Магдалена Крайчева

Хана Аренд: „Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ – поведение, уникално в пояса от примесени етнически групи[1]”

Една от най-характерните черти на нашето време е, че то е „преди всичко време на груби и на често пъти сурови думи, време на говоренето-монолог, а не на разговора-диалог[2]”. Реално е усещането за „експанзия на езика на силата, принудата и насилието, езика на манипулацията, пропагандата, демагогията, езика на безплодния морализъм, лъжата и лицемерието[3]”. Това е „време на материален възход и морално падение[4]”. Време, в което „пред очите ни стават потресаващи събития, свързани с нашия живот, с живота на близки и далечни[5]”. Макар и животът на човека да е много кратък, въпреки това той има своята вечна стойност, която е голяма, защото човекът е образ Божи (Битие 1:27[6]).

Епохата, в която живеем, обичайно е наричана от някои постмодерна[7], от други – постхристиянска, а трети я определят като постистория и постполитическо време[8]. „В нея умират големите идеи и идеологиите на миналите два века…Човекът все повече се задъхва от изолацията и се превръща в самозатворена монада, в груб конформист и суров професионалист”. Откъсването на погледа от свещеността на живота, обезценяването на светостта на личността[9] превръщат човека в индивид (неразличим особено от безсловесните животни[10]), зад който често стои една „бройка” повече или по-малко.

Но ако душата „не е независимо и самоуправляващо се същество, а именно творение, и дължи самото си битие на Бога, на своя Творец”, то си заслужава да се отговори на въпроса: как оценяваме човешкия живот и дали е без значение в каква позиция заставаме и с какво отношение приемаме събития като спасяването на българските евреи.

Тази проблематика – спасяването на българските евреи, спекулациите,на които е подложено историческото събитие от 1943 година,динамиката им във времето и опасностите, стоящи зад тях, ще бъде предмет на изследване в този текст.

Целта е да се покаже как едно идеологическо изкривяване на действителността и една незадълбоченост и повърхностност в отношението към събития като спасяването на българските евреи от страна на съвременното общество могат да доведат до изкривяването и дори изличаването им от паметта на българина и да го направят уязвим за грешки в бъдеще. И не на последно място – да притъпят духовния му устрем в защита и утвърждаване на живота и стойността му като дадени от Бога.

Ще бъде обърнато внимание на това как „подмяната” на понятията, „размиването” на истината, „изгубването” на ценноста на живота на личността, твърде характерни за постмодерните времена, могат да доведат не просто до физическо робство и смърт, но до цялостно помрачаване и духовна смърт.

Тук трябва да се направи следната много важна забележка. В контекста на българската действителност, говорейки за постмодерност, обичайно всъщност се говори за привижданото постхристиянство в нея. И точно тук можем да видим ясно цялата фалшификация, демагогия и лицемерие на опитите да се тълкува едно събитие като спасяването на българските евреи с „мерките” на една постхристиянска действителност. Ето защо в тази статия ще бъде предпочетено условно използването на понятията „постхристиянство”, „постхристиянин” и прочее. С тази уговорка, че това са понятия само условни и относителни, защото знаем, че и днес има хора, които живеят вярата си, дори на фона на упадъка на ценностите на всички около тях.

За хората е важно да помнят своята история. Важно е поради две причини. Първо, оценявайки миналото с грешките, да се учат да не ги повтарят. И второ, да не губят онзи порив на духа, който дава сили да се погледне напред с надежда за сила за опазване на най-ценното – дара на живота. Както е поучавал Иисус Христос, Божият Син: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?”(Марк 8:36-37).

Събитие и въпроси

Събитието и неговата интерпретация са две различни неща. Събитието е нещо, което се случва в даден момент и в даден контекст, но интерпретацията му, особено отдалечена във времето, крие опасности и възможност за поредица от грешки. Докато интерпретацията може да се ограничи до чисто разумно изследване на фактите и проучване, с последстващо „възстановяване” и интерпретиране в автентичността, и в това може да претърпи корекции (при наличието на нови източници на информация например), то отношението към тази интерпретация не засяга само интелекта, засяга цялата личност с всичката сложност на личностния, социалния и духовния опит. Ето защо човекът или хората, които си служат с думите, като спекулират, представяйки фактите в желана от тях светлина, внушавайки определени нагласи, носят много голяма отговорност. Всяка манипулативна спекулация, изкривяваща действителността и макар оправдаваща се с духа на времето („да ядем и да пием, защото утре ще умрем”), засяга дълбоко човешката личност, насилвайки я да приеме идеология или парадигма, която може да унищожи и душа, и тяло.

Спасяването на българските евреи поставя една голяма удивителна в нашата и в световната история. От една страна, поради значението си, а от друга, поради удивлението и почудата, предизвикани от името на България в списъка на държавите, правили опити да спасят еврейските си сънародници от хватката на жестокия нацистки режим.

Тук мнозина задават въпроси. И колкото повече обществото ни се „потапя” в „новата епоха”, въпросите вместо да намаляват, се увеличават.

Протоиерей Георги Флоровски казва, че „всяко историческо изследване, както и всяко истинско изследване въобще, винаги е „пристрастно”, тъй като от самото начало се движи в определена посока.” Това отправя изследователя към важността на задаването на въпроси, към факта, че „само въпроси, отправени към някаква цел, могат да помогнат на извора да заговори[11]”.

Как съвременният българин, европеец и гражданин на света гледа към това събитие?

Неминуемо, макар и период от седемдесет години[12] да се равнява само на един човешки живот, динамика в отношението има. Самото отпразнуване на събитието предизвиква много дискусии, изписани са много доклади, проведени са научни конференции в национален и международен мащаб.

Как се обръща към своето минало съвременното българско постхристиянско общество? Дали прагматизмът и грубият конформизъм не надделяват над „връзката с живата личност”, заслужаваща достойна почит тук и във вечността[13]?

Разнообразието на публикации и разнопосочни мнения, издаването на книги и създаването на филми за „недадените[14]” показват, че времето, в което живеем в пълния смисъл на своята постхристиянска осанка, се отразява и върху възприемането на това толкова значимо по тежестта си събитие в българската и световна история.

Спекулации

Това изследване се връща назад към времето и събитията от периода 1940-1944 година, като извежда основните спекулации и тяхната динамика в условията на съпътстващата постхристиянска среда.

За яснота периодът от 1943 година досега ще бъде разделен на три подпериода, заедно с динамиката на спекулациите по спасяването:

Периодът 1943-2013 година условно може да се раздели по следния начин:

– Времето преди 1943 година: законова рамка (ЗЗН – Закон за защита на нацията, пет антиеврейски закона); „антисемитска” политика; последни години на модернизъм;

– Времето от 1943 до 1989 година: падане на режима на Хитлер; начало на комунистическа пропаганда и режим в България;

– Времето от 1989 година досега: спекулациите стават все по-интензивни и целенасочени, в стил „Дан Браун[15]”.

Ето и основните спекулативни „ядра”, върху които ще бъде построена картината на спасяването на българските евреи в „постхристиянското” време.

С първия подпериод, до 1943 година, свързваме управлението на монарха цар Борис III и правителството на Богдан Филов в България. За спекулации в този период по еврейския въпрос не може още да се говори. Но тук е важно да бъде отразена една интересна предистория, която касае последващите спекулации. Тя е свързана с издадена книга от 1937 година, представляваща анкета между видни представители на българската общественост, наука, литература, изкуство[16]. На анкетираните са зададени три въпроса: 1.Какво мислите за расизма като теория и практика?; 2.Как обяснявате антисемитизма? 3.Мнението Ви за еврейството въобще и частно за еврейството в България[17]? Резултатите от анкетата са категорични. И „леви”, и „десни” са противници както на антисемитизма, така и на расизма. Нищо не оправдава антисемитизма, той е несъвместим с демократичния по дух и бит български народ, отличаващ се със своята веротърпимост. Всички виждат в лицето на българските евреи добри граждани, които наред с българите живеят с болките и стремежите на държавата и народа, участват редом с тях във войните. Повечето анкетирани изразяват дълбока признателност и уважение към евреите. Единствен е случаят с бившия министър Стефан Савов Бобчев, който споменава Хитлер като „смел и богат по широки замисли, размахвания и реформи, опитал се да повърне Германия към нейното положение на велика държава”. Но в крайна сметка той също заключава, че „практическото приспособление на расизма с насилствени мерки едва ли би могло да бъде одобрено от кой и да е човек…[18]”.

В една такава атмосфера се развива политиката и се дава отговор на натиска от нацистка Германия за депортацията на българските евреи от България към лагерите на смъртта в Аушвиц и Треблинка. За почуда на нациите малка България на своя територия спасява своите евреи до един, без изключение.

Вторият период е известен с активността на комунистическата пропаганда и опитите спасението от „държавния антисемитизъм” да се припише на „комунистите-спасители”. По определени причини, които могат да бъдат дискутирани, през този период усилено се работи в посока на подценяване, дори пълно отхвърляне на ключовата роля на тогавашното правителство и монарха в спасението на българските евреи от лагерите на смъртта. За жалост, след падането на комунистическия режим на 10.11.1989 година този дискурс, макар и за известно време потушен, много скоро преживява „възраждане”, особено около седемдесетгодишнината от спасяването, но в по-различна форма, съответстваща на духа на „постхристиянската” ни действителност. Стига се до обвинение в „държавен антисемитизъм” и работа против българското и Вардаро-македонското еврейство.

Ясно е, че в този период политическият фактор със своите интереси и цели заменя чрез информационно затъмнение и явна пропаганда истината за това кой спасява българските евреи. В интервю за вестник „24 часа” Михаел Бар-Зоар[19] споделя лични наблюдения за това, че когато комунистите дошли на власт, се сблъскали с проблема как да обяснят на обществото спасяването на евреите. Той казва: „За тях беше крайно неудобно да представят църквата, българските профашисти и монархията като спасители на българските евреи, каквато бе реалността. А това бяха три основни противника на комунистите. И те стигнаха до несъстоятелния аргумент, че то е дело на комунистическата партия[20].”

Демографът Спас Ташев[21] споделя един малко известен факт за Димитър Пешев[22]. На Парижката мирна конференция правят запитване кои от личностите и организациите в България са работили по въпроса за спасяване на евреите. Писмото-отговор от българска страна е от 1945 година и там на първо място е посочен Димитър Пешев. По същото време той е съден от Народния съд[23] и има издадена петнадесетгодишна присъда[24]. Тогавашната власт използва неговото име да защити името на България пред света. Но след това се налага информационно затъмнение и подвигът на този българин за дълго време се забравя. „Това показва двуличния подход на режима, който се мъчеше да фалшифицира историята за спасяването на българските евреи”, са думите на Спас Ташев в дискусия по телевизия „Европа[25]”.

За този период няма съмнение, че по отношение на събитието по спасяването на българските евреи действа антиправителствена и прокомунистическа пропаганда.

На третия период е нужно да се отдели най-голямо внимание по причина на това, че тук е и най-широко разгърната картината на спекулациите по спасяването на българските евреи и че в своята демагогия те стигат до изкривяване на самите събития почти на 180 градуса.

Най-основните спекулации се откриват в три направления: имало ли е „държавен антисемитизъм” в България в периода 1940-1944 година; спасени или „оцелели” са българските евреи; България „принася ли в жертва” над единадесет хиляди евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини?

Идеята за така наречения „държавен антисемитизъм” по време на Втората световна война се прокарва от някои автори, може би най-дискутираният от които е Борислав Дичев[26]. В своя доклад той засяга и въпроса за „виновността” на България (в лицето на българската законодателна и изпълнителна власт) за депортацията на евреите от така наречените „нови” земи.

В заключителната част на доклада му на тема „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989)” откриваме следното: „Антисемитската политика на българската законодателна и изпълнителна власт, независимо от причините, които са я наложили и степента, в която тя е прилагана, съставлява мрачен период в живота на българското общество по време на Втората световна война и принася в жертва на тази политика единадесет хиляди триста четиридесет и трима евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Светъл лъч в тези трагични дни е нравственият подвиг на българското общество, вдигнало се в защита на човечността и солидарността, спасили четиридесет и осем хиляди човешки живота. Този морален подвиг е основание за заслужена национална гордост, а паметта на невинно погубените ни задължава да поискаме прошка за причинените им страдания. Тази прошка ни е необходима – в името на загиналите, в името на оцелелите и техните спасители, в името на настоящите и идните поколения[27]”.

Тук, на пръв поглед невидимо, вниманието на читателя се измества от събитието по самото спасяване към „антисемитската политика” на държавата в този период. Изрази като „антисемитската политика на българската законодателна и изпълнителна власт”, „съставлява мрачен период в живота на българското общество”, „принася в жертва”, „светъл лъч”, „нравственият подвиг на българското общество”, „в защита на човечността и солидарността”, „морален подвиг”, „заслужена национална гордост”, „невинно погубените”, „в името на” и така нататък, са все изрази, които са натоварени с определени внушения. Те не звучат особено исторически. По-скоро се опитват да внушат определена нагласа и са пропагандни в същността си.

Като „отговор” на този доклад е докладът от същата конференция на демографа и автор на книгата „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове“, Спас Ташев. Той говори за направена фалшификация през 2011 година при откриването на Музея на холокоста в Скопие. Пред обществеността е прокарано твърдението, че македонските евреи са депортирани с български, а не с германски влакове. Фалшификацията с товарния вагон с надпис БДЖ (какъвто стандарт през 1943 година не е съществувал) според Ташев нагледно показва как в БЮР Македония се преиначава историческата истина. Според Ташев „в случая с депортацията на македонските евреи обаче това фалшифициране е съчетано с премълчаване ролята на Хитлер и е в услуга на силите, които отричат Холокоста и работят за реабилитирането на националсоциализма[28]”.

Според този доклад има реална антибългарска пропаганда, която цели защита на определени интереси и внушаване на определени ценности.

Даниела Горчева[29] се занимава с въпроса дали е възможен антисемитизъм в България през 1940-1944 година. Според нея самият израз „държавен антисемитизъм“ съдържа две понятия, които взаимно си противоречат и взаимно се изключват: „антисемитизъм означава омраза към евреите, а омразата, както знаем, е чувство. Държавата обаче чувства не изпитва, тя не е човек[30]”.

За да се избегне манипулативността на така зададения въпрос – „имало ли е държавен антисемитизъм в България”, – Даниела Горчева предлага следните два въпроса: „Имало ли е в България антиеврейско законодателство през 1941-1944 година?“ и „Имало ли е в България през този и предшестващия го период омраза към евреите?“ Отговорът на първия въпрос е ясен. Да, в периода 1941-1944 година в България е действало антиеврейско законодателство. Този факт е използван от мнозина, които се опитват да докажат, че в България е имало антисемитизъм през 1940-1944 година. Но както и по-горе беше отбелязано с направената анкета от 1937 година, така и през 1940 година „не откриваме и помен от изявена по един или друг начин в България неприязън към евреите[31]”.

Другата спекулация, доста агресивно налагаща се в последно време, е дали може да се говори за спасяване на българските евреи или само за тяхното „оцеляване”. Ярко отражение на тази спекулативна теория откриваме в статия на Стивън Сейдж[32], който твърди, че е запознат подробно със записите от така наречения Народен съд. Ето част от негова публикация по въпроса: „Записите от заседанията на VII състав на Народния съд са от огромно значение за изследването на процеса на оцеляване на българските евреи. Може ли да се каже, че те всъщност бяха спасени? Подобна интерпретация е предизвикателство, достойно за бъдещо из¬следване на базата на тези записи[33].”

Много ясно авторът поставя въпроса: „Дали българските евреи бяха спасени, или просто оцеляват?” Нещо, което дори представителите на комунистическия режим не са прокарвали като идея в първите години след спасението.

Динамика

Динамиката на спекулациите, съпътстваща спасяването на българските евреи, може да бъде изложена накратко по следния начин.

През периода на комунистическия режим тя е придружена с умишлено информационно затъмнение и приписване на заслугите на тогавашната власт в България. Тук пропагандата е тотална. Тя игнорира изцяло и се опитва да изличи от съзнанието на българина отговора на въпроса: кой в действителност спаси българските евреи?

Следващият период, характеризиращ прехода към демокрация, е период, в който наблюдаваме използване на събитие като спасяването на българските евреи за възстановяване на историческата памет. Този период може да се нарече период на патетично издигане на моменти от българската история с цел обединение на народа. Говори се за спасение, като то се определя като общо дело на целия български народ, различни обществени групи, Българската православна църква, правителството и не на последно място – държавния глава цар Борис III.

През този период за масивни спекулации не можем да говорим.

В последния етап избликват множество „оценки” и „преоценки” на миналото. В самия дух на времето се случва така, че хората започват да приемат твърде различни и дори противоречащи си твърдения и позиции, които не са съществували в близкото минало.

Духът на плурализъм, на хипериндивидуализъм, на игра с езика чрез подмяна на понятията, на непрекъсната преоценка на миналото с категориите на настоящето и критикуването му, описват една „постхристиянска” епоха. Явно е, че за различни групи хора, дори за отделни хора със собствено различни възгледи, мотиви, нагласи и служещи на определени интереси, не е важна толкова „истината”, колкото „истините” за това какво се е случило. И духът на времето, често определян като „толерантност” към всичко и всички (която издига едни, но поставя в изолация други), напълно подкрепя, насърчава подобен род спекулации.

Разговорите с хора, преживели събитията, както от еврейски произход, така и българи, дават яснота за истинската картина на спасяването на евреите в България. Съзнанието на тези хора е различно, не просто защото са преживели нещо, но и защото са живели в друго време, в което не няколко отделни личности с определени възгледи, а цялото българско общество, което тогава в голямата си част е било християнско, е било готово на този подвиг. Във всяко време има предатели, има хора с лични интереси и цели. Това не може да принуди, обаче, никой очевидец да си затвори очите за истината, особено що се отнася до собственото му спасение или рискуване на собствения му живот. Българите евреи са били спасени не от държавата като институция, но от хората, за разлика от всички други, и при все формално приетите антисемитски закони – никой, от администрация до обикновения човек, не ги привежда в изпълнение и те остават просто нацапана с мастило хартия.

Днешното отношение към спасяването на българските евреи

Със сигурност при такива диаметрално противоположни „възстановки” на историята би било логично да се породи въпросът: кой всъщност говори истината? Коя е истината в случая? Спасени ли бяха българските евреи или само оцеляха? Кой ги спаси? Обикновените граждани, комунистите, правителството, царят или будното „гражданско” общество? Вероятно спекулациите биха продължили, споровете и дискусиите също.

В това отношeние към събитието прозират ясно очертани следните характерни черти на времето.

1.Оцелели или спасени са били българските евреи? Наблюдаваме подмяна на понятията „спасени” с „оцелели”. Смисълът е изместен. Играта с езика, преразглеждането и критиката на миналото присъстват ясно тук.

2.Държавен антисемитизъм ли е „царувал” в България през 1940-¬1944 година, или целенасочена правителствена и царска политика, която спаси българските евреи? Използването на оксиморона „държавен антисемитизъм” като мъгляво, неточно и вътрешно противоречиво се понятие създава впечатлението за манипулиране на очаквания отговор. То говори за плурализъм.

3.В жертва ли е принесла България евреите от „новите” земи или реално не е могла да направи нищо? „Принасянето в жертва” е понятие, идващо да внуши определена настройка, да покаже вина, да уличи в престъпление. То отклонява от фактите и събитията, случили се в цялата им сложност и пъстрота, и води читателя към определени нагласи и убеждения. Призмата, през която се гледат двете събития – по спасяването на българските евреи и по невъзможността за спиране на депортацията на евреите от „новите” земи, е толкова изкривена, че едното събитие (това по спасяването) започва силно да избледнява пред „вината”, която се хвърля върху българското правителство и държавния глава за депортирането (това от „новите земи”). Тук личи ясно една прикрита форма на „индивидуализъм”, където „малкото зло” „измества” (парадоксално) голямото добро. Частното измества общото.

Наблюдава се тенденция на негативизъм спрямо това да се приеме, че някога някъде е било действително възможно, реално и случаемо един народ да се обедини, воден от своите държавници, и да успее с нелеки, но последователни, единни и мъдри ходове да направи това, което нито един друг народ не е успял в почти същите обстоятелства. Така се пренебрегва нещо от изключителна важност – намесата на Божия промисъл в историята. Един пример: дали е случаен фактът, че Борис III Кобургготски е имал силно влияние върху Хитлер по простата, но често пренебрегвана причина, че Хитлер дълбоко е вярвал в теорията за „арийската”, „чистата” раса, един от видните представители на която е бил монархът на българската държава? Можем ли да кажем, че това е една от „тайните” за успеха на Борис като държавник, дълбоко уважаван от съвременниците си? И дали е просто случайност, че в това време на историята България има за държавен глава цар Борис III, който с изключителна проницателност и далновидност на монарх изпълнява вярно службата си, за което рискува, а според някои заплаща с живота си.

Един друг прочит

В допълнение към горните въпроси, в отношението на съвременния човек към събитието по спасяване на българските евреи, е важно да бъдат зададени и следните „екзистенциални” въпроси:

1.Кое променя истината, че зад четиридесет и девет хиляди спасени стоят точно толкова безсмъртни човешки души? И че всяка душа е личност, създадена по образ Божи и имаща безкрайно висока цена, определена от самия Създател?

2.Може ли да промени нещо фактът, че много повече от тези четиридесет и девет хиляди са изгубили живота си в лагерите на смъртта като жертва на една лъжа, на една лъжлива идеология, водеща началото си от университетските среди[34]? И че зад тези милиони стоят други, също толкова скъпоценни души?

3.Не е ли разумно да се остави време за мълчание, за размисъл над случилото се, за отдаване почит на всички – спасени или не, оцелели или не. И в продължението на живота, не като че ли нищо не е било, но обратното, да се утвърди и утвърждава ценността на ближния не само на думи, но в действителност, защото тя (личността) е незаменим подарък, най-висш дар от Бога, без значение на произход, принадлежност и убеждения. Историята помни много примери на геноцид. И всички те имат един източник. Омразата към човека. Злото в света.

„Самият стремеж към злото е ирационален порив, роден в свобода”, казва протоиерей Александър Мен. И „ако свободата е била дадена на човека от Бога, то той е трябвало да получи и възможността да въстава против Бога, да върви по друг път”. Лошите неща, които се случват в този свят, не са случайни. „Ако хората разгърнеха Свещеното Писание, то биха видели докъде водят пренебрегването на човечността, бездуховността, материализмът… Онова, което се е случвало (и в Берлин, и в Москва), е било предизвестено от Бога[35].” Хората винаги питат: а къде е бил Бог? Отговорът е прост: „Там, където е всякога. Той винаги е предупреждавал човека[36].” Невежеството, заблудата, свободата, употребена против Бога, довеждат до ужасите на лагерите на смъртта на нацизма. За съжаление историята показва, че това не е изолиран случай. Самите комунисти, които опитват да изкарат себе си спасители, правят лагери на смъртта по модела на тези на Сталин. Ясно е, че там, където Бог е низвергнат и отхвърлен, злото е неизбежно.

Ето защо, по думите на архиепископ Ан. Янулатос, „важни сегменти в обществото, обикновено състоящи се от егоистични индивиди, които използват своята сила по произволен и арогантен начин, са способни да доведат света до трагични обстоятелства”. Единственото „лекарство”, което той препоръчва и което е в състояние да неутрализира този смъртен вирус на себичността, е „искреният религиозен опит”. Нужни са хора на нивото на вземащите решения, които имат сериозни и честни преценки и чиста съвест, които жадуват за мир в света и които уважават свободата и индивидуалността на всяка човешка личност и на всяка нация.

Истинският проблем обаче е, че „арогантността, властолюбието и лицемерието са черти не само на големите и мощни държави, а проблясват в душите на всички нас[37]”. Може ли да се намери обективно основание да се съди човекът, създаден по образ Божи, с човешки мерки? Думите на Спасителя Христос звучат все така актуално и днес: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брат си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, пък ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти, а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брат си “ (Матей 7:1-5).

Спекулативният „съд” е един от най-разпространените в настоящето време. Пише се лесно, говори се необмислено, съди се произволно. Всичко изглежда „невинно”. Но плодът на това дърво, макар и невидим веднага, е горчив. Ако днес се говори за „оцеляване” на всъщност спасените евреи, утре вероятно могат да се чуят определения за Втората световна война като за „игра на стражари и апаши”, а за лагерите на смъртта като за „метод за евтаназия на група неудобни сегменти”. Тези изрази са твърде пресилени, но илюстрират, че единственият резултат от подобно мислене е, че „кръгът” на злото се затваря. А „хватката” му приема все по-лукави измерения на духовна смърт и безчуственост.

Това, че някой е човек, явно не означава все още, че живее според това, за което е създаден. Ето защо „християнската религия не призовава човека да остане това, което е – относително съвършен и добродетелен; тя не иска човек да остане просто човек или свръхчовек, който стои отвъд добро и зло. Всичко това е нищожно и недостатъчно за човека като образ Божи и син на Всевишния[38]”. Св. Василий Велики говори за това, че „ние сме душа и ум, доколкото сме сътворени по образа на Създателя”, „имаме и разум и слово, които образуват съвършенството на нашата природа”. Но ако образът Божи се получава от човека в момента на сътворяването му, подобието Божие той е длъжен да придобие сам[39].

Залисани в ежедневието си, безпокоящи се за куп неща, от насъщния до липсата на сигурност и мир в света, или втурнали се да печелят и да трупат неща от този свят, хората забравят за това кои са, губят своята идентичност, живеят като сираци, не осъзнавайки своето истинско наследство в Бога. Загубата на идентичност е може би най-голямото объркване, плашещо човека в това постмодерно време. За съвремения човек дори „другият – независимо дали става дума за Бога, за другия човек или за природата – е противник, съперник, партньор, неприятел, „ад” (Сартр), заплаха за собственото съществуване или необходимо зло, което по определени причини трябва да се търпи, най-често заради егоистичен интерес”.

Ето защо можем да наблюдаваме не съвсем адекватно отношение към събития като спасяването на българските евреи. От една страна, се множат спекулации, които дори нямат за цел да утвърдят, а дори точно обратното, да обезценят спасението на четиридесет и девет хиляди човешки живота. Включително всички те в голямата си степен са монологични, изказани със силна „окончателна” категоричност. От друга страна, в объркването си някои хора са станали апатични към подобен род дискусии и не се интересуват особено. Повърхностността е неслучайно определяна като проклятието на нашия век от мнозина. Все повече млади хора се отказват да мислят надълбоко и нямат желание да се върнат към историята и да се поучат от опита на предишните поколения. Връзката между поколенията е сякаш невъзвратимо низвергната. Има и немалко случаи, когато под влияние на различни групи с определени националсоциалистически настроения, или просто от лекомислие и за „забавление”, могат да бъдат чути хулни думи срещу евреите или да бъдат видени нацистки пречупени кръстове, незаконно изписани с боя по сгради. Това обаче не прави един народ антисемитски. По-скоро говори за нихилизма и бунта в духа на времето, в което живеем.

Това сякаш отново идва да ни напомни, колко много хората жадуват любов, но не просто на думи, а истинска, нелицемерна, такава, която не се спира дори пред лицето на смъртта, но в името не на идеология, а на спасение на живот, такава, каквато познаваме и виждаме в живота на Спасителя Христос. Ето защо спасяването на българските евреи не е просто събитие, с което да се похвалим пред света, но много повече то е душеспасително и може да ни върне, стига да искаме, в изконните основи на нашата вяра.

Ясно се вижда как една лъжа, една манипулация може да доведе до последствия, които да са непредвидими не само за тялото, но и за душата. Историята многократно говори в потвърждение на това. Товарите на вината, на болката, на смъртта, на осъждението не са по-силни за човешкото сърце. Те разрушават истинските взаимоотношения и водят до изкушението да се говори за другия лошо, осъдително, оскърбително. Как можем да преодолеем този дефицит тогава?

Радован Бигович разисква две възможности, но само един изход. Единият подход е моралистичен, другият – екзистенциален. „В морализма няма любов и свобода. Той е лицемерен и винаги разделя хората на добри и лоши. Морализмът отъждествява едните с абсолютното добро, а другите с абсолютното зло. Морализмът презира другия човек[40].” И наистина, светът е страдал най-много от морално възвишени идеи, идеали и убеждения, от добро, наложено насила. Моралистите и моралните фанатици са завършвали винаги като палачи. Сега съществуват многобройни кодекси и наръчници за красива реч и поведение, за уважение към чуждите становища и убеждения. Но помагат ли те наистина[41]?

Вторият начин, който условно е наречен екзистенциален, предполага да се отговори на въпроса кой е другият, преди да се продължи с въпроса как да говорим за него. „От една страна, човек е лично и неповторимо битие, но също така и битие за другия, човекът е и става това, което е – личност, като се отразява в другия и стои срещу другия, бидейки с онзи, който самият той не е… За човека осъждането на другия означава смърт[42].” Единственият изход тук е християнската любов, постижима чрез искрения религиозен опит, воден от благодатта на Светия Дух.

Историята може да се погледне от два аспекта. По хоризонтала виждаме низ от събития като резултат от човешки решения. По вертикала виждаме „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете и Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко с мощното Си слово, след като чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола на величието във висините и стана толкова по-горен от Ангелите, колкото по-славно от тях име е наследил. ”(Евреи 1:1-4)

Разумно ли е да се позволи „днешната история” да заглуши примера, предаден от предишните поколения? А духът на времето, забравата или осъждението да направят сляп един народ за подвизите на предците му, колкото и невероятни да звучат за днешното време? Възможно ли е чрез вяра да бъдат посрещнати днешните и бъдещи предизвикателства за борба със злото във всичките му аспекти, имайки примера на светиите и спасителите на един или повече човешки животи? Филмът „Списъкът на Шиндлер” на Спилбърг на¬помни за старата мъдрост от Талмуда: „Този, който спасява един живот, все едно спасява целия свят.”

Дали днес да се прости на ближния и да се прави добро на врага не е „по-справедливият” начин за спасение по думите на Христос: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. ” (Матей 5:44-45).

И всъщност не е ли това единственият разумен начин, по който да се победи смъртта и омразата към човека, преди злото отново да се е изляло с всичката си сила, без да пита за произход и убеждения?

Истината няма нужда от защита. Тя изпитва всичко, а нея никой не изпитва. Човек или я приема, или я отхвърля. Не може да се пресъздаде опитът, но може днес да се избере да се ходи в опитване на Истината (вж. Иоан 14:6).

Използвана литература

Бигович, Р., протоиерей, Църква и общество, С., 2003.

Брек, Дж., Свещеният дар на живота, С., 2002.

Влахос, Й., митрополит, Православна психотерапия, В.Т., 2009.

Дичев, Б., Законодателната рамка на антисемитската политика в България през 1941-1943 година, Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война (1939-1989), сборник доклади от Международна научна конференция,
С., 2013.

Коев, Т., Въведение в християнството, С., 2000.

Мен, Александър, протоиерей, Да бъдеш християнин, С., 2010.

Нешев, К., Що е постмодерн?, списание Философия, С., 3, 1996.

Панчовски, Ив. Г., Въведение в нравственото богословие, С., 1958.

Сейдж, Ст. Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз в годините на Втората Световна Война и Студената Война (1939-1989)”, сборник доклади, С., 2013.

Петев И., Коев, Т., Киров Д., Вяра и живот (сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), В.Т., 1994.

Ташев, С., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората Световна Война и Студената Война (1939-1989)”, сборник доклади. С., 2013.

Флоровски, Г., протоиерей, Творение и изкупление, С., 2008.

Флоровски, Г., протоиерей, Християнство и култура, С., 2006.

Янулатос, Ан., архиепископ, Православието и глобализацията, Силистра, 2005.

сп. Български месечник, бр. 12, рубрика Отново на еврейска тема, С., 2000.

http://www.ihist.bas.bg/archiv_doc_info/20130627_Seminar-Stanovishte.pdf.

http://www.24chasa.bg/Artide.asp?ArticleId=1735041.

http://www.tvevropa.com/bg/news/interviews/view/83718.

http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/borislav-dichev/2012-11/za-nespasenite-evrei-ili-cenata-na-dlgoto-mlchanie/.

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/01/12/1978474_prochit_na_istoriiata_zashto_v_bulgariia_imashe/.

_______________________________________

*Публикувано в Християнство и философия, том втори, издателство Парадигма, С., 2014. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Хана Аренд (1906-1975) – един от най-големите изследователи на Холокоста.

[2]. Бигович, Р., протоиерей, Църква и общество, С., 2003, с. 42.

[3]. Пак там.

[4]. Коев, Т., Въведение в християнството, С., 2000, с. 127.

[5]. Пак там.

[6]. Срв. Коев, Т., пос.съч., с. 127-128.

[7]. В статията „Що е постмодерн?” от Кирил Нешев четем, че „постмодернът диагнозира условията на модерността, като по правило критикува миналото, несъстоялото се и различните наследства, отречени от опита”. В списание „Философия”. С., 3, 1996, с. 4.

[8]. Срв. Бигович, Р, протоиерей, пос. съч., с. 304.

[9]. Срв. Брек, Дж., Свещеният дар на живота, С., 2002, с. 17: „Термините „свещеност” и „светост” често се използват синонимно за обозначаване на Божествения произход и целта на човешкото съществуване. … Животът на всеки човек е „свещен” дотолкова, доколкото е създаден от Бога, с цел да участва в Неговата светост…”Светостта”, от друга страна, се отнася към личностните, „ипостасните” качества…”

[10]. Срв. Влахос, Й., митрополит, Православна психотерапия, В.Т., 2009, с. 113.

[11]. Пак там.

[12]. На 10 март 2013 година се навършиха седемдесет години от деня, в който депортацията на българските евреи е спряна.

[13]. Срв. Бигович, Р, протоиерей, пос. съч., с. 304-305.

[14]. Асоциация по филма „Недадените”.

[15]. Нешев, К., Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно, том 3, „Българският постмодернизъм: контекст, генезис, специфика, С., 2010, с. 9-13.

[16]. Срв. списание „Български месечник”, бр. 12, С., 2000, с. 51.

[17]. Пак там.

[18]. Пак там, с. 52-53.

[19]. Михаел Бар-Зоар е роден през 1938 година в София. През 1948 година семейството му се изселва в Израел. Учи политически науки в университета в Иерусалим. Магистър и доктор по политически науки и международни отношения от университета в Париж. Бил е депутат в Кнесета (парламента), съветник и личен приятел на видни израелски държавници. Изнася лекции за историята на Израел и евреите по цял свят, почетен доктор на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на биографии на Давид Бен Гурион и Шимон Перес, на книги за Мосад и за спасяването на българските евреи.

[20]. http://www.24chasa.bg/Artide.asp?ArtideId=1735041 .

[21]. Спас Ташев е демограф, автор на книгата „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове.”

[22]. Димитър Пешев е подпредседател на Народното събрание при министър-председателя Богдан Филов. Той пише писмо до Богдан Филов, подписано още от 43-ма народни представители срещу депортацията на българските евреи.

[23]. На 1 февруари 1945 година Първи и Втори върховен състав на така наречения Народен съд осъжда на смърт 67 депутати от XXV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 година до 3 септември 1944 година начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). Смъртна присъда е дадена и на тримата регенти: на малолетния Симеон II – княз Кирил Преславски (брата на покойния цар Борис ІІІ), професор Богдан Филов и генерал Никола Михов, деветима секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор. Единственият оцелял премиер е Константин Муравиев и неговият кабинет, който е бил начело на страната от 3 до 9 септември 1944 година и е свален с деветосептемврийския преврат.

[24]. Димитър Пешев е осъден от Народния съд за фашистка и антисемитска дейност.

[25]. Спас Ташев в дискусия по http://www.tvevropa.com/bg/news/interviews/view/83718.

[26]. Борислав Дичев е историк и филолог. Автор е на книгите „Генерал Георги Тановски“ (2003) и „Говори Лондон“ (2004) и на множество публикации. Акцент в работата му са войните за национално обединение 1912-1918 и Втората световна война. Виж повече на http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/borislav-dichev/2012-11/za-nespasenite-evrei-ili-cenata-na-dlgoto-mlchanie/.

[27]. Дичев, Б., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989). Сборник доклади. С., 2013, с. 96.

[28]. Ташев, С., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз…, с. 134.

[29]. Даниела Горчева завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1990 г. живее в Холандия. Издател и редактор на „Диалог“ – списание за политика, култура, история, което излиза от декември 2003 г. и е ориентирано най-вече към българите в Холандия и Белгия, но се получава и от българи в почти всички европейски страни, както и в САЩ и Канада.

[30]. http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/01/12/1978474_prochit_na_istoriiata_zashto_v_bulgariia_imashe/.

[31]. Пак там.

[32]. Стивън Сейдж е изследовател в Музея на Холокоста във Вашингтон.

[33]. Сейдж, Ст., „VII състав на Народния съд в София, март-април 1945 година: първият в света Холокост-процес в собствения и в нашия контекст”. Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз…, с. 163.

[34]. Теорията за „чистата” раса възниква като такава в някои научни публикации.

[35]. Мен, Александър, протоиерей, Да бъдеш християнин, С., 2010, с. 17, 18.

[36]. Пак там.

[37]. Пак там, с. 188-189.

[38]. Панчовски, Ив. Г., Въведение в нравственото богословие, С., 1958, с. 133.

[39]. Цит по Петев, Иван, Вяра и живот (сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), В.Т., 1994, с. 61.

[40]. Бигович, Р., протоиерей, пос. съч., с. 44.

[41]. Срв. Бигович, Р., протоиерей, пак там.

[42]. Пак там, с. 45.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5f3

Цветелина Калъчева

Този текст има намерение да изследва творчеството през призмата на религията и философския прочит на тематиката. За тази цел трябва да се оразличат понятия като cre atio (правя, създавам от нищо, създава от себе си) от facio (правя, изработвам, произвеждам) като функция на божествената воля или обратното. Идеята за божественост ще бъде разглеждана през оптиката на християнския Бог и креационизма.

Темата изисква да се обърне специално внимание на статута на творчеството. А именно по какъв начин то става разпознаваемо като такова и кое ни дава основанията да се доверяваме на едно такова разпознаване.

Първоначално за творчеството

Когато се говори за творчество, на преден план традиционно изпъкват изрази като „мистично“, „неразбираемо“, „продукт на провидението“, „под вдъхновение на свръхестествени сили“ и така нататък. Непонятността, свързана с явяването му, създава затруднения, но и провокира неговото изследване. Факт е, че творчеството винаги е свързано с активно поведение, правене на нещо. Творческата субектна реалност няма как да се отличи като такава преди да е предприела действия, които се оказват творчески. Това важи и в божествения живот. Бог дори и да е имал намерение да създаде света, едва с акта на Словото замисълът Му бива осъществен. Теория и практика на космологично ниво (но не на онтологично) постигат тъждество. Началото на времената съвпада с началото на света. Няма да правим опити да засягаме въпроса какво е било преди времената да настъпят.

Когато субектът извършва някакво действие, творческият характер се разпознава по неизвестния елемент, който играе ключова роля. Всяка отчетена липса сама по себе си е проблем. Творчеството се заражда около това отсъствие. Затова често го наричат мистично и метафизично, тъй като работи с небитието на своя предмет. Задължителният ангажимент към неналичното оформя статуквото му на откривателство и изобретателство. То винаги дава нещо ново. Проблем за традиционните изследователи на креативността е статутът на това „даване“, „правене“, както и на „новостта“.

Какво правим, когато „правим творчество“? Creatio versus facio

В латинския език на глагола правя отговарят creo и facio, а в по-специфичен смисъл и opera, initio, incipio, както и τέχνη, πρακτική (на старогръцки език).

Първото, creatio, в космологията и по-късно в теологията се свързва със Сътворението на света. По-конкретно става дума за creatio ex nihilo, creatio ex deo и creatio ex materia.

Зад creatio ex nihilo стои твърдението, че Бог е създал света от нищо (нито от Себе Си, нито от някаква първична материя). Такова е становището на съвременната християнска Църква. Но като абсолют, как може Бог да допуска съществуването на нещо или ненещо извън Него. Вероятно може да позволи единствено нищото.

Creatio ex materia – предхристианските и антични митове за Сътворението като създаване от предварително съществуваща материя, хаос или първична материална причина (по Платон, Хезиод и Аристотел). Макар в ранното християнство все още да се е вярвало в тази предматерия, на по-късен етап (около II век след Христа) се изтъква, че дори и тя трябва да е била създадена, този път от абсолютното нищо. Следователно creatio ex nihilo излиза напред спрямо creatio ex materia.

Creatio ex deo – Бог създава от Себе Си. Това е предпоставката за схващането, че Бог и свят съвпадат, което се свежда до пантеизъм. За да създаде Бог от Себе Си, като първи вариант трябва да е „занаятчия“, кой¬то създава от нематерия. Но като нещо вече съществуващо, тя или е от Бог, или е вечна предматерия (форми/идеи по Платон). Дори и тогава Той би бил причината (материална или действаща по Аристотел) и тези идеи могат да са единствено Негово притежание. Втори вариант е да еманира самия Себе Си, което може да се разбира като: 1) да има части, да се разделя; 2) да се изменя, да е времеви.

Няма еднозначен отговор на въпроса за Сътворението и Бог. Християнските богослови в по-голямата си част се спират на creatio ex nihilo като меродавно. Това е сравнително устойчиво решение, въпреки парадоксалните твърдения за нищото като: 1) граничещо с нематериалната божествена същност, в която провиждат креационистки замисъл; 2) все пак подвластно на Бог, но едновременно с това и като пълния Му антипод; 3) тоталното нищо, каквото и да означава то. В някакъв смисъл това кореспондира с една визия за Сътворението като обединение на света на идеите със света на понятията, който тъкмо се заражда. С такова разбиране ще работим тук.

Creatio в традицията дълго се е приемало като само и единствено божествения акт на Сътворение, както и подвластните Богу действия на поетите в античността, свързвани с думата poiein (ποιεΐν) (като все пак различаваща се от creatio). Истинското правене и създаване се мисли като напълно свободно, докато човешкото изкуство се ограничава от закони и правила, то е techne, craft, art (занаят, майсторлък, изкуство). Тук няма творчество като creatio. За да бъде максимално приближен до действията на Господ, човек може да прави ποιεΐν, но и това правене не се разбира като първичното Сътворение. Защото човек не може да твори от нищо (поне според древните). А и човешките опити за сътворяване са мистичен акт – още от Платоновия диалог „Йон“.

В модерните времена креативността се схваща като богоподобно осъществяване на авторов замисъл, само че като саморефлексия и контрапункт на мистичното изстъпление на боговдъхновение. Работи се с незнанието като средство за осъществяване на познанието, което няма как да остане неразличено. А съзнанието, както казва Сартр, е биващо, чиято природа е да осъзнава нищото/небитието на своето битие[1]. В творчеството има разбиране на основанията. Създава се нов продукт, който не е съществувал досега. Създава се и самосъзадаващ се автор, който не е съществувал досега като такъв. Погледнато онтологично, тук се случва възникване на субектност[2].

Вторият термин, facere, с малки изключения в някои изрази е общо понятие за практика (praktikon), умение, занаят (techne), но и изкуство, производство. Techne има спорна природа, Платон го приравнява с креациото на демиурга в диалога „Тимей“ (на старогръцки δημιουργία означава „създаване“, а демиург се превежда като „занаятчия“). Но дори и там създаването не е от нищо, а от вече съществуващите идеи (форми) в света, или поне у твореца. Следователно techne, както и facio, се явяват като подчинени на creatio, доколкото правят неща от неговите продукти.

Безспорно е дотук, че Сътворението е еднократен акт и всяко действие след него е с оглед на вече създаденото. Facio работи с наличното, дори и това да е небитието на продукта на творчеството. Това небитие, което не е нищото преди Сътворението, вече е било създадено. А facio дава (factum) факта на едно друго наличие. Тоест, прави се едно друго на досегашното, произвежда се ново настояще.

Произвеждането на новото може може да има различни значения. Когато проф. Л. Сивилов в статията си „Творчески и репродуктивни процеси в познанието“ говори за творческо мислене, има предвид продуктивното мислене. А то води до създаването на „нещо оригинално спрямо миналия опит на индивида[3]“. Продуктът тук е новото. Всяко друго мислене е репродуктивно и борави с канализирани, предварително създадени алгоритми. То няма нищо общо с откривателството, затова не е творчество. Дистинкцията тук е ясна – едно е да продуцираш ново, съвсем различно е да репродуцираш старото. Последното не може да бъде същински ново. И макар да казваме „правя нов продукт“ (например нова стока, нова поръчка), в производството партидите повтарят регулярно предишните. Това не се случва за пръв път, затова серийното производство не може да е творчество.

Връщайки се на термина facio, виждаме, че под него могат да бъдат подведени и продуктивното, и репродуктивното мислене като правене на нещо от нещо друго. Продуктът може да бъде и да не бъде същински нов, ако е бил създаден преди това. По този начин достигаме до необходимост от уточняване на разликата ново-друго.

Ново-друго

Новостта не е нова тема. Още Бейкън я разработва, като хвърля нов поглед върху науката, природата и изследванията. Новото е свързано с действие, което извършваме за първи път. Случва се в незнание и несигурност. Само ставането на новото обаче не е достатъчно, доколкото то може и да не е целесъобразно. Ето защо естественото употребяване (оползотворяване) на наличното, без колебание и усилие, в пълно знание за действията, е просто продължение на настоящето. А такова продължение с необходимост дава едно друго, така наречено ново настояще[4, 5*], в което обаче отсъства съзидателност. Необходимо е целенасочено създаване (а не случайно). А тъй като новото е ново и ние не го знаем, трябва първо да поработим върху метода, да си създадем ново средство за постигането му[6]. В противен случай се достига другостта, когато имаме натрупан предишен опит, който използваме в момента. А новото е уникално[7**] Ако го мислим през време, то е свързано със създаване на несъстояло се настояще, тоест правене на бъдеще.

В същото време всяко действие, което би дало нещо ново или нещо друго, както веднъж казахме, е винаги създаване на втора степен спрямо божественото creatio. За древните в човешкия свят създаването, единствено намира своя аналог (но не и еквивалент, тъждество) в свободното творчество на поезията (poiein), където именно се прави новото. Но и това ново, така да се каже, е старо за Бога Създател. Всяко друго действие като творчество на човека е само имитация на творението на Бог и на природата (Платон, „Държавата“; Аристотел, „За поетическото изкуство“) и е правене на нещо друго.

Разглеждайки възможността на творението да твори, Тома от Аквино отбелязва, „че никое тварно същество не е в състояние да твори каквото и да било, освен ако не бъде предпоставено нещо[8]“. А единствено творящият Бог може да предпоставя. Той полага преди всяко творение безусловното битие, спрямо което тварното ще може да твори, но не авторово, а като причастно.

Ето защо е закономерно да предположим още на този етап на изследване, че единственият възможен творец на новото може да бъде Създателят и никой друг. Всяко действие след Неговото не би създавало, а единствено би творяло нови, но в същото време други неща спрямо предишното. Когато говорим за творческото преобразуване, то винаги попада в създаден вече контекст, спрямо който авторът ще се самотрансцендира. Следователно творчеството не води автоматично до иновация. По-скоро създаването (и то в божествен смисъл) като сътворяване постига това.

От разглеждането на термините creatio и facio става явно, че да се твори, това дава като резултат нещо друго на сегашното, което може да бъде или да не бъде ново (макар и в относителен смисъл спрямо Сътворението).

Кога говорим тогава за творчество?

Субектът винаги извършва някакви действия, собствени или не. Трябва да се осъществи замерване на ролята му в тази дейтвителност. Ако допуснем неговото авторство, често това води до подвеждането му под знаменателя творческа субектност. В същото време в смисъла на божественото творчество, което разглеждаме, става ясно, че Бог и човек се намират в специфични отношения. Първоначалната поява неизменно е Божие дело. Оставя се обаче отворена възможността за евентуално несътворени нови неща.

Бог-творение:

Първоначално заключение, затвърдено в изследванията на творчеството, е, че единствен Бог (като Отца, но и като Светата Троица[9]) е създател на света, понеже Той няма творческата Си сила от някого другиго. Всеки последващ творчески акт след Сътворението от своя страна по презумпция е вторичен. Както твърди Тома от Аквино, създаването и възникването в някакъв смисъл съвпадат, а изменението е обвързано единствено с техните следствия. Изменението е преход от възможност към действителност, която възможност е била положена[10]. Бог не създава от възможност, а създава самата възможност, доколкото Той е винаги действителен.

И така, творческото начало у човека се явява посткреационистка реакция от страна на Бог. С други думи, субектът е лишен от собственост над действията си[11*]. Той е „валиден“ участник в действителност, която не е съвсем негова, а е в някакъв смисъл божествена проекция. Според теизма Бог продължава да действа в света, след като веднъж го е сътворил. Светът му е причастен и като такъв е несамостоен.

Въпросът, който изниква, е възможно ли е все пак божественото творение в лицето на човечеството да създава (от себе си и само себе си), с други думи, да извършва creatio по подобие Божие? Допуска ли се веднъж сътвореното да присвоява умението да създава? Философските изследвания през XX век не дават еднозначни отговори.

Според Николай Бердяев („Смисълът на творчеството[12]“) човечеството извършва самостоятелно творчески актове вследствие на Сътворението и създадените с него условия. Човек е самостоен агент, който има своята история в себе си.

За разлика от него Алфред Уайтхед („Процес и реалност[13]“) провижда субекта-човек като момент от божествената природа, защото има зависимо положение на човек спрямо Бог. Става въпрос за условия, които са актуални, действащи в момента. Бог продължава да твори чрез творението Си. Човечеството осъществява творчество от нещо, твори от Неговото следствие, като по този начин доизгражда самия Бог. Ето защо, според Уайтхед, Той също се намира в зависимо положение спрямо света, доколкото вторият го осъществява. А единството им се реализира от творчеството като тяхно взаимодействие. Според процесуалния теизъм дори самото време представлява именно процесът на творене.

В такъв модус на разглеждане Божествеността се явява гарант за разгръщането на субектните реалности, оттам и на творчеството. Преосмисля се, обаче, каква действителност прави Бог и каква – творението му в лицето на човечеството и конкретната личност.

Творчеството като собственост над свои действия

Бог притежава себе Си, действията и творението Си. При това положение кога, субектната реалност на творението (човекът) ще припознае действията си като свои автентични, а не на субектността, която сме предзадали като авторова (било то божествена или друга)? Това се случва, когато човек сам стане субект на творчество. Тоест, да постигне човешката творческа природа. Той трябва да може да се отнася към действията си и към себе си. Творецът би се създал в момента, в който се оразличи от божественото действие в себе си или от външното по необходимост. Такова възникване, дори и да не е проследимо като процес, е качествено преобразуване, което творческият субект отчита, правейки. В този смисъл creatio би се различило от facio като първото е саморефлектирана действителна отнесеност към себе си. В противоположния случай човек не би могъл да притежава собствените си действия, тоест не би бил „годен за“ творческа субектност.

Бог и човек

Човешкото творчество може веднага да се дистанцира от божественото, като се отбележи разликата в субектностния характер. Бог и свят правят онтологично цяло (по Уайтхед), но това не означава, че имат еднакъв статут и са приравнени. Бог създава условия за съществуване, за осъществяване на творческия свят, а вторият не би следвало да е трансцендентален на Бог (по-скоро Бог е трансцендентален на света). Освен това Бог създава реалността на света онтологично. Човек не може да твори онтологично от нищо, тъй като след Сътворението то е станало вече определено нищо, небитие. Ето защо го прави от Себе Си и от детерминирания свят.

Творчеството през призмата свобода-несвобода

Творчеството е свързано с неизвестност, незнание и преход от несвобода към свобода. Бог дава свобода на Своето творение, но и го лишава от такава, доколкото човек няма пълна власт над познанието и действителността си. Ако вменим на несвободата в творчеството божествена намеса, то човешкото творчество би било невъзможно без един Бог. В такъв случай обаче божественото креацио е лишено от несвобода, както се казва и в Светото Писание, доколкото Бог е свободен. С други думи, Бог не преодолява несвободата да създава нова реалност и следователно да претърпява изменение. Такива стъпки откриваме в творческия процес[14]. Няма ли несвобода, няма и домогване до свобода и самосъздаване. Следователно Бог преобразува единствено нищото (или вечните идеи) до създаване на света, но не изменя собствено същността Си (като неизменен). Твори от Себе Си, но не и самия Себе Си. Творчеството като такова самоизменение не е присъщо на Създателя.

Нека приемем, че Бог е създател на всичко, но и се запазва онтологически независим. Основното противоречие тук е, че Той създава, но не съставлява творческата дейност на своите създания. Последното може да бъде снето с уточнението, че става въпрос за различни онтологически реалности. В подкрепа на това Робърт Къмингс Невил (съвременен професор по философия, религия и теология в Бостънския университет) предлага разделението на онтологично и космологично творчество[15] (което някак напомня на връзката онтогенеза-филогенеза).

Онтологическото творчество, казва той, представлява създаването на реалността на света от нищо, което се приписва на Бог. Няма начин светът (човечеството в частност) да твори онтологично, тъй като няма как да избегне „собствените си елементи“, които биха влезли в неговата продукция. Тоест, тук става дума за това, което по-рано нарекохме създаване.

Космологическото творчество той посочва като дескриптивна генерализация на характера на събитията и фактите в света. Тази дейност се пада на човека, който ще конструира веднъж сътвореното. Става въпрос за ползване от определеността, която онтологическото творчество вече е подсигурило, и продължаване на разгръщането на света. С други думи, човек твори неизбежно от себе си, доколкото не разполага с нищото, с което единствен Бог борави. Аналогично на предложеното разбиране за творчество.

Следователно, ако творчеството (на човека) се окаже божествено, то това би било форма на доказателство за съществуването на Бога.

След гореизложеното е възможно да достигнем и до други изводи. Творчеството, с оглед на онтологията на ставането на творческата субектност (на творческия процес), е свързано с преобразуването на предишния опит, на мисленето, на незнанието, на неизвестното и на несвободата в тъкмо обратното – в свое познание, достигане до яснота и известност през собствено изследване и свои съзнателни действия, своя свобода. Ако това именно е творчество, то може да бъде владение единствено на сътворения вече свят в лицето на човека. Бог не може и не се идентифицира с такъв феномен, както става ясно.

В същото време обаче Бог умее да създава Себе Си. Контрапунктът между създаване и творчество има онтологическа стойност (особено в настоящия контекст). Разбира се, можем да мислим за релевантно извършването на подобно изследване и през оптиката на темпоралността. А именно, разглеждайки Бог като създател на формите и идеите, ситуиран във вечността, а не в безкрайността на времето, където попада творението. Един такъв поглед би осигурил по-голяма прецизност и пълнота на резултатите. Тук обаче само маркираме това.

Кратък поглед към постмодерната ситуация

По какъв начин може да се разглежда творчеството днес? Постмодерното време се определя като една антисубстантивистка епоха без единосъщностен оригинал, а само с различни по смисъл копия. Това прави възможно преобръщането на триъгълника субект-обект (предмет) – продукт на творчеството. За да бъдем по-ясни, нека проследим някои важни събития в теоретичните процеси на ХХ век.

Започваме с акцента, който се слага в лингвистичен и общофилософски смисъл на дистинкцията устно-писмено слово. Жак Дерида отбелязва, че вярата на традиционната лингвистика в непокътнатия преход на знанието през мисъл-реч-писменост, тоест прехода от означавано към означаващо, рухва мигновенно пред аргумента за разбирането като само възможен факт. Макар досега гласът, артикулираната реч да се е възприемала като естествен пренос на абсолютната истина, това се легитимира само чрез презумция (или конвенция). С други думи, творческото придаване на смисъл, особено на нов смисъл при решаване на проблем, гарантира някаква ефикасност, но не и на всяка цена резултатност от гледна точка на всеобщността. Следователно продуктът на творчеството може да стане обект на неразбирането и безполезността.

Преминаваме към елиминирането на автора. Като начало нека обърнем поглед към компилаторите и коментаторите на древните текстове през средните векове. Първите са поемали инициативата своеволно да съчетават различни текстове, а вторите – да ги обясняват и допълват. С други думи, читателят се е превърнал в редактор и съавтор, без да бъде авторът. Различният прочит (личащ в бележките), макар да не изменял графично текста, насочвал вниманието на следващия читател. През Средновековието коментаторът се третирал като имащ авторитетна позиция. В наши дни херменевтиката на текста прераства в своеобразна херменевтика на авторството или онтологична херменевтика. Ударението върху писаното слово все пак не визира „производителя“ му, а „потребителя-консуматор“ на литературата. Авторството по-скоро разкъсва естествената и универсална репрезентация на света като общодостъпен и всеобщо действителен през текста[16*]. В този ред на мисли четенето, според Ролан Барт[17], има по-голямо значение от писането. Интерпретацията на текста е уникална и го дописва, както само авторът може. Субектът на дописването е нов автор, автор-четец, а автентичният творец е мъртъв, пише Барт (или поне това прочитаме). Това е неизбежно, доколкото е непреодолимо и различието на идеите на първия автор от мислите и разбирането на интерпретатора. Следователно продуктът на творчеството винаги попада и се преобразува извън контекста на създаването му, този път от някого другиго. По този начин и върховният Автор Бог се обезобразява, давайки творчески сили на Адам, който да номинира, разбира, претворява и овеществява света – както намери за добре.

Постструктурализмът и деконструкцията по терминологията на Дерида наблягат на авторитетната позиция не само на читателя-интерпретатор, но и на текста сам по себе си. Така стигаме до култа към писмеността като независима от смисловите ядра на замесените субекности. Речта не е прозрачен носител на всеобщи истини, затова всичко е само текст, който не говори, а е написан и бива интерпретиран различно. Тази капсулованост, макар разбирана като най-естественото състояние на свобода, рефлектира върху схващането за креативност и размества пластовете на легитимност в творчеството. От завършеност на текста и творческия продукт в модерния смисъл на думата стигаме до собствената феноменална действителност на същия този продукт. На пръв поглед това звучи като мистификация – действителността на текста да е различна от действителността на автора му. Ето че постмодерната теория посочва две различни актуалности. Така текстът, без да има субектна природа, може да проявява субектностни характериситки.

Със смъртта на автора всъщност се обезсмъртява в по-голяма степен текстът или творчеството, като акцентът пада върху самостоятелната природа на продукта. С тази разлика, че последният се превръща в оксиморонното „предметна субектност“ или „субектностна действителност“. Постмодернизмът проследява „оживотворяването“ на продукта, който наподобява субектност. Тази субектност, макар по рода си предметна, започва да извършва действия, които продуцират нови действителности, които на свой ред осъществяват нови субектни положения. Това е преобразувателен процес и се осъществява не без присъствието на субекти, които са приематели и вършители. С последното се дава отговор на въпроса, дали и ние като Бог можем да създаваме субектни реалности, които след това да могат да творят (като изключим като вариант раждането). И ако Бог неизбежно сътворява, дали това се отнася и за света и неговия продукт. Няма как да не се запитаме каква е необходимостта от божественост в горното положение на претворяване и дали това не ни дава повод да я провидим като някаква друга реалност. Или в постмодерен смисъл, ако авторът и Богът от епистемологична гледна точка са мъртви, заличени, дали креативността е все още възможна? Бихме отговорили, че не само е възможна, а и е действаща и удържаща реалността, защото се превръща в медиатор на иначе затруднените субектни отношения. Доказателство за това намираме в четенето, слушането и разбирането като творчески актове, доколкото те се случват съответно като наше писане, изказване и мислене (поне в контекста на горните обяснения).

Някои изводи

Изложеният текст проследи стъпките, които белязаха изследването на онкологичните разлики между създаване и творчество. Направен бе опит да се отбележи и специфичното място на творчеството в днешната философска мисъл. Ако е постигнато търсеното разбиране по проблемното поле, това създадава условия за по-нататъчно осмисляне на схващането за божествеността на творчеството. Ето защо последната глава потърси мястото на този въпрос в постмодерната епоха. Остава впечатлението, че има разширяване на реалността на творчеството, главно на неговите функции, обхват и субектностни представители. Това заключение идва през постмодернистичната призма и през позицията, от която я гледаме. Въпреки това може да се отбележи и нещо друго. Независимо от разбиранията на епохата творчеството се нуждае от своя субект. И ако през последните десетилетия има тенденция към заличаване на автентичността и авторството (поне според някои мислители) това се извършва със средствата на издигане на нов субстанциалистки модел – на писането, на четенето и прочее. В основата си всеки един от тях е интерсубектен (или интерсубектностен) и на атомарно ниво стои субектът. Последното само потвърждава очевидността, че постмодерността в някои нейни концепти отрича стълбовете на модерността, а в същото време седи върху тях. Следователно творчеството трябва да се разглежда не безотносително, а като устояващо на различните тенденции в научната мисъл, което осигурява неговата валидност.

Библиография

Андонов 1980: Андонов, Ал., Личност и творческа дейност. Партиздат, С., 1980.

Андонов 1993: Андонов, Ал., Субектност и свобода. – В: Философия, 5, с. 44-50.

Андонов 1994: Андонов, Ал., ст. Марксовият метод. – В: Философски алтернативи, 2.

Бейкън 1968: Бейкън, Фр., Нов органон. НИ, С., прев. М. Марков.

Бердяев 2004: Бердяев, Н., Смисълът на творчеството. т. 3, З. Стоянов. С., прев. Н. Занева.

Дафов 1996: Дафов, В. Фр., Бейкън и новото. – В: Стипендианти – Фондация „Отворено общество“. С.

Дафов 2010: Дафов, В., студ. Онтология на субектностната действителност. – В: Онтологични ситуации. С.

Дерида 2001: Дерида, Ж. За граматологията. Лик, С., прев. Ж. Дамянова.

Сивилов 1979: Сивилов, Л., Творчески и репродуктивни процеси в познанието. – В: Философска мисъл. 3, с. 68-77.

Тома от Аквино 2003: Тома от Аквино, Сума на теологията, Изток-Запад, ч. 1. С., прев. Ц. Бояджиев.

Чоран 2005: Чоран, Е.-М. Сълзи и светци, З. Стоянов, С., З. Стоянов, прев. Ог. Станболиев.

Източници на английски език

Barthes 1977: Barthes, Roland, The Death of the Author, 1977 <http://www.deathoftheauthor.com&gt;.

Neville 1970: Neville, R. C., The Impossibility of Whitehead’s God for Theology,“Proceedings of the American Catholic Philosophical Association, 1970, 130-140.<http://www.anthonyflood.com/nevineimpossibilityofwhiteheadsgod.htm&gt;.

Neville 1995: Neville, R. C., Creativity and God: A challenge to process theology. New Edition, Albany. 1995, State university of New York Press.

Stanford: Stanford Encyclopedia of Philosophy. <http://plato.stanford.edu&gt;.

Whitehead 1979: Whitehead, A., Process and reality. Part V., 1979, the Free Press, NY.

_____________________________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 1, изд. Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Consciousness is a being, the nature of which is to be conscious of the nothingaess of its being.“ Sarte, J-P. Being and nothingness. 2001. Citadel Press, pg. 47; Бел: Преводът на цитата на автора.

[2]. Вж. Съобразно субектния метод на проф. А. Андонов творчеството е създаване на създаването (като творец). Вж. „Личност и творческа дейност“, С., 1980.

[3]. Сивилов, Л., Творчески и репродуктивни процеси в познанието. – В: Философска мисъл. 1979, кн.3. с.с.68-77.

[4]. Вж. А. Андонов, Марксовият метод, Философски алтернативи, 1994, бр. 2, с. 84.

[5*]. Вж. бел 4. Авторът обвинява системата на Хегел, която не дава възможност за правене на същински новото. Не се позволява правене на бъдеще, а единствено продължение на насто¬ящето, което би означавало вечно настояще, вечност.

[6]. Вж. Фр. Бейкън, „Нов органон“, НИ, С, 1968 и „Фр. Бейкън и новото“, В. Дафов в сб. „Стипендианти – Фондация „Отворено общество“, С., 1996.

[7**]. Тук няма да засегнем въпроса за приноса и обществената значимост на това ново. Това е важен проблем в изследването на творчеството, но би ни отдалечил от акцента.

[8]. Тома от Аквино, Сума на теологията, ч. 1, В.45, раз. 5, С, с. 744.

[9]. Вж. Тома от Аквино, Сума на теологията. В.45. раз. 6. Дали сътворяването е собствено присъщо на някое лице, с.745. Казва се, че Светия Дух оживотворява създаденото от Отца през Сина. Тоест сътворяването е дело на цялата Троица.

[10]. Вж. пак там, раз.2, с.733-735.

[11*]. Собственост над действия в смисъла на Тома от Аквино, пак там, раз.5, с.742 и по терминологията на доц. В. Дафов от студията „Онтология на субектностната действителност“, Онтологични ситуации, С, 2010.

[12]. Вж. Николай Бердяев, Смисълът на творчеството, т. 3, 2004, с. 7-10.

[13]. Вж. A. Whitehead, Process and reality, рart V, 1979, p. 527-533.

[14]. Вж А. Андонов, Субектност и свобода, Философия, 1993, бр. 5, с.44-50.

[15]. Вж. R. Neville, Creativity and God: A challenge to process theology. New Edition, Albany. 1995, State university of New York Press, pg.8, 43-46; и R. C. Neville. The Impossibility of Whitehead’s God for Theology. Proceedings of the American Catholic Philosophical Association, 1970, 130-140.

[16*]. Емил-Мишел Чоран казва: „Всичко е девалвирало от момента, в който литературата е престанала да бъде анонимна. Упадъкът е започнал с първия подписал се автор.“ – В: Сълзи и светци, С, 2005.

[17]. Вж. Roland Barthes, The Death of the Author, 1977.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5cu.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3. Методи в социално-педагогическата работа с деца правонарушители

Процесът на превъзпитание на изследваната категория малолетните и непълнолетни правонарушители не би имал системен, последователен и непрекъснат характер, не би „постигнал предварително набелязаните социално-педагогически цели, ако не се прилагат комплексно използваните методи, средства и прийоми на превантивното социално-педагогическо въздействие, ако не се търси тяхното взаимодействие при оказване на ресоциализиращото въздействие“ (65, с. 360). Добрата селекция и умелото прилагане на социално-педагогическия инструментариум са важно условие за гарантиране на необратимостта и реузлтатността от провежданата превантивна социално-педагогическа работа. Като събирателно понятие методите на превантивната социално-педагогическа работа са „пътищата, начините, способите и прийомите за въздействие върху съзнанието, чувствата, волята и поведението на личността на подрастващите правонарушители, използвани за реализиране целите на превенцията на детската престъпност“ (65, с. 360). Чрез използваните методи на възпитание и превъзпитание се създава определена социално-педагогическа ситуация, която да провокира и стимулира детските чувства и мисли с цел преодоляване на техните недостатъци в поведенчески и психологически аспект. В теорията на възпитанието са изследвани и научнообосновани три основни типа методи: на убеждаване; на принуждение и на стимулиране (поощрение).

Изброените методи, описани по-горе, ще използваме в изследването на: индивидуалната работа с изследваната категория деца; работата със семейството на децата правонарушители; работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители; работата в училищната среда на децата правонарушители. Тук ще допълним само, че социално-педагогическата работа е приложна наука с мултидисциплинарен характер.

Той се определя от обстоятелството, че социалните науки (психология, педагогика, социология, медицина, право, политология, икономика, философия[325] и други) изграждат върху основата си системна теория и методология за подпомагане на индивиди, групи и общности в тяхната социална среда. Това с пълна сила се отнася за социално-педагогическата и клиничната социална работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове. Този род дейност не е изследвана многоаспектно, емпирично и детайлно в световен мащаб в интердисциплинарен аспект.

Във връзка с това правим едно кратко еклисиологично уточнение, че горното не отнася за светоотеческата духовна традиция на Православната църква, имаща духовни ресурси да се справи с духовните болести, проблеми и недъзи (абнормното поведение) на всяка човешка душа и личност през последните две хиляди години. И тъй като в случаите с наркоманията и окултната болест става въпрос за психопатология и разстройство – психичната болест, която е фактор за противоправно поведение, ще засегнем и методите за психотерапевтично въздействие в православна среда.

Тези методи са: духовноориентирана психотерапия; рационална психотерапия; групова терапия; психотерапия чрез средата; психотерапия с духовна светоотеческа литература; музикотерапия; семейна психотерапия; елементи на психодрама; психопрофилактика.

Разбира се, независимо от противоправното поведение на детската личност при криминално проявените подрастващи, жертва на наркотици, първо трябва да се включи медикаментозно лечение с терапевтични дози, с цел извеждане на наркозависимия от състояние на наркотизация и борба с абстинентния синдром. Тази стратегия трябва да бъде прилагана по аналогичен за медицината метод и при криминално проявените деца, жертва на деструктивни култове.

2.3.1. Индивидуална работа с изследваната категория деца

Разглеждайки проблемите на детската престъпност в социално-педагогически и социално-клиничен аспект, трябва да имаме предвид два фактора за индивидуална работа с изследваната категория деца. Първо, „значителен брой непълнолетни престояват продължително време (по няколко месеца) като следствени и подсъдими в условията на ограничена социална среда и недостатъчна“ социално-педагогическа работа“ (65, с. 425). Второ, при наркозависимите подрастващи… освен активната дезинктоксикационна терапия в стационара и по-рядко в домашни условия, се провежда лечение с транквилизатори, невролептици, витамини, общоукрепващи средства и съответните медикаменти в съответсвие с болестните симптоми. На по-късен етап се препоръчва „физиотерапия“ (14, с. 95). Въз основа на това в индивидуалната работа с изследваната категория деца трябва да се оформят два или повече от два различни подхода, които да съвместят горните два фактора, релевантни за рехабилитацията на наркозависими и окултно пострадали деца, склонни към противоправни и общественоопасни прояви. Затова при тези условия, в които са поставени например непълнолетните (подследствени и подсъдими), е обясним повишеният интерес, с който те биха приели всеки външен контакт и всяка външна, макар и морална или духовна помощ, която може да им бъде оказана.

Важно е за лицата, обгрижващи наркозависими и окултно пострадали, които отчитат психическото състояние на подрастващите и предразположността им към активно комуникиране, да могат да организират мероприятия за оказване на превантивни социално-педагогически въздействия чрез посещения и разговори в психиатричната клиника или в поправителния дом, което „трябва да стане и чрез оказване съдействие на разследващите и съдебните органи за стимулиране хода на делото или прокурорската проверка“ (65, с. 425). Друг аргумент в подкрепа на необходимостта от поддържане на контакт с подсъдимите и следствените непълнолетни (подрастващи) е фактът, че често в лицето на ИДПС, педагога, психолога или клиничния социален работник тези младежи или девойки намират единствения човек от „външния свят“, който „проявява интерес към тяхната съдба, който полага някаква грижа за облекчаване на тяхното монотонно и безрадостно ежедневие“ (пак там). Така, отваряйки душата си към личността на обгрижващите го лица, непълнолетният с противоправно поведение по-непринудено и безкритично може да възприеме отправените му внушения (за морално поведение), „независимо от характера на тяхното изразяване – вербален или писмен, тъй като кореспонденцията в такива случаи е желателна“ (65, с. 424-425). Такъв род социално-педагогическа дейност е „свързана обаче и с проява на висок професионализъм“ (пак там). Той е свързан с установяването на нови или на още по-висока степен доверителни отношения между педагог, психолог, социален работник и непълнолетен.

Казаното дотук обуславя въпросите за превенция и лечение на наркозависими и окултно пострадали деца – правонарушители. Въз основа на това единствено първичната превенция в социално-педагогичеката и клиничната социална работа може напълно да се разграничи от лечението, защото тя е насочена към групи от хора, при които няма възникнали болестно разстройство или проблем, свързан с употребата на дроги. Вторичната и третичната превенция не могат да се разграничат дефинитивно от лечението. В тези случаи лечението може да е равнозначно на превенция в смисъл предотвратяване на бъдещ проблем, влошаване или усложнение. От тази гледна точка програмите за „намаляване на вредите“ при лица, които продължават да злоупотребяват с дроги, „също могат да се разглеждат като превантивни програми за предотвратяване на усложнения като свръхдози, HIV инфекции и хепатити“ (66, с. 45).

За лицата, имащи намерение да се занимават с психо-социална рехабилитация на криминално проявени деца, жертва на секти и деструктивни култове, ще акцентираме, че в България няма такива специалисти освен някои свещеници на Българската православна църква. Затова ще посочим най-общо някои от психологичните похвати, използвани от деструктивните секти и култове, което ще бъде полезно при индивидуалната работа с адептите (които понякога освен че са деца, са и наркозависими), а именно:

Първо, лидерите на сектите и деструктивните култове осъществяват строг контрол върху всеки член от сектата (върху социалните връзки, обкръжението му). Постепенно в такава среда се извършва „изваждане“ на човека жертва от първичната му среда и изолация от хората, непринадлежащи към сектата (роднини, приятели и така нататък).

Второ, по време на събрания и съвместни молитви (медитативни техники) духовните лидери на една или друга секта използват определени психовъздействия, променящи „състоянието на съзнанието на хората по типа на хипнотичния транс“ (2, с. 212). Осъществява се мощно въздействие върху подсъзнанието на човека (в частност личността на децата). За целта се използва например невролингвистично програмиране (прекодиране на съзнанието). Тоест като манипулират личността, представят ефектите от психотехниките за „слизане[326] на благодатта“.

Трето, почти всяка секта има свой специфичен език, свои термини. Този език затруднява общуването с адептите на сектата и ги прави невъзпремчиви към опитите на убеждаване с обичайни думи.

Четвърто, принципът „доктрината е над личността“, тоест анализиране¬то на личния опит не се насърчава и даже се забранява. Главното е твърдо и непоколебимо да се вярва в догмите („веровите правила“) на сектата.

Пето, „своите са приятели, а чуждите – врагове“. Смисълът на този тезис предвид казаното дотук е ясен. Съществуват и множество други уловки, задържащи човека в сектата и деструктивния култ. Казаното по-напред е само кратък списък на възможните механизми за „зомбиране“ (вербоване и обсебване) на личността на хората (в частност на децата и младежите). Към всичко това ще добавим, че често се прилага материално обвързване: или сектата са ти дали назаем някаква парична сума, за да посрещнеш разходите си (което не се случва често), и нямаш възможност да върнеш дълга, или самият човек „доброволно“ е дарил имуществото си и да скъса със сектата или деструктивния култ за него е равносилно да се озове на улицата (2, с. 212). По отношение на криминалното поведение и противообществените прояви на децата ще споменем, че при съставомерни деяния с престъпен резултат е удачен в наказателноправен аспект институтът на условното осъждане или пробацията, защото при този режим на държавна принуда могат да се приложат описаните лаконично по-горе факти и методи за индивидуална работа с изследваната категория криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове.

2.3.2. Работа със семейството на децата жертви – правонарушители

В заключението и изводите на изследването ще засегнем интересното съотношение жертва-правонарушител при изследваната категория, което е от огромно значение. Оценявайки и утвърждавайки социалната целесъобразност на водещата функция на семейството по отношение на въпитанието на малките деца, подрастващите и младите хора, законодателят е предоставил определени пълномощия на специализирания полицейски състав по оказването на помощ и контрол върху онези семейства, чиито деца са на отчет в ДПС и „са извършили правонарушения или поради факта, че растат и се развиват в неблагоприятна семейна среда“ (65, с. 409). Известно е, че възпитанието в семейството е един от първостепенните фактори, оказващи силно въздействие върху формирането на детската личност. В тази връзка може да се посочи като национална черта „сериозното внимание, обръщано от страна на родителите към реализирането на своята основна лична, семейна и гражданска функция – отглеждането и възпитанието на децата“ (65, с. 408). Животът на съвременното човечество е напрегнат и динамичен. В света протичат сложни процеси, които унищожават непригодни форми на обществено устройство и създават нови социални и духовни структури. Въз основа на това хората преоценяват същността и значението на историческите периоди, събития и инструкции, сред които е и семейството като основна формация (клетка) на обществения организъм и първодвигател на човешкия напредък (102, с. 114). Разглеждайки темата за „Работа със семейството на децата правонарушители“ в светлината на православието, е логично да зададем риторично въпроса: „Какъв е образът на християнското семейство?, тъй като нашият народ от около 1200 години е православен. В сферата на християнската религия и традиция семейството се учредява чрез брачната институция, която е преди всичко духовно-нравствен съюз, скрепен чрез тайната сила на любовта, а не само връзка за удовлетворяване на полово влечение или юридически договор за съвместно съжителство“ (102, с. 115).

От първата книга Битие на Свещеното Писание научаваме, че посредством акта на сътворяването на човека като мъж и жена Бог учредил моногамния брак и го благословил. Следователно бракът е богоустановен, а семейството е неразрушимо според Божия закон. Затова много хора, които с лека ръка способстват за разрушаването на семейството, се явяват богоборци и обикновено имат вина за разрушаването на щастието, благоденствието и съдбите на децата си. Защо? Защото, „като удостоил с присъствието Си сватбеното тържество в Кана Галилейска и извършил чудо за доброто му протичане, Господ Иисус Христос лично осветил брачната институция, благословил семейството и вложил определен смисъл в него. В какво се изразява той? Бракът е истински само тогава, когато съпрузите гледат един-друг sub specie aeternitatis (от гледище на вечността). Това може да се разбира като непрекъснато божествено подпомагане на брачния съюз за съвместно развитие и общо усъвършенстване в името на Христа и влизането заедно в Небесното Царство“ (102, с. 114). Разбира се, това на някои хора би прозвучало утопично или архаично, но тази е истината за семейството съгласно учението на Православната църква. След краткото библейско отклонение в богословски аспект нека преминем нататък с „Работа със семейството на децата правонарушители“ съобразявайки се с горния християнски възглед. Едни от основните фактори децата да се превърнат адепти на наркотици и деструктивни култове са проблемите в семейството и семейната среда и религиозното невежество на съвременните родители, които не са готови да се сблъскат с вредните психологически феномени на глобализиращия се свят през XXI век.

Затова и религиозно-нравствената православна просвета, учението на християнството за историята и психологията на религиите се явяват антитеза на окултната същност на наркоманията и деструктивните култове. Тоест религиозно-нравствената православна просвета се явява своего рода „имунизация“ от вредното въздействие на наркоманията, окултните практики и деструктивните култове. Въз основа на това в работата с родители на деца правонарушители от изследваната категория трябва да се работи освен от правна, социална, педагогическа и от духовна гледна точка. Това може да го наречем духовно обгрижване на родителите, което трябва да се води под ръководството на обучени духовници в православна резидентна терапевтична общност за зависими и пострадали от деструктивни култове (например като в ПЦДОН), имащи грамотност в сферата на пастирското богословие, православната духовност, социалната медицина, клиничната социална работа, наркологията и църковната психология и други.

В този ред на мисли отново стигаме до извода, че в социално-педагогическата, клиничната и пастирската работа с изследваната категория млади хора трябва да се работи в консилиум или междуведомствен екип от различни специалисти. Подробностите в тази посока ще изясним в заключението и изводите на емпиричното изследване. Изхождайки от горното, ще отбележим, че демографските справки сочат, че през последните десетилития постъпателно се увеличава броят на непълните семейства (с разведени родители, живеещи спорадично във фактическо съжителство без брак, с починали родители); на семейства, в които единият или двамата родители са алкохолици; на семейства, в които родител или брат (сестра) са осъждани или в момента са в места за лишени от свобода; на семейства, изпаднали в тежко социално положение. Тези обстоятелства предполагат наличието на такава вътресемейна атмосфера, която препятства полагането на необходимите грижи и забавя развитието и възпитанието на децата. В „полицейската статистика се съдържат данни, които показват, че в над 60 процента от случаите на регистрация в ДПС на деца (за деца от ромски произход този дял е 90 процента) техните семейства са охарактеризирани със съществуването на проблеми от посочения по-горе характер“ (65, с. 409-410). При работата с проблемни родители трябва да се подходи изключително внимателно към децата им съгласно нормативната уредба (която е несъвършена) и професионално, тъй като в тези случаи при липсата на родителска обич, грижи и внимание детската личност и психика (ad hoc) са травмиращи обстоятелства. И психопедагогическите изследвания на тези проблеми показват наличието на аномалии в развитието на детската личност, „появили се на базата на отсъствието или недостига на майчина и родителска обич, грижи и внимание“ (65, с. 153).

Затова липсата или недостигът на родителска обич, грижи и внимание води след себе си и други негативни последици. В стремежа си да компенсират тази липса някои деца, предоверявайки се и неразполагайки с достатъчна обективна информация, попадат в ръцете на педофили, лъжепразнодумните членове и гурута на секти и деструктивни култове или на „загрижени“ за тяхното комфортно състояние улични наркодилъри. Тоест децата на проблемни родители и семейства стават обект или субект на престъпни посегателства и съставомерно общественоопасни деяния. Въз основа на това може да заключим, без да правим психологичен и правен анализ на законодателната рамка, регулираща тези отношения и проблеми, че нормативната уредба, регулираща проблематиката, методологията и системата на превенцията на детската престъпност и рехабилитацията на деца, адепти на наркотици и деструктивни култове, е несъвърше¬на и неефективна, дори няма да е пресилено, ако кажем, че такава няма, тоест не съществува законодателно. Последното означава, че „работа със семейството на децата правонарушители“ не може да се провежда на 100 процента ефективно, целесъобразно и пълноценно от гледна точка на законодателството.

В подкрепа на това ще обобщим, че в Република България няма институции, които да се занимават едновременно с психо-социална рехабилитация на окултно пострадали и наркозависими хора (в частност деца), които, акцентираме, имат девиантно общественоопасно поведение. На този етап може би е възможно и удачно да се провеждат[327] само профилактични информационно-психологически беседи с родителите на изследваната категория деца с цел превенция, консултация, упътване за лечение, рехабилитация и ресоциализация.

2.3.3. Работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители

Работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители от изследваната категория трябва да се извършва на всяка цена в екип (консилиум) от лекари (нарколози и психиатри), педагози, полицейски служители (ИДПС), клинични и църковни психолози, клинични социални работници, свещеници и други. Във връзка с това компетентностите на различните специалисти трябва да се разпределят и регулират. В противен случай тази работа е обречена на неуспех. Защото социалната адаптация на детската личност се реализира сравнително бързо и безпроблемно в онази среда (семейна, ученическа, приятелска, трудова и църковна), в която са създадени благоприятни условия за участие и изява на малолетни и непълнолетни в различни направления на обществената дейност. Това твърдение се „основава на факта, че социализацията на личността е много тясно свързана със социални очаквания“ (65, с. 225). Насочеността и нравствените качества на отделната личност се формират и при преодоляването на противоречията между вече изградените интереси, потребности и стремежи и изискванията на околната социална среда. Въз основа на това невинаги и „не при всички случаи интересите на отделната личност съвпадат с интересите на групата и колектива, което дава отражение върху качеството на взаимоотношенията“ (65, с. 225).

Достойнството на човешката (в частност на детската) личност е обусловено от неговата свобода и от възможността ѝ да се самоопределя към добро и зло. Посредством личния си опит ние разбираме, че свободният човек е много по-ценен от несвободния. Тук визираме наркозависимите и окултно пострадалите деца правонарушители, които определено не са хора със свободна воля, тоест не са свободни индивиди в психологичен аспект. Поради това „ревностно браним способността на човека нравствено да се самоопределя“ (102, с. 47). А свободата е необходима предпоставка за индивидуалния и за обществения нравствен живот.

Философската и християнската етика през вековете развили две крайни учения за свободата на човека: детерминизъм и индетерминизъм. Ето „техни¬те кратки характеристики. Въз основа на определените явления в живота на хората видни философи оспорват съществуването на свободата в човешкия живот. Техните възгледи се групират по общото название „детерминизъм“ (латински determino – определям). По-ярки разновидности на детерминизма са: механистичен, психологичен и супранатуралистичен (богословски и религиозен). Индетерминизмът е идейно противоположно на детерминизма направление. Индетерминистите твърдят, че човекът е абсолютно свободен“ (102, с. 48). Но нека след лекото отклонение относно някои философски понятия, свързани със свободата, да преминем по-нататък. В процеса на своето развитие децата с особено внимание следят оценката, която неформалната група или ученическият колектив дава за техните действия, както и цялостната оценка за личността им. Естествен е стремежът на децата тази оценка да е позитивна и да съвпада със собствената им оценка.

Обясними са и случаите, „когато самооценката се оказва по-висока от реалната – подрастващите не са запознати и не владеят необходимите критерии, чрез които биха постигнали по-обективни резултати в оценката на собствените и чуждите личностни качества“ (65, с. 226).

Във връзка с това ще посочим три валидни показателя (според теорията на възпитанието), които специлистите трябва да използват при работата с деца правонарушители от изследваната категория. Това са подходи за провокиране, определяне и използване на: самооценка, предполагаема оценка и оценка на личността от групата. Затова „работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители“ е от голямо значение в социално-педагогическата работа с изследваната категория деца. Срещите на лекаря (нарколог или психиатър), педагога, ИДПС, психолога, свещеника или клиничния социален работник с роднини, близки приятели и други от приятелското обкръжение на децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, трябва да спомогнат за:

– изясняване на фактическата обстановка;

– получаване на информация за адептите;

– запознаване с детайлите, причините и факторите на девиантното поведение на конкретните деца и млади хора;

– използване на превантивно социално-педагогическо въздействие и прочее. Защото анализът на последствията от противоправната дейност на асоциалната група от малолетни и непълнолетни правонарушители дава възможност да се установяват начините на действие на групата, степента на криминалната заразеност на отделните нейни членове, характерът и силата на вътрешните групови взаимоотношения в процеса на общуването и противоправната дейност.

На анализ „трябва да се подлагат както конкретните условия и причините, генериращи противноправното поведение, така и отделните ролеви функции (особено активните) на членове на групата“ (65, с. 435). Затова при „работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители“ субектите на социално-педагогичеката работа по разглежданата проблематика е важно да приложат (доколкото е възможно) изучаването на социално-психологическия и криминогенен облик на отделните членове на групата.

В това са включени следните елементи: установяване на индивидуалните особености на отделните участници на противоправни деяния; установяване на податливостта на външно въздействие и влияние на адепта и обкръжението му; установяване на персоналните противоправни деяния на всеки член на асоциалната микрогрупа до влизането си в нея; установяване доколко членовете на групата (например сектата, училищния клас или курс и други) са „запознати със законовите последици от тяхната противоправна дейност“ (65, с. 435-436).

По темата на тази точка от изследването може да се каже също, че трябва да се работи с една определена цел с приятелското обкръжение на подрастващите правонарушители, а именно – консултиране по „реформиране на мисленето“ на криминално проявените деца, адепти на наркотици и деструктивни култове (88, с. 123). Следователно при работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители и със самите тях като жертви на посегателства трябва да се използват специфични педагогически подходи и правила. Те могат да бъдат или са:

– наличието на предпоставки за провеждане на индивидуални – възпитателни беседи;

– подбор на ситуация за събеседване;

– подбор на мястото на събеседване;

– предразполагане към откровеност;

– отсъствие на назидателен (менторски) тон;

– предпазване от влизане в спор;

– изказване (тактично) на съвети, препоръки и примери в оптимален размер;

– стремеж за невъзхваляване само достойнствата на други лица;

– да не се изтъкват постоянно допусканите пороци, слабости и негативни черти на обекта/обектите на събеседване;

– дискретно подсказване на модели за нравствено и морално поведение;

– стремеж към позитивен (переспективен и конструктивен) завършек на събеседването с обекта/обектите (65, с. 408).

2.3.4. Работа в училищната среда на децата правонарушители

Предявяването към учениците на изисквания, които надвишават в значителна степен тези от учебните програми, и несъобразяването им с реалните им интелектуални възможности, както „определянето на тази основа на занижени оценки са причина, благоприятстваща появата на негативни тенденци в тяхното поведение“ (65, с. 180). Трябва да се знае от специалистите, които ще работят с изследваната категория деца, че мотив за противоправно поведение може да бъде подценяването от страна на някои учители на усилията, полагани от отделните ученици, не толкова за повишаване на успеха, колкото за връщане на позитивното отношение на учителя към тях: за пресичане на „предизвиканото от учителя подигравателно отношение от страна на отделни ученици или целия клас (курс) по повод на техните учебни проблеми“ (65, с. 181). Във връзка с това може да се спомене относно изследваната категория деца, че „грубо нарушение на педагогическата практика е превъзлагането на наказателни функции от страна на учителите или училищните ръководства върху отделните ученици или група ученици спрямо други ученици“ (65, с. 183). Въз основа на горните обстоятелства може да се приеме, че за целите на планирането и успешната борба с влиянието на криминогенните секти и наркоманията върху съзнанието и поведението на подрастващите е необходимо да бъде събрана и анализирана информация с помощта на учителите и училищната администрация относно:

– наличието на псевдорелигиозни организации, секти и деструктивни култове на съответната територия и типа осъществявана деструктивна дейност;

– установяването на точното наименование на съответната сектантска формация, възрастов диапазон на членовете, последователите и водачите (гурута);

– използваните методи за привличане (вербовка) на последователи (адепти);

– използваната литература (произход и семантика на литература на култа);

– местата за сектантски сбирки (храмове, апартаменти, клубове и други);

– лидерите на секти, „пасторите“, гурутата (срок на пребиваване в страната, адресна регистрация, близки връзки);

– установяването на други привлечени (адепти) в сектата – малолетни и непълнолетни лица, включително водените на отчет в ДПС (установяване на брой, имена, адреси, възраст, занимание, прилагани спрямо тях методи за вербовка, здравословно състояние – физическо, психическо, сексуално);

– употребата на наркотици и други „психотропни вещества по време или свързано с псевдорелигиозните обреди и култове“ (65, с. 448-449). Описаните подходи имат за цел превенция; сезираща дейност спрямо компетентните държавни органи и институции (ДСП – ОЗД – МТСП; ДАЗД – МС; ДПС – МВР; ДВ – МС; ДАНС – МС, Прокуратурата, КМБППМН и други) и информация и анализ, както споменахме вече. Това е така и е нужно, защото наркотиците, деструктивните култове, криминогенните секти и окултните практики са фактор, предпоставка и причина за престъпна дейност и общественоопасно поведение[328].

А престъпността е постоянен проблем за всяко общество. Когато се свързва с деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. Според едни мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други – проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живота в ценностен безпорядък и липсата на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко, абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновременно обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни.

Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житей¬ският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискове от различен вид. Тези особености трябва да бъдат отчитани при всеки съдебен процес, в който участва дете. Липсата на специализирани съдилища, непоследователното прилагане на изградените добри практики на правораздаване спрямо дете, жертва или извършител, фрагментарната по структура информация относно младежката престъпност и престъпността с пострадало дете и ред други фактори понякога не позволяват на конкретни деца да бъдат осигурени: справедлив процес или превантивна и адекватна социално-педагогическа работа относно рехабилитация и ресоциализация. Оттук „произтича необходимостта от комплексно и дълбоко познаване на обществените явления, свързани с тези видове рискове фактори“ (73, с. 4). Имаме предвид обективното познание относно проблематиката, спецификата и методологията на борбата и превенцията на детската престъпност[329] в колаборация със социално превъзпитателна (коригираща девиантното криминално поведение) и педагогическа дейност. Естествено това релевантно познание следва да бъде приложено в клиничната социална, медицинска и духовна (душепастирска) рехабилитация и ресоциализация на изследваната категория деца, която ще опишем доколкото можем подробно.

2.4. Психосоциална, медицинска и духовна рехабилитация на изследваната категория наркозависими и окултно пострадали деца

Според секуларните доктрини „социалната работа е дейност на обществото, тя е държавна дейност, неотделима част на социалния, институционен и политически живот на демократичната държава. Държавата пък създава, обезпечава и ръководи система за социална помощ на хората чрез закони, финансиране, институционализиране, подготовка на кадри“ и други (64, с. 14). Други опити за дефиниция на социалната работа казват следното:

а)социалната работа е комплексна интегративна дейност. Тази ѝ характеристика произтича от сложността и многовариантността на необходимата помощ (психо-социална, педагогическа, медицинска, психологична, духовна и други). В зависимост от особеностите на нуждаещия се, от спецификата на социалните и медицинските проблеми, от социалните, клиничните условия и ресурси тя може да се реализира като винаги специфичен ансамбъл от подпомагане, услуги, възпитание, образование, терапия, грижи, подкрепа, посредничество и други. (64, с. 14-15);

б)клиничната социална работа е психо-социална помощ за живот в клинична среда. Тази помощ винаги представлява едновременно създаване, организиране, активизиране, усъвършенстване и други на индивидуалните личностови капацитети, на социалните и медицинските ресурси в клинични или в извънклнични условия. Тази характеристика на специална социална работа е една от силно диференциращите я по отношение на други помагащи дейности – психотерапия, лечение, образование, възпитание и превъзпитание, ресоциализация и прочее. Социалната работа, независимо дали е църковна или клинична, или двете заедно, винаги е разбиране и „включване във взаимодействието между хората и институциите, така че хората да могат да се справят със задачите в живота си, да реализират аспирациите и целите си, както и да облекчат своята мъка, нещастие, страдание, беда, опасност“ и други (64, с. 14-15). В този ред на мисли ще направим инверсия с цел да преминем към богословската и духовната трактовка на проблематиката, свързана с изследваната категория деца. А именно отново ще споменем, че психиатрията, психологията и изобщо медицината имат претенцията да диагностицират и лекуват човешката психосоматика, докато християнството в лицето на св. православие има за цел душеспасението на хората. Затова и в учебниците по „пастирско богословие“ с думата „душепастирство“ се обозначава оная особена дейност, чрез която „християнският православен свещеник в името на Господа Иисуса Христа и на Неговата църква съдейства на отделния човек и на човечеството да получат освещение и спасение на душата“ (33, с. 123).

Но тук ще отбележим, че спасението на човешката душа е съборно дело, тоест съвместно на всички членове на Църквата, тъй като тя чрез църковните тайнства и даровете на Светия Дух (които получаваме в тях) освещава и спасява душите на хората. Това е така, защото Сам Господ Иисус Христос дал на човечеството три необходими за живота блага: истина, благодат и закон (срв. Иоан 1:14; срв. Матей 5:17, 22 сл.). Поради това и „Неговата църква развива своята дейност главно в три форми или насоки: учителство, богослужение и духовно ръководство. Тези три форми на църковната дейност имат обаче една велика цел или един главен обект: човешката душа“ (33, с. 123). Затова изобщо е немислима душепастирската дейност там, където човек вижда в себе си само някакви жизнени функции и тяхното съсредоточие той (светският човек) нарича душа, а не познава душата като реално и самостоятелно битие, като основно начало, субект и носител на личен индивидуален живот. А там, където не познават човешката душа, естествено не познават и душепастирството, и душепастирската дейност. Според нашето изследване тя трябва да се съвмести с медицинската, педагогическата и клиничната социална работа и целта ѝ е психо-социална ресоциализация на страдащите чрез метаноя (гръцки обръщане на ума, мирогледа, светогледа – покаяние и отказ от греха). Защото в светската социална работа и медицинска дейност може да има само грижа за соматичното здраве и битовите нужди, под които грижи повечето съвременни хора разбират аналогично на някогашните стари езичници само грижа за тялото. Тоест този род социална или клинична дейност, която не е продиктувана от любов в Христос с цел спасение на душата, не е милосърдна дейност, а е обикновена „социална услуга“.

И наистина и днес, и в античния свят, който няма правилно познание за Бога като личност, не притежава правилна представа и за човешката душа като самостоятелно лично битие. В древността „човекът бил ценен не в своята голяма и вечна идея като отделно същество, а като социално същество, доколкото той имал цена за цялото – било кастата или съсловието, било за обществото и държавата“ (33, с. 123). Разбира се, че при такова подценяване на човека и дума не могло да става за душепастирска дейност в днешния смисъл на социално и духовно обгрижване. Това е така, защото християнството открило на света човешката душа като самостоятелно битие и затова то я провъзгласило за свободна и нравствено отговорна. Най-напред то „установило ясно понятие за човешката душа като нематериално, тоест несъставено от материя същество, което е надарено с разум, воля и чувства, дейностите на които вътрешно са независими от материята“ (33, с. 123-124).

Въз основа това е изключително важно да се разбере и дълбоко да се почувства и проумее от хората, които имат намерение да се занимават със социално-педагогическа дейност и клинична социална работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, следното: борците за спасение на заблудените адепти, встъпили в областта на обективни отрицателни духовни отношения и закони са започнали духовна битка със злото, тоест със злите духове. Затова те са длъжни преди всичко сами да укрепят своята православна и правилна духовност, като са длъжни да водят активен, съзнателен и благочестив църковен живот в св. православие, влизайки и стоейки в „едната свята, съборна и апостолска църква“ (48, с. 420).

Във връзка с това не следва да се допускат никакви илюзии (фикции) и заблуждения, тъй като отрицателните последици от досега с окултните влияния или наркозависимите може да бъде пагубен и вреден за психосоматиката на личността на всеки човек, било той и духовник.

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[325]. „Подготовка, професионална реализация и социален статус на социалния работник. Университетско издателство „Св. Климент Охридски.“ – В: Господинов, Б., За същността и статута на социалната работа, С., 2009, с. 31

[326]. Тези вредни психотехники се използват от „неопетдесятниците“, така наречените „неохаризматици“, при „глосарията“ („проговарянето на езици“) в един от деструктивните им ритуали на „слизане на благодатта на Светия Дух“ при многобройните „петдесятници“. Това се случва от религиозно невежество, защото православните хора знаят, че слизането на Светия Дух е на Петдесетница през 33-34 година след Христа и други „петдесетници“ няма и не може да има съгласно учението на едната, съборна и апостолска Православната църква.

[327]. От компетентни длъжностни лица (ИДПС, педагози, криминални психолози) и други специалисти.

[328]. Общественоопасно е всяко девиантно поведение, което застрашава или уврежда съществуващи обществени отношения, независимо дали нарушава установена в обществото норма, тоест общественоопасният модел на поведение се съчетава с асоциално или агресивно поведение, което надхвърля рамките на обикновеното непослушание, предизвикателство или деструктивност по отношение на личността.

[329]. Деца, извършили престъпления. Източник: Методология на НСИ. За периода 2000-2007 година не се наблюдава значима разлика в броя на престъпленията, извършени от деца. Докато при общия брой на регистрираните за страната престъпления от 2000 година насам се наблюдава плавно и непрекъснато намаление, то при младежката престъпност от 2000 до 2004 година се установява нарастване с пик през 2004 година. След това се отчита спад, който следва общата тенденция. Като относителен дял престъпленията, извършени от деца, не надхвърлят десет процента от общорегистрираните.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5bo

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§ 2. Принципи и методи в клиничната, социално-педагогическата и пастирската работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни

Изхождайки от предмета на изледването за социално-педагогическа работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, който е многоаспектен (социален, педагогически, медицински, правен, психологически и духовен), ще използваме два подхода. Единият ще опише принципите и методите в клиничната и социално-педагогическа работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни от гледна точка на хуманитарните науки, а вторият ще опише психо-социалната рехабилитационна пастирска практика на изследваната категория деца от гледна точка на Православната църква. „Успехите и превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на принципите и методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352).

Специфичното, отличителното в работата на инспекторите от детските педагогически стаи (ИДПС) с възрастовата група на малолетните и непълнолетните правонарушители и тези от изследваната категория деца е използването както на „общопедагогически принципи и методи на възпитанието, така и на такива, явяващи се специфични за тази категория подрастващи“ (65, с. 352). Принципите на социално-педагогическата дейност са: изходни положения, ръководни начала, основни изисквания, способстващи за реализиране целите на превенцията на престъпността и противообществените прояви сред подрастващите. Това е валидно и за лицата, участващи в рехабилитацията на деца, адепти на наркотични вещества и деструктивни култове. Накратко ще изброим малко по-детайлно горните особености на принципите на социално-педагогическата работа с децата правонарушители в следния ред:

а) Законосъобразност на превантивната социално-педагогическа работа;

б) Целенасоченост на превантивната социално-педагогическа работа;

в) Педагогически оптимизъм;

г) Свързване на възпитателната и превъзпитателната дейност с живота;

д) Възпитание и превъзпитание (корекция на поведението) чрез труд;

е) Възпитание и превъзпитание в колектив и чрез колектив;

ж) Персонификация на превантивното социално-педагогическо въздействие;

з) Опора в положителното;

и) Единство на превантивното социално-педагогическо въздействие;

й) Системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивното социално-педагогическо въздействие;

к) Специализация на субектите на превантивната социално-педагогическа работа;

л) Защита на най-добрия интерес на детето;

м) Запазване на тайната на противоправното минало;

н) Комплексност на използваните методи, средства и прийоми на превантивното социално-педагогическо въздействие.

Методите на превантивната социално-педагогическа работа са:

а) Методи на убеждаване (разясняване и доказване на правилността или необходимостта от определено личностно и обществено целесъобразно поведение или неправилността на дадена постъпка); Те се делят на вербални, визуално-сензорни, практически, съзидателни и други според някои характеризиращи ги признаци;

б) Нормативно-регламентирани методи на принуждение;

в) Общопедагогически, практико-целесъобразни методи на принуждение;

г) Методи на стимулиране (поощрение);

д) Съществуват и изисквания, свързани с моралните и нравствени качества на субектите на превантивната социално-педагогическа работа. Тези методически изисквания, конкретно казано, представляват умения: за обективен анализ на качествата и поведението на детската личност; за общуване с децата; за бързо ориентиране в педагогическа ситуация; за отгатване на душевното състояние на децата по външни признаци в тяхното поведение; за добър подбор на педагогическите и ситуативно-целесъобразните методи за въздействие; за управление на собственото и детското внимание; за използване на силата на външните изразни средства (емоциалност в общуването) – „мимика, артикулация, жестикулация; за регулиране на темпа на превантивното социално-педагогическо въздействие; за анализиране и оценяване на постигнатите резултати; за очертаване на нови надежди и переспективи пред детската личност; желание за безрезервна защита на най-добрите интереси на децата и убеденост и дейност по запазване тайната на регистрацията и рехабилитацията в институции“, занимаващи се със социално-педагогическа и клинична социална работа с изследваната категория деца (65, с. 385).

Професията на клиничните социални работници, лекарите и в частност на педагозите е в групата на помагащите професии. Мисията им е да помагат на индивидите, семействата, групите и общностите с проблеми и нужди за по-добър живот както намесващи се по посока на личностната промяна, така и оказвайки социална подкрепа. В помагащите професии е необходимо да се очертават потребностите на нуждаещите се и какъв точно да бъде подходът за успешно решаване на проблема. Професионалните подходи описват последователността на действията на социалния работник в работата му с клиенти, връзката и обусловеността между тях, организирането им в етапи. Всички те биха могли да се обобщят в два основни подхода, които сега няма да описваме подробно. Те са разграничени на основата на спецификата на взаимодействието между помагащ и получаващ помощ. При първия тип подход става дума за модел, при който помагащият е в ролята на определящ отношението на помагане. Този подход би могъл да бъде определен като предписващ, инструктиращ, патерналистичен[314]. Има широко разпространение във всички сфери на професионално общуване и взаимодействие между хората. У нас е приложим и в медицината, което е грешна представа за взаимоотношенията лекар – пациент, предполагаща неравнопоставеност между тях. Това е опасно за нуждаещия се, тъй като може да стимулира стремежа му към зависимост и непоемане на отговорност. Опасно е и затова, че помагащият несъзнателно или съзнателно може да влезе в ролята на манипулатор, на разполагащ с човешките съдби.

Този модел обаче има и някои предимства. Използването му изисква обучение, повишава професионалното самочувствие и мотивация на помагащите. От гледна точка на резидентната психо-социална рехабилитационна практика на Православната църква по отношение на наркозависими и окултно пострадали деца можем да кажем, че Програмата за рехабилитация на изследваната категория млади хора се основава на разбирането за наркоманията и деструктивните култове като духовна болест, която е следствие от греховния начин на живот, затова е ориентирана към хора с православно вероизповедание или негови съмишленици или към хора, които желаят да познаят истината на св. православие и с Божията помощ да преодолеят греховния си недъг (13, с. 94). Затова в пастирската работа и духовното обгрижване на зависимите и съзависимите програмата, методите, грижите и принципите, въплътени в нея – е насочена към: преодоляване на духовния недъг на наркоманията и деструктивните култове; нравствено възраждане на личността; възвръщане на пълноценни личности на семейството и обществото. Тази програма трябва да се осъществява с участие на свещеници, на православни лекари, педагози, социални работници и психолози.

Програмата за рехабилитация и лечение на наркозависимите и окултно пострадалите има три етапа. Тя предполага следните последователни етапи в лечението и рехабилитацията на изледваната категория деца и съзависимите им близки и родители:

1.Етап на дезинтоксикация и общоукрепваща терапия при наркозависимите, а при окултно пострадалите – духовно обгрижване чрез диалог, беседи; приобщаване към тайнствата: кръщение, миропомазване, изповед, маслосвет, причастие; ползване на богослужебни чинове: акатист, покаен канон, чин на отричане; практикуване на пост, молитва и други.

2.Етап на целенасочено въздействие върху личността на наркозависимия и окултно-пострадалия. Включва в частност извеждането им от наркозависимата ниша и окултна или сектантска среда. Този етап предвижда и продължаване на поддържащата терапия и на духовната преориентация на личността.

3.Етап на семейно-битовата и социална адаптация на наркозависимите, окултно пострадалите и подпомагане на активното им ангажиране със социално-трудова дейност (13, с. 95). Тези подходи и методи ще разгледаме детайлно в т. 2.4.3 на изследването, озаглавена: „Опит за апробация[315] на Православен център за духовно обгрижване на наркозависими чрез духовна рехабилитация на жертви на наркотици и деструктивни култове“.

Разбира се, във връзка с това много хора биха казали, че Църквата е една архаична институция, която се е обезличила морално, нравствено и духовно. Но всъщност това не е така, защото Църквата не са само храмовете, свещениците (клира), синодът (висшият клир) и миряните. Църквата има за глава Господ Иисус Христос. Затова Църквата е Богочовешки организъм, изпълнен невидимо от Светия Дух, който се състои от „небесна“ и „земна“ църква. Първата (небесната) е тържествуваща, защото се състои от Господ Иисус Христос, Света Богородица, безплътните Божии ангели, св. пророци и праведници, богоречивите апостоли, светлите и добропобедни мъченици, преподобни богоносни отци и всички светии, просияли за Христовата вяра и от всички благочестиви покойни християни, а втората (земната) е войнстваща, състояща се от живите християни, духовните пастири и архипастири и църковните храмове, обители и прочее, защото „целият свят лежи в зло“ (срв. 1 Иоан 5:19).

Единението на Църквата (земната и небесната) се проявява в св. литургия и св. евхаристия, където всички сме… едно в Христа. Свети апостол Павел нарича също Църквата „стълб и крепило на истината, …света и непорочна Христова съпруга, … собствено тяло Христово, което е църквата “ (1 Тимотей 3:15; Ефесяни 5:25; Колосяни 1:24), защото истината трябва да лежи в самата основа на Църквата.

Или да обобщим: „под названието „църква“ в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез светите апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни църковни тайнства“ (101, 2-3).

2.1.Проучване на индивидуалните качества и особености на децата. Прилики в методите на клиничната социална дейност и пастирската работа

Проучването и изучаването на индивидуалните качества и особености на малолетните и непълнолетните са свързани с реализацията на набелязаните педагогически изисквания и условия, както и прилагането на методите на въздействие, намиращи се в тясна връзка с обусловените възрастови и индивидуални особености на детската личност, която е обект на превантивната социално-педагогическа дейност и клиничната социална дейност и пастирска работа с изследваната категория деца и съзависими възрастни. Получаването на пълноценна информация за децата правонарушители, които трябва да се рехабилитират в клинични условия, скъсява както „пътя на селекция на методите на социално-педагогическо въздействие, така и пътя за реализация на това въздействие“ (65, с. 387). Защо? Защото „наркотичните вещества причиняват нарушение в психичния живот на човека с преобладаване на разстройства в съзнанието и поведението“(103, с. 77).

Първоначално се е приемало от нарколозите, че тези вещества са само наркотични. Впоследствие към тях са включени редица токсични продукти, наложили промяна в наименованието на проблема. Така от „наркомании“ той се преименува на „токсикомании“. Изхождайки от темата на тази точка, нека се спрем накратко на психическата и физическата зависимост от психоактивни вещества, които обуславят идентичност със зависимостта от деструктивни култове.

Психическата зависимост представлява влечението (желанието) за употреба на веществото, което може да бъде натрапливо или неовладимо (конпулсивно). Физическата зависимост се оценява според изразеността на абстинентния синдром, който съгласно десетата ревизия на МКБ представлява група симптоми от психично и физично (соматично) естество, които се появяват след пълно спиране или намаление на приема на употребяваното вещество. Чести психически симптоми на изследваната категория деца са: …тревогата, депресията и безсънието, които се комбинират винаги със соматична симптоматика – тремор, главоболие, отпадналост, тахикардия, изпотяване и други. „Толерантността е свързана с увеличаването или намаляването на дозата“ за получаване на очаквания ефект от приема на дрогата (103, с. 78). Същото се отнася при интензивността на практикуването на окултната практика, изразяваща се ad hoc в деструктивния култ.

При наркоманията това се изразява с променящата се поносимост на организма по отношение на психоактивната субстанция, която обикновено се увеличава. Единствено при алкохолната зависимост наблюдаваме и намаление на поносимостта в нейните крайни стадии. Като „задължителни симптоми при употребата и злоупотребата с всички психоактивни вещества са още личностните промени и свързаните с тях вредни за обществото последици“ (103, с. 78). Тези промени (имащи общественоопасен характер) включват: засилваща се емоционална лабилност, егоцентричност, хипобуличност, дементност с ограничаване на интересите, разстройство на социалната адаптация, професионална деградация, агресивност, антисоциалност и морално-етично снизяване. Затова, като се имат предвид горните обстоятелства, изучаването на индивидуалните качества и особености на изследваната категория деца, подлежащи на регистрация по смисъла на ЗБППМН в една бъдеща психо-социална рехабилитация в дневен или резидентен център от наркомания, и състоянието на „окултна болест“ не трябва да бъде еднократен акт или произволна дейност. Тоест това проучване на особеностите и качествата на поведенческия модел на децата трябва да бъде закономерен акт, чиято ефективност зависи от правилното определяне на насоките на изучаване на детската личност и от добрия подбор на методите за превантивно социално-педагогическо въздействие (65, с. 388). Чрез оказване и осъществяване на индивидуалното превантивно социално-педагогическо въздействие може да бъде осъществена цялата дейност по психо-социална рехабилитация и ресоциализация на изследваната категория деца, подрастващи, млади хора и съзависими възрастни. Индивидуалното социално-педагогическо въздействие присъства в изучаването на детската личност и в установяването на причините за противоправното детско поведение, и в конкретното прилагане на методите и прийомите на рехабилитационната и ресоциализираща програма.

Проучването на индивидуалните качества и особености на децата с оглед на горните обстоятелства се състои в уточняването на: същността и значението на детската личност; насоките за изучаването на детската личност; събиране на общи сведения на изследваната категория деца; събиране на сведения за семейната и училищната среда на последните; събиране на сведения за извънучилищния кръг от приятели и за противоправната дейност на всяка една отделна детска личност, която е обект на социално-педагогическо въздействие. Но това зависи пряко и от организацията на социална работа.

„Различните видове организации за социална работа могат да бъдат разграничени на базата на няколко признака: начин на създаване и функциониране, статут и начин на финансиране, ниво на функциониране, вид и място на предлагане на социалните услуги по групи“ (77, с. 32). По начин на създаване и функциониране организациите за социална работа са два типа – формални и неформални. По статут и източници на финансиране организациите за социална работа са: държавни, общински, неправителсвени и частни. По ниво на функциониране същите са: национални, регионални и местни.

По вида на предлаганите услуги и мястото на предлагането им биват: организации, предоставящи социални услуги в общността; специализирани институции, предоставящи социални услуги. И по целеви групи клиенти[316] (потребители), които обслужват – индивиди, семейства, социални групи и общности в неравностойно положение, уязвими и в риск[317].

Описваме накратко структурата и видовете организации за социална работа с оглед на това, че във всяка една организация структурата за дейността (обгрижваща, ресоциализираща, рехабилитационна, санкционираща, превъзпитаваща) се ситуира по различен начин и способ. Така възниква риторичният въпрос, който ще задаваме неведнъж в изследването – проучваната категория деца обект на закрила и клинична социална и социално-педагогическа работа ли трябва да бъдат на първо място и на второ субекти – правонарушители по ЗБППМН и наказателното право или обратното?

За да маркираме накратко приликите в методите на клинична социална работа с наркозависими и окултно пострадали, ще опишем отново общото между употребата на наркотиците и съвременното сектантство (носител на деструктивни култове). Деструктивните култове или сектите и наркотиците въобще могат да се нарекат „сектообразуваща среда“, защото психоактивните вещества участват във възникването и жизнената среда на много сектантски деноминации и гибелни за психиката неорелигиозни култове, като особено това се отнася за култовете на „Новото време“, наречено още „ню-ейдж“ движения. Но нека онагледим с примери горните съждения в изследването.

В този смисъл ще акцентираме, че в много от новите секти (деструктивни култове) наркотиците играят съществена роля в ученията и дейността им. Това например е видно от образуваната през 1914 година „Американска народна църква“, която сплотила няколко десетки индиански племена. Привържениците на тази „църква“ считат пейота[318] за „дар божи“, а неговото действие отъждествяват с „действието на светия дух“. В техните религиозни ритуали мескалиновите хлебчета изпълняват ролята на „причастие“ (14, с. 54). Основателят на „църквата по сциентология“, Лафайет Роналд Хъбард (1911-1986), започнал като практикуващ окултист (14, с. 54). Този неуспешен физик, неуспешен офицер от военноморския флот и неуспешен таен агент, припечелващ от евтина фантастика, преди всичко се досетил, че „за да забогатееш, е нужно да основеш собствена религия“ (както сам той открито заявявал), сближил се с ученика на Кроули[319], Джек Парънс (14, с. 54). Известно време вземал участие в отвратителните сексуално-магически ритуали на Парсънс и тогава обявил връзката си с „Императрицата“ – дух покровител, от която/който получавал помощ и наставления.

Под диктовката на тази „Императрица“ той написал своята книга „Дианетика[320]“.

По свидетелство на неговия син Куентин голяма част от своите трудове той написал в състояние на наркотично опиянение (14, с. 54-56). Очевидно е, че това го е стимулирало към „духообщение“ с падналите духове. Започвайки от края на 40-те си години и до края на живота си, Роналд Хърбард бил зависим от амфетамини и барбитурати, като приемал огромно количество наркотици и страдал от алкохолизъм. Забележително е, че за по-удобно внедряване на своето учение и за придаването му на благообразен вид той основал организацията „Нарконон“ за лечение на наркомани, където то се води с най-варварски методи и представлява шарлатанство. Това е валидно за самата методика в „църквата по сциентология“, която включва система на фина хипноза, „чиято цел е да извика у човека индуцирана, внушена еуфория – състояние, приличащо на наркотично опиянение. За да изпита отново това еуфорично състояние, човек е готов на всичко – и той се записва на следващия курс (14, с. 55).

Не са пропуснати наркотиците и в „империята на Преподобния Муун“. Самият „преподобен“ Сан Мюнг Муун е роден през 1925 година в шаманско семейство. Както е известно, практиката на употреба на наркотични средства е много разпространена в шаманизма и даоизма, чието влияние се чувства особено в книгата „Божествени принципи“. Сам Муун до създаването на собствено учение се препитавал като медиум, предсказвайки улова на риба и така нататък. Основаването на собствена „Асоциация на Светия Дух за обединение на световното християнство“, или „църква на обединението“, и сътрудничеството със спецслужбите на Корея и САЩ го издигнали до висотата на финансовото могъщество, правейки го много богат човек (14, с. 55-56).

През 1981 година мунистите вземат участие в държавния преврат, чрез който в Боливия идват на власт „кокаиновите генерали“, опиращи се на поддръжката на ЦРУ. Идвайки на власт, те започват да превръщат „морето от кокаин в море от долари“, без да забравят естествено да благодарят и на организацията на „преподобния“ Муун (14, с. 55-56).

Сегашният наследник на империята на „преподобния“, синът му Джим Муун, който е крайно пристрастен към наркотиците и алкохола, неотдавна стана герой на силно нашумял бракоразводен процес с бившата си съпруга Нансук Хонг (14, с. 55-56). Редица известни организации и имена са свързани със скандали с наркотици. Например това се отнася за „Международното общество на Кришна съзнание“ (ISCKON), основано през 1966 година от бившия търговски агент фармацевт, индуса Абхай Чаран Де (1896-1972), приел в напреднала възраст саняса („хиндуистко монашество“) под името Свами Бхак- тиведанта Шрила Прабхупада и дошъл в Америка да „проповядва“ своето учение с надежда да забогатее (14, с. 55). Честолюбивият гуру с езотерично учение допаднал на вкуса на шестнайсетгодишните, боготворящи всичко, което идва от Изтока. Групата „Бийтълс“ много му помогнала в рекламата (14, с. 55). Така кришнаизмът станал много популярен и привличал много младежи. На кришнаитите, много от които били по-рано хипита-наркомани, им се струвало напълно логично да се върнат към заниманията си с наркобизнес. Логиката била такава, че колкото повече са храмовете на Кришна, толкова по-малко в крайна сметка ще са наркоманите (14, с. 55).

Самата религиозна практика и начин на живот на кришнаитите много напомнят наркоманията – потребност от състояние на еуфория и бягство от „материалния свят“, когато даже собствените деца съгласно Прабхупада се считат за не повече от „странични продукти на тялото“. Друг религиозен авантюрист, издигнал се на вълната на интереса към Индия и „източната духовност“, бил Бхагван Шри Раджниш (1931-1990), известен като „Ошо (Океански) Раджниш“. Той завършил университета с отличие и златен медал, получил степен магистър на философските науки и преподавал философия. В края на шестдесетте години започнал да демонстрира своите оригинални медитативни техники. В началото на седемдесетте години около него се събрала комуна, привличаща множеството духовно търсещи хора от Запада. Някои от тях се завръщали, като разказвали за сексуалните оргии и употреба на наркотици в „общините“ на Ошо Раджниш.

Същността на учението на последния се свеждала до необходимостта от унищожение на „комплексите“, тоест съвестта, с цел придобиване на естественост, граничеща на дело с пълна полова разпуснатост. Целта на всички упражнения, както при кришнаитите, била постигане на състояние на еуфория. И така Раджниш често въвеждал своите адпепти в „нирвана[321]“ с помощта на наркотици, а отделни сеанси по медитация в ашрамите на „светия човек“ (така се превежда името му „Бхагван“) завършвали със сбивания и други общественоопасни прояви (14, с. 58).

Най-важният извод от този кратък анализ на сектите (деструктивни култове), базиращи се на употребата на наркотични вещества, е да се прие наркоманията за псевдорелигиозна, окултна по своята същност духовна практика, чиято закономерност и неизбежност на появяване са обусловени от дълбоката духовна криза на съвременното общество, от отхвърлянето на християнските ценности и загубата на духовен имунитет. Това е „коренът на проблема (първопричината), всичко останало са следствия, които не биха съществували без първопричината“ (16, с. 69).

Изхождайки от този извод, можем да обобщим, че тъй като децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, имат за генезис на състоянието си различни видове окултни практики или „идеологии“, в клиничната социална работа лечение, ресоциализация и рехабилитация с изследваната категория ще има прилики и индиция. Въз основа на това може да се приеме, че по отношение на хората, които вече отдавна са в наркотична зависимост или състояние на окултна болест, е необходимо снихождение, предоставяне на свободна възможност за медицинско лечение чрез рехабилитационни програми, „отчитащи важността на религиозния аспект в лечението на тази духовна болест“, каквито се явяват наркоманията и зависимостта от окултизъм (14, с. 81).

Крайно неправилно при това се придава решаващо значение на медицинските, особено на чисто медикаментозните форми на лечение на психичните разстройства под въздействието на наркотици и деструктивни култове. Медикаментите при наркоманията са необходими за снемане на тежките, болезнени прояви на абстинентния синдром („наркотичен глад“), дезинтоксикацията, смекчаването на свързаните с ендорфно изтощение депресивни състояние и лечението на тези телесни и органически разстройства, които са възникнали вследствие на разрушителното въздействие на наркотиците върху тялото. Връщайки се малко назад, ще повторим, че по целесъобразност за лечение, рехабилитация и ресоциализация на наркозавимиси и окултно пострадали деца е нужен консилиум[322] – своеобразен екип от лекари – психиатри (нарколози), психолози, педагози, свещеници с клинично-социална грамотност, имунолози, онколози, кардиолози и други. Полезни в тази връзка могат да бъдат и мерките на психиатрично въздействие, способващи за отслабване на психологическата зависимост, възстановяване на загубените механизми за адаптация към социалната среда, творческите способности и интереса към живота (14, с. 82).

Тези методи за социално-педагогическо въздействие заедно с медико-психотерапевтичните методи за борба с разпространението на епидемията на наркоманията са идентични и аналогични с методите на психо-социална рехабилитация и терапия на жертвите на деструктивните култове, наречени окултно пострадали хора. Това е така, защото, ако лекарят действително иска да помогне на наркомана, той разбира, че трябва не само да го лекува, но и да го превъзпитава, да го учи на пълноценен живот без наркотици, за да изпълни тази празнота, която възниква в душата на наркозависимите деца. Всеки медик (нарколог) трябва да стане за наркозависимия нещо повече от обикновен лекар, защото наркоманията не е само медицинска болест. Наркоманията или окултната болест са сепсис на душата и парализа на волята, а медикаменти (таблетки, антибиотици и сиропи) за душата няма и не може да има.

В този ред на мисли всеки лекар разбира, че премахването на симптома и лечението на болестта не са едно и също нещо. Лечението и рехабилитацията на наркоманията и окултната болест изискват излизане извън пределите на медицината. И тук въпросът за личната религиозна ориентация на лекаря придобива особена актуалност (14, с. 82-83). Това е така, защото личността има сложна структура, която се изгражда като съвкупност от устойчиви връзки между множеството компоненти и черти. Те от своя страна се отличават с различна устойчивост и степен на биологична и социална обусловеност.

Основни характеристики на структурата на личността са цялост, структурност, свързаност със средата, иерархичност, множественост. Структурните концепции за личността имат за цел да диференцират и подредят в система устойчивите личностни характеристики (103, с. 133). Вътрешната връзка между физическото, емоциалното, моралното и духовното измерение при загуба на душевното здраве е очевидна. Често психичните заболявания увреждат физическото и интелектуалното здраве (43, с. 188). Затова Православната църква участва в борбата против различни форми на психически зависимости и увлечения – наркотици, магии, окултни и фетишистки действия, чиито жертви са религиозно непросветени хора или колебаещи се вярващи.

За връзката между окултизма и различните наркозависимости говори в днешно време (въз основа на своята пастирска и медицинска работа) и иеромонах професор д.м.н Анатолий Берестов. Особено лечение в тази насока е психотерапията, по време на която се срещат болен човек, лекар и духовник. Лекарят лекува медицинските проблеми, а свещеникът спомага за спасяването на душата в Господа Иисуса Христа (43, с. 188-189).

Иеромонах професор д.м.н Анатолий Берестов е разработил и прилага в практиката си на духовник система за духовна терапия, интегрираща пастирските грижи с психотерапевтичната и медицинската подкрепа, и заедно с неговите сътрудници изгражда енорийски центрове за работа с наркозависими и окултно пострадали. През последните години той обучава и други свещеници да изпълняват подобна пастирска дейност. А у нас, в България, неговият духовно-попечителски център има специално споразумение за съвместна работа с Варненската и Великопреславска св. Митрополия. Въз основа на прилагането на опита на тези православни, духовно-терапевтични центрове за лечение на наркозависими работи и енорийският център към храма „Св. цар Борис I“ във Варна. В него се „осъществяват лечение, рехабилитация и ресоциализация на наркозависими младежи, които показват обнадеждаващи резултати“ (43, с. 159). Тъй като, изследвайки приликите в методите на клинична социална работа с наркозависими и окултно пострадали, криминално проявени деца, ще говорим и споменаваме често за колаборация между медицината и църковната духовно-пастирска практика, ще заключим с обобщение в тази посока на съждения.

Под медицина трябва да разбираме организирания подход на лечение, който се основава на натрупано знание за диагностициране и лечение на човешки заболявания по специализирани области. Този метод използва наблюдението, лекарствените форми и хирургическите процедури и е част от лечебната традиция, упражнявана от медицинската професия от древни времена. Тази медицина се различава от съвременното ѝ развитие, обусловено в научната медицина, чиито методи от ранните години на XIX век толкова са изпреварили постиженията на рационалната медицина. Защото древната медицина, например във Византия, е радикално превъзходаща качествено и духовно днешната медицина, с оглед на което рационалната и научната медицина днес се различават от религиозната вяра и традиционните религиозни практики. И правилно. Но много доказателства показват, че в православното християнство рационалната и научната медицина не се възприемат общо като антитези на религиозните вярвания и практики. Вярно е по-скоро обратното. Историята „показва забележително тясна връзка между рационалната медицина и православна вяра и практиките през вековете. В основата на тази връзка е подходът на древната Православна църква към културата и науките и особено към медицината“ (43, с. 192).

В този ред на мисли ще споменем следното: „Докато модерната психиатрия, както забелязваме, изглежда в голяма степен разкъсана между теории, които си противоречат или се състезават, всяка с претенции за изключителното си значение, е интересно да се отбележи, че християнската мисъл е развила сложна концепция за менталните болести, която посочва три възможни причини за техния произход: органическа (биологична), демонична и духовна, като тези три етиологии предполагат различни и специфични терапевтични подходи. Това позволява да се оспори с лекота напълно погрешното твърдение, доста разпространено сред историците, че според християнския възглед единствената причина за лудостта и менталните разстройства е бесовската обсебеност“ (164, с. 16).

2.2. Установяване на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните деца

„Престъпността е един от социалните проблеми на обществото, поради което не само държавата и нейните институции предприемат различни по своя характер мерки (политически, законодателни, икономически, социални, репресивни и възпитателни) за нейното недопускане, предотвратяване и пресичане, както и за разкриване на извършителите на вече осъществения престъпен акт“ (65, с. 316). От общото позитивно (или незаинтерисовано) отношение към това направление на дейност по превенция на престъпността или частното (приоритетно) отношение към отделен или група елементи от тази дейност „може да се съди за зрелостта в държавническото мислене на представителите на една или друга държавна или политическа институция, за хуманното и родолюбиво отношение на един или друг представител на обществени и частни формирования към тези проблеми“ (65, с. 316). Затова през последните години се проявява особен интерес и към дейността на специализираните полицейски институции и служители, работещи по превенцията на детската престъпност. Изхождайки от темата на изследването, основните проблеми, съществуващи в областта на превантивно социално-педагогическата дейност, провеждана от органите по ЗБППМН и ИДПС с малолетни и непълнолетни, са следните: подценяване от състава на ИДПС в превенцията на детската престъпност от висшия ръководен състав на държавния апарат; непрофесионално отъждествяване на възпитателната (осъществяваната от семейството и училището) с корекционно-възпитателната дейност (осъществявана от специализирани субекти), граничещо с „професионален нихилизъм“; въвеждането в полицейската работа на „обединяващите инспектори“, съчетаващи в длъжностите си задължения – осъществяване на ръководство и контрол върху ИДПС и провеждането на оперативно-издирвателна дейност по линия на борбата с престъпността сред подрастващи; превъзлагането на функции по оперативно обезпечаване на детската престъпност върху оперативни работници от криминални служби, които са без необходимата психопедагогическа подготовка и опит за работа с тази възрастова група правонарушители. Поради слабото познаване на проблема „Детска престъпност – институциите на нейната превенция“ и изкуствено изграденото в медиите; подценяването на ролята на съвременните фактори „урбанизация“ и „миграция“ и недържавническото мислене, демонстрирано от част от ръководния апарат на Вътрешното министерство при периодично извършвани кадрови, структурни и организационно -функционални промени в МВР, довеждат до трудно осъществяване на социално превантивно-педагогическата дейност в условията на увеличаващата се детска престъпност. В тази връзка не на последно място за несправяне с детската престъпност има значение и „недостатъчното познаване или неумелото боравене с принципите и методите на социално превантивно-педагогическата дейност с подрастващите – правонарушители“ (65, с. 319).

Въз основа на това може да обобщим, че установяването на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при изследваната категория малолетните и непълнолетните деца е регламентирано нормативно по несъвършен, нецелесъобразен и незаконосъобразен начин съгласно Препоръките на Органите на ЕС относно превенцията на опасните култове и секти. Защото: ЗБППМН, ЗЗДет., ППЗДет., ЗМВР, ППЗМВР не са съобразени с релевантните фактори и принципите на актовете на Правото на ЕС, свързани с изследваната категория деца.

Но нека преминем към най-важните правила за установяването на релевантните моменти, способи и фактори за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните деца, които са: нормативна регламентация; способи за издирване и установяване на „застрашени[323]“ малолетни и непълнолетни лица; места и средства за издирване и установяване на „застрашени“ малолетни и непълнолетни; доведени малолетни и непълнолетни в РПУ-МВР; предоставени данни от всички ИДПС и други поделения на МВР в страната; данни от разследващите органи по НПК; настанени в ДВНМН[324] малолетни и непълнолетни; данни от Интерпол; проверка на хотели, мотели и крайгранични паркинги; проверка на заведения за отдих и развлечения; комуникация с училищни ръководства и училищни комисии за БППМН; проверка на здравни и лечебни заведения (най-вече психиатрични клиники); приемни дни в детските педагогически стаи (ДПС); провеждане на разговори с родители на заподозрени в извършването на противообществени прояви деца; – данни, предоставени от МКБППМН; данни от неправителствени организации (НПО) и организации (релевантни за ситуацията при деструктивните култове прикриващи се зад маската на НПО). Задължително условие в последния случай е запазването на анонимността на източниците на информация (по тяхно желание), за да не бъде нарушено доверието на подрастващите, като се търсят други начини за доказване на противоправната им дейност. Този „подход не се отнася в случаите, когато съществува реална опасност от извършването на тежки престъпления и когато са застрашени животът и здравето на деца или възрастни“ (65, с. 328). Но в заключение на тази подглава ще споменем, че установяването на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните е пряко свързано с клиничната социална работа и социално-педагогическа дейност с изследваната категория деца.

Защото „социалните услуги са дейности, които подпомагат и разширяват възможностите на лицата да водят превенция за самостоятелен и пълноценен начин на живот“ без наркотици, окултни практики и деструктивни култове, което е много трудно за криминално проявените деца (77, с. 95). „Успехите в превантивната социално-педагогическа дейност с малолетни и непълнолетни правонарушители, както и дейността по ранната профилактика на противоправното поведение на подрастващите, са обусловени от системното и последователно изследване и установяване на условията, благоприятстващи появата и утвърждаването на девиантното и деликвентното поведение, както и на факторите и конкретните причини за неговото проявление“ (65, с. 400). Тоест изследването на тези условия би благоприятствало в „стратегически план реализирането на усилията, полагани от страна на специализираните държавни и обществени институции за планирането на общопревантивни мерки с цел генерализиране на общите усилия в борбата с детската престъпност“ (65, с. 400-401).

_____________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[314]. Патернализъм (от латински: pater – баща) е политика, наподобяваща иерархичната структура в рода и семейството, произтичаща от бащата, тоест модел, наподобяващ или съдържащ патриархат. Разговорно патерналистично отношение означава „покровителствено отношение“ и дори „прекомерно покровителствено отношение“. Тоест това е политика на покровителстване в една или друга област, при което се създават отношения на неравностойно партньорство и/или опека. Това е също и предположението, че по-силният има задължения към по-слабите в обществото. Терминът има различно възприемане и тълкуване, както и различни конотации – положителни или по-скоро негативни. Негативните възприемания на патернализма произтичат основно от положението, че едновременно с опеката се предполага, че съществуващите властови отношения остават неизменни (и неизменими) и особено на по-слабите в социален аспект не им се дава възможност за развитие и подобряване на тяхното положение. Срв. http://www.talkoven.onlinerechnik.com

[315]. Апробация (латински език approbatio – одобрение) – признание, методи на оценка (одобрение) на определени проекти; проверка на практика в реални условия, теоретическо структуриране на методите.

[316]. Според нашето изследване хората и в частност децата, ползващи се от социални услуги, не са клиенти. Дори според нас думата „потребител на социална услуга“ не е точна, защото тя се отнася за хора, намиращи се в нужда от социална помощ, социална грижа, социална на¬меса или интервенция в живота им, тоест тези хора са нуждаещи се.

[317]. „Към тази група се отнасят различни подгрупи, най-вече сираци, с неизвестни родители, лишени от родителска грижа, с увреждания, жертви на насилие и злоупотреба, застрашени от отпадане от училище, напускащи специализирани институции. Към тази група следва да отнесем и децата с асоциално поведение и противообществени прояви. Основните институции, работещи с тях, не са организации за социална работа по статута си, тъй като принадлежат на други социални системи, макар и в рамките на социалната сфера – Детските педагогически стаи (ДПС) към РПУ на МВР и местните комисии за борба с противообществените прояви на мололетни и непълнолетни към общините. Но тези деца също могат да бъдат обект на закрила и социална работа.“ – В: Симеонова, Р Цит. съч., с. 37.

[318]. Пейота – малък южноамериканския кактус (Lophophora williamsii). Съдържа алкалоида мескалин, вещество с мощно халюциногенно въздействие. Пейота се използва като ПАВ от индианците.

[319]. Алистър Кроули, с рождено име Едуард Александър Кроули (Edward Alexander Crowley); (12 октомври 1875-1 декември 1947), е един от най-известните окултисти-кабалисти, черен маг и сатанист на XIX-XX век, основател на учението „телем“, автор на много окултни произведения, вкл. „Книга на закона“, главния текст на телем. Таролог, автор на колодата „Таро на Тот“. В живота си Кроули е бил участник в няколко окултни организации, включително „Ордена на златната зора“, „Сребърната звезда“ и „Ордена на Храма на изтока.“ Увличал се е от шахмат, алпинизъм и астрология.

[320].„Дианетика“ е окултно-мистично съчинение с автор Р. Хърбард, основателя на „сциентологията“.

„През 1954 година Лафайет Роналд Хъбарт (1911-1986) регистрира в САЩ сциентологичната църква с наименование „Наукология“. Учението му е смесица от будистки и еретически измислици. Ереста бързо се разраства и сега има над 700 централи в над 20 страни. Сциентологията учи, че всички хора са безсмъртни и идват от извънземна цивилизация, но забравят за това след реинкарнацията или прераждането си. През 1991 година е направен опит за регистрация в България на сциентологията като вероизповедание или като сдружение. Дирекцията по вероизповедания към МС е отказала и след повторен безуспешен опит.“ Срв. http://www.infocult.org

[321]. Нирвана – разтваряне в неописуемото безлично нещо, наречено бог. Следователно крайната цел на хората, практикуващи иога или стремящи се да достигнат състояние на нирвана, като разтворят личността си в нещо безлично, тоест нейното изчезване от този свят. Срв. Алексиев, Д., цит. съч., с. 40. Нирвана (на пали nibbana, ниббаана – букв. угасване на страстите и желанията): „Известна още като просветление или пробуждане, тя е край на страданието и най-висше щастие. Постигането на нирвна е цел в будизма освен в йога и хиндуизма. За будистите нирвана е и освобождаване от цикличното страдание, присъщо на обусловеното (причинното) съществуване – самсара.“ – В: Божков, Б., цит. съч., с. 59.

[322]. Консилиум – означава група от лекари, които се съвещават при поставяне на трудна диагноза. Ние имаме предвид обаче един уникален за България консилиум (между свещеници с клинични познания в областта на наркологията и различни медици и психолози с православен мироглед), който да може да осъществява ефективно рехабилитация на зависими и окултно пострадали хора.

[323]. „Посредством различни способи се „издирват“ деца, попадащи в категорията „застрашени“, но самият факт следва да се „установи“ от ИДПС като оторизирано с тази дейност лице, съобразяващо се с критерии, указани в нормативната база. При друг подход твърде възможно е той (ИДПС) да бъде подведен преднамерено или непреднамерено и даден малолетен или непълнолетен подрастващ необосновано да бъде регистриран и воден на отчет в ДПС.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 320.

[324]. ДВНМН – Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5aD

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.5. Възможни нарушения на нервно-психичното и соматично състояние при наркозависимите в периода на ремисия и окултната болест при окултно пострадалите

Ремисията представлява прекъсване на употребата на наркотици, което може да бъде придружено както от липсата на компулсивно (непреодолимо) желание, така и от психическа липса на влечение към тях. Това е нещо като „оздравяване“ от наркозависимостта. Но фактически това излизане или „оздравяване“ не е истинско, а е временно оздравяване. Казаното в пълна степен е валидно и за хората в състояние на окултна болест, при които е налице така нареченото „особено състояние на съзнанието[303]“. Това е така, тъй като в нашето изследване гледаме на наркоманията и деструктивните култове като на духовна болест под формата на тежка пристрастеност, тоест като склонност към вършене на грях. А да се твърди, че човек може да оздравее от греха лесно и бързо, е безмислено и несъстоятелно съгласно светоотеческото учение на Православната църква. С греха може да се бориш именно чрез духовна борба, изразяваща се в покаяние и смирение, за да го победиш и дори да забравиш за него. Обаче да научиш душата си на покаяние, е трудна християнско-духовна задача. Малко по-назад направихме кратки пояснения за семантиката и генезиса на греха и порока. Но тук ще допълним, че грехът може във всеки момент отново да ни атакува и връхлети чрез страсти, желания, хора, събития и помисли, тъй като ние живеем в свят, който целият „лежи в зло“ (срв. 1 Иоан 5:19) и това зло постоянно ни въздейства (13, с. 88). Разбира се, светски погледнато, това звучи абсурдно, но това е самата истина, засвидетелствана ни в Новия Завет на Библията.

Освен това от библейска гледна точка основната задача на демоничничния свят е да ни въвлече в грях. А тези зли сили (поднебесни духове на злобата) като духовни същества притежават свръхестествени „познания“ за психологията, поведението и слабостите на душата ни, имат „регистър на преживяванията ни“ (според св. отци), предвид, което те разполагат с хиляди начини да подтикнат хората отново и отново към грях. Затова дали ремисията ще бъде истинско оздравяване, или само временно прекъсване на болестта, това зависи от начина на живот на хората, затънали в грях (грехопадение), от тяхната духовност, желанието да се поправят към добро и да се отрекат от греха, за което благодатта Божия ще им помогне. Въз основа на това стигаме до понятията за „благодатта на Светия Дух“ и „метаноята“ на ума на човека и в частност на изследваната категория деца, които ще разясним обстоятелствено по-нататък. Така че ремисията е процес на духовно оздравяване (обръщане на целия живот към евангелски пример на Христос), но не е самото оздравяване, а само значително подобряване състоянието на болния.

Нарколозите, кардиолозите, онколозите, имунолозите, клиничните социални работници, педагозите и лекарите психиатри отбелязват, че в периода на ремисия и състояние на окултната болест могат да се наблюдават[304] различни психични нарушения и здравословни проблеми на соматиката. По-надолу ще опишем най-важните от тях.

1.5.1. Биполярни разстройства

Биполярното афектно разстройство (БАР) се свързва първично с патология на настроението и емоциите, така както шизофренията се асоциира преди всичко с мисловните разстройства. Разстройства в мисленето съществуват и при БАР, но те са резултат от нарушение в афективната сфера и се явяват вторични симптоми (например конгруентни налудности и халюцинации при депресия и мания). Според DSM-IV при БАР могат да се наблюдават налудности и халюцинации, които не са изводими от афекта (неконгруентни), включително и такива, които са типични за шизофренията, като приемане и предаване на мисли, контрол върху мислите, чувствата и така нататък. „Това обаче поражда редица диференциално-диагностични проблеми, особено в случаите, когато се наблюдава при поредни епизоди на боледуване“ (67, с. 96). Но нека не навлизаме в сфери, които са далеч от предмета на изследването, като преминем нататък. В периода на ремисия се наблюдават разнообразни нервно-психични нарушения, които винаги са комбинирани с различни личностни разстройства на наркозависимите млади хора. Биполярното разстройство се характеризира с променливо настроение и депресивни моменти. Това е състояние на манийно-депресивната психоза, наричана освен биполярно разстройство и циклофрения, която се характеризира със смущения в настроението. При нея епизодите на депресия и меланхолия са последвани от периоди на еуфория. Те са циклични, като между тях може да има „светли“ периоди от време на време, без никакви признаци на заболяването. Броят на фазите, които са възможни, не е определен: може да е само една за цял живот мания, хипомания и депресия, може да се прояви само маниакалната, хипоманиакалната или депресивната фаза, а също възможно да протекат и трите едновременно. Продължителността на фазите може да е от няколко седмици до няколко години, а интермисиите между тях в възможно да траят също дори години. Възможно обаче е и обратното – съвсем да отсъстват. Ще акцентираме, че според СЗО биполярното разстройство се среща по-често при женския пол, отколкото при мъжкия. Нерядко БАР е срещано и сред творческите личности. При изследваната категория криминално проявени, наркозависими и окултно пострадали деца и подрастващи биполярното афектно разстройство (БАР) или състоянието на манийно-депресивната психоза се проявява в съчетания с други разстройства[305].

1.5.2. Афектни разстройства

По време на ремисия се наблюдават разнообразни нервно-психични нарушения, както споменахме. Най-често срещаните са афектните разстройства, тоест нарушенията в настроението. От тях най-разпространено е състоянието, в което се „проявява в мрачно недоволство, раздразнителност, озлобяване и черногледство, придружени от повишена чувствителност към всеки външен дразнител, с ожесточеност и избухливост“ (13, с. 92). Отново трябва да отбележим, че при децата, които са наркозависими или жертви на деструктивни култове, ако се намират по време на психосоциална рехабилитация и ресоциализация в православна църковна или манастирска общност, почти не се наблюдава афектно разстройство, тъй като върху дефектното и девиантно поведение действа благодатта на Светия Дух.

Но смисъла и съдържанието на метаноята (покаянието и обръщането на ума и мирогледа) ще опишем после в т. 2.4.4. за благодатния духовен живот на Православната църква като фактор за рехабилитация и ресоциализация на млади хора. Тоест дисфоричният синдром не се фиксира или е изразен минимално в случаите, когато децата, подрастващите и младите хора преустановят употребата на наркотици след първото участие в богослужението и църковните тайнства. Дисфоричният синдром може да се редува със състояние на тъга (лека депресия), а след това с апато-абуличен синдром. Вече споменахме за него, а по-надолу ще го опишем подробно. Често апато-абуличният синдром може да се съчетава и с депресивно състояние. Във връзка с това ще споменем, че афектните разстройства често имат пароксизмален характер (тоест проявяват се на пристъпи), като периодично при тях възникват депресивни състояния (13, с. 92).

Афектните разстройства могат да се задържат дълго време, при което в психиката и поведението на наркозависимите или окултно пострадали млади хора и деца преобладават раздразнителност, избухливост, а понякога вялост и апатия. В тези периоди могат да възникнат сривове и рецидиви в употребата на наркотици. Според нарколозите различните колебания на афектните нарушения през денонощието са показатели за възникващото влечение към наркотиците, затова лицата обгрижващи наркозависимите, трябва да са запознати с тях. Най-добрият начин наркозависимите деца и младежи да бъдат откъснати от това влечение е да са постоянно ангажирани с работа, която се явява и трудова заетост, като по този начин не им се дава възможност да останат насаме с тягостните си натрапливи мисли (13, с. 92-93). Въз основа на горното е важно да споменем, че мнозина клинични работници и медици са склонни да считат, че психотерапията е комплекс от терапевтични въздействия върху психиката и чрез психиката върху целия организъм. През 2007 година Европейската асоциация по психотерапия е утвърдила 31 модалности, тоест 31 направления в психотерапията. В САЩ днес има 1000 психотерапевтични метода. Но дали те са ефикасни в лечението и психо-социалната рехабилитация на наркозависими и окултно пострадали деца, подрастващи и съзависими възрастни? На тези въпроси и други релевантни проблеми също ще се постараем да дадем отговори по-нататък.

1.5.3. Хипохондричен синдром

Освен описаните нарушения на нервно-психичното състояние при наркозависимите в периода на ремисия и на окултната болест при окултно пострадалите може да се наблюдава и хипохондричен синдром, за който лицата, обгрижващи наркозависимите и окултно пострадали деца също трябва да знаят и внимават, още повече че той се наблюдава и в условията на пребиваване на изследваната категория деца в рехабилитационна общност. Хипохондрията[306] е заболяване, при което болните много често и неоснователно се оплакват от здравето си, обръщат му прекалено внимание, като проявяват безпричинна тревога и се опасяват да не се разболеят от неизлечима болест, водеща до смърт. В такива случаи лицата, обгрижващи наркозависимите и окултно пострадали млади хора, следва да се посъветват с лекари специалисти, за да изяснят дали оплакванията на обгрижваните са основателни или не, тъй като винаги е трудно те самите да се ориентират в тези чисто медицински въпроси. Когато се установи, че оплакванията са безпочвени, педагозите, психолозите или свещениците трябва да обяснят неоснователността на притесненията и страха от заболяване, без да унижават и оскърбяват достойнството на подопечните си. Това означава да ги убедят, че страховете им са несъстоятелни и напразни. В същото време е добре да се поясни на наркозависимите и окултно пострадали деца, подрастващи и съзависими възрастни колко е важно да се води здравословен и духовно-морален живот, основан на православната духовност, която ни дава възможност да съхраним и запазим соматичното и психичното си здраве.

1.5.4. Психичен автоматизъм

Психичният автоматизъм според психиатрията и клиничната психология е разстройство на мисленето, волята и психомоториката. Психичният автоматизъм се нарича в някои държави от Източна Европа „синдром на Кандински-Клерамбо“, който е нещо различно от „синдрома Клерамбо“ в западната психиатрия, представляващ еротоманната налудност. Психичният автоматизъм може да включва двигателна и действена компонента и в тези случаи по-коректният термин е психомоторен автоматизъм. Синдромът на психичен автоматизъм включва три групи явления: 1) Сетивен автоматизъм – изтръпвания, парене, болки и други елементарни усещания, които се преживяват като предизвикани от външна сила. 2) Висш психичен автоматизъм, който включва: а) перцептивен (възприятен) автоматизъм – псведохалюцинаторни или халюцинаторни образи се преживяват като предизвикани от външна сила; б) мисловно-паметов автоматизъм (предаване, отнемане и спиране на мислите, „ехо“ на мислите, както и отнемане, предизвикване и „размотаване“ на спомените). 3) Двигателен автоматизъм (автоматизмени актове, импулсивни действия и така наречен речев автоматизъм). Именно третата група явления (феномени) се отнасят конкретно към психомоторните разстройства, но те се проявяват в тясна връзка и взаимозависимост с другите две групи.

Синдромът на психичния автоматизъм е най-характерен за шизофренното психично разстройство, но по този въпрос съществуват други становища, че „може да се срещне и при някои други психози, например при наркозависимите групи от хора с абнормно поведение“ (67, с. 74). У децата и младите хора в състояние на „окултна болест“ се появяват немотивирани страхове от типа на неврозите на натрапливите страхове, например „страх от нелечима болест, смърт или страх какво ще се случи с живота им, с близките им хора, страх от напускане на дома, страх от сянката, страх от пътуване с обществения транспорт“ и прочее. (15, с. 19-21).

1.5.5. Апато-абуличен синдром

Апато-абуличният синдром[307] е състояние, при което у „болния изчезва всякаква воля, изчезват стремежите и желанията, надделява бездействието, безразличието към себе си, към заобикалящите хора и събития“ (67, с. 89). Този синдром често се развива при наркозависимите след лечение в наркологични стационари. Голямо значение в това състояние за изследваната категория деца и родителите им има разясняването на духовните и медицинските причини за даденото нервно-психично състояние. Апато-абуличният синдром се редува с афектни нарушения на психиката. Въз основа на това психическата, речевата и двигателната разбалансираност се редуват с чувството на страх (фобия), като понякога тези прояви са съпроводени с истерични реакции и пристъпи на фона на тежки степени на травматична деградация на личността.

1.5.6. Суицидни тенденции

Самоубийството (суицидът) е доброволно самолишаване от живот (5, с. 31[308]). В дореволюционна Русия честотата на самоубийствата била 3-4 на 100 хиляди души население. През 1926 година този показател вече е 7-8 на 100 000. В СССР[309] най-високото ниво на самоубийствата е регистрирано през 1981 година – 35 на 100 000 души население. Печалната статистика на самоубийствата в Руската федерация, в Република България и целия постсоциалитически свят дълго време се е пазила в тайна. По данни на Световната здравна организация (СЗО) честота на самоубийствата над 20 на 100 000 души население свидетелства за криза в обществото. Понастоящем този показател в Руската федерация е на 36 на 100 000 души население, а в България същият е около 10 на 100 000[310]. А 20 процента от общия брой на всички самоубийства се извършват от деца и подрастващи. В 92 процента от случаите самоубийствата са извършени от деца от проблемни семейства. Всяка година по света се самоубиват 500 000 души. В Русия през 2000 година са се самоубили 56 900 души, а през 2001 година – 57 200. Според социолози официалната статистика по отношение на самоубийствата в България значително се различава от реалните цифри (според различните оценки – от два до четири пъти), тъй като в нея попадат само явните случаи (5, с. 31). Въз основа на това и темата на изследването се оказва, че суицидните тенденции са най-тежките последици от наркотизацията. В периода на ремисия обаче те се срещат рядко, дори в условията на светски лечебни заведения. В практиката на рехабилитация на наркозависими суицидните опити се проявяват при неправилно поведение (нараняващо достойнството на подопечените) на лицата, обгрижващи наркозависими и окултно пострадали млади хора. Според данни на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов, който се позовава на А. А. Козлов (13, с. 93) „суицидните тенденции се наблюдават по-често в периода на абстиненция – 43 процента, по-рядко в периода на наркотизация – 15 процента, и още по-рядко в периода на ремисия – 7 процента“ (13, с. 93-94). Според неговите данни както в периода на абстиненция, така и в периода на ремисия болните (наркозависими и окултно пострадали деца) рядко съобщават на лекаря или обгрижващите лица за възникналото у тях влечение към наркотика. Това е много важен момент в обгрижването на наркозависими и окултно пострадали деца и млади хора и изисква от обгрижващите лица чести беседи с подопечните си. Много важна е духовната и психологична беседа с изследваната категория деца или млади хора и разясняването с тактичност на духовните причини за тяхното състояние.

Затова е желателно по време на тези беседи обгрижваните[311] деца, подрастващи и млади хора в рехабилитационната общност да бъдат предразположени по такъв начин, че да изразят пред педагога, свещеника, психолога, клиничния социален работник и други това свое затаено влечение към наркотика, деструктивния култ или окултната практика. Защото, когато това компулсивно влечение към зависимостта или други проблеми е изразено или изповядано, то губи своята острота, тегота и премахва предизвиканото от тях душевно напрежение и терзание.

1.5.7. Имунологични, онкологични, кардиологични и ендокринни проблеми

Някои от проявите в соматичен аспект на „окултната болест“ по наблюдения на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов са имунологичните и онкологичните проблеми и заболявания. Това се наблюдава най-често при децата (15, с. 20-21). Те започват често да боледуват при досега с наркотиците, окултизма и деструктивните култове от простудни заболявания, пнемонии и простудни възпаления. Снижението на имунитета е причина за повишената заболеваемост от ракови (онкологични) болести. За снижението на имунната реактивност под влияние на „лечение“ при екстрасенси съобщава в своята книга „Диагностика на кармата“ и С. Н. Лазерев, който сам е екстрасенс, прилагащ понякога в практиката си методи на магьосничество[312]. Снижението на имунитета на човешкия организъм (в частност на децата) предразполага отрицателно соматиката на младите хора към заболяване от туберколоза, хепатит, придобиване на ХИВ-недостатъчност и малигнизация на доброкачествени тумори.

Медикаментозното лечение с терапевтични дози е оправдано и удачно само когато е с цел извеждане на наркозависимите деца от състояние на наркотизация и борба с абстинентния синдром. Защото освен с активната дезинтоксикационна терапия в стационара и по-рядко в домашни условия се провежда лечение с транквиланти, невролептици, витамини, общоукрепващи средства и съответните медикаменти в съответствие с болестните симптоми. Поради това е нужен консилиум от медици за соматичното и психичното състояние при рехабилитацията на наркозависимите и окултно пострадали деца. Както споменахме, нередки са проявите на „окултната болест“, които са свързани с повишената заболеваемост от онкологични болести и мълне- оносното нарастване на вече наличните тумори, както и малигнизацията на доброкачествените форми. Във връзка с това иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов споделя, че: „неведнъж съм наблюдавал мълненоносно нарастване на мозъчни тумори у деца след телевизионните сеанси на Анатолий Кашпировски (известни и в България от деветдесетте години на миналия век). За една-две седмици туморът достигаше грамадни размери (по данни на компютърно-томографското изследване), така че операцията ставаше невъзможна. Няколко пъти съм наблюдавал бързо развитие на тумори на млечната жлеза, а също на женските полови органи, както и злокачествено израждане на полипи на тънкото черво“ (15, с. 21). Някои свещеници в Руската православна църква и в Българската православна църква също отбелязват повишената заболеваемост сред екстрасенсите, техните потомци, близки роднини и обръщалите се за „помощ“ към баячи, магосници, ясновидци, биоенерготерапевти, екстрасенси и други. За твърдяното свидетелстват и наблюденията на лекари (105, с. 33-35). В тази връзка ще споменем отново становището на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов за отрицателните последици от контактите с екстрасенси (хора, практикуващи деструктивен култ – екстрасензорика) не в медицински аспект, а проявяващи се в семейна и професионална среда. „Някои директори на детски домове, както и на интернати за умственоувредени деца и сираци, отбелязват, че след посещение на техните заведения от екстрасенси с цел лечение на децата последните ставали неспокойни, раздразнителни, несговорчиви и агресивни. Сънят им се разстройвал, развивали порочни навици, ставали неуправляеми. Примери за това могат да се приведат много. През 1992-1993 година като директор на Центъра за рехабилитация на подрастващи с трайни увреждания от детска церебрална парализа аз двукратно се поддадох на уговорките на лекари и разреших на екстрасенси да се опитват да лекуват по техните методи инвалидите, страдащи от това заболяване. И в двата случая веднага след сеансите настъпи рязко влошаване в състоянието на децата. Те получиха силно главоболие, замайване, повръщане, повишаване на кръвното налягане (предпоставящо за кардиологични проблеми), влошаване на двигателните възможности“ (15, с. 21); „Към него също се обърнала млада жена, преминала курс на „лечение“ при екстрасенс във връзка с гинекологично заболяване. Скоро след сеансите се появили симптоми на тежко протичащо остро респираторно-вирусно заболяване, което преминало в бронхит, а след това – в пневмония. Скоро след пневмонията се разболяла от отит, отново се обострил бронхитът, появила се повторно пневмония, последвал стоматит. Въз основа на горното „имунологичното изследване на кръвта се разкрило имунен дефицит“ (15, с. 20).

Във връзка с тези наблюдения може да се направи изводът, че при частични поражения на мозъка отрицателните въздействия на окултното лечение се проявяват особено силно. Това потвърждават, както споменахме вече, и многобройните случаи по време на телевизионите хипнотични сеанси на Анатолий Кашпировски, когато 1-2 часа след сеансите всички реанимационни отделения на московските детски болници се напълваха с деца с тежки епилиптични статуси. Защо се получава така, ще стане ясно, когато „засегнем електро неврофизиологичните феномени, свързани с медитацията и екстрасензориката“ (15, с. 22). Показателен е фактът, че сред тези, които „са попаднали в така наречените тоталитарни (в действителност – сатанински) секти, най-често се срещат хора, които са се увличали от иогизъм, теософия и различни видове окултизъм“ (15, с. 28). Потискането на „волята става основа за вербуване и задържане на хората в тоталитарните секти. В секти като тези на Висарион, на Муун, Бялото братство, Московската църква на Христа, Богородичния център, Кришна съзнание и сектата на Шоку Асахара контролирането на съзнанието, потискането на волята, а понякога и насилствена инициация“ (15, с. 29) е основно средство на вербовка на адепти. И това се прави чрез окултни методи (кодиране, хипноза, внушение) на фона на измененото съзнание, предизвикано и придружено или от някаква специална диета, или от някаква музика (както например в сектата на Аум Шинрикьо – чрез излъчването по радиото и телевизията в Япония на астрална музика).

Понякога тези окултни методи се осъществяват по пътя на приемането на специални психотропни средства, по-точно наркотици. В резултат работата на мозъка при жертвите рязко се влошава, а волята на младите хора се потиска. Всички желания на индивида (главно на децата) се свеждат само до едно – храната. Това „нарушава и някои други физиологични процеси на организма като цяло“ (15, с. 29). Онкологията е „специфична област от медицината, в която еднакво важно значение имат високата квалификация на лекаря и умението му да контактува с болните“ (100, с. 6). Всяка болест има „свой смисъл“ (100, с. 6). Онкологичното заболяване, и най-вече злокачественото, от религиозна гледна точка има своя мисия. То е „предупреждение“ за човека, че му предстои път към „Царството Небесно“, че времето му за живот е „пресметнато, отмерено“ (100, с. 6-7). Неясната етиология (aetiologia, латински – учение за причините на болестите) на злокачествените образования поражда в хората съмнение във възможностите на медицината. Лекарите не могат да дадат ясен и еднозначен отговор на задавания от болните и техните роднини въпрос за произхода на рака и далеч невинаги имат възможност в беседа с тях да изяснят достатъчно сложните съвременни представи за етиологията и патогенезата (pathogenesis, латински – произход и развитие на дадена болест или болестен процес) на заболяването. Това положение поражда у хората различни съмнения и създава условия за доверяване на ненаучни съждения, на неспециалисти и знахари (100, с. 13).

Във връзка с кардиологичните проблеми на изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни ще споменем, че: „Терминът „психосоматика“ е употребен за първи път Р. Хаинрот през 1818 година, и вече над сто и петдесет години психосоматичното направление в медицината представлява арена на гореща полемика. В основата на идеята за психосоматичните заболявания е поставено твърдението, че в произхода на много соматични заболявания водещото място принадлежи на соматичната патология, а тя е своеобразно телесно отражение на психичните проблеми (4, с. 38).

Относно ендокринните заболявания. Ендокринната система е сложна мрежа за регулация на жизнените процеси и функции. Ендокринната система е съставена от жлези с вътрешна секреция, които се намират в различни части на човешкия организъм. Ендокринните жлези произвеждат химични вещества, наречени хормони, които се отделят направо в кръвта. Чрез кръвта хормоните се разнасят до съответните органи, като регулират техните функции.

Жлези с вътрешна секреция са хипоталамусът, хипофизната жлеза, епифизата, щитовидната жлеза, околощитовидните жлези, надбъбречните жлези. Отделни участъци от задстомашната жлеза (лангерхансови острови) и половите жлези (сертолиеви клетки, лайдигови клетки, гранулозни клетки) функционират като жлези с вътрешна секреция. Някои органи като стомах, дванадесетопръстник, черен дроб, бъбрек, плацента, матка, кожа, сърце, костен мозък и мастна тъкан имат добавъчна ендокринна активност. Хормоните на ендокринните жлези регулират основните жизнени процеси в човешкия организъм: обмяната на веществата, растежа, развитието, размножаването влияят върху човешкото поведение. Хипофизата контролира функцията на редица жлези с вътрешна секреция, като тя е под контрола на хипоталамуса, част от междинния мозък.

Болестите на ендокринната система, разстройства на храненето и на обмяната на веществата са доста често срещани, като някои от тях представляват сериозен медицински проблем. Те се характеризират с нарушение на регулацията на освобождавания хормон, увреждане или пълно унищожаване на жлезата, структурно увреждане. Нарушенията, които засягат жлезите с вътрешна секреция, се изразяват в хипер- или хипофункция на жлезата. Хиперфункцията се характеризира с повишено отделяне на хормони от съответната жлеза, които по различен начин водят до увреждане на множество органи и структури в човешкия организъм. Хипофункцията се характеризира с намалено образуване на хормони от съответната жлеза, които не могат напълно да осъществят своята основна функция. Ендокринните заболявания биват първични, вторични и третични. При първичните ендокринни заболявания се наблюдава засягане на крайна жлеза по оста за регулация. При вторичните ендокринни заболявания е нарушена функцията на хипофизната жлеза, а при третичните – на хипоталамуса.

Често при много от наркозависими, окултно пострадали деца, млади хора и съзависими възрастни са налице ендокринни заболявания според нашето емпирично изследване.

Болести на ендокринната система, разстройства на храненето и на обмяната на веществата изискват специализирано лечение, а диагнозата понякога се поставя трудно. Ендокринните заболявания много често се съпровождат от психически изменения, промени в настроението, поведението, личностната картина и могат да станат повод да се търси психично заболяване, а първичното ендокринно заболяване да не се подозира и да остане незабелязано[313]. В „отделните случаи могат да се наблюдават и истински психози, чието развитие и периоди на влошаване или затихване са успоредни с тежеста на соматичната болест, с нейното задълбочаване или подобрение“ (149, с. 125). „Литературните данни и много проучвания показват, че при тиреотоксикоза, захарен диабет има несъмнено неблагоприятно влияние на психичните фактори върху соматичното заболяване. И, обратно, соматичното заболяване се отразява върху състоянието на висшата нервна дейност. Създава се порочен кръг от психо-соматични и соматико-психични взаимодействия. За разкъсване на този порочен кръг и успешно лечение и рехабилитация на болния е необходимо да се положат усилия за повлияване и на двата компонента, тоест да се лекуват и соматичното заболяване, и психичните отклонения“ (149, с. 145).

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[303]. „Налага се да обърнем внимание и на още едно електроенцефалографски проявено ненормално изменение в работата на мозъка при екстрасензорното „особено състояние на съзнанието“ (транс, медитация, хипноза и други) – това е засилване на междухемисфералната асиметрия на мозъка, а именно – активността на дясното полукълбо започва рязко да преобладава над активността на лявото. Точно в такова и в подобно на това състояние пребивават (окултистите и жертвите не деструктивни култове) медитиращите, хипнотизаторите, кодиращите, хората, които се занимват с окултни науки, и други подобни. Както е известно от думите на самите окултисти „специалисти“, занимващи се с подобна окултната практика, в това състояние трябва да умеееш да влезеш, което предизвиква колосално напрежение на силите, а след това силна умора. Очевидно е, че и практиката на влизане в такива „особени състояния на съзнанието“ всеки пореден път е свързана с непосредствена опасност за здравето, психиката и живота преди всичко на самите „целители“, а също и на тези, които „практикуват подобни окултни опити и състояния.“ – В: Берестов, А., йером. Числото .., с. 88.

[304]. Уточняваме, че в Руската православна църква, съответно в Руската федерация, съществуват „клиники“ или по-точно резидентни терапевтични общности от манастирски тип за окултно постарадали от деструктивни култове и тоталитарни секти, тъй че в изследването се позоваваме на емпиричния опит на тези специалисти (лекари, свещенослужители, педагози и други).

[305]. „Обсесии (натрапливи мисли), компулсии (натрапливи действия) и разстройства във владеенето на мислите (отчуждаване на мислите). Разстройства в съдържанието на мисленето.“ – В: Попов, Г., цит. съч., с. 126

[306]. Хипохондрията (лат hipochondia) – е свръхценна или налудна убеденост в наличието на несъществуваща тежка или нелечима болест в собствения организъм; в някои случаи описанието се отнася до въображаеми усложнения на действително заболяване или до бъдеща болест; наблюдава се при неврози, депресии (особено в напреднала възраст), мозъчна атеросклероза, шизофрения, параноя и други психични заболявалия. – В: Стоименов, Й., Ив. Рачев, цит. съч., с. 354.

[307]. Апатикоаболичен синдром (лат sindromum apathico – abulicum) – синдром, съчетаващ разстройство на емоциите (апатия) и на волята (абулия). Наблюдава се при челномозъчни тумори, сенилна и пресенилна деменция, дълбоки степени на торпилна олигофрения, прогресивна парализа, тежки степени на травматична деградация на личността и артериосклеротична енцефалопатия, както и при напреднали хронични стадии на шизофрения. – В: Стоименов, Й., Ив. Рачев, цит. съч., с. 30.

[308]. Авдеев, Д., Униние и депресия (сходства, различие и лечение), Атон, 2013, с. 31.

[309]. СССР – Съюз на съветските социалистически републики.

[310]. В град Варна по данни на МВР в периода 2012-2013 година има около 40 самоубийства за 1 година.

[311]. Българското законодателство е строго спрямо психо-социалната рехабилитация на деца с поведенчески разстройства вследствие на наркотизация. Такъв род психо-социална терапия се осъществява с изричното съгласие на родителите и законните представители или в тяхно присъствие съгласно закона.

[312]. В случая се имат предвид хипноза, биоенерготерапия, баене, рейки, йога, визуализация и други.

[313]. В тези съждения се съдържат сложността и многоаспектността на парадигмата на окултната болест.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5a4

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.2.Изменение на личността в периода на наркотизация и окултната болест

В периода на наркотизация и окултната болест на децата и младите хора могат да развият различни психични отклонения. Главни особености на наркотичната и окултно пострадалата личност са следните: склонност към лъжи, дезорганизация, сребролюбие, стремеж към независимост – нонкорформизъм[293] (стремеж към свобода), желание за придобиване на материални облаги и склонност към празен живот и тунеядство[294]. Всичко това свидетелства за прогресиращи духовни и социални отклонения, активно нарастване на греховните наклонности, които прерастват в страсти[295]. Те се развиват на фона на преморбидните особености на личността и постепенното токсично увреждане на мозъка под въздействието на злоупотребата с психоактивните вещества.

За човека, отдал се на греха или станал подвластен поне на една страст и неосъзнаващ значението на духовния живот, един грях води след себе си поредица от други. Според иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов (невропатолог и свещенослужител): „в такава душа се вселява цял легион от бесове“ (13, с. 68). В процеса на наркотизация и развитие на страстни наклоности у децата и младите хора периодично възниква чувството на враждебност, агресивност по отношение на близките и околните, нонкоформизъм със злопаметност и отмъстителност. Това е причина за тежки конфликти в семейството, в рабо¬тата, в училищната среда или друго учебно място. Специалисти (нарколози) отбелязват, че почти у половината млади хора в процеса на наркотизация се развива податливост към внушения (повишена предразположност към чуждо влияние и липса на съпротива и защита на това влияние). Ето защо те стават зависими от по-силните личности, не могат да им се съпротивляват и са апатични към изменящите се обстоятелства и ситуации в живота (13, с. 69). У някои наркозависими – подрастващи, напротив, се развива стремеж към лидерство, самоутвърждаване, желание да са център на вниманието и да господстват над околните. При други завишената самооценка се съчетава с неумение да се борят с трудностите и да се приспособяват[296] към заобикалящата ги среда, като в този случай се наблюдава повишена зависимост от възрастните (при патологичната хиперопека на родителите).

Много по-рядко у наркозависимите се запазва едно завишено ниво на претенциозност и тогава те са предприемчиви, добри стопани и разчитат на собствените си сили. У една четвърт от подрастващите и младите хора се наблюдава „безкритично отношение към употребата на наркотици“ (13, с. 69-70). В повечето случаи инициативата за лечение принадлежи на родителите и роднините. При всички се наблюдават следните афектни нарушения: повишена възбудимост, гневливост, избухливост или, обратното, депресия (понижено настроение, придружено с тъга, униние) или истерична възбудимост, емоционална лабилност, за която е характерна произволна смяна на настроенията, когато повишената раздразнителност, възбудимост и истеричност се сменят с депресии, униние, понякога придружени със суицидни мисли и дори опити за самоубийство (пак там). Според степента на наркотизация постепенно се развива психосоциална деградация на личността, занижаване на интересите, които не се отнасят пряко до наркотиците и набавянето им или до обкръжанието, свързано с тяхната употреба, нарушаване на емоционално-волевата сфера, предизвикано от прогресираща апатия, нежелание за борба с болестите и пълна липса на воля. Социално-психичната деградация довежда младежите дотам, че те престават да работят, да се учат. Стават тунеядци (социални паразити), живеят за сметка на своите близки, като крадат пари от тях за наркотици.

Следователно може да се приеме, че нерядко децата и младите хора, жертви на наркотици, стават криминално проявени личности, развиващи асоциално поведение, защото, за да се намери наркотик, са нужни пари и те трябва да бъдат набавяни всеки ден. А някои наркомани са принудени да се инжектират с големи дози до 1,5-2 грама дневно. Това често ги кара да извършват обири, грабежи, да участват в престъпни групировки. Аморалното и асоциално (девиантно) поведение се проявява и в сексуална разпуснатост при наркозависимите деца и млади хора, в конфликтни ситуации в семейството, на работа или в училище. Наркозависимите често извършват професионални и други правонарушения: нарушения на трудовата дисциплина, на трудовия режим, административни нарушения (посегателство на установения обществен ред, на правата и свободите на гражданите), нарушение на правилата на пътното движение (Закона за движенията по пътищата), посегателство на собствеността на физически или юридически лица, икономически правонарушения, като например незаконни банкови операции, укриване на данъци, измамна реклама, контрабанда, осъществяване на фалшификация на документи (документни престъпления) и други. Както виждаме, социалният статус на наркомана се променя твърде много деградивно в криминален аспект във връзка с намирането на средства на всяка цена за наркотици и други удоволствия. По данни[297] на юриспруденцията и криминологията през последните години повечето наркомани биват подвеждани под наказателна отговорност от съда за кражби, склоняване или подпомагане към употребата на наркотици; незаконно производство, продобиване, държане, разпостраняване на наркотични вещества или техни аналози.

Затова повечето наркозависими остават без семейства и семейна грижа (ако са деца): или са субект на разтрогнат брак, или имат безброй безразборни блудни (полови) връзки. Всъщност всички, с изключение на някои единици хора, при които хероинът е отслабил либидото, водят блуден живот, като при това дори не осъзнават това като грях или изобщо не знаят, що е грях.

В този смисъл накратко ще поясним, че: „Понятията грях и порок разбираме в два смисъла – в широк и в тесен смисъл. Под порок и грях в широк смисъл разбираме свободната, съзнателната наклонност към нарушение на нравствения закон, или към вършене на зло. Под „грях в тесен смисъл на думата разбираме всяко отделно нарушение на нравствения[298] закон“ (19, с. 82).

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов нарича греха беззаконие (срв. 1 Иоан 3:41). Основата на греха е себелюбието, егоизмът, а вратата към греха е изкушението, или съблазънта. Изкушението е от лукавия, но идва от човека или от света, който според св. апостол и евангелист Иоан Блогослов цял в зло лежи (срв. 1 Иоан 5:19), или похотта на плътта, тъй като по думите на св. апостол Иаков: „Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (срв. Иаков 1:14), или направо от дявола (чрез внушение на греховни мисли и желания), който според думите на св. апостол Петър: „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (срв. 1 Петр. 5:8). И тъй като споменахме вече нееднократно, че наркоманията, деструктивните култове и окултните практики са грях на отделната личност и са грях на самото общество, ще поясним, че самото изкушение не е грях. Първият момент е спиране вниманието върху изкушението. Вторият греховен момент е наслаждение от изкушението. Третият момент пленение от наслаждението: мисълта не може да се освободи от него. Четвъртият момент е пристрастяване към наслаждението: постоянно влечение към него. Петият момент е решаване за извършване на греха и шестият момент е самото извършване на греха.

По число греховете са неизброими, но според съдържанието, формата и степента им различаваме няколко вида грехове (19, с. 82). Но нека преминем към въпроса за изменение на личността в периода на „окултната болест“. С какво са страшни и вредни окултните методи на целителство, окултните практики при „ню-ейдж“ култовете или древните деструктивни култове и какво се случва с личността на хората при досега с окултните практики? Отговорът е, че при хипнозата, екстрасензориката, магьосничеството и прекодирането (на съзнанието) използват методи за насилствено въздействие върху човешката психика, като потискат човешката воля и изработват у хората поведение, подчинено на чужда воля – волята на хипнотизатора, екстрасенса или магьосника. Въздействайки на подсъзнанието на човека, те внедряват в неговия ум своя програма на мислене и поведение. След като премине в съзнанието, тази програма определя насилствено поведението, постъпките и дори начина на мислене на такъв човек.

На него му се струва, че постъпва по своя воля и желание.

В действителност обаче личността в състоянието на „окултна болест“ изпълнява волята на друг човек (поръчителя на окултната атака) и чужд зъл дух. Такова насилствено въздействие ограничава личността на човека (в частност на децата), парализира волята му, променя волята и дори поведението му (което нерядко става криминално). Ограничението на свободната воля на детската невинна личност се проявява отрицателно при нецелесъобразното внедряване на деструктивни култове в образователните програми в детските градини, общообразователните основни и средни училища (Виж Приложение 5, Приложение 15). Въз основа на казаното дотук ще повторим едно от обобщенията в предходната подглава, че в състоянието на „окултна болест“ се достига често до тежка психосоматична деградация, която има общественоопасни, изключително отрицателни измерения в противоправен аспект. „Когато в психологията става дума за личност, винаги се търси начин тя да бъде позитивистично презентирана. Това става чрез дефинирането на някаква структура на личността“ (25, с. 311).

От гледна точка на криминалните прояви на малолетни и непълнолетни под въздействието на наркотици или деструктивни култове ще отбележим, че „спецификата на субектността при юношите се изразява в това, че те могат да опосредят въздействието на собствената си социализация“ (25, с. 325). Субектността в изследваната категория деца на практика или полусубектност е непълна. Това е така, защото непълнолетните и малолетните са лишени частично или напълно от правосубектност съгласно материалния закон. Тази полусубектност се разглежда като незавършена, затова най-важното в темата е социално-педагогическата и пастирска работа с деца, жертва на наркотици и деструктивни култове. Затова е важно към децата, правонарушители да се подхожда като към жертви (душевно болни) и обратното, спрямо децата жертви – като към правонарушители.

1.3. Морално-етична и духовно-нравствена деградация на личността на подрастващите под въздействието на наркотици и деструктивни култове

Изхождайки от темата, при този случай на деградация на личността у наркомана на първо място стоят само собствени интереси, свързани с намирането на наркотици или нужните пари за това. Обикновено наркоманът се стреми да постигне тази си цел чрез лъжа и инсинуация, които стават неизменна част от поведението на личността му. Лъжата „се задържа“ при него и в процеса на рехабилитация, дори понякога и в състояние на устойчива ремисия (13, с. 72). Въз основа на това лекарят (невропатолог и нарколог) – иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов, споделя дългогодишния си опит от рехабилитацията на наркозависими и окултно пострадали хора: „Ние многократно се натъкнахме на явлението „устойчива лъжа“ от страна на младежите, преминали духовна рехабилитация в нашата община и дори в манастира, макар че в тези случаи несъмнено се наблюдава тенденция към затихване“ (13, с. 73-74).

„Наркозависимите добре се познават помежду си, знаят кой на какво е способен и бързо разпознават лъжата сред своите приятели. Но веднъж в нашата община един младеж така лошо излъга не само мене, но и десетте си събратя, че всички бяхме поразени, как можахме да се поддадем на такава уловка“ (13, с. 73). В „църквата, където младият човек (наркозависим) идва като на последен пристан в своето отчаяние, той се разкрива в съвсем различна светлина. Да, той е наркозависим с всичките си личностни особености, психопатологични и характерологични синдроми, но преди всичко той е човек, в който ние, свещенослужителите, лекарите, педагозите, психолозите и дори сътрудниците на полицията, сме длъжни да видим именно човека“ (13, с. 73-75).

Ако в криминалното поведение и психохарактерологичните синдроми ние не видим страдащата, жадувана помощ, но не знаеща къде и как да я получи личност, ние завинаги ще загубим този млад човек. Ние губим всяка година една четвърт от всички наркомани, при това младежи, и то не от най-лошите. Защото криминалното минало не е показател за пропадналост. Тук бихме казали: „Само Бог е сърцевед, само Той познава душата на човека“ (13, с. 74). Това е така, защото „основната причина за употребата на наркотични средства е бездуховността“ (3, с. 121-122).

Опита на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов от резидентната рехабилитация на наркозависимите показва, че след преодоляването на пристрастяването и след духовната, социална и трудова рехабилитация откриваме едни невероятно добри и искрено благодарни хора, които обичат живота, Бога и които постепенно възстановяват отношенията си с родителите. Затова християнската гледна точка за духовно-нравствената деградация на личността е доста по-различна от медицинската, което всъщност е напълно разбираемо, защото Православната църква гледа на наркоманията не толкова като на болест, а като на грях и греховен начин на живот. А грехът не може да бъде излекуван чрез медицински средства, защото той не е медицински, а духовен проблем, с него трябва да се борим и в духовната борба, която не е лека и както е известно, в нея има победа или поражение. Духовният враг е коварен, „не можеш да го изрежеш със скалпел или да го ликвидираш с антибиотик“ (13, с. 74). Той се крие в „сърцето ни, в дълбините на душата ни, в подсъзнанието“ (пак там). Още повече че ние, православните, знаем (или трябва да знаем), че духовният враг на човека има хиляди години „духовен опит“ в духовната борба с хората (много от които са били праведни и святи).

В този ред на мисли ще споменем, че психиатрията има претенции да: а) лекува душата; б) психологията и психоанализата пък имат претенции да диагностицират и в) анализират душевните проблеми и болести на хората, а г) християнството и животът в Христа спасяват човешката душа от грехопадението, което е в основата на всички болести съгласно православната антропология, еклисиология и духовност.

Спасението на човешката душа от греха и духовния враг (дявола) се състои във възстановяването на единството между „образ“ и „подобие“, което се проявява в благодатното обновление на човешката природа. Затова Господ Иисус Христос е дошъл (като е понизил Себе Си) чрез Боговъплъщението да спаси погиналия в греховност свят. Той е казал: „Не дойдох да повикам праведниците, а грешниците към покаяние“ (114). Но да се върнем на проблема за морално-етичната и духовната деградация на личността на наркозависимите в периода на наркотизация. Тази личностна деградация се проявява в конфликти с родителите, грубост, непристойно поведение, неспособност да се контролират емоциите, побой на чужди и близки хора и сквернословие. Това е портретът на наркозависимия в процеса на наркотизация. Същото е аналогично и за психосоматичната деградация на младите хора, жертва на деструктивни култове и окултни практики, които са в състояние на окултна болест.

За подрастващите от изследваната категория деца са характерни също така и сексуалната разюзданост и безразличното отношение към близките, както и безотговорното отношение към тях. Грабежите и социалният паразитизъм са характерен стил на поведение при наркозависимите. От дома се изнася всичко, каквото е възможно: пари, аудио- и видеоапаратура, компютри, скъпоценности и бюжутерни накити от благородни метали и всичко, което може да бъде продадено и заложено. Така много семейства и родители „банкрутират“ финансово и деградират в нравствено-морален аспект. Когато всичко в дома и в семейният периметър като материални блага свърши, започват грабежите навън, а често наркоманите осъществяват кражби на МПС[299] и други движими вещи.

Изобщо мисълта за сдобиване с пари за наркотици превръща наркозависимите в нещастни човешки същества, а живота им – в мъчение. Дори при устойчива ремисия след терапията на зависимостта социалният паразитизъм (отсъствието на социално-трудова активност) продължава да се явява една от най-характерните черти на личността на наркозависимия, който е обхванат все още от апато-абуличния синдром.

Ето защо в духовното обгрижване и психо-социална рехабилитационна работа (в синергия със социално-педагогическата работа) с деца и млади хора, жертви на наркотични вещества, трябва да се постави и на всяка цена развиването на социално-трудова активност. Тя в голям процент ще послужи за корекция на девиантното поведение. За това са нужни различни подходи и знания в сферата на педагогическата деонтология. Въз основа на това ще споменем, че често в състояние на наркотизация младите хора извършват необмислени постъпки, имат несериозно отношение към взетото решение или по принцип проявяват неспособност да решават незначителни проблеми.

Изследваната категория деца и млади хора се характеризират също така с непостоянните си интереси: те често сменят увлеченията си, място на работа или обучение, мнозина наркозависими и окултно пострадали прекъсват следването си по здравословни причини, зарязват учебните заведения (средни и висши училища), като мотивират това със загуба на интерес към избраната специалност, леност и безразличие (13, с. 76). В този ред на мисли ще споменем, че постепенно спада и професионализмът на наркозависимия и окултно пострадалия. Неговата съдба вече не го интересува в периода на наркотизация и окултната болест. За неуспехите и неудачите си такива деца и млади хора (адепти) обвиняват родителите си, близките, колектива в работата и училище, педагозите, макар сами да не проявяват никакви усилия, за да преодолеят неуспехите и да поправят създалата се ситуация.

Вече отбелязахме, че неотменна черта на личността на наркозависимия и окултно пострадалия е неговото асоциално и девиантно поведение: кражби, участие в престъпни групировки, обири на апартаменти, автомобили, афери с икономически и документни измами, проституция, разпространение на дрога, съучастничество в убийства за пари и особено за придобиване на наркотици. Нерядко у изследваната категория деца и млади хора отсъстват угризения на съвестта. Тоест наркозависимите и окултно постарадалите са безразлични към съдбата на своите близки, при извършване на асоциални постъпки и битови престъпления, като се опитват да избягат от отговорност.

В криминално проявените деца и млади хора, жертва на наркотици и деструктивни култове, се притъпяват чувството за срам, чувствата и почитта към родителите. Освен духовно-нравствената деградация у изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни, настъпват и органични изменения на личността, проявени в нарушаване на интелектуалните способности и отслабване на паметта, обстоятелства и проблематика – предмет на следващ анализ.

1.4. Нервно-психически нарушения в постабстинентния период при наркозависимите млади хора

Постабстинентното състояние, което се развива след абстиненцията или периода на кризата, причинена от спирането на наркотика (психоактивните вешества), е особено състояние. Именно този период от време е от особено значение за цялостната последваща психо-социална рехабилитация на наркозависимите. Според нарколозите постабстинентният период продължава от втората до четвъртата седмица след прекратяване на кризата (13, с. 84-85), която е обективирана в нервно-психически нарушения и психични заболявания. Психичната болест представлява изменение в дейността на главния мозък, при което психиката на човека не реагира по съответстващ на действителността начин, отразява я изкривено. Психичните заболявания и разстройства се проявяват като нарушения в психиката и поведението на човека (3, с. 15-16). Личностовите разстройства нямат специфична психопатология и тяхното разглеждане произтича от необходимостта да бъдат разграничени от други психиатрични разстройства.

Следвайки немската традиция на К. Шнайдер, който твърди, че има припокриване между личностовите разстройства и неврозите, МКБ[300]-10 не ги разграничава едно от друго и ги класифицира в единична ос (обща), докато DSM[301]-V класифицира личностовите разстройства в отделна ос от другите психични разстройства (67, с. 218). Но съгласно светоотеческото учение на Православната църква психичните болести и разстройства на човека са недъзи на неговата душа (психика).

Възстановяването на наркозависимите в църковните тайнства (в съчетание със социални медицински грижи) се явява освен интегрален и най-ефективен вариант на терапия на зависимостта от дроги и всякакъв вид психоактивни вещества. А лечението на наркоманиите само чрез медицински способи се различава съществено с оглед на опита на другите поместни православни църкви и държави. Това е така, защото парадигмите на клиничната психология, светската психиатрия и православната психотерапия се различават по някои параметри и най-вече в антропологията.

Обяснението на поведението в абнорма от позициите на знанията за нормалната психика и изучаването на психичните причини и психологическите закономерности на аномалиите е съществен акцент в клиничната психология. Методите на психологията се използват както при съставяне на психогенеза, социогенеза и соматогенеза на поведенческите аномалии, така и за установяване равнището на отклонение от нормата.

Психологията на личността и клиничната психология се изграждат на базата на многобройни концепции, повечето от които кореспондират с психодинамичното, екзистенциалното, хуманистичното и поведенческото направление (бихейвиоризъм) в психологията, а това е неправилен подход, тъй като гореизброените направления противоречат антропологично на свеоотеческото учение. „Светите отци често са твърдели, че човешкото същество не е само душа или само тяло, а неделима съвкупност от двете. Според светите отци менталните болести представляват разстройства в душевен план, аналогични на тези при тежките болести; това са разстройствата на психиката, разглеждана сама по себе си, нарушени функции на нейната природа от гледна точка на естествения ред. Също така според светите отци друга причина за лудост е пряката намеса на бесове. Тя може да се проявява по различни начини и в различни степени и да достигне до обсебеност. Светите отци не се колебаят да признаят физиологическия произход на някои форми на лудост, като се придържат към утвърдените медицински понятия на своята епоха“ (164, с. 27, 48, 60). Затова, за да говорим за психопатологични и психологични проблеми, задължително трябва да се подходи семантично.

Психопатологията е наука за болестното състояние на душата, или наука за разстройствата на психичната дейност.

За да „определим накратко предмета на психопатологията, трябва да обясним що е психично разстройство, трябва да знаем и що е психика“ (103, с. 9). Понятието психопатология е съставено от гръцките думи psyche (душа, психика), patos (болест, състояние) и логос (учение, наука, разум). Дословно думата психопатология означава наука за болестите на психиката (душата). В този ход на думи трябва да различаваме обща от специална психопатология. В общата се изучават разстройствата на възприятията и представите, мисленето, интелекта, паметта, волята, емоциите, съзнанието, а в специалната – афектни психози, неврози, психопатии, фрустрацията[302], наркомании, включително хроничен алкохолизъм и прочее (47, с. 7).

Въз основа на това ще повторим, че наркоманията е грях на отделната личност и обществото, за разлика от парадигмата и опита на медицината, психологията, педагогиката, социологията и други. Последните третират зависимостта от психоактивни вещества като болест (физическа и психическа зависимост). И тъй като грехът е духовен проблем на човешката душа, който може да бъде лекуван по духовен път чрез покаяние (метаноя), това означава, че отричането от греховния навик (зависимостта от наркотик), греховния мироглед и живот е правилният път за спасението (лечението) на душата.

Разбира се, за да сме коректни и обективни, ще отбележим, че всички хора имат немощи, страсти, недъзи и дарби. Тоест всички хора грешат. Но на въпроса относно недъзите на душата спрямо наркотичните вещества ще кажем следното: „Няма нищо по-лошо от греховния навик. Заразеният с греховен навик се нуждае от много време на покаяние, превъзпитание и труд, за да се освободи от него, казвал един египетски старец“ (1, с. 15). В подкрепа на твърдяното ще споменем, че според данните на наркологията, при излезлите от състояние на наркотизация през постабстинентния период най-често се развива трайно безсъние. То се наблюдава почти при всички наркозависими в този период и има устойчив и непоносим характер, защото безсънието много изнервя и изтощава болните (зависимите). Това налага те да приемат големи количества приспивателни и сънотворни. Безсънието продължава най-малко от 2 до 3 месеца. Във връзка с това трябва да се отбележи обаче, че в случаите, когато рехабилитацията на обгрижваните наркозависими преминава в манастир, православен църковен център за рехабилитация и духовно обгрижване или друга църковна резидентна терапевтична общност, където са включени в общия режим на молитва, богослужение и труд, безсънието преминава по-бързо и незабележимо, не е толкова мъчително и изтощително (13, с. 87).

Затова педагозите и лицата, обгрижващи наркозависими деца и млади хора, трябва да бъдат изключително търпеливи. Лекарите нарколози, психиатрите и психолозите отбелязват, че при болните деца в постабстинентния период често се развиват неврози (фобии). Това са „предимно страх пред неизвестното бъдеще, страх поради липса на сигурност в собствените сили и възможности да устоят на изкушението на поредната доза наркотик, а също така от реакцията на родителите и близките, с които са свързани и от които зависят“ (13, с. 87).

Освен това в изследваната категория деца се развива страх от самите себе си – да не би да не се справят с въздържанието, а оттам се развива страх от самоубийство – да не осъществят суицида. Този страх се нарича суицидофобия. Въз основа на последното е много важно да обобщим, че в постабстинентния период лицата, обгрижващи наркозависимите, трябва да насочат в правилна посока процеса на рехабилитация. Това може да стане чрез индивидуално духовно обгрижване на наркозависимите, което представлява нещо като съвкупност от катехизис за веровите истини и нравствените християнски добротедели и ценности; поредица от разговор, обзор, анализ и разясняване на проблемите в отношенията; получените (неясни нови) познания и понятия в областта на етиката, възпитанието, богословието, психологията и прочее.

Или, духовното и педагогическо обгрижване на зависими подрастващи може да е своеобразна беседа между педагози, психолози, духовници и болните млади хора. В това духовно обгрижване е важно обгрижващите лица да внимават много чрез напрягане на духовните си сили, за да не пропуснат проявяването на отрицателните тенденции в поведението и мислите на криминално проявените наркозависими деца. Защото често в постабстинентния период наркозависимите подрастващи развиват апато-абулични и депресивни синдроми (при това депресията често е със суицидни тенденции).

Апато-абуличният синдром е състояние, при което у болния изчезва всякаква воля, изчезват стремежите и желанията, „надделява бездействието, безразличието към себе си, към заобикалящите хора и събития“ (13, с. 89). Този синдром често се развива при наркозависимите след лечение в наркологични стационари. Голямо значение в това състояние за изследваната категория деца и родителите им има разясняването на духовните и медицинските причини за даденото нервно-психично състояние. При много болни деца и млади хора в постабстинентния период се наблюдават афектни нарушения. Тоест при зависими подрастващи се наблюдава бърза смяна на настроението, избухливост. Психическата, речевата и двигателната разбалансираност се редуват с чувството на страх, като понякога тези прояви са съпроводени с истерични реакции.

Трябва добре да се помни и знае за съществуването на честата смяна на настроенията със съответната специфика в социална клинична и педагогическа работа, тъй като на педагозите, свещениците и другите сътрудници (обгрижващи наркозависимите лица) със сигурност е вероятно да се сблъскат с афектни нарушения на подопечени при дейността си. На подобни истерични и афектни състояния на обгрижваните не трябва да се реагира с раздразнение, гняв или с някакво наказание, защото това са състояния на една разстроена от наркотика психика.

Въз основа на това педагозите и лицата, обгрижващи наркозависими деца, трябва на всяка цена да се отнасят с голяма доза разбиране, търпение, смирение с меко и уважително отношение, да се постараят да успокоят подопечните, а след като те се върнат в нормално състояние, е удачно с него да се проведат духовни беседи, като му се разясни значението на смирението и търпението в човешкия живот и причината за промените в настроенията им.

Изхождайки от горното, може да обобщим, че обгрижването на криминално проявени деца, жертва на наркотици, е изключително отговорна клинична социална и нравствено-духовна работа, затова лицата, обгрижващи такива млади хора, трябва да се отнасят с особена отговорност към психо-социалната им рехабилитация.

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[293]. Нонкорфомизъм (латински) – психически стремеж на всяка цена да се противопоставя на мнението на мнозинството и да се постъпва по коренно противоположен начин; негативизъм; политическо неприемане на съществуващия ред и общоприетите мнения, критично отношение към официалната идеология и обществено-политическия строй. Срв. http://www.philosophy.evgenidinev.com

[294]. Тунеядство – в нетерминологично отношение (руски – „лень, безделье“, църковнославянски – „туне“ означава „даром“, „безплатно“, „безвъзмездно“; руски тунеядство – „жизнь за счет чужого труда, на чужой счет“), „паразитно съществуване за сметка на обществото“. Синоним – социален паразит – образ на живот, характеризиращ се с това, че един човек или една социална група живее за сметка на другиго.

[295]. Страстта е емоция, която описва отношението на един човек към друг човек, предмет, занимание и прочее – В: Добротолюбие, IV т., Атон, 2000, с. 8 – „Страстта е доброволно и дълго¬временно вълнение на душата от някакъв помисъл, което се утвърждава от размисли и мечта¬ния за него и сякаш се превръща в нейна природа; заробване на душата. За освобождаване от една страст е нужна голяма и напрегната борба и благодатна помощ.“

[296]. Липсата на способност за приспособление при зависимите хора се нарича деазаптивност.

[297]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg.

[298]. Новозаветен (евангелски) – Богооткровен нравствен закон е оня закон, който е даден от Иисус Христос и е проповядван и разкриван от св. апостоли. Той има за предмет евангелието (благовестието) за царството Божие, или учението за спасението на човешкия род чрез изкупителното дело на въплътения Син Божи, Иисус Христос. Нарича се още евангелски и Христов закон. Той се състои от две части: 1) Закона за вярата. 2) Закона за деятелността, или нравствен закон. Срв. Герасим, еп., цит съч., с. 82.

[299]. МПС – моторно превозно средство.

[300]. МКБ – Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (най-често посочвана като Международна класификация на болестите с абревиатурата МКБ; на англ.: International Statistical Classification of Diseases and Related Health Problems, ICD) е медицинска класификация със списък от кодове, класифициращи болестите и широк кръг от белези, симптоми, абнормални прояви, оплаквания, социални условия и външни причини за наранявания или заболявания. В класификацията всяко здравно състояние може да бъде обозначено с уникална категория, в която е класифицирано, и с уникален код с дължина до шест знака. Такива категории най-често съдържат набор от подобни едно на друго заболявания. Международната класификация на болестите се изготвя и публикува от Световната здравна организация (СЗО) и се използва в почти целия свят за статистика на заболеваемостта и смъртността, за нуждите на различни системи за обезщетяване и за автоматизирани системи за вземане на решения в медицината. Замисълът на класификацията е да осигури сравними стандарти при събирането, обработката, класифицирането и представянето на здравната статистика. МКБ е основната класификация в Семейството с международни класификации на СЗО.

[301]. DSM (англ.: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders, често изписвано просто като DSM). Диагностичният и статистически наръчник на психичните разстройства, или ДСН, изготвян и публикуван от Американската психиатрична асоциация (АПА), е американска система за класификация на психичните разстройства, която се използва международно. Тя осигурява общ език и стандартни критерии за класификация на психичните разстройства. Използва се в САЩ и в различна степен по целия свят, включително и в България, от клиницисти, изследователи, агенции за регулация на психиатричните лекарства, компании за здравно застраховане, фармацевтични компании и други. Има пет преработени издания на DSM от неговото първо публикуване през 1952 година. Актуалната понастоящем редакция е ДСН-IV-ТР. Вече е изготвен и ДСН-5 (DSN-V).

[302]. Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под три форми: а) агресия – когато човек „експлодира“; б) регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; в) ресигнация – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдофрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията. Според психолога Н. Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“. За измерване на фрустрацията се използва полупроективният картинно-фрустрационен тест на С. Розенцвайг.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-59U