онова, която я разграничава от всички останали човешки общества, е нейният богочовешки характер. В този смисъл от верова позиция ние не можем да я определяме като общество. Църквата е тяло Христово, чиято глава е Сам Иисус Христос (Ефесяни 4:15-16), тя е богочовешко единство (Иоан 17:21-26). Именно това разбиране за Църквата, което има своето дълбоко основание в Евангелието, утвърждава истината, че тя трябва да бъде разглеждана и определяна като нещо единствено и неповторимо, като богочовешки организъм. Ние, членовете на Църквата, сме съединени чрез една вяра, ръководени сме от богоустановена иерархия и духовно израстваме чрез Божията благодат, която получаваме във и чрез светите тайнства.

Църквата е една, защото има един Глава – Иисус Христос, и защото в нея постоянно пребъдва единият Дух Свети. Едната християнска Църква отразява единството на Бога: както Бог е един, така и Неговата Църква е една. Съществуването на множество самостоятелни църкви – българска, сръбска, гръцка и други, не нарушава единството на Църквата.

Църквата е наречена и света́, защото тя е осветена от Иисус Христос, Който невидимо я ръководи и защото в нея постоянно пребъдва Дух Свети. Като членове на Църквата ние не сме свети, но сме осветени. Това означава, че имаме възможност да се усъвършенстваме духовно и да достигнем светост.

По-нататък в деветия член Църквата е определена като вселенска или съборна. Как да разбираме това определение? Църквата е за всички хора по цялата вселена, но освен тази количествена характеристика тя има и друга, която е много по-съществена. Църквата е вселенска или съборна, защото истините, които проповядва, са богооткровени и като такива те имат универсален характер.

И накрая, Църквата е наречена апостолска. Знаем, че в ранното християнство избраните от Иисус Христос ученици – апостолите, са получили даровете на Светия Дух и са били изпратени по света, за да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15). С дейността на Христовите апостоли започва разпространението на християнството по цялата земя. Църквата е апостолска, защото пази апостолската вяра, учение, предание и писания, апостолските примери на саможертва и святост, апостолското приемство на даровете на Светия Дух и Божията благодат. Църквата, подобно на апостолите, е пратена в света и нейната мисия е да го преобрази в царство Божие.

Вярата в Църквата изисква вяра и в светите тайнства. Затова преминаваме към десетия член от Символа, който гласи: „Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете“.

Тук се разкрива християнското учение за тайнствата и конкретно за тайнството Кръщение. Това обаче не означава, че то е по-важно от другите тайнства, които Църквата постоянно практикува. И чрез седемте тайнства, които са духовно-осезаеми средства за нашето усъвършенстване и спасение, се предава Божията благодат. Тя очиства, освещава нашата психофизическа природа и я подготвя за вечния живот. Но въвеждането в благодатния живот става именно чрез кръщението, защото то е прага, който „прекрачваме“, за да влезем в Църквата, и необходимо условие, за да участваме в другите тайнства. Кръщението е установено от Спасителя след Неговото възкресение, когато Той казал на учениците Си: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19).

При кръщението чрез Божията благодат се очистваме от всеки грях и се възраждаме за нов духовен живот. Кръщаващият се бива оправдан и осветен чрез трикратно потапяне във вода и с произнасяне на сакраменталната формула: „Кръщава се Божият раб… (Божията рабиня) в името на Отца и Сина и Светия Дух“. Обличането на кръстените с бяла дреха символизира очистената им душа, а даряването им с кръст е символ на тяхната решимост неотклонно да следват Христос.

Чрез думите „едно кръщение“ се подчертава, че това тайнство се извършва само веднъж. То е едно и неповторимо, защото е израз на едната вяра в единия Бог.

В единадесетия член от Символа – „Чакам възкресението на мъртвите“, се съдържа учението за възкресесението на мъртвите при второто идване на Иисус Христос на земята. Този член, който допълва казаното в седмия, разкрива очакванията и надеждите, които съпътстват нашата вяра.

Последният член от Символа на вярата – „(чакам) и живота в бъдещия век. Амин – ясно излага учението на Църквата за живота в бъдещото Царство Божие. Под „живот в бъдещия век“ се разбира животът, който ще дойде след възкресението на мъртвите и всеобщия съд. Това е вечният живот, към който всички ние сме призвани. А дали ще достигнем до него, зависи от нас.

Символът на вярата ни открива следните основни вероизповедни истини:

1.Вярата в единия Бог Отец, Творец, Вседържител и Промислител на всичко съществуващо – видимо и невидимо (I-ви член);

2.Вярата в единородния Син Божи (от II-ри до VII-ми член включително);

3.Вярата в животворящия Бог Дух Свети, Който от Отца изхожда и Комуто се покланяме и славим наравно с Отца и Сина (VIII-ми член);

4.Вярата в едната, света, вселенска и апостолска Църква (IX-ти член);

5.Изповядването на едно кръщение за опрощаване на греховете и очакването на възкресението и живота в бъдещия век (от X-ти до XII-ти член).

Казано накратко, в Символа се съдържат нашата вяра, начинът на нейното изповядване и нашите човешки очаквания и надежди, които я съпътстват.

Вероопределящите богооткровени истини на християнството обаче са неотделими от вероизповедните. Това означава, че чрез думи и дела трябва да ги претворяваме в живота си.

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 46-56. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Този символ е изработен и приет на първите два вселенски събора, проведени съответно в Никея (325 година) и в Константинопол (Цариград) (381 година). Той е израз на волята на Църквата и безпогрешно отразява нейното учение по основните въпроси на вярата. Затова е известен повече с името Символ на вярата, или просто Символа, който ще използваме в настоящия очерк.

Изображения – авторът Клара Тонева (Стаматова), Св. Троица и отделни Нейни лица. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5ZS

Димо Пенков

Християнското вероучение вече две хиляди години съхранява в неизменна чистота заветите на Иисус Христос и Неговите апостоли в онзи вид, в който те са изложени в Свещеното Писание и съхранявани в Свещеното Предание и в древните символи на Вселенската църква. Православието винаги е било, е и ще бъде жива вяра, открита за всяка човешка душа. Православната църква предоставя на своите членове широк простор за научно богословстване, но в своето символическо учение то дава на богослова опорни точки и мащаб, с който е необходимо да се съобразява, за да се избегне противоречие с догматите или с вярата на Църквата. Православното богословие е опитно богословие. На тази логика е основан отговорът на св. апостол Филип на съмненията на Натанаил: „Дойдѝ и виж“ (Иоан 1:46). Такова едно богословие е трезво и сдържано в разсъжденията за всичко онова, което превъзхожда нашето чисто човешко разбиране. Говорейки за живия опит на Църквата, трябва да отбележим, че тя постоянно призовава човека да открие за себе си този опит и да се приобщи към него. Защото вярата не е само комплекс от лични убеждения, а е жив опит, преживяван от цялото тяло на Църквата. Вярата, разкриваща се в Светия Дух и свободно приета от човека, който е призван да възсъздаде самия себе си в сакраменталното лоно на Църквата, е реалност от най-висш порядък.

И така, пътят на богопознанието представлява сам по себе си образ на живота, не образ на мисълта. От друга страна е известно, че самата Църква е изработила определени теоретически положения или догмати на вярата, както е прието да ги наричаме днес. Факт е, че в течение на първите три века от своето съществуване Църквата не е прибягнала към теоретически формулировки на съхраняваната от нея истина; тя не е притежавала още система на определящи вярата догмати. Ранната църква просто е живяла с вяра; истината се е възприемала и преживявала от първите християни като нещо очевидно, непосредствено дадено и поради тази причина не се е нуждаела от теоретическа обработка. Разбира се, още в първите десетилетия на християнската ера възниква особен език, способен да изрази църковния опит в термини и образи – езикът на Евангелията, апостолските послания, текстовете, свързани с вътрешния живот на християнските общини. Но в този език ние не откриваме нито теоретически положения, нито умозрителни формулировки; той просто показва и обобщава живия опит на вярата. Това, което днес наричаме догмати, възниква в момент, в който истините на Църквата са подхвърлени на опасности от страна на ересите. Църквата отговаря на еретическата заплаха, като установява предели на истината, тоест определя границите на живия религиозен опит. Или казано с думите на Христос Янарас “днешните догмати са предели, установени от Вселенските събори“[1]. Това са онези свръхразумни положения, в които Църквата изразява своя опит във вярата, указвайки границите, отделящи истината от еретическите претенции. Формулата не е в състояние да подмени опита, тя само обозначава неговите граници. С други думи, знанието на определението и формулировките на истината, не е знание на истината като такава. Ето защо един атеист може да изучи прекрасно догматите на Църквата за троичността на Бога, за това, че Христос е съвършен Бог и съвършен човек, но от това не следва, че той е познал съдържащата се в тях реалност.

Православните догмати представляват цялостното и неизменно учение на Църквата, в което са изложени свръхестествените богооткровени истини на вярата. И винаги, когато става дума за догматите, ние, като вярващи, чувстваме и запазваме едно автентично усещане за докосване до нещо свято, непреходно и ревниво пазено през различните поколения. Догматите са дадени като откровения не на отделни личности, а на Църквата, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15). Нещо повече, в Църквата живее „Духът на истината“ (Иоан 15:26; 16:13). В този смисъл догматите са плод на съборния духовен опит на Църквата. Разбира се, този опит има спасителен характер единствено в Църквата, защото вярващият може да усвоява и претворява в живота си съдържанието на догматите и да се приобщава към Истината, Която е Христос. Обосноваването на несъмнената достоверност на основните християнски вероучителни истини се осъществява и посредством основанията на разума (виж 2 Коринтяни 10:5), с цел богооткровените истини да станат дълбока вътрешна потребност на душата, водеща към мистичния опит на богоприсъствието и богопознанието. Съгласието между ума и сърцето не отменя, а прави по-съвършен избора на вярващия, приемащ онова, което се откроява в Църквата чрез действието на Светия Дух.

Определяйки една или друга истина за догмат, Църквата не въвежда ново учение, чуждо на Божественото откровение, а чрез своя авторитет само утвърждава като догмат това, което е получила от Господ Иисус Христос. Следователно, догматическите определения на Църквата са само словесен израз на богооткровените истини, дадени на вярващия човек в духовния опит. „Догматът – пише протоиерей Георги Флоровски – в никакъв случай не е ново откровение. Догматът е само свидетелство. Целият смисъл на догматическотото определение се свежда до свидетелстване за непреходната истина, която е била открита в Откровението и се е запазила от самото начало“[2]. Догматите не са отвлечени съждения на разума или изводи на теоретични положения, но са истини, пълни с дух и живот, с дълбочина и сила[3]. Догматите на християнската религия са богооткровени и поради тази причина са непреходни и неизменни. Те са плод на духовния опит на Църквата, изразен посредством думи. Те са умозрителни истини, съдържащи в себе си учението за Бога и Неговото отношение към света и човека.

Като богооткровени и църковни истини догматите имат единствена цел да ни водят към спасение и вечен живот в Бога. Истините, които Иисус Христос възвести, не са само „дух и живот“ (Иоан 6:63), но и ни подпомагат по пътя към вечния живот: „… Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога“ (1 Иоан 5:20). С други думи, като богооткровени вечни истини догматите изразяват и определят същността на вярата. Тяхното спасително значение е не само в теоретическото им познаване, защото те не са единствено теоретически формулировки, а преди всичко са целенасочен и богоустремен живот. Във връзка с това св. Симеон Нови Богослов[4] предупреждава: „Да измерваш неизмеримото, да се напрягаш да изразиш със слово неизречимото и да обясниш неизяснимото, е дело крайно опасно…“[5].

Разбирането на догматите като резултат от духовния опит на Църквата ни задължава да вникнем по-задълбочено в смисъла на понятието духовен опит. Той се разбира като източник и истинска област на вярата, религията и цялата духовна култура. Чрез духовния опит човек влиза в живо съприкосновение с Бога. Единствено чрез духовния опит на човека се открива достъпа към любовта, съвестта и чувството за дълг[6]. Единствено духовният опит открива на вярващия човек истинския и единствен Предмет на религиозната вяра. Именно в този опит на човека му се открива или му се дава възможност да съзерцава Божествената светлина.

За да започне духовния живот, човек трябва да устреми своята воля към Бога, да се откаже от света и да достигне хармония между разум и сърце. Връзката с Бога и свободното самоотричане от собственото естество водят към съвършеното осъществяване на човешката личност при помощта на благодатта, към пълнотата на съзнанието и превръщането на човека в син на светлината (срв. Ефесяни 5:9-14). И днес намираме опора в примера на подвижници, като св. Симеон Нови Богослов и тяхната духовност, когато поставяме акцент върху вътрешния мистичен опит и виждането на Божествената светлина. Истинското знание за Бога се постига, преди всичко, с опит и практика[7]. В цялото си богословие св. Симеон Нови Богослов ни разкрива стремежа към непосредствена връзка с Бога и опитното преживяване на тази връзка. „С цялата си готовност и усърдие да се отдадем само на изпълнението на Божиите заповеди и на придобиване на всякаква добродетел, за да се сподобим, да се преизпълним със съкровищата на благодатта на Светия Дух и безопасно да влезем в мирния пристан на Бога и в Неговото Царство“[8]. Човекът, като „духоносец“, според терминологията на св. Атанасий Велики, се обновява посредством Светия Дух, вследствие силата на изкупителното Христово дело. В Православието човекът се определя не чрез това, какво е той, а чрез онова, което личността може да бъде в степента на доближаването ѝ до нейния Първообраз, Който е Христос. Православното учение за теосиса не е статична онтологична идея, но благодатен живот, творчество и безкрайно усъвършенстване в общение с Божествената благодат, сила и величие на триипостасния Бог. Ние приемаме вярата чрез слушане, не за да я разберем рационално, а за да очистим сърцата си, за да добием вяра от Боговидението и от опита на Божието Откровение.

Разбирането на православните догмати като резултат от духовния опит на Църквата има съществено значение за православното църковно съзнание, определило своя живот чрез главенството на Господ Иисус Христос и изповядването на Неговата вечна правда. Църквата е подготовка на човечеството за Царството Божие, в достигане от човека мярата за „пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13). В нея, чрез Царството Божие става приобщаването на човека към Бога, чрез въплътилия се Син Божи Иисус Христос, в Когото за всички хора е даден залог за теосис, като цел и смисъл на човешкото съществуване. Участието в живота на Църквата с нейните тайнства е обективно условие за нашето единение с Бога. В този контекст ние трябва да проумеем „тясната връзка, която продължава да съществува между догмата, изповядван от Църквата, и духовните плодове, които той поражда, защото вътрешния опит на един християнин се осъществява в кръга, очертан от учението на Църквата, в рамките на догмата, който оформя личността му“[9].

Основните истини на вярата, за разлика от основните положения на естествените науки, придобиват пълната сила на очевидността на човешкото сърце (Матей 5:8). Като истини, отнасящи се до духовния живот на човека те могат да бъдат усвоени с пълно разбиране само от тези, в които не са заглушени висшите потребности на духа. За тяхното надлежно усвояване се изисква духовно разбиране (срв. 1 Коринтяни 2:14). Православните догмати са духовни реалности в живота на Църквата, целящи да одухотворят дейността на човека и да изпълнят неговия живот с висш смисъл, просвещавайки го със светлината на Божествената истина.

Едва ли днес има нещо по-важно от разкриването на дълбокия духовен смисъл на православните догмати и способността на човека да познава Истината чрез духовния опит и така да се движи напред към постигането на най-висшия и съвършен смисъл на съществуването.

__________________________

*Публикувано в Догмат и терминология в православната християнска традиция, С., 2014, с. 50-55. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Яннарас, Хр. Вера Церкви. Москва, 1992, с. 46.

[2]. Цит. по Алипий, архим. Поликарп. Догматическо богословие. Света Гора, Атон, 2003, с. 26.

[3]. Срв. Рождественский, Н. Християнская апологетика, Курс основного богословия, Т. I. С. Петербург, 1893, с. 17.

[4]. Св. Симеон Нови Богослов (949-1022) е авторът, който за пръв път обявява по съвсем недвусмислен начин примата на личния опит в процеса на богопознанието, на непосредственото общение с Бога. Освен това, той е единственият в източната традиция, който открито говори за своя собствен мистичен опит и за своите визии, за своя личен досег до Бога. Св. Симеон настоява, че няма друг начин да се познае Бога, освен като се живее с Него. Той възразява срещу мнението, че християнското поведение се основава само на рефлексивността и поставя ударение върху недискурсивния духовен опит на човека. Вж. Каприев, Г. Византийска философия, С., 2011, с. 263.

[5]. Св. Симеон Нови Богослов, Творения. Т. I. Сл. 60. Св. Гора , Атон, 2002, с. 522-523.

[6]. Ильин, И. „Духовньiй опьiт“. – В: Светая Русь, Большая энциклопедия русского народа. Русское мировоззрение. Москва, 2003, с. 249.

[7]. Срв. Алфеев, игумен Иларион. Преподобньiй Симеон Новьi Богослов и Православное Предание. С. Пб, 2001, с. 442.

[8]. Св. Симеон Нови Богослов. Творения… Пос. съч. Слово 34, с. 265.

[9]. Лоски, Вл. Очерк върху мистическото богословие на Източната Църква. София, 2005, с. 17.

Изображения – авторът Димо Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5WJ

Клара Тонева (Стаматова)

                                                                            „…Имже вся бьiша“ (Символ на вярата, чл. 2)

Християнството не е някакво обикновено философско или социално учение, а е живот и ‘любов докрай’, защото такава е великата тайна на благочестието: „Бог се яви в плът, засвидетелстван беше от Духа, видян от ангели, проповядван между народи, приет беше с вяра в света, възнесе се в слава“ (1 Тимотей 3:16). Великата тайна на благочестието, която е възвестена чрез Откровението в Иисус Христос (Ефесяни 3:3), се съдържа и в словата на Спасителя: „…вестта, която чухме от Него и ви възвестяваме, е тази, че Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина“ (1 Иоан 1:5). Всъщност цялото апостолско-светоотеческо разбиране за света и човека се изгражда върху христологичната основа на битието и смисъла на всичко сътворено. Чрез боговъплъщението светът и човекът са преобразени и изпълнени от и с Богочовека Иисус Христос. В този смисъл християнството би се превърнало направо в една от съществуващите исторически религии, ако, от една страна, му бъде отнето разбирането за логосната тайнственост на света и живота, а от втора – ако в него започне да закърнява убедеността в изключителната и неповторима новост на Христовата богочовешка Личност, която винаги е възприемана като съвършен критерий на всичко съществуващо[1]. Светите отци и учители на Църквата непрестанно напомнят, че Иисус Христос е единственото „ново под слънцето“. Църквата – като общение между свободни личности – е изградена от Него, но не като нова религия, а като нов живот, като квас който преобразява света и човека в ‘нова твар’ и още: „в ново небе и нова земя“.

Когато се търси вечната истина, е необходимо да се постави въпросът не „какво е истината“, а „Кой е истината“, защото само божествената Личност, а не творението, може да бъде такава истина. От Свещеното Писание е известен въпросът на Пилат Понтийски, отправен към Богочовека: „Какво е истина?“ (Иоан 18:38). „Аз съм истината“ (Иоан 14:6), отвръща въплътената Истина, но този отговор е разбираем само за онези, за които Богочовекът Иисус Христос казва за Себе Си не само: „Аз съм истината“ (Иоан 14:6), но и „Аз съм пътят“ (пак там), което означава, че Той е пътят към Истината, Той е нейният критерий, и още – Той е самата Истина. Тъй като Богочовекът Христос е Истината, то според Юстин Попович извън Неговата богочовешка Личност истината е онтологично невъзможна[2].

Ако се зададе въпросът, в какво се състои истинският живот и кой е критерият за него, – то отговорът отново е обвързан с Личността на Богочовека Христос. И това е разбираемо, защото нима някой от смъртните би дръзнал някога да изрече: „Аз съм животът“ (Иоан 14:6)? Богочовекът е Този, Който казва: „Аз съм животът“, и го изрича с основание, защото със Своето възкресение Той побеждава смъртта, възлиза на небесата и седи отдясно на Отца, и още – защото у Него животът има своята логосност и своята логичност, има своята божествена вечност. Като вечно божествено Слово Иисус Христос е живот, и всеживот, тъй като животът е живот именно чрез Него (срв. Иоан 1:4). Чрез Своята всесъвършена Личност Богочовекът е единственият и непогрешим критерий както за истината, така и за живота[3].

Необходимо е винаги да се благовести, че християнството е християнство чрез Богочовека и в това се изразява неговата изключителна сила, достойнство и непреходност.Тъй като Христовото благовестие стои несравнимо по-високо от всичко, то ако трябва донякъде да се проумее „Кой е Този“? (Матей 21:10), трябва да се води такъв духовен живот, който е подобен на Христовия живот тук, на земята. Според апостолската заръка необходимо е да се притежават „същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“ (Филипяни 2:5), Който, макар да е Бог по същност, унизява Себе Си, като приема робски образ и става послушен дори до кръстна смърт (Филипяни 2:6-7). Богочовекът е ‘камъкът’, който независимо че беше отхвърлен, от ‘владетелите на този свят’, в действителност е в основата на всичко съществуващо.

В предложения очерк чрез привеждането на отделни тематични фрагменти се прави опит да се покаже защо Спасителят, Който съединява в Себе Си и Бога, и човека, за християните е „Пътят, Истината и Животът“.

Всичко беше сътворено чрез Него, и без Него не е станало нищо от онова, което е станало“(Иоан 1:3)

Според църковното учение всичко, което съществува – видимият и невидият свят, – е сътворено от Бога, Който, имайки живота в Самия Себе си, в ипостасните взаимоотношения на трите божествени Лица, го открива и проявява и навън, главно в сътворяването на света[4]. Истината, че в творението участват трите Лица на Света Троица, е пророчески указана още в Свещеното Писание на Стария Завет: „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата Му – цялото им войнство“ (Пс. 32:6). Волята на трите Лица е една, тя е творческо действие, което означава, че Бог Отец не може да бъде Творец, без да бъдат Творец и Бог Син и Бог Дух Свети. Трите Лица творят съвместно, но всяко от тях твори по присъщия Му начин: Отец е първопричина на всичко сътворено, Син е причина действаща, а Дух Свети – усъвършенстваща. Започващото у Отец действие на Пресветатата Троица се проявява в двойната икономѝя на Сина и Духа: Единият осъществява волята на Бог Отец, Другият я довършва в добро и красота; Единият призовава творението, за да го възведе към Отца и именно този зов придава на сътвореното цялата му онтологична конкретност, а Другият помага на творението да се отзове на този призив, като му предоставя съвършенство[5]. Много са стиховете на Свещеното Писание, които свидетелстват за творческата роля на Бог Слово. Бог „създаде всичко чрез Иисус Христос“ (Ефесяни 3:9); и още: – „понеже чрез Него е създадено всичко на небесата и на земята: видимо и невидимо; било престоли, било господства, било началства, било власти – всичко чрез Него и за Него е сътворено“ (Колосяни 1:16).

След като светът е сътворен чрез божественото Слово, то във всичките свои битийни пластове той носи както печата на Божията творческа десница, така и по-близо или по-далечно сияние от Неговата вечна слава[6].

Човекът е сътворен по образа на Бога

Разглеждана в богословски план, онтологията на човешкото битие се обуславя от христологията, която по своята същност е и сотириология, без която пък християнската антропология е невъзможна[7]. Според църковното учение, утвърждаващо принципните истини на библейската антропология, произходът на човека е ‘от горе’ – от Божието битие: човекът е създаден по образа на своя Творец, получил е власт разумно да се ползва от всичко, което изпълва видимия свят (Битие 1:28), и е надарен със способност непосредствено да общува със своя Създател (Битие 2:16-18; 3:16-19). Новозаветното разбиране за Божия образ достига своя връх в богословието на св. апостол Павел, според когото Иисус Христос е в най-висша степен образ на Бога, а оттук – и християните трябва да се уподобяват на Иисус Христос във всичко, което означава да стават сходни с Неговия образ (Римляни 8:29)[8]. ‘Венецът на творението’ е подобен на Бога, Който е Дух и Любов, следователно, същността на човека се състои в неговия дух, а неговото призвание е насочено към оделотворяване на любовта му към Бога и към ближните[9].

Човекът е обгърнат от Божия промисъл

Като преблаг, Бог, независимо че Сам в Себе Си е всесъвършен и преславен, е сътворил света, за да могат, прославяйки Го, съществата да участват в Неговата благост (срв. Пс. 135:1). Едновременно с посоченото, съществуването на света като динамична природа, тоест като реалност ‘извън’ Бога, е обект на Неговата любов и промисъл, следващ собствения си ред на еволюционно развитие, което обаче не означава, че сътворената природа е онтологично ‘автономна’, защото според думите на Иоан Майендорф тя е „създадена, за да ‘участва’ в Бога. Който е не само изначалният двигател и цел на сътворението, но и крайният смисъл…“[10]. Следователно Бог не е само Творец, Който, сътворявайки света, го оставя да съществува напълно автономно, като не проявява никаква грижа за него, но е и Промислител, Който запазва и обгрижва творението, направлявайки го и съдействайки му за реализирането на неговата последна цел. Всеки момент от живота преминава под непрестанното действие на Божия промисъл. Творецът устройва и изтъкава човека още в майчината утроба (Пс. 138:13), извежда го от нея и го закриля (Пс.21:10-11); Бог не престава да промисля за всекиго, защото Неговата промислителна дейност е насочена към всички хора (Премъдрост 6:7). Домостроителството на спасението също е резултат от премъдрия Божи промисъл, защото е известно, че изкупителното дело Христово се вменява на всички хора и се разгръща през всички времена, до края на света (срв. Римляни 8:34; Евреи 7:21; 9:11-12;10:14; Откровение 13:8).

Иисус Христос ни възлюби докрай

По своята същност християнството е христоцентрично, защото то е немислимо без въплъщението, кръстните страдания, смъртта и възкресението на Иисус Христос.

Личността и изкупителното дело на Богочовека са генетически обвързани и обусловени от истината за триличностния Бог, защото ако Бог не е Троица, то боговъплъщението, което е израз на абсолютната Божия любов, не би било възможно.

В повечето случаи светите отци и учители на Църквата се ограничават да разглеждат въплъщението в контекста на грехопадението[11] и това е разбираемо, защото тайната на божественото домостроителство за изкуплението и спасението на хората е дълбоко свързана с тайната на първия грях и неговите тежки последици. Вместо да вървят от негреховност към добродетелност и от невинност към святост Адам и Ева, злоупотребявайки със свободната си воля, престъпват Божията заповед. Тук няма да се насочва вниманието към въпроса за същността на грехопадението и неговите последствия[12], а ще се напомни, че в Своя предвечен план Бог като абсолютна Любов е избрал  най-целесъобразния начин за изкупление и спасение на човечеството, а именно като „ни предопредели да бъдем осиновени чрез Иисус Христос“ (срв. Ефесяни 1:4-7). Изкупителното дело на Богочовека е саможертвена и неизмерима по своето нравствено достойнство проява на Божията любов, която включва в себе си и правдата, като изпълнява и всичките ѝ изисквания[13]. Несъмнено божественото домостроителство е по волята на Пресвета Троица; спасението на света е дело на общата воля, която се оделотворява лично от всяко Лице. Бог Отец изпраща, Бог Син проявява послушание до смърт, Бог Дух Свети съпровожда и действа, с Негова помощ Синът влиза в света. Спасява триипостасният Бог, но за извършването на спасителното дело в света се въплъщава Бог Слово.

Изкуплението обаче не би било възможно без ипостасното съединяване на цялата божествена природа с цялата човешка природа в Личността на Богочовека. Иисус Христос е истински Бог и съвършен човек – Той е единосъщен с Бог Отец и с Бог Дух Свети по Своето божество и е единосъщен с хората по Своето човечество. Това, с което Спасителят се е различавал от хората, е Неговата безгрешност, а истината за съвършената Му човешка природа е недвусмислено засвидетелствана в Божественото Откровение (срв. Битие 3:15; Малахия 5:2; Евреи 2:16-17; Иоан 8:40; Матей 8:20; Деяния на св. апостоли 17:31; 1 Тимотей 2:5; 1 Коринтяни 15:45, 47, 49; Лука 2:21; Марк 10:21 и други).

Известно е, че църковното учение за единството на Личността на Иисус Христос и двойството на Неговите природи се съдържа в Халкидонското вероопределение[14], което е резултат от догматическата дейност на Четвъртия вселенски събор (451 година). Христологическият догмат има преди всичко сотириологично значение, защото Иисус Христос е Спасител на човечеството. Изкуплението е възможно за осъществяване и е по силите само на личност, която е едновременно и Бог, и човек, която има пълна божествена и човешка природа. Според Халкидонския орос Господ Иисус Христос е възприел не отделна човешка личност[15], защото ако е така, то ще бъде спасена само тази личност, но не и всички хора. При Своето въплъщение Бог Слово е приел цялостна човешка природа, която осветил, възвисил и обожествил.

Иисус Христос възвърна нашето богосиновство

Важна последица от ипостасното съединение на двете природи на Иисус Христос е обожествяването на човешката природа, която от съединението с божествената се е възвисила до възможната степен на съвършенство и се е обогатила с всяка премъдрост и благост. Но нещо повече – в Личността на Иисус Христос човечеството е издигнато на висотата на божеството, съсъществува с Него винаги и е приобщено с вечната власт и сила. С основание богоуподобяването се определя като обратната страна на въплъщението. При въплъщението Бог Слово е станал човек, което означава, че и човешката природа е станала едно с божествената поради тяхното ипостасно съединение. В Иисус Христос е обожествена не само Неговата човешка природа, но и тази на всички хора, защото Спасителят е от „Авраамовото потомство“ (Евреи 2:16).

Човешкото участие в изкуплението обаче, не се изразява само чрез представянето му в богочовешката Личност на Иисус Христос, но и чрез изграждането с вяра и любов на действително мистично общение между хората и Спасителя. Защото Богочовекът не само е принесъл изкупителна жертва за техните грехове, но ги е призовал и към свободно, осмислено и житейски оделотворено лично усвояване на постигнатото от Него изкупление. Новият живот в Спасителя започва с ново раждане – чрез вода и дух, – което е действително само ако е резултат от искрен стремеж и свободно решение, изразяващо се в съзнателно и дейно участие в Христовата доброволна смърт и жертвена любов [16].

„Христос възкръсна от мъртвите и стана начало на възкресението за умрелите“ (1 Коринтяни 15:20)

Християнството не е примирение със смъртта, а е откровение на живота. Този живот е Иисус Христос, защото единствено в Личността на Богочовека се разкрива съвършената пълнота на живота. Спасителят побеждава света (Иоан 16:33), а началото на тази победа се поставя чрез кръстната смърт. Но смъртта на Иисус Христос и изповядването на Неговото възкресение имат смисъл единствено ако Спасителят се възприема като Живот и ако вярващите носят в себе си ‘радостта и мира’ от общението с Него: „…и Животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и ни се яви“ (1 Иоан 1:2).Спасителното дело на Иисус Христос, Неговата победа над смъртта и ада е действена именно във Възкресението Христово, поради което то е ‘центърът’ на богочовешкото домостроителство, започнало с въплъщението на Бог Слово и завършило с Възнесението на Богочовека. Той приема смъртта, за да я унищожи при Своето възкресение, но това е възможно именно защото Той е Бог Слово. Тези са и основанията да се твърди, че тайната на боговъплъщението, на проповедта, делата и Голготските страдания на Спасителя могат да бъдат правилно разбрани и осмислени единствено чрез Христовото възкресение. Радостта, която се изпитва през възкресното утро, убеждава, че Иисус Христос е Единородният Син Божи, Който се въплъщава поради безмерната Си любов към хората, за да ги избави от греховното бреме, да ги изтръгне от ‘смъртната прегръдка’ и да ги направи участници в обновения живот. Най-сигурното уверение за човешкото възкресение е истината, че Спасителят възкръсна като Богочовек, като глава на цялото човечество: „Защото както вярваме, че Иисус умря и възкръсна, така трябва да вярваме, че Бог ще доведе със Себе Си и починалите с вяра в Иисус“ (1 Солуняни 4:14). Възкресението побеждава греха и смъртта и връща на човечеството живия Иисус Христос, Който като Богочовек приканва към Божието царство.

Иисус Христос и сакраменталният живот на Църквата

В православното църковно съзнание христологията, пневматологията, еклезиологията и антропологията са дълбоко и неразривно свързани[17], а докосването до глъбинната същност на човека и Църквата е възможно единствено в христологична перспектива. Боговъплъщението е не просто някаква идея или учение, а е събитие, случило се веднъж във времето, но носещо цялата сила на вечността, и именно това пребиваващо боговъплъщение като съвършено съединение, неразделно, и в същото време неслято, на двете природи – божествената и човешката – е самата Църква[18].

Както в Личността на Богочовека Христос човешката и божествената природа са съединени неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, така и в „Божия дом, който е църква на живия Бог“ (1 Тимотей 3:15), човешкото и божественото са свързани по тайнствен и непостижим за нас начин. В този организъм Иисус Христос е Глава, а Църквата – Тялото, и както Спасителят е в Църквата, така и Църквата е причастна на Иисус Христос.

Превъзходната и силно въздействаща аналогия – Тяло Христово, – използвана от св. апостол Павел в различен контекст, изразява смисъла и целта на християнския живот[19]. За Църквата Иисус Христос е това, което е Главата за тялото (срв. Колосяни 2:19); вярващите са членове на мистичното Тяло Христово, поради което чрез своята вяра и любов те трябва да съдействат за духовното му възрастване и укрепване (срв. Ефесяни 4:15-16); както със Спасителя, така и помежду си вярващите трябва да бъдат в пълно и неразрушимо мистично единство (срв. 1 Коринтяни 12:12-13). Този сложен процес се извършва само в Църквата и чрез Църквата, където посредством словото Божие, богослужението и светите Тайнства се получава оправдание в Иисус Христос.

Едва ли някой би оспорил истината, че християнският живот открива своята пълнота в св. Евхаристия, която има централно еклизиологично значение именно защото е тайна на единението и единството на всички вярващи в Иисус Христос и помежду им. Тези са и основанията да се твърди, че Църквата не познава друга реалност или опит за общението, който да е така съвършен, както св. Евхаристия[20].

Това означава, че истинският живот, който е животът в Бога, е възможен единствено в Църквата, и то в голяма степен чрез приобщаването с животворящите Тяло и Кръв Христови[21]. Необходимо е нашият живот също да се превърне в своеобразна евхаристийна жертва, защото, ако в Евхаристията, която е най-висшият израз на дълбокия смисъл на истинския живот, се съдържа така необходимото взаимообщение на земния и небесния свят, то това взаимообщение не е случайно или пък второстепенно, а е необходимо условие за църковния живот.

Земният живот: светло очакване на Идващия Христос

Всичко, което Иисус Христос е извършил – Неговото въплъщение, учение, живот и послушание на Отец, любящото служене на хората в изпитанията на земния им живот, Неговата изкупителна жертва за света – са нъсъмнено свидетелство за значимостта на човешкия живот тук, на земята. Няма път към есхатологично съвършенство, който да не преминава през земния живот и изпитанията, които той носи. Наистина, Бог обещава вечно блаженство, но трябва да се помни, че то е в пряка зависимост от начина по който се живее, и от делата, които се извършват[22].

Подобна активна деятелност, която е същностен белег на „новата човечност в Христа“, и за която Църквата е отговорна, е онова така желано мистично възрастване към Бога, което е добре познато на светците. Това движение, тази динамична деятелност се осъществява не извън, а в историята и макар до известна степен да е в състояние да повлиява на историческия процес, всъщност не ѝ принадлежи изцяло, защото предчувства нейния край. Това е ‘движението’ на природата и на природния човек, но природната човечност – онази, която изначално е замислена и сътворена от Бога – предполага общение с Него и свобода от света. Ето защо Църквата, която съществува насред историята, очаква Второто пришествие на Иисус Христос като видим триумф на Бога в света и като окончателно преображение на всичко, което е сътворено. Именно в ‘онези  времена’, като средоточие и господар на всичко сътворено, човекът ще бъде възстановен в неговото първоначално състояние, нарушено от силите на греха и смъртта. Никоя есхатология няма да бъде в съзвучие с Христовото учение[23], ако не вклюва в себе си както властта на Бога над историята, така и предназначението на човека, което е пряко свързано с неговата свобода, възвърната именно след изкупителния подвиг на Иисус Христос и помагаща му да постигне Царството Божие. Следователно мястото на всеки човек там, в ‘общността на любовта’ на бъдещия век, ще бъде определено с оглед на поведението му в настоящия живот[24]. За православната есхатология би трябвало да е присъщо светло очакване на Идващия Христос, защото с историческото развитие, с напредването на времето човечеството върви към Спасителя, а лъчите, идващи от бъдещото Христово пришествие, ще стават все по-осезаеми. Второто пришествие на Иисус Христос е не само страшно (защото Той ще дойде като Съдия), но и славно, защото Иисус Христос ще пристигне в Своята слава, слава, която ще доведе до прославянето на света[25].

***

Богочовекът е дал всичко: Той подпомага доближаването до най-великата тайна – тайната на Света Троица; Той показа Бог Отец (Иоан 14:8-9); чрез Него се получава Светият Дух, Който изхожда от Отца; чрез Богочовека и в Богочовека е разкрит и човекът в неговия първообраз и богоподобие. Иисус Христос е основата и центърът на човешкото съществуване, и то не само в измеренията на земната относителност, но и в плана на божествената абсолютност.

Пътят към Бога е невъзможен без вярата в Него; онази неподправена и дълбока вяра, която насочва ума към сърцето, обгърнато от любовта към Иисус Христос, и то до такава степен, че сякаш човекът се спуска в бездънността на сърцето си. От личния религиозен опит се знае за усилията, съпътстващи подобно потапяне, защото нерядко то е съпроводено от тежки изпитания. Но там, на дъното, се усеща Божията десница, която винаги обгръща с нежност, възнасяйки на небето. И при това възхождане към Бога все по-ясно се осъзнава какъв е смисълът на човешкото съществуване: да се наследи пълнотата на божествения живот, да се достигне пълнота на знанието, и най-важното – да се придобие силата на онази любов, която Богочовекът показа.

Бележки

[1]. Санджаковски, Ст. Богочовекът Христос – критерий за всички ценности. Сп. Мирна, 16/2002, с. 35.

[2]. Попович, И. Философски пропасти. Света гора, Атон, 2006, с. 96.

[3]. Пак там, с. 97.

[4]. Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра. С., 1991, с. 45.

[5]. Лоски, Вл. Мистическото богословие на Източната Църква. В. Т., 1993, с 163; Еп. Иларион (Алфеев). Таинство верьi. Введение в Православное догматическое богословие. Клин, 2005, с. 58-59.

[6]. Панчовски, Ив. Личността на Иисус Христос. С., 1990, с. 159.

[7]. Киров, Д. Въведение в християнската антропология. За богообразността на човека. С., 1996, с. 107.

[8]. Пак там, с. 77. Относно антропологичните направления и понятия в богословието на св. апостол Павел виж у Панчовски, Ив., Д. Киров. Християнска етика. Т. I. Философия на морала (част I). С., 1996, с. 235 сл.; Киров, Д. Антропологични направления в богословието на св. апостол Павел. Сп. Духовна култура, 12/1991; Киров, Д. Човекът е съработник на Бога. ГБФ, т. I, С., 1993; Киров, Д. Трите аспекта на етиката. I. Антропология. С., 2001, с. 53-59.

[9]. Панчовски, Ив., Д. Киров. Християнска етика…, с. 235.

[10]. Майендорф, И. Византийско богословие. Исторически насоки и догматически теми. С., 1995, с. 171.

[11]. В православното богословие преобладава разбирането, че въплъщението може и трябва да се разглежда само във връзка с грехопадението. Това становище, което има своите основания както в Свещеното Писание, така и в светоотеческата литература, се поддържа и от повечето съвременни православни богослови (срв. Коев, Т. Въплъщението, кръстът и възкресението и тяхната взаимна връзка. Сп. Духовна култура, 4/1974, с. 5).

[12]. Повече по тази тема виж у Лоски, Вл. Пос. съч., с. 70-75; Янарас, Хр. Грехопадението. Сп. Мирна, 13/2001; Еп. Иларион (Алфеев). Пос. съч., с. 93-95; Архим. Алипий, архим. Исайя. Догматическое богословие. Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 2005, с. 238-239; Стаматова, К. Въведение в православното догматическо богословие. С., 2007, с. 178-187.

[13]. Панчовски, Ив. Вина и изкупление. ГДА, С., 6/1956-57, с. 237-241.

[14]. Текстът на Халкидонското вероопределение може да бъде намерен у Стоядинов, М. Символите на Църквата. От Апостолския век до тържеството на православието. В. Т., 2006, с. 75-76, а относно неговия произход, документите, залегнали в основата му, както и за неговата структура виж у Коев, Т. Произход на Халкидонското вероопределение. ГДА, т. XXI, 7, 1971/72, с. 245-321.

[15]. Срв. Лоски, Вл. Богословско понятие за човешката личност. – В: Изтокът и Западът за личността и обществото. Богословски перспективи. В. Т., 2001, с. 14.

[16]. Повече за субективната страна на изкуплението виж у Панчовски, Ив. Вина и изкупление…, с. 248-254; Пашев, Г. Православно-християнско учение за нравствеността (Нравствено богословие). Том I, основоположителен, част първа и втора. За нравствеността изобщо и за християнската нравственост. С., 1939, с. 567-591; Киров, Д. Въведение в християнската…, с. 124-131.

[17]. Хубанчев, А. Св. тайнства и обновата на света. Сп. Духовна култура, 10/1980, с. 13.

[18]. Прот. С. Булгаков. Църквата. Сп. Духовна култура, 11/1995, с. 1.

[19]. Учението за Църквата като Тяло Христово е ясно изразено и в светоотеческата литература. В представите, които светите отци и учители дават за Църквата, откриваме пълна съгласуваност – дори и във формален аспект – с библейските. Виж подробно у Цоневски, Ил. Св. Киприан Картагенски – възглед за Църквата. С., 1941; Цоневски, Ил. Възгледът на св. Василий Велики за Църквата. ГДА, том Х, 7. С., 1960/61, с. 249-303; Аквилонов, Е. Церковь. Научньi определенiя Церкви и апостольское ученiе о ней как о Теле Христовомь. Спб, 1894, с. 29-36; Катанский, А. О научно-богословских определенiяхь Церкви. Спб, 1894, с. 11 сл.

[20]. Пергамски митрополит И. Зизиулас. Църквата като място на истината. Сп. Мирна, 17/2002, с. 57.

[21]. Аквилонов. Е. Пос. съч., с. 86-87.

[22]. Прот. Д. Станилоае. Православното учение за спасението и неговото значение за християнското служение в света. – В: Изтокът и Западът за…, с. 160.

[23]. Новозаветната есхатология е изцяло зависима от Христовото учение и това е естествено, защото, от една страна, центърът на есхатологията е Иисус Христос, а от втора – изпълнението на есхатологичните дела също ще бъде ръководено от Него, или в бъдеще всичко ще става чрез Спасителя и нищо не може да се постигне без Него.

[24]. Закономерно е есхатологията в Православната църква да бъде дълбоко етизирана, защото учението, чрез което тя се изразява, се практикува във всекидневния живот. Тази вяра мотивира поведението, определя отношението към ближните и осмисля живота. Повече за нравствените измерения на православната есхатология виж у Панчовски, Ив. Въведение в Нравственото богословие. С., 1958, с. 333-370.

[25]. Булгаков, С. Православието, С., 1994, с. 300.

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 2009, кн. 2, с. 22-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Клара Тонева (Стаматова). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5VU