(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3. Методи в социално-педагогическата работа с деца правонарушители

Процесът на превъзпитание на изследваната категория малолетните и непълнолетни правонарушители не би имал системен, последователен и непрекъснат характер, не би „постигнал предварително набелязаните социално-педагогически цели, ако не се прилагат комплексно използваните методи, средства и прийоми на превантивното социално-педагогическо въздействие, ако не се търси тяхното взаимодействие при оказване на ресоциализиращото въздействие“ (65, с. 360). Добрата селекция и умелото прилагане на социално-педагогическия инструментариум са важно условие за гарантиране на необратимостта и реузлтатността от провежданата превантивна социално-педагогическа работа. Като събирателно понятие методите на превантивната социално-педагогическа работа са „пътищата, начините, способите и прийомите за въздействие върху съзнанието, чувствата, волята и поведението на личността на подрастващите правонарушители, използвани за реализиране целите на превенцията на детската престъпност“ (65, с. 360). Чрез използваните методи на възпитание и превъзпитание се създава определена социално-педагогическа ситуация, която да провокира и стимулира детските чувства и мисли с цел преодоляване на техните недостатъци в поведенчески и психологически аспект. В теорията на възпитанието са изследвани и научнообосновани три основни типа методи: на убеждаване; на принуждение и на стимулиране (поощрение).

Изброените методи, описани по-горе, ще използваме в изследването на: индивидуалната работа с изследваната категория деца; работата със семейството на децата правонарушители; работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители; работата в училищната среда на децата правонарушители. Тук ще допълним само, че социално-педагогическата работа е приложна наука с мултидисциплинарен характер.

Той се определя от обстоятелството, че социалните науки (психология, педагогика, социология, медицина, право, политология, икономика, философия[325] и други) изграждат върху основата си системна теория и методология за подпомагане на индивиди, групи и общности в тяхната социална среда. Това с пълна сила се отнася за социално-педагогическата и клиничната социална работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове. Този род дейност не е изследвана многоаспектно, емпирично и детайлно в световен мащаб в интердисциплинарен аспект.

Във връзка с това правим едно кратко еклисиологично уточнение, че горното не отнася за светоотеческата духовна традиция на Православната църква, имаща духовни ресурси да се справи с духовните болести, проблеми и недъзи (абнормното поведение) на всяка човешка душа и личност през последните две хиляди години. И тъй като в случаите с наркоманията и окултната болест става въпрос за психопатология и разстройство – психичната болест, която е фактор за противоправно поведение, ще засегнем и методите за психотерапевтично въздействие в православна среда.

Тези методи са: духовноориентирана психотерапия; рационална психотерапия; групова терапия; психотерапия чрез средата; психотерапия с духовна светоотеческа литература; музикотерапия; семейна психотерапия; елементи на психодрама; психопрофилактика.

Разбира се, независимо от противоправното поведение на детската личност при криминално проявените подрастващи, жертва на наркотици, първо трябва да се включи медикаментозно лечение с терапевтични дози, с цел извеждане на наркозависимия от състояние на наркотизация и борба с абстинентния синдром. Тази стратегия трябва да бъде прилагана по аналогичен за медицината метод и при криминално проявените деца, жертва на деструктивни култове.

2.3.1. Индивидуална работа с изследваната категория деца

Разглеждайки проблемите на детската престъпност в социално-педагогически и социално-клиничен аспект, трябва да имаме предвид два фактора за индивидуална работа с изследваната категория деца. Първо, „значителен брой непълнолетни престояват продължително време (по няколко месеца) като следствени и подсъдими в условията на ограничена социална среда и недостатъчна“ социално-педагогическа работа“ (65, с. 425). Второ, при наркозависимите подрастващи… освен активната дезинктоксикационна терапия в стационара и по-рядко в домашни условия, се провежда лечение с транквилизатори, невролептици, витамини, общоукрепващи средства и съответните медикаменти в съответсвие с болестните симптоми. На по-късен етап се препоръчва „физиотерапия“ (14, с. 95). Въз основа на това в индивидуалната работа с изследваната категория деца трябва да се оформят два или повече от два различни подхода, които да съвместят горните два фактора, релевантни за рехабилитацията на наркозависими и окултно пострадали деца, склонни към противоправни и общественоопасни прояви. Затова при тези условия, в които са поставени например непълнолетните (подследствени и подсъдими), е обясним повишеният интерес, с който те биха приели всеки външен контакт и всяка външна, макар и морална или духовна помощ, която може да им бъде оказана.

Важно е за лицата, обгрижващи наркозависими и окултно пострадали, които отчитат психическото състояние на подрастващите и предразположността им към активно комуникиране, да могат да организират мероприятия за оказване на превантивни социално-педагогически въздействия чрез посещения и разговори в психиатричната клиника или в поправителния дом, което „трябва да стане и чрез оказване съдействие на разследващите и съдебните органи за стимулиране хода на делото или прокурорската проверка“ (65, с. 425). Друг аргумент в подкрепа на необходимостта от поддържане на контакт с подсъдимите и следствените непълнолетни (подрастващи) е фактът, че често в лицето на ИДПС, педагога, психолога или клиничния социален работник тези младежи или девойки намират единствения човек от „външния свят“, който „проявява интерес към тяхната съдба, който полага някаква грижа за облекчаване на тяхното монотонно и безрадостно ежедневие“ (пак там). Така, отваряйки душата си към личността на обгрижващите го лица, непълнолетният с противоправно поведение по-непринудено и безкритично може да възприеме отправените му внушения (за морално поведение), „независимо от характера на тяхното изразяване – вербален или писмен, тъй като кореспонденцията в такива случаи е желателна“ (65, с. 424-425). Такъв род социално-педагогическа дейност е „свързана обаче и с проява на висок професионализъм“ (пак там). Той е свързан с установяването на нови или на още по-висока степен доверителни отношения между педагог, психолог, социален работник и непълнолетен.

Казаното дотук обуславя въпросите за превенция и лечение на наркозависими и окултно пострадали деца – правонарушители. Въз основа на това единствено първичната превенция в социално-педагогичеката и клиничната социална работа може напълно да се разграничи от лечението, защото тя е насочена към групи от хора, при които няма възникнали болестно разстройство или проблем, свързан с употребата на дроги. Вторичната и третичната превенция не могат да се разграничат дефинитивно от лечението. В тези случаи лечението може да е равнозначно на превенция в смисъл предотвратяване на бъдещ проблем, влошаване или усложнение. От тази гледна точка програмите за „намаляване на вредите“ при лица, които продължават да злоупотребяват с дроги, „също могат да се разглеждат като превантивни програми за предотвратяване на усложнения като свръхдози, HIV инфекции и хепатити“ (66, с. 45).

За лицата, имащи намерение да се занимават с психо-социална рехабилитация на криминално проявени деца, жертва на секти и деструктивни култове, ще акцентираме, че в България няма такива специалисти освен някои свещеници на Българската православна църква. Затова ще посочим най-общо някои от психологичните похвати, използвани от деструктивните секти и култове, което ще бъде полезно при индивидуалната работа с адептите (които понякога освен че са деца, са и наркозависими), а именно:

Първо, лидерите на сектите и деструктивните култове осъществяват строг контрол върху всеки член от сектата (върху социалните връзки, обкръжението му). Постепенно в такава среда се извършва „изваждане“ на човека жертва от първичната му среда и изолация от хората, непринадлежащи към сектата (роднини, приятели и така нататък).

Второ, по време на събрания и съвместни молитви (медитативни техники) духовните лидери на една или друга секта използват определени психовъздействия, променящи „състоянието на съзнанието на хората по типа на хипнотичния транс“ (2, с. 212). Осъществява се мощно въздействие върху подсъзнанието на човека (в частност личността на децата). За целта се използва например невролингвистично програмиране (прекодиране на съзнанието). Тоест като манипулират личността, представят ефектите от психотехниките за „слизане[326] на благодатта“.

Трето, почти всяка секта има свой специфичен език, свои термини. Този език затруднява общуването с адептите на сектата и ги прави невъзпремчиви към опитите на убеждаване с обичайни думи.

Четвърто, принципът „доктрината е над личността“, тоест анализиране¬то на личния опит не се насърчава и даже се забранява. Главното е твърдо и непоколебимо да се вярва в догмите („веровите правила“) на сектата.

Пето, „своите са приятели, а чуждите – врагове“. Смисълът на този тезис предвид казаното дотук е ясен. Съществуват и множество други уловки, задържащи човека в сектата и деструктивния култ. Казаното по-напред е само кратък списък на възможните механизми за „зомбиране“ (вербоване и обсебване) на личността на хората (в частност на децата и младежите). Към всичко това ще добавим, че често се прилага материално обвързване: или сектата са ти дали назаем някаква парична сума, за да посрещнеш разходите си (което не се случва често), и нямаш възможност да върнеш дълга, или самият човек „доброволно“ е дарил имуществото си и да скъса със сектата или деструктивния култ за него е равносилно да се озове на улицата (2, с. 212). По отношение на криминалното поведение и противообществените прояви на децата ще споменем, че при съставомерни деяния с престъпен резултат е удачен в наказателноправен аспект институтът на условното осъждане или пробацията, защото при този режим на държавна принуда могат да се приложат описаните лаконично по-горе факти и методи за индивидуална работа с изследваната категория криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове.

2.3.2. Работа със семейството на децата жертви – правонарушители

В заключението и изводите на изследването ще засегнем интересното съотношение жертва-правонарушител при изследваната категория, което е от огромно значение. Оценявайки и утвърждавайки социалната целесъобразност на водещата функция на семейството по отношение на въпитанието на малките деца, подрастващите и младите хора, законодателят е предоставил определени пълномощия на специализирания полицейски състав по оказването на помощ и контрол върху онези семейства, чиито деца са на отчет в ДПС и „са извършили правонарушения или поради факта, че растат и се развиват в неблагоприятна семейна среда“ (65, с. 409). Известно е, че възпитанието в семейството е един от първостепенните фактори, оказващи силно въздействие върху формирането на детската личност. В тази връзка може да се посочи като национална черта „сериозното внимание, обръщано от страна на родителите към реализирането на своята основна лична, семейна и гражданска функция – отглеждането и възпитанието на децата“ (65, с. 408). Животът на съвременното човечество е напрегнат и динамичен. В света протичат сложни процеси, които унищожават непригодни форми на обществено устройство и създават нови социални и духовни структури. Въз основа на това хората преоценяват същността и значението на историческите периоди, събития и инструкции, сред които е и семейството като основна формация (клетка) на обществения организъм и първодвигател на човешкия напредък (102, с. 114). Разглеждайки темата за „Работа със семейството на децата правонарушители“ в светлината на православието, е логично да зададем риторично въпроса: „Какъв е образът на християнското семейство?, тъй като нашият народ от около 1200 години е православен. В сферата на християнската религия и традиция семейството се учредява чрез брачната институция, която е преди всичко духовно-нравствен съюз, скрепен чрез тайната сила на любовта, а не само връзка за удовлетворяване на полово влечение или юридически договор за съвместно съжителство“ (102, с. 115).

От първата книга Битие на Свещеното Писание научаваме, че посредством акта на сътворяването на човека като мъж и жена Бог учредил моногамния брак и го благословил. Следователно бракът е богоустановен, а семейството е неразрушимо според Божия закон. Затова много хора, които с лека ръка способстват за разрушаването на семейството, се явяват богоборци и обикновено имат вина за разрушаването на щастието, благоденствието и съдбите на децата си. Защо? Защото, „като удостоил с присъствието Си сватбеното тържество в Кана Галилейска и извършил чудо за доброто му протичане, Господ Иисус Христос лично осветил брачната институция, благословил семейството и вложил определен смисъл в него. В какво се изразява той? Бракът е истински само тогава, когато съпрузите гледат един-друг sub specie aeternitatis (от гледище на вечността). Това може да се разбира като непрекъснато божествено подпомагане на брачния съюз за съвместно развитие и общо усъвършенстване в името на Христа и влизането заедно в Небесното Царство“ (102, с. 114). Разбира се, това на някои хора би прозвучало утопично или архаично, но тази е истината за семейството съгласно учението на Православната църква. След краткото библейско отклонение в богословски аспект нека преминем нататък с „Работа със семейството на децата правонарушители“ съобразявайки се с горния християнски възглед. Едни от основните фактори децата да се превърнат адепти на наркотици и деструктивни култове са проблемите в семейството и семейната среда и религиозното невежество на съвременните родители, които не са готови да се сблъскат с вредните психологически феномени на глобализиращия се свят през XXI век.

Затова и религиозно-нравствената православна просвета, учението на християнството за историята и психологията на религиите се явяват антитеза на окултната същност на наркоманията и деструктивните култове. Тоест религиозно-нравствената православна просвета се явява своего рода „имунизация“ от вредното въздействие на наркоманията, окултните практики и деструктивните култове. Въз основа на това в работата с родители на деца правонарушители от изследваната категория трябва да се работи освен от правна, социална, педагогическа и от духовна гледна точка. Това може да го наречем духовно обгрижване на родителите, което трябва да се води под ръководството на обучени духовници в православна резидентна терапевтична общност за зависими и пострадали от деструктивни култове (например като в ПЦДОН), имащи грамотност в сферата на пастирското богословие, православната духовност, социалната медицина, клиничната социална работа, наркологията и църковната психология и други.

В този ред на мисли отново стигаме до извода, че в социално-педагогическата, клиничната и пастирската работа с изследваната категория млади хора трябва да се работи в консилиум или междуведомствен екип от различни специалисти. Подробностите в тази посока ще изясним в заключението и изводите на емпиричното изследване. Изхождайки от горното, ще отбележим, че демографските справки сочат, че през последните десетилития постъпателно се увеличава броят на непълните семейства (с разведени родители, живеещи спорадично във фактическо съжителство без брак, с починали родители); на семейства, в които единият или двамата родители са алкохолици; на семейства, в които родител или брат (сестра) са осъждани или в момента са в места за лишени от свобода; на семейства, изпаднали в тежко социално положение. Тези обстоятелства предполагат наличието на такава вътресемейна атмосфера, която препятства полагането на необходимите грижи и забавя развитието и възпитанието на децата. В „полицейската статистика се съдържат данни, които показват, че в над 60 процента от случаите на регистрация в ДПС на деца (за деца от ромски произход този дял е 90 процента) техните семейства са охарактеризирани със съществуването на проблеми от посочения по-горе характер“ (65, с. 409-410). При работата с проблемни родители трябва да се подходи изключително внимателно към децата им съгласно нормативната уредба (която е несъвършена) и професионално, тъй като в тези случаи при липсата на родителска обич, грижи и внимание детската личност и психика (ad hoc) са травмиращи обстоятелства. И психопедагогическите изследвания на тези проблеми показват наличието на аномалии в развитието на детската личност, „появили се на базата на отсъствието или недостига на майчина и родителска обич, грижи и внимание“ (65, с. 153).

Затова липсата или недостигът на родителска обич, грижи и внимание води след себе си и други негативни последици. В стремежа си да компенсират тази липса някои деца, предоверявайки се и неразполагайки с достатъчна обективна информация, попадат в ръцете на педофили, лъжепразнодумните членове и гурута на секти и деструктивни култове или на „загрижени“ за тяхното комфортно състояние улични наркодилъри. Тоест децата на проблемни родители и семейства стават обект или субект на престъпни посегателства и съставомерно общественоопасни деяния. Въз основа на това може да заключим, без да правим психологичен и правен анализ на законодателната рамка, регулираща тези отношения и проблеми, че нормативната уредба, регулираща проблематиката, методологията и системата на превенцията на детската престъпност и рехабилитацията на деца, адепти на наркотици и деструктивни култове, е несъвърше¬на и неефективна, дори няма да е пресилено, ако кажем, че такава няма, тоест не съществува законодателно. Последното означава, че „работа със семейството на децата правонарушители“ не може да се провежда на 100 процента ефективно, целесъобразно и пълноценно от гледна точка на законодателството.

В подкрепа на това ще обобщим, че в Република България няма институции, които да се занимават едновременно с психо-социална рехабилитация на окултно пострадали и наркозависими хора (в частност деца), които, акцентираме, имат девиантно общественоопасно поведение. На този етап може би е възможно и удачно да се провеждат[327] само профилактични информационно-психологически беседи с родителите на изследваната категория деца с цел превенция, консултация, упътване за лечение, рехабилитация и ресоциализация.

2.3.3. Работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители

Работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители от изследваната категория трябва да се извършва на всяка цена в екип (консилиум) от лекари (нарколози и психиатри), педагози, полицейски служители (ИДПС), клинични и църковни психолози, клинични социални работници, свещеници и други. Във връзка с това компетентностите на различните специалисти трябва да се разпределят и регулират. В противен случай тази работа е обречена на неуспех. Защото социалната адаптация на детската личност се реализира сравнително бързо и безпроблемно в онази среда (семейна, ученическа, приятелска, трудова и църковна), в която са създадени благоприятни условия за участие и изява на малолетни и непълнолетни в различни направления на обществената дейност. Това твърдение се „основава на факта, че социализацията на личността е много тясно свързана със социални очаквания“ (65, с. 225). Насочеността и нравствените качества на отделната личност се формират и при преодоляването на противоречията между вече изградените интереси, потребности и стремежи и изискванията на околната социална среда. Въз основа на това невинаги и „не при всички случаи интересите на отделната личност съвпадат с интересите на групата и колектива, което дава отражение върху качеството на взаимоотношенията“ (65, с. 225).

Достойнството на човешката (в частност на детската) личност е обусловено от неговата свобода и от възможността ѝ да се самоопределя към добро и зло. Посредством личния си опит ние разбираме, че свободният човек е много по-ценен от несвободния. Тук визираме наркозависимите и окултно пострадалите деца правонарушители, които определено не са хора със свободна воля, тоест не са свободни индивиди в психологичен аспект. Поради това „ревностно браним способността на човека нравствено да се самоопределя“ (102, с. 47). А свободата е необходима предпоставка за индивидуалния и за обществения нравствен живот.

Философската и християнската етика през вековете развили две крайни учения за свободата на човека: детерминизъм и индетерминизъм. Ето „техни¬те кратки характеристики. Въз основа на определените явления в живота на хората видни философи оспорват съществуването на свободата в човешкия живот. Техните възгледи се групират по общото название „детерминизъм“ (латински determino – определям). По-ярки разновидности на детерминизма са: механистичен, психологичен и супранатуралистичен (богословски и религиозен). Индетерминизмът е идейно противоположно на детерминизма направление. Индетерминистите твърдят, че човекът е абсолютно свободен“ (102, с. 48). Но нека след лекото отклонение относно някои философски понятия, свързани със свободата, да преминем по-нататък. В процеса на своето развитие децата с особено внимание следят оценката, която неформалната група или ученическият колектив дава за техните действия, както и цялостната оценка за личността им. Естествен е стремежът на децата тази оценка да е позитивна и да съвпада със собствената им оценка.

Обясними са и случаите, „когато самооценката се оказва по-висока от реалната – подрастващите не са запознати и не владеят необходимите критерии, чрез които биха постигнали по-обективни резултати в оценката на собствените и чуждите личностни качества“ (65, с. 226).

Във връзка с това ще посочим три валидни показателя (според теорията на възпитанието), които специлистите трябва да използват при работата с деца правонарушители от изследваната категория. Това са подходи за провокиране, определяне и използване на: самооценка, предполагаема оценка и оценка на личността от групата. Затова „работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители“ е от голямо значение в социално-педагогическата работа с изследваната категория деца. Срещите на лекаря (нарколог или психиатър), педагога, ИДПС, психолога, свещеника или клиничния социален работник с роднини, близки приятели и други от приятелското обкръжение на децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, трябва да спомогнат за:

– изясняване на фактическата обстановка;

– получаване на информация за адептите;

– запознаване с детайлите, причините и факторите на девиантното поведение на конкретните деца и млади хора;

– използване на превантивно социално-педагогическо въздействие и прочее. Защото анализът на последствията от противоправната дейност на асоциалната група от малолетни и непълнолетни правонарушители дава възможност да се установяват начините на действие на групата, степента на криминалната заразеност на отделните нейни членове, характерът и силата на вътрешните групови взаимоотношения в процеса на общуването и противоправната дейност.

На анализ „трябва да се подлагат както конкретните условия и причините, генериращи противноправното поведение, така и отделните ролеви функции (особено активните) на членове на групата“ (65, с. 435). Затова при „работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители“ субектите на социално-педагогичеката работа по разглежданата проблематика е важно да приложат (доколкото е възможно) изучаването на социално-психологическия и криминогенен облик на отделните членове на групата.

В това са включени следните елементи: установяване на индивидуалните особености на отделните участници на противоправни деяния; установяване на податливостта на външно въздействие и влияние на адепта и обкръжението му; установяване на персоналните противоправни деяния на всеки член на асоциалната микрогрупа до влизането си в нея; установяване доколко членовете на групата (например сектата, училищния клас или курс и други) са „запознати със законовите последици от тяхната противоправна дейност“ (65, с. 435-436).

По темата на тази точка от изследването може да се каже също, че трябва да се работи с една определена цел с приятелското обкръжение на подрастващите правонарушители, а именно – консултиране по „реформиране на мисленето“ на криминално проявените деца, адепти на наркотици и деструктивни култове (88, с. 123). Следователно при работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители и със самите тях като жертви на посегателства трябва да се използват специфични педагогически подходи и правила. Те могат да бъдат или са:

– наличието на предпоставки за провеждане на индивидуални – възпитателни беседи;

– подбор на ситуация за събеседване;

– подбор на мястото на събеседване;

– предразполагане към откровеност;

– отсъствие на назидателен (менторски) тон;

– предпазване от влизане в спор;

– изказване (тактично) на съвети, препоръки и примери в оптимален размер;

– стремеж за невъзхваляване само достойнствата на други лица;

– да не се изтъкват постоянно допусканите пороци, слабости и негативни черти на обекта/обектите на събеседване;

– дискретно подсказване на модели за нравствено и морално поведение;

– стремеж към позитивен (переспективен и конструктивен) завършек на събеседването с обекта/обектите (65, с. 408).

2.3.4. Работа в училищната среда на децата правонарушители

Предявяването към учениците на изисквания, които надвишават в значителна степен тези от учебните програми, и несъобразяването им с реалните им интелектуални възможности, както „определянето на тази основа на занижени оценки са причина, благоприятстваща появата на негативни тенденци в тяхното поведение“ (65, с. 180). Трябва да се знае от специалистите, които ще работят с изследваната категория деца, че мотив за противоправно поведение може да бъде подценяването от страна на някои учители на усилията, полагани от отделните ученици, не толкова за повишаване на успеха, колкото за връщане на позитивното отношение на учителя към тях: за пресичане на „предизвиканото от учителя подигравателно отношение от страна на отделни ученици или целия клас (курс) по повод на техните учебни проблеми“ (65, с. 181). Във връзка с това може да се спомене относно изследваната категория деца, че „грубо нарушение на педагогическата практика е превъзлагането на наказателни функции от страна на учителите или училищните ръководства върху отделните ученици или група ученици спрямо други ученици“ (65, с. 183). Въз основа на горните обстоятелства може да се приеме, че за целите на планирането и успешната борба с влиянието на криминогенните секти и наркоманията върху съзнанието и поведението на подрастващите е необходимо да бъде събрана и анализирана информация с помощта на учителите и училищната администрация относно:

– наличието на псевдорелигиозни организации, секти и деструктивни култове на съответната територия и типа осъществявана деструктивна дейност;

– установяването на точното наименование на съответната сектантска формация, възрастов диапазон на членовете, последователите и водачите (гурута);

– използваните методи за привличане (вербовка) на последователи (адепти);

– използваната литература (произход и семантика на литература на култа);

– местата за сектантски сбирки (храмове, апартаменти, клубове и други);

– лидерите на секти, „пасторите“, гурутата (срок на пребиваване в страната, адресна регистрация, близки връзки);

– установяването на други привлечени (адепти) в сектата – малолетни и непълнолетни лица, включително водените на отчет в ДПС (установяване на брой, имена, адреси, възраст, занимание, прилагани спрямо тях методи за вербовка, здравословно състояние – физическо, психическо, сексуално);

– употребата на наркотици и други „психотропни вещества по време или свързано с псевдорелигиозните обреди и култове“ (65, с. 448-449). Описаните подходи имат за цел превенция; сезираща дейност спрямо компетентните държавни органи и институции (ДСП – ОЗД – МТСП; ДАЗД – МС; ДПС – МВР; ДВ – МС; ДАНС – МС, Прокуратурата, КМБППМН и други) и информация и анализ, както споменахме вече. Това е така и е нужно, защото наркотиците, деструктивните култове, криминогенните секти и окултните практики са фактор, предпоставка и причина за престъпна дейност и общественоопасно поведение[328].

А престъпността е постоянен проблем за всяко общество. Когато се свързва с деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. Според едни мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други – проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живота в ценностен безпорядък и липсата на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко, абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновременно обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни.

Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житей¬ският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискове от различен вид. Тези особености трябва да бъдат отчитани при всеки съдебен процес, в който участва дете. Липсата на специализирани съдилища, непоследователното прилагане на изградените добри практики на правораздаване спрямо дете, жертва или извършител, фрагментарната по структура информация относно младежката престъпност и престъпността с пострадало дете и ред други фактори понякога не позволяват на конкретни деца да бъдат осигурени: справедлив процес или превантивна и адекватна социално-педагогическа работа относно рехабилитация и ресоциализация. Оттук „произтича необходимостта от комплексно и дълбоко познаване на обществените явления, свързани с тези видове рискове фактори“ (73, с. 4). Имаме предвид обективното познание относно проблематиката, спецификата и методологията на борбата и превенцията на детската престъпност[329] в колаборация със социално превъзпитателна (коригираща девиантното криминално поведение) и педагогическа дейност. Естествено това релевантно познание следва да бъде приложено в клиничната социална, медицинска и духовна (душепастирска) рехабилитация и ресоциализация на изследваната категория деца, която ще опишем доколкото можем подробно.

2.4. Психосоциална, медицинска и духовна рехабилитация на изследваната категория наркозависими и окултно пострадали деца

Според секуларните доктрини „социалната работа е дейност на обществото, тя е държавна дейност, неотделима част на социалния, институционен и политически живот на демократичната държава. Държавата пък създава, обезпечава и ръководи система за социална помощ на хората чрез закони, финансиране, институционализиране, подготовка на кадри“ и други (64, с. 14). Други опити за дефиниция на социалната работа казват следното:

а)социалната работа е комплексна интегративна дейност. Тази ѝ характеристика произтича от сложността и многовариантността на необходимата помощ (психо-социална, педагогическа, медицинска, психологична, духовна и други). В зависимост от особеностите на нуждаещия се, от спецификата на социалните и медицинските проблеми, от социалните, клиничните условия и ресурси тя може да се реализира като винаги специфичен ансамбъл от подпомагане, услуги, възпитание, образование, терапия, грижи, подкрепа, посредничество и други. (64, с. 14-15);

б)клиничната социална работа е психо-социална помощ за живот в клинична среда. Тази помощ винаги представлява едновременно създаване, организиране, активизиране, усъвършенстване и други на индивидуалните личностови капацитети, на социалните и медицинските ресурси в клинични или в извънклнични условия. Тази характеристика на специална социална работа е една от силно диференциращите я по отношение на други помагащи дейности – психотерапия, лечение, образование, възпитание и превъзпитание, ресоциализация и прочее. Социалната работа, независимо дали е църковна или клинична, или двете заедно, винаги е разбиране и „включване във взаимодействието между хората и институциите, така че хората да могат да се справят със задачите в живота си, да реализират аспирациите и целите си, както и да облекчат своята мъка, нещастие, страдание, беда, опасност“ и други (64, с. 14-15). В този ред на мисли ще направим инверсия с цел да преминем към богословската и духовната трактовка на проблематиката, свързана с изследваната категория деца. А именно отново ще споменем, че психиатрията, психологията и изобщо медицината имат претенцията да диагностицират и лекуват човешката психосоматика, докато християнството в лицето на св. православие има за цел душеспасението на хората. Затова и в учебниците по „пастирско богословие“ с думата „душепастирство“ се обозначава оная особена дейност, чрез която „християнският православен свещеник в името на Господа Иисуса Христа и на Неговата църква съдейства на отделния човек и на човечеството да получат освещение и спасение на душата“ (33, с. 123).

Но тук ще отбележим, че спасението на човешката душа е съборно дело, тоест съвместно на всички членове на Църквата, тъй като тя чрез църковните тайнства и даровете на Светия Дух (които получаваме в тях) освещава и спасява душите на хората. Това е така, защото Сам Господ Иисус Христос дал на човечеството три необходими за живота блага: истина, благодат и закон (срв. Иоан 1:14; срв. Матей 5:17, 22 сл.). Поради това и „Неговата църква развива своята дейност главно в три форми или насоки: учителство, богослужение и духовно ръководство. Тези три форми на църковната дейност имат обаче една велика цел или един главен обект: човешката душа“ (33, с. 123). Затова изобщо е немислима душепастирската дейност там, където човек вижда в себе си само някакви жизнени функции и тяхното съсредоточие той (светският човек) нарича душа, а не познава душата като реално и самостоятелно битие, като основно начало, субект и носител на личен индивидуален живот. А там, където не познават човешката душа, естествено не познават и душепастирството, и душепастирската дейност. Според нашето изследване тя трябва да се съвмести с медицинската, педагогическата и клиничната социална работа и целта ѝ е психо-социална ресоциализация на страдащите чрез метаноя (гръцки обръщане на ума, мирогледа, светогледа – покаяние и отказ от греха). Защото в светската социална работа и медицинска дейност може да има само грижа за соматичното здраве и битовите нужди, под които грижи повечето съвременни хора разбират аналогично на някогашните стари езичници само грижа за тялото. Тоест този род социална или клинична дейност, която не е продиктувана от любов в Христос с цел спасение на душата, не е милосърдна дейност, а е обикновена „социална услуга“.

И наистина и днес, и в античния свят, който няма правилно познание за Бога като личност, не притежава правилна представа и за човешката душа като самостоятелно лично битие. В древността „човекът бил ценен не в своята голяма и вечна идея като отделно същество, а като социално същество, доколкото той имал цена за цялото – било кастата или съсловието, било за обществото и държавата“ (33, с. 123). Разбира се, че при такова подценяване на човека и дума не могло да става за душепастирска дейност в днешния смисъл на социално и духовно обгрижване. Това е така, защото християнството открило на света човешката душа като самостоятелно битие и затова то я провъзгласило за свободна и нравствено отговорна. Най-напред то „установило ясно понятие за човешката душа като нематериално, тоест несъставено от материя същество, което е надарено с разум, воля и чувства, дейностите на които вътрешно са независими от материята“ (33, с. 123-124).

Въз основа това е изключително важно да се разбере и дълбоко да се почувства и проумее от хората, които имат намерение да се занимават със социално-педагогическа дейност и клинична социална работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, следното: борците за спасение на заблудените адепти, встъпили в областта на обективни отрицателни духовни отношения и закони са започнали духовна битка със злото, тоест със злите духове. Затова те са длъжни преди всичко сами да укрепят своята православна и правилна духовност, като са длъжни да водят активен, съзнателен и благочестив църковен живот в св. православие, влизайки и стоейки в „едната свята, съборна и апостолска църква“ (48, с. 420).

Във връзка с това не следва да се допускат никакви илюзии (фикции) и заблуждения, тъй като отрицателните последици от досега с окултните влияния или наркозависимите може да бъде пагубен и вреден за психосоматиката на личността на всеки човек, било той и духовник.

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[325]. „Подготовка, професионална реализация и социален статус на социалния работник. Университетско издателство „Св. Климент Охридски.“ – В: Господинов, Б., За същността и статута на социалната работа, С., 2009, с. 31

[326]. Тези вредни психотехники се използват от „неопетдесятниците“, така наречените „неохаризматици“, при „глосарията“ („проговарянето на езици“) в един от деструктивните им ритуали на „слизане на благодатта на Светия Дух“ при многобройните „петдесятници“. Това се случва от религиозно невежество, защото православните хора знаят, че слизането на Светия Дух е на Петдесетница през 33-34 година след Христа и други „петдесетници“ няма и не може да има съгласно учението на едната, съборна и апостолска Православната църква.

[327]. От компетентни длъжностни лица (ИДПС, педагози, криминални психолози) и други специалисти.

[328]. Общественоопасно е всяко девиантно поведение, което застрашава или уврежда съществуващи обществени отношения, независимо дали нарушава установена в обществото норма, тоест общественоопасният модел на поведение се съчетава с асоциално или агресивно поведение, което надхвърля рамките на обикновеното непослушание, предизвикателство или деструктивност по отношение на личността.

[329]. Деца, извършили престъпления. Източник: Методология на НСИ. За периода 2000-2007 година не се наблюдава значима разлика в броя на престъпленията, извършени от деца. Докато при общия брой на регистрираните за страната престъпления от 2000 година насам се наблюдава плавно и непрекъснато намаление, то при младежката престъпност от 2000 до 2004 година се установява нарастване с пик през 2004 година. След това се отчита спад, който следва общата тенденция. Като относителен дял престъпленията, извършени от деца, не надхвърлят десет процента от общорегистрираните.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5bo

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§ 2. Принципи и методи в клиничната, социално-педагогическата и пастирската работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни

Изхождайки от предмета на изледването за социално-педагогическа работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, който е многоаспектен (социален, педагогически, медицински, правен, психологически и духовен), ще използваме два подхода. Единият ще опише принципите и методите в клиничната и социално-педагогическа работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни от гледна точка на хуманитарните науки, а вторият ще опише психо-социалната рехабилитационна пастирска практика на изследваната категория деца от гледна точка на Православната църква. „Успехите и превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на принципите и методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352).

Специфичното, отличителното в работата на инспекторите от детските педагогически стаи (ИДПС) с възрастовата група на малолетните и непълнолетните правонарушители и тези от изследваната категория деца е използването както на „общопедагогически принципи и методи на възпитанието, така и на такива, явяващи се специфични за тази категория подрастващи“ (65, с. 352). Принципите на социално-педагогическата дейност са: изходни положения, ръководни начала, основни изисквания, способстващи за реализиране целите на превенцията на престъпността и противообществените прояви сред подрастващите. Това е валидно и за лицата, участващи в рехабилитацията на деца, адепти на наркотични вещества и деструктивни култове. Накратко ще изброим малко по-детайлно горните особености на принципите на социално-педагогическата работа с децата правонарушители в следния ред:

а) Законосъобразност на превантивната социално-педагогическа работа;

б) Целенасоченост на превантивната социално-педагогическа работа;

в) Педагогически оптимизъм;

г) Свързване на възпитателната и превъзпитателната дейност с живота;

д) Възпитание и превъзпитание (корекция на поведението) чрез труд;

е) Възпитание и превъзпитание в колектив и чрез колектив;

ж) Персонификация на превантивното социално-педагогическо въздействие;

з) Опора в положителното;

и) Единство на превантивното социално-педагогическо въздействие;

й) Системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивното социално-педагогическо въздействие;

к) Специализация на субектите на превантивната социално-педагогическа работа;

л) Защита на най-добрия интерес на детето;

м) Запазване на тайната на противоправното минало;

н) Комплексност на използваните методи, средства и прийоми на превантивното социално-педагогическо въздействие.

Методите на превантивната социално-педагогическа работа са:

а) Методи на убеждаване (разясняване и доказване на правилността или необходимостта от определено личностно и обществено целесъобразно поведение или неправилността на дадена постъпка); Те се делят на вербални, визуално-сензорни, практически, съзидателни и други според някои характеризиращи ги признаци;

б) Нормативно-регламентирани методи на принуждение;

в) Общопедагогически, практико-целесъобразни методи на принуждение;

г) Методи на стимулиране (поощрение);

д) Съществуват и изисквания, свързани с моралните и нравствени качества на субектите на превантивната социално-педагогическа работа. Тези методически изисквания, конкретно казано, представляват умения: за обективен анализ на качествата и поведението на детската личност; за общуване с децата; за бързо ориентиране в педагогическа ситуация; за отгатване на душевното състояние на децата по външни признаци в тяхното поведение; за добър подбор на педагогическите и ситуативно-целесъобразните методи за въздействие; за управление на собственото и детското внимание; за използване на силата на външните изразни средства (емоциалност в общуването) – „мимика, артикулация, жестикулация; за регулиране на темпа на превантивното социално-педагогическо въздействие; за анализиране и оценяване на постигнатите резултати; за очертаване на нови надежди и переспективи пред детската личност; желание за безрезервна защита на най-добрите интереси на децата и убеденост и дейност по запазване тайната на регистрацията и рехабилитацията в институции“, занимаващи се със социално-педагогическа и клинична социална работа с изследваната категория деца (65, с. 385).

Професията на клиничните социални работници, лекарите и в частност на педагозите е в групата на помагащите професии. Мисията им е да помагат на индивидите, семействата, групите и общностите с проблеми и нужди за по-добър живот както намесващи се по посока на личностната промяна, така и оказвайки социална подкрепа. В помагащите професии е необходимо да се очертават потребностите на нуждаещите се и какъв точно да бъде подходът за успешно решаване на проблема. Професионалните подходи описват последователността на действията на социалния работник в работата му с клиенти, връзката и обусловеността между тях, организирането им в етапи. Всички те биха могли да се обобщят в два основни подхода, които сега няма да описваме подробно. Те са разграничени на основата на спецификата на взаимодействието между помагащ и получаващ помощ. При първия тип подход става дума за модел, при който помагащият е в ролята на определящ отношението на помагане. Този подход би могъл да бъде определен като предписващ, инструктиращ, патерналистичен[314]. Има широко разпространение във всички сфери на професионално общуване и взаимодействие между хората. У нас е приложим и в медицината, което е грешна представа за взаимоотношенията лекар – пациент, предполагаща неравнопоставеност между тях. Това е опасно за нуждаещия се, тъй като може да стимулира стремежа му към зависимост и непоемане на отговорност. Опасно е и затова, че помагащият несъзнателно или съзнателно може да влезе в ролята на манипулатор, на разполагащ с човешките съдби.

Този модел обаче има и някои предимства. Използването му изисква обучение, повишава професионалното самочувствие и мотивация на помагащите. От гледна точка на резидентната психо-социална рехабилитационна практика на Православната църква по отношение на наркозависими и окултно пострадали деца можем да кажем, че Програмата за рехабилитация на изследваната категория млади хора се основава на разбирането за наркоманията и деструктивните култове като духовна болест, която е следствие от греховния начин на живот, затова е ориентирана към хора с православно вероизповедание или негови съмишленици или към хора, които желаят да познаят истината на св. православие и с Божията помощ да преодолеят греховния си недъг (13, с. 94). Затова в пастирската работа и духовното обгрижване на зависимите и съзависимите програмата, методите, грижите и принципите, въплътени в нея – е насочена към: преодоляване на духовния недъг на наркоманията и деструктивните култове; нравствено възраждане на личността; възвръщане на пълноценни личности на семейството и обществото. Тази програма трябва да се осъществява с участие на свещеници, на православни лекари, педагози, социални работници и психолози.

Програмата за рехабилитация и лечение на наркозависимите и окултно пострадалите има три етапа. Тя предполага следните последователни етапи в лечението и рехабилитацията на изледваната категория деца и съзависимите им близки и родители:

1.Етап на дезинтоксикация и общоукрепваща терапия при наркозависимите, а при окултно пострадалите – духовно обгрижване чрез диалог, беседи; приобщаване към тайнствата: кръщение, миропомазване, изповед, маслосвет, причастие; ползване на богослужебни чинове: акатист, покаен канон, чин на отричане; практикуване на пост, молитва и други.

2.Етап на целенасочено въздействие върху личността на наркозависимия и окултно-пострадалия. Включва в частност извеждането им от наркозависимата ниша и окултна или сектантска среда. Този етап предвижда и продължаване на поддържащата терапия и на духовната преориентация на личността.

3.Етап на семейно-битовата и социална адаптация на наркозависимите, окултно пострадалите и подпомагане на активното им ангажиране със социално-трудова дейност (13, с. 95). Тези подходи и методи ще разгледаме детайлно в т. 2.4.3 на изследването, озаглавена: „Опит за апробация[315] на Православен център за духовно обгрижване на наркозависими чрез духовна рехабилитация на жертви на наркотици и деструктивни култове“.

Разбира се, във връзка с това много хора биха казали, че Църквата е една архаична институция, която се е обезличила морално, нравствено и духовно. Но всъщност това не е така, защото Църквата не са само храмовете, свещениците (клира), синодът (висшият клир) и миряните. Църквата има за глава Господ Иисус Христос. Затова Църквата е Богочовешки организъм, изпълнен невидимо от Светия Дух, който се състои от „небесна“ и „земна“ църква. Първата (небесната) е тържествуваща, защото се състои от Господ Иисус Христос, Света Богородица, безплътните Божии ангели, св. пророци и праведници, богоречивите апостоли, светлите и добропобедни мъченици, преподобни богоносни отци и всички светии, просияли за Христовата вяра и от всички благочестиви покойни християни, а втората (земната) е войнстваща, състояща се от живите християни, духовните пастири и архипастири и църковните храмове, обители и прочее, защото „целият свят лежи в зло“ (срв. 1 Иоан 5:19).

Единението на Църквата (земната и небесната) се проявява в св. литургия и св. евхаристия, където всички сме… едно в Христа. Свети апостол Павел нарича също Църквата „стълб и крепило на истината, …света и непорочна Христова съпруга, … собствено тяло Христово, което е църквата “ (1 Тимотей 3:15; Ефесяни 5:25; Колосяни 1:24), защото истината трябва да лежи в самата основа на Църквата.

Или да обобщим: „под названието „църква“ в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез светите апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни църковни тайнства“ (101, 2-3).

2.1.Проучване на индивидуалните качества и особености на децата. Прилики в методите на клиничната социална дейност и пастирската работа

Проучването и изучаването на индивидуалните качества и особености на малолетните и непълнолетните са свързани с реализацията на набелязаните педагогически изисквания и условия, както и прилагането на методите на въздействие, намиращи се в тясна връзка с обусловените възрастови и индивидуални особености на детската личност, която е обект на превантивната социално-педагогическа дейност и клиничната социална дейност и пастирска работа с изследваната категория деца и съзависими възрастни. Получаването на пълноценна информация за децата правонарушители, които трябва да се рехабилитират в клинични условия, скъсява както „пътя на селекция на методите на социално-педагогическо въздействие, така и пътя за реализация на това въздействие“ (65, с. 387). Защо? Защото „наркотичните вещества причиняват нарушение в психичния живот на човека с преобладаване на разстройства в съзнанието и поведението“(103, с. 77).

Първоначално се е приемало от нарколозите, че тези вещества са само наркотични. Впоследствие към тях са включени редица токсични продукти, наложили промяна в наименованието на проблема. Така от „наркомании“ той се преименува на „токсикомании“. Изхождайки от темата на тази точка, нека се спрем накратко на психическата и физическата зависимост от психоактивни вещества, които обуславят идентичност със зависимостта от деструктивни култове.

Психическата зависимост представлява влечението (желанието) за употреба на веществото, което може да бъде натрапливо или неовладимо (конпулсивно). Физическата зависимост се оценява според изразеността на абстинентния синдром, който съгласно десетата ревизия на МКБ представлява група симптоми от психично и физично (соматично) естество, които се появяват след пълно спиране или намаление на приема на употребяваното вещество. Чести психически симптоми на изследваната категория деца са: …тревогата, депресията и безсънието, които се комбинират винаги със соматична симптоматика – тремор, главоболие, отпадналост, тахикардия, изпотяване и други. „Толерантността е свързана с увеличаването или намаляването на дозата“ за получаване на очаквания ефект от приема на дрогата (103, с. 78). Същото се отнася при интензивността на практикуването на окултната практика, изразяваща се ad hoc в деструктивния култ.

При наркоманията това се изразява с променящата се поносимост на организма по отношение на психоактивната субстанция, която обикновено се увеличава. Единствено при алкохолната зависимост наблюдаваме и намаление на поносимостта в нейните крайни стадии. Като „задължителни симптоми при употребата и злоупотребата с всички психоактивни вещества са още личностните промени и свързаните с тях вредни за обществото последици“ (103, с. 78). Тези промени (имащи общественоопасен характер) включват: засилваща се емоционална лабилност, егоцентричност, хипобуличност, дементност с ограничаване на интересите, разстройство на социалната адаптация, професионална деградация, агресивност, антисоциалност и морално-етично снизяване. Затова, като се имат предвид горните обстоятелства, изучаването на индивидуалните качества и особености на изследваната категория деца, подлежащи на регистрация по смисъла на ЗБППМН в една бъдеща психо-социална рехабилитация в дневен или резидентен център от наркомания, и състоянието на „окултна болест“ не трябва да бъде еднократен акт или произволна дейност. Тоест това проучване на особеностите и качествата на поведенческия модел на децата трябва да бъде закономерен акт, чиято ефективност зависи от правилното определяне на насоките на изучаване на детската личност и от добрия подбор на методите за превантивно социално-педагогическо въздействие (65, с. 388). Чрез оказване и осъществяване на индивидуалното превантивно социално-педагогическо въздействие може да бъде осъществена цялата дейност по психо-социална рехабилитация и ресоциализация на изследваната категория деца, подрастващи, млади хора и съзависими възрастни. Индивидуалното социално-педагогическо въздействие присъства в изучаването на детската личност и в установяването на причините за противоправното детско поведение, и в конкретното прилагане на методите и прийомите на рехабилитационната и ресоциализираща програма.

Проучването на индивидуалните качества и особености на децата с оглед на горните обстоятелства се състои в уточняването на: същността и значението на детската личност; насоките за изучаването на детската личност; събиране на общи сведения на изследваната категория деца; събиране на сведения за семейната и училищната среда на последните; събиране на сведения за извънучилищния кръг от приятели и за противоправната дейност на всяка една отделна детска личност, която е обект на социално-педагогическо въздействие. Но това зависи пряко и от организацията на социална работа.

„Различните видове организации за социална работа могат да бъдат разграничени на базата на няколко признака: начин на създаване и функциониране, статут и начин на финансиране, ниво на функциониране, вид и място на предлагане на социалните услуги по групи“ (77, с. 32). По начин на създаване и функциониране организациите за социална работа са два типа – формални и неформални. По статут и източници на финансиране организациите за социална работа са: държавни, общински, неправителсвени и частни. По ниво на функциониране същите са: национални, регионални и местни.

По вида на предлаганите услуги и мястото на предлагането им биват: организации, предоставящи социални услуги в общността; специализирани институции, предоставящи социални услуги. И по целеви групи клиенти[316] (потребители), които обслужват – индивиди, семейства, социални групи и общности в неравностойно положение, уязвими и в риск[317].

Описваме накратко структурата и видовете организации за социална работа с оглед на това, че във всяка една организация структурата за дейността (обгрижваща, ресоциализираща, рехабилитационна, санкционираща, превъзпитаваща) се ситуира по различен начин и способ. Така възниква риторичният въпрос, който ще задаваме неведнъж в изследването – проучваната категория деца обект на закрила и клинична социална и социално-педагогическа работа ли трябва да бъдат на първо място и на второ субекти – правонарушители по ЗБППМН и наказателното право или обратното?

За да маркираме накратко приликите в методите на клинична социална работа с наркозависими и окултно пострадали, ще опишем отново общото между употребата на наркотиците и съвременното сектантство (носител на деструктивни култове). Деструктивните култове или сектите и наркотиците въобще могат да се нарекат „сектообразуваща среда“, защото психоактивните вещества участват във възникването и жизнената среда на много сектантски деноминации и гибелни за психиката неорелигиозни култове, като особено това се отнася за култовете на „Новото време“, наречено още „ню-ейдж“ движения. Но нека онагледим с примери горните съждения в изследването.

В този смисъл ще акцентираме, че в много от новите секти (деструктивни култове) наркотиците играят съществена роля в ученията и дейността им. Това например е видно от образуваната през 1914 година „Американска народна църква“, която сплотила няколко десетки индиански племена. Привържениците на тази „църква“ считат пейота[318] за „дар божи“, а неговото действие отъждествяват с „действието на светия дух“. В техните религиозни ритуали мескалиновите хлебчета изпълняват ролята на „причастие“ (14, с. 54). Основателят на „църквата по сциентология“, Лафайет Роналд Хъбард (1911-1986), започнал като практикуващ окултист (14, с. 54). Този неуспешен физик, неуспешен офицер от военноморския флот и неуспешен таен агент, припечелващ от евтина фантастика, преди всичко се досетил, че „за да забогатееш, е нужно да основеш собствена религия“ (както сам той открито заявявал), сближил се с ученика на Кроули[319], Джек Парънс (14, с. 54). Известно време вземал участие в отвратителните сексуално-магически ритуали на Парсънс и тогава обявил връзката си с „Императрицата“ – дух покровител, от която/който получавал помощ и наставления.

Под диктовката на тази „Императрица“ той написал своята книга „Дианетика[320]“.

По свидетелство на неговия син Куентин голяма част от своите трудове той написал в състояние на наркотично опиянение (14, с. 54-56). Очевидно е, че това го е стимулирало към „духообщение“ с падналите духове. Започвайки от края на 40-те си години и до края на живота си, Роналд Хърбард бил зависим от амфетамини и барбитурати, като приемал огромно количество наркотици и страдал от алкохолизъм. Забележително е, че за по-удобно внедряване на своето учение и за придаването му на благообразен вид той основал организацията „Нарконон“ за лечение на наркомани, където то се води с най-варварски методи и представлява шарлатанство. Това е валидно за самата методика в „църквата по сциентология“, която включва система на фина хипноза, „чиято цел е да извика у човека индуцирана, внушена еуфория – състояние, приличащо на наркотично опиянение. За да изпита отново това еуфорично състояние, човек е готов на всичко – и той се записва на следващия курс (14, с. 55).

Не са пропуснати наркотиците и в „империята на Преподобния Муун“. Самият „преподобен“ Сан Мюнг Муун е роден през 1925 година в шаманско семейство. Както е известно, практиката на употреба на наркотични средства е много разпространена в шаманизма и даоизма, чието влияние се чувства особено в книгата „Божествени принципи“. Сам Муун до създаването на собствено учение се препитавал като медиум, предсказвайки улова на риба и така нататък. Основаването на собствена „Асоциация на Светия Дух за обединение на световното християнство“, или „църква на обединението“, и сътрудничеството със спецслужбите на Корея и САЩ го издигнали до висотата на финансовото могъщество, правейки го много богат човек (14, с. 55-56).

През 1981 година мунистите вземат участие в държавния преврат, чрез който в Боливия идват на власт „кокаиновите генерали“, опиращи се на поддръжката на ЦРУ. Идвайки на власт, те започват да превръщат „морето от кокаин в море от долари“, без да забравят естествено да благодарят и на организацията на „преподобния“ Муун (14, с. 55-56).

Сегашният наследник на империята на „преподобния“, синът му Джим Муун, който е крайно пристрастен към наркотиците и алкохола, неотдавна стана герой на силно нашумял бракоразводен процес с бившата си съпруга Нансук Хонг (14, с. 55-56). Редица известни организации и имена са свързани със скандали с наркотици. Например това се отнася за „Международното общество на Кришна съзнание“ (ISCKON), основано през 1966 година от бившия търговски агент фармацевт, индуса Абхай Чаран Де (1896-1972), приел в напреднала възраст саняса („хиндуистко монашество“) под името Свами Бхак- тиведанта Шрила Прабхупада и дошъл в Америка да „проповядва“ своето учение с надежда да забогатее (14, с. 55). Честолюбивият гуру с езотерично учение допаднал на вкуса на шестнайсетгодишните, боготворящи всичко, което идва от Изтока. Групата „Бийтълс“ много му помогнала в рекламата (14, с. 55). Така кришнаизмът станал много популярен и привличал много младежи. На кришнаитите, много от които били по-рано хипита-наркомани, им се струвало напълно логично да се върнат към заниманията си с наркобизнес. Логиката била такава, че колкото повече са храмовете на Кришна, толкова по-малко в крайна сметка ще са наркоманите (14, с. 55).

Самата религиозна практика и начин на живот на кришнаитите много напомнят наркоманията – потребност от състояние на еуфория и бягство от „материалния свят“, когато даже собствените деца съгласно Прабхупада се считат за не повече от „странични продукти на тялото“. Друг религиозен авантюрист, издигнал се на вълната на интереса към Индия и „източната духовност“, бил Бхагван Шри Раджниш (1931-1990), известен като „Ошо (Океански) Раджниш“. Той завършил университета с отличие и златен медал, получил степен магистър на философските науки и преподавал философия. В края на шестдесетте години започнал да демонстрира своите оригинални медитативни техники. В началото на седемдесетте години около него се събрала комуна, привличаща множеството духовно търсещи хора от Запада. Някои от тях се завръщали, като разказвали за сексуалните оргии и употреба на наркотици в „общините“ на Ошо Раджниш.

Същността на учението на последния се свеждала до необходимостта от унищожение на „комплексите“, тоест съвестта, с цел придобиване на естественост, граничеща на дело с пълна полова разпуснатост. Целта на всички упражнения, както при кришнаитите, била постигане на състояние на еуфория. И така Раджниш често въвеждал своите адпепти в „нирвана[321]“ с помощта на наркотици, а отделни сеанси по медитация в ашрамите на „светия човек“ (така се превежда името му „Бхагван“) завършвали със сбивания и други общественоопасни прояви (14, с. 58).

Най-важният извод от този кратък анализ на сектите (деструктивни култове), базиращи се на употребата на наркотични вещества, е да се прие наркоманията за псевдорелигиозна, окултна по своята същност духовна практика, чиято закономерност и неизбежност на появяване са обусловени от дълбоката духовна криза на съвременното общество, от отхвърлянето на християнските ценности и загубата на духовен имунитет. Това е „коренът на проблема (първопричината), всичко останало са следствия, които не биха съществували без първопричината“ (16, с. 69).

Изхождайки от този извод, можем да обобщим, че тъй като децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, имат за генезис на състоянието си различни видове окултни практики или „идеологии“, в клиничната социална работа лечение, ресоциализация и рехабилитация с изследваната категория ще има прилики и индиция. Въз основа на това може да се приеме, че по отношение на хората, които вече отдавна са в наркотична зависимост или състояние на окултна болест, е необходимо снихождение, предоставяне на свободна възможност за медицинско лечение чрез рехабилитационни програми, „отчитащи важността на религиозния аспект в лечението на тази духовна болест“, каквито се явяват наркоманията и зависимостта от окултизъм (14, с. 81).

Крайно неправилно при това се придава решаващо значение на медицинските, особено на чисто медикаментозните форми на лечение на психичните разстройства под въздействието на наркотици и деструктивни култове. Медикаментите при наркоманията са необходими за снемане на тежките, болезнени прояви на абстинентния синдром („наркотичен глад“), дезинтоксикацията, смекчаването на свързаните с ендорфно изтощение депресивни състояние и лечението на тези телесни и органически разстройства, които са възникнали вследствие на разрушителното въздействие на наркотиците върху тялото. Връщайки се малко назад, ще повторим, че по целесъобразност за лечение, рехабилитация и ресоциализация на наркозавимиси и окултно пострадали деца е нужен консилиум[322] – своеобразен екип от лекари – психиатри (нарколози), психолози, педагози, свещеници с клинично-социална грамотност, имунолози, онколози, кардиолози и други. Полезни в тази връзка могат да бъдат и мерките на психиатрично въздействие, способващи за отслабване на психологическата зависимост, възстановяване на загубените механизми за адаптация към социалната среда, творческите способности и интереса към живота (14, с. 82).

Тези методи за социално-педагогическо въздействие заедно с медико-психотерапевтичните методи за борба с разпространението на епидемията на наркоманията са идентични и аналогични с методите на психо-социална рехабилитация и терапия на жертвите на деструктивните култове, наречени окултно пострадали хора. Това е така, защото, ако лекарят действително иска да помогне на наркомана, той разбира, че трябва не само да го лекува, но и да го превъзпитава, да го учи на пълноценен живот без наркотици, за да изпълни тази празнота, която възниква в душата на наркозависимите деца. Всеки медик (нарколог) трябва да стане за наркозависимия нещо повече от обикновен лекар, защото наркоманията не е само медицинска болест. Наркоманията или окултната болест са сепсис на душата и парализа на волята, а медикаменти (таблетки, антибиотици и сиропи) за душата няма и не може да има.

В този ред на мисли всеки лекар разбира, че премахването на симптома и лечението на болестта не са едно и също нещо. Лечението и рехабилитацията на наркоманията и окултната болест изискват излизане извън пределите на медицината. И тук въпросът за личната религиозна ориентация на лекаря придобива особена актуалност (14, с. 82-83). Това е така, защото личността има сложна структура, която се изгражда като съвкупност от устойчиви връзки между множеството компоненти и черти. Те от своя страна се отличават с различна устойчивост и степен на биологична и социална обусловеност.

Основни характеристики на структурата на личността са цялост, структурност, свързаност със средата, иерархичност, множественост. Структурните концепции за личността имат за цел да диференцират и подредят в система устойчивите личностни характеристики (103, с. 133). Вътрешната връзка между физическото, емоциалното, моралното и духовното измерение при загуба на душевното здраве е очевидна. Често психичните заболявания увреждат физическото и интелектуалното здраве (43, с. 188). Затова Православната църква участва в борбата против различни форми на психически зависимости и увлечения – наркотици, магии, окултни и фетишистки действия, чиито жертви са религиозно непросветени хора или колебаещи се вярващи.

За връзката между окултизма и различните наркозависимости говори в днешно време (въз основа на своята пастирска и медицинска работа) и иеромонах професор д.м.н Анатолий Берестов. Особено лечение в тази насока е психотерапията, по време на която се срещат болен човек, лекар и духовник. Лекарят лекува медицинските проблеми, а свещеникът спомага за спасяването на душата в Господа Иисуса Христа (43, с. 188-189).

Иеромонах професор д.м.н Анатолий Берестов е разработил и прилага в практиката си на духовник система за духовна терапия, интегрираща пастирските грижи с психотерапевтичната и медицинската подкрепа, и заедно с неговите сътрудници изгражда енорийски центрове за работа с наркозависими и окултно пострадали. През последните години той обучава и други свещеници да изпълняват подобна пастирска дейност. А у нас, в България, неговият духовно-попечителски център има специално споразумение за съвместна работа с Варненската и Великопреславска св. Митрополия. Въз основа на прилагането на опита на тези православни, духовно-терапевтични центрове за лечение на наркозависими работи и енорийският център към храма „Св. цар Борис I“ във Варна. В него се „осъществяват лечение, рехабилитация и ресоциализация на наркозависими младежи, които показват обнадеждаващи резултати“ (43, с. 159). Тъй като, изследвайки приликите в методите на клинична социална работа с наркозависими и окултно пострадали, криминално проявени деца, ще говорим и споменаваме често за колаборация между медицината и църковната духовно-пастирска практика, ще заключим с обобщение в тази посока на съждения.

Под медицина трябва да разбираме организирания подход на лечение, който се основава на натрупано знание за диагностициране и лечение на човешки заболявания по специализирани области. Този метод използва наблюдението, лекарствените форми и хирургическите процедури и е част от лечебната традиция, упражнявана от медицинската професия от древни времена. Тази медицина се различава от съвременното ѝ развитие, обусловено в научната медицина, чиито методи от ранните години на XIX век толкова са изпреварили постиженията на рационалната медицина. Защото древната медицина, например във Византия, е радикално превъзходаща качествено и духовно днешната медицина, с оглед на което рационалната и научната медицина днес се различават от религиозната вяра и традиционните религиозни практики. И правилно. Но много доказателства показват, че в православното християнство рационалната и научната медицина не се възприемат общо като антитези на религиозните вярвания и практики. Вярно е по-скоро обратното. Историята „показва забележително тясна връзка между рационалната медицина и православна вяра и практиките през вековете. В основата на тази връзка е подходът на древната Православна църква към културата и науките и особено към медицината“ (43, с. 192).

В този ред на мисли ще споменем следното: „Докато модерната психиатрия, както забелязваме, изглежда в голяма степен разкъсана между теории, които си противоречат или се състезават, всяка с претенции за изключителното си значение, е интересно да се отбележи, че християнската мисъл е развила сложна концепция за менталните болести, която посочва три възможни причини за техния произход: органическа (биологична), демонична и духовна, като тези три етиологии предполагат различни и специфични терапевтични подходи. Това позволява да се оспори с лекота напълно погрешното твърдение, доста разпространено сред историците, че според християнския възглед единствената причина за лудостта и менталните разстройства е бесовската обсебеност“ (164, с. 16).

2.2. Установяване на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните деца

„Престъпността е един от социалните проблеми на обществото, поради което не само държавата и нейните институции предприемат различни по своя характер мерки (политически, законодателни, икономически, социални, репресивни и възпитателни) за нейното недопускане, предотвратяване и пресичане, както и за разкриване на извършителите на вече осъществения престъпен акт“ (65, с. 316). От общото позитивно (или незаинтерисовано) отношение към това направление на дейност по превенция на престъпността или частното (приоритетно) отношение към отделен или група елементи от тази дейност „може да се съди за зрелостта в държавническото мислене на представителите на една или друга държавна или политическа институция, за хуманното и родолюбиво отношение на един или друг представител на обществени и частни формирования към тези проблеми“ (65, с. 316). Затова през последните години се проявява особен интерес и към дейността на специализираните полицейски институции и служители, работещи по превенцията на детската престъпност. Изхождайки от темата на изследването, основните проблеми, съществуващи в областта на превантивно социално-педагогическата дейност, провеждана от органите по ЗБППМН и ИДПС с малолетни и непълнолетни, са следните: подценяване от състава на ИДПС в превенцията на детската престъпност от висшия ръководен състав на държавния апарат; непрофесионално отъждествяване на възпитателната (осъществяваната от семейството и училището) с корекционно-възпитателната дейност (осъществявана от специализирани субекти), граничещо с „професионален нихилизъм“; въвеждането в полицейската работа на „обединяващите инспектори“, съчетаващи в длъжностите си задължения – осъществяване на ръководство и контрол върху ИДПС и провеждането на оперативно-издирвателна дейност по линия на борбата с престъпността сред подрастващи; превъзлагането на функции по оперативно обезпечаване на детската престъпност върху оперативни работници от криминални служби, които са без необходимата психопедагогическа подготовка и опит за работа с тази възрастова група правонарушители. Поради слабото познаване на проблема „Детска престъпност – институциите на нейната превенция“ и изкуствено изграденото в медиите; подценяването на ролята на съвременните фактори „урбанизация“ и „миграция“ и недържавническото мислене, демонстрирано от част от ръководния апарат на Вътрешното министерство при периодично извършвани кадрови, структурни и организационно -функционални промени в МВР, довеждат до трудно осъществяване на социално превантивно-педагогическата дейност в условията на увеличаващата се детска престъпност. В тази връзка не на последно място за несправяне с детската престъпност има значение и „недостатъчното познаване или неумелото боравене с принципите и методите на социално превантивно-педагогическата дейност с подрастващите – правонарушители“ (65, с. 319).

Въз основа на това може да обобщим, че установяването на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при изследваната категория малолетните и непълнолетните деца е регламентирано нормативно по несъвършен, нецелесъобразен и незаконосъобразен начин съгласно Препоръките на Органите на ЕС относно превенцията на опасните култове и секти. Защото: ЗБППМН, ЗЗДет., ППЗДет., ЗМВР, ППЗМВР не са съобразени с релевантните фактори и принципите на актовете на Правото на ЕС, свързани с изследваната категория деца.

Но нека преминем към най-важните правила за установяването на релевантните моменти, способи и фактори за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните деца, които са: нормативна регламентация; способи за издирване и установяване на „застрашени[323]“ малолетни и непълнолетни лица; места и средства за издирване и установяване на „застрашени“ малолетни и непълнолетни; доведени малолетни и непълнолетни в РПУ-МВР; предоставени данни от всички ИДПС и други поделения на МВР в страната; данни от разследващите органи по НПК; настанени в ДВНМН[324] малолетни и непълнолетни; данни от Интерпол; проверка на хотели, мотели и крайгранични паркинги; проверка на заведения за отдих и развлечения; комуникация с училищни ръководства и училищни комисии за БППМН; проверка на здравни и лечебни заведения (най-вече психиатрични клиники); приемни дни в детските педагогически стаи (ДПС); провеждане на разговори с родители на заподозрени в извършването на противообществени прояви деца; – данни, предоставени от МКБППМН; данни от неправителствени организации (НПО) и организации (релевантни за ситуацията при деструктивните култове прикриващи се зад маската на НПО). Задължително условие в последния случай е запазването на анонимността на източниците на информация (по тяхно желание), за да не бъде нарушено доверието на подрастващите, като се търсят други начини за доказване на противоправната им дейност. Този „подход не се отнася в случаите, когато съществува реална опасност от извършването на тежки престъпления и когато са застрашени животът и здравето на деца или възрастни“ (65, с. 328). Но в заключение на тази подглава ще споменем, че установяването на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните е пряко свързано с клиничната социална работа и социално-педагогическа дейност с изследваната категория деца.

Защото „социалните услуги са дейности, които подпомагат и разширяват възможностите на лицата да водят превенция за самостоятелен и пълноценен начин на живот“ без наркотици, окултни практики и деструктивни култове, което е много трудно за криминално проявените деца (77, с. 95). „Успехите в превантивната социално-педагогическа дейност с малолетни и непълнолетни правонарушители, както и дейността по ранната профилактика на противоправното поведение на подрастващите, са обусловени от системното и последователно изследване и установяване на условията, благоприятстващи появата и утвърждаването на девиантното и деликвентното поведение, както и на факторите и конкретните причини за неговото проявление“ (65, с. 400). Тоест изследването на тези условия би благоприятствало в „стратегически план реализирането на усилията, полагани от страна на специализираните държавни и обществени институции за планирането на общопревантивни мерки с цел генерализиране на общите усилия в борбата с детската престъпност“ (65, с. 400-401).

_____________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[314]. Патернализъм (от латински: pater – баща) е политика, наподобяваща иерархичната структура в рода и семейството, произтичаща от бащата, тоест модел, наподобяващ или съдържащ патриархат. Разговорно патерналистично отношение означава „покровителствено отношение“ и дори „прекомерно покровителствено отношение“. Тоест това е политика на покровителстване в една или друга област, при което се създават отношения на неравностойно партньорство и/или опека. Това е също и предположението, че по-силният има задължения към по-слабите в обществото. Терминът има различно възприемане и тълкуване, както и различни конотации – положителни или по-скоро негативни. Негативните възприемания на патернализма произтичат основно от положението, че едновременно с опеката се предполага, че съществуващите властови отношения остават неизменни (и неизменими) и особено на по-слабите в социален аспект не им се дава възможност за развитие и подобряване на тяхното положение. Срв. http://www.talkoven.onlinerechnik.com

[315]. Апробация (латински език approbatio – одобрение) – признание, методи на оценка (одобрение) на определени проекти; проверка на практика в реални условия, теоретическо структуриране на методите.

[316]. Според нашето изследване хората и в частност децата, ползващи се от социални услуги, не са клиенти. Дори според нас думата „потребител на социална услуга“ не е точна, защото тя се отнася за хора, намиращи се в нужда от социална помощ, социална грижа, социална на¬меса или интервенция в живота им, тоест тези хора са нуждаещи се.

[317]. „Към тази група се отнасят различни подгрупи, най-вече сираци, с неизвестни родители, лишени от родителска грижа, с увреждания, жертви на насилие и злоупотреба, застрашени от отпадане от училище, напускащи специализирани институции. Към тази група следва да отнесем и децата с асоциално поведение и противообществени прояви. Основните институции, работещи с тях, не са организации за социална работа по статута си, тъй като принадлежат на други социални системи, макар и в рамките на социалната сфера – Детските педагогически стаи (ДПС) към РПУ на МВР и местните комисии за борба с противообществените прояви на мололетни и непълнолетни към общините. Но тези деца също могат да бъдат обект на закрила и социална работа.“ – В: Симеонова, Р Цит. съч., с. 37.

[318]. Пейота – малък южноамериканския кактус (Lophophora williamsii). Съдържа алкалоида мескалин, вещество с мощно халюциногенно въздействие. Пейота се използва като ПАВ от индианците.

[319]. Алистър Кроули, с рождено име Едуард Александър Кроули (Edward Alexander Crowley); (12 октомври 1875-1 декември 1947), е един от най-известните окултисти-кабалисти, черен маг и сатанист на XIX-XX век, основател на учението „телем“, автор на много окултни произведения, вкл. „Книга на закона“, главния текст на телем. Таролог, автор на колодата „Таро на Тот“. В живота си Кроули е бил участник в няколко окултни организации, включително „Ордена на златната зора“, „Сребърната звезда“ и „Ордена на Храма на изтока.“ Увличал се е от шахмат, алпинизъм и астрология.

[320].„Дианетика“ е окултно-мистично съчинение с автор Р. Хърбард, основателя на „сциентологията“.

„През 1954 година Лафайет Роналд Хъбарт (1911-1986) регистрира в САЩ сциентологичната църква с наименование „Наукология“. Учението му е смесица от будистки и еретически измислици. Ереста бързо се разраства и сега има над 700 централи в над 20 страни. Сциентологията учи, че всички хора са безсмъртни и идват от извънземна цивилизация, но забравят за това след реинкарнацията или прераждането си. През 1991 година е направен опит за регистрация в България на сциентологията като вероизповедание или като сдружение. Дирекцията по вероизповедания към МС е отказала и след повторен безуспешен опит.“ Срв. http://www.infocult.org

[321]. Нирвана – разтваряне в неописуемото безлично нещо, наречено бог. Следователно крайната цел на хората, практикуващи иога или стремящи се да достигнат състояние на нирвана, като разтворят личността си в нещо безлично, тоест нейното изчезване от този свят. Срв. Алексиев, Д., цит. съч., с. 40. Нирвана (на пали nibbana, ниббаана – букв. угасване на страстите и желанията): „Известна още като просветление или пробуждане, тя е край на страданието и най-висше щастие. Постигането на нирвна е цел в будизма освен в йога и хиндуизма. За будистите нирвана е и освобождаване от цикличното страдание, присъщо на обусловеното (причинното) съществуване – самсара.“ – В: Божков, Б., цит. съч., с. 59.

[322]. Консилиум – означава група от лекари, които се съвещават при поставяне на трудна диагноза. Ние имаме предвид обаче един уникален за България консилиум (между свещеници с клинични познания в областта на наркологията и различни медици и психолози с православен мироглед), който да може да осъществява ефективно рехабилитация на зависими и окултно пострадали хора.

[323]. „Посредством различни способи се „издирват“ деца, попадащи в категорията „застрашени“, но самият факт следва да се „установи“ от ИДПС като оторизирано с тази дейност лице, съобразяващо се с критерии, указани в нормативната база. При друг подход твърде възможно е той (ИДПС) да бъде подведен преднамерено или непреднамерено и даден малолетен или непълнолетен подрастващ необосновано да бъде регистриран и воден на отчет в ДПС.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 320.

[324]. ДВНМН – Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5aD

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.5. Възможни нарушения на нервно-психичното и соматично състояние при наркозависимите в периода на ремисия и окултната болест при окултно пострадалите

Ремисията представлява прекъсване на употребата на наркотици, което може да бъде придружено както от липсата на компулсивно (непреодолимо) желание, така и от психическа липса на влечение към тях. Това е нещо като „оздравяване“ от наркозависимостта. Но фактически това излизане или „оздравяване“ не е истинско, а е временно оздравяване. Казаното в пълна степен е валидно и за хората в състояние на окултна болест, при които е налице така нареченото „особено състояние на съзнанието[303]“. Това е така, тъй като в нашето изследване гледаме на наркоманията и деструктивните култове като на духовна болест под формата на тежка пристрастеност, тоест като склонност към вършене на грях. А да се твърди, че човек може да оздравее от греха лесно и бързо, е безмислено и несъстоятелно съгласно светоотеческото учение на Православната църква. С греха може да се бориш именно чрез духовна борба, изразяваща се в покаяние и смирение, за да го победиш и дори да забравиш за него. Обаче да научиш душата си на покаяние, е трудна християнско-духовна задача. Малко по-назад направихме кратки пояснения за семантиката и генезиса на греха и порока. Но тук ще допълним, че грехът може във всеки момент отново да ни атакува и връхлети чрез страсти, желания, хора, събития и помисли, тъй като ние живеем в свят, който целият „лежи в зло“ (срв. 1 Иоан 5:19) и това зло постоянно ни въздейства (13, с. 88). Разбира се, светски погледнато, това звучи абсурдно, но това е самата истина, засвидетелствана ни в Новия Завет на Библията.

Освен това от библейска гледна точка основната задача на демоничничния свят е да ни въвлече в грях. А тези зли сили (поднебесни духове на злобата) като духовни същества притежават свръхестествени „познания“ за психологията, поведението и слабостите на душата ни, имат „регистър на преживяванията ни“ (според св. отци), предвид, което те разполагат с хиляди начини да подтикнат хората отново и отново към грях. Затова дали ремисията ще бъде истинско оздравяване, или само временно прекъсване на болестта, това зависи от начина на живот на хората, затънали в грях (грехопадение), от тяхната духовност, желанието да се поправят към добро и да се отрекат от греха, за което благодатта Божия ще им помогне. Въз основа на това стигаме до понятията за „благодатта на Светия Дух“ и „метаноята“ на ума на човека и в частност на изследваната категория деца, които ще разясним обстоятелствено по-нататък. Така че ремисията е процес на духовно оздравяване (обръщане на целия живот към евангелски пример на Христос), но не е самото оздравяване, а само значително подобряване състоянието на болния.

Нарколозите, кардиолозите, онколозите, имунолозите, клиничните социални работници, педагозите и лекарите психиатри отбелязват, че в периода на ремисия и състояние на окултната болест могат да се наблюдават[304] различни психични нарушения и здравословни проблеми на соматиката. По-надолу ще опишем най-важните от тях.

1.5.1. Биполярни разстройства

Биполярното афектно разстройство (БАР) се свързва първично с патология на настроението и емоциите, така както шизофренията се асоциира преди всичко с мисловните разстройства. Разстройства в мисленето съществуват и при БАР, но те са резултат от нарушение в афективната сфера и се явяват вторични симптоми (например конгруентни налудности и халюцинации при депресия и мания). Според DSM-IV при БАР могат да се наблюдават налудности и халюцинации, които не са изводими от афекта (неконгруентни), включително и такива, които са типични за шизофренията, като приемане и предаване на мисли, контрол върху мислите, чувствата и така нататък. „Това обаче поражда редица диференциално-диагностични проблеми, особено в случаите, когато се наблюдава при поредни епизоди на боледуване“ (67, с. 96). Но нека не навлизаме в сфери, които са далеч от предмета на изследването, като преминем нататък. В периода на ремисия се наблюдават разнообразни нервно-психични нарушения, които винаги са комбинирани с различни личностни разстройства на наркозависимите млади хора. Биполярното разстройство се характеризира с променливо настроение и депресивни моменти. Това е състояние на манийно-депресивната психоза, наричана освен биполярно разстройство и циклофрения, която се характеризира със смущения в настроението. При нея епизодите на депресия и меланхолия са последвани от периоди на еуфория. Те са циклични, като между тях може да има „светли“ периоди от време на време, без никакви признаци на заболяването. Броят на фазите, които са възможни, не е определен: може да е само една за цял живот мания, хипомания и депресия, може да се прояви само маниакалната, хипоманиакалната или депресивната фаза, а също възможно да протекат и трите едновременно. Продължителността на фазите може да е от няколко седмици до няколко години, а интермисиите между тях в възможно да траят също дори години. Възможно обаче е и обратното – съвсем да отсъстват. Ще акцентираме, че според СЗО биполярното разстройство се среща по-често при женския пол, отколкото при мъжкия. Нерядко БАР е срещано и сред творческите личности. При изследваната категория криминално проявени, наркозависими и окултно пострадали деца и подрастващи биполярното афектно разстройство (БАР) или състоянието на манийно-депресивната психоза се проявява в съчетания с други разстройства[305].

1.5.2. Афектни разстройства

По време на ремисия се наблюдават разнообразни нервно-психични нарушения, както споменахме. Най-често срещаните са афектните разстройства, тоест нарушенията в настроението. От тях най-разпространено е състоянието, в което се „проявява в мрачно недоволство, раздразнителност, озлобяване и черногледство, придружени от повишена чувствителност към всеки външен дразнител, с ожесточеност и избухливост“ (13, с. 92). Отново трябва да отбележим, че при децата, които са наркозависими или жертви на деструктивни култове, ако се намират по време на психосоциална рехабилитация и ресоциализация в православна църковна или манастирска общност, почти не се наблюдава афектно разстройство, тъй като върху дефектното и девиантно поведение действа благодатта на Светия Дух.

Но смисъла и съдържанието на метаноята (покаянието и обръщането на ума и мирогледа) ще опишем после в т. 2.4.4. за благодатния духовен живот на Православната църква като фактор за рехабилитация и ресоциализация на млади хора. Тоест дисфоричният синдром не се фиксира или е изразен минимално в случаите, когато децата, подрастващите и младите хора преустановят употребата на наркотици след първото участие в богослужението и църковните тайнства. Дисфоричният синдром може да се редува със състояние на тъга (лека депресия), а след това с апато-абуличен синдром. Вече споменахме за него, а по-надолу ще го опишем подробно. Често апато-абуличният синдром може да се съчетава и с депресивно състояние. Във връзка с това ще споменем, че афектните разстройства често имат пароксизмален характер (тоест проявяват се на пристъпи), като периодично при тях възникват депресивни състояния (13, с. 92).

Афектните разстройства могат да се задържат дълго време, при което в психиката и поведението на наркозависимите или окултно пострадали млади хора и деца преобладават раздразнителност, избухливост, а понякога вялост и апатия. В тези периоди могат да възникнат сривове и рецидиви в употребата на наркотици. Според нарколозите различните колебания на афектните нарушения през денонощието са показатели за възникващото влечение към наркотиците, затова лицата обгрижващи наркозависимите, трябва да са запознати с тях. Най-добрият начин наркозависимите деца и младежи да бъдат откъснати от това влечение е да са постоянно ангажирани с работа, която се явява и трудова заетост, като по този начин не им се дава възможност да останат насаме с тягостните си натрапливи мисли (13, с. 92-93). Въз основа на горното е важно да споменем, че мнозина клинични работници и медици са склонни да считат, че психотерапията е комплекс от терапевтични въздействия върху психиката и чрез психиката върху целия организъм. През 2007 година Европейската асоциация по психотерапия е утвърдила 31 модалности, тоест 31 направления в психотерапията. В САЩ днес има 1000 психотерапевтични метода. Но дали те са ефикасни в лечението и психо-социалната рехабилитация на наркозависими и окултно пострадали деца, подрастващи и съзависими възрастни? На тези въпроси и други релевантни проблеми също ще се постараем да дадем отговори по-нататък.

1.5.3. Хипохондричен синдром

Освен описаните нарушения на нервно-психичното състояние при наркозависимите в периода на ремисия и на окултната болест при окултно пострадалите може да се наблюдава и хипохондричен синдром, за който лицата, обгрижващи наркозависимите и окултно пострадали деца също трябва да знаят и внимават, още повече че той се наблюдава и в условията на пребиваване на изследваната категория деца в рехабилитационна общност. Хипохондрията[306] е заболяване, при което болните много често и неоснователно се оплакват от здравето си, обръщат му прекалено внимание, като проявяват безпричинна тревога и се опасяват да не се разболеят от неизлечима болест, водеща до смърт. В такива случаи лицата, обгрижващи наркозависимите и окултно пострадали млади хора, следва да се посъветват с лекари специалисти, за да изяснят дали оплакванията на обгрижваните са основателни или не, тъй като винаги е трудно те самите да се ориентират в тези чисто медицински въпроси. Когато се установи, че оплакванията са безпочвени, педагозите, психолозите или свещениците трябва да обяснят неоснователността на притесненията и страха от заболяване, без да унижават и оскърбяват достойнството на подопечните си. Това означава да ги убедят, че страховете им са несъстоятелни и напразни. В същото време е добре да се поясни на наркозависимите и окултно пострадали деца, подрастващи и съзависими възрастни колко е важно да се води здравословен и духовно-морален живот, основан на православната духовност, която ни дава възможност да съхраним и запазим соматичното и психичното си здраве.

1.5.4. Психичен автоматизъм

Психичният автоматизъм според психиатрията и клиничната психология е разстройство на мисленето, волята и психомоториката. Психичният автоматизъм се нарича в някои държави от Източна Европа „синдром на Кандински-Клерамбо“, който е нещо различно от „синдрома Клерамбо“ в западната психиатрия, представляващ еротоманната налудност. Психичният автоматизъм може да включва двигателна и действена компонента и в тези случаи по-коректният термин е психомоторен автоматизъм. Синдромът на психичен автоматизъм включва три групи явления: 1) Сетивен автоматизъм – изтръпвания, парене, болки и други елементарни усещания, които се преживяват като предизвикани от външна сила. 2) Висш психичен автоматизъм, който включва: а) перцептивен (възприятен) автоматизъм – псведохалюцинаторни или халюцинаторни образи се преживяват като предизвикани от външна сила; б) мисловно-паметов автоматизъм (предаване, отнемане и спиране на мислите, „ехо“ на мислите, както и отнемане, предизвикване и „размотаване“ на спомените). 3) Двигателен автоматизъм (автоматизмени актове, импулсивни действия и така наречен речев автоматизъм). Именно третата група явления (феномени) се отнасят конкретно към психомоторните разстройства, но те се проявяват в тясна връзка и взаимозависимост с другите две групи.

Синдромът на психичния автоматизъм е най-характерен за шизофренното психично разстройство, но по този въпрос съществуват други становища, че „може да се срещне и при някои други психози, например при наркозависимите групи от хора с абнормно поведение“ (67, с. 74). У децата и младите хора в състояние на „окултна болест“ се появяват немотивирани страхове от типа на неврозите на натрапливите страхове, например „страх от нелечима болест, смърт или страх какво ще се случи с живота им, с близките им хора, страх от напускане на дома, страх от сянката, страх от пътуване с обществения транспорт“ и прочее. (15, с. 19-21).

1.5.5. Апато-абуличен синдром

Апато-абуличният синдром[307] е състояние, при което у „болния изчезва всякаква воля, изчезват стремежите и желанията, надделява бездействието, безразличието към себе си, към заобикалящите хора и събития“ (67, с. 89). Този синдром често се развива при наркозависимите след лечение в наркологични стационари. Голямо значение в това състояние за изследваната категория деца и родителите им има разясняването на духовните и медицинските причини за даденото нервно-психично състояние. Апато-абуличният синдром се редува с афектни нарушения на психиката. Въз основа на това психическата, речевата и двигателната разбалансираност се редуват с чувството на страх (фобия), като понякога тези прояви са съпроводени с истерични реакции и пристъпи на фона на тежки степени на травматична деградация на личността.

1.5.6. Суицидни тенденции

Самоубийството (суицидът) е доброволно самолишаване от живот (5, с. 31[308]). В дореволюционна Русия честотата на самоубийствата била 3-4 на 100 хиляди души население. През 1926 година този показател вече е 7-8 на 100 000. В СССР[309] най-високото ниво на самоубийствата е регистрирано през 1981 година – 35 на 100 000 души население. Печалната статистика на самоубийствата в Руската федерация, в Република България и целия постсоциалитически свят дълго време се е пазила в тайна. По данни на Световната здравна организация (СЗО) честота на самоубийствата над 20 на 100 000 души население свидетелства за криза в обществото. Понастоящем този показател в Руската федерация е на 36 на 100 000 души население, а в България същият е около 10 на 100 000[310]. А 20 процента от общия брой на всички самоубийства се извършват от деца и подрастващи. В 92 процента от случаите самоубийствата са извършени от деца от проблемни семейства. Всяка година по света се самоубиват 500 000 души. В Русия през 2000 година са се самоубили 56 900 души, а през 2001 година – 57 200. Според социолози официалната статистика по отношение на самоубийствата в България значително се различава от реалните цифри (според различните оценки – от два до четири пъти), тъй като в нея попадат само явните случаи (5, с. 31). Въз основа на това и темата на изследването се оказва, че суицидните тенденции са най-тежките последици от наркотизацията. В периода на ремисия обаче те се срещат рядко, дори в условията на светски лечебни заведения. В практиката на рехабилитация на наркозависими суицидните опити се проявяват при неправилно поведение (нараняващо достойнството на подопечените) на лицата, обгрижващи наркозависими и окултно пострадали млади хора. Според данни на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов, който се позовава на А. А. Козлов (13, с. 93) „суицидните тенденции се наблюдават по-често в периода на абстиненция – 43 процента, по-рядко в периода на наркотизация – 15 процента, и още по-рядко в периода на ремисия – 7 процента“ (13, с. 93-94). Според неговите данни както в периода на абстиненция, така и в периода на ремисия болните (наркозависими и окултно пострадали деца) рядко съобщават на лекаря или обгрижващите лица за възникналото у тях влечение към наркотика. Това е много важен момент в обгрижването на наркозависими и окултно пострадали деца и млади хора и изисква от обгрижващите лица чести беседи с подопечните си. Много важна е духовната и психологична беседа с изследваната категория деца или млади хора и разясняването с тактичност на духовните причини за тяхното състояние.

Затова е желателно по време на тези беседи обгрижваните[311] деца, подрастващи и млади хора в рехабилитационната общност да бъдат предразположени по такъв начин, че да изразят пред педагога, свещеника, психолога, клиничния социален работник и други това свое затаено влечение към наркотика, деструктивния култ или окултната практика. Защото, когато това компулсивно влечение към зависимостта или други проблеми е изразено или изповядано, то губи своята острота, тегота и премахва предизвиканото от тях душевно напрежение и терзание.

1.5.7. Имунологични, онкологични, кардиологични и ендокринни проблеми

Някои от проявите в соматичен аспект на „окултната болест“ по наблюдения на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов са имунологичните и онкологичните проблеми и заболявания. Това се наблюдава най-често при децата (15, с. 20-21). Те започват често да боледуват при досега с наркотиците, окултизма и деструктивните култове от простудни заболявания, пнемонии и простудни възпаления. Снижението на имунитета е причина за повишената заболеваемост от ракови (онкологични) болести. За снижението на имунната реактивност под влияние на „лечение“ при екстрасенси съобщава в своята книга „Диагностика на кармата“ и С. Н. Лазерев, който сам е екстрасенс, прилагащ понякога в практиката си методи на магьосничество[312]. Снижението на имунитета на човешкия организъм (в частност на децата) предразполага отрицателно соматиката на младите хора към заболяване от туберколоза, хепатит, придобиване на ХИВ-недостатъчност и малигнизация на доброкачествени тумори.

Медикаментозното лечение с терапевтични дози е оправдано и удачно само когато е с цел извеждане на наркозависимите деца от състояние на наркотизация и борба с абстинентния синдром. Защото освен с активната дезинтоксикационна терапия в стационара и по-рядко в домашни условия се провежда лечение с транквиланти, невролептици, витамини, общоукрепващи средства и съответните медикаменти в съответствие с болестните симптоми. Поради това е нужен консилиум от медици за соматичното и психичното състояние при рехабилитацията на наркозависимите и окултно пострадали деца. Както споменахме, нередки са проявите на „окултната болест“, които са свързани с повишената заболеваемост от онкологични болести и мълне- оносното нарастване на вече наличните тумори, както и малигнизацията на доброкачествените форми. Във връзка с това иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов споделя, че: „неведнъж съм наблюдавал мълненоносно нарастване на мозъчни тумори у деца след телевизионните сеанси на Анатолий Кашпировски (известни и в България от деветдесетте години на миналия век). За една-две седмици туморът достигаше грамадни размери (по данни на компютърно-томографското изследване), така че операцията ставаше невъзможна. Няколко пъти съм наблюдавал бързо развитие на тумори на млечната жлеза, а също на женските полови органи, както и злокачествено израждане на полипи на тънкото черво“ (15, с. 21). Някои свещеници в Руската православна църква и в Българската православна църква също отбелязват повишената заболеваемост сред екстрасенсите, техните потомци, близки роднини и обръщалите се за „помощ“ към баячи, магосници, ясновидци, биоенерготерапевти, екстрасенси и други. За твърдяното свидетелстват и наблюденията на лекари (105, с. 33-35). В тази връзка ще споменем отново становището на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов за отрицателните последици от контактите с екстрасенси (хора, практикуващи деструктивен култ – екстрасензорика) не в медицински аспект, а проявяващи се в семейна и професионална среда. „Някои директори на детски домове, както и на интернати за умственоувредени деца и сираци, отбелязват, че след посещение на техните заведения от екстрасенси с цел лечение на децата последните ставали неспокойни, раздразнителни, несговорчиви и агресивни. Сънят им се разстройвал, развивали порочни навици, ставали неуправляеми. Примери за това могат да се приведат много. През 1992-1993 година като директор на Центъра за рехабилитация на подрастващи с трайни увреждания от детска церебрална парализа аз двукратно се поддадох на уговорките на лекари и разреших на екстрасенси да се опитват да лекуват по техните методи инвалидите, страдащи от това заболяване. И в двата случая веднага след сеансите настъпи рязко влошаване в състоянието на децата. Те получиха силно главоболие, замайване, повръщане, повишаване на кръвното налягане (предпоставящо за кардиологични проблеми), влошаване на двигателните възможности“ (15, с. 21); „Към него също се обърнала млада жена, преминала курс на „лечение“ при екстрасенс във връзка с гинекологично заболяване. Скоро след сеансите се появили симптоми на тежко протичащо остро респираторно-вирусно заболяване, което преминало в бронхит, а след това – в пневмония. Скоро след пневмонията се разболяла от отит, отново се обострил бронхитът, появила се повторно пневмония, последвал стоматит. Въз основа на горното „имунологичното изследване на кръвта се разкрило имунен дефицит“ (15, с. 20).

Във връзка с тези наблюдения може да се направи изводът, че при частични поражения на мозъка отрицателните въздействия на окултното лечение се проявяват особено силно. Това потвърждават, както споменахме вече, и многобройните случаи по време на телевизионите хипнотични сеанси на Анатолий Кашпировски, когато 1-2 часа след сеансите всички реанимационни отделения на московските детски болници се напълваха с деца с тежки епилиптични статуси. Защо се получава така, ще стане ясно, когато „засегнем електро неврофизиологичните феномени, свързани с медитацията и екстрасензориката“ (15, с. 22). Показателен е фактът, че сред тези, които „са попаднали в така наречените тоталитарни (в действителност – сатанински) секти, най-често се срещат хора, които са се увличали от иогизъм, теософия и различни видове окултизъм“ (15, с. 28). Потискането на „волята става основа за вербуване и задържане на хората в тоталитарните секти. В секти като тези на Висарион, на Муун, Бялото братство, Московската църква на Христа, Богородичния център, Кришна съзнание и сектата на Шоку Асахара контролирането на съзнанието, потискането на волята, а понякога и насилствена инициация“ (15, с. 29) е основно средство на вербовка на адепти. И това се прави чрез окултни методи (кодиране, хипноза, внушение) на фона на измененото съзнание, предизвикано и придружено или от някаква специална диета, или от някаква музика (както например в сектата на Аум Шинрикьо – чрез излъчването по радиото и телевизията в Япония на астрална музика).

Понякога тези окултни методи се осъществяват по пътя на приемането на специални психотропни средства, по-точно наркотици. В резултат работата на мозъка при жертвите рязко се влошава, а волята на младите хора се потиска. Всички желания на индивида (главно на децата) се свеждат само до едно – храната. Това „нарушава и някои други физиологични процеси на организма като цяло“ (15, с. 29). Онкологията е „специфична област от медицината, в която еднакво важно значение имат високата квалификация на лекаря и умението му да контактува с болните“ (100, с. 6). Всяка болест има „свой смисъл“ (100, с. 6). Онкологичното заболяване, и най-вече злокачественото, от религиозна гледна точка има своя мисия. То е „предупреждение“ за човека, че му предстои път към „Царството Небесно“, че времето му за живот е „пресметнато, отмерено“ (100, с. 6-7). Неясната етиология (aetiologia, латински – учение за причините на болестите) на злокачествените образования поражда в хората съмнение във възможностите на медицината. Лекарите не могат да дадат ясен и еднозначен отговор на задавания от болните и техните роднини въпрос за произхода на рака и далеч невинаги имат възможност в беседа с тях да изяснят достатъчно сложните съвременни представи за етиологията и патогенезата (pathogenesis, латински – произход и развитие на дадена болест или болестен процес) на заболяването. Това положение поражда у хората различни съмнения и създава условия за доверяване на ненаучни съждения, на неспециалисти и знахари (100, с. 13).

Във връзка с кардиологичните проблеми на изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни ще споменем, че: „Терминът „психосоматика“ е употребен за първи път Р. Хаинрот през 1818 година, и вече над сто и петдесет години психосоматичното направление в медицината представлява арена на гореща полемика. В основата на идеята за психосоматичните заболявания е поставено твърдението, че в произхода на много соматични заболявания водещото място принадлежи на соматичната патология, а тя е своеобразно телесно отражение на психичните проблеми (4, с. 38).

Относно ендокринните заболявания. Ендокринната система е сложна мрежа за регулация на жизнените процеси и функции. Ендокринната система е съставена от жлези с вътрешна секреция, които се намират в различни части на човешкия организъм. Ендокринните жлези произвеждат химични вещества, наречени хормони, които се отделят направо в кръвта. Чрез кръвта хормоните се разнасят до съответните органи, като регулират техните функции.

Жлези с вътрешна секреция са хипоталамусът, хипофизната жлеза, епифизата, щитовидната жлеза, околощитовидните жлези, надбъбречните жлези. Отделни участъци от задстомашната жлеза (лангерхансови острови) и половите жлези (сертолиеви клетки, лайдигови клетки, гранулозни клетки) функционират като жлези с вътрешна секреция. Някои органи като стомах, дванадесетопръстник, черен дроб, бъбрек, плацента, матка, кожа, сърце, костен мозък и мастна тъкан имат добавъчна ендокринна активност. Хормоните на ендокринните жлези регулират основните жизнени процеси в човешкия организъм: обмяната на веществата, растежа, развитието, размножаването влияят върху човешкото поведение. Хипофизата контролира функцията на редица жлези с вътрешна секреция, като тя е под контрола на хипоталамуса, част от междинния мозък.

Болестите на ендокринната система, разстройства на храненето и на обмяната на веществата са доста често срещани, като някои от тях представляват сериозен медицински проблем. Те се характеризират с нарушение на регулацията на освобождавания хормон, увреждане или пълно унищожаване на жлезата, структурно увреждане. Нарушенията, които засягат жлезите с вътрешна секреция, се изразяват в хипер- или хипофункция на жлезата. Хиперфункцията се характеризира с повишено отделяне на хормони от съответната жлеза, които по различен начин водят до увреждане на множество органи и структури в човешкия организъм. Хипофункцията се характеризира с намалено образуване на хормони от съответната жлеза, които не могат напълно да осъществят своята основна функция. Ендокринните заболявания биват първични, вторични и третични. При първичните ендокринни заболявания се наблюдава засягане на крайна жлеза по оста за регулация. При вторичните ендокринни заболявания е нарушена функцията на хипофизната жлеза, а при третичните – на хипоталамуса.

Често при много от наркозависими, окултно пострадали деца, млади хора и съзависими възрастни са налице ендокринни заболявания според нашето емпирично изследване.

Болести на ендокринната система, разстройства на храненето и на обмяната на веществата изискват специализирано лечение, а диагнозата понякога се поставя трудно. Ендокринните заболявания много често се съпровождат от психически изменения, промени в настроението, поведението, личностната картина и могат да станат повод да се търси психично заболяване, а първичното ендокринно заболяване да не се подозира и да остане незабелязано[313]. В „отделните случаи могат да се наблюдават и истински психози, чието развитие и периоди на влошаване или затихване са успоредни с тежеста на соматичната болест, с нейното задълбочаване или подобрение“ (149, с. 125). „Литературните данни и много проучвания показват, че при тиреотоксикоза, захарен диабет има несъмнено неблагоприятно влияние на психичните фактори върху соматичното заболяване. И, обратно, соматичното заболяване се отразява върху състоянието на висшата нервна дейност. Създава се порочен кръг от психо-соматични и соматико-психични взаимодействия. За разкъсване на този порочен кръг и успешно лечение и рехабилитация на болния е необходимо да се положат усилия за повлияване и на двата компонента, тоест да се лекуват и соматичното заболяване, и психичните отклонения“ (149, с. 145).

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[303]. „Налага се да обърнем внимание и на още едно електроенцефалографски проявено ненормално изменение в работата на мозъка при екстрасензорното „особено състояние на съзнанието“ (транс, медитация, хипноза и други) – това е засилване на междухемисфералната асиметрия на мозъка, а именно – активността на дясното полукълбо започва рязко да преобладава над активността на лявото. Точно в такова и в подобно на това състояние пребивават (окултистите и жертвите не деструктивни култове) медитиращите, хипнотизаторите, кодиращите, хората, които се занимват с окултни науки, и други подобни. Както е известно от думите на самите окултисти „специалисти“, занимващи се с подобна окултната практика, в това състояние трябва да умеееш да влезеш, което предизвиква колосално напрежение на силите, а след това силна умора. Очевидно е, че и практиката на влизане в такива „особени състояния на съзнанието“ всеки пореден път е свързана с непосредствена опасност за здравето, психиката и живота преди всичко на самите „целители“, а също и на тези, които „практикуват подобни окултни опити и състояния.“ – В: Берестов, А., йером. Числото .., с. 88.

[304]. Уточняваме, че в Руската православна църква, съответно в Руската федерация, съществуват „клиники“ или по-точно резидентни терапевтични общности от манастирски тип за окултно постарадали от деструктивни култове и тоталитарни секти, тъй че в изследването се позоваваме на емпиричния опит на тези специалисти (лекари, свещенослужители, педагози и други).

[305]. „Обсесии (натрапливи мисли), компулсии (натрапливи действия) и разстройства във владеенето на мислите (отчуждаване на мислите). Разстройства в съдържанието на мисленето.“ – В: Попов, Г., цит. съч., с. 126

[306]. Хипохондрията (лат hipochondia) – е свръхценна или налудна убеденост в наличието на несъществуваща тежка или нелечима болест в собствения организъм; в някои случаи описанието се отнася до въображаеми усложнения на действително заболяване или до бъдеща болест; наблюдава се при неврози, депресии (особено в напреднала възраст), мозъчна атеросклероза, шизофрения, параноя и други психични заболявалия. – В: Стоименов, Й., Ив. Рачев, цит. съч., с. 354.

[307]. Апатикоаболичен синдром (лат sindromum apathico – abulicum) – синдром, съчетаващ разстройство на емоциите (апатия) и на волята (абулия). Наблюдава се при челномозъчни тумори, сенилна и пресенилна деменция, дълбоки степени на торпилна олигофрения, прогресивна парализа, тежки степени на травматична деградация на личността и артериосклеротична енцефалопатия, както и при напреднали хронични стадии на шизофрения. – В: Стоименов, Й., Ив. Рачев, цит. съч., с. 30.

[308]. Авдеев, Д., Униние и депресия (сходства, различие и лечение), Атон, 2013, с. 31.

[309]. СССР – Съюз на съветските социалистически републики.

[310]. В град Варна по данни на МВР в периода 2012-2013 година има около 40 самоубийства за 1 година.

[311]. Българското законодателство е строго спрямо психо-социалната рехабилитация на деца с поведенчески разстройства вследствие на наркотизация. Такъв род психо-социална терапия се осъществява с изричното съгласие на родителите и законните представители или в тяхно присъствие съгласно закона.

[312]. В случая се имат предвид хипноза, биоенерготерапия, баене, рейки, йога, визуализация и други.

[313]. В тези съждения се съдържат сложността и многоаспектността на парадигмата на окултната болест.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5a4

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.2.Изменение на личността в периода на наркотизация и окултната болест

В периода на наркотизация и окултната болест на децата и младите хора могат да развият различни психични отклонения. Главни особености на наркотичната и окултно пострадалата личност са следните: склонност към лъжи, дезорганизация, сребролюбие, стремеж към независимост – нонкорформизъм[293] (стремеж към свобода), желание за придобиване на материални облаги и склонност към празен живот и тунеядство[294]. Всичко това свидетелства за прогресиращи духовни и социални отклонения, активно нарастване на греховните наклонности, които прерастват в страсти[295]. Те се развиват на фона на преморбидните особености на личността и постепенното токсично увреждане на мозъка под въздействието на злоупотребата с психоактивните вещества.

За човека, отдал се на греха или станал подвластен поне на една страст и неосъзнаващ значението на духовния живот, един грях води след себе си поредица от други. Според иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов (невропатолог и свещенослужител): „в такава душа се вселява цял легион от бесове“ (13, с. 68). В процеса на наркотизация и развитие на страстни наклоности у децата и младите хора периодично възниква чувството на враждебност, агресивност по отношение на близките и околните, нонкоформизъм със злопаметност и отмъстителност. Това е причина за тежки конфликти в семейството, в рабо¬тата, в училищната среда или друго учебно място. Специалисти (нарколози) отбелязват, че почти у половината млади хора в процеса на наркотизация се развива податливост към внушения (повишена предразположност към чуждо влияние и липса на съпротива и защита на това влияние). Ето защо те стават зависими от по-силните личности, не могат да им се съпротивляват и са апатични към изменящите се обстоятелства и ситуации в живота (13, с. 69). У някои наркозависими – подрастващи, напротив, се развива стремеж към лидерство, самоутвърждаване, желание да са център на вниманието и да господстват над околните. При други завишената самооценка се съчетава с неумение да се борят с трудностите и да се приспособяват[296] към заобикалящата ги среда, като в този случай се наблюдава повишена зависимост от възрастните (при патологичната хиперопека на родителите).

Много по-рядко у наркозависимите се запазва едно завишено ниво на претенциозност и тогава те са предприемчиви, добри стопани и разчитат на собствените си сили. У една четвърт от подрастващите и младите хора се наблюдава „безкритично отношение към употребата на наркотици“ (13, с. 69-70). В повечето случаи инициативата за лечение принадлежи на родителите и роднините. При всички се наблюдават следните афектни нарушения: повишена възбудимост, гневливост, избухливост или, обратното, депресия (понижено настроение, придружено с тъга, униние) или истерична възбудимост, емоционална лабилност, за която е характерна произволна смяна на настроенията, когато повишената раздразнителност, възбудимост и истеричност се сменят с депресии, униние, понякога придружени със суицидни мисли и дори опити за самоубийство (пак там). Според степента на наркотизация постепенно се развива психосоциална деградация на личността, занижаване на интересите, които не се отнасят пряко до наркотиците и набавянето им или до обкръжанието, свързано с тяхната употреба, нарушаване на емоционално-волевата сфера, предизвикано от прогресираща апатия, нежелание за борба с болестите и пълна липса на воля. Социално-психичната деградация довежда младежите дотам, че те престават да работят, да се учат. Стават тунеядци (социални паразити), живеят за сметка на своите близки, като крадат пари от тях за наркотици.

Следователно може да се приеме, че нерядко децата и младите хора, жертви на наркотици, стават криминално проявени личности, развиващи асоциално поведение, защото, за да се намери наркотик, са нужни пари и те трябва да бъдат набавяни всеки ден. А някои наркомани са принудени да се инжектират с големи дози до 1,5-2 грама дневно. Това често ги кара да извършват обири, грабежи, да участват в престъпни групировки. Аморалното и асоциално (девиантно) поведение се проявява и в сексуална разпуснатост при наркозависимите деца и млади хора, в конфликтни ситуации в семейството, на работа или в училище. Наркозависимите често извършват професионални и други правонарушения: нарушения на трудовата дисциплина, на трудовия режим, административни нарушения (посегателство на установения обществен ред, на правата и свободите на гражданите), нарушение на правилата на пътното движение (Закона за движенията по пътищата), посегателство на собствеността на физически или юридически лица, икономически правонарушения, като например незаконни банкови операции, укриване на данъци, измамна реклама, контрабанда, осъществяване на фалшификация на документи (документни престъпления) и други. Както виждаме, социалният статус на наркомана се променя твърде много деградивно в криминален аспект във връзка с намирането на средства на всяка цена за наркотици и други удоволствия. По данни[297] на юриспруденцията и криминологията през последните години повечето наркомани биват подвеждани под наказателна отговорност от съда за кражби, склоняване или подпомагане към употребата на наркотици; незаконно производство, продобиване, държане, разпостраняване на наркотични вещества или техни аналози.

Затова повечето наркозависими остават без семейства и семейна грижа (ако са деца): или са субект на разтрогнат брак, или имат безброй безразборни блудни (полови) връзки. Всъщност всички, с изключение на някои единици хора, при които хероинът е отслабил либидото, водят блуден живот, като при това дори не осъзнават това като грях или изобщо не знаят, що е грях.

В този смисъл накратко ще поясним, че: „Понятията грях и порок разбираме в два смисъла – в широк и в тесен смисъл. Под порок и грях в широк смисъл разбираме свободната, съзнателната наклонност към нарушение на нравствения закон, или към вършене на зло. Под „грях в тесен смисъл на думата разбираме всяко отделно нарушение на нравствения[298] закон“ (19, с. 82).

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов нарича греха беззаконие (срв. 1 Иоан 3:41). Основата на греха е себелюбието, егоизмът, а вратата към греха е изкушението, или съблазънта. Изкушението е от лукавия, но идва от човека или от света, който според св. апостол и евангелист Иоан Блогослов цял в зло лежи (срв. 1 Иоан 5:19), или похотта на плътта, тъй като по думите на св. апостол Иаков: „Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (срв. Иаков 1:14), или направо от дявола (чрез внушение на греховни мисли и желания), който според думите на св. апостол Петър: „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (срв. 1 Петр. 5:8). И тъй като споменахме вече нееднократно, че наркоманията, деструктивните култове и окултните практики са грях на отделната личност и са грях на самото общество, ще поясним, че самото изкушение не е грях. Първият момент е спиране вниманието върху изкушението. Вторият греховен момент е наслаждение от изкушението. Третият момент пленение от наслаждението: мисълта не може да се освободи от него. Четвъртият момент е пристрастяване към наслаждението: постоянно влечение към него. Петият момент е решаване за извършване на греха и шестият момент е самото извършване на греха.

По число греховете са неизброими, но според съдържанието, формата и степента им различаваме няколко вида грехове (19, с. 82). Но нека преминем към въпроса за изменение на личността в периода на „окултната болест“. С какво са страшни и вредни окултните методи на целителство, окултните практики при „ню-ейдж“ култовете или древните деструктивни култове и какво се случва с личността на хората при досега с окултните практики? Отговорът е, че при хипнозата, екстрасензориката, магьосничеството и прекодирането (на съзнанието) използват методи за насилствено въздействие върху човешката психика, като потискат човешката воля и изработват у хората поведение, подчинено на чужда воля – волята на хипнотизатора, екстрасенса или магьосника. Въздействайки на подсъзнанието на човека, те внедряват в неговия ум своя програма на мислене и поведение. След като премине в съзнанието, тази програма определя насилствено поведението, постъпките и дори начина на мислене на такъв човек.

На него му се струва, че постъпва по своя воля и желание.

В действителност обаче личността в състоянието на „окултна болест“ изпълнява волята на друг човек (поръчителя на окултната атака) и чужд зъл дух. Такова насилствено въздействие ограничава личността на човека (в частност на децата), парализира волята му, променя волята и дори поведението му (което нерядко става криминално). Ограничението на свободната воля на детската невинна личност се проявява отрицателно при нецелесъобразното внедряване на деструктивни култове в образователните програми в детските градини, общообразователните основни и средни училища (Виж Приложение 5, Приложение 15). Въз основа на казаното дотук ще повторим едно от обобщенията в предходната подглава, че в състоянието на „окултна болест“ се достига често до тежка психосоматична деградация, която има общественоопасни, изключително отрицателни измерения в противоправен аспект. „Когато в психологията става дума за личност, винаги се търси начин тя да бъде позитивистично презентирана. Това става чрез дефинирането на някаква структура на личността“ (25, с. 311).

От гледна точка на криминалните прояви на малолетни и непълнолетни под въздействието на наркотици или деструктивни култове ще отбележим, че „спецификата на субектността при юношите се изразява в това, че те могат да опосредят въздействието на собствената си социализация“ (25, с. 325). Субектността в изследваната категория деца на практика или полусубектност е непълна. Това е така, защото непълнолетните и малолетните са лишени частично или напълно от правосубектност съгласно материалния закон. Тази полусубектност се разглежда като незавършена, затова най-важното в темата е социално-педагогическата и пастирска работа с деца, жертва на наркотици и деструктивни култове. Затова е важно към децата, правонарушители да се подхожда като към жертви (душевно болни) и обратното, спрямо децата жертви – като към правонарушители.

1.3. Морално-етична и духовно-нравствена деградация на личността на подрастващите под въздействието на наркотици и деструктивни култове

Изхождайки от темата, при този случай на деградация на личността у наркомана на първо място стоят само собствени интереси, свързани с намирането на наркотици или нужните пари за това. Обикновено наркоманът се стреми да постигне тази си цел чрез лъжа и инсинуация, които стават неизменна част от поведението на личността му. Лъжата „се задържа“ при него и в процеса на рехабилитация, дори понякога и в състояние на устойчива ремисия (13, с. 72). Въз основа на това лекарят (невропатолог и нарколог) – иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов, споделя дългогодишния си опит от рехабилитацията на наркозависими и окултно пострадали хора: „Ние многократно се натъкнахме на явлението „устойчива лъжа“ от страна на младежите, преминали духовна рехабилитация в нашата община и дори в манастира, макар че в тези случаи несъмнено се наблюдава тенденция към затихване“ (13, с. 73-74).

„Наркозависимите добре се познават помежду си, знаят кой на какво е способен и бързо разпознават лъжата сред своите приятели. Но веднъж в нашата община един младеж така лошо излъга не само мене, но и десетте си събратя, че всички бяхме поразени, как можахме да се поддадем на такава уловка“ (13, с. 73). В „църквата, където младият човек (наркозависим) идва като на последен пристан в своето отчаяние, той се разкрива в съвсем различна светлина. Да, той е наркозависим с всичките си личностни особености, психопатологични и характерологични синдроми, но преди всичко той е човек, в който ние, свещенослужителите, лекарите, педагозите, психолозите и дори сътрудниците на полицията, сме длъжни да видим именно човека“ (13, с. 73-75).

Ако в криминалното поведение и психохарактерологичните синдроми ние не видим страдащата, жадувана помощ, но не знаеща къде и как да я получи личност, ние завинаги ще загубим този млад човек. Ние губим всяка година една четвърт от всички наркомани, при това младежи, и то не от най-лошите. Защото криминалното минало не е показател за пропадналост. Тук бихме казали: „Само Бог е сърцевед, само Той познава душата на човека“ (13, с. 74). Това е така, защото „основната причина за употребата на наркотични средства е бездуховността“ (3, с. 121-122).

Опита на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов от резидентната рехабилитация на наркозависимите показва, че след преодоляването на пристрастяването и след духовната, социална и трудова рехабилитация откриваме едни невероятно добри и искрено благодарни хора, които обичат живота, Бога и които постепенно възстановяват отношенията си с родителите. Затова християнската гледна точка за духовно-нравствената деградация на личността е доста по-различна от медицинската, което всъщност е напълно разбираемо, защото Православната църква гледа на наркоманията не толкова като на болест, а като на грях и греховен начин на живот. А грехът не може да бъде излекуван чрез медицински средства, защото той не е медицински, а духовен проблем, с него трябва да се борим и в духовната борба, която не е лека и както е известно, в нея има победа или поражение. Духовният враг е коварен, „не можеш да го изрежеш със скалпел или да го ликвидираш с антибиотик“ (13, с. 74). Той се крие в „сърцето ни, в дълбините на душата ни, в подсъзнанието“ (пак там). Още повече че ние, православните, знаем (или трябва да знаем), че духовният враг на човека има хиляди години „духовен опит“ в духовната борба с хората (много от които са били праведни и святи).

В този ред на мисли ще споменем, че психиатрията има претенции да: а) лекува душата; б) психологията и психоанализата пък имат претенции да диагностицират и в) анализират душевните проблеми и болести на хората, а г) християнството и животът в Христа спасяват човешката душа от грехопадението, което е в основата на всички болести съгласно православната антропология, еклисиология и духовност.

Спасението на човешката душа от греха и духовния враг (дявола) се състои във възстановяването на единството между „образ“ и „подобие“, което се проявява в благодатното обновление на човешката природа. Затова Господ Иисус Христос е дошъл (като е понизил Себе Си) чрез Боговъплъщението да спаси погиналия в греховност свят. Той е казал: „Не дойдох да повикам праведниците, а грешниците към покаяние“ (114). Но да се върнем на проблема за морално-етичната и духовната деградация на личността на наркозависимите в периода на наркотизация. Тази личностна деградация се проявява в конфликти с родителите, грубост, непристойно поведение, неспособност да се контролират емоциите, побой на чужди и близки хора и сквернословие. Това е портретът на наркозависимия в процеса на наркотизация. Същото е аналогично и за психосоматичната деградация на младите хора, жертва на деструктивни култове и окултни практики, които са в състояние на окултна болест.

За подрастващите от изследваната категория деца са характерни също така и сексуалната разюзданост и безразличното отношение към близките, както и безотговорното отношение към тях. Грабежите и социалният паразитизъм са характерен стил на поведение при наркозависимите. От дома се изнася всичко, каквото е възможно: пари, аудио- и видеоапаратура, компютри, скъпоценности и бюжутерни накити от благородни метали и всичко, което може да бъде продадено и заложено. Така много семейства и родители „банкрутират“ финансово и деградират в нравствено-морален аспект. Когато всичко в дома и в семейният периметър като материални блага свърши, започват грабежите навън, а често наркоманите осъществяват кражби на МПС[299] и други движими вещи.

Изобщо мисълта за сдобиване с пари за наркотици превръща наркозависимите в нещастни човешки същества, а живота им – в мъчение. Дори при устойчива ремисия след терапията на зависимостта социалният паразитизъм (отсъствието на социално-трудова активност) продължава да се явява една от най-характерните черти на личността на наркозависимия, който е обхванат все още от апато-абуличния синдром.

Ето защо в духовното обгрижване и психо-социална рехабилитационна работа (в синергия със социално-педагогическата работа) с деца и млади хора, жертви на наркотични вещества, трябва да се постави и на всяка цена развиването на социално-трудова активност. Тя в голям процент ще послужи за корекция на девиантното поведение. За това са нужни различни подходи и знания в сферата на педагогическата деонтология. Въз основа на това ще споменем, че често в състояние на наркотизация младите хора извършват необмислени постъпки, имат несериозно отношение към взетото решение или по принцип проявяват неспособност да решават незначителни проблеми.

Изследваната категория деца и млади хора се характеризират също така с непостоянните си интереси: те често сменят увлеченията си, място на работа или обучение, мнозина наркозависими и окултно пострадали прекъсват следването си по здравословни причини, зарязват учебните заведения (средни и висши училища), като мотивират това със загуба на интерес към избраната специалност, леност и безразличие (13, с. 76). В този ред на мисли ще споменем, че постепенно спада и професионализмът на наркозависимия и окултно пострадалия. Неговата съдба вече не го интересува в периода на наркотизация и окултната болест. За неуспехите и неудачите си такива деца и млади хора (адепти) обвиняват родителите си, близките, колектива в работата и училище, педагозите, макар сами да не проявяват никакви усилия, за да преодолеят неуспехите и да поправят създалата се ситуация.

Вече отбелязахме, че неотменна черта на личността на наркозависимия и окултно пострадалия е неговото асоциално и девиантно поведение: кражби, участие в престъпни групировки, обири на апартаменти, автомобили, афери с икономически и документни измами, проституция, разпространение на дрога, съучастничество в убийства за пари и особено за придобиване на наркотици. Нерядко у изследваната категория деца и млади хора отсъстват угризения на съвестта. Тоест наркозависимите и окултно постарадалите са безразлични към съдбата на своите близки, при извършване на асоциални постъпки и битови престъпления, като се опитват да избягат от отговорност.

В криминално проявените деца и млади хора, жертва на наркотици и деструктивни култове, се притъпяват чувството за срам, чувствата и почитта към родителите. Освен духовно-нравствената деградация у изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни, настъпват и органични изменения на личността, проявени в нарушаване на интелектуалните способности и отслабване на паметта, обстоятелства и проблематика – предмет на следващ анализ.

1.4. Нервно-психически нарушения в постабстинентния период при наркозависимите млади хора

Постабстинентното състояние, което се развива след абстиненцията или периода на кризата, причинена от спирането на наркотика (психоактивните вешества), е особено състояние. Именно този период от време е от особено значение за цялостната последваща психо-социална рехабилитация на наркозависимите. Според нарколозите постабстинентният период продължава от втората до четвъртата седмица след прекратяване на кризата (13, с. 84-85), която е обективирана в нервно-психически нарушения и психични заболявания. Психичната болест представлява изменение в дейността на главния мозък, при което психиката на човека не реагира по съответстващ на действителността начин, отразява я изкривено. Психичните заболявания и разстройства се проявяват като нарушения в психиката и поведението на човека (3, с. 15-16). Личностовите разстройства нямат специфична психопатология и тяхното разглеждане произтича от необходимостта да бъдат разграничени от други психиатрични разстройства.

Следвайки немската традиция на К. Шнайдер, който твърди, че има припокриване между личностовите разстройства и неврозите, МКБ[300]-10 не ги разграничава едно от друго и ги класифицира в единична ос (обща), докато DSM[301]-V класифицира личностовите разстройства в отделна ос от другите психични разстройства (67, с. 218). Но съгласно светоотеческото учение на Православната църква психичните болести и разстройства на човека са недъзи на неговата душа (психика).

Възстановяването на наркозависимите в църковните тайнства (в съчетание със социални медицински грижи) се явява освен интегрален и най-ефективен вариант на терапия на зависимостта от дроги и всякакъв вид психоактивни вещества. А лечението на наркоманиите само чрез медицински способи се различава съществено с оглед на опита на другите поместни православни църкви и държави. Това е така, защото парадигмите на клиничната психология, светската психиатрия и православната психотерапия се различават по някои параметри и най-вече в антропологията.

Обяснението на поведението в абнорма от позициите на знанията за нормалната психика и изучаването на психичните причини и психологическите закономерности на аномалиите е съществен акцент в клиничната психология. Методите на психологията се използват както при съставяне на психогенеза, социогенеза и соматогенеза на поведенческите аномалии, така и за установяване равнището на отклонение от нормата.

Психологията на личността и клиничната психология се изграждат на базата на многобройни концепции, повечето от които кореспондират с психодинамичното, екзистенциалното, хуманистичното и поведенческото направление (бихейвиоризъм) в психологията, а това е неправилен подход, тъй като гореизброените направления противоречат антропологично на свеоотеческото учение. „Светите отци често са твърдели, че човешкото същество не е само душа или само тяло, а неделима съвкупност от двете. Според светите отци менталните болести представляват разстройства в душевен план, аналогични на тези при тежките болести; това са разстройствата на психиката, разглеждана сама по себе си, нарушени функции на нейната природа от гледна точка на естествения ред. Също така според светите отци друга причина за лудост е пряката намеса на бесове. Тя може да се проявява по различни начини и в различни степени и да достигне до обсебеност. Светите отци не се колебаят да признаят физиологическия произход на някои форми на лудост, като се придържат към утвърдените медицински понятия на своята епоха“ (164, с. 27, 48, 60). Затова, за да говорим за психопатологични и психологични проблеми, задължително трябва да се подходи семантично.

Психопатологията е наука за болестното състояние на душата, или наука за разстройствата на психичната дейност.

За да „определим накратко предмета на психопатологията, трябва да обясним що е психично разстройство, трябва да знаем и що е психика“ (103, с. 9). Понятието психопатология е съставено от гръцките думи psyche (душа, психика), patos (болест, състояние) и логос (учение, наука, разум). Дословно думата психопатология означава наука за болестите на психиката (душата). В този ход на думи трябва да различаваме обща от специална психопатология. В общата се изучават разстройствата на възприятията и представите, мисленето, интелекта, паметта, волята, емоциите, съзнанието, а в специалната – афектни психози, неврози, психопатии, фрустрацията[302], наркомании, включително хроничен алкохолизъм и прочее (47, с. 7).

Въз основа на това ще повторим, че наркоманията е грях на отделната личност и обществото, за разлика от парадигмата и опита на медицината, психологията, педагогиката, социологията и други. Последните третират зависимостта от психоактивни вещества като болест (физическа и психическа зависимост). И тъй като грехът е духовен проблем на човешката душа, който може да бъде лекуван по духовен път чрез покаяние (метаноя), това означава, че отричането от греховния навик (зависимостта от наркотик), греховния мироглед и живот е правилният път за спасението (лечението) на душата.

Разбира се, за да сме коректни и обективни, ще отбележим, че всички хора имат немощи, страсти, недъзи и дарби. Тоест всички хора грешат. Но на въпроса относно недъзите на душата спрямо наркотичните вещества ще кажем следното: „Няма нищо по-лошо от греховния навик. Заразеният с греховен навик се нуждае от много време на покаяние, превъзпитание и труд, за да се освободи от него, казвал един египетски старец“ (1, с. 15). В подкрепа на твърдяното ще споменем, че според данните на наркологията, при излезлите от състояние на наркотизация през постабстинентния период най-често се развива трайно безсъние. То се наблюдава почти при всички наркозависими в този период и има устойчив и непоносим характер, защото безсънието много изнервя и изтощава болните (зависимите). Това налага те да приемат големи количества приспивателни и сънотворни. Безсънието продължава най-малко от 2 до 3 месеца. Във връзка с това трябва да се отбележи обаче, че в случаите, когато рехабилитацията на обгрижваните наркозависими преминава в манастир, православен църковен център за рехабилитация и духовно обгрижване или друга църковна резидентна терапевтична общност, където са включени в общия режим на молитва, богослужение и труд, безсънието преминава по-бързо и незабележимо, не е толкова мъчително и изтощително (13, с. 87).

Затова педагозите и лицата, обгрижващи наркозависими деца и млади хора, трябва да бъдат изключително търпеливи. Лекарите нарколози, психиатрите и психолозите отбелязват, че при болните деца в постабстинентния период често се развиват неврози (фобии). Това са „предимно страх пред неизвестното бъдеще, страх поради липса на сигурност в собствените сили и възможности да устоят на изкушението на поредната доза наркотик, а също така от реакцията на родителите и близките, с които са свързани и от които зависят“ (13, с. 87).

Освен това в изследваната категория деца се развива страх от самите себе си – да не би да не се справят с въздържанието, а оттам се развива страх от самоубийство – да не осъществят суицида. Този страх се нарича суицидофобия. Въз основа на последното е много важно да обобщим, че в постабстинентния период лицата, обгрижващи наркозависимите, трябва да насочат в правилна посока процеса на рехабилитация. Това може да стане чрез индивидуално духовно обгрижване на наркозависимите, което представлява нещо като съвкупност от катехизис за веровите истини и нравствените християнски добротедели и ценности; поредица от разговор, обзор, анализ и разясняване на проблемите в отношенията; получените (неясни нови) познания и понятия в областта на етиката, възпитанието, богословието, психологията и прочее.

Или, духовното и педагогическо обгрижване на зависими подрастващи може да е своеобразна беседа между педагози, психолози, духовници и болните млади хора. В това духовно обгрижване е важно обгрижващите лица да внимават много чрез напрягане на духовните си сили, за да не пропуснат проявяването на отрицателните тенденции в поведението и мислите на криминално проявените наркозависими деца. Защото често в постабстинентния период наркозависимите подрастващи развиват апато-абулични и депресивни синдроми (при това депресията често е със суицидни тенденции).

Апато-абуличният синдром е състояние, при което у болния изчезва всякаква воля, изчезват стремежите и желанията, „надделява бездействието, безразличието към себе си, към заобикалящите хора и събития“ (13, с. 89). Този синдром често се развива при наркозависимите след лечение в наркологични стационари. Голямо значение в това състояние за изследваната категория деца и родителите им има разясняването на духовните и медицинските причини за даденото нервно-психично състояние. При много болни деца и млади хора в постабстинентния период се наблюдават афектни нарушения. Тоест при зависими подрастващи се наблюдава бърза смяна на настроението, избухливост. Психическата, речевата и двигателната разбалансираност се редуват с чувството на страх, като понякога тези прояви са съпроводени с истерични реакции.

Трябва добре да се помни и знае за съществуването на честата смяна на настроенията със съответната специфика в социална клинична и педагогическа работа, тъй като на педагозите, свещениците и другите сътрудници (обгрижващи наркозависимите лица) със сигурност е вероятно да се сблъскат с афектни нарушения на подопечени при дейността си. На подобни истерични и афектни състояния на обгрижваните не трябва да се реагира с раздразнение, гняв или с някакво наказание, защото това са състояния на една разстроена от наркотика психика.

Въз основа на това педагозите и лицата, обгрижващи наркозависими деца, трябва на всяка цена да се отнасят с голяма доза разбиране, търпение, смирение с меко и уважително отношение, да се постараят да успокоят подопечните, а след като те се върнат в нормално състояние, е удачно с него да се проведат духовни беседи, като му се разясни значението на смирението и търпението в човешкия живот и причината за промените в настроенията им.

Изхождайки от горното, може да обобщим, че обгрижването на криминално проявени деца, жертва на наркотици, е изключително отговорна клинична социална и нравствено-духовна работа, затова лицата, обгрижващи такива млади хора, трябва да се отнасят с особена отговорност към психо-социалната им рехабилитация.

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[293]. Нонкорфомизъм (латински) – психически стремеж на всяка цена да се противопоставя на мнението на мнозинството и да се постъпва по коренно противоположен начин; негативизъм; политическо неприемане на съществуващия ред и общоприетите мнения, критично отношение към официалната идеология и обществено-политическия строй. Срв. http://www.philosophy.evgenidinev.com

[294]. Тунеядство – в нетерминологично отношение (руски – „лень, безделье“, църковнославянски – „туне“ означава „даром“, „безплатно“, „безвъзмездно“; руски тунеядство – „жизнь за счет чужого труда, на чужой счет“), „паразитно съществуване за сметка на обществото“. Синоним – социален паразит – образ на живот, характеризиращ се с това, че един човек или една социална група живее за сметка на другиго.

[295]. Страстта е емоция, която описва отношението на един човек към друг човек, предмет, занимание и прочее – В: Добротолюбие, IV т., Атон, 2000, с. 8 – „Страстта е доброволно и дълго¬временно вълнение на душата от някакъв помисъл, което се утвърждава от размисли и мечта¬ния за него и сякаш се превръща в нейна природа; заробване на душата. За освобождаване от една страст е нужна голяма и напрегната борба и благодатна помощ.“

[296]. Липсата на способност за приспособление при зависимите хора се нарича деазаптивност.

[297]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg.

[298]. Новозаветен (евангелски) – Богооткровен нравствен закон е оня закон, който е даден от Иисус Христос и е проповядван и разкриван от св. апостоли. Той има за предмет евангелието (благовестието) за царството Божие, или учението за спасението на човешкия род чрез изкупителното дело на въплътения Син Божи, Иисус Христос. Нарича се още евангелски и Христов закон. Той се състои от две части: 1) Закона за вярата. 2) Закона за деятелността, или нравствен закон. Срв. Герасим, еп., цит съч., с. 82.

[299]. МПС – моторно превозно средство.

[300]. МКБ – Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (най-често посочвана като Международна класификация на болестите с абревиатурата МКБ; на англ.: International Statistical Classification of Diseases and Related Health Problems, ICD) е медицинска класификация със списък от кодове, класифициращи болестите и широк кръг от белези, симптоми, абнормални прояви, оплаквания, социални условия и външни причини за наранявания или заболявания. В класификацията всяко здравно състояние може да бъде обозначено с уникална категория, в която е класифицирано, и с уникален код с дължина до шест знака. Такива категории най-често съдържат набор от подобни едно на друго заболявания. Международната класификация на болестите се изготвя и публикува от Световната здравна организация (СЗО) и се използва в почти целия свят за статистика на заболеваемостта и смъртността, за нуждите на различни системи за обезщетяване и за автоматизирани системи за вземане на решения в медицината. Замисълът на класификацията е да осигури сравними стандарти при събирането, обработката, класифицирането и представянето на здравната статистика. МКБ е основната класификация в Семейството с международни класификации на СЗО.

[301]. DSM (англ.: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders, често изписвано просто като DSM). Диагностичният и статистически наръчник на психичните разстройства, или ДСН, изготвян и публикуван от Американската психиатрична асоциация (АПА), е американска система за класификация на психичните разстройства, която се използва международно. Тя осигурява общ език и стандартни критерии за класификация на психичните разстройства. Използва се в САЩ и в различна степен по целия свят, включително и в България, от клиницисти, изследователи, агенции за регулация на психиатричните лекарства, компании за здравно застраховане, фармацевтични компании и други. Има пет преработени издания на DSM от неговото първо публикуване през 1952 година. Актуалната понастоящем редакция е ДСН-IV-ТР. Вече е изготвен и ДСН-5 (DSN-V).

[302]. Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под три форми: а) агресия – когато човек „експлодира“; б) регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; в) ресигнация – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдофрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията. Според психолога Н. Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“. За измерване на фрустрацията се използва полупроективният картинно-фрустрационен тест на С. Розенцвайг.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-59U

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

Втора глава

Анализ на изследваната проблематика в светлината на клиничната социална и пастирска работа

§ 1. Социално-психологически особености на изследваната категория деца и съзависимите през различните стадии на наркоманиите и окултната болест

При развитие на зависимост от психоактивни вещества и субстанции у болните деца се наблюдават психични нарушения и характерологични изменения, които в съчетание с наркозависимостта формират у тях особен тип поведение, характер и социален статус. Нарколозите и психиатрите дори говорят за своеобразна „наркотична личност“ или „личност на наркомана“. Върху личността на наркозависимите деца и млади хора оказват голямо влияние преморбидните особености. Тоест особеностите, „зависещи от заболяванията на нервната, психичната и соматичната сфера и характерологичните черти, които са били налице у наркозависимите подрастващи до момента на наркотизацията“ (13, с. 66).

Според нашето изследване, ще повторим, употребата на наркотици е древна езическа и окултна мистична практика, част от окултната антихристиянска култура, облекчаваща контакта на човека с падналите духове. Използването на окултни практики чрез употреба на наркотици, членството и участието в деструктивни култове, практикуващи окултизъм, водят до тежка психосоматична деградация на личността, наречена още състояние на окултна болест. Това състояние има медицински, психологични, социални и духовни измерения. Въз основа на казаното ще обобщим, че състоянието на окултна болест (проявяваща се в психосоматична деградация) на децата или младите хора е идентично и аналогично със социалните и психологически особености на хората през различните стадии на наркоманията. Психосоматичната деградация на личността нерядко е придружена от коморбидни заболявания (СПИН, хепатит, венерически, онкологични, ендокринни, имунни, кардиологични, неврологични и психиатрични патологии и прочее) вследствие на безразборната злоупотреба с наркотични вещества и други фактори.

Особено тежко протича „окултната болест“ при деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, ползващи окултни практики (15, с. 18). Първата форма на проява на окултна болест е развитието на епилептични[282] припадъци. Втората форма на това състояние е синдромът на натрапливите страхове. Третата група прояви на това състояние при досега с наркотиците, окултните практики и деструктивните култове са имунологичните нарушения и снижение на имунитета. Четвъртата група нередки прояви при „окултната болест“ са свързани с повишената заболеваемост от ракови (онкологични) заболявания и мълниеносното нарастване на вече наличните тумори, както и малигнизацията[283] на доброкачествените форми. Затова рехабилитацията на децата, които са наркозависими и адепти на деструктивни култове, е много трудна задача от гледна точка на клиничната социална работа, медицината, социално-педагогическата работа, теорията на възпитанието, психологията и пастирското богословие. Това е така, защото тялото на човека не може да боледува изолирано от останалата му природа.

Всяка болест, била тя психопатология – заболяване на психиката, стомаха, костите или очите, има духовна природа, защото всички болести на човека са вследствие на грехопадението. Тоест, когато говорим, че тази или онази болест е естествена, това означава, че в нейната природа по-явно и видимо се проявяват психопатологични или соматични симптоми (3, с. 29). Въз основа на казаното според нас може да се изведе следният важен извод: при рехабилитацията на криминално проявени деца и други, жертва на наркотици и деструктивни култове, е нужен своеобразен консилиум[284] – екип от лекари: психиатри, имунолози, онколози, кардиолози, духовници, педагози, клинични психолози и социални работници (с лиценз за работа с наркозависими). Това е възможно вероятно чрез законодателна рамка – ad hoc, и решение на Светия Синод на Българската православна църква-Българска патриашия за сътрудничество с държавата в определени сфери на църковното социално-милосърдно дело, клиничната социална и рехабилитационна дейност с определени целеви групи – нуждаещи се.

1.1. Преморбидни особености на личността при наркотизация и окултна болест

Какво е преморбидна особеност най-общо? Преморбидните особености са тези, които се срещат по-често сред наркоманите и слагат отпечатък върху личността при развитието на зависимост от наркотика, както и в други периоди на заболяването. Запознаването с „тези психически и характерологически особености е от голямо значение за педагозите, лекарите, свещенослужителите и лицата, които ще помагат на децата и младите хора в тяхната духовна и социално-трудова рехабилитация“ (13, с. 66). Затова е важно, че не трябва да се отделя духовната рехабилитация от социално-трудовата, което самò по себе си говори много. Този процес трябва да бъде единен, тъй като „при наркозависимостта социалният статус на наркозависимите страда много и затова е много по-трудно той да бъде възстановен, отколкото да се преодолее психологическата зависимост от наркотика“ (пак там).

И така, преморбидните черти на характера и особеностите на личността могат да оставят отпечатък върху наркозависимия, което трябва да се отчита в рехабилитационния процес. Какви са преморбидните особености, които могат да влияят върху процеса на формиране на наркоманиите като болест?

1.Пренаталната[285] патология на нервната система, тоест тази патология, с която човек се е родил или е придобил скоро след раждането. Най-често това са последиците от органично поражение на мозъка:конвулсивни (епилептични) пристъпи, нарушения на слуха, зрението, хидроцефален синдром (повишено вътрешночерепно налягане), остатъчни явления при двигателни нарушения (парези, тоест парализи в по-лека форма, които могат дори да не се отразяват върху функциите на крайниците), хиперкинезии (несъзнателни движения, тикове) и други;

2.Характерологични и личностни изменения:

а)Психопатологични изменения на личността с нарушаване на социалната адаптация (психопатологията не се разглежда като психическо заболяване, а като разстройство на характера или личността от граничен тип, или „дисхармония на личността“, изразяваща се в неправилни, неадекватни реакции и постъпки, нарушение на поведението и адаптация към социалната среда при наличие на съхранен интелект – причината за психопатиите могат да са вродени или придобити от пораженията на нервната система и особено от дефектите на възпитанието);

б)Преморбидно акцентирани изменения на личността.

3.Злоупотреба с алкохол преди започване на употреба на наркотици. Перинаталната патология може да провокира развитие на тежки интелектуално-мнестични (умствено-паметови) нарушения в периода на наркотизацията, тоест понижаване на умствените възможности и нарушение на паметта (13, с. 67-68). В хората с преморбидно акцентирани изменения често се развива морален спад на личността. Във връзка с това изобщо при психопатологичната личност също се развива морално-етична деградация, само че в по-груба форма. При хората, които често злоупотребяват с алкохола, в периода на наркотизацията прогресират суицидните тенденции и стремежи (пак там). Освен това при тях се развиват усложнения в семейните отношения и в работата, като впоследствие връзките с тези среди бързо прекъсват. Често отрицателните последствия от ранната употреба на наркотици, когато личността на детето или подрастващия още не е формирана, са инфантилността и примитивността, изразени като малоумие (пак там). Като се има предвид казаното, преди да започнат рехабилитационната клинично социална и духовна работа с наркозависимите, лицата, занимаващи се с това (включително и свещенослужителите), трябва да побеседват с родителите или близките на децата (младежите), с „лекар-нарколог или психиатър, за да се осветлят психичните особености на наркозависимия подопечен. Този съвет трябва да се съблюдава, за да бъдат избегнати неприятните изненади“ (пак там). В предходната глава, а и след това дефинирахме доколкото е възможно понятието „окултна болест“, а в следващите редове ще кажем няколко думи за различните синдроми на това състояние на личността. Много хора страдащи от различни здравословни проблеми и болести, се обръщат към окултисти или окултни формации (деструктивни култове).

Във връзка с това иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов споделя следното: „На свещенослужителите и православните лекари са добре известни трагичните последствия от лечението на екстрасенси, биоенергетици и магьосници. Ако понякога отнеслите се към тях могат да получат облекчение или дори временно изцеление на своите заболявания. Но след няколко месеца, по-рядко години (по мои наблюдения най-често след два до шест месеца) болестта с връща с нова сила. Нейното лечение става вече много по-трудно, често се засягат и други органи, развиват се тежки психически разстройства, водещи понякога до самоубийство. Нашият духовно-лечебен опит от работата с хора лекувани от екстрасенси, биоенерготерапевти, магьосници и така наречените целители, деструктивни култове и секти, позволява да разграничим следните синдроми на „окултната болест[286]“: Психичен автоматизъм, „който се развива по типа на добре известния в психиатрията синдром на Кандински и Клерамбо“ (15, с. 14). Психичният автоматизъм[287] според психиатрията и клиничната психология е „разстройство на волята, мисленето и психомоториката“ (67, с. 74). Психичният автоматизъм се нарича в някои държави от Източна Европа „синдром на Кандински-Клерамбо“, който е нещо различно от „синдрома Клерамбо“ в западната психиатрия, представляващ еротоманната налудност. Психичният автоматизъм може да включва двигателна и действена компонента и в тези случаи по-коректният термин е психомоторен автоматизъм.

Синдромът на психичен автоматизъм включва три групи явления:

1.Сетивен автоматизъм – изтръпвания, парене, болки и други елементарни усещания, които се преживяват като предизвикани от външна сила.

2.Висш психичен автоматизъм, който включва:

а)перцептивен (възприятен) автоматизъм – псведохалюцинаторни или халюцинаторни образи се преживяват като предизвикани от външна сила;

б)мисловно-паметов автоматизъм (предаване, отнемане и спиране на мислите, „ехо“ на мислите, както и отнемане, предизвикване и „размотаване“ на спомените);

3.Двигателен автоматизъм (автоматизмени актове, импулсивни действия и така наречения речев автоматизъм). Именно третата група явления (феномени) се отнасят конкретно към психомоторните разстройства, но те се проявяват в тясна връзка и взаимозависимост с другите две групи.

Синдромът на психичния автоматизъм е най-характерен за шизофренното психично разстройство, но по този въпрос съществуват други становища, че може да се срещне и при някои други психози (67, с. 74). Психичният автоматизъм при „окултната болест“ се проявява по следния начин. Обикновено у напълно здрави в психично отношение хора, известно време след лечението при екстрасенс (това е валидно и за хората, подвластни на деструктивни култове) се появяват неразбираеми, така наречени немотивирани страхове, тоест страхове неизвестно от какво и защо. След това се възобновява с нова сила заболяването, заради което са се обръщали към окултист, или болестта преминава в друг орган (15, с. 15-16). Страдащите от окултна болест чувстват (понякога неосъзнато) непреодолимо влечение – зависимост от окултните практики като към наркотик.

Въз основа на това иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов споделя, че: „При такова състояние – заболяването се поддава на лечение с много по-голям труд или изобщо не се повлиява от лечението. Нерядко при „окултната болест“ аналогично заболяване се развива у близките членове на семейството – деца, съпруг, съпруга“ (по-често у жени, ако техните съпрузи са се обръщали към екстрасенс или ако са започнали да се занимават с екстрасензорика). Във връзка с това ще споменем, че става въпрос за съзависмост към окултните практики или за възприемане от близките в духовно отношение на отрицателните последици от греха на окултизма, който реално се явява духовно робство на злото. Затова в такива случаи у окултно пострадалите се появяват мотивирани страхове от типа на неврозите на натрапливите страхове. Например при жертвите на окултизма се появява страх от смъртта или страх какво ще се случи с децата или с други близки хора, страх от пътуване с обществения транспорт и прочее. На този фон окултно пострадалите хора (деца, млади хора и други) започват да чуват „гласове“, които им заповядват да вършат точно определени неща. Появява се депресивно състояние, което постепенно се засилва, гласовете стават все по-натрапливи и започват да управляват психиката, като натрапват мисли за самоубийство. Болните от „окултната болест“ предприемат опити за самоубийство и нерядко с това завършва животът им (15, с. 15). Особено тежко протича „окултната болест“ при деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, ползващи окултни практики (15, с. 18). Например след сеансите на Анатолий Кашпировски[288] в Русия някои деца, склонни към епилепсия, са развили епилептични припадъци до степен на епилептичен статус, когато припадъците следват един след друг и обичайните лечебно-медицински мероприятия не могат да ги прекъснат (15, с. 18). Може да се каже, че обикновено първата форма на проява на окултна болест е развитието на тежки епилептични припадъци, или психичен автоматизъм.

Втората форма на това състояние е синдромът на натрапливите страхове. Третата група прояви на това състояние при досега с наркотиците, окултните практики и деструктивните култове са имунологичните нарушения и снижение на имунитета. Четвъртата група нередки форми на „окултната болест“ са свързани с повишената заболеваемост от имунологични, ендокринни и ракови (онкологични) с мълниеносното нарастване на вече наличните тумори, както и малигнизацията[289] на доброкачествените форми. Ако хората не са въцърковени в Православната църква и вяра, изпадат в канцерофобия[290]. Защото от религиозна гледна точка онкологичното заболяване, и най-вече злокачественият рак, има своя мисия. То е „предупреждение“ за човека, че му предстои път към Царството Небесно, че времето му за живот е пресметнато, отмерено (100, с. 6).

В заключение можем да обобщим, че „окултната болест“ е психично разстройство, даващо рефлексия в соматиката на хората, патология на психосоматиката, която се появява в „резултат на въздействието на злите духове върху човека“ (3, с. 30). При окултната болест се развива различен вид тежка психопатия заедно с коморбидни соматични заболявания и осезаемо нарушение на социалното функциониране на личността.

В Свещеното Писание злите духове се изобразяват като влизащи в хората и излизащи от тях (срв. Матей 4:24; Марк 1:23; Лука 4:35 и други). Особено забележителен пример е изцеляването на гадаринския бесноват от Господа. Този нешастен човек влачел своя живот не в човешки жилища, а в гробни пещери; удрял се в камъните с пяна на устата, издавал вопли. Опитвали да го оковат, но той разкъсвал оковите като въжета. Що за болест е това? Невярващите ще кажат: епилиптични припадъци, психично разстройство. Но за гадаринския бесноват не може да се каже, че е бил само психично болен; това се вижда от следното: изгонените от нещастния бесове искали от Христос позволение да влязат в стадото свине. Спасителят позволил и ето, стадото се хвърляло от стръмнината в езерото (срв. Лука 8:26-38). Кой удавил свинете? Не бесноватият, който седял при нозете на Господа, а легионът бесове, изгонени от нещастния. В резултат на обсебеността от злия дух душата на хората става неестествена, тя се измъчва и страда. В Свещеното Писание бесноватите ясно се отличават от хората, страдащи от разстройството на душевни сили, въображението и разсъдъка (3, с. 30-32).

Психичните разстройства могат да бъдат недъзи „от естеството“. В случай на „естествени“ психични нарушения следва да се обърне внимание на следното важно обстоятелство. Психопатологичните синдроми и симптоми представляват нарушение не на самата душа, а на нейния, ако може така да се каже, „телесен“ – „соматичен“ израз, проява на душевните процеси (3, с. 29). В нашето изследване, цитирайки православния невропатолог иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов[291] и психиатъра професор д-р Дмитрий Авдеев[292], не твърдим, че описаните по-долу психични нарушения са резултат изключително от обсебеността на душата от зли духове, но духовните причини при тях видимо са налице.

В подкрепа на твърдяното ще приведем описанието на отделни симптоми и синдроми, използвани в практиката за духовното описание на болните, имащи белези на „окултна болест“:

Налудност за обсебеност – в болния се е вселило животно, насекомо, митологично или измислено от самия болен същество, което постоянно (по-рядко периодично) пребивава в организма и кара болния да извършва движения и постъпки против неговото желание, ръководи мислите и чувствата му;

Автоматизми – възникване на чувства, движения, мисли, образи, представи и други против волята и желанието на болния;

Налудност за преследване (латински persecution – преследване) – група натрапливи идеи, характеризиращи се с твърдата убеденост на болния във въздействие отвън, с цел да му се причини морална и физическа вреда;

Налудност на Котар – придружена е с увереност в предстоящи страдания и изтезания – продължителни и мъчително жестоки, на които ще бъдат подложени както самият болен, така и близките му;

Копролалия (гръцки corpos – кал, мръсотия + lalia – реч) – системно оскверняване на речта на душевноболните с ругатни, нецензурни думи, цинични и вулгарни изрази;

Суицидна налудност – постоянен и нестихващ стремеж у душевно болния животът да завърши със самоубийство (3, с. 33).

В обобщение ще завършим с това, че при „окултна болест“ най-често се наблюдава голяма обърканост и затруднение на болния да опише сам страданието си или пък то е извън общовалидните зависимости на медицината. С какво са страшни окултните методи на целителство, окултните практики при ню-ейдж култовете или древните деструктивни култове?

Защото хипнозата, екстрасензориката, магьосничеството и прекодирането (на съзнанието) използват методи за насилствено въздействие върху човешката психика, като потискат човешката воля и изработват у хората поведение, подчинено на чужда воля – волята на хипнотизатора, екстрасенса или магьосника. Въздействайки на подсъзнанието на човека, те вкарват в него своя програма на мислене и поведение. След като премине в съзнанието, тази програма определя насилствено поведението, постъпките и дори начина на мислене на такъв човек. На него му се струва, че постъпва по своя воля и желание. В действителност обаче личността в състоянието на „окултна болест“ изпълнява волята на друг човек (поръчителя на окултната атака) и чужд зъл дух.

Такова насилствено въздействие ограничава личността на човека (включително на децата), парализира волята му, променя и поведението му и то нерядко става криминално.
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[282]. „Епилепсията е голям медико-социален проблем. Болните са със сериозно разстроена социална адаптация и се нуждаят от постоянен медицински надзор и социални грижи, тъй като заболяването е хронично и обикновенно продължава от детска възраст до края на живота. Епилептичната деградация обхваща и интелектуално-паметовата сфера: настъпва различна по дълбочина деменция. Така описаната промяна на личността е изразена в различна степен при различните болни. Има случаи, когато тя не настъпва въпреки дългогодишното боледуване. Според най-новите изследвания само половината от болните показват трайни психични разстройства. За тяхната поява имат значение още особеностите на личността и на социалната среда.“ Срв. http://www.zapsihologa.com

[283]. Малигнизация – злокачествено израждане на тумори в соматиката (тялото) на хората.

[284]. Консилиум (латински consilium – съвещание, обсъждане) – съвещание от няколко учени от една или различни специалности. Консилиум може да бъде необходим за установяване на здравословното състояние на конкретна личност, поставяне на диагноза, определяне на: прогноза в лечението, тактика на последващите изследвания и лечение, целесъобразността на направленията в специализирани отделения или друго профилно лечебно заведение.

[285]. Пренаталната медицина се занимава с прогноза, лечение и профилактика на заболявания на потомството. Например лечение и превенция на ХИВ, туберкулоза, хепатит А, В и С, като това включва неонатологията (клинична специалност, чийто обект са новородените).

[286]. Берестов, А., иером., Числото…, с. 14.

[287]. Попов, Г., Психопатология…, с. 74.

[288]. Анатолий Кашпировски (на руски Анатолий Михайлович Кашпировский) е руски психотерапевт – хипнотизатор, получил известност през 1989 година по време на телевизионни сеанси по „психотерапия“ чрез хипноза. По становище на специалисти от Челябинската държавна медицинска академия методите на хипнотизиране, използвани от Кашпировски, могат да увредят здравето, тъй като не отчитат индивидуалните особености на пациента и противопоказанията. Така например „съветва онкологично болни 100 пъти да прослушат касета със запис на неговия глас.“

[289]. Малигнизация – злокачествено израждане на тумори в соматиката (тялото) на хората.

[290]. Канцерофобия (латински cancerogenes – предизивкващ развитие на раков тумор; латински fobia – фобия, натраливо страховито състояние) – натраплив страх от развиване на ракови тумори.

[291]. Иеромонах Анатолий (Берестов) е духовник, медик и ръководител на Православния център за духовно обгрижване и рехабилитация на наркозависими, алкохолозависими и жертвите на псевдорелигиозните деструктивни организации и окултни практики „Св. праведни Иоан Кронщадски“ към Крутицкото подворие на Московския Патриархат на Руската Православна църква.

[292]. Проф. д-р Дмитрий Авдеев е руски православен психиатър, психотерапевт, медицински психолог, кандидат на медицинските науки, член на Световната здравна организация (СЗО) към ООН. Работил е като лекар-терапевт в ПЦДОН „Св. праведни Иоан Кронщадски“ към Крутицкото подворие на Руската православна църква.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-59x

Владимир Баранов[1]

Съперничеството за истинната тълкувателна методология на Писанието между двете богословки школи на късната античност – Александрийската и Антиохийската – е добре известно. То послужва като допълнителен фактор дори за свалянето и предизвиква преждевременната смърт на антиохиеца Иоан Златоуст по пътя към заточение в резултат на конфликтите му с Теофил Александрийски, стараещ се да постави на архиепископския престол в Константинопол своя приближен презвитер Изидор след смъртта на Нектарий през 397 година[2]. В следващото поколение църковници от двете школи различието между двете богословски традиции довежда до невъзможност да се постигне какъвто и да е компромис и взаимоприемливо вероопределение на Ефеския събор през 431 година. Тук отново в спора печели Александрия с убедителната победа на богословската мисъл на племенника на Теофил св. Кирил Александрийски. Антиохиецът Несторий, заемащ тогава престола на Константинопол, е низложен и изпратен в заточение[3]. През следващия век, на V вселенски събор в Константинопол (553 година), е осъден като най-влиятелен богослов на антиохийската школа Теодор Мопсуестийски; осъден е обаче и известният александриец Ориген[4].Конфронтацията в сферата на църковната политика често бива проектирана от съвременните изследователи и върху богословските позиции на двете школи. В така нареченото „школско богословие” обикновенно различието между принципите на работа на двете древнохристиянски школи повърхностно се изчерпва с тезата за „антохийския буквализъм против александрийския алегоризъм”. В тази статия се постарах да покажа, че независимо от явните различия, двете школи имат сходни позиции по въпроса за състоянието на възкръсналото тяло на Иисус Христос, а също така и в по-широк смисъл – за всички възкръснали праведници. Този факт дава възможност да се погледне на различието на възгледите между двете школи по-скоро като на диалектическо съперничество, а не като на някакво непримиримо противостоене.

На VII вселенски събор в Никея през 787 година иконопочитателите изразяват своята позиция по въпроса за възкръсналото тяло на Христа, опирайки се на две знаменити имена в богословието – Иоан Златоуст и Кирил Александрийски. С позоваването на тези свети отци иконопочитателите се опитват да оборят иконоборческото учение, че след възкресението Си Христос е унищожил, изоставил Своето земно съществуване и вид в плът, получавайки някакво неизобразимо „боговидно” тяло. Вероятно именно с това учение на иконоборците е свързано и тяхното парадоксално разбиране за евхаристията като „единосъщен образ” на Христовото тяло. Въвеждайки понятието „образ” за обозначаване на евхаристията[5], иконоборците очевидно подразбират, че свещените дарове в някакъв смисъл се отличават от естественото тяло на Христа, независимо от тяхното единосъщие.

Имайки предвид учението на иконоборците за неописуемостта на Христовото тяло, може да се предполага, че за тях различието между него и даровете се състои най-вече в качеството на материалността, осезаемостта и описуемостта на евхаристийните дарове, в контраст с финното, ефирно и нематериално тяло на Христа след Неговото Възкресение.

Тази позиция може да се реконструира въз основа на няколко текста от „Определенията” на иконоборческия събор в Хиерия (754 година), фрагменти от които биват прочетени и опровергани от шестото заседание на VII вселенски събор (787 година). Без да отделяме особено внимание на анализ на иконоборческите позиции в настоящото проучване, ние ще отбележим само, че иконоборското учение е отразено с два цитата от Светото Писание във флорилегия „Определения” от събора в Хиерия[6], а също така и с противопоставянето между състоянието на грубото материално тяло на Христа след Въплъщението и финното, неописуемо тяло във Второто Му пришествие; както и с позоваване на две места от св. Григорий Богослов, съдържащи се в същите „Определения”. На тази позиция на иконоборците указват и редица полемични текстове, които са излезли из под перото на иконопочитателите[7].

Използваните от иконоборците цитати от Писанието изразяват и биват тълкувани като противопоставящи състоянието на Христа преди и след Възкресението Му. Така те също и подриват самата възможност за зрително възприятие на възкръсналото Му тяло, а следователно и Неговото изобразяване по принцип. Първият цитат е от 2 Коринтяни 5:16 на апостол Павел: „Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме” (Ώστε ημείς άπο του νυν ούδένα οϊδαμεν κατά σάρκα• εί δε κα’ι έγνώκαμεν κατά σάρκα Χριστόν, άλλά νυν ούκέτι γινώσκομεν). Към него е прибавен и 2 Коринтяни 5:7: „понеже с вяра ходим, а не с виждане” (διά πίστεως γάρ περιπατουμεν, ού διά είδους). Като не подлагат на съмнение истинността и боговдъхновеността на посланието, иконопочитателите се опитват да прочетата правилния, от тяхна гледна точка, смисъл на стиховете в светоотеческата им интерпретация. За опровержение на тази теза иконопочитателите цитират две тълкувания на тези стихове от авторитетни отци на Църквата – Иоан Златоуст и Кирил Александрийски – представители на двете противостоящи си школи през IV-V век[8]. Оказва се, че и двамата изразяват една и съща позиция: съществуването на възкръсналия Христос „не по плът” не означава отмяна или изчезване на плътта, на тялото на Христа; то остава всъщност същото, но престава да изпитва болка, жажда и глад[9]. Но ако тази позиция на иконопочитателите се изразява единодушно от представители и на двете гореспоменати древни християнски школи, то, разглеждайки съответстващите източници на иконоборското учение, ние и там намираме сходно единодушие между представителите на Александрия и Антиохия по въпроса за възкръсналото тяло на Христа, въпреки че това единодушие ще се проявява в съвършено различни техни учения.

Паралел на иконоборческото учение за коренните изменения, на които се подхвърля материалното, видимо и сетивно възприемаемо тяло на евангелския Христос след възкресението Му, е учението за финното прозрачно тяло на възкръсналия Христос, проповядвано от великия александриец Ориген. Вниманието на изследователите към тази тема възниква преди всичко при опитите да се определи източникът на учението на авва Евагрий Понтийски относно изчезването на материалните тела в окончателния апокатастасис (възстановяване[10]), и в резултат на тези научни търсения през изминалия век се появяват няколко важни изследвания върху възгледите на Ориген относно състоянието на възкръсналото тяло Христово[11]. Изследователите на този въпрос отбелязват: Ориген е достатъчно внимателен и приписва безплътност само на Бога, всички останали тварни създания, според него, имат някакви тела, но все пак това не значи, че такива тела обезателно са материални. За да съхрани телесността на възкръсналите тела без тяхната материалност, Ориген се обръща към платоническото понятие όχημα или тънката обвивка на душата: възкръсналото тяло е едновременно сходно със земното тяло, съхранявайки вида му (είδος), но е и отлично от него, доколкото свойството на грубата материалност, подобно на „кожената риза” на Адам и Ева от книга Битие, отсъства при възкръсналото тяло.

Ориген е считал, че всички същества, обладаващи умна природа (νοηρα φύσις), са били създадени изначално безтелесни, въпреки че това е в относителен смисъл. Когато умовете отпаднали от блаженното състояние, Бог, желайки да върне отпадналите твари към Себе Си, им дава тела и материалния свят като цяло, така че посредством тях тварите постепенно да се приведат отново към Твореца (това именно събитие се описва в Библията като сътворение на света). Изпълнили своята функция и обърнали своите владелци чрез съзерцание на материалния свят към изначалното богосъзерцание, в края на времената телата по необходимост трябва да се изменят – съответно, в богословската система на александриеца есхатологията е неразривно свързана с космологията[12]. Цяла поредица текстове на Ориген свидетелстват за учението за качествата на новото финно тяло, които се изменят след възкресението[13].

Съгласно обяснението на Ориген за сътворяването по образ Божи (Битие 2:7) само духовният елемент у човешкото същество е в състояние да съответства на това творение, второто творение „от земна пръст”, според него, е даряването на човека с ефирно тяло, и накрая, „кожените ризи”, получени след грехопадението, се отнасят до грубото материално тяло, придадено в допълнение към ефирното тяло. В друг текст четем, че призраците на мъртвите са видими заради техните „лъчевидни тела” (αύγοειδεΐ σώμασι[14]), тоест външните обвивки на невидимите им души. Въпреки това, учението за подобно изменение на характеристиките на тялото на възкръсналия Христос може да се срещне и у водещи богослови на другата богословска школа на късната античност – атиохийската.

Особеното понятие за евхаристията като реално тяло и кръв Христови, от една страна, и знак и символ, от друга, с които се срещаме у византийските иконоборци, може да се открие в много текстове на Теодор Мопсуестийски[15]. Според едно от първите изследвания на това парадоксално учение на Теодор, той възприема евхаристийните дарове като „празни” символи, даващи единствено надежда за бъдещите блага на света[16]. В отговор на това Игнасио Онятибя, а по-късно и Луизе Абрамовски насочиха вниманието на особеното отношение между образ/символ и първообраз в богословската система на Теодор Мопсуестийски. Според тяхното мнение тайнствата, особено кръщението и евхаристията, не са просто образи, които указват на бъдещата действителност, а те онтологично участват в нея, подобно на семена, онтологически съдържащи в себе си образа на бъдещото растение, и благодатта на тайнствата прави потенциалното участие на причастника в бъдещото безсмъртен живот реално, но в зачатъчен вид[17]. До този извод достига Фредерик МакЛауд посредством анализ на понятието за „образ” у Теодор Мопсуестийски[18].

Аргументите на горните автори могат да се допълнят с още един: учението на Теодор Мопсуестийски за тайнствата като символи и образи[19], които онтологически „са потопени” в онова, което символизират, може да се свържат и с антиохийското учение за двете „състояния” (καταστάσεις). Това са сегашното състояние на смъртност, страдание, тление и материя, и бъдещето славно състояние, описвано „апофатически” като време на безсмъртие, безстрастие, нетление и дух. „Бъдещето” обаче важи само за нас, тъй като Иисус Христос след възкресението Си вече се намира в това прославено „духовно” състояние.

Какво означава това по отношение на характеристиките на възкръсналото Христово тяло? Теодор Мопсуестийски дава отговор в едно от неговите, съхранили се на сирийски, „Катехизически беседи”. Тук той говори за бъдещото всеобщо възкресение – възкръсналото тяло се преобразува от материалното състояние на нашето настоящо положение (κατάστασις) в духовно състояние в бъдещото духовно положение[20]. Теодор съвсем явно свързва двойнствеността на тайнствата с двоякостта на това, което той нарича „състояние на човека” (κατάστασις). Евхаристията за него служи като материален образ на Христовото тяло, преобразено след възкресението в духовното положение на „второто състояние” (ή δευτέρα κατάστασις[21]) и залог за бъдещото участие в бъзсмъртието и духовността на възкръсналия Христос[22].

За обяснение на такова любопитно съответствие в характеристиките на възкръсналото Христово тяло в двете богословски школи, обладаващи толкова различни традиции, е полезно да се разгледа в контекста на философското учение за финното и прозрачно тяло – колесница на душата. Най-развитото учение за финна телесност срещаме у неоплатониците. Плотин използва идеята за финното тяло, но тя остава маргинална в неговата система на личния мистицизъм на философската душа, която даже във въплътното състояние живее в умствен (умозрим, духовен) свят, съединена със своята висша неснизходила същност посредством умственото съзерцание. Според Плотин душата получава обвивка, когато слиза от небесата и я изхвърля по пътя си обратно към умствения мир[23]. Порфирий внася някои нови елементи в теорията за финното тяло. В началото то е ефирно и леко, но попива влага от въздуха и става по-материално и даже видимо по време на снизхождането си. Единствено теургията и философията могат да облегчат възхода на такава тежка същност, която се разтваря на небето[24]. Най-значителното развитие на теорията за обвивката на душата в основните моменти на нейния състав, произход и крайна участ развива в опозиция на Порфирий друг неоплатоник – Ямвлих[25]. Според неговото учение душата, даже висшата ѝ част, различна от ума[26], е потопена в материята и не може веднага да се освободи от своето тяло (буквално или фигуративно – чрез философски екстаз) и се възвръща към Единното. Нейната божественост може бавно да се възвърне посредством тялото във взаимодействие с при¬родната Вселена чрез теургия. В теургическите чинопоследования душата постепенно намира своята божественост, като се обединява с разтворените в материалния свят божествени сили. Теургията използва съответствието между природните обекти (камъни, треви и така нататък) и техните аналогии вътре в душата. Важността на теургията за Ямвлих се обуславя от важността на понятието „обвивка на душата”, защото подобен вид посредник оправдава теургическите методи за въздействие на ума с материални средства. Тази обвивка сама може да приема, според него, божествени видения, за които тя отначало се е готвила чрез теургия. Естествено неоплатониците се позовават на авторитета на Платон като автор на учението за „колесницата на душата”, но всъщност текстовете, които те цитират говорят единствено за лодки, превозващи душите на мъртвите[27], за возила с коне[28], или за смърт¬но тяло като талига[29]. Дори единственият текст у Платон, който вероятно е вдъхновявал с право неоплатониците по темата за финното тяло, говори просто за възможност за ползване на огневидното тяло на звездните души като tertium quid[30]. Освен Платон също и Аристотел бива считан за един от основателите на учението за прозрачното тяло, доколкото за Стагирита „дух” (πνεύμα) е не само местото на пребиваване на неразумната душа, но той е и подобен на елементите (στοιχεία) на звездите[31]. В някакъв момент, вероятно още преди възникването на неоплатонизма, звездите-колесици от Платоновия диалог „Тимей” и Аристотеловия „дух” се сливат в една идея и тя по всяка вероятност логично е предполагала компромис между душата у Платон, отделима от своето тяло, и аристотеловската душа като неотделима от ентелехията (осъществяването) на тялото[32].

Именно активното използване на учението за финното тяло във философските школи на първите векове от християнската ера вероятно може да се разглежда като обяснение за любопитното сходство между александрийското учение на Ориген и неговите последователи относно финното тяло на Христа след възкресението и до окончателното възстановление (άποκατάστασις τών πάντων), когато цялата умствена твар ще се върне към първоначалната богосъзерцаема монада (единица, μονάς), и, от друга страна, антиохийското учение за „духовното” тяло на Христа във второто, нематериално състояние. Такова сходство може да обясни ранното отъждествяване на философското учение за финното тяло, талига на душата, с понятието за „духовно тяло” от първото послание на апостол Павел до коринтяните (15:44): „сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно” (σπείρεται σώμα ψυχικόν, εγείρεται σώμα πνευματικόν. εστι σώμα ψυχικόν, κα’ι εστι σώμα πνευματικόν).

Активното взаимодействие и взаимовлияние между езическата философия и християнското богословие в късната античност е общоизвестен факт, достатъчно е само да се спомене философът Ливаний, сред учениците на когото в Антиохия са не само езичникът-историк Амиан Марцелин, но и бъдещи многочислени граждански чиновници на християнската империя и велики богослови като Василий Велики, Иоан Златоуст и вече споменатият Теодор Мопсуестийски. Затова не е учудващо, че не само Александрийската школа, със своите философски предшественици и наследството на християнския платонист Ориген, активно използвал учението за финното тяло, но и Антиохийската школа със своята склонност за типологизиране в тълкуванието на Писанието, са могли да разбират и двете загадъчния израз на апостол Павел за „духовно тяло” в смисъл на платоническото όχημα.

Допълнителен фактор, който повлиява разработката на идеите за финното възкръснало тяло на Христа в двете основни богословски школи на късната античност, може да служи онова особено значение, което древната Църква придава на противопоставянето на славното състояние на възкръсналия Христос – победил смъртта, и Неговото смирено земно служение, символизирано с образа на „мъж на скърби” от пророк Исаия (53:3). Този контраст се подчертава например у автори като Атинагор и Иполит Римски[33]. Разбира се, невъзможно е да се говори за някакво единно учение на Църквата по този въпрос, доколкото християнската проповед изначално се разполага в различни контексти на местни религии и култури, но все пак двете школи са могли да споделят някаква обща традиция, или елементи от такава, преди арианските спорове, когато Алексадрийската и Антиохийската школи формират характерните черти на своето богословие в отговор на различни предпоставки, върху които по-късно се изгражда арианското учение за по-принизеното положение на евангелския Христос по отношение на Отца.

Според едно изследване на Франсис Съливан относно произхода на двете школи, Арий изглежда е базирал своето учение за подчинеността на Христа върху две предпоставки. Основната се заключава в това, че Божият Син в съответствие с евангелския текст е изпитвал различни ограничения и страдания. Другата, по-маловажната предпоставка, се състои в това, че изказваното за Него се отнася по Неговата природа или същност (тук трябва да се отчете и отсъствието в онази епоха на ясно терминологическо отличие между „същност“ като нещо общо и „ипостас“ или „лице“ като нещо частно. Това разграничение се оформя едва при великите кападокийци). От тези Ариеви постулати следва заключението, че, доколкото Бог по определение е свободен от ограничения и страдания, а природата на Сина е ограничена и подложена на човешки действия и страдания, тя трябва да е по-ниско от природата на Отца, тоест би трябвало да е тварна[34].

В борбата с арианството – общ и могъщ враг – и двете богословски школи предприемат своите атаки против този прост силогизъм, но в различни негови части. Александрийците, начело със св. Атанасий Велики, избират да се насочат към втората предпоставка. Те предлагат да се раграничи природа от усвоението на човешките свойства в Христовото въплъщение. По такъв начин те утвърждават, че човешките ограничения не се отнасят до природата на Сина. С оборване на тази Ариева предпоставка александрийците успяват да съхранят по-важната предпоставка – единството на субекта Иисус Христос, Сина, Божието Слово[35].

От друга страна, антиохийците построяват своите аргументи против арианството въз основа на полемика против първата предпоставка на арианския силогизъм, като предлагат точно да се определи, че от евангелските твърдения едни се отнасят към немощта на човешката природа и лицето на Христа, сина човечески, а други се отнасят до природата на безстрастното и всемогъщо Слово, Божия Син, но пък в края на краищата те се изказват и по общото им „лице по свързване”.

Напълно вероятно въпросът за характера на възкръсналото Христово тяло да е бил непосредствено свързан с проблеми, които горещо са се обсъждали в епохата на христологическите спорове, и дълго време решението му е имало статус на частно богословско мнение. Даже след осъждането на учението на авва Евагрий Понтийски за изчезването на телата в апокатастасиса, за православието е било достатъчно да се изповяда вярата в наличие на телата при възкресението. Но какви са тези тела по своя характер – финни или не – си е оставало дълго време лично богословско убеждение. Именно поради тази причина са се съхранили толкова различни мнения относно състоянието на телата след възкресението чак до иконоборческите спорове, когато най-накрая тези учения са неизбежно въвлечени в спора за изобразимостта или неизобразимостта на това възкръснало тяло. Все пак, след периода на вторите оригенистични спорове и осъждането на приписваното на Ориген странно учение, че възкръсналите тела ще бъдат ефирни и сферични[36], въпросът за техния статус попада в края на същото това столетие като обект на спор между предстоятелите на най-важните катедри на християнски свят.

В своите „Моралии върху книга Иов” Римският папа Григорий Двоеслов (590-604) предава своя спор с Константинополския патриарх Евтихий (552-565, 577-582) относно „еретическото” учение на патриарха относно състоянието на телата след възкресението. Изглежда той е бил писал, че нашето прославено във възкресението тяло ще бъде „неосезаемо и по-финно от вятъра и въздуха” (impalpabile, uentis aereque subtilius[37]). Той обосновава своето мнение с едно място от апостол Павел – „И това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление” – Τούτο δε φημι, άδελφοί, ότι σαρξ κα’ι αίμα βασιλείαν Θεού κληρονομησαι ού δύνανται, ούδέ ή φθορα την άφθαρσίαν κληρονομεί (1 Коринтяни 15:50). С това той предполага отсъствието на материална плът у възкръсналите тела. На това папата възразил (в духа на казаното от Иоан Златоуст и Кирил Александирийски), че е нужно да се различават две значения на думата „плът”. Едното обозначава човешката природа в цялост, а другато – нейната греховност. За нея именно говори апостол Павел в тези редове. Спорът между иерарсите, както Григорий съобщава, бива разрешен от император Тиберий II, който заповядал да бъдат предадени на огън книгите на патриарх Евтихий за възкресението. Скоро патриархът се разболял и пред свидетели се разкаял за богословското си мнение и изповядал възкресение с плът. Не след дълго той починал, което прекратило дискусията с папата завинаги[38].

И така, в началото на византийското иконоборчество през VIII век, са съществували различни мнения за характера на възкръсналите тела. Доколкото парадигмата за тези мнения е състоянието на тялото на Христа след възкресението Му, те могат вкратце да се сведат до две позиции. Първата гледна точка се представлява от мислители като Ориген, Евагрий Понтийски, Теодор Мопсуестийски, патриарх Евтихий Константинополски и византийските иконоборци. Тя се състои в това, че след възкресението на Христос с тяло, то е претърпяло коренно изменение. То е станало по-фино, лишено от материален компонент и е станало съвършено отлично по своя характер от времето на земния Му живот.

Според втората гледна точка, представена от Иоан Златоуст, Кирил Александрийски, папа Григорий Двоеслов и византийските иконопочитатели, няма никакво коренно изменение с тялото на Христос след възкресението Му. То си е същото, единствено е оставило ограниченията, свързани с възприетите от Словото свойства на падналата човешка природа, такива като нуждата от сън, изпитването на глад, жажда и болка.

Като по-широко заключение ще отбележим, че дълбочината на противоборствата между антиохийската и александрийската богословски школи, приемана обикновенно като даденост, има нужда от уточнение. Ако сме обективни, би трябвало да забележим, че дори различието в тълкувателните методи, с което толкова много се спекулира, не е толкова дълбоко. В крайна сметка антиохийският типологизъм и александрийският алегориъм[39] при щателно разглеждане се оказват не толкова противоречащи си един на друг като методи. Дори между тях има редица общи елементи[40].

В оценките на различията между школите може да се съгласим с Мацина, предлагащ хипотеза, която обяснява сходството между някои положения в Антиохийската школа и александрийския оригенизъм, в отговор на радикалната теза на Гийомон за пълната противоположност между основните позиции на антиохийците като цяло и Теодор Мопсуестийски в частност с богословската система на оригенизма[41]. Вероятно космологията и антропологията на основоположника на антиохийската школа Теодор Мопсуестийски е разработена като много близък по форма, но отличаващ се по съдържание отговор на Ориген, основан на принципа „срывать розы, оставляя терния[42]”. Вероятно теорията за двете състояния (καταστάσεις) на Теодор Мопуестийски е реакция на оригенисткото учение за двете творения: в началото духовно, а в последствие – материално. Тя изглежда е била насочена към пълно „обръщане на сто и осемдесет градуса” на Оригеновия възглед, предлагайки идеята за „двете състояния” – материално и духовно – които обаче, за разлика от Оригеновия възглед, не са отстоящи във време¬то, а съществуват паралелно като такива[43].

___________________________________________

*Източник – http://bogoslovskamissal.wix.com/sofia-university. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доктор по медиевистика от Централно-европейския университет (Будапеща), преподавател в катедра „История на културата” при Новосибирския държавен университет, арт-терапевт в детското отделение на клиниката при Института по физиология СО АМН РФ.

[2]. Clark, E., The Origenist Controversy: The Cultural Construction of an Early Christian Debate. Princeton, 1992, р. 46. За живота на Златоуст вж. Baur, P. C., Der heilige Johannes Chrysostomus und seine Zeit. Bd. 1-2. München, 1929-1930.

[3]. McGuckin, J., St. Cyril of Alexandria: The Christological Controversy. Leiden; New York; Cologne, 1994 (Supplements to Vigillae Christianae 23), с. 53-107 за борбата на групировките на Ефеския събор. Виж с. 130-150 за различията в богословските понятия при Несто¬рий и Кирил.

[4]. Възможно е осъждането да е резултат от взаимното лобиране на анти-антиохийската и анти-оригенистската групировка (Hombergen, Danibl, The Second Origenist Controversy: A New Perspective on Cyril of Scythopolis Monastic Biographies as Historical Sources for Six- Century Origenism, Rome, 2001 (Studia Anselmiana 132).

[5]. „…Евхаристийният хляб като нелъжлив образ на природната плът по наитието на Светия Дух става осветено божествено тяло… Както одушевената и разумна плът на Господа по природа е била помазана от Светия Дух в божество, така и богопреданният образ на тази плът, божественият хляб, е изпълнен със Светия Дух заедно с чашата с животворната кръв от Неговото ребро” (Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio/ed. G. D. Mansi. Florenzia, Venezia, 1759-1798. Vol. 13. Col. 264B-C [по-нататък Mansi 13] = Krannich T., Schubert Ch., Sade C. Die ikonoklastische Synode von Hiereia 754. Tubingen, 2002 (Studien und Texte zu Antike und Christentum 15) S. 44.

[6]. Mansi 13, 285BC = Krannich T., Schubert Ch., Sade C. Die ikonoklastische Synode von Hiereia 754. Tübingen, 2002 (Studien und Texte zu Antike und Christentum 15) S. 50.

[7]. Анализ на учението на иконоборците за възкръсналото тяло на Христа вж. в Баранов В. А., „Искусство после бури – богословская интерпретация некоторых изменений в послеиконоборческой иконографии Воскресения”//Золотой, серебряный, железный: мифологическая модель времени и художественная культура / Ред. И. Припачкин. Курск: Издательство Курского Госпедуниверситета, 2002, C. 34-49; и Idem, „The Vita Tarasii as a Source for Reconstruction of the Iconoclastic Theology.”Universum Hagiographicum. Mimorial R.P. Michel van Esbroeck, s.j. (1934-2003)/под ред. А. Муравьeва и В. Лурье. СПб., 2005 [=Scrinium 1] (под печат).

[8]. За цитата от Кирил Александрийски в „Деянията” вж. van den Ven P., „La patristique et hagiographie du Concile de Nicee de 787.” Byzantion 25-27 (1955-1957) No 26. P. 350 (Mansi 13, 320E-324B, особ. 321E; от „Проповед против синусиастите”). За цитатите от Иоан Златоуст, вж. van den Ven, P., „La patristique et hagiographie du Concile de Nicee de 787.” Byzantion 25-27 (1955-1957) No 41. P 352 (Mansi 13, 288D, от „Единадесето слово върху 2 послание до коринтяните на ап. Павел”), и No 42, p. 353 (Mansi 13, 289E, от „Десето слово върху Второ послание до коринтяните на ап. Павел).

[9]. Или, иначе казано, отхвърля „естествените” или „невинните” страсти (αδιάβλητα πάθη). Ср. Иоан Дамаскин, Точное изложение Православной веры. Кн. 3.XX. М., 1992. С. 113 (Expositio fidei//Die Schriften des Johannes von Damaskos/hrsg. von B. Kotter. Bd. 2. Berlin, 1973 (Patristische Texte und Studien 12) S. 162, 9-10; и Ibid. Кн. 4.XXVII. C. 164 (Expositio fidei //Die Schriften des Johannes von Damaskos/hrsg. B. Kotter. Bd. 2. Berlin, 1973 (Patristische Texte und Studien 12) S. 237, 92ff, и особ. 238,104-105).

[10]. Guillaumont, A., Les ‘Kephalaia Gnostica d’Evagre le Pontique et Vhistoire de l’Originisme chez les grecs et chez syriens. Paris, 1962 (Patristica Sorbonensia 5) P. 113-117.

[11]. Crouzel, H., „La doctrine origenienne du corps ressucite.” Bulletin de Littirature Ecclisi- astique V. 81 1980, р. 175-200; 241-266; Bostock D. G. „Quality and Corporeity in Origen.” Origeniana Secunda/ eds. H. Crouzel, A. Quacquarelli. Rome, 1980 (Quaderni di “Vetera Christianorum” 15) P. 323-337; Edwards, M. J. „Origen’s Two Resurrections.” Journal of Theo¬logical Studies n. s. 46. 1995. P. 501-518; Idem, „Origen No Gnostic; or on the Corporeality of Man.”Journal of Theological Studies n. s. 43. 1992, р. 23-37; Hennesey, L., „A Philosophical Issue in Origen’s Eschatology: The Three Senses of Incorporeality.”Origeniana Quinta, Papers of the Fifth International Origen Congress, Boston College, 14-18 August 1989/ ed. R. Daly. Leuven, 1992, р. 378.

[12]. Cornelis, H., „Les fondements cosmologiques de leschatologie d’Origene.”Revue des sciences philosophiques et theologiques. V 43.1. 1959, р. 32-80; V. 43.2. 1959, р. 200-247.

[13]. Например „За началата” III, 6, 4: «…мы можем догадываться какою чистотой, какой тонкостью, какой славой будет отличаться качество того тела сравнительно с нынешними телами, хотя небесными и блестящими, но, однако, рукотворенными и видимыми. А то тело называется храминой не рукотворной, но вечной на небесах (2 Кор. 5:1). Но так как «видимая временна, невидимая же вечна» (2 Кор. 4:18), то невидимое, нерукотворное и вечное [тело] несравненно превосходит все те тела, какие мы видим и на земле, и на небе, тела видимые, рукотворные и не вечные. На основании этого сравнения можно предполагать, какою красотою, каким великолепием, каким блеском будет обладать духовное тело… При этом не должно сомневаться в том, что природа этого нашего тела по воле Бога сотворившего ее такою, может быть возведена Творцом до того качества тончайшего, чистейшего тела, какое будет вызвано состоянием вещей и какого потребует достоинство разумной природы» (Ориген, О началах. СПб., 2000, С. 295, гр. текст вж. в Origenes vier Büher von den Prinzipien/Hrsg. von H. Gorgemanns, H. Karpp. Darmstadt, 1976 (Texte zur Forschung 24) S. 652-654; но ср. За началата, III, 6, 6: изменя се качеството, но не субстанцията (Ibid. 297-298)).

[14]. Borret M. Ed. Origen. Contre Celse, vol. 1. Paris, 1967 (Sources Chritiennes 132) p. 424.6.

[15]. «When our Lord shall come from heaven, and make manifest the future life, and effect the resurrection of all of us – from which we shall become immortal in our bodies and immutable in our souls – the use of sacraments and symbols shall by necessity cease. Since we shall be in reality itself, we shall be in no need of visible signs to remind us of things that shall take place» (тук и насетне превода: Commentary of Theodore of Mopsuestia on the Lords Prayer and on the Sacraments of Baptism and the Eucharist/Ed. and trans. by A. Mingana. Vol. 6. Cambridge, 1933. (Woodbrook Studies), р. 72, далее Mingana [= Les homilies catichitiques de Thiodore de Mopsueste: reproduction phototypique du Ms. Mingana Syr. 561 (Selly Oak Colleges Library, Birmingham)/Ed. by R. Devreesse, R. Tonneau. Roma, 1966. (Studi e Testi 145) P. 467, далее Devreesse-Tonneau]). Cp. «As to us it behooves us to perform symbolically the remembrance of His death by our participation in the Sacrament, from which we derive the possession of the future benefits and the abolition of sins…Indeed, as in this world we take the spiritual food in signs and symbols, it is necessary that the nature of these signs and symbols should fit our present condition in which we take the symbolical food» (Mingana, 74[=Devreesse-Tonneau, 473]). На евхаристийното богословие на Теодор е посветено отделно изследоване: Reine, F., The Eucharistic Doctrine and Liturgy of the Mystagogical Catecheses of Theodore of Mopsuestia. Washington, D.C., 1942). Доколкото „Огласителните поучения” на Теодор Мопсуестийски не са достъпни на широката публика, за контекста съм принуден за използвам пространни цитати на английски от превода на Мингана от сирийския оригинал. За съжаление изданието на Девреес-Тоньо е още по-недостъпно за цитиране в момента на написване на статията.

[16]. Смотри de Vries, W., „Der Nestorianismus’ Theodors von Mopsuestia in seiner Sakramentenlehre.”Orientalia Christiana Periodica. V. 7. 1941. P. 91-148; Idem, „Das eschatologische Heil bei Theodor von Mopsuestia.”Orientalia Christiana Periodica. V. 24. 1958, р. 309-338, а също и неговите бележки за Теодор в: Idem, Sacramententheologie bei den Nestorianern, Roma, 1947.

[17]. Onatibia, I. „La vida cristiana, tipo de las realidades celestes. Un concepto basico de la teologia de Teodoro de Mopsuestia.” Scriptorium Victoriense. 1. 1954. P. 101 и 128-133; Abramowski L. „Zur Theologie Theodors von Mopsuestia.”Zeitschrift fur Kirchengeschichte. Bd. 72. 1961. S. 281-283.

[18]. McLeod, F., „The Christological Ramifications of Theodore of Mopsuestias Understanding of Baptism and the Eucharist.”Journal of Early Christian Studies. V. 10.1. 2002. P. 53f.

[19]. Ср. «Every sacrament consists in the representation of unseen and unspeakable things through signs and emblems. Such things require explanation and interpretation, for the sake of the person who draws nigh unto the sacrament, so that he might know its power. If it only consisted the (visible) elements themselves, words would have been useless, as sight itself would have been able to show us one by one all the happenings that take place, but since a sacrament contains the signs of things that take place or have already taken place, words are needed to explain the power of signs and mysteries» (Mingana, 17 [=Devreesse-Tonneau, 325]).

[20].«.. .incorruption, glory and power will come then to man through the working of the Holy Spirit, which affects both soul and body, the former with immortality and the latter with im¬mutability; and that the body which will rise from the dead and which (man) will put on will be a spiritual and not a natural body» (Mingana, 56 [=Devreesse-Tonneau, 423-425]). «Natu¬ral body» перевода соответствует «душевному телу» греческого текста 1 Кор. 15:42-44.

[21]. «It is with justice, therefore, that when He gave the bread He did not say: “This is the symbol of my body,” but: “This is my body”; likewise when He gave the cup He did not say: “This is the symbol of my blood” but: “This is my blood,” because He wished us to look upon these (elements) after their reception of grace and the coming of the Spirit, not according to their nature, but to receive them as if they were the body and blood of our Lord. Indeed, even the body of our Lord does not possess immortality and the power of bestowing immortality in its own nature, as it was given to it by the Holy Spirit; and at its resurrection from the dead it received close union with the Divine nature and became immortal and instrumental for conferring immortality on others» (Mingana, 75 [=Devreesse-Tonneau, 475]).

[22]. «…showed all this love to men, not because He received from us anything worthy of this good will, as it is by His grace and mercy that He made manifest to us a love for the sake of which the Only Begotten Son of God, God the Word, was pleased to assume a man for us, whom he raised from the dead, took up to heaven, united to Himself, and placed at the right hand of God. And He vouchsafed unto us participation in all these, and gave us also the Holy Spirit, whose first fruits we are receiving now as an earnest. We shall receive all (the fruits) when we shall have communion with Him in reality and when “our vile body shall be fashioned like unto His glorious body” (Фил. 3:21)» (Mingana, 98 [=Devreesse-Tonneau, 537]), Ср. Ibid., 65.

[23]. Енеади, IV, 3, 15 и IV, 3, 24.

[24]. Dodds, E. R., Appendix II: The Astral Body in Neoplatonism//Idem, Proclus: The Elements of Theology. A Revised Text with Translation, Introduction and Commentary. Oxford, 1963. P. 318-319 с бележките.

[25]. Finamore, J., Iamblichus and the Theory of the Vehicle of the Soul. Chico, 1985, р. 11f.

[26]. За различията между Плотиновото и Ямвлиховото схващане за душата вж.: Steel, C., The Changing Self: A Study on the Soul in Later Neoplatonism: Iamblichus, Damascius and Priscianus. Brussels, 1978. P. 28f.

[27]. Федон 113D.

[28]. Федър 247B.

[29]. Тимей 44E и 69C.

[30]. Закони 898Ef.

[31]. Dodds, E. R., Appendix II: The Astral Body in Neoplatonism// Idem. Proclus: The Elements of Theology. A Revised Text with Translation, Introduction and Commentary. Oxford, 1963. P 315f.

[32]. Следи от това сливане може да се открият например у Симплиций и Гален презIII век (Dodds, E. R., Appendix II: The Astral Body in Neoplatonism// Idem. Proclus: The Elements of Theology. A Revised Text with Translation, Introduction and Commentary. Oxford, 1963. P. 316f.

[33]. Срв. Атинагор, Legatio pro christianis, 31.4, цит. в Edwards, M., „Origen No Gnostic; or on the Corporeality of Man.” Journal of Theological Studies n. s. 43. 1992, p. 36-37. Ипполит повтаря тази позиция: човек след възкресението ще бъде подобен на ангел (Fragm. de Resurrectione 254, цит. в Edwards, M. „Origen No Gnostic; or on the Corporeality of Man.”Journal of Theological Studies n. s. 43. 1992. P. 37.

[34]. Александър Александрийски, Dispositio Arii, Opitz, Urkunde, 4b, цит. в. Stead, G.S. „The Platonism of Arius.”Journal of Theological Studies n. s. 15. 1964. P. 20). Ср. мнение арианина Евдоксия Константинопольского (Hahn, Bibliothek der Symbole und Glaubensregeln der alten Kirche. Breslau, 1897. S. 262, цит. в Sullivan, F. The Christology of Theodore of Mopsuestia. Rome, 1956 (Analecta Gregoriana 82, series Facultatis Theologicae, sectio B, 29) P. 167).

[35]. Ibid.: 161-165, въпреки че Роуан Гриър отбелязва, че богословсканта схема «Слово¬человек», станала «визитна картичка» на антиохийското богословие, се среща у Евста- тий Антиохийски във фрагментите, написани още преди арианските спорове (Greer, R. The Captain of Our Salvation: A Study in Patristic Exegesis of Hebrews. Tübingen, 1973 (Beitrage zur Geschichte der biblische Exegese 15) S. 137.

[36]. Анатема 5 от едикта Юстиниан против Ориген (Acta Conciliorum Oecumenicorum//ed. E. Schwartz. V. III. Berlin, 1940. P. 213, 29-30), и анатема 10 от 15-те анатематизми на Константинополския собор 553 г. (Ibid., 249, 19-22), ср. също анатеми 11 и 14. За това учение вж. Festugiere, A.J. „De la doctrine “origeniste” du corps glorieux spheroide.”Revue des sciences philosophiques et thiologiques. V. 43. 1959. P. 81-86.

[37]. Моралии върху книга Иов, кн. 14, гл. 56, 72, S. Gregori Magni Moralia in Iob. Libri XI- XXII/ ed. M. Adriaen. Turnhout, 1979 (Corpus Christianorum, Series Latina 143A), p. 743, 4-5; за взаимосвързаността между учението на патриарх Евтихий и византийските иконоборци вж. Lourie V. M. „Le second iconoclasme en recherche de la vraie doctrine.”Studia Patristica. V. 34 / ed. M.F. Wiles, E.J. Yarnold. Leuven, 2001. P. 153-155.

[38]. Моралии върху книга Иов, кн. 14, гл. 56, 74, ed. M. Adriaen, p. 745.

[39]. За разликата между екзегетическите методи на двете школи вж. Simonetti, M. „Lettera c/o Allegoria: Un contributo alla storia dellesegesi patristica.”Studia Ephemeridis patristica. Rome, 1985 (Studia Ephemeridis “Augustinianum” 23); Idem, Biblical Interpretation in the Ear¬ly Church: A Historical Introduction to Patristic Exegesis/ trans. John Hughes, ed. A. Bergqvist, M. Bockmuhl. Edinburgh, 1994.

[40]. Вж. Guillet, J. „Les exegese d’Alexandrie et d’Antioch. Conflit ou malentendu?” Recherches des sciences religieouses. V. 34. 1947. P. 257-302. Статията е опит да се представи балансиран възглед за отличието между двете екзегетически школи и върху „буквализма” на антиохийската школа. В своя анализ на богословието на Тайнствата у Ориген и Феодор Мопсуестийски Фредерик Мак-Лауд заключава, че „The common use of language [термини «символ», «образ», «участие» и т. н. – В. Б.] calls into question the portrayal of Theodore and Origen as two radically opposed exegetes, one insisting only on a literal interpretation of the Bible and the other seeing the necessity for an allegorical interpretation to explain difficulties in scripture. The fact that Theodore and Origen speak of baptism and the Eucharist in the same terms indicates that, if there is not some overlapping in their thought, they share at least a common religious tradition on how to speak of these sacraments in an acceptable way» (McLeod, F. „The Christological Ramifications of Theodore of Mopsuestia’s Understanding of Baptism and the Eucharist.” Journal of Early Christian Studies. V.10.1. 2002. P. 50).

[41]. Guillaumont, A., Les ‘Kephalaia Gnostica’ d’Évagre le Pontique et l’histoire de l’Origénisme chez les grecs et chez syriens. Paris, 1962 (Patristica Sorbonensia 5) P. 183–185.

[42]. Macina, R., „L’homme a lecole de Dieu: d’Antioche a Nisebe: Profil hermenetique, theologique et kerygmatique du mouvement scholiaste nestorien.”Proche-Orient Chritien. 33. 1983, p. 97 и n. 279, p. 96–97.

[43]. Macina, R., „L’homme a lecole de Dieu: d’Antioche a Nisebe: Profil hermenetique, theologique et kerygmatique du mouvement scholiaste nestorien.”Proche-Orient Chritien, 33, 1983, 121, pp. 42-43.

Изображение – авторът, Владимир Баранов. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-594

Митрополит Антоний Сурожский

Това как ние поставяме под въпрос Бога, бих желал да разгледам с вас от две гледни точки.

Нека първо да видим как Бог поставя под въпрос образа, който си създаваме за Него ние, а след това как ние поставяме под въпрос самия Него – не вече в категориите на образа, а в категориите на Личността.

Надявам се, че ще успея да кажа нещо както за едното, така и за другото, но бих искал да започна с проблема за образа, като го представя пред вас чрез четири, така да се каже, израза: вяра, съмнение, истина и реалност.Съвременният свят, съвременният живот много остро поставят под въпрос вярата. Струва ми се, че само една действителна, истинска вяра може да издържи това изпитание, докато всички сурогати на вярата, всички повърхностни подходи към вярата, слава Богу, биват съкрушавани и унищожавани. В християнското общество, тоест в обществото, където християните все още са мнозинство, този проблем лесно се подменя с проблема за безразличието и лековерието. В обществото пък, където господства атеизмът, особено там, където атеизмът е необуздан, агресивен, проблемът за вярата застава по-отчетливо, защото там вярата се явява лична отговорност и защото започва в определен момент със събитие, с обръщане, с откриване.

Един от проблемите на западния свят е в това, че човекът се ражда в неутрално или все още християнско общество и онова, което съставлява интелектуалното или емоционално съдържание на вярата, ни се дава от самото начало – когато все още сме способни да възприемаме всичко и когато сме неспособни да приложим критическия си ум, да поставим под съмнение, да поставим под въпрос каквото и да било, да направим избор. В резултат на това вярата се запазва дотогава, докогато се явява акт на едно просто доверие: у детето или пък у людете, които интелектуално не са склонни да поставят под въпрос каквото и да било. В детството този акт на вяра е насочен към Бога чрез посредничеството на родителите или възпитателите, на цялата среда – това е акт на просто доверие, в резултат на който човек става наследник, обладател на едно общо достояние. Възпитанието обаче, което ние даваме на децата по-нататък, далеч отстъпва на образованието, което те получават в плана, например, на научното или на хуманитарното. Така неизбежно настъпва момент, в който вътре в човешката личност се сблъскват детето с неговата детска вяра и възрастният човек с неговия опит и светско образование. Започва диалог, който често е противоборство между възрастния човек, в когото няма данни на вярата, и детето, в което пък няма данни на разума.

Понякога възрастният ум разбива на пух и прах способността за вяра у онова дете, което все още е живо в него, друг път пък на детето се удава да прояви упоритост и да отстои своето право на съществуване. Тогава вътре в човешката личност се извършва разделение: рамо до рамо в нея живеят детето с чисто сърце и възрастният с изтънчен интелект, и човекът само последователно може да бъде или вярващ, или възрастен. В различни моменти ту взема връх детето, ту възрастният човек встъпва в своите права – професионално или като цяло, като член на обществото. В края на краищата обаче, в мярата, в която възрастният все пак участва в живота на детето, вярата в интелектуален план се заменя от лековерието, от способността да се приемат с известно безразличие и с известна наивност едни данни, които касаят единствено емоционалния живот, живота на сърцето; интелектът в пълния си обем е сякаш отделен от този живот.

Не това обаче виждаме ние в Свещеното Писание. Не за такава вяра ни говори Посланието към евреите; не такава застава пред нас вярата в опита на християнството от първите векове или според опита на християните, откриващи своя Бог днес, в контекста на агресивния, войнстващ атеизъм.На мен ми се струва, че трябва да се опитаме да определим къде именно започва вярата. В творенията на св. Макарий Египетски, в едно от неговите слова има място, в което той ясно говори за внезапния, мълниеносен опит от срещата с Бога. Той казва, че в онзи момент, когато лице в лице с Живия Бог, човекът бива отнесен като от вихър от един опит, който е невъзможно да бъде управляван, който е невъзможно да бъде ограничен и даже е невъзможно да бъде наблюдаван, докато се случва, той просто целият се отъждествява с този опит. Умът замлъква, защото анализът е невъзможен; всички сили на душата замлъкват, защото единственото, на което тя е способна, е да се запълни докрай от случващото се, което ще разгледа по-късно – по подобие на това, както потъващият човек няма време за психологически анализ на своето състояние, за разглеждане на вълните или за мисли за температурата на водата. Едва после можеш да се обърнеш към себе си, да си поставиш въпроси. Това е състоянието, което епископ Теофан Затворник нарича „блажения плен на душата“ – състоянието, в което замира всяка дейност, защото всичко е станало вътрешно мълчание, имащо единствената цел да слуша и да вижда. Това състояние би стигнало в излишък на онзи, който го преживява.

Но, според словото на св. Макарий, Бог се грижи не само за онзи, който е способен на такова възприятие. Той се грижи и за онези, които са още неспособни за такъв опит. И Той се оттегля, както морето се оттегля при отлив и оставя онзи, който е бил изцяло потопен в опита, като че ли на брега. Има обаче един момент, когато опитът е още целият във вас, но същевременно у вас вече се възвръща самосъзнанието. Eтo този момент, казва Макарий, и е началото на вярата. Увереността цялата е тук, тя присъства с такава яснота, че не възниква никакво съмнение. Но преживяното става сега невидимо и вярата застава пред нас като увереност в онова, което е престанало да бъде непосредствен опит; тя обхваща преживения опит, от който ние сме излезли или тъкмо излизаме. В сърцевината обаче на вярата, както я определя св. Макарий, стои опитът.

И тъй, това е възможно само ако у нас има вяра, основана на опит, бил опит той внезапен или постепенен. Само при наличието на ослепителния опит, подобен на онзи, който се е открил на Савел по пътя му за Дамаск (Деяния апостолски 9:1-9), или на опита, който по незабележим начин се е родил и развил в дълбочините на нашата душа, ние имаме право да кажем, че вярата ни е на равнището на опита, отразен в Свещеното Писание. В противен случай можем да кажем само, че се доверяваме на другите, които са познали, открили, почувствали онова, за което ние още нищо не знаем и което само временно – доколкото нямаме никакви причини да отричаме техния опит – ние приемаме за действителност. Вярата обаче принадлежи тям – ние само сме се възползвали от нея. Те я обладават, или, по-точно, те са обхванати от нея, ние я взимаме назаем, а това е съвсем друго положение на нещата.

И тук се изправя проблемът за съмнението. Съмнението означава двойственост, съмнението означава дихотомия, разклоняване – момент, когато пътят се раздвоява. Моментът на съмнението е момент, в който ние се озоваваме на пресичащи се пътища и виждаме пред себе си две възможности. Обикновено християнинът, оказал се на кръстопът, изпада в страх: единствеността, простотата на предишното положение е поставена под въпрос; на него почти му се струва, че изборът, който е призван да направи, е едва ли не богохулство. В някакъв смисъл съмнението показва, че у нас е налице неопитност, недостатъчност на разбирането, че ние сме неспособни безпогрешно да направим правилния избор. Свободата на избора, свободата на безразличието, за която говори Габриел Марсел, е вече признак за това, че ние не умеем да отличим изведнъж истината от лъжата, да разпознаем Бога в сравнение с Неговата карикатура.

У пророк Исаия има едно място, което в православното богослужение се чете в навечерието на Рождество, и там (в славянския текст) се казва: „Ще се роди младенец на Израиля, който преди още да се научи да различава добро от зло, ще избере доброто.“ (срв. Исаия 7:14-17) Моментът, в който ние се спираме и си поставяме въпрос, показва, че у нас е налице неспособност да разпознаем доброто и злото, да отличим истина¬та от грешката, живота от смъртта, Бога от княза на този свят. Това е факт, с който следва да се съобразяваме, но този факт е също и неотменна част от нашето ставане, от нашия ръст, от нашето израстване, в резултат на което ще бъдем окончателно привързани към Бога.Християнинът бива обхванат от страх, тъй като му се струва, че щом поставя под въпрос своя образ за Бога, значи греши против самия Бог. Бих искал да ви изясня неговата грешка, като сравня накратко съмнението на християнина със систематичното, творческо съмнение на учения. Ученият събира данни: когато те станат твърде много и вече не могат да бъдат удържани, така да се каже, с една ръка; когато за да използва тези данни, той трябва да ги свърже едни с други, да ги разположи така, че да ги разглежда в цялост, ученият строи хипотеза, теория, модел, който би позволил да се държат всички данни заедно и да се вижда тяхната взаимовръзка. Но ученият знае прекрасно, че този модел е изкуствен, че това е само един начин да се обединят даденостите и че обективната реалност обхваща и множество други факти. Ето защо първото, което ще направи истинският учен, когато построи такъв модел, е да започне да търси грешка в своето построение или пък, ако не намира грешка, да дири онзи нов факт, който по никакъв начин не се вписва в модела му. Защото само като разруши модела, ученият ще може да се приближи, най-вероятно само с една крачка, към едно по-истинско виждане на реалността, която винаги превъзхожда междинното виждане, изразено в неговия модел, в неговата теория, в неговата хипотеза. Отношението на учения към съмнението е такова, че той по-скоро дири съмнението, систематически прибягва към него и това негово съмнение е безпощадно, то е мъжествено. Това съмнение обаче е възможно през цялото време, единствено защото в основата му лежи увереността, че целта на диренето е не построяването на модел, а все по-истинното, все по-пълното зрение на реалността. И ученият знае, че разрушаването на всички последователни модели на реалността ни най-малко не заплашва самата реалност, онова което е в действителност.

Та ето, ние християните бихме могли да се научим на нещо по отношение на съмнението, връхлитащо ни или заставащо пред нас. Съмнението, въпросът се появяват само когато пред нашето съзнание застава нов факт. Докато нови факти няма или докато ние не сме открили слабото място по своя път, ние сме съгласни с всичко. Но когато сме открили слабо място или нов факт – това означава, че сме придобили нови данни за построение, а не просто данни за разрушение. И това е много важно. Ученият поставя своя модел под въпрос, тъй като е уверен, че реалността е непоклатима. Християнинът не смее да посегне към своя модел, защото се бои, че неговият модел това е и Самият Бог, че поставяйки под съмнение модела, той посяга на Бога.

Що се касае до основите на богословието, с това ние все още бихме могли да се справим. Но когато сме събрали в един модел данните на Откровението, проблемът става доста по-болезнен, защото и тук ние правим грешка: бъркаме това, което вече ни е открито, с пълнотата на онова, което все още е само предложено на нашето познание; смесваме частичното откровение, било то и много богато, с виждането на Самия Бог. Св. Григорий Нисийски е казал в четвърти век, че даже ако би ни се удало да съберем всички данни на Откровението и да създадем от тях възможно най-богат и пълен образ на Бога, и след това кажем безразсъдно: „Ето моя Бог“, ние бихме създали идол, който препятства виждането на истинния Бог, вместо да създадем един прозрачен образ, който ще ни позволява да виждаме през него всепревишаващата реалност. И тук ние достигаме до разликата между реалност и истина.

В руския език, особено след писанията на отец Павел Флоренски, съществува, според мен, едно пагубно смесване на тези думи. Флоренски извежда думата „истина“ от глаголната форма „есть“ – „естина“ – и казва, че истината е просто онова, което обективно е. Това е съмнителна етимология, а така също твърде опасна гледна точка. Това е гледната точка, породила най-крайната нетърпимост, най-жестоките религиозни преследвания, тъй като, ако отъждествим истината в нейното изразяване с онази реалност, за която става дума в нея, тогава всяка грешка във формулировката ще означава богохулство, ще означава непростим грях. Но ако ние разберем, че между формулираната истина и реалността съществува връзка, но не идентичност, тогава в диалога между хората по повод Божеството се привнася една свежа гъвкавост. Бих искал да поясня какво имам предвид.

Реалността, това е всичко, което е – и знаеното от нас, и незнаеното. Това е и познатото, и тайната на Бога и Творението. Истината пък е частицата от реалността, която ние сме познали и изразили. Тук има два ограничаващи израза: „която сме познали“ означава, че ние сме видели онова малко, което ни е достъпно, а „изразили“ означава, че сме се опитали да изразим в термините на езика малкото, което сме видели. Всъщност, тук е налице двойно ограничение. Когато виждаме човешката личност, ние не я виждаме цялата, ние схващаме само нещо от тази личност. А когато желаем да предадем на друг с достъпните нам езикови средства схванатото от нас, ние още веднъж го ограничаваме с онова, което би могло да бъде казано. Тъй че между онова, което казваме, и онова, което е в действителност, съществуват цял ред ограничения.

А сега ще кажа нещо за истината. Ако истината това е изразяването на реалността в мярата, в която ние сме я обхванали и намираме начини да я изразим (а тези начини са многочислени), то тук се явяват три основоположни фактора. Първият е този, че реалността може да бъде изразена статически или динамически. Когато например правя фотоснимка, аз запечатвам момент от истината, абсолютно идентичен на онзи миг, в който е била направена фотографията, само че твърде ограничен. Човек може да бъде фотографиран когато говори от дълбината на сърцето си в такъв момент и от такъв ъгъл, че да бъде само смешен. Тази фотография е съвършено истинна от гледна точка на момента и съвършено лъжлива от гледна точка на ситуацията. В това отношение фотографията – това е истина, ограничена от момента, застинала и непредаваща живота. Много неща в богословието са се създавали именно така: бил е схванат моментът, бил е замразен и е било казано „Ето, това е.“

Може да се постъпи и по друг начин. Можем да се опитаме да изразим динамизма на ситуацията, истината на движението, а не на събитията, стоящи зад движението. За пример ще ви дам картината на Жерико „Дерби в Епсом“. Когато гледате тази картина, вие виждате носещи се в галоп коне. Ако сте специалист по конете, а не по картините, вие ще забележите, че конете не скачат по този начин: художникът е изопачил данните на естествознанието, за да ни предаде чувството за движение. И той е прав, ако е искал да доведе до нас именно движението, но не е прав, ако е желаел да ни покаже как скача конят в галоп. В богословието е налице същият проблем. Съществуват аспекти на богословието, които могат да бъдат изразени единствено динамически. Не е възможно да се направят обаче редица моментални фотографии, за да се изразят те динамически. Ние трябва да изразим движението, а не онова, за което става дума.

И накрай: съществува този проблем, че ние винаги изразяваме истината от някаква гледна точка. Ние не я изразяваме от гледната точка на Бога, а от гледната точка на човека, от позицията на този физически пункт, от който аз гледам. Бих искал да ви дам един пример, не особено възвишен, но както ми се струва реален. Примерът с изкуствените зъби, с изкуствената челюст. Когато вие казвате: „ето, това са изкуствени зъби“, вие изхождате от определена гледна точка: че истинските зъби растат сами в устата и не могат да се вадят. От тази гледна точка зъби, които можеш да поставиш върху масата или в чаша не са истински. Но ако се обърнем към направилия ги зъботехник – истински ли са те или не са? Това са истински изкуствени зъби. И тъй, това е много важно тъй като ние често правим утвърждения, без да осъзнаваме, че ги правим от определена гледна точка и че съществуват и други гледни точки. Аз не искам да кажа, че има и други гледни точки за нашата вяра и съвсем не искам да твърдя, че може да се претеглят различни аксиоми и логически да се развива някаква друга тема. Аз искам да кажа само, че по същество гледните точки често определят истинността или неистинността на онова, което говорим. Всичко това поставя под въпрос образите и формулировките, които ние изричаме за човека, за Бога, за техните взаимни отношения.Но центърът на тежестта, така да се каже, източникът на надеждата е именно съмнението, а не безпогрешната устойчивост. Защото съмнението всеки миг поставя под въпрос теснотата на нашето виждане, ограничеността на нашето разбиране и свидетелства във всеки един момент че Самият Бог, Живият Бог се е втурнал в съзнанието ни и разчупва модела. Моделът се разбива на късове, но нито за миг това не предполага някаква заплаха за Самия Бог. Бог превъзхожда модела, превъзхожда статичния образ. Той превъзхожда и динамичния образ. Той превъзхожда и понятието за тайна, Той превъзхожда познанието, както го разбираме ние в термините на познанието на материалния свят. Той превъзхожда даже приобщеността, както я разбираме в мярата на нашето опитно знание. Всичко би могло – и трябва – да бъде поставено под въпрос, не поради това, че ние поставяме под въпрос Бога, човека, или взаимното им отношение, но поради това, че във всеки момент Бог изисква от нас по-дълбоко разбиране и по-животрептящо отношение с Него.

А сега няколко думи за това как ние поставяме под въпрос Бога – не модела за Бога, защото всъщност Той, а не ние поставяме под въпрос този модел. Ние по-скоро бихме били радостни веднъж и завинаги да го направим неизменен и да не рискуваме нищо. Но случва се: ние поставяме под въпрос Самия Бог и аз ще се опитам да ви покажа това, като припомня за двете бури на езерото, описани в Евангелието (Марк 6:47-51 и 4:35-41).

Тези описания започват по еднакъв начин. Учениците на Христос са напуснали брега на езерото с лодка, отправяйки се към другия бряг. През нощта над езерото се извива буря. Те се борят, те са в смъртна опасност, силите им се приближават към своя край, мъжеството им е поколебано, надеждата угасва и тогава нещо се случва. В първия случай те виждат Христос, вървящ по вълните посред бурята и извикват от страх „Това е привидение!“ Защо това да е привидение? Ами защото ако това е Христос, Той не би могъл да бъде посред бурята. Христос – това е Царят на света, Царят на хармонията; Онзи, Който може да победи всички въстания на природата, Който може да върне хармонията на всичко, което я е загубило. Щом хармонията я няма, то значи онова, което те виждат, не е Христос.

Именно така постъпваме ежеминутно и ние – поставяме Бог под въпрос: къде е, казваме, Бог при земетресението. Къде е Бог при пожара? Къде е Бог във войната? Къде е Бог в глада? Къде е Той? И с думите „Вие не Го виждате. Него Го няма. Това е значи привидение, може би! Ако Той беше тук, всичко това не би могло да се случи“ – ние поставяме Бог под въпрос.

Другият аспект на питането ни може да се види от следващия разказ. Апостолите се борят със смъртта, която ги обстъпва от всички страни, а Христос спи на кърмата на кораба с глава върху възглавката. Те се борят и виждат, че смъртта побеждава. Обръщат се и виждат, че Христос като че ли Се е отстранил. Той почива. Те, Неговите създания се борят, скоро ще загинат, а Той е в покой на Своето небе, спи спокойно там, положил глава върху възглавето. И те се обръщат към Него, но не казват сега нищо подобно на онова, което е казал стотникът: „Не идвай, Господи, но кажи само една дума и моят слуга ще оздравее.“ (Матей 8:8). Те Го будят и текстът е суров, те почти направо Му казват: „Не те е грижа, че ние загиваме“, което отнесено към събитието означава, „Ако Ти не можеш да направиш нищо, то поне раздели с нас нашите страхове и умри с нас.“ Не по този ли начин постъпваме и ние по всяко време? Съмняваме се, че Бог ще ни помогне; не сме уверени, че Бог може да ни помогне, но ако Той нищо не може да направи, поне да би страдал заедно с нас, поне да би споделял нашия ужас.

В Свещеното Писание има не малко места, в които Бог като че ли се обръща против нас и, по същество ни казва: „вие обвинявате Мен, но сега Аз ви поставям noд въпрос – къде сте вие? Къде съм Аз и къде сте вие? Аз Съм в сърцето на бурята. А вие (например Иов 38:40)?“ Ние казваме често, хората казват често – „как да се молим на Бог, Който се изплъзва от отговорност, на Бог, Който се скрива, на Бог, Който няма грижа, Който се отстранява?“ Кой е безотговорен – Бог или ние? Ние през цялото време се стараем да се изплъзнем от отговорност. Бог е взел върху Себе Си отговорността веднъж и завинаги, и никъде не отива извън нея. Ние се включваме за миг, а после, когато се уморим, отиваме да отдъхнем – до следващия път. Когато някой е болен, ние седим с него, но в определени моменти отиваме и да поспим. Когато някой е в тревога, ние оставаме заедно с него, но понякога отиваме и да отпочинем. Ако нечия нужда е твърде продължителна, ние започваме да губим търпение. Готови сме да направим всичко, само ако нуждата не би продължавала твърде дълго.

Ето вече петнадесет години в нашата енория ние се молим за двама души, страдащи от множествена склероза. Веднъж някой ми каза: „Колко време ще се молим за Елена и Екатерина? Уморих се всяка неделя да чувам имената им!“ Аз му отговорих: „Как мислиш, тези двете не са ли се уморили по седем дни в седмицата да се наричат Елена и Екатерина и да носят болестта си?“ Ето как ние поемаме отговорност и се оттегляме от нея. Даже промеждутъкът от шест дни между службите ни е недостатъчен, за да ни даде време да си отдъхнем и да се върнем, с определен порив, за десет секунди към имената на Елена и Екатерина.Бог е влязъл в отговорността съвсем иначе. Въплъщението означава, че Той е приел върху Себе Си отговорността напълно и за веки веков. Мисля, че в края на девета глава, Иов лице в лице с Бога, Когото не разбира и не може да приеме при условията, с които Го приемат приятелите му – като Властелин, имащ всички права, Властелин, пред Който винаги сме виновни, тъй като по самото Си определение Той винаги е прав – възклицава: „Кой е онзи, който ще застане между мен и моя съдия; кой ще сложи ръка на неговото и на моето рамо (вж. Иов 9:33)?“ Иов е осъзнал, че работата не е в това да се намери посредник, който да би казал по няколко думи за успокоение на единия и за утешение на другия, за да се поддържа между двамата търпимо равновесие. Иов очаква някой, който ще направи крачката и ще застане в сърцевината на ситуацията; който ще протегне ръце и ще съедини двамата, ще ги удържи в единство. Онова, което той е търсил пророчески в своя дух на синовна любов и на синовно зрение, ние намираме в Христа: Синът Божи е станал Син Човешки. Той прави крачка, която Го въвежда в сърцевината на конфликта и още по-точно – Той Сам става сърцевината на конфликта, защото в Него се срещат всички елементи на конфликта: човекът и Богът се събират докрай в своето противостоене. Той носи върху Себе Си осъждането. Той става не само проклетият, Той става „клетвата,“ както казва Писанието (Галатяни 3:30). Отвергнат Бог, Той бива изведен от града човешки, Той бива разпънат вън от Иерусалим. В Него се събират всички елементи на конфликта и от това Той умира. Ето какво взима върху Себе Си Бог по отношение на човека. Ние Го поставяме под въпрос – но не трябва ли Той нас да постави под въпрос? И когато аз говорих за бурята: та в сърцевината на бурята е Той. Ние се борим, стараейки се да избегнем от нея максимално. Ние се стремим да достигнем брега, ние се мъчим да намерим защита, макар и временна, макар и толкова нестабилна защита в лодката си. Той обаче стои в това бушуващо море, Той е в сърцето на разбушувалия се вятър. Той е там, където в равновесието на пределното напрежение се сблъскват всички бушуващи сили, разбивайки всичко, върху което се стоварват.

Ето как, струва ми се, стои проблемът, когато ние поставяме под въпрос Бога и създадените от нас Негови образи.

Може да се зададе въпросът докъде се простира тази Божия солидарност? До какъв предел стига тя? Той е станал човек, Той се е съгласил на тази двойна солидарност – с Бога и с човека, но къде се спира Той и, значи, къде трябва да се спрем ние в тази солидарност? Струва ми се, че ние виждаме ето какво: виждаме, че Той е направил тази стъпка – стъпката на предстателството. Ние често си мислим, че предстателството се състои в това да призовем Бога на помощ, да Му кажем: „Господи, ето нуждата ни, ето трагедията. Ела!“ Предстателството обаче започва не в този момент, когато ние произнасяме нещо; то започва в момента, в който правим крачката. Да предстателствуваш това означава да направиш крачка, която ще те постави в центъра на проблема, в сърцевината на конфликта. Бог е направил тази крачка. Той е станал човек. И на първо място: Той е станал човек веднъж и завинаги. Той не излиза от тази ситуация. Разпнат и възкръснал, Той все още и завинаги носи следите на Своето разпятие. Даже във възкресението Си и в славата Си, Той не се е освободил, тъй да се каже, от Своето разпятие. Страданието преминава, но ранеността от страданието завинаги остава някъде в нас.

С кого, обаче, се е отъждествил Той? Не се е отъждествил с човека въобще, не се е отъждествил просто с порядъчните люде, със светците и праведниците. Той се е отъждествил с блудницата и с блудния син, Той се е отъждествил с всички, които са се нуждаели от спасение. Онези, които са се оказали неспособни да живеят в Неговата област, са открили, че техният Бог е дошъл и живее там, където са се оказали те. Уязвим Бог, беззащитен Бог, Бог, погубил цялата Своя слава; Бог, победен и презрян в очите на онези, които вярват единствено в силата и славата – Той се е съгласил да раздели с нас човешките ограничения – глад, жажда. Съгласил се е да раздели с нас смъртта. Но до какви предели е достигнал?

Ако Той би се съгласил просто на физическата смърт, не тъй много хора биха Го приели. Та колко просто е за Онзи, Който е безсмъртен, да умре физически. Трагедията, единствеността на смъртта на Христос съставлява именно това, че на кръста Той възкликнал: „Боже Мой, Боже Мой, защо Си ме оставил?“ (Марк 15:34) Той е разделил с нас не само физическата смърт. Единственото, поради което човек умира, това е изгубването на Бога. Умират, изгубвайки Бога, и смъртта е не просто увяхването на цвета. Цената на греха е смърт, а грехът – това е отделеността от Бога. И Христос разделя с нас изгубването на Бога. Той е измерил, както никой в тварния свят не би могъл да измери, какво е да изгубиш Бога, да бъдеш без Бога, какво значи това атеист. И ние изразяваме това в апостолския Символ на вярата, когато четем „Той слезе в ада“. Този ад не е Дантевия ад, това е адът, за който се говори например в псалмите (срв. Псалми 15:10 и 29:4): мястото, където Бог няма, мястото на Неговото радикално, невъзпълнимо отсъствие. Той слиза там заедно с всички, изгубили Бога. И това е адът, който открива, че като е пленил човек, в действителност е приел Бога. И ад повече няма, защото адът като място на отсъствието е напълнен сега от присъствието на Живия Бог. Ето я мярата на солидарността Божия, ето я мярата на Божията отговорност. И когато ние Го поставяме под въпрос, съзнаваме ли до каква степен сами се отказваме от отговорност и до каква степен Той е в самата ѝ сърцевина? Би ми се искало да ви кажа колко разнообразно ние биваме поставяни под въпрос и сами поставяме въпроси. За различните аспекти на това въпрощаване може да се каже още много. Но аз бих искал да ви оставя с този проблем, да ви оставя с редица проблеми, тъй че да се замислите над тях. Да се замислим над тях по такъв начин, та все някога да престанем да бъдем деца по разум, оставайки си деца по сърце. Може би тогава ще настане християнското обновление; обновлението, което ще достигне измерението на интелектуалната новост, което е било свойствено на първите векове. Ще израстне според мярата на онези люде, които са умеели да мислят, имали са мъжеството да мислят, имали са мъжеството всичко да поставят под въпрос: на първо място себе си, своите богове, всичко. Те са намерили, те са проповядвали, възвестили са истините – истините, на които ние станахме пленници, тогава, когато тия истини трябваше да бъдат за нас отворени прозорци, отворени двери; трябваше да ни помогнат да прозрем и да видим, а не да оставаме пленници на чужди мисли и чужд опит, да живеем от заимстваното, вместо просто да живеем.

Превод от руски: Калин Янакиев

Публикува се по: Митрополит Сурожский, Антоний, Труды , М., „Практика”, 2002.

___________________________________

Източник – http://svvasiliy.jusoft.net/. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Митрополит Антоний Сурожский (роден като Андрей Борисович Блум) (1914-2003) е роден в семейство на руски дипломати. Революцията заварва семейството в Персия, откъдето то с много трудности се добира до Париж, където остава да живее. Във Франция бъдещият епископ се дипломира като геолог и лекар, но първият му практически опит в професията е като фронтови хирург от френската армия през Втората световна война. По време на германската окупация продължава да лекува, бидейки член на Нелегалната съпротива. Още през 1939 година обаче – непосредствено преди заминаването на фронта, дава монашески обети и е постриган за монах под името Антоний в разгара на съпротивата през 1943 година. След войната, до 1948 година продължава да е лекар, а след това е ръкоположен в свещен сан и изпратен от Църквата за служение в Англия. През 1957 година става епископ на Руската православна църква, а от 1966 година е митрополит и патриаршески екзарх за живеещите в Западна Европа православни под юрисдикцията на Руската (Московската) патриаршия. През цялото време на своето епископско служение митрополит Антоний неуморно проповядва и изнася беседи за сънародниците си в Русия по радио „Свобода”. След 1974 година официално е освободен от служебни обязаности и се посвещава изцяло на проповед и словесно труженичество.

Митрополит Антоний не е написал за печат нито ред през живота си. Всичките му книги са сборници, събрали устните му беседи и разговори. Митрополит Антоний е бил в близки изповеднически отношения с редица от големите руски интелектуалци-дисиденти. До края на живота си служи и работи в Англия.

Изображения – авторът, + Сурожски митрополит Антоний (1914-2003). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-58J