Христо Стоянов Христов

Прибрежният и царствен Константинопол устоял през вековете на много еретически бури, но в началото на VIII-ми век вълните на иконоборческото зломислие, които нахлували на буйни талази в незащитения град, заплашвали да го унищожат и заличат от лицето на православния свят. В този решителен момент Константинополският патриарх Герман, като се сблъскал с организираното настъпление и систематизираната иконоборческа идеология на императорската партия, първи се възправил в защита на Константиновия град като седалище на православната богословска мисия и доблестно пазил християнския култ към светите икони.

Макар и откъслечни, сведенията относно живота на патриарх Герман съхранили основните моменти от неговата напрегната, изпълнена с опас­ности и вълнения дейност, която предизвикала многообразни реакции в съвременниците му и заслужила различни оценки през вековете. Иконоборческият събор на Константин V Копроним (754 година) анатемосал „двуедушния Герман, почитателя на дърво[31]“, но Седмият вселенски събор го реабилитирал. Съборните заседатели правилно оценили дейността му и заслужено го нарекли „свят отец[32]“ и „Христов иерей[33]“. Подобни противоположни отзиви, които се срещали често и отразявали коренно различни исторически моменти, са били изказвани и по отношение на други константинополски представители като патриарх Тарасий (784-806 година), патриарх Никифор (806-815 година) и великия патриарх Фотий (858-867; 877-886 година[34]).

Син на знатен сенатор, Герман получил солидно за своето време об­разование и постъпил на висока държавна служба. Разразилото се обаче политическо размирие (668 година[35]), в което се замесил и загубил живота си неговият баща, принудило Герман да се оттегли от светския живот, да се уедини в монашеската килия и да започне „да се възпитава в Божествените писания[36]“. Благодарение на усилени занимания той се запознал с осно­вите на православното учение, „устремявал своя ум в дълбините на Боже­ствените догмати и разбирал най-високите предмети на знанието[37]“. Това второ образование, придобито по пътя на самоподготовката, му помогнало да проявява вещина, както в църковните, така и в гражданските дела“, поради което бил желан съветник на всички „императори и патриарси[38]“.

Независимо своето образование и мъдрост Герман допуснал някои прояви на нерешителност, от които недоволствали съвременниците му и недоумявали историците. Големият руски учен професор Иван Дмитриевич Андреев пред­положил, че вероятно в неговата двустранна опитност и образованост се е криел ключът на загадката за колебанията му[39]. В тях прозирал тънкият усет на вещ църковен политик, който се стремял да изгражда отношенията между църковната и държавната власт върху базата на взаимното разби­рателство и доверие. Затова Герман избягвал пътеките на риска и конфрон­тацията, поддържал нормални отношения с органите на държавното уп­равление и отстранявал „всеки повод за разногласие[40]“, за да осигури „на християнския народ Божий мир, който превишава всеки ум[41]“. При осъществяването на тази програма съвсем естествено той понякога е бил принуден да прави и някои отстъпки. Християните обаче, както сам Гер­ман съветвал пасомите си при изясняване случая с обрязването на Тимотей от св. апостол Павел (Деяния на светите апостоли 16:3), трябвало да не избързват с отрицателните си оценки и присъди, а да подхождат реалистично към всяко дело и винаги да имат предвид „целта, от която са се ръководили извършителите.Тази цел или снема вината от извършителя или напротив го осъжда[42]“. С оглед на всичко това напълно правдоподобно звучи разказът на Герман, че един­ствено „надигащите се размирия“ в Църквата са го принудили да се подпише под монотелитския едикт на император Филипик Вардан (712 година[43]).

Подобни разсъждения не биха могли да задоволят ригористите, които познават и признават само двата полюса на крайностите. Патриарх Герман обаче бил типичен пример на умерен, уравновесен и мъдър архие­рей, който въпреки обвиненията в недостатъчна твърдост и последовател­ност, неотклонно и с всички средства следвал набелязаната цел – благото на Църквата. В името на този висок идеал той бил готов както на незна­чителни отстъпки пред държавната власт, така и на пълно себеотречение и жертвен подвиг.

В започналото иконоборческо размирие патриарх Герман доказал своята готовност за саможертва и се изявил не само като ловък църковен дипло­мат и политик, но преди всичко като непоколебим защитник и верен страж „на католическата църква[44]“. Константинополският предстоятел бил един от онези „богоглаголиви отци“, които „прогонили всички пълчища на неприятелите и с меча на духа унищожили както древните ереси, така и заблуждението на новата лъжа, открита от обвинителите на християни­те[45]“.

Патриарх Герман се включил активно в борбата срещу иконоборческото зломислие и написал първите апологетически съчинения, които надживяли неговото лично влияние и останали завинаги в съкровищницата на право­славната богословска литература. Отците на Седмия вселенски събор, след като по време на заседания прочели някои от тях, определили да се следват неговите доводи срещу иконоборството, защото творенията му се разпространили „по цялата вселена“ и съдържали „двуостри мечове“, с които поразявали неподчиняващите се на църковното предание[46]“.

Първостепенно място сред писмените трудове на патриарх Герман заемалинеговото съчинение „За ересите и съборите“ („De haeresibus et synodis[47]“)и трите му послания – до митрополит Иоан Синадски[48], до епископ Константин Наколийски[49] и до епископ Тома Клавдиополски[50]. В тях се съхранили ценни и почти единствени известия за началния период на иконоборчеството, както и основни данни за богословските средства, с които Църквата е разполагала за защита на светите икони.

Константинополският първоиерарх достойно се справил с тежката задача, отредена му от историческия жребий, да бъде пръв защитник на иконопочитанието. Неговите аргументи, изведени и обосноваващи се изключително на богатия му пастирски опит, носели свежестта на непри­нудения народен реализъм и обикновено се свеждали до пет основни поло­жения[51]:

1.Иконите служат на християните, за да изразят тяхната любов към изобразяваните лица[52];

2.Те са нужни като ръководство и помощ за онези, които не могат да се издигнат до висотата на духовното съзерцание, а имат нужда от зрител­но усвояване на богооткровените истини[53];

3.„Иконите на светите мъже“ като изображения „на мъжеството“ и „добродетелния живот“ подбуждат християните към подражаване на светителския подвиг и „към прослава на Бога[54]“;

4.Чрез иконите Бог извършва различни чудеса, „за които мнозина жадуват [55]“;

5.Иконопочитанието е древен, утвърдил се в Църквата обичай[56].

Прочетете още „Патриарх Герман – защитник и стълб на иконопочитанието*“ →