Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели

Христо Стоянов Христов

1. Формиране на иконоборческата партия и идеология*

Наред с външните си прояви на насилие и погроми срещу християн­ските изображения иконоборчеството се изявило като продължителна, непримирима борба между две коренно различни идеологии и оставила трайни, труднозаличими следи в историята на Византия, на християнската Църква и на цялото човечество. Съществена роля в тази титанична битка изиграла иконоборческата групировка, която обединила под ръководството на император Лъв III всички противници на светите икони, придобила обществено-църковен характер и значение и се превърнала в силна политико-религиозна партия. Първи нейни членове станали онези малоазиатски богослови и клирици (Константин Наколийски, Тома Клавдиополски, Теодосий Ефески и други[1]), които, след като попаднали под силното иконоборческо влияние на юдеи и мохамедани, първи повели борба против проявите и формите на народното благочестие[2]. Въздигнали в свой идеал примитивния богослужебен живот на монтанистките и павликянските общини, те по­търсили библейски и светоотечески основания за своите иконоборчески възгледи. По този начин тези богослови, като считали разточителния бля­сък и разкош в християнския култ за езическо нововъведение, създали и утвърдили идеологическите устои на иконоборческата партия, към която постепенно се присъединили множество лица от императорския двор, както и широките войнишки маси.

Трудно е да се предположи, че представителите на всички социални групи, които влизали в иконоборческото движение и създавали неговото пъстро многообразие, са се ръководили единствено или предимно от чисто религиозни и идеологически подбуди. Лицата например от императорското обкръжение често сменяли своите възгледи съобразно тези на василевса и затова в дадения случай е твърде вероятно те дейно да са участвали в иконоборческите мероприятия, водени предимно от користни цели – за­пазването на своите привилегии и власт[3].

Не съвсем различно е било положението с войнишките маси, които не се привързвали към императора в зависимост от неговия мироглед, а според неговите качества на пълководец и бойни успехи. Такива именно способности е притежавал победният и увенчан с бойна слава император Лъв III и затова армията, която дължала единствено на василевса своето добруване или нищета, сляпо се привързала към неговия иконоборчески мироглед. Войниците, за които убийството и грабежът били част от тяхната професия, усърдно поддържали и провеждали иконоборческите начинания на държавната власт, защото разбирали, че, като подкопавали църковното влияние и въздигали ролята на армията в обществото, лично се облагодетелствали и обогатявали.

Представителството обаче на нисшите обществени слоеве в иконоборческото движение е било доста слабо и почти незначително. Повечето бедни и безимотни поданици били убедени привърженици на православна­та вяра и традиционния християнски култ. Малцина от онези слоеве, които последвали примера на иконоборческия император, оставали чужди на идеологическите мотиви и се ръководили вероятно от надеждата за подо­бряване на своето материално и имотно състояние.

На този фон като единствено убедени иконоборци още по-ярко се очертали фигурите на онези архиереи и клирици, които били същинските идеолози на партията, създавали аргументите срещу иконопочитанието и заедно с императора давали тон на борбата. Дори из средата на духо­венството обаче не всички са били убедени привърженици на иконобор­чеството. Болшинството от епископите и клириците, водени от честолюбие или страх, влизали в императорската партия и съобразявали възгледите си с официалната политика на държавната власт[4]. Неопровержим пример за това бил Константинополският патриарх Анастасий (730-754 година), който се изявил като ревностен иконоборец и най-близък съратник на император Лъв III. Първоначално бил ученик и приближен на патриарх Герман[5], но, съблаз­нен от обещанията да стане приемник на своя покровител, той набързо сменил православните си убеждения с иконоборчески[6]. С възкачването си на престола Анастасий се превърнал във вярно оръдие на иконоборческия имератор, но само до смъртта му. След бунта и въздигането на иконопочитателя Артаваед за император (юни 742-ноември 743 година[7]) иконоборецът Анастасий, за да запази патриаршеската си корона и власт, преминал на страната на православните, лично коронясал новия василевс и анатемосал Лъвовия син Константин V „като престъпник и безбожник[8]“. Всич­ко това обаче не му попречило, когато император Константин V си възвърнал престола, да се представи за негов съмишленик и да продължи да властва като иконоборчески патриарх[9]. Разбира се случаят с Анастасий не бил из­ключение, а типично явление за византийската действителност, в която властвали цезаропапистичните възгледи, липсвала свобода на личността и всички трябвало да се съобразяват с властниците на деня[10].

Пъстротата в съсловния състав и убежденията на иконоборците обаче се коригирала от единната идеология и в иконоборческата партия се офор­мили две основни течения – радикално и умерено. Радикално настрое­ните иконоборци се стремели към пълно и повсеместно унищожаване на всички християнски изображения, докато умерените били против бого­служебната употреба и почитането на иконите, изразявано в целуване и молене пред тях[11]. Умереното крило естествено не е могло да дава тон на официалната политика. Радикалите, в чиито редове влизали императо­рът, много висши духовници, придворни и военни лица, били истинските двигатели на иконоборчеството и успявали да увлекат със себе си уме­рените в предприеманите репресии срещу иконопочитателите.

Всъщност в основата на иконоборчеството стояли два кардинални въпроса: редно ли е християните да въвеждат в религиозно-църковна употреба изображенията и разрешено ли е да се молят пред тях и да ги почитат? Иконопочитателите отговаряли и на двата въпроса утвърдително; радикалите отричали като езически нововъведения и едната, и другата прак­тика, които навлезли в християнския култ, а умерените били противници само на почитането на иконите.

Очерталите се разноречия между радикали и умерени не нарушили външната спойка и единство на иконоборческата партия, която използва­ла старозаветната забрана на изображенията като основно и първостепенно възражение срещу иконите и водила обща, враждебна на иконопочитанието политика. В действителност този древен аргумент бил заимстван от юдеите, които първи го въздигнали в обвинение срещу християнския култ и подготвили пътя на иконоборческата идеология и насилия. Новите про­тивници на иконите подобно на своите предшественици – юдеите пледи­рали тезата за непреходност и общовалидност на старозаветния закон, критикували и преследвали православните иконопочитатели като нару­шители на Господните повели. Своите насилия те оправдавали, като се позовавали на втората Божия заповед (Изход 20:4) или на предписанието в книга Второзаконие[12]: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говори на (планината) Хорив изсред огъня, да не би да се развратите и си направите дялан образ, лик на някой кумир, който да представя мъж или жена… и да не би ти, като погледнеш небето и видиш слънцето, месечината и звездите (и) цялото небесно войнство, да се прелъстиш, та да им се поклониш и да им послу­жиш…“ (Второзаконие 4:15-16, 19). Освен тези най-често употребявани пасажи иконоборците, за да подчертаят вината на иконопочитателите, привеждали още много други текстове от Свещеното Писание на Стария Завет[13] (например Изход 34:17; Второзаконие 4:12; 5:8; 6:4, 13, 14; 12:3; Псалом 96:7 и така нататък), които наистина отричали изображенията, но имали временно, дохристи­янско значение и целели да предпазят древните израилтяни от идолослужение.

Съзнали неубедителността на своите доводи, иконоборците се опитали да ги подкрепят с новозаветни свидетелства против християнските изображения. Като такива те посочвали думите на Спасителя за поклонение на Бога „с дух и истина[14]“ (Иоан 4:24), както и съвета на св. апостол Павел[15] да не „мислим, че Божеството прилича на злато, или сребро, или камък – на изделие, излязло от чо­вешко изкуство и измислия“ (Деяния на светите апостоли 17:29).

В потвърждение на своята доктрина иконоборците наред с библей­ските текстове привеждали и възражения срещу култа към иконите от Свещеното Предание и творенията на някои църковни писатели[16]. Най-често те се позовавали на авторитета на св. апостол и евангелист Иоан, за когото от единично из­казване заключавали, че се отнасял неодобрително изобщо към всички изображения. Така когато научил, че го нарисували и неговият ученик Ликомид поставил този образ в спалнята си, той остро го осъдил с думите: „Аз виждам, че ти продължаваш да живееш по езически начин[17]“.

Подобно на св. апостол Иоан постъпвали и множество от светите отци и учи­тели на Църквата. Особено категорично, казвали иконоборците, е изразил отрицателното си отношение към иконите св. Епифаний Кипърски, който писал: „Бъдете силни и пазете преданията, които сте получили. Не се отклонявайте нито наляво, нито надясно… И като мислите за това, да не въвеждате икони в църквите или на гробовете на светиите, но постоянно да имате Бога във Вашите сърца, а не в храма, защото не подобава на един християнин да очаква да въздигне думата си с помощта на своите очи и с блуждаенето на своите сетива[18].“ Освен това били припомняни и настав­ленията на св. Амфилохий (340/345-349/403) „да не се грижим как най- сполучливо чрез бои да представим телесния образ на светиите, а по ка­къв начин да подражаваме на техния стремеж към добродетелта и да ста­нем като тях[19]“. Предвид неодобрителното отношение на Иисус Христос, на апостолите и древните отци към иконите, заключавали иконоборците, „на първите шест вселенски събора не било казано нищо за светите икони[20]“.

Проявили усърдие в издирването и изобретателност в подбора на аргументите, противниците на светите икони моделирали по свой вкус патрио­тичните текстове, за да оборят иконопочитанието и да утвърдят своето лъжеучение в истинска, православна традиция на Църквата. Приведените доказателства проправяли пътя на истинското, духовното поклонение пред апостолите, мъчениците и светиите, при което художествено изработените икони губели всякакво значение. На тяхно място изпълнените от благо­честие вярващи трябвало да си създадат духовни образи и картини, които най-вярно отразявали праведния живот на Божиите угодници, въздействали върху волята и насочвали стъпките на християните по Господ­ните пътеки[21].

Като си служили в много случаи с фалшификации или превратно тълкувание на текстовете[22], противниците на светите икони успели привидно да съгласуват иконоборчеството със Свещеното Предание и с църковните писатели по въпросите на изображенията, но не се задоволили с постигнатото. За­това последвал цял поток от общи разсъждения и богословски основания, които те изтъквали за оправдание на своето лъжеучение. Всичките раз­нообразни по форма и съдържание възражения могли да се вместят в об­щото, съставното обвинение, че иконата противоречела на Божествената природа. Според иконоборците християните не трябвало да изобразяват нито Христос, нито св. Богородица, а още по-малко апостолите, мъчениците и светиите. Като причина за тази възбрана по отношение на обикновените човеци, които чрез своя добродетелен живот или мъченически подвиг спечелили Божието благоволение, се по­сочвало, че не подобава на предходното и подлежащото на тление човешко тяло да бъде възвеличавано чрез багрите на иконите. В същото време изо­бразяването на Св. Троица, ангелите и целия небесен свят се считало за истинско светотатство, защото било недопустимо и унизително божестве­ните неща да се въвличат и поставят в рамките на несъвършена материя. От друга страна и Богочовекът Христос по Своята Божествена природа бил непознаваем за очите и недостижим за палитрата на обикновения художник[23], който поради това не можел и не трябвало да Го рисува[24].

Неуморими в търсенията си на нови възражения срещу християнските изображения, иконоборците изтъквали, че иконопочитанието представлявало грубо идолослужение[25]. По този начин иконопочитателите били обвинявани, че отдавали на иконите та­кива почести, каквито се полагали единствено на Бога[26]. Считайки това за своя най-силен аргумент, иконоборците често го повтаряли, като го моделирали и обличали в различна форма – християните, казвали те, се молят на материята, на дървото и краските[27]; те почитат кръста и ико­ните като Бог[28]; създадените от човешка ръка икони са обикновени идо­ли[29]; иконопочитателите се молят на светиите като богове[30] и така нататък.

В общи линии това били главните възражения, които противниците на иконите от времето на император Лъв III въздигали срещу иконопочитанието Изработени с много старание и богословско умение, тези аргументи се влели и представлявали фундамента на иконоборческата иде­ология, която отхвърляла религиозната употреба и почитанието на иконите, защото според нея те не само противоречели на Свещеното Писание и Свещеното Предание, но представлявали реална заплаха за християните да изпаднат в ерес или да се върнат към езическото идолослужение.

Въоръжена с необходимите ѝ идеологически средства, императорската иконоборческа партия започнала безкомпромисна борба срещу иконопо­читанието. Православните християни обаче разполагали с достатъчно богословски оръжия и, въпреки че нямали на своя страна благоразполо­жението на официалната държавна власт и подкрепата на отрядите за насилие от императорската армия, смело встъпили в теоретичния двубой, който доказал тяхната победна мощ като верни защитници на истината.

­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­________________________________________________________________________

*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава втора – „Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели ”, от проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. Съдържание 1, в пост № 96.

Тази публикация се явява продължение на публикация № 1846 от 6 септември 2025 година (виж Съдържание № 8, публикация № 1846) и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Същата се намира в ГДА, т. ХХХ, С., 1990, от с. 98 до с. 103 вкл.

[1]. J.Р.Мignе, Р.G., t. 98, col. 156 С-188 В; t. 108. col. 812 ВС.

[2].J.D.Мansi, op. cit., t. 13, p. 199-200 А; Деяния…, т. VII, c. 203-204; G. Ostrogorsky, History of the Byzantine State, New Jersey, 1953, p. 143 sq.

[3].К. Sсhwarzlose, а. а. О., S. 77.

[4].Ibid., S. 78.

[5].J.Р.Мignе, Р.G., t. 108, col. 821 D-824 A, 825 AB.

[6]. Ibidem.

[7]. Димитър Ангелов, пос. съч., c. 259.

[8]. J.P.Mlgne, P.G., t. 108, col. 837 A, 837 C.

[9]. Ibid., col. 848 B.

[10]. К. Sсhwarzlose, а. а. О., S. 79-80.

[11]. J.Р.Мignе, Р.G., t. 99, Paris, 1860, col. 106 AB.

[12]. Ibid., t. 94, Paris, 1860, col. 1236-1237.

[13]. Ibid., col. 1236, 1237, 1240.

[14]. От времето на Реформацията до днес това е любим аргумент на протестанти­те срещу светите икони (Е. Вепz, а. а. О., S. 90).

[15]. J.Р.Мignе, Р.G., t. 94, col. 1237.

[16]. Ibid., col. 1256, 1257; J.D.Mansi, op. cit., t. 12. p. 979 D.

[17]. J.D.Mansi, op. cit., t. 13, p. 169.

[18]. Ibid., p. 291 D; Деяния…, т. VII, с. 190.

[19]. J.D.Mansi, op. cit., t. 13, р. 301 D.

[20]. Деяния…, т. VII, с. 23; Е. Сasрar, Papst Gregor II…, S. 88.

[21]. K. Schwarzlosе, а. а. О., S. 86.

[22]. Съвременната историческа наука разполага с достатъчно данни, които по­казват, че св. Иоан Дамаскин и участниците в Седмия вселенски събор са имали основания да се съмняват в достоверността на цитираните от иконоборците текстове (J. J. v. Нefеlе, а. а. 0., S. 468-469; Деяния…, т. VII, с. 192-193). Големият рус­ки учен Георги Александрович Острогорски, базирайки се на документи от Парижката национална библио­тека, доказал, че приписваните на св. Епифаний иконоборческн текстове не принад­лежат на този отец и затова ги нарекъл „Псевдо-Епифаниеви“ (vg. G. Оstrоgоrsky, Studien zur Geschichte des byzantinischen Bilderstreites.- Historische Untersuchung, 5. Heft, Breslau, 1929, S. 61 ff.).

[23]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 1236, 1237, 1245, 1288, 1299, 1320, 1344.

[24]. Ibid., t. 99, col. 134 A, 148 A.

[25]. Ibid., t. 94, col. 773 A; t. 95, col. 320  C; t. 99, col. 104 C.

[26]. Ibid., t. 94, col. 1248, 1285, 1297; t. 99, col. 206 A.

[27]. Ibid., t. 94, col. 1271, 1384; t. 99, col. 640 C; J.D.Mansi, op. cit., t. 13, p. 115 C.

[28]. J.P.Migne, Р.G., t. 94, col. 1248; t. 99, col. 640 A; J.D.Mansi, op. cit., t. 13, p. 1630, 165 E, 225 A.

[29]. J.P.Migne, P.G., t. 99, col. 124 E; J.D.Mansi, op. cit., t. 13, p. 285 B, 415 B.

[30]. J.P.Mignе, P.G., t. 94, col. 1352; J.D.Mansi, op. cit., t. 12, p. 959 D.

Изображение: авторът проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g49