Момчил Методиев

През следващата година и половина не се случва никак­ва промяна нито в работата на „Христов” като разузнавач, нито в дейността му в прикритието като епископ. Напре­жението около „Христов” се повишава през 1976 година, когато вследствие на установените от „Христов” контакти той трайно навлиза в полезрението на КГБ. Както беше посоче­но, българското разузнаване търси помощта на съветски­те си колеги, за да установи причината за интереса, проя­вен от Джак Спелър. Освен данните за Спелър в преписки­те вече трайно започва да се среща и името на американеца от гръцки произход Ник (Николас) Клонис, описан в една от справките като офицер, който отговаря за духовенството в Американското военно разузнаване, автор на статии и речи за сенатори с експертиза за страните от Източна Европа, макар достоверността на тези данни да не може да бъде по­твърдена по никакъв начин.

През юли 1976 година българите изпращат до КГБ подробни данни за „Христов”, в които акцентират върху познанството му с Марина Кропоткина и връзката чрез нея с Джак Спелър[53].В резултат на това е „постигната договореност със съвет­ските другари за по-нататъшна съвместна работа с Хрис­тов”, за което е уведомена и българската резидентура в САЩ[54].А при поредното връщане в София на „Христов” през 1976 година са му организирани две срещи с „др. Виктор Иванович Адриянов”, който дал „ценни указания”. Срещите имали „огромно стимулиращо въздействие върху Христов[55]”, или поне това твърди авторът на тази справка. Сред задачите пред „Хрис­тов” за 1977 година е и тази „внимателно да разкрие намеренията си пред Ник Клонис да се кандидатира за патриарх на Българската православна църква по вре­ме на следващия избор и да се съветва с него по тия въпроси”.

В края на 1976 година и началото на 1977 година се случват и две важни промени в оперативния статус на „Христов”. Първата е повишение, обявено на заключителната среща преди от­пътуването му от София през ноември 1976 година, продължила 2 часа и ръководена от генерал Владимир Тодоров. На среща­та Тодоров тържествено оповестява пред „Христов”, че по решение на министъра на вътрешните работи е награден с медал „30 години от победата над фашистка Германия”, че го повишават в звание майор и че е приет в редовете на Българската комунистическа партия, като предстои да бъдат уредени формалностите по член­ството му[56]. Повишаването в звание и закриването на от­дел 10 вероятно са причините, поради които оперативният псевдоним на епископ Симеон е сменен от „Христов” на „Торис”, макар че през следващите години в документите про­дължават да се срещат и двата псевдонима.

Втората (и от гледна точка на бъдещето – по-значи­телна) промяна е, че от 1 януари 1977 година за негов нов водещ офицер от прикритието на консул в посолството във Ва­шингтон е определен Румен Димитров Тошков. Двамата получават и нова парола, като Тошков трябва да се представи с думи­те: „Негово преосвещенство епископ Софроний се интере­сува от здравето ви”, в отговор на което „Христов” трябва да каже: „Слава богу, че един божий син остана непроменен от времето и живота[57]”.

Тези решения са взети, след като Центърът за поре­ден път се е уверил в лоялността на „Христов” – по време на престоя си в София той отново е подложен на всички въз­можни проверки, но нито една от тях не установява нищо съмнително. На тръгване от София, освен с по-високо во­енно звание (съответно и с по-висока заплата), с членство в Българската комунистическа партия и с медал на МВР, епископ Симеон си заминава и с нови 500 долара (за което отново подписва съответната разпис­ка), а и с обещанието да му бъдат отпуснати 40,000 долара за закупуването на митрополитски дом в Акрон на името на Светия синод[58].

Изтегляне в България: „Торис няма необходимите качества за оперативен работник”

Промяната в отношението към работата на епископ Симеон като разузнавач настъпва през лятото на 1977 година, а основната причина е, че „Торис” не успява да оправдае инте­реса, станал причина преписката му да достигне до бюрото на самия председател на КГБ Юрий Андропов. Другата при­чина е недоверието, което развива и аргументира към него новият му водещ офицер Румен Тошков. Така се стига и до критичните дни в края на 1978 и началото на 1979 година.

Към началото на 1977 година доверието в него е все така непоклатимо – тъкмо тогава руснаците съобщават, че сведенията на „Торис” за военното разузнаване на САЩ предизвикали толкова голям интерес, че били докладва­ни лично „на др. Андропов”, и настояват за пряк контакт с българина през своята резидентура в САЩ[59]. Незабавно, на 2 февруари 1977 година, българските разузнавачи съобщават, че са дали указания на своя оперативен работник във Вашинг­тон „предварително да обсъжда и съгласува всички въпроси по Торис с вашия представител и да го информира за всяко мероприятие…”[60].

В следващите месеци българските разузнавачи безус­пешно се опитват да задоволят интереса на съветските си колеги. На една от поредните срещи „Торис” споменава, че пред него американски представител е проявил интерес към съветския търговски представител в Ню-Йорк Генадий Панкин. Изпратените от „Торис” информации са оценени като важни, но трудни за разчитане, а Центърът е недоволен, че срещата е била лошо организирана[61]. Все пак мнението е, че това е бил първият случай, в който представител на ФБР установява контакт с „Торис”. По-късна справка дори обръ­ща внимание, че „след този разговор бе констатирано гру­бо ВН [външно наблюдение] по Панкин”. По времето на този контакт съветското разузнаване изказва надежда „Торис” да бъде включен в църковната делегация, която ще посети СССР, но от София само ги информират, че от Синода на Българската православна църква за членове на делегацията са били определени други хора[62].

Следва още по-комичен епизод. Офицерът с кодово име „Атанасов” информира за проведена с „Торис” официална сре­ща по линия на прикритието, на която епископът посрещ­нал човека от резидентурата с колата си, а след това двама­та се разхождали в парка и обядвали в резиденцията. Бележ­ките в полето към тази информация за липсата на конспиративност са унищожителни, още повече че резултати от срещата няма – на нея „Торис” отново поискал увеличаване на парите, а „Атанасов” само го информирал за повишените очаквания към него.

Така се стига до лятото на 1977 година, когато български­те разузнавачи за пръв път започват сериозно да поставят под въпрос ефективността на своя оперативен работник. „Торис” пристига в София на 11 юли и остава в България 30 дни, малко след като КГБ е дало положителна оценка за перс­пективите пред него, но със забележката, че в дейността му има неясни моменти, които трябва да бъдат проверени. Затова руснаците настояват да изпратят в София опера­тивен работник. Като критичен момент в биографията на „Христов/Торис” посочват периода, в който той е останал без работа (тоест след уволнението му от митрополит Андрей), тъй като това е моментът, в който в живота му (и в информа­циите) се появяват Марина Кропоткина, Орденът на рица­рите от Малта, Джак Спелър и Ник Клонис[63].

Докато е в София, „Торис” е подложен на поредните безрезултатни проверки и преподготовки. Тъй като е ясно, че резултатите ще бъдат изпратени и на съветските ра­зузнавачи, проверките са още по-задълбочени. В хода на тези проверки на „Торис” е даден секретен оперативен материал, За да стане ясно дали ще си води бележки – изводът от изпъл­нението на тази задача е катастрофален, защото, докато го четял, „Торис” заспал. Заключението е, че проявява безразли­чие към оперативната подготовка, че у него има „стремеж да се нагажда и да съобщава това, което на нас се харесва”, в резултат на което се „констатират противоречия, неточ­ности и неясноти в неговите справки [64]”.

Подозренията се задълбочават още повече от докла­да на Румен Тошков, също завърнал се в София. В няколко по­редни рапорта от август 1977 година Тошков обобщава, че „Торис” има много слаба памет, което не му позволява да запомня и възпроизвежда точно събитията, няма логично мислене, а най-опасното е, че „има желание да ни дава информация, каквато ние искаме”. Заключава, че у „Торис” се забелязва „кариеристичен стремеж”, съчетан със „сребролюбие”, макар и Тош­ков да не смята, че „Торис” умишлено подвежда разузнаването по лични причини или по указание на вражеските сили. В пос­ледния си доклад Тошков вече предлага да се набележат ме­роприятия, които да доведат до постепенното извеждане на „Торис” от активните му контакти с представителите на американските специални служби, като неговата дейност бъде ограничавана на етапи[65].

При отпътуването си от София „Торис” не разбира, че се е провалил – заключителната среща с него отново е ръ­ководена от генерал Владимир Тодоров, а на нея епископът получава своя партиен билет, което според информацията много го развълнувало[66]. А по време на престоя му в София Тошков отново изтегля и предава на „Торис” 300 щатски долари от ка­сата на разузнаването.

Съмненията в него прерастват в „Справка анализ на ра­ботата с Торис в периода 1966-1977 година”, тонът в която вече е много по-различен. Тя прави подробен преглед на извършено­то до този момент и се опитва обективно да прецени пол­зите и пропуските в работата с епископа. По отношение на най-чувствителния момент от неговата биография справка­та уточнява: „През 1969-1970 година с „Торис” установява контакт, а впоследствие близка връзка руската белоемигрантка Мари­на Кропоткина. Същата е активен член на „Малтийския ор­ден”. Кропоткина настоява „Торис” да стане член на ордена. Запознава го с ръководството на същия в САЩ. Предлагат му да стане техен духовник. „Торис” внимателно изтъква, че ако Центърът е съгласен, то трябва да му се съдейства за полу­чаване на по-висок духовен сан. Центърът дава съгласие и „Торис” става член на ордена. Впоследствие е избран за епископ”. Изводите от този анализ обаче не са благоприятни – „Торис” е описан като „активна, упорита и властолюбива личност”. Кон­статира се, че у него „личи стремеж да изпълнява такива за­дачи, които биха допринесли за неговото развитие и издигане по линия на прикритието му”. Справката прави заключението, че не е изпълнил докрай нито една задача, докато американ­ците умело се възползват от неговите слабости. Допуска се, че „с цел да придобие по-голяма тежест пред нас нагласява и украсява някои факти”. Изводът е, че „няма необходимите ка­чества за Оперативен работник”. А след като толкова дълго е бил в полезрение­то на специалните служби на САЩ, контактът му с българ­ското разузнаване отдавна е „разкрит, още повече че „Торис” няма изградени навици на Оперативен работник (води си бележки за срещите с представителите на американските специални служби в бележ­ник, пише сведенията до нас на неподходящи места, наивен в разговорите и действията си)”. Затова се допуска, че е много вероятно американците да са започнали чрез него „конспира­тивна игра”. Анализът завършва с категоричната препоръка: „Предвид гореизложеното е необходимо да се вземат мерки за изтеглянето на Торис от САЩ и оставането му в страна­та по възможност през идущата 1978 година”. Отрезвяващото зак­лючение е подписано от заместник-началника на отдел 04 в Първо главно управление Димитър Куцев и носи дата 12 август 1977 година[67]. Веднага тези впечатления и предложения са споделени и със съветските разузнавачи, като е поставен срок за него­вото изтегляне и задържане в България до средата на 1978 година[68].На 30 януари 1978 година КГБ отговаря положително.

Така през лятото на 1977 година общото настроение към „Торис” се променя изцяло в негативна посока, а по старо бюрократично правило това означава, че лошите изводи от неговата работа започват да се преповтарят почти дослов­но и в по-късните документи. Друга справка за работата му в периода от 1966 до 1977 година стига до заключението, че през 1976 година Клонис е изместил Спелър като човека, насочван от американските служби да контролира „Торис”. Изводът е, че американците все по-успешно увличат „Торис”, включително и като го карат да се подписва под документи с антикому­нистическо съдържание[69]. Разсекретени американски доку­менти от този период показват, че Спелър изчезва от поле­зрението, защото през 1977 година спира да излиза неговото спи­сание East Europe, а по информация на ФБР един не особено авторитетен полски емигрант – Константи Ханф, започва да търси средства да продължи издаването на списанието и се опитва да привлече в редакционния екип и „епископ Симе­он Димитров от Бедфорд Хилс[70]”.

Промяната в отношението към „Торис” става видима през февруари 1978 година, когато епископ Симеон се завръща в България с цел подготовката на предстоящата обиколка на патриарх Максим в Америка, насрочена за септември и на­чалото на октомври същата година. По време на престоя си „Торис” отново е подложен на всички възможни проверки, но те отново не водят до нищо подозрително. Основните срещи са провеждани от Димитър Куцев, който преповта­ря вече известните отрицателни мнения. Куцев забранява на „Торис” да се среща със Спелър и Клонис и го информира, че оттук нататък срещите му с Тошков ще се провеждат само в посолството, където „Торис” ще го посещава в офици­ално качество. Куцев констатира, че „Торис” не подозира за намеренията им да го върнат обратно в България[71].

Впечатленията не се подобряват и по време на посеще­нието на патриарх Максим и неговата делегация в Америка. След завръщането агент „Дамянов”, като член на делегацията, подава поредното подробно сведение, в което най-негативните характеристики са запазени, на първо място, за епис­коп Симеон, а на второ – за самия патриарх Максим, макар и по различни причини. Симеон е описан като много „америка­низиран”, а и създавал впечатлението, че е „дълбоко свързан с американските власти и сили”. В отговор на въпрос дали би се завърнал в България „Торис” споделил, че това може да стане единствено ако бъде избран за Варненски митрополит[72].

Развръзката настъпва на 10 ноември 1978 година, когато е из­дадена „Заповед за уволняване на служител от секретния щат на Първо главно управление”. След кратка биография на епископ Симеон („Христов”) „Торис” като мотив за уволнението е посочено, че той вече „допуска сериозни грешки” и е станал „силно уязвим”. Предло­жението е да бъде уволнен от заеманата длъжност в секрет­ния щат и да бъде отзован в страната, като се подчертава, че въпросът е съгласуван с Шесто управление на Държавна сигурност и с Христо Маринчев, който вече работи на прикритие в Комитета по църковни въпроси. Настоява се след неговото завръщане да се изработи „подходяща легенда за оставането му в България[73]”. Предложението е одобрено от стария познайник на „Торис” генерал Владимир Тодоров и е съгласувано лично с министъра.

В средата на декември нищо неподозиращият епископ Симеон се завръща в България. Малко преди кацането му, на 11 декември 1978 година, Първо главно управление изисква от Второ главно управление да изпрати до всички гранични пунктове заповед да не се допуска излизането от страната на Симеон Димитров[74]. На 25 декември 1978 година началникът на Първо главно управление прави предложение да му бъде наложено и формално запрещение за излизане зад граница в срок от пет години, но резолюцията е епископът да бъде убеден сам да се откаже от излизане от страната, за да не създава усложнения[75].

При завръщането си в София епископ Симеон отно­во отсяда в хотел „Балкан”, където от 19 декември 1978 година до 16 януари 1979 година е подложен на всекидневно външно наблюдение[76]. Телефонистът на хотела, агент „Светла”, информира и за проведените от него телефонии разговори. Първият човек, когото „Торис” среща след завръщането си в София, е Румен Тошков – с него се виждат още на 19 декември 1978 година, веднага след като епископът се регистрира в хотела. Тошков веднага споделя с него, че поради очаквана „провокация срещу нашата страна, която касае и личната му сигурност”, се налага той да остане България. „Торис” се учудва, но не се възпротивява дори и когато Тошков му взима паспорта „за изследване”. Дове­рието между двамата е скрепено с обещанието на Тошков да съдейства епископът да изтегли 300 лева. Седмица по-късно, на 25 декември, „Торис” се вижда с Куцев, който му обяснява, че има опасност за живота му, ако се завърне в Америка. Но според информацията това не трогнало „Торис”, който изразил готов­ност да се върне в САЩ въпреки опасността, за да не пропадне „изграденото от него”, както се изразил. В крайна сметка бил убеден да остане в България и да поддържа версията, че е болен, което наложило и оставането му в София за изследвания[77].

Бягство в САЩ: „Страхувам се да спомена думата
изменник – не, не съм. Заминавам да изпълня бойна
задача”

Отначало отсъствието на епископ Симеон не предиз­виква никакви реакции нито в България, нито в Америка. Но два месеца по-късно, през февруари 1979 година, това вече не е така. Тръгват слухове, от съдбата му започват да се ин­тересуват както българските емигранти в САЩ, така и църковните среди в България, които неуморно коментират новата ситуация. Спекулациите са подсилени от решението да бъде назначен нов викарен епископ на митрополит Йосиф, който да поеме епархията в Акрон – епископ Дометиан.

Единственият, който още на този етап търси елегант­но разрешение на ситуацията, е неговият пръв водещ офицер Христо Маринчев, който вече работи в Комитета по църковни въпроси, където е изпратен на прикритие от Първо главно уп­равление. На 13 февруари 1979 година Маринчев предлага след опре­делено време от 3-4 месеца „Христов” (както той продължава да нарича Симеон) да получи разрешение да се завърне в „райо­на”, където е служил, за да има възможност да оправи своите лични и служебни въпроси. Маринчев изказва мнението, че няма опасност от това да последват нежелани последици, а и така агентът ще може да продължи да бъде ползван и в бъдеще. Мне­нието на Маринчев обаче остава изолирано както сред разуз­наването, така и в църковните среди, които са категорично против – може да се допусне, че след като в продължение на десетилетие епископът е бил галеник и на разузнаването, и на Синода, той вече си е спечелил доста неприятели.

Решението остава твърдо, въпреки че желанието на Симеон да се завърне в Америка не остава в тайна за никого. То е потвърдено от агент „Дамянов”, който може да бъде описан като най-добре информирания източник на Държавна сигур­ност в църковните среди, пред когото епископът се похвалил, че вече и политически лица се интересуват от неговата съд­ба. А агент „Яснов” директно съобщава, че като американски гражданин от съдбата му се интересуват и американските дипломати[78]. Разузнаването е наясно, че това не са само праз­ни приказки на един провален Оперативен работник. Резидентурата информира, че в САЩ се надига кампания в негова за­щита, инициирана от Марина Кропоткина, която отправила запитване до президента Картър и вицепрезидента Мондейл, в резултат на което интерес към случая започнал да проявя­ва американският консул в София. Демарш в защита на Симе­он бил направен от Държавния департамент пред българския посланик в САЩ, както и на съответното ниво в София. А се­натор Джон Глен[79] се обадил в Акронска епархия, заинтересу­ван от съдбата на епископа. Писмо до държавния секретар Сайръс Ванс отправил и президентът на Българската лига за защита на правата на човека Любомир Иванов, който изказал опасения за живота на епископа. Съмненията за съдбата на Симеон в Америка далеч не изглеждат неоснователни, като се има предвид, че събитията се развиват по-малко от шест месеца след убийството на Георги Марков в Лондон. На всички запитвания българските институции получават указания да отговарят, че епископът е имал сърдечни смущения и това налага той да си почива – обяснение, което трудно може да се приеме за убедително.

На 29 април Румен Тошков провежда поредната среща с епископ Симеон във Варна, където той се намира в този мо­мент. На срещата епископът поискал да му бъде разрешено да се завърне в Америка, но Тошков останал непреклонен. По същото време началникът на разузнаването Васил Коцев се опитва да реши проблема, като настоява епископът да бъде убеден да изпрати писмо, в което да обясни, че решението за оставането му в София е взето с неговото съгласие и се на­лага поради здравословни проблеми. Коцев настоява Синодът да положи усилия и да намери нова работа на епископа, който е останал безработен[80].

Все пак разузнаването си задава въпроса какви биха били последиците, ако му бъде разрешено да напусне стра­ната. Но си отговоря негативно – обяснението се съдържа в списъка на лицата от разузнаването, с които той е работил и които може да разкрие, ако се стигне до неговата измя­на. Този списък включва цялото ръководство на българското разузнаване – началника Васил Коцев, заместник-началника Владимир Тодоров, началниците на отдели Любомир Коцев, Петко Ковачев, Трайко Григоров, Димитър Куцев, Христо Маринчев, Румен Тошков и други, общо 16 имена[81]. В интерес на истината, този списък до голяма степен се припокрива със списъка на имената, изготвен при бягството година по-рано на разузнавача Владимир Костов, „колега” на Симеон от свръхсекретния отдел на разузнаването, така че едва ли ня­кой от разузнавачите от Центъра си е мислил сериозно, че е останал неизвестен за противника.

Изход се търси и по църковна линия. След среща в Ко­митета по църковни въпроси е решено председателят на Комитета Любомир Попов да поиска от патриарх Максим да направи необходимото за устройването на Симеон. Пред­ложено е той да бъде назначен за заместник-началник на отдела за външна дейност на Българската църква. Това оз­начава да стане помощник на Старозагорския митрополит Панкратий, най-влиятелния в този период агент на Държав­на сигурност в Синода с кодово име „Бойко”. На заседанието Панкратий остро се възпротивил, което накарало Попов да възкликне: „Абе и аз му нямам доверие на този човек, ама как­во да се прави, трябва да го устроим някак си”. Отново един­ствен Маринчев изказва мнението, че на Симеон все още може да се има доверие. В резултат е решено да се открие специална бройка за Симеон на длъжност заместник-начал­ник на отдела. Решението е съобщено и на патриарха, който поканил Симеон на среща, на която обаче епископът кате­горично отказал да приеме назначението[82]. A на среща с „Да­мянов” Симеон отговорил с „остро английско ноу” и добавил: „Аз няма да приема такова нещо. Имайте предвид, че с това решение се слага край на нашето епархийско дело там в САЩ и всички тук поемат историческа отговорност[83]”.

В издирването на епископа се включва и американски­ят посланик. От 1977 до 1979 година този пост е заеман от Реймънд Гартхоф, работил преди това за корпорация RAND, в изследователския отдел на ЦРУ, Пентагона и Държавния департамент и спечелил си славата на експерт по въпро­сите на разоръжаването[84]. Част от неговите задължения като посланик е и да защитава правата на американските граждани в България, които в този момент едва ли са тол­кова много. С оглед на кампанията в Америка интересът на Гартхоф изглежда и обясним, и оправдан. Посланикът повдига въпроса за съдбата на епископа пред Любен Гоцев, началник на отдела за Западна Европа и Америка във Външ­ното министерство, на среща, проведена на 18 април 1979 година. Посланикът е категоричен, че като американски гражданин никой не може да забрани на епископа да поддържа връзки с американското посолство, и настоява за повече информа­ция за неговата съдба. Очаквано Любен Гоцев отговаря, че въпросът е от компетенциите на Комитета по църков­ни въпроси, но се ангажира да предостави допълнителна информация. Гоцев наистина се допитва до Комитета и е решено да даде отговор, но при „случайна среща на прием”, че епископът има здравословни проблеми, че няма забрана за пътуване, но и че въпросът е от компетенцията на Светия синод[85]. Указанията са изпълнени стриктно и отговорът е даден на прием в посолството на Чехословакия.

Посланик Гартхоф се връща към този инцидент сякаш с известно нежелание и в своите спомени за мандата си в България, където посочва този случай като единствения, с който се заел лично, а не е оставил проблемът да бъде решен от консула. „Не трябваше да се намесвам лично – казва Гартхоф, – но отстъпих и задоволих желанието му [на епис­коп Симеон] да се срещне с мен. Проблемът беше, че него­вото завръщане беше спряно не от българското правител­ство, а от Църквата, а ние не можехме да се намесваме във вътрешноцърковни дела (някои енории на Българската пра­вославна църква в Съединените щати признаваха властта на Патриарха, а други – не). След няколко месеца, през май 1979 година, владиката Симеон замина за Съединените щати без затруд­нение – от наша гледна точка въпросът беше решен[86].” Ако последователността на събитията е предадена коректно, думите на посланика внасят няколко важни нюанса в тази история. На първо място, че епископът е успял да се срещне с посланика веднага след задържането си в София. На второ, че Гоцев действително е успял да заблуди посланик Гартхоф, че става дума за църковни битки, в които държавата не е замесена. А третият и най-важен извод, че извеждането на епископа не е част от някакъв голям конспиративен зами­съл на американските служби, а е плод на активността на посланика.

Натискът явно оказва въздействие, тъй като бъл­гарските власти започват да търсят начин епископ Си­меон да бъде „афиширан” и изваден от неизвестност. За повод е използвано посещението на грузинския патриарх Илия II, започнало на 10 май 1979 година, в българската делегация за което е включен и епископът. Стъпките на членовете на делегацията са внимателно следени от агент „Бойко”, който обаче не забелязва нищо смущаващо в поведението на Симеон[87]. По-късно една от версиите предполага, че на 11 май 1979 година, на излизане от катедралния храм „Св. Александър Нев­ски” след съвместното служение с грузинския патриарх, епископ Симеон бил посрещнат от консула в американско­то посолство.

От този миг събитията се развиват със светкавич­на бързина, а българските служби ги възстановяват постфактум, тъй като разбират за тях едва когато техният бивш офицер вече се намира в Америка. Най-вероятната версия, съобщена от българската резидентура във Вашингтон, гла­си, че след тази първа среща с консула „Торис” бил поканен в американското посолство, където първо му бил направен медицински преглед, а след това му бил даден временен аме­рикански паспорт.

Следва…(виж тук).

________________________________________

*Публикувано в История и надежда, юбилеен сборник в памет на професор Пламен С. Цветков, издание на НБУ, С., 2023, с. 349-414. Авторът на блога изказва благодарност на автора на изследването г-н Момчил Методиев, за разрешението му да бъде възпроизведена тук тази публикация.

[53]. Справка за „Христов” (на руски език) – пак там, л. 123-133.

[54]. Оценка за работата на „Краев” с „Христов” – пак там, л. 141-144.

[55]. Пак там, л. 221-224.

[56]. Удостоверение №102615 на Министерството на отбраната за удостояване с медал „30 години от победата над фашистка Германия” на Симеон Димитров Костадинов – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738 , РД, т. 6, л. 210.

[57]. План за дейността на „Христов” през 1977 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, ЛД, т. 3, л. 153-155.

[58]. Пак там, л. 200-237.

[59]. Справка №148 (на руски език) – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, ЛД, т. 4, л. 1.

[60]. Пак там, л. 2.

[61]. Пак там, л. 31-33.

[62]. Пак там, 71-76.

[63]. Инструкции от КГБ, 21.06.1977 година – пак там, л. 127-129.

[64]. Пак там, л. 99-104.

[65]. Докладна записка от майор Румен Тошков, 11 и 15.08.1977 година – пак там, л. 131-146.

[66]. Пак там, л. 147-150.

[67]. Справка-анализ на работата с „Торис” в периода 1966-1977 година – пак там, л. 155-162.

[68]. Пак там, л. 168-171.

[69]. Справка за работата на Оперативен работник „Торис” в периода 1966-77 година – пак там, л. 179-187.

[70]. Federal Bureau of Investigation, New-York, February 25, 1977. Konstanty Z. Hanf.. Internal Security – Poland. Collection: Nazi War Crimes Disclosure Act; Document Number (FOIA)/ESDN (CREST): 519b7f95993294098d512b9f

[71]. Докладна записка от Димитър Куцев, зам.-началник на отдел 04, 16.03.1978 година – пак там, л. 218-222.

[72]. Сведение на агент „Дамянов” за посещението на делегацията на Българската православна църква в САЩ. АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738 , ЛД, т. 5, л. 5-23.

[73]. Заповед за уволняване на служител от секретния щат на ПГУ – ДС, 10.11.1978 г. – пак там, л. 40-44.

[74]. Искане от ПГУ до ВГУ да се нареди на всички КПП да не се допуска излизането от страната на Симеон Димитров, 11.12.1978 година – пак там, л. 44-46.

[75]. Предложение за налагане на запрещение за излизане зад граница на епископ Симе­он, 25.12.1978 година – пак там, л. 62-64.

[76]. Справка за наблюдението на обект „Торис”, 19.12.1978 година – пак там, л. 90-101.

[77]. Докладна записка от Димитър Куцев за проведени срещи с „Торис”, 26.12.1978 година – пак там, л. 109-113.

[78]. Донесения на „Дамянов” и „Панов” – пак там, л. 135-142.

[79]. Джон Глен (John Glenn, 1921-2016) е американски военен, астронавт и поли­тик, от 1974 до 1999 година е сенатор от щата Охайо, избран от листата на Демо­кратическата партия.

[80]. Справка за действията на ВЕ [Вражеската емиграция] към „Торис”, 13.04.1979 година – пак там, л. 143-154.

[81]. Аналитична справка за работата с „Торис”, 23.04.1979 година – пак там, л. 157-169.

[82]. Докладна записка от Христо Маринчев, 23.04.1979 година – пак там, л. 202-204.

[83]. Сведение на „Дамянов”, 18.04.1979 година – пак там, л. 205-206.

[84]. Биографията на Р. Гартхоф е предадена в: Баев, Й. Американското разузнава­не и България (1941-1991). С.: Изток-Запад, 2021 година, с. 216-217.

[85]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а.е. 556.

[86]. Гартхоф, Р. Свидетелства за Студената война. Посланикът на САЩ Реймънд Гартхоф за българо-американските отношения (непубликувани спомени и доку­менти). Съставител Йордан Баев. С.: Унискорп, 2001, 66-67.

[87]. Рапорт от Антон Мусаков, заместник-началник на 06 управление, за среща с агент „Бойко”, 18.05.1979 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, ЛД, т. 6, л. 18-20.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dAi