Проф. Александър Павлович Лопухин

След това Павел предприел третото си мисионерско пътуване. Той преминал през Галатия, където утвърдил във вярата галатите, които по онова време били смущавани от християни с юдейски възгледи. Те настоявали, че и езичниците, приели Христос, трябва да се обрязват и да спазват обредовия Моисеев закон (Деяния на светите апостоли 18:23). След това Павел пристигнал в Ефес, където вече го очаквали верните му приятели Акила и съпругата му Прискила, които вероятно подготвяли почвата за неговата дейност. Двете или три години, които апостолът прекарал в Ефес, представляват най-плодоносния период от неговото апостолско служение. Именно тогава възникнали редица църкви, които по-късно в Откровението са представени със символа на седемте златни светилника, сред които стоял Господ. Това са църквите в Ефес, Милет, Смирна, Лаодикия, Иерапол, Колоси, Тиатир, Филаделфия, Сарди, Пергам и други. Апостол Павел действал с такъв успех, че езичеството започнало да се страхува за своето съществуване. Това се потвърждава и от бунта срещу него, предизвикан от майстора на идолски изображения Димитрий

Но радостта на великия апостол на езичниците била помрачена от противодействието на враговете му – християни с юдейски убеждения. Те нямали нищо против неговата проповед за кръста; дори се радвали, че Павел привежда езическия свят към християнството, тъй като виждали в това полза за мозаизма (моисеевето законодателство в Петокнижието). Истинската им цел била да издигнат значимостта на закона, а на Евангелието гледали само като на средство за това. Понеже Павел имал съвсем противоположно разбиране, те започнали по всякакъв начин да подкопават авторитета му сред езичниците, които той бил обърнал, и особено в Галатия. Те твърдели пред галатяни, че Павел не е истински апостол, че Моисеевият закон има вечно значение и че без него християните не са защитени от опасността да изпаднат в робството на греха и порока. В отговор на това апостолът бил принуден да изпрати от Ефес Послание до галатяни, в което опровергава всички тези заблуждения. Изглежда, това послание постигнало желания успех и авторитетът на Павел и неговото учение бил отново утвърден в Галатия (1 Коринтяни 16:1).

Тогава юдействащите насочили усилията си в друго направление. Те се появили в църквите, основани от Павел в Македония и Ахайя. Там отново се опитали да разколебаят авторитета на Павел и да хвърлят съмнение върху нравствената чистота на характера му. Най-голям успех с тези нападки постигнали в Коринт, затова апостолът във Второто си послание до коринтяните енергично се противопоставя на тези свои врагове, като иронично ги нарича „свръхапостоли“ (ὑπὲρ λίαν οἱ ἀπόστολοι). Вероятно това са били онези обърнали се към християнството свещеници (Деяния на светите апостоли 6:7) и фарисеи (Деяния на светите апостоли 15:5), които, гордеейки се със своето образование, не искали да се подчиняват на апостолите изобщо и смятали, че трябва да заемат мястото им в църквите. Може би именно тях има предвид Павел, когато споменава за „Христовите“ (1 Коринтяни 1:12) – тоест онези, които признавали само авторитета на самия Христос и не искали да се подчиняват на когото и да било от апостолите. Все пак Апостолът още с Първото си послание до коринтяните успял да възвърне поколебания си авторитет в Коринтската църква, а Второто му послание свидетелства вече, че враговете му там са признали поражението си (виж глава 7-ма). Именно поради това Павел в края на 57-ма година отново посетил Коринт и останал там около три месеца[1].

От Коринт, през Македония, Павел се отправил за Иерусалим с дарения за бедните християни от Иерусалимската църква, събрани в Гърция. Там Яков и презвитерите му съобщили, че сред християните от юдейски произход се разпространяват слухове, че Павел е враг на Моисеевия закон. За да покаже неоснователността на тези слухове, Павел по съвета на презвитерите извършил над себе си обреда на посвещение като назарей. С това Павел не извършил нищо против убежденията си. Главното за него било да ходи в любов; и, ръководен от любовта си към сънародниците си, като оставя на времето окончателното освобождение от Моисеевия закон, той приел този обет като нещо външно, което не засягало и не променяло същинските му убеждения. Това събитие обаче станало повод за ареста му, и оттук започнал нов период в живота му.

Затворничество

След ареста си в Иерусалим Павел бил изпратен в Кесария на съд при римския прокуратор Феликс. Той останал там две години – до отзоваването на Феликс (през 60-та година). През 61-ва година се явил пред новия прокуратор Фест, и понеже делото му се проточило, той като римски гражданин поискал да бъде съден в Рим. Пътуването си до Рим извършил с големи забавяния и пристигнал там едва напролет на следващата година. От последните два стиха на Деянията научаваме, че той прекарал в Рим две години като затворник, но с относителна свобода на общуване с вярващите сътрудници, които го посещавали, носели му вести от далечни църкви и разнасяли от негово име послания (до колосяните, ефесяните, Филимон, филипяни).

Тук завършва книгата „Деяния на светите апостоли“. По-нататъшният живот на апостол Павел може да бъде описан или въз основа на преданието, или с насока от някои места в неговите послания. Най-вероятно, както потвърждават отците на Църквата, след двегодишния си престой в Рим Павел е бил освободен, отново е посетил църквите на Изток и след това е проповядвал на Запад – чак до Испания. Паметник на това последно апостолско дело са така наречените пастирски послания, които не могат да бъдат отнесени към никой от по-ранните периоди на служението му.

Тъй като нито една от испанските църкви не приписва своето начало на апостол Павел, изглежда вероятно предположението, че апостолът е бил заловен веднага след като стъпил на испанска земя и незабавно изпратен обратно в Рим. Мъченическата смърт на апостола, която той е претърпял на пътя към Остия[2], според свидетелството на римския презвитер Гай (от II-ри век), е настъпила през 66-та или 67-ма година, според съобщението на историка Евсевий[3].

Хронология на живота на апостол Павел

За да се установи хронологията на живота на апостол Павел, следва да се използват две сигурни дати: датата на пътуването му до Иерусалим с Варнава – през 44-та година (Деяния на светите апостоли глава XII-та) и датата на явяването му пред съдията Фест – през 61-ва година (Деяния на светите апостоли глава XXV-та).

Фест е починал още същата година, в която пристигнал в Палестина, така че Павел е могъл да бъде изпратен в Рим най-късно есента на 61-ва година. Арестуването на апостола в Иерусалим, което се е случило две години по-рано, може да се датира съответно през 59-та година.

Третото мисионерско пътуване на апостол Павел, което предшествало неговия арест, включвало почти тригодишен престой в Ефес (Деяния на светите апостоли 19:8, 10; 20:31), пътуване през Гърция, със сравнително дълго пребиваване в Ахайя (Деяния на светите апостоли 20:3), и пътуване до Иерусалим. Следователно, началото на това трето пътуване може да се отнесе към есента на 54-та година.

Второто мисионерско пътуване, през Гърция, не е могло да продължи по-малко от две години (Деяния на светите апостоли 18:11-18), и следователно е започнало през есента на 52-ра година.

Апостолският събор в Иерусалим, който се е състоял малко преди това пътуване, вероятно се е провел в началото на 52-ра година или в края на 51-ва година.

Първото мисионерско пътуване на Павел с Варнава в Мала Азия, включващо и двукратен престой в Антиохия, обхваща приблизително предходните две години и е започнало през 49-та година.

Ако се върнем още по-назад, стигаме до момента, когато Варнава взема Павел със себе си в Антиохия. Това е станало около 44-та година. Колко време Павел е прекарал преди това в Тарс, където е било неговото семейство, не може да се определи с точност – възможно е около четири години, така че първото посещение на Павел в Иерусалим след обръщението му може да се отнесе към 40-та година.

Това посещение е било предшествано от пътуване на Павел в Арабия (Галатяни 1:18) и двукратен престой в Дамаск. За всичко това той сам отделя три години (Галатяни 1:18). Така че обръщението на Павел вероятно се е случило през 37-ма година.

В годината на обръщението му Павел е бил около 30-годишен, следователно рождението му може да се отнесе към 7-ма година след Христа. Ако е починал през 67-ма година, то целият му живот е продължил около 60 години.

В подкрепа на тази хронология можем да приведем и следните съображения:

1)Известно е, че Пилат Понтийски е бил отстранен от длъжност през 36-та година. Преди да пристигне новият прокуратор, евреите са могли да си позволят самоволно да извършат екзекуцията на Стефан, нещо, което не биха посмели при римски управител, тъй като римляните им отнели правото на смъртни присъди. Така че убийството на Стефан вероятно е станало в края на 36-та година или началото на 37-ма година, а след него – обръщението на Павел.

2)Пътуването на Павел и Варнава в Иерусалим по повод глада от 44-та година намира потвърждение у светски историци, които съобщават, че при император Клавдий през 45-та или 46-та година глад е обхванал Палестина.

3)В Послание до Галатяните Павел казва, че е отишъл в Иерусалим на апостолския събор четиринадесет години след обръщението си. Ако този събор се е състоял през 51-ва година, то обръщението на Павел е било през 37-ма година.

Така хронологията на живота на апостол Павел може да се представи по следния начин:

I. Животът на Павел като юдеин и фарисей

Раждане: около 7-ма година след Христа.

Обръщение: около 37-ма година.

II. Години на подготовка и първи опити в апостолската дейност

37-44 година: Престой в Дамаск, Арабия, Тарс и Антиохия

44-та година: Пътуване с Варнава до Иерусалим заради глада

III. Първо мисионерско пътуване

49-51 година: Пътуване в Мала Азия, основаване на църкви

51-ва година: Апостолски събор в Иерусалим

IV. Второ мисионерско пътуване

52–54 година: Проповед в Гърция

Послания: Първо и Второ към Солуняни

V. Трето мисионерско пътуване

54–57 година: Пребиваване в Ефес, посещение на Гърция и Иерусалим

Послания: към Галатяни, Първо и Второ към Коринтяни, към Римляни

VI. Затворничество

59 (лято)-61 (есен): Арест в Иерусалим, затвор в Кесария

VII. Пътуване до Рим

61 (есен)-62 (пролет): Пътуване с кораб, корабокрушение, пристигане в Рим

VIII. Първо затваряне в Рим

62–64 година: Под домашен арест в Рим

Послания: към Колосяни, Ефесяни, Филимон, Филипяни

IX. Освобождаване и последни години

64–67 година: Освобождаване, нови пътувания, второ залавяне в Рим

Послания: Пастирски послания (Тимотей, Тит), към Евреи

X. Мъченическа смърт

66-та или 67-ма година: Обезглавен в Рим, по пътя за Остия

Тази хронология, основана на Деянията на Апостолите, Посланията и ранноцърковните предания, е приета от мнозина изследователи като най-вероятна.

Приложение

Личността на апостол Павел

От обстоятелствата в живота на апостол Павел може да се изведе представа за това, каква личност е бил този апостол. Преди всичко трябва да се каже, че на Павел е бил чужд духът на какъвто и да било педантизъм. Често се случва големите обществени дейци да бъдат крайно педантични в прилагането на своите убеждения: те не желаят въобще да се съобразяват с разумните изисквания на живота. Но апостол Павел, въпреки пълната си увереност в истинността на своите убеждения относно значението на Моисеевия закон и Христовата благодат в делото на оправданието на човека, все пак, когато било необходимо, ту обрязвал свои ученици, ту пък се противопоставял на това (историята с Тит и Тимотей – срв. Галатяни 2:3 и Деяния на светите апостоли 16:3). Без да се счита задължен да спазва Моисеевия закон, той въпреки това, за да не съблазни иерусалимските християни, приел обет на назорейство (Деяния на светите апостоли 21:20 и сл.). По същия начин апостолът разсъждава по различен начин по въпроса за храната в Посланието до римляните в сравнение с това до колосяните (срв. Римляни 14 и Колосяни 2).

Апостолът намирал сила за тази снизходителност в християнската любов, която изцяло владеела сърцето му. Там, където все още имало възможност за спасение на хората, дори и в най-малка степен, той полагал всички усилия като любещ баща или дори като майка, за да спаси своите духовни чеда от гибел. Така той вложил много труд в обръщането на галатяните и коринтяните към послушание на Христос. Но същевременно той не се страхувал да произнесе окончателно осъждане над онези, у които не се виждали никакви признаци на покаяние (2 Тимотей 4:14; 1 Коринтяни 5:5), които вървели против самите основи на християнската вяра (Галатяни 5:12). И отново, когато ставало въпрос само за лични огорчения, нанесени на него самия, той винаги умеел да забрави и да прости на обиждащите го (Галатяни 4:19), дори се молел за тях на Бога (2 Коринтяни 13:7).

Апостол Павел се е чувствал истински Божи служител и е гледал на църквите, които е основал, като на свой принос пред Христовия съд (1 Солуняни 2:19 и сл., 2 Коринтяни 6:4; Филипяни 2:16, 4:1). Въпреки това той никога не е желаел да оказва натиск върху тях чрез своя апостолски авторитет. Оставял е всяка църква сама да подрежда вътрешния си живот, като вярвал, че любовта към Христос ще я запази в рамките на благочестието и че Светият Дух ще ѝ помага в нейните немощи (2 Коринтяни 5:14; Римляни 8:26). Но Павел не е стоял встрани от важните събития в живота на църквите и духом присъствал на разискването на най-сериозните въпроси и е изпращал указания от разстояние, когато е било нужно (1 Коринтяни 5:4). В същото време е проявявал трезва преценка и способност за практично мислене. Умеел е да укротява поривите на онези, които били силно въодушевени от дара на езиците. Знаел е какво да каже на християните, които в очакване на близкото Второ пришествие били напуснали своите занимания и престанали да работят. Искал е от своите духовни чеда само онова, което те били в състояние да изпълнят. Така, например, по отношение на брачния живот е поставял по-малко строги изисквания към коринтяните, отколкото към солуняните. Особено ясно личи неговата мъдрост в начина, по който е подхождал към апостолското си дело. Когато тръгнал да просвещава Европа, използвал пътищата, изградени или подновени от римляните, и се спирал в градове, които били важни търговски центрове или римски колонии, поддържащи връзки с много други места. Това било гаранция, че Евангелието, веднъж прието, ще се разпространи бързо и по-широко. Същата прозорливост показал и в решението си да изпрати своето най-съдържателно послание – до римляните, именно в столицата на Римската империя, и то малко преди сам да я посети.

Резултати от мисионерската дейност на апостол Павел

Когато апостол Павел вече отивал към смъртта, можел с утеха да си каже, че Евангелието се е разпространило из целия тогавашен свят. В Палестина, Финикия, Кипър, Антиохия, Александрия и Рим то било утвърдено още преди него, но в почти цяла Мала Азия и Гърция именно Павел и неговите спътници за пръв път възвестили словото за Христос. Те основали църкви в Перга, Антиохия Писидийска, Икония, Листра, Дервия, Троада, Филипи, Солун, Берия Коринт, Кенхрея и в други места в Ахайя. Учениците на Павел основали също църкви в Колоси, Лаодикия, Иерапол и на други места в Мала Азия.

Що се отнася до състава на църквите, основани от Павел и неговите спътници и ученици, той се състоял предимно от хора от по-ниските обществени слоеве – роби, освободени и занаятчии (1 Солуняни 4:11; 1 Коринтяни 1:26). За това свидетелстват дори противници на християнството от II-ри век (Целз и Гай Цецилий). Дори клирици и епископи понякога били от робски произход. Все пак има случаи, когато към християнството се обръщали знатни и богати жени (Еводия, Синтихия, Хлоя и други). Сред християните имало и видни мъже – например, проконсулът на Кипър Сергий Павел (Деяния на светите апостоли 13:12), Дионисий от Ареопага (Деяния на светите апостоли 17:34) и други.

Ренан в своя „Живот на апостол Павел“ изказва мнение, че броят на християните по времето на Павел бил твърде малък – според него, в Мала Азия и Гърция Павел е обърнал към вярата „не повече от хиляда души…“ Това мнение обаче не може да се приеме, тъй като християнството по онова време е предизвиквало сериозни опасения както сред езичниците, така и сред юдеите елинисти – нещо, което не би било възможно, ако християнските църкви по градовете се състояли от по 10-20 души, както предполага Ренан. Освен това в посланията на Павел се съдържат намеци за сравнително голям брой вярващи (Галатяни 6 и други). Сред светските писатели, които споменават за „множество“ християни, са Плиний Млади и Лукиан.

От посочените църкви в Мала Азия, Гърция и други места, където Павел се е трудил, Евангелието постепенно се е разпространило по целия свят. Моно (Monod) в книгата си за апостол Павел (1893 година) справедливо казва: „Ако ме попитат: кой от всички хора ми се струва най-великият благодетел на човешкия род, без колебание бих отговорил – Павел. Не знам друго име в историята, заради своята най-широка и най-плодотворна дейност.“

Резултатите от мисионерската дейност на апостол Павел са още по-забележителни, като се има предвид колко сериозни пречки е трябвало да преодолява. Срещу него постоянно действали юдеи-християни, които следвали стъпките му и настройвали обърнатите от него християни против него. Невярващи юдеи също се стремели с всички средства да прекратят неговата мисия. Езичниците от време на време въставали срещу него. Освен това, поради болестта си, Павел с големи трудности пътувал – и почти винаги пеша… Но „силата Господня се прояви в немощта на Павел“ (2 Коринтяни 12:9), и той преодолял всичко, което се изпречвало на пътя му.

За посланията на апостол Павел

Православната църква приема в своя канон 14 послания на апостол Павел. Някои учени смятат, че апостол Павел е написал повече послания и се опитват да открият намеци за съществуването на вече изгубени негови писма в самите послания на апостола. Но всички тези предположения са крайно произволни и лишени от основание. Ако апостол Павел споменава уж някакво послание до коринтяните в пета глава (стих 9), то това споменаване може да се отнася до първите глави на Първото послание. А онези откъси от предполагаемо послание на Павел до коринтяните, които станали известни на учените в началото на XVII-ти век в арменски превод, представляват явна фалшификация (вж. по въпроса статията на професор Митрофан Дмитриевич Муретов: „Об апокрифической переписке апостола Павла с коринфянами“, Богословский вестник, 1896, том III). Под споменатото в Колосяни 4:16 „послание до лаодикийци“ може лесно да се разбира посланието до ефесяните, което, като окръжно, било изпратено и в Лаодикия, откъдето колосяните трябвало да го получат под названието „послание от Лаодикия“. Ако Поликарп Смирненски споменава уж за „послания“ на Павел до филипяните, то и тук гръцката дума ἐπιστολάς има общо значение „послание“, както латинското litterae. Що се отнася до апокрифната кореспонденция на апостол Павел с философа Сенека, състояща се от шест писма на Павел и осем на Сенека, то нейната неавтентичност е напълно доказана от науката (вж. статията на професор Алексей Петрович Лебедев: „Переписка апостола Павла с Сенекой“ в събрани съчинения на Алексей Петрович Лебедев).

Всички послания на апостол Павел са написани на гръцки език. Но това не е класическият гръцки, а живият разговорен език на онова време – доста груб. Върху речта му силно е повлияло възпитанието му в равинската школа. Например, често се срещат еврейски или халдейски изрази (αββα, αμήν, μάρανα и други), еврейски речеви конструкции, паралелизъм на изказа, типичен за еврейския стил. Налице е и влияние от юдейската диалектика, когато той въвежда резки антитези, кратки въпроси и отговори. Въпреки това апостолът добре е владеел разговорния гръцки и свободно е използвал богатството на гръцкия речник, като често е заменял едни изрази със синоними. Макар да нарича себе си „невежа в словото“ (2 Коринтяни 11:6), това вероятно се отнася само до непознаването на литературния гръцки език, което обаче не му е попречило да напише прекрасния химн на християнската любов (1 Коринтяни 13), заради който известният оратор Лонгин причислява апостола към най-великите оратори. Към недостатъците на стила на апостол Павел може да се отнесе честата поява на анаколути (тоест липса на съответстващо главно изречение на въведено подчинено), вметнати изрази и други. Това обаче се обяснява с въодушевлението, с което той пишел своите послания, както и с обстоятелството, че повечето от тях той не е писал собственоръчно, а ги е диктувал на писар (вероятно поради слабо зрение).

Посланията на апостол Павел обикновено започват с поздрав към дадена църква и завършват с различни сведения за самия него и поздрави, отправени до отделни лица. Някои от тези послания имат предимно догматично съдържание (например Посланието до римляните), други засягат главно устройството на църковния живот (Първо послание до коринтяните и пастирските послания), трети имат полемичен характер (до галатяните, Второ до коринтяните, до колосяните, до филипяните, до евреите). Останалите могат да се определят като послания с общо съдържание, включващи различни от гореспоменатите елементи. В Библията те са подредени според относителната важност на съдържанието им и според значимостта на църквите, до които са били адресирани. Затова на първо място е поставено Посланието до римляните, а на последно – Посланието до Филимон. Посланието до евреите е поставено след всички останали, понеже е получило всеобщо признание по отношение на автентичността си сравнително късно.

В своите послания апостолът се разкрива като верен и грижовен ръководител на основаните от него църкви или на тези, които са били в общение с него. Нерядко говори с гняв, но също така умее да говори кротко и с нежност. С една дума, неговите послания са образец на това изкуство. При това тонът и самата реч в отделните послания придобиват различни нюанси. Все пак, според Иоханес Вайс, цялото магическо въздействие на речта му се усеща само от този, който чете посланията на глас – защото апостол Павел е диктувал посланията си на писар и ги е предназначавал за четене на глас в църквите, до които са били изпратени (Die Schriften des Neuen Testaments, т. 2, стр. 3). Към това следва да се добави, че посланията на Павел са образцови и по отношение на подредбата на съдържащите се в тях мисли – а подобна подредба изисква цели дни, дори седмици за съставяне на всяко по-обемно послание.

Апостол Павел като богослов

Апостол Павел излага своето учение не само в посланията си, но и в речите, записани в книгата Деяния на апостолите (Деяния на светите апостоли 13:16-41; 14:15-17; 17:22-31; 20:18-36; 22:1-21; 23:1-6; 24:10-26; 26:1-23; 28:11-20). В разглеждането на неговото богословие обикновено се различават два периода – първият обхваща речите и посланията, създадени до неговото залавяне, а вторият – времето от арестуването му до самата му смърт. Макар в първия период апостолът да е ангажиран главно с конфликта с юдействащите, а в по-късния мислите му да са привлечени от други обстоятелства от живота на вярващите, все пак може ясно да се установи, че в двата периода основният тип на учението му остава един и същ.

Още в първия етап апостол Павел поставя в центъра на своето благовестие въпроса за правилното отношение на човека към Бога – или, с други думи, въпроса за оправданието. Той учи, че човек не може да се оправдае пред Бога със свои собствени сили и че затова Сам Бог посочва на човечеството нов път към оправдание – чрез вярата в Христос, по Чиито заслуги на всички се дарява оправдание. За да докаже неспособността на човека да се оправдае сам, апостолът – и в речите си, и в посланията, описва състоянието на човека както в езичеството, така и в юдаизма. Юдаизмът, макар и да не е потънал в такава тъмнина като езичеството, все пак не намира в себе си сили да върви по пътя на добродетелта, който Моисеевият закон му посочва. За да обясни тази немощ, Павел говори за силата на първородния грях, който тегне над всички хора. Адам първи е съгрешил – и от него заразата на греха се е предала на цялото човечество, изразявайки се в множество отделни престъпления. Човекът, според Павел, става склонен към грях дори там, където разумът му подсказва правилния начин на действие – той се оказва подвластен на плътта, както се изразява апостолът.

Но Бог е оставил езичниците на техните страсти, а юдеите е поставил под водителството на закона, за да осъзнаят необходимостта от божествена помощ. И ето, когато тази възпитателна цел е била постигната, Господ е изпратил на хората Спасител в лицето на Своя Единороден Син, приел човешка плът. Христос е умрял за човечеството и ги е примирил с Бога, и именно това изкупление от греха и смъртта и възраждането за нов живот апостол Павел счита за свой дълг да възвестява. Човек трябва само да повярва в това – и той започва нов живот в Христа, под водителството на Божия Дух. А вярата не е само знание, а възприемане на Христос с цялото вътрешно същество на човека. Тя не е негово дело, не е негова заслуга, а преди всичко дължи своето начало на тайнствената Божия благодат, която привлича сърцата на хората към Христос. Тази вяра дава на човека оправдание, действително оправдание, а не просто вменяване на Христовата праведност. Човекът, повярвал в Христос, действително става новороден, ново създание, и върху него вече не тегне никакво осъждане.

Обществото на оправданите вярващи образува Христовата Църква, или Божията Църква, която апостолът сравнява ту с храм, ту с тяло. Фактически обаче, Църквата още не представлява осъществен идеал. Тя ще достигне своя идеал или прославление едва след второто пришествие на Христос, което обаче няма да настъпи преди да дойде антихрист и да се извърши окончателната победа над злото.

През втория (и последен) период учението на апостол Павел добива предимно христологичен характер, макар че апостолът често излага и мисли, вече изказани в по-ранните му послания и речи. Личността на Господ Иисус Христос тук се характеризира не само като Изкупител, но и като Творец и Промислител на вселената. И след въплъщението Си Той не е изгубил Своето Богосиновство, но е приел и човешка природа, която обаче след Възкресението се е изменила в нова – вече прославена. Заедно с прославянето на Богочовека се възражда и човечеството като цяло. Истинското отечество на човека вече не е земята, а небето, където Христос сега седи. За да докаже особено величието на християнството пред своите сънародници, християни от юдейски произход, Павел изобразява (в посланието до евреите) Христос като превъзхождащ със силата Си ангелите, които са участвали в даването на Синайския закон, както и Моисей, законодателя.

Що се отнася до нравствените предписания и постановленията относно църковния ред, те са почти равномерно разпределени във всички послания. Най-често нравствено-назидателните мисли се излагат след догматичната или полемична част, като своеобразен извод от догматическото учение.

Апостол Павел като богослов оказва изключително голямо влияние върху развитието на християнското богословие. У него за първи път се формулират онези христологични идеи, които по-късно ще бъдат развити в посланията на други апостоли, в Евангелията и в първите произведения на християнската книжнина от II-ри век. Под влиянието на Павел в учението за изкуплението са Ириней Лионски, Тертулиан, Иполит, Климент Александрийски, апологетите, Августин и други по-късни богослови. Но тук възниква въпросът: доколко самото учение на Павел е оригинално, самостоятелно? Не е ли бил самият той под влияние на елинистическата философия или поне на равинистичното богословие? Много изследователи твърдят, че ако първата хипотеза не е особено вероятна, то втората изглежда доста правдоподобна… Но така ли е всъщност?

Преди всичко, зависимостта на Павел от равинистичното богословие би трябвало да проличи в екзегетическия му метод. Но при внимателно сравнение между равинските тълкувания и тълкуванията на Павел се открива съществено различие. Най-напред, равините, тълкувайки Свещеното Писание, търсят в него задължително обосновка на религиозно-обредовите възгледи на юдаизма. Съдържанието на Библията, следователно, е предварително зададено. Затова над текста се извършват недопустими операции, като той бива тълкуван най-вече типологично-алегорично. Апостолът, макар и да приема преданията на юдейската църква, не го прави по модела на равините, а ги възприема като достояние на целия юдейски народ, съхранено в неговата памет. Той ги използва само за илюстрация на своите положения, без да им придава самостоятелно богословско значение. Ако понякога допуска алегорично тълкуване, то неговите алегории по-скоро носят характера на предобрази: той гледа на цялата история на Божия народ като на предобраз на историята на Новия Завет и я тълкува в месиански смисъл.

В учението за Христос апостол Павел също е напълно независим от юдейско-равинските възгледи. За юдеите Месията не е бил не само вечно същество, но дори не е бил и първото проявление на Божията воля за спасението на хората. В Талмуда се казва, че преди сътворението на света са съществували седем неща и първото от тях е била Тората. Месията-Избавител се възприемал само като най-висше въплъщение на идеята за законността и като най-добрия изпълнител на закона. Ако хората изпълнявали закона достатъчно добре, дори не се е налагало появата на Месия… За апостол Павел обаче Христос, съществуващ от вечност като Божествена личност, е крайъгълният камък на цялото здание на изкуплението.

Само това вече показва, че учението на Павел за Христос и учението на равините за Месията са диаметрално противоположни. В разбирането на изкуплението Павел също се разграничава от тях. Според равините човек сам може да постигне истинска праведност – необходимо е само точно да изпълнява закона на Моисей. Апостол Павел учи тъкмо обратното: със собствени усилия никой не може да се спаси. Месията, според равинския възглед, идва при вече оправданите пред Бога юдеи, за да увенчае тяхната праведност и да им даде свобода и власт над целия свят. За Павел Христос идва, за да дари оправдание на човечеството и да установи на земята духовно царство.

Учението на Павел се различава от равинското и по други въпроси: произхода на греха и смъртта, бъдещия живот, второто пришествие на Христос, възкресението на мъртвите и прочее. От това може да се направи обоснован извод, че апостолът е изградил своето учение самостоятелно, въз основа на откровенията, които е получил, и в съгласие с онова, което е научил от благовестието за Христос, предадено му от други апостоли и проповедници – свидетели на земния живот на Спасителя.

Литература за живота на апостол Павел (към времето на автора професор Александър Павлович Лопухин):

а) светоотечески: Иоан Златоуст «Седем слова за апостол Павел».

б) на руски език: „Жизнь святого апостола Павла“ книга святителя Иннокентия архиепископа Херсонского и Таврического;Протоиерей Василий Михайловский. Об Апостоле Павле; Протоиерей Александр Васильевич Горский. История Апостольской церкви; Иван Алексеевич Артаболевский. О первом миссионерском путешествии Апостола Павла; Дмитрий Сергеевич Глаголев. Второе великое путешествие апостола Павла с проповедью Евангелия; Иеромонах Григорий.Третье великое благовестническое путешествие святого апостола Павла.

в) на други езици: Weinel. Paulus, der Mensch und sein Werk (1904 г.) и Α Deissmann. Panlus. Eine kultur und religionsgeschichtliche Skizze, с карта „Светът на апостол Павел“ (1911 г.). Много увлекателна е книгата на проф. Knopf Paulus (1909 г.).

На богословието на апостол Павел е посветена дисертацията на професор Николай Никанорович Глубоковски Благовестие Апостола Павла по его происхождению и существу, кн. 1-я. Пет. 1905 г. и кн. 2-я. Петербург 1910 г., която съдържа и библиографията на чужди езици до 1905 година.

Интересна и важна в апологетично отношение е статията: Nosgen A. Der angebliche orientalische Einschlag der Theologie des Apostels Paulus (Neue Kirchliche Zeitschrift, 1909 г., Heft 3 и 4).

[1]. Предполага се, че до този момент апостолът е бил вече два пъти в Коринт, срв. 2 Коринтяни 13:2.

[2]. Сега там се намира базиликата S. Paolo fuori le mura.

[3]. I. Frey. Die letzten Lebensjahre des Paulus. 1910.

______________________________________________________________________________

*Публикувано в https://bible.dveri.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът професор Александър Павлович Лопухин (1852-1904). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g3a