Иван Георгиев Панчовски

Съкровището на добротата е по-високо от всяка цена; за неговото измерване не са пригодни никакви монетни системи, никакви еталони. Достойнството, което човек си припечелва чрез проявите и делата на своята доброта, намира всеобщо признание. Няма по-пълно щастие и блаженство от това, което дарява добротата. От всички венци най-славен, неувяхващ и безсмъртен е този, който изплита добро­тата и с който украсява челото на човека. Затова – според израза на Максим Горки от пиесата му „На дъното“ – „всички хора, до един, живеят за най-добрия!… Всеки мисли, че живее за себе си, а излиза, че живее за най-добрия! По сто години…, а може и повече, за най-добрият човек живеят!… Човекът се ражда за най-добрия!“

Щом добротата е толкова велико съкровище, то наложително е да се запитаме: Как да развиваме, да възпитаваме и да усъвършенстваме природната предразположеност към доброта и да я превърнем в съзнателна сила? Как да изучаваме, да усвояваме и да прилагаме „трудното изкуство да бъдем добри“?

Нека още в началото се отбележи, че тук нямаме работа с непосилна задача. Достатъчно е човек да пожелае да стане добър и той ще намери сили в себе си да бъде такъв. Добротата е достъпна и по силите на всеки човек. Тя е скъпоценно съкровище, което всеки човек спотайва и собствената си душа. С малко напрежение на съзнанието и усилие на волята той може да го открие и да стане негов владетел и разпоредник. Безбройните телесни, нравствени и социални блага на добротата не са заключени за никого. В чудната градина на добротата може да влезе всеки човек и да се радва и наслаждава до насита на най-хубавите и бла­гоухании цветя на живота.

Вратата, през която се влиза в съкровището на добротата, е самопознанието. Ето защо преди всичко ние трябва да познаваме своята духовна природа, своето достойнство и призвание. Никога да не забравяме, че ние сме човеци, следователно нам най-много подхожда и прилича да проявяваме човечност, хуманност, добродетел или с една дума казано доброта. Значи да живеем в съгласие с духовната си природа, да оставаме верни на себе си, да изпълняваме призванието си, да стоим на висотата на човешкото си достойнство, ще рече да възпитаваме в себе си и да проявяваме в дейността си доброта. Много правилно е отбелязал още стоическият мъдрец Марк Аврелий: „Никой никога не се е уморявал да си доставя всевъзможни блага. Но най-великото благо, което човек може да си достави, е да действа съобразно със своята висша природа; а висшата, божествената природа на твоята душа ти заповядва неуморно да вършиш добро на другите като най-висше благо на самия себе си.“ Добротата не е дразнеща чуждица, прилепена отвън кожа или заето покривало: тя е осъзнаване и проявяване на своята ду­ховна самосъщност. При това положение не е достатъчно, че сме се родили хора: ние трябва още да станем човеци, тоест да възпитаваме в себе си и да проявяваме из себе си човечност, доброта. Ето защо който всекидневно изпълнява повелята: „Бъди човек!“ – заедно с това той непрекъснато се утвърждава в добротата и възраства в нейното достойнство.

По-нататък сигурен път за събуждане и утвърждаване на своята предразположеност към доброта е всекидневно да желаем и да извършваме добрини. Всяко добро дело увеличава добротата и радостта в собствената душа и в света. Който веднъж извърши добро дело, той може да познае превъзходната красота и ценност на доброто въобще. Тогава той така ще го обикне, че никога не ще иска да престане да му служи и да се наслаждава на прекрасните му плодове. Извършеното добро дело, макар да е незначително на пръв поглед, влече подире си друго  по-значително, по-велико. Така се идва до една добродетел, която поражда друга добродетел и води по сигурния път на нравственото усъвършенстване, защото добродетелите една на друга са приемствени и една от друга се пораждат.

Да тръгнем по пътя на добрината и да вървим по друма на добродетелта, може би отначало ще ни бъде трудно, ала колкото повече напредваме, толкова повече ще опознаваме красотата на доброто и ще изпитваме неговата превъзходна радост и сладост. В моралните си наставления Сократ обичал да припомня прекрасните стихове на Хезиод от поемата му „Дела и дни“ (287 и сл.): „Пред добро­детелта безсмъртните богове поставиха потта; пътят към нея е дълъг и стръмен и неравен отначало; но стигнал горе, той става по-нататък лесен и удобен, колкото и труден да е бил.“

Добро и зло, добрина и злина не са цветен дим и човешка измислица. Те са нравствени реалности, които всеки миг се изправят пред съзнанието и волята на човека и очакват неговото становище и решение. Доброто и добрината са здраве, красота, радост, щастие, живот; а злото и злината са болест, грозота, мъка, нещастие, смърт. Поради това ние трябва винаги да предпочитаме доброто пред злото, добрината пред злината! Дори тогава, когато извършването на една добрина ни заплашва с по-малко или по-голямо лично затруднение, ние пак не трябва да се спираме и да отпускаме ръце, защото добрината не ще закъснее да ороси раната ни със своя божествен балсам и да ни дари с най-светлата утеха и надежда. Дори злините, бедствията и страданията, които според древногръцката митология се излели върху целия свят из кутията на Пандора, не загасили светлата и окриляща надежда в доброто и в неговата победа. Който е извършил добрина и е страдал за нея, той не само в душата си, но също и в тялото си ще бъде обладан от освежаваща приятност и от блажена сладост. Щом човек веднъж е изживял такива мигове,той ще познае безценното съкровище на добротата и ще я обикне както майка своята свидна рожба; тогава той никога и за нищо на света не ще отстъпи от нея и не ще се лиши от нейното щастие. Та нали добротата прилича на небесен лъч, който осенява цялото съзнание на човека и изпълва душата му с неземен мир, с божествено блаженство!

За християнина евангелската му вяра притежава огромна мощ бързо да възпламенява и да разгаря в буен и неугасим огън присъщата на човешката душа искра на доброта. Самопонятно е, че всяка доброта, а още повече безпределната, божествената, има сила да привежда в движение и да води към разцвет заложбата за доброта. Щом душата на вярващия човек се озари от слънцето на Божията доброта, щом чрез благодатния полъх на вярата очите му се отварят за Божия благ поглед, веднага сърцето му се отключва за добротата – подобно на разцъф- тяването на цветето, както художествено го представя Рабиндранат Тагор. Той пише: „Вам не е отредено да отключите пъпките за цветовете. Ако разклащате пъпката, ако я удряте, вашето допиране само ще я замърси; тогава ще я разкъсате на парчета и ще я захвърлите в праха. Обаче цветове не ще се появят нито бла­гоуханна миризма. Ах, вам не е дадено да отключите пъпките за цветовете. Обаче Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто: Той ѝ дарява само един поглед и жизнената сила потича през нейните жили. По Неговото дихание цветето разперва своите криле и ги разклаща във вятъра, цветовете изскачат навън като копнежи, благоуханието издава сладка тайна. Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто.“

Истинската религиозност, която поставя човешката душа в тайнствен допир с Божия дух и я потопява в безбрежния океан на Неговата съвършена доброта, с вътрешна непринуденост и необходимост подтиква към нравствено усъвършенстване, към добродетелно подвижничество, към небесно чиста доброта. Озарената от божествената доброта и възрастваща под небесната благодат доброта се прелива в светост. Тази доброта никога не изчезва и не променя прекрасния си образ, защото над нея сияе непотъмняващият нимб на светостта.

Прочетете още „Как да станем добри*“ →

Архимандрит Иларион

Животът е пълен с грапавини. Човек трябва много да внимава да не се препъне. Падне ли, ще се изцапа, ще се окаля и може да се осакати. А в такова състояние нито за себе си, нито за другите ще е приятен. Напротив, ако има съзнание за лично достойнство, в едно такова състояние той ще се срамува от другите и от самия себе си. И, ако не обръща внимание на положението, в което е изпаднал, съвсем ще се обезобрази. Калта в живота, това е грехът. За греха може много да се говори. Та кой ли не е изпитал жилото на греха? Той е навсякъде – във всички среди, при всички възрасти. От никого не е желан, но човек лесно му се поддава, «Защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя» (Римляни 7:15) – казва Апостолът от името на всички човеци. Там е бедата, че грехът може да омотае човека тъй, че последният да го смята за свой доброжелател. Сдружава се с него и все повече и повече пада, докато бъде погубен от него. Една легенда разказва: – В един запустял палат се загнездила страшна змия и никой не се решавал да влезе там, защото ще го ухапе. Но, ето, че се намерил един смел човек, който се заклел да я убие. И когато отишъл в двореца и надникнал, забелязал в гнездото на змията една голяма жълтица от аравийско злато. Взел я и си казал: Ако тази змия ми мислеше злото, не би ми дала такава жълтица. Минало се време. Змията ухапала коня му и, в гнева си, той се спуснал да я убие. Но пак намерил жълтица в гнездото и я пощадил. После ухапала слугата му, сина му, жена му; най-сетне и самия него ухапала за крака. И като оздравял, отишъл да я убие. Но, за негова изненада, намерил един голям и красив бисер и пак я пощадил. В края на краищата, змията го ухапала и в сърцето. И тъй, този човек, при все че е съзнавал грозящата опасност от змията, самоизмамвал се от блясъка на жълтиците и бисера и я пощадявал, до­като го погубила.

Палатът – това е светът; змията – дяволът; отровата – това е грехът. Последният е наистина смъртоносна отрова за човека.

Човек трябва да се пази от изкушенията и примамките на греха, за да не бъде поразен смъртоносно. Трябва да бди, защото какви ли не разновидности има грехът. Понякога той тъй силно заслепява човека, че последният му става роб и почва да му слугува. Грехът може да заслепи човека, тъй че в неразумието си да бъде готов да пожертва заради него всичко. Това е падение, което и сам падналият не съзнава. Тогава и съвестта е помрачена, и разсъдъкът е в плен на греха. Църковният летописец Георги Кедрин пише, че Хонорий, син на Теодосий Велики – цар на Западната Римска империя, имал една птица, която, заради красивото пеене или пък заради красивите ѝ пера, много обичал и полагал големи грижи за нея. Нарекъл я даже с името на столицата Рим – Рома. Един ден, пред него се явил един от придворните му, който, цял разтреперан, извикал:

– О, царю, Рим загина!

– Как? – с ужас извикал Хонорий – аз току-що я чух да пее!

– Не говоря за птицата Рома, а за града, който е в опасност, нападнат от неприятелски войски – задъхан пояснил придворният.

– О, човече, как ме изплаши! – отвърнал царят едва ли не загубил ума си. Сега се успокоих, нищо, че градът Рома загинал, птицата, птицата само да е жива.

Какво безумно заслепление – не му е жал за древната столица Рим, за многото паметници в нея, за хилядния народ, а за птицата му!

Тъй човек понякога се увлича в греха – в празни, суетни неща, че забравя своите задължения към себе си, към другите – забравя душата си, народа, и нехае, че може да загуби и Царството небесно.

Колкото човек по-високо се издига, толкова може и по-ниско да падне, толкова и падането му е по-катастрофално. Колкото едно тяло е по-голямо, толкова по-голяма е и неговата сянка. Но, ако към слабостите на по-малките хората са снизходителни, към тия на големите – настоящите на високи и отговорни места – са безпощадни. Това е тъй, защото люшият пример на големия има много по-голям обсег на влияние.

Грехът загрубява, похабява не само душата, ами и лицето на човека. Тялото и душата са тъй свързани помежду си, че дават отражение един на други. Един мъдрец казал на сина си, който искал да пътува по света: – «Иди, сине мой, но запази чертите на лицето си!». Тази поръка е мъдра и дълбока. Действително добротата, благостта и добродетелите се четат по лицето на човека. Порокът разваля, а добродетелта разхубавява лицето на човека и отразява невинността му.

Прочетете още „Падане и ставане*“ →

Борис Маринов

Има люде, които твърдят, че рели­гията носела душевно разстройство, спирала духовния растеж, водела към духовно израждане и общ упадък.

Вярно ли е туй ?

За да се отговори на този въпрос, трябва да се направи: 1) една практи­ческа екскурзия из религиозния опит, мненията на психолози и психопатолози и из историята на народите и културата, с цел: да се чуе тяхното свидетелство за влиянието на рели­гията, и 2) един теоретически психоло­гически анализ на елементите на ду­шевния живот, с оглед към туй: въз­пира ли религията някой от тях в проявата и развитието му, или обрат­но: цялата човешка душа, в структу­рата и стремежите си, трябва да бъде обявена – както църковният писател Тертулиан я обяви, – не само за ре­лигиозна, но и за християнка.

Поради ограниченото място, с което разполагам, аз тук ще направя само първото.

Но, и при неговото изпълнение, по изтъкнатата вече причина, налага се да бъда колкото се може по-кратък и да се задоволим с минимума, и то, главно – с цитати и авторитети.

Пристъпвам към самата практическа екскурзия.

1. Какво казва религиозни­ят опит за влиянието на рели­гията върху човека? – Интерес­но и от полза е да чуем изповеди за религиозни преживявания от предста­вители на различни религии и при различни случаи. Но аз съм принуден да вървя по най-късия път, затуй ми­навам направо към нашия религио­зен опит.

Нека всеки от нас лично си при­помни своите религиозни преживява­ния, например, при: молитва, богослужения, изповеди, причащавания, религиозни празници (особено по Коледа и Ве­ликден)!

Едва ли ще се намери между нас такъв, който да твърди, че тия пре­живявания са му донасяли душевно разстройство, че са спирали духовния му растеж, че са го водили към ду­ховно израждане и общ упадък.

Напротив, уверен съм, че всички единодушно ще заявим, че религиоз­ните преживявания не само са ни но­сили покой и радост и не само са били за нас извор на сили и здраве, но са ни издигали високо и са правели да растем духовно и да се съвършенстваме, да живеем истински живот – в сила, красота и пълнота, обновявали са ни и са ни очовечавали.

Обръщайки поглед към авторитети, аз ще приведа само мисли за молит­вата и преживявания при молитва от големия молитвеник на великата руска земя – отец Иоан Сергиев Кронщадтски, който е живял според апостолската поръка: „Непрестанно се молете[1]“

„Молитвата – казва отец Иоан, – е дишането на душата, молитвата е ду­ховна храна и питие[2]“. „Молитвата е жива вода, с която душата утолява своята жажда[3]“. „Молитвата е осве­щаване на душата, предвкусване на бъдещото блаженство, небесен дъжд, който освежава, напоява и оплодотворява почвата на душата, сила и кре­пост за душата и тялото, очистване и освежаване на мисловия въздух, оза­ряване на лицето, веселие на духа, бодрост и мъжество при всички скърби и изкушения в живота, светилник на живота, успех в работите, … заякване на вярата, надеждата и любовта… Мо­литвата е изправяне на живота…, под­буда към делата на милосърдието… вместване в сърцето всички хора чрез любовта; сваляне на небето в душата[4]“. В молитвата има „светлина, животво­рен огън… покой и радост за сър­цето, живот и блаженство[5].“

„Усещах аз хилядократно в моето сърце – заявява отец Иоан, – че:… след усърдна молитва… Господ, по молитвите на Владичицата, или самата Владичица, по благостта на Господа, ми даваха като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена, светла, мъдра, благоуханна, вместо: нечистата, унилата и вялата, малодушната, мрач­ната, тъпата, злата. Аз мното пъти се изменявах с чудно, велико изменение за удивление на себе си, а често и на другите[6].“

„Обичам да се моля – продължава същият, – в храма Божи, особено в светия олтар, пред престола или пред жертвеника Божи, защото чудно се изменявам в храма чрез Божията бла­годат; в покайната и умилителна мо­литва падат от моята душа бодилите, оковите на страстите, и ми става така леко; … аз оживявам в Бога и за Бога и цял от Него се прониквам и ставам един дух с Него;… сърцето ми е пълно с пренебесен мир, душата се просвещава с небесна светлина; всичко виждаш светло, на всичко гледаш пра­вилно, към всички чувстваш приятел­ство и обич[7]“…

Опитът показва, че тъкмо лишаването от религиозни преживявания, неу­довлетворяването на религиозната по­требност, неверието носи душевно раз­стройство, общ упадък и гибел.

Прочутият математик Огюстен Луи Коши, професор в Париж, веднъж бил на­клеветен на майка му за неговото „прекалено“ благочестие. За да я успо­кои, той ѝ написва писмо. В него до­казва, че в религията няма нещо такова, „което би могло да побърка някому главата, и че, ако се провери в лудни­ците, там биха се намерили повече лица, които вследствие на неверието, отколкото такива, които вследствие на религията, са се побъркали“… „Ако имам аз да измолвам нещо от Бога – пише Коши, – то е това: Той да за­сили и укрепи религиозното чувство, което е вложил в мене; все повече и повече да разпалва в сърцето ми лю­бов към творенията и чрез това да го съединява със Себе Си; никога да не допуска да изгубя вярата, в която съм възпитан; Той да ми прости всички грехове и мене, след като ме е обси­пал на земята със Своите милости, да ме приеме в Своето небесно наследие, в обществото на Своите светии. Аз не виждам във всичко това нещо, което би могло да ме умопобърка. Напротив, аз чувствам, че, ако бих изгубил светия дар на вярата, тогава би се случило това: че моята душа, като не би знаела вече на какво да се надява и от какво да се бои, не­спокойна и невежа относно съществу­ването на бъдещ живот, напразно би се клатушкала от едно нещо към друго, без да намери в бъдещето някакво успокоение; и тази неспокойност на душата и несигурност на мислите е онова, което понякога причинява пре­сищане от живота, а последното пък може да доведе до самоубийство[8].“

Често безбожници чувстват, че, като са изгубили религията, изгубили са нещо съществено – „опорната точка“ – и преживяват вътрешна неста­билност, вътрешна разклатеност.

Прочетете още „За влиянието на религията върху човешката душа и народите*“ →