Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

3. Предтечата. Иисус в пустинята, двадесет и седма годинаЕдин ден група духовни лица и книжници излиза от вратите на Иерусалим и поема по пътя, който води към бреговете на Иордан. Слухът за младия пустинник Иоан ги подтиква към това пътуване. За кратко време той се е прочул по цялата страна. На пратениците е заръчано да изяснят какви са намеренията на този човек, на какво учи хората и дали не е някакъв опасен подстрекател на народа.

Иоан нарича себе си „гласът на викащия“**, което подсказва за много неща.

Преди пет века, когато завършва пленничеството и юдеите могли да се завърнат от Вавилон, великият учител на вярата Второисаия*** изпява химн за Богоявлението. В него е описано пасхалното шествие през безплодната пустиня, която разцъфтява пред лицето на Господа, превръщайки се в градина. Най-отпред върви глашатай. Той призовава да се разчисти пътя на Идващия[1].

Оттогава месианските надежди се свързват с това видение. Очаквало се, че пророк Илия отново ще бъде пратен на земята и сам той ще стане предтеча на Избавителя.

Есейските монаси, живеещи край Мъртво море, твърдят, че тъкмо на тях ще се падне ролята на вестители[2]. Но те смятат, че светът твърде дълбоко е затънал в беззакония и само „Синовете на светлината“ са достойни да посрещнат Месията. Жителите на Кумран считат себе си за единствени избраници. Историята на света според есеите е претърпяла крах и всички, освен тях, са обречени. Те живеят зад стените на селищата си, спазвайки съвсем точно обредите и вярвайки, че само с тях ще бъде сключен Новият Завет, предсказан от пророк Иеремия.Естествено че и сред сектантите се намират хора, които се тревожат за съдбата на „синовете на тъмнината“. Не всеки от тях може да се радва на гибелта на света или спокойно да се примири с нея. Един от кумранските богослови пише: „Та нали всички народи ненавиждат Кривдата? Нали от устата на всички народи се носи гласът на Истината[3]?“. Но тутакси с огорчение признава, че в действителност никой не следва Божията правда. А щом е така, значи грешниците няма на какво да разчитат. Светците трябва да бдят. Какво ги засяга, ако нечестивците си получат заслуженото?

Проповедта на Иоан навярно е смутила есеите. Те нямали в какво да го упрекнат, а и как да причислят отшелника към „синовете на тъмнината“? Иоан живеел като аскет, по-строго и от самите кумранци. Обличал се в груба овчарска власеница от камилска вълна, спазвал назорейските обети, а това ще рече, че не стрижел косата си и не пиел вино. Храната му се състояла от сушени на слънце акриди и див мед[4]. Въпреки това този пустинник не споделял студеното самодоволство на есеите, не загърбил света и започнал да проповядва на „целия израилски народ“.Иоан произхожда от свещеническо съсловие. Той рано загубва родителите си, отгледали го чужди хора. Напълно възможно е не друг, а есеите да са го осиновили; те често вземали за отглеждане сираци[5]. Но когато Иоан станал на трийсет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му открито, че той има мисия да стане „гласът на викащия“, предшественик на Избавителя.

От пустинята Иоан отива в близката долина на река Иордан и там започва своята проповед. „Покайте се – вика пророкът, – защото близко е Царството Небесно!“ Думите му падат на подготвена почва и веднага намират широк отзвук. От околните градове и села започват да се стичат към реката тълпи от хора. Прииждат книжници и войници, чиновници и селяни. И думите, и самият облик на пророка правят огромно впечатление. Той говори за Съда над света и сякаш всичко край Иоан е проникнато от предчувствие за наближаващи велики събития.

Иоан избира за символ на встъпването в месианската ера обредът потапяне във водите на Иордан, реката, която от древни времена се смятала за граница на Светата земя. Така както водата измива тялото, тъй и покаянието очиства душата. Когато езичникът се е присъединявал към старозаветната църква, бил подлаган на „тевила“, тоест измиване[6]. Ала Пророкът изисква това от самите юдеи в знак че са се родили за нов живот. Затова са наричали Иоан Хаматвил – Кръстител****.Много от израилтяните се обиждали, че им предлагат да минат през измиването, сякаш те са новообърнати друговерци. Нима принадлежността към Божия народ не освещава сама по себе си? Но Кръстителят, без да се колебае, заявява, че такова виждане е заблуда.

Когато вижда на брега книжниците, той рязко и сурово им казва: „рожби ехиднини! Кой ви подсказва да бягате от бъдещия гняв! И не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму[7]„. Хората не са синове на Завета по рождение, а чрез верността си към Господните заповеди.

Иоан упреква в лекомислие и онези, които смятат, че само обредът на тевила е достатъчен за опрощаване на греховете. Той изисква преоценка на целия живот, искрено разкаяние. Преди кръщаването хората „изповядват греховете си[8]„. Но и това не е достатъчно. Необходими са реални резултати от вътрешната промяна. „Сторете, прочее, плод достоен за покаяние – казва пророкът. – И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън[9]„.

Какво иска Иоан? Призовава ли народа да избяга от света и да се скрие зад манастирските стени? Това би звучало напълно естествено в устата на един аскет. Но Кръстителят иска много повече: хората, оставайки там, където живеят, да запазят верността си към Божието слово.Според думите на Иосиф Флавий, Иоан е учел хората „да живеят честно, да бъдат справедливи един към друг и да благоговеят пред Предвечния[10]„. Тъкмо защото подчертава значимостта в етическите норми на Закона, Кръстителя следва традицията на древните пророци. Той малко говори за ритуалите и поставя на първо място нравствения дълг на човека: „Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото[11]„. Пророкът не съветва войниците да се отказват от службата си, като казва, че за тях е по-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъжда дори и презрения занаят на събирачите на данъци – митарите, а само настоява те да не изискват повече от това, което е определено*****.

В същото време Иоан се държи толкова независимо спрямо силните на деня, че много скоро предизвиква недоволството им. Веднъж, според преданието, Кръстителят отишъл в Иерусалим и там се изказал против членовете на Съвета. Когато го попитали кой и откъде е той, Иоан отвърнал: „Аз съм човек, и живея там, където ме води Дух Божи, който ме храни с корени и дървесни филизи“. На заплахата, че ще се разправят с него, ако не престане да смущава тълпата, Иоан отвърнал: „Вие трябва да престанете да вършите низките си постъпки и да се прилепите към Господа Бога свой.“ Тогава присъстващият на събранието есей на име Симон, презрително подхвърлил: „Ние всеки ден четем свещените книги, а ти току-що си излязъл от гората, като звяр, и се осмеляваш да ни учиш, и да съблазняваш хората с размирните си приказки[12]„. Оттогава Кръстителя повече не се върнал в столицата.

Иоан обикновено живеел близо до Витания, или Витавара – мястото, където реката можела да се премине и където той кръщавал прииждащите хора[13]. Скоро около него се образува община, на която той дава свои правила и молитви. Ние знаем имената само на двама от учениците му – Андрей от Витсаида и юношата Иоан, сина Зеведеев. И двамата са били рибари и били дошли от бреговете на Галилейско море[14].Как са гледали иоанитите на учителя си? Най-вероятно те са виждали в него есхатологическия Пророк, когото много хора са очаквали[15]. Но някои стигнали до убеждението, че самият Кръстител е обещаният Месия.

Влиянието на Иоан нараства с всеки изминат ден. В изказванията си той взел да засяга и Ирод Антипа, комуто принадлежала Иорданската област. В резултат на това, пише Флавий, тетрархът „започнал да се страхува да не би властта на Иоан над масите да доведе до някакви размирици[16]„. Разтревожил се и Синедрионът и тъкмо затова изпратил на Иордан свещеници с негови пълномощия.

– Кой си ти? Месията ли? – питат те Кръстителя.

– Не съм Месия – отвръща той.

– Тогава кой си? Илия ли си?

– Не съм Илия.

– Пророк ли си?

– Не.

– Тогава кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили? За какъв се смяташ?

– Аз съм глас на викащия: „В пустинята оправете пътя Господен“, както е казал пророк Исаия.

– Защо тогава кръщаваш, ако не си Месия, ни Илия, нито Пророк?

И тогава те чуват отговор, изпълнен със смирение и вяра, който ясно определя призванието на Иоан като Предтеча на Христос.

– Аз кръщавам с вода, но посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му. Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън. Лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си, и ще събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори с неугасим огън[17].

Всички разбрали какво означава това. Светът трябва да премине през огъня на Божията правда, а Иоан е само предвестник на очистителната буря.

За Месията се говорело отдавна, но единствено иорданският учител възвестил, че дните на Неговото явяване най-сетне са настъпили. Народът, слушайки Предтечата, непрекъснато „живеел в очакване“. Много хора знаели, че Избавителят дълго време ще се крие, без да бъде разпознат, затова думите на Иоан: „Той е сред вас“, карали сърцата учестено да бият.В същото това време на брега сред тълпата се появява Човекът от Назарет. Появяването Му едва ли е било забелязано, защото Той, наред с останалите, се готви да приеме кръщение от Иоан. Но когато се приближава до водата, странните думи на пророка, отправени към Галилееца, поразяват всички: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе“.

Знаел ли е Иоан още отпреди или едва сега е почувствал, че пред него стои не обикновен човек, а Някой по-голям от него самия? Отговорът на Иисус: „Остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“ нищо не подсказва на присъстващите[18]. Дали Той не иска да каже, че ние, хората, трябва да започнем от покаянието? Или иска да даде пример? Или гледа на кръщението като на деяние, бележещо началото на Неговата мисия? Но за Иоан тези думи имат определено значение и той се съгласява да извърши обреда.

Това е символична среща. Отшелникът във власеница, с почерняло от слънцето, изпито лице, с коси като лъвска грива, въплъщава трънливия път на дохристиянската религия, а новото откровение носи Човекът, който на пръв поглед външно по нищо не се отличава от всеки обикновен галилеец.В същия миг когато Иисус стои във водата и се моли, става нещо тайнствено. По-късно Иоан казва на учениците си: „Видях Духа да слиза от небето като гълъб, и остана върху Него. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: над когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е, Който кръщава с Дух Свети. И аз видях и засвидетелствувах, че Този е Син Божи[19]„.

След кръщението Иисус веднага напуска Витания и се усамотява в пустинята, на юг от река Иордан. Там, в околностите на Мъртво море, сред голите безжизнени хълмове, където само плачът на чакалите и крясъците на хищните птици нарушават тишината, Той прекарва в пост повече от месец. В ония дни, на прага на своето служение, по думите на евангелистите, Той бил „изкушен от дявола“.Дали пред Иисус не се е явило видение, както често обичат да изобразяват този момент художниците, дали пък някой от жителите на пустинята не се е опитал да Го подмами по лъжлив път, или всичко е ставало незримо в душата на Христос? Никой, освен Самия Иисус не би могъл да разкаже за това. Но Той споделя с учениците Си само същността на случилото се[20]. Сатаната предлага на Месията три свои начина да завладее света. Първият е да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, „кажи тия камъни да станат хлябове“, и те ще тръгнат след Тебе, където пожелаеш, шепти изкусителят. Но Иисус отказва да прибегне до подобна примамка: „Не само с хляб ще живее човек.“

Вторият път Назаретецът застава на висока планина. В краката Му лежат пепеливи назъбени скали, а отвъд тях се предугаждат „всички царства на света“. Някъде далеч крачат непобедимите римски легиони, по морето плават кораби, вълнуват се народните тълпи. Какво ги управлява? Какво властва над света? Силата на златото ли, или властта на меча, или стихията на егоизма, жестокостта и насилието? Кесарят управлява народите, само защото е признал властта на тъмното начало в човека. „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им – казва сатаната, – понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам“. Стани като владетелите на империи, и хората ще бъдат в краката Ти. Такъв Месия – воин са очаквали юдейските зилоти. Но Иисус не отстъпва пред съблазънта на меча; не е дошъл, за да върви по стъпките на поробителите. „Махни се от Мене, сатана! – отговаря Той, – защото писано е: „Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи“.

От пустинята Иисус отива в Иерусалим. Но и там духът на злото не Го оставя. „Хвърли се оттук долу“ – предлага той, когато Христос застава на една от високите храмови площадки. Нали тълпата, щом види, че човек пада върху камъните и остава невредим, навярно ще го сметне за голям магьосник. Но Иисус не може да приеме пътя на крещящото чудо, по който вървят както мнимите мистици, така и поклонниците на „техническите чудеса“. Той винаги ще се опитва да прикрива силата Си и ще избягва духовното насилие над хората.Евангелията разказват, че победеният сатана отстъпил от Христа „до някое време“. С други думи, изкушенията не се ограничават с тези преломни дни от Неговия живот.

Като се връща в Галилея, Иисус за известно време отново остава във Витания. Щом Го вижда, Иоан се обръща към заобиколилите го хора и казва: „ето Агнецът Божи, Който взима върху Си греха на света[21]„. Думата „Агнец“ напомняла за пророците, които били преследвани и убивани, а в книгата на Исаия Агнец бил наречен Служителят Господен, Който щял да пострада, за да изкупи човешките грехове.

Кръстителят повтаря свидетелството си и пред близките ученици, след което Андрей и Иоан започват да търсят начин да се срещнат с Иисус[22]. Веднъж, като Го виждат, те плахо се приближават до Него, но не знаят как да Го заговорят. Иисус се обръща и ги пита:– Какво искате?

– Рави, де живееш? – питат те леко объркани.

– Дойдете и вижте.

Те отиват с Него в дома, в който Той е отседнал и остават с Иисус през целия ден. Ние не знаем за какво са говорили, но на другия ден Андрей намира брат си Симон и възторжено му казва: „Намерихме Месия.“

Поразителната новина мигом се пръска сред галилейците, дошли край река Иордан. Някои се колебаят. Станалото никак не съответствало на предсказаното. Един от земляците на Андрей, Натанаил, недоверчиво клати глава: „Месия от Назарет?“ Отвръщат му простичко: „Дойди и виж.“ Натанаил се съгласява и първите думи на Назарееца пронизват душата му. Направеният намек, показал прозорливостта на Иисус, разсейва всички съмнения.– Рави! Ти си Син Божи, Ти си Царят Израилев – възкликва Натанаил.

– Истина, истина ви казвам – отговаря Иисус, – ще видите небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човешки!

Той не произнася думата „Месия“, но изразът „Син Човешки“ им е понятен. Той означава, че новият Учител е Онзи, Когото всички отдавна очакват с нетърпение.

Навярно тези чистосърдечни хора са решили, че намерения от тях Цар се крие само временно, но ще настъпи часът и около Него ще се сплотят всички смели хора, небесните сили ще Го възкачат на престола и те, познали в Него Христа, ще спечелят слава в месианското Царство.

И така, Иисус тръгва на север, но вече не сам, а придружен от привържениците Си.

_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Тоест, глас на глашатай, на вестител. Бел авт.

***Става дума за автора на част от старозаветната книга на пророк Исаия, писана от друг автор, известен в библейската изследователска традиция като „Второисаия”. Бел. прев.

**** Думата „тевила“ – по гръцки βάπτισμα – означава потапяне, умиване; обикновено се превежда като „кръщение“. Бел. авт.

***** Митарите, събирайки императорския данък, обикновено са трупали богатство за сметка на населението. Бел. авт.

[1]. Исаия 40:3.

[2]. Смотри Кумранский устав, VIII, 12-14.

[3]. Книга Тайн, 8-11.

[4]. Матей 3:4; Марк 1:6; св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88; св. Епифаний. Панарион, 30. Смотри также славянскую версию „Иудейской войны“ Иосифа Флавия, II, 2. Назореями, или назиритами, назывались в древности лица, которые посвящали себя Богу и давали обет воздерживаться от вина и не стричь волос. (См. Числ 6:1-21; Судии 13) С названием г. Назарета (евр. Ноцерат) слово „назорей“ (назирит) не имеет ничего общего.

[5]. Флавий, И., Иудейская война, II, 8. О связи Иоанна с ессеями см.: еп. Михаил (Чуб). Иоанн Креститель и община Кумрана. – ЖМП, 1958, № 8; Daniilou, J., Jean-Baptiste, timoin de’Agneau, Paris, 1964, p. 42.

[6]. Мишна, Песахим, VIII, 8.

[7]. Матей 3:7-9. Здесь игра слов „банайя“ и „абнайя“ – сыновья и камни.

[8]. Матей 3:6.

[9]. Матей 3:8, 10.

[10]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[11]. Лука 3:10 сл.

[12]. Смотри славянскую версию „Иудейской войны“ Флавия, II, 2. Присутствие ессея на Совете было вполне возможным. Некоторые из них жили в городах и пользовались влиянием. Ирод покровительствовал им. Одного из ессеев, Менахема, он даже сделал главой раввинского Совета (Флавий И., Арх. XV, 10, 5; Мишна, Хагига, II, 2).

[13]. Название Бетавара (Вифавара, срв. Судии 7:24) означает „Место переправы“, а Бетания (Вифания), как этот поселок назван в древнейших рукописях Ин, означает „Место корабля“ (или лодки) – Иоанн 1:28. Не смешивать с Вифанией (Бетани), которая находилась около Иерусалима: название ее, по-видимому, означает „Дом бедняка“.

[14]. Смотри Иоанн 18:15. Очевидно, Креститель выделял Андрея и Иоанна из числа своих учеников; смотри Иоанн 1:38.

[15]. Смотри Второзаконие 18:15. Об этом пункте иудейской эсхатологии см.: Трубецкой С., Учение о Логосе в его истории, М., 1906, с.282-284.

[16]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[17]. Иоанн 1:19 сл.; Лука 3, 16-17; Матей 3:11-12.

[18]. Матей 8:14-15. Согласно Лука, мать Иоанна была родственницей Девы Марии, из чего можно было бы предположить, что Предтеча знал Христа с детства. Но этому противоречат слова пророка: „я не знал Его“ (Иоанн 1:31). По-видимому, родители Иоанна умерли рано и, возмужав в пустыне, он не был знаком с Сыном Марии. Во всяком случае, слова „я не знал его“ показывают, что пророк, если даже и слышал об Иисусе, в Его мессианскую тайну посвящен не был.

[19]. Иоанн 1:32-34.

[20]. Марк 1:12-13; Лука 4:1-13; ср. Матей 4:1-11.

[21]. Иоанн 1:29 сл. Из общего контекста Иоанн явствует, что это свидетельство Предтечи было произнесено перед уходом Иисуса в Галилею и, следовательно, уже после пребывания Его в пустыне. Фактически IV Евангелие начинает рассказ с событий, происходивших после крещения Христова и Его искушения от дьявола.

[22]. Иоанн 1:35 сл.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4yQ

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

2.Назарет, трета година преди нашата ера – двадесет и седма година от нашата ера

Когато вестта за смъртта на Ирод стига до Египет, дърводелецът Иосиф, надявайки се, че опасността е преминала, решава да се прибере в родината си. Но се страхува от преследванията на Архелай и не се връща във Витлеем. Предпочита да се пресели на север, в градчето Назарет, където по-преди живеел с Мария.В онези времена Галилея е гъстонаселена област, а географското ѝ положение я прави открита за всички ветрове на света. „Тук наблизо били Финикия, Сирия, Арабия, Вавилон и Египет. Езическите острови и всички прочути европейски страни почти се виждат отвъд блестящите води на Западно море. Римски знамена се веят из равнината. Фараони и Птолемеи, емири и арсакиди, съдии и консули – всички се борят да притежават тази прекрасна област. Тук са блестели копията на амаликитците, треперела е земята под колесниците на Сезострис, по нея са вървели македонските фаланги, тук са се чували ударите на широките римски мечове, тук е било определено да се разнасят виковете на кръстоносците, да гърмят артилериите на Англия и Франция. Струва ти се, че на тази израилска равнина се сблъскват Европа и Азия, юдейството и езичеството, варварството и цивилизацията, Старият и Новият Завет, историята на миналото и надеждите на бъдещето[1]„.Самият Назарет стоял настрани от тези големи исторически пътища, в евангелската епоха той се смятал за затънтено селище. Дори се появила поговорката: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ И сякаш за да опровергае всички човешки оценки, тъкмо това бедно градче става „отечеството“ на Христос; в него преминава по-голямата част от живота Му. Почти трийсет години Той ходи по каменистите му улици и се катери по пътечките на околните хълмове. Малцина знаели къде наистина се е родил, но дори и тези, които били чували за това, Го наричали Ханоцри, Назаретеца.

Ако ние можехме да се събудим в Назарет от онова време, бихме видели около стотина бели къщи с плоски покриви, пръснати по хълма, ограден с лозя и маслинови горички. От полегатите възвишения се открива живописна панорама, върху която сигурно неведнъж се е спирал погледът на Иисус: синкави планински вериги, зелени долини, засадени поля.Оттогава много неща са се променили, но галилейската природа си остава почти същата, каквато е била преди две хиляди години. Пътешествениците единодушно потвърждават, че Назарет и околностите му са неповторимо кътче от светата земя, наричат го „планинска роза“ и „земен рай“. Въздухът горе нависоко е чист и прозрачен. След зимните дъждове назаретските склонове се превръщат в градина: застилат ги разнообразни цветя с най-нежни оттенъци: лилии, планински лалета, анемони. Иисус обичал цветята. Казвал, че с тях не могат да се сравнят дори и украшенията на цар Соломон.

През есента назаретските поля се огласят от песента на чучулигите, далече се носи гугукането на гургулиците, в ярката небесна синева прелитат ята розови пеликани. Птиците, както и цветята, в Христовите слова стават образ на душата, възлагаща упованието си на Бога. Той ги дава за пример на суетните и загрижени хора.

Галилейците – здрави, силни, непринудени люде – в повечето случаи се занимавали със селскостопанска работа. Те отглеждали лозя, смоковници, маслинови дървета, пасели по ливадите кози и овци, обработвали полята. Сутрин назаретските жени отивали с делви при извора, който и днес снабдява околността с вода. Там ходи и Дева Мария. Кладенецът и сега носи нейното име.Как е живяла тя в Назарет? Как е живял Иисус? Апокрифните легенди разказват доста подробности за тези години. Но ние не можем да ги смятаме за достоверни, дори и затова, че са в рязко противоречие с евангелския дух[2]. И Матей, и Лука, засягайки този период от живота на Христос, предпочитат сдържания лаконизъм и говорят само за онова, което им е добре известно.

Само два факта, назовани от апокрифите, изглежда заслужават доверие. Те твърдят, че Иосиф умрял, когато Иисус бил деветнайсетгодишен[3]. Легендите обикновено са склонни да цитират символични числа (към тях спадат 3, 7, 12, 40). Иисус по време на Неговото обществено служение наричат „Синът на Мария“, което означава, че Иосиф не бил вече жив. Според друго предание Иисус като момче пасял овцете[4]. Интонацията, с която са пропити Неговите притчи за овчарите, косвено го потвърждава. Във всеки случай назаретският юноша непрекъснато е виждал хора, грижливо пазещи стадата си. Той е виждал и лозари, връзващи лозите, и сеячи насред пролетните нивя, и жътвари със сърпове как срязват класовете. По-късно всички тези картини служат като образи в Неговите притчи. Те ни пренасят в света на спокойното галилейско селище, който от най-ранна възраст е ограждал Иисус.

В съботните дни семейството на Иосиф е отивало в назаретския молитвен дом, синагогата, където народът слушал Свещеното Писание и беседите на наставниците. Четецът казвал славословията, а всички присъстващи повтаряли след него. Иисус обичал тези изрази на истинска вяра и по-късно в Неговите проповеди неведнъж ще звучат отгласи от молитвите, чути в Назарет в детството Му[5].Но да се рисува животът в Галилея като безметежна идилия, би било невярно. И там кипели страсти, и там мечтаели за свобода. Народът живеел под двоен и дори под троен гнет: митарите изтръгвали от него имперските данъци, Иерусалим прибирал своя десятък, а местните земевладелци притискали селяните. Но хората вярвали, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Книгите на пророците, които четели в синагогите, и апокалиптическите писания, предавани от човек на човек, всявали надежда, че скоро ще настъпи краят на стария свят.

Когато Ирод умира, в Галилея се надига въстание. Възглавява го Юда Хавлонит, предводител на партията на зилотите, „ревнители“. Религиозни анархисти, Юда и неговият съмишленик фарисеят Садок отхвърлят всяка власт над Божия народ, освен властта на Самия Творец.

Тълпи от отчаяни галилейци, въодушевени от теократическата идея, образуват цяла армия и с бой превземат град Сепфорис, където се намира арсеналът. Легионерите на Квинтилий Вар с мъка успяват да потушат метежа. Стотици въстаници са разпънати на кръст.

През шеста година Архелай, който наследил пороците, но не и държавническия талант на Ирод, е свален и пратен на заточение. Първосвещеникът на Иерусалим започва да управлява неговите земи, а общият контрол над областта бил предаден на прокуратора Копоний. Както и при Помпей, тя била включена в състава на Сирийската римска провинция. Антипа и Филип, въпреки че запазват марионетната власт на тетрарси, се оказват в още по-голяма зависимост от империята.Веднага след свалянето на Архелай, сирийският губернатор Квириний започва преброяване по цяла Палестина, с цел да установи размера на данъка. Възползвайки се от това, Юда Хавлонит отново вдига Галилея против римляните, но скоро е убит в сражение. Ала гибелта му не може да угаси духа на войнствения месианизъм. Управителят на Галилея Ирод Антипа, човекът, който от всичко на света най-много ценял спокойствието си, много често го губел. Всеки път, когато се появява нов вожд, призоваващ народа на оръжие, галилейците тутакси го следвали, уповавайки се, че в критичния момент от небето ще се спуснат ангели и заедно с него ще съкрушат римския орел. „Тези бойци – пише Флавий – никога не биха могли да бъдат упрекнати в липса на смелост[6]„. Ненапразно, когато след шейсет години армията на Васпасиан преминава през Галилея, налага се с щурм да превзема почти всяко село.

В къщата на Иисус са знаели за въстанието на Юда, понеже Сепфорис се намирал близо до Назарет. Може там да са се появявали някои от партизаните и Синът на Мария да ги е виждал. Той Самият също ще говори за свобода и за Божията власт, но между Него и хората, избрали пътя на насилието, ще легне пропаст. В Назарет се подготвя духовен преврат, но зилотите няма да разберат неговия смисъл.

Авторите на апокрифи не пестят описанията на чудесата, с които Иисус в детството Си уж поразявал всички. Но от Евангелията се вижда, че по онова време Той с нищо не показва превъзходство над другите хора, напротив, като че ли крие от околните тайната Си. Само веднъж дава на родителите Си да разберат, че принадлежи не на тях, а на друг, по-висш свят. Това се е случило в пасхалните дни, навярно малко преди галилейското въстание.Както всички набожни юдеи, Иосиф всяка година отивал за празника в Иерусалим. Жените не са били задължени да ходят на поклонение, но Мария обичала храма и винаги посещавала Светия град. Когато Синът е достигнал до църковно пълнолетие, тя Го взема със себе си.

В ония дни по пътищата, водещи към столицата, се виели пъстри върволици от хора, а над долините се носело пеенето на псалми. В Иерусалим пристигали хиляди богомолци, стражата с мъка поддържала реда. Площадът пред храма бил задръстен от тълпи народ, непрекъснато се принасяли жертви, а вечерта семействата се събирали в домовете край празничната трапеза.

Когато тържествата приключили, Иосиф и Мария тръгнали обратно. Вървели заедно с роднини и съседи и затова в първия момент не се разтревожили, че Иисус не е с тях. Но когато разбрали, че Той е останал в града, изплашени, те веднага се върнали в Иерусалим. Времената били неспокойни и сърцето на Мария се свивало от страх.Не било лесно да се открие Сина в пренаселения град. Иосиф и Мария дълго вървели по улиците, докато не стигнали до една от галериите, обкръжаващи храма. Обикновено там прекарвали времето си в богословски проповеди и тълкуване на Закона равините и книжниците. Тъкмо сред тях Майката видяла Иисус. Той седял, слушал думите на учените и им задавал въпроси. Познавачите на Писанието се учудвали на „разума и отговорите“ на неизвестния галилейски Отрок, който не бил учил в техните училища…

– Чедо – възкликнала Мария, – защо постъпи така с нас? Ето, баща Ти и аз се измъчихме да Те търсим.

– Защо сте Ме търсили? – отговорил Иисус. – Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?

Сякаш внезапно Той станал далечен и загадъчен и думите смутили родителите Му. Те не разбрали, какво искал да каже. Но Иисус веднага станал и тръгнал след тях. Един-единствен път неземният лъч блесва иззад облаците и се скрива. Той отново е обикновено Дете като всички други деца.

След случката в Иерусалим Иисус, по думите на евангелистите, живее „покорявайки се“ на родителите Си, и като „преуспява в мъдрост и растеж и в любов пред Бога и човеците“. А Мария „спазва в сърцето си“ този първи знак за изпълняващото се пророчество[7].Иисус не се учи в богословско училище, както връстниците Му с религиозно призвание. Той става дърводелец и каменоделец и след смъртта на Иосиф изхранва Майка Си с труда на ръцете Си**.

Евангелист Лука казва, че околните обичали Иисус, но че за тях Той бил само селски момък, може би малко странен, често потънал в някакви свои, никому неизвестни мисли. Назаретските жители, които Го познавали отблизо и се сблъсквали с Иисус почти всеки ден, не забелязвали в Него нищо свръхестествено. Когато Той започва да проповядва Царството Божие, това ги сварва неподготвени и те били искрено изненадани. Изглежда сред земляците Си Той нямал доверени приятели. Никой от тях, освен две-три жени, не последвали Иисус.

Неверието на назаретците смайва и Самия Христос[8]. Според думите Му те потвърдили пословицата: „Никой не е пророк в собствената си страна“.

Мария и Синът ѝ имали в градчето много роднини: сестрата на Мария със семейството си, братовчедите и братовчедките на Иисус[9]. Но и тези хора, в повечето случаи, остават духовно отдалечени от Него. Техният ограничен свят се свежда до собствената улица, до собствения дом, до работата. По-късно, когато научили за проповедите и делата на Иисус в Капернаум, братята Му се разтревожили и решили, че е обезумял.

Душевната самота на Иисус е отразена и в незаписаните в Евангелието Негови думи: „Онези, които са редом с Мен, не Ме разбраха[10].“ Единственият близък човек остава само Майката.

Евангелистите малко говорят за нея, но дори да не бяха казали за Мария нито една дума, това не би намалило величието на Майката на Месията. Той расте пред очите ѝ, тя Му дава първите майчини съвети, тя е единственият свидетел на извършващото се в Него чудо.

На Мария ѝ е открито, че Синът ѝ е Помазаник Божи, но на нас сега ни е трудно да разберем колко много духовни сили са били необходими, за да се запази вярата в това; нали ние гледаме от друга перспектива. Но ако си представим делничния назаретски живот, можем да се досетим, че от Благовещението до Възкресението, Мария е извървяла дълъг път на изпитания.Франсоа Мориак, тънък познавач на човешката душа, прави опит да види този път. „Детето става юноша, превръща се в мъж. Той не е велик, не го наричат Син на Всевишния. Той няма престол, а само столче край огнището в бедна колиба. Майката би могла да се усъмни, но ето свидетелството на Лука: „Мария спазваше всичко в сърцето си“… Тя пази пророчеството в сърцето си и никому не казва за него, навярно дори и на Сина си[11]„.

Изграждането на всяка личност, особено на необикновената, е винаги загадка, още повече, че на нас не ни е дадено да проникнем в тайната на Иисусовата душа. Как можем да знаем за какво е мислил Той, докато е работел в малката работилница, за какво се е молел? Само едно изглежда неоспоримо: Той е бил свободен от конфликтите, които от детските години измъчват хората; демоничните стихии нямали власт над Него. Дори и да познавал вътрешната трагедия, тя била породена единствено от самотата, от състраданието, от болката при допира със света на злото, а не от мъките на греха и от борбата с тъмните инстинкти. За това свидетелства всичко, което се знае за характера на Иисус.

Дори такъв учен враждебен на християнството, какъвто е Давид Щраус, след дълги размишления над Евангелието признава, че хармоничността на Иисусовия дух не е следствие от вътрешна криза, а резултат от естественото разкритие на заложените в Него сили. „Всички характери – пише Щраус, – пречистени чрез борба и силни преживявания например Павел, Августин, Лютер, пазят незаличими следи от такава борба, от образа им лъха нещо сурово, рязко, мрачно. Нищо подобно няма у Иисус. Той мигом застава пред нас като съвършена личност, подчиняваща се единствено на своя собствен закон, признаваща и утвърждаваща себе си в собственото си съзнание и която няма нужда да се преобразява и да започва нов живот[12]„.

У Него няма чувство на греховност, присъщо на всеки светец, няма нищо накърнимо. Дори и често да е неразбран и самотен, това пак не помрачава просветлеността на духа Му; Иисус непрекъснато е с Онзи, Когото нарича Свой Отец.Навярно в свободните часове, както и по-късно, в годините на проповедничеството, Иисус е обичал да се усамотява в уединени места, където сред тишината в Него звучал небесният глас. Там, по назаретските хълмове, незабелязано се подготвяло бъдещето на света…

Кой можел да знае за това по онова време? Римските политици не подозирали, че ще дойде ден, когато техните потомци ще коленичат пред Дърводелеца от далечната източна провинция.

Редуват се големи и малки събития. Германците нанасят поражение на легионите в Тевтобургската гора; последователно избухват бунтове на Дунав и на Рейн, в Галия и Тракия. Умира Август, причислил себе си към сонма на боговете, наследява го мрачният и подозрителен Тиберий. Умират Овидий, Тит Ливий, Хилел. Ражда се Плиний Старши; философът Сенека се завръща в Рим от Египет. В Юдея е назначен петият прокуратор Понтий Пилат.

А в Назарет външно сякаш всичко протича без промени. Но дългият подготвителен период в живота на Иисус привършва. Той е на около трийсет години, когато, изпълнен с духовни и телесни сили, чака вече само знак, за да хвърли в света първите семена на Благата вест.

И знакът е даден.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Думата τικτων означава едновременно и дърводелец, и каменоделец. Сравнете богатството на образи, заимствани от труда на строителя, в Христовите речи и притчи (Матeй 7:21, 16:18; Лука 14:28; Иоан 2:19). Бел. авт.

[1]. Фаррар, Ф., Жизнь Иисуса Христа, с. 120.

[2]. Эти легенды изобилуют историческими анахронизмами и ошибками, которые сразу же выдают подделку; в них описаны нелепые, а порой и жестокие чудеса, якобы совершенные Отроком Иисусом.

[3]. Книга Иосифа Плотника, XIV.

[4]. Иустин Гностик. – У св. Ипполита. О философских умозрениях, XV, 26.

[5]. Некоторые синагогальные молитвы приведены в т. 1 русского пер. Мишны, с. 39 сл.; смотри также: Гейки, К., Жизнь и учение Христа, Пер. с англ. Т. 1, 224 сл. и Aron, R., Les annees obscures de Jesus, Paris, 1960.

[6]. Флавий, И., Иудейская война, III, 3,2; о зелотах см.: Флавий, И., Арх. XIV, 9, 2; XVIII, 1, 1; Иуд. война, I, 10, 5; II, 8, 1.

[7]. Лука 2:41-52. Поясняя слова „преуспевал в премудрости и возрасте“, св. Иустин говорит, что Иисус „рос, как растут все люди, отдавая должное каждому возрасту“ (св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88).

[8]. Марк 6:6.

[9]. Уже одно то, что перед смертью Иисус поручил Свою Мать ученику (Иоанн 19:25-27), свидетельствует, что Он был Ее единственным сыном (см.: Hillarii, In Matt., IX, 92). Остается неясным, кто были Иаков, Иосия, Симон и Иуда, названные в Евангелии „братьями“ Иисуса (Марк 6:3), – сыновьями ли сестры Девы Марии (Иоанн 19:25) или детьми Иосифа от первого брака, как утверждают апокрифы (например, Книга Иосифа Плотника, II). Быть может, и те и другие назывались „Его братьями“. В греческом и еврейском языках слово „брат“ может означать разную степень родства.

[10]. Эти слова сохранились в апокрифических „Деяниях Петра“ (гл. X). По мнение видного современного специалиста по Новому Завету И. Иеремиаса, они скорее всего подлинны.

[11]. Mauriac, F., La vie de Jesus, Paris, 1962, p. 33.

[12]. Штраус, Д., Жизнь Иисуса, Т. I, с. 195. О Штраусе смотри в приложении „Миф или действительность?“

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990), негови книги и Господ Иисус Христос.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4xG

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

„В дните на цар Ирод“, 4-та година преди нашата ера

Да се пренесем сега мислено в Юдея през последните месеци от Иродовото управление.

Иерусалимските жители, свикнали, че в техния град често пристигат поклонници от далечни страни, навярно не са обърнали внимание на кервана с чужденци, който през зимата на седемстотин и петдесета година от основаването на Рим, се движел по улиците му. Но скоро за тях започнали да говорят, тъй като се разбрало, че пътешествениците търсят Юдейския цар, и то съвсем не Ирод, а друг, роден преди дни. „Видяхме как изгря неговата звезда и дойдохме да му се поклоним“ – обясняват те. Оказало се, че това са източни магове, открили в небето знака на великия Властелин[1]. Това, че те дошли да го търсят в Иерусалим, не могло да изненада никого. Всички са чували пророчеството за тайнствения Човек от Юдея, Комуто предстояло да покори света[2].

„Къде е родилият се Цар Юдейски?“ – питат влъхвите, но вместо отговор изплашените хора бързат да минат покрай тях. Трябва да се знае поне малко за състоянието на нещата в Иерусалим от онова време, за да се разбере колко предизвикателен и опасен изглеждал самият въпрос. Но пътниците, дошли отдалеч, едва ли се досещали за своята непредпазливост. Вероятно те са били в пълно неведение за всичко, ставащо в Юдея по времето на Ирод.

Животът на този монарх, наречен от подмазвачите Велик, би могъл да послужи за сюжет на няколко трагедии в духа на „Макбет“. След като завзема властта чрез поддръжката на римляните и против волята на народа, той напразно се опитва да завоюва популярност. За трийсет и три години царуване, външно блестящо, враждебността към Ирод само нарастнала[3].Жесток и честолюбив, непрекъснато измъчван от страсти, Ирод е далеч от религиозните проблеми, които тогава вълнуват юдеите. Дворцовите интриги и жените, войните и строителството поглъщат цялото му внимание. По негово време страната отново получава автономия. Ирод я покрива с десетки крепости и издига в градовете множество здания в западен стил. Той с еднакво усърдие се занимава с построяването на театри, хиподруми, светилища в чест на покровителя си Август и с ремонта на Иерусалимския храм. Наистина последният е предмет на особените грижи на царя. В тщеславието си Ирод искал да затъмни древния Соломон. Той се гордеел с Храма, в който вложил огромни средства и който превръща в едно от чудесата на света. Но дори и с това не успял да завоюва доверието на поданиците си.

Бащата на Ирод е идумейски сановник, а майка му е от арабски произход, затова той няма законно право върху короната. Като всички узурпатори царят страда от болезнена мнителност и навсякъде му се привижда измяна. Хасмонеите, потомци на съборената от него династия, предизвикват най-големите опасения на Ирод; затова той използва всеки повод, за да се избави от тях.

Съдбовна роля в участта на царя изиграва обстоятелството, че жена му Мариамна (изглежда единственото същество, което той искрено обичал) била княгиня от хасмонейски род. В тази горда и смела красавица живеел духът на воините, борещи се за независимостта на страната. Тя не умеела да прикрива презрението към мъжа си, а майка ѝ Александра, която често се намесвала в живота им, предизвиквала тревога у бездруго подозрителния Ирод.Когато Александра, използвайки влиянието на египетската царица Клеопатра, успяла да извоюва за седемнадесетгодишния си син званието първосвещеник, тя неволно го тласнала към гибел. Ирод забелязал, че юношата започва да става любимец в Иерусалим, и не могъл да го понесе. През тридесет и пета година преди нашата ера по време на празненствата, през нощта, удавили брата на Мариамна пред очите на царя. Краят му бил представен като нещастен случай, но и сестрата, и майката прекрасно разбирали какво се е случило в действителност.

През тридесета година положението на Ирод е устойчиво като никога. След Актийската битка, която донася на Октавиан неограничена власт, юдейският цар получава надежден политически ориентир. Доверието и поддръжката на Август обезпечават непоклатимостта на неговия трон. Но колкото по-успешни са дипломатическите ходове на Ирод, толкова по-непоносим става животът в собствения му дом.

През двадесет и девета година семейната трагедия достига до катастрофалната точка. Ненавистта на Мариамна вече е толкова явна, че царят започва да подозира и нея в съучастие в заговор. И веднъж, подтикван от роднини, в изблик на ярост, Ирод осъжда на смърт онази, която му била по-скъпа от всичко. Послушните съдии бързо се съгласяват с волята на царя.

Мариамна вървяла към лобното място, без да проси милост, държала се с удивително достойнство. От страх за собствената си участ майка ѝ публично я обсипала с упреци. Всички свидетели на последните минути на царицата изтръпнали от тази сцена.Ирод трудно преживява съдбовния ден. Когато всичко свършило, той едва не загубил разсъдъка си. Преследвал го образът на убитата, той непрекъснато викал Мариамна по име, крещял да я доведат при него, напивал се до безчувственост, прекарвал нощите в оргии, организирал бесни конни надбягвания, но призраците не го оставяли. Здравето на царя било толкова разклатено, та изглеждало, че той е на прага на смъртта.

Но Ирод се оправил и с удвоена енергия продължил вакханалията от убийства. Той умъртвил Александра, убил мъжа на сестра си и много други близки и царедворци.

Ирод първоначално приел радушно синовете от Мариамна, Александър и Аристобул, пристигнали от Рим след дълго отсъствие, но скоро и те предизвикали неговото недоверие. Фалшиви писма, доноси, показания, изтръгнати от слугите чрез мъчения, – всичко било пуснато в ход в отвратителната игра, завършила с обесването на двамата князе в Самария.

Последните години от живота на Ирод са особено мрачни. Въпреки че партията на „иродианите“ виждала в него идеалния монарх, едва ли не Месия, той знаел, че омразата на народа непрекъснато нараства. В страната тези настроения се поддържали от фарисеите, които бойкотирали всяко начинание на царя. Много от тях били убити, защото предричали скорошния залез на престъпното управление.

Лесно можем да си представим колко силно се смутил седемдесетгодишният цар, когато научил, че някакви източни пратеници разпитват из града за „родилия се Цар Юдейски“. Кой е този пореден претендент за престола? Кои сили стоят зад него? За Ирод най-неприятното в известието било това, че той за пръв път чувал за този пореден заговор.След като се среща с чужденците, Ирод си изяснява, че най-вероятно става дума за Дете, Което смятат за бъдещ Месия. Царят неведнъж се натъквал на подобни посегателства над своята власт и разбирал, че в случая са необходими бързина и решителност. Той взел да разпитва свещениците къде се очаква раждането на Месия и когато му споменали за Витлеем, пратил там влъхвите, като ги помолил да му дадат подробни сведения за новопоявилия се Цар Юдейски. Ирод ни най-малко не се вълнувал от изпълнението на библейското пророчество. Размътеният старчески мозък кроял планове за нова разправа.

Витлеем е разположен недалеч от столицата. Когато чужденците пристигат в градчето, там вече отдавна знаят за тайнствения Младенец, роден в заслон за овце. Местните овчари – първите, които Го видели, – разказвали за необикновените знамения, довели ги в пещерата.

Дърводелецът Иосиф и Мария, родителите на Младенеца, били пришълци от Галилея; те се появили във Витлеем преди половин година, по време на преброяването във връзка с клетвата на Август[4].

Разказват, че когато Мария отишла с Младенеца в Иерусалим, за да изпълни очистителните обреди и посвещаването на първородния, на нейния Син предсказали велико бъдеще. Прозорливият старец Симеон, поемайки от ръцете на младата Майка Детето, благодарил на Бога и казал, че сега може да умре спокойно, защото е видял Спасението, което Бог „е приготвил за просвета на езичниците и за спасението на Израиля“. Праведникът благословил изумените родители и добавил, обръщайки се към Мария: „ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и като предмет на противоречия, – и на самата тебе меч ще прониже душата[5]„.За това пророчество чули много хора, които се намирали в храма. Онези, които очаквали „утехата Израилева“, го предавали от уста на уста. То, естествено, стигнало и до Витлеем. Ето защо влъхвите без усилие могли да намерят Иосиф и Мария. Влизайки в техния дом, те положили в краката на Детето даровете си и след като Му се поклонили, си заминали.

Ирод напразно чакал вести: маговете предпочели да се завърнат в родината си по друг път, заобикаляйки Иерусалим.

Като се убедил, че планът му се е провалил, царят решава отведнъж да приключи с предполагаемата опасност. Във Витлеем е изпратен отряд войници с нареждането да избият там всички младенци до две години.

Не се знае доколко тази заповед е изпълнена. Ирод безспорно я е издал в най-дълбока тайна. Дори Иосиф Флавий, описал тези времена, не споменава за Витлеемската трагедия. Впрочем, в неговите очи тя е твърде незначителна, в сравнение с неизброимите зверства на Ирод.

Независимо от случилото се, Онзи, Когото търсели убийците, е вече далеч от града. Скоро след отпътуването на влъхвите, галилейското семейство се скрива. Иосиф знае, че е най-разумно изобщо да напуснат пределите на Иродовите владения, и се насочва към Египет – един от най-близките центрове, където живеят разпръснати евреи.

Както виждаме, още от първите дни светът посреща Месията с ненавист и заплахи. Но това не е целият свят.

Онези, които вярват и чакат, които са чисти по сърце и изпълнени с надежди, посрещат Христа по друг начин. Витлеемските пастири, старецът Симеон и източните мъдреци признават в Него бъдещия Цар.През пролетта на същата година тежка болест приковава Ирод на легло. Продължават да го измъчват страхове, той час по час изслушва доносниците, няколко пъти променя завещанието си. Мисълта, че народът с нетърпение очаква краят му, непрекъснато преследва царя. Като научил, че някакви си младоци, подтикнати от равините, счупили в храма позлатения орел – емблемата на Рим, той заповядва незабавно да ги арестуват и да ги съдят с цялата строгост. Пренебрегвайки слабостта си, Ирод намира сили дори да присъства на процеса. Осъдили обвиняемите на смърт чрез изгаряне на клада, което предизвиква буря от недоволство в Иерусалим.

Завеждат умиращия цар в Иерихон, където се опитват да го лекуват с минерална вода. Имало момент, когато Ирод едва не се самоубил от болка; по чудо успяват да го спасят. Шумът и виковете на слугите достигат до най-големия царски син, който бил затворен, той решил, че баща му е умрял, и помолил пазачът да го освободи. Но пазачът съобщава за това на Ирод и в яростта си той веднага заповядва да умъртвят княза. А след пет дни смъртта настига и самия монарх.

Агонията му е ужасна, той сипе проклятия, бълнува за нови екзекуции. Разправят, че заповядал да прережат гърлата на група знатни заложници, за да може поне по този начин да лиши народа от радостта и да го накара да лее сълзи. Денят на смъртта на Ирод по-късно става национален празник за евреите.Царското семейство му направило пищно погребение. Облеченото в пурпур тяло носели на златна носилка. След него, съпроводени от гвардейците, вървели синовете му: Архелай, Антипа, Филип и останалите, родени от многобройните жени на Ирод. Но още не замлъкнали воплите на наетите оплаквачки, започнала борбата за власт между наследниците[6]. Според завещанието Иорданската област и Галилея се падали на Антипа, земите северно от тях – на Филип, а Иерусалимският трон, Юдея и Самария – на Архелай. Но за да се утвърди разделянето, трябвало да се отиде в Рим. Преди отпътуването на царското семейство в града избухнали безредици; народът искал да се накажат съучастниците в Иродовите престъпления. Архелай отхвърля всички петиции и заминава, след като поверява Иерусалим на римското командване, което жестоко се разправя с въстаниците. Въпреки това страната продължава да клокочи, а към императора се отправят делегати с молба напълно да се отстрани ненавистната династия.

Август одобрява завещанието на Ирод. Всеки от тримата му синове получава своя дял от наследството. Но Архелай, въпреки очакванията, се връща вкъщи без царска титла. Цезар му дал само званието „етнарх“, управител на народа, въпреки че обещава да го направи цар по-късно, ако той докаже лоялността си към сената.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Матей 2:1 сл. Относительно „звезды волхвов“ существуют следующие мнения: 1) это был сверхъестественный феномен, 2) комета, 3) так наз. „сверхновая“ звезда, о появлении которой сообщали в те годы китайские астрономы; 4) волхвы увидели вещий знак в сближении „царских“ планет Юпитера и Сатурна, которое имело место за 7 лет до н. э. Последняя гипотеза, впервые выдвинутая в XVII века астрономом И. Кеплером, до сих пор остается наиболее популярной. Некоторые экзегеты считают весь рассказ о волхвах аллегорией, призванной показать участие язычников в рождественских событиях. Но бесспорных аргументов у сторонников этого взгляда нет. В греческом тексте Евангелия волхвы названы магами (μάγοι). Таково было наименование жрецов иранского культа. При Ироде существовали частые контакты между Иудеей и Парфией, которая в ту эпоху владела Ираном. Смотри Флавий И., Арх. XVII, 2,1.

[2]. Смотри Тацит, История, V, 13; Светоний, Веспасиан, 4; Флавий, И., Иудейская война, VI, 5, 4.

[3]. Основные данные о жизни Ирода содержатся в кн.: Флавий, И., Арх. XIV-XVII и Иудейская война, кн. 1.

[4]. Лука 21:2. И. Флавий указывает на 6000 фарисеев, которые отказались присягать Августу в последние годы правления Ирода (Арх. XVII, 2, 3). Следовательно, в это время производилась какая-то перепись населения под контролем римлян. Ее и мог иметь в виду евангелиста Лука. Относительно способа переписи, указанного им, см. ниже. Лука говорит, что Рождество совпало с правлением Квириния в Сирии. Квириний был легатом Сирии в первые годы н. э.; однако надписи из Тиволи и Антиохии Писидийской свидетельствуют, что он контролировал Сирию также и за несколько лет до н. э. Ввиду отсутствия в древнем мире общего календаря точная дата Рождества не была известна. В VI веке монах Дионисий Малый сделал расчеты, согласно которым Рождество приходилось на 754 года от основания Рима. Эта дата и принята для установления „новой эры“. Однако дальнейшие исследования показали, что Дионисий ошибся на несколько лет. Согласно Матей 2:1; Лука 1:5 Иисус родился незадолго до смерти Ирода Великого. Между тем астрономические вычисления показали, что затмение луны, имевшее место перед смертью этого царя, произошло в марте 4 года до н. э. В Иоан 2:20 противники Иисуса говорят Ему, что Храм строился 46 лет. Начало же его перестройки относится к 20 года до н. э. Следовательно, эти слова могли быть сказаны не ранее 26-27 гг. н.э. Лук (3:23) говорит, что в это время Иисусу было „лет тридцать“, а император Тиберий правил уже 15 лет (3:1). Согласно восточному счету 15 год Тиберия падал на промежуток между осенью 27 года и осенью 28 года. По Луке 3:2 в 15 год Тиберия тетрархом Авилы, или Авилинеи, был Лисаний. Этого правителя Штраус и другие критики спутали с другим Лисанием, современником Ирода Великого. Лука же имеет в виду Лисания, правившего при Тиберии (смотри Флавий, И., Арх. XIX, 5, 1). Надпись, найденная Р. Пококком, свидетельствует, что он был тетрархом между 14 и 29 годами. Все эти косвенные данные приводят историков к выводу, что Иисус родился ок.7-6 г. до н.э.

[5]. Лука 2:22 сл. Слова „падение и восстание“ указывают на тех, кто примет или отвергнет Мессию. „Знамение пререкаемое“ означает чудо, явление, которое вызовет пререкания и споры.

[6]. Флавий, И., Арх. XVII, 7-13.

Изображения: Ирод Велики и книги за него

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4xm

Протоиерей Александър Мен

Пролог

През есента на шейсет и трета година преди нашата ера по пътищата на Палестина** се показват колони от римски войници. Зад тях със скърцане се точат обози, с грохот се придвижват тежки обсадни оръдия, сред облаци прах блестят ризниците на легионерите и се развяват бойните знамена.Армията се командва от четирийсет и три годишния пълководец Гней Помпей. Тайно мечтаейки за световно господство, той обича да се гизди с тога на международен арбитър и повтаря, че пристига в Сирия не за да завладее чужди земи, а като защитник на реда и освободител. По онова време той вече е достигнал зенита на славата и се радва на любовта на военните. Това, че Помпей се е разправил с пиратите – този бич за мореплавателите – и победоносно е завършил кампанията срещу Митридат Понтийски и Тигран Арменски, укрепва позициите му и в Рим, и отвъд неговите предели.

Помпей заварва Близкия изток в състояние на война, която се води между местните царчета и управниците. Затова той бърза да въдвори там мир, раздавайки титли и корони, а в същото време обявява цялото сирийско крайбрежие за Римска провинция.

Този момент съвпада с упорита борба за иерусалимския престол между двамата братя-претенденти – Аристовул и Хиркан. Те се обръщат към Помпей с молба да разреши спора. Но докато в Дамаск се водят преговори, Аристовул внезапно променя мнението си и се отказва от помощта на римляните. Като научава за това, разгневеният Помпей с бърз ход се насочва към Иерусалим…Палестина, или Страната Израил, по която сега вървят кохортите и където след сто години щеше да прозвучи гласът на Христос, е разположена на кръстопътя между Европа, Азия и Африка и това постоянно я превръща в ябълка на раздора. Векове наред много завоеватели посягат на територията ѝ, въпреки че тя никога не се е славела с особено плодородие или с природни богатства.

Тази малка ивица земя край бреговете на Иордан и Мъртво море включва в себе си всевъзможни оттенъци на климата и релефа. Не напразно я наричат край на контрастите. По върховете на израилските планини има вечни снегове; през зимата, дори на юг, често вали сняг, а през лятото тук-там горещината става почти тропическа. Палми и нарови дървета, смоковници и кипариси растат редом с лещаци и върбалак; зелените равнини се редуват с голи скалисти вериги.

В старо време най-цветуща е северната област – Галилея, разположена на запад от езерото Кинерет (Генисарет), което понякога наричали Генисаретско море. Сред местното население са живеели много другоплеменници и поради това я наричали „езическа Галилея“. На юг с нея граничи областта Самария. Някога заедно с Галилея тя е представлявала Северното Израилско царство, унищожено от асирийците през 722 година преди нашата ера. Завоевателите откарали в плен жителите на градовете, а на тяхно място преселили хора от Месопотамия и Сирия. Колонистите се смесили с израилтяните и приели тяхната вяра, но запазили и старите си обичаи. Юдеите отказвали да признаят тези самаряни за свои събратя, като ги смятали за полуезичници, а това водело до конфликти, за които се споменава и в Евангелията. Няколко стотин самаряни и днес живеят в Израил. Подобно на своите предци, те почитат свещената планина Гаризим, където някога се намирал техният храм.Южната част на страната, или по-точно Юдея***, е пълна противоположност на Севера. Неприветлива и безплодна, тя прилича на хълмиста пустиня с оазиси. Нейният суров, но здрав климат закалил юдеите и ги направил народ издръжлив, неизнежен.

Крайната спирка по пътя на римляните към Иерусалим, бил Иерихон, който още пазел красотата на благодатния Север; той се славел с целебни извори и палмови гори. Тъкмо там разположил лагера си Помпей и оттам довел войниците до стените на юдейската столица.

Иерусалим, преживял петнайсет века слава и падения, отдавна е легендарен град. Разположен на хълм, той представлява мощна крепост. Помпей, който разбира от обсадни маневри, е смутен от вида на стените. Ала разногласията, бушуващи вътре в самия град, му помагат. Аристовул се предава на милостта на римляните, а партията на брат му Хиркан им отваря вратите. Само онези, които не желаят да се примирят с присъствието на чужденците, се затварят в храмовата цитадела, готови да се бранят до смърт.Обсадата продължава цели три месеца, докато римляните с огромно усилие не разрушават една от кулите. Когато те нахлуват в храма, изумени виждат, че свещениците продължават да извършват богослужение. През цялото време, докато траела отчаяната отбрана, духовенството не напуска олтара и загива заедно със защитниците на светинята.

Помпей, ползвайки се от правото на победител, иска да разгледа прочутия храм, също и Дебир – Святая Святих, мястото, където можел да влиза, и то само веднъж в годината, единствено първосвещеникът.

Неудържимо любопитство тласка римлянина да престъпи забранения праг – та нали за юдейската религия се носели какви ли не фантастични слухове. Едни разправяли, че в Дебира се намира златно изображение на магарешка глава, други твърдели, че там е скрит човек, обречен на заколение. Какво наистина се крие там? Какви ли изненади не е поднесъл загадъчният Изток на хората от Запад!В напрегнатата тишина завесата се разтваря. И какво? Учудването на Помпей и офицерите му няма край. Те очакват да видят нещо необикновено, най-малкото някакъв образ – прекрасен или отблъскващ. Но там е пусто. Там живее Незримото…

Римляните напускат храма със странно чувство, примесено със суеверен страх, без да се допрат до нищо. Но те навярно биха се учудили още повече, ако бяха научили, че съдбата ги е срещнала лице в лице с религията, предназначена да стане люлка на учението, което ще завладее Изтока и Запада, беломраморна Елада и родния им Рим.

С какво се отличава тази религия от останалите?

На този въпрос може да се отговори само ако се почне отдалеч.

Още когато светлината на разума за първи път пламва в човека, той усеща реалността на някаква Висша Сила, обхващаща света. За първобитния ловец било естествено да я отъждествява с това, което ние сега наричаме природа. Ето защо навсякъде – и в облаците, и в звездите, в реките и в живите същества, хората търсели присъствието на Божественото.Първоначално, естествено, това води до грубо идолопоклонство, към обожествяване на отделни предмети и явления. По-късно в Индия, Гърция и Китай от култа към природата се ражда вярата, че видимият свят е единствената истинска реалност. Но такова виждане е в противоречие с общочовешкия духовен опит и не получава широко признание.

Напротив, с настъпването на религиозната и философската зрялост на културите, се затвърждава убеждението, че в основата си върховната Реалност се отличава от всичко лично и ограничено. Последна дума на дохристиянската мисъл става учението за Божественото, Чието съкровено, неизповедимо битие се намира отвъд зримото. Както и да Го наричат – Небе, Отец, Съдба, – никой смъртен не може да познае дълбочината Му. Тази идея не само че произтича от преживяванията на мистиците, но има и логическо основание. Наистина, какъв разум е в състояние да обхване Самата Безпределност?

Все пак в човека тайнственият порив към висините не угасва. Той през цялото време се стреми да преодолее дистанцията, която го отделя от Небето, да свърже живота си с друг свят. В резултат на това продължават да съществуват две тясно преплетени вери: вярата в Непостижимото и – в стихийните божества. Последните като че ли стояли по-близо до човека и с тях могло да се встъпи в пряк контакт. Смятало се, че има тайни магически способи и че с тяхна помощ хората са в състояние да влияят на демоните и духовете. Подобен утилитарен поглед остава господстващ в продължение на хиляди години.

Многобожието и магията напразно са се мъчили да запълнят пропастта, която разделя земята и небето.За първи път тази раздвоеност е премахната в библейското Откровение. То учи за Бога, „светия“, тоест несъизмеримия със сътвореното, и същевременно – за човека като Негов „образ и подобие“. Тайнственото родство на безконечния Дух с духа, имащ край, прави възможен, според Библията, Завета между тях.

Заветът, или Съюзът, е пътят към единение на човека не с боговете, а тъкмо с висшето Начало, пребъдващо над Вселената.

Забележете, че религията на Завета се изповядва от народ, който не е създал могъща цивилизация, не се откроява в политическо отношение и само за кратко време достига национална независимост. Но той съумява да пренесе верността си към Бога през дългите столетия на своята мъчително трудна история.

Прадедите на този народ от незапомнени времена са бродели между Сирия и Египет. Преданието пази спомена за племенния еврейски вожд Авраам (около 1900 година преди нашата ера), с чието име е свързано началото на старозаветната религия. Първата ѝ заповед показва важността на човешките постъпки пред лицето на Небето. „Аз съм Бог Всемогъщи; ходи пред Мене и бъди непорочен“. На Авраам било обещано, че чрез неговите потомци „ще бъдат благословени всички земни племена“, въпреки че си остава тайна какво ще означава това благословение[1].През ХVII век преди нашата ера евреите, гонени от глада, се преселват на изток от нилската делта, където постепенно попадат под деспотичната власт на фараоните. Вярата на Авраам е почти забравена.

Около 1230 година група еврейски родове, носещи името „Израилеви синове“, или просто Израил, е обединена от Моисей – техния велик пророк и законодател. Той връща народа към „Бога на отците“, към „Бога Авраамов, Исааков и Яковов“ и извежда съплеменниците си от „дома на робството“. За спомен от „изхода“ и освобождението от Моисей, е установен празникът Пасха.

Скрити в Синайската пустиня, израилтяните известно време живеят в околностите на свещената планина Синай и оазиса Кадеш, където пророкът тържествено провъзгласява основите на религията на Завета.

Моисей заповядва на народа да почита само единия Бог, Владиката и Създателя на света, Който е Яхве, Съществуващият, Онзи, Който владее битието, и Сам Той стои над всичко сетивно[2]. Пророкът забранява да се покланят на каквито и да е природни богове и дори да правят изображения на Самия Яхве. Знак за Неговото присъствие сред верните е само ковчегът, голям сандък, украсен с фигури на крилати същества – керуби[3]. Полагали го на дълги върлини и по време на битка го носели пред войниците.

Моисей учи, че по волята на Съществуващия, Израил трябва да стане Негово избрано оръдие, „народ свет и царство от свещеници“, общност от хора, предназначена да служи на Бога истинен.Култът на номадите-израилтяни е освободен от обилни церемонии, присъщи на всички древни религии[4]. Учението на пророка накратко е изразено в Декалога – десетте заповеди, които били изписани върху две каменни плочи. Същността им се свежда до вярност към Господа – Избавител, а също и до основни нравствени норми: почитай майка си и баща си, не убивай, не кради, не прелюбодействай, не клевети, не завиждай. От култовите обичаи Декалогът споменава само един – законът за съботния ден, посветен на Бога.

Освен Десетте заповеди, към същото време навярно се отнася и молитвата-вероизповедание, която започва с думите: „Слушай, Израилю: Яхве е Бог наш, Яхве е един. Възлюби Яхве, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили[5]!“

Величествената простота на Моисеевата вяра и нейните заповеди, които и днес е все така трудно да се следват, бележат коренен поврат в религиозното съзнание. Не е чудно, че Моисей е трябвало да преживее трагедията на неразбран пророк.

Библията разказва с какво усилие довчерашните роби са възприемали уроците на своя учител, как са въставали против него, колко силна е била властта на привичните суеверия. Но пророкът не отстъпва дори и тогава, когато му се струва, че делото е провалено. И усилията му не са напразни. Религията на Завета става онзи солиден корен, от който израстват духовната издръжливост и единството на народа.Още по времето на Моисей израилтяните започват да проникват в Ханаан, както тогава наричали Палестина, а след смъртта му повечето от тях преминават отвъд реката Иордан и завладяват страната. Сбъдва се мечтата на много поколения: да живеят на „земята Авраамова“.

Юдейското племе се заселва в района на хълмистия Юг, а останалите колена – на Север. Но скоро става така, че децата на пустинята изпадат в положението на победители, които са принудени да се подчинят на културата на победените. По това време ханаанската цивилизация, близка до финикийската, е високо развита. Въпреки това ханаанските култове продължават да пазят древния си фанатичен характер. В тях се практикуват и човешки жертвоприношения, и ритуални убийства на деца, и храмова проституция. При ханаанците празниците, свързани с плодородието, се съпровождали с чувствени обреди и оргии.

Под въздействието на народа, сред който трябвало да живее, Израил бързо започва да губи духовната си самобитност. Почитането на Ваал и други земеделски богове на Ханаан незабелязано навлиза в бита на еврейските селяни. Както се казва в Библията: „Израилевите синове се отклониха от Яхве, Бога свой“.Около 1100-та година на ханаанския бряг слизат воини, дошли от Егейските острови. Това били филистимците, хора, които вече владеели тайната на топенето на желязото. Те бързо наложили властта си над страната и от тях впоследствие тя получила гръцкото си название – Палестина. Израилтяните и ханаанците, които имали само бронзово оръжие, не могли да се съпротивляват на завоевателите.

Минава почти половин век преди игото на чуждоземците да се възприеме като небесно наказание заради отстъпничеството. И тогава се появяват проповедници, които призовават народа да се върне към вярата на бащите. Те събуждат народните сили и възглавяват въстанието против филистимците.

Войната продължава дълго и завършва с победа. Вследствие на това се образува независимото еврейско царство. Около 1000-та година, при цар Давид, то обединява няколко родствени племена и простира границите си „от Нил до Ефрат“. Давид превръща ханаанската крепост Иерусалим в религиозна и политическа столица, където по негово нареждане пренасят ковчега. Пророк Натан предсказва на царя, че предаността му към вярата ще бъде възнаградена: един от Давидовите потомци ще стане основоположник на вечното царство[6].Според Източния обичай, когато провъзгласявали някого за монарх, свещеникът изливал върху главата му съсъд с елей. Смятали елея – зехтина за символ на издръжливост. Обредът „помазване“ напомнял за това, че властта се дава от Бога, Чийто Дух от този момент нататък ще пребивава в Избраника. Затова всеки властелин на Израил (а понякога и пророк) се наричал Помазаник, Месия, или по гръцки Христос. Но с течение на времето започват да отнасят тази титла само към Великия Цар на бъдещето.

За израилтяните обещанието за Месията се слива с общата надежда за сбъдването на неведомите Господни замисли. Тази надежда отдавна била характерна черта на Стария Завет. Тя се заражда още в дните на Авраам; след това въжделена цел става Обетованата земя, пътя към която посочва Моисей, и накрая пророчеството на Натан дава нова насока на народните копнежи.

Но не бива да се мисли, че духовният живот на Израил по онова време си остава неопетнен. Във всяка глава от Библията има драматични страници, които разказват за борби и съблазни, за падения и отстъпничество. Малодушие и страсти, влечение към чужди култове и сметките на политиците неведнъж са разколебавали вярата.

След Давид контактите с Финикия и Египет отново засилват влиянието на езичеството. Въпреки че в Храма, който построява цар Соломон, нямало изображение на Бога (спазвал се Моисеевият закон), край него се настаняват капища на друговерци. Когато през 922 година царството се разпада на Северно и Южно, Израил и Юдея, заплахата от идолопоклонничество става още по-реална. Навсякъде се издигат олтари и свещени горички на Вааловци и Астарта, изглеждало, че още крачка и езичеството ще се признае за втора официална религия на Израил.Духовната криза се съпътства от социална. Самодържавието на монарсите, които все повече разширяват привилегиите си, нарастването на имущественото неравенство, безправието и разорението на селяните, огромните данъци, проникването в страната на финикийския разкош – всичко това не могло да не тревожи хората, които вярвали в мисията на Израил и се ужасявали от неговия упадък. Погледите им били обърнати към идеалите на Синай, към чистата вяра на патриархалното минало.

Тъкмо от средата на тези опозиционери произлизат пророците, Божиите посланици, които призовават народа да се събуди от съня.

Обикновено те проповядват в храма. Без да имат за цел да създават нова религия, пророците искат да възродят и да очистят онази, която е наследена от Моисееви времена[7]. Те се отказват в името на криворазбран патриотизъм да ласкаят тълпата и, без да се колебаят, започват преоценка на целия ред на народния живот.Дейността на пророците съвпада с онази епоха, когато повечето цивилизовани страни навлизат в периода на религиозните революции. Това бил исторически обрат, който може да се сравни само с появата на християнството. Старият светоглед, поставящ в центъра ритуала, заклинанието, магията, започва да се колебае. Навсякъде, от Китай до Италия, се появяват световни учители, които се опитват да намерят нови отговори на острите въпроси на живота и вярата. Авторите на Упанишадите, Буда, Махавира, Лао Цзъ, Конфуций, Заратустра и гръцките философи – те именно оформят духовно света, в който идва Иисус Назаретеца. Те са Негови предтечи, но в тесния смисъл на думата така могат да се нарекат само израилските пророци.

Много неща ги свързват с великите мъдреци на Изтока и Запада. Подобно на индийските отшелници, те знаят, че Бог като абсолютен източник на битието превъзхожда всичко земно; подобно на персийския реформатор Заратустра, те вярват в Него като в съвършена Светлина и Добро; подобно на Хераклит те виждат в Него динамична, „огнена“ сила; подобно на Анаксагор и Платон, говорят за Него като за Вселенски разум, или Премъдрост. Но в същото време пророците са далеч от това да смятат, като Буда, този живот за зло, за тягостен мираж; за разлика от метафизиците на Елада те не учат, че Творецът и светът са неразделно цяло.

Те знаят, че Бог, колкото и да е велик, е свързан с творението Си чрез връзките на любовта, че човекът е Негов избраник, комуто Той се открива.

Най-непостижимото у пророците е тайната на тяхното вдъхновение. Те не изграждат хипотези, не създават умозрителни системи, Бог непосредствено чрез тях известява волята Си. Речта на пророците обикновено започва с думите: „Тъй говори Яхве“. Духът Господен ги завладява с покоряваща сила и хората се вслушват в гласа им като в глас от Небето. Това чудо смайва и самите пророци. Понякога дори им е трудно да проумеят всичко, което им се открива.Пророците ясно съзнават, че са оръдия, глашатаи, пратеници на Всевишния. Но в същото време те не приличат на езическите ясновидци, като питиите, които вещаят, изпаднали в транс. В опита на библейските прорицатели просветленият човешки дух застава пред Съществуващия, откриващ му се като Личност. Бог говори със света и очаква от него отговор. По такъв начин в пророците се осъществява единението на сътвореното с Твореца, осъществява се онзи Завет, върху който се гради вярата на Израил.

Пророците не само преживяват дълбинно срещата с Бога, но виждат Неговата ръка в живота на народите. Това е откровение, уникално сред другите религии.

„Вечният закон, който гърците виждат в стройното развитие и движението на материята – пише английският мислител Кристофър Даусън, – за юдеите се е осъществявал в превратностите на човешката история. По времето, когато философите на Индия и Гърция размишляват за илюзорността или вечността на космическите процеси, пророците на Израил утвърждават нравствената цел на историята и обясняват преходните събития на своето време в тяхното отношение към божествената воля[8]„.

Наблюдавайки неизменния ритъм на природата – изгреви и залези, смяната на годишните времена и движението на планетите, повечето древни философи стигат до мисълта за цикличния характер на битието. Всичко, смятали те, се върти в кръг, всичко, случило се веднъж, пак се повтаря, и нищо не може да бъде основно изменено. Като се раждат, като умират, като отново се създават, и Вселената, и човекът са обречени на вечен кръговрат.В противовес на този възглед Библията учи за творението, устремено нагоре, към съвършенство. И въпреки че редом с доброто се умножават и злите сили, в крайна сметка те ще бъдат победени и за света ще се открие свободен път към Божието Царство. С други думи, пророците са първите, които предусещат посоката и смисъла на историята.

Благодарение на пророците учението на Моисей придобива черти на световна религия****. По думите на Паскал, единствен израз на библейската вяра „трябва да бъде любовта към Бога, и Бог осъжда всичко останало[9]„. Тази любов изисква не толкова църковни церемонии, колкото човечност, доброта и правда. Тъкмо затова в проповедите на пророците такова голямо място заема идеята за социална справедливост.

Израилските учители, колкото и да се различават по своя характер, темперамент и обществено положение, всички те са обединени от безкомпромисното си отношение към отстъпниците, тираните и лицемерите, надяващи се да „умилостивят“ Твореца с дарове и жертви.

Ето пламенният Илия (около 850 година преди нашата ера), защитникът на преследваните и онеправданите, който, без да се колебае, хвърля упрек в лицето на царя.

Ето пастирът Амос (около 770 година), човек от народа, който не желае дори да се нарече пророк; но не може да мълчи, когато Господ му нарежда да тръгне по градовете и да възвестява Съдния ден. Нека израилтяните не се надяват на избраничеството си. За него ще са достойни само онези, които следват закона на Божията правда.

Вие, синове Израилеви,
не сте ли за Мене като синове етиопски? – казва Яхве*****.
Нали Аз изведох Израиля из земята Египетска и филистимци
– из Крит и сирийци – из Кир[10]?

Ето левитът Осия (около 750 година), оплакващ духовното израждане на Северното царство. Той провъзгласява, че любовта между хората е по-скъпа за Бога от всички пищни ритуали. „Милост искам, а не жертва“, казва Господ чрез пророка[11].

Ето Исаия (около 730 година), иерусалимец от знатен род, влиятелен съветник на царя. Не може да го излъже показният блясък на двора, не го радват тълпите в двора на Дома Господен. Никакви кадения и молитви не са в състояние да заменят сърдечната чистота и справедливите постъпки.

За какво Ми са многото ваши жертви? – казва Яхве…
Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви го иска?
Стига сте тъпкали дворите Ми,
и не принасяйте вече суетни дарове.
Махнете от очите Ми злите си деяния,
престанете да правите зло,
научете се да правите добро,
Търсете правда, възпирайте насилниците,
защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица[12].Често наричат пророците социални утописти. Но в действителност те не предлагат никакви политически реформи. Ако Платон разработва проект на управлението с общо имущество и контрол на правителството над всички сфери на живота, а философът Ямбул мечтае за Града на Слънцето, където всички ще бъдат равни, то пророците поставят на първо място вярата и нравствените задачи на човека. Те знаят, че само външни промени не са достатъчни, че хармонията в света е възможна само в резултат на хармонията между волята Божия и волята на хората.

Но тъкмо затова пророците нямат намерение да се примиряват с язвите на обществото. Техният пламенен протест е продиктуван от вярата във високото предназначение на човека. Те говорят за „Деня Господен“, когато ще свърши царството на злото между хората. Пред духовния взор на Исаия преминава явяването на Помазаника, чрез Когото Съществуващият ще установи Царството Си. Тогава всички народи ще познаят вечната правда, ще отхвърлят идолите и престъпните дела. Бог „ще изтрие всяка сълза“ и на земята отново ще е бъде върнат Едем[13]. Пророк Иеремия (около 630 година) свързва края на стария свят с Новия Завет, който вече няма да бъде написан на каменни скрижали, а в душите на хората[14].

Есхатологическите надежди на пророците изострят в тях чувството на отговорност пред собствения народ. Нему е дадено откровение и тъкмо затова греховете му са двойно по-тежки. Нему е възложена мисия да доведе човечеството при Бога, но ако избраниците излязат недостойни, небесният покров ще ги напусне. От далечни страни ще дойдат езичници, за да разрушат Израилското и Юдейското царство.Страшните предсказания скоро се сбъдват. През 772 година Северното еврейско царство е изтрито от лицето на земята от Асирия, а през 586 година халдейският цар Навуходоносор II завзема с щурм Иерусалим, изгаря храма и откарва основната част от юдеите във Вавилон.

Изглеждало, че такава катастрофа може да доведе до пълното изчезване на Израил и неговата религия. Но това не се случва. Закваската на пророците е толкова силна, че дори и далеч от родината юдеите продължават да се смятат за Божи народ. Изпитанието засилва у тях чувството на покаяние и оттогава езическите съблазни вече не ги привличат както преди. Пророците, които живеят сред изгнаниците – Иезекиил (около 580 година) и Исаия Втори (около 550 година), продължават делото на предшествениците си[15]. Те проповядват в молитвените домове, беседват, пишат книги. Под тяхно влияние юдейството постепенно се превръща в сплотена Община – Църквата на Стария Завет.

След половин век „пленът по реките Вавилонски“ свършва. Персите завладяват Халдея. През 538 година цар Кир, основателят на най-голямата държава на Изтока, разрешава на всички преселени във Вавилон чужденци да се върнат в родината си. Въодушевени от думите на проповедниците, много юдеи се насочват към земята на отците. Но смелите мечти на ентусиастите, смятащи че дните на Месията веднага ще настъпят, се разбиват в отблъскващата действителност. Вместо предишния Израил е образувано малко княжество, подчинено на Персия, което включва само Иерусалим с околностите. Крепостта на Давид лежи в развалини, новопристигналите живеят в недоимък.Минало е времето на пророците; сега трябвало да се научат да живеят по техните завети, но никой нямал нито сили, нито енергия, нито вяра в бъдещето. Когато около 400 година от Вавилон пристига свещеникът Езра (Ездра), той намира криво-ляво изграден храм и хора в състояние на пълна апатия.

Ездра донася със себе си пълния текст на Закона Божи, наречен Тора, или Моисеево Петокнижие. Тората произлиза от Десетте заповеди и с вековете се допълва. Свещениците записват устните предания и уставите от Моисеево време, внасят в книгата и богослужебни правила. От този момент нататък е предстои да служи за религиозен, нравствен и граждански кодекс на Израил.

Понеже се опасяват от влиянието на езическите съседи, Ездра и неговите последователи – книжниците се стремят да отделят юдеите от целия свят. Задължителното спазване на съботата, забраните да се ядат определени храни и други обичаи преследват една цел – опазването на Общината.

На пръв поглед се създава впечатление, че законниците са погребали наследството на пророците под куп дребнави наредби. Но както се доказва с времето, техните строги мерки за изолация били оправдани. Тъкмо благодарение на здравата им броня библейската религия излиза невредима от онази битка, която се разиграва в Палестина по време на гръцкия цар Антиох Епифан[16].Гърция по това време отдавна не е вече остров на демокрацията. Погубват я партийната борба, войните и разприте. Навсякъде народът се стреми към силно централизирано правителство. Ето защо, когато през IV век преди нашата ера Александър Македонски се провъзгласява за монарх, той само довежда до логичен край процеса, започнал сто години преди него.

За да придаде на царската власт висш авторитет, Александър се причислява към сонма на боговете. Така постъпват и неговите наследници. Сред тях е и Антиох Епифан (175-163). Този цар наистина се смята за свръхчовек и иска да сплоти подвластните му народи, насаждайки им общата цивилизация на елинизма, нейния стил, вкусове, религия. Инициативата на Антиох никъде не среща препятствия и само вярата на Израил става камъкът, в който той се препъва. Първоначално обикновеното духовенство, книжниците и народът му оказват само пасивна съпротива, но когато царят осквернява храма, издигайки там жертвеник на Зевс и започва чрез терор да въвежда многобожието, срещу него избухва въстание. То бързо прераства в освободителна война, оглавявана от Юда Макавей, пълководец от Хасмонейския род.

В годините на борба отново прозвучава пророческото слово. Незнайният пророк, скрит под името Даниил, пише книга, в която заклеймява тиранията и религиозните преследвания. Авторът изобразява големите държави като алчни зверове и предсказва, че ще настъпи часът, когато от небето ще дойде Избавителят и ще сложи край на империите-хищници. За разлика от чудовищата, олицетворяващи царството на този свят, Месията, според Даниил, ще прилича на човек, на Син Човешки[17]. Този контраст показва, че света го очаква коренна промяна.Въодушевлението прави чудеса. Макавей нанася на армията на Антиох редица значителни удари, освобождава Иерусалим от враговете и изхвърля от храма „мерзостта“, както юдеите наричали езическия олтар. А когато Макавей загива в боя, братята му продължават неговото дело. През сто и четиридесета година Симон Хасмоней е коронован и става цар-първосвещеник. Израил постига независимост и си възвръща границите от времето на Соломон.

Укрепват и общините извън границите на страната. Тези „разпръснати църкви“ служат като свързващо звено между Юдея и останалия свят. Чрез техните усилия Библията за пръв път е преведена на гръцки език. Около Рождество Христово от четири милиона юдеи почти три милиона живеят в чужди земи. По-късно съществуването на техни огнища, пръснати навсякъде, ще бъде от голяма полза за апостолите на християнството.

Но хасмонейската династия не оправдава очакванията на народа. Новите царе скоро се превръщат в обикновени деспоти, нежелаещи да се съобразяват със Закона Божи. Произволът на властите предизвиква отчуждението на ревностните вярващи към царския дом. Освен това за законни монарси по традиция се смятат само потомците на Давид. Ето защо Хасмонеите просто били търпени като временни управници.

Душа на опозицията на двора става група благочестиви мъже, които били наречени „отцепилите се“, или фарисеи. Първоначално те правят опит да съборят династията, но през осемдесет и осма година бунтът им е безмилостно потушен. Стотици фарисеи са разпънати на кръст от цар Александър Яней.След смъртта на Яней положението на фарисеите се стабилизира. Но постепенно те се отказват от политиката и изцяло се посвещават на религиозна дейност. Много от фарисеите стават тълкуватели на Закона и учители, равини. В училищата и синагогите те вършат трудна, но необходима дейност: укрепват у хората основите на вярата и нравствеността. Непоколебима преданост към Бога, здрави семейни устои, хуманност, любов към свободата и справедливостта – всичко това се насажда у хората от най-добрите представители на фарисейството, между които особено се откроява кроткият мъдрец Хилел, пристигнал в Иерусалим около четиридесета година преди нашата ера. Според него същността на Закона се заключава в златното правило: не прави на другите онова, което не искаш да сторят на тебе[18], а всичко останало Хилел смята само за „коментар“.

В законничеството има и друго направление. Негов вожд става съперникът на Хилел – Шамай. Ако първият на драго сърце приобщава другоплеменниците към вярата, то вторият презрително ги пропъжда. Шамай придава огромно значение на така нареченото „предание на старците“. Учениците му умножават броя на обредните наредби и често излагат на показ благочестието си.

Фарисеите се ползват с голямо уважение сред народа. Затова пък садукеите – свещеническата аристокрация, свързана с двора – се отнася към тях враждебно и не споделя възгледите им. За разлика от фарисеите, садукеите смятат, че за човека всичко свършва със смъртта. Те признават само Петокнижието, а на написаното от пророците гледат като на нещо второстепенно[19]. Тези богати и надменни хора не вярват много на предсказанията за Месията и се ориентират само към земната политика.Около сто и шейсета година успоредно с фарисейското братство в Палестина възниква полумонашески орден „Синове на светлината“, или на есеите[20]. Като не желаят да имат нищо общо с греховния свят, есеите избират уединения живот в пустинята. Около сто и четиридесета година техният глава, когото наричали Учителят на Праведността, основава край брега на Мъртво море, в Кумран, колония. Там, далеч от суетата, есеите заедно се трудят, прекарвайки свободното време край ритуални трапези, в молитви и в четене на Библията. В техните общини, които общо наброяват четири хиляди души (доста голямо число за една малка страна), се стичат всевъзможни мечтатели, а също и разочаровани и уморени от живота хора. Повечето есеи спазват безбрачието, макар и някои да запазват семейния начин на живот.

Уверени в скорошното явяване на Христос, „Синовете на светлината“ се подготвят достойно да посрещнат Неговото идване. Те не се съмняват, че в Съдния ден гибел очаква всички, освен тях.

Гневните изблици на сектантите спрямо Хасмонейския дом водят до гонения срещу Учителя на Праведността. Почитателите му казвали, че като наказание за това върху монархията ще се стовари сурово възмездие.

Предсказанието на есеите се изпълнило половин век след смъртта на техния вожд. През шейсет и трета година войските на Помпей завземат Палестина. Той я присъединява към империята и оставя на Хиркан II само сянката на върховната власт. През четиридесета година Римският сенат дава титлата Юдейски цар на идумейския началник Ирод, който след тригодишна гражданска война се възкачва на Давидовия престол.През това време евреите от диаспората продължават активно да усвояват елементи от гръцката култура. Най-образованите сред тях се стремят да съгласуват античната философия с Библията. В тази насока особено много прави Филон Александрийски, съвременник на Ирод. Той учи за божествената Сила, която след мъдреците на Елада нарича Логос – Слово.

Тайната на Божеството, казва Филон, е необятна и неизразима, но когато То проявява Своето могъщество и благост, тогава действа чрез Словото. Със Словото Съществуващият твори и поддържа Вселената, в него Той се открива на смъртните. Филоновата идея за Логоса като посредник между Твореца и космоса впоследствие спомага да се излага Евангелието на езика на философите[21].

Сближаването на юдеите с елинистичния свят довежда до това, че много езичници започват да проявяват интерес към религията им. Отричането на идолопоклонничеството, здравата нравственост, живото религиозно чувство на юдеите им донася първите новообърнати. Започват най-сетне да се сбъдват думите на пророка за народите, които ще дойдат при Бога на истината, на доброто и на справедливостта. Тук-там думата „юдеин“ започва да придобива вероизповедно значение.

През втори и особено през първи век преди нашата ера в различни краища на Римската империя се появяват множество прозелити, хора приели юдаизма. Някои от тях се обръщат под влияние на книгите, написани от името на гръцката ясновидка Сивила. Това име е псевдоним, който използват юдейските мисионери в Египет. Те предричат на света гибел, защото е станал подвластен на истукани и деспоти. От уста на уста се предава вестта за това, че от Юдея ще излезе Някой, предназначен да стане властелин на народите.

Ала в действителност световното господство все повече се съсредоточава в ръцете на римляните.

Превръщането на Рим в империя започва още около 200-та година преди нашата ера след победите му над главния конкурент – Картаген. Но в същото време военната мощ се оказва пагубна за Италианския републикански строй. Прекалено много земи се налагало да се държат в подчинение, прекалено влиятелна станала армията, за да могат демократичните елементи на управление да се запазят. С обещания, принуди, подкупи диктаторите незабелязано свеждат до нула повечето политически свободи. Републиката е задушена и Рим с пълна пара тръгва към еднолична тирания.След гражданските войни и кървавия терор през трийсетте години преди нашата ера племенникът на Юлий Цезар Октавиан Август доста лесно установява самодържавен ред. По думите на Тацит, Август, „наричайки се консул и привидно доволен от трибунската власт, за да защитава правата на народа, отначало покорява с щедростите си воините, с раздаването на хляб – тълпата, и всички заедно – със сладостните блага на света, а после, набирайки постепенно сила, започва да заменя сената, магистратите и законите със самия себе си[22].“

Още Юлий Цезар забранява всички съюзи и организации, дори и най-безобидните, а режимът на Август превръща постоянния надзор над гражданите в принцип. Преструвайки се на демократ, Октавиан внимателно следи за всяко възможно огнище на недоволство. На тази цел служила добре разклонена шпионска мрежа.

Много хора предполагат, че абсолютизмът е напълно умерена цена за спокойствието, стабилността и продължителния мир между народите. Наричали „Августов век“ най-хубавия период на Рим, златния век на неговата култура. По времето на Август Капитолият горделиво се извисява над света, внушавайки почит и страх. Римският орел разперва криле от Атлантика до Близкия изток и от Британия до африканските брегове. Градът върху седемте хълма се превръща в център, накъдето „водят всички пътища“.Блестящата военна техника, организацията и дисциплината извоювали за римляните положение на господари на Средиземноморието. Правителствените чиновници извозват от покорените страни несметни богатства. Те текат към Рим от всички краища: от Нумидия – роби, слонова кост и зверове за цирка, от Гърция – мрамор, от Египет – хляб; стъкло и пурпур от Финикия. Търговските кервани доставят килими, тъкани и скъпоценности от Вавилон, Арабия, Индия и дори Китай. Столицата е наново застроена. Разправяло се, че Цезар я приел тухлена, а я оставил мраморна.

Превъзходни магистрали съединяват Рим с околностите; оживяват се търговията и контактите между провинциите. Юридическото равенство между всички, които са станали „римски граждани“, спомага за сближаването на народите от Изток и Запад. Изглеждало, че мечтата на философите-стоици за единна държава, където всеки човек да е гражданин на Вселената, е на път да се осъществи.

Не е чудно, че придворните поети превъзнасяли Август и не пестели панегириците. Лично цезарят поощрява ласкателите и с всички средства поддържа авторитета си. Тъкмо затова, тихомълком, започвайки от източните провинции, постепенно се създава култ към императора. Скоро по цялата държава вече действат храмове на Август; пеят му славословия, провъзгласяват го за „баща на отечеството“, „сотер“ – спасител на нацията.

Зрелището на надигащата се империя с човекобог начело, поразява съвременниците. Започнали вече да говорят за „нерушимо царство“, установено за векове. Но покорените народи не искали да се примирят с тази перспектива. Към края на управлението на Август в много провинции, където на Рим гледали като на поробител, започват вълнения. Юдеите вярвали, че този апокалиптичен Звяр ще падне от меча на Месията.

Завоеванията не избавят Рим от тежките вътрешни конфликти.

Земята и финансите все повече се съсредоточават в ръцете на олигархията. Разорените италиански селяни на тълпи отиват в Рим, където се изхранват със случайни печалби и правителствени подаяния. Дългите войни направо заливат столицата с роби (те били около милион). Робите много пъти вдигат въстание, опитвайки се да се върнат в родните земи, но тези опити неизменно завършват с разправа. Така, след разгрома на гладиаторите на Спартак, шест хиляди непокорни са разпънати на кръст по пътя от Капуа до Рим.Не по-малко дълбока е и духовната криза. У много хора старите вярвания и митовете започват да предизвикват насмешка. Религията губела значението си, превръщайки се в съставна част от обществените задължения. Още Цицерон казва, че официалният култ е необходим само за да се запазва редът сред масите.

Намерили се и хора, които били готови да стигнат още по-далеч. Поетът Лукреций вижда в религията просто вредно заблуждение. В своята книга „За естеството на нещата“ той възкресява материализма на старите гръцки философи Демокрит и Епикур. Според тяхната доктрина Вселената не е нищо друго освен случайно образувание, породено от движението на атомите. Рано или късно я очаква гибел. Лукреций вече виждал навсякъде симптоми на световната есен, предвещаваща края и разпадането на света. Подобни идеи широко се разпространяват не само на Запад, но също и в Индия, и в Китай.

Но самата природа на човешкия дух не му позволява твърде лесно да се примири с безсмислицата. Дори след като вече в нищо не вярвали, хората не искали да признаят, че животът е случаен изблик на материята, след което настъпва мрак.

Ето защо, след като опознават религиите на Изтока, римляните жадно се обръщат към тях. Започва се истинско завладяване на Запада от чуждоземни култове. На египетската Изида се молят от Британия до Балканите, в Рим се издигат юдейски синагоги, храмове на фригийската богиня-майка Кибела, на персийския бог Митра. Уличните проповедници възвестяват истини, донесени от бреговете на Ганг, от Парта и Средна Азия. Възраждат се гръцките мистерии, които обещават на участниците безсмъртие и познание на висши светове. Окултните учения, астрологията, магията и врачуването намират последователи сред всички класи на обществото. Стремежът към необяснимото предизвиква засилване на суеверията и шарлатанството.

Виждайки всичко това, скептично настроените хора били готови изобщо да се откажат от надеждата да разгадаят смисъла на живота. Според тях на въпроса: „Що е истина?“, нямало отговор. С една дума, бъркотията в умовете била пълна. Мистичните търсения и бездуховността, жаждата за чистота и нравственото разложение могли да се срещнат в едно семейство. Често бащата се затварял в стоическо презрение към суетата на света, майката ходела на нощни сектантски сбирки, а синът измислял нови видове удоволствия и силни усещания.Човекът бил на кръстопът и от всички страни се чували призивни гласове: бъди равнодушен към тъгите и радостите на живота, потопи се в спокойното съзерцание – казвали будистите и стоиците; живей в хармония с природата, както всички същества – учели циниците и епикурейците; щастието е в знанието и размишленията – възразявали им философите-естествоизпитатели; очиствай се с тайни обреди и ще постигнеш безсмъртие – убеждавали наставниците на мистериите; пази верността си към единия Бог и спазвай законите Му – възвестява религията на Израил; а римският орел, дебнейки жертвата, кръжал високо над този водовъртеж на духа, където, сякаш в първозданния хаос, се смесвали противо- борстващите начала.

От време на време оживява надеждата, че ще се появи онзи, който ще изведе света от лабиринта. Поетът Вергилий предсказва раждането на Младенец, с когото ще започне новата Сатурнова ера. Будистите очакват Буда Майтрей, индуистите – поредното превъплъщение на бог Вишну, персите – Спасителя-Саошиант, юдеите – Месията…

В Палестина с всяка година се сгъстявала атмосферата на мистичните надежди. Надявали се, че всеки миг от небето ще се появи пророк Илия и ще извърши помазване над Божия Пратеник. Много хора мислели, че Той ще бъде велик воин, който ще срази езическите царства. Други пък вярвали в крайната победа на доброто над злото, на светлината над мрака, на безсмъртието над смъртта, вярвали, че „Бог ще посети Своя народ[23]„.Накрая, когато всичко вече изглежда изпитано и изчерпано, над тъмния хоризонт на историята лумва утринната зора. В двадесетата година от управлението на Август, в малкото селище Назарет галилейската Девица чува вест: „Ти ще родиш Син и ще го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния. И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки, и Царството Му не ще има край“.

______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Навсякъде при предаване на имената се спазва формата им според Библейския речник (Издателство Нов Човек, 1994) и съвременния български правопис. Съкращенията на библейските книги са според синодалното издание на Библията. Бел. прев.

***Римляните наричат Юдея цялата Палестина. Бел. авт.

****Тоест универсална религия, в противоположност на старите чисто национални култове. Бел. авт.

*****В българското синодално издание навсякъде „Яхве“ е преведено с „Господ“. Бел прев.

[1]. Бытие 17:1; 12:3.

[2]. Начиная с IV в. до н. э. имя Ягве из благоговения запрещалось произносить (кроме исключительных случаев). Его заменяли словом Адонай, Господь. Для напоминания об этом под буквами имени Божия ставили огласовку слова Адонай. Отсюда искаженное имя „Иегова“, которое довольно долго употреблялось в библеистике.

[3]. Керубы символизировали силы природы, подчиненные Богу. Внешний вид их фигур был близок к изображениям крылатых львов и быков древневосточного искусства. „Керубим“, или „херувим“, – множественное число от слова „керуб“. В послеренессансном искусстве херувимы изображались в виде крылатых младенцев, по образцу античных купидонов.

[4]. „Разве приносил ты Мне жертвы и дары за сорок лет в пустыне, дом Израилев?“ – спрашивает Бог устами пророка Амоса (Амос 5:25), а через пр.Иеремию Он говорит: „Когда Я вывел отцов ваших из Египта, Я не говорил и не заповедовал им о всесожжении и жертве, но заповедовал им: „Слушайтесь гласа Моего, и Я буду вашим Богом, а вы будете Моим народом, и ходите по всякому пути, который Я заповедаю вам, и тогда благо будет вам“. Эти слова, казалось бы, трудно согласовать с ритуалами Пятикнижия. Но традиционное мнение, согласно которому Моисей написал все Пятикнижие, было подвергнуто критике еще в XVII веке, и в настоящее время его не поддерживает ни один из серьезных исследователей Библии (см.: Карташев А. Ветхозаветная библейская критика. Париж, 1947, с.46 сл.; Harrington W.J. Key to the Bible, v.2, New York, 1976, p.13 сл., а также специальные приложения к кн.: Мень А., Магизм и Единобожие).

[5]. Исход 20:2-17; Второзаконие 5:6-21; 6:4-9.

[6]. 2 Цар 7:1-16.

[7]. О пророках и их эпохе смотри в кн.: Мень А., Вестники Царства Божия.

[8]. Dawson Ch. Progress and Religion. New York, 1960, p. 125.

[9]. Паскаль Б., Мысли о религии, Пер. с франц., М., 1902, с. 126.

[10]. Амос 9:7. Здесь и далее ветхозаветные цитаты даны в переводе автора.

[11]. Осия 6:6.

[12]. Книга пророка Исайи 1:11 сл.

[13]. Там же, гл. 9 и 11.

[14]. Иеремия 31:31-32.

[15]. Исайей Вторым или Второисайей называют анонимного пророка, жившего в VI в. до н.э. в период вавилонского плена. Его писания включены в Книгу пророка Исайи (гл.40-55 и некоторые другие ее разделы).

[16]. О последних трех веках ветхозаветной истории см. в кн.: Мень А., На пороге Нового Завета.

[17]. Книга Даниила 7:13. Исследования Библии показали, что Книга Даниила написана не в VI в. до н.э., как думали прежде, а во II в. до н.э., хотя в нее были включены и более ранние материалы. О Мессии много говорится в Книге Еноха, написанной почти одновременно с Книгой Даниила.

[18]. Вавилонский Талмуд, Шаббат, 31а. О фарисеях см. приложение 3.

[19]. Ни одного произведения, вышедшего из саддукейских кругов, не сохранилось. Сведения о них дают Флавий, Талмуд, Новый Завет и др. источники. Материалы эти собраны и проанализированы в кн.: Скарданицкий Г. Фарисеи и саддукеи как выразители состояния религиозной жизни иудейства перед явлением Христа. Киев, 1905. Наиболее полное собрание данных см.: Le Moine J. Les sadduceens. Paris, 1972.

[20]. Ессейский орден распался после войны Иудеи с Римом (66-70 гг. н. э.), память о нем была сохранена благодаря свидетельствам античных писателей. Первые подлинные рукописи самих ессеев обнаружили только в 1947 г. в Кумране у Мертвого моря. С тех пор археологи нашли еще сотни новых манускриптов. См. приложение 1, а также кн. „На пороге Нового Завета“.

[21]. Полное собрание сохранившихся сочинений Филона в греческом подлиннике (с французским переводом и комментариями) опубликовано изд. Cerf. Les oeuvres de Philon dAlexandrie, v. 1-35. Филон оказал большое влияние на Отцов и Учителей Церкви, особенно на Климента Александрийского, Оригена, св. Василия Великого, св. Григория Нисского. См.: Иваницкий В., Филон Александрийский, Киев, 1911, с. 588 сл.

[22]. Тацит, Анналы, 1, 2.

[23]. Лука 1:68.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990), негови книги и Господ Иисус Христос

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4wt

Протоиерей Александър Мен

От автора

За какво са написани тези страници? Необходими ли са те, след като за Основателя на християнството е казано толкова много?Всяка нова книга на евангелска тема може да предизвика подобни въпроси. Освен това явно е, че никой труд, посветен на живота и учението на Иисус Христос, не е в състояние да замени първоизточника си. „Има една книга – пише малко преди смъртта си Пушкин, – в която всяка дума е изтълкувана, обяснена, проповядвана по всички краища на земята, приложена към всевъзможните житейски обстоятелства… Тази книга се нарича Евангелие – и такава е нейната вечно нова красота, че ако ние, преситени от света или потънали в униние, случайно я разгърнем, вече не сме в състояние да се съпротивляваме на сладостното ѝ увлечение и потъваме духовно в божественото ѝ красноречие[1]„.

И наистина, кой друг, освен евангелистите, е съумял да се справи с тази грандиозна задача – да запечата образа на Иисус Назаретеца, при това използвайки учудващо пестеливи средства?

И тъй, ако ние искаме да знаем истината за Христа, трябва да я търсим преди всичко в Евангелието.

Но онзи, който за пръв път го взема в ръце, може да се натъкне на известни трудности. Нали от авторите на Новия Завет ни отделят почти две хиляди години? Случва се съвременният човек да не може да разбере много техни намеци, обрати на речта, а понякога дори и самия ход на мисълта им, което налага необходимостта от пояснения, за да се даде един вид ключ към Евангелието.Изучаването на новозаветната писменост отдавна вече се е превърнало в наука. Стотици изследователи – богослови, историци, филолози – развиват огромна дейност при тълкуването и съпоставянето на текстовете и уточняването на смисъла им. Те старателно изследват всяка глава и всеки стих от Евангелието.

Тези аналитични трудове безспорно са ценни. Те спомагат да се изяснят немалко важни подробности. Но техните автори често следват метод, който оставя главното на втори план. Обширните критични изследвания за Матей, Марк, Лука и Иоан почти засенчват Самия Христос. А нали евангелистите са се стремили до нас да достигне тъкмо вестта за Сина Човешки, който е алфата и омегата на християнството. Без Него то се лишава от душа, или просто казано – не съществува.

Ето защо през последния век и половина в евангелската история, наред с богословския и литературен анализ, започва да се използва също така и методът на обобщението**, на синтеза. Авторите тръгнали по този път, искат, опирайки се на данните от текстуалната критика, да пресъздадат цялостната картина от земния живот на Христос.Известният руски проповедник, архиепископ Инокентий Херсонски (Борисов), е един от първите, които прилагат този метод. Неговите очерци излизат през 1828 година под заглавие „Последните дни от живота на Иисус Христос“. Оттогава книгата претърпява много издания и продължава да се ползва с голяма популярност. Но тя обхваща събитията само около Страстната седмица.

Остава да се съжалява, че опитът за пълна „биография“ на Христос, написана под формата на свързано повествование, е предприет от нехристиянски автор. Става дума за Ернест Ренан, френски историк и мислител, чиято книга „Животът на Иисус“ се появява през 1863 година.

В нея авторът успява да пресъздаде ярка и правдива панорама на евангелската епоха и необикновено живо да обрисува Самия Основател на християнството, въпреки че като скептик-позитивист по мироглед той до голяма степен изкривява Неговия облик.За успеха на „Животът на Иисус“ спомага и това, че основната тайна на Евангелието – тайната за Богочовечеството – се оказва фактически изтрита от християнското съзнание. Това естествено води до реакция, чийто изразител става Ренан. Скоро след появата на книгата пасторът Едмон Пресенс, съотечественик на Ренан, пише: „Човешкото в Христос много често се принася в жертва на Божественото, забравя се, че последното е неотделимо от първото и че Христос… не е Бог, скрит под образа на човек, а Бог, станал човек, Син Божи, унизен и обруган, Христос, ако използваме смелия език на апостол Павел, подчинил наистина Себе Си на условията на земния живот. Много често са ни представяли Иисус като отвлечен догмат и затова са се хвърляли в противоположна крайност[2]„.

И привържениците, и противниците на Ренан първоначално повече се занимават с философските му възгледи; а когато интересът към него отслабва, а страстите, разгорели се около „Животът на Иисус“, започват да стихват, ясно се очертават достойнствата на приложения в книгата метод[3].

Характерен е случаят, който разказват за Владимир Соловьов. Веднъж, разговаряйки с главния прокурор на Синода Константин Петрович Победоносцев – крайно консервативен човек, – философът иска от него разрешение да издаде на руски език „Животът на Иисус“, като приложи и критични бележки.

– Доживях от вас да го чуя! – възмутил се главният прокурор. – Какви ги измисляте?

– Но нали трябва най-сетне да разкажем на хората за Христос? – отвърнал усмихнато Соловьов.

Той самият се отнася отрицателно към Ренан, но иска да подчертае, че по правило многословните трудове на критиците и тълкувателите не доближават много хората до евангелския Христос, по-скоро дори ги отдалечават от Него. В този смисъл на техния фон може да спечели и Ренан.Не е чудно, че след книгите на архиепископ Инокентий Херсонски и Ренан започват да излизат други, написани в същия стил и техният брой с всяко десетилетие се увеличава. Но често резултатите са спорни и противоречиви. Едни искат да видят в Назаретеца само реформатор на юдейството, други – последния от пророците; за привържениците на насилието Той е революционер, а за толстоистите – учител по непротивене, за окултистите е „посветен“ в езотерически орден, а за враговете на традиционните обществени устои – борец против рутината.

„Има нещо трогателно – отбелязва известният историк Адолф Харнак – в този стремеж у всички и у всеки да се доближи до Иисус Христос откъм страната на собствената си личност и на собствените си интереси и да открие в Него самия себе си или да получи макар и някаква частица от Него[4]„. От друга страна в тези опити проличава тесногръдието на хората, които се мъчат да разгадаят „загадката на Иисус“, изхождайки само от личните си, понякога доста едностранчиви възгледи.

А личността на Христос е неизчерпаема, тя превъзхожда всички обичайни мерки; ето защо всяка епоха и всеки човек могат да намират в Него нещо ново и нещо близко. За това донякъде свидетелства и историята на изкуството. Ако ние сравним фреските в римските катакомби или древноруската икона с образа на Христос у Ел Греко или у модерниста Шагал, лесно ще се убедим как през вековете неговият образ се е пречупвал по различен начин.С какво могат да се проверят и коригират тези трактовки в живописта, в науката и в литературата?

Единственият критерий е самото Евангелие, върху което се основават всички опити да се изобрази Синът Човешки.

Наистина някои историци твърдят, че Евангелията са прекалено лаконични, за да дадат материал за „биография“ на Иисус. Действително в тях са пропуснати много факти, редица конкретни детайли остават неизяснени, но непредубеденият изследовател ще намери в тях най-важните черти от живота и учението на Христос. Освен това, оскъдните източници обикновено не са пречка да се създават жизнеописания на велики хора, за които са се запазили къде-къде по-малко достоверни данни[5].

Има и такива богослови, които отричат възможността да се изложи евангелската история, като се основават само на това, че Новият Завет не е „обективен разказ“, а проповед за спасението и за Спасителя на света. Но дори и Евангелията да са възникнали като църковни, богослужебни книги, съдържащи благовестието на вярата, това съвсем не изключва историческата им ценност. Създадени не от летописци и не от историци, те все пак съдържат свидетелството, достигнало до нас от първия век на Църквата, когато още са били живи очевидците на земното служение на Иисус.Повествованията на евангелистите се потвърждават и допълват от античните и юдейските автори, а също така и от откритията на съвременните археолози. Всичко това ни позволява да смятаме задачата на биографите на Иисус за напълно осъществима.

Явно, че чисто историческата страна не може да е основна в Неговата „биография“.

Синът Човешки принадлежи не само на миналото. Днес, както и по времето, когато Той е живял на земята, Него Го обичат, в Него вярват и с Него се борят.

Но не бива да се забравя, че Христовият път минава сред хора от определено време, че първо към тях е било обърнато Неговото слово. Св. Иоан Златоуст препоръчва, докато четем Евангелието, да си представяме конкретната обстановка, послужила за фон на свещените събития. Сега можем да следваме този съвет с по-голям успех, отколкото по времето на самия Златоуст, защото разполагаме с по-подробни сведения за Юдея през I век. Да се види Иисус Назаретеца такъв, какъвто са Го виждали съвременниците Му, е една от основните задачи на тази книга, ако тя ще се изгражда по принципа на историко-литературния синтез. Сред християнските автори, които се ръководят от този принцип, най-известни са Фредерик Ферар, Конингъм Хайки, Алфред Едерщайм, Анри Дидон, Франсоа Мориак, Димитрий Мережковски, Анри Даниел-Ропс, Фултон Орслер, Артур Нисин. Но тъй като те всички са писали за Запада, появата на още една книга от това направление, ориентирана към руския читател, може би е оправдана.В нея авторът не си поставя изследователски цели, а се стреми само към онова, за което говори Соловьов в разговора си с Победоносцев, – просто да разкаже за Христос. Да разкаже въз основа на Евангелията, на най-добрите коментарии за Него, а също и други източници[6]. В процеса на работа са взети под внимание най-важните резултати от съвременната новозаветна критика, но като се има предвид, че и тя самата се нуждае от критически подход.

Тази книга преди всичко е за онези, които за пръв път четат Евангелието или изобщо не са го чели. Затова разказът започва с външни събития, като постепенно се доближава до по-дълбоки и по-сложни теми.

Осведоменият читател навярно също ще намери нещо ново за себе си, въпреки че към него е адресиран само разделът, който се отнася до „теорията на мита“ и произхода на Евангелията.

Авторът се надява, че книгата ще представлява интерес и за невярващите. Всеки човек трябва да има представа за Основателя на религията, която е неотделима част от световната култура.При цитирането на Новия Завет, на автора му се наложи да се откаже от общоприетия синодален превод. Качествата му са безспорни, но, направен преди век и половина, той е остарял както в научно, така и в литературно отношение. Затова в книгата е използван (с някои поправки) новият превод, осъществен в Париж от архиепископ Касиан[7]***.

Литературни цитати се дават само в най-необходими случаи. Желаещите да задълбочат знанията си в тази област могат да се насочат към трудовете, изброени в библиографията.

Ако предлаганият очерк помогне на читателя по-ясно да разбере Евангелието, ако пробуди интерес към него, или просто го накара да се замисли, целта на автора ще е постигната.

Първоначално книгата се печата на отделни глави в „Журнал Московской Патриархии“ и в „Църковен вестник“ (България). Изцяло тя излиза в издателство „Жизнь с Богом“, което направи толкова много за икуменическото сътрудничество на християните. По молба на приятели, а също и вземайки под внимание отзивите и пожеланията на читателите, авторът реши да подготви нов, преработен вариант. Благодарността си към хората, помогнали му в работата, той не може да изрази по друг начин, освен като молитвено си спомня за техния самоотвержен труд.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Тук и до края обозначенията в курсив са на автора. Бел. прев.

***Поради това, че самият автор изрично подчертава, че предава библейските цитати не по синодалния превод, а по превода на архиепископ Касиан и то в собствена (на Александър Мен) редакция, съобразявайки се с неговата воля и за да има единство, всички цитати са според авторския текст, който не винаги съвпада със синодалния. Там където има значителни различия, под линия се посочват паралелите с българския синодален превод. Бел. прев.

[1]. Пушкин, А. С., Полное собрание сочинений. Т. VII, М.-Л., 1949, с. 443.

[2]. Прессансе, Э., Иисус Христос и Его время. Пер. с франц. СПб., 1869, с. 11.

[3]. Известный русский богослов М. Муретов дал в начале нашего века высокую оценку мастерству Ренана, хотя основные идеи его книги подверг резкой и справедливой критике. „С поразительной живостью, – говорил он, – Ренан рисует историческую и географическую обстановку евангельских событий. С неменьшим искусством воспроизводит среди этой обстановки, хотя вымышленные и ложные, но живые, полные выразительности и движения великие образы священной истории“ (Муретов М., Эрнест Ренан и его „Жизнь Иисуса“, СПб., 1907, с.13).

[4]. Гарнак, А., Сущность христианства, М., 1907, с. 40.

[5]. Скудость биографических данных о Будде или Спартаке, Рублеве или Шекспире не исключила попыток обрисовать их жизнь на фоне соответствующей эпохи.

[6]. Основным нашим источником являются, конечно, книги Нового Завета, особенно – Евангелия. Русские переводы аграф и апокрифических текстов Нового Завета указаны в библиографии. Основные ветхозаветные апокрифы изданы по-русски прот. А. Смирновым (Книга Еноха. Казань, 1888; Книга Юбилеев. Казань, 1895; Псалмы Соломона. Казань, 1896; Заветы XII патриархов. Казань, 1911). Полный свод этих апокрифов издан по-английски Р.Х.Чарлзом (Charles R.H. The Apocrypha and the Pseudepigrapha of the Old Testament, v.II, Oxford, 1973). Для воссоздания евангельской эпохи неоценимы сочинения иудейского историка Иосифа Флавия (русские их переводы: О древности иудейского народа. Пер. с греч. СПб., 1895; Иудейская война. Пер. с греч. СПб., 1900; Иудейские древности. Пер. с греч. Т.1-2, СПб., 1900). Талмуд, хотя и писался со II по IV в. н. э., проливает свет на иудаизм периода Второго храма. Он вышел по-русски не полностью, однако переведены важнейшие его части (Талмуд. Мишна и Тосефта. Пер.Н.Переферковича. Т.1-6, СПб., 1900-1904; Вавилонский Талмуд. Вильна, 1861, 1902, 1903, 1911, 1912; Иерусалимский Талмуд. Берлин, 1925). Ряд ценных материалов собран в книге: Ранович А. Первоисточники по истории раннего христианства. М., 1933. Произведения христианских писателей первых веков изданы в русском переводе прот. П. Преображенским (Писания Мужей Апостольских. СПб., 1895; Сочинения древних христианских апологетов. СПб., 1895). Некоторые данные по новозаветному времени содержатся у Тацита (Сочинения в двух томах. Пер, с лат. Л., 1969) и Светония (Жизнь двенадцати цезарей. Пер. с лат. М., 1964). Святоотеческие и познейшие комментарии к Евангелию указаны в библиографии.

[7]. Новый Завет Господа нашего Иисуса Христа. Новый перевод с греческого подлинника, с параллельными местами. Лондон, 1970. Епископ Кассиан (Безобразов), возглавлявший комиссию по переводу, был в то время ректором Православного богословского института в Париже. Этот перевод, к сожалению, далек от совершенства, но его преимущество в том, что в нем учтены достижения современной текстуальной критики. При цитировании по этому переводу некоторых речей Спасителя текст расположен в соответствии с правилами священной библейской поэзии.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4wc

Изображения – авторът протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Доц. д-р Емил Трайчев Стоянов

Тълкувателен метод на светите отци на Църквата

Според преданието на светите отци, неразривно свързан с „богочовешкия“ характер на Свещеното Писание е и правилният тълкувателен метод. Относно важността на този въпрос в съвременните изследвания съществува сериозно недоразумение. Те съсредоточават вниманието си върху големите тълкувателни школи на Александрия и Антиохия, поддържат строгото разграничаване и противопоставяне на методите им и разделят техните отци-тълкуватели на два лагера. Александрия се свързва с така наречения алегоричен или мистичен метод на тълкуване на Свещеното Писание, а Антиохия с историческия или типологически. „Алегористът – отбелязва οтец Георги Флоровски, – работи преди всичко с текстове: зад и под буквата на Свещеното Писание той търси някакъв скрит, вечен и неисторически смисъл на епизоди, фрази и дори особени думи. Образите или символите, които той тълкува, издигайки се в мистично съзерцание и пренебрегвайки историческия хоризонт на божественото откровение, са отражение на предвечен първообраз, или дори образи на някаква вечна или абстрактна истина. Свещеното Писание става нещо като правна книга, кодекс с божествени заповеди, събрание от текстове или компилация от картини и илюстрации”[29]. И обратно, „типологът тълкува не толкова текстове, колкото събития. Той търси, обосновава и показва вътрешното съотношение на събитията в двата Завета“. Типологическият метод изхожда от историческата перспектива на библейските повествования, предпоставя историческото, вербално разгръщане на времето и разкрива движещите сили в историята.Строгото разграничаване и противопоставяне на тези два метода на тълкуване е съвършено непознато в тълкувателното предание на Църквата. Съгласно духа на светите отци (без да липсват, разбира се, и изключения, които обаче не повлияват върху окончателното оформяне на светоотеческото екзегетично предание), алегорията е своеобразен вид (изглед) на библейския смисъл (успоредно съществува тропологичният или тропичният, нравственият, анагогичният и други), който се намира в тясна връзка с така нареченото „духовно съзерцание (θεωρία)“ на Писанията. Алегоричният смисъл се търси главно зад антропопатични, образни, метафорични, параболични или загадъчни думи, изрази или повествования. Подсказва се също в аритметични съчетания, в различни форми на живота, в символични наименования на лица или представители от животинския свят, в географски имена и други. От този ъгъл светите отци се стремят принципно да приспособят загадъчния и скрит библейски смисъл към нуждите на благовестието, проповедта и пастирската грижа[30].От друга страна, типологичният смисъл предполага историческата връзка между едно първоначално (току-що случило се) и действително събитие или лице и един следващ „образ (подобие)“, който се изпълнява на по-висше ниво и дори надвишава оповестеното като обещание[31]. Предобразите са предчувствия, изображения, техният „първообраз“ трябва да дойде.

Светите отци и учители на Църквата не приписват особено значение или предпочитание на тълкувателния метод. Терминологията на църковните отци по този въпрос е доста неопределена. Относно това св. Григорий Нисийски заявява: „И според науката на тълкуването, пожелае ли някой да назове тази употреба на речта или алегория, или нещо друго, няма да спорим за името, ако се държи за полезното разбиране“ (Тълкуване на Песен на песните. Предговор. До Олимпиада[32]).Тоест, главният и полезен смисъл за тълкуването е онзи, който е съгласен с „целта“ на Свещеното Писание, без оглед с кой метод се извлича. Миналото, настоящето и бъдещето са свързани в единството на божествената „цел“ и тази „цел“ е Христос. „Писанието има историческа телеология: всичко се стреми към един исторически граничен момент, насочен нагоре към историческия τέλος (завършек). Поради тази причина има такова времево напрежение в Свещеното Писание. Старият Завет е времето на месианските очаквания – това е основната тема на Стария Завет. И Новият Завет е преди всичко история – евангелската история на божественото Слово и началото на историята на Църквата[33]„.

Обръщаме внимание на факта, че смятаните за представители предимно на алегорическото или мистично тълкуване, тоест александрийците Климент и Ориген, първи полагат основите на принципите на високото литературно изследване на Свещеното Писание. Според мнението на Ориген – „Търсещите да внимават при четенето да не навлизат по-навътре от неизследваната и непроучена буква (от 39-та беседа към Иеремия, 2[34]). В същия дух пише и св. Кирил Александрийски: „Никакви доводи не ни убеждават да се отхвърля Писанието, да се осъжда този разказ, като безполезен, да се признава за неприлично самото събитие и по примера на някои да се смята, че нищо такова не се случило в действителност“ (Коментар на 12-те малки пророци. Осия, I[35]).“ „Духовното съзерцание“, както светите отци обикновено наричат начина на библейското си тълкуване, е в съгласие с духа на апостол-Павловото (2 Коринтяни 3:6 сл.; 4:18) откриване на истинския смисъл на буквата и наблюдаването на действителността, в която той по същество се съобщава. Разбира се, много често александрийските „алегорици“ изпадат в крайности относно прилагането на духовното тълкуване. Това обаче не се дължи на своеволията на метода, а на по-общите им богословски принципи и насоки.По сходен начин и антиохийските екзегети, както крайните, така и умерените (като Диодор Тарски, Теодор Мопсуестийски, блажени Теодорит Кирски), не отхвърлят възвишеното духовно, мистично тълкуване. Целта на библейската им екзегетика е винаги „θεωρία“, тоест съзерцание (разбиране) посредством буквата на изложената реалност. Типологията на антиохийците няма характера на строго буквално, историческо тълкуване. Разбирането на дадено историческо лице или събитие в Стария Завет, като предобраз на лице или събитие в Новия Завет, или живота на Църквата, се основава на признаването в тях на по-дълбока вътрешна перспектива, която предполага мистично съзерцание и не е следствие само на историческото тълкуване. Всички тълкуватели, които упорито настояват за буквалното тълкуване дори и на образните (фигуративните), параболичните, загадъчните, или антропопатичните повествования в Свещеното Писание, се критикуват изобщо от православните свети отци като „плътски“ или „юдействащи по дух“. Характерно е, че църковните писатели и светите отци и от двете „школи“ последователно избягват алегоричното тълкуване, когато става дума за догматически места в Свещеното Писание[36]. Те категорично отхвърлят алегорията, когато това води до отричането или затъмняването на историческата истина.

„Разбира се, на практика е невъзможно точно да се спазва равновесието. Дори у църковните отци типологията понякога се съчетава с отклонения в алегоризъм и добавки на иносказателни тълкувания – особено що се отнася до техните проповеди и молитви. Важно е обаче, че в катехизическата традиция на ранната Църква, съсредоточена върху тайнствата, равновесието винаги се съхранява. Това е Преданието на Църквата и отклоненията от него следва да се отнесат по-скоро към особеностите на мисленето или богатото въображение на отделни нейни синове. Църквата в своята трезвост е исторична. Свещеното Писание се чете в Църквата наред с изповядването на вярата, за да напомни на вярващите за историческата основа на тяхната вяра[37]„.Чрез тези показателни бележки става ясно, че не може да се поддържа радикалното диференциране на двете „тълкувателни школи“ в древната Църква и последователите им да се разделят на „алегористи“ и „историци“. Единството на тълкувателния им метод утвърждава и определя единството на „предмета“ на Свещеното Писание, който е единствено божественото домостроителство в Христос, както и някои други църковни условия, с които ще се запознаем по-нататък.

Разбира се, за подбора на правилния тълкувателен метод определящо значение има органичната връзка между Свещеното Писание и личността на Иисус Христос. Тълкувателният метод е винаги открит въпрос и правилният му избор се диктува от „целта“ или конкретния контекст на тълкуваното място. Историческият или духовният смисъл на Свещеното Писание, който търсят светите отци, не говори следователно за два различни метода на тълкуване, а се предпоставя от двойната му природа, както видяхме по-горе. Това са две, свързани помежду си страни на едното библейско слово. В резултат и тълкувателният принцип на светите отци е един, „θεωρία“, който се разпознава според разнообразието от подходящи методи. Светите отци дори подчертават, че историческото тълкуване отговаря на условията (обстоятелствата) на настоящия живот, докато духовното се позовава на бъдещия и разкрива силите му (срв. св. Максим Изповедник, Глави за богословието и за домостроителството на въплъщението на Сина Божи. Втора стотица). Свети Исидор Пелусиот формулира в обобщен вид неоспоримото (авторитетното) предание на Църквата, що се отнася до метода на библейското тълкуване: „Но е разумно и казаното според историята да разпознаваме, и пророкуваното според съзерцанието да тълкуваме, а не мъдро разказаното/съобщеното в съзерцание насилствено да изтръгваме, или блестящо обвързаното с историята принудително да разбираме, а и едното и другото да бъдат свързани с подобаващо и променено съзнание. И ако се открие такова пророчество, в което и историята е пресъздадена, и съзерцанието непринудено е запазено, полезно е и за двете“ (Писмо 203, до епископ Леонтий[38]). За единството на тълкувателния принцип и разнообразието от тълкувателните методи имат важност личността и делото на Иисус Христос. Тоест, библейското слово има „човечество“ и то съответства на граматическия, исторически смисъл. Има също „божество“, което се загатва чрез духовния, мистичен смисъл. Има също минало, което сe разпознава в първообразите (τύπους) и примерите (образците) на Стария Завет (типология). Има настояще, което се открива чрез нравственото (тропологическо) и мистагогическото (литургическо) тълкуване. И накрая, има бъдеще, което съответства на есхатологичното съзерцание (θεωρία) или „виждане“. В този смисъл, библейското тълкуване на светите отци на Църквата отговаря на общото измерение на божественото домостроителство и засяга единствеността, безусловността и „действието“ на Иисус Христос в историческия живот.Църковни условия на библейското тьлкуване

По принцип светите отци на Църквата тълкуват Свещeното Писание според условията, които то самото поставя. „Сега слушай самото Писание да се разкрива“ (св. Василий Велики, Шестоднев, IV, 2[39]) или „да се придържаме към онези (на свещените писатели) определения на учението и познанието“ (св. Григорий Нисийски, Против Евномий, II, 101[40]). Разбира се, винаги се предпоставя приемането на боговдъхновеността на Свещеното Писание, която и налага като без¬условен резултат тълкуването му при условията на Светия Дух. На практика, чрез библейското си тълкуване светите отци се стремят към „разкриването“, тоест към благодатното познание и действие (ενέργεια) на събитията, за които говори Свещеното Писание. Това е крайната му „цел“. Събитията обаче в Свещеното Писание се актуализират и преживяват в живота на Църквата, и в този смисъл „целта“ на библейското тълкуване безусловно съвпада с целта на Църквата. Следователно, животът и вярата на Църквата действат като правило и критерий за правилното библейско тълкуване.

1.Съгласно това условие, най-напред Сам Иисус Христос, Който е негово съдържание, и Светия Дух, Който вдъхновява написването на свещените текстове, тълкуват Свещеното Писание. „Да се отблагодарим на Откриващия съкровените тайни чрез Светия Дух“ (св. Григорий Нисийски, Тълкуване на Песен на песните, IV[41]).Това е смисълът и на често срещаната молитва на светите отци: „Да присъства наистина сред нас Самият Логос, тълкувател на Своите собствени тайни“ (св. Иполит Римски, За благословията/благословиите на Яков[42]).Дори Христос и Светия Дух „живеят“ в Свещеното Писание и „действат“ в него. „Да не пренебрегваме придобиването на (свещени) книги, за да не получим смъртни рани; да не заравяме златото в земята, а да започнем да събираме за себе си съкровището на духовните книги. Златото, когато се увеличава, особено вреди на придобилия го; а тези книги принасят голяма полза на имащия ги у себе си. Както съхраняващите се някъде царски предмети, макар и никой да не се ползва от тях, осигуряват голяма защита на живеещите на това място, защото нито разбойници, нито подкопаващи стени, нито някакви други злодеи, се осмеляват да нападнат този дом; така и където има духовни книги, оттам се прогонва всякаква дяволска сила, и за живеещите там бива голямо назидание в добродетелите“ (св. Иоан Златоуст, Беседи за Лазар, 3[43]).И така, преди всяко четене и тълкуване на Свещеното Писание от значение е призоваването на Иисус Христос и светлината на Светия Дух. Чрез молитвата вярващият се приготвя за общението с Господа и приемането на осветляващата енергия на Светия Дух. Става дума за същия Дух, Който вдъхновява написването на свещените книги и Който упътва и осветлява ума в правилното им тълкуване. Следователно, и тълкуването на Свещеното Писание е нужно да бъде „боговдъхновено“, тоест дело на Светия Дух, за да може тълкувателят да достигне до разбирането на божествените тайни.

Тъй като изключителното съдържание на Свещеното Писание е Господ Иисус Христос, поради тази причина само Той може да тълкува и словото за Себе Си. В това се заключава и молитвата, която се чете по време на първи час, както и тайната молитва преди св. Евангелие: „Христе, истинска светлина, която просвещава и освещава всеки човек, който идва в света, нека блесне върху нас светлината на Твоето лице, за да видим в нея непристъпната светлина. Насочи стъпките ни към изпълнение на Твоите заповеди (κηρυγμάτων[44])“. В началото на библейското си тълкуване светите отци винаги поставят горещата молитва. „Духът да отвори нашите очи за разбиране на чудесата според (буквата); и за отобразяване тайната според Христос чрез огледалото на буквата, да съзрем явена и красотата на съвършeнството ѝ, и призована за подготовката на начина ни на мислене“ (блажени Теофилакт, Коментар на Осия, предговор[45]).2.Светите отци изискват също така като необходимо условие за библейското тълкуване правилната вяра, и дори на първо място вярата в Св. Троица. Тъй като Троицата е пълнотата на доброто, към което се стреми вярващият, вярата в нея е „правилен догмат на вярата“ и „правило на благочестието“ (св. Григорий Нисийски). Разбира се, тази вяра съществува в Свещеното Писание, формулирана е обаче истинно и официално както от съборите на Църквата, така и от православните свети отци, и нещо повече, въведена е в богослужебното предание и практика на Църквата. По-горе видяхме, че правилната вяра в Иисус Христос е критерият за правилното библейско тълкуване. Тъй като правилната вяра се съхранява, проповядва и живее в Църквата очевидно е, че това предполага живото участие на тълкувателя в нейния живот.

3.Заедно с правилната вяра тълкуването на Свещеното Писание предполага и прибягвянето до екзегетическото предание на светите отци. Светите отци считат тълкувателното предание на Църквата за неизменен авторитет и в библейското си тълкуване постоянно прибягват до богатството му. Това предание „известява“ и съобщава волята на Свещеното Писание. То е живоносният полъх и дихание на Светия Дух в живота на Църквата. Но светите отци никога не твърдят, че предлагат единствено и окончателно библейско тълкуване, а само упражнение на ума. Това упражнение, което предполага висок духовен опит и духовна светлина, е главно и постоянно средство за изправяне (коригиране) на православния екзегет на Писанията. За трайната ценност на екзегетическото предание на светите отци св. Григорий Нисийски пише следното: „Тези, които Божествените тайни чрез по-ясно тълкуване раздробяват така, че тази духовна храна да стане лесноприемлива за тялото на Църквата, изпълняват с това службата на зъби, приемайки в своите уста твърдия и плътно със¬тавен хляб на словото, и чрез подробно разглеждане го правят лесносмилем за душата на вкусващите“ (Тълкуване на Песен на песните, VII[46]). Поради тази причина Пето-шестият вселенски събор (691-692 година) определя в деветнадесетото си правило, че тълкувателите, „ако се засегне някое библейско място, да не го тълкуват другояче, освен както са го изложили светилата и учителите на Църквата в своите съчинения[47]„.4.Еднакво важно условие за тълкуването на Свещеното Писание е и литургическото предание и живота на Църквата. Целият живот на Църквата, богословието на светите отци, богослужението, химнографията, иконографията, църковните канони, аскетическото ѝ предание, благочестието и характерът ѝ са всъщност тълкуване и актуализиране на Свещеното Писание в историческите му условия на живот. С многообразното си духовно предание Църквата е жива памет на Свещеното Писание. Особено нейното богослужение и светите ѝ тайнства са оживявяне на типологическите събития в Стария Завет, на делата на Иисус Христос и апостолите и новото им съвременно „актуализиране“ в живота на вярващите. Живото участие в лигургичния живот на Църквата прави библейското тълкуване съвършено „емпирично“, защото тълкувателят става непосредствен очевидец и свидетел на библейските събития (срв. литургичното „сега“). В този смисъл библейското тълкуване е литургичен акт, който дори предпоставя една нова Петдесетница, както видяхме по-горе.

5.Нещо повече, Църквата определя и оформя конкретно „аскетическо“ библейско тълкуване. За него по своеобразен начин пише св. Атанасий Велики: „За изследването и истинското разбиране на казаното в Писанията са потребни добър живот, чиста душа и христоподражателна добродетелност, за да бъде в състояние умът, преуспял в това, да достигне желаемото и да го придобие, в каквато само мярка за човешкото естество е възможно познанието за Божието Слово. Защото без чист ум и без подражаване на живота на светиите никой не може да разбере словата на светиите“ (Слово за въплъщението на Бог-Слово, 57[48]). Тоест познанието и разбирането на библейското слово предполага акт на подражание на светия живот на неговите свещени писатели, защото само когато човек участва в живота и духа им може да навлезе в дълбокия смисъл на словата им, както са го разбирали самите те. И св. Атанасий Велики продължава: „Така и желаещият да постигне мисълта на видните богослови трябва предварително да очисти и да измие душата си приживе, и, чрез уподобяване в делата на светиите, да се приближи до тях, за да разбере, водейки еднакъв с тях начин на живот, и откритото им от Бога“ (Пак там). Следователно, библейското тълкуване винаги предполага „ръководството“ на свещените писатели и Светия Дух, Който ги вдъхновява. Дори чистотата на живота и ума (разума), тоест светостта, се поставя като условие не само за духовното съзерцание (θεωρία), но и за буквалното тълкуване, защото само така се разкрива тази негова сила и действие (енергия), която води към висшето духовно съзерцание. Следователно, „длъжен си да тълкуваш Божественото Писание със знание на работата и разумно да изследваш силата му, а не да дръзваш, нито досущ да се допираш до неприкосновените и непостижими тайни, позволявайки си това с недостойни ръце“ (св. Исидор Пелусиот, Писмо 24, до Крисп[49]). Тоест, за библейското четене и тълкуване са необходими същите условия, които Църквата определя за общението с божествената св. Евхаристия. Великият екзегет Ориген формулира по превъзходен начин съборното съзнание на Църквата: „Защото незапечатаният и ненапътваният не е възможно да разбере божествените писания“ (Фрагменти към Притчи, I[50]).6.Както става ясно, тези църковни условия на библейското тълкуване не представляват просто „предначертания“ на църковното предание, които налагат, диктуват и контролират отвън или отгоре (както в римокатолицизма) работата му. Точно обратното, те действат като безупречни принципи и постоянни правила на духовния живот, плод и проявление, на който е библейското тълкуване. В този смисъл светите отци отъждествяват Свещеното Писание, както видяхме, според „целта“, природата и действието му, с Църквата и се занимават с тълкуването му като същностна основа на живото Христово тяло. Тоест, живото и правилно тълкуване на Свещеното Писание е дело на Църквата, която, в края на краищата, тълкува и благовества Божието слово посредством вярващия тълкувател. Само като църковно библейското тълкуване постига по-далечната си „цел“, и в този смисъл то е превъзходен (изключителен) духовен процес.

Съвременно тълкуване на Новия Завет

След като се запознахме с тълкувателното предание на Църквата относно особената природа и действеност на боговдъхновеното слово на Новия Завет, условията и методите на тълкуването му, сега е необходимо да спрем вниманието си на насоките и хипотезите (теориите), които доминират днес в международните изследвания, относно принципите на тълкуването на Новия Завет. Православният тълкувател трябва да познава съвременната проблематика и да е на „ти“ с нея, с оглед необходимостта да различава ползите и общовалидните моменти от произволните и субективните, и така по същество да подпомага работата си. Във връзка с предшестващите въпроси, тук ще се ограничим до възможно краткото и сбито изложение на тълкувателната проблематика през ХХ-ти и началото на ХХI-ви век и ще маркираме някои от крайностите.

За начало няколко въведителни бележки. Развитието на библейските изследвания се осъществява главно в областта на протестантското богословие и това се дължи на принципа на Реформацията „sola Scriptura[51]„. С този принцип Свещеното Писание вече не се тълкува от гледището на Преданието. На него се вменява авторитет, превъзхождащ Преданието, което има за резултат собственото тълкуване на Писанието (sui ipsius interpres[52]). Главният въпрос или по-скоро дилема, който открай време занимава протестантските библейски изследвания, е отношението между литературно-историческия метод и библейско-богословските принципи на протестантизма, с други думи – законността на историко-критичните изследвания във връзка с протестантската вяра. Тази дилема засяга библейското тълкуване, тоест принципите и предпоставките на това тълкуване. В развоя на протестантското богословие е изкован като безспорен принципът, че изследването на Свещеното Писание е възможно само посредством литературно-историческия метод, понеже свещените текстове, като остатъци на миналото, са подчинени на условността на историческия живот. Оформят се, естествено, две тенденции: крайното и радикално мнение, което отрича възможността за „свещено тълкуване“ (и следователно свръхестествения характер на християнството) и поддържа пълното изравняване на Свещеното Писание с писмените текстове на миналото, и консервативното, което оспорва задоволителността на историко-критичния метод, търси богословското му легитимиране и поставя ударение върху богословското тълкуване. Желаният синтез все още се търси в протестантските библейски изследвания. Във всеки случай трябва да се подчертае, че радикалната тенденция винаги е доминираща.Двадесeти век започва със сурова полемика срещу либералното богословие (Е. Трьолч, Адолф фон Харнак), което смята откровението за събрание на множество нравствени идеали, без каквито и да е метафизични претенции. Смята се, че великите личности на библейската история, и естествено Иисус Христос, олицетворяват в действителност религиозни и нравствени идеи, които се отнасят до практическото поведение. Откровението се превръща в служител на временни идеологии и се приспособява към нуждите на историческия, обществен живот. Бог, свят и човек не се разделят отчетливо като исторически категории на битието. В този дух са написани много „животоописания на Иисус“ (Ф. Шлайермахер, Κ. X. Вайцзекер, X. Й. Холцман, Т. Кайм, К. Хазе, В. Байшлаг, Б. Вайс[53]). Успоредно господства и така наречения религиозно-научен метод в изследванията на Новия Завет[54], който обяснява християнството като продукт на развитието на класическия дух с акумулирани елементи от юдаизма, елинизма и източните религии и естествено притежаващ най-малка оригиналност.

На това либерално богословие поставя край известното диалектично богословие с неговото акцентиране върху есхатологичния характер, цялостно формиращ и определящ християнството. Доминирано от швейцарския пастор и професор Карл Барт (1886-1968) и един друг швейцарски богослов, Емил Брунер (1889-1966), две основни предпоставки ръководят подхода на тези богослови към библейското тълкуване. 1) За разлика от Харнак, който твърди, че задачата на богословието е еднаква със задачите на науката изобщо, Барт поддържа, че задачата на богословието е една и съща със задачата на проповедта, която се заключава в приемане и предаване на словото за Христос[55]. Това слово идва от Бога към човека, тоест движението е в обратна на всички хуманитарни науки и изследвания посока. Има пътека от Бога към човека, но не от човека към Бога, така че ние трябва да чуем словото, а не да го откриваме. Словото се съсредоточава върху Христос, и Свещеното Писание, на свой ред, свидетелства за Христос – ето защо именно в Свещеното Писание ние чуваме словото и научаваме за неговата изключителна качественост и неговата несвързаност с човешките изследвания. „В Библията има чуден нов свят, света на Бога. Няма никакви преходи, смесвания или междинни етапи. Има само криза, безвъзвратност, ново прозрение[56]„. Това, което научаваме тук, не е разширението към един по-висок етап от това, което можем да научим другаде, а нещо sui generis. Нашето богопознание се основава на личната ни среща с Бога. Но тези срещи са толкова субективни, тайнствени и чудесни, че се изплъзват от обективните научни правила. 2) Бог, Който разкрива Себе Си чрез Своето слово, се описва главно от гледището на Неговата трансцендентност. Бог е свободен и суверенен и Неговата деятелност е вертикално отгоре. В реакция срещу хуманизирания Бог на либералното богословие, Барт подчертава, че Бог е „напълно друг“. Между библейския трансцендентен Бог и падналото човечество има огромна пропаст. Всъщност Бог е толкова трансцендентен, че само митът може да прокара мост над тази пропаст и да Го разкрие на хората.Диалектичното богословие подценява историческия характер на библейските събития, предпочитайки да ги разглежда като митове, които предават богословска истина в историческа дреха. За Барт възкресението на мъртвите е по-скоро някаква перифраза на словото и царството Божие, и за това събитие не може да се говори като за исторически факт. То е изключително и нямащо аналогия Божие дело, което наистина се случва във времето и пространството, и поради това не може да бъде идеализирано, символизирано или алегоризирано[57]. В резултат, законен тълкувателен критерий за Свещeното Писание е богоцентризмът[58].

Разбира се, диалектичното богословие не отрича ценността на историко-критичния метод, но той не се смята за абсолютен принцип на богословието и библейското тълкуване. Това, което има първенстващо значение за това богословие, е винаги Божието слово с неговия безусловен авторитет за човека. Свещеното Писание трябва винаги да се тълкува като божествено откровение с помощта, разбира се, на историческия метод, който, според Барт, повече се занимава с възстановяване на историята зад текстовете, отколкото с разбирането за окончателната канонична форма на текстовете[59].Тези основни принципи приема Рудолф Бултман (1884-1976). Той обаче отхвърля подценяването на историко-критичния метод от Карл Барт и „библицизма“ му. Въпреки това не се задоволява с историческия въпрос, тоест „мисловния акт[60]“ сам по себе си, а смята, че новозаветните текстове „трябва да говорят нещо на настоящето[61]„. Тази предпоставка се основава върху разбирането на Бултман за историята, което в общи контури е изложено още във въведението към книгата му Jesus, написана през 1926 година[62], която е изградена върху неговата „История на синоптичното предание“ (1921[63]). Бултман се стреми да избегне всичко, което надвишава историята, и да намери място за себе си вътре в историята. Защото истинската история не е нещо в действителност над-историческо, а събитие, случващо се във времето. Библейските текстове, като исторически документи, се разбират само дотолкова, доколкото осветляват човешкото битие и провокират тълкувателя да приеме чрез свободно решение това битие. Това основно изискване поставя от само себе си въпроса на библейското тълкуване, тоест „как изобщо е възможно литературни текстове от миналото, като Новия Завет, да предизвикат (провокират) разбирането на човека?“ И отговорът, който се дава, е, че трябва да ги освободим от тяхното „обективно“ и историческо съдържание и да търсим в тях „проповедта (κήρυγμα)“, тоест божественото слово, адресирано до човека. Това се опитва да направи Рудолф Бултман чрез така нареченото „екзистенциално тьлкуване“, което търси да изрази трайната ценност на християнската проповед с помощта на екзистенциалните категории на съвременната епоха. Главните принципи и понятия (тоест за съществуването, битието и разбирането) Бултман заимства от екзистенциалната философия на Мартин Хайдегер[64]. По-конкретно, този метод се опитва да „демитологизира“ историческото и „обективно“ съдържание на евангелието и да го приспособи към нуждите на човека. Така се отхвърля ценността на историческите сведения в Новия Завет за вярата и се ограничава съдържанието на Евангелието до следствието „защото“, а не до причината „какво“. Вярата се оказва есхатологично събитие, което няма нужда от легализирането на историческите доказателства. Прословутото „демитологизиране“ на Евангелието на Новия Завет, което е тълкувателната програма на Рудолф Бултман, изхожда от принципа, че начинът, по който се изразява божественото и свръхестественото в историята, е митологичен[65]. Свръхестественото не се пресича по „обективен“ начин с историческото. Начинът, пo който се представят божествените действия в историята, трябва да се тълкува екзистенциално, тоест във връзка с движението напред на човешкото съществуване. Ние трябва главно да питаме Новия Завет, към какъв смисъл подбужда или води, а не да съсредоточаваме вниманието си върху историческия характер на описваните събития. Следователно, нужно е да освободим основата на Евангелието от обективно създадените свръхестествени представи и да търсим в него предизвикателството на „проповедта“, тоест на онова послание, което води към вярата. Библейското тълкуване на всяка цена предполага и издига като основно изискване да се тръгне от това „предразбиране“. Чрез тази предпоставка Рудолф Бултман изказва мнението си, че съдържанието на Евангелието, Божието слово, в основата си е антропологично.Слабостите на „екзистенциалното тълкуване“ са очевидни. То абсолютизира философските категории на екзистенциалната философия и ги издига в критерий за правилно разбиране на откровението. Така проповедта се оголва от всякакъв исторически елемент и се превръща в абстрактен призив към вяра. Тази вяра обаче се провокира само въз основа на екзистенциалното разбиране на откровението. Резултатът е, търсеното, тоест възможността на човешкото битие за разбиране, предварително да се определи чрез философските екзистенциални категории и да се интегрира в християнското благовестие. С други думи, екзистенциалната вяра взима решение и определя съдържанието на откровението. Нещо повече, непризнаването на ценността на историята за християнската вяра неизбежно завършва в абсолютно монофизитство, понеже се отхвърля факта, че „Словото стана плът“ (Иоан 1:14), тоест въплъщението на Божието Слово, което е основа и критерий на вярата. Християнското благовестие загубва своя исторически, кинониен характер и вярата произволно се индивидуализира. Чрез догмата на Халкидон обаче Църквата решава веднъж завинаги този чувствителен за вярата и тълкуването въпрос. Неслитното и неразделно единство на двете природи в лицето на Иисус Христос означава едновременно потвърждение (не сакрализиране) на историята и нейното преобразяване в елемент и хоризонт на спасението, благодарение на изключителната инициатива на Бога.Освен някои положителни констатации (например, че божественото откровение е много повече от предаване на исторически сведения и касае главно човека), които са насочени срещу своеволията на протестантското либерално богословие, и големият шум, който предизвикват на международната сцена,“екзистенциалното тълкуване“ и „демитологизирането“ на Новия Завет са окончателно отминали, и днес имат само историческа стойност.

Противодействието се поражда в кръга на учениците на Рудолф Бултман, които оспорват подценяването на историческата перспектива от техния учител и отново поставят въпроса за значението на историята по отношение на вярата. В тясна връзка с философската херменевтика на X. Г. Гадамер[66], който признава като важен елемент на тълкуването историята на влиянието му, тоест екзегетичното пред¬ание, сега интересът се насочва към събитието (факта), което създава словото за Христос, тоест към „действието, деятелността (πράγμα)“, която това слово поражда. В традиционната херменевтика текстът е този, който се тълкува. Новата херменевтика преоб¬ръща този процес. Човекът е този, който трябва да бъде тълкуван или адресиран посредством текста. Езикът се разбира по-скоро като действащ фактор (тоест инструмент, който пуска нещата в движение), отколкото като етикет, който се закрепя към пасивни обекти. Понеже е адресирано към човека, словото има историческа динамика. Когато се разбере и приеме, то създава ново събитие. Това събитие обаче е в основата си езиково събитие. По отношение на словото и езика на Иисус се подчертава, че този език е средство за разбиране, и по този начин – инструмент за придобиване на ново самосъзнание. Следователно, херменевтиката представлява нова „граматика“ на вярата, тоест Божието слово. Този език създава нов опит, понеже с негова помощ разбираме и срещаме „действието, деятелността (πράγμα)“. Словото обаче става „събитие“, когато провокира вярата, която единствена може да ни спаси.Това са основните постановки на новата херменевтика, която абсолютизира езика като езиково събитие и свързва вярата и съществуването със словото (Е. Фукс, Г. Ебелинг[67]). Критиците ѝ посочват, че при това разбиране на речта, Божието слово се асимилира в неговото езиково събитие, и че само чрез езика е възможно проявяването на съществуването. Новата херменевтика има тенденцията да преекспонира текстовия исторически смисъл и приносът му за езиковото събитие. Пο този начин смисълът рискува да изгуби корените си в библейския текст.

Проблемите на „новата херменевтика“ коригира (при това радикално) светоотеческото предание, относно природата (характера) на имената и връзката им с „действиeто, действителността“, както видяхме по-горе. И светите отци поддържат, че Богостореното „действие, действителност“, което е факт и току-що родено събитие в Божието домостроителство, „действа, се осъществява“ чрез словото. Ударението обаче не е върху човешкото слово, понеже то, като тварно и преходно явление, няма възможността самò по себе си да приведе в действие „случилото се, събитието“. Освен това, според светите отци, словото изразява само връзката, но никога Божествената същност. Самото „събитие, случилото сe“ е натоварено с действиeто си, което сe осъществява/оделотворява, когато съществува „хармония“ и „последователност“ между него и словото за него. Следователно, словото е „ръкописаниe“ за „събитието, случилото се“, и за да се осъществи са необходими духовните условия на вярата, а не просто разбиране на неговите исторически, езикови контури. Човешкото слово може да „задейства“ Богостореното „събитие“ само ако е просветено чрез божествената благодат и сe е пребразило в „ум Христов“. Познанието на Божественото „събитие“ е винаги изучимо. Следователно, вярата и спасението не са плод на езиковото събитие на Божието слово, а „Богосторено“ действие. „Новата херменевтика“ прави зависима вярата от разбирането, тоест абсолютизира действията на човека и накрая го затваря в безизходицата на човешкото съществуване. Затова и влиянието ѝ, що се отнася до времето, е ограничено, както това се случва и с „екзистенциалното тълкуване“.Това са главните течения в библейското тълкуване през ХХ век. Разбира се, формулирани са и други тенденции, варианти, както и някои поправки и разработки, на предходните, като философско-богословската херменевтика на французина П. Рикьор[68], структуралистката и лингвистичната[69], „историческата“ на В. Паненберг[70] и „херменевтиката на съгласието (Einverstaendnis)“ на П. Щулмахер[71]. Въпреки това и днес в областта на протестантското богословие продължава безизходицата в библейското тълкуване и търсенето се движи в рамките на двете противоположни тенденции, които отбелязахме в началото. Тази безизходица има връзка, разбира се, с основния и едностранчив изповеден принцип на протестантизма, тоест sola Scriptura, който абсолютизира писмената форма на божественото откровение и приема историко-критичния метод като единствено средство за тълкуването му. Разбира се, в основата си това означава, че академичната библейска наука поема отговорността да определи съдържанието и принципите на християнската вяра. Не е случаен фактът, че днес в протестантския свят се надига силен протест относно задоволителността на този метод[72]. Това представлява обаче вътрешен проблем и постоянна криза в протестантизма.

Съвременната римокатолическа херменевтика се намира в съ¬щата безизходица след папската енциклика от 1943 година („Divino afflante Spiritus[73]„), инструкциите на папската библейска комисия „за историческата истина на евангелията“ (1964 година) и определенията на Втория Ватикански събор „за Божественото Откровение“ („Dei Vеrbum“ – 1965 година). Въпреки че в тези три текста се предоставя известна свобода на библейския тьлкувател относно прилагането на съвременните тълкувателни методи, библейските изследвания отново да се придържат към analogia fidei (аналогия/сходство на вярата), която, разбира се, се определя от „безпогрешната“ папска катедра. От друга страна, прилагането на съвременните методи на тълкуване трябва да се стреми към подкрепата и формирането на църковното решение, тоест към укрепването му, без обаче да се определя по какъв начин двете трябва да се съгласуват. Предвид запазването на римокатолически библейски изследвания в църковни рамки, през 1993 година Папската библейска комисия издаде нови ръководни директиви: „Тълкуването на Библията в Църквата“, с отричане на фундаментализма[74]. Този документ е посрещнат твърде остро от някои критици, които твърдят, че са за традиционното католическо тълкуване. Според тях най-новото тълкуване, препоръчвано от комисията, е „модернистичен бунт в библейската област[75]„. Резултатът е, че и съвременните римокатолически библейски изследвания се движат между две крайни тенденции, както това става и в протестантизма.През своя 2000-годишен исторически и духовен път, Православната църква винаги следва коренно различна линия относно въпроса за библейското тълкуване, както имахме възможността да видим по-горе. Можем да го обобщим в принципа: духовна свобода и църковен авторитет. Поради тази причина познаването и съвременното разтълкуване на тълкувателните принципи на светите отци, в тясна връзка със съборната вяра и живот на Църквата, могат да обогатят, да коригират и съществено да подпомогнат съвременните търсения в областта на библейското тълкуване. Тази работа е изключителна задача пред всяко поколение тълкуватели и изобщо пред съвременното православно богословие.
_______________________

*Източник – https://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[29]. Флоровски, Г., Библия, Църква, Предание (Православно гледище), С., 2003, с. 36; Същият, Творение и Изкупление, с. 21-22.

[30]. Срв. характерното определение за алегорията на св. Максим: „Алегорията е по отношение на неодушевеното: например планини, хълмове… А тропологията е по отношение на нашите членове, например глава, очи и останалото“. (Въпроси и отговори. 8), РG 90, 792 А.

[31]. Срв. класическото определение на „предобраза“ на св. Василий Велики: „Защото образът (τύπος) е разказ за очакваното посредством уподобяване, чрез който показателно се предуказва бъдещето“ (За Дух Свети. 14, 31), ВЕП 52, 256.

[32]. Gregorii Nysseni Opera, Jaeger, W., (ed.), Vol. VI, Leiden, 1960, 5, 6-9; ВЕП 66, 108.

[33]. Флоровски, Г., Творение и Изкупление, с. 23.

[34]. PG 14, 541; ВЕП 11, 156.

[35]. PG 71, 25 В.

[36]. Срв. особено изказването на считания за краен алегорист Дидим Слепият: „Който казва, че Божият Логос наистина е разпнат на кръст безтелесен, алегоризира кръста. Алегоризирането (на кръста) алегоризира и възкресението. А алегоризирането на възкресението означава, че всичко случило се е подобно на сън (съновидение)“ (Коментар на Псалом 68), ΒΕП 46, 30.

[37]. Флоровски, Г., Библия, Църква, Предание, с. 37-38.

[38]. PG 78, 1289 D.

[39]. ВЕП 51, 216.

[40]. ВЕП 67, 164.

[41]. ВЕП 66, 70.

[42]. ВЕП 6, 133.

[43]. PG 48, 994.

[44]. Молитвеник, Синодално издателство, С., 1991, с. 97.

[45]. PG 126, 576 А.

[46]. ВЕП 66, 211.

[47]. Димитров, И. Ж., История на новозаветното тълкуване. Тълкуване на евангелията през 3-11 век на Изток. – ДК, № 8, 1995, с. 2, бел. 2.

[48]. ΒΕП 30, 121.

[49]. PG 78, 197 А.

[50]. ВEП 16, 237.

[51]. За функцията на „sola Scriptura“ в периода преди Реформацията, Oberman, Н., The Нarvest of Medieval Theology, Michigan, 1967, pp. 201, 361-363, 377, 380-390.

[52]. Ebeling, G., The Meaning of „Biblical Theology“. – In Ebeling, G., Word and Faith, London, 1963, pp. 81-86.

[53]. Каспер, В., Иисус Христос, 2005, с. 49 сл.

[54]. Вж. Hahn, Η. Е., Hummel, Н. D., The Old Testament in Modern Research, Philadelphia, 1970, pp. 83-118.

[55]. Barth, K., Theologischе Fragen und Antworten, Muenchen, 1957, S. 10.

[56]. Barth, K., The Word of God and the Word of Man, London, 1928, pp. 33, 91.

[57]. Каспер, Иисус Христос, c. 212.

[58]. Klein, W. W., Blomberg, C. L., Hubbard, R. L., Introduction to Biblical Interpre¬tation, Dallas-London-Vancouver-Melbourne, 1993, 48.

[59]. Coggins, R. J., Houlden, J. L. (eds.), A Dictionary of Biblical Interpretation, London, 1996, pp. 77-79.

[60]. Bultmann, R., Theology of the New Testament, 2 vol. London, 1965, pp. 250f.

[61]. Ibid., p. 251.

[62]. Bultmann, R., Jesus, Berlin, 1926.

[63]. Elusdem, Die Geschichte der synoptischen Tradition, Goettingen, 1921.

[64]. Вж. Macquarrie, J., An Existentialist Theology: Comparison of Heidegger and Bultmann, New York, 1955.

[65]. Bultmann, R., Neuеs Testament und Mythologie. – In: Kerigma und Mythos I (hrsg. H.-W. Bartsch), Hamburg-Bergstedt, 1967, S. 22, Ann. 2.

[66]. Gadamer, Н.-G., Wahrheit und Methode. Grundzuege einer philosophischen Hermeneutik, Tuebingen, 1960.

[67]. Fuchs, E., Zum hermeneutischen Problemin der Theologie, Tuebingen, 1959; Ebeling, G., The Word of God and Tradition, trans. Samuel Henry Hooke, London, 1968.

[68]. Ricoeur, P., The Conflict of Interpretations, ed. Don Ihde. Evanston, 1974.

[69]. Вж. Johnson (ed.). Structuralism and Biblical Нermeneutics, 1977; The New Testament and Structuralism. 1977; Polzin, R. M., Biblical Structuralism, 1977. Езикът според структуралистите има собствено онтологично съществуване: той не се оформя от човека, а самият формира човека (вж. Αγουρίδης, Σ. Η., Ερμηνευτική των ιερων κειμένων, Αθήνα, 1979, σ. 213-214).

[70]. Pannenberg, W., Basic Questions in Theology: Collected Essays, Philadelphia, 1970-1971.

[71]. Sluhlmacher, P., Vom Verstehen des Neuen Testaments. Goettingen, 1969, S. 220.

[72]. Срв. Maier, C., Das Ende der historisch-kritischen Methodc. Wuppertal, 1974.

[73]. Признава се историко-критичния метод и се дава възможност да сe обърне сериозно внимание на положителните резултати при протестантите. Поради това енцикликата е наречена „освободителна“ (Шиваров, Н., Херменевтика на Стария Завет, С., 2005, с. 337).

[74]. The Pontificial Bible Commission. The Interpretation of the Bible in the Church (Vatican Documents), Vatican City State: Libreria Editrice Vaticana, 1993.

[75]. Срв. Шиваров, Херменевтика на Стария Завет, с. 170.

Първо изображение – авторът, Емил Трайчев. Към юни, 2014 година е проф. д-р. Източник – Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4qX.

Доц. д-р Емил Трайчев Стоянов

От литературна гледна точка всички книги на Новия Завет изпъкват като единствени и неповторими текстове в историята на световната литература, и за пълното им разбиране не са достатъчни само известните литературни методи. На този уникален характер на тяхното съдържание съответства и изключителността на формата им. Това е единственото и съвършено откровение на Бога в личността и делото на Иисус Христос. С уникалното си съдържание Новият Завет не предава просто исторически или биографични сведения, нито разпространява нови учения, или задоволява религиозното любопитство. Както заявява св. евангелист Иоан: „това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (20:31). Понеже Новият Завет целѝ вярата и спасението чрез Иисус Христос, затова и словото Му е „дух и живот“ (Иоан 6:63); в резултат разбирането и тълкуването му изисква и други „изключителни“, духовни и жизненоважни условия. Към тези условия спадат приемането на специфичната природа и действие на писменото Божие слово, тоест боговдъхновеността му, с всичките ѝ следствия, както и своеобразни правила на тълкуване, които тя изисква.Тази „своеобразна“ природа и действие на Божието слово на Новия Завет откриваме вътре в самото него и, нещо повече, разполагаме с ценното богословско и тълкувателно предание на светите отци и учители на Църквата, които са отлични познавачи на Новия Завет и просветени негови тълкуватели. С тяхната помощ можем и ние днес да узнаем и да изразим духовната дълбочина и красота на библейското откровение. Целта на настоящата студия е под сигурното ръководство на светоотеческото тълкувателно предание да обсъдим следните основни въпроси: природа (същност) и действеност на библейското слово, личността на Иисус Христос и Свещеното Писание, боговдъхновеност на Свещеното Писание, като предпоставка за тълкувателен метод на светите отци на Църквата, църковни условия на библейското тълкуване, както и кратък преглед на съвременното тълкуване на Новия Завет, за да разберем Новия Завет в неговата по-далечна перспектива, която е живата вяра в Иисус Христос и спасението в Неговото име.

Същност и действeност на библейското слово

Що се отнася до съдържанието му, Новият Завет е достоверно възпоменание за живота, делото и учението на Иисус Христос (четирите евангелия), историческо осъществяване на благовестието (евангелието), тоест историческото образуване, организацията и живота на ранната Църква (книга Деяния на светите апостоли), живо тълкуване на Евангелието във връзка с условията на света и Църквата (съборните послания и посланията на св. апостол Павел) и богодадено предсказание за окончателната победа на Вседържителя Господ над демонския свят, греха и смъртта, и за Неговото господство (книга Откровение). Това определение не означава, че евангелието на Новия Завет е само обикновено свидетелство, съобщение или сведение. Нещо повече, Новият Завет е писменото свидетелство и предпоставка за животворно внедряване на личността и делото на Иисус Христос в живота на човека и света, тоест той е и „енергия“ на събитията (действията), които описва. В този смисъл Новият Завет е „слово Божие“, което е „сила Божия за спасение на всеки вярващ“ (Римляни 1:16) и „действа във вас, вярващите“ (1 Солуняни 2:13[1]). Тоест, със своето богато и многообразно съдържание Новият Завет сe стреми към важната цел, „за да знаете, че имате живот вечен, и да вярвате в името на Сина Божий“ (1 Иоан 5:13). Това се осъществява само в онези, които искрено се покаят, повярват и изповядат Иисус Христос като Божи Син, нарекат се с Неговото име като единствена възможност за спасението, приемат животворящия Му Дух и заедно образуват Неговото тяло, Църквата. Следователно, става ясно, че писменият текст на евангелието няма статично основоопределящо значение, тоест Новият Завет като книга, а главно събитията, които Новият Завет „възпоменава“, тълкува, предава и предсказва, и тяхното действие. Тази динамика на евангелието създава новозаветното Божие слово, което „пребъдва довеки“ (1 Петр. 1:23). Това уточнение има важно значение, тъй като предпазва Новия Завет да бъде безусловно превърнат в обяснителна или гадателна книга на миналото, както това става в юдаизма (във връзка с текстове от Стария Завет), в буквалистични кръгове в протестантизма и в разнообразните ереси.Това многообразно и изпълнено с живот евангелие радикално отличава Новия Завет от всяка друга книга на човешката история. Това се потвърждава и от съдържанието на книгите му и от писмената им форма. Събитията, които описва и благовести Новият Завет, не се дължат на човешка инициатива, нито за тях допринасят човешки замисли и исторически съвпадения. Тези събития се дължат изключително и само на Бога, Който промисля и се намесва с абсолютна свобода и неизказана любов в относителността на историческия живот и изпраща в света като съвършен Човек предвечното Си Слово и Който осъществява оттогава насетне чрез Него делото на спасението със силата на Своя Свет Дух. Бог също така избира и определя някои личности, които имат различни функции в организацията на Църквата, за да съдействат на Неговия план за спасението (Пресвета Дева Мария, апостолите, учениците, евангелистите, проповедниците, учителите, пастирите, пророците, харизматиците, както мъже, така и жени) и Сам указва винаги историческата им дейност и ги подкрепя със силата на Светия Дух, за да я изпълняват. Той използва също човешките и естествени средства и възможности в служба на новото евангелие. Тъй като събитията на Новия Завет са божествени промислителни действия, така и тяхното записване не става само при условията на човешкото литературно изкуство, а със светлината и грижата на Светия Дух. Както подчертават светите отци, между извършените от Бога събития на откровението и писмената им форма съществува „хармония“. Следователно, литературната форма на книгите на Новия Завет и условията на съставянето им не наподобяват на някои други текстове от човешката история. Тоест, както според съдържанието, така и според формата си книгите на Новия Завет се явяват нови творения и изключително явление в историята на световната литература и човешкия дух. Тази важна и структурна особеност на Новия Завет създава сериозен проблем относно разбирането и тълкуването му, тоест неговата диахронична сила и жизнеспособност.От друга страна обаче, книгите на Новия Завет са плод на перото на определени исторически лица, произхождат от конкретен период от време (втората половина на I век), отразяват историческите, обществените, политическите, духовните, културните и религиозните условия на епохата си, изобразяват близки учения в по-тясната и по-широка среда на времето, написани са на определен език, „общогръцкия“, който хората разбират и на който осъществяват ежедневните си контакти. От тази гледна точка, книгите на Новия Завет са литературни текстове от миналото и имат връзка с тогавашните общи исторически условия. Следователно, Новият Завет – като писмен текст от миналото – трябва да се разбира и в рамките на епохата си.

Понеже книгите на Новия Завет благовестват, както се изтъкна, за извършени от Бога събития, ясно е, че тълкуването им има връзка с целта, която Сам Бог иска да осъществи чрез тях. В съгласие с вътрешната перспектива и сила на евангелието на Новия Завет, неговият човешки и исторически елемент, тоест своеобразните предпоставки и условия за написването на новозаветните книги, е относителен или „снизхождащ“ (за да възвиси след това), и следователно не трябва да бъде безусловен. Глинени съдове, които съдържат необикновено съкровище (2 Коринтяни 4:7) – условната среда, която описва контурите, изображенията и очертанията на истината. Литературната форма и външните обстоятелства („човечеството“ на Новия Завет, както биха се изразили светите отци) са средството и инструментът, чрез който се разкрива и проявява божественото и духовното, тоест „божествеността“ на Новия Завет. И дори, колкото повече буквата и историята отстъпват, толкова повече духът при¬добива надмощие. С този въпрос изследователят на Новия Завет трябва да бъде особено внимателен, защото представлява „догматическа“ предпоставка за правилното му разбиране. Още св. апостол Павел съвсем ясно формулира този принцип: „защото буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6), и след това пояснява: „понеже видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Коринтяни 4:18). Историческите сведения в Новия Завет са просто „основата“, въведението и предварителната подготовка за изучаването му. Неговата особена цел се отнася до живота и действието на Светия Дух и се разпознава по духовен начин, тоест с проникването посредством буквата и историята в духовния смисъл на предмета („съкровената красота“, според св. Григорий Богослов, в Слово XXXI. За Светия Дух, 21[2]).Въз основа на тази предпоставка можем да определим своеобразната природа на Новия Завет и на Свещеното Писание изобщо. Като боговдъхновен текст Свещеното Писание не е просто писмено изложение на вечни божествени истини, които изчерпват божественото откровение. Това гледище превръща отчайващо Свещеното Писание в закон, в „древен“ и „обективен“ критерий за божественото познание и спасение. Точно обратното, Свещеното Писание говори за историческите спасителни събития, които извършва Бог и насочват към правилния и истински път. Затова те са първостепенните. Писмената форма на божественото откровение е второстепенна, но и отговаря, както казват светите отци, по подходящ или съответстващ начин на „божествеността“ на събитията, които изразява. Именно в това „единомислие“ или „съответствие“ между буквата и изразената „реалност“ се състои специфичната природа на Свещеното Писание. При това определение, истинският смисъл на Свещеното Писание, тоест „предметът/реалността“, не се разпознава винаги лесно и от всички единствено чрез обичайното изследване и историко-граматичното му разбиране. Именно защото божествената истина е формулирана с помощта на човешкия език, който описва тварни и ограничени реалности, но никога не може да изчерпи вечната божествена „същност“, Свещеното Писание трябва да се счита по същество за „ръководене в търсенето“ или за „указание“ на божествената воля. Затова, Свещеното Писание не е самодостатъчно и абсолютно средство за спасението, а „пътеводител“ към единствената личност и събитие, за която говори, тоест Иисус Христос. С други думи, Свещеното Писание, като писмено слово, не е божественото откровение, а неговото боговдъхновено записване и свидетелство. Това мнение е класическа позиция на всички православни свети отци. Протестантският херменевтичен принцип „sola Scriptura“, тоест че Свещеното Писание е единственото и то само се изяснява (колкото и в отделни случаи да е вярно), е съвършено непознат в преданието и живота на свстоотеческата Църква.

Връзката между Свещеното Писание и личността и делото на Иисус Христос

Съвършено специфичната природа и действеност на Новия Завет обаче се разбира в тясната му връзка с личността на Иисус Христос, за Когото той изключително говори. Въз основа на последователното тълкуване на Новия Завет, още от епохата на апостолските мъже, св. Юстин Мъченик и св. Ириней Лиопски, светите отци на Църквата свързват органично Свещеното Писание с личността и делото на Иисус Христос. Природата и действието му като писмено слово те тълкуват в тясна връзка с богословието на въплъщението. И колкото повече в течение на времето се развива и утвърждава христологическото предание на Църквата, толкова по-ясни и по-пълни стават принципите на библейското му тьлкуване. Този процес се довежда до завършек на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451 година). С окончателната формулировка на христологическия догмат (христологията) се вдъхва съзнание и надделява главно христологическото библейско тълкуване в Църквата. Гръцкият православен библеист Иоанис Панагопулос в няколко публикации[3] обобщава изключителния и траен принос на светите отци и учители на православието в оформянето на христологическото предание на Църквата. Той стига до извода, че нито по-късно развития четворен смисъл на Свещеното Писание[4], нито Оригеновата (За началата, IV, 11) съпоставка между телесната, моралната и духовната перспектива на Писанието имат първостепенен характер. По-скоро, според светоотеческото тълкувателно предание единството между буквалното и духовното тълкуване съответства на православното учение за двете природи в личността на Иисус Христос. Ще отбележим накратко главните му моменти:1)Новият Завет (Свещеното Писание) като текст и свидетелство е резултат и потвърждение на въплъщението на Божието Слово[5]. Господ снизхожда от Небесата, за да изкупи света, за да съедини света с Бога вовеки[6]. Божието Слово „стана плът, и живя между нас“ (Иоан 1:14), тоест Въплътилото се Слово се явява на земята като човек сред хората. То възприема в пълнота първоначалната човешка природа чиста, неопетнена и свободна от първородния грях. „Във Въплъщението завършва човешката история. Осъществява се Божията вечна воля, тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му (Колосяни 1:26[7])“. Това е смисълът на божественото снизхождение или кеносиса („понизяването“, срв. Филипяни 2:7) на Божието могъщество.

Както обясняват църковните тълкуватели, Божието Слово, преди да се въплъти, е невидимо, неосезаемо и неописуемо. С историческото Си въплъщение То става видимо, описуемо и осезаемо, в неразрушимо и неслитно единство с божествената Си природа (срв. Ориген, Фрагменти от катените към Евангелието според Матей, фрагмент II[8], и Против Целз, 6, 77). Следователно, текстът на Новия Завет засяга именно тази видима, историческа и осезаема форма на въплътилото се Божие Слово, която същевременно е разкриване и потвърждаване на божествената Му личност. Ако Иисус Христос действа само като човек, тогава не бихме познавали божеството Му, и обратно, ако действа само като Бог, тогава не бихме познавали човечеството Му. Този начин на осъществяване на Божията икономѝя („домостроителство“ и „снизхождение“) определя същността и начина на разбиране и тълкуване на Новия Завет. Ако разбираме Новия Завет само според човешките му и исторически условия (както това прави съвременното историко-критично изследване), тогава бихме пренебрегнали духовното му измерение, и обратно, ако търсим в него само божествения елемент, бихме подценили човешкия. Чрез книгите на Новия Завет познаваме едновременно истинския човек и истинския Бог Иисус Христос в неразделното и неслитното единство на двете Му природи, божествената и човешката. В този смисъл, Новият Завет разкрива целия Христос, той е „икона“ на богочовешката Му личност. Следователно, „целта“ на Новия Завет (а и на Свещеното Писание с христологическата му насоченост изобщо) напълно съвпада с „целта“ на въплъщението на Божието Слово.2)Както личността на Иисус Христос, така и Свещеното Писание има две „природи“, човешка (историческа) и божествена (духовна). Писмената му форма отговаря на човешката, а богословският ѝ смисъл – на божествената природа на Господ. Нещо повече, както човешката природа на Иисус Христос издига и потвърждава божествеността Му, така и писмената форма на Свещеното Писание води нагоре към духовния му смисъл и го потвърждава. Следователно Свещеното Писание трябва да се тьлкува от тази двойна гледна точка. Пряко следствие от това е, че словото на Свещеното Писание, доколкото се отнася до по-особените му христологически и догматически свидетелства, е „везано“ (св. Василий Велики, Беседа върху Псалом 44:14[9]). Тоест словото за Иисус Христос, било Неговото, било това на свещените писатели, се излага и записва „според двойното си представяне“ (св. Кирил Александрийски, Тълкуване на евангелието според Иоан, II[10]) или „в двояк смисъл“ (св. Иоан Златоуст, Беседи върху някои псалми, 4б[11]). То се отнася ту до божествената, ту до човешката му природа. Затова и словата на Иисус Христос или за Иисус Христос се характеризират като „достойни за Бога“ или „достойни за човека“ изказвания. Следователно, първите трябва да се тълкуват „достойно за Бога“, а вторите по човешки или според домостроителството на въплъщението, но не трябва да се разбъркват. Тоест всичко, което засяга божествената природа изобщо се описва по свойствен, достоен за Бога, начин, докато онова, което се отнася до човешката природа на Господа е напълно съобразено с човешките условия. По този начин светите отци тълкуват всички антропоморфизми[12] за Бога (главно в Стария Завет), както и чисто човешките действия на Иисус Христос. Но те избягват да разграничават строго двете гледни точки. Както Иисус Христос е „един и същ“, така и Той Самият и библейското слово са едни и същи. Това, което се отнася конкретно до човешката Му природа, се случва и се описва „според Божията икономѝя“ или „по снизхождение“, тоест приспособява се към слабостта на човешката природа. Това, което се отнася до божествеността Му, има достоен за Бога смисъл. Този тълкувателен принцип се утвърждава на Третия Вселенски събор в Ефес (431 година) и представлява трайно предание на Църквата[13].3)За „богочовешкия“ характер на Новия Завет естествено свидетелства и христологическото му съдържание. Иисус Христос е началото, средоточието и завършекът на библейското Откровение. „Съвсем сигурно… целта на боговдъхновеното Писание е насочена към тайната на Христос“ (св. Кирил Александрийски, За поклонението и почитането на Бога с дух и истина, ІІІ[14]). Следователно неизбежна предпоставка на библейското тълкуване е винаги различаването на „целта (σκοπός)“ и съгласието му с нея. Целта (или иначе казано „ум“, „разум“, „проникновение, θεωρία“) е централен въпрос и постулат на библейското тълкуване на светите отци. „Защото, както зданието без основа става слабо, така и Писанието, ако не видиш целта му, не принася полза“ (св. Иоан Златоуст, Беседи върху някои псалми, 3[15]). По принцип за тази „цел“ свидетелства дейността и присъствието на Иисус Христос в историческия ход на божественото домостроителство, засвидетелствано в цялото Свещено Писание. Не богословски или тълкувателен принцип, а ду¬ховно „виждане“ на божествената перспектива вътре в библейските събития е това, което се подчертава чрез въплъщението. Поради тази причина „целта“ и Въплъщението се отъждествяват. Установяването на „целта“ не става произволно, а чрез точното и буквално тълкуване. „Трябва своеобразните идиоми на Писанието да се разберат, защото не е възможно по друг начин да се разпознае целта му“ (блажени Теодорит Кирски, Тълкуване на книгата на порок Иезекиил, 16, 53[16]). Нещо повече, чрез различаването на „целта“, тоест на домостроителството на въплъщението, библейското тълкуване е винаги значимо и жизнено, понеже насочва погледа към „действието (енергията)“ на Божието домостроителство в личния живот на вярващите и света.4)От гледна точка на христологията, тълкуването на Свещeното Писание е истинска основа за екзистенциалното следване и общение с живота на Иисус Христос, което се явява чрез духовни степени (нива). Според проникновената гледна точка на Ориген (Против Целз, 6, 77), която се среща и в по-късното светоотеческо предание (св. Атанасий Александрийски, кападокийците, св. Кирил Александрийски, св. Дидим Слепецът и други[17]), библейското тълкуване има връзка със събитието на Преображението на Спасителя и различния „външен вид (образ)“ на Господа, който апостолите съзерцават (Матей 17:1-9; Марк 9:2-13; Лука 9:28-36; 2 Петр. 1:16-18). Истинския Му човешки „образ“ виждат само тези, които остават в равнината. Онези, които се изкачват с Него на планината, съзерцават блясъка (сиянието) на дрехите Му и славата на Неговата личност. Същото се случва и при тълкуването на Свещеното Писание. Всички, които се облягат само на буквата, не могат никога да „видят“ божеството на Христос. Но всички, които преминават покривалото на буквата, навлизат в скритата духовна красота и смисъл на Свещеното Писание – „Словото Божие става в нас ясно и светло, а ликът Му сияе като слънце, тогава и одеждите Му се явяват бели, тоест изреченията на Свещеното Евангелско Писание (се разкриват в нас) ясни, прозрачни и без никакъв покров“ (св. Максим Изповедник, Глави за богословието и за домостроителството на въплъщението на Сина Божи. Втора стотица, 14[18]) Библейското тълкуване е постоянно действие на съ-възкачване, обратно на с-низхождането на Бога, движение към върховете на мистическото богословие, когато всеки етап от това тълкувателно възкачване съответства на „виждането (съзерцанието)“ на различните „образи“ от живота на Господа. „Защото не на всички, застанали пред Него, Господ се явява в слава, но на новоначалните се явява в образ на раб (Филипяни 2:7), а на онези, които могат да Го следват, когато се възкачва на високата планина на Своето Преображение, се разкрива в Божия образ, в който е бил преди сътворение мира“ (Пак там, Втора стотица, 13).5)Тази свързаност на Новия Завет (и изобщо на Свещеното Писание) с личността и делото на Иисус Христос има и друг важен резултат. Евангелието, което свидетелства за личността и делото на Иисус Христос, става историческа реалност като ново общение (общност) на хора, тоест като Църква. Това е Неговото тяло, което не съществува без главата си – Иисус Христос. Новият Завет като свидетелство и потвърждение на богочовека Иисус Христос принадлежи органично на тялото Му и не се разбира, нито действа според по-далечната му „цел“ вън от Църквата. От друга страна, Църквата не се разбира, нито функционира според по-далечната си „цел“ без Новия Завет (Свещеното Писание). С други думи, само който живее вътре в тялото на Господа и се храни от животворящия Му Дух, той „слуша гласа Му“ (Иоан 10:3; 18:37), живее с божественото слово, и само той може да получи правилното разбиране и тълкуване на историческото Му и духовно послание. Този принцип потвърждава и историческата истина. Църквата избира, гарантира и предава достоверните (безспорните) книги на Новия Завет. От еретическите книги тя отделя истинските и достоверни свещени текстове и сама им вменява техния свещен и боговдъхновен авторитет. Канонът на Новия Завет е изключителна предпоставка на Църквата. Освен това, въз основа на историческите и литературни изследвания на Новия Завет, от самото начало книгите му обслужват многобройните нужди на Църквата, тоест учението и проповедта, мисията, катехезата, богослужебния ѝ живот, социалната и пастирската ѝ дейност, дисциплината и други. Чисто рационалистична е дилемата, която занимава и продължава да занимава западните изследвания (римокатолически и протестантски), относно отношението между Свещеното Писание и Църквата. Въпросът, който се поставя, е: предхожда и надвишава ли Свещеното Писание Църквата, и, че ако това е факт, в какъв смисъл едното угвърждава другото? Преданието на Църквата не познава нито римокатолическото становище, според което Църквата е господар на Свещеното Писание, нито пък протестантското, според което Свещеното Писание представлява критерий за Църквата. Точно обратното, Свещеното Писание живее в Църквата и така се отъждествява с Църквата според свидетелството, действието и по-далечната ѝ цел. И двете са израз и потвърждение на едната богочовешка личност на Иисус Христос, на изключителността и главенството Му. Следователно, Църквата принадлежи към „достойните за Бога“ събития на Новия Завет, тя е жива книга за Христос. Ако Свещеното Писание и Църквата се разделят в какъвто и да е смисъл, тогава достигаме или до религията на книгата, или до частна колегия от ентусиасти, с резултат – било контрол над божественото откровение (римокатолицизма), било произволното му лично присвояване (протестантизма, ересите).Органичната връзка на личността и делото на Иисус Христос със събитието, природата и тълкуването на Свещеното Писание, представлява изключителен и траен принос на православните свети отци в делото на библейското тълкуване. Както догматът на Халкидон, така и тълкувателните му последствия представляват трайно предание в Църквата. Новият Завет (Свещеното Писание) трябва да се тълкува като едно (единно), единствено и абсолютно Божие слово според човешкото и божественото му възприемане. Всяко погрешно тьлкуване на христологическата вяра непосредствено се отразява и върху работата на библейското тълкуване. Следователно, само в светлината и рамките на православната христология се разкрива хармонията между Свещеното Писание и „целта“ на тълкуването му. Отстъплението от правата вяра на Църквата предполага и има за последица еретическото тълкуване на Свещеното Писание.

Боговдъхновеност на Свещеното Писание

Особено важен белег на Свещеното Писание, който определя изключителната му природа и действие, своеобразните условия на разбирането и тълкуването му, както и правилния тълкувателен метод, е боговдъхновеността. Непредубеденото ѝ приемане и прилагането на последствията ѝ е условие за приемането и признаването на библейското слово като божествено откровение. Следователно, боговдъхновеността радикално отличава Свещеното Писание от всеки друг писмен текст на човешката история.

Боговдъхновеността на Свещеното Писание е трайно предание в самия Нов Завет (за разлика от елинизма и юдаизма) и за нея свидетелстват всички без изключение църковни писатели и свети отци[19]. Двете класически места, на които всички се позовават, са 2 Тимотей 3:16: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука…“, и 2 Петр. 1:21: „Никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просвeтявани са говорили светите Божии човеци“.Съществуването на Свещеното Писание се дължи изключително и само на Божието вдъхновение и благодат, и то единствено го прави живо Божие слово. За вдъхновение на Писанията, светите отци, съобразно обстоятелствата, считат Отец, Син и Светия Дух, тоест Св. Троица. Следователно, тайната на боговдъхновеността има връзка с пълнотата на троичния живот. Тя е нейно лично събитие, благодатна теофания. Но светите отци не развиват систематично учение, аналогично с това в елинизма и юдаизма. По принцип те отдават божественото слово на свещените писатели на просвещението или „осезанието (запалването)“ на Светия Дух, Който пребивава (живее) у тях, до степента, до която е за тях полезно, прави ума им по-проницателен, както и душата и тялото им по-светли. Тоест, боговдъхновеността не засяга само разумната дейност на свещения писател, а цялото му битие. Тя е събитие на Божията „грижа“, христофания или пребиваване на Светия Дух, което издига човешките биологични способности на по-високо ниво и осветява целия човек. Следователно, боговдъхновеността не е временно състояние, а постоянна, жизнена връзка с личния троичен Бог. В този смисъл тя не е временно магическо обсебване, екстаз или възторг (ентусиазъм), както е в елинистическото предание.Тази непосредствена лична връзка на свещените писатели с личния Бог изключва всякакво разбиране за механична боговдъхновеност (inspirationem litteralem). Свещените писатели съдействат на Светия Дух за разбирането и записването на Божието слово. „Пророкът говорил в състояние на размисъл и разбиране и издигал глас по подбуда на Светия Дух, казвайки всичко смело“ (св. Епифаний Кипърски, Против ересите, II, І[20]). Това съдействие не поставя в опасност истинността и авторитета на божествената истина, защото Свeтия Дух очиства и просветлява ума, така че свещеният писател да може да разбере правилно, да оповести или да запише по подходящ начин божествените смисли[21]. „Духът се даваше на всеки пророк; тези разказваха обаче това, което Духът даваше, тъй както всеки можеше да го стори“ (блажени Теофилакт, Коментар на Осия, предговор[22]). Човешкият ум не само не сe отменя, а обратното – издига се на нивото и на съответното му качество на „ум Христов“, тоест става възприемчив за божествената енергия (действие), без да изгубва вродените си свойства. „Умът Христов, който приемат светиите, според казаното: ние имаме ум Христов (1 Коринтяни 2:16), не се ражда в нас вследствие на силата на мисленето; (не е) и съставна част на нашия ум и не се премества по същностен и ипостасен начин в нашия ум, но (умът Христов се ражда) като сила, която с качеството си прави нашия ум ясен и му придава действие, насочено към нея“ (св. Максим Изповедник, Глави за богословието и за домостроителството на въплъщението на Сина Божи. Втора стотица, 83[23]).Що се отнася до действието на боговдъхновеността, подчертава се, че Светия Дух „прояснява и разкрива относно гледането на красотата и тайните на истината и божествената мъдрост“ (Дидим Слепият, Коментар към Захарий, 2[24]). Тоест, свещеният писател участва по благодатен начин в истината, която записва, чува и вижда лично, самият става нейна „част“ и неин изразител. В състоянието на боговдъхновеност свещеният писател има „изпълнен със Светия Дух ум“ и така разбира божествените цели и намерения. Все пак, вдъхновението на Светия Дух не открива на свещените писатели пълнотата и съвършенството на божествената истина, която е непостижима за човешкия ум, но отговаря на пределите на човешката природа, тоест до мярката, до която тя може да навлезе в божествената мъдрост. В този смисъл словото на свещените писатели е образец и парадигма, загадка и тайна, слово в огледало и загадка, което винаги се нуждае от помощта на Светия Дух за разбирането на по-дълбокия му смисъл. Следователно, свещените писатели по-скоро покриват славата на божествените реалности (πραγμάτων) и призовават вярващия чрез светлината на Светия Дух и по пътя на личното очистване, тоест чрез самите висини на боговдъхновеността, да се издигне и той до духовното съзерцание на библейските истини.Следователно, дефинирането на боговдъхновеността не прави библейското тълкуване просто вярно приложение на определени литературни принципи. Без да се отрича, разбира се, богословската образованост, тя главно дар е на Светия Дух, Който вдъхновява и свещените писатели. „За разбирането на съдържащото се в божественото Писание е нужна не човешка мъдрост, а откровение на Духа, за да можем ние, узнали истинския смисъл па написаното, да получим оттам голяма полза“ (св. Иоан Златоуст, Беседи върху книгата Битие, 21, I[25]). Боговдъхновеността съществено засяга познанието и предаването на божествената, духовната мисъл (цел), която иначе е недостъпна за естествения разум. С други думи, така нареченото „духовно съзерцание (θεωρία)“ на светите отци, което е и крайната цел на библейското тълкуване, е важен резултат от боговдъхновеността. Само то ни довежда до „божествеността“ на Свещеното Писание, до познанието чрез вяра, изповядването и „виждането“ на божеството на Иисус Христос. Ако в Свещеното Писание има само граматичен, исторически смисъл, тогава боговдъхновеността му би била излишна. От друга страна, с приемането на боговдъхновеността светите отци обосновават и научното изясняване на Свещеното Писание, понеже според тях без да се изпада в буквализъм във всяка буква и във всяка дума се съдържа Божия мъдрост.Що се отнася до съдържанието на боговдъхновеността, светите отци формулират гениален възглед, който остава безпогрешен пътеводител в библейското тълкуване. Те не приписват боговдъхновеността толкова на писмения образ (форма) на откровението, тоест на формата на библейските повествования, колкото на събитията и истините, които се благовестят. Божественото откровение са спасителните исторически събития, които извършва Бог по собствена инициатива чрез Иисус Христос в Светия Дух заради безпределната Си любов към човека и света. Те са първостепенните и чрез тях, а не само чрез писменото им повествование, както видяхме и по-горе, Бог спасява човека. Тъй като събитията в Свещеното Писание са Божии действия, поради тази причина и езиковият им образ е приспособен към тях, тоест и той е средство на Божие действие. Посредством библейското четене и тълкуване, винаги търсеното е Божественото действие, а не човешката автономна сила, помощ. По-далечната „цел“ на Свещеното Писание е живото общение с Бога и личността на Иисус Христос – основното му съдържание. Поради тази причина светите отци се позовават на Свещеното Писание, като използват своеобразни изразни формулировки: „писано е в Писанието“, или дори „писано е от името на Отец, Син и Светия Дух“. Разкритата божествена истина „привлича“ към себе си своя езиков образ, който по този начин е „съзвучен“ или „съответстващ“ на извършеното от Бога действие. Естествено този езиков образ се различава от писател до писател и това е свидетелство за личната им свобода при писането.Вследствие боговдъхновеността светите отци формулират основна богословска категория, която определя природата и условията на библейското тълкуване. „Защото както Бог знае всичко само по себе си по природа, така и творението – което може да се изучи“ (св. Кирил Александрийски, Тълкуване на Евангелието според Иоан, II[26]). Божествената мъдрост и откровение не са присъщи на човешката природа, тоест вроденото или придобитото ѝ добро. Те са изключителен дар от Бога, който може да се преподаде чрез просвещението на Светия Дух. В този смисъл боговдъхновеността е дело на икономѝята и снизхождението на Бога, защото иначе би било невъзможно познанието и записването на божествената воля, по причина, разбира се, на ограничеността на човешката природа. „Светият Дух между нас разговаря за нас“ (св. Григорий Нисийски, Против Евномий, II[27]). Божественото познание е подобно на озаряване или светлина у вярващите и има връзка с получаването на Светия Дух в тайнството св. Кръщение. Но това не е външна намеса на Бога в човешкия ум, която изземва функциите му или го променя, а въздигането му на нивото на божественото действие (ενέργειας), когато той става близък и „изпълнен“ с Божия ум. Тоест става дума за възстановяването на човешкия ум до висините на едемския човек преди грехопадението. Поради тази причина всички вярващи чрез св. Кръщение, стават богонаучени (срв. Иоан 6:45; 14:26; 1 Солуняни 4:6; 1 Иоан 2:27) и притежават възможността за Божествено сияние/слава. Въпреки това много кръстени вярващи остават необразовани, унижават Светия Дух и вместо Него се привързват само към човешките условия на познание. Противоположни на тях са светците, които жадуват за божествената светлина, очистват се чрез божествената благодат от човешките страсти, приемат огъня на Светия Дух и виждат с духовните си очи красотата на божествената мъдрост. Следователно, светостта, като дар и опитност на Светия Дух, има по същество връзка с боговдъхновеността и е необходимо условие за библейското тълкуване. „Затова съвършеното учение на светиите се вселява чрез Духа“ (св. Кирил Александрийски, Тълкуване на Евангелието според Иоан, II[28]).
_______________________

*Източник – https://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизвeдена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. С други думи, в словото има динамика и действие. То е онова, което се извършва, което става. Бог твори чрез Своето слово. „Защото Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви“ (Псалом 33/32:9). Това убеждение е налице като богооткровена истина не само в библейския разказ за сътворяването в глава първа на книга Битие, но и в псалми и пророчески текстове (Псалом 33/32:6; Исаия 44:26-27; Плач Иеремиев – 3:37 и други) (срв. Шиваров, Н., Екзегетическият метод в св. Василиевия „Шестоднев“ и актуализирането му днес. – В: Шиваров, Н., Вълчанов, Сл., Вечното в двата библейски Завета, Велико Търново, 1993, с. 24-48).

[2]. Григорий Назиански, Пет богословски слова. Превод и студия Иван Христов, С., 1994, с. 26.

[3]. ΤΙαναγόπουλος, l., Н Ερμηνεία της Αγίας Γραφής• στήν Εκκλησία των πατέρων. Τ. Α., Αθήνα, 1991, σ. 33-58; Christologie und Schriftauslegung bei den griechischen Kirchenvaetern – ZThK 89, 1992, S. 41-58.

[4]. Обикновено в средновековното тьлкуване духовният смисъл на Свещеното Писание допълнително се разделя на три подкатегории: алегоричен, морален (или тропологичен) и анагогичен смисъл, така че библейското тълкуване общо взето следва една четворна линия. Николаус фон Лира (починал 1349 година) окончателно обобщава това в стиха: Littera gesta docеt, quid credas allegoria; moralis quid agas, quid speres anagogia (буквата изяснява делата, алегорията – какво да вярваш, моралният (смисъл) – какво да вършиш, аналогията – в какво да се надяваш) (Brinkmann, Н., Mittelalterliche Hermeneutik. Darmstadt, 1980, S. 243; Grant, R. M., Tracy, D. A., Short History of the Interpretation of the Bible. Philadelphia, 19842, p. 85).

[5]. Срв. Panagopoulos, Christologie und Schriftauslegung, S. 53.

[6]. „Ut fieret filius hominis, ad hoc ut et homo fieret filius Dei (Синът Божи стана Син човечески, за да може човекът да станe син Божи)“ (св. Ириней Лионски, Против ересите, III, 10, 2 – PG 7, 875).

[7]. Флоровски, Г., Творение и Изкупление, С., 2008, с. 99-100.

[8]. ВЕП 14, 237.

[9]. ВЕП 52, 101.

[10]. PG 74, 524D.

[11]. PG 55, 209.

[12]. „Предаване на човешки и материални качества на Бога и духовния свят с цел за картинно, впечатляващо описание с думи и понятия от човешкия език“(Шиваров, Херменевтика на Стария Завет, с. 345).

[13]. PG 77, 177АВ, от 39-то послание на св. Кирил Александрийски.

[14]. PG 68, 268А.

[15]. ΕΠΗ 55, 102.

[16]. PG 81, 952D.

[17]. Вж. Mihoc, V., The Actuality of the Church Fathers Biblical Exegesis. – In: Dunn, J. D. G., Klein, H., Luz, U., Milioc, V., Auslegung der Bibel in orthodoxer und westlicher Perspective, Tuebingen, 2000, S. 3-28.

[18]. Свети Максим Изповедник. Творения. Превод от руски no изданието на Православния Свято-Тихоновски институт от 1993 година, Света Гора. Атон, 2002, с. 311).

[19]. Вж. статиите на Д. С. Леопардов в списание Вера и разум, посветени на учението за боговдъхновеността на Свещеното Писание: Учение ο богодухновености Священного Писания мужей апостольских (1898, Τ. I, Ч. 1, с. 286-302), Учение ο богодухновености Священного Писания апологетов II века (1901, Τ. I, Ч. 1, с. 559-580р 722-750; Ч. 2, с. 25-54); Теория богодухновености в александрийской школе (1906, Т. 1, Ч. 1, с. 17- 30, 70-94, 132-150); Теория богодухновености в александрийской школе. Теория Оригена (1907, № 4, 443-365; № 5, с. 583-600; № 6, с. 764-774; № 9, с. 330-348; № 12, с. 765-788; № 18, с. 711-736); Учение святителя Иоанна Златоуста ο богодухновености Библии (1912, № 3, с. 344-376; № 4, с. 429-448; № 5, с. 606-627; № 7, с. 69-93; № 8, с. 185-205; № 9, с. 319-342; № 10, с. 464-480; № 11, с. 6-4-626; № 12, с. 737-758).

[20]. PG 41, 860A.

[21]. Шиваров, Н., История и каноничност на старозаветния текст (С оглед на старобългарския му превод). С., 1988, с. 5.

[22]. PG 126, 569 D.

[23]. Свети Максим Изповедник, Творения, с. 338-339.

[24]. ВЕП 48, 77.

[25]. PG 53, 175 D.

[26]. PG 73, 193 В.

[27]. ВЕП 67, 189.

[28]. PG 73, 301 С.

Кратка връзка към тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4qI.

Първо изображение – авторът, доц. Емил Трайчев. Към юни, 2014 година същият е проф. д-р. Източник на това изображение – Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Следва…