Протоиерей Владимир Вукашинович

Понятието богослужение е релационно и самото то показва, че в богослужението участват два фактора, които са във взаимно отношение – Бог и човекът. Така всяко проучване на взаимното отношение между богослужението и човека във всяка епоха, а и в нашата, предполага като изходна точка едно специфично богословие (в световасилиевия смисъл на тази дума = триадология) и антропология.Настоящото изложение има следните богословски предпоставки: Бог е Творец на света и човека, извор на живота и на битието за света, крайният смисъл на всичко съществуващо. Мотивиран от любов и от желанието да бъде вечно със своя възлюбен човешки род, Той не ни оставя дори когато сме отстъпили от Него, а винаги и по всякакъв начин се грижи за нас[2]. Бог чрез начина на Своето съществуване, чрез свободното и любящо взаимно отношение на трите божествени личности Отец, Син и Дух Свети, е прототип и идеал, образец (икона) за човешкото съществуване. Човекът е призван да осъществи такъв начин на съществуване (подобие) в Църквата, която е светодуховно конституираният Богочовек Иисус Христос, богослужебно свето колективно Тяло, чиято Глава е Той, и по този начин да осъществи своето най-дълбоко и изначално предназначение или както казва св. Максим Изповедник: „В Църквата винаги присъства невидимата благодат на Светия Дух, особено по време на свещеното събрание, което променя и преобразява всеки от присъстващите и истински го претворява за по-пълно богоподобие съобразно самия него[3]”. Следователно богослужението не е нещо акцидентално, нещо външно, нещо, което е една от поредицата възможности за човешкото битие, а напротив. Богослужението е единствената възможност и единственият реален шанс, предложен на човека във всяко време, и като такова то го избавя или лекува – чрез единственото лекарство против човешките злини[4] (св. Николай Кавасила) или с лекарството за безсмъртие[5] (св. Игнатий Антиохийски) от всичко погрешно, лъжливо и незначително.

Съвременният човек, човекът на секуларизирания ХХ век, отстъпва по различни начини от тази богослужебна антропологична цел и погрешно живее истината за битието си и конкретното си съществуване в контекстите на общността, времето и пространството. Кои обаче са най-честите изкушения, най-зачестилите погрешни избори, най-многобройните пропуски на поставената пред човека цел?

I.Истината за човешкото битие и нейните погрешни пътища: вулгарният хедонизъм или акосмичният идеализъм – безтелесният спиритуализъм

Историята на антропологичните концепции е история на колебанието – от Сцилата на душата до Харибдата на тялото. Дълбокият вътрешен конфликт между интелектуалното, разумното, емотивното, волевото и инстинктивното, нагонното, стихийното не е отминал нито една епоха, нито едно поколение, нито един човек и намира своя израз в различни богословски и философски концепции и учения, както и в конкретните им прояви – ежедневното живеене и постъпки. Едва богооткровената антропология – старозаветна, юдейска, а след това усъвършенстваната – новозаветна, християнска, следователно юдеохристиянска антропология, може да отговори на този въпрос по правилен начин. Такава антропология разглежда човека като цялостно битие, като психологически интегрална същност, в която тялото и душата, по думите на Янарас, са „различни природни енергии, енергии на едната природа. Това е тази природа, а не само тялото, която при падението е станала екзистенциално автономна и звероподобна. И аскетизмът на Църквата е насочен към тази звероподобна природа: не към самото тяло, нито към самия дух, а към общата реалност на природата, проявена и изразена и чрез едното, и чрез другото[6]”.

Съвременната цивилизация се отличава с култа към тялото, към телесната красота, към телесната перцепция, към младостта, към пансексуализма, към екстремния хедонизъм, а от друга страна, такава система от ценности обединява голямата армия на тези, които по различни причини не искат или не могат да участват в такъв начин на живот. Затова и много наши съвременници – смачкани, изчерпани, остарели, гладни за друг начин на съществуване, често с травми по тялото и с последиците от злоупотребата с тялото – се обръщат към безтелесната религиозност, преминават в погрешно разбраната духовност. Те чувстват неприспособимостта на телесността, гнусят се от тялото, не желаят есхатологията на телесното, не оставят място за тялото нито във вечния, нито в сегашния живот. Това ражда една погрешна духовност, духовност, която отново има като реакция потапянето в телесността, бягството, както пише Янарас, от „псевдохристиянския идеализъм. Това е бягство от лъжливия „ангелизъм”, който се намира в конвенционалните форми на етиката, основана на кодекса от ценности[7]”. Това е подмолна опасност, която дебне в църковните среди. Всичко, което не се преобразява, всичко, което се потиска, се проектира и екстернализира, а след това се изгонва.

Християнската богослужебна антропология, основана върху аскетическия опит, знае, че взаимният конфликт между телесното и духовното, тоест конфликтът с това, което е станало втора природа, не изчезва със самата богословска констатация. Пътят на истинското изправяне лице в лице с телесното е литургичният път на непрекъснатото общение с Тялото Христово в Причастието и постоянното и повторно вграждане на съзиданото чрез Кръщението свое тяло в богочовешкия организъм на Църквата. Това подчертава и св. Николай Кавасила: „Нито един човек не е бил в състояние да живее духовен живот, преди да бъде създадено това блажено тяло (Христово[8])”. На човека: „му е било нужно някакво друго тяло, което ще бъде в състояние да му подари крепост… Следователно заради всичко това имаме нуждата от това Тяло (Христово) и непрекъснато се наслаждаваме на даровете от Неговата трапеза, за да бъде в нас действен Неговият закон на духа и за да няма никакво място за живота на тялото[9]”.

Богослужението на Православната църква има за основа една по-различна антропология. С всяка своя част то изповядва цялостния, интегрален образ на човека и което е най-важното – призовава всички хора и прави възможно изцеляващото участие и преживяването отново и отново на собственото битие на всички хора, които активно се включват в неговия преобразяващ ход.

Целият православен богослужебен, молитвен, светотайнствен живот изповядва холистичния образ на човека – утвърждава го като психофизично битие, което участва с всичките си потенциали, с всичките си сетива. „Хората участват в спасението като цялостни интегрални човеци[10]”, казва Пергамският митрополит Иоан Зизиулас. Молитвата има и свой телесен, външен физически компонент – тя не е само диалог, тя е и практика, завет, който се установява ритуално, материално и се запечатва с жестове и обреди, а не само с думи[11]. Богослужението предполага телесното участие – службата се изпълнява от тялото, следва се с очи, слуша се с уши, ароматът на тамяна се мирише, с ръце човек се осенява с кръстния знак и накрая най-важното – светото Причастие се яде. Всичко това предлага на нашия съвременник, свикнал да гледа и да използва тялото по съвсем различни начини, реалния шанс сега напълно да преориентира живота си, без при това да стигне до шизофренно разделение в самия себе си – до активизма на душата (или духа) и до пълната маргинализация на телесното.

Светата Литургия е съблазън за идеалистите, защото всички нейни блага идват посредством тялото, тя се изрича, пее, има своите телесни изрази. Всяка мисъл и чувство са пренесени и изразени чрез движение и жестове. Това е обусловено от факта, че „човешкият начин на съществуване е телесен[12]”. Литургията е вечна надежда за тялото, за целия човек, защото в нея се казва, че Бог е направил път за всяка плът за възкресение от мъртвите[13].

II. Начинът на съществуване на човешкото битие

Съвременният човек в края на ХХ век се безпокои преди всичко за безизходния избор, който тази цивилизация поставя пред него и който най-добре е изразен от идеала на индивидуализма. Това има за последица нарастващото чувство за усамотеност, особено в големите градски центрове, които впрочем днес са станали главното място за живеене. Нашият усамотен и отчужден съвременник се разрушава от егоизма (в микроплан или в макроплан) и от борбата за оцеляване и за постигане на маниите на потребителското общество, които се появяват всеки ден и във все по-голяма степен. Като такъв той преживява по болестен начин всички възможни обществени неравенства и разделения, бива възпрепятстван от ограниченията на биологичното си съществуване. По тих и ужасяващ начин той бива спохождан от чувството за истинската абсурдност и от безсмислието на всеки ангажимент. Затова за него богослужението е насъщна потребност.

Трябва отново да подчертаем автентичното значение на самото понятие литургия. На гръцки език тази дума означава обща, публична служба; Литургията е дело на цялата общност, а не само на една нейна част, тя е дело на народа, който „споделя една съдба и един колективен спомен[14]”. Участието в Литургията обединява всичко, насочва всичко към взаимна зависимост, всички изравнява по значение, макар и не по служение (апостол Павел). Богослужението е общо действие, което е целенасочено, има своята цел и по това се различава от множеството безсмислени, дисперсивни действия и постъпки, които хората извършват ежедневно.

Знаем, че сектите се явяват там, където процъфтяват отчуждението, усамотението, неприемането, страхът и неизвестността. Известно е, както казва Жан Вернет, че един от основните мотиви, които привличат младите хора да се присъединят към сектите, е „търсенето на принадлежност или на общение като реакция на грубото и деперсонализиращо общество[15]”, тоест „търсенето на живота в братство и в общност[16]”. Затова и участието в богослужебния живот – но съзнателно, цялостно, с разбиране, с място и с роля=литургично служение (богословие на миряните) – е най-добрият начин за противопоставяне на сектантското влияние.

Според уместното наблюдение на отец Георги Флоровски всяка молитва винаги предполага общността и е насочена към по-пълното екзистенциално съвършено участие в общността. Той казва: „Личната молитва трябва да бъде съборно-католична, тоест свързваща, всеобхватна и универсална. Молещото сърце трябва така да се разшири, че да обхване в себе си всички нужди и неволи на цялото страдащо човечество[17]”. Молитвата ни учи да надмогваме индивидуалистичния егоизъм, тя ни подсеща и учи, че Бог е Отец на всички нас. Молитвата разширява опита и озарява всяко човешко същество с по-различна, истинска светлина. Богослужебният начин на съществуване ни призовава да превъзмогнем семейната, родовата, регионалната, държавната, националната ограниченост и да живеем пълния живот на човечността. Разбира се, така тя не девалвира, нито пък унищожава някое от споменатите качества. За да ни насочи едни към други, богослужението се облича в одеждите на най-същностното общение, в това, което съставя най-разпространената човешка опитност – къпането (светото Кръщение) и общия обяд (светото Причастие[18]).

III. Времево-пространствени контексти на съществуването

Съвременният човек гледа с недоверие на света, в който живее, и с неприязън на времето, в което живее. Разпнат между тези два основни конституента на съществуването си, той отново трябва да прибегне към църковно-богослужебното разбиране за времето и пространството, за да разплете възлите на трудностите, в които се е оплел.

Значението на времето

Човекът е битие, което живее във времето, той е историческо битие. Времето ужасява нелитургичния човек с протичането си, с безспирния си ход, с факта, че човекът всеки ден е все по-близо до последния си час. Затова и човешкият род се е разплащал с времето по различни начини. На идейно равнище историческото (=във времето) съществуване в различните религиозни системи най-често се е преживявало като тъмница, като преддверие към вечността. Християнството донася едно по-различно схващане за времето и за нашия живот в него. Това разбиране има конкретния си израз в богослужението, тоест във феномена на богослужебното време. Иоанис Фундулис отбелязва: „Както светът отново се ражда и преобразява в Христос, така и астрономичната година става богослужебна година, славословна година[19].” Литургичният опит от времето надхвърля основните му атрибути и преживява както миналото, така и бъдещето като вечно сега, като онова прословуто днес[20] на църковната химнография. Робърт Тафт пише: „Литургията е сегашна среща. Спасението се случва сега. Смъртта и Възкресението на Христос са минало само в своя исторически аспект, тоест по отношение на нас. Те са вечно присъстващи в Бога, Който е влязъл в нашата история, но не е бил поробен от нея… Това минало, което помним, е действено спасяващо събитие на спасението сега, което отново и отново преживяваме в символа[21].” Това превъзмогване на времевите категории става чрез светодуховното преживяване както на църковните празници[22] (които, погледнати обективно, са събития, свързани с миналото), така и на някои събития, които тепърва трябва да се случат, каквото е Христовото Пришествие[23] (което отново, погледнато обективно, е нещо бъдещо). Панайотис Нелас изразява това по следния начин: „Извършването на Евхаристията прави сегашни за нас събитията, които правят миналото и бъдещето свещена история, и ние – вземайки участие в тази история – биваме изведени от затворения поток на падналата история и въведени в новото време на Църквата, в което вечността влиза във времето и действа като непреходна сегашност[24].” Тази свързваща брънка с миналото и бъдещето е Тялото Христово, тялото на Църквата, в което участваме, в което сме кръстени, с което се причастяваме. Като членове на това Тяло, ние сме „съвременници на историческия Иисус, като същевременно с това участваме в живота на бъдещото блаженство[25].” С други думи, това са светотайнственият организъм на Църквата и светотайнственият опит на вярата. Така се усеща същинската свещеност на времето, значението на историята, значението на всеки момент, прозирането на светото Божие присъствие в астрономическия ход на времето. Тук вечността и времето мистично се проникват и пресичат[26]. Преживяното по такъв начин време престава да бъде кошмар за човешкото битие и става пространство за отговорността, конституент на вечното съществуване, есхатологично-литургично сияние, станала възможна лична и истинска, макар и все още не напълно осъществена среща със самия Бог.

Значението на пространството (на света=на материята)

Един друг проблем, близък с проблема за човешкото тяло, е този за материалния свят във всичките му измерения. Светът е историческият дом на човека. Всичко, което човекът върши, го върши в света. Светът е средство за общение на човека с другите хора и с Бога, но от друга страна, той може да бъде и пречка за това общение. Човекът използва материалния свят в съгласие с вечното му назначение – да стане средство за общение с Бога, да се обезсмърти чрез правилното действие на чедата Божии – или пък злоупотребява с него. Богослужението ни учи да ценим повече материята. Основа за това е новото отношение, което християнството има спрямо материалния свят след Христовото въплъщение. онова, което е било назначение на материалното, става реален опит в Христос. Като парафразира св. Николай Кавасила, П. Нелас пише: „Онова, за което светът е сътворен в началото, е осъществено чрез тварта на Христовото въплъщение[27].” Такова утвърждаване на материалния свят предлага правилната екологична перспектива и прави възможно новото разбиране на екологичната проблематика.

Превод от сръбски: Свилен Тутеков

_________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Прот. Владимир Вукашиновиh, Богослужежнье и савремени човек, В: Вукашиновиh, Вл., Литургиjа и култура, Београд, 2003, 11-21.

[2]. Sanctus, Литургия на св. Василий Велики.

[3]. Св. Максим Изповедник, Мистагогия//О Литургии – зборник текстова, Београд, 1997, с. 119.

[4]. Св. Николай Кавасила, За живота в Христос, IV, 11, О Литургии, с. 172.

[5]. Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни, 2:20.

[6]. Chr. Yannaras, The Freedom of Morality, New York, 1984, p. 112.

[7]. Chr. Yannaras, oр. сit., р. 39.

[8]. Св. Николай Кавасила, ор. сit., IV, 16, 174.

[9]. Св. Николай Кавасила, ор. сit., IV, 16, 174.

[10]. J. Зизjулас, Евхаристиjско виhенье света, О Литургиjи, с. 216.

[11]. Cf. The Church at Prayer – An Introduction to the Liturgy, ed. A. G. Martimort, Collegeville, 1992, p. 174.

[12]. E. Kilmartin, Christian Liturgy – I. Theology, Kansas City, 1988, p. 21.

[13]. Sanctus BAS.

[14]. The Church at Prayer, p. 233.

[15]. Ж. Вернет, Секте, Београд, 1997, с. 27.

[16]. Ж. Вернет, оp. cit., c. 112.

[17]. Г. Флоровски, Елементи литургиjе – смисао богослуженьа, О литургиjи, с. 201.

[18]. Cf. The Church at Prayer, p. 234.

[19]. J. Фундулис, Дух богослуженьа,О литургиjи, с. 234.

[20]. Виж например тропара на Благовещшение и кондака на Рождество Христово.

[21]. R. Taft, The Liturgy of the Hours in East and West – The Origins of the Divine Office and it’s Meaning for Today, Collegeville, 1993/2, p. 343.

[22]. Тук е неизбежен трудът на О. Касел и неговото мистерийно богословие (cf. Adam, The Liturgical Year, Collegeville, 1990/2, p. 21-22).

[23]. Anamnesis BAS; Anamnesis, Литургия на св. Иоан Златоуст (CHRY).

[24]. П. Нелас, Евхаристиjа – охристовльенье живота и преображенье творевине у црквену заjедницу, О литургиjи, с. 256.

[25]. П. Нелас, op. cit., p. 256.

[26]. J. Зизjулас, op. cit., p. 215.

[27]. П. Нелас, op. cit., p. 260.

Изображение – авторът, протоиерей Владимир Вукашинович. Източник  – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4W4.

Дилян Николчев

Темата за модерното гражданско общество взривява всички граници. Тя е богата и пъстра като самия живот. Затова ние тук положително няма да можем да я изчерпим. Тя ни внушава обаче да направим опит да прекъснем абстрактното разглеждане на конституции и институции поне за един момент. Ако не са активисти, истинските хора живеят в крайна сметка в житейските ситуации не според дневния ред на политиката. Те искат да научат нещо за ценностите, към които да могат да се придържат. В елементарен смисъл свободата е такава ценност. Тя е просто желание да не бъдеш затворен[1]. Но векът, който вече е към своя край, оставя склонните към размишления объркани, изчерпани и все пак с искрица надежда. Какъв е смисълът на това убийствено време, как трябва да разберем и проумеем ценностите на човешкия живот, кой е пътят към модерното гражданско общество?

Преди да направим опит да отговорим на тези въпроси, е необходимо да излезем от двумерния анализ на конфликтите в модерното общество – политически и икономически, и да насочим вниманието си към жизнения шанс на всяко общество – нравствеността. Нравствеността като етична категория е тясно свързана и вродена в религиозността… Ще каже някой: стари идеи! – Напротив: Идеите, чието време, надяваме се, е дошло, са стари, познати, добре проверени. И от всички добре проверени национални идеи за свободно българско гражданско общество най-устойчивата, най-родолюбивата, най-отговорната, най-неопетнената остава тази на Православната ни църква. Ето защо, „анатомията“ на модерното общество в следващите страници ще бъде разгледана през призмата на православното учение в контекста на историческия опит на Българската православна църква.

Кои са причините за нравствения срив всред българското общество? – Може би историята би трябвало сама да разказва:Без да се връщаме с подробности назад в многовековния исторически път на Православната ни църква, който е и летопис на българската народност и държавност през вековете, ще трябва поне да отбележим обективните факти от нейната обществена роля:

1.Българската православна църква е артифакс, тоест първопричина за образуването на българската нация и в голяма степен и за утвърждаването на държавните ѝ устои.

2.Дори по време на петвековното османско робство Българската православна църква остава носителка на националното съзнание и културно-християнските блага на народа.

3.Пак по време на това робство, по време на Възраждането, именно Църквата, в частност нейното духовенство, застава начело на борбата за църковна и национална независимост.

4.Свободна България в своята основа се явява дело на църквата, на Българската Екзархия.

5.В следосвобожденска България до 9.09.1944 година, Църквата е често в конфликт с политическите партии и правителства, но остава неразделна част от народа, а народната душа е олицетворена от смелите защитни реакции на нейни висши духовници по съдбоносни за страната ни политико-икономически моменти.

6.Следва един твърде тежък и драматичен период за Българската православна църква. В годините непосредствено след 9.09.1944 година са убити, затворени в лагери хиляди български духовници. Българската комунистическа партия, която идва на власт, прилага своите схващания за свободата на съвестта и вероизповеданията. Църквата е отделена от държавата. Важен момент в политиката на комунистическата партия към религията е отделянето на училищата от Църквата и нейното лишаване от религиозно-възпитателна функция спрямо подрастващото поколение. Не по-безболезнен удар е нанесен и срещу нейното висше ръководство.

В своето отношение към религията Българската комунистическа партия се ръководи от постановката на Ленин[2], че религията е частно дело на хората, но не може да бъде частно дело по отношение на партията. За нея не е безразлично не само отношението на членовете ѝ към религията, но и състоянието на последната в страната, нейното влияние и дейността на институциите ѝ. Поради това партията-държава започва организирана и целенасочена дейност за отслабване влиянието на религията в страната. Срещу православието в частност е мобилизиран мощен пропаганден апарат, в който са включени класици на марксизма-ленинизма като партийните идеолози Николай Мизов[3], Кр. Кръстев[4], Т. Стойчев[5], сегашният главен редактор на вестник „Дума“ Стефан Продев[6] и други. Максимално се активизират партийните и други „обществени“ организации в борбата с религията, като силово се ангажират с атеистично-възпитателна дейност. Резултатът естествено е противопоставяне на невярващи на вярващи, нарушаване на законите и правата на човека. Така се получава един типичен тоталитарен начин на третиране на проблема за свободата на съвестта и изповеданията. При него се декларират религиозните права и свободи, но при тяхното осъществяване се налага стремежът на партията да ограничи влиянието на религията в страната. А това вече води не само до ограничаване правата на човека и до дискриминационно отношение към вярващите, но и до реално унищожаване на гражданското общество.В този контекст от събития гражданското общество бе разделено в най-благоприятния случай на две категории граждани: едно от предварителните условия да си в първата категория бе декларацията да си атеист, невярващ. Тази категория пълноправни граждани допускаше до себе си граждани от втората категория (вярващи), на които гледаше като ab absurdum и неблагонадеждни. Дори когато такива хора бяха допускани в обществото в резултат на симпатии или проява на чисто човешки добродетели, то неминуемо присъстваше елемент на тревога.

Най-скъпата цена се плати с жизнените шансове и със спъването на напредъка към гражданско, модерно общество. От човека като личност, като частица от обществото, бе иззета основната му функция – моралът, който е фундаментът, върху който се гради всяко свободно човешко общежитие. Без морал няма социален и индустриален напредък, няма граждански права и свобода на личността, няма либерално и модерно общество.

Една неприятна история от нашето минало не може да бъде премахната с помощта на дефиниции. По този начин известни двусмислености остават неизбежни. С това възниква практическият въпрос: как можем да се приближим до необходимата цел – модерното общество, и каква е ролята на Църквата за постигането на тази цел?

Трите пътя, които трябва да извървим, според православния мироглед не са от вчера, но са важни.

I. Българската православна църква и политическият път на развитие към модерното обществоОтделните иерарси и духовници на Православната църква симпатизират на различни политически партии, но по традиция това не им пречи да имат единно становище към установилата се политическа структура в България. Голямото предизвикателство на настоящия век в сферата на политическия живот несъмнено са двете крайни течения – фашизмът и комунизмът. В сложния проблем на политически борби тези два антагонистични полюса на съвременния свят рефлектираха и върху религиозно-етичната позиция на Българската православна църква. Без да се спирам, по понятни причини, на политическото поведение на църковния ни клир от последните четиридесет години, ще отбележа отношението на българските иерарси по този въпрос от преди 9.09.1944 година.

Много сполучлива оценка на тези два политически тумора – фашизма и комунизма, дава ерудираният Софийски митрополит, по-късно Български Екзарх Стефан. „От християнско гледище – пише Високопреосвещеният митрополит – комунизмът и националсоциализмът са еднакви в основата си – те са псевдорелигии. В стремежа си да станат единствен авторитет в индивидуалния и колективния живот, те са готови да защитават своите домогвания чрез насилие и безпощадна нетърпимост[7]“. Мастити български иерарси доказват своята християнска обществено-политическа позиция и чрез смел личен пример в най-тежките години на Втората световна война. По време на акцията на българското правителство за репатрирането на българските евреи Св. Синод начело със Софийския митрополит Стефан[8] и Пловдивския митрополит Кирил[9] открито и енергично протестират срещу Закона за защита на нацията по еврейския въпрос.

Осъзнавайки настъпващата болшевишка опасност, българските богослови открито предупреждават: „Комунизмът обезценява и обезличава човека, пише Иван Панчовски, сваля го от неговия царствен трон и го изравнява с животните… Комунизмът лишава човека от Божия образ и подобие и му придава зверски и маймунски образ… Комунизмът е отрицание не само на Бога, но и на човека[10]“.

Отношението на Българската православна църква към политическите крайности в обществения живот в страната ни е последователно отрицателно. Упреците към партиите с недемократични прояви са не само израз на защита на самата Църква, но и тревога за самия български народ. „Както левите, така и десните политически партии у нас – четем в църковния печат – се стремят съзнателно и свободно да скъсат връзки с оная наша народна светиня, която бе и продължава да е вдъхновителка на всички свободолюбиви идеи и е готова да даде всичко свое за успеха и благоденствието на българския народ. И затова тя е изолирана и от ляво, и от дясно[11]“. Несъмнено критиката е отправена към управлението на Народния блок, който само от няколко месеца е на власт. Но позицията на Българската православна църква е принципна и активна през цялата ѝ многовековна история: Тя е била и е категорично против „зоните на беззаконие и неправда“ в политическия живот на нашите общества.Изводът, който може да се направи по отношение на позицията на Православната църква към политическия живот, който е компонент от развитието на всяко модерно общество, е:

1.Православното учение е, че „всяка власт е дадена от Бога“. Когато обаче държавната власт постъпва не съгласно с нравствените изисквания, Църквата има правото и е длъжна да протестира и да повлияе върху политиката на управляващите. Същата държавна власт може да приеме или отхвърли критиките на Църквата, но последната е длъжна точно и ясно да посочи истинското положение в страната и причините за ненормалното състояние в държавата[12].

2.Българската православна църква е против политическите крайности в обществено-държавния живот. Като пример за политически екстремизъм тя посочва двата антипода на политическата култура – фашизма и комунизма. Вторият носи все още своите негативи върху българското общество. Комунизмът бе бедствие не само за Българската православна църква, но и за целия български народ[13].

3.Българската политическа архитектура ще е добре да асоциира в себе си един националноотговорен елемент, примерът на който се крие в богатия исторически опит на Православната ни църква. Независимо от идеологическите възгледи да се работи за „церкви и отечеству на пользу“.

II. Българската православна църква и социално-икономическият път на развитие към модерно общество

Проблемите на икономическото развитие на модерните общества са били важен обект на особено внимание на българското богословие, което то разработва предимно в социално-нравствен план. Средствата, които предлага Православната църква за постигане на икономически напредък, са предимно духовно-етични и са свързани с теорията за надкласовата и надпартийна същност на религията.

Коментирайки икономическата криза, световноизвестният български богослов – църковен правист, юрист и социолог протопрезвитер Стефан Цанков, пише: „Кризата е една манифестация на извратеността, на духовните начала, чрез които се ръководи икономическият живот. И тук задачата на Църквата е не да предписва икономически реформи или средства за стопански ред, а: първо да се опълчва против злото, човешкия грях в това стопанство. Например: против абсолютизирането на икономическите цели, против стопанския егоизъм, против пренебрежението на правдата в стопанския живот и така нататък. Че и да се застъпва за един религиозно етически (християнски) дух[14]“.

Православните богослови, дори и в най-тежките години на комунистическото управление, винаги са защитавали идеята за собствеността и по-специално за частната собственост. Колко точно звучат думите на професор Ганчо Пашев в защита на собствеността и човешкия труд: „Тия плодове – рожби са негови, от неговата душа откъснати, от нея захранвани и отгледани. Те са негова собственост[15]“.За богословите не е отминат и проблемът „бедни-богати“, наличието на които не се крие в частната собственост. Причините за това са преди всичко субективни, произтичащи от личните качества на човека – пестеливост, трудолюбие и инициатива, или леност, мързел, слугуване на различни пороци и така нататък. Неравенството е двигателят в обществото на стремеж към собственост, към създаването на ценности. На пръв поглед като че ли има логическо противоречие. Идейната насоченост на православното учение за собствеността е в подкрепа само на тези, които с честен труд умножават своите богатства. В противен случай богатството, натрупано с измама, затруднява влизането в Царството Божие и обикновено довежда до погубване на душата (вж. Матей 5:19; Марк 8:36; Лука 6:24 и други). Неслучайно в десетте Божии заповеди се казва: „Не кради, не лъжесвидетелствувай…, не пожелавай дома на ближния си;… нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“ (Изход глава 20). Що се отнася до реалното премахване на бедността, „бедни ще има дълго време още, докато се преродят хората; богати: докато се установи и възпита у хората друг поглед върху богатствата, друга оценка и друго разбиране на материалната култура, когато тя ще бъде средство на всички хора, за да преживеят на земята тъй, че да освободят душите си за висшите задачи на своето духовно-нравствено предназначение[16]“. Началото на това църковно-социално разбиране се крие още от първите времена на християните, когато „всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо; продаваха стоката и имота си и всяка собственост и разпределяха парите на всички според нуждата на всекиго“ (Деяния апостолски 2:44). Този синтезиран идеал и пример на първите християни обществото може да достигне само тогава, когато по нравствен, ненасилствен път достигне до моралната висота и оценка, че „излишествата на богатите са нуждите на бедните[17]“.

Православните богослови твърдят, че социално-икономическият идеал може да бъде осъществен единствено по пътя на икономически реформи, вървящи успоредно с нравственото самоусъвършенстване. По този повод иеромонах Наум пише: „Църквата не може и не трябва да възприеме комунистическите средства за една социална борба по две причини: първо – понеже този начин на съпротива стои в рязко противоречие с нейната идеология, и второ – защото е убедена, че по пътя на стачки, революции, барикади и атентати не се лекуват болезнените прояви на човешкия дух и не се създава една здрава основа на живота[18]“. Църквата проповядва ненасилие в обществото и на подобно противопоставяне за решаване на социално-икономически проблеми предлага християнско милосърдие и благотворителност.

„Не трябва да отблъскваш нито един беден, прост и слаб човек, за да не те отблъсне Бог[19]“ – съветва и предупреждава човечеството св. Иоан Златоуст. Немалка част от представителите на човешкия род обаче не виждат причина да помагат на страдащите, гладните и жадните, на жизнено-нуждаещите се от помощ и човешка топлота. Като римския поет Плавт, който, издигайки своята „морална“ максима „Ноmo homini lupus est”[20], призовава да не се помага на бедните, защото лоша услуга прави на гладния и жадния оня, който му дава да яде и пие, тъй като дареното само унищожава и удължава страдалческия живот на нещастника. Или като Овидий, чието мнение относно милостинята е: „Защо да се дава на бедните? Когато даваме на тях, сами се лишаваме, а на другите помагаме дотолкова, доколкото да продължим жалкия им живот… [21]“.Не такъв пример ни дава Господ Иисус Христос. Сам Спасителят храни гладни, лекува болни, възкресява мъртви.Той учи, че всички хора са братя и са длъжни да си помагат и да се обичат, дори и враговете. „И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“ (Матей 5:40-42). Спасителят изисква милосърдните ни дела да бъдат безкористни и доброволни:„И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците“ (Матей 6:2).

Влиянието на Църквата се проявява във възпитанието[22] в духовно изящество. Въпреки ширещия се икономически материализъм човек не може да живее само с хляба земен, защото, както е казал Тертулиан, „душата по природа е християнка“. Човечеството трябва да бъде осветено от светлината на Църквата, която от своя страна да разбужда социалната съвест, да благовести на отрудените и обременените. Действителното милосърдие никога не е угасвало в Църквата, феноменът на доброволната помощ, който Църквата подкрепя и поощрява, призовавайки всички да сътрудничат, е живо назидание и днес.

Най-същественото, което характеризира живота на Спасителя и Неговите ученици, е трудът и неговата заслужена награда. „Моят Отец досега работи и Аз работя“ (Иоан 5:17) – ето това е възловото начало в Христовата мисия. Така, трудът в християнството се превръща в един ръководен принцип, свързващ материалните и духовните ценности, необходимостта и законността на възнагражденията за всеки труд с признаване правото върху едни или други ценности. Прекрасен образец за съчетание между благовестническа дейност и физически труд показали и апостолите. Св. апостол Павел денем и нощем изработвал палатки, за да изкарва прехраната си, та да не бъде в тежест на вярващите. И с пълно право той дава себе си за пример на ефеските презвитери: „Сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце“ (Деяния апостолски 20:34[23]).

Изводът, който можем да направим за социално-икономическия път на развитие на модерното общество, според православното схващане, е:

1.Решението на социалния въпрос не е да създаде рай, а по-скоро да се решат твърде елементарни въпроси. Социалният живот има две цели: да се намалят човешките страдания, бедността и униженията и да се създадат положителни ценности. Хляб трябва да бъде гарантиран за всички и за всеки. Нетърпимо е да има на земята изоставени хора, лишени от осигуровка за съществуване. Трудът трябва да намери своя смисъл и достойнство, а не да се превръща в стока. Трудът не е нищо друго освен работа за осъществяване ценностите на истината, красотата и светостта.

2.Горецитираният извод обаче не трябва да спекулира по отношение на идеята за равенството, която в определен момент може да има практическо значение. Защото сама по себе си идеята за равенството е нищожна, сама по себе си тя не означава въздигане на всеки човек, а завистлив поглед към съседа. И все пак съществува равенство на всички хора пред Бога, но това се изразява в свободата и достойнството на всеки отделен човек, а не на всичко като цяло. Думите на св. апостол Павел до солуняни: „Който не иска да се труди, не бива и да яде“ (2 Солуняни 3:10), следва да са отправен принцип в посока справедливостта.3.Решението на икономическия въпрос се крие и в правилната държавна политика по отношение на собствеността. Собствеността, поставена в светлината на християнската нравственост, се явява вътрешна и външна необходимост за живота на човека. Тя е важно условие за властта на духа като творческо начало, „за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“ (2 Тимотей 3:17). Собствеността и правото на собственост са неоспорима даденост на християнския живот. Но да владееш над вещите и то за задоволяване само на своите собствени интереси е нещо чуждо, далечно и противоречиво на духа на християнството и на Христовата любов. Иначе, „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Марк 8:36).

4.Държавата, ако иска да види осигурено своето битие, в своята законодателна и изпълнителна дейност не трябва да се ръководи от неясните и сменяващи се понятия на човечеството, а да потърси живителна сила за развой и възход в християнското разбиране за „природата“ на труда и стопанството[24]. Сам Спасителят Иисус Христос ясно ни говори: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

III. Българската православна църква и духовният път на развитие на модерното общество

Преди всичко трябва да се отбележи, че под „духовен път“, под „духовност“ не трябва да се разбира единствено вътрешната и външната проява на религиозността. Духовността е по-широко нравствено понятие, което намира своя израз под различни форми: език и нрави, характер и темперамент, изкуство и наука, право и стопанство, изграждането на материални и духовни блага[25]. Що се отнася до по-тясното – православно схващане на термина „духовност“, то практически и идейно се обхващат в него всички по-горе изброени форми на човешкото развитие, но обогатено с нещо много ценно: вярата в Бога и човека, вярата в доброто, в справедливостта, в любовта и истината, вярата и верността към Православната църква.

Разбира се, субективни възгледи са недопустими по въпросите на вярата: невъзможно е всички хора еднакво всичко да разбират и свободно да възприемат. Едни преживяват религиозните и другите чувства вътрешно, други ги изразяват чрез външни проявления: жестове, думи, въздишки и така нататък. Но едно се разбира еднакво от всички, а именно – доброто и злото[26]. Разбира се и от вярващи, и от невярващи, като и едните, и другите заемат равнопоставено място в редиците на духовния път, водещ към модерното общество.

Днес много се говори за Църквата в секуларизирания свят и се изказват опасения за това каква ще бъде линията на поведение и какво място ще заеме тя в съвременното общество. Обаче в това (ако се абстрахираме от съществуващите в момента вътрешноцърковни проблеми, които по мнение на автора са политически увертюри в областта на Църквата) няма нищо ново. Сам Христос и апостолите провеждали своята дейност направо в секуларизирания свят, понеже нито за момент не са се отделяли от народа и неговите нужди[27]. В наше време е необходимо религията да се приближи повече до съвременния човек и заедно с това да се търсят нови форми и способи за разрешаването на важните социални проблеми, за осъществяване на социалната справедливост. Извън народните маси не трябва да се полага труд. Затова всякога са имали и имат успех тези, които работят в тясно общение с народа. От такава позиция трябва да осъществява своята мисия Православната църква, за да води народа към добро и помогне да се разрешат всички нравствени и социални проблеми така, че да ги приближи колкото е възможно повече към признаваната от всички и действена правда и справедливост[28].В новата епоха възниква ново общество с нови проблеми и потребности. В това ново общество и Църквата трябва да намери и намира своето място. Новата епоха изисква нова работа и нови позиции.

Духовността, в отношението ѝ към модерното общество, дотук се разглежда и разбира в широк, нетехнически смисъл. Възможно ли е да се даде практическо „движение“ на коментираните дотук идеи? На този „парещ“ поне от няколко години въпрос отговорът е повтарящо се положителен и може да се дефинира така:

1.Необходимо е на всяка цена да се възстанови историческият съюз между Църквата и Училището, тоест между майката и чедото. Трябва да се подчертае дебело, че въобще най-важните неща в битието са такива, че „не могат да влизат в охлювните черупки на нашите сетива[29]“. Политическото късогледство на управляващите, които и да са те, не трябва да отнема от желанието на българския ученик да открие и научи нещо ново, интересно и полезно за бъдещия им житейски път. Религиозното ограмотяване в училищата е, ако не задължително, то поне крайно желателно. Часовете по религия благоприятно ще съдействат за развитието на собствените сили и способност на учениците, ще се развие у тях способността за разсъждение и преценка. Точността в текста, необходима при религиозното обучение, засилва паметта и обогатява речника им. Същото това обучение дава на волята и чувството нравствена норма, изпитана от двадесет века насам, а Свещената история прави нагледно това нравствено учение с многобройни примери на възвишени и благородни чувства. От своя страна, църковната дисциплина е несравнимо училище на уважение и справедливост, на истинска любов към всички човеци, което е особено полезно за оформяне на човека от социално гледище. Освен това, изучаването на религията в училищата дава много познания, които помагат на учениците да разберат общата история, литературата, археологията и творбите на различните изкуства[30].

Ето защо, давайки си добра сметка за всички тези ценни и незаменими страни на религията и в частност на православието, грамадната част от българите – родители, ученици и учители, желаят приемането в училищата на религиозното ограмотяване.

2.Необходимо е на всяка цена да се даде нов смисъл на структурата на сегашното семейство. Въпреки кризата, която семейството на много места изживява, общо е убеждението, че то остава основа на обществото, най-задушевна и най-съвършена социална формация. Настъпилите изменения в стила на живота вследствие на политическите промени през последните десетилетия на настоящия век, включително и тези от 1989 година насам, в резултат на разместването на пазарно-икономическите пластове в обществото, на проблемите в производствената заетост и социалната защита на мъжа и жената, безспорно дават отражение върху брачните отношения. Все пак съвременните социолози не предвещават край на семейството. Те само настояват да се създаде такава жизнена структура на брачния и семеен живот, при която личността на съпрузите и децата може да получи максимално развитие и пълен разцвет.

В подкрепа на идеята, че е необходимо да се даде възможност на съвременното семейство да напусне „евтиния пансион за пренощуване“ и да преоткрие здравината и дълбочината на християнския брак, се изказва и Православната ни църква.

Българската православна църква може да изиграе изключително положителна роля за укрепване структурата на българското семейство. За това е необходима, разбира се, широка държавна и обществена подкрепа, изразяваща се в достъп на Църквата до училищата, семейството, средствата за масова информация и така нататък. Законодателното отношение на държавата към Църквата трябва да е в известна степен преференциално.

По силата на вярата в Бога, в изпълнение на Божията воля и чрез действието на свръхестествената благодат, християнският брак ще затвърди устоите на българското семейство, като:

а) предпази от разложение семейното огнище и утвърди моногамията не само като юридическа норма, но я превърне в нравствен закон за пребиваване в безусловна брачна преданост и вярност до гроб: в християнския брак мъжът и жената не стават пленници на низши страсти, нито попадат в примката на прелъстяващи съблазни и увлечения, а винаги спазват обета си за вечна привързаност, преданост и вярност[31];

б) чувствително намали трагедията от разводите, при които се руши както щастието на мъжа и жената, така и се разпъва на кръст обичта и съдбата на децата, лишени от един от своите родители; разводът е и социално бедствие и косвено увреждане устоите на обществото. А за вярващите това, което Бог е съчетал, човек не бива да разлъчва (Матей 19:6; Марк 10:9);

в) подобри атмосферата при отглеждането и възпитанието на децата: свещено нещо са децата и голямо е благословението и благоуханието, което те внасят най-напред в семейството, а оттам го разпростират върху все повече хора, върху цялото общество. Именно детето със своята невинност и чистота, от една страна, и извършваното със саможертвена обич негово отглеждане и възпитание, от друга страна, може би най-много допринася за светостта на християнското семейство[32].Възпитанието на децата, което е най-висше и трудно изкуство, е най-важно общо задължение на родителите – и на майката, и на бащата. Родителите-християни са готови на всякакъв подвиг, на всякаква саможертва, готови са да преминат всякакви трудности, да понесат всякакви лишения, да правят отстъпки и прощават, но никога не секва и не се изчерпва тяхната морална сила, никога не отпада. Родителското възпитателно въздействие е огромно и несравнимо с никое друго педагогическо влияние.

Чрез вдъхновената вяра в Бога, чрез устрема към богоподобно съвършенство и чрез освещаващата Божия благодат, християнското семейство е морално здраво и ненакърнимо. Съзнавайки високото си призвание и голямата отговорност пред обществото и пред себе си, пред Бога и пред Църквата, вярващите все повече ще пазят здравината и светостта на своите семейства, за да стоят на висотата на християнското си достойнство и на патриотичното си съзнание[33].

Като заключение на цялата тема може да се каже:

Такива разсъждения настройват за размисъл и надявам се човешките надежди да се заловят за тях. Предлаганите форми за по-добър живот и постигане на желаната цел – достигането на модерно общество, са добре изпитани и проверени през вековете. Те имат същите жизнени шансове и намират своето потвърждение там, откъдето произлизат – от дълбините на хилядолетното православно учение и традиции. Дали ще съумеем да използваме тези дадени ни шансове – всичко зависи от нас; нашият живот е това, което ще направим ние с него. Бог е създал човека свободен да избира. Усетът за посоката и успеха не трябва да се разбира формално, методите за реализация са не само технически, а нещо повече: „мисловните полета“ и „стратегическото“ ни поведение са преди всичко нравствено-духовни.

Ако се помисли добре над всичко това, тогава модерното гражданско общество не би изглеждало лошо място за живеене, стига да поддържаме буден духовния порив за подобряване на нещата. И тогава с основание бихме възкликнали: „Велико нещо е човекът“ (Притчи 20:6), защото всекиго почитаме, братството обичаме (1 Петр. 2:17).

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 5, с. 9-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Дарендорф, Ралф, Съвременният социаленциален конфликт, [С., Център за изследване на демокрацията], 1993, с. 247.

[2]. Н. Бердяев дава следната характеристика на Ленин: „Ленин е страстен и убеден атеист и враг на религията – Ленин е почти гений на грубостта – такъв е неговият стил“. Вж. Бердяев, Н., Извори и смисъл на руския комунизъм, С., 1994, с. 178.

[3]. Вж. например: Мизов, Н., Методологически проблеми на атеизма, С., 1970; Човек, религия, познание, С., 1973; Религиознание – система и същност, С., 1976; Религия и хуманизъм, С., 1971; Отношението на религията към труда на трудещите се, С., 1959 и други.

[4]. Вж. например: Кръстев, Кр., Религия и религиозност, С., 1974; Религия, мироглед, ценности, С., 1978 и други.

[5]. Вж. например: Стойчев, Т., Социализъм и религия, С., 1965; Религия и общество, С, 1971; философия, религия, атеизъм, С., 1974; Атеистичните традиции на българския народ, С., 1974 и други.

[6]. Вж. например: Продев, Стефан, Сестра на мрака, Народна култура, бр. 27, 1958.

[7]. Софийски митрополит Стефан, списание Духовна култура, 1939, кн. 5-6, с. 148.

[8]. На специално заседание от 2.IV.1943 година Св. Синод разглежда прилагането вече на приетия закон за преследването на евреите. Реакцията на митрополит Стефан е твърде характерна за общото неодобрение от страна на Българската православна църква, с което се посреща антисемитският закон. „Законът за защита на нацията – изтъква той – бе създаден под чуждо влияние с преднамерена цел да се злепостави една част от българското гражданство – еврейското малцинство. В това отношение законът отиде дотам, че извърши посегателство върху правата на Българската църква, да се забрани кръщаване на евреите, а после и венчаването с българи”. Вж. ЦДИА, ф. 791, оп. 1, а. е. 70, л. 70.

[9]. В Пловдив на 9-ти срещу 10-ти март 1943 година са арестувани около 1500 евреи, за които Пловдивският митрополт Кирил лично се застъпва. Вж. пак там.

[10]. Панчовски, П. и Ив. Панчовски, Пътят на модерния човек към Бога, С., 1943, с. 177.

[11]. Вж. вестник „Пастирско дело”, брой 45, 1931.

[12]. По този въпрос вж. и Милаш, Далматински епископ Никодим, Православно църковно право, С., 1904, с. 671.

[13]. Навсякъде в статията, където става въпрос за „комунизъм“, авторът има предвид проявите на този вид „политически тумор“ в България до 1989 година. Всякакво друго тълкуване и асоциация със сегашната БСП е въпрос на лична преценка и анализ на читателя.

[14]. Цанков, Ст., Народ, държава, свет и църква на православния Изток, ГБф, т. 14, 1936-1937, с. 105.

[15]. Пашев, Г. Ст., Собствеността в светлината на християнската нравственост, ГБф, т. 17, 1939-1940, с. 59.; Учението на Църквата за собствеността намира своя силен правов институт в учението на Самия Господ Иисус Христос. Спасителят нееднократно отбелязва несъвместимостта на богатството с пълното християнско съвършенство, но едновременно с това Той защитава правото на собственост. В Неговите проповеди и притчи се съдържа богата юриспруденция, която свидетелства, че Христос, макар и да не освещавал тогавашните правови институции, не излизал и да ги осъжда. Той просто и спокойно ги констатирал като нещо нормално и типично. Господ Иисус Христос споменава различни видове собственост: домовладение, заграждано от собственика (срв. Лука 12:39); владение на стадо (срв. Матей 18:12; Лука 15:4); лозе, оградено с плет (срв. Матей 21:33; Марк 12:1); аренда на лозе (срв. Матей 21:33, 44); правоотношения между господари и слуги (срв. Матей 24:45-51; Лука 17:7 сл.); продажба на имот (срв. Лука 12:33); разделяне на имот (срв. Лука 15:12); наемане слуги (срв. Матей 20:2 сл.; Лука 15:17); заем (срв. Лука 7:41; 11:5) и така нататък. Срв. по този въпрос и Спекторский, Е., Християнството и правовата култура, С., 1926, с. 8.

[16]. Пашев, Г. Ст., Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, ГБф, т. 5, 1927-1928, с. 192.

[17]. Лебедев, А., Християнская помощь, Харков, 1905, с. 14; Цитираните думи са на св. Иоан Златоуст.

[18]. Наум, иеромонах, Църквата и социалният въпрос, С., 1941, с. 59.

[19]. Мутафчиев, К. Н., От извора на Цар-Симеоновия „Златоструй“, С., 1922, с. 18.

[20]. В превод от латински: „Човек за човека е вълк“.

[21]. Цит. по Шиваров, Николай и Димитър Киров, Беседи по религия, С., 1992, с. 126 сл.

[22]. Самата дума „възпитание“ е съставена от представката „въз“ (тоест повече) и „питание“ (храна) и има смисъл на „повече храна“ – „повече духовна храна“.

[23]. Цит. по Панчовски, Ив., Животът и щастието в християнско осветление, С., 1957, с. 183.

[24]. Такава мисъл изказва и „Железният канцлер“ Бисмарк: „Държавата, ако иска да види осигурено своето битие, трябва да почива на религиозни основи. Ако изтръгнем на държавата тези религиозни основи, от нея нищо друго не остава, освен случайно натрупване на права…“. Вж. Маринов, Борис, Опиум ли е религията за човешката душа и за народите?, С., 1944, с. 21; цит. по Ргоf. Dr. T. Toth, Im Weinberg des Herrn, 2. Aufl. Paderborn, 1934, S. 144.

[25]. За значението и тълкуването на думите „духовно” и „светско” вж. и моята статия „Религиозното образование“ (Правни основания), списание Богословска мисъл, бр. 1, 1996, с. 55.

[26]. Сурма, прот. К. Д., Религия и богословие (в превод), списание Духовна култура, 1969, кн. 11-12, с. 36.

[27]. Там.

[28]. Пак там, с. 38.

[29]. Архим. Евтимий, проф. д-р, Кратък наръчник по християнска апологетика, С., 1942, с. 39.

[30]. Димитров, Христо, Мотиви за и против премахване на вероучението от училищата, списание Духовна култура, 1946, кн. 2, с. 3 сл.

[31]. Панчовски, Иван, Освещаване на семейството, списание Духовна култура, 1974, кн. 11, с. 22.

[32]. Пак там, с. 24.

[33]. Пак там, с. 27.

Изображения – авторът, Дилян Николчев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4T6

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3.3. Окултни практики и секти като криминогенен фактор в условията на глобализация

В тези учения обикновено се отрича рационалноло гическият подход към нещата, утвърждават се па- радоксалността и противоречивостта в поведението и думите, необходимостта да се открият у човека способности да реагира не с разума, спонтанно, интуитивно, без да възпрепятства и да сдържа своите желания и безсъзнателни оценки и реакции. Девиз на това течение е пълна вътрешна разкрепостеност. В резултат на това религиозният даоизъм изпада в разюздани оргии; адептите на дзен-будизма ѝ позволяват да вършат всичко, което си поискат. А пък скандално известните истории с Ошо Раджниш и неговите последователи[209], напълно освободили своите страсти под предлог, че следват естественото, нагледно показаха до какво скотско поведение може да се стигне с девиза за разкрепостеността, освободеността и спонтанността.

Философията на дзен-будизма, вулгарно разбрана на Запад, бе една от причините, породили движението на хипитата, свободната любов, сексуалната революция и други младежки движения на шестдесетте години, чийто главен лозунг e бил свободата. В самия дзен-будизъм изискванията към морала на учениците са много високи – само учителят може да си позволи всичко. Целта на дзен е да се достигне просветляване като ирационално състояние на единство и хармония със света. Изключването на интелекта е средство за проникване в невидимия свят и в учението на Карлос Кастанеда[210] чрез шаманистични методи и практики, базирани на езическите индиански традиции. Учението на Кришнамурти[211] цели постигане на чисто съзнание, свободно от всякакви мисли, образи и форми. Целта е именно това чисто съзнание, защото се смята, че то съдържа в себе си цялата истина и цялото блаженство. Това е нещо като опростен вариант на нирвана[212]. Предложеното по-горе деление на всички видове деструктивна и болна за психиката мистика на три течения (интелектуално, психофизиологическо и интуитивистко) е доста условно.

По-скоро може да се говори за преместване на акцентите върху интелекта, практиката или интуицията в съответните течения. Всички те в една или друга степен се пресичат и имат много общи черти, но всички детайли на тези учения е невъзможно да бъдат обхванати толкова накратко. Онова, което ги сближава, е повсеместното използване на метода на деструктивната медитация (акумулираща негативна енергия, тоест демони), имаща за цел за в бъдеще осъществяване на психическо насилие и ментално обсебване на други индивиди чрез призоваване и внедряване на демони). Менталното обсебване като окултна практика за психическо насилие върху личноста се използва от много служби за сигурност и разузнавания в световен мащаб.

Медитацията в широкия смисъл на думата е процедура на опериране с вниманието, в хода на която човек или се отвлича от всякакво съдържание на съзнанието с цел да придобие чисто съзнание, или удържа вниманието си неподвижно върху някакъв обект. Това удържане се усилва от емоционалното чувство на благоговение и блаженство, породено от мантрата, както е в кришнаизма, но в никоя медитация няма съкрушено сърце, което е основата на православната молитва. В това е съществената разлика на последната от всяка медитация. Без съкрушено сърце и Иисусовата молитва, превръщайки се само в медитация, може да бъде гибелна за християнина, за което доста често разказват светите отци на Църквата[213]. И вниманието и благоговението могат да присъстват както в православната молитва, така и в медитацията, но съкрушено сърце[214] не може да намерим в нито едно източно учение. Но нека преминем нататък по същество.

Разбираемо е, че никое учение освен християнското не признава покаянието и не го разбира по този начин. Затова всички източни и окултни пътища водят в пропастта на лъжата, заблужденията и генериране в голям процент на криминогенност.

Деструктивните култове водят към реална и фактическа психосоматична деградация на личността (имаща висока степен на опасност за обществото в Република България и съвременния свят). Това в богословски аспект се изразява в попадане в духовна пропаст (състояние грехопадение), при което човешката душа може да загине вовеки. Начало на мъдростта е страхът Господен (срв. Притчи 9:10), а именно той отсъства в източните учения, в които присъстват само собствената воля, гордостта и стремежът с всякакви средства да се заобиколят онези забрани, които Господ ни е заповядал в това земно съществуване за наше благо. Това е така, защото тези изброени нехристиянски учения имат за цел въздействие и съприкосновение от страна на падналите духове с човешкия ум. То се осъществява на нивото на идеите (тоест помислите) – чрез сугестиране и общуване с духовете; чрез четене и изучаване на окултна литература, продиктувана от невидимия свят на основателите от горепосочените направления. Резултат на това изучаване (умствено практикуване) е развитието на чувствителност спрямо помислите, внушавани на нашия човешки ум от падналите духове от невидимия свят, което се определя като развитие на интуицията (ирационална психична функция) и развитието на окултна болест. Човек става способен за „прозрения“ в скритата страна на нещата, към окултно „разбиране“ на нещата и събитията. Тоест хората с окултен мироглед придобиват така нареченото шесто чувство (което въобще няма безобиден духовен характер). По такъв начин окултизмът стимулира духовната, а не сетивната форма на общуване с невидимия свят. Принципно обаче са възможни и моменти на сетивно общуване. Поне основателите на тези учения са имали такива – иначе не биха могли да ги запишат[215]. Основното съдържание на тези учения са наукообразните теории и концепции за устройството на невидимия свят, за иерархията на невидимите същества, за влиянието на Космоса върху съдбата на човека, народите и континентите, за „устройството“ на човешкото същество, за еволюцията на света, задгробното съществуване и така нататък.

Всичко това объркано, мъгляво и неразбираемо е изложено на страниците на многотомни и дебели трактати (относно астралното или уфологията[216]), чието изучаване може да отнеме много години. Дори и да присъстват в тях някакви съвети от практически характер за изменение на начина на живот, за изменение на своята психика и физиология, то тези съвети са на втори план. На преден план са интелектуалните спекулации, чието съдържание дава на човека широки възможности да се превъзнася над другите хора и да подхранва своето самодоволство и гордост. Затова тези учения са „насочени към интелектуалци и хората със съзерцателна нагласа на ума“ (10, с. 109).

Обичайните психологически последици от изучаването на окултизма, както показва опитът, са развитието на студенина и цинизъм у човека, презрение към хората, душевна опустошеност, вътрешно безсилие и някаква пълна вътрешна обърканост. И всичко това става на фона на нарастваща гордост. Тази гордост, изразяваща се в чувство на богоизбраност (духовна страст), е вследствие на някои фактори от глобализацията на съвременния свят. Защото светът живее под знака на глобализацията. Не е имало досега понятие за историческа ситуация или тенденция, което с такава бързина и устрем да е извършвало истинска експанзия в теоретичното (светско) мислене и политика като глобализацията на икономиката и развитието на света. Така съвременното общество остава с впечатление, че светът е изпитвал глад за нови идеи, които са били внезапно прозрени в глобализационната тенденция.

Но какво всъщност е глобализацията[217] – ново всеобщо развитие на човечеството, нов път на развитие с нови средства или само едно поредно течение, което е заляло социалното развитие? Ако разсъждаваме секуларно, а не духовно, ще кажем, че няма основания да се смята, че глобализацията измества останалите процеси и тенденции от класически или традиционен тип и се налага като съвършено ново развитие на историята. Но ако разсъждаваме духовно, ще направим съвсем друг извод. Този извод, за да не бъде аксиоматичен, е необходимо да се обоснове с основните характеристики на съвременния свят, а това би позволило да се прецени дали светът наистина навлиза в нова ера (ерата на последните времена), или става дума за продължаване на досегашните основни линии на развитие на духовните ценности на обществото, които са буквално девалвирали. Единствено така би могло обективно и достоверно да се съди за същността на глобализацията и нейните съвременни проявления, имащи икономически, политически и духовен характер. Защото безспорно най-същественото явление на нашето съвремие е интензивното развитие на научно-техническия прогрес. От края на XVIII век светът стана свидетел на изключително технологичен динамизъм, духовна регресия след Реформацията (през XVI век), Френската революция (през XVIII век) и Октомврийската революция (през XX век).

Съвременните постижения на науката, на технологиите и управлението, тяхната реализация в живота като опредметена практика са безпрецедентни с мащаба и радикализма на предизвиканите от тях духовни промени. Защото технологиите сами по себе си винаги са били източник на икономическо развитие, но са били и предпоставка за бездуховност – секуларизация. Тоест разделяне на държавата от Църквата, при което обществото като цяло става антропоцентрично[218] и материално. В този смисъл не е случайно, че третата индустриална революция се определя именно като технологична.

Затова двадесети век ще остане в историята белязан и запомнен с настъпването на компютъра и информационните технологии (освен с двете световни войни) като продължение на някои функции на машината и автомата. А в XXI век се заговори за информационно общество[219]. В тази връзка все повече нараства ролята на мрежите като водеща организационно-функционална единица на жизнената дейност (52, с. 45). Глобализацията става все по-неопределена и неизяснена категория – феномен, в който вече теорията твърде произволно налива разнообразно съдържание. Освен това ѝ се придава и известен „мистифициран“ характер подобно на категориите пазар и демокрация (например „пазар“ на болна „мистика“ и „лъжедемокрация“). Тези антидобродетели са въздигнати в ранг на митични и мистериозни, истински същества: богове (идоли), които нареждат на грешните хора какво да правят на земята и които са станали мерило за ценностите на икономиката и политиката, а също и за социалните отношения. Но къде е мястото тук на духовността? Отговорът е, че и „духовността“ е превърната в стока – икономически инструмент в глобализиращия се свят. И така са се появили в съвременния свят пазарът и разпространението на окултни практики, който пък е генератор на криминогенност в изключително големи размери.

Но щом се вгледаме в тези съвременни окултни практики и доктрини и нови религиозни движения (имащи главно окултен характер), се оказва, че всъщност тези неоезически (неоокултни) практики и теософски[220] философии имат един и същ корен – царството на сатаната с древните езически мисловни конструкции и вярвания.

Неоокултните вярвания, учения, философии и методи имат отново за източник царството на падналите духове, чийто княз е лукавият. Тази оценка съвсем не е преувеличена. Защото при глобализацията демокрацията вече не е духовен ориентир и стожер за безупречност, добродетелност, хуманност и свобода на отношенията между хората в обществото, между държавите и народите, между юридическите и физическите лица. А глобализацията като феномен, която от мит се е превърнала в реалност – диктува деструктивно (в духовен аспект) пропорциите и подредбата на живота на съвременните хора, общества, народи и държави. Така например през последните години развитието на информационните технологии позволи създаването на технически и психологически феномени, които осигуриха за човека ново качество на възприятията и преживяванията, като на тази основа откриха един нов свят.

Това е светът на виртуалната реалност, или светът на мнимата, въображаемата реалност. Същността на този свят се състои в това, че чрез разработка на специални средства за предаване на информация и обратна връзка и чрез изработване на ново качество на възприятия и преживявания, с помощта на компютърни и други технически системи, човек се потапя в измислен от програмистите свят. Този свят твърде много прилича на истинския. В него обаче човек получава възможност да бъде не само зрител и страничен наблюдател, но и активен участник, съпреживяващ и същевременно творящ събитията. В този смисъл човек постепенно навлиза в този нов, техногенно създаден свят, и неговото съзнание като че ли се отделя от реалността и преминава в него. Действително ли светът на виртуалната реалност е нов за човечеството? Това не е така. Защото човекът мечтател, който в своите фантазии и мечти си измисля един реално несъществуващ свят, също е попадал още от древността в една въображаема, вредна за душата реалност с виртуален характер. Въз основа на това съществува опасност за психиката на всяка човешка личност (най-вече за децата), които също могат да попаднат или навлязат във виртуалния свят, който в един момент има риск да стане собственото „аз“. В тази връзка, като се вживяват постепенно в този измислен свят, хората престават да го разграничават от реалния, смесват ги и живеят едновременно и в единия, и в другия.

Така хората и главно децата в съвременния свят придобиват постепенно окултно мислене, окултен или религиозно синкретичен мироглед (на несъзнателно ниво). Това мислене и мироглед всъщност не са техни – не са продиктувани от свободната им човешка воля – дадена им от Твореца, а са мислене и мироглед, сугестиран[221] им от невидимия свят чрез медиите и виртуалния свят чрез съприкосновение с окултното.

В резултат повечето хора, пристрастени към виртуалния свят, се превръщат в психически болни хора и криминални личности, а тези хора (в много случаи деца) са идеални адепти за окултни практики и методи. Защото те вече имат окултно мислене, пристрастеност и зависимост (подобно на наркоманията, хазарта и алкохола) и изпадат в психично състояние на окултна болест. Тя се разпознава освен при соматични медицински болести и при следните модели на поведение:

1) развитие на самомнение, тшестлавие, цинизъм, душевна опустошеност, усещане за вътрешна обърканост; вулгарност, агресивност; криминални и суицидни мисли;

2) изброените качества могат да се развиват до крайно душевно и ментално разстройство, да доведат до обсебване от бесове, за които вътрешната обърканост и несигурност, пораждани от запознанството с многобройните окултни системи с идеите за НЛО и други, противоречащи едни на други, са най-подходящо състояние;

3) резултат от окултните занятия може да бъде усещането у човека за вътрешна пустота, униние, отчаяние, довеждащо често до суицид или убийство;

4) човек е щастлив, ако на този стадий се сблъска със сериозни грижи, особено (женитба, семейство) работа, труд. Ако това не стане, окултната болест се развива по-нататък. Появява се искрена увереност в собственото превъзходство. Тази увереност прераства у мнозина окултно пострадали или окултно практикуващи в страст за командване;

5) При такива хора душата става надменна, алчна и хладна, защото в нея се заселват надменността, презрението, злобата, ненавистта. Помрачава се умът, различаването на добро и зло се обърква;

6) Накрая, на последното стъпало, човекът (в съприкосновение с окултизма) скъсва връзката си с Бога. Ако преди това е вършил грях поради немирство и бунт (срещу нормите в обществото), сега си разрешава (в това духовно състояние) всичко: грехът не го измъчва и става навик. Ако в този стадий му е леко на такъв човек (в съприкосновение с окултизма), то ще му е леко с дявола (човешкия ненавистник) и по тъмните пътеки.

Въз основа на горното могат да се посочат още много примери за разпространението на криминогенни източни култове на Запад (проникнали днес в България). Всяка година се появяват нови модификации на известните движения. Освен открито религиозните деструктивни култове се забелязва особено увеличение на секуларните „ню-ейдж“ движения (имащи също деструктивен характер), които едно популярно списание е нарекло „култове на съзнанието“ (United States News and World Report, February 16, 1976, pаge 40). Към тези групи за „терапия на съзнанието“ принадлежат „Ерхард семинарс тренинг“ основан през 1971 година, „Ролфинг“, „Силва метод“ и различни форми „срещи“ и биофийдбек[222].“ Всички те предлагат „освобождаване от напрежението“, „извличане на скритите способности“ на човека посредством повече или по-малко правноподобен „научен“ жаргон на XX (и XXI) век. Можем да споменем също и други движения на „съзнанието“, които в наши дни не са толкова модерни от „християнска наука“, „наука на разума“ и „сциентология“. Православните определено трябва да стоят далеч от тях заради общественоопасния им и криминален характер, имидж и основни цели, най-вече навлизане в образователните системи (59, с. 119).

Защото окултистите и окултно занимаващите се имат мрак в душата си, там им е безпросветно, самотата е пълна (когато са между други хора), но заедно с това такива хора са искрено убедени в правилността на своя път и „чувството на безопасност“, докато черните сили ги носят към духовна и психосоматична гибел на личността[223].

Предвид казаното дотук ще направим следните изводи в правен аспект: Действието и бездействието са посочени в НК[224] като най-простите форми на престъплението, като поведение миниум, което може да променя отрицателно обществената действителност.

В тази връзка ще зададем един риторичен въпрос – окултните практики опасни ли са за обществото, отделната личност и нейното здраве? Според разпоредбата на член десети от НК едно деяние е общественоопасно, когато: „застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията на Република България правов ред на държавата или други интереси, защитени от правото.“ Обществената опасност (реалната опасност за обществото) на деянията е „негово основно, обективно, неюридическо и определящо качество, което го характеризира от гледна точка на отрицателното му въздействие върху съществуващите обществени отношения“ (89, с. 145). Въз основа на очевидните, описани по-горе обстоятелства по отношение на обществените вреди от окултните практики, ще направим и следните изводи: противоправността на деянието също е негово обективно, но вече юридическо качество. Тя отразява противоречието му с установена правна забрана за неговото осъществяване. Но в материалния наказателен закон няма забрана против окултните практики и деструктивните култове; когато запретът е установен в закон и за неговото пристъпване е предвидено наказание, като акцентираме, че имаме предвид наказателната противоправност; противоправността като юридическо качество на престъпното деяние винаги е била най-безспорният елемент от понятието за престъпление, поне по българското право и наказателноправна доктрина; последното обективно, но също юридическо свойство на престъпното деяние е неговата наказуемост. Деянието е наказуемо, когато е предвидено наказание за лицата, които не спазят запрета за неговото осъществяване и го извършат.

По нашето право „наказуемостта се установява само със закон“ (89, с. 145-146).

Но срещу окултните практики и дейността на криминогенните секти в НК не е закрепена забрана (запрет), независимо че те застрашават[225] и увреждат личността, народното здраве, правата на гражданите (включително и подрастващите деца) и семейството, националната сигурност и установения с Конституцията в Република България правов и обществен ред. Изброените законни права и интереси са защитени от Правото на Европейския съюз.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[209]. Ошо Раджниш – Чандра Мохан Джеин (1931-1990) е известен като Бхагван Шри Раджниш (англ.), хинди – ^|с||<г| (благословен – като бог), и Ачар, а като Óшо (хинди г| – разтворен в океана, океанически), индийски духовен гуру, индийски представител на неоиндуизма, виден псевдомистик, окултист, лидер на окултно-мистичното движение „Радж- ниш“. Известен с разюздания си сексуален живот, сексуално насилие, криминален начин на живот и съдебните процеси, свързани с това.

[210]. Карлос Кастанеда (Сезар Салвадор Арана Кастанеда) – известен окултист, занимаващ се с индиански шаманизъм. Той е американски писател от перуански произход. Роден е в Перу, по-късно емигрира в САЩ, учи в Лос Анджелис и защитава докторат по антропология. През следващите години пише поредица добре продавани книги с мистично-окултно съдържание, като живее в САЩ и Мексико, основно в Лос Анджелис. В повечето от своите книги описва обучението си при индианския магьосник и шаман Дон Хуан Матус. Последният според данни на американски изследователи е нереален персонаж.

[211]. Джиду Кришнамурти – известен по целия свят, окултист-теософ. В продължение на шестдесет години той говори пред десетки милиони хора, разпространявайки своето окултно-мистично учение и постоянно изследвайки способностите на човешкия ум. Кришнамурти е роден в Южна Индия през 1895 година в бедно семейство на брамин, напуска Съединените американски щати през 1986 година. Историята на Кришнамурти започва от идеята на теософското общество, ръководено от Ани Безант и Чарлз Летбитър, да се финансира духовното израстване на пет-шест момчета, в които се усеща полъхът на гениалността, за да може един ден да обявят едно от тях за Мирови Учител (Майтрея, който според източни легенди е превъплъщение на Гаутама Буда и който ще дойде скоро отново и ще промени света).

[212]. Нирвана на пали nibbana, ниббаана, на санскрит: букв. „угасване“ (на страстите и желанията), известна още като просветление или пробуждане, е край на страданието и най-висше щастие. Постигането на нирвана е цел в будизма. За будистите нирвана е и освобождаване от цикличното страдание, присъщо на обусловеното съществувание – самсара. Според православието нирвана е състояние на болна мистика, базираща се на общуване и сношаване на човешката душа с демоните, което е опасно за хората.

[213]. Преподобни авва Исаия: „Не изпълнявай небрежно молитвите, определени в съответните часове, за да не попаднеш в ръцете на своите врагове. Труди се колкото можеш над размишления за псалмите, защото това ще те запази от нечист живот.“ – В: Добротолюбие, първи том, Атон, 2004, с. 429.

[214]. Псалмопевецът – св. цар и пророк Давид, ясно говори за съкрушено сърце и съкрушен дух (срв. Псалом 50:19).

[215]. Тук трябва да се прави разлика между окултистите (писали книги) и св. пророци, св. апостоли и св. отци, които са писали Свещеното Писание и много трудове от Свещеното Предание, защото те са имали абсолютно свободна воля, при което Светия Дух им е съдействал, а не ги е принуждавал насила да творят.

[216]. Уфологията (англ.) – наука за неиндетифицирани летящи обекти. „Когато подхождаме към феномена НЛО от религиозна и психологическа страна, за нас е важно на първо място да разберем смисъла, влаган в термините, използвани при интерпретирането на „летящите чинии“ (от тези, които вярват в тяхното съществуване) още от времето на първото им появяване през четиридесетте години.“ – В: Серафим (Роуз), йером., цит. съч., с. 125.

[217]. „Без да се идентифицира с „Нова епоха“, глобализмът е особено атрактивен за онези, чи¬ито цели може изобщо да не са духовни. В последните години и международните инвестиционни банки и корпорации са направили огромни крачки по посока на своята хегемония над световните финанси. Това може да се види в следните области: 1) напредъка към „общество без пари в брой“, чрез банкови карти и други способи; 2) формирането на Европейската икономическа общност, която свали икономическите бариери между страните в Западна Европа; и 3) зависимостта на Русия и бившите страни от Източния блок от западните кредитори. Взети заедно обаче, те спомагат за създаване на общ световен икономически апарат, което ще позволи преминаването в общо световно управление, със своя „религия на бъдещето.“ – В: Серафим (Роуз), йером., цит. съч., с. 287.

[218]. Антропоцентризъм. Дали само човекът може да размисля върху явленията в света, да изследва причините, смисъла и целите им? Дали човекът е личност, върховна ценност, обект и субект на всички обществени дела? Антропоцентричните хора считат, че сами са си господари и могат да живеят своеобразен секуларен живот. Според християнската антропология човекът е христоцентрично същество.

[219]. Информационно общество е това, в което широко се използват общодостъпна информация и технологии за запазване и пренос на данни. Обобщаването на тази информация и използването на данни се придружават от организационни, търговски, юридически и социални нововъведения, които предизвикват дълбоки промени в работната среда и обществото като цяло. – В: Кискинов, В., Българско и европейско информационно право, том I, С., 2005, с. 33.

[220]. „Теософия (от гр. theos – Бог, и sophia – мъдрост): 1) в широк смисъл – всяко мистично учение, което претендира, че разкрива особени „божествени тайни“; 2) мистическата доктрина на Елена Блаватска и нейните последователи, която представлява съединение на мистиката на будизма и други източни учения с елементи на окултизъм. В този смисъл теософията е синкретично мистично учение за познание на Бога чрез непосредствена връзка с отвъдния свят, включително чрез извикване на душите на умрелите чрез спиритически сеанси. Теософията учи, че всички религии се основават на единно езотерическо (тайно) учение, което се е съхранило в най-чист вид в индийските религии и тяхното понятие за Абсолюта, кармата и подобни. Теософията отрича основни християнски истини като учението за сътворението на света, учението за създаването на човека, за грехопадението на първите хора, за Божия промисъл, за въплъщението на Божия Син и изкуплението на човешкия род. В замяна теософията предлага учения за предсъществуването на душите, учението за преселението на душите и други.“ Срв. http://www.pravoslavie.bg.

[221]. При такава мащабна колективна сугестия и психоза възниква въпросът – колко са ду¬ховно просветените да се борят с помислите (виж Добротолюбие, т. 1), тоест с мислите, навявани им от „демоните“ от невидимия свят.

[222]. Биофийдбек – техника, посредством която несъзнателни (или неволеви) процеси в тялото (като сърдечния ритъм или мозъчните вълни) се превръщат в сетивно възприемаеми (както при ползването на осциолоскоп), за да бъдат поставени под съзнателен мисловен (окултен) контрол.

[223]. „Съществува мнение сред психолозите, че по време на хипнотичния транс се достига до проникване в най-дълбоките пластове на психиката, а този процес се характеризира с постигане на тясна връзка между соматическото и психическото състояние на личността. Това от своя страна прави (окултно пострадалия) индивида особено податлив на външно внушени идеи и заповеди.“ – В: Стоянов, Г., Сектите – ловци на духове, С., 1996, с. 100.

[224]. НК – Наказателен кодекс (обн. ДВ, бр. 26 от 02.04.1968 г., изм. и доп. 2014 г.).

[225]. Съгласно нормата на член 115 от НК: „който умишлено умъртви другиго, се наказва за убийство с лишаване от свобода от десет до двадесет години“. Убийството е най-тежкото престъпление против личността, защото засяга най-ценното благо на човека – неговия живот. Човешкият живот е изключителна ценност, заради което се ползва от засилена наказателно-правна защита. На първо място той не може да бъде отнет дори със съгласието на пострадалия. На второ място е криминализирано не само умишленото, но и убийството по непредпазливост, наричано причиняване другиму смърт поради непредпазливост. На трето място Наказателният кодекс обявява за наказуемо също така приготовлението за убийство, както и неуспялото подбудителство към убийство. Възниква въпросът, възможно ли е чрез окултни практики да се извърши убийство.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4PQ.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3.3. Окултни практики и секти като криминогенен фактор в условията на глобализация

Престъпността е постоянен проблем за всяко общество. Когато се свързва с деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. В периода XX-XXI вeк човечеството е свидетел на недостойни за не едно гражданско общество прояви. Наблюдаваме разрастване на изключителния динамизъм и действеност в религиозния живот на сектите и на култове в световен мащаб. Неведнъж много специалисти са търсили причините за това явление. Сега ще се опитаме, синтезирайки, да набележим основните белези, по които може да се разпознае феноменът сектантско и неокултоманско робство от здравия духовен живот. Както всеки от нас добре знае, сектантството е явление, което третира един начин за моделиране на човешкото съзнание, по своето естество чужд на свободата. То се наблюдава масово в сектите и култовете, но също така и отчасти се среща дори в православни среди, доколкото е свързано с индивидуалното религиозно преживяване. „Сектантското съзнание предизвиква често колективна психоза[186]“ и робува на:

а) строга „догматическа система“.

Това е общозадължителна доктрина, ограничаваща периферията на когнитивните способности и лишаваща човека от присъщото му индивидуално мислене;

б) строго разделение на „спасени“ (посветени и прочее) и заблудени. Подобно разделение е присъщо на всяка вяра, но в сектантското съзнание то е абсолютизирано и пречи на нормалното общуване между хората. Създава излишни предразсъдъци и свободното общение на междуличностна основа става напълно неосъществимо;

в) отричане на философското осмисляне върху света. Това е особено характерно за сектантството. Тъй като философската рефлексия предполага свободно творчество, чуждо на този религиозен модел, съвсем се отрича възможността от индивидуално духовно и интелектуално осмисляне на познанието за света и Бога. В православието, по думите на протоиерей професор Зенковский, „догматиката е философия на вярата, а християнската философия е философия, произтичаща от вярата“;

г) строго регламентирана иерархически подредена структура в сектата или култа, подчиняваща се на някаква висша инстанция. Този фактор е почти задължителен за формирането на сектантското общество. Тук именно се разкрива тоталитарният характер на този вид структура. Чрез своята организация сектата се намесва грубо и вероломно в личния живот на човека и от частен той се превръща колективен. С този си признак сектантството придоби най-голяма известност днес и в България;

д) пренасяне на личната отговорност върху централизираното управляващо колективно звено в обществото. Белег, близък до структурата на тоталитарната държава. Всъщност култът или сектата е една тоталитарна организация, носеща робство за човека. Тук човекът вече престава да бъде личност, да се самоосъзнава. Той мисли и преживява чрез своя „духовен робовладелец“;

е) религиозен фанатизъм. Доста познато за световната история явление. Белег, съвсем не задължителен за сектантското съзнание, тъй като то може да се основава на синкретични принципи. Фанатизмът е болест на човешкия дух и се среща у всяка религия. Той не е рационално обясним и е изцяло емоционален. Фанатиците са в по-голямата си част егоцентрични хора, егоисти по характер;

ж) недопускане на външни идейни влияния. Що се отнася до затворените сектантски организации, този белег е задължителен. Всичко, което не идва от управляващото звено, не е добро за организацията. Възможността да се подрони авторитетът на централизираното съзнание идва именно от общението с извънсектантските идейни течения. Това обяснява и факта, че повечето секти, целящи именно експлоатацията на човешкия дух, забраняват на своите членове да влизат в досег с информация, литература или хора, чужди на организацията. Тези осем основни белега показват в най-общи щрихи формите на духовно робство, характерни за сектантското съзнание (113). Тези форми от своя страна се делят на хиляди, които пък се разчленяват на още толкова по толкова. Посочените по-долу критерии се отнасят в по-голяма или по-малка степен до всички тях. Обществото или култът се ръководи от лидер (лидери), който претендира да е единственият източник на цялата истина или неин единствен проводник (118). Учението не се представя цялостно (както това е при традиционните религии и изповедания), а се предлага на части. Едва след като е усвоено едно ниво, човек бива „посветен“ и може да премине в по-горно ниво. Той обаче не знае какви „истини“, „учения“ и „практики“ ще му бъдат открити в по-горното ниво. Целта на всичко това е да се привлекат нови членове, които не познават учението в пълнота (да затворят „вратата след него“), тъй като не биха го приели веднага, ако то им се представи цялостно.

Прикриването на истината, съзнателната лъжа и измама, агресията са методи на действие при вербоването на адепти и при създаването на сектантско съзнание.

В сектите има намеса в личния живот и опит за пълен контрол на поведение, мисли и емоции. Контролира се дори начинът на изразяване. Настъпват отделяне от семейството (ако то не приеме съответното учение) и асоциализация. Крайната цел на тези методи е домогване до все по-голяма значимост и власт в обществото. Налагат се клишета в начина на мислене и поведение. Критичното мислене се забранява и заклеймява. В сектите и култовете има фанатично отстояване на своята идеология и претенция за единственост, истинност и избраност и чувство на удовлетвореност от този факт. В тези квазирелигиозни групи се твърди, че спасение има само и единствено в религиозното общество, към което човекът се числи. В сектите също е налице създаване на собствена култура, която е заместител на общоприетата.

Друга функция на тази „псевдокултура е атрактивното привличане на нови членове“ (118). Прикриват се под маската на психологически, философски, екологични, здравни движения и предлагат съответни образователни курсове. За привличане се предлагат също безплатни курсове по езици, готварство, бизнес умения и други. Предлага се литература, като срещу нея се изисква задължително дарение (най-добре парично). Правят се безплатни филмови прожекции и лекции, на които се раздават безплатни брошури (такива се раздават и по улиците) и литература. Събират се лични данни и сведения, които по принцип са поверителна информация. Сектанските формации и голям процент от представителите на деструктивните култове са свързани с международния бизнес, средствата за масова информация, а често и с организираната престъпност.

Това задължително трябва да се отчете от органите и службите за сигурност[187].

В резултат на тази негативна интервения се постигат следните последици върху личността на адептите:

1.Стесняване на кръгозора чрез ограничаването и регламентирането на личните контакти предимно до такива в религиозната общност;

2.Скъсване на семейните и роднински връзки и изграждане на връзки само в границите на религиозното общество. При някои общества това преминава в живот в комуни;

3.Отказ от „светско“ образование и „светски“ професии;

4.Постепенно отделяне от социално-културния живот на обществото (118).

Вследствие на зависимостта от общността и лидера, както и от вярата, че само в общността е спасението, се стига дори до тежки психически увреждания, които се проявяват в криминално поведение, особено при изследваната категория деца и съзависими възрастни. „Според други мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живот в ценностен безпорядък и липса на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко, абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността“ (73, с. 3-4).

Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновремено обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни. Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житейският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискове от различен вид. Тези особености трябва да бъдат отчитани при всеки съдебен процес, в който участва дете. Липсата на специализирани съдилища за деца, непоследователното прилагане на изградените добри практики на правораздаване спрямо дете – жертва или извършител, фрагментарната по структура информация относно младежката престъпност и престъпността с пострадало дете и ред други фактори понякога не позволяват на конкретни деца да бъде осигурен справедлив процес. Оттук произтича необходимостта от комплексно и дълбоко познаване на обществените явления, свързани с тези видове – рискови фактори – престъпност както от юридическа, така също и от криминологична, социологическа и психологична гледна точка. Различните науки интерпретират зависимостта на детското развитие от рисковете на средата по различен начин.

Биологичните теории се съсредоточават върху генетична абнормност и соматичната типология. Психологичният подход разглежда дезадаптивното поведение на детето като резултат от агресивните родителски стилове и субективните преживявания на отхвърленост и емоционална депривация (лишеност).Социологията изследва социално-културните фактори, които нарушават съответността между взискателността на обществото и готовността му да оказва подкрепа.Правният модел търси зависимостите между формалната нормативна регулация и социалнозначимото индивидуално поведение. Настоящото изложение обединява разбиранията на различните науки, за да отговори на въпросите за същността и видовете криминогенни и виктимогенни рискове за формиране на отрицателно поведение при децата и за начините, по които тези фактори са управляеми чрез законодателната и правораздавателната политика на държавата (73, с. 5-7).

Въз основа на казаното ще продължим с това, че „сектантското съзнание“ има природа, чийто психологичен портрет има деструктивен – общественоопасен характер, но за жалост – уви, неинкриминиран като феномен. Илюстрация на твърдяното можем да проследим в еманацията на сектанските структури, пейзаж и стратегии в Република България – недостойни за едно гражданско общество прояви[188]. Във връзка с това наблюдаваме разрастване на изключителния динамизъм и действеност в квазирелигиозния живот на сектите. При сектите и деструктивните култове също е налице култ към самодостатъчен и обективен авторитет в лицето на отделен човек, група от хора или някаква друга общност. По същество темата е голяма, затова само ще маркираме. Тъй като доктрината, обективно произтичаща от авторитета, се стреми да колективизира вярата и да впрегне насила свободната воля на човека на лидера (в случая гурото), би могла да бъде тълкувана и дори в случай на нужда да се изменя, но е напълно забранено нейният авторитет да се подлага на съмнение. За живеещия в православието е напълно чуждо да се служи на един или друг авторитет, да се абсолютизира мнението на един човек или дори само на едно произведение. Православното учение е живот и единственият истински авторитет е Господ Иисус Христос, чрез Когото идва всичко. Чрез Него Църквата, в лицето на своята съборна традиция изгражда преградната стена между лъжа и истина. При сектите има строго регламентирана иерархически подредена структура, подчиняваща се на някаква висша инстанция. Този фактор е почти задължителен за формирането на сектантското общество. Тук именно се разкрива тоталитарният характер на този вид структура. Чрез своята организация сектата се намесва грубо и вероломно в личния живот на човека и от частен той се превръща колективен. При сектите и деструктивните култове винаги, както споменахме, са налице религиозен фанатизъм и болна мистика. Доста познато за световната история явление. Белези, съвсем не задължителни за сектантското съзнание, тъй като то може да се основава на синкретични принципи (118).

Религиозният фанатизъм[189] е болест (патология) на човешкия дух и се среща във всяка религия. Както казахме, сектантството не е само в сектите, то е вътрешно състояние на душата, нагласа на индивидуалното съзнание, особен вид несвободно и неистинно религиозно преживяване. Сектите и деструктивните култове не допускат външни идейни влияния. Що се отнася до затворените сектантски организации, този белег е задължителен. Всичко, което не идва от управляващото звено, не е добро за организацията на култа. Възможността да се подрони авторитетът на централизираното съзнание идва именно от общението с извънсектантските идейни течения. Това обяснява и факта, че повечето секти, целящи именно експлоатацията на човешкия дух, забраняват на своите членове да влизат в досег с информация, литература или хора, чужди на организацията. Такива секти и култове отричат творчеството и културата като „съблазни за душата на човека“, но в същото време умело използват именно същата тази душа, която като че ли пазят за себе си. Тези белези показват в най-общи линии отново формите на духовно робство, характерни за сектантантския мироглед. Задача на всеки член на обществото в нашата държава е да изобличава себе си, когато се разпознае в тях, за да не попаднем под тези общи знаменатели на сектантството. Където се забележат тези белези, не трябва да има „затваряне на очите“ (118).

Защото формата сектантски религиозен живот е чужда на Христовото благовестие, макар и често пъти да носи християнска одежда и да се нарича „църква“. Съблазънта на сектантството е съблазън на „тоя век“ и не води до богопознание, богосъзерцание и богосъзерцателна молитва. Днес евангелистите отричат религията и религозния характер на християнството, но правят това именно от религиозни подбуди, и то в светлината на сектантското съзнание и религиозно-окултния синкретичен мироглед. Той понякога е в криминогенен аспект. Това показва „абсурдността на духовната ситуация в наше време“ (118).

За всяко явление (ad hoc – сектантството), което се развива в дадено общество, са необходими условия и предпоставки. Почвата за зараждането на различни странни култове (секти) в България е съществувала винаги както по време на тоталитарния режим след девети септември 1944 година, така и преди това. Но поначало една диктатура дава по-малко възможности за развиването на каквито и да било учения, които са различни от самата същност на диктатурата. Така например и атеизмът представлява религия, която беше наложена със сила и не търпеше никакви други религии. Обединителната църква на Муун и ТМ на Махариши също в дълбоката си същност се стремят към една световна диктатура и неслучайно именно те проявяват изключителна нетърпимост към атеистичния комунизъм. В повечето случаи една диктатура обхваща и духовната сфера на обществото и човека. Така и в България съществуваше едно общество, до голяма степен затворено и изолирано от външни влияния. Елементите на масовата западна култура като кино, видео, барове и кафенета, попмузика, порнография и прочее бяха символи на едно друго общество, което не проповядваше религията на атеизма. Те се превръщаха в символи на свободата и част от всеобщата идеализация на западното общество. В тези условия особено младите хора растяха с чувството, че на тях нещо им е отнето, нещо им е забранено, че са отделени от света. И след десети ноември 1989 година, когато в България изведнъж се заговори за свобода, за демокрация и отворено общество, българинът се почувства като „отвързан“. Той получи възможността да съблече униформата си на примерен социалистически гражданин и да облече цивилни дрехи по желание.

Бариерите към външния свят се вдигнаха и разбира се, западната култура нахлу като отприщена река и заля неподготвеното българско общество. Лъскавите магазини, разнообразната преса, новите филми, свободното разпространение на порнографията създават впечатлението за една нова свобода. Огромното количество визуални и всякакви други възприятия създават еуфорично чувство – човек има желание да опита от всичко и да го разбере как е – особено това, което досега беше забранено. Много показателен е фактът, че порнографската литература се купува преди всичко от хора над четиридесет години. Част от този поток от нови и интересни неща са също и новите философии и учения. Хората започнаха да се интересуват от тях, без да са наясно с техния произход, методи и цели. Те бяха просто част от новия, интересен свят, който се разкриваше пред нас и трябваше да бъде опитан. Ако случайно не си опитал от нещо, ти си едва ли не по-нисше същество. Това дори се превръща в един вид състезание – „Аз съм опитал от това, което ти не си.“ Това и е един от поводите за „вземане на наркотици и за лесното им и бързо разпространяване по българските училища“ (118). Често пъти в сектите съществуват доста либерални и „необичайни сексуални практики, които също могат да бъдат мотив за присъединяване към дадено общество“ (118). Напоследък все по-ясно се проявява и характерният за консумативното общество феномен – отчуждението (алиенацията) между хората. Докато преди човек можеше да се изяви като личност най-вече в частните си контакти, сега той има нужда от усамотение, за да може на спокойствие да си яде „забранената ябълка“, без никой да го гледа, или пък да иска да си отхапе от нея. Но човекът е социално същество и това състояние не е естествено за него. Особено при по-чувствителните хора самотата може да се превърне в нетърпимо болезнено състояние. Тогава запознанството с хора, които се държат мило и любезно с теб, които ти обръщат внимание и те оценяват като личност, може да подейства като невероятно силен магнит. Именно това „предлагат повечето секти, поне отначало“. Там „можеш да общуваш с хора, които иначе биха били далеч над теб в обществото. Там хората имат време за теб, докато родителите ти нямат. Там те разбират, докато в семейството и сред приятелите си не намираш разбиране и съчувствие“ (114).

Друг явен ефект, който се наблюдава в съвременното общество, е разрушаването на всякакви авторитети. Преди не можеше да се ругаят държавата и правителството, сега това се превръща едва ли не в спорт. Преди за пушене изключваха от училище, сега вече е нещо съвсем нормално да се пуши по коридорите. Преминаването на червен светофар е признак на „демокрация“. Този вид „свобода“ е особено привлекателен за тийнейджърите и младежите от двадесет до двадесет и пет години. „Сега живея в демократично общество и майка и татко не могат вече както преди да ми казват какво да правя.“ Учителят вече не е авторитет, в много случаи родителите – също. Това обаче само на пръв поглед е привлекателно. Липсата на авторитети автоматично създава едно ужасно чувство за несигурност. Няма кой да те глоби, когато преминаваш на червено, но също така няма и кой да те защити, ако те нападнат. Започваш да се чувстваш като изгубен в една дива джунгла, където действа принципът: „Изяж, за да не бъдеш изяден.“ Човекът по природа има потребността от авторитет, който да е над него. Този авторитет действително ограничава „свободата“ му, но същевременно му създава чувството за сигурност и защитеност – той има на кого да се опре, има кой да се погрижи за него. Именно това предлагат сектите и култовете (118). В тях винаги има един авторитет, който поема живота ти в свои ръце. Принадлежността към организацията се смята за гаранция за сигурност в утрешния ден. В повечето случаи се „спекулира и с идеи за спасението на света и всеобщото добро“ (118). Понякога човек се изкушава и да потърси материална подкрепа от едно общество, което му е непознато, „но явно разполага с пари и има връзки със Запада“ (118). Друг фактор, с който сектите печелят привърженици, е „естественият интерес на човека към непознатото, тайнственото, мистичното и скритото (окултното) в духовен аспект“ (18, с. 11). Често пъти тези нови учения обещават придобиването на свръхестествени способности и власт над останалите хора. Почти винаги те са затворени общества, които създават приятното чувство, че единствено ти имаш привилегията да се занимаваш с интелектуални и духовни неща, до които другите хора нямат достъп. Преживяването на някои свръхестествени духовни опитности създава патологично чувство за „издигнатост над останалите“, за познание, което е недостъпно за другите. Ще направим отново малко отклонение с цел екзактност в терминологията при използването на „деструктивни култове“ и „секта“.

Сектите[190] имат много общо с религията, от която са се отделили, но същевременно имат разлики в доктрините, които изповядват. В сравнение със сектите деноминациите са големи, установени религиозни групи. Социолозите използват думата секта за религиозни групи с висока степен на напрежение (и обществена опасност) между тях и обществото, но чиито вярвания са по-скоро традиционни в обществения контекст (18, с. 11-13). Култът[191] за разлика от сектата е религиозна група, чиито вярвания са нови и рязко отличаващи се от тези на обществената среда. От социологическа гледна точка сектите се отличават с традиционализъм, консерватизъм и желание за връщане към религиозна чистота – такава, каквато я разбират членовете ѝ. В повечето от европейските езици думата секта има негативно значение и тя се използва в смисъла на религиозна, деструктивна за психиката и общественоопасна група съгласно НК.

В този смисъл на Запад (Европа, САЩ и други), както споменахме, често се използва и думата „култ“ като синоним на „секта“ или сектантска формация. В някои държави, например Белгия, правителството публикува списък на сектите, за да предупреждава родителите за опасността от тях. Според критиците на тази политика сектите в списъка всъщност са части от признати в други държави религиозни деноминации, например Опус Деи (118).

В Латинска Америка като секта се определя всяка некатолическа религиозна група независимо от размера ѝ, често с негативното значение на „култ“.

В основата на духовните аспекти на „ню-ейдж“ култовете са религиозният [192] синкретичен мироглед (49, с. 158). Тоест „ню-ейдж“ мирогледът като визия е дълбока духовна криза на мирогледа. Въз основа на това Западът е готов да се раздели със своята християнска духовност. Векове наред тя е осветявала неговия исторически хоризонт на идеи, надежди и разочарования. Вярно е, че християнската парадигма на Запада създаде велики образци на културата, науката и изкуството. Но вярно е и това, че същата тази парадигма, интерпретирана през призмата на западния манталитет, доведе до чудовищни проблеми, неразрешими както за Запада, така и за целия свят. Затова е напълно разбираема надеждата („мечтание“) на милиони хора в западното общество да намерят спасение от тези духовни проблеми в един друг тип духовност, ярко демонстрирана от движението на „ню-ейдж“ култовете (49, с. 288).

Окултните практики или модерните „ню-ейдж“ (деструктивните) култове по същество са методи на изкуствено и насилствено отваряне на още неузрялата „пъпка“ на нашето вътрешно същество, способни да създадат само уродливо подобие на бъдещото разцъфнало прекрасно цвете, което ни е обещал Господ в своето време, и красотата на което ние можем да съзерцаваме в примера на светите подвижници на православието.

Светителят епископ Игнатий Брянчанинов пише: „Онова, което става с нас по Божия промисъл[193], винаги е преизпълнено с най-голяма премъдрост и благост, извършва се по съществена необходимост за съществена наша полза, а не за удовлетворяване на нашето любопитство или някаква друга дребнава, недостойна за Бога, наша подбуда. Поради тая причина… много рядко човек се въвежда в сетивно виждане на духовете. Богу е благоугодно Неговият служител да пребивава постоянно в най-голямо благоговение пред Него, в безусловна покорност на Него, в безусловна преданост на Неговата свята воля. Всяко нарушаване на тези отношения е неблагоприятно Богу и полага върху нас печата на Божия гняв. Лекомислено опитващите се да нарушат порядъка, установен от Бога, и да навлязат самоволно в това, което Бог е скрил от нас, се признават за изкусители на Бога и се прогонват от лицето Му във външната тъмнина, в която не свети Божията Светлина[194].“

От казаното е ясно какво ги очаква всички многобройни адепти – окултно поразени и пострадали субекти на нехристиянските мистични учения, които дръзват самоволно да установяват контакти с невидимия духовен свят. Очаква ги тежка психопатия, изразяваща се в психосоматична деградация на личността. Това свидетелство е особено важно в светлината на нашата тема – анализ на окултните практики и източните религиозни учения и философии, които (в открит и прикрит вид) са проникнали дори в психотерапията (61, с. 26). Това се отнася за медицината и съвременния спорт под вида на различни развиващи тренинги. Тези тренинги представляват основата на множеството съществуващи днес хуманитарни центрове: за себереализация; за визуализация; за саморазвитие; за освобождение от стреса и изкуството да живееш. Достатъчно е да се посочи известният на всички автотренинг, висшите степени на който буквално копират методите на раджа-йога, мантра-йога, агни-йога и сахаджа-йога, използващи метода на визуализацията[195] на всичките си окултни етапи и варианти.

Водени от казаното, ще перефразираме или цитираме светите отци на Православната църква: „Пази вътрешния си мир на душата“ (най-безценното духовно богатство). В тази връзка ще отбележим и че свитъкът върху известната чудотворна икона на преподобни Иоан Рилски, която се намира в храма на Рилската cвета обител, носи следния надпис от Лествицата: „В кротките сърца почива Господ, а размирната душа е седалище на дявола.“

Целият поток на стоварилата се върху нас през последните години болна мистика може да бъде разделен (доста условно) на три главни течения:

а) окултни учения;

б) психофизиологическа практика;

в) учения и практика, проповядващи и развиващи интуитивизма в противовес на рационалния подход към нещата.

Към първия поток, отличаващ се с наукообразие и интелектуализъм, можем да отнесем следните направления:

1. теософията на Е. П. Блаватска[196];

2. антропософията на Р. Щайнер[197];

3. учението на А. Бейли[198];

4. агни-йога на Е. И. Рьорих[199];

5. кабала[200];

6) учението на Вивекананда[201] и много други съвременни наукообразни окултни теории и нехристиянски учения. Основното съдържание на тези учения са наукообразните теории и концепции за устройството на невидимия свят, за иерархията на невидимите същества, за влиянието на Космоса върху съдбата на човека, народите и континентите, за устройството на човешкото същество, за еволюцията на света, задгробното съществуване и така нататък. Всичко това, объркано, мъгляво и неразбираемо, е изложено на страниците на многотомни и дебели трактати, чието изучаване може да отнеме много години. Дори и да присъстват в тях някакви съвети от практически характер за изменение на начина на живот, за изменение на своята психика и физиология, то те са на втори план. На преден план са интелектуалните спекулации, чието съдържание дава на човека широки възможности да се превъзнася над другите хора и да подхранва своето самодоволство и гордост. Тези учения са „насочени към интелектуалци и хората със съзерцателна нагласа на ума“ (117). Обичайните психологически последици от изучаването на окултизма, както показва опитът, са развитието на студенина и цинизъм в човека, изразяващи се в криминално мислене и деяние.

Тук обаче ще споменем в основния дискурс на работата, че става въпрос за съотношение между жертва и правонарушител, който изпитва обикновено презрение към хората, душевна опустошеност, вътрешно безсилие и някаква пълна вътрешна обърканост, незнание какво да прави със себе си в тоя живот, които водят към отчаяние, униние и суицидни мисли. И всичко това – на фона на нарастваща гордост, тщеславие и чувство за богоизбраност (117). Последно изброените окултни обстоятелства обуславят обективно опасността за обществото, съдържаща се и проявяваща се в резултат на общественоопасните вреди, които окултизмът деструктивно нанася на здравето (психическото и физическото) на всяка една отделна личност (и най-вече на психиката на децата), докоснала се (съзнателно или несъзнателно) до окултните (нехристиянски) практики, методи и учения.

Вторият поток – психофизиологическа практика, течение в окултизма, се практикува от юридически лица с нестопанска цел[202] (главно някои от фондациите с хуманитарен характер), хуманитарни центрове и някои нови религиозни движения[203], в които се прикрива религиозната окултна цел до момента на посвещаване на адептите. Тези хуманитарни и псевдорелигиозни центрове, които нарушават принципно Закона за вероизповеданията[204] в Република България, са известни като фондации и центрове: „за себереализация; за визуализация; за саморазвитие; за освобождение от стреса и изкуството да живееш[205] „. Акцентът в тези фондации в обществена полза и други юридически лица с нестопанска цел с идеална цел при практиката на психо-физиологическите методи се поставя върху деструктивното преустройство (чрез генетично окултно прекодиране) на съзнанието и организма. Ето защо това прекодиране крие огромна по мащаби психосоматична обществена опасност от необратими последствия за соматичното и психично здраве на народа ни и на всяка отделна личност. Защото при това „прекодиране“ човек става открит обект за нападение от същества от невидимия свят и е способен така да наруши хода на физиологическите си процеси, че нито един лекар да не е в състояние да разбере какво се е случило с организма и психиката му. Към това окултно течение могат да бъдат добавени и отнесени също така и следните направления: различните видове йога: хата-йога, раджа-йога, мантра-йога (към нея спадат и кришнаизмът, и трансцендентната медитация), даоистката йога или мистичния даоизъм. Главният аргумент на тези течения на психофизиологическата „мистика“ е фактът, че те действат чрез практиката на предлаганите от тях упражнения[206]. Те обаче са окултни методи, даващи осезаем деструктивен ефект. За хора, които не са склонни към размишления, но са склонни към действия, това е много „привлекателно“ обаче. Обикновено се използват следните методи, които водят към „пробив“ в невидимия свят (117):

а) физически методи: движения на тялото, фиксирани пози (асаните, мудрите в йога), задържане на дишането и други начини на въздействие върху разпределянето на кръвта и локализацията на енергийните процеси в организма;

б) повтаряне на мантрата[207]: съвременните изследвания показват, че непрестанното повтаряне на която и да е фраза, дори на думи като „ябълков пай“, е способно да предизвика значителни промени в психофизиологичното състояние;

в) визуализация: това е метод на работа с въображението или „мечтанието“, според терминологията на светите отци, когато човек със затворени очи се опитва да нарисува в тъмнината пред очите си някакъв образ и след време може да се научи да вижда въображаемото напълно ярко и отчетливо;

г) метод на „сензорната деривация[208]“ – създаване на такава ситуация, когато напълно се изключват външните стимули, въздействащи върху сетивните органи: обикновено човекът се поставя във вода, за да се намали чувството на тежест, оставя се в пълна тъмнина и тишина, с което се стимулира „отварянето на чувствата“ към невидимия свят;

д) използване на наркотици и други деструктивни методи.

Третият поток окултни учения и практики са проповядващите и развиващите интуитивизма в противовес на рационалния подход към нещата. Това течение, което определихме вече, е интуитивистката мистика, към която могат да бъдат отнесени следните направления:

а) дзен-будизмът;

б) философският даоизъм;

в) джнана-йогата (йога на познанието);

г) учението на Кришнамурти;

д) учението на Ошо Раджниш;

е) шаманистичното учение на Карлос Кастанеда и други.

_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[186]. Колективна психоза (латински coligo – събирам) – индуцирана психоза (обикновено от хистерично естество), почти едновременно възникваща у много хора; наблюдава се при изпълнения на някои култови ритуали. – В: Стоименов, Й., Ив. Рачев, Психиатричен клиничен речник, С., 1994, с. 272.

[187]. „В механизма е смисъла за защита на сигурността на всяка система. Опасността е в основата на алгоритъма за предупреждение и предпазване от настъпването на нежелани, вредни, а понякога и фатални последици. Нейното своевременно осъзнаване изпълнява ролята на причина за преминаване на защитните механизми или дори на целия организъм в режим на готовност за запазване на стабилност на националната сигурност. Защото своевременно разкритата, правилно разбрана и точно оценена опасност е импулс за задействане на част или на цялата система от мерки за сигурност на съвременната държава.“ – В: Христов, П., Разузнавателна защита на конституционния ред, Варна, 2007, с. 70.

[188]. Виж Приложение 5 относно административни актове на органи от държавната администрация, разрешаващи и внедряващи окултни практики и ритуали в образователната система на Република България.

[189]. Религиозният фанатизъм не е рационално обясним и е изцяло емоционален. Религиозните и друг вид фанатици са в по-голямата си част егоцентрични хора, егоисти по характер.

[190]. Сектата представлява малка религиозна група от хора, която се е отделила от по-голяма и вече установена религия.

[191]. В изследването повтаряме много понятието „култ“ и „деструктивен култ“ като синоним на „секта“, но акцентираме, че ползваме термините „култ“ и „деструктивен култ“ и като аналог на „окултна практика“.

[192]. Религиозен синкретизъм условно е например вярата едновременно в Христос, Буда, Кришна, Аллах, Мохамед, НЛО, зодиите, прераждането, възкресението – понятия, противоречащи си напълно взаимно.

[193]. Божи промисъл – Библията ни разкрива, че Божият промисъл не е някакво абстрактно учение, а влияе на всекидневния ни живот в този зъл и пропаднал свят. Всеки преминава през страдания на един или друг етап от своя живот и неизбежно си задава въпроса, „Защо?“. Такива преживявания повдигат въпроса за злото и неговото място в Божия план. Бог допуска хората да изпитат последиците от греха, който навлиза в света чрез грехопадението на Адам и Ева. Например Иосиф понася много страдания заради жестокостта и завистта на своите братя. Те го продават в робство и той става роб на Петефрий в Египет (срв. Битие, глави 37-39). Въпреки че в Египет води богобоязлив живот, той е несправедливо обвинен в прелюбодейство и хвърлен в затвора, където престоява повече от две години. Бог може да допусне страдание, дължащо се на злите действия на околните, въпреки че може да преобърне тези действия така, че те да способстват за изпълнението на Неговата воля. Според свидетелството на Иосиф Бог е работел чрез греховете на братята му, за да опази живота. „Сега не скърбете, нито се окайвайте, че ме продадохте тук, понеже Бог ме изпрати пред вас, за да опази живота ви“ (срв. Битие 45:5).

[194]. Св. епископ Игнатий Брянчанинов, Сочинеiя, т. 5, С. П., 1905, с. 15.

[195]. Визуализация (вид окултна практика) – това е метод на работа с въображението или „мечтанието“, според терминологията на светите отци, когато човек със затворени очи се опитва да нарисува в тъмнината пред очите си някакъв образ и след време може да се „научи“ да вижда въображаемото напълно ярко и отчетливо. Срв. http://www.star05.net/ebooks/duhovna.lit/religia/.

[196]. Е. П. Блаватска (1831-1891) – един от създателите на теософското общество на 17.11.1875 година, заедно с полковник Хенри С. Олкот, В. К. Джудж и около 17 души. Това теософско общество е имало три цели: 1) да съгради всеобщо братство без разлика на раса, нация, род, състояние и обществено положение; 2) да изучи всички религии, митологии, философии, изкуства на Запада и Изтока; 3) да изследва непознатите (окултни) закони в природата, като „събуди“ висши сили и възможности у човека да ги използва за „благото на хората“. – В: Дюлгеров, Д., Ил. Цоневски, цит. съч., с. 363.

[197]. Антропософията на Рудолф Щайнер (1861-1925) – доктор по философия, германски окултист (ясновидец), който основал антропософическото общество след отцепване от теософическото общество.

[198]. Учението на Алис Бейли (1880-1949) – английска писателка в областта на теософията и мистицизма.

[199]. Агни-йога на Е. И. Рьорих – „Връщайки се към агни-йога, бих искал да спомена за един интересен документ, чието съдържание достатъчно ясно свидетелства, че източник на агни-йога е светът на падналите духове. През 1926 година семейството на Н. К. Рьорих донася в Москва и предава на съветското правителство „посланието на махатмите“. Махатми Н. К. Рьорих и жена му Е. И. Рьорих наричали тайнствените учители, обитаващи Хималаите и продиктували телепатически многотомното събрание на съчинения със заглавие „Жива етика“, в които се излага учението на агни-йога. Тези учители се появявали понякога във видения, в образа на „ангел на светлината“, понякога и сякаш осезаемо телесно. Те ръководели развитието на свръхестествените способности на Е. И. Рьорих, която записала всички томове на агни-йога и получила титлата „майка на агни-йога“. Малко по-рано същите учители, със същите имена диктували телепатически на Е. П. Блаватска – основателката на теософията, съдържанието окултния труд „Тайната доктрина“, който Е. И. Рьорих превела на руски език, тъй като той бил записан на английски.“ Срв. http://www.star05.net/ebooks/duhovna.lit/religia/.

[200]. Кабала – магьосниците и окултистите използват кабала и дървото на живота като табла, върху които забождат символите на всички западни и източни религии. От всички възможни мистични философии кабала е повлияла най-дълбоко на окултизма. Друри, Н., Г. Тилет, Окултизмът, С.,1998, с. 68.

[201]. Учението на Вивекананда – духовно (окултно) учение според идеите и биографиите на тримата най-големи „светци“ в историята на съвременна Индия: Свами Вивекананда, Шри Рамакришна и Шри Сарада Деви, днес „извор на мъдрост“ за хиляди хора по света. Тези учения са почерпани от вековната духовна традиция и религия на Индия, в основата на които лежи древната окултна философия на Веданта за божествената същност на човека и абсолютното единство на Вселената. Срв. http://www.ramakrishna-vivekananda-bg.info.

[202]. ЮЛНЦ – юридическо лице с нестопанска цел съгласно Закона за ЮЛНЦ.

[203]. Нови религиозни движения (НРД) е понятие за сектантски формации и формирования, въведено от членове на секти в периода 1950-1960 година във Великобритания с цел антидискриминация на новите псевдорелигиозни движения и култове. Не всички НРД като сектантски формации имат общественоопасна нагласа за вербуване на адепти, но не малко от тях нарушават правото на „вероизповедание“.

[204]. ЗВер – Закон за вероизповеданията (обн. ДВ, бр. 120 от 29.12.2002 г., изм. ДВ, бр. 33 от 21.04.2006 г., изм. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., изм. ДВ, бр. 74 от 15.09.2009 г.).

[205]. Например в Република България фондацията „Изкуството да живееш“ се легитимира като неправителствена хуманитарна организация със специален консултативен статут към икономическия и социален съвет на ООН. Тя самата афишира, че работи в тясно сътрудничество с големи международни организации като СЗО и УНИЦЕФ, а в действителност няма никакво официално одобрение на дейността си от тяхна страна. Това движение (ИЖ) притежава лиценз от Дър-жавната агенция за закрила на детето за социални услуги, валиден от 17.09.2008 до 17.09.2011 г. Особено силно е и присъствието на фондацията в българското Интернет пространство – тя притежава официален уебсайт. Срв. http://www.artofliving.bg

[206]. Дихателни техники; трансцендентна медитация (ТМ); визуализация; физически и мантрични упражнения.

[207]. Думата мантра е санскритска дума, състояща се от корена man – „manas съзнание“ и наставката tra, означаваща „инструмент, средство“. Ето защо буквално „мантра“ означава „инструмент на съзнанието“. Мантрите са предназначени условно за освобождаване на ума от илюзията и материалната обвързаност. Монотонното пеене (напяване) е процес на повтаря¬не на дадена мантра, заклинание, с което реално се призовава идол (демон) с цел освобождаване от стреса, изпълняване на мечти и желания.

[208]. Сензорна деривация – сензорика на психиката: сфера на психиката, която включва съвкупност от елементи на сетивното познание (сфера на усещанията), деривация – съединение, получено в резултат на друго съединение, в което се съдържат двете субстанции. В окултизма сензорна деривация означава усещане на съединението на човека със злите сили; прилив на „енергии“; съединение с астрални тела.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Px.

Следва…

Калин Янакиев

Църквата като благовестното общество на Царството

„Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. […] Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“ (Матей 5:38-44).

Едва ли има други думи на Христос, казани на земята, които да са станали жертва на толкова превратно и чуждо на намерението им тълкуване. Поради това тълкуване почти във всички векове на историята християните са били подигравани и подлагани на издевателства като люде с „овчедушно” учение, проповядващо позорна пасивност и примиренчество. С ехидна злост са хвърляли в лицата им упрека, че отстъпват от учението на собствения си Бог, когато са си позволявали да издигнат глас в защита на накърнен морал или срещу цинична агресия. Осъждали са вярата им като създаваща „етос на статуквото”, инфилтриращ в историческия свят на „героичните свершения” дълбинен и пагубен „нихилизъм” (Ницше).Но именно когато (както е обичайно) бъдат четени откъснати от своя контекст, в тези думи би трябвало да блесне нещо, което да обърка издевателите. Защото, ако наистина това са думи, заповядващи просто пасивност, ако са нареждания за едно (немъжествено, противоестествено) непротивене на злото, то защо те го правят по толкова странен – прекомерен за вменената им цел начин? Та ако на християните действително е наредено чисто и просто да не се противят на извършваното по отношение на тях зло – да не отвръщат на плесницата, която някой им удря по „дясната страна” – защо Иисус ги учи да го правят, като им заповядва още, свръх това, да обърнат за плесница към нападателя и другата? Защо, ако им се нарежда чисто и просто да се примиряват с отнемането на онова, което им принадлежи (ризата), Христос ги кара да го направят като още, свръх това, отдадат на отнемащия им я и „горната дреха” (която последният все пак не е поискал)? Защо, ако им е заповядал чисто и просто да не се отнасят към онзи, който се държи с тях като враг, с подобаващата за враждебността му враждебност, Господ ги наставя още, свръх това, и да „благославят” този враг? Не се ли вижда достатъчно ясно, че в думите на Христос към учениците Му има заповед по-скоро за някаква особена, парадоксална активност, а не за пасивност и примиренчество? А това самото вече подсказва, че те, изглежда, въобще и не изричат тъкмо това странно и противоестествено учение, което им вменяват, но нещо съвсем, съвсем различно.За да го разберем обаче, наистина е нужно да върнем цитираните думи на Христос към учениците Му в техния автентичен и – най-важното – цялостен контекст, контекста на Евангелието. Да излезем от станалия през вековете толкова привичен (и за самите християни) навик да се гледа на това Евангелие като на книга, събрала афоризми, притчи, максими „за живота”, които могат да се цитират и привеждат сами за себе си. Да си припомним, на първо място, какво въобще означава в превод заглавието на тази книга – „Евангелие”. Защото, щом тя се нарича така, то значи тя е книгата, която съдържа в себе си не нещо друго, а определена „вест” – съдържа една „блага” вест, а именно „Благата вест” на Христос, че „се е приближило (вече) Царството небесно” (срв. Матей 4:17), че ето, приижда, настъпва вече в този свят „Царството на Бога и Неговата правда” (Матей 6:33).Трябва да се припомни следователно, че думите, заради които християните толкова дълго и толкова упорито са осмивани и подигравани като „овчедушни нихилисти”, са изречени от Христос в контекста на Неговата вест, на Неговото Благовестие за идващото Царство и значи, именно като смислово произтичащи от и свързани с това Благовестие трябват да бъдат четени и разбирани. Те въобще – не бива да пропускаме да обърнем внимание на това – са казани от Христос на учениците Му в началото на Неговата проповед, възвестяваща Царството, и защото „се е приближило” (и преди всичко за тях се е приближило) Царството, на което им предстои да станат жители.

Това е първото. От което следва и второто: че щом това е така, то за „този свят”, за „този еон”, в който въпросната вест се възвестява, са настъпили „последните дни” и той – от света, в който хората са живели отначало – се е превърнал в „стария свят” („стария еон”), в който е „остаряло” и вече е при своя край и всичко, което е имало валидност и сила за него. Но ето защо всички онези, които живеят и слушат Христос, в тези „последни дни” на „стария еон” (и вече са предопределени за новия) би трябвало да се научат в какви отношения трябва да се поставят с (вече) отиващото си. Защото те вече принадлежат, още отсега принадлежат на нещо отвъдно нему, на нещо окончателно и всеразрешаващо.И ето, Христос започва да обяснява това, като казва първо (първо по ред в тази същата Проповед на планината, в която са казани „скандализиращите” думи): „Блажени са…”. Блажени са сиреч всички, които по един или друг начин страдат в стария свят – плачат, жадуват, търпят гонения – защото тям предстои да бъдат утолени във всичко. След това казва (за тези „блажени”), че тяхната праведност, именно като предопределени жители на Божието царство, безспорно трябва да надмине тази „на книжниците и фарисеите”, и в тази връзка разгръща пред учениците известните Си противопоставяния: „Слушали сте, че бе казано на древните” („не убивай”, „не прелюбодействай”, „клетва не престъпяй” и така нататък), „Аз пък ви казвам” („всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде”, „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” и така нататък), за да стигне накрай до заповедите, които ни интересуват и които следователно, вижда се, не са нищо друго освен заповеди за съвършената свобода, която трябва да придобият синовете на Царството в отношенията си със „стария еон”.

Следователно с думите, които Христос казва на учениците Си, Той им нарежда не нещо друго, а как трябва – като Негови ученици – да се отнасят (вече) към света, в който Благата вест е прозвучала. Те, става ни ясно сега, трябва да бъдат в него като „чужденци”, като люде, които в него не са от него, които, бидейки вече откровени като поданици на едно горно отечество, остават в „чужбината” на „този свят”, но носят, трябва да носят, в него „имунитета”, с който ги е снабдило царственото „отечество”.Но ако думите на Христос към учениците Му бъдат прочетени по този начин, тоест като думи, изречени в порядъка на изложението на Благата вест, на проповедта на „Евангелието”, то те веднага разкриват един съвсем различен от вменявания им смисъл. И най-същественото – веднага става разбираемо и логично онова, което при привичното им (но неправилно) четене изглежда като „прекомерност”. Защото на онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата”, затова „дай и горната дреха”, понеже тук въобще не става дума за това да не се съпротивляваш на посегателството, да не браниш своето, а да покажеш свободата си. Нито ризата, нито горната дреха за теб, на когото е благовестено от Самия Цар, че вече е тук Царството Му, са вече „твоето”, ултимативно „необходимото”, онова, от което си зависим (и затова трябва да го браниш за себе си). Както ризата, така и горната дреха са вехтории от „стария свят”, които ти носиш в неговата „чужбина”, но от които вече – като благоизвестéн жител на един загърбващ го, заменящ го със себе си „нов свят”, като един жител на бъдещето, все още ненапуснал окончателно миналото – ти си съвършено свободен. И ризата, и горната дреха са вече достояние не на твоя, а на този „чужд” на теб свят. Ти си облечен в несравнено по-скъпоценна дреха и споменатите „риза и горна дреха”, макар все още надянати върху теб, вече въобще не ти „трябват”. Те – както и всичко, всичко от този свят, за което обитателите му са готови да се „съдят”, защото само с него могат да бъдат живи – са за теб нещо надживяно, нещо, което все още не си съблякъл само защото, застанал на прага на стария си дом, все още не си го прекрачил. Ето защо прочее от онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата”, ти не просто не бива да се отбраняваш (да му се противиш „в съда” на този свят), но трябва да му оставиш „и горната дреха”. Трябва, защото нямаш повече „дела” за водене в „този свят”, ти си свободен от него, не принадлежиш повече на неговата „юрисдикция”. И това произтича тъкмо от провъзвестената ти Блага вест, логично е да го приемеш като нещо, което трябва да правиш, ако вярваш в Благата вест. Защото, ако Царството е тук, в благовестящия го Христос, Който и е неговият Цар – избралият ни, призовалият ни да Му станем „поданици” – то ясно е, че точно затова, като ни припомня какво ни е било казано, когато сме били още поданици на света, от който ни взима, Той ни заявява сега: „Аз пък ви казвам”… „Казано ви бе: „око за око, зъб за зъб”, „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Базисната грешка следователно при четенето на тези думи, която ги прави и така скандализиращи и подвеждащи, е, че те се тълкуват като адресирани към едни и същи с древните люде, към люде, обитаващи един и същ с древните свят, а не есхатологически. Това обаче не е така. Те са казани за един друг свят и затова са различни от казаните на „древните”. Защото именно в стария свят, в който дяволът е бил господар, доброто е трябвало да се налага със сила над злото и за да не надделява злото, на него е трябвало да се противостои със зло. В стария свят, значи, ако някой ти е удрял плесница, ти или е трябвало да му отвърнеш с плесница, за да спреш, отблъснеш злото, или, ако си се оказвал безсилен да го сториш, е трябвало да се свиеш, да претърпиш, да се примириш със злото му. В света на Царството обаче, което Христос сега благовести на учениците, дяволът е осъден и доброто вече не съществува само като недопуснатост (възпрепятстваност) на злото чрез Закона, ами – само по себе си, свободно и суверенно в Бога, Който е Господарят на това Царство. Но ето защо и избраните вече от света за това Царство, научилите от Самия Благовестващ им Негов Цар, че за „този свят” са дошли „последните дни”, трябва да знаят, че те са свободни от неговото зло. Злото му вече не бива да ги засяга. Те нито вече ще трябва да са задължени да отвръщат на плесницата с плесница, нито ще трябва да я претърпяват , ако не могат да ѝ отвърнат. Те не могат да бъдат вече пленници на злото – нито като въздаятели, нито като потърпевши, защото стават „синове на небесния Си Отец”, а Той е неуязвим, защото е Любов.Та ето, Самата Любов, Която се възцарява в сетните дни на стария еон, им казва: „да се не противите на злото” му. Вие вече сте свободни от него, защото сте в царството на любовта, защото сте „поданици” на любовта, а тя нито въздава (защото обича), нито претърпява и бива уязвена (пак защото обича). На онези, на онези преди Благовестието „бе казано: око за око, зъб за зъб”. На вас обаче Аз пък казвам – вие сте свободни от атаките на злото. Ако ви ударят плесница по дясната страна, нито отвръщайте, нито се свивайте и скривайте, но обърнете им и другата. Защото, като жители на Царството, нямате вече „врагове” (на които да бъдете на свой ред врагове или на които да оставате жертви). Вие сте поданици на небесния Отец, Който нито е враг някому, нито има враг, на когото да може да стане жертва, но като съвършена Любов „оставя своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд над праведни и неправедни” (Матей 5:45).

Християните следователно са не народ от „нихилисти” и „слабаци”, а народ избран (и отделен) от света за жителство в другия (новия) свят, идващ в Христа – народ свободен от и сред народите на този свят; не „етнос” (народ в светския смисъл на тази дума), а „лаос”(народ в есхатологичния смисъл на това понятие и „значи” – народът на Църквата).

Църквата като Тяло Христово

Според така нареченото в християнското богословие „органологично учение” за Църквата, разгърнато от св. апостол Павел в дванадесета глава на Първото му послание до Коринтяни, тя, Църквата, бива уподобена на човешко[то] тяло.

Църквата е „тяло” и на това тяло апостолът на първо място дава неговото идентифициращо го определение – казва сиреч какво по-точно „тяло” е тя, чие „тяло” е. И ето, той казва: Църквата е Тяло[то] Христово – Тялото „Христово” е, доколкото „душата”, която го одушевява, или, по-строго: Личността, Която е в него, на Която то е „тяло”, е Сам Христос.След Своето Възкресение, след като е „победил света” (срв. Иоан 16:33), Христос е в Църквата като в Свое Тяло и Църквата е именно пребиваващото във времето Негово Тяло. „Тялото” обаче въобще – и това е същността на „органологичната” метафора за Църквата – е нещо раз-член-ено, съставено от множество „членове” (органи), които всичките са все негови, на това тяло „членовете” (органите), доколкото са одухотворявани от все неговия, на „тялото”, един дух. Ето защо, както е раз-член-ено в много „членове”, така тези пък „членове”, доколкото са одухотворявани от един и същи дух, се съчленяват в една интегралност, в една (много-членна) монада – тялото.

В органологичната метафора на св. апостол Павел, както може да се забележи, има една трудност, която трябва да бъде просветлена. Защото апостолът, както казахме, говори за Църквата като за Тяло „Христово”, а същевременно в метафората това Тяло е одухотворявано, оживявано от един „Дух” – от, безспорно, Духа Свети, от третото Лице на Св. Троица (срв. „Има различни дарби, ала Духът е един и същ”, 1 Коринтяни 12:4; „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени”, 1 Коринтяни 12:13). В какъв смисъл тогава Църквата се идентифицира като Тяло на Христос, а същевременно живот на „членовете” ѝ дава Светия Дух?Отговора на този въпрос намираме в думите на Самия Спасител в Неговата прощална беседа с учениците (апостолите) на Тайната вечеря, предадена ни от св. Иоан Богослов в глави 14-16 от Евангелието му. В тази беседа Иисус, утешавайки онези, от които предстои да бъде взет през тази нощ, ги уверява: „Няма да ви оставя сираци; [пак] ще дойда при вас” (Иоан 14:18). Забележително е обаче, че Той казва това във връзка с обещанието Си, че ще помоли Отца да даде на оставяните „друг Утешител” и това е „Духът на истината” (Иоан 14:16). „Той – казва Христос – … във вас ще бъде” (Иоан 14:17). От тези думи следователно става ясно, че подир увенчанието на Своя подвиг, подир Страстите, Възкресението и Възнесението при Отца, Христос „ще дойде” при Своите, но чрез единосъщния с Него Дух Свети. В Него, в Духа, Той, Христос, „ще дойде” при Своите, защото пак по думите Му от тази прощална беседа Духът Свети ще има мисията именно Него да „прослави” – „от Неговото да вземе и да възвести” на учениците (срв. Иоан 16:14). „Кога дойде Утешителят, който Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца – казва Христос, – Той ще свидетелствува за Мене, а и вие (подразбира се именно, че доколкото Духът ще пребъдва във вас) ще свидетелствувате” (Иоан 15:26-27).И тъй, Христос е победил света и ще дойде при него в Духа; ще дойде във всички „Христови” и във всеки „Христов” и това Негово „идване” в Духа ще е и раждането на Църквата – Неговото присъствие тук след края на спасителния Му подвиг (което и се изпълнява в деня Петдесетница, когато първо апостолите приемат Духа във вид на огнени езици – вж. Деяния апостолски 2:1-4). Но ето – и тук е началото на органологичното учение за тази Църква на св. апостол Павел – Той ще дойде във всеки един от всички „Христови”, от всички „нас”, които „в Христа се кръстихме и в Христа се облякохме” (срв. Галатяни 3:27) в определен Свой аспект, произтичащ и от нашите иманентни качества, тоест ще ни дари със специфичен духовен дар на „Христовост”, със специфичен дар на Духа (харизма). В най-голяма дълбочина в тази много-различност на даровете (харизмите) е и основанието на вътрешноцърковното раз-член-ение, а оттук и на така наречената църковна иерархия.Така, чрез Духа, Христос в едни „Свои”, в едни „Христови”, ще „дойде” със Своето Пастирство, ще ги дари със Своето пастирство, за да продължат – те, имайки тази харизма, като Него, да „пасат Неговите овци” (срв. Иоан 21:16). Чрез Духа, значи, Христос ще дойде в тях с Пастирството Си, за да бъдат те в Тялото Христово „пастирите”, епископите. В други по-нататък Той ще дойде със Своето учителство, ще ги дари със Своето Учителство, за да продължат те, имайки тази харизма, да „научават (както го е правел и Той) всички народи” (срв. Матей 28:19), за да бъдат в Тялото Христово учителите, презвитерите (защото първоначално „презвитерите църковни”, буквално старейшините, стареите от Божия народ, са били тъкмо онези, които са учителствали в него). В трети още по-нататък Христос „ще дойде” със Своята Диакония, със Своето – нека не се смущаваме от думата – Прислужничество, за да продължи чрез тях да бъде „среди нас като прислужник”, какъвто бе и сред учениците Си на Тайната вечеря, когато взе убрус, препаса се и започна да мие нозете им (срв. Иоан 13:4-5 и също Лука 22:27) – и това в Тялото Христово ще бъдат дяконите. Накрай, в четвърти – Христос „ще дойде” със Своето Пророчество, ще ги дари със Своето Пророчество, за да имат те в тази харизма силата „да изпитват духовете” (1 Иоан 4:1) и да свидетелстват за Царството, за да бъдат те в Тялото Христово изпитващите и възвестяващите – потвърждаващите с пророческото „амин”, тоест лаосът, лаиците (по-късно, в особено подчертан смисъл, онези от тях, които избират пътя на перманентния подвиг на молитвата и съзерцанието, на трезвението в развързаност от попеченията за света – монасите).Както се вижда следователно, доколкото всеки дар е все дар на Духа, с който Христос ще бъде при нас, с който изпълнени, ние няма да сме без Христос, няма „да сме сираци”, ние всички ще сме дарени с един Дух и в Този един Дух ще бъде все Той, Христос. В своята съвкупност даровете Му ще бъдат дареният нам в Духа Христос, ще бъдат Христос-в-нас – в нас „многото”, които пък, всички, ще сме поради това присъстващият-с-нас-Христос. Точно така го обяснява и апостолът, когато казва: „Всичко това (тоест в нас) го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска” (1 Коринтяни 12:11). Поради това „както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос (сиреч – в Тялото Си, в църквата Си)” (1 Коринтяни 12:13). Ето защо също ние, многото, ще бъдем Христос-в-нас, ще бъдем (вече духовното) Тяло на Христос на земята, духовното Тяло Христово. И доколкото сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло, раз-член-ено в многото Си „членове”, а доколкото пък сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло, съ-член-ено от тия „многото”.

В това Тяло, обръщам отново внимание, не просто люде, а Христос ще пастирства в онези, които е удостоил с дара на пастирството, които е дарил не с някакво тяхно, а със Своето Пастирство (епископите). В това Тяло пак Христос ще учителства в онези, които е удостоил да дари не с някакво тяхно, а със Своето Учителство (презвитерите). В него пак Христос ще дяконства в онези, които е удостоил с Диаконията Си (дяконите), и накрай, в него пак Христос, Христос ще пророчества, ще изпитва духовете и ще вести Царството в онези, в които е „дошъл” не с някакво тяхно, а със Своето Пророчество и благовестничество (лаиците, монасите).Но и пастирството, и учителството, и дяконията, и пророчеството, и свидетелството, с които Христос ще е в Своите Си и с които те ще са с Него в Църквата, както се вижда, са все служения. Тоест Христос пак „ще дойде при нас”, „няма да ни остави сираци”, за да продължи – всъщност – да служи. В пастирите (епископите) да служи като Пастир на всички други; в учителите (презвитерите) ще служи като Учител на всички други, в служителите (дяконите) ще служи като Дякон на всички други, в „пророците” (в монасите, в лаиците) ще служи като Пророк на всички други. По този начин служението на всеки в Църквата ще служи на всички в нея и така всички ще служат един другиму Неговото служение.

В тази Църква следователно, действително, „всичко и във всички е Христос” (срв. Ефесяни 1:23). Затова всички без изключение са все членове на Неговото Тяло, членове „Христови”, но същевременно Христос е в тях всичките с много-различните Си дарования за служение. Ето как Христос, дошъл в Духа Свети, е Тяло, раз-член-ено на Своите „членове”, които си служат един на друг, и ето как Христос във всеки от тях служи на всички отново.Защото, ако Христос идва в нас в Духа Си по различен начин, то нима, идвайки у едни, у епископите, с дара на Своето Пастирство, Той не идва, за да служи чрез тях отново на всички – за да имат в епископите всички на земята Христос-Пастира? А нима, идвайки у други, у презвитерите, с дара на Своето Учителство, Той не идва пак, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в презвитерите Христос-Учителя? Нима по-нататък, идвайки у трети, у дяконите, с дара на Своята Диакония, Той не идва отново, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в дяконите Христос-Прислужващия на Вечерята? Накрай, нима, идвайки при четвърти, при – най-общо казано, лаиците – с дара на Своето Пророчество и благовестничество, Той не идва чрез този дар, за да служи на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в лаиците Христос-Пророка, Христос-благовестителя? Ако, значи, надарените било с учителство, било с дякония, било с изпитване на духовете нямаха всред себе си преди всичко дарените с пастирството, те всичките, с всичките си дарования, не биха имали все в себе си пълния Христос, не биха имали Пастира си. Но също и ако надарените с пастирството нямаха в Тялото още даровете на учителите, на дяконите, на пророците, те също, макар да са надарени с такъв първенствуващ дар, не биха имали в него пълния Христос. Не биха имали в него, Учителя Си, Прислужника Си, ако щете, Пророка Си, Който, като изпитва и тях, когато е нужно, дори да ги изобличава. Това е, което св. апостол Павел казва, разгръщайки органологичната метафора: „защото и тялото – казва той – не се състои от един член, а от много… и не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате” (1 Коринтяни 12:14, 21). Това, най-накрай, е и онова, което апостолът казва – че ние, многото, съставяме едно тяло, доколкото във всички нас присъства на света в Духа Свети, Христос, а отделно „един другиму сме членове” (Римляни 12:5). Един другиму, доколкото Христос е във всеки от нас, многото, със специфичната дарба на Духа, тъй че в Църквата всеки е служител на всички останали и само пълнотата на всичките служения е пълнотата на Христос, Чието Тяло е Църквата, съборна в самата себе си, на всяко едно място.

Църквата като лечебница

„Бог е по-велик от греха. Изповедалнята не е стая за мъчения, а място, в което милостта на Бога ни дава сили да продължим нататък.” Това заяви неотдавна първосвещеникът на римокатолиците, папа Франциск.Разбира се, погледнато абстрактно, това знае добре и всеки православен свещеник и мирянин. Но има, ще трябва да признаем това, и една раздразнена, сърдита настроеност на някои православни църковни люде, когато обсъждат в обобщен порядък така наречения секуларен и либерален свят, обграждащ Църквата им отвсякъде. Той, убедени са тези „сърдити православни християни”, е така препълнен от грехове, които извършителите им дори не съзнават, не преживяват като грехове, че по-добре би било Църквата да стои на колкото се може по-голяма дистанция от този свят и неговите „жители”. А когато въобще се обърне към тях (за да заяви, да подчертае тази дистанция), тя трябва само да обяви в най-сурова форма как нарича деянията на тия външни на своя език. „Блудници” са всички мъже и жени, които влизат в не-брачни и промискуитетни сексуални връзки, „прелюбодейци” са всички, които нарушават брачната си клетва, „убийци” са жените, които по една или друга причина прекъсват своята бременност.Ни най-малко не оспорвам тези наименования. Мисля си обаче дали наистина никак, никак не се чувства наранена и виновна една млада жена от „либералния свят”, когато след неблагоразумието си да зачене от случайна връзка, когато е още на самия праг на самостоятелния си живот и при сложните социални условия, в които живеем, със сигурност не може да започне работа, за да се грижи за едно дете, реши да постъпи „както правят всички жени”. Дали наистина след „оперативно-козметичната” процедура по изстъргването на плода ѝ, тя не преживява никаква екзистенциална криза? Ако това би било така в масовия случай обаче, ще трябва да приемем също, че тайнството на зачатието и майчинството (заради което Църквата осъжда абортите) не лежи в самите основи на сътворената от Бога човешка природа, а е чисто и просто културно обусловена от патриархалния живот „ценност”, която съвременната култура е дезактуализирала, заменяйки я с „ценностите” на индивидуалистичния автономизъм и ултимативното преимущество на „себереализацията”. Но тогава Църквата чисто и просто отстоява нормите на една – (предмодерната) култура срещу нормите на друга – съвременната градска индивидуалистична цивилизация. Антагонизмът е, значи, не между естественото за човешката природа и чуждото на нея, извращаващото я, а между исторически обусловени и значи, релативни „социални норми”. Доколкото, като християнин, не смятам, че е така, осмелявам се a priori да бъда убеден, че абортите, промискуитетът, изневерите, дори когато се практикуват, неминуемо нараняват дълбинно практикуващите ги. Осмелявам се даже да мисля, че населението на „либералната култура” в мнозинството си се състои тъкмо от дълбинно уязвени, екзистенциално себеусъмнени хора, които само на повърхността изглеждат самоуверени, безгрижни и дори нагли. Но в такъв случай, когато Църквата, в лицето на своите „ревнители”, хвърля срещу тях най-ветхозаветно звучащите определения на техните постъпки, дали тя не затваря пътя им към себе си? Та ако в незрялата душа на младо момиче внезапно прокърви някаква дълбочина, в която се открива пустотата и унинието на промискуитетния живот, който води от години, как би го изразила тя, ако не с объркания и косноезичен лепет: „обърках се”, „искам да се върна пак в детството си”, „искам някой да ми обясни, да поговоря с някого” и така нататък. Само че, ако търсейки с поглед наоколо си кому да адресира този лепет, премине с очи към Църквата и вече е чула как нейните служители я наричат заради вършеното от нея (и внезапно натежало ѝ, „опустяло ѝ”) – дали няма тутакси да реши – „о, тук за мен е затворено, за Бога аз съм „блудница”, в тази територия на мен ми е прочетена присъда, аз съм подведена под член (канон) еди-кой си и за мен тук няма път”. Или пък лекомислено отърчалата в гинекологична клиника девойка, за да приключи с „тази неприятност”, и която веднага след като се е събудила от упойката, най-неочаквано за себе си е осъзнала: „аз погубих свое дете” (защото това ѝ казва природата ѝ) – дали ако в паниката от невъзвратимостта в мисълта ѝ проблесне Църквата – тя няма да побегне от името ѝ, защото „там аз вече съм убийца”?Да, разбира се, и първата, и втората жена би могла да влезе в Църквата, да се срути и открито да каже: „Аз станах блудница, аз станах детеубийца. Господи, помилуй мен, осъдената!”. Но ние всички добре знаем, че това е крайно трудно и се случва много, много рядко. Знаем (защото всички знаем механизма на действието на греха), че първият рефлекс на осъзнатия грях е страхът. Страх ме е, страх ме е да изрека какво станах: „убиец”, „блудник”, „крадец”. Още повече не желая да го чуя за себе си. Затова и започвам, искам да започна с „обърках се”, „не знаех”, „не знам защо го направих”, „аз не съм такъв човек”. И търся някого, който е склонен да изслуша тогава този мой жалък, малодушен лепет. Да бъде склонен търпеливо и мълчаливо да го слуша, да го приема, да не говори – най-вече да не говори, тъй че постепенно самият аз, едновременно успокоен и засрамен от неговото мълчание, да достигна до куража и потресението да изрека „да, да – аз убих, аз съм блудник”.Всъщност точно така се държи в Евангелието Христос. Когато довеждат хванатата в прелюбодеяние жена (Иоан 8:3-11), ние не Го чуваме с нито една дума да засяга нейния грях, но същевременно – и това е много важно – Той не го отрича. Когато се обръща към обвинителите ѝ с думите „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея” (Иоан 8:7), Той казва: който, за разлика от нея, която е грешница, не е грешник, нека пръв я накаже. И когато по-нататък прочета, че обвинителите ѝ са се разотишли , а останал насаме с нея, Христос е мълчал, и наведен надолу, е пишел нещо по земята (срв. Иоан 8:8), аз не мога да не бъда убеден, че точно в този момент прелюбодейката с най-голяма сила е осъзнала своя грях. Мълчанието на Христос пред нея, непостижимо деликатното навеждане на очи (за да не я посрами, за да не види тя в очите Му как я вижда в греха ѝ) най-вероятно ще да са я ударили по-силно от камъка, с който обвинителите ѝ са се готвили да я замерят. И тя се е срутила. Срутила се е едва тогава. Защото преди това – оглушена от виковете на дюдюкащата тълпа, от крещяното в лицето ѝ име на престъплението ѝ – тя единствено се е теглила, мъчила се е да се отскубне, пазила се е, бягала е с греха си и от греха си. Сега обаче, насаме с Мълчащия, тя го е осъзнала. А след промълвеното от Него „и Аз те не осъждам” (Иоан 8:11) тя сигурно дори вътрешно се е взривила: „и Ти не ме осъждаш? Мен? Прелюбодейката?” – потресено е произнесла тя истинското име на своя грях. И самото му произнасяне го е снело от плещите ѝ. Защото наистина в тази сцена, която е протообраз на „изповедалнята”, става ясно, че „Бог е по-велик от греха”, че Той го нарича със собственото му име не за да низвергне извършителя му, а като го прониже със светлината Си и покаже целия му мрак, да накара човека, ужасéн, да го избълва от себе си.
______________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Калин Янакиев и новозаветни сюжети. Източници – Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Pk.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3.2. Окултните практики днес като криминогенен факторГоворейки за окултни практики или деструктивни култове (имащи претенция за разрешаване на всякакви проблеми в съвременния свят) и криминогенност, ще споменем главните групи криминогенни фактори:

а) социални – плод на обществото; демографска структура; степен на класово разслоение; социално положение и неговата важност в обществото;

б) икономически – най-влиятелните фактори: бедност; кризи; периоди на преход към различна форма на икономическа организация на обществото;

в) административно-държавни – лоша законова уредба: неефективни съдилища; недобра работа на полицията; достъп до власт и държавни ресурси – най-съществения фактор от тази група;

г) етнически – противопоставяне на различни народности;

д) религиозни – има се предвид някои от криминогенни секти;

е)културни – когато под влиянието на определен вид култура лицето не осъзнава престъпния характер на действията. Това разделение е твърде условно, разбира се. Ясно е, че много от факторите могат да се отнесат към повече от една група. В крайна сметка тези фактори съществуват като дадености, но не всички индивиди се повлияват от тях. Всички тези обстоятелства се възприемат от психиката на всеки човек относително различно, точно затова през последните две десетилетия на двадесетото столетие решаването на научните проблеми относно организираното противодействие на престъпността все по-определено се свързва с психологическите изследвания на престъпното поведение.

Изследвайки генезиса на негативните промени в личностните качества, обуславящи нейното престъпно ангажиране, криминалната психология подпомага криминологията при изясняване на субективните предпоставки, причини и условия за извършване на престъпления. Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се научава да върши това стихийно или организирано, въпреки че съществува такава теория – така наречената алтавистична теория. В научните изследвания, проведени през втората половина на столетието, предпоставките за отклоненията в поведението, свързани и с извършване на престъпления, се свързват и с различни деформации на психични и личностни качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияни от конкретно сложилата се жизнена ситуация. Отхвърляйки наследствената предопределеност на престъпността и престъпното поведение, психолозите не изключват възможността различни наследствено обусловени аномалии на психиката да повлияят за извършване на конкретно престъпление. Това може да се случи както под влияние на емоционални модалности, така и под влияние на акцентуации на характера и темперамента. Това може да стане, но може и да не стане. Според тези изследвания две основни подструктури играят решаваща роля за приобщаването на личността към престъпния начин на живот и извършването на престъпления. Това са социално-психологическите характеристики на личността и нейният мотивационен профил. Социално-психологическите особености на личността се формират в конкретна социална среда, тоест при общуването с нея. Те играят важна роля за социализацията на личността: социално познание, общуване, усвояване на навици и привички за практическа дейност, усвояване на роли и функции, формиране на деонтологично отношение към действителността и други.

В самата социализация на личността се очертават три основни етапа: ранна социализация на детето; маргинална или промеждутъчна социализация, свързана с близкото обкръжение на подрастващите, която е преходна и неустойчива; трайна, устойчива социализация, която се реализира след прехода от юношеството към зрелостта. Трите етапа на социализацията се реализират чрез общуването на личността с формални и неформални общности. Неуспехите в този процес най-често водят към дестабилизация на поведението. Разстройствата в психиката и в нервната система също не влияят директно (пряко) върху решението на личността да извършва или да не извършва престъпления. Те се отразяват неблагоприятно върху общуването със социалната среда. Под тяхно влияние могат да настъпят смущения и в социалното унаследяване.

Същото се отнася и за влиянието на темперамента и характера. Няма престъпно насочени характери и темпераменти. Влиянието и в този случай е индиректно, тоест чрез общуването със социалната среда и възникването на разстройства в процеса на социализацията на личността. Насочеността на поведението се определя не от характера и темперамента, а от усвоения социален опит и социални позиции, от възприетите критерии за оценка на доброто и злото в обществото и във взаимоотношенията между хората.

Анализът на социално-психологичните особености на личността, играещи ролята на специфични психични механизми при нейното ориентиране към извършване на престъпления, показва, че са напълно възможни и реални два типа престъпни действия:

а) престъпни действия, обусловени от трайните разстройства и деформации в насочеността и в ценностната система на личността;

б) престъпни действия, повлияни от временни смущения в нейния живот и дейност, свързани с конфликти, с емоционално напрежение и други мотиви и мотивация на престъпното поведение.

Основна отличителна особеност на човешките действия е техният съзнателен характер. Всеки човек предварително осъзнава и осмисля, че трябва да извърши определени действия и чрез тях да получи определен резултат. Всъщност при всяко волево действие става дума за осъзнаване и осмисляне на една специфична човешка потребност да се извърши нещо, за да се постигне определен резултат. Именно тази чисто човешка потребност играе ролята на мотив за извършване на едно или друго действие.

В реалната криминална практика не винаги и не при всички случаи ясно се откроява стимулът, който актуализира потребността за действия.

Понякога този стимул може да бъде някакъв ценен предмет, нежелателно движение или действие, а понякога и дълбока вкоренена амбиция да се демонстрират сила и превъзходство. При престъпленията против личността (особено чрез окултни практики) стимулираща роля може да играе и „комплексът за малоценност“, базиран на различните форми на личностни разстройства под въздействието на деструктивните култове.

„Успехите в превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352). Въз основа на това може да се приеме, че след девети септември 1944 година в България е настъпила секуларизацията (осветскостяване[172]) на образованието и възпитанието на подрастващите. А след 1990 година в България, съответно в целия бивш социалистически блок, е настъпила деидеологизация на възпитанието и превъзпитанието на децата в общото образование. Тогава, за да има законосъобразност, целенасоченост, оптимизъм, колективизъм, персонификация, опора в положителното, единство на груповите и превантивно-педагогическите въздействия, единство на взискателност и уважение към личността на детето, системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивно-възпитателното въздействие, комплексност на използваните методи и други, е нужна обективна информация за парадигмата на окултните практики. И ако разсъждаваме в тази насока, възниква въпросът, как да се извършват превенция, рехабилитация и превъзпитаване на деца – правонарушители, жертви на наркотици и деструктивни култове? В следващите редове ще се опитаме да дадем информация и отговори в тази посока.

Въпреки че XXI век е времето на „ню-ейдж“-движенията, или „Нова епоха“, ще започнем с малка ретроспекция. Ще обобщим: окултизмът е мистично нехристиянско учение за съществуването на тайнствени скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора чрез специална инициация. Окултизмът не изповядва само една определена религия, както споменахме, тъй като се базира на много култове, но той събира в себе си всяка форма на болна религиозна мистика, която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, ясновидството, гаданието, вълшебството, чародейството, врачуването, спиритизмът, сатанизмът, астрологията, космизъмът, масонството, шаманството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други.

Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно лечителство“ (наречено баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, различните видове йога, трансценденталната медитация, източни бойни изкуства и други. Нетрадиционните религиозни окултни учения (деструктивни култове) до известна степен почиват на базата на антропоцентричността[173] и антропологизма[174]. С други думи те обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени. Или, обуславят своите идеологически доктрини (с криминален характер) на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практикуването и разпространението на окултизма и методите му.

Защото окултните практики, учения и методи (нехристиянски учения) и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материалната и духовната същност на човека, но не стигат до материалистично схващане на личността като съвкупност от обществени отношения.

Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики (деструктивни култове) без това да се осъзнава от децата, родителите и служителите от органите по ЗЗДет., ЗМВР, ЗКНВ, ЗСВ и ЗБППМН. А именно в обществото не се осъзнава, че асоциалното поведение на отделния човек, отделната група или отделната детска личност влияе отрицателно върху обществените отношения в правната действителност. Защото предметът на общата, съответно криминалната психология е психичният, духовният елемент у човека, тоест човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида.

Психологията не борави с установени (числени) мащаби, както останалите науки. Човешкото поведение може да се изследва чрез външно наблюдение или самонаблюдение. Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори. Субективността като предмет на правната психология има квалификации. Това са: емоции; когниции; мотивации; съзнавано; несъзнавано; вербалност; невербалност. Психичното няма обективни (извън субекта) измерения; то е субективното – това, което човек има вътре в себе си – чувства, мисли, мотиви, представи, знания, нагласи и така нататък. Как се изследва, след като е иманентно субективно? – опосредява реалното поведение на всеки един от нас и тъкмо в това си качество има обективни измерения (действия или бездействия, тоест поведението).

Ще обобщим условно, че елементите на психичното са:

– съзнанието – всичко, което може да бъде наименувано от психичното; В пространството на психичното няма обективна истина, а има само субективна; Обективността в субективното е в инструментариума (тоест в речта);

– съзнанието все пак може да бъде верифицирано (дори и да ни лъжат, можем да го проверим):

а) предсъзнателно – тази част от психичното вътре, в която назованото веднъж се превръща в автономно – извън волята на субекта;

б) несъзнаваното – то няма почерпено от съзнанието съдържание, нито има инструментариума, тоест то не борави с думата, няма семантика.

Съдържанието не идва от съзнанието, несъзнатото (идва от човешкия опит, от рода, от социалната история на човешкия род) не е социално, но в никакъв случай не е антисоциално. Психично и съзнателно не е едно и също. Съзнателното е онова пространство от психичното, което е субективно и е достояние на субекта, той самият го притежава. Съзнателното субектът отчита вътре в себе си. Следователно по презумпция, ако приемем, че съвременното общество не е осъзнато за генезиса на окултните практики, то е загубило интерес към духовните ценности поради обективна религиозна неграмотност. Вследствие на това при наличие на духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно общество се обръщат към услугите на окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – съвсем законно или незаконно – продукта „окултна услуга“, която обещава бързо или светкавично разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистично възвеличаване на материалните и духовните потребности (наречени метапотребности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши своите житейски проблеми по противоправни, но некриминализирани начини, различни от общоприетите според конституционните принципи на държавата ни. Затова човешкият индивид в съвременното общество и свят намира в окултизма и окултните учения и практики благоприятен начин за себедоказване и утвърждаване лично на егото си.

Така в съвременната епоха абстрактно-рационалистическите представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязка антиномия[175] с действителната обществена практика и естествения нравствен закон. Изхождайки от последиците от самоволното отваряне на чувствата и опасностите на съвременния живот при цялото разнообразие и външно различие на окултните и източните религиозно-мистически системи (черпещи от източника на невидимия духовен свят[176]), техните психотехнически похвати са изключително деструктивни[177] за психиката и соматиката и са удивително сходни. Целта в окултизма и деструктивните култове е да се установи контакт с невидимия свят, като се заобиколят онези забрани, които е установил за нас Господ за времето на нашето земно съществуване. Но тук нека се спрем на един виден преподобен православен будител, живял в Гърция в периода XVIIІ-XIX век, който е изследвал обстойно парадигмата на окултните практики.

Преподобни Никодим Светогорец (роден през 1749 година в областта Наксос и се преставил в Христа в нощта на 13-14 юли 1809 година, подвизавал се в монашество на Света Гора – Атон) споменава, че: „Както дяволът, бидейки по-рано единен и неразделен заради подобието си спрямо свръхразумната Единица и изпаднал в множеството, стана разнообразен и многостранен ум; по такъв начин и видовете на злото, които изобрети и замисли, са твърде разнообразни и почти безчислени; откъдето след това и видовете магични действия, които измисли и ги пося сред нещастните хора, са различни и твърде много“ (68, с. 9). Въз основа на последното, темата и предвид генезиса на духовния невидим свят ще насочим вниманието върху целта на нашето съществуване на земята. Св. епископ Игнатий Брянчанинов свързва особеностите на нашето тяло с целта на нашия земен живот. Той пише: „При размножаването на човечеството в сегашното му състояние на падение, тялото има за душата значение, много подобно на това, каквото имат пелените за новородения младенец. Обвитото в пелени тяло на младенеца се развива правилно, без пелени членовете му поради мекостта си биха могли да придобият уродливи форми. Така и душата, облечена в тяло, закрита и отделена чрез него от света на духовете, постепенно се формира с изучаването на Закона Божи, или което е същото – чрез изучаването на християнството, и придобива способност да различава доброто от злото“ (Евреи 5:14). Тогава ѝ се дарува да вижда духовете и ако това се окаже съобразно с целите на ръководещия я Бог, сетивно, тъй като измамата и прелъстяването за нея са вече не толкова опасни, а опитността и знанието са и полезни. При разделя¬нето на душата от тялото чрез видимата смърт ние отново встъпваме в разреда и обществото на духовете. От това се вижда, че за благополучното встъпване в света на духовете е необходимо своевременно да се образоваме в закона Божи, че именно за това преобразуване ни е предоставено известно време, определяно за всеки човек от Бога за странстване по земята. Това странстване се нарича земен живот“.

От гореказаното става ясно, че:

а) Господ преднамерено ни е лишил от възможността да общуваме с невидимия свят изключително за наша полза;

б) целта на този земен живот не включва в себе си необходимост от познаване на невидимия свят, а трябва да ни приготви за контакт с него, който в цялата си пълнота е възможен едва след смъртта;

в) контактът и общуването с невидимия свят в нашето земно състояние е опасен и вреден за нашата душа (психика).

Тези изводи ние трябва добре да запомним. От всичко казано дотук става ясно също, че всякакви самоволни опити да проникнем в невидимия свят и да установим с него контакт са опасни и могат да имат катастрофални и непоправими психосоматични и отрицателни (общественоопасни) последици (в криминогенен аспект). Защото в сегашното ни паднало състояние пълнотата на знанието за всичко съществуващо не е полезна и ни заплашва с погибел. Въз основа на това църковните правила – канони[178], са поставили духовна ограда за заниманията с окултизъм (магьосничество). Защото ни е необходим минимум от духовни знания, който да обхваща само онова, което е необходимо за спасението ни, а не за задоволяване на нашето пагубно за душата (психиката) любопитство. Тук се има предвид, че според правната психология: „Субектът – това е съзнаващият се индивид.“ Несъзнаваното е недостъпната за субекта част от разума. Идея и представа за същността на несъзнанието се добиват индиректно чрез определени прояви в поведението. Самото поведение е дериват на вътрешния свят на човека. При обратния анализ – налагането на модела на поведение върху очертанията на вътрешния свят, се забелязва определено разминаване. Не може да се намери и пълно, и едностранно обяснение за определени постъпки на субекта, които в сравнение със съзнателния поведенчески модел могат условно да бъдат наречени „грешки на поведението“. Освен тях могат да присъстват и потресаващи епизоди в живота на даден човек, които да са в разрез с неговото вътрешно съзнание и да са невъзможни за проумяване и осъзнаване от него. При силно противоречие между постъпките и вътрешния свят на индивида е възможно дори неговото дистанциране от случилото се. Психологията отново обяснява криминалните постъпки в много случаи с несъзнанието (135). Затова според теологията ограничеността на нашите възможности в познанието е предопределена от самия Господ за наше благо. „Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме; но кога дойде съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне“ – пише св. апостол Павел (1 Коринтяни 13:9-10). Само когато човек се научи да различава доброто от злото – свидетелства св. Игнатий Брянчанинов, му се дава духовно виждане на духовете и (ако това съответства на замисъла Божи) като изключение на сетивното виждане (117). Изхождайки от казаното, пак ще отбележим, че окултните практики са вероломно деструктивно навлизане в духовния-невидим свят, който е източник на зли сили и деяния. Дори през XXI век, трябва да се знае, че според св. отци на Православната църква „…хората – практикуващи и ползващи окултни практики за навлизане в невидимия духовен свят без нужната духовна подготовка чрез очистване на сърцето от страстите и духовна борба с помислите в много дълъг период на подвизаване в Христа[179] – рискуват да попаднат на демоните (падналите духове на злобата).“

В резултат религиозните авантюристи почти на сто процента стават криминално мислещи и действащи личности. Следователно всички форми на окултни практики са акт, чрез който се предизвиква определено негативно ментално въздействие върху хората от страна на злите духове. Проводник на това умствено негативно въздействие са съвременните магьосници, наречени в съвременния свят окултисти – канали, екстрасенси, гурута, „ходжи“, рейки, баячи, астролози, нюейджъри, ясновидци, гледачи, нестинари и така нататък. Това е така, защото при класическата магия се използват най-различни средства – предмети, дрехи, коса, нокти и прочее, – носители на ДНК[180] (на субекта на окултното нападение), билки, химикали, магически формули – заклинания (мантри) и други окултни действия. При съвременните форми на окултизъм са налице неоокултни доктрини под формата на ню-ейдж култове. При тях се практикуват окултни мантри[181], заклинания и други ритуали с цел деструктивна медитация – сношение със злите сили (демоните) с цел измама, неоснователно забогатяване, убийство, склоняване към самоубийство, проституция и блудни (развратни) действия, например с деца (малолетни и непълнолетни), манипулация, псевдолечение, хипноза на съзнанието на определени личности или големи групи от хора. Тези съвременни окултни учения просперират и се разпостраняват поради духовно невежество на работещите в медиите чрез медийна пропаганда и реклама или виртуални средства. Но последните имат хипнотичен и сугестивно-психосоматичен деструктивен (фактически) ефект за съвременното общество и психиката на отделната личност. Следователно както е реално съществуването на зли сили (падналите ангели) в бита ни през XXI век, така са реални и магиите (в наши дни), независимо дали хората вярват, или не вярват в тях. Действеността на магиите обаче зависи от самите нас – ако имаме чиста, православна вяра, те няма да имат власт над нас, православните християни.

В тази връзка ще отбележим въпреки, че магията е наричана с различни имена – бяла, черна, – тя винаги си остава една и съща по своя сатанински произход, състав и предназначение: тя е рожба на сатаната и единствената ѝ цел е да ни отдалечи от триипостасния Бог (и навеки да ни свърже с дявола).

От древността до наши дни магията (като казахме досега) се е проявявала в различни форми. Едни от тях са се запазили, други са отпаднали, появили са се и нови нейни наукообразни разклонения. Успехът на магьосничеството (в съвременния му вид) принципно се корени в човешките страсти. Тези, които страдат от неверие, суеверие, омраза, завист, любопитство към бъдещето, търсят в магията и деструктивните култове удволетворение на своите страсти. Към нея се обръщат и проявяващите непокорност към Божията воля, които искат да устроят живота си по свое желание и разбиране, като забравят, че Господ най-добре знае какво и кога да ни даде.

Има хора, които са подвластни – пристрастени (като наркомани) към окултните практики (магьосничеството във всичките му форми) поради прелест[182] (духовна заблуда). Понякога самите окултисти (магьосници), извършващи магическите (окултни) действия, дори не знаят, че подобни чудеса стават с помощта на тъмните сили. После те имат за цел да вземат в отплата душите им и да ги доведат до тежка психосоматична деградация, която в някои аспекти може генетично[183] да се унаследи, да разболее медицински други хора, да причини другиму смърт[184] (предумишлено или по непредпазливост). Но има и такива окултисти (магьосници), които съвсем съзнателно посвещават целия си живот на сатаната и сключват вечен съюз с него (който съюз наследствено се унаследява-предава чрез инициация на потомците от потомствения окултист).

Такива окултисти, въпреки да са просветени и да съзнават за душепагубните последствия, действат съзнателно. Тази форма на духовно състояние на падение при хората според нравственото богословие се нарича ожесточение в злото. Бог обаче по великата си милост според Свещеното Предание на светите отци на Православната църква може да дари прошка дори на тези, които са стигнали до последната степен на падението, стига те искрено да се покаят, да изповядат греха си и да се откажат от него чрез тайнството покаяние-изповед, последвано от причастие.

Нека се спрем и на мотивацията за криминалото поведение, за причинността на индивидуалното поведение (например субективните, вътрешни причини). В психичното планиране причините не се свеждат до представата на човека (нещо като различни видове съзнание). Мотивацията в психологията и в правото означава различни неща: в психологията – събирателно наименование на всички видове причинности на субективното поведение в индивидуален план; в правото – води се само от идеята за рационалност.

Водейки се само от причините за виновното криминално поведение, ще заключим, че те могат да бъдат вербализирани. Подобен род типове причини за виновно поведение според криминалната психология са: разбраната и рационализирана причина (приемаме я и от гледна точка на правото).

Изхождайки от казаното по-горе, ще обобщим, че за разлика от днес в древността, апостолските времена и Средновековието окултизмът (магьосничеството) е изобличаван, забраняван, укоряван и преследван наказателно, дисциплинарно и морално чрез законови и правоохранителни рестрикции на държавата и Църквата (56, с. 103).

Това е така, тъй като в миналото двата субекта са съществували в симфония [185].
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на  основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[172]. „Светският характер на българското образование и обективните закони на обществено развитие предопределят прилагането на такива методи, средства и прийоми за корекционно-възпитателно въздействие, които да не бъдат в противоречие с научните познания в областта на педагогиката.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 353.

[173]. Антропоцентризъм (гръцки: άνθρωπος, anthropos, „човешко същество“; и κέντρον, kentron, „център“), е форма на човешко превъзходство и егоизъм. Превъзходството на човека е вярата, че хората трябва да бъдат смятани за център на света, също вярата, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Чувството за „център на света“ е еманация на егоцентризъм, гордост и тщестлавие.

[174]. Антропология – наука за биологичната природа на човека според светското тълкуване на термина. Според християнската антропология (от гръцки антропос – човек, и логос – слово, наука) е подет от човека комплексен рефлективно-емпиричен опит да познае себе си по априорно-трансцендентен път чрез Свещеното Писание или според апостериорните науки медицина, биология, социология, психология и други.

[175]. Антиномия (от старогръцки – αντι и νομος – против, срещу, преди; и закон; буквално – „противозаконие „, „противопоставяне на два закона“) е термин, възприет от различни науки за обозначаването на някакво противоречие било на фундаментално, било на конкретно ниво.

[176]. Светителят епископ Игнатий Брянчанинов, разсъждавйки за падналите духове, казва: „че хората поради греховността си са много по-сродни и близки до тях, отколкото до Божиите ангели. И когато човек е духовно неподготвен, вместо ангели му се явяват демони, което от своя страна води до голяма духовна прелест (заблуда). Тоест източника на всяко познание е или от Бога, или от лукавия.“ – В: Сочиненiя, т. 3., С. П., 1905, с. 5.

[177]. Джес Стърн в „Приключенията на психиката“ казва: „почти всички медиуми чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не и позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите“. – В: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън, Факти за окултизма, С., 2000, с. 11-14.

[178]. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите Вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Тези църковни правила са известни под името канони (което вече обяснихме) и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, а са легнали (главно духът им) в основата на държавните закони на всички християнски страни.

[179]. Чрез обожаване (гръцки теосис, богоуподобяване) по благодат.

[180]. ДНК кодира генетичната информация благодарение на четирите нуклеотида, „строителни елементи“, наречени бази: аденин, тимин, гуанин, цитозин. Срв. http://www.bg.wikipedia.org/wiki/ДНК.

[181]. Понятието „мантра“ произлиза от две други думи: „май“ – мисля, и „тра“ – защита или свобода от „робството на феноменалния живот-самсара“. По-просто казано, това е санскритска фраза (заклинание), дума или дори звукосъчетание. Мантрите се вземат от Ведите, свещените писания на индусите. Всяко име на божество (идол) от индуисткия пантеон се смята за мантра и онзи, който упорито и дълго повтаря мантрата, може да се удостои да бъде посетен от това божество (идол), да общува с него и да бъдат удовлетворени всичките му желания. Мантрите биват „конкретни“ (тоест съдържащи имената на „конкретни божества“, Кришна, Шива, Сарасвати и други) и „абстрактни“, насочени към безличния Абсолют и даващи освобождаване, навлизане в състоянието самадхи – сливане с Абсолюта.“

[182]. Прелест (църковнославянски) – духовна форма на заблуда. В прелест (заблуда), в широкия смисъл на тази дума, се намира цялото човечество в състоянието на грехопадение, защото цялото човешко естество е повредено от лъжата. За прелестта, присъща на всички хора, преподобният Симеон Нови Богослов казва: „Нашият Господ Иисус Христос точно затова е и слязъл при нас, защото е поискал да ни освободи от плена и от най-злата прелест.“ В крайна прелест изпада онзи, който е развил в себе си присъщото за хората самопрелъстяване, гордостта. Встъпил е в общение с дявола и е станал негов храм и оръдие. Източникът на прелест, както и на всяко зло, винаги е бил дяволът. „Дзобщо една от причините за прелестта е гордостта“ (св. Григорий Синаит). Срв. За прелестта, Елеон, Москва, 1994, с. 3-4.

[183]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е теоретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколенията. В: Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[184]. Причиняването на смърт другиму или отнемането на живот е тежко престъпление срещу личността.

[185]. За симфония между Църква и държава: „Отдайте Кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:21; Марк 12:17). Поддържането на балансирани отношения между Църквата и държавата в съвременните условия на изграждащо се демократично гражданско общество в България предполага наличието и изпълнението на няколко основополагащи изисквания както от страна на институциите на държавната власт, така и от страна на представителите на Църквата. Тези изисквания и условия изразяват специфичния демократичен дух на съвременните принципи на партньорство между държава и Църква и са особено важни за утвърждаване на конституционните и международноправните норми относно свободата на съвестта и вероизповеданието. В нашия посткомунистически социокултурен контекст те имат и своето особено значение за преодоляване на негативното наследство от времето на тоталитаризма. – В: Нушев, К., Срв. http://www.svobodazavseki.com

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Oz

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3. Окултните практики като криминогенен факторНе може да има национална сигурност и обществен ред в държава, в която са блокирани процесите на социалната защита, в която хората не виждат лична перспектива за себе си. Понякога и част от законите се превръщат в криминогенен фактор – тъй като у нас лобизмът се смята за безогледна защита на частни интереси. Защото светът поставя нови предизвикателства пред демокрацията – бързината, скоростта на достигане на информацията до гражданите води до нови параметри на отношенията между държавната власт и хората. Нека преминем нататък и проследим общественоопасната проблематика, свързана с окултните практики от древността до днес.

2.3.1. Окултните практики в древността като криминогенен фактор

Окултизъмът[147] (от латински occulus – таен, скрит) – мистическо учение за съществуването на тайнствени, скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани „посветени“ хора. Окултизмът не се изповядва само в една определена религия, тъй като се базира на много сатанински култове, той събира в себе си всяка форма на болна мистика[148], която присъства във всяко религиозно течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, гаданието, спиритизмът (викането на духовете на мъртви), сатанизмът, полтъргайст, астрологията, космизъмът, масонството със своята мистична насока, кабала, алхимията и други. Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, „народно“ лечителство (народно – баене, леене на куршум), нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с „висшия разум“, включване към „космически енергии“, парапсихология, йога и други източни култове, медитация, източни бойни изкуства, НЛО и други.

Свещеното Писание не отрича съществуването на такива явления (извънземни, полтъргайст, контактуване с тях или с „висшия разум“), но ги обяснява с осъществяване на контакт със сатанинските „поднебесни духове на злобата“ (с бесове – наречени още демони, паднали ангели, зли и неми духове, войнство на лукавия и прочее). Свещеното Писание и Свещеното Предание на Църквата категорично забраняват и осъждат заниманието и съприкосновението с окултните практики и всяко гибелно за човешката душа общуване с падналите духове, наричайки окултизма безбожие, богоборство, бесовщина или форма на бесообщение. Въз основа на казаното е удачно да споменем в началото още с оглед на интердисциплинарната насоченост на изследването, че деструктивният мистицизъм, характерен за окултизма, окултните практики и неорелигиозните доктрини, базирани върху езичеството като цяло, претендира за разгадаване загадките на психиката като някаква самостоятелна[149] духовна ценност, освободена привидно от прагматизъм.

В този ред на думи ще отбележим пак, че в Большая Советская Енциклопедия думата „окултизъм“ се определя по следния начин (97, с. 348): понятието окултизъм (от латинската дума: occultus – таен, съкровен) е общо название на ученията, признаващи съществуването в човека и в космоса на скрити сили, недостъпни за обикновенния човешки опит, но достъпни за „посветените“, преминали през особена инициация[150] и специална психическа тренировка. При това целта на ритуала на посвещението в окултизма е достигане на висша степен на съзнанието, откриващо достъп до така наречените „тайни знания“. Тези квази „тайни знания“ лежат в основата на древното магьосничество[151] (древна езическа форма на окултизъм), от което са произлезли в съвременния свят екстрасензориката, биоенергетиката[152], модерните форми на ясновидството, уфологията[153], хипнозата[154], учението за кармата[155], учението за агни-йога[156], кабала[157] и други нехристиянски учения. Още през древността Старият Завет на Свещеното Писание се отнася изключително рестриктивно и строго по отношение на представителите на древните форми на окултизъм (чародейство, магьосничество, гледачество, прорицателство, некромантия, астрология, жречество, шаманство и други различни форми на езичество), наричани тогава: магьосници, вражачи, гадатели и други. В книга Второзаконие (18:9-13) св. пророк Моисей е казал: „Когато влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тия народи; не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа, тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти. Бъди непорочен пред Господа, твой Бог.“ В книга Левит св. пророк Моисей казва в същия смисъл: „Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници, не ходете, и не се оставяйте да ви оскверняват. Аз съм Господ, Бог ваш“ (Левит 19:13); „И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ. Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свет) Бог ваш“ (Левит 20:6-7). В книга Изход битиеписателят и автор на Тора казва: „Врачка да се не оставя жива“ (Изход 22:18). В същия дух в книга Левит битиеписателят – св. пророк Моисей регламентира особено сурово наказание за хората, които се занимават с древните форми на окултизъм[158]: „Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени: с камъни да бъдат убити, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:27). В Новия Завет също има много текстове (визиращи забрани), които описват дейността на сатаната и падналите духове (окултните проявления на нечистите духове) или пък се описват случаи на изгонване на бесове от Господ Иисус Христос и светите апостоли.

Тук ще се спрем само на тези текстове, които могат косвено да тълкуват генезиса на окултизма и окултните практики (сатанизма и магьосничеството), като припомним думите на св. апостол Павел: „и сатаната сам се преобразява в ангел на светлината“ (2 Коринтяни 11:14), за да прелъсти човека. Това е еднозначно предупреждение, че в невидимия духовен свят не всичко е толкова ясно, елементарно и просто, колкото изглежда на пръв поглед. Така съвременните хора, а и съвременното общество мислят, че демоните не са реалност, а илюзия или безсмислена словесна прокламация, но всъщност те са реални твари – създания (вж. Символа на вярата – първи член „за невидимия свят“), с които хората са призвани да водят духовна борба според учението на Православната църква.

В този смисъл св. апостол Павел ни дава много ценен библейски съвет: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни 6:12). Или „какво съгласие може да има между Христа и Велиара?“ (2 Коринтяни 6:14-16). Затова в Добротолюбие (петте тома) и Лествицата (преподобни Иоан Синаит) са ни дадени прекрасни и ефикасни съвети за успешното водене на духовната борба, за която говори св. апостол Павел в Посланието си до Ефесяни – глава шеста, което послание е писано в окови вероятно в Рим по време на първото затворничество около 63 година след Христа. А веднъж св. апостол Павел изгонил един зъл дух на предричане от една слугиня, въпреки че този зъл дух е казвал истината[159]: „тия човеци са раби на Бога Всевишний и ни възвестяват път на спасение“ (Деяния апостолски 16:16-18).

Следователно можем да приемем и да твърдим дори, че тъмните сили понякога казват истината за бъдещето или миналото, но това е само с една-единствена цел – да измамят и заблудят по-голям кръг от хора, групи от хора, та даже и цели народи. Затова в новозаветни времена Бог отново чрез църковните правила на Вселенските[160] и поместните[161] събори е поставил охранителна ограда, зад която да опази чедата на светата Православна църква от примките на служителите (злите духове) на лукавия. Правилата на светата Православна християнска църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир (духовник) като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове.

Известни са под името канони и са извор на законоположения не само за живота и управлението на светата съборна апостолска източна Църква, като духът им главно е легнал и в основата на държавните закони на всички християнски страни. Тези правила (канони) строго забраняват магьосничеството (във всичките му форми) като предвиждат същите наказания, каквито се налагат и на убийците (седмо, шестдесет и пето и седемдесет и второ правило на св. Василий Велики[162]). А на онези, които са се обръщали към магьосници, ако след това не се покаят, светата Църква налага шестгодишен срок на покаяние чрез епитимия[163] и едва след този срок ги допуска до свето Причастие.

В подкрепа на казаното дотук привеждаме някои от тези правила[164], които са и част от критичния апарат на тезата: „ Ония, които се обърнат към магьосници…, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквито желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подлагат и ония, които предлагат, и ония, които предсказват щастие, съдба, родословие, и много други…, постановчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонят съвършено от Църквата, както и св. правила заповядват“ (шестдесет и първо правило на Шести Вселенски събор, двадесет и четвърто правило на Анкирийския събор и осемдесет и трето правило на св. Василий Велики). Известният православен канонист далматински епископ Никодим Милаш в тълкуването си на това правило казва на клириците, занимаващи се с магия (значи е имало и такива клирици с окултна насоченост): „Понеже това е измяна на вярата, такъв свещеник трябва да се изключи (отлъчи) и от Църквата, защото като се занимава с подобни дела, той от служител на Вечния Бог се е превърнал в служител на дявола“ (срв. тридесет и шесто правило на Лаодикийския поместен събор).

В този ред на думи ще споменем и за Правило трето от св. Григорий Нисийски: „А ония, които отиват при чародеи или гадатели, или такива, които обещават, че чрез демоните… ще ги предпазят от вреда, трябва грижливо да бъдат разпитвани и изследвани дали, оставяйки си вярата в Христа, са били въвлечени в такъв грях вследствие на някакво нещастие или тежка загуба, или пък са прибягнали до помощта на демоните, напълно презирайки изповядването на вярата, което сме им поверили.“ Това правило заклеймява последните като реални вероотстъпници от Христа, а към първите, които са се прелъстили (заблудили) духовно вследствие на голяма неволя или тежко нещастие, канона призовава да се покаже човеколюбие от Църквата (23, с. 54).

Съвсем не се вижда обаче човеколюбие относно окултизма (магьосничеството) в Еклогата, титул XVII, За наказание за престъпни въпроси, параграф четиридесет и трети: „Баячите и магесниците, които във вреда на людете се сношават със злите духове, да се накажат със смърт чрез меч.“ Тук е необходимо да се направи един важен за изследването извод, който е и аргумент, че всички окултисти (хора, занимаващи се с най-различни окултни практики – магьосничество) се сношават със злите духове. Следователно окултистите се съвукопляват със злите духове (бесовете), след като ги акумулират и генерират (в себе си) и ги адресират и внедряват във вреда в душите на други „люде“ – човешки индивиди. Това обаче не може да се случи, когато човек е обграден с благодатта на Светия Дух, тоест при благочестивите и смирени хора, водещи евхаристиен – църковен живот, чрез изповед, причастие, молитва, пост и други.

В допълнение трябва да отбележим, че Сборникът Еклога[165] като правен източник, създаден през VII век след Христа (по времето на император Лъв III), е нормативен акт с цивилен характер освен и каноничен, защото след управлението на императора на Византия: св. цар Юстиниан Велики, известен с Юстиниановото Законодателство (Кодекси, Новели и Дигести), окултните практики са репресирани законодателно.

По времето на св. благоверни цар Юстиниан Управда[166] държавният апарат на Византия е проявил юридическа (освен духовна) загриженост и репресия по отношение на окултните практики, нанасящи съществени общесвеноопасни вреди на хората. Бихме искали да подчертаем, че Еклогата като общовалиден и универсален правен източник за целия православен свят е пораждал правно действие дълги години. По този рестриктивен правен освен духовен начин още в Стария Завет е отбелязано чрез Божието слово отношението към хора, които се занимават с вълшебства, гадания, чародейство, астрология[167] (звездобройство и сабаизма). Тоест в древността и средновековието в наказателното право отношението към окултистите е напълно ясно и строго определено – включително до предаването им на смърт. Защото дори и в древността навлизането в духовния свят (във вреда на другите хора) без нравствено очистване и покаяние, а чрез насилствено психофизични методи и окултни практики спрямо човешкия род е водило до развиване на гордост, която става причина за тежки психически и ментални заболявания у такива лица.

Това е така, защото окултните упражнения, влияния, занимания и практики потискат Божиите образ и подобие у хората, в резултат на което те губят тотално свободната си воля и заболяват, страдат, умират или придобиват криминално поведение.

Затова спазването на Закона Божи е положителното, правилно отношение (разбиране и приложение) към нравствения закон, заложен у човека при сътворението в синхрон и с цивилните закони през древната епоха на теокрацията и монархията. Това отношение се заключава в разбирането и изпълнението на закона (дори и в светските му форми) по дух, не само по буква и логика, чрез живо участие на всички духовни сили на човека: ум, чувство и воля.

Всяко изискване на нравствения закон не трябва да се изпълнява сляпо, формално, механично, педантично, бездушно, откъслечно, а трябва да се поставя в хармония с духа на целия Божи Закон (въплътен в Свещеното Писание). Той трябва да се изпълнява с радост, като „изискване на Божията воля и с любов към Бога и към нашите ближни, свободно, драговолно, според нашите сили, немощи и възможности“ (19, с. 42). Затова цялата нравствена природа на човека е насочена към изпълнението на заповедите Божии. „Прародителите ни са го съзнавали, което се вижда от това, че Ева при изкушението напомня на змията за заповедта Божия. Така Адам и Ева съгрешили и след съгрешението изпаднали във второто състояние на свободата на волята. Състояние на реална свобода – отначало реално зла: вместо да се признаят за виновни, прехвърлили вината на друг, но признали Бога за Съдия“ (19, с. 32). С оглед на последното ще се спрем на учението на Свещеното Писание за нравствената свобода на човешката воля, защото практикуващите окултизъм се делят на различни категории, които ще опишем по-нататък. Най-общо в древността и днес окултистите се делят на осъзнати в злото, което вършат, и такива, които са в духовна прелест (заблуда) – неосъзнати, и си въобразяват, че вършат добро – тоест, че условно „помагат на другите“ хора.

Окултистите са хора обладани или обесебени от зли духове (при инициацията) – но в различна степен. В този ход на думи можем да отебележим, че в състояние на реално зло също се е намирал и Каин. Преди братоубийството Бог му казал: „Той (грехът) те влече към себе си, но ти владей над него“ (Битие 4:7), но Каин, вместо да се противопостави на злото, доброволно и осъзнато извършва с пряк умисъл[168] братоубийството. Това се отразява върху духовното състояние на неговото потомство, а после и върху цялото човечество, склонно повече към злото. В тази връзка ще отбележим, че практикуващите съзнателно окултизъм и непокаяли се приживе ги чакат адските и вечни мъки[169] в ада (който е в отвъдния свят), обстоятелства, които засягат в някое отношение и потомството им. Владеенето на злото обаче не е унищожило свободата на човека и тя може да се осъществява и в посоката на доброто. Показателен пример с оглед на темата е житието на свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски и мъченица Юстина (чиято памет честваме на 2-ри октомври). Свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски от най-големия магьосник (приятел на дявола) се обръща и превръща в Божи угодник, който помага на пострадлите от окултизъм (магьосничество) чрез специалния чин на заклинателните си молитви във връзка с познанието си в областта на магьосничеството (древната форма на окултизъм). Като в края на живота си свещеномъченик епископ Киприан Антиохийски и мъченица Юстина заедно засвидетелстват вярата си в Христа с мъченическа смърт – която е реален духовен венец и е класическа илюстрация на преминаване на нравственото зло към нравственото добро.

В заключението на тази глава ще споменем, че не можем[170] да навлезем подробно и изчерпателно в описанието на всички форми на древните езически окултни практики в Асирия, Египет, Месопотамия и много други библейско-исторически епохи.

Въз основа на изложеното можем да направим обоснован извод, че чрез окултните практики от древността до днес, през XXI век, се моделират психосоматични деградации на личността (в частност на потомството – децата). Те се проявяват в криминогенен, духовен, медицински, юридически и социалнообществен аспект. Така въз основа на окултизма[171] във всичките му древни форми са се генерирали криминогенни събития, личности и общественоопасно поведение, имащи противоправен и общественоопасен характер по отношение на обществените отношения в древността и днес.
_____________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[147]. Езотеризъм (от гръцки εσωτερικός, тоест „вътрешен“ или вътрешно познание) е „синоним на окултизъм, понятия, които в най-общ смисъл се назовават спрямо всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени. „Езотерика“ или „езотерично“ се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора. Такова учение изучава тайно и предавано по поколенията знание от всякакво естество. Докато знанието е по принцип философско или етическо и мистично, на теория може да бъде разнородно. Езотеричните или окултните учения не се концентрират в някакво географско място, а по своята идейна същност представляват самото чисто ядро на дадена духовна традиция. Езотеризмът като вътрешно познание се приема само от хора, поставили в основата на ценностната си система духовното развитие. Според тях това е познание, към което всеки трябва да подходи индивидуално, според степента на собственото си развитие. Според езотеризма (окултизма) всеки сам е отговорен за собствената си съдба. Езотеризмът в различните му прояви: окултизъм, херметизъм, тайни общества, неоплатонизъм, спиритизъм, медиуизъм, гностицизъм, алхимия, кабала, парапсихология, теософия, екстрасензорика, астрология, биоенерготерапия, гледачество, от много векове е заклеймяван от ортодоксалната християнска Църква. Въпреки мерките, предприемани от Църквата срещу езотеризма (окултизма), той продължава да се развива и процъфтява успоредно с християнството и се е проявявал в течение на изминалите двадесет века във философията и най-видимо в литературата и в изкуството. Модерна форма на езотеризъм е движението на „ню-ейдж“ култовете.“ Срв. www. pravoslavie. bg.

[148]. Болната мистика е „напълно противоположна на здравата, понеже е противоположен нейният източник. Докато здравата мистика иде от Бога, болната иде от дявола. Обаче въпреки тая противоположност съвсем не е лесно да се различи коя мистика е божествена и коя – демонична. Защото сатаната е много хитър – за да заблуди и вкара в измама, той се явява не в грозния си вид, а в привлекателна форма: като светъл ангел, като подбудител на душата към добро, като доброжелател, като Божи пратеник. Свети апостол Павел, великият познавач на духовния живот, ясно свидетелства, че „сам сатаната се преобразява в ангел на светлината“ (2 Коринтяни 11:14). Когато някой има видения, трябва да притежава голяма духовно-благодатна опитност и съвършена чистота на сърцето, за да може да познае какви са неговите свръхестествени мистични преживявания – божествени или сатанински“. – В: Алексиев, Серафим, архимандрит, Болна и здрава мистика. Срв. http://www.pravoslavie.com.

[149]. Обстоятелства, визиращи антропоцентризъм в секуларния и глобализиращ се съвременен свят.

[150]. Инициация (латински ination) означава посвещение (латински тайнство) в християнски аспект. Думата „инициация“ според окултистите произлиза от латинска дума, която означава „започвам“. Окултната инициация „представлява едно ново начало, навлизане в нов начин на живот“, означава „посвещение“ на дявола.

[151]. Според член 199, точка 5 от Устава на Българската православна църква (Приет от VI Църковно-народен събор на 11.12.2008 година в Рилската св. обител, публикуван в „Църковен вестник“, извънреден брой от 9.01.2009) магьосничеството и врачуването са тежки църковни провинения предвид каноните (правилата) на Вселенските събори.

[152]. Биоенергетика (биоенерготерапия) – термин, използван за означаване на своеобразна терапия с цел осъзнаване на биотоковете в тялото, тяхното усещане, изясняване нарушенията във функцията им и възстановяване на хармонията „тяло-душа“ чрез премахване на ненужните задръжки. Биоенерготерапията е свързана с „вегетативната терапия“ на В. Райх, създадена през 50-те години в САЩ от учениците му А. Лоун и Дж. Пиеракос. Десев, Л., цит. съч., с. 65.

[153]. Уфология – наука за НЛО (извънземни индивиди).

[154]. Хипноза (от гръцки „хипнос“ – сън) – въведен от английския лекар Джеймс Брайд (1843) термин, с който се означава гранично звено между естествен сън и различни форми на патологичен сън; близко до съня състояние, предизвикано изкуствено чрез фиксиране вниманието на хипнотизирания субект върху блестящ предмет и чрез внушение, при което хипнотизираният субект изпълнява всякакви команди на хипнотизатора. Хипнотизираният сън се предизвиква от хипнотизатора най-често чрез вербално-речево внушение. Десев, Л., цит. съч., с. 668.

[155]. Цитат от окултното учение за кармата на бедността и богатството: „В това се състои големият замисъл, „играта на Господ“. Като присъства във всеки от вас, „Господ отначало създава илюзия“, а след това я „разрушава“. По подобен начин детето прави пясъчен замък и след това го разрушава, за да построи друг, по-съвършен замък. И „всеки път“ неговото творение става все по-съвършено, все повече се приближава до съвършенството и всеки път превъзхожда по съвършенство всяко предишно творение. Вие сте „подобни на Бога“ и по същия начин имате възможност да творите и да създавате съвършени образци в своя живот. Някои индивиди предпочитат да вървят по собствен път и изграждат своя живот и заобикалящата ги действителност по стандарти, които са далеч от съвършенството. „Бог ви позволява да експериментирате“. Вие сами ще можете рано или късно да се убедите кое от създаденото е красиво и хармонично, кое се вписва в представите за съвършенство, а кое е грозно и уродливо и трябва да бъде преобразувано. Затова, ако предпочитате да се ръководите в живота си от ниски стандарти и небожествени ориентири, позволява ви се да правите това“. Срв. http://www.terrafim.wordpress.com

[156]. Агни-йога (йога на огъня): деструктивна окултна практика, която е тясно свързана с традицията на окултизма, като за нас е интересно да научим как се разбира в нея „вътрешната чистота“. В християнството покаянието е средство за очистване от греха. За очистване говори и класическата йога. Понятието за вътрешна чистота присъства и в агни-йога. Как се разбира в нея тая вътрешна чистота ? Ето какво пише по тоя повод „майката на агни-йога“ Е. И. Рьорих в писма до своите ученици: „Прогонвайте всяка нечиста мисъл, заменяйки я с мисъл за благо. Бързайте да очистите духа с широки съзидателни мисли за чудесното бъдеще“ (с. 46). За ефективността на такова „очистване на духа“ можем да съдим по примера на нашите бивши държавни ръководители, на които „широките съзидателни мисли за чудесното бъдеще“ ни най-малко не пречеха да проливат кръвта на невинни хора през време на революцията, гражданската война и масовите репресии. Очиства само покаянието пред Господа, но за него в агни-йога не се споменава, защото в нея Христос е само човек, достигнал със свои собствени сили свръхчовешки статус, а собствено Бог е Абсолют, който по силата на своята абсолютност изобщо не се намесва в земните дела и е напълно безразличен към съдбата на отделния човек на тая грешна земя. В това се усеща силният повей на будизма, който е оказал несъмнено влияние на формирането на окултните възгледи на Е. И. Рьорих и Н. К. Рьорих. Срв. http://www./star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[157]. Кабала – термин от еврейски произход, който буквално означава предание, тайно учение, в по-разгърнат смисъл на думата – еврейско религиозно-мистично учение, пълно със суеверие, чиито преставители се занимават с тайнствено тъкуване на думи и цифри; в преносен смисъл – нещо неразбираемо, загадъчно. В арабския език кабала означава: буквално – задължение; в древността – робство; в книжовния език – духовно робство, пълна зависимост. Десев, Л., цит. съч., с. 212.

[158]. Този библейски старозаветен текст от една от книгите на Петокнижие (Тора) на св. пророк Моисей се отнася за всички видове на врачуване, обайване, чародейство, вълшебство и други видове магьосничество. Тоест, ако има някой, който се „възхищава“ и „почита“ дейността на покойните: Евангелия Гущерова (Ванга), Вера Кочовска и други, трябва да знае, че последните попадат под санкцията на Второзаконие (18:9-13) и сл.

[159]. Такъв е примерът с Евангелия Гущерова, Нострадамус, Вера Кочовска, Кашпировски, Джуна и много други съвременни и древни магьосници – предсказвачи, ясновидци, гадатели, екстрасенси, шамани и прочее.

[160]. Правило 61 на VI Вселенски събор: „Ония, които се обръщат към магьосници или към така наречените стоначалници, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подхвърлят и ония, които водят мечки или други животни за забава и съблазън на простите хора и които предсказват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща, също така и тъй наричаните облакогонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не искат да се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонват съвършено от Църквата, както и светите правила заповядват, защото: „Какво общо има между светлина и тъмнина“, казва апостолът? Или: „Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? или: „Каква прилика между Божия храм и идолите “ (2 Коринтяни 6:14, 15, 16). – В: Божков, Б., цит. съч., с. 43.

[161]. Правило 36 на Лаодокийския поместен църковен събор: „Посветени или клирици не трябва да бъдат вълшебници, обайници, числогадачи, астролози или такива, които правят предпазителници, свързващи душите с нечисти духове. Ония, които носят такива, заповядваме да се изхвърлят из Църквата.“ – В: Божков, Б., цит. съч., с. 43.

[162]. Както съборите били тълкуватели на основните принципи, изразени в Свещеното Писание и Свещеното Предание, така на съборните постановления тълкуватели били отделните отци на църквата. Съборните правила представлявали изобщо определения, които предстоятелите на една или друга поместна църква прилагали в особени случаи и при известни обстоятелства под лична отговорност. Такова прилагане на съборните определения било обнародвано с окръжни послания до паствата с канонически послания на един епископ до друг епископ и с канонически отговори на поставени въпроси и така нататък. Дълбокото каноническо познание на някои епископи им заслужило всеобщо уважение в църквата. Затова от техните послания, както и от други техни произведения, били извлечени съответни места, които представлявали възвишени правила по пастирското управление и като такива били приети, одобрени и признати за задължителни за цялата Христова Църква и заедно с каноните на съборите са влезли в общите църковни канонически сборници. Срв. Правилата на св. Църква, част 2, Атон, Света Гора, 2004, с. 1-2.

[163]. Епитимията е църковно дисциплинарно „наказание“, налага се от свещеник на мирянин; епитимия може да бъде наложена и на клирик от по-висш клирик или от негов духовен наставник. Епитимията (от гръцки έπιτιμία – порицание) е също извънредно задължение, което се налага от духовник във връзка с извършени грехове от вярващите, изповядани пред него. В различните случаи това задължение може да бъде под формата на различни духовни упражнения, четене на молитви, определен период на пост, лишаване за определено време от причастие и други. Епитимията е определена и практикувана още от апостолско време. Тя няма за цел да наказва, а да изправи и излекува.

[164]. Срв. Съвети на св. отци как да се борим с врага на нашето спасение. Побеждавай сатаната. С., 2003, с. 22.

[165]. Еклогата е сборник от закони, издаден през 726 година след Христа във Византия от император Лъв III. Състои се от 18 глави. Създаден е въз основа на законите от времето на император Юстиниан I. Сборникът, имащ и цивилистичен характер, известен като Еклогата, е разпространен сред южните славяни и в Русия.

[166]. Св. благоверен Цар Юстиниан Управда – честваме го в Православната църква на 14 ноември.

[167]. Астрология (гръцки астрон – светило; логос – наука) = лъженаука за предсказване на бъдещето по разположението на планетите. Сродна на астрологията е астромантията (астро – гръцки manteia „предсказване“), която се занимава с гадаене по звездите. Астрологията е вид многобожие, а многобожието е отхвърляне на Единия истински Бог и приемането на други лъжливи божества, в случая небесни светила. Те обаче не са богове, а чудно Божие творение говори за всемогъществото и вседобротата на Бога и за което свидетелства и псалмопевецът: „Небесата проповядва славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Псалом 18:1). – В: Николов, Ив., За астрологията, К., 2003, с. 5.

[168]. Умисъл – „престъплението е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Умисълът е винаги конкретен.“ – В: Ненов, Ив., цит. съч., с. 96.

[169]. Срв. „Там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей 8:12). Господ посочва вечната задгробна участ на неразкаяните грешници: външната тъмнина, ада, където е плач и скърцане със зъби. Думите ад, тартар, геена, преизподня означават едно и също нещо и това е мястото, където се мъчат грешниците – място тъмно, във вътрешността на земята, където – според св. Кирил Александрийски – живеят страшни, диви, жестоки, немилостиви и безсрамни демони, подобни на черни етиопци. На ония, които се съмняват, че има ад и демони, вечни мъки и митарства, ние препоръчваме да прочетат книгата на архимандрит Серафим Алексиев за преподобни Серафим Саровски и особено главата под наслов „Действително ли има бесове и адски мъки“. Но да се отрича вечността на адските мъки, е все едно да се отрича достоверността на Евангелието и да се приеме, че Христос е лъжец. Господ казва за осъдените грешници: „И тия ще отидат във вечна мъка“ (Матей 25:46). – В: Серафим (Алексиев), архим., Преподобни Серафим Саровски, С., 1983.

[170]. По-важно е да се покаже психологическият ефект от дóсега с тези нехристиянски учения, какво може да се случи с хората и как може да се деформира личността им в резултат от това, какви са вредните последици Тези негативни последици, чието съществуване не може да се отрича, ние смятаме за напълно достатъчен аргумент. Защото, както показва опитът, чете¬нето на окултна литература, дори без особен интерес, е процес на съединение с тъмните сили, невидимо погубващ душата на четящия.

[171]. Чрез окултизъм и окултни практики никога не може да се осъществи нещо добро, тъй като източникът на окултните практики са падналите ангели (духове на злобата), наречени демони, чийто княз е лукавият.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4O8