Момчил Методиев

Същия ден епископът написва и изпраща няколко па­тетични писма. Първото е адресирано до „многоуважаемий др. министър” [на вътрешните работи], в което се казва: „С чувство на голяма отговорност (…) след дълбока, обстойна и критична преценка на създалото се положение (…) след про­дължителна вътрешна борба предприех най-трудното ре­шение – да замина за САЩ (…) страхувам се да спомена дума­та изменник – не, не съм. Заминавам да изпълня бойна задача, с която вярвам, че ще се справя. Не ме осъждайте, можете да ме накажете, но не губете вяра в мене; аз съм същият, още повече запален в борбата. Бъдете спокойни, не ще правя официални и неофициални изявления пред когото и да било”. Подобни писма са адресирани и до неговия водещ офицер „др. Тошков”, както и до патриарх Максим, на когото също съоб­щава, че заминава, за да изпълни своя „църковно-народен дълг” и не възнамерява да прави публични изявления[88]. Неизвестно остава само къде написва тези писма – дали докато е вътре в американското посолство, или извън него.

На следващия ден, 12 май 1978 година, около 17,30 часа консулът в американското посолство закарва с колата си епископ Симеон на летище София. Там епископът преминава граничната про­верка с временния си американски паспорт, въпреки че не е имал „необходимата за случая изходна виза” (както настоява справката, която се опитва да възстанови събитията), но това не било констатирано при минаването му през ГКПП. Проверяващият офицер на пункта, допълва справката, който „отчасти” познавал случая, се опитал да информира дежурния служител от Шесто управление, но когато не го открил, про­пуснал епископа да премине. Това е обяснението на началника на разузнаването Васил Коцев, който в типичната за време­то стилистика се опитва да прехвърли вината първо на офи­цера от пропускателния пункт, защото не поискал изходна виза (макар за носителите на американски паспорт такава да не се изисква), а след това и на служителите на Шесто управ­ление, които не са успели да предотвратят заминаването.

Повече подробности за бягството дава „Соколов” от Ню-Йорк – той информира, че „Торис” бил закаран до лети­щето от американска дипломатическа кола, а на летището в Ню-Йорк бил посрещнат от представител на Държавния департамент, който го извел през заден вход. След присти­гането си епископът отседнал при Марина Кропоткина в Бедфорд Хилс. Неоправдано оптимистично „Соколов” заклю­чава, че епископ Симеон е изолиран, и предлага да се установи контакт с него, за да му се покаже, че вратата не е затворе­на. Позитивизмът стига дотам да се твърди, че завръщане­то на епископа в САЩ е „фиаско за местните служби”, подлъгани да го защитят от Л. Иванов[89].

От там нататък се задейства протоколът за оценка и минимизиране на щетите. Първо са информирани „съвет­ските другари”, за да могат те да вземат мерки за своя „Оперативен работник Владимир Адрианов”, участвал в подготовката на „Торис[90]”. След това, на 25 май, е приет план за осуетяване на „вред­ните последици от напускането на страната от Торис”. Решено е за това да бъде информиран посланикът в САЩ, а Светия синод да информира свещениците в САЩ. Да се направи оценка кого познава „Торис” и да се информират оператив­ните работници с кодови имена „Панов”, „Цаков”, „Волов”, кои­то в този момент се намират на задгранична работа, за да вземат необходимите мерки за своята сигурност. Освен ин­формирането на съветските другари планът предвижда да се организира М-Вихрен (проверка на кореспонденцията) на познатите на епископа, а в страната да бъде отзован агент „Петър”, който да изясни какво се случва с „Торис” в Америка[91]. От агентурата в САЩ се очаква да започне кампания за компрометирането на Симеон, а от Синода – да увери Пра­вославната църква в Америка, че евентуалното приемане на Симеон в нейния клир ще навреди на отношенията с тази църква.

Завръщането на епископа в Америка било прието от емиграцията като „бомба” според сполучливия израз на агент „Патриот[92]”. Епископ Симеон обаче удържа на думата си и поне публично не прави изявления, които да компрометират българските власти. Агентурата в тези месеци внимателно следи местните вестници в Акрон, в които обаче не се забе­лязва нищо тревожно. На 25 май епископ Симеон се обръща с писмо на английски към своята епархия, в което съобщава, че се е завърнал, но подчертава, че приема назначението на епископ Дометиан за нов управляващ на епархия и се обявява срещу всяко разделение[93].

Следващите няколко месеца преминават в опит бъл­гарските служби да се ориентират в ситуацията. Почти незабавно, в края на май 1979 година, Христо Маринчев е команди­рован в САЩ. В отчета си от 27 юни той пише, че хората в общините имат добро отношение към Симеон, а митрополит Йосиф бил изпаднал напълно под влиянието на така наречената „пат­риотична вражеска емиграция”, която подкрепяла България, но е против комунистите[94]. В началото на есента се разби­ра, че най-черните сценарии няма да се реализират – съоб­щението на агент „Дамянов” от юни, че е възможно епископ Симеон да постъпи на работа в американските специални служби[95], се оказва само слух. Не се реализират и опасенията, че епископът ще се опита да отдели някои от българските енории и да ги присъедини към друга църковна юрисдикция в Америка.

След като се убеждава, че епископ Симеон също е нап­равил необходимото, за да остави „вратата отворена”, бъл­гарското разузнаване започва да търси начини за излизане от ситуацията. На 31 юли 1979 година митрополит Панкратий изпраща ръкописно писмо до епископа, в което го призовава да се оба­ди, след като „оздравее”, и че тогава може да бъде помолен да посети „центрове в Западна Европа, в които има български сънародници”, а преди това може да се направи необходимо­то, за да се уредят някои финансови въпроси[96].

Не е ясно дали епископът е отговорил, но в началото на октомври 1979 година е съставен план. Той е изготвен от Христо Маринчев и е предложен на началника на отдел 04 на Първо главно управление. Планът е съставен след проведена на 8 и 9 октомври среща, в която освен Маринчев участват предсе­дателят на Комитета по църковни въпроси Любомир Попов и митрополит Панкратий (агент „Бойко”). Идеята е епис­коп Симеон да бъде назначен за епископ-мисионер в Западна Европа със седалище в Будапеща, като това е съгласувано и с патриарх Максим. Планът предполага Панкратий заедно с Маринчев да заминат за Стокхолм, където да проведат конспиративна среща с епископ Симеон и да му предложат този вариант, а и тогава да му изплатят и неполучените до този момент заплати. На 12 октомври телеграма в този смисъл е изпратена на посланика в САЩ, от когото се очаква да намери начин да се срещне и да съобщи предложението на епископ Симеон. Ако приеме, на срещата Симеон трябва да получи самолетен билет до Стокхолм и 500 долара на ръка. Планът е одобрен и от заместник-министъра Стоян Савов. Контактът с епископа е установен на 16 октомври 1979 година, а след това той приел самолетния билет и парите[97].

Срещата в Швеция също преминава изцяло по план, а за нея информира Христо Маринчев на 12 ноември 1979 година, след връщането си в София. Маринчев пътува заедно с митрополит Панкратий, като на срещата двамата занасят неплатените за­плати на епископ Симеон за изминалите пет месеца, а епис­копът приема да бъде назначен за викарен епископ на патри­арх Максим за Западна Европа със седалище в Будапеща. След отпътуването на Панкратий Маринчев прави пред епископ Симеон кратък разбор и изисква от него да направи писме­но изложение, в което да отговори на най-важните въпроси. В изложението епископът споделя, че сред емигрантите е съществувало убеждението, че е съветски агент, но след за­връщането му в САЩ тези съмнения отпаднали. Въпреки че имал тази възможност, отказал да отиде в Сената, където да свидетелства за преживяванията си. Предложили му ра­бота в Конгресната библиотека, но отказал. В характерния си стил епископът съобщава, че имал срещи със сенатори, но не се поддал на тяхната агитация и продължил да работи за единството на Църквата. Накрая отчита грешката си, а отчетът заключава: „През изтеклата година той на прак­тика се е убедил в нечестността на своите събратя владиците. Единственото, което съм намразил в живота си, това са владиците, казва той. Независимо от това той ще про­дължи да работи заради нашите интереси”. Зарадвал се на получената заплата от 3,000 долара, но не пропуснал да по­пита дали е изключен от Българската комунистическа партия, в отговор на което Маринчев го убедил, че всички тези въпроси ще се уредят в Будапеща. Докладът създава впечатлението, че Маринчев действител­но му се доверява, тъй като в заключение предлага „Торис” да продължи да бъде ползван активно. По отношение на сама­та командировка споделя, че тримата не са били следени от чужди служби, още повече че за да не привличат вниманието, двамата владици пътували с цивилно облекло. Като доказа­телство към отчета са приложени три снимки, на които са снимани Маринчев, Панкратий и Симеон. Макар да не е ясно кой е авторът на тези фотографии, външният вид на владиците е такъв, че трудно може да се допусне, че макар и цивилни, те са останали незабелязани за местните хора в Упсала[98].

До края на годината наистина всичко се нарежда спо­ред плана, като и двете страни спазват своята част от уго­ворката. В края на декември Маринчев пътува до Будапеща, за да уреди всички подробности. Преди да замине, провежда среща с патриарх Максим, с когото се разбрали на епископа да бъдат изплатени дължимите средства в размер на 1048 щатски долари, като най-вероятно това е заплата, която епископът не е получавал по църковна линия. Маринчев предлага и да се направи необходимото, за да бъде осигурена подходяща квар­тира в Будапеща, както и да бъдат уведомени унгарските власти, включително и за двойното гражданство на епископ Симеон. А по време на командировката си там, отчетена на 21 декември 1979 година, Маринчев провежда среща със замест­ник-началника на унгарския отдел за изповеданията Щрауб, на която го информира за пристигането на епископ Симеон, моли „по важни съображения” той да бъде приет в Унгария и посочва, че точната му позиция ще бъде викарен епископ на Българския патриарх за общините в Западна Европа[99].

Признак за възстановеното доверие е посещението на епископ Симеон в София през февруари 1980 година, когато той отново се среща с Христо Маринчев. Епископът се похвалил, че се е уредил добре, а Маринчев му препоръчал да пътува на проучвателни мисии в Западна Европа и да информира патри­арха за тези пътувания, от чиято администрация информа­цията ще достига и до него. В заключение Маринчев предлага да му се издаде нов служебен паспорт, да му бъдат поставени оперативни задачи и определен водещ офицер, посолствата в Западна Европа да бъдат уведомени за предстоящите му пътувания, както и да бъде уреден въпросът с партийната му членска книжка, което „ще го укрепи и вдъхнови[100]”.

Предложенията на Маринчев са одобрени от началника на разузнаването. Решено е Първо управление да продължи да ползва „Торис”, партийният му билет да бъде възстановен, да не се отказва от американското си гражданство, дадени са му нови пароли за контакт, а при извънредни ситуации му е наредено да се обажда директно на Христо Маринчев. Всич­ки тези новини са му съобщени на среща с неговия стар во­дещ офицер Румен Тошков, проведена на 15 февруари 1980 година[101].През април преписката е приключена, като за тези позитив­ни развития са информирани и съветските другари. Както се полага, на Христо Маринчев е изказана служебна благодар­ност за добре свършената работа[102].

Конспиративната среща в Швеция, снимките са от град Упсала.
Вляво е епископ Симеон, вдясно е митрополит Панкратий,
а в средата на втората – Христо Маринчев

Източник: АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф1, а.е. 6738, ЛД Торис/Христов, т. 6, приложение, снимки №5 и 7

Положението на „Торис” е обсъдено отново в края на ноември 1980 година на среща с участието на В. Коцев, Вл. Тодоров, Тр. Петров и Р. Тошков. Срещата стига до заключението, че в неговата работа като агент няма нито потенциал, нито перспективи. Колегите в Унгария са помолени да организи­рат контрола, агентурното наблюдение и проверката на кореспонденцията на епископа, официално искане за което е изпратено на 1 декември 1980 година. На среща в София през април 1981 година Румен Тошков нарежда на епископ Симеон да се въз­държа от срещи с американци и да се фокусира върху органи­зирането на българските общини в Западна Европа, с което епископът се заема с ентусиазъм[103].

Западноевропейски митрополит: „Торис” притежава
„слаба оперативна памет”, „някои задачи изпълнява с
неоправдана наивност”

От този момент до началото на 1991 година, когато дело­то на „Торис” най-накрая е закрито и свалено в архив, епис­коп Симеон никога повече не успява да привлече към себе си вниманието, на което се радва между 1966 и 1977 година. Макар и на няколко пъти да прави такива опити, всеки път той се сблъсква с недоверието на водещите си офицери, които под­държат контакт с него повече от гледна точка на стремежа да го контролират (включително и в името и на собствена­та си сигурност и кариера), отколкото от желание да му въз­лагат някакви специфични задачи. Истински епископът, вече издигнат в митрополит, успява да привлече вниманието към своите възможности едва в самия край на комунизма и нача­лото на демократизацията, когато контакт с него търсят същински дисиденти, като отец Благой Топузлиев. През оста­налото време епископ Симеон прилежно изпълнява длъжност­та викарен епископ за Западна Европа, обикаля Европа и отчи­та успешно създаването на български църковни общини, макар и сам да признава, че това става с подкрепата на българската държава и на посолствата по места. Тази негова дейност му позволява на 17 април 1986 година да бъде определен и за първи Запад­но- и Централноевропейски митрополит на Българската пра­вославна църква (през май 1994 година титлата му е променена на Западно- и Средноевропейски митрополит, а седалището му е преместено в Берлин). Докладите за своята църковна дейност той винаги изпраща до патриарха, от чиято канцелария те достигат и до Държавна сигурност, а по редките конспира­тивни въпроси епископ Симеон продължава да поддържа кон­такт със старите си познайници от разузнаването.

Въпреки видимата липса на доверие той отново търси начини да засвидетелства верността си към службата. На 8 септември 1984 година изпраща следното ръкописно писмо, адре­сирано до „др. Маринчев”: „Вас, другаря Румен Тошков и чрез него, всички другари от центъра, поздравявам най-сърдеч­но и другарски по случай всенародния празник 40 години от деня на обновената ни социалистическа родина – България – 9-ти септември, 40 години на всенароден възход! (…) Горд съм, че съм член на авангарда на социалистическата ни ро­дина – славната комунистическа партия! – за която работя и с която живея! Скъпи другари, честит празник! С другарски поздрав – Христо[104]”.

Няма данни тези жестове на лоялност да са трогна­ли офицерите от Центъра, но все пак на няколко пъти той успява да привлече вниманието им. Първият път е в края на 1982 година, когато по време на визита в Брюксел епископът бил викнат от местните служби, които го подложили на подробен разпит, изтъквайки, че го подоизрат във връзки с българските служби, но истински се изненадали, когато раз­брали, че е американски гражданин[105]. Интересът на белгий­ските служби почти сигурно трябва да се тълкува в контек­ста на атентата срещу папата и разкритията за възможно участие на българските служби в него.

Отношенията с водещите му офицери не се променят и след издига­нето му за митрополит. Вниманието на начални­ците му е привлечено и от съобщението му от 1986 година, че е посетил по­солството на САЩ в Бу­дапеща, за да му бъде под­новен паспортът. Пред консула в посолството митрополит Симеон посочил, че имал проблеми с наслед­ниците на Марина Кропоткина. В отговор кон­сулът му препоръчал да се обърне към адвоката си в САЩ[106]. Това става причина Държавна сигурност да се поинтересува от неговите имотни сделки в Америка, в отговор на което той съобщава, че през 1972 година по пред­ложение на Марина Кропоткина е станал неин партньор в имота в Бедфорд Хилс (тук вече е посочен и точният адрес: 336 Bedford Center Road, Bedford Hills, NY, 1050), като в нача­лото мислел да го закупи за нуждите на Българската православна църква. За съдружието тя му поискала 20,000 долара, които той успял да събере назаем от свещеници или техните деца, а при напускане­то на САЩ се опитал да се освободи от имота и да сключи договор с наследниците на Кропоткина, които да му изпла­тят 40,000 долара, но това явно не се е случило до този момент.

Не е необходимо голямо въображение, за да може всички перипетии в живота на духовника да бъдат обяснени тък­мо през този имот – от една страна, това може да обясни активното участие на Марина Кропоткина в кампанията за неговото освобождаване от България през 1979 година, а от друга – може да обясни и голямото желание на епископа да се завърне в Америка, за да довърши тъкмо имотните си въпроси. По този въпрос обаче в документите няма никаква информация, така че това остава само спекулация.

„Торис” успява да привлече вниманието и през 1987 година, когато с него установяват контакт двама американци, представили се за членове на Малтийския орден[107]. Оценката на българските разузнавачи е, че след 6-годишно прекъсване ФБР отново се е свързало с „Торис[108]”. За последен път „Торис” влиза в полезрението на службите в края на 1988 и през 1989 година, когато по искане на Центъра внимателно следи и съобщава за посещенията в Европа на свещеници, известни с несъгла­сието си с комунистическия режим.

Митрополит Симеон продължава да бъде активен и след па­дането на комунизма – на 22 декември 1989 година „Торис” ин­формира Тошков, че през ноември във Виена бил посетен от отец Благой Топузлиев, който поискал от него съдействие да го препоръча за свещеник в епархията на архиепископ Кирил Йончев в САЩ, която се намира под юрисдикцията на Православна­та църква на Америка[109]. А на 9 януари 1990 година информира за посещението в Мюнхен и на иеромонах Христофор Съ­бев, който посетил местни емигранти, но не се обадил на местния свещеник[110]. В същия дух е и сведението за срещата на „Торис” с „бившия български цар Симеон”, за която той съ­общава на 1 октомври 1990 година. Според сведението цар Симеон заемал патриотични позиции, виждал себе си като посред­ник, но подчертал, че няма амбиции за политическа кариера. Царят осъдил пожара в Партийния дом и изразил готовност да работи за приобщаването на емиграцията към полити­ческия живот в страната[111].

Това са последните сведения в дългото агентурно дело на „Христов”/„Торис”, закрито официално на 19 март 1991 година. Едва тогава е изготвено и одобрено предложение за прекра­тяване на дейността на агента и предаването на делото му в архив, мотивирано с „невъзможност [агентът] да бъде ползван, предвид отпадане на задачите на Нацио­налната разузнавателна служба по обекти на разузнавателна дейност в региона”. При интерес от друга служба, се казва в заключението, отговорът следва да бъде, че лицето е „свободно”, но да се уведомява отдел 04 на Нацио­налната разузнавателна служба[112].

Към този момент старата Държавна сигурност вече на практика не съществува, голяма част от бившите офи­цери са уволнени, а към някои от тях интерес проявява съ­дебната система. Началник на Първо главно управление в този момент е дългогодишният водещ офицер на „Торис” Румен Тошков, какъвто той остава до края на август 1991 година. А в същия месец, в който делото на „Торис” е закрито, през март 1991 година, един от близките негови познати генерал Вла­димир Тодоров отлита за Москва, където най-вероятно от­нася и изисканото от архива от Стоян Савов дело срещу писателя Георги Марков. За унищожаването на делото през януари 1993 година Владимир Тодоров е осъден на 14 месеца затвор, а Стоян Савов се самоубива непосредствено преди началото на процеса.

По същото време другият замесен в решаването на казуса на митрополит Симеон – Старозагорският митропо­лит Панкратий, е депутат във Великото народно събрание от групата на Отечествения съюз и дори успява да се пози­ционира като един от възможните обновители на Църквата. В началото на 1994 година избухва разколът в Българската право­славна църква, когато една съществена част от митрополи­тите, водеща роля сред които има митрополит Панкратий, обявяват искането си за оставка на патриарх Максим с ар­гумента, че той е избран с подкрепата на комунистическия режим и му е сътрудничил активно. В пресата от това време става обичайно да се говори за „полковник Максим” и за пред­полагаемото партийно членство на патриарха.

Епилог: На покой в Америка

Закриването на делото дава възможност на митро­полит Симеон да се отдаде изцяло на своето църковно служение. Значимостта му нараства още повече с началото на първата голяма емигрантска вълна от българи, които заминават и се установяват в Западна Европа. В тези годи­ни той успява да стои далеч от публичните прожектори, избягва конфликтите, а доколкото присъства в медиите, то е с откриването на нова църква или община в поредна­та страна от Западна Европа. В бурните години на разко­ла в Българската православна църква митрополит Симеон остава лоялен на патриарх Максим, а името му никога не е споменавано като един от възможните сътрудници на Дър­жавна сигурност сред архиереите по времето, когато тези обвинения са повече всекидневие, отколкото изключение. За кратко привлича вниманието през 2009 година, когато успява да се противопостави на опита на Светия синод да го освобо­ди като митрополит и дори съумява да спечели публичните симпатии, тъй като определеният да го смени митрополит Галактион вече официално е обявен за сътрудник на Държав­на сигурност като бивш депутат от парламента[113].

Името му влиза отново в полезрението на медиите, когато в доклада на Комисията по досиетата от януари 2012 година той е обявен за сътрудник на Държавна сигурност, но минава известно време, преди интересуващите се да разберат мащаба на това сътрудничество. Дори и тогава името му е по-рядко споменавано от това на останалите 11 (от общо 15 действащи по това време) оповестени митрополити, някои от които са много по-публично известни от него. Най-голямата изненада е, че сред тези 11 сътрудници не попада патриарх Максим.

Митрополит Симеон е освободен от служение и изпра­тен „на покой” през 2013 година, официално по негова молба и пора­ди влошено здравословно състояние. Без да е оповестено пуб­лично, вероятно роля за това решение изиграва и неговото агентурно и оперативно минало, в което присъстват данни и за неговата „наводка” от ранните му години – през февру­ари 2013 година споменатият в делото на Симеон младеж Симеон Николов със своето монашеско име Неофит вече е Български патриарх. След като е пенсиониран, вече бившият митропо­лит Симеон отново заминава за втората си родина – САЩ, където остава до края на дните си на 16 април 2016 година във Финикс, Аризона. Макар слухове да не липсват, няма данни къде точно е живял през тези три години, не става ясно и дали имотните сделки, сключени от него още през 70-те години, са помогнали за неговото установяване в САЩ.

Дали митрополит Симеон се е надявал миналото му да бъде запазено в тайна? Със сигурност, ако се съди по факта, че само месеци преди да бъде оповестен Докладът на Коми­сията по досиетата, в края на 2011 година излиза и неговата мемоарна книга, озаглавена „Любовта никога не отпада”, в коя­то не може да се намери нищо от това, което се крие в 30-те тома, съхранявани в архива на Комисията по досиетата. Вниманието към мемоарната му книга бързо е изместено от новите разкрития, така че днес тя е по-скоро антикварна рядкост, макар и да е издадена в твърде голям за българските стандарти тираж[114].

Какво е било основанието за тези надежди и какво гово­ри делото на митрополит Симеон за българската Държавна сигурност, а и за посткомунистическата действителност в България? Основната причина митрополитът да се надява, че миналото му никога няма да излезе наяве, е, че никое от замесените лица и институции няма интерес то да стане публично достояние. Очевидно е, че интерес от това няма нито Църквата, нито самият митрополит, тъй като ин­формацията е твърде компрометираща. Макар и много хора от църковните среди да са били запознати с делото, най-из­вестният сред които е митрополит Панкратий, те също нямат интерес да разгласяват информацията поради личната си съпричастност към събитията. Видимо делото е било доб­ре познато и на много, ако не всички, ръководни фигури в Държавна сигурност и по-конкретно в разузнаването, някои от които заемат важни позиции и в първите посткомунис­тически години. Но в този период те са заети да изграж­дат ореола около себе си на блестящи разузнавачи, опазва­ли националната сигурност в трудни за страната години. А едва ли може да се намери по-компрометиращо дело за тях от това на митрополит Симеон, което по-ясно да доказва аматьорския характер на българското разузнаване в години­те на комунизма, особено когато става дума за поставянето и реализирането на дългосрочни цели. Защото едва ли някой от ръководителите на разузнаването в този период (може би с известно изключение на Румен Тошков и Христо Маринчев) би могъл да обясни как е било възможно в продължение на две десетилетия разузнаването да се доверява, да възлага отговорни задачи и да изплаща значими за времето средства на един монах, който така и никога не успява да се превърне в истински разузнавач и никога не успява да даде дори едно ценно разузнавателно сведение. И да бъде допуснат да избяга от България по възможно най-легалния начин с помощта на консула на най-следеното чуждо посолство, когато цялата държава е мобилизирана да предотврати неговото излизане през границата. Офицерите от Центъра нямат интерес да разгласяват тази информация, защото по това дело „проти­чат” на практика всички ръководители на българското ра­зузнаване в продължение на 20 години, които се доверяват, възлагат неоправдани надежди и изплащат големи суми на своя офицер под прикритието на епископ, което само по себе си е атестат за техния професионализъм в тази деликатна сфера. Трябва да се признае, че накрая все пак те намират на­чин да си отмъстят за похабените време и усилия – като не пожелават да унищожат личното и работно дело на „Христов”/„Торис”, каквато е съдбата на много други агентурни дела в началото на 90-те години.

Има обаче още един последен въпрос, отговорът на кой­то не е толкова лесен и очевиден. Възможно ли е наистина епископ Симеон да е бил привлечен за сътрудник и на амери­канските специални служби, каквито са съмненията и на во­дещите български офицери през втората половина на 70-те години? Делото съдържа подробности, които наистина на­веждат на тази мисъл. По-конкретно за това говори интере­сът към него от страна на американци, които се представят със съмнителна биография и с имена, които днес не могат да се открият в интернет във връзка с относително високите позиции, с които се представят. А и как иначе би могла да се обясни помощта, която американското посолство в София оказва на епископа, за да напусне страната? Но макар тази възможност да не може да бъде изключена, тя все пак остава малко вероятна, като се има предвид характерът, личност­та, а и оперативните възможности на митрополита. Може с голяма степен на вероятност да се допусне, че докато е бил в Америка, епископ Симеон е попаднал в полезрението на аме­риканското контраразузнаване. Но след като получава амери­канско гражданство и е отзован в България, се задейства оби­чаен протокол за действие, което налага реакцията на кон­сула в София, за да освободи един американски гражданин от предполагаемото му задържане от българските власти. За съ­щото говори и начинът, по който е описан случаят в спомени­те на посланик Реймънд Гартхоф, а и самият факт на напълно легалното извеждане на Симеон от София. Името на епископ Симеон почти не присъства и в разсекретените до този мо­мент документи на американски институции, достъпни днес по силата на Закона за свобода на информацията на САЩ.

Казусът на митрополит Симеон е показателен и за ня­кои страни на българската посткомунистическа действи­телност. Макар и никой да няма интерес да се връща към това дело, с него очевидно са били запознати много хора, ако не от първа ръка и личен опит, то поне по слухове. Това може да обясни и как се ражда митът за „полковник Максим”, тъй като знанието, че това е възможно по отношение на един мит­рополит, лесно може да се превърне в предположение по от­ношение и на друг човек, още повече ако обвиняващите имат интерес по този начин да отклонят вниманието от собст­вените си действия и биография в годините на комунизма.

Може да се обобщи, че досието на митрополит Симеон демистифицира някои от потайностите на българския преход, но основната заслуга на документи като неговото обширно досие е, че напълно разгражда мита за високата компетент­ност на българските разузнавачи в годините на комунизма. Тъй като 30-томното дело на митрополит Симеон неоспоримо доказва, че ако някой е извлякъл някаква изгода, включително и финансова, от многобройните планове за работа, рапорти и оперативни писма, включително и до „съветските другари”, от множеството мероприятия и проверки, със сигурност това не е разузнаването на Народна република България.

_________________________________________

*Публикувано в История и надежда, юбилеен сборник в памет на професор Пламен С. Цветков, издание на НБУ, С., 2023, с. 349-414. Авторът на блога изказва благодарност на автора на изследването г-н Момчил Методиев, за разрешението му да бъде възпроизведена тук тази публикация.

[88]. АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, а.е. 6738, РД, т. 7, л. 79-80, 80-81, 97-98.

[89]. Оперативно писмо от „Соколов” от Ню-Йорк – АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, а.е. 6738, РД, т. 6, л. 56-58.

[90]. Докладна записка за командировката на Христо Маринчев в Швеция, 12.11.1979 година – пак там, л. 149-156.

[91]. План за осуетяване на вредните последици от напускането на страната от „Торис”, 25.05.1979 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, ЛД, т. 5, л. 220-225.

[92]. Донесение на агент „Патриот”, 27 май 1979 година – пак там. л. 230-231.

[93]. Писмо на епископ Симеон до верните от Акронска епархия (на английски език), 25 май 1979 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, РД, т. 6, л. 243-244.

[94]. Отчет на Христо Маринчев за командировката му в САЩ през май 1979 година, 27 юни 1979 година – пак там, л. 101-109

[95]. Сведение на агент „Дамянов”, 15.08.1979 година – пак там, л. 112-113.

[96]. Ръкописно писмо на Старозагорски митрополит Панкратий до епископ Си­меон, 31.07.1979 година – пак там, л. 99-100.

[97]. Предложение на В. Коцев за оперативна среща с „Торис” 12.10.1979 година – пак там, л. 110-115.

[98]. Ръкописните обяснения на „Торис” – АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, а.е. 6738, РД, т. 7, л. 102-123; Докладна записка за командировката на Христо Маринчев в Шве­ция, 12.11.1979 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, РД, т. 6, л. 149-156.

[99]. Докладна записка от Христо Маринчев за неговото пътуване до Будапеща, 21.12.1979 година – пак там, л. 137-138.

[100]. Рапорт от Христо Маринчев за среща с „Торис” в София, 08.02.1980 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, ЛД, т. 6, л. 169-178.

[101]. Предложение за продължаване работата с „Торис”, 15.02.1980 година – пак там, л. 185-189.

[102]. Срещи на Тошков с „Торис”, 23.07.1980 г. – пак там, л. 195-200.

[103]. Рапорт на Румен Тошков за среща с „Торис” – пак там, л. 265-269.

[104]. АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф.1, а. е. 6738, РД, т. 8, Приложение.

[105]. АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а. е. 6738, ЛД, т. 7, л. 131-147.

[106]. АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а. е. 6738, ЛД, т. 8, л. 21-25.

[107]. Сведение на „Торис” за Румен Тошков, 19.06.1987 година – пак там, л. 92-108.

[108]. Справка относно подновен контакт на американските служби с „Торис”, 14.10.1987 година – пак там, л. 154-160.

[109]. АКРДОПБГДСРСБНА-М. Ф. 1, а.е. 6738, РД, т. 9, л. 109-114.

[110]. Писмо на свещеник Петър Томов от Мюнхен до митрополит Симеон във връзка с посе­щението в града на отец Христофор, 09.01.1990 година – пак там, л. 129-132.

[111]. Информация за среща на митрополит Симеон, 01.10.1990 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, ЛД, т. 10, л. 19-20.

[112]. Предложение за закриване на делото и предаването му в архив, 19.03.1991 година – пак там, л. 24-25.

[113]. Проверен като народен представител в 36-тото народно събрание и оповес­тен с решение на КРДОПБГДСРСБНА № 14/ 04.09.2007 година [онлайн] – повече от четири години преди проверката за съпричастност към Държавна сигурност в ръководството на Българската православна църква. Решението е достъпно на: https://comdos.bg/%D0%9D%D0%B0%D1%87 %D0%B0%D0%BB%D0%BE/Decision-View/p/view?DecisionID=192 [прегледано на 02.02.2022 година].

[114]. Симеон, митрополит, Любовта никога не отпада. Из живота на един духовник в спомени и документи. С.: Студио К-Дизайн, 2011 година.

Изображения: авторът Момчил Методиев, Христо Маринчев, митрополит Панкратий (1926-1998) и епископ Симеон [1926-2016]. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dAH