Калин Янакиев

След като в предишната част на нашето изследване установихме последователността и хронологичното място на най-решаващите думи и действия на Христос на Тайната вечеря, ще се опитаме сега, за пълнота, да подредим и останалото, което ни е разказано за нея от евангелистите.

Особено място сред това останало заема епизодът, в който Иисус прави Своето предсказание за предателството на Иуда.

Съществено е, че този епизод единствен присъства в разказа на св. Иоан почти точно така, както ни е предаден и в разказите на тримата синоптици, а освен това е ситуиран на едно и също място в протичането на вечерята както от тях, така и от Иоан. И когато ядяха – съобщава ни св. евангелист Матей – [Иисус] рече: истина ви казвам, един от вас ще Ме предаде; те се много наскърбиха, и всеки от тях почна да Го пита: да не съм аз, Господи? А Той отговори и рече: който топна с Мене в блюдото, той ще Ме предаде… (Матей 26:21-23). У Марк същият епизод е предаден така: И когато бяха седнали на трапезата и ядяха, Иисус рече: истина ви казвам, един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде. А те почнаха да скърбят и да Му казват един след друг: да не съм аз? А Той им отговори и рече: един от дванайсетте е, който топи с Мене в блюдото (Марк 14:18-20). Но по същия начин и в разказа на св. Иоан, който инак започва повествованието си за вечерята едва от умиването на нозете на учениците, Иисус седна пак на трапезата (както става ясно от следващото, за да започне собствено угощаването Си с дванайсетте) и малко след това като се смути духом, засвидетелствува и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки, за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори. Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е? Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него. А Иисус му рече: каквото ще вършиш, върши по-скоро. Никой обаче от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза това (Иоан 13:21-28).Както се вижда, макар безспорно да става в един и същи момент у евангелистите, тоест когато ядяха, когато Иисус пак седна на трапезата, разговорът за предателството има малко по-различно звучене у св. Иоан. Това различие обаче тук по никакъв начин не е смущаващо и дори по щастлив начин хвърля светлина върху едно обстоятелство, което инак би ни оставило в недоумение при четенето на Матей и Марк. Защото не може да не се забележи, че при тях, макар да ни е казано, че учениците развълнувани питат Учителя кой би могъл да е предателят, за когото говори (да не съм аз, Господи), те все пак никак не реагират, когато Христос им дава Своя отговор. Защо е станало така, ни осведомява следователно именно по-детайлното разказване на случката от св. евангелист Иоан. В неговото повествование, както се вижда, въпросът, който е смутил всичките дванайсет, в последна сметка след кимването на Петър е зададен на Господа само от едного, а именно – от ученика, който Иисус обичаше и който на трапезата беше се облегнал на гърдите Иисусови, тоест от самия евангелист Иоан, именуващ по този характерен начин себе си в своя разказ. И ето значи именно само нему, и то очевидно шепнешком, лице в лице, Христос отвръща: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. С други думи, не всички ученици, а само стоящият непосредствено до Иисус, възлегнал на гърдите Му Негов любим ученик чува отговора и вижда знака, който Господ дава със залъка. Ето защо също никой… от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза (на Иуда) това – каквото ще вършиш, върши по-скоро. Ние трябва да заключим следователно, че знакът на Иисус със залъка, подаден на предателя, най-вероятно е станал известен на останалите ученици едва впоследствие, в края на земното дело на Спасителя, когато им е бил разказан от св. Иоан и когато най-вероятно е бил и включен в повествованията им, но не като нещо, което те тогава сами са видели и разбрали, а по неговото свидетелство.По-голяма трудност в ситуирането на предсказанието на Иисус за предателството създава разказът на третия от синоптиците – св. Лука, който по изненадващ начин единствен, макар също да помества епизода по време на извършването на вечерята, го привежда не преди, а след думите на Христос за хляба (Това е Моето тяло) и даже след думите Му над чашата след вечеря. При това в повествованието на Лука думите на Христос са предадени по такъв начин, че може да се остане с впечатлението, че те са казани дори във връзка с чашата, а Иуда, освен че е бил по това време на трапезата, даже е бил съадресат на тези установителни слова. Също взе и чашата след вечеря – казва св. Лука, – като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива. Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата (Лука 22:20-21). И после следват вече познатите думи и те почнаха да се питат помежду си, кой ли ще е от тях оня, който ще направи това (Лука 22:23).

Във връзка с това, както изглежда, драстично противоречие между св. Лука и останалите синоптици (повтарям, и при Матей, и при Марк диалогът между Христос и учениците за предателството предшества установителните думи за Тялото и Кръвта), и което при това апострофира споменатото вече всеобщо, идващо от най-дълбока древност убеждение на преданието, че Иуда е бил вече напуснал трапезата, когато Христос произнася въпросните думи над хляба и над чашата, трябва да бъде казано следното.Не може да не се забележи, че в сравнение с останалите синоптици разказът за Тайната вечеря у св. Лука въобще се строи по доста по-различен начин. Така при едно по-внимателно вглеждане трябва да видим, че той сякаш доста отчетливо се члени на две части. В първата (стихове 14-20 от глава 22), думите и действията на Христос са ни дадени в същата хронологична последователност, каквато намираме и у Матей и Марк, само че тук вниманието на третия евангелист се концентрира изключително само върху онези думи и действия на Христос, с които Той обяснява уникалността на тази Своя последна пасхална вечеря с дванайсетте и преосмисля нейните основни ритуали. Ето защо в стихове от 14 до 20 са подредени едно след друго: първо – встъпителното обяснение за сърдечно пожелание на Учителя да направи със следовниците Си „тая“ пасха, преди да пострада, и в тази връзка – отдаването на въвеждащата в нея чаша „Кидуш“ тям, от които предстои скоро да бъде взет, поради което няма да пие от лозовия плод, докле не дойде царството Божие (Лука 22:18). Сетне: вземането на хляб от тази трапеза и идентифицирането му с новата – собствено Неговата жертва: това е Моето тяло, съпроводено с изричната заповед това, тоест това угощение правете за Мой спомен. Накрай, вземането на чашата след вечеря със знаменателното указване, че тя вече е чашата на новия завет (единствено тук, у Лука), с която Той, Господ, се завещава на учениците Си. Едва след тези решаващи думи и действия, които са преосмислили традиционната иудейска пасха в ново, посветено на истинския Агнец тържество, у Лука идва и разказът за останалото, което е имало място на нея (и за което, представено в различни епизоди, ние знаем също от останалите евангелисти).

Че това обаче е вече разказ за вечерята с друга композиция ни показва най-вече повествователният маниер, по който в него се въвеждат думите и случките. Трябва да се забележи, че те вече не са свързани в строга последователност едни с други, или пък се въвеждат с едно характерно „а имаше и“. А имаше и – казано е например в стих двадесет и четвърти – препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям (Лука 22:24). С това „а имаше и“ евангелистът сякаш иска да ни каже: освен главното, което Иисус направи онази вечер на трапезата, на нея „имаше и“, „казани бяха и“ определени други неща, които си заслужава да бъдат предадени и които ето сега разказвам едно след друго. На мен лично ми се струва достатъчно очевидно например, че „препирнята“, за която ни разказва св. Лука в няколко стиха от този двадесет и четвърти нататък, едва ли е следвала чисто хронологически непосредствено след тревожните въпроси на учениците кой ли от тях ще предаде Учителя и след тържествените Му думи над чашата на новия завет. В това няма психологическа логика, а и ние ще се опитаме по-нататък в този текст да покажем, (обръщайки се и към разказаното за вечерята и в Иоановото евангелие), че има друго, много по-подобаващо място в нейното протичане, където въпросната конфузна „препирня“ би могла да е избухнала. Но да обърнем внимание по-нататък и на това, че тутакси след разказа за препирнята и поучаващите слова на Христос към препиращите се – без каквато и да било хронологическа връзка (но в съгласие с онова, което казахме за маниера на разказване в ключа на „а имаше и“) – Спасителят се обръща към св. апостол Петър с думите Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти (Лука 22:31-32), очевидно имайки предвид предстоящото след арестуването Му разбягване на учениците. Още по-нататък следват пък думите и рече им (тоест вече на всички ученици): когато ви пратих без кесия, и без торба, и без обуща, останахте ли лишени от нещо? (Лука 22:35) и така нататък – следва предупреждението да бъдат готови за бъдещото си и все още неясно за тях самостоятелно служение. С две думи, напълно очевидно е, че от един момент нататък в разказа си св. Лука започва да ни предава думите и нещата, които са имали място на тази последна вечеря на Иисус, но са имали място именно освен словата, с които Той я е преосмислил и завещал на последователите Си. Тях обаче той разказва вече без да спазва точния хронологичен ред на тяхното произнасяне и извършване. Което накрай, ако се замислим, е особено логично да присъства тъкмо в разказа на този евангелист, който, както е известно, сред тримата синоптици записва историята на земния път на Иисус по думите на св. апостол Павел – на онзи, значи, който естествено я е разказвал не като неин свидетел (какъвто не е бил), а по чутото от все още живите непосредствени ученици на Господа. Именно така, като предаващ предаденото на учителя му, пише св. Лука когато ни съобщава „а имаше и“ (разказаха ни билите), „Христос рече и“ (предадоха ни чулите Го). Разбираемо е защо от този начин на разказване на случилото се на Тайната вечеря изключение прави само свързаното с установителните действия и думи на Господа, които – като основното и решаващото направено от Него нея вечер – са приведени в точната им хронологична последователност (и които – както това с най-голяма основателност може да се допусне именно за св. Лука – сам той е запаметил по-скоро от евхаристийната анамнеза в първохристиянските църковни събрания, в които е участвал и където те са били припомняни с благоговейност в тяхната най-строга буквалност).

След казаното за специфичната композиция на разказа за Тайната вечеря у св. Лука (и което, повтарям, не бива да остане незабелязано от един грижовен изследовател) ние вече можем да поставим още веднъж въпроса: би ли могъл епизодът с предсказанието за предателството, което само в това евангелие заема смущаващото място не преди, а след установителните слова за Тялото и Кръвта, да бъде отнесен също към тази втора композиционна част, за която е характерно, че нещата в нея не са ни предадени в техните точни хронологични места, а значи, макар нареден след въздигането на чашата след вечеря, епизодът е имал все пак място преди него и преди разчупването и подаването на хляба.Само при най-пръв поглед това изглежда трудно, предвид споменатата вече непосредствена свързаност на Христовите думи за предателството със словата Му над чашата: Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива. Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата (Лука 22:20-21). От друга страна обаче, не бива да останат незабелязани и определени детайли, които навеждат мисълта по-скоро в полза на хипотезата, че св. Лука, предавайки думите на Христос: но ето, ръката на тогова, който ме предава, е с Мене на трапезата след словата за чашата на новия завет, все пак не ги привежда като казани след тях хронологически, а именно като първа случка между онези, които разказва вече в ключа на „а имаше и“, „бе казано и“. Така на първо място следва да се отбележи, че при св. Лука, във връзка с думите на Христос за предателството характеристично отсъства указанието, което както при Матей и Марк, така също и при Иоан, ги локализира недвусмислено като казани във време на самото угощаване с пасхалните ястия: когато ядяха (Матей 26:21) и когато бяха седнали на трапезата и ядяха (Марк 14:18). Веднага трябва да съобразим, че ако то присъстваше и у Лука, то чашата, над която Христос произнася думите за Своята кръв, като чаша, която предхожда яденето и топенето на залъци в блюдото, щеше по неизбежен начин да се идентифицира не вече с чашата на „великото благодарение“, а с онази, над която се провежда комеморативният разговор на предстоятеля на трапезата и най-младия участник в нея за смисъла на настоящия празник. Защото само тази предпоследна в реда на ритуално въздиганите на пасха чаши предхожда яденето на празничните храни, когато – според свидетелството на останалите евангелисти – се и провежда разговорът за предателството. У Лука обаче подобно идентифициране на чашата на новия завет с тази втора чаша, едва след която се топят залъци в блюдото, е напълно изключена, защото именно в неговото евангелие чашата на новия завет изрично е атрибутирана като чашата след вечеря. Също взе и чашата след вечеря (Лука 22:20), казва ни евангелистът. Излиза така, че св. Лука ни предава думите, с които Христос преобразува традиционната иудейска пасхална трапеза, започвайки с онези, с които отдава „Кидуша“, и завършвайки с онези, които казва над чашата след вечеря (сиреч чашата, която се въздига, след като ястията са изядени и в благодарност към Господа за тях), и едва подир тях нарежда думите Му за предателството, които пък и според другите двама синоптици, и според св. Иоан са произнесени когато те ядяха и са съпроводени с натопяване и подаване на залък от трапезата. Заслужава да се отбележи още, че и у Матей, и у Марк след думите за чашата, които Христос казва: Това е Моята кръв, следва – И като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина. Което въпреки че при тях чашата не е изрично означена като чашата след вечеря, ни позволява да я идентифицираме именно като последната от ритуално изпиваните (като чашата след вечеря на св. Лука), подир която при изпяването на втората част от пасхалния „Халел“ (собствено „хвалебната песен“) трапезата се напуска от седящите на нея. Но думите за излизането на Елеонската планина присъстват и при св. Лука, като и при св. Лука те са след въздигането на чашата след вечеря, само че между тях, между въздигането на чашата и напускането на трапезата, са ни приведени още много и много думи на Христос към апостолите, начеващи именно с думите за предателството. Какво излиза? Че след като препосвещава чашата след вечеря за чаша на новия завет, вместо, както е логично, щом тя е чаша накрая на вечерта, да разпусне събранието и да излезе с учениците си на Елеонската планина, Христос произнася още думи – още думи след вечеря и при това (ако приемем, че те действително и хронологически са следвали) – твърде много думи след вечеря. Защото, пак припомням, освен предсказанието за предателството Христос умирява тук и препирня между учениците кой от тях да се смята за по-голям, като им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй (Лука 22:25-26). Обръща се към Петър с думите Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница (Лука 22:31). Говори на учениците да си вземат кесия и торба и дори да си купят нож (Лука 22:36) и едва след, след всички тези думи, произнесени все след вечеря, след чашата, която се благославя след вечеря, тръгна, както обикновено, за Елеонската планина; след Него тръгнаха и учениците му (Лука 22:39).

Всичко това, повтарям, е твърде нелогично, за да бъде прието, и с достатъчна сила налага убеждението, че св. Лука, както и останалите евангелисти, е разказал за пророчеството за предаването, само че за разлика от тях, без да го включва в един хронологически последователен разказ за протичането на Тайната вечеря, в която то, пророчеството, както научаваме от Матей, Марк и Иоан, е направено, когато сътрапезниците бяха седнали на трапезата и ядяха, топейки залъци в блюдото.

Установявайки след всичко това мястото на думите на Христос за предаването Му от едного от дванайсетте, ние трябва сега да се обърнем към следващия по важност епизод от Тайната вечеря, който намираме единствено у св. евангелист Иоан и който чисто текстологично напълно отсъства (след малко ще видим дали и контекстуално е така) у синоптиците.

И тъй, разказът на св. апостол Иоан за последната вечеря на Господа с учениците Му започва с разтърсващия епизод за умиването на нозете.От описанието на ритуалния ред на извършването на празничната вечеря у иудеите обаче ние вече знаем, че в него е предвидено по-точно измиване на ръцете. При това не едно, а пак, както вече се осведомихме, две такива измивания. Разбира се, смисълът на изменението, което извършва в този ритуален ред Иисус, е ясен. Защото с измиването вместо просто на ръцете на нозете на учениците Той с още по-голяма сила демонстрира Божествения кенозис – нещо впрочем, което и съвсем непосредствено е засвидетелствано от собствените Му думи веднага след това: Знаете ли какво ви направих – пита Иисус потресените ученици, – вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Иоан 13:12-15). Да, чисто текстуално епизодът с умиването на нозете отсъства от разказа на синоптиците. Но дали наистина при тях не може да се открие нещо от разказаните неща, което да би могло да ни наведе на мисълта, че те също са знаели за тази случка. Мисля, че определено такова указание може да се види именно в повествованието на св. Лука, което разглеждахме по-горе. Защото нека да припомня, че последният, предавайки ни в двадесет и втора глава в своето Евангелие първо основното, което Господ е извършил и изрекъл на Тайната вечеря, в стих двадесет и четвърти от тази глава, тоест сред нещата, които разказва като станали на нея „освен това“, пише: А имаше и препирня помежду им (между учениците), кой от тях да се смята за по-голям (Лука 22:24). След което привежда в порядъка на отговор поучението на Иисус Христос. Пак казвам, макар че разказът е поместен едва след разказа за благославянето на хляба и думите за Тялото и даже след разказа за взимането на чашата след вечеря и смута сред учениците по повод думите за предателството, начинът, по който тази препирня е въведена в повествованието, говори за това, че споменаването за нея е приложено тук не хронологически, а по-скоро в качеството на прибавка към общото описание на вечерята. Казва се (след думите за предателството и смущението сред учениците): А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям. Сиреч освен разказаното за вечерята най-съществено, което Иисус направи и каза на нея, бяха изречени и още думи. Така имаше и (имаше също) препирня между учениците. И ето, именно тази препирня и думите на Иисус по повод на нея ни въвеждат в ситуация, определено свързана (можеща да бъде свързана) с епизода за умиването на нозете, с който започва разказа си св. евангелист Иоан. Защото трябва да забележим, че в него именно „най-големият“, Предстоятелят на обществото на учениците, Господът и Учителят постъпва тъй, както според ритуала на пасхалната вечеря (за който ще кажем след малко) е редно да постъпи слугата, прислужникът – „най-малкият“. Но нали у Лука сътрапезниците спорят именно за това кой от тях е „по-големият“ и кой е „по-малкият“. Не е ли логично следователно да си помислим, че умиването на нозете, извършено от Христос, за което ни разказва Иоан, е било предшествано (ако не дори предизвикано) от въпросната избухнала на масата препирня, която пък е запомнена у евангелист Лука. Подредени един след друг, епизодът с препирнята за старшинството у св. Лука и този за ставането на Христос от вечерята, наливането на вода в умивалницата, препасването с убрус и навеждането, за да умие нозете на учениците у Иоан съставят удивителна консеквентност един спрямо друг. Умиването на нозете, за което ни разказва св. Иоан, се оказва тогава потресаващият урок, който Иисус е дал на започналите да се препират на трапезата ученици – конфузният епизод от нея, който пък не ни е спестил св. Лука. Нека прочетем отново тези места едно подир друго. А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям – разказва ни св. евангелист Лука – а Той [Христос] им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник (Лука 22:25-27). След тези последни думи на Господа у св. Лука, че Той е посреди тях като прислужник, думите, с които св. Иоан започва разказа си за умиването на нозете, звучат направо като тяхно продължение и дори хвърлят ясна светлина върху повода, по който препирнята между учениците кой от тях да се смята за по-голям въобще е започнала. [Христос] стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с който бе препасан (Иоан 13:4-5). Та нека обърнем тук внимание върху примера, с който у Лука Христос характеризира белезите на „по-големия“ и на „по-малкия“. Той е взет именно от поведението, което им се полага да имат на трапезата, при това – както ще покажем след малко – в един ритуален момент тъкмо на пасхалната трапеза. Избраният от Христос в разказа на Лука пример за това кой е по-голям и кой по-малък следователно, отчетливо е свързан с вършеното на трапезата и може ясно да ни обясни по какъв повод (а значи и в кой точно момент) от нейното протичане препирнята за старшинството е избухнала. Това очевидно е бил моментът, в който е трябвало да се извърши ритуалното измиване на сътрапезниците и за която цел – поради едно специално изискване на ритуала в този случай – е трябвало да бъде уточнено кой от всички тях е „най-малък“ (най-младши).И все пак кой точно е бил този момент? Ако се придържаме към убеждението, че вечерята е била извършена именно ритуално, по чина, отреден за провеждането на иудейската пасха, ние ще трябва да си припомним, че на тази празнична трапеза се е предвиждало двукратно умиване (на ръцете). Първото, както бе казано в предишната част от това изследване, всички събрали се извършвали след изпиването на „Кидуша“ и то имало за цел да ги направи ритуално чисти за участието им в тази особено тържествена вечеря и нейните основни обреди – разчупването на безквасния хляб, потапянето на горчивите треви в харосета, благославянето на чашите и припомнянето на уникалния характер на тази вечеря. Едва след изпиването на втората чаша и разказа на старейшината за избавлението на Израил от робството се извършвало и второто измиване на ръцете – както казахме, с по-прагматичен характер, защото предшествало собствено пристъпването към угощаването с вече благословените блюда. И ето, сега трябва да отбележим, че именно по отношение на това второ измиване ритуалът изисквал то да се извърши от едного за всички възлегнали на трапезата, при това или от прислужник, или ако такъв в дома нямало – от най-младшия член от празничното събрание, който наливал вода в умивалницата и обхождал сътрапезниците, възливайки на ръцете им.

Ако сега се вгледаме отново в текста на св. евангелист Иоан, ще видим, че в него за умиването на нозете е разказано по следния начин: И във време на вечеря, когато дяволът бе вече вложил в сърцето на Иуда Симонов Искариот да Го предаде, Иисус, знаейки, че Отец всичко Му е предал в ръцете, и че от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с който бе препасан (Иоан 13:2-5). Както се вижда, в този разказ ние имаме ясното указание (припомнено от нас и във връзка с непосредствено следващите го думи за предателя), че случващото става във време на (вече започнала) вечеря; че Иисус стана от вечерята, а веднага след умиването на нозете и думите, разменени със Симон Петър, седна пак на трапезата и им рече (Иоан 13:12). Недвусмислено ясно е следователно, че измиването на нозете прекъсва вече започнала вечеря, че присъстващите вече са седнали на трапезата, от която Иисус става, за да извърши ритуала, и пак сяда на нея. Тези указания не могат да не ни убедят, че умиването на нозете, за което ни разказва св. Иоан, е именно второто измиване на пасхалната вечеря, следващо припомнянето на историята на Изхода над втората чаша и изпяването на първата част на „Халела“.

Струва ми се, че това локализиране на епизода (в такъв случай непосредствено предшестван от препирнята кой да се смята за по-голям и съответно – кой да остане на трапезата и кой да стане, за да обслужи останалите) е несъмнено.Че умиването на нозете непосредствено предхожда самото угощаване с пасхалните храни, се вижда също и от разказа, който следва у св. Иоан. Той е изпълнен със свободен, небелязан от ритуалност разговор, какъвто на празник пасха може да се води единствено по време на собствено яденето и едва в края на което пак тържествено ще бъде разчупен и раздаден „афигомонът“ и ще бъде въздигната „чашата на благодарението“. Всъщност цялата глава тринадесета след разказа за умиването на нозете, когато Христос седна пак на трапезата, а след това и глави четиринадесета, петнадесета и шестнадесета от същото Евангелие представляват подробното предаване на пасхалната беседа на Господа с учениците Му – онази продължителна беседа, изпълнена с изключително дълбоки богословски мисли и послания, която синоптиците не са ни предали, (с изключение на онази част от нея, в която се казани потресаващите думи за предателя, и за чието локализиране точно по време на тази беседа преди установителните слова за Тялото и Кръвта вече говорихме).

По повод на тази обширна беседа на Христос с учениците Му и смущаващия не малко екзегети факт, че тя ни е предадена в пълнота единствено у св. Иоан (някои даже смятат, че тя е богословска прибавка, съчинена от самия евангелист), ще кажем следното. Въпросното обстоятелство не бива да ни изненадва кой знае колко, ако си припомним, че с изключение на Матеевото, именно Иоановото Евангелие е написано от непосредствен очевидец и участник в последната вечеря на Господа. При това от този ученик, когото Иисус обичаше и който на нея беше се облегнал на гърдите Иисусови, очевидно именно за да попие всяка дума, казана от Учителя. Нека си припомним също така, че според преданието Евангелието на св. Иоан е написано не просто по-късно от останалите три, но е било написано и със специалната цел да извърши, вече от дистанцията на времето и във връзка с появилите се спорове, едно по-дълбоко разкриване на тайната на Богочовека. А за нейното разкриване именно, думите на Христос от дългата Му прощална беседа на Тайната вечеря имат изключително значение.В Евангелието от Иоан след края на тази драматична и очевидно провела се по време на угощаването с пасхалните блюда беседа, както е известно, следва – в седемнадесетата глава – фактически съединената с нея, но различна по характера си – тъй наречена в екзегетическата литература Първосвещеническа молитва на Господа Христа. Тази молитва, макар, повтарям, в разказа на св. Иоан да следва без каквото и да било вмъкване на нещо друго между беседата и нея (от синоптиците ние бихме очаквали тук думите над хляба – афигомона, и над чашата след вечеря), все пак има отчетливо различен от беседата адресат – Отца, и се различава с особена тържественост и приповдигнатост. Дали тя наистина е следвала непосредствено дългата беседа на Иисус с учениците Му (изведнъж прекъсната от Него), или е била казана след други Негови думи, непредадени от св. Иоан? Ние не можем да утвърдим в тази връзка нищо със сигурност. Можем обаче да направим няколко догадки.

На първо място, възможно е подир края на драматичната беседа (която, с изключение с изреченото в началото ѝ предсказание за предателството, синоп- тиците не са ни предали) Христос, напълно логично, именно тук да е посегнал към оставения за края на угощението афигомон и да е запечатал всичко казано с великите думи: Вземете, яжте: това е Моето тяло. След туй да е взел и чашата след вечеря и след като е благодарил, да я е подал на събеседниците си със словата Това е Моята кръв – слова, които пък св. Иоан не ни е оставил. Такова допускане е достатъчно оправдано, защото, макар че четвъртият евангелист не привежда точните думи на установлението, тъкмо те по най-изразителен начин биха приключвали предадената от него беседа, в която така интензивно и трагично се говори за заминаването на Учителя оттук, за оставянето на учениците в този свят, за разридаването и за последващото им възрадване. В такъв случай тъй наречената Първосвещеническа молитва би могла да бъде поместена в порядъка на събитията на Тайната вечеря като последвала установяващите новата Пасха думи, като лична заключителна молитва на Предстоятеля на тази трапеза.У нас може да се породи и благоговейната (дори възторжена) догадка, прочитайки отново толкова познатото на всеки вярващ: Това като каза Иисус, дигна очи към небето и рече… (Иоан 17:1) – а дали тази запазена само от св. Иоан тирада на Иисус не е съхранила за нас всъщност оригиналните думи, с които Господ, като е взел чашата след вечеря, е благодарил над нея? Защото нали и Матей, и Марк специално за чашата специално добавят – и като взе чашата и благодари, даде им и рече. Излиза така, че Христос е изрекъл онова пийте, това е Моята кръв, след като е благодарил, след като е казал някакви други, непредадени ни от синоптиците думи на благодарение, предхождащи провъзгласяващите тайната на Кръвта слова. Разбира се, познавайки реда на иудейската пасхална трапеза и знаейки вече коя тъкмо чаша е взел тогава Христос – чашата на заключителното „велико благодарение“, ние сме длъжни по-скоро да решим, че въпросните думи на благодарността над нея са били традиционните, установените, запазени и за нас от Талмудическия трактат слова, приключващи трапезата. Ние вече ги цитирахме в първата част на това изследване. Но нима не бихме могли да допуснем и това, че подир превръщането на традиционната иудейска пасхална трапеза в едно ново Тайнство, в един днес и занапред влаган нов спомен за новата истинска Пасха с току-що произнесените слова за Тялото и Кръвта, Христос не е произнесъл при вдигането на заключителната чаша и една нова, нечувана дотогава, лично Своя благодарност – благодарност към Бога-Отца от Неговия единороден Син? И че ето, думите на Първосвещеническата молитва са всъщност думите, с които Христос, като взе чашата подир вечеря, благодари и – чак след това – рече. И какво от това, че думите в тази Първосвещеническа молитва не са просто и само думи на благодарност, но също и на желание, на воление. Това е съвсем естествено, доколкото тук, пак повтарям, на Отца говори именно Неговият единосъщен с Него Син. Във всеки случай, ако ние си позволим да приемем това завладяващо предположение (към което, нека добавим, ни навежда и многозначителната бележка, че Иисус вдигна очи към небето и рече, както именно се прави при произнасянето на великото благодарение от предстоятеля), то тогава вече не ще имаме основание да недоумяваме защо св. евангелист Иоан единствен не е съхранил в разказа си за Тайната вечеря нито едно от уникално Собствените новопасхални слова на Господа, установяващи собствено църковното Тайнство. Защото тогава би могло да се окаже, че св. Иоан ни е предал именно онези думи, които у синоптиците са отбелязани единствено от онова и като взе чашата и благодари, тоест оставил ни е самото благодарение.

Разбира се, ние не бихме могли да се наемем с утвърждаването на тази хипотеза като нещо сигурно. Няма текстуални подкрепи в Евангелието на Иоан, които биха ни позволили да направим това. Каквото и да мислим обаче за Първосвещеническата молитва, все пак не бихме могли да се усъмним, че тя е прозвучала в друг някой момент освен в самия край на Тайната вечеря, най-вероятно след установяващите това за Христов спомен думи на Господа и непосредствено преди изпяването на „хвалебната песен“, тоест втората част на пасхалния „Халел“, като е възможно също – и това е третата догадка – Христос да я е казал като своеобразен свой личен „халел“ (алилуарий), докато учениците Му са пеели традиционно отредения. В такъв случай Той е възпял на Отца Си хвалебната песен на увенчанието на Своето спасително дело – песента, с която веднага след ставането от трапезата е поемал към разрешаващите цялата земна история Свои страсти.
________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, Калин Янакиев. Техен източник – Гугъл Бг; Христос умива краката на апостолите. Източник – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4G7

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

1. Мнозина са звани, а малцина избрани, септември-декември двадесет и девета година

Ако апостолите, дори и след изповедта на Петър, още не са готови да възприемат богочовешката тайна, тогава какво точно са влагали те в думата „Месия“? Кой е за тях Иисус Христос през третата година от служението им?Въпреки че всеки ден, който дванайсетте прекарват с Него, е изпълнен с чувството, че Бог е близо, истинският смисъл на това чудо им се изплъзва. Без да споделят политическия радикализъм на зилотите, апостолите продължават да вярват, че Христос е „Онзи, Който трябва да избави Израил[1]„. Мисълта за страдащия Спасител на света не се побира в съзнанието на учениците. Страшният Месия от апокалипсисите им е по-близък и те се надяват, че като основе Царството Божие в Иерусалим, Синът Човешки ще се яви на народите с несъкрушимата мощ на земното тържество. С една дума, в ония дни дванайсетте са на средата на пътя между месианството на народните поверия и евангелското месианство.

Самият Христос не отрича, че Неговото идване е предсказано в пророчествата, че в Него се осъществяват въжделенията на Стария Завет. Той често изяснява служението Си посредством свещени текстове от Библията. Това е помагало на последователите Му да запазят връзката с традицията и постепенно да задълбочат представите си за Месията.

Понякога разсъжденията над Писанията са водели до неясноти. Така, още в Голан апостолите задават на Иисус въпрос за пророк Илия. Смятало се, че този древен борец за вярата не е умрял, а пребивава в лоното Божие; когато настъпи определеното време, той отново ще се яви в Израил и ще му покаже Избавителя[2]. Учениците недоумявали: ако Иисус е Месията, защо Илия още не се е появил? „Казвам ви – отвръща Иисус, – че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха.“Било ясно, че става дума за Иоан Кръстител. Но думите, изречени след това от Наставника, сепват учениците: „Тъй и Син Човешки ще пострада от тях[3].“ Защо Той отново говори за това? От коя страна го дебне опасност? Ще се реши ли Ирод на ново престъпление? Но нали и бездруго предизвика гнева на народа? Ако не е тетрархът, кой тогава? Нима поставените от Бога пастири? Вярно, много от тях се отнасят към Иисус с недоверие, но ще допусне ли Бог служителите Му да се опълчат срещу Месията? Може би ще мине известно време и те ще се опомнят, ще разберат, че галилейският Наставник наистина е пратен от небето.

Знаейки какво ги измъчва, Христос обяснява на учениците, че отсега нататък „първите са станали последни“ и пастирите са се превърнали във вълци. Преди да повярват в Иисуса като в живо откровение на Бога, иерарсите и законниците трябвало поне да признаят, че е Пророк. Но за това им пречат закостенелите възгледи и уязвената съсловна гордост. Да се избавят час по-скоро от Назаретеца става тяхно единствено желание.

Във връзка с това Христос по нов начин разказва на учениците притчата за званите на пир[4]. Някакъв цар вдигнал сватба на сина си. Той пратил слугите да поканят на празника знатни гости. Но те наскърбили пратениците, а някои убили. Разгневеният владетел наказал оскърбителите, но не пожелал да отложи сватбеното тържество. Наредил на слугите да викнат в двореца когото срещнат, включително случайните минувачи и просяците, за да заемат местата на пира.

Учените и водачите не приели Евангелието. Вместо тях към Христос се стичат „амхаарците“, бедняците от народа, „митарите и грешниците“.

Ала не всички, откликнали на призива, ще се удостоят с Божието благословение. За това говори заключителният епизод на притчата. Когато царят забелязал, че един от гостите е седнал на трапезата, без да сложи според обичая чиста дреха, той сметнал това за пренебрежение към себе си и към наследника и заповядал да изгонят невежата от двореца. Следователно Царството Божие е предназначено не просто за „бедняците“, а за онези, които са готови да изпълняват Христовия завет. Тъкмо затова званите са много, а избраните – малцина.

На въпроса: „Вярно ли е, че малцина ще се спасят?“, Иисус отвръща:

Подвизавайте се да влезете през тесните врата;
защото, казвам ви, мнозина ще поискат да влязат и не ще смогнат.
След като стопанинът на къщата стане и затвори вратата,
и вие, останали отвън, почнете да хлопате на вратата
и да викате: „Господи, отвори ни!“
и когато Той ви отвори и рече: „Не ви зная откъде сте“ –
тогава ще почнете да казвате:
„Ядохме и пихме пред Тебе,
и по нашите улици Ти поучаваше“,
и Той ще рече: „Не ви зная откъде сте.
Махнете се от Мене вие, що вършите неправда“.
Там ще бъде плач и скърцане със зъби,
кога видите Авраама, Исаака и Якова
и всички пророци в Царството Божие,
а себе си изгонени навън[5].

От всеки човек Христос изисква духовен и нравствен подвиг, „усилие“. Той съвсем не е бил, както понякога искат да Го представят, „демократ“, за когото самата принадлежност към онеправданите класи, е вече заслуга. С това се обяснява равнодушието на Иисус към шумните прояви на народен възторг. Масовият ентусиазъм лесно пламва и лесно превръща в своя жертва онези, които жадуват за подчинение и търсят кумири. Не такива трябва да са чедата на Царството.Отказът на Иисус да откликне на страстите на тълпата и да се съгласи с ролята на популярен вожд по всяка вероятност спомага Неговото влияние в Галилея да спадне. Противниците залагат на тази карта и скоро постигат целта си. Когато Учителят се завръща от Голан, атмосферата е рязко променена. Ясно е, че нечия ръка направлява хората срещу Него. Вече не Го допускат, както преди, да проповядва в синагогите. Не Го отлъчват от Църквата, но заплашват с това наказание всички Негови привърженици.

От този момент Иисус е принуден завинаги да напусне Капернаум. Опасяват се да Го приемат и съседните крайморски градове. Не се знае какво е станало там, но от думите Христови проличава ясно колко енергични са били интригите на враговете Му.

Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон
се бяха извършвали чудесата, които станаха у вас,
отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел.Но казвам ви: на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото вам.И ти, Капернауме, до небето ли ще се въздигнеш**? До ада ще бъдеш сринат;защото, ако в Содом бяха се извършили чудесата, които станаха в тебе, той щеше и до ден-днешен да остане. Но, казвам ви, че на земята Содомска ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на тебе[6].

В Назарет пътят на Христос също е затворен. Когато Той повторно са опитва да проповядва там, едва не Го убиват[7]. Обръчът бързо се стеснява. Сега вече могло да се очаква, че тетрархът ще се намеси, но предпазливият Антипа предпочитал да стои настрана. Възможно е Ирод да е знаел за постигналите го трудности от своя управител, чиято жена била Иисусова ученичка. Имало един момент, в който му се приискало да види Назаретеца, но после решил, че ще е най-добре Той да напусне владенията му.

С тази цел Ирод съобщава на някои фарисеи, че възнамерява да арестува и да убие Иисус. А те тутакси отиват при Учителя и Му казват: „Излез и замини оттук, защото Ирод иска да Те убие.“ Но Иисус веднага забелязва хитруването на тетрарха.

Идете и кажете на тая лисица: ето, изгонвам бесове, и изцерявам днес и утре, и на третия ден ще свърша. Защото не бива пророк да загине вън от Иерусалим[8].

Фарисеите разбират, че Иисус и сам смята да напусне Галилея, че целта Му е града Давидов, където се подготвя да приеме мъченическа смърт.Трудно е да се проследи пътят на Христа след като става прокуден Скиталец. Намира убежище ту в едно, ту в друго селище, но никъде не се заседява задълго. Когато един книжник му казва: „Рави, ще Те последвам, където и да отидеш“, чува изпълнения с горчивина отговор: „Лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човешки няма де глава да подслони[9].“

Близките започват да се тревожат за съдбата на Иисус. Въпреки че братята Му се отнасяли скептично към дейността Му, те не Му желаели злото. Когато Той бил известен, навярно това ги ласкаело. Но сега, виждайки че в Галилея Иисус търпи неуспех, те Му предлагат да отиде с тях в Иерусалим на празника Шатри и там да покаже на какво е способен.

– Замини оттук и иди в Юдея – казват братята със зле прикрита ирония, – за да видят и Твоите ученици делата, що вършиш. Защото никой не върши нищо скришом, когато сам иска да бъде известен. Ако вършиш тия дела, покажи Себе Си на света.

– Аз още няма да ида на тоя празник, защото времето Ми не се е изпълнило – отвръща Иисус.

Но когато братята си отиват, Иисус тръгва за Иерусалим, но „не явно, а някак си скришом[10].“

Той обяснява на учениците намерението Си да посети столицата с помощта на притча.

„Някой си имаше в лозето си посадена смоковница, и дойде да търси на нея плод, но не намери; и рече на лозаря: „Ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам. Отсечи я, защо само да изтощава земята?“ Но той му отговори и рече: „Господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор, и ако даде плод – добре, ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш[11].“

С една дума Иисус е искал още веднъж да изпита Иерусалим, преди да настъпят съдбовните дни.

Като не желае да привлича вниманието, Той избира един път, по който рядко минавали поклонници. Те се опасявали от враждебността на самаряните и предпочитали да вървят по източния бряг на Иордан. А Иисус тръгва с учениците Си не по заобиколен път, а направо през Самария.Когато настъпва вечерта, Той праща апостолите да потърсят място за пренощуване. Но в самарянското село разбират, че са юдеи, тръгнали на поклонение, и отказват да ги пуснат в домовете си. Иоан и Яков, уморени и ядосани, казват на Учителя:

– Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да ги изтреби, както и Илия направи?

– Не знаете от какъв дух сте вие – възразява Иисус, – Син Човешки дойде, не да погуби човешки души, а да спаси[12].

Накрая в някакво село все пак им дават подслон. А след няколко дни пътниците, смесени с тълпата, без да бъдат забелязани от никого, преминават през столичната порта.

Тече четвъртият ден от празника Шатри, който е в разгара си. Непрестанно звучи музика, тръбят фанфари, заглушавайки човешката глъч. Над планината Мория се стеле дим от жертвени животни. След края на жътвата народът се весели и пее, пирува и се моли. Всички свободни места в града са осеяни с шатри, набързо съградени от клони. До тях са завързани камили, талиги и мулета. Иерусалим прилича на бивак.

Вечер богомолците се разполагат в многобройните пристройки към храма, за да послушат мъдреците, да си починат, да си кажат кой каквото е чул. А новините са много: сблъсъци между евреи и египтяни в Александрия, убийството на Сабин, обвинен в „оскърбление към монарха“, въстанието на фризите, разправата на Палат с галилейците. Предмет на оживени спорове е и Учителят от Назарет. „Той е добър“ – казват едни. А други свиват рамене: „Заблуждава народа[13].“ От известно време в Иерусалим смятат тази тема за опасна. Хората се страхуват да не си навлекат гнева на старейшините.Внезапно вниманието на присъстващите е привлечено от спора между книжниците в един ъгъл на галерията. Всички са поразени от един Човек с галилейско произношение. „Как Тоя знае Писанията, когато не се е учил?“ – чудят се книжниците. „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ – отвръща Той. „Не е ли Тоя, Когото търсят да убият?“ – досещат се иерусалимци. Но защо действа открито? Онези, за които най-важно е мнението на властващите, са разтревожени: „Да не са се уверили началниците, че Той е Месията?“ Прекъсват ги дошлите от Галилея:

– Тогова знаем откъде е. А кога дойде Месията, никой няма да знае откъде е.

– И Мене познавате, и откъде съм знаете – казва Учителят, обръщайки се към тях, – и не дойдох от Себе Си, но има един Истинен, който Ме е пратил, и Когото вие не познавате.

Мненията се разделят. Едни предлагат да заловят еретика и да Го заведат при архиереите, други, бивши свидетели на изцеленията Му, защитават Назаретеца. А Той продължава да говори за неведомия за тях път, по който трябва да върви, изпълнявайки волята на Отца.

– Ще Ме търсите и не ще Ме намерите; и дето съм Аз, вие не можете да дойдете.

– Къде иска да иде Той? – забелязват книжниците с насмешка. – Да не би при разпръснатите измежду елините, та да ги поучава?

Те бързат да съобщят на Каиафа, че Иисус се е появил в града. Той веднага изпраща храмовата стража със заповед да го арестуват. Най-после самозванецът е в ръцете му! Но изпратените се връщат сами.

– Защо не Го доведохте? – питат строго архиереите.

– Никога човек не е говорил тъй, както Тоя човек – оправдават се служителите.

– Да не сте се и вие прелъстили? Повярвал ли е в Него някой от началниците или от фарисеите? Но тази тълпа, дето не знае Закона, проклети да са!

Фарисеят Никодим става свидетел на разговора.

– Осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят какво върши? – забелязва той.

– Да не би и ти да си галилеец? Проучи Писанието и виж, че от Галилея не може пророк да се яви.

Но този път първосвещеникът Каиафа не се осмелява повече нищо да предприеме. А Иисус, когато се спуска нощта, излиза през източните порти по посока на Елеонската планина.

Ако в самия Иерусалим Него Го обкръжава враждебна и чужда обстановка, на Елеонската планина Той сигурно се е чувствал както в най-хубавите галилейски дни. Тук, сред маслиновите градини, в малките селища живеят Неговите приятели и последователи. Отдавна вече Витания, още от времето на първото Му посещение, е за Него нещо като християнски център. Тук се стичат верните хора на Иисус. В дома на Лазар и на Симон Прокажения Той може да си отдъхне сред близки, които Го обичат.От време на време Учителят отива в Иерусалим, разположен само на три километра от Витания. Там Той се старае да стои в сянка, като че ли загубен сред другите наставници и равини. Край Него са само учениците и няколко галилейци, понякога към тях се присъединяват случайни слушатели. Властите засега са изоставили опитите да задържат Иисус под стража. Или не намират сгоден случай, или се надяват, че новата секта ще се разпадне от само себе си.

Само веднъж проповедта на Иисус довежда до открит конфликт.

Празникът Шатри свършва на двадесет и второ число от есенния месец тишри. Същият ден левитите за последен път запалват огромни светилници, чиито пламъци озарявали града по време на тържествата. Седнал в един от притворите, Христос говори за символите на празника – светлината и водата[14]. Обредът „възлияние на водата“ е напомнял за пътуването през пустинята, когато Моисей открива извор за жадните. Водата е знак за живот, даруван от Божията Премъдрост. Но занапред Самият Месия ще дава водата на вечния живот. Той призовава към Себе Си хората, както някога ги призова Премъдростта: „Който е жаден, да дойде при Мен и да пие.“

Светилниците изразяват светлината на Закона. Но светлината, която изхожда от Месията, гори още по-ярко. „Аз съм светлината на света. Който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.“

След такива думи набожните хора, не желаещи да участват в разговора, си тръгват, изпълнени с негодуване. Остават само онези, които са готови да изслушат Учителя. Но и те не издържат дълго.

– Ако вие пребъдете в Словото Ми, наистина сте Мои ученици и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

Такъв израз им се струва странен и обиден.

– Ние сме семе Авраамово и никога никому не сме били роби; как Ти казваш: „свободни ще станете“?

– Истина, истина ви казвам, всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.

– Наш отец е Авраам – повтарят те упорито гордия девиз на патриотите, без да разбират за какво става дума. Раздразнението им расте с всяка изминала минута.

– Да бяхте чеда на Авраама, щяхте да вършите делата Авраамови. А сега искате да убиете Мене, Човека, Който ви каза истината, що чух от Бога. Авраам това не е правил. Вие вършите делата на баща си.

Те отново не разбират. На някои им се струва, че Той преувеличава опасността надвиснала над Него: „Бяс ли има в Тебе, кой търси да Те убие?“ А други са дълбоко засегнати от казаното.

– Ние от блудство не сме родени. Едного Отца имаме – Бога.

– Да беше Бог ваш Отец, щяхте да Ме обичате, понеже Аз съм излязъл и дохождам от Бога – възразява Иисус. – Защо не разбирате речта Ми? Защото не можете да слушате словото Ми. Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец.

– Не казваме ли ние право, че Ти си самарянин, и в Тебе има бяс?

Вече ги обзема истинска ярост.

– В Мене бяс няма, но почитам Отца Си, а вие Ме безчестите. Ала Аз не търся Моята слава. Има Друг, Който търси и съди. Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки.

– Сега разбрахме, че в Тебе има бяс. Нима Ти си по-голям от Отца ни Авраама, който умря? И пророците умряха. На какъв се правиш Ти?

– Ако Аз се славя Сам, славата Ми е нищо. Моят Отец е, Който Ме прославя и за Когото вие казвате, че е ваш Бог. Но Го не познахте, пък Аз Го зная. Авраам, вашият баща, ликуваше, понеже предстоеше да види Моя ден, и видя, и се възрадва.

– Нямаш още петдесет години, и си видял Авраама?

– Истина, истина ви казвам, преди Авраам да е бил, Аз съм.

АЗ СЪМ. Така може да говори само Предвечния. Това е Неговото тайно име, което първосвещеникът произнася през дните на Шатри, когато тръбният звън и глъчката заглушават светите слова[15]. И ето че сега Назаретецът ги произнася! Изпълнен с неземна сила, подобно на древните пророци, Той стои пред хората. Няма време за колебания. Или е лъжец и богохулник, или Самият Бог говори чрез Неговите уста.Изборът е направен. Повярвалите по-силно се сплотяват около Иисус, а останалите заплашително грабват по камък.

Хората, признали в Назаретеца Божия Пратеник, навярно са били немалко и това предотвратило покушението над Него на празника Шатри. Впрочем, повечето от тях са богомолци, дошли в града за тържествата. Евангелист Иоан говори само за един иерусалимец, който в ония дни се обърнал[16]. Това се случило при необичайни обстоятелства.

Веднъж се разнася слух, че Иисус е върнал зрението на слепороден човек. Много хора го познавали, защото той винаги седял пред вратите, просейки милостиня. Отначало те подозират, че е станала грешка, но скоро съмненията се разсейват. Довеждат изцеления при фарисеите и те го молят да им разкаже какво се е случило.

– Един Човек, Който се нарича Иисус, тури на очите ми калчица, и се измих, и гледам.

– Тоя Човек не е от Бога, защото не пази съботата – му обясняват (чудото станало в деня на покоя). А някои от фарисеите се размислили: „Как може грешен човек да върши такива чудеса?“ След много спорове те отново се обръщат към прогледалия:

– Ти какво ще кажеш за Него? Нали Той ти отвори очите?

– Пророк е.

Викат родителите му.

– Този ли е вашият син за когото казвате, че се е родил сляп? А как сега вижда?

– Знаем, че този е нашият син и че се роди сляп – отговарят наплашените родители. – А как сега вижда – не знаем, или кой му е отворил очите – не знаем. Него попитайте, той е пълнолетен; нека сам говори за себе си.

Онези фарисеи, които твърдо били решили да не отстъпват, започват да увещават изцеления:

– Въздай Богу слава; ние знаем, че Тоя Човек е грешник.

– Дали е грешник, не зная. Едно зная, че бях сляп, а сега виждам.

– Какво ти направи? Как ти отвори очите?

– Казах ви вече – отговаря съобразителният иерусалимец, – и не чухте. Какво пак искате да чуете? Да не би и вие да искате да Му станете ученици?

– Ти си Негов ученик, а ние сме Моисееви ученици! – завикали ядосано книжниците. – Ние знаем, че на Моисей е говорил Бог, а Тогова не знаем откъде е.

– Това е и чудното, че не знаете откъде е, а Той ми отвори очите. Ние знаем, че Бог не слуша грешници, но който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша. Открай век не се е чуло някой да е отворил очите на слепороден. Ако Той не беше от Бога, не можеше да направи нищо.

– Ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш! – окончателно излезли от кожата си фарисеите и го изпъдили вън.

Като научава за станалото, Иисус намира изцеления и пита:

-Ти вярваш ли в Сина Човешки?

– Кой е, господине, та да повярвам в Него?

– И видял си Го, и Който говори с тебе, Той е.

– Вярвам, Господи! – отвръща човекът, свеждайки глава пред Иисус.

Това събитие все пак разколебава и някои фарисеи. Това че странният Учител притежава такава сила, не може да е случайно. Откъде Той има този дар? Те решават да започнат разговор с Иисус и чуват суровите думи: „За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи.“

– Нима и ние сме слепи? – питат фарисеите.

– Да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях. Но сега казвате: „Ние виждаме“, затова грехът ви остава.Наистина те се смятали за пазители на Преданието и на Завета, приемници на великите отци: Симон, Абталион и Гилей. Вярвали, че Духът Божи им помага да дават най-точни тълкувания на Тората, че Той ги е поставил за духовни водачи на Израил. Но, опиянени от чувството за собствено превъзходство, тези хора не могли да разпознаят живата Истина, дошла при тях в лицето на Иисус Назаретеца.

А Той, пратен на народа Божи като небесен Пастир, не прилича нито на високомерните книжници, нито на зилотския лъжемесия.

Истина, истина ви казвам:
Аз съм вратата на овците.
Всички, колкото са идвали преди Мене,
са крадци и разбойници,
но овците не ги послушаха.
Аз съм добрият Пастир.
Добрият Пастир полага душата Си за овците.
Наемникът, който не е пастир,
комуто овците не са негови,
вижда вълка, че иде,
оставя овците и бяга,
(а вълкът разграбя и разпръсва овците),
защото е наемник
и не го е грижа за овците.
Аз съм добрият Пастир,
и познавам Моите Си,
и Моите Ме познават.
Както Ме познава Отец,
тъй и Аз познавам Отца;
и душата Си полагам за овците.
Имам и други овци,
които не са от тая кошара,
и тях трябва да приведа;
и ще чуят гласа Ми,
и ще бъде едно стадо и един Пастир[17].

„Поради тия думи пак произлезе разпра между юдеите – разказва евангелист Иоан. – Мнозина от тях казваха: „Бяс има и не е в Себе Си. Защо Го слушате?“ Други казваха: „Това не са думи на бесен. Може ли бяс да отваря очи на слепи?“

До средата на декември Иисус безпрепятствено отива от Витания в храма, заобиколен от тълпа ученици. Обичайното място, където се събират, е Соломоновият притвор край източната порта. Но на празника Ханука става нов сблъсък.

Този ден винаги събуждал войнствения дух на народа, напомняйки за победата над езичниците***. Героичните подвизи на освободителите подхранвали мечтите, ако не за Месията, то поне за могъщия вожд, който ще срине римската власт. Ето защо вниманието пак е насочено към Иисус[18]. Започват настойчиво да Го питат:

– Докога ще измъчваш душите ни? Ако си Ти Месията, кажи ни открито.

– Казах ви, ала не вярвате – отвръща Той. – Делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене.

Но те очакват от Него други „дела“. Ако беше вдигнал бунт, както Иисус бар-Абба (Варава), ако бе събрал въоръжени хора и бе тръгнал към гарнизона на Пилат, биха Го последвали. Вместо това, Той говори за мъчноразбираеми и трудноизпълними неща:

Вие не вярвате,
понеже не сте от Моите овци.
Моите овци слушат гласа Ми,
и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми,
и Аз им давам живот вечен,
и те няма да погинат вовеки,
и никой не ще ги грабне от ръката Ми.
Моят Отец, Който Ми ги даде, е по-голям от всички;
и никой не може да ги грабне от ръката на Отца Ми.
Аз и Отец едно сме.

От тълпата се изтръгва ропот на ужас. Той се представя за Син Божи! Трябва веднага да се накаже за богохулство! Напразно Иисус им посочва думите от Писанието, където всички вярващи са назовани „синове Божии“. Фанатиците не искат да се задълбочават в разсъждения. Камъните, това е техният аргумент. Този път Иисус по чудо избягва смъртта и отива на Елеон. Тъжно е сбогуването Му с града:

Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чадата ти, както кокошка събира пилците си под крилете си, и не рачихте! Ето, оставя ви се вам домът ви пуст. И казвам ви, че няма да Ме видите, докле не дойде време да кажете: Благословен Идещият в име Господне![19]
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Това е тълкувание на отец Александър Мен, който поставя израза във въпросителна форма, свързвайки го с Исаия 14:13-15. В синодалния превод четем: И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш (Матей 11:23). Бел. прев.

***Вж. по-горе стр. 26. Бел. авт.

[1]. Срв. Лука 24:21.

[2]. Малахия 4:5-6; Мишна, Эдуйот, I, 5; VIII, 7; св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 8, 49.

[3]. Матей 17:10-13; Марк 9:11-13; срв .Матей 11:14.

[4]. Матей 22:1-14.

[5]. Лука 13:23-28.

[6]. Матей 11:21-24; Лука 10:13-15. Содом и Тир в данном контексте означают предел нечестия.

[7]. Смотри гл. 7, примечания 10.

[8]. Лука 13:31-33. Согласно некоторым толкованиям, три дня, о которых говорил Христос, – апокалиптический символ срока испытаний. Срв .Даниил 7:25, где сказано о трех этапах этого срока.

[9]. Матей 8:19-20; Лука 9:57-58.

[10]. Иоанн 7:1-10.

[11]. Лука 13:6-9.

[12]. Лука 9:51-56. Лука относит этот эпизод к последнему путешествию Господа в Иерусалим. Однако тогда Он пришел из Заиорданья (через Иерихон). Прямой же путь из Галилеи вел через Самарию. Слова „Вы не знаете, какого вы духа“ и далее – отсутствуют в древнейших рукописях, но смысл их вполне гармонирует с учением и стилем речей Иисуса.

[13]. Посещение Христом Иерусалима в праздник Кущей описано у Иоанн 7-8. Ряд толкователей выдвигал гипотезу, что диалоги, приведенные там, есть лишь иллюстрации к учению Иоанна о Боге-Слове. Однако в этих главах больше, чем в других местах Евангелия, подчеркивается человеческая природа Христа (например, 8:42-55).

[14]. О символике праздника Кущей смотри Мишна, Сукка IV, 9; Троицкий, И., Библейская археология, СПб., 1913, с. 457 сл.

[15]. Выражение „Я есмь“ (по-гречески εγώ ειμί, по-еврейски „ани-ху“) встречается в Ветхом Завете как эквивалент слова „Сущий“ (например, Исаия 48:12; 43:10). О том, что имя Ани-ху произносилось во время богослужения праздника Кущей, говорит рабби Иегуда бен-Элай (II век) (смотри Dodd, Ch., The Interpretation of the Fourth Gospel, p. 94-95). В Иоанн Иисус много раз относит это слово к Себе (6:35; 8:12; 10:7, 10:9, 10:11, 10:14; 11:25; 14:6; 5, 1, 5). Однако подобные выражения есть и у синоптиков. (cмотри Brown, R., The Gospel According to John, v. ІІІ, p. 533 ff).

[16]. Иоанн 9:1-41.

[17]. Иоанн 10:11 сл.

[18]. Иоанн 10:22 сл.

[19]. Лука 13:34-35.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ft

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

5.Тайната на Сина Човешки, лятото-есента на двадесет и девета година

Навярно за да изчака, докато напълно стихне народното вълнение, Иисус съвсем напуска пределите на израилската земя. Той се уединява в съседна Финикия, където известно време живее, като се старае да не бъде разпознат. В ония дни проповедта Му замлъква – край Него са само езичници, а техният час още не е настъпил[1]. Оттам Той се насочва на югоизток, към Декаполис и едва тогава най-сетне се връща в тетрархията на Филип. Но във Витсаида вече Го чака тълпа, макар и значително пооредяла, и Иисус отново е принуден да се скрие. Този път Той отива в Голан и по-нататък, към горното течение на Иордан.

Пътят Му минава край увенчаната със снегове Ермонска планина, през покрайнините на град Кесария, наречен така от Филип в чест на кесаря Август.

Апостолите безропотно следват Учителя си, без да разбират все пак защо Той не се възползва от ентусиазма на галилейците. Но, странствайки по пътищата отвъд Иордан, те имат възможност спокойно да обмислят събитията от изминалите месеци и да затвърдят решението си никога да не напускат Господа. Досещат се, че Наставникът чака от тях откровен разговор, че е дошло времето окончателно да определят отношението си към Него.

Веднъж, след уединена молитва, Иисус се обръща към дванайсетте с въпрос:

– За кого Ме мислят човеците?

– Едни – за Иоан Кръстител, други – за Илия, а някои – за Иеремия или за едного от пророците – отговарят те.

– А вие за кого Ме мислите?

По-преди Учителят никога не бе искал от апостолите такава пряма изповед. Но думите Му вече не ги изненадват. От името на всички отговаря Симон:

– Ти си Месията, Синът на Живия Бог.

– Блажен си ти, Симоне, бар-Иона – тържествено произнася Иисус, – защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата. И Аз ти казвам: ти си Скала**, и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на Царството Небесно; и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата[2].Тези думи за Църквата като че ли са отговор на поврата, станал в съзнанието им. Въпреки че и преди някои апостоли са наричали Наставника си Месия, но тогава те все още били в плен на лъжливи представи. Сега е друго. Дори и след като се убеждават, че Иисус пренебрегва земната власт и се скита като изгнаник в чужбина, те все пак намират в себе си вяра и мъжество, за да Го признаят за Христос. И макар Симон още да не е в състояние изцяло да обхване смисъла на думите, казани от него самия, изповедта му занапред ще се превърне в символ на вярата на цялата новозаветна Църква.

Въпросът на Иисус: „За кого Ме мислят човеците?“ – звучи и днес; и днес, както две хиляди години назад, много хора са готови да видят в Него само пророк или учител по нравственост. Те не могат да си обяснят защо именно Иисус Назаретеца, а не Исаия и дори не Моисей милиони хора признават за „единосъщен с Отца“.

В какво точно се състои неповторимото привличане на Христос? Само в Неговата морална доктрина ли? Нали и Буда, и Иеремия, и Сократ, и Сенека предлагат възвишена етика. Как тогава християнството побеждава съперниците си? И, накрая, най-главното: евангелието никак не прилича на обикновена нравоучителна проповед.

Тук ние навлизаме в областта на най-тайнственото, най-решаващото в целия Нов Завет, тук внезапно зейва пропастта между Сина Човешки и всички философи, моралисти, основатели на религии.Може Иисус да е живял и да е постъпвал като пророк, но онова, което Той открива за Себе Си, не позволява да Го поставяме наравно с другите световни учители. Всеки от тях съзнава, че е само човек, намерил истината и призван да я възвестява. Те ясно виждат дистанцията, която ги отделя от Вечното[3]. А Иисус? Когато Филип смутено Го моли да покаже на учениците Отца, Той отговаря така, както не са могли да отговорят ни Моисей, ни Конфуций, ни Платон: „Толкоз време съм с вас, и не си ли ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца.“ Със спокойна увереност този Учител, чужд на фалша и екзалтацията, се провъзгласява за единствен Син Божи, Той говори вече не като пророк от името на Съществуващия, а като Съществуващ.

Не е чудно, че сега за много хора Иисус изглежда като неразрешима загадка. Може дори да разберем онези, които са се опитали да Го разглеждат като мит, въпреки че опитите им са претърпели неуспех***. Наистина, трудно е да се предположи, че в Израил е съществувал човек, който би се осмелил да каже: „Аз и Отец сме едно“. Колко по-лесно е да си представим как гърците и сирийците са изтъкали легендата за Божия Син от откъслечни фрази от източните поверия.

Езичниците предполагали, че боговете понякога се раждат на земята и посещават смъртните, но Иисус проповядва в обществото, където подобни митове никой не приемал сериозно, където са знаели, че Божеството е несъизмеримо с човека. За тази истина старозаветната Църква е платила твърде скъпа цена и твърде дълго се е борила с езичеството, за да измисли Пророка, който твърди: „Аз съм в Отца и Отец е в Мене.“ Опитвали са се да обяснят всичко, като се опират на св. Павел, който уж бил създал догмата за Въплъщението. Но „апостолът на народите“ е юдей до мозъка на костите, и сам по себе си никога не би стигнал до идеята за богочовечеството.Парадоксът на явлението Иисус е в това, че Той е невероятен и същевременно, че Той е историческа реалност. Напразно се блъска над Неговата загадка плоският „евклидов“ ум. Когато питат прочутия познавач на античността Теодор Момзен защо не споменава в трудовете си Христос, той отговаря: „Аз не мога да Го разбера и затова предпочитам да мълча.“ Философът Спиноза, въпреки че не е бил християнин, признава, че божествената Мъдрост „най-силно се е проявила чрез Иисуса Христа[4]„. Наполеон, който на заточение много е мислил за пътищата на историята, към края на живота си казва: „Христос иска любовта на човека, а това означава, че Той иска онова, което с най-голямо усилие може да се получи от света, което мъдрецът напразно иска от няколкото приятели, бащата – от децата си, съпругата – от мъжа си, братът – от брата си, с една дума, Христос иска сърцето; Той иска това за Себе Си и го постига съвършено безпределно. Единствено на Него Му се е удало да извиси човешкото сърце към невидимото до степен да пожертва временното и по този начин Той свързва небето и земята[5]„. „Езичникът“ Гьоте сравнява Иисус със слънцето. „Ако ме попитат – казва той, – съответства ли на натурата ми благоговейното преклонение пред Него, аз ще отговоря: „Разбира се!“, прекланям се пред него като пред божествено откровение на висшия принцип на нравствеността[6]„. Индуистът Ганди пише, че за него Иисус е „мъченик, въплъщение на жертвеността, божествен учител[7]„.

Такива са разсъжденията на историка, на философа, на политика, на поета и на мъдреца, размишлявали за личността на Христос. Но ако Той не е мит и не е само реформатор, тогава кой е Той? Не следва ли в търсенето на отговор да се вслушаме в онези, които са бродили с Него по галилейските градове и села, които винаги са били най-близо до Него, с които е споделял най-съкровеното? А на въпроса: „За кого Ме мислят човеците?“, те отговарят с думите на Симон-Петър: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“.

За да можем по-лесно да разберем същността на тази изповед, трябва още веднъж да се върнем към далечното минало.

Месията: Цар и Спасител

Моисеевата религия се заражда заедно с идеята за спасението. Първата заповед на Декалога напомня, че Яхве освобождава Своя народ, който чезнел в неволя. Широките маси най-често разбират спасението напълно конкретно, като избавление от враговете и стихийните бедствия. А пророците одухотворяват тази надежда, влагайки в нея есхатологично съдържание.Според Библията, светът отдавна се намира в състояние на упадък и се нуждае от изцеление. Човешкият живот е кратък, като сън, той преминава в безплодна борба. Хората тънат в суета. „Раждайки се в грях“, те неизбежно вървят към гибел[8]. Колко малко прилича това царство на мрака и страданията на осъществяването на Божията воля!..

До подобни изводи стигат и много философи на Запад и Изток. Според тях смъртният е играчка на слепи страсти и обстоятелства; неумолимата съдба господства над всичко, обричайки Вселената да се мята в затворен кръг.

Осъзнаването, че светът е несъвършен, води до развитието на „ученията за спасението“. Те могат да бъдат сведени до три вида.

За едни (Платон) изходът се състои в по-добра организация на обществото, за други (Буда) – в мистическото съзерцаване и бягство от живота. Но и двете решения са обединени от обща предпоставка: нито човекът, нито Божеството са в състояние да внесат радикални изменения в устройството на света. Може само да се постигне частично облекчаване на страданията или да се очаква изчезването на самото битие. Третият вид сотириология възниква в Израил и в Иран. Само там съществува увереност, че злото е преодолимо, че в бъдеще ще настъпи преобразяване, което е и висша цел на човешкия живот. При това персите смятат, че Доброто и Злото са същност на два равни полюса на битието, като два Бога-съперника, а библейските пророци отказват да приемат тази привлекателна теория. Яхве им се явява като един и единствен. Той не е „сътворил смъртта“, Неговата воля е да доведе цялото мироздание до хармонична пълнота.

Но откъде тогава идва несъвършенството, което е в разрез с божествения замисъл? То, според учението на Стария Завет, е резултат от грехопадението. Божията власт не прилича на властта на диктатора. Бог оставя на тварта свободата да избере пътя. Светът е призован сам, по свой опит, да познае, че истинският живот е само с Този, Който го дарява; откъснеш ли се от Него – пропадаш в бездната на небитието. Само като следва доброволно призива на Твореца, създанието ще е достойно за Създателя.

Авторите на Библията, използвайки езика на свещената източна поезия, изобразяват духа на разрушението, противник на Божията Премъдрост, като змей, или дракон, неукротим и бурен, като морските вълни. По-късно Писанието дава на този черен демоничен поток, възникнал в сътвореното, името сатана, тоест противник. Чрез него „смъртта навлиза в света[9]„.Природата, каквато ние я виждаме сега, не съответства напълно на висшето предначертание. Затова в нея буйстват унищожение, борба, смърт и разложение. Именно сред такъв двулик, изкривен свят попада първосъздаденият човек, когото Библията олицетворява с образа на Адам.

Той става отражение на Бога в природата, „подобие“ на Самия Съществуващ.

Древният псалмопевец, потресен от величието на нощното небе, не може да скрие изумлението си: „що е човек, та Ти го помниш? Защо е поставен толкова високо[10]?“ В книга „Битие“ се говори за царствената роля на Адам, за неговото „господаруване“ над тварите. Според Библията той живее в „Едемската градина“, сиреч близостта на Бога го огражда от природното зло. Но надарен със свобода и власт, Адам се поддава на изкушението да постави своята воля над волята на Твореца.

Писанието описва тази духовна катастрофа в разказа за грехопадението на хората, които се вслушват в гласа на змията и искат да властват над света, независимо от Създателя им, с други думи „да бъдат като богове[11]„.

С това се разрушава първоначалният завет между тях и Съществуващия.

Грехът унищожава или отслабва много човешки дарби, разпространява се като епидемия, пуска навсякъде отровните си корени. Предопределен „да обработва и пази“ природата, Адам се превръща в неин враг и насилник. А тъмните стихии придобиват власт над човешкия род, подчиняват го на себе си и превръщат земята в ад.

И все пак както сатаната не успява напълно да изврати облика на света, така и семето на греха не унищожава поривите на човека към Висшето и мъката му по изгубеното.

Основното благовестие в Библията се състои в това, че Бог не напуска падналия свят. Той призовава праведниците, които сред мрака и безумието запазват верността си към Него, и възобновява чрез тях свещения Завет. Тъкмо те дават начало на избрания народ, станал оръдие за постигане целите на Промисъла.Съзнанието на Израил постепенно се прояснява за същността на тези цели. Отначало е трябвало просто да се довери на Господа, да се остави Той да го води. От поколение на поколение вождовете, пророците и мъдреците укрепват вярата в бъдещето, задълбочават разбирането за Царството. Те знаят, че ще настане ден, когато чудовището на Хаоса ще бъде победено и ще падне преградата, която отделя света от Бога[12]. Явяването на Месията-Христос ще предизвести вселенския поврат. Той ще бъде потомък на Давид, Исеевия син, но ще се роди тогава, когато царският дом се лиши от земна слава.

И ще покара младочка от Исеевия пън, и клон ще израсне от неговия корен; и ще почива върху Него Дух Господен, Дух на Премъдрост и Дух на Разум[13].

В Божието сърце Месията живее „от векове“, а в бъдеще Неговото Царство не ще има край[14]. Явяването Му ще възстанови съгласието между хората и природата, между света и Твореца.

Но есхатологията на пророците не се изчерпва с очакването на Христа. „Денят Господен“, казват те, ще бъде ден на най-велико Богоявление[15]. Невместимият ще се яви в света, Съкровеният ще стане осезаем и близък за синовете човешки.

Но не е ли дързост, не е ли безумие да се надяваш на това? Нали Бог стои безкрайно по-високо от всичко създадено? „Който Го види, не може да остане жив.“ Мъдреците на старозаветната Църква отговарят на този въпрос. Според тяхното учение, съществуват лица на Неизповедимия, които сякаш са обърнати към природата и към човека. Служейки си със земни понятия – символи, можем да ги наречем Дух, Премъдрост и Слово Господне[16]. В тях се вмества онази степен на божественост, която е съотносима със сътвореното. Те даруват съществуването на Вселената, чрез тях Съществуващият се открива на човека.

Но когато пророците се опитват да опишат явяването на Словото или на Духа, те го представят като световен катаклизъм, разтърсващ небето и земята. По същия начин повечето от тях са си представяли Месията като могъщ триумфатор, обкръжен от силите небесни. Само някои пророци, например Второисаия, са го представяли без ореола на външния блясък.Ето, Моят Отрок, Когото държа за ръка, Моят Избраник, към Когото благоволи душата ми. Ще положа Духа Си върху Него, и Той ще възвести съд на народите. Няма да викне, нито да възвиси гласа Си, и няма да даде да Го чуят по улиците; пречупена тръстика няма да строши, мъждукащо пламъче няма да угаси[17].

Чак до евангелските времена вярата в Месията-воин е говорела на народа много повече, отколкото идеите на мистическия месианизъм.

В римско време бойният революционен дух явно е преобладавал. Мечтата за Спасителя се превръща в земна утопия, вдъхновяваща партизаните на Хавлонит.

Защо Иисус направо не осъжда това направление? Навярно причината се крие в това, че то черпи идеите си от пророческите книги. Да се отсее в тях истинското прозрение от традиционните метафори, в които то било облечено, не било още по силите на хората. Затова Христос, без да засяга формата на пророчествата, се стреми да изтъкне само духовния им смисъл, да посочи основното в библейската есхатология. Когато се нарича Син Човешки, когато говори за Себе Си като за благовестник на свободата и изцелението, когато внушава, че е съществувал „преди Авраама“ – всичко това означава, че тъкмо Той е Идващият, когото предричат пророците.

Но Христос открива и онова, което нито един от тях не е предвидил. Богоявлението се извършва в Него Самия, в обещания Месия. Неизмеримото и Всеобемащото приема човешки лик и глас в Дърводелеца от Назарет, „Синът на Живия Бог“.

Синът Божи

В Библията ние често срещаме такива изрази като „син на благословението“, „син на гнева“, „син пророчески“. Те обозначават свойствата, характера и призванието на човека. Под „Божии синове“ израилтяните обикновено подразбират духовни същества, ангели, а понякога праведници на Господния народ, или монарси, помазани за престола. Затова наименованието „Син Божи“ се прилагало естествено и към Месията[18].Христос непрекъснато нарича Себе Си Син на небесния Отец. Но от думите Му става ясно, че Неговото отношение към Бога не прилича на отношението на останалите. „Никой не познава Сина, освен Отец, и нито Отца познава някой, освен Сина“. Когато казва: „Моят Отец“, Той се докосва до неповторимата тайна на Своя вътрешен живот: „Отец е в Мене и Аз съм в Отца[19].“ Но това не е фанатично сливане на един мистик с божествената Дълбина, а нещо съвсем различно.

В Христос Богосиновството се превръща в Богочовечество….

Книга Царства разказва как пророк Илия чака на Синай явяването на Славата Господня. Бушувал огън, ревял ураган, земетръс събарял всичко наоколо, но Господ не бил във всичко това. И едва когато в нажежената пустиня внезапно полъхва тих прохладен ветрец, пророкът най-сетне усеща присъствието на Съществуващия. Нещо подобно става и в свещената история. Очаквали катастрофи и падащи звезди, а вместо това на света се ражда Дете, крехко, както всяко дете на земята. Очаквали небесен воин, съкрушаващ враговете, а идва назаретският Дърводелец, който призовава „всички отрудени и обременени“. Чакали всемогъщ Месия и страшно Богоявление, а земята вижда Богочовека, смален, приел земна „плът и кръв“…

Вестта за Христос смущава и юдеи, и елини. В желанието си да Го поставят в обичайните за тях рамки, едни твърдят, че Иисус е само един обикновен смъртен, върху когото се е спуснал Духът Божи, а други – че Той има призрачно тяло, оставайки всъщност само божествено Същество[20]. А Евангелието говори за Човек, Който яде и пие, радва се и страда, познава изкушенията и смъртта, и в същото време Той, без Сам да познава греха, прощава на грешниците, както Бог прощава, и не отделя Себе Си от Отца. Затова Църквата изповядва в Иисус Сина Божи, Словото на Съществуващия, Бога в действие, Който сякаш прониква в самите недра на творението.

В начало беше Словото,
и Словото беше у Бога,
и Бог беше Словото.
То беше в начало у Бога.
Всичко чрез Него стана,
и без него не стана нито едно от онова,
което е станало.
В Него имаше живот,
и животът беше светлината на човеците.
И светлината в мрака свети,
и мракът я не обзе.

И Словото стана плът,
и живя между нас,
пълно с благодат и истина;
и ние видяхме славата Му,
слава като на Единороден от Отца.

Защото Законът бе даден чрез Моисея,
а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа.
Бога никой никога не е видял.
Единородният Син, Който е в недрата на Отца,
Той Го обясни[21].

Богочовечеството на Христос е откровение и за Бога, и за човека.

Още пророците са знаели, че Първопричината на всичко е не безличната мощ или космическият ред, равнодушен, както всяка от силите на света, а Живият Бог, Който говори с хората, дарил им Своя образ и подобие. Той търси съгласие с човека, призовава го към по-висш живот. Но ако в Стария Завет Божият замисъл и Божият лик си остават прикрити, явяването на Иисус приближава Твореца до хората. Чрез Месията светът трябва да познае, че Съществуващият „е любов“, че Той може да стане за всеки Баща. Блудните деца на земята са призвани в Бащиния дом та там да си възвърнат загубеното синовство.Заради това на света се ражда Синът Човешки и Синът Божи, Който в Самия Себе Си помирява небето и земята. В Новия Завет става реалност онова, което е било само смътна надежда на Стария. Занапред духовното единение с Иисус е единение с Бога.

„Бог стана човек, за да станем ние богове“ – тези думи на св. Атанасий предават самата същност на тайнството Въплъщение.

Изкупителят

„Син Човешки не дойде, за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина[22].“ – казва Христос. Думите „откуп“, „изкупление“ в Библията са били синоними на спасението, защото самото понятие за откуп е свързано с освобождаване от робството и с „придобивка за себе си[23]„. Както някога Господ освободи старозаветния Израил и го направи „свой народ“, така и Църквата на Новия Завет трябва да стане Негова „съдба[24]„.

Изкуплението е нещо повече – връщането на тварта към пътя, предначертан свише. Поробена от злото, тя цялата, по думите на апостол Павел, „стене и се мъчи, очаквайки прославянето на синовете Божии[25]„. Изкупеният човек не се отделя от останалото творение, а върви пред него „към ново небе и нова земя“.

Пламъкът на Логоса гори „в тъмата“, постепенно пронизвайки мирозданието. В царството на вражда и разложение Бог донася животворната сила на единство, хармония и любов. И, подобно на растение, което се стреми към светлината, природата се вслушва в този призив и се подчинява на Словото.Днес колкото повече научаваме за процеса на сътворението, толкова по-ясно изпъква картината на Вселената, която се издига по стъпалата към висините. Първоначално – подреждането на структурите, после – животът и накрая – човекът. Борбата не стихва нито за миг. С всяка измината крачка змеят отстъпва към тъмнината, с всяка измината крачка сиянието се разстила все по-нашироко.

А когато човекът не изпълни предназначението си, Самото Слово се яви на света, въплътено в „новия Адам“.

„Бог толкова обикна света, че му отдаде Своя Единороден Син.“

Но самоотричането на Иисус не е могло да не се превърне в трагедия. Онзи, Който се съединява с падналия свят, неизбежно става съпричастен на страданието му. Отсега нататък болката на всяко същество е Негова болка, Негова Голгота. Не тържество, а мъки и смърт очакват Иисус сред хората.

Безгрешен, Той взима върху Себе Си всички последствия от греха. Затова Църквата призовава всички, които вървят след Него: „Нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи Началника и Завършителя на вярата Иисуса, Който, вместо предстоящата Нему радост, претърпя кръст[26].“

Негови предтечи са светците и мъчениците от изминалите векове, гонени и предавани на смърт. Техните ликове се сливат в един месиански образ, открил се пред мистичния взор на Второисаия. Царе и народи, опирайки се на земната сила, с презрение гледат на истинския Служител Господен. Но им се налага да се убедят, че Бог е избрал тъкмо този отхвърлен страдалец.

Кой ще повярва на това, що е чул от нас, и кому се откри силата на Яхве? Той изникна пред Него като младочка, като израстък от корен из суха земя. Нямаше в Него ни изглед, ни величие, които да ни привличат към Него. Нито хубост, която би ни пленила. Той беше презрян и отхвърлен от людете, Мъж на скърби и изпитал мъчения. И като човек презиран, ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи.
Ние мислехме, че Той е поразен, наказан и унизен от Бога,
а Той беше изпоранен за нашите грехове
и мъчен за нашите беззакония.
За нашето спасение Той прие върху Си наказанието,
и чрез Неговите рани ние се изцелихме.
Всички ние блуждаехме като овци,
всеки по своя път, Яхве възложи върху Него греховете на всинца ни. Изтезаван, Той бе покорен и в мъките Си уста не отвори; Като агне, водено на заколение, и както овцата пред стригачите си е безгласна, така и Той не отваряше устата Си[27].

Месията да е страдалец!… Сякаш това не може да се разбере, да се приеме, да се побере в съзнанието. Малцина от Стария Завет се решават да говорят на висок глас за тази толкова невероятна възможност. Тя изглеждала като кощунство. Но словото е изречено и запечатано в Писанието, оставяйки хората в смут и съблазън. Юдейските тълкуватели заобикалят това място, като че ли стараейки се да го забравят. А Иисус, тъкмо обратното, изяснява мисията Си, опирайки се на пророчеството за Господния слуга. „Днес се изпълни това Писание пред вас.“

Той върви по земята, без да покорява хората с явното Си могъщество. Смален в очите на „този век“, Той запазва по този начин човешката свобода неприкосновена. Не роби, а синове търси Иисус, братя, които безкористно ще Го обикнат и ще тръгнат след Него, презрения и отхвърления. Ако Месията се бе появил „в славата Си“, ако никой не би могъл да се отвърне от Него, това би било принуда. Но Христос учи на друго: „Вие ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“Заради човешката свобода Той се заключва в границите на тленното, в ония дни става „по-малък от Отца“, изпитва нужда от храна и почивка, засланя от Себе Си бъдещето и Сам преживява цялата скръб на света.

Занаятчия от провинциален град, заобиколен от невежи хора, често носещи клеймото на порока, Той прекарва дните Си сред бедняци, митари, блудници и прокажени. Няма нито въоръжени отряди, нито влиятелни съюзници. Този ли е Месията, за Когото от векове са мечтаели хората?

Камък за препъване е и това, че проповедта на Назаретеца не е одобрена от официалната църковна власт. Фарисеите Го упрекват, че свидетелства за „Самия Себе Си“, на което Той отговаря: „Аз Сам свидетелствам за Себе Си, и за Мене свидетелства Отец, Който Ме е пратил[28].“ За да се приеме Синът Човешки, е необходим подвиг на вярата. Само чистите по сърце „ще видят Бога“. Той ще им се открие в лицето на Христа Иисуса, Когото „началниците“ осъждат като лъжеучител.

Началниците и иерарсите на старозаветната Църква остават глухи за Неговото евангелие – и това не е случайно. Те се оказват в плен на традицията, дадена им според тях веднъж завинаги. Не допускат съмнения в непогрешимостта си и в крайна сметка се превръщат във врагове на Божието дело. Това се случва не само защото Анна и Каиафа са най-лошите от първосвещениците. Самият факт, че Христос е осъден от иерарсите, е една от най-големите трагедии за религиозната история на света, едно вечно предупреждение. Страшната истина звучи в „легендата“ на Достоевски, където той рисува как Христос отново идва на земята и как отново е осъден от „князете“ на Своята Си Църква.Той беше в света, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде при своите Си, и своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде власт да станат чеда Божии[29].

Учениците пред тайната

Но ако църковните люде – книжници и богослови – не са Го познали, как става така, че Иисус все пак намира ученици? Човешката логика, „плътта и кръвта“ тук наистина са безсилни. Това е тайната на вярата, святая светих, където душата среща Спасителя си. Разумът на апостолите се измъчва от съмнения, но светлата любов донася победа на вярата, и те скланят глави пред преследвания Странник като пред Месия, Син на Живия Бог.

Като отговор на изповедта на Петър е пророчеството на Христос за Църквата, която ще устои, дори и ако всички сили на злото се опълчат срещу нея[30]. А самият Симон Иисус нарича „Скала“, върху която тя ще бъде изградена. Както и да се подразбират тия думи, трудно е да се съмняваме в това, че Господ възлага на апостола някаква изключителна мисия. Затова и в Църквата той е признат за „първовърховен[31]„. Понякога се чуват възражения, опиращи се на това, че в първата община Петър не е имал никакъв авторитет. Наистина, той не е бил нито диктатор, нито „княз“ на Църквата в земния смисъл на тази дума. Но нима Самият Христос съвсем определено не отхвърля всякакви претенции за такова господство? Нека царете да властват над народите, казва Иисус, но „между вас да не бъде така“. Затова не на честолюбивия „лидер“, а на скромния рибар е казано: „Паси Моите овце“. Единствено действието на Божия Дух след това го превръща в Христов пастир. Тогава, по време на разговора в Кесария Филипова, Петър все още не е „скала“ на Църквата. Ето защо Иисус веднага насочва мислите му другаде – забранява да се разгласява месианската тайна и започва да говори за страданията и смъртта Си[32]. Чувайки това Петър се натъжава, извиква Иисус настрани и с присъщата си непосредственост решава да Го ободри:

– Бог е милостив към Тебе, Господи! Това няма да ти се случи!

Но думите на ученика могат само да наранят Иисусовата душа. Нима Той Самият не би искал „тази чаша да Го отмине“? Нима се стреми хората да станат убийци на Месията? Но Нему предстои доброволно да изпие чашата на изкуплението.

– Махни се от Мене, сатана**** – казва Той, като поглежда към учениците. – Ти Ми си съблазън, защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко.Смутеният Петър се умълчава, а Иисус започва да говори, обръщайки се вече и към дванайсетте. Те трябва да са готови за всичко. Наближава времето на изпитанията. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“ Пътят към Царството минава през победата над самия себе си. Месията ще стане жертва, но Неговите последователи трябва да се научат да Му подражават. Само тогава ще могат да станат участници в месианското тържество. „Истина, истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човешки да иде в Царството Си[33].“

Означава ли това, че краят на света ще настъпи още при това поколение? Много от учениците тъкмо така разбират Иисус. А Той говори не толкова за бъдещето, колкото за онова, което става сега, което е започнало още от първите дни на Неговата проповед. Посятото от Христос семе расте, зърното става дърво, а през това време съдът вече се извършва, новата ера вече е настъпила.

Минават няколко дни. Наближава празникът Сукот, или Шатри, който според обичая трябвало да се прекара в шатри, направени от клони. Богомолците се стягали да вървят в Иерусалим. Но Иисус остава отвъд Иордан. И там става още едно необикновено явление. На трима апостоли – Петър, Яков и Иоан – е дадено да видят завесата открехната и да съзерцават свръхчовешката слава на Христа[34]. Може би на прага на страданията Си, Той да е искал да укрепи духовно най-близките, знаейки какви изпитания ги очакват занапред.Веднъж, като ги взема със Себе Си, Иисус се изкачва на висока планина, докато другите си почиват в низината. Докато се моли, Петър, Яков и Иоан се настаняват до Него и заспиват. Когато се събуждат, поразява ги промяната, станала с Учителя. След молитва лицето Му излъчва неземна светлина; дори дрехата на Иисус е ослепително бяла. Двама непознати беседвали с Него. По непостижим начин апостолите разбират, че пред Него са се явили от друг свят древните пророци. Страхът отстъпва пред усещането за спокойствие, щастие, близост до Бога. Като виждат, че другите двама си отиват, учениците се разтреперват, страхувайки се да не изгубят неизразимото блаженство на този миг.

– Рави – промълвя Петър – добре е да бъдем тук. Да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един и един за Илия. – Той не знае какво да каже, струва му се, че е настъпил моментът да се извърши обредът на Шатрите.

Никой от учениците не си спомня ясно какво е станало после. Това е самата Слава на Предвечния, светлият облак на Богоприсъствието. И над всичко звучат думите: „Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте!“

В следващия миг сиянието помръква; апостолите виждат предишния си Учител.

Той е сам на върха.

Петър, Яков и Иоан не могат да се опомнят. А Иисус, като се доближава до тях, казва: „Станете, не бойте се!“ и започва да се спуска. Те тръгват след Него като насън. По пътя Иисус нарушава мълчанието и им заповядва да запазят видяното в тайна, „докле Син Човешки не възкръсне от мъртвите.“

Като не се осмеляват да се обърнат към Него, учениците шепнешком се питат един друг: „Какво значи това да възкръснеш от мъртвите?“.

______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Или „Камък“, по арамейски Кифа, по гръцки ρέτρος, Петър. Бел. авт.

***Вж. приложение 1 „Мит или действителност“. Бел. авт.

****Арам: противник, който се противи. Бел. авт.

[1]. Матей 15:21-28; Марк 7:24-30. Близ Тира Христос исцелил дочь финикиянки, хотя вначале отказал ей в просьбе. Этот эпизод часто вызывал недоумение. В самом деле, почему Христос, без колебаний исцеливший слугу римского сотника и не отклонивший просьбы эллинов о беседе с Ним, проявил в данном случае такую суровость? В какой-то мере ответ дается тем, что известно о религии сирофиникиян. Это был наиболее изуверский вид язычества, стяжавший мрачную славу массовыми ритуальными убийствами, принесением в жертву детей, разнузданными чувственными обрядами. Для Израиля как ближайшего соседа финикиян их религия была синонимом предельного нечестия. Быть может, именно поэтому Христос произнес столь резкие слова, показывая, что не может быть равного отношения к исповедникам единого Бога и к последователям этой демонической религии. И лишь когда женщина смиренно согласилась с Ним, но продолжала молить Его, Он совершил исцеление ради ее великого доверия к Нему.

[2]. Матей 16:13-20; Марк 8:27-30; Лука 9:18-21. Обращение „бар-Иона“ (сын Ионы) сохранилось в греческом тексте Евангелия от арамейского предания.

[3]. Если мудрецы Индии и говорили иногда о своем слиянии с Божеством, то это проистекало из их богословия, которое рассматривало Бога как внутреннюю основу всего сущего (смотри Мень, А., У врат Молчания).

[4]. Спиноза, Б., Переписка, письмо 73.

[5]. Цит. по: Шафф, Ф., Иисус Христос – чудо истории, перевод с нем. М., 1906, с. 252.

[6]. Эккерман, И., Разговоры с Гете, с. 847.

[7]. Ганди, М., Моя жизнь, перевод с англ. М., 1959, с. 143.

[8]. Смотри, например, Иов 14:1-6.

[9]. Смотри Премъдрост 2:24. Образ чудовища Хаоса (Левиафан, Раав, Дракон) появляется в библейской письменности раньше образа Сатаны. Смотри Исаия 51:9-10; Псалом 73:13-14; 88,11; Иов 9:13 (в этом стихе имя дракона „Раав“ синодальный перевод заменяет словом „гордыня“) (срв. Откровение 12:9; 20:2; Иоанн 8:44; 1 Иоанн 3,8); смотри Магизм и Единобожие, приложение 8.

[10]. Псалом 8.

[11]. Битие 3.

[12]. Исаия 27:1; срв. Иоанн 12:31.

[13]. Исаия 11:1 сл.

[14]. Об этом говорится в Книге Еноха (48, 3, 6, 7; 70,1,4).

[15]. Смотри, например, Аввакум 3.

[16]. В русской литературе этот аспект библейского богословия наиболее обстоятельно рассмотрен С. Трубецким в его книге „Учение о Логосе“.

[17]. Исаия 42:1-3.

[18]. Второзаконие 32:8; Исаия 28:1; Иов 1:6; 2 Царства 7:14; Исаия 2:7.

[19]. Иоанн 10:38; 14:11. Значительная часть подобных изречений Христа содержится в Иоанн. Это объясняется тем, что: а) эти слова обращены к духовным вождям Израиля, в то время как синоптики приводят слова, обращенные к народу; б) богословские интересы Ин сосредоточены на тайне Воплощения; в) само IV Евангелие адресовано к аудитории более подготовленной, чем адресат синоптиков. Тем не менее и в первых трех Евангелиях есть достаточно свидетельств Христа о Себе, близких по форме и по духу к Иоанну (например, Матей 10:32,37; 11:27-30; 24:35; 28:18). Мнение, согласно которому автор IV Евангелия был оторвавшийся от палестинской традиции греческий теолог, теперь можно считать опровергнутым. Были вскрыты арамейские корни текста, связь Иоанна с Ветхим Заветом и раввинистической традицией, а также с Кумраном. Все это доказывает, что автор вышел из иудейской среды первой половины I в. (смотри RFIB, II, p. 658-661; Dodd, Ch., The Interpretation of the Fourth Gospel, Cambridge, 1972, p. 74ff; Brown, R., The Gospel According to John, New York, 1966, p. LXII-LXIV). О раскопках, подтвердивших достоверность рассказов Иоанна, смотри в приложении „Миф или действительность?“.

[20]. Смотри св. Лионский, Ириней, Против ересей, I, 7, 25, 26; Александрийский Климент, Строматы, VII,17.

[21]. Иоанн 1:1 сл. В последней фразе – отголосок арамейской аллитерации: „убба“ (лоно) и „Абба“ (отец).

[22]. Матей 20:28; Марк 10:45.

[23]. Смотри Изход 19:5; Исаия 63,9.

[24]. 1 Петр. 2:9-10; срв. Галатяни 1:4; Тит 2:14.

[25]. Римляни 8:19 сл.

[26]. Евреи 12:1-2.

[27]. Исаия 53:1-7.

[28]. Иоанн 8:13-18. Говоря о свидетельстве двух, Иисус, вероятно, намекал на старый принцип иудейского права, которое требовало минимум двух свидетелей при разбирательстве дела (смотри Второзаконие 19:15; Талмуд, Песахим, 11в).

[29]. Иоанн 1:10-12.

[30]. „Врата ада“ (Матей 16:18) означают могущество зла. В семитических языках слово „врата“ было синонимом силы. Этот образ был взят из строительной терминологии; крепкие врата считались залогом неприступности города.

[31]. Здесь не место обсуждать вопрос о „первенстве“ апостола Петра, отметим только, что именно в этом смысле понимали его роль многие Отцы Церкви. Напр., у св. Исидора Пелусиота (Ирону, письмо, 142) он назван „первенствующим среди апостолов“. „Господь избрал Петра быть началовождем Своих учеников“ (Епифаний, Панарион, 51). Петр – „глава в лике апостольском“ (св. Иоанн Златоуст, Творения. Т. VII, с. 553). „Петр стал преемником Моисеевым, когда вверены ему были новая Церковь Христова и истинное священство“ (св.Макарий Египетский, Беседа 26). „Из Двенадцати избирается один для того, чтобы, поставив главу, уничтожить повод к расколу“ (блажени Иероним, Против Иовиниана, книга 1).

[32]. Матей 16:21-23.

[33]. Матей 15:24-28; Марк 8:34-38; 9:1; Лука 9:23-27. Некоторые толкователи предполагают, что в действительности Христос сказал не „крест“, а „иго“. Однако иудеям той эпохи крест как символ страдания был уже хорошо известен. И местные, и римские власти много раз практиковали этот вид казни (смотри Флавий, И., Арх. XVII, 10; Иудейская война, II, 5).

[34]. Матей 17:1-13; Марк 9:2-13; Лука 9:28-36. Восточное предание считало горой преображения Фавор. В древнем „Евангелии евреев“ говорилось, что Иисус был перенесен на эту гору Духом Святым (Ориген, На Иоанна, II, 6). Однако современные экзегеты ставят это предание под сомнение. Фавор отнюдь не „высокая“ гора (около 300 м.). В евангельские времена там был расположен укрепленный поселок, и поэтому Фавор не был удобным местом для уединения (Флавий, И., Иудейская война, IV, 1, 8). Кроме того, гора расположена в Галилее, а не в области Филиппа. Полагают, что евангелисты имели в виду один из отрогов Ермона.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4F4

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

4. „Хлябът на живота“, пролетта-лятото на двадесет и девета година

В онова време, когато над малката община за първи път надвисва реална опасност от страна на властите, проповедта на Иисус достига най-голям успех. Постоянно Го съпровождат жителите на Галилея и Декаполис, Юдея и Иорданската област и дори Финикия.

Мълвата за Него се „пръска по цяла Сирия[1]„. Никога преди това такива тълпи не са се стичали към Учителя. Въпреки че не се знае колко от тези хора по-късно са се влели в първата Църква, но онази пролет безспорно донася на Евангелието богата жътва.Когато Иисус се скрива из Капернаум, народът започва да Го търси. Без да мислят, че Пасха наближава, много галилейци, вместо да потеглят за Иерусалим, тръгват покрай езерото към Витсаида, надявайки се да срещнат там Учителя. И отново Иисус вижда „овците от дома Израилев“ да скитат като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове Той им се струва като новия Моисей, който ще ги поведе по пътя на свободата. „Като се смилява над тях“, Иисус дълго разговаря с хората и изцелява болните, доведени при Него.

Незабелязано се спуска вечерта и нощта скоро ще обгърне крайбрежието. Учениците започват да се тревожат:

– Мястото е пусто и времето вече напредва – казват те на Иисус. – Разпусни народа, за да идат по околните селища и си купят храна.

– Дайте им вие да ядат – отвръща Той.

– Да идем да купим за двеста динария хляб и да им дадем да ядат? – пита един от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от новодошлите навярно били взели със себе си пари. Филип изразява съмнение дали това ще стигне. Тогава Иисус пита:

– Колко хляба имате? Идете и вижте.

– Тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две рибки – казва Андрей. – Ала това що е за толкова души?

Вместо отговор Учителят им нарежда да накарат събралите се хора да насядат на редици върху зелената пролетна трева и като взема хлябовете, изрича над тях молитвата на благодарението. С тържествен жест Той ги преломява и раздава на учениците. Смутени, те започват да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро, за голямо тяхно учудване, се убеждават, че стига за всички.На пръв поглед може да ни се стори, че Христос в този случай като че ли отстъпва на Изкусителя, който някога му предложил да превърне камъните в хляб. Но в действителност в онова, което Той извършва, няма компромис. Думите „не само с хляб ще живее човек“ остават в сила. Учителят иска тълпата да върви към Него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Царството Божие, „всичко останало ще им се придаде.“ Преданието е съхранило знаменателните Христови слова: „Молете се за голямото, и Бог ще ви въздаде свръх това и малкото[2]„.

Ние никога не ще узнаем как точно е станало преумножаването на хлябовете, но това съвсем не е важно. Като нахранва народа, Иисус показва, че истинската жива вяра и единението на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесното, но и за земното благословение.

Неслучайно това събитие е описано и от четиримата евангелисти, а ранните християни обичат да го изобразяват по стените на катакомбите[3]. Загадката на празничната трапеза на братята е предчувствие за Евхаристията, за тайнството на Благодарението, което Синът Човешки превръща в средоточие на Църквата Си.

В този вечерен час околностите на Витсаида стават свидетели на първите крачки към откритото признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, побеждава. Лъжепророк и светотатец по мнението на богословите, опасен подбудител на простолюдието в очите на политиците, Иисус е възторжено посрещнат от хиляди хора, които прекарват с Него предпасхалните дни и участват в свещеното Преломяване на хляба.Когато нощта се спуска и огнените пламъци лумват в долината, на хората им е трудно да заспят. Всички са обзети от радостно вълнение. „Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света“ – се чува отвсякъде. Въпреки че Иисус не иска за Себе Си царски почести, галилейците вече са готови да Го отведат насила и да Го провъзгласят за свой господар. Мислите им приемат обичайния обрат. Светлината на Царството, евхаристийният „знак“ на богообщението отново е засенчен от оживелите илюзии.

Ентусиазмът на тълпата би могъл да се предаде на учениците, което е по-опасно от всички Иродови гонения. И отново трябва да се крият, да бягат. Иисус не се бави нито минута. Заповядва на дванайсетте да се качат в лодката на Симон и да плуват край бреговете на Витсаида. Без да разбират причината за такава прибързаност, те мълчаливо се подчиняват, а Той, незабелязан от никого, под прикритието на нощта, отива сам в планината, откъдето при лунна светлина вижда лодката, която се бори с насрещния вятър.

Учениците очакват, че Иисус скоро ще се спусне към брега, но Той не напуска убежището Си. Към три часа през нощта лодката ги отнася почти към средата на езерото. Сега трябва да мислят само как тя да не се преобърне. Внезапно апостолите виждат нещо, което ги кара да извикат. Направо сред вълните се движи човек, който, както им се струва, иска да ги подмине. Вцепенени, рибарите хвърлят веслата. Всички ужаси от народните поверия им идват наум. Не вещае ли този призрак близката им гибел? В същия миг от тъмнината се разнася познат глас: „Аз съм, не бойте се!“Те още не знаят да се радват ли, или да се страхуват, а поривистият Петър, взирайки се в мъглата, извиква: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.“ Какво го подтиква? Детско любопитство ли? Или желанието да се докосне до Учителя, за да се избави от страха? Най-вероятно рибарят да не е съзнавал подбудите си, когато чува: „Дойди“ и смело прекрачва през лодката. И се случва невероятното. Няколко мига силата на вярата наистина задържа Петър над водата. Но веднага, щом усеща вълните под краката си, със страх осъзнава станалото и започва да потъва.

– Господи, избави ме! – отчаяно извиква Симон.

– Маловерецо, защо се усъмни! – казва Иисус, протягайки му ръка.

Учениците лежат на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбират: съдбата ги е свързала с Някой, Който не е от този свят.

Никой от тях не успява да забележи, че лодката се е допряла до крайбрежните камъни. А на сутринта, когато хората разбират, че дванайсетте са отплували сами, без Учителя, започват да се губят в догадки и да се питат къде е могъл да изчезне? Група галилейци неспокойно сноват край брега. Някои навлизат с лодки в морето и започват да се надвикват с Тивериадските рибари. Накрая някой подхвърля мисълта да отидат в „Неговия град“.

И наистина те намират Назаретеца в Капернаум[4].

Какви причини са могли да Го подтикнат да се върне в тетрархията на Антипа? Нима иска още веднъж да се опита да намери там разбиране? Затова ли не бърза да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Иисус сякаш закрива бъдещето от Самия Себе Си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на живота Му. Дори евангелските семена често да падат на безплодна почва, Сеячът продължава да се труди „за спасението на мнозина“. Според проникновените думи на руския писател, Иисус „трябвало да запази искрицата надежда докрай, до кръста[5]„.През това време в Капернаумската синагога се появяват книжници от Иерусалим. Този път те не обвиняват Иисус в магьосничество, а в неуважение към „преданията на старците“. Как може Той да претендира за ролята на наставник и с такава лекота да се отнася към обредите, завещани от отците? Нали всички виждат как учениците Му, като сядат на масата, не извършват ритуалните умивания.

Иисус не спори с тях. „Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците – отбелязва Той, – както е писано:

Тоя народ ме почита с устните си,
а сърцето му стои далеч от Мене;
ала напразно Ме почита,
проповядвайки учения – заповеди човешки.
Като оставихте Божията заповед, вие се държите о преданието човешко.

Колко струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за фалшиво благочестие от такъв характер. Често хора, завещали имението си на храма, на същото основание отказват помощ на родителите си. Въобразявайки си, че проявяват набожност, те изпадат в грях срещу една от първите заповеди на Моисей[6].

Спорът е прекъснат от галилейците, пристигнали от околностите на Витсаида[7]. Те обкръжават Учителя, развълнувани и удивени:

– Рави, как дойде дотук?

Но срещата с тях вече не радва Христос.

– Истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте знамение, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човешки. Защото върху Него е положил своя печат Отец Бог.

В техните души „знамението“, чудото на Богоприсъствието, явено им на трапезата, бледнее в сравнение с това, че Иисус е могъл да ги нахрани в пустинно място. Галилейците все пак се опитват да си изяснят какво очаква и иска от тях Учителят.

– Какво да правим, за да извършваме делата Божии? – питат те.

– Делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото Той е пратил – е отговорът.

Но нима те не вярват? Нима не искат да Го направят цар за това, че подобно на Моисей им даде нова небесна манна[8]?

– Не Моисей ви даде хляб от небето – възразява Иисус. – Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.

– Господи, давай ни всякога тоя хляб! – отново не разбират те. Както и жената самарянка, хората възприемат иносказанието буквално, въпреки че някои от тях са могли да знаят, че книжниците наричат „хляб“ Божията Премъдрост.

И тогава Иисус изрича думите, които напълно объркват събралите се хора:

Аз съм хлябът на живота;
който дохожда при Мене, няма да огладнее;
и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
Бащите ви ядоха мана в пустинята и умряха.
Този е хлябът слязъл от небето,
за да вкуси човек от него и да не умре.
Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът,
която ще отдам за живота на света.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв,
пребъдва в Мене, и Аз в него.

Хлябът, водата, виното символизират необходимата за поддържане на тялото храна. Но трапезата със Сина Човешки, е храна на духа. Чрез Него, Същество от плът и кръв, се извършва причастие с божественото битие, постига се пълнота на Завета, съединение на Твореца със сътвореното.В деня на преумножаването на хлябовете народът става свидетел и участник в това „знамение“, но не устоява пред земната съблазън. Сега подемът от онази необикновена нощ, когато искаха да провъзгласят Иисус за цар, е отминал. На хората им се струва, че са се събудили от сън и идват на себе си. „Не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чийто баща и майка познаваме? – със съмнение се питат някои. – Защо сега Той казва: „Слязох от небето?“ А други се смятат за излъгани: „Как може да ни даде плътта Си да ядем?“

Дори и учениците Му силно се смущават от всичко казано. Някои от тях зароптават: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша!“ Иисус се опитва да им обясни, че думите Му трябва да се разбират в духовен смисъл: „Думите, що ви говоря, са дух и живот. Но има между вас някои, които не вярват.“

Евангелист Иоан пояснява, че под „невярващи“ Господ подразбира Юда[9]. Наистина, напълно е възможно този честолюбив човек, убедил се, че Иисус не желае да става цар, тъкмо в този момент да се е разочаровал в надеждите си. А как тълкува той случилото се през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Но не само у Юда вярата в Иисус се пречупва. Същият евангелист съобщава, че „от това време мнозина от учениците Му Го оставиха и вече не ходеха с Него“.

– Да не искате и вие да си отидете? – пита Иисус дванайсетте.

Всички мълчат, само Петър съумява да изрази всеобщото чувство:

– Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.

Смаяни от всичко видяно и чуто, учениците сякаш преживяват мъките на ново раждане. Те още не са в състояние да проумеят много неща. Но в края на краищата на кого другиго, освен на Господа могат да се надяват? А Той тъжно гледа скупчилите се Свои последователи:

– Не Аз ли избрах вас, дванайсетте? Но един от вас е дявол.

Дори Юда и да трепва от тези думи, не се издава, че те се отнасят за него; ала останалите застиват от ужас.

На тях не им е лесно, но още по-трудно е на Христос. Предстои Му духовно да пресъздаде хора, споделящи много от заблудите на своята среда. Избрани за апостоли на Царството, те пак си остават безкрайно далече от Христа. Когато чуват предупреждението Му: „Пазете се от кваса фарисейски и кваса Иродов“, те мислят, че Учителят им забранява при нужда да приемат хляб от враговете Му. „Нима все още не разбирате?“ – натъжава се Иисус[10].

Въпреки това Той не употребява властта Си, не иска да извърши насилие над душите. Отново и отново Той ще ги напътства, ще вниква в съмненията им, ще чака с несекващо търпение. Те ще трябва да преживеят второ обръщане, още веднъж да познаят в рави Иешуа Месията, но не Месията на зилотите и на суетната тълпа, а Онзи, Който е духовна храна за света, Хляб, даруван от небето.
______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Матей 4:24-25; Лука 6:17-19.

[2]. Эти слова сохранились в неизвестном древнем Евангелии (смотри Александрийский Климент, Строматы, I, 24; Ориген, На Псалмы, 4,4; Медиоланский Амвросий, Послания, I, 36).

[3]. Матей 14:13-21; Марк 6:30-44; Лука 9:10-17; Иоанн 6:1-13. Согласно Матей и Марк, умножение хлебов происходило дважды (второй раз после возвращения Христа из Финикии). В этом, по мнению некоторых толкователей, содержится указание, что священная Трапеза была введена Христом еще до Тайной Вечери как постоянный обряд, как „знамение“ Церкви. Слова „благодарив“ и „преломил“, имеют евхаристическое звучание. Согласно Лука 24:30-31, 35, „преломление хлеба“ было священным жестом, по которому ученики узнали Господа. Ин не говорит о Евхаристии на Тайной Вечери. Экзегеты думают, что это было возможно лишь потому, что она не раз уже совершалась прежде. Знаменательно, что умножение хлебов, как и Тайная Вечеря, произошло в предпасхальные дни (Иоанн 6:4).

[4]. Матей 14:22-36; Марк 6:45-56; Иоанн 6:14-21.

[5]. Мережковский Д., Иисус Неизвестный, т. 2, ч. I, с. 167.

[6]. Матей 15:1-9; Марк 7:1-13; Лука 11:38. Говоря о жертве на храм, Христос употребил слово „корван“. В позднейшей иудейской литературе оно приобрело иной смысл, и на этом основании критики подвергали сомнению точность Евангелия. Но найденная в 1955 г. вблизи Иерусалима надпись показала, что в I в. „корван“ обозначал именно жертву, посвященную Богу (смотри статью Fitzmyer, J., в „Journal of Biblical Literature“, 1959, N 78, р. 60-65).

[7]. Иоанн 6:22 сл.

[8]. „Манной“ называлась зерноподобная пища, которую собирали израильтяне в период странствия в пустыне при Моисее (Числа 11:7). Она стала символом чудесного насыщения, совершенного Богом; срв. Откровение 2:17.

[9]. Песикта, 80в.

[10]. Марк 8:15-21.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4EW

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

3. Дванайсетте апостоли. Смъртта на пророка, есента на двадесет и осма година-пролетта на двадесет и девета година

Ако не се смятат кратките пътувания до Юдея, Иисус цяла година не напуска Генисаретската област, проповядвайки в селищата разположени откъм северозападната страна на езерото. В Тивериада, столицата на Ирод Антипа, където живеят повечето езичници, Той не се показва. Около Гадара Го посрещат враждебно. Единственият град на източния бряг, където поучава безпрепятствено, е Витсаида. Но още от самото начало Христос започва да насочва учениците Си към мисълта за по-широка проповед на Евангелието. „Подигнете си очите – казва Той, – и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Жетвата е голяма, а работниците малко[1].“ От предани слушатели учениците е трябвало да се превърнат в „ловци на човеци“, в дейни сподвижници на своя Учител.

За тази цел са избрани апостолите.

В старозаветната Църква съществували „шелухим“, пратеници, или по гръцки апостоли. Те били представители на общините, разнасяли писма, решавали спорните въпроси, събирали пожертвувания, съобщавали за празничните дни. Те ходели по двама от град на град, осигурявайки връзката между разпръснатите огнища на Израил[2]. Новозаветната Църква също трябвало да има такива апостоли.

В навечерието на техния избор Иисус цяла нощ се моли сам в планината, а на сутринта събира учениците, за да назове поименно дванайсетте и да им разясни тяхната мисия. Той говори за Царството Божие, за новия живот, който то носи, за блаженството на призваните[3]. Него ден наистина е положена основата на Църквата – благовестница. Тя трябва да стане отговор на надеждите на света.Евангелист Матей пише, че малко преди призоваването на дванайсетте, Иисус, изпълнен със състрадание, гледал тълпите народ „изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир[4]„. Апостолите ще тръгнат към тези страдащи, носейки им духовно и телесно изцеление. Занапред всеки техен ден и всяка крачка принадлежат само на Бога и на хората. Те ще станат волни пътници и ще живеят, подобно на птиците небесни, без да се тревожат за нищо. Не им трябва да взимат със себе си нито пари, нито запаси, нито излишни дрехи. Подслон и хляб ще получат от онези, които ще приемат пратениците, защото „работникът заслужава своята прехрана[5]„.

Мисионерският поход на апостолите трябва да започне от народа Господен. Времето за обръщането на света тепърва предстои; засега Иисус заповядва:

По път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте; а отивайте най-вече при загубените овци на дома Израилев.

Дори и на Себе Си Той поставя тези граници[6]. Чрез Моисей и пророците първом на израилтяните е бил даден Заветът, затова и те първи трябва да застанат пред избора: да приемат благовестието или да го отхвърлят?

Учениците не бива да мислят, че им е възложена лека задача. Много хора с радост ще ги посрещнат, но противниците ще са много повече:

Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци:
и тъй, бъдете мъдри като змии
и незлобиви като гълъби.
Пазете се от човеците;
защото те ще ви предадат на съдилища,
и в синагогите си ще ви бичуват,
и ще ви поведат пред управници и царе заради Мене,
за да свидетелствате пред тях и пред езичниците.
И кога ви предават,
не се грижете, как или що да говорите;
защото в оня час ще ви бъде внушено, какво да кажете;
защото не сте вие, които ще говорите,
а Духът на Отца ви, Който говори във вас.

И ще предаде брат брата на смърт, и баща чедо;
и ще въстанат чеда против родители, и ще ги убият;
и ще бъдете мразени от всички заради Моето име, но, който претърпи докрай, ще бъде спасен.И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената. Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни[7].

Поверилите себе си на Иисуса, се освобождават от робството на „този свят“. Господ е винаги с тях, Той ги прави Свои „приятели“ от момента, когато тръгват след Него. Царството, което им предстои да възвестяват, е Царство на Сина Човешки. Да вярваш в Бога означава да вярваш в Иисус.

Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен. А който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.

Често пословицата: „Врагове на човека са неговите близки“, се оказва вярна. Но дори и най-близки хора да отклоняват апостолите от тяхното служение, те трябва да помнят, че са придобили друго, по-висше родство и преди всичко нему трябва да са верни.

„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене[8]„.

Навярно от тези сурови думи са потръпнали дори и най-мъжествените сред апостолите, но те съумяват да осъзнаят смисъла им, да разберат, че Учителят говори само за това доколко изборът им трябва да е безусловен и окончателен.Ако пратениците се проникнат от Иисусовия дух, Той Самият ще действа чрез тях и в тях. „Който приема вас – Мене приема; който вас слуша – Мене слуша[9].“

Христовите апостоли ще получат власт да помиряват душите с Бога.

Както Ме Отец прати,
тъй и Аз ви пращам.
На които простите греховете, тям ще се простят;
на които задържите, ще се задържат.
Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето;
и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето[10].

По образа на Сина Човешки Неговите ученици ще станат сеячи на Словото и целители. Занапред животът им е служение, както живота на техния Наставник и Господ. Впоследствие апостол Павел, въпреки че не е бил един от дванайсетте, засвидетелства това тайнство – „преобразяването во Иисуса“. „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ – казва той. „Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа[11].“ И това не са думи на превъзнасяне, а призив да се посветиш на Бога и света, както се е посветил Иисус Назаретеца.

Когато дванайсетте, разделени по двама, се пръскат в околните градове, Иисус остава сам. И скоро Му съобщават за трагедията, разиграла се в Махерон.В дома на тетрарха Иоан Кръстител имал враг, отдавна желаещ смъртта му – Иродиада, жената на Антипа. Първият път тя била омъжена за неговия брат, когото Ирод Велики лишил от наследство. Честолюбивата жена се измъчвала от унизителното си положение и мечтаела за власт. Когато през двадесет и шеста година Антипа гостувал на брат си, тя успяла да омае тетрарха. Той бил вече над петдесет, но се влюбил в роднината си и решил да се ожени за нея. Но не било никак лесно. Трябвало да се разведе с първата си жена, дъщеря на съюзник – наваиотския цар Арета IV. Научавайки за плановете на Антипа, съпругата му с помощта на верни бедуини избягала при баща си в Наватея. Това довело до дипломатическо скъсване с Арета. В самата Юдея постъпката на Ирод предизвикала единодушно осъждане: Иродиада била негова племенница и жена на брат му – така тетрархът двукратно нарушавал Закона[12]. Но нищо не могло да спре управника.

Иоан Кръстител, още докато бил на свобода, открито се изказал против този кръвосмесителен брак. Не престанал да упреква Ирод и след като той го заключил в крепостта. Затова затворникът продължавал да бъде опасен за Иродиада. Тя търсела повод да се разправи с него, но виждала, че слабохарактерният ѝ мъж едва ли ще се реши да осъди и да умъртви Иоан. Дългоочакваната възможност все пак се появила.Ирод празнувал рождения си ден и в махеронския дворец се събрали много знатни гости – военачалници и галилейски старейшини. Когато пиршеството било в разгара си, насред залата изтичала Саломея, Иродиадовата дъщеря, и, предизвиквайки неописуем възторг, изиграла пламенен сирийски танц. „Ще ти дам каквото поискаш!“ – викал пияният тетрарх. Той призовал присъстващите за свидетели, като клетвено обещал да изпълни всяко желание на девойката. Саломея се посъветвала с майка си и повторила думите, подсказани ѝ от Иродиада: „Поднеси ми тозчас на блюдо главата на Иоан Кръстител.“

Лицето на Антипа помръкнало. Пророкът винаги му внушавал уважение, а се опасявал и от реакцията на народа. Освен това и римляните не обичали извънсъдебните разправи. Но Ирод искал да изпълни обещанието дадено пред знатните гости и наредил на телохранителя да се спусне в тъмницата. Скоро той се върнал с окървавената глава на Иоан в ръце. Сложили я на блюдо, а Саломея отнесла страшния дар на майка си.Така загива „най-великият измежду родените от жена“. Той е малко над трийсет години. Успял ли е да получи отговора на Иисус? Не знаем. Но той умира, както е живял – неогъващ се свидетел на Божията правда.

Тялото на пророка предават на учениците му. След погребението те бързо се връщат обратно в Галилея, за да съобщят за случилото се на Иисус. Иоанитите знаят, че в последните дни мислите на техния наставник постоянно са се насочвали към Човека от Назарет.

Оттогава страхът взел да преследва Антипа. Като чува за Иисус той започва да убеждава околните, че убитият праведник е възкръснал от мъртвите. А когато Арета IV му обявява война и завзема Махерон, хората започват да говорят, че Бог наказва тетрарха заради убийството на Иоан[13].През това време дванайсетте се връщат в Капернаум. Успехът ги вдъхновява и те с възторг описват на Иисус „всичко, което са сторили и на какво са научили другите.“ Но радостта им е помрачена от тъжната вест. Сега, след посичането на Иоан, всеки един от тях се излагал на опасност. Тетрархът можел да предприеме враждебни действия и срещу новите проповедници. Учителят трябвало да съхрани зараждащата се Църква. „Идете – казва Той на апостолите, – отделно от другите в пустинно място и малко си починете.“ А Той Самият се качва на лодката и се прехвърля на източния бряг към граничните владения на Ирод Филип.

Скоро след Него идват и учениците.

_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Иоанн 4:35; Матей 9:37-38; Лука 10:2.

[2]. Берахот, V,5; Песахим, 86; Авот рабби Натана, VIII; Епифаний, Панарион, I, 128.

[3]. Из Лука 6:12 сл. явствует, что „Нагорная проповедь“ была произнесена перед началом миссии двенадцати апостолов.

[4]. Матей 9:36.

[5]. Матей 10:7-10; Марк 6:7-13; Лука 1-6; 10:4-11; срв. Матей 19:28; Лука 22:30. Как отмечает еп. Кассиан, „выделение двенадцати было началом организации“ (еп. Кассиан, Христос и первое христианское поколение, Париж, YMCA, 1950, с. 31).

[6]. Матей 10:5-6; срв. Матей 15:24. В Послании к Римлянам, написанном в 57 г., ап. Павел говорит о том, что евангельская проповедь обращена к „каждому“, однако в соответствии с замыслом свящ. истории сначала ее должны услышать иудеи, а лишь потом эллины (Римл. 1:16).

[7]. Матей 10:16 сл.; Марк 13:9 сл.; Лука 10:3; 12:11; 21:12-19.

[8]. Матей 10:32 сл., Марк 8:38; Лука 12:8-9; 14:26-27.

[9]. Матей 10:40; Лука 10:16.

[10]. Иоанн 20:21, 23; Матей 18:18.

[11]. 1 Коринтяни 11:1; Галатяни 2:20.

[12]. Смотри Левит 18:6, 16.

[13]. Флавий, И., Арх. XVIII, 7, 1 сл.; Матей 14:1-2; Марк 6:14-16.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Bm

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

2. Знаменията на Царството, пролетта-лятото на двадесет и осма година

Евангелистите свидетелстват, че народът се „удивлявал“ на Иисусовото учение; но Неговата сила, побеждаваща стихиите и недъзите, правела не по-малко впечатление. За Него говорели най-вече като за Чудотворец. Впоследствие и християните често били готови да виждат в чудесата основното доказателство за свръхчовешката природа на Иисус. Но Сам Той недвусмислено отклонява подобна мисъл:

Имайте вяра в Бога. Защото, истина ви казвам: ако някой каже на тая планина: „дигни се и се хвърли в морето“, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, – ще му се сбъдне[1].

С това Иисус подсказва, че властването над природата влиза в Божия замисъл за човека, съответства на призванието му. Ако той постига единение с Духа, за него „няма нищо невъзможно[2].“

Но чудото е нещо много повече от обикновено нарушаване на естествения ред. В него се открива дълбочината на нещата, друго измерение, където са преодолени законите на тленния свят и господства свободата. Когато хората се докосват до това измерение, по думите на Христос, до тях „е дошло Царството Божие[3].“

Иисус избавя истинските Си ученици от робството на „плътта“.Ето знаменията, които ще съпътстват повярвалите:

С името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици, ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им навреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави[4].

Това като че ли е задача от космически мащаб, чието осъществяване започва през живота на апостолите, след тях – на големите светии и мистици, въпреки че целта ще бъде напълно постигната едва в Царството Небесно, когато човекът най-сетне се превърне в истински венец на творението.Има тълкуватели, които доказват, че в Писанието думите за чудесата не бива да се разглеждат буквално, а „иносказателно“. Имало е, разбира се, и случаи, когато библейските метафори са се приемали за реални факти. Но това съвсем не означава, че всичко, казано за чудесата в Стария и Новия Завет, е измислица или „символ“. Ако така разсъждават привържениците на догматическия материализъм („това е невъзможно, защото никак не е възможно“), няма какво да се учудваме. Но подобно мнение звучи съвсем странно в устата на някои теолози, които искат във всички евангелски чудеса да виждат непременно алегория.

Ето, приведен над безжизненото тяло, Иисус изрича: „талита, куми“ (момиче, стани) или, докосвайки ухото на глухия, казва: „етватах“ (отвори се). Пред нас съвсем не е символ, а истински арамейски думи на Господа, които са се врязали в съзнанието на очевидците.

Онзи, който иска да докаже, че явленията, наречени чудеса, са немислими, не взема под внимание колко малко все още се знае за тайните на битието. Но защо дори хора, склонни да вярват на най-невероятни съобщения за иогите, посрещат скептично разказите в Новия Завет? За това си има духовна причина. Приемането на Евангелието изисква вътрешно решение, избор, промяна на всички жизнени принципи.Иисус нарича чудесата Си „знамения“, признаци за настъпването на нова епоха. Човек съвършен, Той надвива законите на падналия свят, сочи пътя на борба с нравственото и физическо несъвършенство**.

Често Неговата власт се проявява в ежедневието сякаш между другото, неочаквано, предизвиквайки страх у учениците. Така веднъж, още преди призоваването на апостолите, когато Петър и приятелите му цяла нощ безуспешно ловят риба, Иисус им посочва къде да хвърлят мрежата; и за всеобщо учудване тя веднага се напълва. В Галилейско море винаги е имало големи пасажи риба; хората, които непрекъснато са се занимавали с риболов, знаели това[5]. Но как е могъл Учителят да определи нужното място през такава маса вода? Симон е толкова поразен, че моли Иисус да излезе от лодката му. Той се почувствал грешник, недостоен да стои редом с Господа.

Друг път, при залез слънце, Христос с учениците Си плува с лодка по езерото[6]. Те набързо се отделят от тълпата; умореният Иисус се качва в лодката „както си бил“, оставяйки на брега наметалото, и като сяда при кърмата, тутакси заспива. През това време внезапно се надига силна буря. Но нито шумът на вълните, нито люлеенето, не могли да събудят Учителя. Тогава изплашените рибари сами прекъсват съня Му: „Рави, нима не Те е грижа, че загиваме?“ Иисус става, и като поглежда вълните, казва: „Млъкни, престани!“ И всички веднага почувствали, че вятърът започва да стихва.

Когато бурята спира, Христос упреква учениците Си: „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“ Но сега тях ги ужасява настъпилата тишина: „Кой ли е този, та и вятърът, и морето Му се покоряват?“Най-често могъществото на Христос се проявява във въздействието върху хората. Неговите чудеса са акт на милосърдие. А телесните недъзи и безумието за Него са прояви на сатанинската власт, които Той трябва да съкрушава[7]. Човечеството, покорило се на злото, е болен, който очаква изцеление. Да изцеляваш означава да вървиш срещу дяволските сили. А в Своите последователи Иисус иска да вижда съучастници във великата битка, които протягат ръка на страдащия свят. „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши.“ Когато учениците Му не успяват да помогнат на един болен, Той, дълбоко нажален, ги нарича „род неверен[8].“

Иисус често посочва колко тясна е връзка между състоянието на тялото и на душата. След като излекува паралитика, Той го предупреждава: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо[9].“

За Учителя едно от най-важните условия да се оздравее е вярата на болния, той трябва активно да съдейства на процеса на изцелението. Слабата вяра пречи да се победи болестта. Учениците могли да се убедят нагледно в това, след като Иисус постоява в „отечеството Си“, в Назарет. Известно време той избягва да ходи в градчето, „където е бил възпитан“, но сега навярно решил, че е настъпил моментът да подложи назарейците на изпитание[10].Било е събота и в молитвения дом се е стекло почти цялото назаретско население. Когато, според обичая, настъпва време да се чете Библията, Иисус се изкачва на амвона. Подават Му свитък от Писанието. Той го разгръща и прочита редове от Книга на Исаия.

Духът на Господа Бога е върху Мене,
защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни,
прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце,
да проповядвам на пленени освобождение,
на слепи – проглеждане
да пусна пленници на свобода,
да проповядвам благословеното време Господне
(Исаия 61:1-2).

Като връща книгата на служителя, Иисус сяда. В настъпилата тишина очите на всички са приковани в Него. Той знае, че събралите се са изпълнени със съмнения, че дори и братята Му, които са там, не вярват на Неговото пратеничество. Въпреки това, Иисус започва да говори, като обяснява прочетените думи на пророка: „Днес се изпълни това писание, което чухте.“

По редиците на съселяните преминава ропот. Кога този Човек, който до вчера изпълняваше поръчките им, успя да стане учител, равин? Много от тях презрително свиват рамене: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Якова, Иосия, Юда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите Му?“Намерили се и такива, които в желанието си да проверят слуховете достигнали от Капернаум, Му предлагат да извърши някакво чудо. Дори довеждат болни. Но изцеление не настъпва. Силата на Иисус се натъква на безмълвна стена от неверие. Той Самият е поразен от безнадеждното коравосърдечие на тези хора.

„Никой пророк не е приет в отечеството си“ – казва Христос, напускайки Назарет.

Понякога при изцеленията Иисус прибягва до външни действия: полага ръце върху болното място или го намазва с намокрена пръст, а после праща човека да се измие. В някои случаи Той иска да остане насаме с болния[11]. Но всичко това се прави, за да се помогне на хората да укрепят вярата си. „Твоята вяра те спаси“, „Не бой се, само вярвай“ – повтаря Учителят.

Понякога дори слаби проблясъци на вярата са достатъчни. Така, съмнение терзае бащата на момчето-епилептик, но той с всички сили се мъчи да го превъзмогне. „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ – стене той. И отчаяният му вопъл е чут. Това показва, че доверието на близките може като че ли да замени вярата на самия болен. Веднъж, в Капернаум, роднините довеждат при Учителя човек, поразен от паралич, но поради навалицата не могат да си проправят път до къщата. Тогава те разбиват плоския покрив и спускат носилката право в краката на Христос. И чудото става, защото, както казва евангелист Марк, Господ „вижда вярата им[12]„. А по молба на римския центурион и на един от царедворците на Антипа Христос изцелява слугите им, без дори да е видял болните.

Не бива обаче да се мисли, че Иисус винаги с лекота е изцелявал. Той изминава земния Си път, без още да има „всяка власт над небето и земята“; освен това немалко пречки създават и самите хора, малодушието им, съмненията им. Ние четем, че Той „с дълбока въздишка“, извърнал поглед към небето, сякаш преодолявайки преграда, прогонва недъга[13].Иисус почти физически усеща енергията, излизаща от Него. Веднъж Той вървял сред огромна тълпа и някаква жена, страдаща от кръвотечение, тайно се докоснала до ресните на наметката Му. Иисус рязко се обръща и пита:

– Кой се допря до Мене?

– Наставниче – изненадал се Петър, – народът Те обкръжава и притиска.

– Допря се някой до Мене – възразява Иисус, – понеже усетих, че излезе сила от Мене.

Тогава жената силно смутена пада в краката на Учителя и признава, че е тя.

– Дъще – казва Той, – твоята вяра те спаси; иди си смиром, и бъди здрава от болестта си[14].

В онази бурна, преломна епоха, както и в наши дни, били много разпространени психическите заболявания. Ако в Стария Завет почти не се говори за тях, Евангелията навеждат на мисълта за някаква епидемия от душевни недъзи. Особено страшен бил странният вид безумие – лудостта или беснуването[15]. Човек, страдащ от това заболяване, чувствал мъчително раздвояване на личността: сякаш в него се вселявал някой друг – чужд и враждебен нему. Болният викал с неестествен глас, говорел от името на бесовете, твърдял, че вътре в него живее цяла армия демони. Много от лудите получавали припадъци само понякога, други изобщо не идвали на себе си и бягали от населените места в дивите пустини. Често те живеели в изоставени гробища и хората със страх дочували през нощта техния вой и кикот.Христос само с присъствието Си поразително действа на тези нещастници; понякога една-единствена Негова дума или докосване са достатъчни, за да се освободи душата от завладелите я тъмни сили.

Възвръщайки ги към нов живот, Иисус иска от изцерените пълно вътрешно пренастройване. Демоните се хранят от греховете. Ако за в бъдеще духът на новия живот не изпълни човека, лудостта ще се върне с удвоени сили.

Съвременниците на Христос си представят бесовете натуралистично, във вид на зловредни същества, живеещи в пустинята. Затова, за да бъде разбран, Учителят облича мисълта Си в следната притча: „Когато нечистият дух излезе от човека, той броди по безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: „Ще се върна в къщата откъдето излязох.“ И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото[16]„.

Слухът за изцеленията в Галилея от самото начало предизвиква тревога сред иерусалимските блюстители на Закона. Току-що са пресечени подозрителните сборища на Иордан и ето че отново трябва да се предприемат мерки за охрана на правоверието и вразумление на невежите. Галилея вече неведнъж е създавала неприятности на столицата. Някои добре помнят партизаните на Юда Хавлонит. Невежият народ на север винаги е готов да вярва на лъжепророци и шарлатани.Но, пристигайки в Капернаум, книжниците разбират, че им е трудно да оспорват реалността на извършените чудеса. Затова те започват всячески да се усъвършенстват в търсенето на правдоподобно обяснение. Та могат ли като Никодим да вярват, че Бог действа чрез Назаретеца, когото те презират. Едни от тях решават, че Иисус се е научил на магии в Египет, други се опитват да убедят хората, че Той изгонва бесовете чрез съюз с техния „княз“ Велзевул[17]***. Но Иисус веднага хвърля в недоумение изобретателите на тези хитроумни хипотези. Той пита книжниците как един бяс може да прогонва друг бяс, няма ли това да прилича на междуособна война, гибелна за цялото царство на демоните? Той направо обвинява противниците Си в хула против Духа Божи, с чиято сила се извършват чудотворните дела на милосърдието. Как могат те да се представят за служители на вярата, ако са неспособни да отличат добро от зло?

Или признайте дървото за добро и плода му за добър, или признайте дървото за лошо и плода му за лош, защото по плода се познава дървото. Рожби ехиднини! Как можете да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата[18].

Стрелата попада в целта. Надменните богослови са посрамени пред всички хора. Гневът им няма край и, като се събират тайно, решават, че е необходимо да се сложи край на изкушението, което сее Иисус.Когато следващия път Учителят посещава в празничен ден Иерусалим, с постъпките Си и речите Си предизвиква още по-голямо негодувание. Този път Той вече открито възвестява, че чудесата са знак за Неговото висше пратеничество. Встъпвайки в двубой с царството на мрака, Той изпълнява волята на Отца. Животът и благословението изхождат от Бога, затова и Онзи, който е пратен от Него на земята, е призван да изцелява и да дава живот.

Моят Отец досега работи, и Аз работя. Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.
Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил.
Истина, истина ви казвам:
който слуша словото Ми
и вярва в Оногова, Който Ме е пратил,
има живот вечен[19].

Такива думи правоверните вече съвсем не могли да понесат. Не стига, че Назаретецът нарушава закона, ами на всичко отгоре се нарича и Божи Син. Книжниците Го обкръжават и искат да им даде такова „знамение от небето“, което по безспорен начин да убеди всички. Но Иисус отхвърля това искане. „Лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона****; защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човешки ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи. Ниневийци ще се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Иона; а ето, тук има повече от Иона. Южната царица ще се изправи на съд с тоя род и ще го осъди, защото тя дойде от край- земя, за да чуе мъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона[20].“

Затова ли Синът Човешки отхвърли изкусителя в пустинята, за да доказва сега властта Си с демонстративни чудеса? Напротив, Той постоянно крие от тълпата какви изцеления извършва. „Не казвайте никому“ – често моли Той човека, чието здраве е възвърнал. И обикновено само против волята Му хората разпространяват навсякъде вестта за необикновените събития[21]. Толкова повече Христос не иска да превръща чудесата в оръдие за пропаганда и по такъв начин да кара враговете да Го слушат. Нека те съдят за Него, както им подсказва съвестта им. Само на повярвалите в Иисуса, само на духовно изцерените, чудесата ще се разкриват като признак за идването на Бога в света.„Знаменията на Царството“ вълнуват не само учените богослови. Имало е един човек, чиято душа през ония дни страда, разкъсвайки се между съмнението и надеждата, човек, който мисли за Иисус и си задава въпроса: кой е Той?

В Махерон държат Кръстителя в нещо като почетно заточение. Антипа дори разговаря с Иоан и търпеливо изслушва обвинителните му думи. Понякога в крепостта се допускат учениците на Кръстителя. Те му носят вести от външния свят. От тях Иоан научава за събитията в Галилея, за проповедите и чудесата на Човека от Назарет. Пророкът, разбира се, помни видението на Иордан и е сигурен, че Иисус е истинският Божи Пратеник. Но трябва ли да смята тъкмо Него за Месия? Ето, вече са изминали много месеци, а Назаретецът продължава да живее в Капернаум, заобиколен от рибари и обикновени хора. Къде е величието и славата на Царството, чийто глашатай и предвестник е Иоан?

За да разсее недоумението, Иоан праща от Махерон двама свои ученици при Иисус. „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ – пита той[22].

Пратениците отиват в Капернаум и намират Иисус, както винаги заобиколен от тълпа. На зададения въпрос Той не отговаря направо, а само казва: „Идете и разкажете Иоану, каквото чувате и виждате: слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува; и блажен оня, който се не съблазни поради Мене.“След като иоанитите си отиват, Иисус се обръща към народа и започва да говори за Кръстителя.

При кого са ходили юдеите в пустинята? При пророка ли? Да, Иоан е пророк, но той има и друго, по-високо призвание: да стане Предтеча на Месията. Той е избраният от Небесата вестител. „Истина ви казвам: между родените от жени не се е явил по-голям от него“*****. „Законът и Пророците“, Старият Завет, се простира до Иоан. Занапред настъпва друго време, когато на хората се открива Царството. Но Иоан се спира на границата на двата Завета, без да я премине. Затова „по-малкият в Царството Небесно, е по-голям от него“. Навярно Христос има предвид, че представите на Иоан за Помазаника не са освободени от идеите за земния месианизъм. Следователно Иисус не може да Му отговори определено: „Да, Аз съм Този, когото ти очакваше.“ Истинският Месия се явява не за да заповядва, а за да служи, не за да наказва, а да изцерява и да проповядва Благата Вест. Той е Спасяващият и Неговите дела са знамения на Царството.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Вж. стр. 138-139. Бел. авт.

***Велзевул (Баал-Зебул, тоест Владетел на двореца) е бил древно ханаанско божество. Впоследствие с това име започнали да наричат главатаря на злите духове. Бел. авт.

****Старозаветен пророк, проповедник на покаянието. Бел. авт.

*****Тези думи не засягат Дева Мария, тоест в оригиналния текст се говори за лица от мъжки пол. Бел. авт.

[1]. Матей 21:21-22; Марк 11:22-23.

[2]. Матей 9:23; срв. Иоанн 14:12; Бытие 1:26; Псалом 8.

[3]. Лука 11:20.

[4]. Марк 16:17-18

[5]. Лука 5:3-11. Эти скопления рыб объясняются тем, что со дна озера поднимается газ и оттесняет их к поверхности.

[6]. Матей 8:23-27; Марк 4:35-41; Лука 8:22-25.

[7]. Лука 13:16.

[8]. Матей 17:14-17; Марк 9:14-29; Лука 9:37-42; Иоанн 14:12.

[9]. Иоанн 5:14.

[10]. В рассказах Матей 13:54-58 и Марк 6:1-6 говорится только о том, что назаряне не поверили Иисусу; Лука же (4:16-30) сообщает об их покушении на Его жизнь. Кроме того, Матей и Марк относят посещение Назарета к середине общественной деятельности Христа, а Лука – к началу. Экзегеты по-разному оценивают это расхождение. Автор данной книги исходит из возможности двух посещений Назарета. Причем вероятнее, что наиболее враждебной была вторая встреча, когда Иисус стал уже повсеместно гонимым.

[11]. Марк 7:33; Иоанн 9:6-7.

[12]. Марк 2:1-12.

[13]. Марк 7:34.

[14]. Матей 9:20-22; Марк 5:25-34; Лука 8:43-48.

[15]. Четко определить границу, отделяющую обычное душевное заболевание от демонической одержимости, трудно. Однако, когда думают, что все исцеленные Христом „бесноватые“ были просто душевнобольными, упускают из вида, что суть большинства психических патологий во многом остается загадкой. В них чаще всего обнаруживается гипертрофия греха (самолюбия, гордыни, замкнутости на себе) и излечение тесно связано с духовной и нравственной жизнью больного, как отмечал изобретатель инсулинового лечения Дж. Фергюсон. Важно помнить также, что в Евангелии всякий недуг рассматривался как проявление разрушительных сил мироздания (смотри Лука 13:11-16).

[16]. Матей 12:43-45; Лука 11:24-26.

[17]. Матей 9:34; Марк 3:22-30; Лука 11:15-19. Талмуд, Барайта, Шаббат, 104; Цельс – у Оригена, Против Цельса, 1, 6.

[18]. Матей 12:33-35. Что касается непростительной „хулы на Духа Святого“, то речь здесь идет не об ошибке или заблуждении ума, а о сознательном противлении Богу. (смотри св. Афанасий Великий, Из бесед на Евангелие от Матфея, гл. 12).

[19]. Иоанн 5:17 сл.

[20]. Матей 12:38-42; Лука 11:29-32.

[21]. Матей 9:30-31; Марк 7:36-37.

[22]. Матей 11:2-14; Лука 7:18-29. По мнению ряда древних комментаторов, Иоанн хотел убедить лишь своих учеников в мессианстве Иисуса; смотри толкования, приведенные в кн.: свящ. Вишняков, С., Св. великий пророк, Предтеча и Креститель Господень Иоанн, М., 1879, с. 316 сл. Однако были и такие (напр., Тертуллиан), которые считали, что сомнения были у самого Крестителя. „Евангельский текст, – говорит о. С. Булгаков, – если не прямо противоречит, то и не дает никакого положительного основания относить вопрос Предтечи только к его ученикам, а не к нему самому“ (С. Булгаков, Друг Жениха. Париж, YMCA, 1927, с. 128; смотри также: М. Поснов, Иудейство, Киев, 1906, с. 253). Косвенным подтверждением этого взгляда является тот факт, что иоанниты не присоединились к Церкви Христовой, а остались обособленной общиной. Часть их впоследствии переселилась в Месопотамию, где влилась в гностическую секту мандеев. (см.: Болотов, В., Лекции по истории древней Церкви. Т. 2, СПб., 1910, с. 230 сл.; Steinmann, J., St.Jean-Baptiste et la spiritualite du desert, „Maоtres spirituels“ III, Paris, Seuil, 1956, p. 125 s.).

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4B3

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

1. „Не мир, а меч…“, пролетта на двадесет и осма година

„Животът на Иисус – пише Честъртън, – е стремителен като мълния. Това е преди всичко драма, преди всичко – осъществяване. Делото нямаше да е изпълнено, ако Иисус би бродил по света и би тълкувал истината. Дори от външна страна не може да се каже, че Той е бродил, че е забравил накъде върви. Историята на Христос е история на пътешествието, бих казал дори – история на похода[1].“ И наистина, въпреки че Иисус често води живот на странстващ проповедник, учениците не са могли да не почувстват, че Той има някакъв план, подобен на дълготраен план на пълководец. От тях се иска готовност да отстояват до край. Неговото Евангелие няма нищо общо с мечтателното благодушие и леността.

Сега е съд над тоя свят;
сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън[2].

Битката с демоничните пълчища, с царството на злото няма да е лесна. Срещу Месията ще въстанат всички безумства, всички грехове и предразсъдъци, вкоренени у хората.

Мислите, че дойдох мир да дам на земята?
Не, казвам ви, а – меч и разделение;
защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени,
трима против двама, и двама против трима[3].

Понякога Учителят изтъква пред близките с каква сила Неговата душа жадува бурята, която ще започне да пречиства света.

Огън дойдох да снема на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал! С кръщението трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докле това не стане[4]!

В тези думи като в далечен буреносен тътен се долавя приближаването на Голгота.

Целеустремеността на Иисус пленява и същевременно плаши учениците. Ала те тълкуват думите Му посвоему, мислейки, че Той намеква за революционен взрив, след което ще последва Неговото коронясване в Иерусалим. Затова предполагат, че в скоро време Той ще пренесе дейността Си в столицата на Израил. А когато Иисус тръгва натам за Пасха, учениците смятат, че от това пътуване следва много да се очаква, че ще настане ден, когато Царството Божие ще бъде „взето със сила“.По онова време Иерусалим е нажежен до краен предел. Действията на Пилат, военен човек, който не желае да се съобразява с местните обичаи, предизвиквали у всеки възмущение и гняв. Той започнал управлението си с нареждането през нощта да внесат в Иерусалим щитове с образа на Тиберий. Това за пореден път напомнило на народа за римското иго и изглеждало като оскърбление на Моисеевия закон**. Заповедта на Пилат довежда столицата до ръба на метежа. Огромна тълпа иерусалимци тръгва към неговата резиденция в Кесария с искане да прибере щитовете. Прокураторът отказва и няколко дни хората седят пред двореца, без да мръднат от местата си. Тогава Пилат нарежда да се съберат на стадиона и заявява, че ще избие всички, които не се подчинят на волята му. Но и когато около тях се сключва обръч от въоръжени войници, те пак повторили, че е по-добре да загинат, отколкото да отстъпят. В края на краищата наложило се наместникът да отстъпи. Но оттогава той използвал всеки повод, за да отмъщава на юдеите. Навсякъде се знаело за необузданата му жестокост, алчност и налудничавост. Дори тетрархът Антипа, приятел на римляните, го мразел. Инцидентите, предизвикани от беззаконията на прокуратора, неведнъж завършвали с масово клане. Но поради застъпничеството на императорския фаворит Сеян, Пилат дълго време останал безнаказан[5].Всяка Пасха управителят очаквал въстание и затова за празниците се стараел да бъде в Иерусалим, за да може лично да следи за реда. Опасенията на Пилат били съвсем основателни. Той е разполагал с неголяма войска от три хиляди души. А зилотите и техните привърженици очаквали само вожд, който да дигне народа срещу римляните.

Навярно учениците на Иисус тайно са искали тъкмо Той да бъде този вожд. Но очакванията им не се сбъдват. Учителят сякаш напълно пренебрегва проблема за чуждото владичество. Тревожи Го не политическото, а духовното състояние на народа. Всички разбират това, когато Иисус се появява на площада пред Божия Дом.

Храмът е религиозен център на всички юдеи. Ограден със зъбчати стени, украсен с колони и златен гребен, той се извисява на планината Мория като знак за присъствието на Бога в сърцето на Израил, като заветна цел на милиони поклонници от Палестина и от диаспората.

Градът живее с храма. Служителите на олтара, продавачите на жертвени животни, собствениците на странноприемници в празничните дни събират богата дан. Садукеите, в чиито ръце било светилището, не се тревожат кой знае колко от факта, че култът понякога се превръща в търговско предприятие. Архиереите са сключили мълчалив договор с търговците, които нареждат под навесите край храма пейки със стока, маси за размяна на пари, довеждат животни. Всички отдавна вече са свикнали с това, че в святото място пазарната глъч не стихва.

И ето че при портите се появява Иисус Назаретеца, заобиколен от група последователи. Новият Учител веднага хвърля всички в смут. Като сплита бич от върви, Той изпъжда извън оградата овците и воловете; властно иска да се приключи с безчинството край светинята: „Дома на Отца ми не превръщайте в дом за търговия!“Нямало какво да му възразят. И преди благочестиви хора са роптаели срещу неуредиците в храма. Но иерарсите се засегнали, че този никому неизвестен Галилеец се разпорежда в тяхното владение като господар, а на всичко отгоре претендира за особено родство с Бога, наричайки Го Свой Баща.

– Каква поличба можеш да ни дадеш, че имаш власт тъй да постъпваш? – питат те Иисус.

– Разрушете тоя храм, и в три дни Аз ще го въздигна – е отговорът.

Думите на Иисус им звучат като насмешка.

– Тоя храм е граден четирийсет и шест години, та Ти ли в три дни ще го въздигнеш? – възразяват Му те.

Не могат да разгадаят казаното и самите ученици[6]. От тях все още е скрит невидимият Храм, който ще се възправи над света в ония три дни между Кръста и Възкресението.

А как се отнасят към Иисус фарисеите, тези стълбове на традиционното благочестие?

Ние можахме вече да се убедим, че техните възгледи не са диаметрално противоположни на Христовото учение; че Той е одобрявал основните положения на тяхната вяра. Освен това нравствените понятия на много фарисеи се отличавали с възвишен характер и са близки до Евангелието. Достатъчно е да споменем макар и няколко изречения на равини, влезли в Талмуда, за да се убедим в това: „Обичай мира и го въдворявай навсякъде“; „който тайно дава милостиня, той стои по-високо и от самия Моисей“; „по-добре кратка молитва с благоговение, отколкото дълга без усърдие“; „не се гневи бързо“; „подражавай на Божията същност: както Той е милосърден, тъй и вие бъдете милосърдни“; „лицемерите трябва да се изобличават, защото те оскърбяват Божието име[7]„. Когато четеш тези редове ти стават понятни думите на Христа за фарисеите: „Каквото ви кажат – изпълнявайте и пазете[8].“ Евангелското „изпълнение“ на Закона не унищожава старото; по Христовите думи „всеки книжник, който се е учил за Царството Небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо[9]„. Беседвайки с един богослов, Иисус казва, че той „не е далеч от Царството Божие[10]„.

Защо тогава между Него и фарисеите възниква конфликт?

Основната причина е в разбирането за благочестие, което господствало у фарисеите. Тяхната „вярност към Закона“ е не само цяла житейска философия, но и неин подробен план, обмислен до последния детайл. Целта на този план – да се освети всяка страна от ежедневието, изпълнявайки във всичко волята Божия, – Христос не отрича и не е могъл да отрича. Но в начините на нейното постигане, получили признание у книжниците, се криела опасността от закостенялост на религията. Не стига, че на всяко правило на „старците“ се приписвал безразборно божествен авторитет; регламентът поглъщал цялото внимание на хората, лишавайки понякога от жизненост основното съдържание на вярата.Мисълта, че вероятно съществува някакъв „списък на задълженията“, които, след като си изпълнил, можеш да придобиеш абсолютна праведност, не давала мира на законниците. Те се съревновавали помежду си в стремежа дословно да спазят всички обичаи, осветени от вековете. И, както често се случва в историята на религиите, набожността се превръща в мрачна гротеска. Народът нарекъл някои фарисеи „шикми“ – „якоплещести“, защото вечно ходели прегърбени, показвайки каква огромна тежест от душеспасителни подвизи им се налага да носят. Влизайки в храма, Иисус е можел да види как през площада си пробиват път фарисеите като непрекъснато се блъскат в някого. Те се бояли да повдигнат очи, за да не би случайно да погледнат някоя жена. Шеговито ги наричали „хицай“ – „да не си разбиеш челото[11]„.

Естествено, че Христовата свобода тревожи и плаши такива хора; те виждат в нея съблазън и заплаха за добрите нрави. В онова време, според бележките на един еврейски историк, фарисеите-шамаити упорито проповядвали бягство от света и аскетизъм. Смятало се например за смъртен грях да се откъснеш от богословската книга и да кажеш: „Колко е хубаво това дърво!“ Фарисеите придават голямо значение на постите[12]. А Иисус, въпреки че признава тези външни прояви на вярата, не ги прави средоточие на религиозния живот.

Когато Той тълкува Закона в духа на учението на пророците, книжниците Го обвиняват в покушение на „преданието на старците“. Когато Той говори, че милосърдието е по-угодно Богу, отколкото обредите, в очите на фарисеите това е подкопаване на цялата „законна“ система.

На много хора може да се стори странна такава сляпа преданост към буквата и формата. Но трябва да се има предвид, че обредността е упорит недъг, вкоренен в дълбините на човешката психика.Тъкмо затова в историята около ритуалите са бушували толкова много страсти и заради церемониите е пролята толкова много кръв. Подобна болест, прилична на натрапчива невроза, поразява често и християните, които забравят, че за Христос любовта към Бога и хората стои несравнимо по-високо от всякакви външни предписания.Привържениците на буквата, ритуала и старото във всички времена са се отличавали с еднаква закостенялост. Драмата на фарисеите е свързана с типичната проява на онова, което впоследствие започнали да наричат „фарисейщина“. Иерусалимските старейшини, както индийските брахмани или руските староверци, живеели в постоянен страх от „осквернение“. За тях говорели, че са готови „да очистят самото слънце“. Но, мислейки със своята набожност да приближат времената на Месията, израилевите вождове, без сами да го съзнават, се отвръщат от Онзи, Който им донася вестта за спасението.

Би следвало да изтъкнем още една причина за враждебното отношение на книжниците към Иисус. Евангелист Матей проницателно забелязва, че тя се корени в завистта[13]. Фарисеите били свикнали да се смятат за мерило на правоверието, и изведнъж се появява някакъв си неизвестен провинциалист и посяга на техните привилегии. Дейността Му не е санкционирана от нито един от признатите авторитети, Той не е минал през тяхната школа, не е изучавал богословие и Законите.

На хора, които имат зад гърба си многовековна традиция, често е присъща особен род горделивост. Затова дори и на Кръстителя, въпреки че бил аскет, фарисеите гледали като на самозванец, а Назаретецът им се струвал още по-дързък***.

Иисус казва, че всичко това му напомня детската песничка:

Свирихме ви с пищялка, и не играхте,
пеехме ви жални песни, и не се бихте в гърдите.

И наистина: „Дойде Иоан, и ни яде, ни пие, а казват: „бяс има“; дойде Син Човешки, и яде, и пие, а казват: „ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници[14]„.

Но, повтаряме, далеч не всички фарисеи са били ограничени и тесногръди. И сред тях е имало немалко хора с искрена и жива вяра, и сред тях са се надигали гласове против престореното благочестие и лицемерието[15]. Затова първата проповед на Христос в Иерусалим прави на някои законници дълбоко впечатление.По онова време начело на фарисеите стоял Хилелевият внук, Гамалиил. От Деянията се знае, че той проявява голяма търпимост към новото учение, а много фарисеи, негови възпитаници, впоследствие се вливат в новозаветната Църква. Съществува дори легенда, че в края на живота си Гамалиил станал християнин и приел мъченическа смърт. Тази легенда, безспорно, е измислица, но самата ѝ поява не е случайна[16].

Равините имали поговорка: „Думите на човек, който има страх от Бога, ще бъдат чути[17].“ Изцеленията, извършени от Иисус, карат най-честните от фарисеите да се замислят. От тяхно име при Него отива на разговор Никодим, член на Съвета на старейшините. Но той предпочита да се срещне с Иисус през нощта, за да не предизвика насмешка у по-строгите си събратя[18].

– Рави – казва той, когато влиза в къщата, – знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако Бог не е с него.

– Истина, истина ти казвам – отвръща Иисус, – ако някой се не роди свише, не може да види Царството Божие (не е достатъчно да признаеш Иисус – нужен е духовен поврат, променящ живота).

– Как може човек, бидейки стар, да се роди? – не разбира Никодим. – Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?

– Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Недей се чуди, задето ти казах: вие трябва да се родите свише. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива****; тъй бива с всекиго, роден от Духа.

– Как може да бъде това? – продължава да недоумява старецът.

– Ти си учител Израилев, та това ли не знаеш?

Неслучайно Христос говори за вятъра. Той сравнява волния му порив със свободата на човек, постигнал истинско богопознание. За онзи, който се е „родил в Духа“, вярата вече е нещо повече от система от обреди. Той е син Господен, дете на Неговото Царство.След този разговор Никодим навярно става таен последовател на Иисус[19]. Сред тайните последователи Евангелията споменават също и за Иосиф Ариматейски – знатен старейшина от Иерусалим – и за някои „началстващи“ лица, които по-скоро принадлежат към фарисеите[20]. И все пак те си остават малцинство. Повечето законници срещат Иисус подозрително. Колкото повече се запознават с учението Му, толкова недоволството им и тяхната враждебност нарастват.

Когато Иисус напуска Иерусалим, учениците Му разбират, че Той не само че не се е приближил до царския трон, но е настроил срещу Себе Си влиятелните партии в града. Обикновени селяни, те са научени да се отнасят с пиетет към духовенството и книжниците. Виждайки тревогата на приятелите Си, Учителят казва: „Всяко растение, което Моят Отец Небесен не е насадил, ще се изкорени. Оставете ги. Те са слепи водачи на слепци. Ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата[21].“

Оттогава Иисус още много пъти посещава Иерусалим, но остава непризнат там. В Неговата община влизат предимно галилейци, но Той остава чужд за жителите на Юга. Интересно, че за евангелист Иоан думата „юдей“ е почти синоним на човек, враждебен към Иисус.

На връщане от Капернаум Иисус се спуска към бреговете на Иордан. Там продължава проповедта Си, а учениците кръщават народа. Изцеленията започват да привличат към Назаретеца повече хора, отколкото към Иоан, който не вършел чудеса[22]. Чувството на съперничество неволно обзема учениците на Кръстителя. Те отиват на западния бряг на реката, в село Енон, където по това време живее пророкът и като го намират, започват да се оплакват: „Рави, Оня, Който беше с тебе отвъд Иордан, и за Когото ти свидетелства, ето, Той кръщава, и всички отиват при Него.“Но тази вест не могла да натъжи Иоан. Та нали той не се нарича ни пророк, ни Месия. Ако Галилеецът е изпратен свише, ако Той е Идещият, иоанитите не бива да ревнуват, а да се радват. Самият пророк се смята само гост на празника на Другия. „Който има невеста, младоженец е – казва той, – а приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни. Той трябва да расте, а аз да се смалявам[23].“

Христовият предтеча като че ли предвижда близката си участ. Малко след това властите насилствено прекъсват дейността му. През последните месеци религиозното брожение край Иордан започва да тревожи галилейския управител. Тетрархът се страхува, че още малко и ще стане късно. На Ирод навярно са доложили за нападките на Иоан лично срещу него и за думите на пророка, който обещавал на народа „да му покаже път за избавление от всички земни господари[24]„.

С една дума – достатъчно поводи за арест.

Иисус още е край Иордан, когато в Енон пристигат войници. Кръстителят е окован във вериги и отведен при тетрарха. Антипа нарежда да го държат под стража в крепостта Махерон, намираща се до морето, край пустинята[25].Ние не знаем защо управителят не дава нареждане да се арестува и Иисус. От фарисеите той е можел вече да чуе, че Назаретецът „повече от Иоана придобива ученици и кръщава[26]„. Но навярно Антипа не сметнал новия Проповедник за опасен и решил засега да не го закача.

Когато Иисус научава, че Кръстителя е заловен, Той напуска Иорданската област.

Часът на Неговите страдания още не е настъпил.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Декалогът забранява портретни изображения. Бел. авт.

***Вж. приложение 3. Бел. авт.

**** Арамейската дума „руах“ и гръцката ривфша означават и „вятър“, и „дух“. Бел. авт.

[1]. Chesterton, G. K., Everlasting Man. London, 1927, p. 238.

[2]. Иоанн 12:31.

[3]. Лука 12:51-52; Матей 10:34-36.

[4]. Лука 12:49-50.

[5]. Флавий, И., Арх. XVIII, 8-9; Иудейская война, II, 9, 2; Филон, Legatio ad Caium, 38; Лука 13:1.

[6]. Иоанн 2:13-22. Говоря о 46 годах, священники имели в виду работы по реконструкции Храма, начатые Иродом Великим за 20 лет до н. э. Синоптические Евангелия относят очищение Храма от торговцев к Страстной неделе, а Иоанн – к началу служения Христа. Некоторые историки считают, что первые три евангелиста более точны, другие же отдают предпочтение Иоанновой традиции. Однако вполне вероятно, что Христос, защищая святыню, изгонял торгующих два раза.

[7]. Талмуд, Авот, I, 12; Хагига, 1; Шаббат, 10; Бава Камма, 8,7; Сота, 14; Иома, 72. Смотри Соловьев, Вл., Талмуд и новейшая полемическая литература о нем. – В кн.: Соловьев, Вл. Соч. Т. VI, с. 11 сл.

[8]. Матей 23:3.

[9]. Матей 13:52.

[10]. Марк 12:34.

[11]. Талмуд, Сота, III, 2; V, 7; Берахот, 9.

[12]. Грец, Т., История еврейского народа. Т. 4, с. 197; Авот, III, 7(8). По словам Иосифа Флавия, фарисеи „отказывались от наслаждений жизни и ни во что ставили удобства“ (Арх. XVIII, 1, 3).

[13]. Матей 27:18.

[14]. Матей 11:16-19; Лука 7:31-34.

[15]. В самом Талмуде, который в значительной степени есть продукт творчества „таннаев“, наследников фарисейских школ, встречаются резкие выпады против ханжества фарисеев, напр., Сота, III,4.

[16]. Деян. 5:34 сл.; 15:5; срв. Деян. 21:20, где, по-видимому, тоже говорится о христианах из фарисеев. Эпизоды в Деян. 5:34-39; 23:6-9 показывают, что в апостольскую эпоху фарисеи относились к христианам вполне терпимо. Легенду о Гамалииле как христианине смотри в „Житиях святых“ (Кн. 5, М., 1904, с. 172).

[17]. Берахот, 6b.

[18]. Иоанн 3:1-10.

[19]. Впоследствии Никодим принял участие в погребении Иисуса (Иоанн 19:39). В Талмуде (Санхедрин, 43а) среди последователей Иисуса назван некто Ники, или Накай. Вероятно, это имя есть сокращение от Никдимон (Никодим).

[20]. Матей 27:57; Марк 15:43, 45; Лука 23:50; Иоанн 12:42; 19:38.

[21]. Матей 15:13-14; Лука 6:39.

[22]. Иоанн 10:41.

[23]. Иоанн 3:22-30.

[24]. Славянская версия „Иудейской войны“ Флавия, II, 7, 14-15.

[25]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[26]. Иоанн 4:1.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4AM