Димитър Русев

„…и каквото си чул от мене при много свидетели,

предай го на верни човеци, които ще са способни

и други да научат.“ (2 Тимотей 2:2)

В своята специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“ големият български богослов апологет архимандрит професор доктор Евтимий (Сапунджиев) споделя: „Християнинът никога не трябва да забравя, че същината на неговия мироглед е твърдото стоене еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра. Той не трябва да забравя, че е на границата[1].“ Тези негови слова са не просто красив апел към читателите, а израз на един житейски и духовен опит, изпълващ с дълбок смисъл представата за образа и делото на апологета. Закономерна е и ревността, с която неговите последователи отстояват и надграждат делото на съвременната българска апологетика.

Такъв „граничар“ е и професор д-р Борис Маринов – дълбоко вярващ по убеждение, а по призвание – талантлив апологет, той всеотдайно се посвещава на делото на благовестието, продължавайки традицията, която е наследена от неговия предшественик – Дядо Е.

Настоящата статия е посветена на някои от специфичните особености в живота, творчеството и светогледа на професор Борис Маринов, които разкриват неговата същност на православен християнин и учен и заслужено го нареждат сред достойните представители на съвременната апологетика и богословие в България.

Спецификата на времето, в което професор Борис Маринов живее и твори, го поставя на границата не само между религиозната вяра и разума, но и на границата между две епохи – смяната на капиталистическото общество с така наречената Диктатура на пролетариата[2],и преходът от модернистично към постмодернистично мислене. Тези разтърсващи социални и културни промени пораждат особено враждебна среда, както за разпространението, така и за утвърждаването на християнската вяра. Особеностите на различните епохи обуславят и съответната насоченост на творчеството на талантливия апологет.

Православната духовност в началото на ХХ-ти век

Годините преди Социалистическата революция са време на икономическо и културно формиране на българската нация. Получила националното си освобождение от петвековното османско робство през 1878 година, България все още се опитва да намери своето място в съвременния свят – териториално, икономическо и културно. Като резултат от тежките сътресения, на които обществото е подложено по време на войните и националните катастрофи,  е пречупен стопанският и културен подем, последвал  Освобождението. Започналият през Възраждането едва доловим процес на секуларизация постепенно се задълбочава. Основен враг на православната духовност по това време е набиращият все по-голяма популярност материалистичен начин на мислене, чийто аргумент е науката и нейният критичен подход към необозримото и недоказуемото[3].

Благодатен лъч светлина за Църквата в този период е подемът на академичното богословие, което се формира предимно по западен образец – български богослови и клирици завършват немски, австро-унгарски  и швейцарски университети. През 1923 година е основан Богословският факултет на Софийския университет, в който работа започват забележителни учени в областта на библеистиката, църковната история и каноничното право[4].

Основна тема в тогавашното българско общество е дискусията за обучението по религия в прогимназиите и гимназиите. В този особен период професор Борис Маринов осъзнава, от една страна, важността от запазването и утвърждаването на християнския мироглед между вярващите, а от друга – необходимостта от навременното му и отговорно формиране именно у младите хора. През 1933 година и 1934 година той издава последователно два сборника с беседи за популярните тогава детски православни християнски дружества, при първоначалните училища и при средните учебни заведения. Специално място апологетът отделя на това да обясни значението на термина „мироглед“, както и да изведе разликата между материалистичния и православно-християнския мироглед. Според автора, мирогледът е нещо много по-голямо, по-висше от един обикновен възглед: „той е убеждение, което определя желанията и действията на човека. И не само ги определя, но задължава човека да желае това, а не онова – и да действа така, а не иначе[5]“.

Професор Борис Маринов дефинира материалистическия мироглед като начин на мислене, подчинен на схващането, че единствено осезаемата материя и действащите в нея сили, са реално съществуващи, вечни и съставляващи всичко. „За материалиста, подчертава той, няма Бог, няма душа, няма безсмъртие, няма Божий съд, с гроба всичко се свършва – човекът е едно животно[6]“. Закономерно идва и заключението, че такова схващане може да доведе единствено до хедонистичен начин на живот, който е пагубен за духовността на човека.

В противовес на материализма, професор Борис Маринов разглежда православно-християнския мироглед, според който „съществува Бог, Който е създал и материята, и силите, и всичко видимо и невидимо[7].“ Само в няколко изречения, апологетът представя на читателите цялото учение на Християнската църква, включващо същността на човека като тяло и душа, смъртта, съда и отговорността за мислите, действията и думите, края на света,  възкресението от мъртвите и Божия справедлив съд за живота ни на тази земя. Тези са основите на православно-християнския мироглед, според професор Борис Маринов, те са главната движеща сила на истинския привърженик на този мироглед, те обуславят у него стремежа  „да живее по Божиите заповеди – да има чиста мисъл, чисто слово, чисти, добри дела, да обича ближния си, другия, както себе си и да е готов да се жертва за него…“[8]

Краят на Модерната епоха се характеризира с осезаем упадък на християнската духовност: от една страна, техническият прогрес е сериозен фактор за подобряване на бита на човека, но от друга – той задълбочава  разрива между човека и Бога. Тази криза проличава особено видно, в засилващата се неприязън към християнството. Фридрих Ницше провъзгласява Бог за мъртъв, а цяла армия от философи, учени и мислители се опитват на Негово място да създадат образа на човеко-бога, превръщайки го в идол на съвремието[9].

Науката и божествената истина

Промененото отношение към Бога закономерно рефлектира върху вярата и религията като път към Богопознанието. Секуларизиращото се обществено съзнание все по-настойчиво започва да търси помощта на науката, за да опровергае религиозния мироглед на вярващите. Постепенно спорадичната атеистична нагласа се превръща в апологетика на атеизма. Тя се позовава на науката, като свой основен метод и аргумент, опитвайки се да постави разума и науката като антипод на вярата и религията.

Като убеден вярващ, талантлив учен и апологет професор Борис Маринов прецизно разпознава несъстоятелността на този опит за тенденциозно изкривяване на истинската стойност, както на науката, така и на религията. „Обикновено учащите се, пише той, си представят науката като някаква си богиня, която всичко знае и всичко е разрешила без остатък[10].“Апологетът нарича това увлечение „научно идолопоклонство“, което води до неглижиране на религията, на всяко свръхестествено откровение, както и на самата Библия.

В същото време той ясно заявява своето уважение към науката, но не към науката, която е предубедена и тенденциозно манипулирана, а към онази „чиста научна истина“, която е напълно доказана, общопризната и задължителна: „И аз съм за науката. И аз обичам, даже твърде много науката …[11]“ Според апологета истинската, чистата наука непременно ще е в „хармония с божествената истина[12].“ От друга страна,  той определя пристрастната наука като лъженаука, която е нечиста и е враг на божествената истина: „…опасно е, когато лъженауката, нечистата и пристрастната наука, полунауката заеме мястото на същинската наука[13]!“

Богословът  апологет нагледно доказва, че тези негови твърдения не са просто тенденциозни прокламации, а са резултат от задълбочени и обширни научни изследвания. Със завидно усърдие той впряга енциклопедичния си потенциал на учен, включвайки в своето творчество широка палитра от сведения за тогавашните научни постижения в областта на естествените науки.

С присъщата си зрялост и ерудиция професор Борис Маринов е безкомпромисен спрямо негативните тенденции на материалистичния мироглед, изразени във все по-агресивното проявление на атеистичното мислене. Богословът апологет ясно разграничава  своя афинитет към „чистата наука“ от изкривените схващания на поклонниците на атеизма. По неговите думи атеистите „само променят обекта (предмета) на религиозното си чувство, без да са загубили самото това чувство[14].“ На фона на материализиращото се обществено съзнание, търсещо начин да прекъсне своята „зависимост“ от религията, професор Борис Маринов „на висок глас“ заявява, че не липсва и обратният процес – отричането от атеизма и връщането към вярата и религията: „Самият факт, че има атеисти, които се отричат от своите възгледи и приемат религията, показва, че атеизмът е ненормално, болестно явление, болест на душата[15].“

Потребността от религия

Особено място в своите изследвания професор Борис Маринов отделя на религията, като основна човешка потребност и главен фактор за формиране на мироглед у човека: „Религията е „потребност“ и на ума, и на сърцето, и на волята[16].“ Кратко, но изчерпателно, богословът очертава рамката и същността на религията. Според него тя е „нещо по-особено от „науката“ и от „изкуството“, и от „морала“  и не може да бъде изместена и заместена нито само от „науката“, нито само от „изкуството“, нито само от „морала“, нито пък – от трите заедно[17]“.

За един материалистично мислещ ум е естествено да определя материята като начало на всичко. Едно от фундаменталните схващания на противниците на религията е теорията, че тя е човешко изобретение. Професор Борис Маринов решително се противопоставя на този довод и показва, че е неуместен, като задълбочено и изчерпателно представя своята научна аргументация: „Историци на религиите и историци въз основа на изследванията си заявяват, че началото на религията се слива с началото на мисленето, че религията се е родила заедно с първите проблясъци на съзнателното отношение към своя живот[18].“

С такава насоченост са и разсъжденията на православния богослов Клара Тонева, а имено, че във всяка история на културния процес на човечеството се забелязва стремеж явленията да бъдат разглеждани като естествени, докато проявите на свръхестественост стават достояние не чрез научното историческо изследване, а по друг начин: „това обаче, уточнява авторката, не се отнася за История на религиите, защото точно тя е, която застава на пътя на търсенето „по друг начин[19]“.

Прочетете още „Животът и творчеството на проф. д-р Борис Маринов – образцов пример за съвременния богослов апологет*“ →

За уникалния апологетичен подход в творчеството на

архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев) – (1884-1943)

“Проф. архим. д-р Евтимий не е богословски писател, който може лесно да бъде четен.Той може да бъде само внимателно изучаван[1].”

Димитър Русев

„Вярата, както и изобщо мирогледът на човека, трябва да се извоюва, трябва да се получи в борбата със съмненията[2].“ Така   архимандрит професор д-р Евтимий (Сапунджиев) започва своята специална студия наречена: „Гнезда на съмнения във вярата“, която написва само година преди смъртта си (1942). Всеки, който би се заел да изучава живота и творчеството на този даровит богослов, ще открие, че споменатата студия е не просто един блестящ богословски анализ, а много повече – тя е послание, съдържащо в себе си есенцията на всичките негови духовни и научни търсения. „Християнинът никога не трябва да забравя – подчертава той, – че същината на неговия мироглед е твърдото стоене еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра. Той не трябва да забравя, че е на границата[3].“ С тези думи авторът ни завещава своя мироглед – мирогледът на един дълбоко вярващ духовник, учен, учител и публицист, посветил изцяло сeбе си, както за утвърждаване на Христовата вяра, така и за развитието на съвременната християнска апологетика.

Настоящата работа, озаглавена: „Гнезда на вяра в съмненията“, е посветена на онази забележителна краска в мисленето и светогледа на големия български богослов и родолюбец архимандирт професор д-р Евтимий, която придава уникалност на неговия научно-апологетичен подход в полемиката между религията и науката – способността му, от една страна да диагностицира с точност и безкомпромисност гнездата на съмнение, които пречат на вярата да се развива, а от друга – да търси вдъхновен от Божията любов, онези мънички „синапени зърна“ на вяра, таещи се дори в съмненията и на най-радикалните противници на религията, въплъщавайки на дело думите изречени от Спасителя : „…понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото“ (Лука 19:10).

Особености на съмнението

Съмнението е неразделна част от същността на човека и е вградено дълбоко в основите на неговия светоглед. На бойното поле, намиращо се някъде между интелекта и сърцето се срещат вярата и разумът. Там професор Евтимий намира своето поприще и неуморно се труди според дарбите и знанията си. Религиозните съмнения и въпросите, свързани с тях, за  него, са един от фундаменталните обекти на изследване в научната му дейност. Търсенето на верните отговори той счита за важна част от своето призвание на апологет. По думите на професор д-р Николай Маджуров: “смело може да се каже, че тези въпроси като водеща нишка пронизват почти всички негови научни съчинения[4].“

Архимандрит Евтимий насочва вниманието ни към три важни особености на съмнението. 

Първо, то действа в човешкия ум, независимо дали става въпрос за вярващ или невярващ в Бога човек. Именно тук професор Евтимий дефинира и предмета на християнската апологетика в „преживяванията и размислите на онези вярващи християни, на които е хрумнало, че разумът може би противоречи на християнската вяра и на онези невярващи, на които е хрумнало, че настоящата истина е може би в религията, и то в християнската религия[5].“ Завършвайки студията си посветена на гнездата на съмнение, той подчертава, че апологетиката има неоценима подкрепа за затвърждаването на вярата и в борбата със съмненията, но сама по себе си тя не замества личната отговорност и не пренебрегва свободната воля на отделния човек, който преди да изпита полезния ефект от апологетичната работа, трябва да изпълни други условия, стоящи извън нейната област: „Никой не може да стане верующ в християнството – подчертава ученият-апологет – само въз основа на християнската апологетика[6].“ Безспорно ученият не гради празни илюзии, че съмнението може да бъде премахнато напълно или пък, че ще има хора, които са незасегнати от него. Според архимандрит Евтимий не трябва да приписваме на апологетиката чудотворни свойства и да очакваме от нея сама по себе си да доведе до “едно такова състояние на интелигенцията ни, при което да нямат място никакви съмнения[7].“

Втората особеност на съмнението е, че то разклаща всяка увереност и на вярващия, и на невярващия по различен начин. За професор Евтимий е важен факта, че и този, който вярва и този,  който не вярва, често се намират под ударите на съмнението, но в различна степен за различните личности. Той смята, че освен вярната диагностика, е необходимо и правилното лечение. За нас е интересен изборът му да разглежда съмнението не предимно като духовен, а като основен психологически факт, разбирайки, че в случай като този, много по-ефективно е да се води борба не само чрез методите на религията, но и с помощта на науката. Духовникът вижда апологетиката като наука, изследваща съмнението – как е възникнало, какъв е смисълът, който хората му придават, как би могло да се преодолее и така нататък. В същото време обаче откроява нейното място, като свързващо звено между науката и религията, което позволява на човека да преживее максималната полезност върху себе си и от двете. Според архимандрит Евтимий християнската апологетика не е само наука, а както той я нарича – „веро-наука“, в която „вярата и разумът… са равноправни и едва ли има някаква полза от повдигането на въпроса, кому из тях лежи приматството[8].“

Третата важна особеност се отнася до работата със съмнението, която не е една и съща за вярващия и за невярващия. По думите на професор Евтимий: „Апологетиката иска да отслаби и отстрани съмнението у първия и да даде правилен ход на съмнението у втория, за да се обърне то във вяра[9].“ Такова ниво на работа със съмнението е постижимо само за добре осъзнат и вкоренен във вярата си човек.

Крайната цел на талантливия учен-апологет не е прецизният анализ на различните категории съмнения. Като следва думите на Спасителя:  „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива…” (Матей 16:44), даровитият духовник и учител неуморно търси дълбоко под повърността на убежденията онова „имане”, което Бог е сложил във всеки човек. Позовавайки се на сюжета от драматичната поема на немския драматург Готхолд Лесинг „Натан Мъдрия“, професор Евтимий по оригинален начин интерпретира истинната вяра, наричайки я „златен пръстен[10]“, който човешката индивидуалност, така затрупва под всевъзможни „религиозни разклонения и подразклонения“, че категориите на съмнение, които се пораждат вследствие на този процес, са неизследими. С това разбиране той ни съветва да не приемаме описаните от него „гнезда на съмнение” за  единствени, а да продължаваме старателно да задълбочаваме наблюденията си, откривайки в различните личности нови форми на съмнението. Много по-важно от изследването на съмненията, според Дядо Евтимий е неуморно да търсим онази чиста и изначална вяра, сложена от Бог във всекиго от нас.

Силата на индивидуалността

Основополагащ аспект от методиката на архимандрит професор Евтимий в неговите изследвания на вярванията и съмненията е разбирането за централната роля на индивидуалността. Всяко човешко същество е уникално по своята същност, с начина си на мислене, с възприятието си на околната действителност. Следвайки принципа за индивидуалния подход, той отправя посланията си като разделя религиозно-съмняващите се на три основни категории:

– Съмняващ се във вярата си вярващ. Всеки вярващ, независимо от своето чистосърдечие, решимост, знание или опит, има периоди, в които попада под ударите на съмнението. Професор Евтимий вижда работата на апологетиката с този вид съмнение в това, че тя не се стреми да го изкорени, а само да отстрани онези части от него, които намира за вредни, като в същото време използва други – за усъвършенстване на вярата. Противоположен на този тип е вторият:

– Съмняващ се в неверието си невярващ. Както вярващият, така и невярващият има своите съмнения. На него, според учения-апологет, апологетиката се стреми да обърне специално внимание, преди всичко като превенция на съмнението, за да не вземе то противохристиянска посока, от една страна, а от друга – да продължи да поддържа  онази част от него, която разколебава неверието. Чрез прецизния анализ, който професор Евтимий използва, пред нас се разкрива един уникален подход, превръщащ апологетиката от наука в изкуство. И на трето място, авторът обръща особено внимание на:

– Лутащият се без вяра в какъвто и да било мироглед скептик.

Според професор д-р Евтимий това е най-многобройната и разнообразна категория съмняващи се, които се приближават или до първия или до втория тип, но продължават да бъдат неустановени към нито един от тях.

Тази категория има специално място в изследванията и творчеството на ученият-апологет. За да обобщи работата с тях в много от полемичните си трудове, той отделя особено внимание на един специфичен събеседник – „скептика-младеж“. Изборът на такъв събеседник  не е случаен, а е плод на тънкия усет на надарения учен и апологет. Като използва димамичните особености на изграждащия се юноша, той намира аналог във вътрешните борби на скептика, който наподобява колебаещ се младеж, и в младежа, който в определен период от израстването си е скептик.

Конфликтът между науката и религията, според професор Евтимий е проблем, който се преживява много драматично от младежта. С голямо старание и загриженост духовникът създава своите студии, посветени на будните, търсещи младежи, чийто първи въпрос при съзряването е: “да вярваме ли или – не, да убиваме ли с разума вярата си или тя може да съществува в моята душа с разума?[11]“ Юношеството според професор Евтимий е моментът, в който младежът започва да чувства особена енергия, вяра в собствените сили, и прави първите стъпки на самостоятелността. Тогава той начева да търси своето предназначение в живота, да осмисля своите постъпки и да формира своя мироглед. Това е и времето, в когато у младежа много силно действат критическият разум и самосъзнание. Това за апологета е и преломният момент, в който у юношеската душа се заражда и въпросът: “ да оставя ли и занапред място в душата си на онази преданост на външни влияния и вътрешни инстинктивни потребности, които досега сами ръководеха моя живот или гордо да прекъсна всякаква връзка с всичко старо и всецяло да се отдам само на тази самозараждаща се в мен разумна сила, която разрушава всичко, що не издържа безпощадната ѝ критика?“[12] Иначе казано, това е моментът, в който осъзнавайки своето израстване юношата преосмисля и авторитетите, които би избрал за изграждането на светогледа си. И ако този факт лесно би останал незабелязан от обикновен полемист, то изкусният „ловец на човеци“ (Матей 4:19), вдъхновен от Божията мъдрост, именно там съзира онова „дълбоко“ в морето на човешкото съзнание, където да „хвърли мрежите си за ловитба“ (Лука 5:4).

Вяра в разума и разум във вярата

Професор Евтимий определя еклектическия характер на апологетиката като много полезен за работата с „юношеството”[13], защото тя е наука, която е свързана и зависима от другите науки, поради работата си повече с авторитети, отколкото със самостоятелни изследвания. Точно това я прави много подходяща за този вид полемика. Без да препоръчва себе си в качеството на авторитет, той впечатлява със своето уважително, ненатрапващо се отношение към събеседника си, като в същото време умело предлага аргументиран анализ на противоречията, следвайки основните за апологетиката правила:

– да подбере и резюмира подходящите авторитети;

– да докаже чрез общопризнатите в тази област методи и принципи тяхната авторитетност и приемущество и

– да ги хармонизира, като съставни части на един верово-научен светоглед.

Така, давайки възможност на събеседниците си сами да направят своите изводи, архимандрит професор Евтимий по прекрасен начин разкрива действащата в него синергия на духовник и учен. Отстояването на истината от една страна, съчетано с бащинска любов и грижа – от друга, са отличен пример за същността на един истински апологет.

Потвърждение за казаното дотук са двете полемични статии: „Със скептика-младеж при Хекеля”(1930 година) и „Със скептика-младеж при Спенсера” (1935 година), в които архимандрит д-р Евтимий показва не само отлично познаване на разглежданата проблематика, но и блестящо боравене с методите на апологетиката.

Първо, той си поставя за цел да заведе скептика-младеж при Хекел[14], „за да види той даже в Хекеловия материалистически мироглед елементи на вяра[15].” В тази чисто полемична работа, по думите на професор Николай Маджуров, „той аргументирано доказва, че и в самия материализъм, който се явява уж най-големият противник на религиозната вяра, са загнездени цяла редица „елементи от вяра”, без които това учение не би могло да направи и крачка напред[16]“.” Умело и задълбочено, професор Евтимий, развенчава пред жадуващият за единен, цялостен мироглед младеж, фалшивите обещания на материалистите, да му дадат пълен мироглед позовавайки се само на разумното познание. Наред с посоченото, в заплашителните думи на Хекел: „допуснеш ли на едно място тайната (свръхестественото) нищо вече не ще ти пречи да я допуснеш и на други места и тогава науката и научната истина са вече изгубени[17]” със своя тънък усет за детайла, архимандрит Евтимий, улавя уникалната възможност да осъществи Хекеловите страхове завеждайки младежа-скептик да получи потвърждение при Спенсър[18] и позовавайки се  Спенсъровия авторитет и неговите мотиви да му докаже „че пълното постижение на истината за битието е невъзможно за нашия разум, въпреки напъните на Хекел и другите материалисти в това направление…” [19]

Прочетете още „Гнезда на вяра в съмненията*“ →

Костадин Нушев

През следващата 2023 година се навършват 100 години от създаването на Богословския факултет и 110 години от рождението на нашия изтъкнат богослов и дългогодишен преподавател във висшата ни богословска школа професор д-р Иван Панчовски (1913-1987). Той е един от водещите наши християнски мислители и български православни богослови през ХХ век, който има сериозен научен принос в областта на Православното нравствено богословие, етическите и религиозно-философски изследвания, християнската социология и психологията на религията.

Професор д-р Иван Панчовски работи главно в областта на Християнската етика, но също така и в много други области на църковната наука като психология на религията, религиозна педагогика, апологетика, агиология, история на религията и други сфери на систематическото богословие.

1. Кратки биографични данни и първи научни трудове

Иван Панчовски е роден през 1913 година в пазарджишкото село Мечка, което днес се нарича Оборище, в благочестиво християнско семейство. Завършва Пловдивската духовна семинария през 1932 година и след това Богословския факултет в София (1936) като продължава своето богословско образование в Германия, където получава докторат по философия от Университета в град Йена (1940). През тези години той започва да публикува своите първи богословски статии на различни актуални теми в църковното списание „Духовна култура“ и пловдивското списание „Братско слово“. След завръщането си в България д-р Иван Панчовски е учител в Софийската мъжка гимназия и автор на книги по християнска религиозна философия. През 40-те години се занимава с въпросите на християнската нравственост и психология на религията като разработва и публикува своя първи изключителен и актуален до днес труд „Психология на религията“ (1943).

През следващите години е асистент по Нравствено богословие и доцент в Богословския факултет на Софийския университет до неговото закриване през 1949 година.

През този първи период от своята църковна и академична дейност професор д-р Иван Панчовски е бил епархийски проповедник на Пловдивска митрополия, редактор на списание „Братско слово“ – орган на Съюза на православните християнски братства в България, член на богословски комисии на Светия Синод и участник в редица международни и междуцърковни конференции, конгреси, семинари и изследователски проекти.

Авторът Костадин Нушев

2. Научно творчество и академична дейност

В своята преподавателска и научно-изследователска работа в областта на систематическото богословие професор д-р Иван Панчовски разработва множество учебници за Духовната семинария  и Богословския факултет, пише книги, монографии, студии и статии, които са отпечатани в наши и чужди научни списания и води лекции по Нравствено богословие и Етически системи в продължение  на над три десетилетия. В своите научни трудове той разработва много въпроси от областта на Християнската етика и философските учения на морала в историческа и систематична перспектива.

В Духовната академия той води специален семинар по Систематическо богословие, сътрудничи на църковните периодични издания и следи развитието на богословската наука в другите поместни православни църкви, в източноевропейските страни и отвъд „желязната завеса“. В много свои учебници, публикации и рецензии от 60-те и 70-те години той откликва на актуалните въпроси на времето и следи развитието на църковния и международен академичен живот, главно с оглед на проблемите на миротворството, социалната етика, екологичните въпроси, християнската духовност, науката и религията.  

3. По-важни научни трудове на професор д-р Иван Панчовски

Научно-богословското творчество на професор д-р Иван Панчовски е обширно по своя обем и богато на религиозно-философски, духовни, нравствени, етични, културно-исторически, педагогически и социологични идеи. Неговите трудове могат да се групират и систематизират както хронологично, така и тематично в няколко основни насоки.

3.1.1. Християнска педагогика, философия и апологетика

В началото на своята научна работа Иван Панчовски се занимава с проблемите на християнската духовна и нравствена просвета на младите хора в България през 20-те и 30-те години на ХХ век. Той разработва своята докторска дисертация, защитена в Германия, която е посветена именно на този кръг от църковно-просветни и религиозно-педагогически въпроси и на дейността на Православните християнски братства в България през периода между двете световни войни.

След това той пише серия от книги и статии, посветени на въпросите на психологията на религията, философия на религията, християнска етика и апологетика, които представляват първи цикъл от научни трудове в неговото разностранно и богато научно творчество.

Авторът Костадин Нушев

Първата група научни трудове са религиозно-философски и религиозно-психологически. Те обхващат първите книги на д-р Иван Панчовски, публикувани през 40-те години на ХХ век след завръщането му от Германия и първия етап от неговата преподавателска работа в Богословския факултет до 1950 година.

Прочетете още “ Личност, научно творчество и академично дело на проф. д-р Иван Панчовски*“ →